Милионерът в Лисабон

ТРЕТА ЧАСТ ИЗГНАНИЕ

ГОЛЕМИЯТ ЧЕРЕН РОЛС-РОЙС ФАНТОМ с кално шаси и скрит блясък под праха от изминатите километри заобиколи ротондата на „Маркеш де Помбал“ и се отправи към Салданя. Зад него се движеше също толкова мръсен кадилак, в който пътуваха останалите. Като стигнаха „Пикоаш“, двата автомобила обърнаха по булевард „Фонтеш Перейра де Мело“, минаха през портала и спряха до четириетажен дворец с голям черен орел на фасадата.

- Пристигнахме! - обяви посланик Каейро да Мота. - Хотелът е хубав, нали?

Калуст отвори вратата на ролс-ройса, излезе навън и огледа сградата. Гърбът го болеше от дългото седене на задната седалка. Все пак бе чукнал седемдесетте, а пътуването беше дълго; малко неща обаче го въодушевяваха така, както един луксозен хотел.

- Значи, това е прочутият хотел „Авиш“?

Пиколата на хотела, с безупречни униформи, се втурнаха към автомобилите и помогнаха на шофьорите да разтоварят куфарите.

Тримата пътници от ролс-ройса - Калуст, Нунуфар и португалският дипломат, се възползваха, за да се разтъпчат и да разгледат наоколо; имаха чувството, че пътуването е било безкрайно, особено докато минаваха през опустошената Испания, но лисабонският въздух сякаш им вдъхна нови сили. Лъчезарната светлина на португалското слънце и хладният бриз им доказаха, че пролетта по тези места, или поне тази на 1942 година, е мека.

- Много приятно място - отбеляза мадам Дюпре, която бе слязла от кадилака, - не мислите ли, мадам Саркисян?

Нунуфар скептично сбърчи нос.

- Дали има хубави магазини? Например бутик на мадам Шанел? Или представителен магазин на „Картие“? - Тя се намръщи. - Хм, не знам... Струва ми се, че това е просто едно градче, сгушено в покрайнините на цивилизована Европа.

През това време останалите пътници от кадилака разпределяха багажа с помощта на пиколата. Освен неизменната мадам Дюпре, която въпреки своите седемдесет години вече чевръсто се бе отправила към рецепцията, за да се погрижи за настаняването и останалите подробности, във втория автомобил бе пътувал семейният масажист и готвач - руснак, придружаван от съпругата си французойка. Всички отседнаха на първия етаж, в най-добрия апартамент, номер 52, който носеше името „Дона Филипа Ланкастър“, специално запазен за семейство Саркисян.

Калуст не можа да сдържи въздишката си на облекчение още щом влезе във фоайето. Бе се опасявал, че „Авиш“ няма да е на нивото на великолепните хотели, с които бе свикнал в цивилизована Европа, но се увери, че няма причина за притеснение. Може и да не бе „Риц“ на площад „Вандом“ или на „Пикадили“, но одобри блясъка и добрия вкус тук. Самият апартамент също го впечатли с просторните спалня, хол и баня. Оскъдната мебелировка по португалски маниер може и да бе малко старомодна, но това дори му хареса. Най-хубавото нещо бе терасата с навес и прекрасна гледка към градината, която му напомняше за къщата на булевард „Иена“. Липсваха само гигантската клетка и Триумфалната арка в дъното на улицата, за да завършат илюзията, че се бе завърнал в парижкия си дом.

- Мадам Дюпре! - извика той, щом се сети за клетката. - Мадам Дюпре!

Асистентката му надникна през вратата на терасата.

- Да, мосю Саркисян?

- Да не забравите да изпратите телеграма на Жилбер - напомни й той за иконома на голямата къща на булевард „Иена“. - Кажете му да храни птиците, горкичките...

- Разбира се, мосю Саркисян.

- Пишете и до Лондон. Нека Крикор да отиде до Британския музей и да провери дали всичко е наред с египетските ми експонати. - Поколеба се, опитвайки се да се сети за други произведения от колекцията си. - Да намине и през Националната галерия и заедно със сър Кенет Барк да се уверят, че моите „рожби“, особено картините на Рубенс и Рембранд, са защитени от германските бомбардировки. - Прочисти гърлото си. - И от влагата, разбира се.

До края на деня всички си почиваха в хотела. Пътуването бе наистина изтощително, особено дългият преход през разкъсваната от гражданската война Испания, и семейство Саркисян и хората им решиха да прекарат първия ден в „Авиш“.

Обядът в огромния салон с високи тавани се оказа приятна изненада. Калуст отиде да огледа кухнята, за да се увери, че продуктите са пресни, без да обръща внимание на подозрителните погледи на готвача. Надзърна в менюто; беше на френски и включваше Consomme Rubis aux Quenelles, Medailons de Langouste a la Marigny, Fricandeau de Dindonneau a la Rosemonde[66], Glace Coppelia и други деликатеси. Искаше му се да надникне в тенджерите, от които ухаеше апетитно, но готвачът - закръглен, добре охранен мъж, препречи пътя му.

- Мога ли да ви помогна?

- Предполагам, че вие сте главният готвач - заговори арменецът на френски. - Бихте ли ми разказали къде сте учили?

- Името ми е Жуао Рибейро - преде тави се мъжът на несигурен френски. - Научил съм всичко в хотелите, като започнем от „Сентрал де Тореш Ведраш“ до хотел „Боржеш“ тук, в Лисабон. Мога ли да знам защо се интересувате?

Клиентът отново погледна към димящите тенджери.

- Известно време ще готвите за мен - каза той. - За да бъде всичко както трябва, ще ви изпратя на стаж в хотел „Риц“ при шеф Огюст Ескофие. Приятен ден!

Калуст се поклони леко, обърна се и се върна в ресторанта.

Най-интересното се случи вечерта, когато запалиха уличното осветление и всички се втурнаха навън, за да се насладят на гледката.

- Удивително!

В този момент Калуст си даде сметка колко се бяха понижили критериите му за живота. Нима не бе ходил в „Пера Палас“ - първия луксозен хотел в Османската империя! Нима не бе отсядал в хотел „Савой“ в Лондон - първия хотел в света с електрическо осветление? Не бяха ли хотелите „Риц“ първата луксозна верига в света, построена именно благодарение на него? Как е възможно да се прехласва така по обикновено улично осветление? Да, беше нощ, а улиците светеха. И какво? Какво толкова?

Всъщност бе отвикнал от подобна гледка. Из Европа градовете вече не грееха като коледни елхи - бояха се от нощта, от въздушно нападение, от криещата се в мрака тиха заплаха. А Лисабон цял светеше и превръщаше това в празник, защото искаше да заяви нещо. Градът сякаш искаше да покаже на света, че Португалската империя не се страхува от войната, която погубваше останалата част на Европа. Какво самохвалство, помисли си Калуст. И наивност. Очарователна наивност...

Арменецът се огледа и се взря в португалските камериери, които се въртяха из фоайето. Бяха ниски. Ниски като мен, каза си той. Това го накара да изпита някаква странна привързаност към тях, сякаш бяха неговите хора. Имаше нещо поразително в начина, по който се усмихваха, в непринудените жестове и откритите им кафяви очи. В Европа подобно нещо не можеше да се види, осъзна той. По лицата им се четеше чистосърдечност. Чистосърдечност и наивност - смесица на спокойствие, присъща на онези, които живееха далеч от трагедиите на света.

Те не бяха лазили под турския ботуш, не познаваха оковите на робството, нито ужаса на преследването и изтреблението. Докато ги гледаше така заети с работата си, доволни и потопени в собствения си малък свят, на Калуст му хрумна, че португалците приличаха на арменците. Чувстваше се така, сякаш те бяха от неговите хора - истински арменци от друго време, преди този народ да бъде белязан с печата на страданието.

- Знаете ли - прошепна Калуст и в очите му отново заблестяха светлините, които озаряваха булевард „Фонтеш Перейра де Мело“, - мисля, че Лисабон ще ми хареса.

На следващата сутрин закуската бе сервирана от Иван - личния готвач на семейство Саркисян, който вече се бе запознал с персонала на ресторанта. Общуването не беше лесно, тъй като руснакът не говореше португалски, а служителите на хотела този ден не бяха много по чуждите езици. Няколко от тях говореха английски и френски, но още бе рано, а според графика работното им време започваше около десет часа.

- Как се разбираш с тези хора, Иван? - попита го Калуст. - С езика на жестовете ли?

Руснакът се усмихна; шефът му обикновено се хранеше сам, но този път бе седнал при другите, за да им прави компания.

- Жестикулирането помага - призна той, - но открих, че италианският и португалският са близки. Както знаете, две години живях в Тоскана и говоря малко италиански.

Нунуфар също слушаше разговора, докато разбъркваше кафето си.

- В такъв случай може да поръчаме хляб. Как се казва хляб на португалски?

- На френски е pain, на италиански е pane. Португалският също е романски език, така че думата трябва да е подобна...

Госпожа Саркисян вдигна ръка, за да привлече вниманието на келнера, който минаваше наблизо.

- Garçon, pane !

- Моля?

- Pane! Pane!

- А, хляб[67]! Направи жест с ръка, показвайки на клиентката да почака. - Да, мадам. Tout de suite![68]

С тази фраза френският на келнера се изчерпваше. Младежът изчезна в кухнята и след малко се върна с панерче хляб. Като видя, че са я разбрали, по лицето на Нунуфар разцъфна огромна усмивка.

- Видяхте ли? - попита тя Калуст и мадам Дюпре, с които закусваха заедно. - Те разбират какво казвам!

- Браво!

Нунуфар си взе едно хлебче и леко го стисна с върха на пръстите си. Коричката беше мека и хрупкава.

- Този португалски хляб изглежда вкусен - отбеляза тя. Огледа масата и се намръщи. - Ах, че досадно! Няма масло!

- Вдигна поглед към португалеца, който чакаше до масата. - Няма ли beurre?

- Моля?

Очевидно човекът не разбираше френски, освен Tout de suite. Нунуфар не се отказа и се обърна към Иван, който се бе превърнал в преводач.

- Как е beurre?

- На италиански е burro, мадам - отвърна все така любезно руснакът. - Тъй като на френски е beurre, предполагам, че ще е нещо Подобно на всички латински езици.

Нунуфар самоуверено се взря в португалеца.

- Келнер, burro[69]!

- Бихте ли повторили, госпожо?

- Burro! Бих искала burro.

Келнерът ужасено се взря в нея.

- Магаре ли, госпожо? Искате магаре?

Очите на Нунуфар светнаха; отново я бяха разбрали!

- Точно така! Burro! Донесете ми burro. Tout de suite!

Португалецът придоби объркано изражение и се поколеба, сякаш отказвайки да се подчини, но жената го гледаше толкова настоятелно, че накрая той просто се обърна и се отдалечи. Нунуфар направо сияеше от факта, че можеше свободно да си поръчва каквото пожелае. Дори езиковата бариера не можеше да попречи на желязната й воля.

- Мисля, че ще се оправям добре тук - заяви тя. - Както виждате, езикът не е проблем. - Огледа се, любувайки се на обстановката и градината, която се виждаше през прозореца. - И хотелът безспорно е много приятен. Не знам защо, но тук се чувствам като у дома си.

- Нормално е - отвърна съпругът й. - Преди десет години е бил семейно имение. Изглежда, е принадлежал на собственика на известен португалски вестник. Човекът се споминал и имението било наследено от дъщеря му, която пък се омъжила за чужденец. Руджериони или Руджерони, не знам точно... и те го превърнали в хотел.

Нунуфар повдигна вежди, разтревожена от името на собствениците.

- Рукалеоне? Италианци ли са? Мили боже, значи, този хотел е свързан с Оста! - Уплашено се огледа наоколо. - Чувала съм, че Лисабон гъмжи от шпиони, и вероятно тук отсядат германците и италианците, които...

Калуст и мадам Дюпре се усмихнаха.

- Успокой се! Руджерони не са от Италия, а от Гибралтар. С други думи - британци. Разказаха ми, че след началото на войната те дори отказали да настаняват гости от страните от Оста.

Като чу това, Нунуфар се отпусна и въздъхна от облекчение.

- Слава богу! Нагледах се на фашисти и нацисти във Виши.

- Това не означава, че наоколо не се разхождат техни хора - предупреди Калуст. - Крикор ми разказа, че при първото си посещение в Лисабон е видял шефовете на германското и италианското разузнаване да обядват в „Авиш“. Но те обикновено не отсядат тук, а в „Авенида Палас“ в квартала Байша[70] в центъра на града.

При споменаването на тази част от града Нунуфар придоби замечтано изражение.

- Ах, Байша! Днес трябва да се разходим дотам. Все пак искам да видя дали има хубави бутици. - Обърна се към другата жена на масата. - Какво ще кажете, мадам Дюпре?

- Не съм съвсем сигурна - отвърна асистентката. - Струва ми се, че чарът на този град не е в бутиците, а в историята, климата, храната, любезното отношение и спокойствието. Винаги съм мечтала да живея на такова място! Дори мисля да започна да уча португалски!

Нунуфар отново се нацупи.

- Какъв ужас! Но защо ви е да говорите португалски? За какво ви е?

- Ами... щом ще живеем тук...

- Само до края на войната - заяви Нунуфар. - Щом дойде мирът, allez, allez, веднага се връщаме в Париж. - Обърна се към съпруга си, сякаш търсеше потвърждение. - Нали така?

- Разбира се - съгласи се Калуст. - Но засега оставаме тук. Макар Европа да е във война, все пак животът продължава. Впрочем днес ще гледам да говоря с посланик Каейро да Мота, за да ми уреди добър адвокат. Откакто англичаните ме обявиха за враг и конфискуваха дяла ми в Турската петролна компания, ми се иска да им дам урок, който никога няма да...

Келнерът приближи до масата и прекъсна разговора им.

- Може ли? - попита той. - Burro вече е тук, мадам.

- Ах, наистина ли? - възкликна тя, нетърпелива да намаже хлебчето си с масло. - Значи, ще донесете burro!

- Да, мадам, тук е. Tout de suite!

- Крайно време беше. - Почука с показалец по масата. - Хайде, младежо, донесете го.

Португалецът се ококори.

- Тук ли, мадам? - Поклати глава. - Не, не може. - Посочи към входа на хотела. - Пред вратата, burro е пред вратата.

Не бе трудно да разбере португалската дума за врата, тъй като много приличаше на френската[71].

- Пред вратата ли? - учуди се арменката. - Не разбирам...

- Burro е пред вратата - настоя келнерът, сочейки отново изхода. Burro. Пред вратата. - Наведе се напред и повтори бавно. Вра-та. Bur-ro пред вра-та-та.

- Дайте го насам.

- Не може. То е пред вратата, мадам.

Нунуфар смаяно погледна Калуст и мадам Дюпре, които също бяха объркани от думите на келнера.

- Значи, маслото е навън? - запита тя. - Що за глупости? - Отново се обърна към келнера и посочи масата. - Донесете го тук. Tout de suite!

- Не, мадам - повтори той на португалски. - Може да се изака на пода, а това ще е проблем...

- Какво?

Отчаян, че не го разбират, келнерът се престори, че го присвива стомахът.

- Хммм! Хммм! - изпъшка той и посочи пода. - Ако. Burro може да се изака в ресторанта.

Нунуфар погледна въпросително Иван, който нищо не разбираше, и сетне се обърна към Калуст.

- Какво прави този глупак? Да няма диария?

- По-добре отиди да видиш - посъветва я съпругът й, като сви рамене. - Може пък в тази страна да си купуваш масло от улицата, знам ли. Има всякакви странни обичаи...

Тя нетърпеливо цъкна с език, ругаейки тихо качеството на обслужването в този уж луксозен хотел, и ядосано последва келнера към изхода на сградата. Португалецът отвори вратата, поклони се тържествено и я подкани с жест да надникне навън.

А там едно животно преживяше слама с глупаво и безразлично изражение.

Магаре, разбира се.

Целият следобед се разхождаха из Лисабон. Посланик Каейро да Мота мина през хотела, за да вземе съпрузите Сарксиян и мадам Дюпре, и четиримата обикаляха града с кола и пеша заедно с Иван, който освен готвач, беше шофьор и охранител. Градът бе основна тема на разговорите, като дипломатът възхваляваше неговия чар, а останалите охотно се съгласяваха.

Все пак, докато пътуваха в ролс-ройса, Калуст се сети за служебните си приоритети и попита посланика за добър адвокат.

- Искам да е достатъчно опитен, за да не се оставя да го заблудят с вратичките в закона, но същевременно да е млад, за да е пробивен и амбициозен - обясни той. - Но не прекалено вещ, защото ще е твърде стар, и не чак толкова млад, че да му липсва опит, ако ме разбирате.

- Много добре ви разбирам и ви гарантирам, че ще намеря най-добрия - обеща посланикът. - Най-добрия!

Думите му окуражиха Калуст и той реши да се възползва от благосклонността на португалеца, за да разреши и друг въпрос, който го тревожеше.

- Освен това имам проблем с автомобила - каза той, посочвайки шофьора. - Струва ми се, че ролс-ройсът ми излиза недопустимо скъп.

- Скъп ли? Какво искате да кажете?

- Както виждате, кара го Иван, но всъщност той не е шофьор, а готвач и масажист. Шофьорът ми не пожела да дойде, остана във Франция и сега трябва да взема решение. Или наемам нов шофьор и продължавам да ползвам колата, плащайки за поддръжката й и бензина, който в днешно време трудно се намира на пазара и ми струва цяло състояние, или оставям ролс-ройса и наемам такси.

- Надявам се да изберете ролс-ройса. Би било жалко да лишите лисабонските улици от такъв великолепен автомобил...

- Може би, но мразя да хвърлям пари на вятъра... - отвърна арменецът. - Освен това често ми създава проблеми. Авариите, почивният ден на шофьора, дефицитът на бензин... много е досадно! Предпочитам да наема такси, струва ми се по-разумно. Знаете ли някоя доверена фирма?

Посланик Каейро да Мота почеса замислено брадичката си.

- Познавам човек, който може да ви помогне. - Махна с ръка, сякаш вече бе уредено. - Ще се погрижа, не се тревожете.

Минаха по „Авенида де Либердаде“ и когато стигнаха до площад „Росио“, спряха колата и слязоха, за да се разходят из Байро Алто. Пресякоха площада и се качиха по стръмните тесни стълби до замъка. Когато стигнаха горе, Калуст се облегна на наскоро реставрираната стена и замечтано се загледа в пръснатите по хълмовете къщи с техните червени покриви и бели фасади и църковните камбанарии, които се врязваха в хоризонта.

Широката, блестяща река Тежу течеше вляво на града като огромен полиран мраморен под, по който лениво като костенурки се плъзгаха корабчетата касилейрош[72] на Дружеството на лисабонските параходи, а от отсрещния бряг надничаше Алмада. Слънцето тъкмо залязваше, обагряйки небето в червени и виолетови тонове, които накараха Калуст носталгично да въздъхне.

- Ах! - възкликна унесено той. - Сега разбирам защо Крикор толкова искаше да дойдем тук...

Нунуфар го погледна въпросително.

- Не е ли, за да избягаме от войната?

Без да обръща внимание на въпроса, съпругът й махна с ръка към града и реката.

- Погледни. На какво ти напомня?

Нунуфар не носеше поетична душа. Огледа безразлично пейзажа и сви рамене.

- Откъде да знам.

Калуст посочи с пръст във въздуха, сякаш очертавайки контурите на хълмовете.

- Тук е Пера, а там Сарайбурну. - Посочи към естуара. -Това е Мраморно море. - Вдигна ръка към южния бряг и Алмада. - От другата страна е азиатската част и Скутари. - Посочи отново към реката, която се спускаше от Алверка. - А там е Босфорът.

Съпругата му свъси вежди, поглеждайки е нови очи към града.

- Константинопол?

Едва доловима усмивка пробягна по иначе непроницаемото лице на арменския магнат.

- Константинопол - развълнувано повтори той, - но без турци, които да превръщат живота ни в ад.

Нунуфар съзерцаваше Лисабон, докато спомените я водеха към големия град на нейното детство и младост, и накрая кимна.

- Прав си. Този град прилича на Константинопол.

Това бе неочаквано и прекрасно откритие. Докато се любуваше на Лисабон с отнесено изражение, Калуст сякаш се пренесе в детството си. Вместо корабчетата по Тежу, той виждаше парахода, с който пресичаше Босфора всяка сутрин, за да стигне до „Робърт Колидж“. Байро Алто му приличаше на Сарайбурпу, а гара „Росио“ за него беше покривът на „Капалъ чарши“. Миризмите от детството опиваха сетивата му и спомените за тези първи години го изпълваха с носталгия. Имаше някаква магия в това превъплъщение на града, сякаш времето бе завършило големия кръговрат на живота, за да се върне накрая към корените.

- Ние сме си у дома.

БРАКЪТ НА СЪПРУЗИТЕ САРКИСЯН ИЗОБЩО НЕ БЕ ЗА ПРИМЕР, след като толкова години Калуст и Нунуфар бяха живели разделени; той в апартамента си на някой от хотелите „Риц“, а тя в голямата къща в Лондон или в резиденцията в Париж. Затова двамата бяха отвикнали от брачния живот и в края на седмицата съжителството им в хотел „Авиш“ започна да им създава проблеми.

След няколко незначителни инцидента, когато Калуст избухна заради непочистена четка за коса, която не бе на мястото си, Нунуфар се ядоса на дребнавата му забележка; после той възропта срещу непрестанното й мърморене, а тя на свой ред нарече навиците на съпруга си „най-досадното нещо, което Господ някога е създавал“. Бяха се превърнали в двама стари мърморковци, които водеха постоянна война помежду си. Единият се заяждаше, а другият се връзваше.

- Очевидно е! - разкрещя се Нунуфар след поредния сутрешен скандал, този път по въпроса дали завесите в апартамента да са вдигнати, или спуснати. - С теб не може да се живее, бога ми! - Гледаше го с едва сдържана ярост. - Слушай, няма да остана и ден повече в този хотел! Нито минута дори!

- Алелуя! - възкликна съпругът й и вдигна ръце нагоре в театрален жест на благодарност. - Най-сетне ще изчезнеш от погледа ми! Благодаря на Бог за тишината, която ме очаква! - Хвърли поглед към Нунуфар, която бе отворила куфара на леглото и бясно прибираше нещата си. - Ти си страшно досадна, същинска врана, която не спира да грачи, да грачи, да грачи...

По време на обяда обсъдиха с посланик Каейро да Мота кой е най-добрият хотел за Нунуфар, под претекст че тя не се чувства добре в „Авиш“. Разтревожен, дипломатът веднага попита дали не може да помогне или да им осигури повече удобства, но съпрузите не пожелаха да навлизат в подробности и домакинът, усетил, че си имат семейни проблеми, не настоя. Помисли малко и докато обядваха, предложи „Авенида Палас“, като изтъкна, че хотелът се намира в Байша, където бяха всички бутици, които жените, и особено Нунуфар, толкова харесваха.

- О, не - категорично отказа тя още щом чу името на хотела. - Там отсядат германците, нали?

- Да, там са повечето германски разузнавателни агенти, дори се говори, че таен коридор на четвъртия етаж свързва сградата с гара „Росио“, за да влизат незабелязано, но...

- Абсурд! - прекъсна го Нунуфар и отхвърли предложението. - Крикор ми каза, че при последното си посещение в града отседнал в чудесен хотел до някакво казино. Знаете ли го?

- Навярно „Палас“ в Ещорил - отвърна посланикът. - Откриха го преди десетина години близо до казиното. Хотелът наистина е добър.

- Има ли германци?

Каейро да Мота се разсмя, развеселен от манията на арменката да стои възможно най-далеч от нацистите.

- Не се тревожете, мадам - успокои я той. - Клиентите са цивилизовани.

Плажът „Тамариш“ беше окъпан в мека прозрачна светлина, която придаваше на морето наситеносини тонове и караше пясъка да блести в златисто. Хора по бански лежаха под чадърите на бели и червени ивици или се плискаха на брега, но вниманието на съпрузите Саркисян бе привлечено преди всичко от изискания космополитен облик на Ещорил.

- Oh la la! - възкликна Нунуфар, очарована от безгрижната атмосфера. - Не съм си представяла, че в подобна провинциална страна може да се види подобно нещо!

- Прилича на Биариц - съгласи се Калуст - или на всеки плаж по Лазурния бряг.

Жената разгледа грижливо поддържаните площи около плажа. Видя казиното в края на градината и хотелите сред дърветата, както и няколко бентлита и мерцедеси, които минаха покрай тях. Хората по тротоарите изглеждаха изтънчени и елегантни; някои носеха вратовръзки, а други - цветя в джобовете на саката си. Тук не се мяркаха магарета или каруци, каквито често се срещаха по улиците на Лисабон, нито мръсни и боси хора.

- Дали наоколо има френски бутици?

Въпросът на Нунуфар предизвика смях сред мъжете в ролс-ройса.

Посланик Каейро да Мота, който се возеше до шофьора, се обърна към нея със сияещо лице:

- Да оставим това за по-късно. Искате ли да видите хотел „Палас“?

- Разбира се. Наистина ли е най-добрият?

Дипломатът се обърна към прозореца и посочи навън.

- Това е хотел „Атлантико“, а ей там, до „Палас“, е парк хотелът, но и в двата отсядат германски шпиони, затова предполагам, че не ви интересуват.

Колата започна да се изкачва по алеята па казиното и Каейро да Мота посочи голяма сграда вдясно.

- Ето го и вашия хотел.

Саркисян обърнаха погледи към високата фасада с елегантна архитектура на централната сграда и голям паркинг отпред. Отстрани имаше малка градина във френски стил с лехи, оформени в различни геометрични фигури, и грижливо подрязан плет. На покрива на централната сграда имаше огромна табела с изписани една под друга две думи.

Хотел „Палас“

- Ах, Крикор има право!

Още отвън петзвездният хотел не оставяше никакво съмнение. Затова огледът вътре беше просто формалност, която всички старателно изпълниха. Гостите разгледаха луксозните, облицовани в мрамор салони с кристални полилеи и красиви килими и влязоха в залата за бридж с дървена ламперия, която водеше към терасата. Излязоха и се разходиха на балкона с гледка към казиното, преди да се върнат вътре и да изчакат Нунуфар да реши.

- Ще се регистрирам.

Докато съпругата му и мадам Дюпре уреждаха подробностите на рецепцията, Калуст седна на бара в кафенето и си поръча кафе. Вниманието му бе привлечено от двама англичани, които разговаряха тихо в ъгъла и разлистваха „Таймс“ и „Дейли Телеграф“. След малко се появи посланик Каейро да Мота.

Дипломатът бе придружен от около четирийсетгодишен висок, едър мъж с лилава вратовръзка и строго изражение; в тази страна на ниските мъже непознатият изглеждаше необичайно висок.

- Господин Саркисян, искам да ви представя един от най-големите професионалисти в Португалия - обяви посланикът и посочи към мъжа до себе си. - Това е доктор Азеведо Пасарао, за когото вярвам, че ще ви бъде много полезен.

Калуст само кимна, без да се здрависа с непознатия.

- Приятно ми е - каза той. - С коя част от човешкото тяло се занимава вашата специалност?

Посланик Каейро да Мота и мъжът го погледнаха объркано.

- Моля?

- Нали господин Пасарао е доктор? - отбеляза арменецът.

- Нуждая се от лекар и се интересувам какво специализирате, за да знам дали можете да ми помогнете.

Изненаданото изражение на португалците отстъпи място на смутен смях.

- Доктор Пасарао не е лекар[73] - обясни дипломатът. - Той е адвокат.

Калуст се намръщи.

- Значи, е адвокат и доктор? Само лекарите са доктори!

- Така е в Европа - съгласи се Азеведо Пасарао, проговаряйки за първи път. - Но в Португалия всички, които завършат университет, се наричат доктори. Национална особеност, не се тревожете.

Посланикът потупа адвоката по гърба.

- Доктор Пасарао е един от най-добрите юристи в страната - похвали го той. - През ръцете му са минали всички големи дела от последните десет години и репутацията му в съдебната зала е безупречна. - Заговори по-тихо. - Лошото е, че взима скъпо.

Магнатът не изглеждаше особено впечатлен.

- Nobless oblige[74] - отвърна сериозно той, а непроницаемите му очи блестяха като две черни перли. - Нямам против доброто заплащане, стига качеството на работата да оправдае разходите, разбира се. Няма нищо по-глупаво от това да хвърляш пари на вятъра.

Посланикът се отдалечи, за да провери дали всичко е наред с регистрацията на Нунуфар и мадам Дюпре, но всъщност искаше да остави адвоката насаме с новия му клиент.

Азеведо Пасарао се настани до Калуст, поръча си кафе и подхвана любезен разговор, като се поинтересува как се чувства събеседникът му в Португалия. Сетне сниши тон и отбеляза, че двамата англичани, които четяха вестници на бара, са агенти Дарлинг и Флеминг от британското разузнаване. Калуст ги загледа с интерес, но не каза нищо и разговорът се насочи към времето и прекрасното слънце над Ещорил. Адвокатът, разбира се, възнамеряваше да остави на клиента да поеме инициативата в избрания от него момент.

Не се наложи да чака дълго.

