Милионерът в Лисабон

ВТОРА ЧАСТ КРАСОТА

МЪЖЪТ СЕ ЗАВЪРТЯ НА ПЕТИ, ИЗТИЧА ТРИ КРАЧКИ НАПРЕД И СКОЧИ с разтворени крака, правейки шпагат във въздуха, приземи се на земята и отново скочи; повтори това няколко пъти в дивия ритъм на музиката. Към него със синхронни движения се присъединиха още трима танцьори, които се движеха ту плавно, ту рязко, затичваха се и скачаха, а публиката бурно ги аплодираше. Зрителите наблюдаваха танца на мъжете, докато накрая те направиха сложен акробатичен номер точно когато ритъмът на музиката бе невъзможно бърз и аплодисментите отново избухнаха пред задъханите танцьори, които пристъпиха напред към залата и се поклониха.

- Казашки танц, mesdames et messieurs![25] - възкликна конферансието, когато изникна на малкия подиум в центъра на залата. Великолепен гопак[26], изпълнен от нашите диви воини от степите!

Атмосферата в „Балалайка“, руското кабаре в сърцето на Монмартър, бе наситена с енергия и чувственост. Между масите се разхождаха полуголи рускини, които сервираха напитки, предлагаха тютюн и лесно завързваха разговори, докато Калуст и Хендрик отпиваха от шампанското си и се наслаждаваха на красавиците, които минаваха покрай тях и показваха дългите си крака и гърдите си.

- Някоя от тези мадами би подхождала на твоя младеж - отбеляза президентът на „Роял Дъч Шел“. - Как е той? Възстанови ли се вече от приключението си в Османската империя?

Калуст унило поклати глава.

- Ах, какво говорите... - въздъхна той. - Войната приключи преди цели пет години, а той обиколи Анадола и Сирия, за да търси момичето си. Истинско мъчение!

- Поне намерил ли е някаква следа?

- Почти нищо. - Опря лакти на масата и посочи към календара за 1923 година. - За цялото това време единственото, на което попадна, е една оцеляла арменка, която твърди, че я познава и че ги е видяла двете с майка й по пътя към един концентрационен лагер в Сирия ужасяващо място на име Рас ал Айн. - Отново въздъхна. - Не е трудно да се досетим какво ги е сполетяло, не мислите ли? Младежът отиде до Сирия, но не откри нищо повече освен... разказите за убийствата на арменци в региона, разбира се. Много тъжно.

- И сега какво?

Бащата на Крикор сви рамене.

- Ами нищо. Убеди се, че тя е мъртва, и се отказа, горкичкият. - Мрачно цъкна с език. - Сега си живее живота, безделникът. Нищо не прави.

- Оставете го. След всичко, което преживя, трябва да се разсее. Ще му помогне да забрави.

- И жена ми така казва. Но това не ми харесва. Това момче трябва да се занимава с нещо смислено, по дяволите!

В този момент на сцената танцуваха група балерини, които привлякоха погледите на двамата мъже и на останалите клиенти на „Балалайка“. Хендрик и Калуст замълчаха за момент, съзерцавайки подскачащите гърди и ослепителните дупета, които накараха мъжките погледи да блеснат.

- Поне сега си имате Армения отбеляза холандецът. - Все е нещо.

Калуст поклати глава.

- Армения няма бъдеще.

- Е, хайде сега... Защо? Та нали Севърският договор[27] постанови независимостта на страната?

- Каква независимост? Следите ли събитията по онези места?

- Не особено, признавам.

- То се вижда. Турците загубиха войната, нали така? И въпреки това подновиха влиянието си в Анадола, окупираха арменските територии, които бяха част от Османската империя, и изтребиха още арменци, и то пред очите на Антантата. А болшевиките анексираха останалата част от страната. - Махна с ръка. Моята родина, драги, не е нищо друго освен една поетична фантазия.

Надигна чашата с водка и я обърна на един дъх с яростта на човек, който иска да забрави темата. Разговорите за Армения го ядосваха. Колко ли бяха загинали в името на този мираж?

Настойчивите удари на барабана огласиха залата, за да обявят тържествено следващото изпълнение.

- Mesdames et messieurs - обяви конферансието на фона на ударите. - „Балалайка“ има удоволствието да ви представи... мадаааааааааааам Москвааа!

На сцената излезе съблазнителна блондинка, която поклащаше пищните си форми под звуците на новата песен. Вече наближаваше два сутринта и настъпваше моментът за онова, което бе довело Калуст и Хендрик в руското кабаре „Балалайка“ в Париж. Ценителите на женските прелести твърдяха, че в града няма по-необикновена жена, затова съдържателите на нощния клуб я бяха поканили в толкова късен час, сигурни, че никой не би си тръгнал, докато тя не се появи. Блондинката бе главната атракция в спектакъла на „Балалайка“ и собствениците на кабарето добре знаеха това. Бяха създали мистерия около тази жена и дори я бяха нарекли Мадам Москва - символ на суровата красота на изгубената им родина Света Рус.

- Апетитно парче - отбеляза Хендрик, въодушевен от пищните форми на блондинката. - Ах, каква жена само! - Повдигна вежди. - Дали наистина е рускиня?

Калуст дискретно се усмихна.

- Та тук има само рускини, драги.

Като потвърждение на думите на арменеца тъкмо в този момент певицата поде своята чувствена и тъжна песен под акомпанимента на пиано и цигулка, изпълнен от оркестъра на клуба.

Расцветали яблони и груши,

Поплыли туманы над рекой.

Выходила на берег Катюша,

На високий берег на крутой. [28]

- Браво! Браво!

Мъжете ръкопляскаха бурно, пленени от дрезгавия глас и най-вече от изкусителното тяло, по което дългите коси на валкирия се спускаха на златни вълни. Но никой от мъжете не бе толкова развълнуван от красавицата, колкото Калуст. С широко отворени очи, вперени в нея, той скочи на крака и горещо аплодира изпълнението на звездата на „Балалайка“. Никога не бе срещал жена като нея и у него се зароди непреодолимото желание да я опознае по-добре.

Когато рускинята излезе от сцената, арменецът повика управителя на кабарето и го попита коя е мистериозната блондинка.

- Това е Мадам Москва, мосю - отговори учтиво той, но не разкри тайната. - Тя е най-голямата атракция на нашето заведение!

Калуст размаха банкнота от петдесет франка.

- Това вече го знам, човече. Как се казва?

Управителят прибра банкнотата и се наведе към двамата мъже с все така загадъчно изражение.

- Тя е госпожа Хан - прошепна поверително той. - Баронеса Хан.

- Баронеса ли?

- Времената са трудни, мосю - обясни мъжът и примирено сви рамене. - Как да си изкарваме хляба ние, белите руснаци, след като болшевиките завзеха властта в Светата Рус?

Преди отново да се обърне към домакина, Калуст хвърли поглед към вратата за гримьорните, през която блондинката бе изчезнала веднага след изпълнението си.

- Има ли начин да... ами да се запозная с баронесата?

Управителят се поколеба.

- Аз... Опасявам се, че баронеса Хан е много затворен човек, мосю. Съжалявам.

Арменецът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади две банкноти по сто франка и започна да ги подмята между пръстите си.

- Сигурен ли сте?

Погледът на управителя шареше между банкнотите и вратата към гримьорните. След като разсея и последните си съмнения, разкъсван между алчността си и дълга да пази звездата на заведението си, той бързо дръпна банкнотите и ги прибра в джоба си.

- За вас - усмихна се той - баронесата със сигурност ще направи изключение.

Съблазнителната блондинка се появи петнайсет минути по-късно, придружена от управителя на „Балалайка“ и възрастен мъж в униформа на царската войска.

- Баронеса Хан и нейният съпруг - представи ги управителят на кабарето и махна предвзето с ръка. - Генерал Аташ Хан е предвождал хусарския полк на Втора бригада от Първи кавалерийски корпус на Руската императорска армия.

Офицерът удари токове един о друг по военному и наклони глава.

- На вашите услуги.

Приемайки поканата на Калуст, който остана поразен от факта, че блондинката е придружена от съпруга си, двойката се настани на масата на двамата мъже от петролния бизнес. Арменецът поръча бутилка шампанско, почерпи съпрузите с хайвер и им предложи от най-добрите хавански пури, докато разговаряха.

- Аз и моята Слава пристигнахме в Париж бедни като църковни мишки - разказваше генерал Хан, като надигна чашата с шампанско, която сервитьорът току-що бе напълнил. Нямахме нищо, бяхме прогонени от собствената си родина като кучета, без...

- Моята родина - поправи го Слава. - Нима забравяш, че си от Персия?

Генералът гаврътна шампанското наведнъж и след като избърса устата си с опакото на ръката, вдигна пръст, сякаш искаше да произнесе тържествена реч.

- Където един ден ще се върна! Няма да стъпя в Русия! Земя на безумци! Сега там командват другарите, чували ли сте? Новите управляващи се обръщат един към друг с „другарю“, така говорят и на лакеите си, преструвайки се, че всички са станали големи приятели! Пфу! На всичко отгоре тези малоумници се осмелиха да сменят и името на страната си! От една година вече няма Русия. Сега я наричат Съветски съюз. Къде се е чуло и видяло подобно нещо? Съветски съюз! Що за безсрамно? - Той отново напълни чашата си и я размаха, сякаш за да вдигне тост. - Моята цел, драги приятели, е Персия! Там съм се родил и там ще се върна! Погълна шампанското си. - Пиячката си я бива! Потисна едно оригване. - Знаете ли, в моя хусарски полк имаше дузина перси - хора, които са ми верни до гроб и с които и до ден днешен поддържам връзка. Гарантирам ви, че с тяхна помощ един ден ще стана шах. Шах, казвам ви!

Докато генералът си палеше пура, баронесата отегчено завъртя зелените си блестящи очи, сякаш вече й бе писнало да слуша едни и същи приказки.

- Ах, мечти! - прошепна раздразнено тя. - Една чашка ти стига, за да започнеш да дрънкаш глупости!

Генерал Хан удари с ръка по масата, внезапно обзет от бурен гняв.

- По дяволите, жено, не ми ли вярваш? Нима не вярваш в мъжа си?

- Тогава какво правя в тази дупка? - попита тя, махвайки с ръка наоколо. - Упражнявам се за персийска императрица? - Тя ядно цъкна с език. - Не ми се подигравай!

Напрежението между двамата съпрузи бе очевидно и не убягна на Калуст. Ясно беше, че баронесата е разочарована от живота си и изглежда, винеше генерала за това. Затова арменецът я обсипа с внимание, на което в началото тя отвръщаше само за да дразни съпруга си, но Калуст усети слабостта й към лукса. Та защо се бе омъжила за по-възрастен мъж? Очевидно е била привлечена от позицията му сред хусарите в апогея на военната му кариера и арменецът знаеше, че може да се възползва от това. Затова поръча още шампанско и хайвер, които веднага плати с банкнота, измъкната от тлъста пачка франкове. Подозренията му се потвърдиха от реакцията на Слава, когато забеляза толкова много пари. Рускинята се наведе към своя заможен обожател с нескрит интерес и с копнеж в зелените си очи.

- Виждам, че сте успял мъж - отбеляза блондинката с кадифен глас. - Какво работите?

- Занимавам се с петрол, госпожо. Печеля баснословни суми пари.

Слава измърка като котка.

- Имам нужда точно от мъж като вас... - прошепна тя и хвърли обвиняваш, поглед към съпруга си, който разговаряше с Ван Тигелен. Не сте като бедния ми Аташ, който преживява от изпълненията ми в този мизерен клуб. Аз, която съм била в царския двор, представяте ли си?

- Чух те, жено - запротестира генералът, който неочаквано се намеси в разговора. - Добре знаеш, че имам планове да се замогна...

- О, нима? - изсъска презрително рускинята. - Имаш предвид безумния ти план да станеш шах или сделчиците, които замисляш с онези мошеници болшевиките?

- Не са сделчици! Това е изкуство! Трябва да спася изкуството от ноктите на онези невежи глупаци!

Думата изкуство подейства на Калуст като предупредителен звън, който събуди любопитството му.

- Търгувате с произведения на изкуството?

Генерал Хан ядосано махна с ръка, сякаш не искаше да повдига темата.

- Това си е моя работа.

Арменецът не се отказа; интуицията му подсказваше изгодна сделка. В Париж имаше много разорени руски благородници, които продаваха истински съкровища.

- Знаете ли, че съм ценител на произведенията на изкуството? - попита той. - Вие сте ми много симпатичен и аз с удоволствие ще ви помогна. Знам, че бежанците от болшевишката революция минават през трудни времена, а хората трябва да се подкрепят, нали така? - Погледна го невинно, но всъщност бе хвърлил мрежите и чакаше рибата да се хване. - Ако търгувате с изкуство, може би имате нещо, което би ме заинтригувало...

Персиецът поклати глава.

- Слушайте, тук говорим за велико изкуство - каза надменно той. - Изключително ценни платна, които са по джоба само на най-богатите, разбирате ли? Не че се съмнявам във финансовите ви възможности, драги, но честно казано, ми се струва, че не разполагате с достатъчно средства, за да си позволите въпросните съкровища.

Разговорът определено ставаше интересен.

- Така ли мислите? - усмихна се Калуст. - Предизвиквам ви да проверите. За какви съкровища говорите?

- Ами за черешката на тортата. Творби, които само един Ротшилд може да купи, схващате ли?

По лицето на Калуст заигра загадъчна усмивка.

- Уважаеми генерале, аз притежавам платна на Дега и Реноар плюс още някои дребни неща в скромната ми колекция. Ако някой продава творби от подобен ранг, може да се заинтересувам. Кой знае?

Хан впери високомерния си до момента поглед в арменеца и го разгледа с внезапен интерес. Човек, притежаващ картини на такива велики художници, несъмнено имаше възможности.

- Наистина ли?

Калуст продължи да се усмихва.

- Да ви приличам на шегаджия? - отвърна той. - За какви точно творби говорите?

Бившият главнокомандващ на хусарите се замисли за момент, сякаш изучаваше събеседника си. Генерал Хан се имаше за познавач на човешкия нрав, затова му отне само миг да се убеди, че рискът си струва. Щом взе решение, той се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша, и със съучастническо изражение приближи стола си до този на Калуст, навеждайки се към него, сякаш искаше да му прошепне нещо на ухото.

- Говоря за най-големите съкровища на Русия - прошепна той. - Имам контакти, благодарение на които мога да ви уредя фантастични покупки!

- Да, но на какво?

В погледа на офицера отново се прокрадна недоверие. Никой в клуба не им обръщаше внимание.

По сцената подскачаха няколко балерини и клиентите направо ги изпиваха с поглед. Тайната щеше да бъде запазена, освен ако Калуст бе недискретен, по пък не изглеждаше такъв човек.

Генерал Хан въздъхна, сякаш за да набере смелост, и най-после изплю камъчето.

- Заграбената плячка от „Ермитажа“.

МИСЪЛТА ЗА МУЗЕЯ НА ПЕТРОГРАД, стария Санкт Петербург, напълно бе обсебила Калуст. От разговора с генерал Хан насам името на прочутата руска галерия се бе загнездила в ума му, сякаш нищо на света не бе по-важно от съкровищата на „Ермитажа“. Това го накара от ново да потърси съвет от най-големия експерт по изкуство - неговия приятел, уредник в Националната галерия.

- „Ермитажът“? - попита слисано Калуст. - Смятате ли, че мога да се сдобия с експонати от „Ермитажа“?

Сър Кенет Барк редовно посещаваше лондонските приеми на „Хайд Парк Гардънс“ 38 и арменецът се възползва от първата удала му се възможност да го замъкне в кабинета си, за да обсъдят въпроса. Уредникът на Националната галерия от години консултираше Калуст относно колекцията му от произведения на изкуството, водейки го из заплетените лабиринти на артистичните среди, затова арменецът на всяка цена трябваше да поиска мнението му по този належащ въпрос.

- Не знам дали подобно нещо е възможно - отвърна английският експерт и се отпусна на креслото до прозореца. - Но ако е... По дяволите, какъв удар!

Кипящ от ентусиазъм, Калуст отиде да налее чаша малцово уиски на съветника си. Знаеше, че ще му хареса.

- Сигурно има някаква уловка - подметна развълнувано арменецът, докато наливаше уиски на госта си, застанал с гръб. - Болшевиките трябва да са луди, за да се отърват така от съкровищата на „Ермитажа“.

Сър Кенет сви рамене.

- Знаете ли, тези хора гледат по-различно на изкуството.

Домакинът се приближи до госта си, подаде му чашата и седна на дивана.

- Що за глупости? Каква друга визия може да има?

- Ами... не всички мислят като вас.

- Стига! Изкуството си е изкуство!

Уредникът на Националната галерия преднамерено замълча, отпи от уискито и когато остави чашата на масичката, прецени, че е настъпил моментът да разбие илюзиите на приятеля си по въпроса.

- Така ли мислите? - попита с реторичен тон. - Тогава, кажете ми, какво е изкуството?

- Самият вие ми го обяснихте веднъж. Изкуството е човешкият начин за създаване на красота.

Англичанинът кръстоса крака.

- Определението ви е правилно - каза той, - с изключение на думата красота, разбира се. Изкуството не служи, за да създава непременно красота.

Тази забележка учуди Калуст.

- Какво говорите? Щом не е за красота, тогава за какво е? Нима е възможно да си представим понятието за изкуство без красота? Двете неща са неразривно свързани.

Гостът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади правоъгълно парче картон. Оказа се снимка.

- Напоследък нося това винаги със себе си, за да не забравям странните невидими граници на професията си - каза той и показа фотографията на арменеца. - Хвърлете един поглед и ми кажете какво е това.

Калуст взе снимката и като осъзна какво имаше на нея, се намръщи погнусен.

- Писоар?! - възкликна той и мигновено върна снимката, сякаш бе опръскана с урина. - Защо се разхождате с подобно нещо в джоба?

Сър Кенет взе фотографията и я вдигна на нивото на очите си, за да я вижда добре и да подчертае значението й.

- Името на творбата е „Фонтан“ - заяви той. - Изложена е в една нюйоркска галерия, дело на някой си R. Mutt, което по-късно се оказва псевдоним на не кой да е, а на френския художник Марсел Дюшан. - Барк се насили да се усмихне. - Това е произведение на изкуството.

Смаян, арменецът направо зяпна.

- Моля?

- В края на войната Дюшан взел един писоар и с него кандидатствал за изложба на Обществото на независимите артисти в Ню Йорк, сякаш е истинско произведение на изкуството. Организаторите отхвърлили експоната с аргумента, че не е художествена творба, но много скоро някакво списание критикувало решението с тезата, че писоарът всъщност е художествена творба, защото така е решил артистът. Интересното е, че тази интерпретация се възприела единодушно в артистичните среди. Писоарът бил изложен в голяма нюйоркска галерия под името Madonna of the Bathroom. - Той размаха снимката. - Може и да не ви се вярва, драги Саркисян, но този писоар наистина е произведение на изкуството.

Калуст настойчиво поклати глава.

- Не, не! - възкликна той. - Абсурд! Ако приемем един писоар за художествена творба, то тогава... ще можем да наречем изкуство всеки един боклук! Един обикновен умивалник, глупави детски драскулки или дори... фъшкии! Това просто не е възможно!

- Трябва да разберете, че понятието за изкуство се е променило обясни сър Кенет. - Войната бе наистина ужасяваща. Кошмарът в окопите, жертвите от Ипер и Вердюн[29], дори изтребването на арменците в Османската империя - всичко това постави под съмнение концепцията за красивото. Артистите започнаха да мислят, че е безпредметно да създават красиви произведения в свят, в който се случват подобни кошмари. Затова изкуството се променя. Много художници и скулптори престават да се стремят към красивото, а залагат на грозното, защото им се струва по-реално. След тази война, драги, нищо вече не е същото. Дори изкуството.

Арменецът го зяпаше смаяно.

- Залагат на грозното? Що за глупости? Изкуството предполага красота!

- Предполагаше - поправи го уредникът на Националната галерия. - Ако се замислите, ще разберете, че преди да изобрази красота, изкуството първо се стреми да пресъздаде реалността. Забележете, че според Платон Сократ е казал, че изкуството е мимезис - подражание. Той разбирал изкуството като огледало на реалността. Това определение е много по-точно, отколкото може да ви се стори на пръв поглед.

- Не разбирам. Щом искаме точно копие на нещо, можем просто да го снимаме. - Калуст поклати глава. - Не, сър Кенет, изкуството не е пресъздаване на реалното, а по-скоро въвеждане на красотата в превъплъщението на действителността.

Гостът не отстъпи.

- Грешите - настоя той. - Знаете ли, ключът за разгадаването на Сократовото определение ни е даден от Шекспир. В „Хамлет“ великият творец обяснява, че огледалото не се ограничава само с отразяването на реални образи; преди всичко то е инструмент за разкриване на истината. Когато Нарцис се влюбил в отражението, което зърнал в реката, той не е знаел, че вижда собственото си лице. Това се разбрало по-късно. С други думи, изкуството е огледало, което отразява нас самите или ни разкрива заобикалящия ни свят по начин, по който собствените ни очи не могат да видят.

Калуст махна с ръка към снимката на „Фонтан“, която събеседникът му прехвърляше между пръстите си.

- И как това... превръща ужасната ви снимка в изкуство?

- Изкуството ни разкрива реалния свят - повтори сър Кенет. - Превръщайки един писоар в произведение на изкуството, Дюшан ни показва грозотата на нашата действителност. Свят, който позволява касапници по време на война, няма как да бъде красив, затова е представен като грозно място. В този смисъл писоарът на Дюшан е метафора на света. Когато наблюдаваме писоара, виждаме в него нещо и от нас самите; нещо ужасяващо, мръсно и отблъскващо. „Фонтан“ сравнява действителността с урина.

Домакинът неспокойно се размърда на дивана, смутен от тази нова гледна точка за изкуството.

- Вижте, сър Кенет, това не може да се нарече художествена творба - отвърна той и отново посочи към снимката на писоара. - Ако беше така, какво би отличило писоара на Дюшан от всеки друг писоар, който виждаме в обществените тоалетни? Та те са напълно еднакви!

Уредникът на Националната галерия повдигна вежди.

- Идеята! - заяви той. - Ето това отделя изкуството от реалността. Идеята.

Арменецът примигна объркано.

- Простете, но не разбирам.

- Писоарът в коя и да е обществена тоалетна не е произведение на изкуството, защото не затова е сложен там. Този на Дюшан обаче е, защото е художествено средство, предмет, който носи послание. На външен вид двата писоара са абсолютно еднакви, разликата е в идеята да бъдат изложени. Не забравяйте, че според материала в списанието писоарът е изкуство, защото така е решил артистът. Сякаш изкуството само се определя като такова и го показва чрез външни фактори.

Калуст съвсем се обърка.

- Фактори ли? За какво говорите?

Уредникът на Националната галерия се вгледа в събеседника си и разбра, че той все още не бе разбрал идеята му.

- Представете си, драги Саркисян, че виждате човек, който пълзи и лае по улицата цели десет минути. Какво ще си помислите?

- Че е луд, разбира се. Луд за връзване.

- А ако човекът е на сцената и лае в пиеса, в която всички герои са кучета, и тогава ли ще го сметнете за луд?

- Ами... не, разбира се. Това е представление.

- Тогава каква е разликата между мъж, който лае по улиците, и такъв на сцената? Идеята. И как разбираме, че идеите в дадени ситуации са различни? От контекста очевидно. С други думи, от независещи от човека обстоятелства. В конкретния случай онова, което ни показва, че сме изправени пред художествено произведение, а не пред реалния живот, е сцената.

- Добре, това важи за театъра - възрази Калуст. - Но е очевидно, че не можем да кажем същото за другите форми на изкуство.

- Така ли мислите? - Сър Кенет вдигна снимката на „Фонтан“. - Тогава какво е това? Защо писоарът на Дюшан е художествена творба, а тези в обществените тоалетни не са? Заради контекста, разбира се. - Англичанинът наведе глава и присви очи. - Ами убийствата? Смятате ли, че те са изкуство?

- Убийствата? Изкуство? Що за глупава идея!

- А дали наистина е така? Барк посочи към прозореца. Ако някой насече с брадва друг човек тук, в Хайд Парк, това би било гнусно престъпление. Но ако главният герой на Достоевски убие старица с брадва в „Престъпление и наказание“, това е изкуство. Каква е разликата между двете убийства? Отново контекстът. Външните фактори като сцената, където лае мъжът, изложбата, където е поставен писоарът, или страниците на романа, на които е описано убийството на старицата, ни показват, че става въпрос за изкуство, а не за действителност. Изкуството е подражание на действителността като носител на значение, което ни разкрива нещо за нея. Удоволствието, което изкуството ни дава, идва от осъзнаването, че неговото проявление не е реално, макар и да го имитира добре. Всъщност колкото по-реалистично е представен светът, в буквален или преносен смисъл, толкова по-добро е изкуството. Нима не бихме предпочели актьори, които играят естествено, пред такива, чието изпълнение изглежда пресилено? Онова, което търсим в изкуството, е образът, „преструвката“, илюзията, че наблюдаваме нещо истинско, въпреки че знаем, че не е така.

- Но не ни ли се струва важно тази илюзия да е естетически издържана, да притежава някаква красота?

- Да, но това е лично мнение. Истината е, че красотата не е задължително условие за изкуство. От момента, в който Дюшан превърна писоар в художествена творба, изкуството престана да се тревожи за красотата.

- О, не говорете така! - запротестира Калуст. - Слагате нещата под общ знаменател само заради един изолиран случай.

- Грешите. Чували ли сте за Пикасо?

- Един от онези авангардисти, нали?

- Пикасо е художник, основоположник на ново течение, наречено кубизъм. Идеята е да се създаде изкуство, което не се занимава с мимезиса на физическата реалност, а се концентрира върху този, скрит отвъд нея. Например Пикасо рисува картина с проститутки, която нарича „Госпожиците от Авиньон“, и изобразява деформирани лица. Защо? За да направи мимезис на техните души, а не на външността им. Проститутките може и да имат красиви тела, но са грозни отвътре.

- И какво? Какво се опитвате да кажете?

- Не разбирате ли? Идеята да се премахне красотата от изкуството се разпространява във всички негови форми. Води началото си от Дюшан, но изобразителното изкуство сега ни предлага неразбираеми, дори грозни картини с малко цвят и изкривени форми - Пикасо превръща лицето на красива жена в безформена амалгама. В музиката имаме Стравински, в чиито композиции липсва хармония, а мелодията не струва, като „Пролетно тайнство“, която ужасно дразни слуха. В литературата нови автори като Джойс и Улф пишат невъзможни за четене романи никаква интрига, прелистваш страниците и нищо не се случва, просто една аморфна маса от текст. Артистите вече не се вдъхновяват от красотата, а от ужаса. Тези модерни творци казват, че искат да освободят изкуството от оковите на естетиката и че когато е автентично, то няма граници, нито влиза в рамките на определения. Щом някои смятат, че красотата е част от изкуството, тогава нека разрушим това схващане! Изкуство може да бъде всичко, което творецът реши. Всичко. Дори един писоар.

Калуст изглеждаше ужасен.

- И докъде ще стигне всичко това, господи? Какво ще стане с изкуството?

Уредникът на Националната галерия въздъхна, облегна се назад в креслото и отпусна рамене.