- В момента съм в конфликт с правителството на Негово Величество - сподели магнатът, като най-после повдигна въпроса. - Тъй като живеех във Виши, Великобритания ме обяви за враг и конфискува акциите ми в петролната компания, която създадох, за да експлоатирам природните богатства на Месопотамия. Сега се установих в неутрална към войната страна - Португалия, и искам да заведа дело, за да си върна акциите. Още щом пристигнах тук, изпратих телеграма до Лондон и наредих на британските си адвокати да задействат необходимите съдебни процедури. Делото вече е дадено на друг и вие няма да се занимавате с него. И все пак аз, семейството ми и хората ми се нуждаем от юридически услуги, за да уредим статута си на чуждестранни жители на страната ви. Тревожа се по-специално за данъците и се нуждая от професионален съвет как да разреша въпроса съгласно португалските закони. Освен това ще ми трябва помощ за всички договори, които смятам да сключа в тази страна. С две думи, докато съм тук, ще се нуждая от юридическо лице по много въпроси и помощта ви ще ми бъде изключително ценна. - Замълча и погледна въпросително събеседника си. - Ясно ли ви е какво имам предвид?

- Пределно ясно.

- Естествено, бих искал да знам колко ще ми струва, затова ще ви помоля да ме осветлите по въпроса.

Адвокатът свъси вежди, сякаш пресмяташе нещо наум.

- Десет хиляди реала месечно.

Дойде ред на Калуст да си направи сметката. Знаеше обменния курс на британската лира и португалското ескудо и пресметна стойността на десет хиляди ескудо в британски пари. Сумата не го удовлетворяваше напълно, но реши да не се пазари; знаеше, че в живота понякога се плащаше скъпо за неща, които накрая излизаха евтини.

- За тази цена - реши той - искам да идвате веднъж седмично до хотела ми, за да работим.

- Но, господин Саркисян, с цялото ми уважение, в тази страна адвокатите не ходят при клиентите си. - Пасарао посочи събеседника си. - Клиентите отиват при адвокатите, за да се срещнат с тях.

При тази забележка Калуст го изгледа пренебрежително и реши, че адвокатът още не е разбрал с кого си има работа. Присви очи и се взря в португалеца.

- Знаете ли, драги Пасарао - попита той, - не се съмнявам, че кантората ви е чудесна, но не разчитайте да идвам при вас. Освен това ще трябва да ми дадете документ, който изисквам от всички, които работят за мен.

- Какъв документ?

Калуст набързо допи кафето си. След това скочи от стола и преди да отиде при жена си и мадам Дюпре, каза:

- Молба за напускане.

- ... ТЪЙ КАТО ТЕЗИ КЛИНИЧНИ ТЕОРИИ ВИНАГИ СА МЕ ОЧАРОВАЛИ. Още от времето на Гален медицината се е занимавала преди всичко с...

Събеседникът му не спираше да говори и нямаше начин да бъде прекъснат, затова Калуст вдигна ръка и привлече вниманието на Алберто Рапети управителя на ресторанта в „Авиш“.

- Рапети, донесете ми двете ягоди и ябълката, ако обичате.

- Веднага, синьор.

- ... с друг тип въпроси, много по-интересни от тези, които се обсъждат днес. Дори онзи ден казах на господин министър-председателя, че...

Арменецът се взря в мъжа на масата си.

- Доктор Куельо...

- ... трябва да поканим тук, в Лисабон, автора на онази великолепна статия, публикувана в...

- Доктор Куельо!

Като разбра, че говорят на него, гостът най-сетне млъкна.

- Да, мосю Сарксиян.

- Какво мислите за ежедневната консумация на две ягоди и една ябълка след обяда?

Доктор Куельо се поколеба, изненадан от странния въпрос.

- Ягоди ли? Ябълка? Не виждам причина да го правите. Освен това ягодите си имат свой сезон, както знаете, а хранителните режими обикновено не са съобразени с това.

- Затова поръчвам щайги с ягоди от Южна Африка и хладилници с ябълки от овощна градина в Англия, които ми доставят със самолет. Моят лекар в Париж, доктор Кемхаджян, ми препоръча да ям по две ягоди и една ябълка на ден като рецепта за дълголетие.

Събеседникът му завъртя очи.

- Ах, що за глупости! Нужни са ви витамини на хапчета, казвам ви. Дори онзи ден четох една статия на прочутия доктор Расин. Чували ли сте за него? Има много добър кабинет зад „Шан-з-Елизе“. И там пише...

- А, доктор Куельо! - възкликна Калуст и се изправи делово. - Страхувам се, че трябва да прекъсна срещата ни, тъй като изникна нещо спешно. Съжалявам.

- Но... но...

Магнатът се поклони.

- Радвам се, че се запознахме. Приятен ден.

Смутен, без да разбира добре внезапната промяна в настроението на арменеца, доктор Куельо също стана, кимна объркано и унило тръгна към изхода.

Салонът за вечеря в хотел „Авиш“ беше изключително просторен; с високия си таван, поддържан от големи колони, приличаше на същинска катедрала. Беше осветен и изискано украсен с керамични вази и внушително стълбище с балюстрада от кована стомана с инкрустирани орли.

Седнал на една маса до стълбището, което водеше към салона, Азеведо Пасарао видя лекаря да се отдалечава от масата в ъгъла и стана. Отправи се към другия край на салона с бърза крачка и се приближи до масата на клиента си.

- Е? - поинтересува се той. - Хареса ли ви?

Калуст разгърна салфетката си; не обичаше да разговаря, докато се храни, но понякога се налагаше.

- Дърдорко - отвърна само той. - Изобщо не слуша пациента. Иска само да изтъкне колко знае и не спира да говори. Непоносимо.

- Но доктор Едуардо Куельо е личният лекар на самия министър-председател! - каза адвокатът, сякаш с това се изчерпваше всичко. - Един от най-добрите лекари в страната!

- Така да бъде. Но говори твърде много. Не понасям дърдорковци. Намерете ми друг, моля.

Пасарао безпомощно разпери ръце.

- Но кой друг? - попита той, а високото му тяло сякаш се извиваше в огромна въпросителна. - Заведох ви при най-прочутия португалски лекар - забележителния доктор Пилидо Валенте, но вие не го харесахте.

- Този се мисли за голяма работа и се държа студено, което не ми допадна. Не става.

- Сега ви представих лекаря на господин министър-председателя- изключителен професионалист, който...

- Е истински дърдорко.

- Може би, но на света няма съвършени хора, господин Саркисян. Понякога трябва да се нагодим към несъвършенството.

- Сигурно не говорите за мен. Аз се задоволявам само с най-доброто.

Юристът тъкмо щеше да отговори, но бе прекъснат от Рапети, който се появи с поднос, върху който имаше чиния с две лъскави ягоди и една ябълка.

- Ето, синьор Саркисян. Плодовете.

Пълничкият усмихнат управител остави подноса на масата.

- Дайте ми списъка.

Рапети му показа списъка и след като разгледа ябълката, Калуст задраска една цифра. Управителят си прибра листа и се поклони.

- Благодаря, синьор.

Калуст недоволно загледа ягодите.

- Вижте, нали никой не краде от ягодите ми?

Италианецът нервно се засмя.

- Разбира се, че не, господин Саркисян. Всичко е както трябва.

Магнатът посочи към вратата към кухнята от другата страна на салона.

- Донесете ми дръжките.

- Да, синьор.

- И кажете на шеф Рибейро, че ако съдя по текстурата на омлета, който ми сервира днес, яйцата са разбити осем пъти. В бъдеще да ги разбива най-малко десет пъти, разбрахте ли?

- Да, синьор.

Рапети бързо се отдалечи, сякаш бе получил заповеди, с които ще сложи край на войната, подминавайки слисания от разговора Пасарао.

Адвокатът видя как Калуст спокойно наблюдава салона от мястото си; от масата чудесно се виждаха всички, които слизаха по голямото стълбище, за да хапнат в ресторанта.

- Простете за въпроса, но какво става тук? Какво задраскахте в онзи списък?

- Става дума за ябълките. Щом пристигнат от Англия, мадам Дюпре прави списък на плодовете, групирайки ги по цвят, окраска и форма. Всяка ябълка си има номер и когато ми донесат една, аз проверявам номера и го задрасквам от списъка, за да знам, че съм я изял.

- Ами... дръжките, които поискахте?

- Имах предвид дръжките на ягодите очевидно. Искам да проверя дали са тук.

- Но... защо си давате целия този труд?

Арменецът седеше абсолютно неподвижно, като изваян от камък; само пръстите му барабаняха по масата до чинията с ягодите и ябълката.

- За да не ми откраднат плодовете, как защо?

Повреда на ролс-ройса направи належащо разрешението на проблема с автомобила. Главният механик в сервиза в Рещело бе казал, че трябва да се поръча някаква част от Англия и че ще отнеме месеци, тъй като войната затрудняваше вноса и износа на стоки. При тази ситуация посланик Каейро да Мота пристигна в хотел „Авиш“ с един DeSoto, който показа на арменеца.

- Този автомобил е на таксиметрова компания, която понякога работи с дирекция „Държавен протокол“ - обясни той. -Мисля, че отговаря на нуждите ви.

Магнатът огледа колата. Беше голяма, като повечето американски автомобили, но не прекалено.

- Струва ми се напълно подходяща! - каза одобрително той. - Ролс-ройсът ми струва много разходи и грижи, ще го оставим в гаража. - Надзърна през прозореца, за да види таблото. Колко дължа?

За да отговори на въпроса, дипломатът представи шофьора на DeSoto - младеж с тънки мустачки на име Ещевао. Беше зет на собственика на таксиметровата компания и говореше малко френски, заради което го бяха наели, и затова той самият съобщи цената.

- Четиристотин ескудо за първите сто километра на ден - обясни той. - Ако преминем това разстояние, ще трябва да платите по десет ескудо за всеки допълнителен километър.

Калуст недоверчиво свъси вежди.

- И откъде да знам, че не ме мамите със сметките?

Ещевао го изгледа оскърбено.

- Аз не мамя никого, мосю! - възкликна обидено той. - Ние сме сериозна фирма. Държавата, както и много заможни семейства от страната са наши клиенти. Както виждате, имаме репутация, която трябва да пазим.

- Да, може би - отвърна не особено убедено клиентът. - Но както навярно ще се съгласите, страх лозе пази. Бих искал да мога да контролирам изминатите километри за деня.

Решиха проблема с един тефтер. Ещевао обеща всеки ден да записва показанията на километража преди и след пътуването. Разбраха се да държат тефтера в джоба на задната седалка на автомобила, за да може пътникът да го преглежда, когато реши, и така да бъде сигурен, че километрите се отчитат правилно.

Някой почука на стъклото. Калуст повдигна светлосивите перденца на автомобила и видя високата фигура на Азеведо Пасарао, надвесена над прозореца.

- Мосю Саркисян! - гласът на адвоката бе заглушен от стъклото. - Нека ви представя новия ви лекар.

След като вече се бе мръкнало и небето беше безоблачно, арменецът бе планирал да се разходи до Монсанто с мадам Дюпре, за да наблюдава звездите с телескопа си; нещо, което обичаше още от времето на факултета, когато бе учил физика заедно с лорд Келвин, а и асистентката му също се интересуваше от астрономия. Но този въпрос беше по-важен. Въздъхна примирено и излезе от колата.

- Вижте, драги Пасарао - започна той твърдо и вдигна пръст, за да подчертае думите си. - Надявам се да не е като другите пауни, грубияни и дърдорковци, с които ме запознахте! - Събра кураж и гласът му стана още по-груб. - Що за лекари имате тук? Къде, по дяволите, човек може да...

- Успокойте се, мосю Саркисян - прекъсна го кротко мъжът, който стоеше зад адвоката. - Не знаете ли, че колкото повече адреналин се отделя в кръвта, се губи толкова повече калций? Ако се вълнувате така, ще загубите зъбите си и костите ви ще отслабнат. Освен това ядът товари сърцето.

Изплашен, Калуст отвори широко очи.

- Наистина ли?

- Научно доказано е. Трябва да се стараете да запазвате спокойствие независимо от ситуацията.

Думите на непознатия успяха незабавно да го укротят. Пасарао използва момента, за да представи лекаря.

- Мосю Саркисян, имам честта да ви запозная с доктор Фернандо Фонсека - собственик на най-голямата частна клиника в Португалия. Завеждащ е на катедра „Медицинска пропедевтика“ в Медицинския факултет. Той е перфектният лекар за вас.

Магнатът огледа мъжа с пригладена назад коса и редки мустаци, който освен че притежаваше харизма, му напомняше на Кантинфлас - нашумелия напоследък мексикански актьор. По османски маниер Калуст свали цилиндъра и се поклони.

- Приятно ми е.

Лекарят протегна ръка, но веднага я дръпна, щом разбра, че събеседникът му има по-различни маниери.

- Имате ли нещо против да ми разкажете за болежките си? - попита доктор Фонсека. - Винаги е добре да познаваме историята на...

- Не съм болен - прекъсна го арменецът. - Искам само да разбера мнението ви за ежедневната консумация на две ягоди и една ябълка след обяда.

Събеседникът му бързо овладя учудването си; на пръв поглед въпросът изглеждаше непринуден, но той бързо разбра значението му. Това беше тест.

- Нямам нищо против и съм напълно за. Не знам дали ви е известно, но плодовете са най-добрите приятели на човешкото здраве. При ябълките дори се радваме на различни сортове през цялата година - „Гала“ между февруари и май, „Фуджи“ между септември и декември и „Грени Смит“ също през декември. Плодовете са като физическите упражнения, драги господине, правят чудеса с тялото.

Доволен от отговора, Калуст потри ръце.

- Радвам се да го чуя, защото и аз съм на същото мнение! - възкликна той. - Харесвате ми. Знаете ли, дядо ми доживя до сто и пет години и аз се опитвам да го надмина, ако е рекъл Бог. Всеки ден правя шведска гимнастика, взимам леден душ и спазвам строга диета, която включва консумация на точно изчислени количества. Може и да съм на седемдесет и три, но съм в цветущо здраве и смятам да живея още дълги години. - Направи гримаса. - Все пак бих искал да ме преглеждате всеки ден, защото имам леки оплаквания, които се нуждаят от постоянно наблюдение.

- Много добре. В такъв случай ще трябва да идвате в кабинета ми на „Авенида де Либердаде“.

- Сигурен съм, че кабинетът ви е отличен, драги докторе, но искам да ви предупредя отсега, че не смятам да ви посещавам. Прегледите ще протичат в хотелската ми стая по обяд. Имате ли въпроси?

- Искате да идвам всеки ден в „Авиш“? - учуди се докторът. - Не смятате ли, че е малко прекалено?

- Естествено, ще бъдете подобаващо възнаграден за усилието - обясни Калуст. - Седемдесет ескудо на визитация ми се струва достатъчно щедра сума и освен това ще ви помоля да ми предадете предварително молбата си за напускане.

- Моля?

- Само за всеки случай. Надявам се, че нямате нищо против. Такъв е начинът ми на работа. Очаквам да подберете различни специалисти, които също да се грижат за мен. Нека и те да си подготвят предварително подписана молба за напускане. Имам нужда от зъболекар, уролог, гастроентеролог, кардиолог... с две думи - екип от най-добрите лекари в страната.

Доктор Фонсека повдигна вежди.

- По дяволите, за човек в цветущо здраве се нуждаете от много лекари!

- Дори цветята вехнат, драги докторе. - Калуст се поклони. - Радвам се, че се запознахме. Ще се видим утре в един на обяд в хотелската ми стая. Приятна вечер.

Ръкува се с Азеведо Пасарао, сложи отново цилиндъра, завъртя се и влезе в колата, където го чакаше мадам Дюпре. Щом затвори вратата, шофьорът го погледна в огледалото за обратно виждане.

- Къде отиваме, мосю?

Доктор Фонсека му бе симпатичен, но тревогите за здравето истински измъчваха Калуст и сега, когато мислеше за това, се почувства потиснат. Взря се в огледалото в очите на чакащия отговор Ещевао и внезапно изля върху него насъбралата се ярост.

- Видях, че обичате да ме гледате в огледалото! - изстреля той. - Да не би да ме шпионирате?

Шофьорът отвори широко очи, учуден от въпроса.

- Моля?

Магнатът не му обърна внимание и махна за последен път на адвоката и лекаря. Сетне дръпна пердетата на колата, които бе поръчал, за да си осигури уединението, което толкова много ценеше, и след като погали телескопа в краката си, се взря в тила на шофьора.

- Отиваме да гледаме звездите, момче!

Подтикнат от Нунуфар, която оставаше все така умела в социалните контакти, Калуст започна да посещава светските събирания в Лисабон и Ещорил. Съпрузите Саркисян често биваха забелязвани на дипломатическите коктейли и станаха добри приятели с посланиците на Съединените щати и Египет, които редовно посещаваха.

И все пак, освен с близките си, арменецът поддържаше връзка предимно с португалци. Сред най-важните му хора бяха адвокатът, с когото се срещаше всяка седмица, за да преглеждат разни юридически документи, и разбира се, лекарят.

Друг човек, с когото се срещаше всеки ден, беше шофьорът. С автомобила DeSoto и Ещевао, които винаги бяха на разположение, Калуст включи към ежедневните си занимания и опознавателна разходка на Лисабон и околностите.

- Карай към гората, момче - нареждаше арменецът на шофьора си през първите дни, когато още не познаваше града. - Карай към морето и всичко останало, което природата е създала по тези земи.

Не бе трудно да му се угоди. За разлика от Иван, който не познаваше района, Ещевао представляваше същинска карта на Португалия. С обърнато огледало за обратно виждане, за да не буди подозрения, шофьорът разведе новия си клиент из чудни зелени кътчета и страната сякаш се разлистваше пред очите на арменеца, сякаш пътищата бяха цветя, които разцъфваха с неприкрит свян, за да му разкрият невиждани допреди тайни.

Девствените дивни пейзажи на Португалия сякаш пробуждаха любовта на Калуст към природата. Сравненията с онова, към което бе привикнал в Англия и Франция, бяха неизбежни, но то не отстъпваше на новата страна, в която бе избрал да живее. Сцената от разказите за феите от Синтра можеше да се мери и с най-живописните кътчета на Кент, а великолепният плаж Гиншо превръщаше Довил в обикновена плажна ивица; Ещорил му създаваше впечатлението, че може да стигне в Биариц само за двайсет минути, а девствената гора на Монсанто не оставаше по-назад от Булонския лес, с предимството, че бе по-спокойно и имаше едно тайно място, което Ещевао нарече с вълшебното име Монтеш Кларуш[75].

Монтеш Кларуш се превърна в любимо място на Калуст. Шофьорът често го караше до една полянка, от която магнатът, седнал под една акация, с часове наблюдаваше необятния от птичи поглед естуар на река Тежу и сивите хълмове на отсрещния бряг, които се врязваха в синия хоризонт. Шофьорът не разбираше какво толкова специално имаше в тази гледка и при третото им посещение мадам Дюпре му разкри тайната.

- Мястото е точно копие на Константинопол.

Загадката бе разбулена. Калуст ходеше на Монт еш Кларуш, за да си спомня детството.

Щом приключи с прегледа, доктор Фонсека седна зад голямото бюро, което арменецът бе поръчал да му изпратят от Франция, и се зачете в записките си.

- Така, кръвното е около 200, а преди три дни беше 190. Отново ви напомням да избягвате вълнението. Ако искате да пазите сърцето си, не се ядосвайте. Ще пиете Ronicol в продължение на двайсет дни, като през вторите десет дни ще комбинирате с витамин F.

Лекарят взе писалката и започна да пише рецептата, без да обръща внимание на пациента, който се обличаше до прозореца.

- Знаете ли какво най-много ме впечатлява в Португалия - попита Калуст, докато закопчаваше ризата си и гледаше към един дъб в градината на хотела - и какво прави тази страна наистина неустоима?

Въпросът изненада доктор Фонсека, който вдигна глава и погледна пациента си, чудейки се дали думите му имат нещо общо с медицинския преглед.

- Моля?

Арменецът все още се любуваше на дървото.

- Докато живеех Париж, винаги когато исках да се порадвам на морето или на природата, трябваше да пътувам с часове - каза той. - Брегът на Ламанша се намира на стотици километри. А до Лазурния бряг пътувах цял ден.

- О, разбира се. Франция е огромна.

Вече закопчал ризата си, магнатът най-сетне откъсна поглед от прозореца и се обърна към лекаря.

- А тук всичко е наблизо - отбеляза той. - Качвам се в колата и след някакви си десетина минути съм извън града, в планината или на брега на морето. Освен това тук светлината е различна. Всичко е по-червено, по-синьо или по-зелено. - Въздъхна тъжно и поклати глава, сякаш Лисабон вече му липсваше. - Париж никога няма да бъде такъв.

Сутринта се бе събудил в толкова добра форма, че след закуската и масажа на Иван Калуст реши да излезе да се разходи. Мина през рецепцията, за да направи резервация на името на сър Филип Блейк, взе куфарчето си и направи знак на руснака да го последва. Излязоха на улицата. Вместо да се качи в колата, която го чакаше пред хотела, арменецът само махна на Ещевао и зави надясно, оставяйки автомобила зад себе си.

- Днес ще вървя пеша.

Шофьорът знаеше какво означава това. Скочи на мястото си, запали и бавно последва клиента си, като спазваше темпото на ходене на Калуст и на Иван, който вървеше след него. Улицата бе почти пуста. Всъщност в Лисабон нямаше голям трафик и не беше необичайно да зърнеш автомобил, който се влачи със скоростта на каруца.

След петнайсет минути стигнаха до Ротондата и арменецът, все така следван от колата, започна да се изкачва към парка „Едуардо VII“, докато стигна върха на стръмната градина. Ещевао спря автомобила на тревата, както правеше винаги, когато ходеха там. Извади от багажника сгъваемо столче и го намести под огромната корона на един чинар, около който по тревата бяха нападали жълти и оранжеви есенни листа, образувайки шарен килим. Подухваше свеж ветрец, който събаряше сухите листа от дърветата и носеше веселия смях на тичащите по тревата деца недалеч оттук.

Арменецът се настани на стола, отвори куфарчето и започна да преглежда пощата си от Лондон, докато около него Иван размахваше кърпа, за да гони мухите. Сега, когато живееше в неутрална страна, трябваше спешно да възстанови връзките си и да разреши куп задачи. Първо трябваше да се заеме със сър Филип Блейк - неговия приятел и адвокат, който все още работеше в Британското външно министерство и бе станал съветник на крал Джордж VI. Напоследък двамата често си пишеха. В последното си писмо, тъй като арменецът отказваше да отиде до Лондон, англичанинът се бе съгласил да пътува до Лисабон, за да обсъдят някои важни въпроси от взаимен интерес. Трябваше да продължат съвместната си работа.

Звънък смях наблизо накара Калуст да вдигне глава. Децата, които си играеха в парка, вдигаха врява едва на десетина метра от дървото; правеха кълба в тревата и търчаха наоколо в игра на гоненица. Арменецът обичаше да работи в парк „Едуардо VII“, също толкова живописен и спокоен като Хайд Парк, по шумът го смущаваше. Даде си сметка, че за да си свърши работата, трябваше някак си да накара децата да замълчат.

- Шшшт! Шшшт!

Детето, което играеше най-близо момченце на около десетина години, забеляза стареца и се учуди дали говори на него.

- Аз ли,господине?

Калуст кимна и му махна с ръка да се приближи.

- Viens ici.[76]

Момченцето не разбираше странния език на стареца, но разбра жеста му и запристъпва предпазливо.

- Какво има?

Арменецът бръкна в джоба си и извади монета от пет ескудо. Посочи към останалите деца, допирайки пръст до устните си с едно „шшшт“. После вдигна монетата, сякаш му я обещаваше. Имаше нещо универсално в езика на жестовете, защото момченцето веднага разбра, че ако не вдигат шум, ще получат монета от пет ескудо. А то знаеше, че с пет ескудо могат да се купят много лакомства.

С грейнало от ентусиазъм лице момченцето отиде при приятелите си и им каза за предложението. С възбуден шепот децата се приближиха до чинара, седнаха на тревата и запазиха абсолютна тишина. Покоят в парк „Едуардо VII“ се бе завърнал.

След като обходи с поглед зеленината наоколо, докато Иван продължаваше да пропъжда мухите, Калуст се върна към книжата и проблемите си. Трябваше да разреши въпроса с конфискуваните акции на Турската петролна компания, тъй като вече не се намираше в ръцете на германците във Виши и възнамеряваше възможно най-скоро да си върне собствеността. Нещата вървяха добре, но адвокатите му в Лондон се бяха сблъскали с проблем, който не успяваха да разрешат. Ставаше дума за компенсациите.

Чу смеха на едно от децата, последван от групово „шшшт“. Вдигна поглед и забеляза, че момченцата, които го наблюдаваха мълчаливо, се бяха заели със задачата да накарат момиченце, което се бе приближило с хвърчилото си, да млъкне. Неговата детска стража очевидно се справяше добре.

Отново се върна към документите и въпроса с компенсациите. Тъй като бе лишен от ползването на петпроцентовия си дял, а през това време Турската петролна компания бе продължила да добива и продава петрол, магнатът държеше да получи печалбата си със задна дата; смяташе, че има право на това. Проблемът бе, че ставаше дума за много пари и предвид разходите за войната, опразнената хазна на Негово Величество забавяше процеса. Бе очевидно, че британските власти не бързаха да разрешат този въпрос, затова арменецът трябваше да импровизира.

При това положение непременно трябваше да се срещне със своя адвокат и съветник. Под сянката на чинара Калуст написа телеграма до сър Филип, за да го уведоми, че съгласно уговорката им, тази сутрин му е направил резервация в „Авиш“ за следващия четвъртък. Приятелят му трябваше да си купи билет от офисите на „Бритиш Овърсийс Еъруейс Корпорейшън“ за уречения ден и да пристигне в Лисабон.

След това прегледа останалите писма. Две от тях му носеха лоши новини. Сър Кенет Барк му бе писал, че е напуснал Националната галерия. Това бе голямо разочарование за Калуст, тъй като бе възнамерявал да изложи съкровищата си в големия музей на „Трафалгар Скуеър“. Нищо, щеше да измисли нещо друго. Картините му липсваха и той се натъжаваше при мисълта за съдбата им, когато вече нямаше да може да ги пази. Второто писмо идваше от Истанбул и му съобщаваше за смъртта на Салим бей. Помоли се за стария си приятел и покровител на семейството и написа телеграма до близките му, за да изкаже най-искрени съболезнования. Но му се стори, че това не бе достатъчно, за да изрази огромната си благодарност към стария турчин, и реши да потърси един от синовете му и да го наеме за свой „търсач“ на произведения на изкуството в Турция; достоен начин да изпълни огромния си дълг към Салим бей.

Бе приключил със сутрешните си задачи. Подреди книжата в куфарчето и направи знак на Ещевао да прибере сгъваемия стол и на Иван да му пази сянка с чадъра. Тихите деца също станаха в очакване на наградата. Арменецът извади монетата от пет ескудо и протегна ръка към момченцето, на което я бе обещал. То се приближи и я взе със сериозно изражение. На мига в парка се вдигна страшна врява; децата се разбягаха, заподскачаха по тревата и затанцуваха около дърветата.

Тънките устни на Калуст разцъфнаха в усмивка и той ги наблюдава за момент, сякаш им завиждаше за безгрижния живот. Чак когато изчезнаха в храстите, арменецът въздъхна дълбоко и влезе в колата.

- Към „Авиш“.

SHORT SUNDERLAND НАBOAC СЕ ПРИВОДНИ В ТЕЖУ до Морското летище на Кабо Руиво и сър Филии Блейк се появи на кея със светъл шлифер и чадър в ръка. Слънцето грееше силно, небето искреше в необятно синьо и денят беше по-топъл и задушен от обикновено, поради което облеклото на англичанина, подходящо по-скоро за лондонския климат, изглеждаше неуместно.

- Как е, Саркисян! - поздрави той с присъщата си флегматичност, когато приближи приятеля си на кея. - Не сте мръднали, old boy!

Калуст се засмя.

- Ах, сър Филип, а пък вие ми се виждате поостарял.

Отправиха се към автомобила, а зад тях вървеше Ещевао с куфарите. Подкараха бавно през града, за да може Калуст да покаже на англичанина основните забележителности.

- Смея да твърдя, че делото върви добре - отбеляза сър Филип. - Ще спечелите много пари.

- Колко мислите, че ще получа за трийсет и две години?

Английският адвокат се опита да пресметне наум, но скоро се отказа.

- Стотици милиони лири по мои сметки. Но защо трийсет и две?

- Дядо ми живя до сто и пет - отвърна арменецът. - Аз съм в по-добра форма от него, когато е бил на моята възраст, затова се надявам да доживея до 1975 година.

Щом пристигнаха в хотела, се натъкнаха на необичайно оживление във фоайето. Пиколото обясни на учудения Калуст, че е пристигнала делегация на испанското правителство и нейните членове ще отседнат в малкото останали свободни стаи.

- Проклетият Франко си умира да влезе във войната на страната на Хитлер - отбеляза кисело сър Филип. - Пратил е ратаите си да се допитат до португалците.

- Какво ги интересува мнението на португалците? Испанците не могат ли да мислят сами?

- Посланикът ни в Мадрид твърди, че Салазар има силно влияние върху Франко. Слава богу! - обясни англичанинът. - Очевидно го съветва да не се намесва с аргумента, че войната ще приключи без победител. Надявам се да го убеди.

- От къде знаете всичко това?

По лицето на новодошлия заигра загадъчна усмивка.

- Саркисян, стари приятелю - прошепна той. - Нима за толкова години още не ме познавате? Работата ми във Външно министерство и Бъкингамския дворец ми позволява да съм в течение на някои неща...

Докато сър Филип Блейк се регистрираше, Калуст отиде до бара и поръча уиски с лед - любимото питие на стария му приятел. Настани се на един стол и зачака англичанинът да остави багажа си, за да се срещнат след това в бара. След половин час обаче сметна, че сър Филип Блейк се бави прекалено дълго, и нетърпеливо излезе във фоайето, за да провери дали приятелят му не се е загубил някъде из коридорите на „Авиш“. За негова изненада го завари още на рецепцията, а куфарът му лежеше на пода до него.

- Още ли сте тук? Какво става?

Като видя Калусг да изниква зад него, служителят на Британското външно министерство въздъхна от облекчение.

- Добре че дойдохте, приятел - възкликна той. - Казаха ми, че резервацията ми е анулирана.

- Какво?

- Точно каквото ви казвам. - Той отново въздъхна. - Каква досада!

Арменецът се приближи до рецепцията и учудено се взря в служителя.

- Извинете, сигурно има някаква грешка - каза той. - Направих резервация на името на сър Филип още миналата седмица.

Рецепционистът беше възпитан португалец с посивяваща по слепоочията коса, който говореше отличен френски.

- Така е, мосю Саркисян - потвърди той. - Само че ми наредиха да анулирам тази резервация и да...

- Да я анулирате? Шегувате ли се?

- Не, господин Саркисян. Уверявам ви, че говоря напълно сериозно. Моля да ме извините за това недоразумение, но си помислих, че първо са разговаряли с вас. Опасявам се, че резервацията на мосю Блейк е отменена.

- Първо, той не е никакъв мосю, а сър. Сър Филип е провъзгласен за рицар от Негово Величество!

- Простете.

- Второ, защо резервацията е отменена? Кой даде това нареждане?

- Управителят.

Калуст удари с ръка по плота.

- Тогава го повикайте тук, ако обичате! - Нов трясък. - Веднага!

Разтревожен, рецепционистът бързо се отдалечи и остави двамата гости сами. Магнатът помоли приятеля си да не се безпокои и че той ще оправи нещата, но сър Филип не изглеждаше притеснен; напротив случилото се сякаш го забавляваше. Англичанинът насочи разговора към други теми, разказвайки последните клюки от Уайтхол, и отбеляза, че ще се възползва от посещението си в Португалия, за да се срещне с двама приятели в Ещорил и да се погрижи за някои лични въпроси. Тъй като Калуст го познаваше добре, бързо се досети, че въпросните приятели са агенти, и се въздържа от коментар. Знаеше, че има неща, в които не трябва да се меси.

Рецепционистът се върна след няколко минути, придружен от мъж, в когото арменецът разпозна собственика на хотела -предвзет гибралтарец, с когото от време на време се поздравяваха в ресторанта.

- Моля да ни извините, мистър Саркисян - каза новодошлият на английски. - Забравили сме да ви уведомим, но резервацията на сър Филип Блейк бе отменена по нареждане от по-висока инстанция.

- По-висока инстанция ли, господин Руджерони? Доколкото ми е известно, вие притежавате тази съборетина! Нима тук има някой по-висшестоящ от вас?

Собственикът на „Авиш“ посочи нагоре.

- Например Господ - каза той. - Както и Салазар.

Споменаването на диктатора, който управляваше Португалия, учуди Калуст.

- Салазар ли? Какво искате да кажете?

Руджерони махна с ръка към фоайето. Арменецът и англичанинът се обърнаха и видяха група мъже, които разговаряха тихо. Някои бяха с военна униформа, други - цивилни; съскащото произношение им подсказа, че говореха на испански.

- Днес в хотела пристигна делегацията на граф Хордана[77] - испанския министър на външните работи обясни собственикът. - Групата е голяма и заместник-шефът на Държавния протокол поиска стая близо до апартамента на господин министъра, за да настани секретарката си... И тъй като единствената...

- С други думи прекъсна го яростно Калуст, - говорим за любовницата на господин министъра!

Собственикът на „Авиш“ се поколеба, смутен от предположението.

- Въпросната госпожа ми беше представена като секретарка на господин министъра - поясни той дискретно, както подобаваше на положението му. - Хотелът е пълен и единствената свободна стая до апартамента на господин министъра е същата, която бе резервирана за сър Филип. Заместник-шефът на протокола настоя да удовлетворим молбата на господин министъра, което бе и изрично наредено от Тайната полиция, затова нямах друг избор и дадох стаята на госпожата.

- Ами сър Филип? Нима ще остане на улицата?

Със спокойно оттренирано движение Руджерони разлисти книгата пред себе си и потърси някакъв адрес.

- Позволих си да запазя стая в един апартамент наблизо, на „Дуке де Луле“ - каза той. - Условията са отлични и ще се уверите, че сър Филип ще се чувства много удоб...

- В никакъв случай! - кресна магнатът, като отново прекъсна събеседника си. - Направили сме резервация и вие трябва да се съобразите! Ако обичате, върнете стаята на сър Филип! Това тук петзвезден хотел ли е, или някаква дупка? Къде се е чуло и видяло подобно нещо?

Собственикът го погледна смаяно, със смесица от изненада и смущение.

- Но, мистър Саркисян, аз не...

Разгневеният Калуст отново удари с ръка по плота на рецепцията.

- Няма но! - извика той с почервеняло от гняв лице. - Бъдете така добър да изпълните резервацията!

- Мистър Саркисян, опитайте се да разберете... - примоли се Руджерони. - Трябва да се подчиня на разпорежданията на Държавния протокол и на Тайната полиция! Те могат да ми вземат лиценза, ако...

- Не ме интересува! Върнете стаята!

- Опасявам се, че при така създадените обстоятелства това няма да е възможно. Сам виждате, че стаята вече е заета. Не мога просто да кажа на госпожата да си събере багажа и да си тръгне, нали? Говорим за секретарката на министъра!

Протестите на Калуст ставаха все по-шумни, докато накрая стана ясно, че собственикът няма да отстъпи пред исканията на клиента. Сър Филип Блейк дори се опита да успокои страстите, като заяви, че няма нищо против да отседне в стаята, която му предлага хотелът, но арменският му приятел не искаше и да чуе. За Калуст нещата бяха прости: хотелът бе приел резервацията, което означаваше, че е поел ангажимент, който трябва да изпълни. Всичко останало за него бяха глупави извинения. Но Руджерони продължаваше да настоява, че е невъзможно да не се подчини на получените нареждания.

- Обадете се на полицията! - извика по едно време Калуст, вече извън себе си. - Полиция! Веднага! Това е грабеж и трябва да повикате полиция!

Предвид настояването на госта, който крещеше, размахваше ръце и изискваше намесата на властите, собственикът разпореди да се обадят на Тайната полиция. Полицаите пристигнаха няколко минути по-късно и завариха побеснелия Калуст да вика из фоайето, пръскайки слюнка и обиди по управителя; група испанци наблюдаваха сцената с весел интерес, а възрастен англичанин стоеше смутено отстрани.

- Какво става тук? - попита агентът, който бе приел обаждането, пробивайки си път през хората, за да стигне до рецепцията. - Каква е тази врява?

Собственикът на „Авиш“ започна да обяснява на португалски каква е ситуацията, но бе прекъснат от Калуст, който заговори на френски. Магнатът искаше да изкаже своята гледна точка по случая и думата „скандал“ присъстваше във всяко изречение. Бъркотията бе толкова голяма, че накрая полицейският капитан вдигна ръка, за да накара всички да млъкнат.

- Спрете! Така няма да се разберем! - извика той. Обърна се към собственика на хотела. Да започнем от вас. Обяснете ми, моля, какво става.

- Ами добре... - започна Руджерони. - Както ви разправях, имахме една...

- M`sieur, c`est un scandale! - настоя Калуст, повишавайки тон, без да позволи на собственика да се изкаже. - Un véritable scandale! Imaginez-vous que mon ami est arrivé ce matin-la et[78]...

Агентът от Тайната полиция, който бе научил малко френски във военното училище, се обърна към арменеца.

- Добре, мосю, успокойте се и...

- Няма какво да се успокоявам! - кресна гневно арменецът. - Вие сте този, който трябва да сложи ред тук! Направих резервация и този хотел ме ограбва!

- Но, мосю, така никой нищо няма да разбере и...

- Какво има за разбиране? Хотелът ми отне стаята и я даде на някакъв испанец или на любовницата му, все едно... Къде правят така? А вие, вместо да си свърши те работата, стоите тук и говорите!

Полицаят се изчерви и допря пръст до устните си.

- Taisez-vous![79]

Това бе първият път от много години насам, още от юношеството му, когато някой нареждаше на Калуст да мълчи.

- Моля?! - възмути се арменецът, не вярвайки на ушите си.

- Вие ми заповядвате да мълча? На мен?

- Да - потвърди агентът. - Taisez-vous!

- Никой не може да ми нарежда, ясно ли ви е? - избухна отново Калуст, като този път гневът му се изля върху полицая.

- Знаете ли кой съм аз? Имате ли и най-малка представа с кого си имате работа? Знаете ли кой съм? Знаете ли?

Мъжът от Тайната полиция се взря студено в арменеца, сякаш го преценяваше. Търпението му бе започнало да се изчерпва и това преля чашата.

- Много добре знам кой си! - заговори напрегнато той. - Един тип, който отива в затвора. И то веднага! - Вдигна ръка и си проправи път сред зяпачите, като направи знак на Калуст да го последва. - Придружете ме, ако обичате.

Във фоайето на хотела се възцари тежка тишина. Агентът говореше на френски, но присъстващите разбраха думите му. Полицията арестуваше Калуст Саркисян. Настъпи всеобщо изумление. След като се съвзе от изненадата, управителят се опита да се намеси.

- Вижте, господин капитан - заговори Руджерони с най-мекия тон, на който бе способен. - Всичко това е едно глупаво недоразумение, което лесно можем да разрешим, ако...

- Тихо!

- Но, чуйте, сигурен съм, че...

Агентът се приближи до рецепцията и заплашително се наведе над собственика на хотела.

- Млък! Ако кажеш само още една дума, отиваш на топло, ясно? Няма да търпя неуважение към властите! Доколкото ми е известно, в тази страна все още цари закон и ред! Едни командват, други се подчиняват!

Руджерони смутено замълча, но Калуст вече се бе съвзел. Отдавна никой ме го бе предизвиквал, както този португалски полицай, и след като бе осъзнал заповедта за задържане, прецени, че ще е по-добре да запази спокойствие.

- Предполагам, че съм арестуван.

- Правилно предполагате. Последвайте ме, моля.

- В такъв случай ще повикам шофьора си, за да ме закара, където е необходимо.

Арменецът се завъртя на пети и потърси Иван или мадам Дюпре сред тълпата във фоайето на „Авиш“, но не ги забеляза никъде. Капитанът посочи към паркираната пред хотела затворническа кола.

- Ще пътувате с нашия автомобил, ако не възразявате - заяви той. - Не е кадилак, но няма от какво да се срамувате. Сигурен съм, че ще го преживеете.

Офицерът отведе Калуст до автомобила и го накара да седне на задната седалка, чиито прозорци бяха с решетки. Настани се до шофьора и потеглиха пред смаяните погледи на сър Филип и собственика на хотела и развеселените лица на гостите. Наистина не бе за вярване, но те току-що бяха станали свидетели на нещо немислимо; нещо, което бе абсолютно невъзможно да се случи в която и да е друга страна.

Португалската полиция бе арестувала най-богатия човек в света.

Килията, с решетки от пода до тавана, представляваше мрачна дупка, скрита някъде из задните помещения на участъка на улица „Антонио Мария Кардозо“. Приличаше на клетката за птици в голямата къща на булевард „Иена“, но бе много по-голяма. Дежурният отключи вратата.

- Cupbo nype - изграчи той подигравателно, иронизирайки френското s`il vous plaît. - Палатът ни очаква, ваша светлост.

Магнатът влезе в килията и се вцепени, шокиран от условията вътре. Двама мъже седяха един до друг на нара. Единият беше навъсен, а другият... другият беше черен. Негър! Калуст не вярваше на очите си. Бяха го напъхали в килия с най-долната утайка на обществото! Нима бе възможно? На пода до тях имаше гнусно гърне, от което се носеше воня на лайна и урина.

- Мили боже! - прошепна той, потискайки гаденето си. - Какво е това?

Искаше му се да се ощипе, за да се увери, че всичко това бе просто кошмар и скоро щеше да се събуди в луксозния си апартамент в „Авиш“, но нямаше как да избяга от реалността. Беше арестуван и затворен в килия на Тайната полиция. Трябваше да приеме нещата такива, каквито са; нямаше смисъл да се самозаблуждава. Можеше само да чака. Бе сигурен, че сър Филип Блейк вече бе предупредил мадам Дюпре и тя се бе заела със случая. Вероятно в този момент португалският му адвокат въртеше телефони и задействаше връзките си. Беше въпрос на време.

Двамата му съкилийници се сместиха малко и го поканиха да седне на нара. Калуст се поколеба, защото подозираше истинските намерения зад това щедро предложение, но знаеше, че ако откаже, те можеха да се обидят, затова се настани на отреденото му място като послушно момче. Черният затворник започна да му задава въпроси, но арменецът му отвърна на френски, за да му покаже, че не говори неговия език. Мъжът не се отказа и с жестове даде да се разбере, че иска да узнае защо е попаднал в затвора.

- Бла-бла-бла - обясни Калуст. Съкилийникът му се разсмя; бе схванал смисъла. Тогава негърът посочи себе си и симулира с жестове писане на хартия.

- А, писал си позиви...

Черният посочи към другия затворник, мълчалив португалец. Допря пръст до главата на Калуст като пистолет и каза „Бум!“.

Убиец.

Ужасен, магнатът си даде сметка, че истинският проблем не беше, че споделя килия с негър революционер, а че с тях има и убиец. Седеше до някакъв главорез! Не се осмеляваше да се обърне, затова, примрял от страх, го погледна крадешком с крайчеца на окото и с изненада забеляза, че човекът изглеждаше истински отчаян. Може и да бе убиец, но не му се виждаше опасен.

Чакането се проточи. Над Лисабон се спусна нощ и килията потъна в мрак и тишина. Черният заспа, облегнат на стената, а убиецът мълчеше, навярно потънал в спомени за онова, което го бе довело тук. Калуст въздъхна за стотен път, откакто го бяха хвърлили в ареста. Кога ли щяха да го избавят от този ад? Защо, по дяволите, се бавеха толкова. Нима трябваше да прекара нощта в мръсната килия? Присвиваше го стомахът и той с ужас осъзна, че няма друг избор, освен да ползва гнусното гърне.

Рано сутринта арменецът усети движение в коридора. В този момент дремеше, но отвори сънените си очи и забеляза, че някой се приближава до килията. Чу металическото тракане на ключалката и вече напълно буден и изпълнен с надежда, видя как вратата се отвори.

- Мосю - каза дежурният, - елате с мен.

Тръгнаха по коридора и полицаят посочи врата вдясно, под която се процеждаше ивица светлина. Вътре завари Азеведо Пасарао и мадам Дюпре, седнали до стената на помещение, което приличаше на чакалня. Двамата тутакси се изправиха, а по лицата им се четеше смесица от радост, укор и облекчение. Прегърнаха го.

- Как сте? - попита французойката. - Добре ли се отнасяха с вас?

- Имате ли нужда от нещо? - заговори адвокатът заедно с нея. - Може би трябва да подадем жалба. Подобно поведение от страна на полицията е недопустимо!

Все още не напълно дошъл на себе си, затворникът поклати глава.

- Добре съм.

Дежурният държеше вратата отворена и нетърпеливо махна с ръка.

- Последвайте ме, ако обичате - нареди той. - Господин директорът иска да разговаря е вас.

Излязоха в коридора и тръгнаха към фоайето, докато арменецът си представяше хилядите извинения, които щеше да чуе. По пътя към кабинета на директора видяха пазач и неугледен мъж с набола брада, който със сигурност също бе задържан. Надзирателят направи знак на мадам Дюпре и Пасарао да изчакат отвън, сетне се обърна към Калуст и кимна към полуотворената врата.

- Влезте.

Задържаният прекрачи прага и съзря късо подстриган офицер с посивели мустаци. Мъжът остана седнал зад бюрото си, докато усърдно попълваше някакви документи, без изобщо да го удостои с вниманието си. Цяла минута по-късно вдигна глава и се взря в новодошлия като недоволен учител, готов всеки момент да го смъмри.

- Добре ли спахте, Ваше Превъзходителство?

Въпросът, зададен на френски, изненада Калуст.

- Бил съм и на по-добри места.

Розовите устни на директора на Тайната полиция се свиха в гримаса.

- Не се и съмнявам - каза равно той. - Знаете ли, вие бяхте топло и радушно посрещнат в тази страна, но ми се струва, че не отвърнахте подобаващо на нашето гостоприемство. Държахте се грубо и невъзпитано с моите хора и се правихте на примадона. Надявам се прекараната нощ при нас да ви помогне да разберете, че макар да сте много богат, не всичко се купува с пари. - Посочи към вратата. - Свободен сте. Може да си вървите.

Навън духаше влажен и студен вятър и утрото бе мрачно, но свежият въздух изпълваше Калуст с умиротворение. Съвсем по-различен бе от вонята, която се носеше в килията! Автомобилът бе паркиран на края на улица „Антонио Мария Кардозо“, а шофьорът разсеяно пушеше цигара, подпрян на каросерията. Щом видя арменеца, адвоката и мадам Дюпре, Ещевао хвърли фаса на земята и се втурна да отвори вратите. Тримата се настаниха вътре и се спогледаха, без да знаят какво да си кажат.

Калуст пръв наруши неловката тишина.

- Тези португалци са напълно побъркани - отбеляза той. - Но не мога да отрека, че са корави копелета - каза той и избухна в смях.

МАСАТА НА ПОДИУМА В ДЪНОТО НА РЕСТОРАНТА НА „АВИШ“ бе обичайното място за обяд на Калуст. Всъщност не бе точно обедно време, когато той се настаняваше там, защото бе наложил на готвача и сервитьорите стария си навик да се храни точно в три следобед. Най-чаровният служител на хотела - Алберто Рапети, който шпионираше всички и продаваше тайни всекиму, се приближи до масата с поднос в ръка.

-Искате ли да видите рибата, мосю Саркисян?

Калуст взе таблата и подуши ястието пресен костур, който още миришеше на море. Прокара ръка по люспите и с бързо движение, което убягна на италианеца, притисна опашката на рибата. Кимна одобрително и върна подноса.

- Добра е - каза той. - Да я опекат.

Рапети се отдалечи, а магнатът се облегна на стола си и огледа ресторанта. Бяха минали вече три години, откакто Калуст живееше в хотел „Авиш“, и си бе създал някои навици; например потребността му да контролира пространството наоколо. В ранния следобед, както всеки ден в този час, той се възползваше от високото място на масата, за да наблюдава останалите клиенти на ресторанта.

Пълничкото лице и малкото останала коса придаваха на главата му овална форма и правеха тялото му да изглежда закръглено, но той в никакъв случай не изглеждаше дебел; приличаше на Буда, способен да остане напълно неподвижен и да не мига в продължение на няколко минути, с изключение на дебелите дълги пръсти, които не спираха да барабанят по масата.

Вече бе забелязал графа на Барселона, Хуан, със съпругата и децата му. Най-големият им син Хуан Карлос обичаше да язди и да плува, но преди всичко му се носеше слава на голям пакостник; говореше се, че обича да върти номера на всеки срещнат, въпреки че Калуст не бе ставал свидетел на подобна случка. Там бяха и старите крале Умберто от Италия и Карол II от Румъния, също отседнали в хотела, с които от време на време разменяше по някоя дума. Никой от тях не му се струваше особено интересен, но пък му бе приятно да бъде сред такива знатни люде.

Вниманието му бе привлечено от съпругата на крал Карол - плебейката мадам Лупеско, която бракът бе превърнал в принцеса Хелена и чиято външност възбуждаше либидото му. Бе подарил цветя и на португалската звезда Беатриш Коща, която възнамеряваше да ухажва. Но никоя жена не го интересуваше толкова, колкото американската актриса Ава Гарднър, пристигнала с боинга и отседнала в „Авиш“ на път за Англия. Докато я наблюдаваше, потъваше във фантазии дали тя ще се съгласи да стане неговата belle du jour. Ако приемеше, със сигурност щеше да поиска прилична сума в замяна на услугите си. Но, по дяволите, заслужава си! Дали бе шумна в леглото?

Макар и с вид на заможни хора, Калуст проявяваше любопитство към непознатите лица, които посещаваха ресторанта. Знаеше, че онези, които си струваха, не бяха известни на широката общественост, и чувстваше потребност да ги опознае. Може би някой ден щяха да са му от полза. Имаше политици и експулсирани монарси, но важното бе кой връзваше ръцете на онези, които държаха юздите на властта. С други думи, мъжете с пари командваха парада. А точно те, знаеше той, се отбиваха в „Авиш“.

Този следобед се виждаха само двама руси мъже, седнали до прозореца, които разговаряха тихо със заговорнически изражения. Изглеждаха разтревожени, дори малко изплашени. Калуст вдигна ръка и повика управителя.

- Да, синьор Саркисян? - каза учтиво мъжът. - Искате ли да ви донеса костура?

- Разбира се. - Посочи към двамата руси мъже, чиито силуети се очертаваха в светлината от прозореца. - Кажете ми, кои са онези двамата? Не съм ги виждал преди.

- О, това са господата Крамер и Фон Вусов.

- Германци?

Рапети сниши глас.

- Агенти от старата Абвер[80], която сега е част от СС. - Повдигна вежди. - Истински акули.

- Не изглеждат особено доволни...

- Но как ще са доволни, мосю? Та нали Съюзниците нахлуха в Германия и по улиците на Берлин се водят битки...

Рапети се отдалечи, за да донесе обяда. Докато чакаше, Калуст седеше на мястото си абсолютно неподвижно, като монах, който медитира. Движеха се единствено очите му, вперени в шептящите устни на германците. Помисли си, че обсъждат неизбежната капитулация и кроят планове за бягство. Къде ли щяха да отидат? В Бразилия или в Аржентина? Калуст бе чул за избягали нацисти в Южна Америка и това не бе го изненадало. Въпреки преживяванията си в португалския участък три години по-рано, Калуст бе разбрал, че няма по-могъщо нещо от парите. Със заграбените еврейски богатства нищо не им пречеше да се измъкнат от правосъдието на държавите победителки. Още от времето на Османската империя арменецът знаеше, че животът е несправедлив. Както винаги, виновниците щяха да избягат, а гражданите щяха да плащат дълговете им.

Рапети се появи отново с димящ поднос.

- Voilà, синьор Саркисян! - възкликна доволно той и остави подноса на масата. - Ето го и вашия морски костур!

Магнатът сякаш неволно се взря в опашката и смаяно се ококори.

- Това не е моята риба!

Забележката изненада италианеца.

Уверявам ви, че това е костур, синьор Саркисян.

- Може и да е костур, но не е моят!

- Сигурен съм, че е той!

- Не е!

Категоричното твърдение на клиента обърка Рапети. Разгледа внимателно размерите и формата на рибата и след като не забеляза нищо нередно, вдигна поглед към магната.

- Но... но как може да сте сигурен, синьор Сарксиян?

Калуст посочи опашката на костура и гневно се взря в Рапети.

- Оставих следа тук, на опашката, а на тази риба няма никаква следа! - извика ядосано той. - Опитвате се да ме заблудите! Показвате ми прясна риба, а после ми носите друга! Това е скандално! Това е...

Рапети преглътна сухо, очевидно засрамен.

- Сигурно... сигурно има някаква грешка - заекна смутено той. - Ще говоря с шеф Рибейро и ще видя какво става.

- ... измама! Долна лъжа!

Рапети не даде възможност на клиента да сипе повече обиди, тъй като изблиците на арменеца бяха добре познати в „Авиш“ и всички гледаха да ги предотвратят. Грабна подноса и хукна към кухнята. Калуст трепереше от ярост. Бягството на управителя му попречи да каже всичко, което мисли за номера, който се бяха опитали да му погодят. Но той нямаше да остави нещата така. Рапети щеше да го чуе, както и готвачът Рибейро, и собственикът на хотела Руджерони. Щеше да ги навиква поне половин час! Нe, подобно нещо нямаше да остане безнаказано. Виж ти! За какъв го взимаха? Нима не знаеха с кого си имат работа? Е, в такъв случай скоро щяха да разберат. Никой не можеше да го мами! Точно него, който бе научил всички номера още на пазара в Константинопол! Как бе възможно шеф Рибейро, чийто стаж в хотел „Риц“ в Париж бе платил от джоба си, да се осмели да го излъже така? Нима можеха просто да...

- Синьор Саркисян! Синьор Саркисян!

Обезумял и възбуден, управителят се втурна в салона на ресторанта и застана пред Калуст с широко отворени очи и развълнувано изражение.

- Какво има, Рапети? - попита арменецът. - Какво те е прихванало? - Цялата тази врява можеше само да означава, че се е случило нещо лошо. - Не ми казвай, че костурът ми е изчезнал!

Човекът не беше на себе си и френетично сочеше към кухнята, сякаш там се случваше нещо изключително важно.

- Радиото! Чухте ли радиото?

- Не, Рапети. - Той посочи към масата си. - Както виждаш, седя тук и си чакам костура. Какво е станало? Да не би радиото да е паднало върху рибата ми?

- В Лондон празнуват! Голям празник! Казват, че утре Чърчил, Рузвелт и Сталин ще говорят по радиото по едно и също време!

- По едно и също време ли? По какъв въпрос?

Очите на Рапети блестяха от въодушевление. Той толкова се вълнуваше, че привлече погледите на двамата германци, заинтригувани от цялото това оживление, но управителят не им обърна внимание. Мъжът неспокойно подскачаше пред масата на Калуст като момченце, на което току-що са обещали сладолед.

- Войната... войната - заекна накрая той, казват, че войната е свършила!

По улиците на Лисабон цареше истинско оживление; навън се стичаха тълпи на път за посолството на Великобритания, за да отпразнуват победата на Съюзниците. Не можеше да се каже, че краят на войната бе изненадващ, тъй като след битката при Сталинград бе ясно, че нещата поеха обрат. Тази тенденция се потвърди след десанта в Нормандия и италианския бряг[81], но това не попречи на огромната радост, обзела всички, когато краят на войната в Европа бе официално обявен.

Въпреки дълбокото си разочарование от британците поради факта, че го бяха обявили за държавен враг, докато живееше във Виши, Калуст все пак отпразнува победата с чаша порто в компанията на мадам Дюпре, Иван и служителите на хотела. Атмосферата бе празнична, белязана от нескрито чувство на облекчение. Никой не знаеше дали нещата ще бъдат отново постарому отпреди войната, хората дори се съмняваха, но едно бе сигурно - от сега нататък всичко тръгваше към по-добро.

По традиция около четири следобед в „Авиш“ се появи Нунуфар, за да пие кафе със съпруга си. Този път тя слезе от автомобила със сияеща усмивка, очевидно вече научила новината.

- Това е невероятно! - възкликна тя още щом се настани на масата. - Всички в Ещорил празнуват, трябваше да го видите!

- Тук също никой не скърби - отбеляза Калуст. Посочи към масата до прозореца, която двамата агенти от бившата Абвер набързо бяха напуснали. - Освен германците, разбира се. Сигурно сега мислят какво да правят с живота си и къде да се скрият.

Рапети се появи с три чашки кафе върху подноса, които тържествено сервира на двамата съпрузи и мадам Дюпре.

- Мисля, че е време да тръгваме за Париж - заяви Нунуфар. - Писна ми от тази селяния! Не разбирам какво ми казват, в бутиците се продават дрехи от миналия век и тукашните остарели схващания ме объркват. - Тя шумно въздъхна, сякаш се освобождаваше от огромно, натрупвано с години напрежение. - Беше крайно време тази проклета война да приключи. Вече си мислех, че този ден никога няма да дойде!

- Наистина - съгласи се арменецът. - Няма нищо по-хубаво от цивилизацията!

Откакто бе пристигнал в Португалия, Калуст също често мечтаеше да се върне в Париж. Адвокатите му вече бяха успели да отнемат конфискуваните в началото на военния конфликт акции в Турската петролна компания от Британската корона и се опитваха да уговорят компенсации за продадения петрол по време на войната. Трябваше само да събере скъпите си съкровища - картините, които бе разпределил в различни английски галерии, за да ги опази от грабеж, и да се върне във Франция и в красивата си къща на булевард „Иена“. Дали птиците на терасата бяха усетили липсата му?

- Освен това - добави жена му - трябва да отидем до Лондон да видим Крикор.