- Ужасът от войната унищожи красотата в изкуството, драги Саркисян. Опасявам се, че ще трябва да минат много години, докато артистите отново започнат да създават красиви творби.

В кабинета се възцари тишина. Калуст се чувстваше истински уплашен от думите на приятеля си. Та той още от малък обичаше естетиката и не разбираше живота без красота. За човек като него не бе лесно да приеме всичко това, което поставяше под съмнение нещата, в които вярваше като естет и ценител на красивото.

- Тогава какво да правя с експонатите от „Ермитажа“? - попита накрая той, страхувайки се от отговора. - Да ги зарежа? Да кажа на руснаците, че са красиви и затова не ги искам?

Уредникът настойчиво се взря в арменеца, сякаш в черните му очи можеше да прочете мислите му.

- Зависи какво искате да правите с колекцията си - каза той. - Дали възнамерявате да заложите на красивото, или на модерното изкуство.

- Ако под модерно изкуство разбирате Пикасо и онези течения, които ценят грозотата, не, благодаря. Предпочитам красивото изкуство.

Сър Кенет Барк опря ръце в страничните възглавници на креслото и бавно се надигна.

- Тогава разчитайте на мен - заяви той, видимо доволен. - Ще ви помогна да изберете най-красивите произведения от колекцията на „Ермитажа“.

Трепкащите пламъчета на свещите и прекрасната мелодия, излизаща изпод пръстите на пианиста до прозореца, създаваха приятна атмосфера. Калуст знаеше, че луксозният ресторант на хотел „Риц“ впечатлява всички гости, но жената до него изглеждаше наистина изумена. Омагьосан, той се взря в нея. Имаше златисторуси коси, ангелски поглед, дълга шия и аристократична осанка. Беше истинско произведение на изкуството от плът и кръв. Погледът му потъна в зелените й очи и той въздъхна. Бе хлътнал до уши.

- Този хотел ми напомня на дворците в Санкт Петербург - прошепна носталгично Слава. - Ах, как ми липсват тези галавечери...

- Няма причина да не върнете блясъка в живота си, драга - успокои я арменецът с дрезгав от страст глас. - Щом аз съм до вас, светът отново ще бъде в краката ви.

Баронесата, която Калуст бе поканил на вечеря, се нацупи.

- О, не говорете така! - смъмри го тя. - Разбирам какво се опитвате да направите, но все пак сте семеен.

- Вие също, Слава.

- Не за дълго - побърза да уточни тя. - Но се съмнявам, че вие ще се разделите с жена си.

- За вас ще направя всичко.

Рускинята дискретно се засмя и с непринуден жест отметна златистите си коси.

- Ах, мъже! - възкликна тя, като удължи последната сричка. - Обещават всичко, но не го изпълняват.

- Не ми ли вярвате?

Тя го изгледа предизвикателно с блестящите си котешки очи.

- Първо напуснете жена си и тогава ще говорим. Вярвам в действия, не в слова.

- О, не правете така! Та ние с жена ми въобще не сме близки, повярвайте ми. Не се оженихме от любов, а по сметка. Ние сме добри приятели, нищо повече.

- Така казват всички мъже на любовниците си, когато не искат да напуснат съпругите си. Обясних ви, че не вярвам на слова. Ако наистина ме желаете, разделете се с жена си.

- Ще го направя! - твърдо обеща той. - Но както добре знаете, въпросът е деликатен. Отнема време и трябва да се действа внимателно.

Баронесата се отпусна на стола си и огледа ресторанта, очарована от лукса наоколо. Класическата елегантност и изисканата обстановка на хотел „Риц“ превъзхождаха всичко, с което бе свикнала, откакто бе избягала от Русия и бе дошла в Париж.

- Наистина ли живеете в хотела?

- От години. - Очите на арменеца заблестяха пред удалата му се възможност. Добре че миналата седмица бе отпратил поредната bella de jour[30]. - Искате ли... искате ли да видите апартамента ми?

Тя присви очи и недоверчиво се взря в него.

- Не ставайте груб - смъмри го рускинята. - За каква ме взимате?

Калуст осъзна, че бе отишъл твърде далеч, и виновно сведе глава.

- Извинете ме, красотата ви така завъртя главата ми, че... не знам какво говоря... Простете ми.

След като укроти ухажора си, Слава възвърна миловидното си изражение и се съсредоточи върху обзавеждането на ресторанта.

- Наистина ли колекционирате картини?

- Да, и не само картини. Първата ми колекция бе нумизматична. Още я пазя. Идеята се зароди след първата ми сделка с една османска меджидия. Освен това колекционирам ориенталски килими и китайски порцелан. Разбира се, имам колекции от керамични изделия от Средния изток, сребърни прибори, френски мебели от XVIII век и старинни ръкописи от Персия и Европа.

- Леле! - възкликна тя впечатлена. - Сигурно струват цяло състояние...

- О, нямате представа колко. За щастие бизнесът върви добре и разполагам с достатъчно средства, за да задоволявам тази своя страст. Знаете ли, моите произведения на изкуството са като мои enfants. Моите рожби!

- Имате много и различни колекции. Коя е любимата ви?

- Всички, разбира се. Но признавам, че изобразителното изкуство и скулптурата са ми най на сърце. Онова, което най-дълбоко ме очарова и ме кара да обичам живота, са красотата и хармонията, независимо под каква форма.

Рускинята се престори на обидена.

- Мислех, че това съм аз...

- Разбира се! - побърза да се поправи арменецът. - Изкуството се нуждае от душа. Иначе е празно, без смисъл. Тъй вие, баронесо, сте най-прекрасното създание, с което Бог с дарил Земята, ще бъдете душата на моята колекция.

Тя се разсмя, разкривайки съвършените си бели зъби.

- Ясно... Искате да ме добавите към колекцията си...

- И защо не? Хубавата жена несъмнено е истинско произведение на изкуството, а вие сте най-красива от всички. Ако ми се отдадете, аз единствено ще ви извайвам, ще ви моделирам, ще се грижа за вас, ще ви отрупвам с диаманти и рокли, ще ви водя в Монте Карло и Биариц, за да ви превърна в едничка но рода си, необикновена творба на изкуството.

Слава се наведе над масата, русите й коси блестяха в контражур, а плътните й устни леко и чувствено се разтвориха.

- Хм, виждам, че животът с вас ще е интересен - прошепна обещаващо тя. - Кажете ми кое за вас е по-важно. Жените или изкуството?

- Вие.

- О, моля ви! Доколкото чух в „Балалайка“, търсите много по-усърдно експонати за колекциите си, отколкото жени.

- За „Ермитажа“ ли говорите? Да, вярно е. Заинтригуван съм от думите на съпруга ви. Дори вече имам списък с главните експонати на музея. - Калуст се замисли за момент. - Намирам за невероятно, че болшевиките искат да се отърват от най-големите художествени съкровища на Русия. Истина ли е?

- Така изглежда.

- Те са луди! - възкликна Калуст. - Луди за връзване! - Поклати глава. - Ами съпругът ви? Той наистина ли представлява съветските власти, или просто така си говори?

Рускинята сви рамене.

- Знам ли... - промълви тя и отпи глътка вино. - Честно казано, не искам да се меся в тези неща. Всичко, свързано с болшевиките, ме отвращава. Предпочитам да не обръщам внимание.

Вече довършваха вечерята и бяха погълнали солидно количество Château Margaux - най-доброто френско вино тази година от винтидж реколтата. Калуст знаеше, че е настъпил моментът да направи решаващ ход в играта на съблазън. Пъхна ръка в джоба си и извади малка кутийка със златна панделка.

- Това е за вас...

Слава отвори широко очи от изненада и с нетърпелива усмивка разопакова подаръка. В ръцете й се озова кутийка „Картие“. Бързо я отвори и видя изящен пръстен с блестящ скъпоценен камък.

- Мили боже! - почти извика тя. - Диамант!

- За вас само най-доброто.

Развълнувана, баронесата скочи от стола си, заобиколи масата и прегърна Калуст.

- Ах, миличкият ми, моят Калустик! - каза тя и го целуна по челото. - Мой дорогой! Ти си най-сладкият и най-добричкият, най-прекрасният мъж! Спасибо, спасибо! Благодаря!

Когато тя го пусна, челото на арменеца бе покрито със следи от целувки и така се бе изчервил, че лицето му бе придобило цвета на червилото й.

- Значи, трябва да ми се реванширате...

След като го целуна за последен път по върха на носа, рускинята се върна на мястото си с диамантения пръстен, който вече блестеше на изящния й пръст, и се усмихна лукаво, за да му напомни правилата на играта.

- Само ако напуснеш жена си, любими мой Калустик!

ГОСТОПРИЕМНАТА И ТОПЛА АТМОСФЕРА в ресторант „Фарамунд“ с жълтеникавата светлина на лампите и шарещите по пода сенки го обгърна приятно, когато влезе вътре с мокрия си чадър. Във въздуха, сред тихите разговори, се носеше миризма на задушено месо и пържени гъби. След кратка разходка в дъжда из „Халите“ Калуст с облекчение се приюти в ресторанта, където бе резервирал маса за вечеря. Подаде шлифера си на гардеробиера и заоглежда масите, докато разпозна мъжа в ъгъла, който се изправи и му протегна ръка за поздрав.

- Голям обрат в петролния бизнес, а? - отбеляза Емануел Нобел, когато и двамата седнаха. - Невероятно е как войната промени всичко.

Докато наблюдаваше събеседника си, арменецът искрено се изненада от промените, които бяха настъпили у него, откакто се бяха срещнали в Баку преди много години. Издълженото лице и високото чело си бяха същите, но косата и брадата му бяха посивели, а кожата му вече не бе толкова свежа. Дали и самият Калуст бе толкова остарял? Не че Емануел изглеждаше зле, не. Всъщност изглеждаше жизнен и енергичен, с живи и умни очи и очарователна усмивка. Но времето бе оставило своите незаличими следи по лицето му и бе отслабило тялото му. Арменецът не спираше да се пита дали шведът също смята, че мъжът насреща му се е състарил. Навярно беше така, макар дълбоко в себе си Калуст да смяташе, че никак не се е променил.

- В живота - отбеляза той с лека тъга - всичко се променя, драги ми Нобел.

- Прав сте, и то невинаги към по-лошо - съгласи се Емануел. - Например вие. Свалям ви шапка. Начинът, по който съживихте Турската петролна компания след войната, бе наистина забележителен! Забележителен, казвам ви. - Той постави салфетката върху коленете си и се наведе към събеседника си.

- Как го направихте?

Калуст сведе поглед с привидна скромност.

- О, не беше кой знае какво. Просто съобразих нечии интереси и накарах всички да повярват, че е по-добре да си сътрудничим, отколкото да се унищожаваме взаимно. Постигнах го с известна артистичност, за да успокоя петролните компании и да ги накарам да работят за обща кауза. Виждате ли, просто е.

Отбеляза последното с ироничен тон, което искрено разсмя Емануел.

- Подобно нещо може да е всичко друго, но не и просто - възкликна той. - Успяхте да вкарате Франция в Турската петролна компания за сметка на германските акции, както и американския конгломерат, отнемайки акции от „Англо-Персиян“. Вие стоите зад споразумението от Сан Ремо, с което се разпределиха петролните интереси след войната. На всичко отгоре запазихте непокътнат петпроцентовия си дял. А ето и черешката на тортата убедихте тези акули да приемат клаузата за сътрудничество и споделяне на новооткрити петролни залежи. Отлична работа!

- Наистина не беше чак толкова необикновено... - настоя домакинът. - Освен това тази клауза защитава интересите на всички страни, прав ли съм?

- Не било необикновено! - скандализирано възкликна шведът. - Не се правете на скромен, драги! Много добре знаете, че последното, за което мислят петролните компании, е как да съдействат на конкуренцията! Всяка една иска да унищожи останалите и прави всичко възможно, за да го постигне. Истинско постижение е, че сте ги убедили да подпишат клауза, която ги задължава да споделят с останалите всяко открито от тях находище на територията на Османската империя, и това може да разбере само човек, работещ в тези среди.

- Вече няма Османска империя - поправи го Калуст. - Сега се нарича Турция.

- Както и да е. Тук важна е Месопотамия, нали така?

- Не сте в крак с времето, драги Нобел. Месопотамия също има ново име. Сега там е държавата Ирак, която наскоро стана независима.

Емануел Нобел сви рамене.

- Знам, но още не съм свикнал с новите имена, какво да направя? - Изпъна салфетката върху коленете си. - Но всички вие сте изправени пред един неприятен проблем, не мислите ли? За чия територия Турската петролна компания притежава право на експлоатация - за Турция или Месопо... ъ, Ирак?

- Концесията, която уговорихме с великия везир през 1914-а, е за всички територии, принадлежали на Османската империя обясни Калуст. Вярно е, че след войната нещата са различни. Но концесията си остава същата. Тъй като тя касае османските територии, това непременно включва Турция и... Ирак, разбира се. Арменецът заговори по-тихо. - Освен това предполагаме, че по-големите залежи, в случай че съществуват, се намират в бивша Месопотамия, и сделката би била безсмислена, ако не включва Ирак.

- Да, но новото правителство на Ирак трябва да даде съгласието си. Те потвърдиха ли концесията?

Калуст поглади безупречно оформения си мустак и кимна.

- Току-що го направиха. Повдигна вежди. Разбира се, чак след като изплатих четирийсет хиляди лири стерлинги на крал Фейсал.

Нобел не се изненада. Добре знаеше как се сключват подобни сделки.

- Ах, ясно - рече той с разбираща усмивка. - Значи, остава само да открием петрол, нали?

Двамата мъже продължиха да обсъждат промените около петролния сектор, и по-специално последствията от болшевишката революция, разпадането на Османската империя след Световната война, участието на французите и американците в Турската петролна компания, в която Калуст, „Англо-Персиян“ и „Роял Дъч Шел“ също имаха дялове. Двамата се увлякоха в разговор по темата, но по време на десерта арменецът реши, че е време да повдигне въпроса, заради който бе поканил шведския магнат на вечеря.

- Онзи ден се запознах с човек, който се представя като генерал Хан - главнокомандващ на хусарски отряд по царско време - разказа той. - Познавате ли го?

Емануел се усмихна.

- Генерал Хан ли? Че как иначе. Всички са чували за него заради жена му... Как й беше името?

- Слава.

- Точно така - Слава! - възкликна той със замечтано изражение и лека носталгия в очите. - Господи, каква жена! Дори да претърсим степите от край до край, няма да намерим по-чувствено същество от нея. Наричахме я Динамита - толкова пламенно беше това момиче! Когато влизаше някъде, всички мъже се обръщаха да я видят. Мнозина въздишаха по нея, ех, тази Слава! Нобел отново се съсредоточи върху разговора.

- И вие ли я срещнахте?

- Ами да... Тя е тук, в Париж.

- Наистина ли?

- Със съпруга си.

- Все още ли е толкова красива?

- Истинска принцеса - потвърди Калуст и очите му заблестяха. - Но разкажете ми за него. Какъв е този тип?

- Всички в Русия познават генерал Хан заради жена му. Изглежда, че произхожда от персийско семейство с кралско потекло. Разправят, че тя направо омагьосала генерала, когато се запознали в Царицин, и той пръснал цяло състояние по нея. Това, изглежда, й било достатъчно, за да се влюби - добави развеселено той. - След известно време двамата се оженили.

Арменецът се заигра с вилицата си, докато обмисляше сведенията, които току-що бе получил. Още в „Балалайка“ бе усетил, че Слава обича лукса и това всъщност бе в негова полза. Онова, което не му харесваше, бе подигравателният тон на приятеля му. Затова реши да насочи разговора към темата, която всъщност го бе довела в ресторанта.

- Смятате ли за възможно генерал Хан, който е служил на царя, да прави бизнес с болшевиките?

Емануел Нобел се усмихна.

- Генерал Хан винаги е бил съобразителен и прагматичен мъж. Персийският търговски нюх е в кръвта му, дума да няма. Така че това не ме изненадва. - Той вдигна вежди, сякаш внезапно си бе спомнил нещо. - Освен това чух, че болшевиките поддържат връзка с някои изгнаници от стария режим за сделки от взаимен интерес. - Шведът настойчиво се вгледа в събеседника си. - Защо? Да не би генералът да ви е предложил някаква сделка?

Арменецът се поколеба дали да разкрие тайната. От една страна, обикновено не обсъждаше тези въпроси с всекиго, но в случая сделката не представляваше интерес за шведския магнат.

- Да, предложи да ми продаде произведения на изкуството и антики, като самият той е посредник между купувача и болшевиките - призна накрая той, без да навлиза в подробности. - Трябва да разбера дали казва истината, или блъфира.

- Генерал Хан е амбициозен и има претенции към персийския трон. На ваше място щях да се отнасям с уважение към него. Не се знае докъде може да стигне.

- Добре, но наистина ли е представител на болшевиките?

Емануел се облегна на стола си и се замисли за момент. След малко бръкна във вътрешния джоб на фрака си и извади малък бележник с адреси.

- Мъжът, който представлява съветските интереси в Париж, се казва Сергей Иванов - каза той, посочвайки съответните записки, надраскани в тефтерчето. - Представител е на „Антиквариат“ руска организация, която търгува с антики в Париж. Това е адресът му. Предлагам ви първо да говорите с него.

Мъжът, препоръчан от Емануел Нобел, бе млад, с втренчен, дори фанатичен поглед. Взираше се неодобрително в Калуст, очевидно подразнен от елегантния костюм „Уелски принц“ на „Севил Роу“, който арменецът носеше. Срещнаха се в едно кафене на „Шан-з-Елизе“, където Иванов си поръча само вода.

- Истинският социалист живее скромно - заяви той и погледна с неприязън към кроасана и билковия чай, поръчани от събеседника му. - Луксът е гнусна храчка, която капиталистът плюе по пролетариата.

При тази забележка Калуст повдигна вежди, но реши, че е по-разумно да не коментира; той бе добър предприемач и знаеше, че не трябва да ядосва другата страна. А и така опознаваше по-добре руснака. Поведението и думите му разкриваха агресивен и тесногръд социалист - нещо, от което арменецът можеше да се възползва.

- Революцията струва пари - каза многозначително той, като използваше присъщите на болшевиките хитрост и начин на изразяване. - Оказва се, че вашето Политбюро използва парите от колекциите на произведения на изкуството на буржоазията, за да финансира борбата на пролетариата. - Взря се в руснака. - Или може би греша?

Иванов мрачно се огледа наоколо и въздъхна.

- Не, за жалост - призна той с някаква горчивина в гласа си, която бързо се превърна в злоба. - Наясно сме, че алчните капиталисти са хвърлили око на богатствата ни. Буржоазното изкуство е част от тях. Разбира се, ние предпочитаме да го запазим при нас възможно най-дълго, за да не удовлетворяваме желанието на империалистите да сложат ръка на онова, което е наше, но трябва да приемем нещата такива, каквито са. Работническата класа и земеделците изнемогват, средствата им са изразходвани от години небрежно отношение и безсрамна и жестока експлоатация от страна на царя и неговите лакеи. Ето защо трябва да направим някои компромиси. Народът ни е готов на всичко, за да подкрепи огромните ни усилия да задоволим най-належащите нужди на пролетариата, да подсигурим справедливите цели на Октомврийската революция и да продължим борбата срещу реакционерите и тираничните империалисти.

Руснакът замълча, сякаш му бе нужно физическо усилие, за да продължи мисълта си. Калуст разбра, че изразът „алчни капиталисти“ се отнася и до него самия, но реши да не обръща внимание на обидата. Най-важно бе да се убеди, че ще има възможност за бизнес с този човек.

- Значи, казвате, че руските художествени творби всъщност... се продават?

Арменецът затаи дъх в очакване на отговора и видя как Иванов се загледа встрани, обмисляйки неудобството, което въпросът провокираше.

- Не мога да се произнеса по този въпрос.

Като чу това, сърцето на Калуст подскочи. Интересно, но този отговор всъщност не бе отрицателен. Това си бе чисто измъкване и като такова представляваше един вид потвърждение. Колкото и невероятно да бе, великите творби от руските музеи наистина се продаваха. Въпреки обзелото го вълнение Калуст остана сериозен като играч на покер, който прикриваше хода си в най-решителния момент.

- А кой може да го направи?

Руснакът махна неопределено с ръка.

- Имаме хора, които се занимават с тези неща - отвърна лаконично той. - Да кажем, че има установени канали.

Двамата се умълчаха за кратко. Калуст зачака Иванов да каже още нещо, но руснакът стисна устни и арменецът разбра, че трябва да действа предпазливо.

- За генерал Хан ли говорите?

Иванов се взря в него с видимо неудобство и кимна леко.

- Ангажирахме нашите посредници - лакеи на стария режим, с връзки в капиталистическия свят, да организират специална разпродажба - обясни той, произнасяйки думите „стар режим“ и „капиталистически свят“, сякаш плюеше по земята.

- Нещо като международен аукцион.

Арменецът зяпна от изумление.

- Аукцион ли?

Руснакът изглеждаше засрамен и отново сведе поглед.

- Нареждания от Москва.

- Но... но това е лудост! Не разбирате ли каква репутация ще създаде това на болшевишкия режим? Вече си представям заглавията по западните вестници! - Махна с ръка във въздуха, сякаш разгръщаше въображаем „Таймс“ или „Фигаро“. „Руското културно наследство е разграбено!“ или „Болшевиките продават националното богатство!“, или „Комунистите продават руската душа на капиталистите!“. - Той отново се взря в събеседника си. - Ами ако някакъв американски милионер купи най-ценните експонати и тръгне да ги показва наляво и надясно и разправя, че ги е спасил от лапите на болшевиките? Разбирате ли колко нелепо е това?

Иванов не вдигна поглед, сякаш въображаемите заглавия го унизяваха.

- Знам, знам... Ужасно е! Но... какво друго да сторим? Нуждаем се от средства, за да възстановим страната си и да подкрепим справедливата кауза на революцията. Нужни са жертви! Какво друго ни остава?

Това, изглежда, измъчваше руснака, разкъсван между дълга да се подчини на заповедите отгоре и нежеланието да организира продажбата на културното наследство на Русия. Калуст си помисли, че същата дилема навярно потиска и самите управляващи, дали тези разпореждания. Те вероятно напълно съзнаваха каква представа ще създадат за себе си, когато аукционът се обяви публично. Като обмисли въпроса от всички страни, внезапно му хрумна идея. Очите му заблестяха от вълнение при фантастичната възможност, която се оформяше в съзнанието му.

- Първото, което ще ви посъветвам, е да не продавате художествените колекции - започна той. - Изкуството е душата на един народ и ако го продадете, то значи, търгувате със собствената си душа. Не го правете.

- Страхувам се, че времената са такива...

- Тогава обявете на търг само творби от второстепенно значение - предложи Калуст. Гласът му бе тих, но напрегнат и той едва сдържаше вълнението си. - По този начин няма да привлечете толкова внимание.

Предложението учуди Иванов.

- Второстепенни ли? Но те... не са скъпи.

Калуст настойчиво се взря в него, давайки му да разбере, че съществената част от предложението му тепърва предстои.

- Продайте директно на мен най-ценните си произведения на изкуството добави той, нанасяйки последния си удар. Никой няма да разбере. Няма да има новини, смущаващи заглавия или каквото и да било друго. Никакви американски милионери няма да ви се подиграват и честта на болшевишката революция ще бъде спасена. Повдигна гъстите си вежди. Как ви се струва?

Описаният от арменеца сценарий, изглежда, се понрави на руснака и лицето му се оживи.

- Да ги продадем на вас?

- Да, и никой няма да разбере. Просто ще ми ги предадете. Ще стане тайно, без никаква публичност. - Арменецът се наведе напред. Какво мислите за идеята ми? Не е ли гениална?

Враждебността и лошото настроение на руснака тутакси се изпариха, заменени от тихото вълнение, което го обзе, докато обмисляше неочакваните възможности на това предложение.

- Трябва да се обадя в Москва, разбира се - отвърна бавно той, сякаш обмисляше всяка своя дума. - Така или иначе нито аз, нито друг, свързан с болшевишкия режим, може лично да сключи сделката. Затова си имаме генерал Ха..., простете, установените канали.

- Искате да кажете, че приемате предложението ми?

Сините очи на Сергей Иванов се усмихнаха загадъчно.

Вместо да отговори, той се вгледа в недокоснатия кроасан на Калуст и облизвайки устни, разпери примирено ръце, поддавайки се най-накрая на сладките изкушения, толкова обичани от буржоазната класа, която експлоатираше пролетариата.

- Все пак мога да хапна един от тези.

МАЛКОТО ХОТЕЛЧЕ БЛИЗО ДО ГАРА „АУСТЕРЛИЦ“ имаше доста западнал вид. Вътре беше мрачно и мръсно, с протрити дюшемета и захабени килими, а лампите едва мъждукаха. Калуст погледна с погнуса напластената по пода мръсотия и се запита дали да не си тръгне. Каква дупка! Нима бе възможно да сключи толкова важна сделка в тази съборетина? Поколеба се за момент, но бързо си спомни, че Иванов го бе осведомил за възможностите на посредника, и се насили да продължи.

В коридора на втория етаж миришеше на мухъл, което накара Калуст да задържи дъха си и да ускори крачка. Стигна до стая 207 в средата на коридора. Последната цифра се бе откачила и сега приличаше на буквата Г. Почука два пъти и чу шум от другата страна на вратата. Тя се отвори и отвътре се показа генерал Хан само по наполеонки и долна риза, небръснат и с разчорлена коса. През вехтата риза се подаваха на туфи космите на гърдите и корема му.

Арменецът се поколеба, смутен от неугледния вид, в който го посрещаше домакинът му.

- Искате ли да дойда друг път?

Генералът подръпна долната риза и вдигна наполеонките, за да скрие корема си, и отстъпи назад, като направи място на госта си.

- Не, не. Влезте, моля.

Калуст се подвоуми, буквално потресен от всеобщия упадък, който го заобикаляше, но накрая прие поканата и влезе. Паркетът скърцаше при всяка крачка и помещението вонеше на евтин тютюн и пот. Мебелите бяха от нискокачествено необработено дърво, навсякъде се виждаха остатъци от храна и празни бутилки, леглото не бе оправено и омотаните чаршафи се влачеха по пода. Дали Слава също живееше тук?

- Може да поговорим по-късно - предложи отново гостът, смутен от цялата мръсотия и безпорядък. - Или да отидем другаде. Видях долу една сладкарница, която...

- Тук сме си добре - прекъсна го бившият главнокомандващ на хусарите със зле прикрита тъга. - Предвид деликатния въпрос и положението на шефовете ми, мисля, че е по-разумно да разговаряме на по-тайно място. Знам, че стаята ми е в ужасно състояние и самият аз не съм във форма, просто си имам проблеми... Така или иначе ми се струва по-добре да стоим далеч от любопитни погледи.

Калуст с отвращение огледа стаята и забеляза единствената следа от великолепната съпруга на генерала - черен сутиен, увесен на дръжката на прозореца. Гледката го накара да въздъхне с копнеж. Ах, когато Слава стане негова, той ще й подари сутиени от чисто злато! Пое си дълбоко дъх и прогони мисълта за любимата от главата си. Трябваше да се съсредоточи върху сделката. Огледа се отново и забеляза, че безпорядъкът приличаше на всяка ергенска квартира. Мина през стаята, стараейки се да не докосва нищо, и се настани на един стол до прозореца, близо до сутиена, а генерал Хан седна на края на неоправеното легло.

- Както кажете - отвърна Калуст със смесица от примирение и нетърпение. - Тогава да минем направо към въпроса. Тук съм заради разговора ни в „Балалайка“, с изричното съгласие на болшевишките власти и преди всичко с уверението на представителя на Антиквариата, че именно с вас трябва да обсъдя сделката с въпросните творби. - Той се прокашля. - Разбира се, първо бих искал да разбера кои точно са те...

- Съкровищата на „Ермитажа“, както вече споменах.

- Да, но кои точно? Знаете, че музеят е огромен и...

Домакинът се наведе от ръба на леглото, сякаш искаше да сподели важна тайна.

- Най-доброто - прошепна той. - Перлата в короната.

Арменецът се поколеба.

- Кое е най-доброто?

Генерал Хан избухна в пресилен смях.

- Разграбват Светата Рус, драги Сарксиян! - възкликна той. - Болшевиките нямат пари. Никой не иска да им заеме, защото им нямат доверие. Тези типове са толкова отчаяни, че са решили да продадат предметите на изкуството, открити в царските дворци, в резиденциите на благородниците и дори в катедралите! Това включва и експонатите от музеите, в това число и „Ермитажа“. - Генералът неодобрително поклати глава. - Истинско нещастие!

Арменецът поглади брадата си.

- Разбирам - отвърна той. - И каква е вашата роля? Не че ми влиза в работата, но в крайна сметка вие сте служили на царя, а се появявате тук като говорител на болшевиките. Трябва да се съгласите, че... всъщност...

Генералът въздъхна тежко.

- Такъв е животът! - промълви примирено той. - Размаха енергично ръце. - Огледайте се! Вижте докъде стигнах! Аз, който стотици пъти съм бил в царския двор и в най-красивите дворци в Санкт Петербург, Москва и Кавказ! Аз главнокомандващият на хусарите срещу османците! Та в моята кръв тече кръвта на персийските крале! А къде съм сега? В мизерна дупка в работнически парижки квартал! - Унило отпусна рамене. - Какво мога да сторя, освен да живея с онова, което ми подхвърлят? Щом болшевиките искат от мен да посреднича в сделките им и ми предлагат комисиона от хиляда франка за всяка продажба, какво според вас трябва да направя? Да се правя на много благороден? Да им откажа и да си чезна в мизерията? Би било хубаво, нали? Почтена постъпка безспорно. Но в живота не става така. Вижте, имам сметки за плащане и жена, която да издържам. Той сведе поглед и заговори по-тихо, сякаш силите му се бяха изчерпали. - Моята Слава не е обикновена жена, както сигурно сте забелязали. Тя е свикнала с определен стандарт на живот и го изисква. Така, както е тръгнало, не знам дали ще издържи този...

- Разбира се - прекъсна го Калуст, който не изгаряше от желание да се задълбава в жалкия живот на събеседника си, и бързаше да насочи разговора към истински важните неща. - Но да минем на въпроса - каза той и прочисти гърлото си. - Господин Иванов ми каза, че е получил нови нареждания от Москва, според които трябва да ме насочи към подходящите канали. - Насили се да се усмихне. - Доколкото разбрах, този канал минава през вас.

Докато все още се съвземаше, генерал Хан отново се ядоса.

- Тези болшевики стават смешни! - възкликна той. - Нуждаят се от пари, но ги е срам да ги изкарат! Какво правят тогава? Намират посредници! Карат други да им вършат мръсната работа и си мислят, че така излизат чисти като сълза, все едно главата не знае какво правят ръцете! - Поклати глава. - Глупаци!

- Както навярно предполагате, аз не съм в позиция да осъждам действията на хората, с които правя бизнес...

- Знам много добре! - съгласи се бившият командир на хусарите. - Просто си изливам душата. Внезапно смени тона.

- Но вие сте прав, драги Саркисян. Да минем на въпроса.

- Точно така.

Генерал Хан си пое дълбоко дъх, сякаш събираше смелост, за да започне преговорите.

- Имам нареждания от Москва да уговоря директно с вас продажбата на най-ценните експонати от „Ермитажа“ - обяви той. - Какво искате да купите?

През последните седмици Калуст подробно и внимателно бе проучил колекцията на големия музей в Петроград под експертното ръководство на сър Кенет Барк и други специалисти, които бяха правили оценки на експонатите на „Ермитажа“. Все пак арменецът знаеше, че трябва да бъде предпазлив и да не показва специален интерес към даден експонат, за да не предизвика раздуване на цените. Затова и дума не можеше да става той да направи първата крачка.

- О, не знам - отвърна той с престорено безразличие. - Какво имате? Нещо по-специално?

Генералът пресилено се засмя.

- Всичко в каталога е специално.

- Подскажете ми.

Домакинът се наведе, отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади документ, подпечатан с червен печат със сърп и чук - цвета и символите на Съветския съюз. Остави го на леглото и се зачете.

- Какво ще кажете за Удон? - попита той и вдигна поглед към събеседника си. - Познавате ли работите му?

Дъхът на Калуст почти секна. Колко пъти сър Кенет Барк му бе говорил за Удон! Това бе перлата на музея. Самата Екатерина Велика е била негова покровителка. Благодарение на необикновеното търсене на творбите му в стил рококо в края на войната цената им неимоверно нарасна, достигайки петдесет хиляди лири. Сър Кенет Барк смяташе, че тя ще продължава да расте. Арменецът сви устни и придоби замислено изражение.

- Май съм чувал за него...

- Една от неговите скулптури, наречена „Диана“, е част от фонда на „Ермитажа“. Интересува ли ви?

Дали го интересува? Калуст знаеше, че „Диана“ бе най-добрата творба на Удон - истински шедьовър, но не показа вълнението си. Вместо това направи гримаса и демонстрира повърхностно любопитство.

- Колко искат за нея?

- Пазарната цена е петдесет хиляди лири...

- Колко?! - възкликна възмутено потенциалният купувач. - Това е лудост!

- Такава е цената, определена от „Ермитажа“.

Калуст категорично махна с ръка.

- И дума да не става! Та това е обир! - Взря се в списъка, за да подкани генерала да продължи. - Какво друго има там?

Хан отново зачете каталога.

- Сребърен сервиз от Жермен, датиращ от XVIII век. Струва сто хиляди лири.

Гостът неодобрително поклати глава.

- Пфф! Цените са ужасно завишени!

- Имаме и тоалетка на Мария Антоанета. Също сто хиляди. И френски мебели на актьора Талма[31] на цена от четирийсет хиляди лири.

- А картини?

Генералът обърна страницата.

- Изобразителното изкуство е от тази страна - посочи той. - Най-доброто, с което разполагаме, е един автопортрет и „Атина Палада“, двете на Рембранд, и „Портрет на Хелена Фурман“ на Рубенс. Имаме още „Благовещение“ на Питер Бут[32] и „Паднали дървета във Версай“ на Робер[33]. Първите две платна струват по петдесет хиляди лири, другите две - по двайсет хиляди. - Подаде каталога на събеседника си. - Вижте дали има нещо друго, което ви интересува.

С треперещи от вълнение пръсти пред възможността да се сдобие с две платна на Рембранд и едно на Рубенс, арменският колекционер пое листовете и се взря в изброените там творби. Тъй като вече знаеше наизуст каталога на „Ермитажа“, му отне по-малко от пет минути да прочете всичко, след което върна списъка на посредника.

- Всъщност най-ценните платна са посочените от вас.

Генерал Хан се усмихна за първи път от началото на срещата.

- А, видяхте ли? И какво?

- Проблемът е в цената.

Бившият командир на хусарите настойчиво постави пръст върху дясната колона на каталога, където бяха записани цените.

- Такива са пазарните цени.

- Може би, но те са за аукциона. А ние не наддаваме, нали? Една тайна продажба, далеч от световната преса, предполага по-умерени цени.

Генералът поклати глава.

- Не ми излизайте с този номер - каза той. - Тези платна струват толкова, колкото е записано тук. Посъветвайте се с експерт и ще видите, че цените са разумни.

Думите на посредника накараха Калуст да се отпусне на стола си, който внезапно му се бе сторил удобен. Бизнесът беше неговото поле на изява, преговорите неговото изкуство. Щом бе успял да обедини конкурентни петролни компании, да ги накара да работят заедно за Турската петролна компания, нима не бе способен да изиграе начинаещи търговци като болшевиките? Само това оставаше! Той - мъжът, който бе изучил изкуството на професията си сред джунглата на константинополския пазар, срещу фанатизираните глупаци, които живееха в някаква утопия в Москва? Болшевиките нямаха никакъв шанс. Потърка длани и сключи пръсти, докато наум изпипваше плана, който бе обмислял от известно време насам. Разбира се, трябваше да изглади някои подробности, но част от разговора му с генерал Хан му бе подсказал как да реши сделката.

- Преди малко споменахте, че получавате комисиона за продажбите... Не довърши мисълта си и даде възможност на събеседника си да потвърди и да разкаже повече.

- Хиляда франка за продаден експонат - обясни посредникът с подозрителен и дори леко враждебен тон, тъй като не виждаше какво общо има това със сделката и какво точно цели арменецът с въпроса си. - Защо? Това притеснява ли ви?

- Всъщност, да.

- Е, хайде сега! - ядоса се генералът, повишавайки глас. - И за какво? Върша си работата почтено и заслужавам своя дял. Или смятате, че се напъвам тук от обич към болшевиките? - Завъртя очи гневно. - И таз добра!

Калуст не помръдна, с непроницаемо изражение, както правеше винаги, когато събеседниците му бяха завладени от емоции. В този момент играеше ролята си на мним предприемач почти съвършено.

- Тревожи ме фактът, че ви дават само хиляда франка на продажба - заговори спокойно той. - Хиляда франка са просто милостиня. Милостиня, казвам ви! Вие заслужавате повече от това. Много повече.

Тези думи изненадаха генерал Хан. Въпреки първоначалните му очаквания арменецът все пак му влизаше в положение. Объркан, събеседникът изведнъж усети как очите му се насълзяват и се изненада от собствената си емоционална уязвимост. Опита се да овладее емоциите си, но не успя. Думите на събеседника му го бяха докоснали по странен начин, трогнаха го повече, отколкото можеше да си представи.

- Аз... аз... - заекна той с трепереща брадичка - трябва да им се подчиня. - Извърна поглед, за да скрие внезапния емоционален срив, който очите му издаваха. - Животът е труден, жена ми... Трябваше да приема и малкото, което ми предлагат, и...

Арменският колекционер усети идеалния момент, в който да изиграе големия си коз. Калуст се наведе напред с покровителствено, почти бащинско изражение.

- Вие заслужавате много повече - повтори меко той с кадифен, нежен тон. - Да започнем с уважението. А според мен уважението се плаща добре. Хора, които ви дават хиляда франка на продажба, не ви уважават, държат се с вас като с роб, сякаш искат да купят достойнството ви. Но аз няма да го позволя. - Изправи се на стола и свъси вежди, сякаш обмисляше разумна цена. - Ще ви дам... вижте, ще ви дам пет хиляди лири.

Генералът, който бе извърнал лице, за да скрие вълнението си, мигновено се обърна към арменеца с въпросително изражение.

- Моля?

- Ще ви дам пет хиляди лири комисиона за всяка творба, която ми продадете - каза Калуст. - Сумата е разумна, не мислите ли?

Генерал Хан разтърси глава, сякаш се опитваше да подреди мислите си.

- Вие ще ми платите, за да ви продам експонати?

- Разбира се! - потвърди арменецът. - Пет хиляди лири за всяка творба, която ми продадете на предложена от мен цена.

Не беше нужно да си изпечен бизнесмен, за да разбереш, че основната идея на предложението се крие в последните думи. На предложена от мен цена. Комисионната несъмнено бе добра, но на каква цена?

- Какво означава това?

Погледът на Калуст попадна върху каталога на „Ермитажа“, който лежеше отворен на леглото.

- Уредете ми добра цена за тези картини и аз ще сложа край на финансовите ви затруднения - отвърна той. - Предложението ми е изгодно и за двама ни, не мислите ли? Вие ми помагате да ги купя евтино, а аз ще ви помогна да се измъкнете от затрудненото положение, в което се намирате. - Калуст скръсти ръце на гърдите си, сякаш го предизвикваше. - Какво ще кажете?

Посредникът прокара пръсти през рошавата си коса, показвайки космите под мишниците.

- Какво разбирате под евтино?

- Наполовина. Убедете болшевиките, че такава е цената на дискретността.

Генерал Хан взе каталога и отново разгледа цените на най-ценните произведения. Направи някои сметки и претегли нуждата на Москва да продаде повече предмети срещу срама да го направи публично. Прецени аргументите си и предвиди препятствията, които щяха да се появят по пътя му.

- Искате да си купите злато на цената на обикновена мед - отбеляза той с провлачен глас. - Те няма да се съгласят.

Арменецът не се отказа.

- Подготвил съм и един подарък. Знам, че болшевиките имат трудности да продават петрола от Баку заради бойкота на Запада. Кажете им, че ще намеря начин да заобиколя този бойкот.

- Звучи интересно - отвърна генерал Хан. - Но за да ви съдействам в подобно сериозно начинание, все пак имам някои допълнителни условия...

Калуст не си правеше илюзии. В неговия свят „допълнителните условия“ бяха повече пари под масата.

- Слушам ви.

Офицерът се загледа към тъмната улица през прозореца. Сетне отново се обърна към събеседника си.

- Искам да подкрепите плановете ми за Персия.

Арменецът не бе очаквал това.

- Какъв вид подкрепа?

- Проучих ви и разбрах, че имате връзки във Външното министерство и Британската банка - каза той. - Искам да отворите тези врати за мен. Свържете ме с тези хора и аз ще уредя сделката с платната на „Ермитажа“ при вашите условия.

Руснакът не искаше пари, а само да го представят във финансовите и политическите среди. При това положение Калуст нямаше нищо за губене.

- Съгласен съм.

Двамата мъже се усмихнаха широко. Станаха и се ръкуваха.

- Поздравления, господин Саркисян! - възкликна генерал Хан, като едва сдържаше вълнението си от мисълта за новата си комисиона. - Най-големите съкровища на „Ермитажа“ са ваши!

Думите погалиха слуха на Калуст като нежна мелодия. Арменецът примигна, все още не можеше да повярва, че е сключил сделката. Вярно е, че никога не се бе съмнявал във възможностите си, та нали в крайна сметка беше велик предприемач? Но измерението на този успех правеше всичко да изглежда нереално; струваше му се толкова невероятно, че приличаше повече на сън.

- Сигурен ли сте?

Генерал Хан едва не затанцува от радост, защото съзнаваше, че личните му проблеми вече бяха погребани под планини от лири.

- Драги Саркисян, като говорим за изкуство - вие току-що сключихте сделката на века!

Първият човек, с когото Калуст говори, когато напусна хотела и се върна в центъра на Париж, беше мадам Дюпре. Влетя въодушевен в кабинета й, замаян от грандиозната сделка, която бе сключил в мизерната стая на треторазредния хотел, и все още не можеше да повярва на случилото се.

- Разбрахте ли какво направих? - питаше я той, докато постоянно се щипеше, за да се увери, че не сънува. Разбрахте ли?

- Това е изумително, мосю Сарксиян - усмихна се асистентката му. - Поздравления!

- Изумително ли? - запита шефът й, сякаш тази дума не можеше да опише измерението на сделката му. - Съкровищата на „Ермитажа“ ще ме превърнат в собственик на най-добрата частна колекция на произведения на изкуството в света! В света, разбирате ли? По-добра от тези на Рокфелер, Гети и Ротшилд! Никой друг не притежава такива богатства! Никой!

- Поздравления!

Арменецът не можеше да си намери място от вълнение, сърцето му биеше лудо в гърдите, а по лицето му бе изписана почти безумна радост. Започна да се оглежда наоколо, сякаш внезапно се бе разтревожил за нещо.

- Лист хартия! Дайте ми лист хартия!

В ръцете му тутакси се появи бележник, който чевръстата мадам Дюпре му бе подала.

- Voilà!

Калуст седна зад едно бюро и припряно започна да пише нещо.

- Трябва да изпратим телеграма до сър Кенет, за да му съобщя новината - каза той. - Той много ще се зарадва. - Внезапно спря да пише, сякаш му бе хрумнало нещо друго. - Освен това трябва да реша от кои творби да се откажа. - Той се обърна към секретарката си. - Вие ме познавате. Не съм стиснат. Когато купувам нова картина, веднага продавам някоя не толкова ценна. - Вдигна пръст. - Тайната на добрата колекция е качеството, а не количеството. А аз приемам само най-доброто. - Отново се съсредоточи върху бележника и започна да пише. - Първо, трябва да уведомим сър Кенет. Само за това мисли, горкичкият. Ако не му кажа, може да получи някой сърдечен удар...

Когато завърши писмото, го даде на мадам Дюпре, която веднага се отправи към пощата, за да го изпрати на уредника на Националната галерия.

Останал сам в кабинета, Калуст с учудване установи, че в този миг има нужда от компания. Трябваше да сподели с някого този изключително важен момент. Помисли си за Слава. Днес искаше да бъде със своята рускиня. Но, уви, той нямаше представа къде е тя. Замисли се дали да не я потърси в „Балалайка“, но се отказа. Все още беше рано. Трябваше да има търпение. Истината бе, че му се искаше да отпразнува събитието с някой близък. По кой?

Тогава се сети за Хендрик.

Над града бяха надвиснали гъсти стоманеносиви облаци, които заплашваха всеки момент да рукне силен дъжд, затова, преди да излезе на улицата, Калуст си облече шлифера и се втурна към колата си. Шофьорът, който го чакаше до бентлито, отвори задната врата и се настани пред волана.

- Към „Риц“, Игор.

Благодарение на връзките си със Сезар Риц, Калуст винаги успяваше да настани Хендрик в някой от апартаментите на луксозния хотел на площад „Вандом“. Това бе много удобно, особено в случаите, когато двамата трябваше да обсъждат многобройните бизнес дела, в които участваха.

Докато се движеха по мъгливите улици, Калуст не спираше да се поздравява за постигнатия успех. Трябваше да каже на Хендрик, помисли си той. Нали бяха заедно, когато започна всичко. Бяха отишли в „Балалайка“, където се запознаха със Слава и генерал Хан и именно там поставиха началото на сделката. Тогава защо да не се срещне с приятеля си и заедно да отпразнуват най-голямата сделка в сферата на изкуството?

Щом пристигнаха на площад „Вандом“, арменецът изскочи от колата и влезе в луксозното фоайе на „Риц“, сякаш притежаваше хотела. От изгарящото го нетърпение не можа да изчака асансьора. Изкачи стълбите до втория етаж, като взимаше по две стъпала наведнъж, и бързо тръгна по коридора към апартамента. Звънна няколко пъти, докато се молеше приятелят му да е вътре. Шумът от стъпки от другата страна на вратата го успокои и същевременно още повече го развълнува. Ах, как щеше да се изненада Хендрик!

Вратата се отвори и арменецът видя холандеца, който надзърна отвътре с необичайно потайно изражение.

- Хендрик, нямате представа какво се случи днес! - възкликна той с такова въодушевление, че пропусна половината срички. Нали сте чували за...

- Калуст, сега не...

- ... прочутата колекция на „Ермитажа“ в Петроград? Тя е изключително ценна, разбира се! Искам да ви кажа, че...

- ... не мога.

Арменецът млъкна насред изречението и най-после разгада изражението на приятеля си. Беше притеснен. Хендрик се чувстваше неудобно, че го вижда. Реакцията му изненада Калуст. Защо Хендрик ще се смущава от него?

В този миг през открехнатата врата забеляза силует, който премина през стаята зад холандеца. Беше полугола жена, покрила гърдите си с бяла хавлия. Русите й коси падаха свободно по голите рамене. Мярна се само за миг, като призрак ефирно привидение със златни коси и млечнобяла кожа. Това се случи за секунда, за по-малко от миг, но бе достатъчно, за да я разпознае.

Беше Слава.

ОТМЕРЕНОТО ТИКТАКАНЕ НА СТЕННИЯ ЧАСОВНИК отброяваше секундите от спокойния следобед на „Хайд Парк Гардънс“ 38. Нунуфар бродираше, седнала до пукащата камина, подредила цветни конци в скута си, но нервността на съпруга й й пречеше да се концентрира, за да направи два фини възела. Уморена да наблюдава как непрекъснато неспокойно кръстосва салона, тя си пое дълбоко дъх и остави бродерията в кошницата.

- Какво става? Защо си толкова нервен?

Калуст спря по средата на салона, изтръгнат от унеса си. Все още не се бе съвзел от случката със Слава. Предателството му нанесе жесток удар, но в този момент си имаше други грижи.

- Не съм нервен.

- Разбира се усмихна се съпругата му. - Познавам те вече толкова години. Хайде, кажи ми какво те тревожи.

Въпреки че не делеше леглото с жена си и любовните му „терапевтични“ подвизи се проявяваха само в апартаментите на парижкия и лондонския „Риц“ или пък се отдаваше на луди фантазии с руската баронеса, Калуст и Нунуфар все пак бяха запазили топли семейни отношения и взаимно уважение. Посещаваше я често, като син, навестяващ майка си, с която понякога споделя проблемите си или иска съвет.

- Спомняш ли си голямата покупка на експонати от „Ермитажа“, която направих? - попита той, най-после излизайки от черупката си. - Генерал Хан отиде да ги вземе от Берлин. Изглежда, уредникът се е противопоставил на болшевиките и за да го заблудят, са изложили картините във временна експозиция, докато успеят да ги пратят в Германия. Генералът ми писа, че вече са пристигнали.

- Тогава какъв е проблемът?

- „Диана“ на Удон - отвърна той и загриза нокътя на показалеца си. - Изглежда, скулптурата е много чуплива. За да не я повредят, ще я изпратят с кораб от Петроград до делтата на Сена и след това нагоре по реката до Париж. Опасявам се, че нещо може да се обърка и „Диана“ да се повреди. Генерал Хан вече я е платил от мое име и ако нещо се случи, аз ще понеса щетите.

Нунуфар се усмихна и отново подхвана бродерията си.

- Ах, глупчото ми! Всичко ще е наред! Махна с ръка към картините, статуите и килимите в салона. Но къде ще сложим всички тези творби? Не смяташ ли, че вече имаме предостатъчно?

Арменецът огледа предметите на изкуството, подредени в салона.

- Да, имаш право - съгласи се той. - Но знаеш ли? Трябва да построим по-голяма къща. Мисля да е наистина огромна достойно място, където да съхранявам моите рожби.

Калуст поднови нервната си разходка из салона и потъна в мислите си. Съпругата му дълго се взира в него, изучавайки изражението му.

- Само това ли те тревожи?

Той отново спря и се намръщи.

- Също и самият генерал Хан. - Замълча и си пое дълбоко дъх, сякаш обмисляше какво да каже. - Човекът иска да става шах на Персия, представяш ли си? И иска да го подкрепя в начинанието му.

Нунуфар замръзна на мястото си.

- Как ще го подкрепиш? Какво по-точно иска от теб?

- Нуждае се от пари, за да финансира някаква схема, която е намислил, за да се добере до властта. Вярно е, че мога да го въведа във финансовите среди, но... той иска и съдействие от Външно министерство. - Сложи ръце на кръста си. - Въпросът е дали да му помогна, или не.

- Има ли някаква вероятност генералът да успее?

Господарят на дома замислено поглади мустаците си, докато преценяваше отговора.

- Мисля, че да - каза накрая той. - Изглежда, има връзки в персийската армия, и по-специално в казашките среди. - Той кимна. - И честно казано, признателността на бъдещия персийски шах би ми била много полезна.

- Значи, вече знаеш отговора.

Жената се върна към работата си, а Калуст седна на дивана и се взря в сложните геометрични мотиви на великолепния персийски килим в средата на салона, но мислите му летяха към палубата на кораба, превозващ „Диана“, и по коридорите на висшите финансови институции, през които трябваше да мине, за да помогне на генерала.

Щракването на ключ и отварянето на входната врага го изтръгнаха от мислите му. Двамата съпрузи погледнаха към вестибюла и зърнаха Крикор на прага.

- Здравейте! - поздрави той, когато влезе в салона с наведена глава и свенливо сключени зад гърба ръце, което не остана незабелязано от родителите му. - Знаете ли, трябва да ви кажа нещо.

Крикор се усмихваше с особен блясък в очите. Родителите му отдавна не го бяха виждали толкова радостен. По изражението му отгатнаха, че новините могат да бъдат само добри.

- Е? Какво има?

Крикор вдигна глава и погледна родителите си.

- Срещнах едно момиче.

При тези думи Калуст и Нунуфар се спогледаха за миг, изпълнени с облекчение. Кошмарът бе свършил, помислиха си и двамата, защото напълно съзнаваха истинското значение на това заявление. Синът им най-после се бе примирил със загубата на любимата си от Кайсери и бе решил да продължи живота си.

- Ах, момчето ми! - възкликна ентусиазирано баща му. - Най-сетне! Доведи приятелката си вкъщи! Искаме да се запознаем с нея.

Прислужникът сервира супата, докато на масата цареше пълна тишина, нарушавана само от потракването на приборите в изисканите чинии от севърски порцелан. Проницателният поглед на Калуст скришом изучаваше слабата фигура на мургавото момиче, което седеше вдясно от него, и по-точно малкото сребърно разпятие, което висеше на дългата й шия.

- Извинете, бихте ли повторили името си?

Момичето погледна към домакина и загадъчно се усмихна.

- Мария Силвия Фернандес дел Ескориал и Бегоня Мартинес де Асунсион Гонсалес и Прието - изстреля тя на един дъх в сякаш една-единствена дума. - Позната и като Дръзката галисийка.

- Наистина ли? Защо?

Испанката облиза устните си с лукав блясък в очите.

- Защото съм дръзка и защото съм от Галисия.

Настъпи нова неловка тишина, нарушавана само от сдържания смях на Крикор, който очевидно се забавляваше с приятелката си, но все пак се опитваше да спазва приличие. Докато се чудеше дали момичето му се подиграва, или просто така си говори, Калуст не знаеше какво да каже или направи. Накрая реши, че все пак е най-добре да не обръща внимание на коментарите на испанката и досадния смях на сина си.

Къде се запознахте? - попита Нунуфар, опитвайки се да оправи нещата. - Тук, в Лондон, ли?

- Във „Виктори Бол“ - отвърна синът й, докато се усмихваше на испанката. - На бал с маски.

- Той привлече вниманието ми с костюма си на раджа - каза през смях Мария Силвия. - Носеше огромен тюрбан и червени копринени шалвари, имаше ками и пистолети, и обувки с вирнати върхове. Ел Крикиньо беше много смешен, трябваше да го видите!

Калуст повдигна вежди.

- Ел... кой?

- Ел Крикиньо повтори тя. - Скоро така ще наричат сина ви. Не е ли очарователно?

Родителите му явно бяха на друг о мнение. Къде се е чуло и видяло да се поиспанчва арменско име?

След нова дълга пауза от мълчание, по време на която се чуваше само потракването на приборите и тук-там сърбане на супа, домакинът се взря в пода, а сетне се обърна към жена си.

- Този килим се е износил. Тези дни трябва да го сменим.

Преди Нунуфар да успее да каже каквото и да било, Мария Силвия се намеси.