При споменаването на британската столица Калуст подскочи на стола си и почервеня от гняв.

- В Лондон ли? - попита възмутено той. - И дума да не става! След всичко, което ми сториха онези безсрамници?

Нунуфар наведе глава към съпруга си и постави ръка върху неговата, за да го успокои.

- Бяхме във война, mon cher. Сега всичко ще дойде на мястото си, слава богу.

Но Калуст не се отказа.

- Няма да стъпя в Англия! - отсече той, а вените по шията му туптяха от гняв. - Нарекоха ме техен враг, конфискуваха бизнеса ми, а сега да се преструвам, че нищо не е станало?!

- Беше заради войната. Не се ядосвай. Всичко ще бъде както преди, не се тревожи.

Гласът на жена му го успокояваше, затова той бързо овладя надигащия се гняв. Съпрузите не се разбираха в ежедневието и съвместното съжителство, но Нунуфар познаваше мъжа си по-добре, отколкото той самият, и знаеше точните думи и тон, за да го укротява, когато бе необходимо. Съответно арменецът веднага започна да планира пътуването за Париж и да говори какво ще направи, когато след няколко седмици пристигнат във френската столица. Мислено се отнесе към първата си вечеря в ресторанта на хотел „Риц“ на площад „Вандом“, представи си разходка до Довил и ваканция в Моите Карло. Говореше разпалено и постоянно му хрумваше нова идея, нова фантазия или друг каприз.

По някое време забеляза, че мадам Дюпре седи мълчаливо и не се включва в разговора; в очите й прозираше тъга. Унилото й изражение заинтригува магната.

- Какво има? - попита той. - Изглеждате разтревожена. Случило ли се е нещо?

Асистентката въздъхна.

Не знам дали да се радвам...

Калуст я погледна слисано, без да разбира думите й.

- За кое?

- Че ще се върна във Франция отвърна неочаквано рязко тя. - Да живея в Париж, означава да бъда винаги в крак с модата, непрекъснато да се тревожа за тоалета си, да търпя студа, дъжда, мрачните зими, невъзпитаните парижани...

-Но... какво искате да кажете? - учуди се арменецът. - Нали трябва да се върнете във Франция?

Тя го погледна загадъчно.

- Трябва ли?

- Да, тоест... предполагам. Какъв избор имате?

Секретарката махна с ръка наоколо, обхващайки ресторанта на „Авиш“ и гледката от прозореца.

- Всичко това.

Забележката предизвика недоумение сред присъстващите на масата. Съпрузите Саркисян се взряха в мадам Дюпре, все едно за пръв път я виждаха, смаяни от думите й, сякаш бе споделила нещо немислимо, налудничава идея, която не би могла да хрумне на нормален човек.

Нунуфар реагира първа.

- Не говорите сериозно! - възкликна тя, опитвайки се да се усмихне. - Искате да останете при селяците?

Секретарката издържа на ироничния поглед.

- Защо не?

- Защото... тук е провинция. Да видим... та тук нищо не е както трябва, това е една изостанала страна. Не разбирам езика на тези откачалки. Поръчвам си масло, а те ми карат магаре! Ами социалният живот? Въпреки присъствието на всички знатни семейства, които са потърсили убежище в Лисабон, Португалия е прекалено малка и ограничена страна. Животът тук, та скепе, е истински ад!

- Нима наричате ад място, където цари мир и ред? - побърза да отговори мадам Дюпре с неприкрит сарказъм в гласа. -Непоносими ли ви се струват добрата храна, приятният климат, приветливите хора и тяхното гостоприемство? Наистина, такъв живот не се търпи!

Острият той на асистентката накара Нунуфар да замълчи и тя сърдито се обърна към мъжа си. Не бе свикнала някой да й се подиграва, още повече някаква си служителка на съпруга й, и очакваше Калуст да я постави намясто. Но вглъбеното му изражение я изненада; думите на мадам Дюпре явно го бяха накарали да се замисли.

- Сериозно ли говорите? - обърна се накрая той към асистентката си. - Наистина ли искате да останете?

Французойката кимна.

- Португалия е много приятна страна - отвърна тя. - Тук се чувствам добре и дори вече научих езика. Освен това се питам какво ще заварим във Франция, когато се върнем. Помислете, страната ни бе унижена, съюзи се с врага и накрая бе опустошена. Казвали са ми, че в Париж постоянно спират водата и тока. Липсват неща от първа необходимост и ми се струва, че ще е нужно много време, за да се съвземем. Какво ще правя във Франция?

- Ще работите за мен, както винаги.

Асистентката настойчиво се взря в шефа си; въпреки професионалните им отношения, те все пак бяха стари приятели.

- А какво ще правите вие?

- Ще... ами аз ще...

- Ще заварите всичко в руини и цяла тълпа опортюнисти, които ще хлопат на вратата ви, за да ви искат пари за щяло и не щяло, ще молят за финансова помощ, ще ви предлагат какви ли не сделки, ще ви досаждат но всякакъв начин! - Тя се наведе напред, без да откъсва поглед от него. - Наистина ли го искате? - Махна с ръка наоколо. - Тукашното спокойствие, мекият климат, тези мили хора... Нима желаете да се простите с всичко това?

Калуст бе изненадан от категоричността, с която мадам Дюпре бе изразила мислите и чувствата си. Никога не му бе хрумвало да се установи в Португалия. За него, също като за прокудените монарси, отседнали в „Авиш“, Лисабон бе просто временно убежище, в което да се приюти, докато бурята опустошава Европа. Но първите слънчеви лъчи вече огряваха континента и той винаги бе живял с мисълта, че когато моментът настъпи, ще се върне към стария си живот в Париж. Асистентката му обаче мислеше другояче и това го обърка. Подобна възможност го стъписваше. Да остане в Лисабон? Но защо? А защо пък не?

- Наистина ли искате да останете?

- Абсолютно.

Обърна се към жена си.

- Какво мислиш?

- Аз ли? - възкликна жена му, едва ли не възмутена от въпроса. - Аз отивам в Париж, разбира се! И колкото по-скоро, толкова по-добре! - Внезапно недоверчиво присви очи. - Ами ти? Няма ли да дойдеш?

Калуст се поколеба. Разбира се, че също щеше да замине, винаги бе възнамерявал да го направи, но мадам Дюпре някак си бе успяла да му внуши тази странна идея и тя му пречеше да отговори категорично. Трябваше да помисли, да разгледа възможностите, да прецени ситуацията и да отсее предимствата и недостатъците. С две думи имаше нужда от време.

- Ще дойда - реши той. - Разбира се, че ще дойда, дори не подлежи на обсъждане.

- О, добре тогава.

Жена му изглеждаше облекчена и до известна степен Калуст не искаше да я разочарова. Но като забеляза тъгата, която внезапно се изписа по лицето на мадам Дюпре, осъзна, че не иска да се разделя и със старата си приятелка. Освен това тя имаше право; със своя мек климат, вкусна храна и любезни жители, морето и гората, до които се стигаше за десетина минути, а и приликата с Константинопол от детството му, не можеше да отрече, че Лисабон има своя чар. Как можеше да пренебрегне това?

- Ще се върна в Париж - повтори той, натъртвайки на всяка дума, - но не сега.

Мълчанието между двамата съпрузи, когато бяха насаме, не бе необичайно, но начупеното изражение на Нунуфар бе ясен знак, че нещо не бе наред. Бе го помолила да я закара до хотел „Палас“ в Ещорил, но не обели и думичка до момента, в който не навлязоха в околностите на Пасо де Аркуш.

- Безумно е да не искаш да дойдеш в Париж - заговори накрая тя с леден тон. - Не го намирам за нормално.

- Разбира се, че ще дойда в Париж.

- Няма да дойдеш.

- Казах ти, че ще дойда. Но мисля, че е по-добре да остана още известно време, защото ситуацията във Франция няма да се стабилизира скоро. Когато нещата се оправят, ще се върна.

Тя не каза нищо. Наруши тишината чак когато стигнаха Оейраш.

- Всичко е заради нея, нали?

- Кого?

Нунуфар го погледна със светещи от ярост очи, сякаш в тях проблясваха светкавици.

- Не се прави, че не знаеш! - извика тя. - Говоря за онази жена!

- Мадам Дюпре ли? Какво за нея?

- Преди малко й позволи да ми се подиграва, а сега... сега оставаш с нея в Лисабон! Напомням ти, че си женен за мен, не за нея!

- Да не би да ревнуваш от мадам Дюпре? Не ставай смешна. Нямам връзка с нея.

Жена му се вгледа настойчиво в него, сякаш за да го предупреди, че ако излъже, тя веднага ще разбере.

- И никога не си имал?

Въпросът смути Калуст. Поколеба се, чудейки се какво да отговори.

- Ами... много отдавна, преди да те срещна - призна накрая той. - Но това е минало.

Нунуфар яростно избухна. Нададе такъв писък, че шофьорът подскочи от уплаха. Арменката започна да налага Калуст с чадъра за слънце.

- Проклет да си! - извика през сълзи тя. - Проклет да си за това, че ме унижаваш така!

Съпругът й вдигна ръце, за да се защити.

- Нунуфар! Какво ти става?

Жена му продължаваше да го удря с чадърчето. Не влагаше някаква сила; нейната жестокост извираше със сълзите, гнева и думите й, а не с ударите, с които обсипваше Калуст.

- Заминавам за Париж, а ти си стой тук, в Лисабон, с онази безсрамница! Проклет да си, задето ме съсипваш и унижаваш така!

- Успокой се, Нунуфар! Успокой се!

Тя захвърли вече разпердушиненото чадърче, покри лицето си с длани и горчиво се разрида.

- Тази измамница иска само парите ти, нима не разбираш? - промълви през сълзи тя. - Иска да те държи тук, защото знае, че в Париж ще те загуби! Иска да те държи в тази пустош, защото знае, че семейството никога няма да я приеме и че когато един ден си отидеш, тя ще остане без нищо! Само това се върти в главата на тази безсрамница!

Нунуфар плачеше неутешимо, но след няколко минути риданията й отстъпиха място на тихо хлипане, което скоро също престана.

- Чуй ме, Нунуфар - каза арменецът, когато видя, че се е поуспокоила. Знаеше, че това е подходящият момент да й обясни. - Ти ме познаваш от години и знаеш, че не съм лъжец. Между мен и мадам Дюпре няма нищо повече от дългогодишно приятелство. Но дори да предположим, че това не е така, искам да знам дали си видяла някой да ме манипулира. Видяла ли си?

Нунуфар подсмръкна и поклати глава.

- Не.

Калуст се облегна назад и зарея поглед във вълните, които се разбиваха с трясък в скалите край крайбрежната улица. Морският въздух проникваше през открехнатия прозорец и изпълваше автомобила е аромат на сол и йод.

- Признавам, че мадам Дюпре ми повлия - заяви тържествено той, сякаш се изповядваше. - Но решението да остана е само мое. Взех го, защото, вярваш или не, тук ми харесва.

Изпратиха Нунуфар две седмици по-късно на гара „Росио“, откъдето тя се качи на влак за Мадрид; оттам щеше да пътува до френската граница и после до Париж. Жената помаха от прозореца, когато влакът вече потегляше, а Калуст и мадам Дюпре й казаха довиждане и останаха да наблюдават отдалечаващата се композиция. Когато вагоните се промъкнаха в завоя и се скриха от погледите им, двамата се обърнаха и напуснаха перона.

- След няколко месеца вероятно и аз ще замина - отбеляза Калуст. - Париж си е Париж.

Знаейки, че действията са по-красноречиви от думите, французойката не отговори. В крайна сметка той бе останал в Лисабон. За нея това бе най-важното. Всъщност Калуст се чувстваше добре в ежедневния си ритъм, който си бе създал, откакто бе пристигнал в Португалия.

Събуждаше се в осем сутринта, Иван му правеше масаж, после арменецът правеше двайсетминутна шведска гимнастика. След това си взимаше вана и закусваше в салона. Той обичаше навиците, затова първото му ястие за деня бе неизменно едно и също - кисело мляко, варени зеленчуци и компот - всичко в стриктен грамаж в съответствие с ежедневните му хранителни нужди, нито повече, нито по-малко. Сетне до десет и половина преглеждаше вестниците и пощата си. Почиваше си до дванайсет, когато се обличаше и излизаше на разходка с Ещевао до парк „Едуардо VII“ или Монтеш Кларуш; понякога беше сам, друг път мадам Дюпре го придружаваше, но винаги с Иван, за да гони мухите. Сред природата, надлежно подкупил децата, за да пазят тишина, той сядаше под някое дърво и си записваше разни идеи или пишеше писма, свързани с петролния бизнес или търговията с произведения на изкуството.

Всъщност по-голямата част от времето си през тези месеци посвещаваше на изкуството. Бе наел истински легион от „търсачи“, пръснати из цяла Европа, които да се оглеждат за възможности за закупуване на експонати за различните му колекции. Всеки ден получаваше писма от всички европейски столици с предложения, преглеждаше ги и отговаряше или както се случваше по-често, препращаше въпроса към съответния специалист в Лондон или Париж, за да се увери в автентичността и стойността на всеки експонат.

- Трябва да се провери - обичаше да казва арменецът и тези думи вече се бяха превърнали в негов девиз. - Трябва да сме сигурни, че няма да ни измамят.

Разстоянието на Лондон и Париж от Лисабон му харесваше. Намираше се достатъчно далеч, за да не му досаждат прекалено, но и удобно близо, за да се разпорежда с бизнеса си чрез писма, които пристигаха по въздушната поща само за два дни. Така португалската столица се превърна в меко гнездо по средата между Америка и големите европейски центрове - удобно убежище, към което се привързваше все повече.

Зимният сезон бе белязан от меланхолия; навън постоянно валеше, сякаш облаците лееха тъжни сълзи. Бе зареял поглед през прозореца към мрачното небе, което покриваше Лисабон, потапяйки града в мъглява сребърна светлина. Ненавиждаше облачното време, което скриваше цветовете на деня.

Вече бе минала повече от година от края на войната и тъй като утрото бе мъгливо, Калуст се бе отказал от разходката и бе пратил Ещевао на улица „Прата“, където се намираше кантората на Азеведо Пасарао, за да му каже да се отбие по-късно в хотела. Когато адвокатът се появи в уречения час, двамата се затвориха в стаята на първия етаж, която бе превърнал в кабинет, и седнаха да обсъдят въпроса, който занимаваше арменеца - юридическите механизми, предвидени в португалския закон, за избягване на данъците. Но изглежда, този проблем вълнуваше само адвоката. Загледан навън, с отнесени нанякъде мисли, Калуст неволно сподели идея, която от известно време се въртеше в главата му.

- Ами ако построя или си купя къща тук, в Португалия? - подхвърли той с тона на човек, който опипва почвата. - Дали ще имам някаква финансова изгода?

Адвокатът спря да пише и вдигна поглед, съмнявайки се че е чул правилно.

- Моля?

- Какви ще бъдат данъчните облекчения, ако закупя къща в Португалия?

Пасарао примигна, смаян от смисъла на въпроса. Осъзна, че тези думи напълно променят начина, по който до момента е възприемал клиента си. За пръв път го чуваше да говори за пребиваването си в страната като за нещо повече от обикновено посещение. Невероятно.

- Къща ли? - попита адвокатът предпазливо. - Мислите за бизнес с недвижими имоти?

- Не. Имам предвид жилище. - Махна с ръка наоколо. - Не мога цял живот да живея в хотел, нали?

Адвокатът разкопча яката на ризата и разхлаби вратовръзката си, сякаш му бе трудно да диша. Не вярвайки на ушите си, той си повтори наум думите на Калуст. Нямаше съмнение, клиентът му сериозно обмисляше възможността да се установи в Португалия за постоянно.

- Каква къща имате предвид?

Магнатът махна неопределено с ръка.

- Знам ли, нещо голямо - каза той. Знаете ли, Ситра ми се струва великолепен град. Онзи ден попаднах на един имот в планината над градчето, наречен „Кинта да Амизаде“[82]. Там има порутена къща, която може да се преустрои в стила на старите арменски църкви. Ще бъде прекрасно, нали?

- Но за какво ви е такава голяма къща? Защо не купите нещо по-малко?

Обзет от меланхолия, което може би се дължеше на мрачното време навън, Калуст въздъхна.

- Защото ми липсват картините ми - отвърна той. - Разбирате ли, аз притежавам една от най-добрите колекции от произведения на изкуството в света, а вече от няколко години не съм я виждал! Това не е нормално, не мислите ли? Човек трябва да се любува на изкуството, а не да го оставя да потъва в забрава.

Адвокатът се облегна на стола и прибра писалката в джоба на сакото си, готов внимателно да проучи тази възможност. Клиентът му бе повдигнал въпрос, който отваряше нови хоризонти пред него, и той трябваше да помисли добре.

- Наистина не виждам смисъл колекцията ви да е толкова далеч от вас - отбеляза той. - Защо не я транспортирате тук?

- Точно затова искам да построя къща. - Калуст се вторачи в събеседника си. - Какви данъчни облекчения би ми донесло това?

Пасарао скептично сви устни.

- Всъщност никакви - каза той. - Ще трябва да плащате данък за собственост и не виждам начин да го избегнем. Недвижимата собственост си е недвижима собственост, нали така?

- Значи, няма никакъв начин?

Адвокатът си пое дълбоко дъх и се замисли над въпроса. Как придобиването на недвижима собственост би могло да донесе данъчни облекчения? Доколкото му бе известно, португалското законодателство не предвиждаше подобно нещо. Освен ако не убеди държавата да отпусне данъчни облекчения на клиента му в замяна на... на какво? Петрол? Бе очевидно, че Калуст няма да премести бизнеса си в Португалия. Каква разменна монета тогава би могъл да предложи клиентът му? Притежаваше колекция от произведения на изкуството. И ако я премести в Португалия? Каква изгода би имала държавата от нея? В същия миг идеята изникна в главата му толкова внезапно, че чак го зашемети. Защо не, по дяволите?

Взря се в клиента си.

- Може би има начин.

Арменецът свъси вежди; не бе сигурен дали да се надява на добра развръзка, или да запази съмненията си.

- Какъв?

- Ако докарате тук колекцията си, мисля, че бих могъл да убедя държавата да ви отпусне специални данъчни облекчения.

При тези думи Калуст се вцепени. В ума му тутакси се зароди невероятна мисъл. Той седеше неподвижно и движеше неспокойно пръсти, докато в ума му се въртяха идеи и нови, неочаквани възможности.

- Ами ако...

Като го видя толкова развълнуван, Пасарао се стресна.

- Мосю Саркисян? Добре ли сте?

Но магнатът бе така потънал в мислите си, че дори не го чу. Идеята му се струваше прекалено необикновена, за да я изрече на глас. Нали липсата на скъпите му картини толкова го измъчваше? Нима не мислеше често какво би сполетяло красивите му „рожби“, когато един ден вече нямаше да може да се грижи за тях? Та нали постоянно се питаше на коя институция да ги повери? Щом Рокфелер и Форд бяха успели, защо да не опита и той?

С блеснали очи Калуст се поколеба за момент, притеснен, че умът му неусетно е започнал да изневерява и това би провалило всичко. Не, каза си той, след като отново набързо прецени опорните точки. Схемата пасваше. Разбира се, имаше безброй подробности за уреждане, трябваше да изясни и да договори сумати детайли, но основната идея бе ясна.

- Знаете ли как ще решим проблема? - попита той. - С помощта на една институция.

Адвокатът го погледна въпросително.

- Какво имате предвид? Музей?

В сериозните очи на магната проблесна весела искра. Колкото повече мислеше, толкова по-гениална му се струваше идеята. Как, по дяволите, не му бе хрумнала по-рано?

- Фондация.

ВЕЧЕРТА БЕ ПРИКЛЮЧИЛА КЪСНО В РЕСТОРАНТА НА „АВИШ“, което бе нормално за една réveillon[83], но на следващата сутрин нямаше следа от конфетите, нито от десетките изпразнени бутилки шампанско, а само един голям афиш до рецепцияга, който пожелаваше на гостите „Честита 1947 година!“. Разминавайки се е камериерите, които разчистваха след новогодишното тържество, Азеведо Пасарао мина през фоайето и отиде да се срещне с клиента си, който закусваше сам на обичайната си маса на подиума в ъгъла на големия ресторант.

- Честита Нова година! - поздрави адвокатът, като се приближи до масата. - Как мина тържеството?

- Нормално - отвърна Калуст без особен ентусиазъм. - Използвам случая да ви пожелая големи успехи през новата година.

Новодошлият дръпна един стол и се настани до магната. Сетне се огледа за келнера и махна с ръка, за да го повика.

- Извинете! - извика той. - Може ли едно...

- Обичам да се храня сам - прекъсна го Калуст. - Ако възнамерявате да ядете или да говорите, ще ви помоля да се преместите на друга маса.

Адвокатът зяпна, смаян от странното желание на клиента си.

- Моля?

- Не се обиждайте. Според научно изследване отпреди няколко години храненето сред други хора вреди на храносмилането. Оттогава винаги се храня сам и нарушавам това правило само при извънредни обстоятелства. - Повдигна вежди.

- Както знаете, старая се да подобря един стар рекорд в семейството ми и да живея до сто и шест години...

Азеведо Пасарао го гледаше невярващо.

- Но... как така останалите на масата вредят на храносмилането? Каква е връзката между двете неща? Не разбирам...

- Защото те ни карат да говорим.

- И?

Арменецът сипа лъжица мюсли в киселото мляко, което Иван му бе приготвил тази сутрин. Бяха точно три грама - количеството, предписано от доктор Фонсека, съобразено с хранителните му нужди и което доктор Кемхаджян бе потвърдил в писмо от Париж. След това трябваше да изпие триста и петдесет милилитра портокалов сок, също строго предписани от лекаря му за първото хранене за деня.

- Човек поглъща много въздух.

След закуска Калуст се появи в лоби бара на „Авиш“. Адвокатът разговаряше с мадам Дюпре и проницателният му поглед веднага забеляза костюма, който носеше клиентът му. Беше тъмносив, на толкова светли ивици, че приличаха на нарисувани с тебешир; не притежаваше дискретността на „Севил Роу“, а подчертаната елегантност на френската мода.

- Виждам, че сте облечен подобаващо. Погледна часовника си. Готов ли сте да тръгваме?

Калуст сложи цилиндъра си.

- Да вървим! - отвърна ентусиазирано той. Погледна към асистентката си. - Е, до скоро!

Мадам Дюпре ги изпрати до вратата, изчака да се качат в колата и им помаха за довиждане.

Минаха през ротондата и завиха към Ларго ду Рато, за да стигнат до Националната асамблея. Неспособен да прикрие вълнението си, арменецът огледа костюма си и изтупа въображаеми прашинки от раменете. Държеше да изглежда безупречно.

- Той говори ли английски?

Адвокатът повдигна вежди.

- Кой? Салазар? - Поклати глава. - Френски.

- Отлично ли?

- Така изглежда. - Сложи ръка на рамото му и се усмихна. - Успокойте се, всичко ще мине добре.

Калуст се загледа през прозореца и погледът му попадна върху огромното стълбище, което водеше към Националната асамблея. Колата стигна до кръстовището и зави надясно, изкачвайки се по страничната уличка, която водеше до парламента.

- Интересно - отбеляза магнатът. - Виждал съм царя, кайзера и султана. Срещал съм се с няколко английски крале, включително и сегашния, Джордж VI, и с различни президенти на Франция. Приятел съм с предишния шах на Иран, на когото помогнах да се качи на трона, и съм разговарял с най-богатите мъже в света, в това число Нобел и Ротшилд. - Засмя се на себе си. И все пак съм нервен преди тази среща.

- Защо? - учуди се Пасарао. - Не ми казвайте, че Салазар ви притеснява.

Автомобилът спря пред главния портал и пазачът се приближи до прозореца откъм шофьорското място. Ещевао му съобщи, че пътниците му идват да поздравят министър-председателя за новата година. Пазачът ги попита за имената и провери списъка на посетителите, който бе получил същата сутрин. Калуст Саркисян и Азеведо Пасарао присъстваха сред записаните имена. Погледна двамата пътници на задната седалка и даде знак на хората си, които отвориха портите.

- Знаете ли - прошепна Калуст, когато минаха през портата и подкараха по алеята към двореца Сао Бенто, - този път не знам що за човек ще срещна.

Вратата се отвори и за изненада на посетителите човекът, който ги очакваше, не беше портиерът, а слаб мъж със сурово лице, който носеше светъл костюм и старомодна вратовръзка. Бе се наклонил в привидно приветлива поза, а малките му, тъмни очи се усмихваха приятелски. Това бе самият министър-председател.

- Bonjour, m`sieur Sarkisian! - поздрави Салазар със сносно произношение, протягайки ръка. - Благодаря ви за любезното посещение и използвам случая, за да ви честитя новата година!

Съвзел се от моментната изненада, причинена не толкова от неочакваната поява на вратата на диктатора, а от необичайно пискливия му глас, Калуст стисна ръката му и със събрани пети се поклони леко по османски маниер.

- Удоволствието е мое, Ваше Превъзходителство - каза тържествено той. - Честита Нова година! Тук съм, за да ви изкажа искрените си поздравления, и се чувствам поласкан от такова топло посрещане.

Домакинът покани двамата посетители да влязат и ги поведе към залата вдясно от коридора. Прозорците гледаха към градината, но бяха затворени. Беше студено и небето бе покрито с гъсти облаци, които предвещаваха дъжд. Салазар покани гостите да се настанят на дивана до угасналата камина. В залата бе студено и неуютно. Свит на дивана, Калуст не се сдържа и хвърли любопитен поглед към заспалата камина.

- Не ви ли е студено, господин министър-председател?

- Не можем да хабим дървата - заяви домакинът. - Трябва да пестим. - Погледна към събеседника си и забеляза, че трепери. - За бога, вие замръзвате! Сега ще оправим това. - Отиде до вратата и надникна навън. - Дона Идалина! Дона Идалина?! Донеси грейки за крака и няколко одеяла за господата, ако обичаш.

- Моля, не се безпокойте побърза да уточни Калуст. - Добре съм.

- Изобщо не ме притеснявате - отвърна категорично диктаторът, сякаш въпросът не подлежеше на обсъждане. - Желаете ли нещо за пиене?

Двамата гости се спогледаха, чудеха се кое е по-редно - да откажат или да приемат.

- Кафе - отговориха накрая двамата, за да не обидят домакина.

Поръчката бе предадена на прислужницата, която междувременно се бе появила с грейките и одеялата. Грейките бяха поставени на пода, за да могат гостите да си сложат краката върху тях, а одеялата - постлани в скута им. Арменецът се чувстваше нелепо, сякаш бе провинциалист в забравено от бога село някъде из арменските плата. Дори му се струваше, че се е върнал назад във времето на детските си години и седи край тонира в дома си в Трабзон.

- Знаете ли, винаги съм искал да се запознаем - призна Салазар, кръстосал крака, докато се взираше в магната. - Не всеки ден най-богатият човек в света се мести в Португалия, нали?

Калуст се усмихна, но тъкмо когато щеше да отговори, се поколеба. Погледът му случайно бе попаднал върху кръстосаните крака на диктатора; взря се в ботуша му, който сякаш го бе привлякъл като магнит, и арменецът просто не можеше да откъсне очи от него. Подметката му бе пробита.

- Ами... да... разбирам - заекна той. Разтърси глава и се опита да се съсредоточи. - Но доколкото се осведомих от историческите книги, в продължение на цели два века в Лисабон са живели едни от най-заможните хора в света. Така че това не е новост по тези земи...

Забележката предизвика лека усмивка върху тънките, дори жестоки устни на Салазар.

- Ах, други времена са били тогава! - възкликна той с престорена носталгия. - Днес сме бедна нация. - Вдигна пръст, сякаш искаше да направи уточнение. Бедна, но доблестна. Преди няколко години републиканците предизвикаха хаос в страната, говореха за свобода, но разграбиха всичко, харчеха безразсъдно, държавният дълг скочи до небето и хората излязоха по улиците... Алчни свине! За щастие успях да сложа ред. Не беше никак лесно, казвам ви. Трябваше да затворя устите на разни господа, които искаха да върнат стария режим, но вече всичко е наред. Истината е, че със здрава ръка и желязна воля тази страна има всички шансове да се вдигне на крака. Имаме империя, която се простира в Европа, Африка, Азия и дори Океания, което не е за подценяване. - Гласът му стана по-унил. - Ще ви призная, че най-големият проблем пред нас бяха ужасните войни Испанската и тази, която опустоши Европа. - Стисна устни и посочи нагоре. - Благодарение на Божественото провидение успях да задържа страната встрани от хаоса.

- О, да! - съгласи се въодушевено Калуст. Взимаше темата присърце. -- Поздравявам ви за това, Ваше Превъзходителство! Превърнахте Португалия в убежище, докато светът бе разтърсван от бури! Всички ще ви го признаят!