- Този килим ли? - изсъска тя на развален английски със силен испански акцент. - Толкова ми харесва! - Наведе се и го погали. - Толкова е мек! - Изправи се и се взря в господаря на дома. - Знаете ли, идеален е за момиче като мен.

- Така ли? - учуди се Калуст. - Защо?

Испанката погледна похотливо Крикор, който в този момент пъхаше лъжица супа в устата си.

- Няма да ми убива на коленете!

В този миг приятелят й изплю супата и боязливо стрелна с поглед родителите си дори преди да е избърсал устата си. Калуст и Нунуфар седяха вцепенени и пребледнели, вперили очи в Мария Силвия, търсейки друг смисъл на думите й, различен от онзи, който първоначално им бе хрумнал. Колкото и да се опитваха, намираха едно-единствено обяснение. Погледнаха към Крикор, а после се спогледаха един друг, останали без думи, без да знаят как да реагират. Тъй като не знаеше какво се прави в подобни ситуации, господарят на дома отклони разговора към естетиката - област, в която самият той се чувстваше в свои води. Разказа за Марсел Дюшан и безумието, до което неговият „Фонтан“ бе докарал света на изкуството, и когато нямаше какво повече да добави, наведе глава и се зае със супата си. Последвалата тишина не бе прекъсната до края на вечерята.

- Да не си полудял?

Въпросът бе зададен с едва сдържана ярост, след като Крикор се бе върнал у дома. След като приключиха с вечерята, Крикор, боейки се от нови провокативни забележки на Мария Силвия, които да шокират родителите му, бе изпратил приятелката си до хотела. Калуст и Нунуфар бяха мълчали, докато испанката бе в дома им, но сега, когато синът им се върна вкъщи и бяха насаме, главата на семейството направо избухна.

Нищо, което Крикор да не бе предвидил, докато прекрачваше прага.

- Тя си е такава, какво искате? - заоправдава се той и примирено сви рамене. - Обича да провокира и да шокира хората. Няма лоши намерения, повярвайте ми. Такъв е характерът й, не може да устои на изкушението...

- Само безумец може да се влачи с такова момиче!

- Харесвам я, какво да направя? Забавна е.

- Момичето е лудо! - извика баща му, докато лицето му ставаше все по-червено от гняв, задето синът му се правеше на сляп. - Луда за връзване! Къде се е чуло и видяло момиче от добро семейство да говори така? Нима няма чувство за такт? Не може ли да прояви малко уважение? - Махна с ръка към трапезарията. - Щом се държи така безсрамно в наше присъствие, представи си какво прави, когато е сама!

Крикор вдигна ръка, за да успокои страстите.

- Да не преувеличаваме - каза спокойно той. - Да кажем, че Мария Силвия обича да нарушава правилата, да провокира хората, но ви уверявам, че като изключим това, тя е много възпитано момиче. Може да е ексцентрична, но е възпитана.

- Възпитана, значи... - повтори скептично Калуст. - Какви момичета мислиш, че ходят във „Виктори Бол“? Тези от висшата класа?

- Разбира се. „Виктори Бол“ е в „Албърт Хол“, какво си мислите? - Разпери пръстите на ръката си. Плаща се пет лири, за да влезеш. Пет лири. Цената гарантира, че „Виктори Бол“ се посещава само от заможни хора.

- Парите не означават възпитание, нито социален статус обясни баща му. - Куртизанките също са заможни, но... никой не ги запознава с родителите си, не си ли съгласен? Откъде смяташ, че е дошло това момиче? От публичен дом в Мадрид? Или бордей в Барселона? Или пък може би е изпълзяла от някой канал в Севиля?

Ядосан от намеците на баща си, Крикор повдигна вежди.

- За ваше сведение баща й е един от най-богатите мъже в Испания! - извика той. - Сеньор Прието притежава огромни тютюневи плантации в Куба и е собственик на една от най-известните марки кубински пури в света!

- Щом е така, какво прави в Лондон? Грижи се за плантациите?

- Майката на Мария Силвия се лекува в болница „Сейнт Томас“ и тя я придружава. Те двете и прислужницата им са отседнали в хотел „Курзон“. Доволен ли сте?

Калуст се намръщи.

- Тази история ми се струва съшита с бели конци - отсече той. - Казали са ти първата хрумнала им лъжа и ти си се хванал. Навярно момичето е разбрало, че произхождаш от богато семейство, и иска да получи своето.

- О, я стига, татко!

- Няма стига, няма! На този свят има много сметкаджии, какво си мислиш? Пълно е с жени, които търсят богати мъже! Избират си някое ангелче, съблазняват го и готово! И ти си се хванал! Трябва да видиш рускинята, която завъртя главата на Хендрик!

Това е абсурдно.

Съзнавайки, че е отишъл твърде далеч, Калуст се изправи и се опита да се овладее.

- Дори да е така и тази испанка наистина да е от богато семейство, има други неща, които трябва да вземеш предвид - заговори спокойно той. - Не трябва да забравяш, че си наш син.

- И какво от това?

Калуст погледна към Нунуфар, сякаш я подканяше да вземе отношение по въпроса. Тя разбра, че трябва да помогне на съпруга си, и се намеси.

- Баща ти иска да каже, че синовете по подразбиране са наследниците на рода обясни тя. - На теб се пада да запазиш доброто име на семейство Саркисян. Това означава, че бракът ти ще бъде много повече от съюз между двама влюбени. Това е съюз между... фамилии, разбираш ли?

Крикор зяпна от изумление.

- Намеквате, че трябва да се оженя по сметка?

- Наричай го както искаш отвърна майка му. Но браковете във висшето общество не се сключват според критериите на простолюдието. Залогът е голям и...

- Това са отживелици, които съществуват само в Армения и Ориента - прекъсна я Крикор възмутен. - Аз няма да постъпя така. Не си го и помисляйте!

Виждайки, че синът му заема изключително неразумна позиция, Калуст отново заговори.

- Добрият син прави каквото е нужно, за да защити честта на семейството си! - заяви той. - Ние ще изберем годеницата ти. Тя ще бъде арменка от заможно семейство, както подобава на хора от нашата черга. - Посочи към входната врата. - Забавленията ти с лудата католичка са си твоя работа и нейната чест, която като гледам, не е голяма. Но когато настъпи моментът, ще те запознаем с правилното момиче!

Крикор изгледа баща си, после се взря в майка си. Разбра, че двамата са единни по въпроса и в момента нямаше смисъл да спори с тях. Те живееха в друг свят. Той се обърна с енергично движение и се отправи към стълбите, за да се прибере в стаята си. Когато стигна по средата на стълбището, се обърна и се вгледа в родителите си с решително изражение.

- Ще се оженя за Мария Силвия, независимо дали ви харесва, или не.

Качи се бързо нагоре. Сетне влезе в стаята си и затръшна вратата толкова силно, сякаш да подчертае последната си дума.

ПОЯВАТА НА ФИЛИП БЛЕЙК НА „СЕЙНТ ХЕЛЪНС ПЛЕЙС“ учуди Калуст; приятелят му от Министерството на външните работи за първи път го посещаваше в кабинета му и това го обезпокои. На какво се дължеше това неочаквано посещение? Видя как окачва шлифера си на закачалката, а погледът му го изучаваше, преди да се отправи към кабинет а.

- Как е, Саркисян? - поздрави го англичанинът още на прага със своя предвзет акцент. - Какво става с вас, старо куче такова?

Домакинът стана да посрещне приятеля си и го отведе към дивана до прозореца, където му поднесе скоч с лед, от който Блейк отпи с видима наслада.

- Какво ви води насам, драги? - попита Калуст с нескрито любопитство. - Трябва да призная, че съм приятно изненадан да ви видя тук. - Мислех, че сте твърде зает в Уайтхол и нямате време за старите приятели... Наклони глава. - Не ми казвайте, че сте дошли заради генерал Хан. Успяхте ли да говорите с него, както ви помолих?

- Разбира се - отвърна Блейк. - Този тип е амбициозен и не ми прилича на глупак. Срещнах се с него миналата седмица и, за бога, мисля, че е нашият човек! Ако успеем да го направим крал на Персия, смятам, че ще можем да предотвратим болшевишкото влияние там. Този генерал Хан ще се окаже много полезен.

- Радвам се да го чуя! - възкликна доволно Калуст, макар че усмивката му бързо изчезна. - Значи, не сте тук заради него?

Блейк загадъчно погали русия си мустак, създавайки впечатление, че крие нещо. След това бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади един плик, който нервно повъртя между пръстите си.

- Дойдох заради това.

Калуст се взря в писмото. С тревога забеляза, че носи печатите на Негово Величество, което го накара да подскочи на мястото си.

- Какво има? Случило ли се е нещо?

Арменецът реши, че е възникнал сериозен проблем, все пак Блейк бе прекосил половината град, за да дойде за първи път лично в кабинета му, а това определено му се струваше подозрително. Но веселото изражение на приятеля му го успокои.

- За бога, Саркисян! - възкликна театрално той. - Още ли не сте чули?

- Какво? Какво е станало?

С ловък жест, подобно илюзионист в разгара на чуден изненадващ номер, англичанинът разкъса плика и извади лист хартия.

- Официално писмо от британския chargà d`affaires[34] в Багдад! - обяви тържествено той. - Пристигна тази сутрин в министерството с печат „Спешно“.

- Дайте да видим.

Изгарящ от любопитство, арменецът посегна да вземе телеграмата, но Блейк отдръпна ръка и му попречи да я достигне.

- Спокойно, приятелю - смъмри го Блейк. - Това е кореспонденция от правителството на Негово Величество, не мога да я показвам на когото и да е. - Погледна го снизходително. - Но пък нищо не пречи аз самият да го прочета. Сега, ако разни любопитни погледи надникнат, без да забележа...

Калуст схвана намека.

- О, добре.

Блейк разгърна телеграмата и преструвайки се на разсеян, я обърна така, че арменецът да вижда текста.

СПЕШНО СТОП

АНГЛО-ПЕРСИЯН ОТКРИ КЛАДЕНЕЦ БЛИЗО ДО КИРКУК СТОП

ПЕТРОЛНИТЕ СТРУИ ДОСТИГАТ 50 М ВИСОЧИНА СТОП

ЗАПЛАШВАТ ДА ЗАЛЕЯТ КИРКУК И ДРУГИ СЕЛИЩА СТОП

НАЙ-ГОЛЯМОТО НАХОДИЩЕ ОТКРИВАНО НЯКОГА СТОП

- Приятелю Саркисян - заговори равнодушно, почти надменно Блейк, сякаш току-що бе съобщил резултата от някакъв мач по крикет, - на път сте да станете безсрамно богат.

Все още взирайки се в телеграмата, сякаш не можеше да повярва, Калуст не бе в състояние да продума, връхлетян от ураган от емоции. В този миг той не мислеше за огромните суми пари, които щеше да спечели, а за доклада за султана, който бе написал преди години и който предсказваше, че Месопотамия лежи върху море от нефт.

По дяволите, беше познал!

Обзет от трескаво вълнение, арменецът пресече ъгъла на „Хаймаркет“ и забързано влезе в хотел „Карлтън“. Рядко закъсняваше за срещите си с Хендрик ван Тигелен, но откакто Филип Блейк му бе съобщил новината, Калуст бе загубил представа за времето. Бе прекарал последните няколко часа в писане на телеграми и провеждане на телефонни разговори, за да потвърди информацията. Целия ден се намираше в крайна възбуда.

Влезе в ресторанта на хотела, потърси с поглед обичайната им маса до прозореца и видя холандеца, който го чакаше. Все още не бе преглътнал предателството му със Слава, но бе решил да продължи напред в името на бизнеса и някак си да се примири. С усмивка, ако трябва.

- Чух те ли новините? - подхвърли той, докато се приближаваше към масата. - Сондьорите на „Англо-Персиян“ са направили огромно откритие! В района на Киркук, точно до мястото, което бях посочил на султана! Не е ли изумително?

- Казаха ми - отвърна сериозно Хендрик, - макар още да не знам подробности...

Калуст се настани на обичайното си място и поръча бутилка вино „Порто“. Беше прекалено развълнуван и имаше нужда да се поуспокои.

- Казва се Баба Гургур - започна да съобщава сведенията, които бе научил през деня. - Изглежда, петролът е толкова много, че е залял терен от десетки квадратни километри и заплашва да достигне няколко села и самия град Киркук. Според моите източници струята е напълно неконтролируема и през първите двайсет и четири часа са се излели, забележете, цели сто хиляди барела!

- Какво?!

- Сто хиляди барела само за един ден! Под тази земя се крие цял океан!

Холандецът го загледа слисано.

- Мили боже! Сто хиляди! Това... това е ужасно много!

- Наистина!

Щом сервитьорът напълни чашата му с вино, Калуст го гаврътна на екс. Остави чашата на масата едва когато вече бе празна, а вътрешностите му горяха от погълнатия алкохол. Въздъхна тежко и усети, че по тялото му се разлива приятна тръпка. Погледна събеседника си и забеляза, че след първоначалната еуфория Хендрик отново се бе затворил в себе си.

- Е? Защо сте така унили?

- Вижте, това откритие променя всичко - заговори бавно холандецът, обмисляйки всяка дума. - Досега нефтът в Месопотамия беше просто...

- Ирак - поправи го арменецът, който винаги държеше на подробностите. - Както знаете, Месопотамия смени името си и сега е независима страна.

- Да, Ирак - съгласи се президентът на „Роял Дъч Шел“.

- Исках да кажа, че петролът от Ирак беше просто една абстракция. Всички смятахме, че съществува, но още никой не го беше намерил. Той повдигна вежди. - Но сега, когато находището е открито и очевидно е много богато, нещата ще се променят. Всички ще искат този терен за себе си.

- Какво искате да кажете? Турската петролна компания притежава изключителните права на концесията за иракския петрол. Само ние, основателите на компанията, можем да имаме претенции към него.

- Знам това - каза Хендрик. - Но тази сутрин до мен достигнаха слухове, че американците кроят нещо. Искат целия петрол за себе си и се канят да ни извадят от играта.

Въпреки че бе свикнал с обичайните за продажния свят на петролния бизнес удари, това разкритие смая Калуст.

- Какво?! Но те... те...

- В момента свикваме събрание на всички акционери в компанията, за да обсъдим въпроса с американците. - Посочи стария си бизнес партньор. - Вашето присъствие е задължително.

- По дяволите! - изруга арменецът със стиснати от яд юмруци. - Как е възможно тези идиоти още да не са проумели, че могат да спечелят повече от сътрудничеството, отколкото ако играят по законите на джунглата? Дали те...

- Трябва да уточним нещо прекъсна го нетърпеливо Хендрик. - Ще дойдете на събраниего, нали?

- Разбира се! Някой трябва да постави тези янки на мястото им!

Калуст поде дълга тирада от ругатни по адрес на „Компания за развитие на Близкия изток“, но се спря, щом забеляза, че изражението на събеседника му е все така сериозно. Явно холандецът не му бе казал всичко. Арменецът замълча в очакване Хендрик да изплюе камъчето.

- Пред нас стои и проблемът с данъците за експлоатацията на иракския петрол - каза мрачно президентът на „Роял Дъч Шел“. Сумата е огромна, както знаете.

Като чу, че става дума за данъци, Калуст въздъхна дълбоко. Отдавна обмисляше този проблем. Една от причините, поради които прекарваше толкова време в Париж, и по-специално в хотел „Риц“, бе свързана именно с измъкването от данъците. Присъствието му в Париж можеше да докаже на британските власти, че не живее във Великобритания и да не плаща данъци на правителството на Негово Величество. Същевременно, като живееше в хотел, за френските власти той не беше жител на страната, а турист, което го освобождаваше от данъци и в тази страна. Никой не бе по-хитър от Калуст, когато ставаше въпрос за укриване на данъци. Но както всичко в живота, и това си имаше граници.

- Да, данъците... - промърмори унило той. - Блъсках си главата как да ги избегнем, но в случая с петрола, който експлоатираме, не виждам големи възможности...

Хендрик вдигна показалец.

- Има един начин.

Лицето на арменеца се озари в очакване.

- Наистина ли? Как?

Мъжът от „Роял Дъч Шел“ почука с пръсти по масата, сякаш се колебаеше. Сетне съучастнически се наведе към Калуст.

- Турската петролна компания ще трябва да плати дивидентите в натура. С други думи - в петрол.

Арменецът го погледна неразбиращо.

- В петрол ли? Какво означава това?

- Ако дивидентите на акционерите се изплатят в пари, ще трябва да дадем част и на хазната - каза Хендрик. - Но това няма да се случи, ако ги изплатим в петрол. Ето защо решихме да разпределим печалбата между акционерите по този начин.

- Решили сме? Доколкото си спомням, аз не съм решавал нищо.

- Направихме го ние, останалите акционери в компанията - „Роял Дъч Шел“, „Англо-Персиян“, американците и французите. Имахме събрание, на което...

Калуст гневно го прекъсна насред изречението.

- Имали сте събрание?! - възмути се той, повишавайки тон.

- Без да ми кажете? И сте взели решение, без да се допитате до мен?

- Знаехме, че няма да се съгласите и...

- Можете да сте абсолютно сигурен в това! - прекъсна го отново той с почервеняло от гняв лице. - Не съм съгласен! Не подлежи на обсъждане! Махна с ръка. - И дума да не става! Само това липсваше!

Вече е решено.

- Тогава сега ще решите друго!

- Но, Саркисян, не разбирате ли, че това е единствената възможност да избегнем данъците?

Калуст яростно размахваше показалеца си в знак, че не приема думите на холандеца.

- Не и за моя сметка! Няма да го позволя!

- Трябва да изплатим дивидентите в петрол настоя Хендрик. - Няма друг начин. В противен случай държавата взима огромен дял от печалбата. Това е неприемливо.

- Изплащането в петрол - също. Какво искате да правя с него? Добре знаете, че няма къде да го съхранявам, нито къде да го рафинирам. Не съм петролна компания! Турската петролна компания не може да ми плати в петрол! Дума да не става! В това няма никаква логика!

Холандецът си пое дълбоко дъх. Знаеше, че трябва да прояви търпение; приятелят му все още бе обиден от забежката му със Слава, но тук ставаше въпрос за бизнес и решението вече бе взето. Колкото по-бързо твърдоглавецът насреща му разбереше това, толкова по-добре.

- Вижте, Саркисян - каза той с най-спокойния тон, на който бе способен, - партньорските петролни компании не могат да бъдат ваши заложници, дори вие да не сте в състояние да изтъргувате петрола. Проблемът си е ваш. Като търговец на петрол, би трябвало да го знаете.

Калуст изправи рамене с все още зачервено от възмущение лице и се вторачи в събеседника си. Предателството със Слава го измъчваше и служеше като претекст да се заяжда с приятеля си.

- Как ме нарекохте?

Предусещайки гнева на арменеца, президентът на „Роял Дъч Шел“ се поколеба.

- Моля? Нима съм ви нарекъл по някакъв оскърбителен начин?

Тялото на арменеца силно се разтресе, сякаш бе понесъл най-жестоката обида.

- О, да! Нарекохте ме! Какво казахте, че съм търговец ли?

- Ами... да. Търговец на петрол, не е ли така?

Калуст избухна така, все едно Хендрик бе сипал от споменатата течност в запалена камина. Стовари тежкия си юмрук върху масата и скочи, тресейки се от сляпа ярост. По лицето му се четеше гняв, едва се владееше и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да строши нещо.

- Как смеете?! - извика той, вън от кожата си, докато размахваше пръст към холандеца. - Как може да ме наричате така?! Аз - търговец на петрол? Аз?! Не ви позволявам, чувате ли? Нс ви позволявам! Да не сте го казали отново! Вие по-добре от всеки друг трябва да знаете, че не може да ме наричате така! Не и мен! Никога повече не го правете, разбрахте ли? Никога повече!

В ресторанта на хотел „Карлтън“ настъпи неловка тишина. Хората от съседните маси се обърнаха към ъгъла до прозореца, а сервитьорът, който буташе количка със сладкиши, замръзна на мястото си, чудейки се какво да прави. Дали двамата клиенти щяха да се сбият? Като видя Калуст така побеснял - нещо абсолютно нетипично за него, сервитьорът си помисли точно това. Само ужасът, изписан по лицето на слисания Хендрик, показваше, че грубите думи нямаше да прераснат в сбиване. Затова бяха необходими двама ядосани мъже, а там имаше само един, готов да избухне и от най-малкото нещо.

- Но... но, Саркисян... - заекна холандецът, който все още не разбираше причината за разразилата се буря. - Не исках да ви обидя. Ако не сте търговец на петрол, тогава какъв сте?

Калуст спря да се тресе толкова бързо, колкото бе започнал. Но това не потуши напрежението.

- Архитект! - изръмжа той. - Аз съм архитект!

По лицето на Хендрик се четеше объркване, докато се чудеше дали приятелят му е полудял, или той самият.

- Архитект ли? - попита изненадано той. - И откога?

- Откакто проектирам бизнеса си като произведение на изкуството - отвърна той все така гневно. - Има артисти, които създават красиви картини, проектират величествени сгради или извайват великолепни статуи. Аз създавам компании, разбирате ли? Аз съм творец, артист! И знаете ли кой е моят шедьовър? Турската петролна компания! Тя е творението на живота ми! Създадох я с гениален талант, манипулирах османците, британците, германците, привлякох вас и „Роял Дъч Шел“, неутрализирах като конкурент и привлякох на наша страна „Англо-Персиян“! Същото направих и с американците, привлякох и французите! Турската петролна компания е шедьовър на предприемаческата архитектура, а артистът, който я създаде, съм аз, ясно ли е? Аз и никой друг! А какво правите вие? Организирате си тайни събрания, за да измислите начин как да ме изритате? Потупа гърдите си с юмрук. - Мен, създателя! - Свали салфетката от яката си и я захвърли на пода, готов да напусне ресторанта. - Само че се лъжете, чувате ли? Много се лъжете! Ще ви покажа аз!

- Какво искате да кажете? - размърда се Хендрик. - Истината е, че вие разполагате с пет процента от гласовете, а останалите компании заедно държат деветдесет и пет процента. Нищо не мога да направя!

Калуст го изгледа кръвнишки, но смекчи тона си.

- Така ли мислите? - попита загадъчно той. - Нима смятате, че съдилищата няма да се поинтересуват от машинациите ви да избегнете данъците?

Холандецът присви очи. Чашата на търпението му бе преляла и сега той започваше да трепери от яд.

- Няма да посмеете...

Калуст пристъпи крачка към него и го погледна в очите предизвикателно.

- Сигурен ли сте?

Отвръщайки на предизвикателството, Хендрик също стана от масата и застана пред нисичкия арменец с ръце на кръста като същински Гъливер в Страната на лилипутите.

- Като се имат предвид симпатиите ви към болшевиките - изръмжа той, - изобщо не бих се учудил!

Тази забележка изненада Калуст, въпреки че не се почувства засегнат. Освен неуместно, споменаването на болшевиките му прозвуча като намек.

- Какво говорите, за бога?

Устните на президента на „Роял Дъч Шел“ се разтвориха в странна усмивка.

- Нима споменаването на симпатиите ви към болшевиките ви разтревожи? Всъщност вие сте точно това. Привърженик на болшевиките.

- Не говорете глупости!

Хендрик се наведе напред.

- Отричате ли, че правите бизнес с болшевиките? - попита язвително той. - Отричате ли, че финансирате революцията на онези нещастници в замяна на няколко картини? И че разграбвате богатствата на Светата Рус, като подхвърляте жълти стотинки на онази банда мошеници?

- Бизнесът си е бизнес! - отвърна ядосано арменецът. - Кой сте вие да ме поучавате? Точно вие, който спите с омъжена жена, да ми се правите на моралист !

Думите на нисичкия му събеседник накараха холандеца да се вцепени. Направи крачка напред, сякаш искаше да прегази Калуст, но се въздържа и гневът му се изписа по зачервеното му лице.

- Как се осмелявате да замесвате Слава? - кресна той. - Какво ви дава това право, след като сам й бяхте хвърлили око?

- Може и така да е било - призна арменецът. - Но не предадох приятелството ни заради една фуста! Това направихте вие! Забихте ми нож в гърба заради жена, а сега искате да направите същото и в бизнеса! Да ви е ясно, че няма да го позволя!

- Не ме интересува какво мислите! - заяви злобно президентът на „Роял Дъч Шел“. - Притежавам най-голямата петролна компания в света и ще правя каквото си искам! Когато видя възможност да спечеля пари, сграбчвам я. И ако харесвам някоя жена, тя става моя!

Калуст замълча за момент, за да се успокои, и присви очи, взирайки се във Ван Тителен така, все едно искаше да го разкъса. Най-сетне му отвърна с леден тон.

- Надявам се, че си прекарвате добре с вашата курва.

Тази обида бе повече от онова, което Хендрик можеше да понесе. Вдигна ръка, за да удари Калуст, но се спря навреме и с усилие я свали. Огледа се и видя клиентите на „Карлтън“, които укорително ги наблюдаваха. Онова, което англичаните мразеха най-много, бяха сцените. Засрамен, президентът на „Роял Дъч Шел“ си взе нещата и се отправи към изхода. По средата на салона се обърна и размаха юмрук към Калуст, пронизвайки го се гневен поглед.

- Ще си платите за това!

ЗАРАДИ ГЪСТАТА МЪГЛА НАД ЛЕТИЩЕ "КРОЙДОН" полетът можеше да бъде отменен и дори да затворят пистата. Видимостта намаляваше бавно, но сигурно, и след като провери метеорологичните условия навън, командирът от „Империал Еъруейс“ влезе в просторния салон на терминала и махна с ръка на групата, която го чакаше.

- Вие, господа, ще пътувате за Остенде, прав ли съм? - попита той четиримата пасажери. - Всички на борда! Да тръгваме, докато все още има време.

Погълнат от„Таймс“, който съобщаваше за успешен преврат в Техеран и възкачването на пауновия трон на човек на име генерал Хан, на Калуст му трябваха няколко секунди да осмисли думите на командира. Новината за победата на протежето му го зарадва, тъй като сега пред него се разкриваха необикновени възможности. Предвид настоящите събития, все пак бе по-добре, че Ван Тигелен бе успял да съблазни Слава. Това означаваше, че новият персийски крал няма да е благоразположен към „Роял Дъч Шел“, поставяйки Калуст в привилегирована позиция.

Все пак той разбра заповедта на командира. Щяха да тръгват. Арменецът наистина трябваше да отпътува за Остенде, но в това време? Хората в малката групичка, водена от Калуст, разтревожено се спогледаха. Там бяха мадам Дюпре като негова асистентка, младият адвокат Робърт Кук, който му помагаше, и Крикор, когото искаше да държи далеч от откачената испанка. Реши, че най-добрият начин да го постигне е да въвлече сина си в семейния бизнес. Освен това вече бе крайно време младежът да започне да работи.

- Хайде!

Пасажерите за чартърния полет до Остенде, нает от Калуст, взеха куфарите си и примирени се наредиха на опашка пред вратата. Като водач на групата, Калуст излезе пръв на пистата и се отправи към самолета. Вестникът се развяваше в ръката му, а самият арменец сериозно се замисляше дали е удачно да пътуват. Да продължат ли? Или бе по-разумно да се върнат? От една страна, бе важно да стигнат в Остенде точно в този ден - може би един от най-важните в кариерата му, но и не можеше да пренебрегне мъглата. Щом пътуването със самолет обикновено го изнервяше, какво остава за летене в такова време?

Навън бе студено и четиримата пасажери вървяха по пистата, потънали в мрачно мълчание. Трябваше да напуснат Англия, за да избегнат данъците, в случай че наистина имаше някакво споразумение между останалите акционери на Турската петролна компания. Какво можеше да стори Калуст? Примирено се огледа наоколо. На плаца имаше няколко машини на „Империал Еъруейс“, които напомняха на гигантски задрямали в мъглата птици. Арменецът потръпна от студ, когато се приближи до наетия за пътуването самолет. Беше двукрилен тримоторен „Хендли Пейдж“ - два двигателя от всяка страна между двете крила и един на носа. Колко лек изглеждаше!

Командирът вече беше в кабината - малко пространство без покрив в предната част на самолета. Щом стъпи на стълбичката с треперещи колене и запази равновесие, за да влезе в адската машина, дребничкият поизплашен пасажер заговори пилота.

- В безопасност ли сме, Командире?

Офицерът от „Империал Еъруейс“ се обърна и се усмихна, като посочи към перките на носа.

- Това е двигател „Ролс-Ройс“, господин Саркисян - заяви той, сякаш това обясняваше всичко. - Само запазете спокойствие и ще видите, че ще пристигнем живи и здрави.

Калуст се изчерви, засрамен, че е показал слабост, и послушно влезе в летящата машина, чувствайки се като агне на заколение. Обстановката вътре му напомняше на малка кутия, затова му се искаше да побегне, но овладя нервите си и се настани на мястото си. От двете страни на тесния коридор имаше четиринайсет двойни места. Крикор седна до баща си, а зад тях се настаниха мадам Дюпре и Робърт Кук. Останалите седалки останаха празни, все пак полетът бе частен.

Докато всичко бе спокойно, четиримата пасажери разменяха по някоя и друга дума с престорена безгрижност. От време на време се смееха, за да прикрият страха, който се четеше по разтревожените им лица. Изведнъж се чу ръмжене, самолетът се разтресе и всички млъкнаха. Арменецът пребледня и в опит да овладее надигащата се паника се прекръсти и с треперещи устни зашепна молитва.

След няколко секунди вече се носеха по пистата на „Кройдон“. Усетиха как „Хендли Пейдж“ набира скорост, чуха оглушителния рев на моторите и когато машината силно се разтърси, стомасите на всички се преобърнаха, а сърцата им лудо забиха. Самолетът подскочи и се приземи отново на пистата с глух трясък, сетне отново подскочи и се понесе във въздуха, оставяйки впечатление, че всеки момент пак ще докосне земята. Все пак се задържа и се издигна нагоре. Вече летяха. Въпреки тревогата и изречените молитви, Калуст успя да хвърли поглед през прозореца и видя лондонските къщи, които оставаха далеч долу, докато накрая изчезнаха под сиви разкъсани облаци, които сякаш искаха да скрият града.

Въпреки страховете, които в крайна сметка бяха нормални за всеки самолетен полет, пътуването към Остенде премина изненадващо спокойно. Разбира се, пълните чаши скоч и Bordeaux Villages, поднесени от стюардите, помогнаха на пасажерите да успокоят нервите си, още повече когато от тавана на коридора се спусна проекторен екран, на който прожектираха „Изгубеният свят“ - американски филм за страшни динозаври, който бе пожънал огромен успех в лондонските кина преди няколко години.

В това време Калуст мислеше за последствията от победата на генерал Хан в Персия. Бе ясно, че изключителните права за петрола там ще останат в ръцете на „Англо-Персиян“, тъй като генералът бе стигнал до трона с помощта на британските власти, които покровителстваха компанията на Уилям Дарси, но Калуст щеше да намери начин как да извърти нещата в своя полза. Взе писалката си и започна да записва в тефтера си някои съвети, които възнамеряваше да даде на новия шах относно управлението на персийския петрол. Трябваше да му покаже как „Англо-Персиян“ манипулира приходите от концесията със счетоводни измами, които надуваха разходите и свиваха печалбите, за да намалят по този начин дела, който се пада на Персия. И разбира се, щеше да привлече вниманието му върху цените, на които персийският петрол се продаваше на британците. Това щеше да стъжни живота на конкурентите му...

Няколко часа по-късно кацнаха в Остенде и се отправиха към хотел „Роял Палас“, който бяха избрали за конференцията. Още щом пристигнаха, стана ясно, че там шампанското се лее без ограничения. Въпреки че планираха да си тръгнат същия ден, все пак имаха резервация в хотела и Калуст се оттегли в апартамента си.

- Елате да ме вземете след час - заръча той на мадам Дюпре и затвори вратата.

Настани се и се преоблече. Имаше още малко време, затова излезе на терасата с чаша порто и седна на железен стол да съзерцава плажа. Погледът му се губеше сред разноцветните шатри, пръснати по пясъка, и бурните вълни на Северно море, които заливаха брега. Отново се сети за генерал Хан, но реши да отпъди тази мисъл и нетърпеливо стана и отиде до куфарчето си, за да извади плановете на резиденцията. Подреди листовете върху масичката на терасата. Беше купил три къщи, които образуваха ъгъл между три парижки улици. Идеята бе да ги събори и на тяхно място да издигне истински палат на авеню „Иена“, близо до Триумфалната арка. Въздъхна носталгично, когато погледът му попадна върху симетричните линии, нанесени с размах по проекта. Ах, каква прекрасна къща, помисли си арменецът с неприкрита суета. Неговите рожби, както наричаше предметите от колекцията, събирани през годините, най-сетне щяха да се сдобият с място, където всички ще са подредени под един покрив! Тяхното убежище!

Мислите му бяха прекъснати от звънеца на вратата. Беше мадам Дюпре. Прибра проекта и слезе с асистентката си в салона, където се срещнаха с Крикор и Кук. Четиримата се смесиха с останалите участници в конференцията, усмихваха се и ги поздравяваха.

Разговаряха оживено с Жан-Марк Ерто - стария сенатор, който бе техен семеен приятел и в момента бе президент на Френската петролна компания. Французинът правеше остри коментари по адрес на конкурентите им, които се разхождаха наоколо.

- Я погледнете Дарен - каза подигравателно той. - Надува се като същински пуяк, горкичкият глупак!

- Не се шегувайте с него! - посъветва го Калуст. - Превратът в Персия е благоприятен за британските интереси и той ще спечели.

- Но, приятелю, аз чух, че сте близък с новия шах...

Арменецът махна небрежно с ръка.

- Просто слухове...

Поздравиха Уилям Дарси - президент на „Англо-Персиян“, който им отвърна неочаквано дружелюбно.

- Как сте, Саркисян, стари приятелю!

Стари приятелю? Нямаше съмнение, че новите ветрове, които духаха от Персия в полза на Калуст, бяха достигнали и до Дарси.

Но това нямаше да му попречи да уведоми новия шах за начина, по който „Англо-Персиян“ се възползваха от концесията в страната и злоупотребяваха с наивността на домакините.

Хендрик ван Тигелен се държа по-студено. Освен от екипа си адвокати, президентът на „Роял Дъч Шел“ бе придружен и от своята любима Слава, чиито златни коси омайваха мъжките погледи. Сърцето на Калуст подскочи, щом я зърна. Стори му се по-красива от всякога. Въпреки усилията си да не й обръща внимание, не можа да откъсне очи от нея. Рускинята окончателно се бе разделила с генерал Хан и арменецът се запита дали не се разкайваше, че е останала с Ван Тигелен, след като съпругът й вече бе шах на Персия. Вероятно поради тази причина, а и защото не бе човек, който може да преглътне обидата, Хендрик надменно подмина компанията на арменеца, поздравявайки само французите.

- Е? - учуди се сенатор Ерто. - Какво става? Вече не сте ли приятели?

- Не се тревожете - отвърна просто Калуст. - Ще му мине.

- Хм, но вашият бивш приятел очевидно има прекрасна компания - отбеляза французинът, докато се любуваше на изваяните форми на Слава. - Господи, истинска богиня!

- По-скоро курва - поправи го арменецът. - Двамата си подхождат. Не знам дали сте наясно, но тази жена беше омъжена за новия шах на...

- Oh la la! - прекъсна го Ерто, кимвайки към вратата. - Ето ги и американците!

Присъстващите замълчаха и отправиха любопитни погледи към мъжете с вратовръзки, които в този миг влизаха в салона. Въпреки сърдечните усмивки и общите интереси в Турската петролна компания, всъщност всички тук бяха врагове, а най-големият от тях бяха американците. Нима години наред не бяха саботирали европейската конкуренция с жестока манипулация на цените, която едва не ги бе докарала до фалит?

- Ами Рокфелер? - попита Крикор, разглеждайки новодошлите. - Кой от всички е Рокфелер?

Господин Ерто се разсмя.

- Рокфелер ли? За бога, какво говорите? Тази конференция може и да се превърне в най-важното събрание в петролния бизнес, по дори и това не би го помръднало. Дявол да го вземе! Великият магнат няма работа при дребните риби.

Калуст се намеси.

- Имайте милост - каза той. - Не забравяйте, че човекът гони деветдесетте...

Ерто посочи един от американците, който изглежда, бе ръководител на новопристигналата група.

- Прав сте! Погледнете! Вместо стареца тук е господин Уолтър Тийгъл[35].

Изпълнителният директор на „Стандарт Ойл Ню Джърси“, една от наследничките на „Стандарт Ойл“, бе висок, едър мъжага, който навярно тежеше над сто килограма, и туловището му определено се забелязваше в пълната зала. Поздрави присъстващите с пламенно Howdy[36]. Държеше се като самия президент на САЩ - Калвин Кулидж. След като размени няколко думи с шефовете на отделните делегации, включително и с дребничкия Калуст, гигантът потърка нетърпеливо ръце.

- Е, приятели, да започваме! - предизвика ги той с огромния си чар и непосредствения си характер. - Казаха ми, че конферентната зала вече е готова.

Посрещнаха предложението с одобрително оживление.

Калуст отпи глътка шампанско, което до момента избягваше, за да запази ума си бистър, и даде знак на хората си да го последват.

- Време е.

Освен хартиените листове, писалките и моливите, единствените други предмети на дългата овална маса в конферентната зала на „Роял Палас“ бяха чашите и каните с вода. Чуваше се шум от местене на столове, докато членовете на делегациите тихо разговаряха помежду си, развълнувани от предстоящото събитие и навярно леко разтревожени от недискретните приказки на конкурентите си.

Калуст се настани близо в единия край на масата, а от двете му страни седнаха Крикор и Робърт Кук. Срещу него бяха членовете на „Англо-Персиян“, насядали около Дарси. Вдясно седяха французите, вляво мъжете от „Роял Дъч Шел“, а до тях се бяха настанили американците. Те бяха най-многобройната група, която включваше представители на няколко петролни компании; сред тях бяха „Стандарт Ойл Ню Джърси“, „Сокони“, „Пан Америкън Петролеум“ и „Атлантик Рифайнинг“. Всички те имаха участие в „Компания за развитие на Близкия изток“ - консорциум от акули, създаден да представлява американските интереси в Турската петролна компания.

В залата се чу звън. Уилям Дарси се опитваше да привлече вниманието, потраквайки с лъжичка по стъклената си чаша. В залата се възцари тишина.

- Господа, благодаря ви за присъствието на това събрание - заговори англичанинът. - Както вече сте разбрали, в района на Баба Гургур, северозападно от Киркук, сондьорите на „Англо-Персиян“ се натъкнаха на най-голямото петролно поле в света, разкрито до момента. Това откритие налага да се споразумеем, тъй като всички сме част от Турската петролна компания, чийто правилник включва спорна клауза, въведена по настояване на господин Саркисян, според която сме длъжни да споделим експлоатацията на терена с останалите членове на консорциума.

- С други думи - намеси се Калуст - петролът, открит от някого от нас, принадлежи на всички акционери в Турската петролна компания и разпределението на печалбата се извършва съгласно дяловото участие на всяка от страните.

- Точно така - съгласи се примирено Дарси. - Това означава, че независимо че находището е от крито от моята компания „Англо-Персиян“, полето в Баба Гургур е собственост на всички нас.

При тези думи Калуст се усмихна. Спокойствието, с което Дарси бе изложил същността на клаузата, само потвърждаваше подозрението му, че англичанинът вече бе чул за връзките му с новия шах. Арменецът осъзна, че най-голямата полза от преврата в Техеран бе контролът над „Англо-Персиян“ в рамките на Турската петролна компания.

Уолтър Тийгъл се намръщи.

- Не знам дали съм съгласен с тези условия - каза американецът. - Струва ми се, че те са в разрез със свободния дух, който ръководи американския бизнес. Мисля, че трябва да възприемем политика на отворени врати, с други думи да имаме свобода на действие и равни възможности. Всеки може да прави сондажи, където намери за добре, и да печели от откритите кладенци. Така функционира здравият пазар.

Намесата на директора на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ предизвика едва забележимото одобрение от страна на Дарси.

- Добре звучи - съгласи се англичанинът. - „Англо-Персиян“ открива петрола в Баба Гургур и само тя ще се възползва от печалбата! Всъщност такива са правилата на свободния пазар.

- А ние можем да правим сондажи, където решим - побърза да добави Тийгъл. - Нашите експерти твърдят, че Месопотамия крие неподозирани възможности и със сигурност има още много петролни полета, които...

Президентът на „Англо-Персиян“ вдигна ръка.

- Един момент! - възкликна той. - Не можете да влизате в Месопотамия, все едно отивате на разходка на „Пикадили“. -Замисли се за момент и добави: - Или във вашия случай „Таймс Скуеър“...

- Свобода на действията - настоя американецът. - Трябва да възприемем политика на отворени врати.

- По решение на Обществото на народите Месопотамия е британски протекторат, сигурен съм, че го знаете. А в британските протекторати управляват... британците!

- Но моля ви! - възрази Тийгъл. - Върти ми се смътната идея, че Америка също е победителка във войната. Не можете да се отнасяте към нас така, сякаш нямаме никакви права!

Американецът и британецът се впуснаха в разпален спор за правата, който бе прекъснат, когато Калуст, по примера на колегата си Дарси, почука с лъжичка по чашата си и ги накара да замълчат.

- Навярно забравяте, господа, че в момента съществува само една компания в света със законното право да експлоатира минералните залежи в района на Ирак, бивша Месопотамия - каза той с равен тон и непроницаемо изражение. - И това е Турската петролна компания.

Тийгъл ядосано удари с юмрук по масата.

- Майната й на Турската петролна компания! - кресна той. - Не монополите движат световната икономика! Възможна е само политика на отворени врати!

- Интересно е да чуеш човек от „Стандарт Ойл Ню Джърси“ да се оплаква от монополите - отбеляза невъзмутимо арменецът. - Нима самата „Стандарт Ойл“ не саботира в продължение на години конкурентите си, упражнявайки монополна политика?

- Не това е темата на срещата ни!

Калуст се усмихна.

- Може би - отстъпи той. - Но връщайки се на въпроса, заради който сме се събрали, си позволявам да повторя, че само Турската петролна компания притежава концесия за експлоатация на съответните територии от бившата Османска империя със съгласието на новото иракско правителство.

- И аз ще повторя - нападна го Тийгъл, като хвърли на арменеца леден поглед, - че всеки може да прави сондажи, където сметне за добре. - Удари по масата, за да придаде по-голям ефект на думите си. - Отворени врати!

Калуст не отговори веднага. Вместо това огледа мъжете около масата, вглеждайки се в лицата на ръководителите на всички делегации, и накрая отново насочи поглед към изпълнителния директор на „Стандарт Ойл Ню Джърси“.

- В такъв случай никой не притежава концесията.

В конферентната зала надвисна тишина.

Думите на арменеца, макар произнесени почти шепнешком, зашлевиха присъстващите и им отвориха очите за реалността. Всеки от тях тихо обмисляше истинското значение на изявлението на арменеца. За добро или за лошо права над концесията за петролна експлоатация на територията на бившата Османска империя имаше само Турската петролна компания. Ако само една от фирмите започнеше да действа против конгломерата, концесията ставаше невалидна. Нима бе възможно нещо толкова елементарно да им убегне?

Неспособен да спори с очевидното и притиснат до стената, Уолтър Тийгъл си пое дълбоко дъх и унило отпусна рамене. Той също бе осъзнал, че сам не може да притежава концесията.

- Господин Саркисян - заговори мрачно той, - в тази невъзможна ситуация вие се държите просто невъзможно!

Калуст запази спокойствие.

- Съжалявам, но това е положението - отвърна просто той.

- Петролната концесия в бившата Османска империя принадлежи единствено на Турската петролна компания. Докато всички не го проумеят, няма да стигнем доникъде. Не можем да рискуваме с политика на отворени врати, защото вратата вече е затворена и ако я отворим отново, ще прекараме години в спорове, ще се изпокараме помежду си, ще навлезем в нови разговори с иракското правителство и нови лобистки игри, които ще ни струват цяло състояние в подкупи и знам ли какво още! Този път ще ни отведе обратно до стартовата линия. - Арменецът замълча, за да даде време на всички да схванат идеята. - Така, вместо да воюваме помежду си, предлагам да си сътрудничим. Това е единственият възможен път.

Тийгъл се обърна към многобройните членове на своята делегация и се посъветва с директорите на другите американски компании. Хората от „Сокони“ и „Гълф Ойл“ изглеждаха особено развълнувани и останалите делегации от време на време успяваха да доловят по някоя и друга дума, като например „невъзможно“ или „неприемливо“, от тихото им шушукане. След петминутен разгорещен спор американците, изглежда, бяха достигнали до обща позиция. Тийгъл отново взе думата.

- Съжалявам, приятели, но не можем да се съгласим - каза той, поклащайки глава. - Смятаме налагането на отворена политика за абсолютно необходимо!

Членовете на останалите делегации завъртяха раздразнено очи. Само Калуст остана невъзмутим.

- Нима не разбирате, че отворените врати ще проточат този процес с години, вероятно десетки години? Истината е, че права за иракската концесия има единствено Турската петролна компания и вие не можете да промените този факт. Концесията е наша само ако сме заедно. Ако се разделим, никой не може законно да експлоатира тези територии.

Американците отново поклатиха глави.

- Проблемът не е в Месопотамия - обясни Тийгъл. - Уговаряме концесии също в Кувейт и Бахрейн. Ако се съгласим Турската петролна компания да бъде изключителен собственик на петрола на цялата територия на бившата Османска империя, губим всичко това. Не можем да го допуснем!

Истинската причина за възраженията на американците най-после стана ясна. Калуст обмисли ситуацията за момент и докато сред членовете на делегациите отново се надигаше шепот, направи знак на служителя на хотела, който бе застанал до вратата на залата. Той се приближи до арменеца.

- В хотела има ли карта?

- Карта ли, господине? - учуди се мъжът. - Ами... разбира се! Имаме няколко.

- Тогава ми донесете една на Турция и Средния изток - помоли той. - Искам също и табло, на което да разпъна картата, за да виждат всички.

Служителят бързо напусна залата и се върна след няколко минути с табло и статив. Постави ги до кръглата маса и разпъна картата.

Калуст бавно се изправи и поиска от хората си нещо за писане. Крикор му подаде червен молив. В този миг шепотът замлъкна и в залата настъпи тишина. Делегатите любопитно наблюдаваха арменеца, който чертаеше дебела червена линия върху картата.

- Това е Османската империя през 1914 година - каза той, когато свърши. - Знам го, защото там съм се родил, живял съм и съм работил. - Махна неопределено с ръката, в която все още държеше молива. - Ако някой знае повече, моля, да заповяда.

Американците се взряха в картата. Червената линия ограждаше Турция, Арабския полуостров и Месопотамия. Бахрейн се намираше извън контура, но не и Кувейт.

Не и Кувейт.

Това означаваше, че петролните компании можеха спокойно да правят сондажи в страните с перспективни терени. Членовете на американската делегация се спогледаха и хората от „Сокони“ и „Гълф Ойл“ прошепнаха нещо на Тийгъл, което останалите не успяха да чуят. Директорът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“ кимна и се обърна към останалите делегации.

- При тези условия - заговори тържествено той - отворената врата се затваря.

През залата премина шепот на облекчение. След хиляди перипетии и години на напредък и отстъпление компаниите най-после се споразумяха. Всички станаха и си стиснаха ръцете. Уилям Дарси понечи да повика служителя и да поръча шампанско, но президентът на „Роял Дъч Шел“ го спря. До този момент Хендрик ван Тигелен бе наблюдавал спора мълчаливо, оставяйки Калуст да защити позицията, която най-много му отърваше. Арменецът току-що бе погребал политиката на отворени врати, както искаше Хендрик. Сега бе дошъл ред на арменеца да бъде погребан.

- Господа! - надвика холандецът глъчката в залата. Опасявам се, че остана един неизяснен въпрос.

Всички изненадано замлъкнаха.

- Какво има?

- Имам предвид начина на разпределение на дивидентите. Както навярно си спомняте, решихме те да бъдат изплатени в петрол. - Изгледа провокативно Калуст. - Това е най-добрият начин да избегнем данъците и съм сигурен, че никой няма да го оспори.

Делегатите се взряха в дребничкия арменец в очакване на реакцията му. Чувствайки, че всички го гледат, тъй като въпросът го засягаше пряко, Калуст взе чашата си и отпи глътка вода. После я постави леко на масата и въздъхна.

- Случаят е предаден на адвокатите ми - каза лаконично той. - Съдът ще се произнесе относно схемите, които ощетяват миноритарните акционери и потъпкват правата им. - Той замълча и се втренчи изпитателно в колегите си. - Освен това ще е интересно да разберем какво мисли съдът за игричките, с които искате да избегнете хазната...

- Няма да посмеете!

Калуст хвърли предизвикателен поглед към холандеца.

- Тогава изчакайте призовката си - отвърна спокойно. - Мисля, че е абсолютно незаконно принуждаването на акционер да получи печалбата си в натура, когато той е против това. Щом миноритарните акционери във „Форд“ не получават годишната си печалба под формата на гуми, волани или спирачки, защо аз трябва да ги получавам под формата на петрол? Няма никаква логика. Отлично знаете, че не разполагам със средства за рафиниране и разпределение. Какво искате да сторя с петрола, който ще изсипете пред дома ми? Аз съм миноритарен акционер в Турската петролна компания, не съм петролно дружество! Или ще отмените това абсурдно решение, или съдът ще се намеси и ще въдвори някаква справедливост!

Думите на арменеца предизвикаха смут сред присъстващите, които запротестираха шумно. Най-развълнуван от всички беше Уолтър Тийгъл. С почервеняло от възмущение лице, американецът клатеше глава и въздишаше като бик пред червения плащ.

- Господин Саркисян, вие много усложнявате нещата! - оплака се директорът на „Стандарт Ойл Ню Джърси“. - Наистина прекалено! Не е нужно съдът да си пъха носа в нашите работи!

- Тогава ми платете в пари.

- Нима не разбирате, че държавата ще ни вземе огромен дял от печалбата, ако разпределим дивидентите в пари? Та това е пълен абсурд!

- А вие, господин Тийгъл, не схващате ли, че няма как да използвам хилядите барели петрол, които ще изтърсите пред дома ми! Какво искате да ги правя?

- Не сме виновни, че не разполагате с рафинерия и структури за съхранение и разпространение. Проблемът си е ваш!

- Хайде, моля ви! Откога дивидентите в компаниите се изплащат в натура?

Членовете на отделните делегации засрамено се спогледаха. Ситуацията стигаше до задънена улица, а дребничкият арменец не се даваше. При все това не можеха да понесат мисълта за разпределение на печалбата в пари, щом една голяма част от нея щеше да потъне в държавната хазна. Всички бяха на мнение, че е недопустимо да поднесат на тепсия толкова пари, особено когато можеха да го избегнат. Но освен това съзнаваха, че идеята не беше особено етична и вероятно нямаше да издържи в съда, което щеше да е истинска катастрофа. Как да убедят Калуст?

Възцарилата се неловка тишина бе нарушена от шефа на френската делегация, който до този момент не бе продумал. Прокашля се и се наведе над масата.

- С ваше позволение искам да предложа решение - каза сенатор Жан-Марк Ерто. - Предлагам мосю Саркисян да получи своя дял от петрола и веднага да го продаде на Френската петролна компания.

Калуст се намръщи.

- На каква цена?

- На пазарната цена в момента на продажбата.

Арменецът се обърна към Робърт Кук и сина си, за да се посъветва с тях. Двамата кимнаха, тъй като не виждаха нищо нередно в това решение. Калуст присви очи и обмисли предложението, търсейки слабо място или капан. Все пак отговорът му отне само няколко секунди.

- Съгласен съм.

В конферентната зала се чуха въздишки на облекчение и по лицата на присъстващите се разляха усмивки като пяната на шампанското, които предизвестяваха пристигането на бутилките „Дом Периньон“. Адвокатите получиха нареждания да запишат взетото решение и по масата избухна забързано тракане на машинописни машини.

Докато текстът се оформяше, делегациите се събраха в салона на хотела, за да го отпразнуват. От чашите се лееше шампанско и предприемачите освобождаваха напрежението с нервен смях. Все пак имаха повод. Споразумението за червената линия можеше да се окаже най-важното съглашение в историята на петролния бизнес.

- Приятелю Саркисян! - каза ласкаво Жан-Марк Ерто. - Поздравявам ви!

Арменецът наблюдаваше тържеството, което се вихреше в салона. Хендрик и Тийгъл се прегръщаха като стари приятели, а Дарси сладко си бъбреше с Крикор.

- Погледнете ги - каза той. - Мъжете от петролния бизнес са като котките. Като ги слушаш, никога не знаеш дали се бият, или правят любов...

Президентът на Френската петролна компания се разсмя, развеселен от това сравнение.

- Мисля, че сега се обичат - отбеляза той. - Накрая приятелството винаги печели, не мислите ли?

Калуст се взря в събеседника си. Вярно бе, че господин Ерто му бе помагал в трудни моменти, включително и сега, но той просто не можеше да забрави, че французинът беше заговорничил зад гърба му заедно с другите акционери по въпроса с разпределянето на печалбата. Да не говорим за Хендрик, който заради глупав спор преди седмици очевидно с лека ръка бе захвърлил години сътрудничество и дори приятелство, които ги бяха свързвали по целия път до този тъй важен момент. Или пък Дарси, с когото бяха смъртни врагове, но днес го наричаше „стари приятелю“ само защото Калуст бе близък на новия шах на Персия.

- В този бизнес, сенатор Ерто - заговори мрачно арменецът, - приятелствата са също толкова хлъзгави, колкото и петролът.

Французинът разбра, че забележката се отнасяше и до него самия, но вместо да каже нещо, той достойно я преглътна с малко шампанско. Сетне се вгледа в дребничкия си събеседник.

- Моментът не е подходящ за горчиви мисли, приятелю - усмихна се той. - Празнувайте! Това споразумение ви превърна в нещо, с което никой друг не може да се похвали.

- Така ли? В какво?

Сенаторът отпи още една глътка шампанско и вдигна чашата си високо над главата на арменеца, за да му отдаде чест.

- Станахте най-богатият човек на света.

ПРОСТОРНОТО ФОАЙЕ, облицовано в италиански мраморни плочи, покрити с огромен персийски килим, завършваше с великолепно широко и лъскаво стълбище, което се виеше нагоре със своя парапет от ковано желязо, а в основата му бе поставена статуя на жена от полиран бял камък, толкова светла и блестяща, сякаш бе изваяна от слонова кост.