- И не е само това! Спряхме тумора на комунизма, с който Испания заплашваше да ни зарази, а най-важното е, че успях да убедя Франко да не се съюзява с Хитлер. - Събра длани като за молитва. - Бог ми е свидетел колко беше трудно! Ах! Онзи е страшно импулсивен, смяташе Хитлер за непобедим и искаше на всяка цена да се присъедини към него, но след германското поражение при Сталинград призна, че съм прав. Слава богу! - Салазар се усмихна. - Знаете ли какво ще ви кажа? Той трябва да ми издигне статуя! Така си е! Ако не бях аз, Франко щеше да се вкара в големи неприятности! - Отпусна се на стола си. - Но това е минало! Сега трябва да мислим за бъдещето, прав ли съм? Ако работим усилено и вярваме в Бог, ще успеем да вдигнем страната си на крака и да затвърдим ролята на Португалия пред света!

- Не се съмнявам.

Забелязал, че събеседникът му любопитно се взира в подметката на ботуша му, диктаторът свали крака си на земята. Бе настъпил моментът да засегне въпроса, който всъщност го интересуваше.

- Не крия, че присъствието ви в нашата страна много ми допада - каза той, като посочи събеседника си. Завъртя пръст във въздуха около ухото си. - До мен достигнаха слухове, че възнамерявате да докарате тук своите колекции.

- Обмислям го.

- Освен това съм чувал, че имате невероятни неща! Рембранд, Рубенс, Веласкес, Ван Дайк, Реноар, Моне... Толкова много изкуство!

Калуст се насили да се усмихне.

- Така е, Ваше Превъзходителство. Наистина притежавам няколко много ценни платна, с които се гордея и към които, признавам, изпитвам известна... как казвате тук, в Португалия? Saudade[84], нали така? - Той театрално въздъхна. - Тъгувам за „рожбите“ си...

- Защо не наредите да ги изпратят тук?

- О, много съм мислил за това! - отвърна тъжно гостът. - Знаете ли, Ваше Превъзходителство, изпратих по-голямата част от колекцията си в няколко музея и галерии в Англия и Съединените щати. Не исках моите „рожби“ да попаднат в ръцете на германците в Париж, както навярно разбирате. Тези нацисти са истински животни! Трябваше да ги подкупя, за да не разграбят дома ми, представяте ли си! Сега трябва да реша какво да правя с колекцията си. Дали да върна „рожбите“ си в резиденцията ми на булевард „Иена“? Или да ги изпратя в Америка? Или може би да ги докарам тук? - Поклати глава и простена. - Ах, не мога да реша!

Погледът на Салазар попадна върху адвоката, който седеше мълчаливо до клиента си.

- Сигурен съм, че адвокатът ви може да ви помогне. Наели сте един от най-забележителните юристи.

- Така е, Ваше Превъзходителство.

Диктаторът се намръщи.

- Жалко, че господин Пасарао си пада малко комунист...

При тези думи юристът се изчерви и лицето му неволно потвърди подозренията на диктатора.

- Не знам какво искате да кажете, господин министър-председател - побърза да отвърне адвокатът. - Привърженик съм на западните демокрации, това е всичко.

- Точно това имах предвид - обясни Салазар, развеселен от смущението, което бе предизвикала забележката му. - Бъдете спокоен, това изобщо не ме притеснява. Времената се променят и както знаете, скоро ще имаме избори. Просто исках да ви покажа, че съм наясно с вашата репутация, нищо повече.

Калуст реши, че е редно да се намеси.

- Уверявам ви, Ваше Превъзходителство, че господин Пасарао не е показвал ни най-малка симпатия към комунистите.

Салазар махна с ръка, за да покаже, че темата е приключена.

- Сигурен съм - каза той. - Все пак разбирате, че трябваше да се поинтересувам от вашия адвокат, тъй като той е пуснал запитване до моето правителство за евентуално одобрение от страна на португалската държава за основаването на специална институция, която да съхранява вашите колекции...

Арменецът кимна леко.

- Фондация - уточни той, като се възползва от смяната на темата, за да избегне разговорите за политика. - Знаете ли, Ваше Превъзходителство, тази идея ми допада, въпреки че е само една възможност. Рокфелер също основа своя фондация в Америка и се говори, че има голям успех. Същото важи и за фондацията „Форд“. И си помислих, защо да не направя същото? Чудесен начин да обезсмъртя делото на живота си, не мислите ли? Нали Хипократ е казал, че животът е кратък, а изкуството - вечно? Какво би станало с моето изкуство, когато си отида?

Диктаторът потърка брадичката си, докато обмисляше идеята и възможностите, които му предоставяше.

- Фондация, значи...

- В този момент правя постъпки, за да закупя имот в Синтра - добави магнатът. - За момент се намръщи. - Но знаете, че това само по себе си е свързано с куп досадни задължения. Бюрокрация, персонал, издръжка... Ще се оттеглям в къщата в Синтра от време на време... Струва ми се по-удобно да остана в „Авиш“. По-практично е и няма да се налага да се тревожа за глупости. - Пое си дълбоко дъх. - От друга страна, ми липсват моите „рожби“ и бих искал да са близо до мен. Тъй като все още не съм решил дали ще остана, или ще се върна във Франция, не знам как да постъпя.

Като видя накъде отива разговорът, Азеведо Пасарао се прокашля, за да извести намесата си.

- Сам виждате, господин министър-председател - заговори делово той, - че тук възниква и въпросът за данъците.

- Какво искате да кажете?

- Господин Саркисян има интерес да се установи в страната ми, където се чувства добре, и дори е склонен да основе културна фондация, която да съхранява колекциите му от творби на изкуството. Обаче половината свят е по петите му, както навярно се досещате. Хвърли бърз поглед към клиента си, сякаш търсеше потвърждение. Бих казал, че въпросът с данъците е решаващ. Предвид огромното си богатство, господин Саркисян с право е притеснен от ненаситната данъчна машина в различните страни, особено в такъв труден период. Войната съсипа европейските икономики и сега всички искат да докопат възможно най-голямо парче от богатството, за което господин Саркисян е работил цял живот.

Арменецът завъртя очи и въздъхна.

- Ах, много неприятно!

- Възниква и проблемът с наследствения данък. В деня, когато господин Саркисян... искам да кажа, в деня, когато Господ го прибере при себе си, данъчните ще приберат значителна част от наследството. Един жест на разбиране, с други думи някои привилегии и данъчни облекчения могат да бъдат решаващи за избора на господин Саркисян. - Отново погледна към клиента си. - Така ли е, господин Саркисян?

Магнатът кимна, доволен, че адвокатът му бе спестил неприятната част от разговора.

- Точно както казвате - потвърди той. - Впрочем американците вече се съгласиха да ми отпуснат данъчни облекчения, ако основа фондацията си там, както обикновено се прави с такива филантропски организации, затова бих искал да разбера позицията на Португалия по въпроса. Подобен жест от ваша страна би затвърдил приятелското отношение на португалската държава към мен; нещо, което, както предполагате, няма да игнорирам, когато настъпи моментът да взема окончателно решение за съдбата на имуществото си. Ясно е, че съпругата ми ще ръководи фондацията, но все още не се знае къде ще я основем.

Салазар отново кръстоса крака, излагайки пред Калуст пробитата подметка на ботуша си.

- Разбирам каза той и се замисли със свити устни. - Нашето Министерство на финансите няма да откаже парче от пая, който представляват спестяванията, все пак времената са трудни и държавата се нуждае от пари, но...

Диктаторът проточи последната дума и замълча, за да засили напрежението. Азеведо Пасарао затаи дъх в очакване, но португалецът не довърши изречението си. Салазар, изглежда, се забавляваше с мистерията, която сам бе създал.

- Но... господин министър-председател...

Тънките устни на домакина се извиха в лека усмивка.

- Но признавам, че има и по-важни неща.

Калуст и Пасарао бяха чакали с нетърпение диктаторът да довърши мисълта си, макар че не това искаха да чуят. Липсваше смислено заключение. Какво означаваше това? Щеше ли да улесни нещата, или не? Не бе достатъчно да го намеква, трябваше да говори конкретно. Решението на магната не можеше да се основава на недомлъвки или неясни обещания.

- И?

Леката усмивка на Салазар разцъфна и озари цялото му лице.

- Съгласен съм - заяви накрая той, очевидно взел решение. - Може да разчитате на данъчни облекчения!

Срещата със Салазар бе минала толкова добре, че когато автомобилът напускаше двореца, за да ги закара до хотел „Авиш“, Калуст се наведе над Пасарао и го дари с широка усмивка, като на дете пред сладкарска витрина.

- Симпатичен човек, а?

- Салазар ли? Да, и аз така мисля.

- Забелязахте ли, че той самият ни посрещна и ни изпрати на вратата? - отбеляза арменецът. - Не много диктатори правят Подобно нещо, уверявам ви.

- Защо не, щом гостът им е най-богатият човек в света?

Магнатът махна с ръка, пренебрегвайки думите му.

- О, пак ли започвате? - смъмри го той. - Може би Салазар има право. Вие сте червен!

- Може би.

Калуст се огледа в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че вече оскъдната му коса е добре сресана, а вратовръзката - изрядна.

- Забелязахте ли пробитата подметка на ботуша му?

Адвокатът го изгледа невярващо.

- Шегувате се!

Арменецът се разсмя.

- Ни най-малко! Не знаех, че е такъв скъперник. - Облегна се на седалката и се загледа във фасадите на сградите, край които минаваха. Точно онова, от което тази страна има нужда.

- Хм... - промълви Пасарао. - Струва ми се, че в това се корени желанието ви да останете тук.

Клиентът му, чийто поглед бе вперен навън, реши да не отговаря на забележката; не искаше да се издава. Толкова пъти му се бе искало да се върне в Париж и винаги си казваше, че ще го стори през следващата седмица, но го спираха мадам Дюпре и известната привързаност, която изпитваше към Португалия. Сякаш страната го теглеше с невидими ръце.

- Знаете ли, двамата с него имаме нещо общо - каза Калуст. - Управляваме бизнеса с желязна ръка, но изпитваме отвращение към зле похарчените пари.

Адвокатът го погледна крадешком с развеселено изражение.

- Нима имате навика да посрещате лично гостите си?

- Ами... не.

- Значи, не си приличате много, прав ли съм?

Магнатът не отговори. Така си е, помисли си. Но все пак смяташе, че със Салазар си приличат. Така се чувстваше по-спокоен и мотивиран да остане в страната.

Неспокойно се размърда на седалката.

- Трябва да го отбележим!

- Кое? Срещата със Салазар?

- Не само срещата, а факта, че разговорът мина добре. Иска ми се да го отпразнувам...

- Щом настоявате - отвърна адвокатът, развеселен от ентусиазма на клиента си. - Щом стигнем в хотела, ще поръчам бутилка шампанско от бара.

- Нямах предвид точно това...

- Така ли? Тогава какво?

Вече заобикаляха „Маркеш де Помбал“ и арменецът се загледа в голямата статуя в средата на ротондата. Около великия държавник, който бе построил наново Лисабон, кръжаха гълъби, чиито тъжни крясъци засилваха мрачната атмосфера на този студен и сив януарски ден.

- Моя си работа.

АВТОМОБИЛЪТ СПРЯ НА ЪГЪЛА ДО СГРАДАТА на „Авенида де Либердаде“ и без да губи време, Ещевао излезе, за да отвори задната врата на пътниците. Първа слезе мадам Дюпре, след нея Калуст. Магнатът вдигна поглед към фасадата в стил ар деко, чиято врата се намираше точно на ъгъла й, и разгледа неоновия надпис между тавана на входа и малката кръгла тераса, който съобщаваше името на сградата.

„Одеон“.

- Кой филм дават днес?

Служителката посочи към афиш с femme fatale[85], облечена в черен сатен и с падащи върху лицето коси, които закриваха едното й око. Отдолу се виждаше заглавието на филма.

- „Гилда“ отвърна тя. - С Рита Хейуърт[86].

- Започнал ли е?

- Преди петнайсет минути.

Арменецът кимна, доволен, че е пристигнал по-късно. Не обичаше да се смесва с хората, а закъснението му гарантираше, че никой нямаше да го забележи. Влязоха вътре и мадам Дюпре, която бе посетила залата по-рано днес, за да избере най-хубавите места и да купи билети, бръкна в чантата си и ги подаде на мъжа на входа. Тутакси се появи друг служител в безупречна униформа, който с помощта на фенерчето си ги отведе до местата им на втория етаж - първия ред на страничния балкон. Филмът вече бе започнал и мадам Дюпре впери поглед в екрана; вече владееше добре португалски, но тъй като прожекцията не бе дублирана, не се наложи да се напъва, за да чува добре. Калуст хвърли един поглед на филма и видя как Рита Хейуърт, облечена в блестящ черен сатен, който й придаваше вид на дива котка, пееше, вперила сладострастен поглед в Глен Форд, но бързо се отегчи и започна да разглежда залата. Фронтонът на сцената също бе в стил ар деко, а от дървения таван се спускаха неонови светлини.

Но той не бе тук, за да разглежда сградата, още по-малко да гледа филма. Атракцията беше самата публика в салона. Само че бе прекалено тъмно, а светлината от екрана едва очертаваше лицата на присъстващите. Затова бе принуден да изчака антракта.

Когато най-сетне запалиха лампите, той вдигна бинокъла и огледа публиката, като спря вниманието си тук и там. Когато накрая посочи онова, което искаше, мадам Дюпре бе подготвена.

- Онази с косата до раменете, онази къдравата и... онази със захарния памук.

Когато светлините отново угаснаха, той вече бе свършил работата си, затова се сбогува с асистентката, чиято задача започваше чак след края на филма, който освен това тя искаше да гледа, и напусна залата. Калуст излезе на улицата и се отправи към вече отворената врата на автомобила. След няколко минути беше обратно в „Авиш“.

- Сега се върни до киното - каза той на шофьора, щом слезе от колата. - След края на филма ще докараш мадам Дюпре.

Ясно бе, че Лисабон не може да се сравнява с Париж по отношение на качеството и избора на бутици. С помощта на шивачи, на които занесе модели на „Мари Клер“, купени през 1942 г. от Франция, мадам Дюпре успя да облече подходящо португалската девойка, която бе избрала в кино „Одеон“ и не без известни затруднения бе успяла да убеди за работата.

- Ах, тукашните момичета са ревностни католички! - оплака се асистентката, когато Калуст я попита за резултата от задачата й. - Първите две отказаха категорично дори когато им казах за трите хиляди ескудо.

- А третата?

Асистентката се усмихна.

- Е, тя сграбчи възможността!

Тази възможност, освен роклите и парфюмите, включваше уроци по френски и етикет. Мадам Дюпре нае апартамент в квартал Салданя, удобно близо до „Авиш“, и в продължение на няколко седмици подготвяше своята възпитаничка, преподавайки й материала, на който бе научила красавиците от Париж и Лондон, с допълнително обучение по език, който шефът й да разбира.

Бяха готови два месеца по-късно, когато пролетта вече се усмихваше на Лисабон. В края на обяда, след като бе прекарала цяла сутрин в апартамента в Салданя, асистентката седна на масата до Калуст и му съобщи новината.

- Мисията е изпълнена - обяви тя, както го бе правила толкова пъти преди. - Смятам, че момичето е готово да се включи в терапията ви.

Шефът й измърка от удоволствие.

- Отлично! Отлично! - възкликна той и потри ръце. - Наистина ли мислите, че е готова?

- Разбира се. Тя замълча за момент, сетне заговори по-тихо. - Въпреки че относно френския й има още какво да се желае. Да не забравяме, че допреди два месеца не е знаела и думичка!

Нищо, което да обезкуражи арменеца. Преливащ от ентусиазъм и неспособен да скрие вълнението си, нареди да му резервират маса за тази вечер в „Тавареш“ - най-добрия ресторант в града. После двамата с мадам Дюпре отидоха до бижутерия на улица „Оуро“, откъдето, след като се осведоми за вкусовете на момичето, Калуст избра рубинена огърлица, опакована в най-луксозната хартия.

- Ах, моята португалка направо ще се разтопи...

Магнатът пристигна в ресторанта двайсет минути по-рано, за да се увери, че всичко е както трябва. Огледа масата си и нареди да изгасят електрическото осветление и да запалят свещи; в крайна сметка бе важно да създаде романтична атмосфера, подходяща за случая. Обикновено се хранеше сам, но днес, в чест на своята португалка, щеше да направи изключение. Поръча бутилка френско вино Chateaux Margaux, реколта 1940 година, и се настани на мястото си. Разгледа отражението си в огледалата по стените и се увери, че изглежда добре. Сетне разлисти „Льо Монд“, който бе получил тази сутрин, и се зачете.

Точно в осем забеляза мургава девойка с кафяви очи и паднали клепачи, която носеше лилава рокля на пластове и нервно кършеше пръсти. Бе едно от момичетата, които бе видял в киносалона. Тогава бе облечена бедно, което издаваше скромния й произход. Поздрави се за избора си; така нагласена, тя изглеждаше очарователно, истинска кокетка.

Остави вестника и се изправи. Кавалерски издърпа стола и махна на новодошлата.

- Asseyez-vous, s`vous plaît - покани я той. - Je suis enchanté![87]

Момичето се подчини и се настани на масата.

- Merci.

Свенливото й гласче разкриваше сносно произношение за човек, започнал да учи френски само преди два месеца. Най-големият проблем, помисли си Калуст, бе позата й; тялото бе напрегнато, а погледът сведен надолу; очевидно се смущаваше. Знаеше, че през последните седмици с мадам Дюпре бяха репетирали срещата с „покровителя“, но упражнението бе едно, а реалната ситуация съвсем друго. Трябваше да прояви търпение и да води танца като вещ кавалер.

- Мадам Дюпре ми разказа, че името ви е Одете и сте на шестнайсет години - заговори Калуст. - Но не ми разкри нищо повече за вас, защото знае, че обичам да разопаковам подаръците си един по един. - Разгъна салфетка в скута си. Ходите ли на училище?

Девойката поклати глава.

- Non. Нс.

- Но можете да четете...

- Oui. Да.

- Защо изоставихте училището?

Майка ми е починала при моето раждане - прошепна тя на несигурен френски, въпреки че бе упражнявала отговора с мадам Дюпре. - Баща ми е моряк и плава често, затова аз трябваше да се грижа за баба ми. Ходих на училище до четвърти клас, след което станах шивачка. Това работя и сега.

- Харесва ли ви?

Одете сви рамене.

- Горе-долу... - Замълча за момент и след като помисли малко, добави: - Не се оплаквам.

Магнатът дискретно махна на келнера да сервира вечерята. Донесоха димящ глинен съд с печено говеждо с картофи и лук, който поставиха в средата на масата, и разсипаха ястието в чиниите на двамата гости.

По време на вечерята разговаряха от време на време, между хапките, докато Калуст задаваше най-различни въпроси. Момичето отговаряше с по една дума и не бе лесно да се разбере дали бе заради смущението, или защото не владееше добре френски. Но когато той спомена киното, където я бе видял, и я попита какво харесва, тя изведнъж стана по-словоохотлива и ентусиазирано заговори за Кларк Гейбъл, на когото очевидно бе голяма почитателка.

В края на вечерята Калуст й поднесе подаръка с лек поклон. Португалката изглеждаше изненадана от жеста и реагира сдържано, когато разопакова подаръка и видя рубиненото колие. Арменецът настоя да го сложи и да се огледа в огледалните стени на „Тавареш“.

- Ах, колко сте красива! - направи й комплимент той. - Същинска принцеса!

Колието, изглежда, имаше магическо въздействие над Одете, която тутакси преодоля свенливостта си, разсмя се весело и му благодари с целувка но бузата.

- Merci.

Автомобилът, който ги чакаше пред ресторанта, се спусна по опустелите лисабонски улици и ги закара до „Авиш“. Калуст въведе своята нова belle du jour в хотела през служебния вход и й показа апартамента си на първия етаж. Девойката, която бе онемяла по време на пътуването, изглеждаше нервна.

- Спокойно - прошепна той, докато обсипваше шията й с целувки. - Всичко ще бъде наред.

Всъщност мадам Дюпре я бе подготвила добре за случая и в един момент, докато Калуст я събличаше, сякаш бе истинският подарък, който трябваше да разопакова, Одете си припомни наученото. Потисна отвращението си от докосването на непознатия шейсет години по-стар мъж, който на всичко отгоре бе далеч от външния вид на Кларк Гейбъл, и все пак използва ръцете, устните, гърдите и цялото си тяло, за да гали, масажира и възбужда Калуст.

Проблемът бе, че не се получаваше.

Момичето започна да се притеснява и сякаш за нея това бе въпрос на чест, с нови усилия се опита да събуди мъжките му инстинкти. Щом видя, че не успява, смени тактиката; опита нови начини, приложи всичко, на което я бе научила мадам Дюпре, и когато и това не помогна, се довери на инстинктите и въображението си. Опитва, докато накрая Калуст разочаровано въздъхна и я отблъсна от себе си.

- Не става - каза отчаяно той. - Аз съм на седемдесет и осем и просто не става.

- Да опитаме пак! - помоли го тя. - Още веднъж!

Арменецът поклати глава и дръпна чаршафа. Зави се презглава и се сви на кълбо, сякаш за да се предпази от жестоката действителност,

- С мен е свършено.

СЕРВИТЬОРЪТ СЕ ПРОМЪКНА МЕЖДУ ГОСТИТЕ С ТАБЛАТА на върха на пръстите си, а златистата газирана течност се поклащаше във високите тънки чаши. Когато мъжът мина наблизо, Калуст се пресегна и грабна една чаша шампанско щеше да му дойде добре през следващия час.

Нямаше особено желание да ходи на приема в американското посолство, всъщност той обикновено странеше от публичните събития, но знаеше, че е добре да поддържа контактите си. Освен това посланик Барух бе негов приятел и го бе поканил лично. Как би могъл да му откаже?

Усети как някой го хваща за лакътя, обърна се и съзря американския дипломат.

- Мистър Саркисян, трябва да ви кажа нещо прошепна Барух. - Важно е.

Сериозното изражение на американеца подсказа на Калуст, че нямаше да си говорят празни приказки, типични за подобни събития, а навярно по бизнес.

- Какво има? - попита арменецът. - Случило ли се е нещо?

Посланикът постави ръце върху раменете на госта си и го избута в уединен ъгъл на залата.

- Предполагам, че сте научили за срещата между нашия скъп покоен президент и краля на Саудитска Арабия Ибн еди-кой си...

- Говорите за Абдул Азиз бин Абдул Рахман ибн Файсал ал Сауд? - попита развеселено Калуст, изстрелвайки името на арабския крал, без да се запъне. - Разбира се. Рузвелт и Ибн Сауд се срещнаха преди три години на борда на американски кораб. Мисля, че беше някъде в Голямото горчиво езеро в Суецкия канал на връщане от Ялта. Знам всичко.

- Значи, сте наясно с плановете ни по отношение на територията, контролирана от Ибн... ъ... Ибн еди-кой си.

- О, да - отвърна той с неочаквано сериозен тон. Това бе чувствителна тема за него и пряко засягаше бизнеса му. - Вашите „Тексако“ и „Сокал“ ходят да си пъхат носа там. Но, доколкото разбрах, разговорът между Рузвелт и Ибн Сауд е засегнал политически въпроси като например еврейската емиграция към Палестина.

Посланик Барух се огледа на всички страни, за да се увери, че никой не ги слуша.

- Разговаряли са и за нещо поверително - каза той много тихо, почти шепнешком. - Подписано е тайно споразумение, според което в замяна на военна помощ и защита от страна на Съединените щати крал Ибн... с други думи, кралят ни предоставя пряк достъп до петролните полета на територията на страната му. Изглежда, нашите сондьори подозират, че под пясъците на арабската пустиня се крият големи петролни залежи. „Стандарт Ойл Ню Джърси“ и „Сокони“ също се присъединиха и...

- Не може да правите това! - прекъсна го Калуст, внезапно разгневен. - Според Споразумението за червената линия всяко открито находище в рамките на бившата Османска империя принадлежи на Турската петролна компания. Самият аз въведох тази клауза в регламента на фирмата и начертах въпросната червена линия на конференцията в Остенде. Никакво тайно споразумение, драги ми Барух, не може да отмени това и съм сигурен, че съдът ще го припомни на вашите петролни компании.

Американският дипломат замълча и се взря в приятеля си с виновно изражение, сякаш знаеше нещо, което не може да сподели. Сетне си пое дълбоко дъх и отстъпи назад, за да се върне при останалите гости.

- Президентът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ пристига в Лисабон следващата седмица - заяви загадъчно той. - Има пълни пълномощия от моето правителство и ви моля само за едно, мистър Саркисян. Срещнете се с него и поговорете.

- Да говоря с него? За какво?

Посланик Барух потупа приятелски арменеца по рамото, окуражавайки го да приеме предложението.

- Как за какво? За вашите лични интереси.

Срещата се състоя в ресторанта на „Авиш“ - хотела, в който, навярно неслучайно, американецът също бе отседнал. Беше три следобед, когато салонът бе почти пуст и двамата можеха да разговарят спокойно. Уолтър Тийгъл слезе по голямото стълбище и съзря Калуст на обичайната му маса в ъгъла. Подиумът болезнено изскърца, когато американецът, със своите повече от сто килограма, се качи на него.

- Howdy, мистър Саркисян! - поздрави огромният Тийгъл и протегна тлъстата си ръка към нисичкия арменец. - Не сме се виждали от конференцията в Остенде!

Както обикновено, Калуст не се здрависа, а стана и се поклони.

- През 1928-а припомни той с непроницаемо изражение - и ако не ме лъже паметта, тогава подписахме споразумението за червената линия.

Президентът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ отдръпна ръката си, която събеседникът му така и не стисна, и тихо изстена, щом положи грамадното си туловище на стола. Въпреки властното си поведение, изглеждаше нервен. Запали пура, за да се успокои.

- Ах, колко време мина! - въздъхна той, след като издуха първия ароматен облак хавански тютюн. - Всъщност дойдох в Лисабон, за да говоря с вас точно по повод на това споразумение.

Арменецът примигна, изненадан от факта, че новодошлият бе минал на въпроса така бързо. Знаеше, че американците са директни, но това му се струваше малко прекалено. Опитът му на бизнесмен бе белязан от изкуството на тънките преговори, практикувано на „Капалъ чарши“ в Константинопол, затова характерните за Уол Стрийт груби маниери на покупка и продажба го отвращаваха. Ах, каква липса на финес!

- Предполагам, че сте тук, за да ми съобщите, че сондажите, провеждани от „Тексако“ и „Сокал“ в Арабия, са на разположение на Турската петролна компания - заяви загадъчно той. Щом щяха да играят с открити карти, щеше да покаже на американеца, че и той умее тази игра. - Както знаете, Турската петролна компания държи изключителните права на откритите нефтени находища на територията на бившата Османска империя - клауза, която затвърдихме със споразумението от Остенде. А доколкото ми е известно, Арабия беше част от тази империя. Следователно и съгласно условията в Споразумението за червената линия и клаузата, която подписахте, петролът, открит по тези територии от член на Турската петролна компания, трябва задължително да бъде споделен с останалите акционери.

Хванат неподготвен за подобна контраатака, Тийгъл нервно се разсмя.

- Да, мистър Саркисян, но проблемът е, че... Споразумението за червената линия вече е невалидно.

Калуст присви очи.

- Нима... И откога?

- Откакто вие и Френската петролна компания бяхте обявени за врагове на Съюзниците и акциите ви бяха конфискувани от британския попечител.

- Съжалявам, че ще ви разочаровам, но сведенията ви са остарели - побърза да уточни арменецът. - Правителството на Негово Величество възстанови правата ми в Турската петролна компания, след като се установих в Лисабон, и дори ми изплати компенсации, съответстващи на продажбите за времето, през което акциите ми бяха отнети.

- Така е, потвърждавам, но според нашите юридически консултанти и главния прокурор на Съединените щати конфискуването на вашите и френските акции, дори временно, автоматично разтрогва Споразумението за червената линия. Освен това то противоречи на антитръстовите[88] закони на САЩ. - Тийгъл се прокашля. - Вече не съществуват изключителни права и не сме задължени да споделяме откритията си в Арабия с останалите партньори в Турската петролна компания.

Арменецът се раздвижи на стола си, приготвяйки се за битка.

- Само това остава!

Като долови гнева в гласа на събеседника си, Тийгъл вдигна ръце, за да го успокои.

- Мистър Саркисян, моля ви да не усложнявате нещата -каза кротко той. - Америка спечели войната. Нормално е да поиска своето, не мислите ли?

- Стига глупости! - ядоса се Калуст. - Щом Америка иска трофеи, да си ги вземе от германците! Аз нямам нищо общо с това! Доколкото ми е известно, не съм воювал със страната ви! Тогава защо чукате на вратата ми?

- Не чукаме само на вашата врата. Спомнете си, че Турската петролна компания има и други акционери, а вие притежавате само пет процента от акциите на компанията.

- Да разбирам ли, че вече сте говорили с останалите акционери?

Американският исполин пъхна пурата си в уста и издиша нов облак дим, който се разстла над глави те им в синкава мъгла.

- „Англо-Персиян“ и „Роял Дъч Шел“ ни увериха, че няма да предявяват претенции към бизнеса ни в Арабия.

- Без нищо в замяна?

- Ами... всъщност им изплатихме малки компенсации...

- О!

- Готови сме да го направим и за вас.

Калуст поклати глава.