- Ах, „Диана“ на Удон! - възкликна първият гост, сър Кенет Барк, съзерцавайки скулптурата с чаша шампанско в ръка. -Поздравявам ви, драги Саркисян! Истинско съкровище, няма съмнение. Все още не мога да повярвам, че от „Ермитажа“ са я продали.

Домакинът доволно изсумтя.

- Вече ми предложиха един милион долара за нея, знаете ли? Но не я продавам. Мястото на „Диана“ е тук.

Строежът на голямата резиденция на „Иена“ номер 51 бе отнело две години и половина, обзавеждането бе продължило пет месеца, но най-после беше завършена. За да го отпразнува, Калуст бе организирал елегантно тържество в тесен кръг, на което бе поканил уредника на Националната галерия и негов съветник по закупуването на художествени творби сър Кенет Барк, както и пълномощния министър на Персия в Париж Реза Мосед. И сина си, разбира се.

Чу се звънецът на вратата и Нунуфар се втурна да отвори.

- Сигурно е Негово Превъзходителство.

Наистина беше министър Мосед - блед и нисък мъж, с когото Калуст се срещаше, когато персийското правителство се нуждаеше от съвет по въпроси, засягащи петролните концесии. Макар мюсюлманин, съблазнителният вкус на шампанското не му бе чужд и дипломатът отпиваше от чашата си, докато домакинът го развеждаше из къщата.

- Няма съмнение! - повтори няколко пъти той. - Този палат е достоен за най-богатия мъж на света.

- Не говорете така, господин министър - отвърна Калуст с престорено неудобство. - Това е просто една скромна вила...

- А, трябва да е много скъпа вила - пошегува се сър Кенет Барк. - Представям си данъците, които досега не плащахте, защото бягахте от хазната като дявол от тамян! Нали затова живеехте в хотел? Как ще твърдите сега, че сте просто турист, щом вече имате дом?

- Драги, няма да дам и стотинка.

- Така ли? - Той махна с ръка наоколо. - Ами това?

Домакинът посочи към статуята „Диана“ и картините във фоайето.

- Нима не виждате всички тези произведения на изкуството? - попита той. - Сградата се води музей. - Повдигна вежди. - Както знаете, музеите не плащат данъци...

В къщата отекна смях.

- Ах, друже! Не си поплювате...

Липсваше само Крикор.

Докато го чакаха, домакините показаха на гостите си някои от стоте картини, изложени в резиденцията. Разходиха се из приемните зали, сега превърнати в галерии със специални лампи, които осветяваха изображенията, а температурата и влажността се регулираха от климатична инсталация, която впечатли всички.

- Oh, c`est magnifique![37] - възкликна министър Мосед, когато застана пред осветената картина на Рубенс. - Тези платна са достойни за „Лувъра“!

Гостите се полюбуваха на портрета на Хелена Фурман, на черната сатенена рокля и перото в ръцете й, сътворено от четката на Рубенс.

- Честно казано, господин Саркисян - подхвърли сър Кенет Барк, - подобни съкровища не трябва да остават скрити. Трябва да отворите вратата си за посетители. Познавам ценители на изкуството, които със сигурност биха искали да се насладят на тези красоти.

Лицето на Калуст грееше от гордост.

- Знаете ли, скъпи друже - заговори той със сведен от привидна скромност поглед, - аз съм ориенталец, а ние, ориенталците, обикновено не сваляме кхимара от лицето на жените от харема, за да радват чуждите погледи.

Забележката породи нови изблици на смях.

- Добре казано - каза персийският министър и погледът му отново попадна върху портрета на Хелена Фурман. - Но кажете ми, какво ви гарантира, че тази картина наистина е на Рубенс?

Домакинът и уредникът на Националната галерия съучастнически се спогледаха.

- Експертизата направи самият сър Кенет - разкри Калуст. - Допитах се до още двама специалисти, които също потвърдиха автентичността на творбата веднага щом пристигна от „Ермитажа“. Бъдете спокоен. Картината наистина е на Рубенс.

Но Реза Мосед не се отказа.

- Ами ако въпреки всичко се окаже, че картината е фалшификат? - Заговори по-тихо, сякаш искаше да уточни нещо важно. - Просто отбелязвам, че е възможно, нищо повече. - Възвърна нормалния тон на гласа си. - При това положение още ли ще харесвате картината?

Арменецът поглади брадата си и се замисли, докато погледът му се губеше в бялото перо на платното.

- Ако е фалшива ли? В такъв случай картината ще изгуби стойността си.

- Но ще продължите ли да я харесвате?

- Разбира се, че не.

- Все пак това ще е същата картина - отбеляза персиецът.

- Значи, твърдите, че красотата на творбата зависи от подписа върху нея. Не смятате ли, че е малко прекалено?

Калуст отново погледна към сър Кенет, но този път го молеше за помощ.

- В този случай красотата на картината не зависи от това кой я е подписал - намеси се уредникът на Националната галерия. - А от нейната автентичност.

- Да, но това не отговоря на въпроса ми - настоя министър Мосед. - Автентична или не, картината си е същата. Защо в единия случай платното е красиво, а в другия - не? Все пак си е същата картина...

- Всъщност повдигате много интересен и важен въпрос - отбеляза англичанинът. Обърна се към Калуст. - Помните ли, господин Саркисян, когато веднъж ви казах, че между доброто и красотата съществува тясна връзка?

- Как да не помня? Това е историята за вулкана, който застрашава живота ми и аз го намирам за ужасяващ, и за вулкана, който, наблюдаван отдалеч, е изумително красив.

- Този пример показва връзката между доброто и красотата - потвърди сър Кенет. - Навремето обаче не ви казах, че красотата е свързана и с истината. Да кажем, че образува триъгълник с доброто и истината. Въпросът, зададен от Негово Превъзходителство, ни препраща точно към този аспект на истината. Защо една автентична картина е красива, а фалшивата не е? Отговорът е обезпокоително елементарен: автентичното е истинско, а фалшивото е лъжливо. С други думи красотата по природа е истинска, дори и вашата истина да е просто метафорична. „Оливър Туист“ от Чарлс Дикенс е красив роман, защото ни разказва истината за момчетата от лондонските улици; „Процесът“ от Кафка също е хубава книга, тъй като ни разкрива реалността на съдебната система, където човекът всъщност няма никакви права. „Пиета“ на Микеланджело е изключително красива скулптура, защото достоверно ни показва болката на майка, изгубила детето си. Моцартовият „Реквием“ е прелестна мелодия, защото изразява истината за трагедията на смъртта.

Калуст насочи вниманието си към пълномощния министър на Персия.

- Да, точно така - каза той, присвоявайки си думите на съветника си по изкуство. - Тази картина на Рубенс е красива, защото е автентична. Ако беше фалшификат, сега щяхме да съзерцаваме една лъжа. Красотата на „Портрет на Хелена Фурман“ се крие в неговата истинност.

- Именно защото е истинска, красотата се свързва с доброто - подчерта сър Кенет. - Сякаш красотата, доброто и истината са трите върха на един и същи триъгълник.

Домакинът заведе гостите си на първия етаж и им показа разкошно обзаведената си спалня, от която се влизаше в изящно изработена баня.

- Знаете ли на кого ми напомня този стил? - попита уредникът на Националната галерия, от чийто поглед не убягваше нито един детайл. - На Лалик[38].

Арменецът се усмихна, сияещ от щастие.

- Точно Лалик я е правил!

- Наистина ли?

- Запозна ни Сара Бернар на един от приемите, организирани от Нунуфар преди години и... voilà!

Излязоха на просторна тераса, облицована с италиански мозайки. Имаше тисов плет, който хвърляше сянка в голямо правоъгълно езеро с шадравани. Внушителни мраморни колони поддържаха съоръжение с висящи градини, а малко по-нататък, сякаш бе част от двора на резиденцията, се издигаше Триумфалната арка. Струваше им се, че бяха преместили Версай в центъра на Париж.

Вниманието на гостите бе привлечено от безспирно чуруликане и те забелязаха клетките в дъното на терасата.

- Птици ли има тук?

В отговор очите на Калуст заблестяха. Той ги поведе нататък и им показа отделеното пространство, където се разхождаха фазани, пауни, пеликани, папагали и други птици - истинска феерия от цветове и звуци. Домакинът отвори вратата на клетката, извади два пауна с пищни пера и ги пусна на терасата пред очарованите гости.

- Както знаете, паунът е символ на персийския престол - каза арменецът. - И така, в чест на Негово Величество днес ще оставим тези два пауна на свобода. - Той се взря в птиците, които вече се разхождаха наоколо. - Не са ли красиви?

Птиците се повъртяха малко сред присъстващите на терасата, но вероятно изплашени от толкова много хора, размахаха крилата си, скочиха върху плета и полетяха, предизвиквайки тревожни възгласи от страна на гостите. Всички се втурнаха към плета и видяха птиците да кръжат над улицата, докато накрая кацнаха. Като същински пешеходци те заприпкаха по булевард „Иена“, като се спираха да клъвнат каквото намерят по асфалта пред погледа на минаващите парижани.

- О, не! - възкликна Калуст. Обърна се отчаяно към приветливия иконом, който придружаваше господаря и гостите му по време на обиколката из къщата. - Жилбер, направи нещо! - Посочи към улицата. - Отиди да ги прибереш, по дяволите! Обади се на полицията! Извикай пожарникарите! Размърдай се, човече!

Икономът смутено се обърна и изчезна в къщата. Гоститс останаха навън, наблюдавайки как пауните се разхождат по авеню „Йена“. След малко се появи изплашеният Жилбер и се затича след тях, в същия миг дойдоха и жандармите, които се опитваха да му помогнат да хване пауните, прелитащи от едно място на друго. След малко долу дотичаха и портиерите, четиримата прислужници и телефонистът. На улицата настана истинска суматоха, която бързо се премести на ротондата на площад „Етоал“, няколко метра по-нататък, накъдето бяха избягали птиците, последвани от преследвачите си.

Голямата трапезария на партера бе помещението, около което бе изградена останалата част от резиденцията. Гостите се възхитиха на изящната декорация - по стените висяха златни и сребърни гоблени, изработени през XVI век във Ферана по поръчка на кардинал Матуа. Стомасите им обаче започваха да стържат. Всъщност именно гладът ги накара да напуснат терасата, от където следяха със смесени чувства спектакъла по залавянето на пауните около площад „Етоал“; гостите се забавляваха, а домакинът наблюдаваше гледката угрижено.

- Ама че работа! - оплака се Калуст. - Само гледайте как ще изгубя великолепните си пауни! - Погледна часовника и салона и нетърпеливо цъкна с език. - Ах, този Крикор! Закъснява вече с цял час!

- Да, по-добре да започваме - каза Нунуфар и плесна с ръце към прислужниците. - Сервирайте обяда!

Настаниха се около махагоновата маса, а след малко се появиха портиерът и двама слуги с новината, че един от пауните е кацнал върху Триумфалната арка. Този подвиг бе посрещнат с възхищение сред гостите и породи някои коментари, когато бе сервирано първото от четирите ястия, приготвени за обяда - фазан с кестени и сливи, който ухаеше божествено.

- Фазанът - пошегува се сър Кенет Барк - нали не е от вашия птичарник?

Всички се разсмяха.

- Обикновено - обясни Нунуфар - не ядем обитателите на дома си.

Домакинята се увлече в оживен разговор с уредника на Националната галерия и поиска мнението му за няколко бижута, които бе купила от „Картие“ преди няколко дни, докато Калуст бе посветил вниманието си на министър Мосед.

- Е, как вървят нещата с „Англо-Персиян“? - поинтересува се той. - Дарси прилично ли се държи?

Дипломатът се засмя.

- О, господин Саркисян, беше наистина забавно! Благодарение на вашите изчерпателни съвети Негово Величество отмени концесията от 1901 г. и договори нова. „Англо-Персиян“ имаха наглостта да декларират само триста хиляди долара приходи за 1931 г., представяте ли си?

- Предупредих ви. Когато видях счетоводните книги от миналата година, веднага разбрах, че тези типове укриват печалбата си, за да ви плащат по-малко.

- Както сигурно предполагате, Негово Величество толкова се вбеси, че анулира концесията по вашия добросърдечен съвет. След това я предоговорихме с по-висока рента. Заплашиха ни със съд, с оплакване до ОН и какво ли не още, но накрая се примириха.

- Какъв е районът на концесията?

- Намалихме я на една пета, както ни препоръчахте. Сега разполагаме с четири пети от терена, които да отдадем на други компании. Имате ли някоя предвид?

- Може би. Ще ви кажа по-късно.

Персийският министър отпи глътка червено вино.

- Какво мислите за новата власт в Германия? - попита той, щом остави чашата си на масата. - Как ви се струва този господин Хитлер?

Смяната на темата на разговора заинтригува домакина и той се зачуди каква ли е целта на въпроса.

- Не вярвам на германците още откакто живеех в Константинопол - отвърна Калуст. - Те са безскрупулни грубияни, неизтощими като машини, но също толкова студени, сякаш лишени от чувства. Стига ви да видите как военните на кайзера с бездействието си помогнаха на турците в изтребването на сънародниците ми по време на Световната война. Тези хора нямат сърца, казвам ви. - Наведе се към госта си. - Не ми казвайте, че Негово Величество шахът възнамерява да даде на германците част от концесионния терен, отнет от „Англо-Персиян“...

Дипломатът смутено се усмихна.

- Много сте проницателен, както винаги... - потвърди той. - Но това е само идея. Негово Величество би желал да узнае мнението ви за господин Хитлер.

Домакинът се облегна назад и се замисли.

- Не се забърквайте с него - каза накрая той. - Съдейки по изявленията му, откакто е станал канцлер, господин Хитлер е военен авантюрист, а това не предвещава нищо добро. Думите, които чуваме от Берлин, напомнят малко на германските речи преди Световната война. Интересно, че по онова време господин Чърчил бе Първи лорд на Адмиралтейството и добре си спомням, когато каза, че войната с Германия е неизбежна. Какво стана? Избухна война. Сега отново господин Чърчил предупреждава, че господин Хитлер е повел Германия в същата посока. Щом първото му предсказание се сбъдна, може би така ще стане и с второто.

Персийският пълномощен министър придоби скептично изражение.

- Не ни ли стига Световната война? Наистина ли смятате, че в Европа ще избухне нов конфликт?

- Опасявам се, че ако господин Хитлер не се оттегли от властта, войната ще е неизбежна.

Слугите отнесоха предястието от фазан и започнаха да сервират нови ястия, но министър Мосед дори не забеляза; бе твърде погълнат от важния въпрос, който обсъждаха.

- Ако някой друг, а не вие, бе казал това, нямаше да повярвам - отбеляза той. - Според вас по какъв начин Персия би могла да се замеси в евентуална война в Европа?

Калуст разпери ръце, сякаш отговорът беше очевиден.

- Чрез петрола, разбира се! Не забравяйте, че германците не разполагат с директен достъп до петролните находища. Те бяха изключени от концесията на Месопотамия след Световната война и зависят от нашите доставки. Ако искат да станат велика империя, трябва да се сдобият със собствени петролни кладенци.

- Значи, несъмнено ще ни платят щедро за концесията на нашите територии...

- Безспорно - призна арменецът. - Но дали това влиза в интересите на Персия в дългосрочен план? Не забравяйте, че страната ви граничи с Британска Индия. Ако избухне война и вие снабдявате Германия с петрол, Великобритания ще трябва да нападне Персия, за да осуети доставките на горива. Германците ще отвърнат и страната ви ще се превърне в огромно бойно поле. - Размаха пръст срещу събеседника си, сякаш го предупреждаваше. - Сигурни ли сте, че точно това искате?

Дипломатът го гледаше втрещен.

- Наистина ли смятате, че подобно нещо е възможно?

Арменецът впи черните си очи в министъра, сякаш за да подчертае думите си.

- Не се забърквайте с германците - заяви твърдо той. - С тези семена няма да пожънете добра реколта.

Министър Мосед замълча за момент, разсъждавайки над думите на събеседника си. Бе свикнал да се доверява на дребничкия арменец, когото шахът толкова уважаваше, и казаното от него днес го бе шокирало. След няколко минути се посъвзе. Пъхна ръце в джобовете на фрака си и отново се обърна към домакина.

- Знаете, че Негово Величество и аз ценим високо мнението ви - каза той и извади от джоба някакъв плик с печат на пауновия трон в ъгъла. - Ето защо чрез това писмо, изпратено ми от Негово Величество, ви предлагам персийско гражданство и ви каня да станете икономически съветник на нашата легация и преди всичко на двореца.

На масата настъпи тишина, породена от този тъй неочакван тържествен момент. Дипломатът стана от мястото си и с лек поклон връчи писмото на домакина. Калуст, който също се бе изправил, кимна, взе плика и го отвори. Прочете писмото от шаха, което представляваше официална покана. Сетне сгъна документа и също се поклони.

- Уведомете Негово Величество шаха, че съм поласкан от оказаното доверие и че ще направя всичко по силите си да оправдая възложените отговорности.

Нунуфар и двамата гости го аплодираха и за да отпразнуват случая, Калуст нареди да донесат още шампанско. Прислужниците се втурнаха към кухнята и точно когато се върнаха с бутилките „Дом Периньон“, се чу звънецът на вратата.

- Сигурно е Крикор! - възкликна домакинът. - Най-сетне.

Тъй като икономът още не се бе върнал от лова на пауни, един от слугите отиде да отвори. Във фоайето се чуха гласове и миг по-късно в трапезарията влезе Крикор.

Зад него вървеше жена, която Калуст разпозна с нескрита неохота.

- Извинете, че закъсняхме - поздрави весело Крикор. - Мария Силвия се забави с тоалета си. Знаете ги какви са жените... Винаги се бавят.

Двамата новодошли поздравиха гостите и семейство Саркисян. Калуст посочи местата им около масата, но преди да се настанят, Крикор хвана Мария Силвия за ръка и се изправи пред родителите си.

- Първо искам да ви съобщя нещо - каза тържествено той и загледа приятелката си. - Тази сутрин поисках ръката на Мария Силвия. - Отново се обърна към родителите си и се усмихна глупаво. - Щастлив съм да ви кажа, че тя прие.

Думите на бъдещия младоженец бяха посрещнати с абсолютно мълчание.

Смаян от изявлението на сина си, Калуст понечи да каже нещо, но не можа да издаде и звук, като риба на сухо. Съвзе се от моментното си вцепенение едва когато чу вик и усети някакво движение до себе си. Обърна се стреснато и видя свлечено на пода тяло.

Нунуфар бе припаднала.

СЛЪНЧЕВИТЕ ЛЪЧИ СЕ ПРОМЪКВАХА ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА и падаха върху фактурите на бюрото. След обичайното турско кафе, което бе изпил в кабинета си на „Сейнт Хелънс Плейс“, Калуст погледна купищата документи пред себе си, събирайки сили да ги прегледа. Поради пословичното си недоверие арменецът държеше сам да проверява всички финансови отчети, за да се увери, че не го мамят. Затова прегледът на разходите на фирмата се бе превърнал в сутрешен ритуал.

Проблемът бе, че тази сутрин нямаше сили за нищо. Въпреки бурните възражения против този безумен брак, синът му все пак се бе оженил за лудата испанка. Церемонията се бе състояла преди три седмици в регистрационната служба на „Принсис Роу“ и единственият свидетел, изглежда, е била майката на онази глупачка. Баща й, който очевидно притежаваше малко здрав разум, се бе противопоставил на некатолическия брак и бе отказал да присъства. Седнал зад бюрото си, Калуст поклати глава. Как е възможно Крикор да постъпи по този начин? Да се ожени за католичка? Да не си е изгубил ума?

Проточи шия и видя Крикор да преглежда договори. Меденият им месец в Довил бе продължил две седмици и младежът вече се бе върнал на работа. Арменецът се взря в съсредоточеното в работата лице на сина си. Струваше му се, че напълно се е възстановил от изпитанията, преживени в лапите на турците, въпреки че Нунуфар му бе казала, че все още сънува кошмари за похода, убийствата, на които бе станал свидетел, и загиналото там арменско момиче. И то след като вече бяха минали повече от петнайсет години. Горкичкият, навярно бе преживял ужасни неща...

Тези мисли смекчиха яда на Калуст. В крайна сметка момчето му бе преживяло много. Но в ума му бързо се появи образът на откачената му снаха и яростта се върна с още по-голяма сила. Как изобщо се случи Крикор да се ожени за толкова противно създание? Нима вече си нямаха уважението? Що за времена! Къде се е чуло и видяло синове да се противопоставят на родителите си? Без съмнение ценностите отиваха по дяволите и светът бе полудял.

Той раздразнено посегна към фактурите. Прегледа една, после втора, трета. Бяха разходи на кантората за последните няколко дни - за почистване на пода, закупуване на хартия и изпращане на колет по пощата. Преглеждаше ги една по една, докато не попадна на нещо, което привлече вниманието му. Беше фактура от „При Джордж“ - една кръчма наблизо. Пишеше „Обяд за господин Крикор“, който възлизаше на осемнайсет шилинга и шест пенса.

- Ах, безделник такъв!

В друг случай може би нямаше да обърне внимание. Но не и днес, не и след като синът му се бе опълчил и бе сключил брак против волята на баща си, и бе довел побъркана снаха. Не, това нямаше да остане безнаказано.

С пулсиращи от яд вени, Калуст стана и с бърза крачка се отправи към Крикор с фактурата от ресторанта в ръка.

- Какво има? - попита синът му, когато го видя да изниква пред бюрото с гневен поглед. - Случило ли се е нещо?

Калуст припряно му показа фактурата.

- Какво е това?

Крикор я взе и я прочете няколко пъти, докато се мъчеше да отгатне какво толкова е ядосало баща му.

- Кокошка с аспержи и желе - обядът, който онзи ден си поръчах от кръчмата - обясни той. - Трябваше да проверя плащанията по нашия дял в Турската петролна компания и тъй като бе спешно, реших да не излизам за обяд. - Вдигна поглед и върна фактурата. - Защо?

Обяснението не стигна на баща му, който продължаваше да го гледа укорително.

- Не те ли е срам да приписваш на кантората разходите си за храна? - изръмжа той. - Не ти ли стигат парите, които ти давам?

Синът му го погледна учудено, сякаш думите на Калуст нямаха никакъв смисъл.

- Проверявах плащанията и нямах време да обядвам навън.

- И защо не плати с твоите пари? - настоя баща му, решен да доведе нещата докрай. - Какво правиш с парите, които ти давам? Пилееш ги, нали?

- Какви пари? Дори не получавам заплата за работата си при вас!

- Но аз покривам всичките ти разходи! Кой плати медения ти месец в Довил? Аз! - Махна с ръка към прозореца. - Кой купи онзи Hispano-Suiza, паркиран отпред? Аз! - Посочи костюма на Крикор. - Ами този Gieves & Hawkes от „Севил Роу“? Пак аз! За всичко плащам аз!

Обвинителният тон на баща му ядоса Крикор и в гърдите му се надигна възмущение.

- Хубаво е, че го споменавате, защото мисля, че е време да започнете да ми давате заплата! - отвърна той. - Не искам милостиня! Искам просто да ми плащате за работата, която върша в службата ви!

- Я виж ти! - възкликна с престорена изненада Калуст. - Някога нещо да ти е липсвало? Обличам те, храня те, образовам те. Дори платих медения ти месец!

- Ами дошло е време да спрете да ми давате подаяния! Не ги искам! Унизително е постоянно да ви моля за нещата, от които имам нужда! Вече съм възрастен човек, на четирийсет години съм, ожених се, работя здраво и заслужавам да получавам заплата! Не искам да живея от милостинята ви!

- Какво искаш да кажеш?

Крикор скръсти ръце на гърдите си и решително погледна баща си; не бе планирал да води този разговор тъкмо сега, но баща му бе започнал и той щеше да се възползва от възможността. Особено след глупавия претекст, с който бе дошъл да се заяжда за разходите му.

- Не разбирате ли? Искам да ми давате заплата!

Калуст опря пръст в слепоочието си.

- Имай разум, сине. Никога не си бил лишаван от нищо, няма и да бъдеш.

Крикор обвинително размаха пръст.

- Искате да контролирате разходите ми и да ме държите зависим! - извика той. - Но това ще свърши, и то още сега. Вече не съм дете! Искам заплата за работата, която върша!

- И дума да не става!

Двамата се гледаха известно време в безсловесен дуел. Мълчанието бе внезапно нарушено от Крикор, който скочи от мястото си и отиде за палтото си, увесено на закачалката до прозореца. Облече се, докато се отправяше към вратата и я отвори със замах. Преди да излезе, се обърна и рече предизвикателно:

- Няма да оставя нещата така!

И затръшна вратата.

Сдържан трепет бе обзел малката тълпа, която се бе стекла в Тронната зала; чуваше се тих шепот, прекъсван от нервен женски смях и някое и друго прокашляне. Всички мъже носеха униформи, в това число и индийските махараджи със своите шарени одежди, с изключение на американския посланик и неговата легация, които залагаха на черен фрак и вратовръзка. Единственият наистина универсален за случая аксесоар бяха задължителните за кралския двор бели ръкавици.

Очарован от пъстротата на салона, Калуст огледа жените. Носеха дълги наметки, чиито краища се диплеха по ръцете, но най-интересни бяха трите пера и тиарите, украсяващи косите им. В този миг той се възхити на Нунуфар, която винаги избираше подходящия за случая тоалет. Преди да излязат, той я бе укорил за всички дрънкулки, с които бе обсипала раменете и косата си, но сега разбра, че те не бяха просто женски каприз, а дворцов етикет.

- Не забравяйте за протокола, господин Саркисян - прошепна му някой. - Щом застанете пред Техни Величества, трябва да се поклоните, навеждайки тялото си само от третото копче надолу. Такъв е стриктният протокол в Бъкингам.

Обърна се към мъжа, който го бе заговорил. Беше Реза Мосед, пълномощният министър и ръководител на дипломатическата легация, от която бяха част и семейство Саркисян.

- Третото копче ли?

- Да, трябва да се поклоните, като се наведете само до третото копче от горе надолу на униформата си. Останалата част от тялото ви трябва да бъде изправена.

За миг Калуст изпадна в паника. Чак сега ли се сетиха да му кажат? Отдалечи се до една огледална стена. Застана пред нея и леко се приведе. Прекалено ниско. Изглеждаше му невъзможно. При втория опит само сведе глава. Стигна само до първото копче.

- По дяволите! Трудно е!

Прехапа устни и се опита да се концентрира. Трябваше да стигне до третото копче, да му се не види! Наистина ли бе толкова сложно? Наведе главата и торса си, но така всички копчета бяха обърнати към пода. Отново не успя. Хвърли отчаян поглед към персийския дипломат, сякаш го молеше за помощ.

- Приведете торса само от третото копче нагоре - повтори пълномощният министър, окуражавайки го да продължи. - Третото копче, нали? - Махна бързо с ръка. - Упражнявайте се, хайде.

Арменецът се обърна към огледалото и поднови опитите, но колкото и да се стараеше, поклонът не се получаваше. Сигурно има някаква специална техника, помисли си той. Как да я развие само за няколко минути? Все пак всеки момент ще...

- Дами и господа! - прогърмя някакъв глас. - Негово Величество кралят!

Обявлението хвана Калуст неподготвен. Вече? Пристъпи бързо към легацията и застана до жена си. Всички тръпнеха в очакване, тъй като това бе първият път, когато новият крал се появяваше пред дипломатическия корпус в Лондон. Арменецът съзря шамбелана, придружен от трима офицери с бели палки, които стъпваха заднешком. Сетне всички с възхищение насочиха погледи към младия крал Едуард VIII, който вървеше след тях. Баща му, крал Джордж V, се бе споминал само преди няколко месеца, а вече се носеха слухове за новия владетел. Говореше се, че щял да се жени за някаква разведена американка. Дали бе вярно? Трябваше ли да се толерира подобно поведение?

Чуждестранните легации се отдръпнаха в две редици, за да сторят път, и всички дипломати и техните съпруги се поклониха, а перата по шапките им се олюляха леко като житни класове в златна нива. Новият крал мина покрай тях, помахвайки с ръка, а зад него със застинали усмивки и сериозни лица вдървено вървяха останалите членове на кралското семейство и двора. Кралят седна на трона, а на подиума около него, като почетна стража, се подреди семейството му.

- Негово Превъзходителство посланикът на Съединените американски щати господин Дейвид Самюелсън.

Дойде ред на представителите на дипломатическия корпус. Първи бе американският посланик, чието име бе произнесено с помпозна тържественост. Той се поклони, преди да представи хората от легацията си. Посланиците не бяха много и бързо преминаха на пълномощните министри. Докато членовете на дипломатическите мисии един по един се покланяха пред трона, Калуст внимателно наблюдаваше как се навеждат до третото копче, но тъй като бяха с гръб към него, не успя да види добре дали се справяха.

Това обаче не му попречи дискретно да поднови упражненията си. Опитва в продължение на цели двайсет минути и при всеки провал ругаеше тихо на арменски, за да е сигурен, че никой не го разбира.

- Негово Превъзходителство пълномощният министър на Иран обяви накрая шамбеланът, - господин Реза Мосед.

Едва щом чу името на министъра, Калуст осъзна, че идваше и неговият ред. Все още не бе свикнал с новото име на Персия, провъзгласено от шаха миналата година. Изглежда, в света бе избухнала епидемия от нови имена. Иранската легация се подреди пред трона и Калуст почти се затича, да застане навреме до Нунуфар. Видя как ръководителят на легацията се поклони на краля, който също кимна, трудно прикривайки отегчението си. После Реза Мосед започна да представя членовете на своята мисия.

- Господин Калуст Саркисян - съветник по икономическите въпроси, и съпругата му - каза иранският министър.

Нунуфар приклекна и повдигна леко полите на роклята си, а съпругът й се поклони по протокол. Само че Калуст толкова се престара в навеждането до третото копче, че загуби равновесие и едва не падна, предизвиквайки кратък смут сред присъстващите. Попитаха го дали е добре и той кимна, целият поруменял от срам. Сетне се отдръпна заднешком с пламтящо лице и се скри зад членовете на легацията. Истински позор!

- Какво ти стана? - прошепна Нунуфар. - Добре ли си?

- Опитах се да се наведа от третото копче и...

Жена му въздъхна и укорително поклати глава.

- Понякога си толкова глупав! - скара му се тя. - Не разбра ли, че министърът се шегува?

Учуденият поглед на Калуст се спря върху иранския дипломат, който вече бе отстъпил от трона и го гледаше дяволито, очевидно доволен от хрумването си. Е, прецакаха го.

След края на церемонията по представянето, която бе закрита от кралската процесия, дипломатическият корпус се раздели на две групи. Пълномощният министър се присъедини към посланиците и ръководителите на легации, които бяха поканени на банкет с кралското семейство, а останалите членове отидоха на обяд в друг салон на Бъкингамския дворец.

Обстановката бе шикозна, по масата бяха подредени кристални канделабри, златни чинии и сребърни прибори, а сервитьорите носеха елегантни фракове като същински лордове. Целият този блясък допадаше на Калуст. Може би трябваше да организират подобно събитие в резиденцията в Париж, което да придаде разкош на приемите на Нунуфар. Храната в подносите в банкетната зала се оказа изобилна и разнообразна и навсякъде имаше бутилки шампанско, но без етикет, който да указва марката. Воден от любопитството си за произхода на питието било то Veuve Clicquot или Moet et Chandon, арменецът заговори един от сервитьорите и узна, че не е редно кралското семейство да бъде свързвано, макар само косвено, с която и да било марка.

Слушайки разговорите по време на обяда, Калуст бързо разбра, че всички се вълнуват от събитията в Германия.

- Тези антиеврейски закони не ми се струват много християнски - отбеляза американският аташе вляво, докато отхапваше от пирожката си. - Никой ли не може да спре този господин Хитлер?

- Опасявам се, че това е вътрешна политика на Германия - отвърна английски благородник, приближен до двореца, който седеше отдясно. - Мисля, че не можем да се намесваме.

- Но някой трябва да контролира този човек, по дяволите! - настоя американецът. - Започна да въоръжава страната, бойкотира Версайския договор, окупира демилитаризираните райони на Рейн, сключи съюз с Мусолини, сближи се с японците и сега дори поглежда към Чехословакия. - Заговори тихо, сякаш за да сподели някаква тайна. - Освен това се говори, че иска да прати военни части в подкрепа на бунтовниците в Испания.

- Виж ти, това е добра новина! - каза англичанинът. - Отличен начин да се задържи експанзията на болшевиките, без да си цапаме ръцете. Правителството на Негово Величество вече тайно поръча на нашите съюзници португалците да съдействат на германците и да помагат на испанските бунтовници с каквото могат. Важно е да спрат Сталин. Представяте ли си червена Испания?

Американецът замълча за момент, обмисляйки британската стратегия.

- Наистина трябва да се изправим срещу болшевиките - призна той. - Безспорно. Обаче се питам дали трябва да оставим тази работа на Хитлер.

- Не му възлагаме нищо. Но щом той сам иска да спре Сталин в Испания, защо да му се пречкаме?

Като видя, че англичанинът има остарели разбирания по въпроса, американецът реши, че се нуждае от съюзник, и се обърна към Калуст.

- Вие сте персиец, нали така? Каква е позицията на Персия по въпроса?

Арменецът се усмихна. Още един човек, който не бе свикнал с новото име на Персия.

- Британец съм, но работя за иранската легация. Дори наскоро получих гражданство - обясни той. - Така или иначе съм скептичен по въпроса, защото съм от арменски произход и открай време нямам доверие на германците. Смятам, че ни предизвикват, а ние, честно казано, не показваме особена твърдост. Това им дава самочувствие и ги прави по-смели, не мислите ли? При тези обстоятелства, страхувам се, че най-лошото изглежда неизбежно.

Английският благородник се намръщи.

- Кажете, кое според вас е най-лошото?

- Говоря за европейска война, разбира се. Нима напоследък това не се върти в главите на всички ни?

Приближеният на двореца надменно се разсмя.

- Боже, какво говорите? Война? Моля ви! Наистина ли смятате, че ще избухне война само защото Хитлер е окупирал демилитаризираните райони на Рейн или е бойкотирал Версайския договор, който впрочем е оскърбителен за германците и изобщо не е трябвало да бъде оформен по този начин? Секретарят по външните въпроси, господин Идън, е против, разбира се, но чак пък война... Забележете, какво би станало, ако враждебните настроения се изострят? Франция ще обяви война на Германия. Съгласно договора между Франция и Съветския съюз[39] от миналата година, Червената армия ще настъпи в Германия. Разгромена, Германия ще се превърне в болшевишка страна. Мислите ли, че подобно нещо е приемливо? Мислите ли? - Той разтърси глава. - Не, никой няма да се впусне в подобно приключение, драги господине. Невъзможно! Нашата стратегия цели по-скоро да спре Хитлер и да намали щетите.

- Господин Чърчил не смята така. Той вече обяви господин Хитлер за заплаха за световния мир и каза, че...

- Опасявам се, че господин Чърчил вече е изкуфял. Светът много се промени и горкичкият няма представа колко са сложни нещата в наши дни...

Напрежението в Европа изглежда тревожеше всички и бе основна тема на разговорите дори и в края на банкета, когато членовете на легациите напускаха Бъкингамския дворец. Семейство Саркисян се сбогуваха с иранския пълномощен министър и колегите му и се отправиха към дома си със своя ролс-ройс.

Отпуснат на седалката в колата си, загледан през прозореца, Калуст си помисли, че предобедът бе толкова дълъг и изморителен, че се нуждаеше от нещо специално, за да се разсее. Но какво? Всъщност не бе нужно много въображение, за да разбере какво му се иска. Реши, че ще отиде в хотел „Риц“, за да се позабавлява със сегашната си belle de jour - кръшна блондинка, която бе срещнал миналата година по време на една разходка в Брайтън. Терапевтичен сеанс с Ребека щеше да му дойде добре.

Автомобилът спря на „Хайд Парк Гардънс“ 38 и Нунуфар слезе. Калуст тъкмо се канеше да каже на шофьора да кара към „Пикадили“, когато забеляза, че икономът бе изникнал до прозореца. Отвори го и Хъмфри протегна към него сребърен поднос, на който имаше писмо.

- За вас е, сър - обяви мъжът с типичния си предвзет тон. - Съдебен служител току-що го донесе.

Калуст взе плика и го отвори. Разгъна листа и погледът му се плъзна по скучната юридическа терминология, докато стигна до същинската част. Смаян, той отвори широко очи.

- Нунуфар! - извика той. - Нунуфар, ела тук!

Съпругата му, която през това време вече бе влязла в къщата и бе свалила тиарата от косата си, се върна до колата.

- Какво става? Случило ли се е нещо?

- Синът ни!

- Какво?! Какво е станало? Добре ли е?

Слисан, Калуст размаха листа, носещ символите на кралския съд.

- Той ни съди.

НОВИНИТЕ ЗА НАХЛУВАНЕТО НА ГЕРМАНИЯ В ПОЛША изпълваха заглавните страници на вестниците, които Калуст разлистваше на задната седалка на ролс-ройса си. Бе купил ежедневниците по време на традиционната си сутрешна разходка в Хайд Парк, но още не ги бе прегледал. Бе решил да ги прочете при първа възможност, може би докато пътува с колата към съда. Тъкмо това правеше, но всъщност не бе в настроение да се занимава със световните беди; съзнанието му бе заето от друг, много по-неотложен проблем.

Погледна часовника си и нетърпеливо въздъхна. Беше почти девет. Обърна се и се загледа в мъжа с посивяла коса на седалката до него. Познаваше го отдавна, но днес за пръв път забелязваше, че бе остарял. Русите му коси бяха побелели, а по ъгълчетата на очите му личаха дълбоки като пресъхнали реки бръчки.

- Кажете ми, сър Филип, колко време смятате, че ще продължи проклетият процес?

Чувстваше се странно да го нарича „сър“, но приятелят му бе посветен в рицарство за службата си във Външно министерство и заслужаваше титлата си. Радостта от ордена обаче бе помрачена от развоя на събитията в Европа и тъгата, изписана по лицето на англичанина, сякаш прозираше в светлосините му очи, които шареха по заглавията на вестниците в скута на Калуст.

Щом осъзна, че говорят на него, сър Филип Блейк потрепери, сякаш чак сега идваше на себе си.

- А? - поколеба се той, опитвайки да се съсредоточи. - Не знам, зависи. Няколко часа. Може да отнеме и цял ден, драги.

- А колко дни?

- Опасявам се, че не по-малко от два. - Той пресметна нещо наум. - Вероятно цяла седмица, кой знае?

Нищо не е ясно, помисли си Калуст, налагайки си да прояви търпение. Грабна „Таймс“ и посочи новината за германското настъпление, която изпълваше цялата първа страница.

- Видяхте ли това?

Приятелят му въздъхна дълбоко, очевидно разстроен от събитията в Централна Европа.

- Че кой не е? - попита той. - Мили боже! Не съм си и представял, че нещата ще стигнат дотук. Никога. - Поклати глава, сякаш още не можеше да повярва. - А внуците ми... моите три момчета със сигурност ще бъдат призовани в армията. По дяволите! Истинско нещастие!

На задната седалка на автомобила настъпи тишина. Сутринта бе мрачна, страховити сиви облаци се спускаха ниско и въздухът бе тежък; вероятно щеше да завали. Докато гледаше разсеяно през прозореца, Калуст си даде сметка, че всички лондончани, крачещи по тротоарите тази сутрин, носеха вестници и повечето четяха, докато вървяха. Други пък слушаха радио или разговаряха навъсени на групички, докато разлистваха вестниците по пейките. Арменецът с огорчение си помисли, че две войни срещу Германия в период само от двайсет години бяха прекалено много.

Обърна се и постави ръка върху рамото на приятеля си в опит да го утеши.

- Спокойно, ще спечелим и тази война.

Сър Филип Блейк го погледна скептично.

- Какво ви кара да мислите така?

Арменецът се насили да се усмихне.

- Петролът, какво друго? - отвърна той. - Както знаете, Англия и Франция получават редовни доставки от иракските находища. Концесията, която уговорихме навремето, е много ценна. А какво имат германците? - Той разпери ръце. - Нищо. С какво господин Хитлер ще зарежда танковете и самолетите си, когато му свърши горивото?

Англичанинът не изглеждаше убеден.

- Може би именно затова сме във война, приятел - отбеляза той. - Не би ме учудило, ако нахлуването в Полша е само началото на настъпление към Съветския съюз. Спомнете си, че сега германците имат пряк достъп до руската граница. Глупавите болшевики подписаха пакт за ненападение[40] с нацистите, но ще видите, че скоро Хитлер ще влезе в Русия точно оттам и ще завладее кавказките петролни кладенци. - Разтърси ръката си, сякаш се бе изгорил. - Милостиви боже! Ако успее...

Калуст се съгласи. Ако имаше нещо, в което сър Филип Блейк бе специалист, то това бяха външнополитическите заговори - резултат от дългогодишната му работа в министерството.

- Имате право. - С отнесен в пространството поглед, сякаш мислите му бяха много далеч оттук, арменецът отново заговори: - Наистина ли смятате, че германците ще нарушат споразумението с руснаците?

- Щом нарушиха Версайския договор и Мюнхенското споразумение, какво би им попречило да престъпят и Московския пакт, ако решат? Опасявам се, че Сталин е малко заблуден относно истинските намерения на Хитлер. - Англичанинът погали замислено сивите си мустаци, а сините му очи проблеснаха. - Само почакайте.

Автомобилът спря до тротоара и пътниците разбраха, че са пристигнали. Излязоха пред стълбището, водещо до внушителна неприветлива сграда с неокласическа архитектура, големи колони и триъгълен фронтон.

Съдът.

Заведеното от Крикор дело продължаваше вече три години и Калуст още помнеше гнева, който го бе обзел, когато му връчиха съдебната призовка. Няколко дни обикаляше в кръг из дома си и из апартамента в „Риц“, кълнейки се, че ще унищожи Крикор; искаше да го лиши от наследство, да го смаже, да го обрече на мизерия и какво ли още не, но Нунуфар накрая успя да го успокои и да му попречи да уволни сина си. Не бе лесно да го преглътне, но той беше единственият му син, по дяволите! Какво трябваше да направи?

Да спечели делото, разбира се.

Това бе единствената му възможност, щом като не му бе позволено дори да го уволни. Трябваше да се изправи срещу него в съда и да го срази със силата на закона. Фактът, че до него бе един от най-добрите адвокати в Обединеното кралство, също помагаше. Сър Филип Блейк бе държавник с кариера в Министерството на външните работи, но голяма част от приходите му идваха от „Блейк & Хоторн“ - прочутата му адвокатска кантора в Ситито. Тъй като бе прекалено зает в политическия живот, сър Филип обикновено поверяваше делата на наетите от него адвокати, но щом Калуст участваше, този процес бе специален. Освен най-богатият му клиент, арменецът беше негово протеже и приятел, затова този път англичанинът реши сам да се заеме с делото.

Благодарение на някои вратички в закона сър Филип Блейк бе успял да проточи предварителната фаза на процеса и делото влезе в съда цели трийсет и шест месеца по-късно. Калуст се надяваше, че Крикор ще размисли и ще оттегли обвинението, но той издържа до края. За него това бе истинско поражение.

Поражение, но защо да не си признае - достойно за възхищение.

- Момчето има топки - прошепна той. - Винаги е имал.

Двамата вече се бяха настанили в залата за изслушване. Адвокатът му преглеждаше документите, които бе извадил от куфарчето си, подготвяйки се за първото заседание.

- Моля?

- Нищо, нищо. Просто размишлявах на глас.

Наведе се и хвърли поглед към пейката на обвинението. Седнал в другия край на залата, Крикор тихо обсъждаше нещо с адвоката си, навярно последните подробности по случая. Изглеждаше уверен и решителен, което породи нови противоречиви чувства у баща му. От една страна, Калуст се радваше да види сина си така здраво стъпил на земята, непоколебим и силен мъж, който не се страхува да се изправи срещу когото трябва, за да защити интересите си. Бе оцелял в похода на смъртта и може би затова бе станал толкова смел, суров и непоколебим. Но от друга страна, всичко това застрашаваше успешния изход на процеса за защитата. Какви козове криеше момчето му? В залата нямаше други хора освен членовете на обвинението и защитата. Пресата бе настояла да присъства, все пак процесът засягаше най-богатия човек в света, за когото и без това не се знаеше много, тъй като Калуст ненавиждаше публичността и до момента бе успял да се измъкне от фото-обективите на „Флийт Стрийт“. Затова бе помолил делото да се гледа при затворени врати. Знаеше, че бе малко вероятно съдията да се съгласи, но Крикор, който споделяше притесненията на баща си, бе приел молбата. Тъй като и двете страни искаха дискретност и не ставаше въпрос за обществено престъпление, съдът трябваше да отстъпи.

В този миг вратата в дъното се отвори, съдебният служител влезе в залата и застана мирно като войник на парад.

- Всички да станат! - каза високо той. - Почитаемият съдия Лоурънс Ейлсбъри ще председателства делото.

Всички станаха на крака и в залата влезе мъж, облечен в черна съдийска тога, с бяла вълниста перука като от осемнайсети век, която се спускаше до раменете. Приличаше на герой от „Тримата мускетари“.

Съдията зае мястото си във високото величествено кресло, взе купчина документи и намести очилата си.

- Разглеждаме гражданско дело номер 90747/39, заведено от господин Саркисян срещу господин Калуст Саркисян за заплати и други трудови възнаграждения. - Взе чукчето и удари с него по масата. - Откривам заседанието.

Заседанието продължи през целия ден с кратка почивка за обяд, който бе сервиран в друга зала, и завърши с молба на тъжителите за достъп до определени документи, считани за необходими при определяне на сумите за евентуално обезщетение и месечно възнаграждение. Адвокатът на защитата яростно ги оспори, както подобаваше на компетенцията му, но съдия Ейлсбъри поклати глава.

- Нищо не мога да направя, сър Филип - каза той. - Както добре знаете, всяка от страните по делото има право на достъп до документите на опонентите си, щом смята, че имат отношение по случая.

- Но, милорд, сигурен съм, че съзнавате за какъв огромен брой документи става дума!

Съдията взе чукчето.

- Разбира се, но преди всичко упражнявам закона. Защитата има срок от една седмица да подготви изисканата документация. - Удари с чукчето по масата. - Закривам заседанието.

Присъстващите събраха документите си и въпреки умората, която замъгляваше съзнанието му, Калуст забеляза колко сериозно бе изражението на адвоката му; човек би казал, че току-що са загубили. Това му се стори странно, но после съзря сина си и адвоката му да се приближават и насочи вниманието си към тях. Двете страни по делото се поздравиха и напуснаха съда заедно, както подобава на джентълмени от тяхната класа. Разделиха се на стълбището и всяка двойка пое в различна посока. Докато слизаха по стъпалата, на разстояние, от което другите двама вече не можеха да ги чуят, Калуст се приближи до сър Филип Блейк.

- Какво, по дяволите, стана вътре? - прошепна на ухото му той. - Защо сте така угрижен?

Адвокатът едва сдържаше яда си.

- За бога, Саркисян, нима не схванахте номера им? - попита той. - Не разбрахте ли истинската цел на молбата на сина ви? Проклятие! Това си бе удар под кръста! Да ги вземат мътните!

Калуст напрегна мисълта си, за да отгатне какво толкова обезпокоително имаше в молбата на Крикор, която съдията одобри въпреки настоятелните възражения на сър Филип.

- Добре, те искат достъп до документите, които ще им позволят да преценят сумата на евентуално обезщетение. Какво толкова ще постигнат с това?

- По отношение на делото не кой знае колко - Той го погледна загадъчно. - Но не в това е въпросът, нали?

- Така ли? - учуди се клиентът. - Тогава какво има?

- Документите, приятел! - отвърна англичанинът. - Забелязахте ли...

Пред тях изникнаха неколцина мъже с качулки и фотоапарати, които им препречиха пътя към колата.

Калуст с ужас осъзна, че бе обграден от тълпа журналисти. Нямаше накъде да бяга; след години на криене най-после го бяха хванали.

- Господин Саркисян? - заговори го един от тях. - Кой от двама ви, господа е Саркисян?

Двамата мъже се заковаха намясто, без знаят как да постъпят. Адвокатът вдигна бастуна си, за да разгони журналистите, но приятелят му го спря.

- Бих искал да съм господин Саркисян! - въздъхна примирено Калуст. - За жалост, съм обикновен счетоводител, който едва свързва двата края.

Разочаровани, мъжете свалиха фотоапаратите си.

- Не сте ли господин Саркисян?

- Иска ми се.

Журналистите им обърнаха гръб и се отдалечиха, ядосани, че са си изгубили времето. Застанаха на тротоара, за да дебнат истинския Саркисян.

- По дяволите! - изруга един от тях. - Този човек е невидим!

Все така застанал на стълбите, Калуст обидено разпери ръце.

- И какво? - запротестира той. - Няма ли да ме снимате?

Фотографите само го изгледаха презрително, сякаш бе някакво нищожество, и не го удостоиха с отговор. Как смее този смешен сметководител да си въобразява, че изобщо е възможно да се появи по вестниците? Журналистите повече не обърнаха внимание на костюмираните мъже, единият от които минаваше за беден, нито забелязаха как двамата подновиха крачка и влязоха в огромния черен автомобил, който ги чакаше.

И то ролс-ройс.

Лимузината вече пресичаше „Кинг Уей“, когато Калуст отново поде разговора, прекъснат от неприятната поява на репортерите.

- Така и не ми обяснихте какво толкова ви разтревожи в молбата на сина ми...

Англичанинът го гледаше с възхищение, истински впечатлен от реакцията на Калуст пред засадата на пресата и особено от самообладанието на приятеля си, докато импровизираше. В следващия миг придоби сериозното изражение на адвокат, от когото зависи съдбата на клиента му.

- Страхувам се, че синът ви поиска цялата документация, отнасяща се до професионалната дейност на фирмата ви.

- Да, документите, необходими за хода на делото - потвърди арменецът. - И какво от това?

Сър Филип Блейк прочисти гърлото си и вдигна показалец.

- Чуйте ме, драги. Крикор не поиска само нужната документация - подчерта той. - Той реши, че цялата документация ще е необходима. Цялата.

Думите му смутиха Калуст.

- Как така цялата?

Адвокатът се взря в него.

- Колко документи, отнасящи се до дейността ви, имате от началото на кариерата си? - попита той. - Говоря за договори, актове, писма, телеграми... дори квитанции и фактури. Всичко. Цялата тази бумащина, откакто сте започнали да работите в Константинопол. За колко документа говорим?

- Ами, ако това включва квитанции и фактури от времето, когато живеех в Османската империя, мисля, че е нещо от рода на... знам ли, един милион документа. - Той се разсмя. - Но това е невъзможно!

Смехът му бързо замря, когато забеляза, че сър Филип се взира в него, без да споделя веселото му настроение.

- Значи, един милион - повтори адвокатът. Той ядосано завъртя очи. - За бога, Саркисян!

Клиентът преглътна сухо и повдигна вежди, когато осъзна положението.

- Вие... се шегувате, нали? - заекна смаяно той. - Нали не намеквате, че трябва да представим пред съда един милион документа?

Приятелят му кимна.

- Точно това е - потвърди той. - Опасявам се, че точно това означава молбата на сина ви. Сега разбирате ли защо съм ядосан?

Калуст отвори широко очи, слисан от думите на англичанина.

- Един милион книжа?

Сър Филип отново кимна.

- Съдът ни даде една седмица, за да съберем и предадем цялата документация.

Арменецът направо се смая.

Зашеметен от непосилната задача, чието измерение чак сега осъзна, той отпусна рамене, облегна се назад и се загледа през прозореца в минувачите, сградите и витрините, покрай които минаваха. Направи му впечатление, че улиците бяха пусти, което бе необичайно в този час, но си имаше по-сериозни проблеми, за да мисли за това сега.

Известно време остана мълчалив, докато зяпаше навън, без да вижда нищо, мислейки за почти невъзможната задача, която трябваше да изпълни за толкова кратък срок. Разполагаше само със седмица, за да представи един милион документа пред съда.

Един милион. Една седмица.

- Прецакан съм!

Изглеждаше унил, но това не продължи дълго. По лицето му внезапно пробягна усмивка, която прерасна в толкова силен и неконтролируем смях, че смути адвоката, който съвсем загуби ума и дума. Арменецът не спираше да се смее и от очите му дори бликнаха сълзи, сякаш всичко това беше просто добра шега.

- Радвам се, че тези неща ви развеселяват, драги - подразнено отбеляза сър Филип, като едва се сдържаше да не се скара сериозно на приятеля си. - Цяла седмица ще събираме купища книжа, а вие... вие се забавлявате! Мили боже!

Калуст изтри сълзите си с опакото на ръката и най-после се успокои.

- Не мислите ли, че момчето ми е хитро? - попита той във видимо добро настроение, когато се окопити. - Не сте ли съгласен, че идеята му е брилянтна?

Адвокатът нетърпеливо цъкна се език.

- Смятах, че искате да се борите срещу сина си - отбеляза сухо той. - Но вие очевидно предпочитате да го хвалите.

- Той трупа опит - отбеляза арменецът. - Подобни неща правят само коравите мъже, не мислите ли? Той е истински мъж, сър Филип. Истински мъж!

Сър Филип не отговори веднага, за да даде време на клиента си отново да обмисли проблема. Беше убеден, че щом осъзнае последствията от тази молба, на Калуст вече няма да му е толкова забавно. Само трябваше да го види как обръща с главата надолу дома си, кабинета и банките в търсене на всички необходими документи. Е, тогава вече нямаше да се смее.

- Какво смятате да правите?

Калуст махна неопределено с ръка.

- Трябва да се откажем, нали?

- Да се откажем ли?

- Имаме ли избор?

Когато стигнаха до къщата, вече бяха решили да отстъпят. През останалото време от пътуването арменецът нареди на адвоката си да се свърже с Крикор, за да постигнат споразумение, изгодно за двете страни, което включваше подобаваща заплата, както и обезщетение за прекратяване на делото.

- Проклетото пиле с аспержи и желе ще ми излезе скъпо...

Щом пристигнаха, Калуст покани сър Филип на чаша порто, за да отбележат случая. Когато влязоха, арменецът завари Нунуфар да си вее с ветрило, задъхана и почти истерична. Беше толкова разстроена, че трудно се изразяваше.