- Не, благодаря - отвърна сухо той. - Единствената компенсация, която ме интересува, е зачитането на Споразумението за червената линия. Свободни сте да сондирате в Арабия... стига да ми платите пет процента от печалбата от петрола, който намерите там, разбира се.

- Няма да стане.

- Тогава ви предлагам да основете ново дружество с арабите, в което Турската петролна компания да е акционер. Това би разрешило проблема.

- Вече сме предприели нужните постъпки. Името на компанията ще е „Арамко“, но крал Ибн Сауд не иска британско участие. - Изпусна нова струя дим и се загледа в пространството, сякаш формулираше думите си. - Дори и да искаше, ние нямаше да го позволим. „Арамко“ е американски проект от стратегически интерес за Съединените щати. Не го даваме.

- Това означава, че се превръщате в монополисти на арабския петрол - отбеляза арменецът. - Нима подобно нещо не нарушава антитръстовото законодателство на САЩ, за което бяхте толкова притеснен преди малко? Или прилагате закона само когато ви е изгодно и го забравяте в първия удобен момент?

Хванат в чисто противоречие, президентът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ се изчерви.

- Искаме само свобода на действията и лоялна конкуренция.

- Защо държите на конкуренцията само в Ирак? Защо не и в Арабия? - Въпросите бяха реторични и останаха да висят във въздуха, докато самият Калуст не отговори. - Защото не е във ваш интерес, разбира се. Приказките ви за конкуренцията са просто претекст, за да увеличите добива в Арабия и нарочно да намалите този в Ирак. Няма да го позволя!

- Спомнете си, че Америка спечели войната, мистър Саркисян.

Разговорът започваше да се повтаря и отиваше към задънена улица. Калуст предусещаше, че аргументите на по-силния надделяват, но не се отказа.

- Забелязах, че не казахте нищо за Френската петролна компания - отбеляза остро той. - Означава ли това, че не сте постигнали съгласие с французите?

При споменаването на френската компания Уолтър Тийгъл изсумтя гневно, сякаш туловището му се издуваше от яд.

- Да, те се - опъват изхленчи той. - Тези нещастници отстъпиха пред германците, а се противопоставят на съюзниците си и забравят кой им се притече на помощ. Fuck them! Майната им!

Образът на сенатор Жан-Марк Ерто, който тропа с крак на американците, развесели Калуст.

- Виждате ли?

Уолтър Тийгъл изведнъж се успокои и шумно се разсмя. Безгрижно захапа пурата си и издуха още един ароматен облак.

- Не се заблуждавайте, драги - възкликна доволно той, сякаш не обсъждаше нищо важно. - Президентът Труман вече притиска генерал Дьо Гол, припомняйки му някои истини за живота. - Отново се разсмя. - Бъдете спокоен, френският отпор ще се срине по-бързо и от линията „Мажино“[89]!

- Щом е така, защо ме потърсихте?

Президентът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ извади пурата от устата си и я смачка в пепелника. Сетне присви очи и прониза с поглед събеседника си.

- Защото вие, мистър Саркисян, сте друго нещо.

Визитата на Уолтър Тийгъл отприщи трескава кореспонденция между Лисабон, Лондон и Париж и дълги срещи в „Авиш“ с адвокати, които светкавично пристигнаха от Англия, за да се погрижат за безбройните подробности.

Калуст използваше разходките в парк „Едуардо VII“, Монтеш Кларуш или Гиншо, за да пише дълги писма до сър Филип Блейк и сенатор Ерто, като обсъждаше с тях юридическите страни на повдигнатия от американците въпрос до най-дребния детайл.

Писмата заминаваха и пристигаха. Арменецът ги четеше веднага след посещението на пощальона, обикновено на закуска. Прекарваше цялата сутрин, обмисляйки съдържанието им и съответния отговор, който по-късно, по време на разходката, написваше в писмо.

Развоят на събитията се ускори три месеца по-късно, когато една сутрин по време на закуска пристигна ново писмо от президента на Френската петролна компания. Както обикновено, Калуст изостави киселото мляко, извини се на мадам Дюпре, която седеше до него, разкъса бързо плика и прочете напечатаната бележка.

- По дяволите! - кресна той още по средата на съобщението. - Французите са капитулирали!

- Какво се е случило? - попита асистентката, която си бе помислила, че германците отново са окупирали страната й. -Франция е капитулирала? Какво става?

Арменецът бясно размаха писмото.

- Дьо Гол е виновен! - извика той. - Въпреки самохвалството си нещастникът е клекнал пред американците! - Поклати глава. - Тийгъл беше прав! Как е възможно?!

Като разбра за какво всъщност става дума, мадам Дюпре сякаш се успокои. Франция бе в безопасност, а германците още живееха под ботуша на Съюзниците.

- О, нещо за петрола...

- Разбира се, че е за петрола! - повтори Калуст, ядосан от лошите новини и реакцията на асистентката си. - Американците са притиснали Дьо Гол и са му хвърлили прах в очите - по-голям пазарен дял в Турската петролна компания! И малоумникът се е съгласил! Какъв глупак! Заменя целия петрол в арабската пустиня за някакви си акции!

Французойката свъси вежди, най-сетне проумяла истинското измерение на новините в писмото.

- Значи... останахте сам.

- Разбира се, че съм сам! - извика Калуст, неспособен да овладее нервите си. - Сам срещу Америка!

На масата настъпи мрачна и същевременно странно тържествена тишина.

Между най-голямата световна суперсила и едно почти неизчерпаемо море от петрол, помисли си мадам Дюпре, стоеше само магнатът. Как би могъл да се изправи срещу толкова могъщ противник? Как ще застане на пътя на такива важни интереси? Какво би попречило на американския слон да прегази арменската мравка?

- Ами сега? - прошепна тя, разтревожена от несъответствието на силите. Какво ще правите?

Калуст неочаквано стовари юмрука си върху масата с такава сила, че чиниите подскочиха, чашите се прекатуриха, а приборите издрънчаха, което стресна мадам Дюпре и гостите, които закусваха в ресторанта със съзнанието, че „Авиш“ е най-тихият хотел в Лисабон.

- Отивам на война!

НЕ БЕ НУЖНО МНОГО ВРЕМЕ ЗА ПУКВАНЕТО НА ПЪРВАТА ПУШКА. Делото бе заведено в Лондон от екип адвокати на „Блейк & Хоторн“ под прякото ръководство на сър Филип Блейк срещу петролните компании от „Арамко“ с обвинение в нарушаване на правата за концесия и специалната клауза на Турската петролна компания.

Калуст бе получил копие от обвинението, което прочете внимателно няколко пъти, преди да даде зелена светлина. Документът припомняше, че съгласно концесионния договор между османците и Калуст Саркисян, подписан преди Първата световна война и потвърден през 1928 година от подписаното в Остенде Споразумение за червената линия, всички открити нефтени находища на територията на бившата Османска империя са законна собственост на Турската петролна компания. В текста изрично се казваше, че специалната клауза задължава членовете на компанията да споделят откритите от тях находища на посочените територии с партньорите си от Турската петролна компания - регламент, който „Арамко“ бе нарушила.

- Искам да видя какво ще правят янките сега - изръмжа предизвикателно арменецът, щом прати телеграмата с нареждане да внесат делото в съда. - Може би ще пратят пехотинците да превземат Лисабон!

Делото бе внесено в Лондонския съд и както се очакваше, предизвика истинска буря. В „Авиш“ непрекъснато пристигаха телеграми, адресирани до Калуст, в които се казваше, че американското правителство обвинява Турската петролна компания в картелно поведение и оправдава анулирането на Споразумението за червената линия с антитръстовите закони в Съединените щати.

- Тези американци стават смешни - отбеляза Калуст, не особено впечатлен от аргументите им. - Основаха „Арамко“ като картел, а наричат картел Турската петролна компания. - Смачка телеграмата на топка. Salauds![90]

Онова, което Калуст не очакваше, се случи през следващите дни, когато разлисти вестниците, изпратени от многобройните му агенти в Европа и Съединените щати, които му донесоха в стаята. Първите страници бяха изпълнени с новини около процеса в Лондон. „Льо Монд“, „Таймс“, „Фигаро“, „Ню ЙоркТаймс“, „Дейли Телеграф“... всичките отразяваха великия сблъсък между най-богатия човек в света и най-могъщата страна. Главният прокурор на САЩ, някой си Том Кларк, джафкаше по негов адрес, наричайки го „злата скрита сила на световната финансова сфера“, а държавният секретар Джордж Маршал го укоряваше, че застрашава жизнените интереси на Америка. Дори Хендрик ван Тигелен, който, изглежда не бе забравил старата вражда, се бе възползвал от случая, за да се заяжда от името на „Роял Дъч Шел“.

- Постигането на споразумение ще е най-добре за всички - посъветва го посланик Барух по време на вечеря в американското посолство. - Нямате представа как ме притискат от Вашингтон да ви разубедя. Истински ужас! Искат да разреша въпроса на всяка цена! Аз, Салазар, крал Джордж VI, генерал Дьо Гол или папата...

- Но какъв ви е проблемът - попита Калуст, подразнен от целия този цирк. - Въпросът е отнесен към съда, нали така? Вие мислите, че имате право, аз също смятам така за себе си. Тогава да видим какво ще реши съдията.

Дипломатът въздъхна и погледна приятеля си в очите, докато се колебаеше какво трябва и не трябва да казва по въпроса. Знаеше, че всяка грешна стъпка в тази деликатна ситуация би му струвала мястото, но в салона бяха само съпругата му и мадам Дюпре, на които имаше доверие, затова не се сдържа.

- Знаете ли какъв е проблемът, драги ми Саркисян?

- Осветлете ме, ако обичате.

Посланикът се наведе напред със заговорническо изражение и за да не го чуят, сниши глас, сякаш се страхуваше дори от собствената си сянка.

- От Вашингтон знаят, че ще загубят делото.

Малката чаша на търпението на Калуст преля седмица по-късно, когато слизаше от стаята си за обичайната сутрешна разходка. На стълбите се натъкна на управителя на ресторанта Рапети, който препречи пътя му.

- А, господин Саркисян! - възкликна той с надигаща се тревога в очите. - По-добре не излизайте днес.

Това бе толкова неочаквано за Калуст, че спря насред стъпалата и изгледа смаяно италианеца.

- Я стига! Какво има?

- Журналистите, господине. Искаха да влязат, но ги изгонихме. - Завъртя очи и въздъхна. - Уф! Навън е истински ад, казвам ви. Никога не съм виждал Подобно нещо пред хотела!

Всичко звучеше толкова невероятно, че на арменеца му трябваше минута, за да го осмисли.

- Какви журналисти?

Управителят го хвана за лакътя и го избута обратно на първия етаж. Минаха бързо по коридора и спряха пред малко прозорче, което гледаше към улицата.

- Погледнете!

Калуст надникна навън и забеляза малка тълпа около автомобила си, който го чакаше за обичайната му разходка до Монсанто. Хората се бяха струпали на отсрещния тротоар на булевард „Фонтеш Перейра де Мело“ и в началото арменецът не разбра добре какво става. Вгледа се в групичката и забеляза фотоапаратите с големи обективи в ръцете на непознатите. Разгледа ги внимателно и разбра, че не са португалци, а американци или англичани, тъй като всички носеха шлифери и шапки като на Хъмфри Богарт и бяха вперили погледи във вратата на хотела или в колата на Ещевао.

Глутница ловджийски кучета.

- Мили боже! - възкликна магнатът, когато най-сетне осъзна случващото се. - Световната преса е тук!

Следващите няколко дни Калуст остана заключен в апартамента си, като се страхуваше дори да слезе в ресторанта; говореше се, че чуждестранните репортери са плъзнали из фоайето, големия салон и ресторанта. Ако имаше нещо, което ненавиждаше, то беше публичността и винаги казваше, че най-доброто, за което човек може да похарчи парите си, е да стане невидим. Но очевидно границата бе премината и заплахата за анонимността му бе реална.

Когато ситуацията стана вече нетърпима, в Лисабон се появи Крикор с писмо от сър Филип Блейк. Старият му приятел и негов адвокат уведомяваше арменеца, че американските петролни компании се опитват да разрешат конфликта преди началото на процеса в Лондон. Накрая англичанинът бе поискал нареждания.

- Разберете, че сам не можете да спрете американците - каза Крикор. - Този въпрос трябва да се реши веднъж завинаги!

- Решението е просто - отвърна старият магнат. - Нека да изпълняват споразуменията, които са подписали.

- Очевидно е, че няма да го направят, татко. Това не е реалистично. Не може да очаквате, че щом са стигнали дотук, извили са ръцете на гиганти като „Роял Дъч Шел“, „Англо-Персиян“ и Дьо Гол, ще отстъпят пред един инатлив арменец. Говорим за Съединените американски щати! Разберете! Няма да позволят някакъв старец да ги унижи! Имат нужда от решение, което да запази имиджа им пред света!

- И какво предлагаш?

- Договорете се с тях. - Повдигна вежди. - Трябва да сложим край на това.

Не че не му бе хрумвало. Мултимилионерът от „Авиш“ си даваше сметка за огромната власт на противника си и съзнаваше, че не може да спечели на всички фронтове, особено при такъв залог. Но щом не можеше да постигне пълна победа, защо поне да не е частична? Помисли за напредналата си възраст и морето от проблеми, които го очакваха, ако продължи борбата; спомни си за журналистите пред хотела и заплахата за анонимността, на която толкова държеше, но преди всичко се вслуша в интуицията си на търговец от пазара и майстор на сделките.

Обмисля въпроса цели два дни, през които „Авиш“ продължаваше да бъде обсаден от световната преса; накрая повика сина си в стаята и му съобщи решението си.

- Утре се връщаш в Лондон с инструкции за сър Филип - заяви сериозно той. - Да се постарае да ни издейства добро споразумение, ясно ли е?

Крикор въздъхна с облекчение.

- Уф! Най-после!

Но Калуст още не бе свършил. Взря се в очите на Крикор, за да се убеди, че е разбрал посланието, и добави:

- И американците да платят. И то добре!

„Блейк & Хоторн“ уведомиха американските петролни компании за склонността на клиента си да преговаря за края на Споразумението за червената линия. Разговорите, които започнаха седмица по-късно, продължиха няколко месеца. Водеха се с приятелски тон и когато понякога се срещаха на вечеря, вечно мнителният Калуст разпореждаше неговите представители да не пият повече вино от опонентите му. За по-сигурно включи в процеса и Крикор, отреждайки му ролята на пощенски гълъб между Лондон и Лисабон; носеше в „Авиш“ предложенията на американците и пътуваше до Лондон с указания от баща си, които трябваше да се проучат и обсъдят внимателно. Изискванията на арменеца, с които американските компании се бяха съгласили, трябваше да бъдат оформени в юридически документи, а тези, които не бяха, се връщаха в Лисабон, за да бъдат преработени.

Този начин на работа бе наистина бавен и преговорите мъчително се проточваха. Проблемът бе, че съдебният процес, започнат от британските адвокати на Калуст, не бе спрян и течеше нормално, съгласно английското правосъдие. Тази подробност бе пренебрегвана известно време, но когато накрая британският съд определи дата за изслушване, в двата лагера прозвучаха предупредителни звънчета.

- Искат веднага да спрете делото! - заяви Крикор при поредното си посещение в „Авиш“. - Твърдят, че не е логично да ги съдите, докато същевременно преговарят с вас, и че зад това се крие зла умисъл.

Калуст не се впечатли особено. Магнатът пиеше чай на терасата на апартамента си и не си даде труда да помисли над гледната точка на американците.

- Тези хора ме взимат за вчерашен - отвърна презрително той. - Безсмислено би било да спра процеса, докато не постигнем съгласие.

- Това би било жест на добра воля от ваша страна...

- Каква добра воля, какви глупости? Те просто не искат съдиите да се ровят в сметките им!

Като видя, че няма да е лесно да разубеди такъв отличен предприемач като баща си, и се съмняваше, че това е редно, Крикор седна до него и взе чайника, за да си сипе чай.

- Естествено, че това им е проблемът - призна той. - Първото заседание е насрочено за следващия месец и те изпаднаха в паника, щом научиха. Ако процесът започне, петролните компании ще трябва покажат сделките си пред съда и всичко ще бъде отразено в пресата. Той се засмя тихо. - Разбирате ли? Ако хората узнаят за баснословните им печалби и за ниските данъци, които плащат, това ще прерасне в огромен скандал. Особено сега, когато Европа е опустошена и хората живеят в мизерия. Именно това ги притеснява. Подобен скандал може да принуди правителствата да изискат високи данъци от индустриалния сектор. А те на всяка цена искат да го избегнат.

Калуст ненавиждаше данъците, но проблемът, изглежда, не го тревожеше. Знаеше, че в случая натискът да спре началото на делото бе в негова полза. Затова запази непроницаемо изражение и безгрижно отпи от чая си.

- Всичко е в ръцете на петролните компании - заяви той.

- Имат един месец, за да се споразумеят с мен. Американците знаят, че нещата могат да се решат много лесно.

- Как?

- Достатъчно е да платят.

Притиснати от наближаването на заседанието и непреклонността на Калуст, американските петролни компании, основали „Арамко“, се предадоха. Адвокатите им съобщиха на сър Филип Блейк, че приемат все още непотвърдените условия, и помолиха за насрочване на събрание в най-скоро време, за да подпишат договорите, наречени Stroke 54[91]. Настояваха непременно всичко да бъде уредено преди първото съдебно заседание.

На запитване с телеграма кога да го очакват в Лондон за подписване на споразумението Калуст отговори, че никога няма да стъпи в този град и вече е запазил конферентната зала в хотел „Авиш“, където да приключат преговорите. Това предизвика объркване в Ню Йорк, тъй като с изключение на Уолтър Тийгъл, никой не бе чувал за хотел с подобно име. Един от изпълнителните директори на „Тексако“ дори се свърза с кантората на сър Филип с въпроса дали се има предвид някоя изискана къща в Париж, Довил или Лазурния бряг - все места, с които често се свързваше името на загадъчния арменски милионер.

Информацията, че „Авиш“ се намира в Лисабон, Португалия, породи недоумение. Американците се учудиха на избраното място, въпреки че всъщност нямаха причина да възразят; щяха да опознаят един нов град и като го намериха на картата, веднага си дадоха сметка, че времето там трябва да е много по-приятно от климата в Лондон или Париж. Най-голямата пречка създаде президентът на „Роял Дъч Шел“, вече остарелият Хендрик ван Тигелен, който сметна за недопустимо да го принуждават да прекосява цяла Европа „само защото господин Саркисян се прави на примадона и не иска да довлече подлия си задник до Лондон“.

Както обикновено, онзи който се нае да съобщи лошата новина на баща си, беше Крикор.

- Ван Тигелен каза, че не го устройва да идва в Лисабон - обяви той при поредното си посещение в „Авиш“. - Според него мястото на срещата не бе толкова важно и разбира се, не се стесняваше да сподели мнението си. - Вижте, татко, след като те направиха толкова компромиси, мисля, че поне по този въпрос трябва да отстъпите вие. Нищо не ви струва и дори...

- Споразумението ще се подпише в „Авиш“ или изобщо няма да се подпише - заяви Калуст с тона на човек, който е взел решение, независимо какво му коства то. - Или приемат моите условия, или се отказват.

- Но, татко, нима не виждате, че те вече направиха достатъчно компромиси?

Смаян, старецът свъси вежди, сякаш не бе чувал нищо по-оскърбително.

- Достатъчно ли?! - възкликна възмутено той. - Тези хора искат да унищожат един шедьовър в предприемачеството -Споразумението за червената линия, в което вложих толкова работа и изобретателност! Освен това ще получат изключителни права над петролните полета в цяла Арабия! Наистина ли смяташ, че те са направили компромис? - Поклати глава. -Подписването ще стане тук, в Лисабон, или изобщо няма да се случи. Те решават.

Крикор добре познаваше този категоричен тон, затова реши да не настоява. И защо да го прави? Баща му надуваше свирката; ако останалите искаха съдействието му, трябваше да играят по нея. Слезе до рецепцията и изпрати телеграма до сър Филип в Лондон, за да го уведоми, че подписването на споразумението Stroke 54 трябва да се състои в „Авиш“. Помисли си да добави, че старият Саркисян се чувства твърде слаб, за да пътува, но накрая се отказа.

Не, никакви извинения. Всичко ще се случи, както е решил баща му.

Оживлението из коридорите на „Авиш“ през последните двайсет и четири часа утихна чак когато членовете на различните делегации се настаниха около голямата маса в конферентната зала на хотела. Уолтър Тийгъл представляваше американските петролни компании, участващи едновременно в Турската петролна компания и „Арамко“, сенатор Ерто бе начело на французите, а Уилям Дарси ръководеше делегацията на „Англо-Персиян“. Всеки един от тях бе заобиколен от своите сътрудници или адвокати, които също бяха част от съответната делегация.

Седнал в ъгъла на масата между двама адвокати от „Блейк & Хоторн“, Крикор разгледаше сбръчканите лица на ръководителите на делегациите. Спомняше си, че всички те бяха в Остенде двайсет години по-рано, когато бе подписано Споразумението за червената линия. Възрастта вече им тежеше, сенатор Ерто дори ходеше с бастун. Все пак те още заемаха постовете си; бяха акулите на петролната индустрия и трябваше да им се признае, че след толкова време бизнесът се ръководеше от същите мъже. Мирисът на пари бе опияняващ. Единствената новост бе присъствието на един изпълнителен директор на „Роял Дъч Шел“, пристигнал на мястото на Хендрик ван Тигелен, който така и не стъпи в Лисабон. В залата се чуваше шепот, покашляне и тих смях. Всички знаеха, че споразумението трябва да бъде сключено същата вечер, тъй като на следващия ден започваше първото заседание на заведеното от Калуст дело. Затова Тийгъл, верен на каубойския си стил, захапал запалена пура, се наведе към Крикор.

- Ами баща ви? Кога ще слезе?

- Няма да слезе - уточни той. - Срещата ще се проведе без него.

Американецът изпусна гъст облак дим, извади пурата от устата си и повдигна вежди.

- Нима! Да не е болен?

- Не.

- Ами тогава? Какво става?

Крикор сви рамене, въпросът нямаше никакво значение.

- Няма нерви да се занимава със срещата - кратко отвърна той. - Когато съставим текста, ще му го занеса да го прегледа.

Президентът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ го изгледа смаяно; нямаше съмнение, че арменският му опонент беше опак човек. Все пак бързо се съвзе от шока и с усилие надяна най-широката си усмивка. За пръв път някой не идваше на среща с него, защото „няма нерви“ - оправдание, което му се струваше дори обидно, но той предпочете да не се ядосва и да се престори, че случилото се не го притеснява. Преглътна сухо, огледа мъжете на масата и почука с чашата си по дървената маса, за да привлече вниманието. В залата на мига настъпи тишина.

- Драги господа, мисля, че е време да започваме - заговори той. - Трябва да съставим споразумение, съгласно документите Stroke 54, и предлагам да минем направо към двете неизяснени точки. Ако не греша, първата засяга изплащането на royalties[92] на господин Саркисян.

Основната част от споразумението всъщност вече бе ясна след няколкомесечни преговори, които значително се забързаха след насрочването на заседанието. На срещата в „Авиш“ трябваше само да се уточнят последните подробности и официално да сключат съглашението. Смятаха, че финалната част няма да отнеме повече от няколко часа, и Тийгъл вече бе запазил салона за вечеря и бе поръчал дванайсет бутилки Moet et Chandon, за да отбележат случая. Крикор все пак изказа опасения, че може и да се забавят, но американецът дори не искаше да чуе за подобна възможност.

- Сключването на това споразумение е фасулска работа - отвърна Тийгъл с уверена усмивка и неизменната пура в уста.

Американецът имаше право. След по-малко от два часа, още преди времето за чай, договорът беше готов. Мъжете можеха спокойно да се приберат по стаите си или да се разходят из Лисабон, преди да се срещнат за вечеря и шампанско. След като се бяха разбрали и предвкусваха по-високите печалби, всички имаха добро настроение.

Докато останалите делегации се разпръскваха, Крикор взе напечатаните документи и както бе уговорено, се качи на първия етаж, за да ги занесе на баща си. Последна проверка преди официалното подписване. Тъй като слънцето все още не бе залязло, Калуст седна на терасата с чаша чай и внимателно прочете всяка дума, всяка фраза, обмисли всяка идея, която се съдържаше в текста в ръцете му. На сина му вече му бе писнало от всичко това, особено след срещата с петролните компании, за да обсъжда отново досадните технически подробности, и предпочете да се отпусне, разлиствайки брой на списание Flama, не разбираше португалски, но фотографиите го разсейваха.

Прегледът на договора продължи половин час, след което Калуст подреди листовете и ги подаде на Крикор.

- Няма да подпиша.

Тези думи изненадаха Крикор и в първия момент той дори си помисли, че не е чул добре.

- Моля?

- Няма да подпиша споразумението, съставено по този начин.

Крикор стреснато осъзна, че всъщност бе чул правилно и първия път. Остана един дълъг миг с отворена уста, без да знае какво да каже, докато се взираше в баща си, неспособен да продума. Значи, нямаше да подпише? Нямаше да подпише!

- Но... но вие вече се бяхте съгласили с всичко, което пише тук! - извика накрая той и размаха документите като доказателство на думите, които току-що бе изрекъл. - Този договор запазва правата ни, предвидени от Споразумението за червената линия, и дори установява по-висок дял за добива в Ирак, което значи, че ще печелим повече пари. Освен това ни гарантира компенсации в размер на цяло състояние и ни предоставя допълнително стотици хиляди тонове петрол, отделно от дяла ни в Турската петролна компания. Всички тези условия бяха поискани от вас! Как може сега да заявите, че...

- Искам гаранция, че моята част от петрола ще бъде продадена в следващите петнайсет години - каза Калуст. - И то срещу долари, ясно?

- Но... защо го казвате чак сега?

Калуст махна с ръка към документите в ръцете на сина си.

- Начинът, по който е написан този текст, им позволява да ми подложат крак и да стоварят пред вратата ми барелите, които ми се полагат - обясни той. - Няма да се хвана на този номер. Освен това кой ми гарантира, че няма да ми платят във франкове например? - Поклати глава като човек, който е взел окончателно решение. - Не. Искам гаранция за продажба до петнайсет години и всичко, изплатено в долари.

- Ами ако не приемат?

Тази възможност накара Калуст леко да се усмихне. Стана и с изражението на човек, за когото темата е приключена, обърна гръб на сина си и се отправи към апартамента.

- Няма да подпиша.

Старият сенатор Ерто, прекалено слаб, за да се разхожда из града, бе единственият останал в хотела ръководител на делегация. Уилям Дарси, Уолтър Тийгъл и заместникът на Ван Тигелен от „Роял Дъч Шел“ бяха излезли, затова Крикор трябваше да изчака до вечерята, за да им съобщи новината.

- Господа, баща ми няма да подпише.

Насядали около масата в салона, петролните магнати го изгледаха слисано. След като се съвзеха от първоначалната изненада, на масата се надигна врява; едни протестираха, а други искаха обяснение. Мъжете се надвикваха едни други и Крикор изчака да се успокоят, за да им съобщи изискванията на баща си, аргументирайки се с пропуските в текста, които можеха да нарушат духа на споразумението. Представителите отново шумно възразиха, но скоро се примириха с новата ситуация.

- Проблемът е, че първото заседание по делото започва утре - отбеляза Уолтър Тийгъл. - Ако сметките ни стигнат до съдията, това ще е истинска катастрофа. Цялата преса ще е там и... дори не ми се мисли!

- Какво да правим тогава?

Мъжете от петролния бизнес се спогледаха и разбраха, че нямат друг избор.

- Щом трябва да променим проклетия текст, ще го направим! - примири се американецът. - Добавете новите условия! Трябва да приключим с това възможно най-скоро!

Президентите на „Англо-Персиян“ и на Френската петролна компания се съгласиха, но представителят на „Роял Дъч Шел“ поклати глава.

- Страхувам се, че не съм упълномощен за подобно нещо - обясни той. - Трябва да говоря с президента на компанията.

Всички около масата посърнаха. Вероятността споразумението да се провали ги тормозеше, тъй като делото започваше утре, но точно това се случваше.

Уолтър Тийгъл изглеждаше наистина отчаян и Крикор го успокои, като предложи на представителя на „Шел“ веднага да се свърже с Ван Тигелеи, за да получи зелена светлина. Без да губи време, мъжът написа дълга телеграма, в която обясни проблема, и я занесе на рецепцията, за да бъде незабавно изпратена в Лондон.

Атмосферата по време на вечерята бе толкова мрачна и потискаща, че отвориха една-единствена бутилка Moet et Chandon и се чуваше само потракването на приборите; никой не продума, мислите на всички се бяха отнесли далеч от салона. Представителят на „Роял Дъч Шел“ единствен наруши мълчанието, за да съобщи, че е помолил за възможно най-бърз отговор от Лондон - гаранция, която всъщност не бе необходима, тъй като всички знаеха, че Хендрик ван Тигелен е разумен човек и напълно осъзнава катастрофата, която би предизвикал процесът, щом репортерите се докопат до сметките на петролните компании.

След вечеря мъжете останаха в салона на чаша порто или уиски в приятна атмосфера. Разговаряха тихо и често свеждаха поглед към часовниците на китките си, сетне поглеждаха към този на стената, сякаш самото следене на стрелките можеше да забърза пристигането на решението от Лондон. Мина полунощ и още нямаше новини. Мъжете бяха обзети от отчаяние и вече виждаха провала си с жестока яснота.

Вече минаваше един сутринта, когато в салона се появи рецепционистът със сребърен поднос в ръка.

- Телеграма за господин Томпсън.

Всички погледи се насочиха към малкия плик върху подноса. Томпсън бе името на представителя на „Роял Дъч Шел“. Салонът сякаш се събуди и се изпълни с напрегнат шепот. Томпсън нетърпеливо взе плика от подноса. Скъса го от едната страна, извади телеграмата и припряно я прочете. Сетне огледа присъстващите и победоносно размаха юмрук във въздуха.

- Ван Тигелен е съгласен!

Двете секретарки, които помагаха за преговорите, веднага седнаха да наберат на машина договора с новите клаузи. Натискаха клавишите с десет пръста, сякаш свиреха на пиано, и непрекъснатото тракане изпълваше салона с шум, подобен на продължително хъркане. Набирането на текста отне един час.

След като работата бе свършена, Крикор хукна към първия етаж, за да предаде документа на баща си. На Калуст му бяха нужни двайсет минути, за да прочете текста отново и да обърне специално внимание на новите клаузи. Синът му остана прав до него и този път, вместо да се разсейва със списанието, се взираше в непроницаемото лице на баща си в опит да долови и най-малкия знак какво мисли. Но старият магнат не разкри мнението си до момента, в който не приключи четенето и върна листовете на сина си.

- Одобрявам.

Калуст слезе в салона и след като поздрави присъстващите, седна на масата заедно със сина си и мадам Дюпре и най-сетне подписа договора Stroke 54. Беше три сутринта. След това представителите на петролните компании също сложиха подписите си и накрая някой извика „ура“, последвано от дълги аплодисменти.

- Успяхме да сътворим абсолютно неразбираем текст! - възкликна Тийгъл и нервно се засмя. - Никакво дело не може да бъде заведено срещу нас, основавайки се на тези документи, защото едва ли има човек, който разбира какво пише в тях!

Облекчен от края на този маратон, Крикор реши, че трябва да го отпразнуват, и отиде да потърси сервитьорите, за да им поръча нещо за хапване и останалите единайсет бутилки шампанско.

- По това време ли, мосю? - учуди се съненият служител на рецепцията. - Но тук вече няма никого! Всички си отидоха вкъщи, никой не работи в ресторанта, нито в бара.

Приключиха вечерта в една денонощна бирария на площад „Рещаурадореш“. Не предлагаха хайвер, нито лангуста, а само сандвичи с шунка, сирене, пушено свинско и наденица, които мъжете излапаха с такава наслада, сякаш бяха най-изисканото ястие в престижното парижко кафе „Льо Прокоп“. Накрая Уолтър Тийгъл стана прав, подкани останалите да последват примера му и вдигна халба към Калуст.

- Нашите най-искрени поздравления, мистър Саркисян! - обяви тържествено той, като малко заваляше думите заради погълнатия алкохол. - С това споразумение вие надминахте дори самия Рокфелер като най-богатия човек на века.

СПУСНАТИТЕ ЩОРИ ПРЕЧЕХА НА УТРИННИТЕ СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ да се промъкнат в стаята. Откакто бе преминал осемдесетте, Калуст не успяваше да спи до по-късно, въпреки мекия дюшек и чаршафите от нежна коприна, които го подканяха да си подремне още малко. Колко мъже на неговата възраст можеха да се похвалят със спокоен сън?

На вратата леко се почука.

- Кой е? - попита сънено той.

Усети, че вратата се отваря леко, надигна глава от възглавницата и видя доктор Фернандо Фонсека да наднича в спалнята.

- Може ли да вляза?

Калуст изненадано погледна към часовника на нощното шкафче. Беше осем сутринта.

- Какво правите тук по това време, докторе? - учуди се арменецът. - Нали имаме уговорка за един следобед?

Лекарят, който всеки ден го посещаваше в „Авиш“, за да го прегледа, пристъпи на пръсти към леглото.

- Идвам да премеря кръвното ви.

Магнатът го погледна неразбиращо.

- Сега ли?

- Да, сега. Моля, протегнете ръката си.

Калуст се подчини, все още объркан от причините за промяна на обичайната визита.

- Но защо сега? Не можахте ли да дойдете в единайсет?

Доктор Фонсека не отговори. Премери кръвното, след това си сложи стетоскопа и преслуша сърцето. Когато свърши, стана прав и си пое дълбоко дъх.

- Изглежда, сте здрав. Може да научите новините.

Сърцето на Калуст подскочи.

- Какво? Какво става?

Вместо да отговори, лекарят се обърна към полуотворената врата, през която проникваше лъч светлина.

- Готово.

В стаята влезе някакъв силует и на магната му бяха нужни няколко секунди, за да го разпознае в полумрака. Беше синът му.

- Крикор! - възкликна той. - Какво се е случило?

Лекарят отстъпи две крачки и синът на арменеца седна на края на леглото със сериозно изражение и мрачен поглед, в който проблясваше дълбока тъга.

- Тази сутрин получих обаждане от Париж и се страхувам, че новините не са добри - прошепна той с дрезгав от мъка глас и трепереща брадичка. - Мама... мама е починала.

Медицинският преглед, на който се бе подложил преди минути, когато лекарят премери кръвното му и го преслуша, и последвалата поява на сина му бяха послужили като предупреждение. Калуст бе предчувствал, че нещо ужасно се е случило, но не си бе представял или не би искал дори да си помисли, че то бе свързано с Нунуфар.

- Но... но как? - заекна объркано той. - Какво се е случило?

- Снощи е организирала прием и се е почувствала неразположена. Повикали са лекар, но... тази сутрин мама ни е напуснала.

В началото новината го вцепени. Сякаш някой го бе цапардосал по главата и го бе зашеметил, бе притъпил сетивата и приспал емоциите, замаян от шока. Но докато се съвземаше, сърцето му сякаш отново започна да бие. Спомни си за първия път, когато бе видял Нунуфар, толкова мъничка и невинна, в дома на родителите й в Лондон, и за деня на сватбата им в Константинопол - тя бе великолепна булка в красивата си рокля. Отново преживя бягството им от османската столица с увитото в килим бебе; пак видя жената, която озаряваше приемите, организирани в Лондон и Париж, благодарение на които бе създал толкова контакти във финансовите среди. Припомни си нейните съвети и майчинската грижа, с която го даряваше в най-трудните моменти. Срамуваше се. Срамуваше се, че не й бе останал верен и че не е бил съпругът, от когото тя се нуждаеше и заслужаваше; срамуваше се, задето не е бил по-търпелив и нежен към нея.

Тя му липсваше. Липсваше му така, както могат да липсват само хората, които ни напускат и загубата им ни кара да се нуждаем от тях непоносимо силно. Спомни си последния път, когато я бе видял преди три години, когато му бе помахала за довиждане от вратата на къщата им на булевард „Иена“. През лятото на 1949-а, когато Калуст навършваше осемдесет, се бе върнал в Париж за първи път след края на войната. Прекара там няколко месеца, но през есента Португалия вече му липсваше и той се върна в Лисабон и любимия си хотел „Авиш“.

Покрусен от новината за смъртта на жена си, Калуст усети как буца засяда в гърлото му и без да си даде сметка, сълзите замъглиха погледа и опариха лицето му. Дълъг, дълбок стон изригна някъде в гърдите му и се разля по цялото тяло в сляпото умопомрачение на човек, който съзнава, че е изгубен.

Никога не си бе представял, че смъртта на Нунуфар би му причинила такава болка.

Меланхоличната зеленина на Синтра притежаваше способността да го утеши. Тъй като имаше нужда да се съвземе, една седмица след като бе останал вдовец, Калуст покани мадам Дюпре на разходка из градчето, сгушено в подножието на планината. Синът му бе заминал за Париж, за да се погрижи за подробностите около погребението на Нунуфар, а магнатът искаше да помисли за живота си от сега нататък и как да почете жена си по начина, по който тя заслужаваше.

Когато двамата излязоха от хотела, вече по пладне, се натъкнаха на някаква врява на отсрещния тротоар. Погледнаха учудено натам и видяха тълпа хора, които махаха с ръце. Изглеждаше, сякаш поздравяваха именно тях, но това, разбира се, нямаше как да е истина. Без да знае какво става, Калуст бързо влезе в колата и се почувства в безопасност, когато асистентката му се настани до него и Ещевао затвори вратата.

- Кои са тези хора?

- Нямам представа - отвърна мадам Дюпре, присвивайки устни. - Не съм ги виждала наоколо.

Отговори му шофьорът, който бе заобиколил колата и бе заел мястото си пред волана, но без да поглежда в огледалото за задно виждане, за да не го обвинят, че шпионира клиента си.

- Туристи.

Това учуди магната.

- И какво правят тук? Дошли са да видят „Авиш“?

Ещевао се усмихна.

- Дошли са заради вас, мосю Саркисян.

Калуст ококори очи невярващо.

- Заради мен ли?

- Вие станахте атракция в Лисабон, не знаехте ли? - каза шофьорът. - Спомняте ли си процеса срещу американците? Чуждата преса не спря да пише за това, както знаете. Оттогава много туристи идват до „Авиш“ с надеждата да ви зърнат. Нима не сте забелязали?

Това бе новост за Калуст и мадам Дюпре и не можеше да се каже, че останаха доволни да я научат. Той, който обичаше анонимността си и й се наслаждаваше именно в Лисабон, се бе превърнал в атракция на града?

- Вие знаехте ли за това? - обърна се възмутено той към асистентката си. - Туристи да идват да ме дебнат пред хотела ми? Да не би всички да са откачили?

Автомобилът потегли, пресече портала и мина покрай радостната тълпа, която не спираше да маха.

- А вие какво очаквахте? - опита да му обясни мадам Дюпре. - Та вие сте най-богатият човек в света! Подобно нещо е неизбежно, не мислите ли? Особено покрай целия шум около делото... Не помните ли, че „Лайф“ ви нарече „най-загадъчния мъж на нашето време“? Такива думи привличат вниманието...

Арменецът поклати глава.

- Не! Няма да търпя това!

- Но какво можем да направим? Да повикаме полицията, за да изгони туристите?

- Не, разбира се, но и така не може да продължава. При това положение по-добре да се върна в Париж. И то възможно най-скоро!

- О, не говорете глупости!

- Сериозен съм! Отнасят се с мен, все едно съм някаква циркова атракция, не разбирате ли? Остава само да ми подхвърлят банани и фъстъци! - Отново разтърси глава. - Не, не може така! Връщаме се в Париж, и то още следващата седмица!

Случката бе изнервила арменеца, но мадам Дюпре го познаваше добре и с няколко мили думи и твърдост, и дори със заплахата, че ще го напусне, ако той замине за Франция, успя да го успокои. Подобно нещо бе немислимо за арменеца; вече бе загубил жена си и не можеше да се лиши и от секретарката си.

Всъщност само след десетина минути, докато караха по крайбрежната улица към Ещорил, където щяха да завият за планината, Калуст вече бе забравил за инцидента с туристите. Мадам Дюпре го разсейваше с гледката към морето, кулата „Бужио“ на фона на синия хоризонт и златистия пясък на плажа Каркавелош. Когато след малко навлязоха в гората и стигнаха до Синтра, мислите на стария арменец отново се бяха върнали към въпроса, който го занимаваше напоследък. Погребението на Нунуфар.

Магнатът бе решил да издигне грандиозен монумент в памет на жена си. Не знаеше как, но щеше да го направи. Щеше да избере най-добрия архитект, ако трябва, ще наеме дори Пикасо, за да направи скулптура, ще поръча реквием на самия Сибелиус; щеше да създаде незабравима творба на изкуството в името на Нунуфар. Трябваше да измисли начин да се справи с ужасното чувство на вина, което измъчваше съвестта му.

- Винаги съм й бил верен - прошепна той с чаша вино колареш в ръка. - Винаги, винаги...

Любуваха се на гората, ширнала се отвъд кралския дворец в Синтра, и вдъхновен навярно от природата, която му навяваше носталгични мисли, Калуст реши да сподели какво му тежи на сърцето.

- Какво казахте?

- Вие най-добре знаете, че момичетата, с които съм бил, просто бяха част от терапията ми, нали? - Сложи ръка на гърдите си. - Важна е верността на сърцето и в това отношение аз никога не съм имал съмнения.

Като разбра, че шефът й говори за съпругата си, асистентката се поколеба, изгаряйки от желание да му възрази. Все пак благоразумието надделя.

- Знам - промълви тя. - Знам.

Калуст бе устремил взор към гората от борове и дъбове по склона срещу двореца. Устните му бяха влажни от омайващото вино, а замечтаното изражение придаваше умиротворение на лицето му.

- Знаете ли какво ще направя? - попита отнесено той. - Ще я балсамирам.

- Моля?

- Ще балсамирам тялото на Нунуфар, за да не се разложи - отвърна той, внезапно развълнуван. - И ще построя за нея най-големия мавзолей с мрамор от Ферара, ще го обсипя със злато и статуи, изработени от най-добрите артисти. Ще бъде нещо грандиозно - гробница, в която и самият аз да бъда положен, когато му дойде времето. Това ще е последният ни дом, където ще останем заедно за вечни времена.

- Къде възнамерявате да го построите?

Магнатът отклони поглед от гората, отпи глътка колареш и се вторачи в мадам Дюпре.

- Може би тук, в Синтра - каза той. - Градът е красив, нали? - Посочи към простиращата се пред тях гора. - Забелязали ли сте тези многобройни нюанси на зеленото? Никъде в света няма подобно нещо! Какво по-добро място за нашия мавзолей?

Асистентката погледна шарената зеленина, по която синкавата мъгла на Синтра разливаше тъмни тонове. Надвисналите над града гъсти облаци в този миг бяха пробити от сноп светлина, който огря гората и озари листата на дърветата. Гледката можеше да развълнува всяка душа, очарована от красивата меланхолия, която слънцето изведнъж бе прегърнало, дарявайки я с весел блясък.

- Мястото наистина е необикновено - съгласи се тя. - Обаче ми се струва, че съпругата ви не би избрала Синтра за последния си дом.

Калуст кимна леко.

- Права сте - съгласи се той. - Но нямам нищо против да вдигна мавзолея например в Париж. Може да го направим в „Пер Лашез“, някъде близо до гробницата на Оскар Уайлд, Балзак или Шопен. Или в Армения.

Разколебан, старият арменец погледна гората за последен път, допи виното си на екс и сви рамене.

- Не знам, трябва да помисля.

Синът му се отпусна на стола до прозореца с тежка въздишка, а слънцето, което къпеше терасата, огряваше лицето му. Току-що се бе върнал в Лисабон след едноседмично отсъствие и беше изненадващо мълчалив.

Резервираното му поведение не разтревожи Калуст, тъй като го отдаде на скръбта по майка му. Крикор мълчеше и баща му реши пръв да наруши тишината. Разказа му за плановете си и спомена, че вече бе започнал да подбира архитектите, които да наеме за проекта. Най-голямата въпросителна бе мястото, където да построят мавзолея, и той поиска мнението на сина си.

- Синтра, Париж или Армения?

Крикор упорито отказваше да засяга темата. Вероятно изпитваше огромно нежелание да обсъжда смъртта и погребението на майка си, но баща му настоя и той не можа го избегне.

- Ница.

Този лаконичен и същевременно категоричен отговор, който създаваше впечатление, че не иска да обсъжда въпроса, но все пак имаше решение, смая Калуст.

- Ница ли? - учуди се той. - Защо пък Ница?

- Такава бе волята на мама.

- Откъде знаеш? Да не би да си говорил с нея?

Синът му не отговори. Тъй като умееше да разгадава лицата на хората, магнатът бързо разбра, че е засегнал деликатна тема. На всяка цена трябваше да узнае какво става.

- По какъв повод намесваш Ница в разговора? - настоя Калуст. Синът му продължаваше да мълчи. - Откъде знаеш, че майка ти е искала да бъде погребана точно там? Говори, момче!

Годината бе 1952-ра и Крикор отдавна не беше момче, а петдесет и шест годишен мъж, който се ядосваше, когато баща му се отнасяше с него като с някое хлапе.

Почувства се обиден от това обръщение и сякаш подтикнат от неустоим импулс, той не се сдържа:

- Знам, защото тя го бе написала в писмо!

Калуст изненадано вдигна вежди.

- Писмо ли? Оставила е писмо?

- Да - отвърна синът му, който вече се разкайваше за думите си. - Написала е, че иска да бъде погребана в Ница, в гроба на брат си. Поиска също да построим училище за арменските сирачета.

Старият Саркисян бе поразен от новината.

- Къде е това писмо?

- При мен.

- Покажи ми го. Искам да го прочета.

Крикор поклати глава.

- Не мога. Тя изрично помоли да не стига до вас.

Калуст сви устни, погледът му стана твърд, а разширените му зеници сякаш пръскаха искри.

- Покажи ми писмото!

- Вече ви казах, че не мога. В него мама е написала лоши неща по ваш адрес. Освен това бе пределно ясна в молбата си да не ви позволя да го прочетете.

Магнатът рязко се изправи, с вдървено тяло и треперещи от ярост ръце, а лицето му бе почервеняло от болка, която бързо се превръщаше в изпепеляващ гняв. Това бе жестока обида за него, а подобно нещо той не можеше да приеме.

- Покажи ми го!

Крикор отстъпи крачка назад, смутен от емоцията, която се надигаше в баща му.

- Не разбирате ли, че не мога? - попита отчаяно той. - Би било предателство да престъпя последната воля на мама. - Наведе глава. И аз няма да го направя.

- Ще го направиш, защото ти заповядвам!

- Никога. На никаква цена.

В хотелската стая настъпи тежка тишина, пропита с гняв и напрежение; баща и син се взираха един в друг - два железни щита се надигаха един срещу друг в дуел на мъжка воля, гордостта срещаше дълга, а любовта помежду им бе разбита от честта.

- Дори и ако те лиша от наследство?

Въпросът бе произнесен тихо, почти шепнешком, и ярко контрастираше на виковете, които само преди минути се носеха из апартамента. Зад мекия тон се криеше предупреждение, маскирано като намек, но всъщност си беше чиста заплаха. Със скръбен поглед, разочарован, че се бе стигнало дотук, но неспособен да отстъпи пред дълга си и твърдо решен да държи на своето до самия горчив край, Крикор решително кимна.

- Да.

Калуст се отдръпна с дълга въздишка и с бавното движение на човек, който вече е взел своето, макар и трудно решение. Съзнаваше, че изборът му ще опустоши и него самия, вторачи се в сина си с леден поглед и посочи към вратата.

- Върви си - нареди той. - Върви си и никога не се връщай.

Смъртта сякаш дебнеше наоколо, за да покрие Калуст с дебелия си черен плащ; арменецът не я виждаше, но усещаше миризмата й на гнило и знаеше, че го наблюдава като надушил мърша лешояд. Даваше признаци, че неизбежно се приближава, което се потвърди няколко седмици след разрива с Крикор.

- Пристигна телеграма от Лондон - съобщи мадам Дюпре, когато към три и половина следобед слезе в салона, за да му прави компания за кафето. - От кантората на „Блейк & Хоторн“.

Тъй като ставаше дума за британските му адвокати, Калуст си помисли, че му изпращат новини около някое дело за придобиване на художествен експонат, но се оказа друго. Телеграмата съобщаваше, че сър Филип Блейк е починал предишната вечер и че за семейството и кантората би било огромна чест, ако един от най-забележителните клиенти и приятели на покойника присъства на погребалната церемония, която щеше да се състои в Уестминстърското абатство.

Магнатът реши да остане в Лисабон, но докато течеше церемонията в Лондон, той отиде до манастира „Жеронимуш“, за да запали свещичка в памет на стария си приятел. Въпреки че храмът бе католически, Калуст коленичи пред олтара и се помоли на арменски.

Когато същия следобед се върна в хотела, завари знамената, спуснати наполовина, и голямо вълнение във фоайето. Съзря управителя на хотела, който носеше черна лента на ръкава си, да дава нареждания на служителите и го попита какво става.

- Не чухте ли по радиото? - попита учудено господин Руджерони. - Негово Величество е мъртъв.

- Кой? Салазар ли?

Собственикът на „Авиш“ примигна, изненадан от предположението на госта.

- За бога, не! - възкликна той. - Крал Джордж VI.

Следващия месец от Париж пристигна друга лоша новина, този път за кончината на сенатор Жан-Марк Ерто. За последен път Калуст го бе видял няколко години по-рано в „Авиш“ при подписването на споразумението Stroke 54 и си спомняше, че още тогава старият французин не изглеждаше добре - с приведено над бастуна крехко тяло и бледо лице, което издаваше необратимия ход на времето.

Какво, по дяволите, ставаше? Бе достигнал възрастта, в която накъдето и да погледнеше, виждаше смъртта. Докога? Само за няколко месеца бе загубил Нунуфар, сър Филип и сенатор Ерто. Освен това се бе скарал със сина си, а подобно скъсване на отношенията им за него бе един вид смърт. Бе понесъл прекалено много удари за толкова кратко време. Започнаха да го преследват съмнения и в душата му се надигаше страх. Кой щеше да е следващият?

Жизнеността, която го поддържаше активен, сякаш бързо се изпаряваше като отминало увлечение и здравето му постепенно се влошаваше. Тялото му губеше сили и масажите на Иван вече нямаха особен ефект. Непрекъснато се чувстваше изморен и гърбът започна да го боли, принуждавайки го да върви леко приведен. Доктор Фонсека му бе изписал лекарства, за да облекчи страданията му, но нямаше лек против старостта.

Шведската гимнастика, която цял живот бе практикувал, се бе превърнала в колебливи движения, които правеше повече от инат, отколкото от убеждение, че помагат, а разходките до парка „Едуардо VII“ и Монсанто бяха заменени от петминутно ходене с несигурни крачки, неизменно следвани от колата. Не го вълнуваха дори групичките туристи, които застанали на известно разстояние, всеки ден му махаха.

Магнатът чезнеше.

НАД ГОРАТА СЕ СТЕЛЕШЕ ГЪСТА МЛЕЧНА МЪГЛА, която придаваше на мястото една сюрреалистична, почти мистична атмосфера, и падаше толкова ниско, сякаш от хълма на Синтра се вдигаше ледена пара. От короните на дърветата се спускаха облаци, които се увиваха около кулата на къщата, сякаш самата гора заявяваше, че постройката й принадлежи.

Калуст доволно въздъхна и се обърна към асистентката си:

- Красива е, нали?

Мадам Дюпре кимна, без да отделя поглед от къщата.

- Различна е от всичко, което съм виждала преди. Чух, че е строена през XIII век.

Магнатът отново насочи вниманието си към каменната сграда в мавритански стил. Беше на три етажа, с мраморни колони, които минаваха през прозорците, защитени от средновековни железни решетки.

- Била е стара ловна хижа на португалския кралски двор и през миналия век един от кралете я разширил. Възползвах се от архитектурата на къщата и я преустроих в стила на арменските църкви от IV век. Виждате ли покрива? Византийски стил.

- Какво ще правите с нея? Нима ще се преместите тук?

- Аз ли? Не, в никакъв случай. В хотела се чувствам отлично, слава богу. Освен това вече се убедих, че „Авиш“ е най-добрият хотел в света, дори по-добър от „Риц“...

Французойката го изгледа е любопитство.

- Тогава защо купихте имота и разпоредихте строителните работи?

Калуст бръкна в джоба си и извади сребрист предмет. Хвана нежно ръката й и го постави на дланта й; беше метален и студен. Ключ.

- Ваша е.

Мадам Дюпре погледна невярващо ключа.

- Моля?

- „Кинта да Амизаде“ е подарък от мен за вас. Купих я и я реставрирах, за да ви я подаря. Ваша е.

Отне й няколко секунди да осъзнае думите му, сетне лицето на французойката грейна и тя спонтанно прегърна и целуна Калуст.

- Merci! Merci! - благодари му тя, а в ъгълчетата на очите й проблясваха сълзи. - Никога не съм си представяла...

Магнатът също я целуна нежно и се отпусна в прегръдките й, зарови лице в косите й и вдъхна парфюма на „Шанел“. Стояха така притиснати, сякаш телата им не се бяха разделяли от дните, когато се бяха срещнали в Марсилия; а днес и двамата бяха стари и слаби.

- Ти си моята подкрепа, моят пристан... - прошепна й той, докато я притискаше силно. - Никой друг не ме е разбирал и подкрепял като теб, не е усещал и лекувал празнотата в душата ми.

Останаха прегърнати няколко минути и се разделиха чак когато любопитството надделя и решиха да разгледат реставрираната къща отвътре. Прекрачиха прага, хванати за ръце, и спряха в стаята на третия етаж, където отново се отдадоха на ласки и нежни думи, подобаващи на възрастта им. Калуст вече бе изгубил мъжката си сила, а мадам Дюпре не се интересуваше от физическия аспект на любовта; само чувствата имаха значение.

Когато най-сетне се наситиха един на друг, отидоха до прозореца и мълчаливо се любуваха на двореца на Синтра в краката им, там долу, където големите бели комини се издигаха, сякаш искаха да докоснат небето, осветени от слънчевия лъч, който междувременно бе пробил облачната покривка.

Четенето на пощата се бе превърнало в много важен момент в ежедневието на Калуст в „Авиш“. Както обикновено, след закуска служител занесе писмата до апартамента „Дона Филипа Ланкастър“ и гостът се настани на терасата, за да ги прегледа. Първо хвърли поглед на кореспонденцията от деня и вниманието му веднага бе привлечено от плик с Arms of dominion[93] - герб с коронован лъв от едната страна и еднорог от другата, под които прочете Dieu et mon droit.

- По дяволите!

Това бе гербът на Британското кралство. Писмото бе изпратено от Бъкингамския дворец, а на мястото за подател бе отбелязано Her Majestry`s Office, с други думи идваше директно от кабинета на кралицата. Това заинтригува Калуст. Какво ли искаше от него новата кралица? Баща й, крал Джордж VI, бе починал в началото на годината и преди няколко месеца тя се бе възкачила на трона. Защо ли Елизабет II се интересуваше от него?

Изпълнен със съмнения, Калуст дъхна няколко пъти върху плика, за да го навлажни, стараейки се да го отвори, без да го скъса. Навън бе хладно, но слънцето приятно сгряваше кожата му, а във въздуха се носеше сладникав аромат на цветя. Пликът най-сетне се разлепи и се разтвори като разцъфващ цветен лист, разкривайки съдържанието си. Калуст разгърна писмото и след като прегледа напечатания текст, хвърли поглед на подписа.

Elizabeth R.

Името бе подчертано, а R означаваше Regina[94]. Наистина бе писмо от кралицата, или поне бе подписано от нея.

Текстът започваше с „Уважаеми мистър Саркисян“, следвайки обичайния етикет. Изказваше съболезнования за загубата на госпожа Саркисян и продължаваше с надеждата, че писмото намира получателя си в добро здраве. Следваха общи приказки, след което кралицата изразяваше желанието си да удостои Калуст с орден K. B. E., абревиатурата на Knight Commander Order of the Empire - един от най-престижните почетни ордени на Британската империя. Изглежда, това бе причината за писмото, но в следващия абзац кралицата изразяваше надежда, че в подходящия момент той няма да забрави за британските галерии, със сигурност най-подходящото място за съхранение на ценните творби, които е колекционирал през годините.

- Безсрамница! - кресна Калуст, неспособен да сдържи надигащия се гняв. - Какво нахалство! Как се осмелява да...

- Какво има? - попита мадам Дюпре, която изникна на вратата. Въпреки че притежаваше „Кинта да Амизаде“, тя продължаваше да живее в „Авиш“, в съседна стая на „Дона Филипа Ланкастър“. - Случило ли се е нещо?

Магнатът смачка писмото на топка и яростно го запрати на пода.

- Онази хлапачка, новата кралица, е решила да ми напише глупаво подвеждащо писмо!

Слисаният поглед на асистентката проследи хартиеното топче, което се бе изтърколило на терасата и се бе спряло до една саксия. Смаяна, тя отвори уста, за да каже нещо, и я затвори, като риба на сухо, докато накрая успя да проговори.

- Онова там е писмо от кралицата? - попита тя, чудейки се дали с чула правилно. - Английската кралица?

- Да, от кралицата е! И какво? Какво толкова? Доколкото ми е известно, тя също ходи в тоалетната като всички нас!

- Но какво иска от вас?

Французойката изгледа шефа си с любопитство, дори с укор. Очевидно той не се впечатляваше от кралската титла.

- Предлага ми почетен орден.

Този път мадам Дюпре не просто го изгледа смаяно, а направо зяпна. Удивлението й бе безгранично.

- И вие... вие се гневите, защото кралицата иска да ви награди?

- Не разбирате ли, че се опитва да ме купи? - попита презрително той, разочарован, че асистентката му не проумява очевидното, заслепена от факта, че писмото е от кралицата. - Предлага ми почетен орден, някаква си рицарска титла, която не е нищо повече от обикновена милостиня, но намеква, че в замяна иска колекцията ми! С други думи, тази нещастница чака да пукна, за да ме ограби! Това е единствената причина, поради която тази глупачка ми предлага K. B. E! Не й пука за здравето ми, за смъртта на Нунуфар, нито за всичко, което съм сторил за Англия! Онова, което я интересува нея и бандата съветници, е моята колекция, не разбирате ли? Иска моите „рожби“!

Погледът на мадам Дюпре се местеше от смачканото писмо към шефа й, сякаш се разкъсваше между тях. Накрая излезе на терасата и взе хартиеното топче, което се търкаляше до саксията. Клекна, за да го вземе, и като всяка добра асистентка, го разгърна. Такова писмо не може да отиде на боклука, то трябва да бъде запазено.

- Да не сте полудели? - попита го тя. - Каквото и да пише тук, това е писмо от английската кралица, с което ви предлага почетен орден!

- Нима англичаните наистина искат да ме почетат? Мен, когото обявиха за враг на страната си и ме унижиха, въпреки всичко, което съм направил за тях?

- Добре, но този орден ви гарантира рицарска титла...

- Сър Калуст? Звучи нелепо.

- Не звучи никак зле.

Магнатът се надигна от стола си и погледна към листа, който тя приглаждаше в отчаян опит да спаси и възстанови писмото.

- Знаете ли какво ще отговоря на английската кралица? - попита той. - Вървете на майната си, мадам!

Калуст внимателно завъртя дръжката на стария руски самовар от ковано сребро - едно от съкровищата в „Кинта да Ами-заде“, и наля гореща вода в чашата. Пусна вътре пакетче липов чай и се завлече до хола със ситни крачки, тъй като отново го болеше гърбът. Спря се за малко пред венецианското огледало и огледа ноздрите си; сутринта носът му бе кървял обилно, както често се случваше, но изглежда, сега кръвотечението бе спряло. Трябваше пак да говори с доктор Фонсека. Лекарят му бе дал отлични съвети за облекчаване на проблема и Калуст вече му имаше такова доверие, че бе престанал да се допитва до стария доктор Камхеджян.

Мадам Дюпре бе излязла на разходка в Синтра, затова той се настани до прозореца на хола, за да изпие чая си, докато я чака. Гледката бе великолепна и арменецът зарея поглед из гъстата растителност. В ниските части на склона растяха палми, лимонови и портокалови дръвчета, а над тях се извисяваха кедри. Сред зеленината се открояваха цветовете на огромни магнолии и красиви камелии, а горичката бе огласяна от птичи мелодии и клокоченето на многобройните поточета, които извираха от Сера да Луа, през която се простираше дванайсетдекаровият имот.

Мястото му приличаше на същински рай! Бе дошъл за почивните дни с мадам Дюпре, привлечен от безбройните нюанси на зеленото в Синтра, за които смяташе, че не съществуват никъде другаде по света. Дългите назъбени стени на мавърския дворец надничаха над къщата, а долу се виждаха живописните покриви на...

Вниманието му бе привлечено от метално скърцане при входа откъм парка „Мерендаш“, на върха на хълма. Видя бледия силует да прекрачва прага през малката желязна врата и въздъхна с копнеж; тя се връщаше. Меланхоличната усмивка по устните му бързо се стопи, когато забеляза и втори силует, висок и сив, застанал до външната врата.

Примигна и учудено разпозна мъжа.

- Пасарао?

Видя как двамата се сбогуваха и мадам Дюпре се качи по стръмното стълбище с букет от жълти и яркочервени цветя. Арменецът зяпна от удивление. Какво беше това, по дяволите? Адвокатът му се мотаеше с неговата асистентка и любима и й подаряваше цветя? Какво ставаше тук?

Неспокойно се отдръпна от прозореца, за да не го забележат, и се отпусна в един стол до гранитната камина в стаята на приземния етаж. Престори се, че разглежда португалските колони от XVIII век от двете страни на камината и плочките азулежо, които разказваха историята на имението, докато любимата му влезе в къщата и го завари така.

- Добър ден, съкровище! - поздрави го нежно тя. - Направихте ли вече сутрешната си разходка?

Калуст се опита да се усмихне.

- Разбира се. Отидох до най-високата точка на имението близо до мавърската крепост и се порадвах на гледката. Морето се вижда като на длан заедно с двореца Пена.

- Ах, да! - съгласи се тя и сложи цветята във ваза. - Гледката наистина е великолепна!

- Къде намери тези цветя?

- Набрах ги по пътя. Красиви са, нали?

Лъжкиня, помисли си арменецът. Доктор Фонсека многократно го бе съветвал да избягва вълнението, за да не натоварва сърцето си, и Калуст знаеше, че е прав и че трябва да владее емоциите си. Но трябваше да изясни въпроса, тъй като мадам Дюпре бе човекът, от когото най-силно се нуждаеше и комуто имаше най-голямо доверие на този свят. Нима бе възможно да му изневерява? Трябваше да разсее съмненията си. За какво й бе да играе двойна игра? В крайна сметка тя също бе възрастна като него и връзката им, струваше му се, се основаваше на нежни чувства, плод на дългогодишното им приятелство, а не на страст и плътска наслада. И двамата отдавна бяха далеч от тези неща. Или... бе с него заради парите? Дали Нунуфар нямаше да се окаже права? Тази мисъл го смути. Той по-добре от всекиго знаеше, че парите управляват света и имат способността да променят хората, да рушат семейства и приятелства, затова прие тази възможност много присърце. Животът се върти около парите и секса, помисли си той. Щом сексът не можеше да мотивира любимата му на тази възраст, тогава оставаха парите.

Трябваше да се увери.

- Мислех си за завещанието ми - заговори той, пускайки въдицата, за да види дали рибата ще клъвне. Чудя се дали да оставя състоянието си на Крикор...

- Разбира се, че трябва да му завещаете нещо - отвърна тя, - но не забравяйте, че той не ви се подчини и не изпълни докрай синовния си дълг. Няма да го наградите за това, нали?

- Естествено, че не.

Французойката се приближи до него и нежно го погали по лицето.

- Вашият истински завет ще бъде фондацията, мили.

- Права сте. Французите ми обещаха галерия в „Лувъра“, където да изложат „рожбите“ ми, а и американците също настояват и ми отправят наистина фантастични предложения! - Пое си дълбоко дъх. - Колебая се кое място да избера.

- А защо не... тук, в Португалия?

Богатите португалци не дават нищо на никого, ma cherié. Доколкото ми е известно, хората тук не раздават богатството си от филантропски подбуди. Та те дори нямат законова рамка, която да предвижда данъчни облекчения, на които обикновено се радват фондациите.

- О, но вашият адвокат ми каза, че Салазар вече е уредил това.

Калуст остави чашата с чай и се взря в лицето на мадам Дюпре. Трябваше да следва препоръките на доктор Фонсека и да подходи спокойно към въпроса, но вече бе време да свалят маските.

- Виждам, че с Пасарао сте станали много близки.

Французойката се изчерви и трябваше да положи огромно усилие, за да не отвърне поглед.

- Какво... какво искате да кажете?

Магнатът посочи към вазата с цветя и заговори със сурово изражение.

- Казвам, че не сте набрали букета по пътя, за което ме излъгахте, а ви е бил подарен от онзи хищник! - процеди грубо той, размахвайки обвинително пръст. - Казвам, че i него водите някакви разговори, за които аз не съм в течение! Казвам, че се случва нещо зад гърба ми!

Клепачите на мадам Дюпре трепнаха и големите й зелени очи заблестяха. Всеки момент щеше да се разплаче.

- Аз... не съм направила нищо.

- Какво иска Пасарао от вас? - притисна я Калуст, като се възползва от емоционалната й слабост. - Защо ви подарява цветя? Какво се случва между вас?

Французойката сведе очи, за да скрие сълзите, които се стекоха но лицето й.

- Страх ме е.

Арменецът я изгледа слисано.

- Страх ли? Но от какво?

- От онова, което ще ме сполети, когато вие... когато вече няма да сте тук.

За момент Калуст изгуби дар слово. В други времена би избухнал с думите да не се тревожи, защото той ще доживее до сто и шест, но не и сега. Не и след удара от смъртта на Нунуфар, на сър Филип и на сенатор Ерто. Не и когато бележките му постоянно се обаждаха и тялото му се измъчваше от усещането за непрестанна умора, болките в гърба, изтръпването на лявата ръка и обилното кръвотечение от носа. Откакто загуби жена си, усещането му за безсмъртие се бе изпарило, отстъпвайки място на горчивия вкус на неизбежната смърт. Колкото и да не искаше да мисли за това, знаеше, че краят е близо и денят, от който се страхуваше най-много, скоро щеше да настъпи.

- Разбира се, че ще ви оставя нещо - каза той, трогнат от сълзите й. - Нали ви подарих тази къща? Не се тревожете, след смъртта ми нищо няма да ви липсва. - Вдигна ръка към прозореца и посочи малката желязна портичка до парка „Мерендаш“.

- Но искам да ми обясните какво става между вас и Пасарао.

Французойката избърса сълзите с кърпичка, която извади от чантичката си.

- Той ми подарява цветя и ми шепне мили думи. Казва, че съм красива, нарича ме ангелът на Португалия и... все в този дух.

- Но какво всъщност иска той? Със сигурност не и да се ожени за вас. Пасарао е много по-млад, а освен това държи на жена си.

- Тревожи се за фондацията - заекна мадам Дюпре. - Настоява, че е важно да бъде основана в Португалия, помоли ме да ви убедя и... ми даде да разбера, че ако това се случи, тук ще има място за мен.

Думите й не изненадаха Калуст. От известно време усещаше машинациите, които се случваха около него и огромното му богатство. Постоянно получаваше предложения и намеци, знаеше, че интригите, в чиято основа беше Салазар, включваха и Пасарао, и цяла мрежа от нечие влияние и връзки. Очевидно бяха стигнали и до собствената му асистентка и любима - човека, на когото най-много се доверяваше. За момент се почувства смачкан от цялото това напрежение, сякаш същата тази паяжина го омотаваше и го задушаваше, но сви рамене и прогони усещането.

Щеше да реши по съвест.

Доктор Фонсека вкара катетъра, отстъпи назад, приклекна и впери поглед в маркуча и торбичката, които току-що бе поставил. Остана така само за момент, тъй като веднага видя капчиците, които започнаха да се свличат в маркуча и да се събират в легенчето, поставено между краката на пациента.

- Уф!

Легнал в леглото с очи, вперени в тавана на хотелския апартамент, Калуст се изненада от облекчената въздишка от страна на Фонсека.

- Проблем ли има, докторе?

- Вие изхвърляте само урина...

Калуст надигна глава и хвърли любопитен поглед към лекаря си, защото не разбираше учудването му.

- Разбира се, че е урина. Вие какво очаквахте?

- Петрол.

Двамата се разсмяха.

- Само вие можете да ме развеселите в подобна ситуация - каза пациентът. - Отново се взря в тавана и усмивката му се стопи. - Знаете ли, докторе... Мисля, че ще проваля мисията на живота си.

Лекарят продължаваше да наблюдава течността в маркуча.

- И каква е тя, ако мога да знам?

- Да живея вечно.

Доктор Фонсека отмести поглед към пациента си.

- О, бъдете сигурен в това. Тази ваша цел действително е обречена на неуспех.

- Ужасно е, докторе - оплака се Калуст. - Прекарах целия си живот с мисълта, че безсмъртието е възможно. Преспивах с млади девойки, за да извлека тяхната жизненост, за да удължа собствената си младост; всяка сутрин правех шведска гимнастика и дълги разходки, взимах си ледена вана, дори храната, която ядях, бе стриктно подбрана, с точно премерено количество. На всяко хранене консумирах определен грамаж кисело мляко, плодове, риба и всичко друго, което можеше да ми помогне да живея по-дълго. Исках да превърна собствения си живот в уникално... знам ли... произведение на изкуството. - Поклати глава. - И за какво? Махна леко с ръка към слабото си, костеливо тяло. - За да лежа тук и да гледам как извеждате урината ми с катетър, защото вече дори не мога да контролирам проклетия си пикочен мехур...

За момент в стаята се възцари тишина. След като се увери, че катетърът е поставен правилно, доктор Фонсека се надигна и седна на ръба на леглото.

- Нека ви кажа нещо, господин Саркисян - заговори той, защото добре съзнаваше, че един лекар трябва да се грижи не само за тялото на пациента, а да лекува и болестите на душата. - Трябва да разберете, че щастливият край не съществува. Ако животът бе лице, то щеше да изразява тъга. - Вдигна ръка и описа дъга във въздуха. - Тръгваме от ниското, изкачваме се в живота, стигаме до върха, когато сме в разцвета на силите и възможностите си и започваме да се спускаме; първо бавно, а после все по-бързо, докато отново стигнем долу, в ниското, като извити тъжни устни на човешко лице. Ето това е животът.

- Тогава защо сме тук, докторе? За какво живеем?

Фонсека сви рамене.

- Нямам отговор на въпроса ви - призна той. - Може би важното е какво правим, докато сме тук, и какво оставяме на онези след нас. Не живеем, за да умрем един ден. Живеем, за да сътворим нещо, което ще остане. Може би истинският смисъл на съществуването ни се крие в нашия завет.

Все така отпуснат върху възглавницата, Калуст поклати глава.

- Ех, нашият завет... - въздъхна той. - Ще ви призная нещо. Имах идея да оставя всичко, което имам, на една фондация, която да подаря на моята Нунуфар. Може и да не съм бил примерен съпруг, но я обичах по свой начин. Обаче тя си отиде преди мен и сега не знам какво да правя с фондацията. Чувствам се изгубен.

- Не ми казвайте, че ще се откажете...

Арменецът си пое дълбоко дъх.

- Разбира се, че не - отвърна той. - Но сега, когато жена ми я няма, трябва да променя плановете си. Бих могъл да я завещая на сина си, но се отчуждих от него.

- Нямате ли някой друг предвид?

- Не. Има още един проблем.

- Какъв?

- Трябва да избера най-доброто място за основаването й - каза Калуст. Англия отпада заради всичко, което ми причиниха по време на войната. Онази глупава кралица може и да ми се подмазва с почетни ордени и какво ли още не, но от мен англичаните няма да получат нищо. При това положение остават Съединените щати, Франция и Португалия. Все пак признавам, че повече клоня към Америка или Франция.

- Защо?

- Те са подредени страни, управлявани от закона и с традиции в подкрепата на филантропията. Обичам Португалия, но не знам дали страната ви ще е достойна за фондация като моята. Вярно е, че изложих няколко картини в Националния музей за антично изкуство и останах доволен от начина, по който се съхраняват и ценят. Но в крайна сметка това е една малка страна на края на Европа...

- Като вашата Армения.

- Да, точно така.

Лекарят отново приклекна, за да провери урината. Всичко изглеждаше наред, затова той отново седна на ръба на леглото.

- Решението си е ваше и не искам да ви влияя - каза той. - Важен е заветът ви. Физическото съществуване има своя край, но оставеното от вас може да живее вечно.

- Какво бихте сторили, ако бяхте на мое място?

- Аз съм португалец и бих оставил завета си на Португалия. Тази страна може да ви изглежда малка и забутана, но крие неподозирано величие.

- Абстрахирайте се от вашата националност. Какво бихте направили на мое място?

Доктор Фонсека кръстоса ръце на гърдите си и се замисли, повдигайки вежда.

- Ако бях на ваше място, щях да се запитам следното: къде моят завет ще бъде оценен по-високо? В страни, където вече съществуват огромни образцови музеи и невероятно богати фондации... или в страна, в която няма нищо? Искам ли да бъда един от многото, или да бъда единствен? Коя от тези три страни ще ме направи безсмъртен?

Това бяха отлични въпроси. Калуст затвори очи и се замисли над думите на лекаря. Прецени различните аргументи за и против всяка възможност, съзнавайки, че трябва бързо да вземе решение. Смъртта на близките му и проблемите със здравето го бяха направили болезнено чувствителен към собствения му край. Та нали вече бе прехвърлил осемдесетте? Краят приближаваше и той чувстваше, че разсъдъкът му се изплъзва, което щеше да го превърне в жертва на различни интриги. Колко време му оставаше? Пет, десет години? Трябваше да реши възможно най-скоро. Окончателното решение се криеше в последния въпрос на доктор Фонсека.

- Вярно е, че скоро ще си отида - призна той, вече направил избора си. - Но ще остана безсмъртен в Португалия.

СЛЪНЦЕТО ВЕЧЕ НАПИЧАШЕ ОСТЪКЛЕНАТА ТЕРАСА, свързана с апартамент „Дона Филипа Ланкастър“, когато адвокатът седна до Калуст и отвори куфарчето си. Магнатът гледаше градината на „Авиш“ с поглед, зареян някъде отвъд зелените корони на дърветата; изглеждаше, сякаш разглежда фасадата на гинекологичната болница „Матернидаде Алфредо да Коща“ на отсрещната страна, но всъщност бе потънал в мислите си. След минута се размърда и се обърна към новодошлия, сякаш едва в този миг забелязваше присъствието му.

- Смъртта на съпругата ми и последвалите събития ме накараха да осъзная, че не мога да отлагам повече - заяви арменецът. - Затова мисля, че е време да съставим завещанието ми.

При тези думи Азеведо Пасарао се изопна напрегнато на стола си.

- И... мога ли да знам какво е окончателното ви решение?

Калуст допря кърпичката до носа си, сетне я разгледа; по нея се виждаха капчици кръв. Усети как лявата му ръка отново изтръпва и внезапно се почувства отпаднал.

- Ще бъде в Португалия, разбира се.

Адвокатът доволно подсвирна.

- Струва ми се много добро решение! - Осъзнал, че е реагирал прекалено ентусиазирано, той примигна и веднага се поправи. - Искам да кажа, че вие сте в отлично здраве и навярно ще живеете още дълго. Имате здравословни навици, правите гимнастика всеки ден. Това несъмнено ви гарантира дълъг живот. - Придоби смирено изражение. - Но, както обичаме да казваме - страх лозе пази, нали така? Затова мисля, че е разумно да официализираме нещата, за да избегнем евентуални ненужни и неприятни недоразумения или конфликти.

Клиентът му се закашля, сякаш за да докаже, че здравето му вече не е така стабилно.

- Точно така - съгласи се той. - На първо място, не искам да завещавам много пари пряко на сина ми.

Адвокатът повдигна вежди.

- Сигурен ли сте?

- Мисля, че след преживяното по време на арменския геноцид е станал прекалено лабилен, за да управлява толкова пари. Освен това не ме почита като баща.

- Тогава какво имате предвид относно него?

- Предпочитам да създам тръстов фонд, не знам дали в Португалия познавате това понятие. Искам цялото ми наследство и бизнесът ми да бъдат прехвърлени в такъв фонд. Тръстът ще получава всички мои договори, които са предимно от петролни сделки, и ще носи отговорността за управлението на парите ми. Колкото до момчето ми, ще му оставя един милион лири, не повече. След това тръстът ще се ангажира да му отпуска месечна издръжка, нещо като заплата.

- О, много добре.

- Основната част от богатството ми все пак ще отиде при организацията, за която говорихме - каза той. Фондацията.

Очите на Азеведо Пасарао блеснаха.

- Която, разбира се, ще носи вашето име. Фондация „Саркисян“.

- Трябва ни документ от португалските власти, който потвърждава данъчните облекчения за фондацията подчерта магнатът. - Без тази гаранция няма да правим нищо, ясно ли е?

- Вече имаме устното обещание на господин министър-председателя. Сега ще подадем молба да се уреди официално.

- Когато го получим, искам да запишете в завещанието ми основаването на фондацията в Лисабон. Това ще бъде международна организация със седалище в Португалия. Ще се управлява от тръстовия фонд и ще се занимава с популяризиране на изкуството - любовта на живота ми. Парите от петрол ще се инвестират отново в петролния бизнес, за да се печелят повече пари. А приходите от финансовите инвестиции ще отиват във фондацията за спонсориране на проекти, свързани с изкуство, образование и здраве.

- А кой ще управлява фонда и фондацията?

Калуст се загледа в хоризонта. От терасата на хотела се виждаха короните на дърветата по „Авенида де Либердаде“, покривите на Байша, а зад тях - реката в красива комбинация от зелени, червени и сини нюанси.

- Преди си мислех за жена ми, сър Филип Блейк или сенатор Ерто - каза горчиво той. - Обаче и тримата се споминаха и ме оставиха сирак по отношение на това решение. А синът ми е извън плановете поради причините, които вече ви обясних.

Настъпи тишина. Адвокатът почака клиентът му да довърши мисълта си, но Калуст мълчеше и се любуваше на градския пейзаж пред себе си.

- Кажете, кой би могъл да поеме управлението на фондацията?

Магнатът отмести поглед от града и най-после погледна адвоката, сякаш отговорът бе очевиден.

- Сър Кенет Барк, разбира се.

Подписването на завещанието се състоя два месеца по-късно в апартамента на Калуст в хотел „Авиш“. Предишната седмица Азеведо Пасарао му бе връчил чернова на френски и португалски, за да я прочете внимателно - задача, на която Калуст прилежно отдели цели два дни. Три клаузи породиха съмнения у него, които изясни с помощта на адвоката; едната остана непроменена, а останалите две бяха пренаписани, съгласно желанията на арменеца. Добавиха и още един член - двайсети, според който синът му губеше всички права и привилегии, отбелязани в завещанието, ако го оспори, дори и съдът да реши в негова полза.

Въпреки че церемонията по подписването протичаше в тесен кръг, в апартамента цареше тържествена атмосфера, както подобава на подобно важно събитие. Калуст бе облякъл най-хубавия си костюм от „Севил Роу“ и придружен от мадам Дюпре и Иван, посрещна нотариуса, адвоката и двама задължителни свидетели, избрани от Пасарао. Предложи на всички по чаша порто за добре дошли и размени по някоя и друга духовита шега на френски.

- Ако не възразявате - каза Пасарао, когато най-сетне изпразниха чашите си, - би било добре да преминем към подписването.

Безгрижната атмосфера незабавно изчезна и всеки се зае със задълженията си. Цареше абсолютна тишина, когато Калуст отиде да донесе завещанието, което бе прочел за последен път предишната вечер, и го остави на бюрото във всекидневната. После седна и взе писалката. Погледна към присъстващите, за да се увери, че всички внимават, и започна да подписва всяка страница от документа. Чуваше се само лекото скърцане от писалката по листа и сдържаното дишане на присъстващите. Когато стигна до последната страница, арменецът вдигна поглед, сякаш искаше да си поеме дъх, и повдигна гъстите си вежди. Запита се дали сър Кенет Барк би искал да оглави фондацията, след като ще работи съгласно португалското законодателство, но преодоля колебанието си.

Моментът настъпи.

Отново се наведе над текста и надраска името си. Присъстващите изръкопляскаха. Тогава нотариусът взе завещанието и паспорта на клиента и премина към съответната проверка на самоличността. Когато приключи, в стаята се чуха нови аплодисменти и Калуст стана прав.

- Иван - каза той, - време е за шампанското.

След миг пред присъстващите изникна поднос с високи чаши, пълни с бълбукащата златиста течност. След като бяха мълчали толкова дълго по време на подписването, сега всички безгрижно заговориха. По някое време Азеведо Пасарао почука със столчето на чашата по дървеното бюро, за да привлече вниманието.

- Уважаеми дами и господа, бих искал да направя важно изявление - каза тържествено той. Внимателно се вгледа в лицата на присъстващите, докато накрая погледът му спря върху очаквателното изражение на клиента му. - Негово Превъзходителство, господин министър-председателят Антонио де Оливейра Салазар, ме упълномощи да съобщя на Ваше Превъзходителство, господин Калуст Саркисян, че гордата и всепризната португалска нация реши да ви удостои с най-почетния орден на тази страна. - Замълча, за да подчертае значението на думите си. - Великия кръст на Военния орден на Христос!

Последваха нови ръкопляскания, на които Калуст отвърна със сдържана усмивка. Адвокатът каза още няколко официални думи, които включваха дори цитат на португалски от Os Lusiadas[95], след което церемонията бе закрита и всички слязоха за обяд в ресторанта на „Авиш“.

След кафето магнатът изпрати гостите си до изхода и верен на стария си навик, се сбогува с тях с поклон. Задържа Пасарао, който също се канеше да тръгва. Искаше да поговори с него насаме.

- Каква е тази история с почетния орден - попита арменецът веднага щом се качиха в апартамента. - Чия е идеята?

Адвокатът не очакваше леко ядосания тон, който усети във въпросите.

- На господин министър-председателя, разбира се - отвърна той. - Той е в течение на завещанието, защото трябваше да уреди документите за данъчните облекчения, и искаше да ви засвидетелства признанието на Португалия за това, че сте избрали страната за седалище на чудесната ви фондация. - Присви очи, опитвайки се да отгатне мислите на събеседника си. - Защо? Да не би да предпочитате друг орден? Например Ордена на дон Енрике?

Калуст нетърпеливо поклати глава.

- Разбира се, че не, що за глупости! Всъщност не искам никакви ордени! Единственото, което желая, е да ме оставят на мира. Много добре знаете, че ненавиждам публичните изяви!

Забележката изненада Пасарао. Очакваше, че клиентът му ще се зарадва и ще се почувства поласкан, но очевидно бе сгрешил. В ума му внезапно се прокрадна подозрение, което го разтревожи.

- Не ми казвайте, че ще откажете ордена...

Магнатът безразлично сви рамене.

- Какъв е проблемът? Вече отхвърлих почестите, предложени ми от французите, и дори рицарското звание от английската кралица.

- Но господин министър-председателят не е английската кралица!

- Още по-добре за него. И какво?

- Разбирате ли, че отказът ви ще се възприеме като обида?

Тези думи смаяха магната. Отстъпи назад, сякаш покосен от жесток удар, и се взря в адвоката си.

- Така ли мислите?

- Сигурен съм. Господин министър-председателят ви прави жест на уважение, а вие го пращате на майната му! Какво смятате, че ще си помислят хората?

Калуст се разколеба от думите на адвоката.

- Какво трябва да направя?

Сериозното и разтревожено изражение на Азеведо Пасарао отстъпи място на весел смях.

- Жертвайте се и приемете почестите!

Бе горещо и в градината на двореца Сао Бенто се носеше миризма на тор и трева. Калуст оправи вратовръзката си, закопча сакото и се приготви да тръгва. В негова чест церемонията се провеждаше в градината, тъй като португалците познаваха любовта му към природата. Арменецът се запита дали е разумно. В крайна сметка официалните костюми не бяха подходящи за жегата навън.

- Мосю Калуст Саркисян - повика го Салазар с пискливия си глас. - Приближете се, моля.

Арменецът отиде при домакина. Диктаторът тъкмо бе произнесъл традиционната си реч, пълна с дълги цитати от Os Lusiadas, възхвалявайки историческите подвизи на лузофоните, кръстосвали моретата, и извади от една кутия червена лента с меден кръст, символ на Великите географски открития.

Моментът настъпи и Калуст сведе глава.

- Ваше Превъзходителство - промълви той, - за мен е чест.

Диктаторът държеше лентата с толкова тържествено изражение, че приличаше повече на свещеник, който се кани да поднесе просфора към грешната уста на някой вярващ.

- За изключителни заслуги към нашата португалска родина - високопарно заяви Салазар - награждавам господин Калуст Саркисян с Великия кръст на Ордена на Христос!

Сред аплодисментите на присъстващите в градината домакинът преметна лентата през главата на арменеца и я нагласи на раменете, така че кръстът да заблести върху гърдите. Тогава Калуст на свой ред се изправи и благодари на Салазар с лек поклон. Преди да се върне на мястото си, се обърна и се поклони на свидетелите.

Усети лека болка в челото си, като кратко пронизване. Чувстваше се изморен и си помисли как скоро ще се прибере в апартамента си в „Авиш“. Ненавиждаше подобни събития сред много хора, но не можеше да го пренебрегне. Важното бе, че церемонията вървеше към края си.

- Сега ще говори директорът на Националния секретариат на пропагандата доктор Жозе Мануел да Коща.

- О, не...

Калуст простена отчаяно, като чу, че ще има още един оратор, този път директора по културната дейност. Тези португалци обожаваха речите. Колкото по-досадни, толкова по-добре... Хвърли презрителен поглед към мъжа, който мина покрай Салазар, и с безпокойство се взря в листовете в ръцете му. Видът им направо го отчая. Бяха поне двайсет! Ако четеше по страница и половина на минута, трябваше да виси тук още половин час!

Нямаше изгледи да приключат по-рано.

- Ще бъда кратък - заяви директорът на Националния секретариат на пропагандата, очевидно готвейки се да наруши обещанието, което току-що бе дал. - Мъдрият поет е казал, че вестоносците от бъдещи времена...

Арменецът завъртя очи и се приготви да издържи прав още трийсет минути като страж на пост, храбро посрещащ връхлитащата го буря. Беше наистина непоносимо. Тези церемонии му се струваха безкрайни, белязани от безконечни тържествени слова. Само ако можеше да...

- Ах!

Болката в главата отново го прониза, но този път толкова силно, че пред очите му избухнаха ярки светлинки като звезди, които заслепяваха погледа и замъгляваха съзнанието му. Усети как земята под краката му се разклаща и гъстата тъмнина го погълна.