- Чу ли за... за... О, господи! Исусе! Чу ли?

- Какво има? - попита я той. - Какво става?

Жената едва говореше и не спираше да сочи към радиото, което гърмеше във всекидневната.

- Говори Чембърлейн- каза накрая тя. - Не го ли чу? Не чу ли? Чембърлейн...

Двамата мъже обърнаха погледи към апарата.

- Какво? Да не се е случило нещо с премиера?

Нунуфар продължаваше да си вее с ветрилото, сякаш отчаяно се нуждаеше от въздух, който да я държи в съзнание.

- Господи! Света майчице!

- Какво е станало, жено?

Господарката на дома седна на дивана, опита да се успокои, все така размахвайки ветрилото, и посочи към радиоприемника.

- Чембърлейн... Министър-председателят - повтори тя в отчаян опит да се овладее. Току-що говори по радиото, не чухте ли? Улиците опустяха, цялата страна е парализирана и... нима не чухте? - Сложи ръце на главата си. - Мили боже! Какво ще правим сега? Света майко!

Калуст и сър Филип се спогледаха неразбиращо.

- Чембърлейн? Говорил е по радиото?

Нунуфар закима, задушавайки се от паниката, ужасена от огромната бездна, пред която се бе изправил светът.

- Обявихме война на Германия.

БЕШЕ ОЩЕ ТЪМНО, КОГАТО КАЛУСТ, ИЗМЪЧВАН ОТ БЕЗСЪНИЕ, наметна халата си и мина през кухнята, за да излезе на терасата в дома си на булевард „Иена“ с чаша горещо кафе в ръка. Подухваше лек ветрец, но вече беше средата на юни и дори нощите в Париж бяха топли. Птиците в клетката бяха спокойни, само от време на време размахваха криле в полусън. Градът тънеше в непрогледен мрак, уличните лампи не светеха, а прозорците на сградите бяха затулени от парчета картон, който не пропускаше светлината от стаите.

Два лъча в далечината за миг пронизаха нощта; един автомобил отмина Триумфалната арка и изчезна нанякъде. Тъмнината бързо се завърна, сякаш всички бяха напуснали града. Колко тъжно изглеждаше Париж! Арменецът отпи от кафето и се замисли за далечните гърмежи, които се чуваха през последните дни. Сега бяха замлъкнали - знак, че германските оръдия вече не стреляха. Бяха изчезнали дори самолетите, които със смъртоносен рев неуморно кръжаха в небето. След паниката, обзела столицата, която бе накарала милиони парижани да се качат на колите си или да хукнат към железопътните гари в отчаян опит да избягат от boche[41], Париж бе обявен за открит град; германците прекратиха бомбардировките и злочестите граждани покорно се върнаха по домовете си.

Зората заблестя, обагряйки небето над Операта в тъмносини пастелни нюанси, преливащи във виолетово на хоризонта. Арменецът седеше на терасата, наслаждаваше се на свежия въздух и утринната светлина, която разцъфваше над спящия квартал. Загледа се в площад „Етоал“, където се издигаше Триумфалната арка. Нямаше жива душа. Само след няколко минути забеляза самотен метач, който в този тъй ранен час старателно метеше нападалите по тротоара сухи листа.

Бръмчене.

Звукът раздра утринната тишина. Идваше отляво и постепенно прерасна в оглушителен рев. След малко по булевард „Клебер“ се зададоха двама мотоциклетисти в прашни масленозелени униформи и направо влетяха на площада. Германци. Двамата войници с увесени на гърбовете пушки завиха на ъгъла и се приближиха до метача, за да го попитат за посоката. Щом забеляза врага, мъжът захвърли метлата и хукна да бяга, обзет от безумна паника. Германците свика рамене и бясно потеглиха по „Шан-з-Елизе“. На тротоара остана само метлата, която сухите листа обгръщаха и се завихряха, сякаш танцуваха под звуците на смъртоносен реквием, изпълнен от поривите на вятъра.

Тази случка разтревожи Калуст.

- Бог да ни е на помощ! - прошепна той и стана от стола. - Германците са тук!

Въпреки риска, след началото на войната Калуст бе решил да се премести в Париж. Всъщност той се ползваше с имунитет благодарение на връзките си с иранската легация. Тъй като Иран бе неутрална страна, в която германците търсеха влияние, той знаеше, че няма да го закачат.

Проблемът бе, че с приближаването на врага и обявяването на Париж за открит град френското правителство се бе преместило в Бордо, а с него и всички дипломатически мисии в страната, включително и иранската. Защо да стоят в Париж, щом градът вече не беше столица? Арменецът възнамеряваше да ги последва, но първо трябваше да се убеди, че германците няма да докосват резиденцията му. Затова бе останал.

Разстроен от епизода с мотоциклетистите, той влезе в стаята и отиде да се облече. Добре че семейството му не присъства на тази ужасяваща гледка! Нунуфар бе заминала за Бордо под покровителството на иранската легация, където бе останала при хората на Жан-Марк Ерто, а Крикор бе в Лондон. Там бе изпратил и най-ценните експонати от колекцията си, която бе започнал да събира още по времето на първата си меджидия, купена от пазара в Константинопол. Но някой трябваше да гарантира, че резиденцията в Париж ще си остане непокътната. Не му се струваше добра идея да я остави в ръцете на хуните.

На вратата на спалнята се почука. Господарят на дома отвори и се натъкна на Жилбер. Икономът беше бял като платно и в очите му се четеше ужас.

- Мосю Саркисян, видяхте ли какво става навън?

Отидоха в салона и застанаха до прозореца, през който се чуваше невъобразим рев. В края на улицата, на площад „Етоал“, Калуст видя колона от масленозелени автомобили и камиони. Най-отпред имаше офицерска кола с огромни гуми и вдигнат гюрук, покрита с прах и кал. До шофьора седеше офицер, а отзад се возеха двама войници. Един от камионите спря до тротоара и от каросерията изскочи друг войник с палка. Мъжът застана на „Шан-з-Елизе“ и започна да насочва движението.

След първата военна машина запъпли дълга колона - открити военни коли с офицери, танкове, артилерия, камиони с боеприпаси, картечни коли и цяла върволица мотоциклети и мотори с кош, целите в кал и прахоляк - противно на безупречния ред, под който минаваха през града. Гледката на дефилиращите из Париж мъже от Вермахта всяваше страх. Слисан, Калуст бе закрил устата си с ръка и с ужас наблюдаваше процесията. По тротоарите се събираха потресени парижани с уплашени погледи и свити сърца, които си шепнеха нещо и наблюдаваха вражеските войници.

- Мили боже! - възкликна господарят на дома. - Това е краят!

Икономът наведе глава, за да спре напиращите сълзи, но така и не успя.

- Така е, мосю.

Облегнат на стола, Калуст отново прочете писмото, което щеше да изпрати на шаха. Арменецът накратко бе изложил възгледите си относно геостратегическите предизвикателства пред Иран в деликатната игра на интереси в петролния свят сега, когато войната бе засегнала цяла Европа и Азия, като го предупреждаваше за опасностите и предлагаше възможни решения. Доволен от написаното, Калуст си пое дълбоко дъх и взе писалката. Тъкмо се канеше да се подпише, когато някой нахлу в кабинета.

- Германците! - извика Жилбер, в чийто поглед се четеше паника. - Германците!

Домакинът го погледна слисано.

- Какво е това, Жилбер? - смъмри го той. - Що за нахалство? Откога нахлуваш така в кабинета ми, без дори да почукаш на...

- Raus! - кресна гърлен глас в коридора. - Всички вън!

Калуст млъкна насред изречението, без да разбира какво става. Жилбер му хвърли ужасен поглед.

- Точно се опитвах да ви обясня, мосю! Германците! Те... те влизат в къщата! Те...

Сивият силует на германски офицер в брич, пречупен кръст с германски орел на гърдите и офицерска шапка, застана на вратата и избута иконома.

- Хайл Хитлер! - изрева той и протегна ръка в нацистки поздрав. Аз съм капитан Ритер и съм дошъл да реквизирам тази резиденция. Имате трийсет минути да напуснете.

Господарят на дома не отговори веднага, опитвайки се да вникне в думите на офицера. Сетне се навъси, стана прав, отвори едно чекмедже, от което извади някакъв документ, и с бавна, но твърда крачка се отправи към натрапника.

- С какво право идвате тук да ме безпокоите?

Офицерът сякаш очакваше този въпрос, извади от джоба на куртката си лист хартия и го подаде на събеседника си.

- Домът ви ще бъде реквизиран от Kommandantur du Gross[42] в Париж - заяви надменно той. - Това е реквизицията. - Посочи надписа в края на документа. - Както виждате, подписана е лично от генерал Фон Холтиц[43].

Калуст хвърли поглед върху изписания на немски лист, но не си направи труда да го вземе. Вместо това показа на офицера документа, който бе извадил от чекмеджето на бюрото си.

- А този документ показва, че вие току-що нахлухте в една нова държава - отвърна сухо той. - Както ще можете да проверите по-късно, този имот, господин капитан, е под закрилата на иранската дипломатическа легация, така че пред закона се счита за иранска територия.

Изненадан от този отговор, германецът отвори широко очи и се вторачи в текста.

- Но... но...

- Не виждате ли, че цапате мраморния ми под с калните си ботуши?

Капитанът сведе поглед към ботушите си.

- Какво?

Без да изчака отговор, господарят на дома вдигна ръка и с императорски жест посочи към вратата на резиденцията, отвъд която се разхождаха войници на Вермахта, сякаш къщата бе тяхна собственост.

- Затворете вратата на излизане, ако обичате.

На „Риволи“ се вихреше същински военен парад. По средата на улицата се бяха строили германски войници, а на елегантната фасада на хотел „Льо Мюрис“ се вееха огромни нацистки знамена - червени, със свастика в средата. След като бе минала през два контролни пункта, черната лимузина с иранското знаме паркира до редица други автомобили, спрени до Тюйлери.

Офицер в масленозелена униформа се приближи с бърза крачка и протегна ръка за нацистки поздрав към дребния мъж, който излизаше от задната врата на колата.

- Хер Саркисян от иранската легация? - попита той на френски със силен немски акцент. - Хайл Хитлер! - Свали ръката си. - Аз съм капитан Грас. - Имам заповед да ви придружа до комендантството. - Посочи към сградата, на която се вееха нацистки знамена. - Оттук, моля.

Хотел „Льо Мюрис“ бе превърнат в седалище на Kommandantur du Gross Paris - военната администрация на окупирания Париж и околностите. Освен германските военни, които изпълваха фоайето, салоните и коридорите, из цялата сграда бяха окачени указателни табели на немски за Militärbefehlshaber in Frankreich - Военна администрация във Франция.

Мъжете разговаряха тихо, но когато го въведоха в големия салон, Калуст дочу смях и звън на китари, чиято мелодия му се стори позната.

- Щраус?

Капитан Грас поклати глава и се усмихна накриво.

- Вагнер.

Влязоха в големия салон - пищно обзаведено помещение в стил Луи XVI, като целия хотел „Льо Мюрис“. Там имаше прием, организиран от окупационните сили в чест на членовете на френското висше общество и дипломатическите мисии, които бяха останали в града.

Салонът бе украсен с кристални канделабри, по стените имаше огледала със скосен ръб и огромни квадратни прозорци, обрамчени от мраморни плочи. В помещението се усещаше странна смесица от напрежение и спокойствие. Наоколо германски офицери разговаряха и се смееха с чаша шампанско в ръка, бъбрейки си с френски двойки от високите етажи на парижкото общество, предимно банкери и политици. Новодошлият забеляза слабата фигура на Коко Шанел, застанала близо до музикантите. Нунуфар често пазаруваше от нейните бутици на улица „Камбон“, в Довил и Биариц. Дизайнерката, както винаги, беше изключително елегантна с характерната семпла черна рокля, докато се усмихваше на двамата германски офицери, с които разговаряше. Оглеждайки залата, Калуст разпозна още няколко дипломати, които по една или друга причина бяха останали в Париж. Това бяха барон Йохан Фриск - търговският представител на шведската легация, и италианският посланик Романо Петри.

Офицерът, който придружаваше Калуст, го отведе до онази част от салона, където се бяха събрали германските офицери и хората се редяха на опашка, за да ги поздравят. Арменецът се чувстваше не на място сред толкова униформени, сякаш го бяха завлекли в леговище на вълци. Запази непроницаемо изражение и зачака на опашката, за да поздрави най-важния човек в залата - германския комендант на Париж Дитрих фон Холтиц.

Когато дойде неговият ред, капитан Грас прошепна на генерала името на арменеца.

- Ах, да, човекът от петролния бизнес! - възкликна комендантът и се насили да се усмихне. - Много съм чувал за вас!

По гърба на госта полазиха тръпки.

- Само добро, надявам се.

Генерал Холтиц се разсмя.

- Е, не мога да ви лъжа! - Махна с ръка на хората зад Калуст и заговори тихо. - Ще говорим след малко, става ли?

Щом се отдалечи и се смеси с гостите, арменецът се замисли над думите на германския комендант. Нямаше съмнение, че генералът го познава, та нали го бе нарекъл „човекът от петролния бизнес“? Всъщност подобно нещо не би трябвало да го изненадва, все пак Калуст беше най-богатият човек в света. Германците не биха могли да подминат този факт, щом го бяха поканили на приема в „Льо Мюрис“. Ако бяха поканили наскоро споминалия се Рокфелер или Нобел, нима щяха да си помислят, че са случайни хора? Тогава защо да не знаят и кой е Саркисян? Но истината бе, че той толкова се стараеше да остане незабелязан, че до момента репортерите не бяха успели да му направят дори една-единствена снимка. Бе накарал обществото да свързва името му с илюзия - имагинерно и бегло име без лице. Останалите магнати не бяха успели да останат незабелязани. Макар не толкова богати, те се радваха на широк публичен интерес.

Размени няколко думи с Коко Шанел, направи й комплимент за роклята и обеща да посети магазина й, за да купи парфюм за своята belle de jour. Сетне се заговори с барон Фриск, с когото често бе обядвал в „Риц“ заедно с Емануел Нобел - стария му приятел, когото преди години бе срещнал в Баку. Разговаряха за банални неща; само безумец би обсъждал политика, заобиколен от толкова германски униформи, а Калуст дори не обръщаше внимание на лежерното бъбрене, което се сипеше от собствената му уста. Обсъждаха времето и други тривиални теми, но мислите на арменеца се въртяха около казаното от германския комендант.

Генерал Холтиц твърдеше, че щели да разговарят по-късно. Какво ли искаше? Дали бе нещо неприятно? Този въпрос го тормозеше. Германците като цяло го тревожеха; така беше навремето, когато се караше с тях заради петролните концесии в Османската империя, така беше и сега. Освен това не бе забравил разказите на Крикор и други оцелели за поведението на германските офицери по времето на арменския геноцид през Световната война. Как е възможно християни да останат безучастни към преследването на други християни от османците? А какво да кажем за новата война, която германците бяха предизвикали в Европа? Какво правеха тези варвари в Париж? С какво право се разпореждаха с чуждите съдби?

- Хер Саркисян? - чу се гърлен глас. - Комендантът иска да говори с вас.

Обърна се и видя капитан Грас, който му правеше знак да го последва. Сбогува се с барон Фриск и последва офицера извън салона. Спряха в края на коридора и Грас почука на една врата. Отвътре се чу „Влез“ и германецът махна с ръка на арменеца да влезе.

- След вас.

Калуст пристъпи в просторно помещение. Приличаше на салон, превърнат в кабинет. Видя генерал Холтиц, застанал до прозореца, с лице озарено от слънчевата светлина. В далечината се виждаше внушителната фасада на „Лувъра“, сякаш големият музей бе равнодушен към капризните приливи и отливи на историята.

След като почака известно време, генералът се обърна кръгом, по военному, и посрещна госта си.

- А, хер Саркисян! - възкликна предвзето той. - Чудесно! - Махна с ръка към стола пред бюрото. - Седнете, моля.

Арменецът се настани и зачака домакинът също да заеме мястото си. Германецът извади от джоба си кутия кубински пури и предложи на госта да си вземе.

- Благодаря, не пуша.

Генералът пъхна една в устата си и я запали със сребърна запалка. Синкави кълба дим бавно се извиха пред строгото му лице, като призраци, издигащи се нагоре, докато накрая изчезнат в пространството.

- Имаме общ приятел заяви германецът, чиито сини очи студено пронизваха събеседника му. - Хер Хендрик ван Тигелен. Мисля, че името ви е познато...

На Калуст му се прииска да преглътне сухо, но се сдържа. Откакто се бе оженил за Слава, Хендрик бе яростен противник на болшевиките. Издигането на Хитлер в Германия, и по-специално антиболшевишките му речи, опасно бе сближило холандеца с нацистите. Проблемът бе, че сега Хендрик му беше личен враг; каквото и да бе казал на германските си приятели, със сигурност не беше добро.

- Познавам го добре.

Генерал Холтиц се усмихна, вероятно доволен от неудобството, което споменаването на президента на „Роял Дъч Шел“ бе породило у госта му. Най-доброто средство да притиснеш някого е страхът.

- И така, нашият общ приятел ми разказа за връзките ви с болшевиките - заговори загадъчно той. - Много тесни връзки, струва ми се.

- Аз съм бизнесмен и общувам с всички - побърза да изясни Калуст. - Освен това неотдавна вие постъпихте по същия начин. Какво иначе представлява пактът Молотов-Рибентроп, ако не подобен бизнес?

Комендантът кимна.

- Да, хер Саркисян! - възкликна той. - Вие сте умен мъж, спор няма. Вярно е, че и ние правим бизнес с тях. - Дръпна дълбоко от пурата и издуха облак синкав дим. - Можем да правим бизнес и с вас.

Разговорът започваше по същество, помисли си гостът. Трябваше да внимава и да действа предпазливо на терен, който не владееше изцяло.

- За мен ще бъде удоволствие да работим заедно, генерале. С какво мога да ви бъда полезен?

Германецът остави пурата си в пепелника, за да не го разсейва при толкова деликатен разговор.

- Тревожим се за петрола, разбира се - заговори направо той. - Както знаете, Райхът не разполага с нефтени находища и зависи от вносни доставки, по-голямата част от които секнаха след избухването на войната. За щастие освен синтетичното гориво все още имаме румънския нефт, но няма да крия, че зависимостта от този единствен източник ни се струва опасна. Райхът се нуждае от пряк достъп до различни петролни кладенци.

Калуст схващаше накъде отива разговорът и реши да контраатакува; трябваше да стреля по най-уязвимата мишена.

- Вие сте приятели с Хендрик ван Тигелен - напомни му лукаво той, - президента на „Роял Дъч Шел“ - най-голямата петролна компания в света в момента. Той е в отлична позиция да ви предложи помощ, прав ли съм?

Генералът се размърда на стола си, очевидно притеснен от въпроса.

- Техните камиони транспортират петрол от Румъния до Германия.

Арменецът се намръщи.

- Само това? Мислех, че сте приятели...

Погледът на германеца попадна върху пурата в пепелника, проследявайки дима, който се извиваше нагоре като хипнотизирана змия.

- Трябва да знаете, че хер Ван Тигелен не може да направи много - призна той. - „Роял Дъч Шел“ е британска компания. Добре разбираме трудностите, които среща и които му пречат да помогне по начина, по който несъмнено би искал. - Вторачи се в събеседника си. - Но вашата позиция е по-различна. Вярвам, че можете да ни бъдете много полезен.

Арменецът поклати глава.

- Опасявам се, че моите правомощия са по-ограничени дори от тези на господин Ван Тигелен - каза той. - Участието ми в Турската петролна компания се свежда само до дивидентите, съответстващи на пет процента от печалбата. Не притежавам терен, не разполагам със собствени кладенци, нямам резервоари, нито рафинерия. Не виждам как бих могъл да доставям петрол на Германия.

Генерал Холтиц забарабани по бюрото, сякаш не той, а пръстите му размишляваха върху въпроса.

- Но вие сте ирански дипломат...

В този миг Калуст разбра, че не Турската петролна компания интересуваше германците. А петролът на Иран.

- Мога да кажа някоя добра дума за вас на Негово Величество шаха - каза той, като се стараеше да изглежда искрен. - Но признавам, че няма да е лесно. Както ви е известно, с иранските кладенци разполагат британците и американците. Ако Иран даде права за експлоатация на Германия, рискува да бъде нападнат от британците, чиито сили са концентрирани в съседна Индия. Не вярвам, че Негово Величество ще се подложи на подобно нещо.

Германецът се усмихна.

- Възможно е нашите жълти съюзници, японците, тези дни да се погрижат за здравето на британците в Индия. - Сви рамене. - Може би англичаните ще се провалят.

Калуст поглади брадата си, обмисляйки думите му. Японците наистина бяха много агресивни в Азия с окупацията на Манджурия и неизбежното нахлуване във Френски Индокитай. В отговор САЩ и Великобритания щяха да наложат петролно ембарго на Япония, което щеше да породи конфликт между двете воюващи страни. Дали генерал Холтиц просто предвиждаше възможност, или знаеше нещо конкретно?

- Тогава ще изчакаме - каза накрая гостът, като заобиколи въпроса. - Ако британците бъдат прогонени от Азия, не виждам причина Негово Величество шахът да не сключи сделка с Германия. Аз ще го насърча, бъдете спокоен.

Германецът го изгледа внимателно, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

- Ние вече се срещнахме с шаха и той показа симпатиите си към нас, но знаем, че Негово Величество държи на мнението ви, и искахме да се уверим, че няма да ни създавате проблеми.

Арменецът разпери ръце.

- Сега съм тук при вас, нали така? Можех да избягам от Париж, но не го направих, за да покажа добрите си намерения. Проблемът е, че Иран пази неутралитет и въпреки симпатиите на шаха към Германия, истината е, че той няма причина да го нарушава. В момента, в който е способен да ви помогне, той със сигурност ще го направи.

С други думи никога, помисли си Калуст.

Усетил двуличието на събеседника си, генерал Холтиц смачка пурата в пепелника и решително се изправи, като даде да се разбере, че срещата е приключила. За него разговорът с Калуст беше безрезултатен. Двамата размениха още няколко думи и германецът нетърпеливо тръгна да изпрати госта си до коридора. Преди да стигнат до вратата обаче, арменецът спря, като застана на пътя на германеца.

- Ще ми позволите ли да ви попитам нещо - каза гостът, сякаш току-що му бе хрумнало. - Окупационните власти реквизираха почти всички къщи на улицата, на която живея, булевард „Иена“, и вече два пъти опитаха да проникнат в резиденцията ми.

- Така е. Трябва да настаним някъде нашите офицери, а не всички искат да останат на хотел. Но ми казаха, че вашата резиденция има дипломатически статут.

- Вярно е. Скоро ще се присъединя към иранската дипломатическа мисия, която е акредитирана към френското правителство, а... в крайна сметка винаги има риск международната ситуация да се влоши... Представете си, че възникне конфликт между Германия и Иран...

Генералът повдигна вежди.

- Какво намеквате?

- Това е просто предположение, разбира се. Но трябва да предвидим всички възможности. В такъв случай домът ми ще загуби дипломатическия си имунитет. Ако това се случи, ще бъда склонен да... да кажем, да предложа награда, разбирате ли?

- Награда ли?

- Да. Или да го наречем... гаранция, ако предпочитате. Гаранция, че резиденцията ми и имуществото вътре няма да бъдат реквизирани,ако ме разбирате.

Картите бяха на масата. Калуст настойчиво се вторачи в събеседника си, за да прецени реакцията му. Бе настъпил часът на истината. Генералът се озърна наоколо, явно за да се убеди, че никой не ги чува. Бяха сами в кабинета, но човек никога не знае.

- И... в какво се състои тази гаранция?

В този миг арменецът разбра, че е спечелил залога. Домакинът се бе хванал на въдицата. Трябваше само ловко да дръпне. Пъхна ръка в джоба на сакото си и извади три документа с отпечатано лого и текст на немски.

- Един милион швейцарски франка, преведени на тази сметка в Цюрих - каза той. Президентът на банката е мой приятел. Наредил съм му да предаде сумата на посочен от мен човек след края на войната, в случай че резиденцията ми и цялото имущество вътре останат непокътнати.

Погледът на коменданта на Париж се местеше между банковите документи и лицето на събеседника му, докато преценяваше предложението. Накрая взе книжата от швейцарската банка и се ръкува с арменеца, усмихвайки се за сбогом.

- Ще помисля по въпроса, хер Саркисян, и ще ви отговоря своевременно - обяви той. - Но смятам, че можете да не се тревожите относно намеренията ни. Ние сме германци, не сме диваци. Уважаваме собствеността на заможните хора, какъвто несъмнено е вашият случай. - Той протегна ръка за поздрав.

- Хайл Хитлер!

Щом вратата зад него се затвори и Калуст закрачи по коридора на хотел „Льо Мюрис“, следвайки капитан Грас, той знаеше, че може да напусне Париж спокоен. Вече нямаше нужда да се тревожи за имотите си в града. Резиденцията му беше защитена.

ГОЛЕМИЯТ ТЪРБУХ НА SHORT S23 EMPIRE ДОКОСНА ВОДАТА и хидропланът се разтресе. През прозореца Крикор видя как пяната се стича по стъклото като размазана слюнка. Машината сякаш всеки момент щеше да потъне и той трябваше да овладее надигащата се в гърдите му паника. Двигателите ревяха силно, борейки се да избегнат най-лошото, и накрая успяха да стабилизират хидроплана. Short S23 Empire започна да плава по водата и когато двигателите утихнаха и перките спряха, пътниците въздъхнаха облекчено. Бяха пътували девет часа от Борнмът[44] под заплахата да бъдат засечени от изтребителите „Месершмит“[45] на Луфтвафе[46], когато прелитаха над френския бряг, но за щастие бяха пристигнали живи и здрави.

- Уважаеми пътници, приводнихме се в Лисабон - прозвуча гласът на стюардесата по интeркома. - Сега ще започнем приготовленията за напускане на хидроплана. Благодарим ви, че летяхте с „Бритиш Овърсийс Еъруейс Коупърейшън“, и се надяваме скоро отново да ви видим на борда! Довиждане!

След няколко минути вратата се отвори, по корпуса на хидроплана плиснаха вълнички и опръскаха вътрешността на машината. Лодка с португалски флаг се плъзна до изхода на Short S23 Empire. Крикор внимателно мина по платформата и с помощта на английския екипаж и португалските моряци се настани на носа на плавателния съд. Огледа се и първото, което забеляза, бяха останалите хидроплани, които се поклащаха в река Тежу. Вниманието му бе привлечено от един Boeing B-314 Clipper с цветовете на „Пан Амернкън“ на крилата. Машината беше наистина огромна и разполагаше дори с ресторант. Тъй като Лисабон се намираше в най-западната точка на Европа и Португалия не беше във война, градът бе основна дестинация на трансатлантическите полети от Америка, което обясняваше присъствието на великолепния небесен гигант. Лодката се отдалечи от Short S23 Empire и арменецът зарея поглед в хоризонта. В далечината се виждаха живописните къщи на португалската столица; белите сгради с червени покриви се отразяваха в неспокойната вода, а чайките меланхолично кряскаха в нестроен хор. Остра миризма на море изпълваше мекия въздух и слънчевите лъчи леко галеха бледите лица на новодошлите. Съзерцавайки огромния естуар и града, издигащ се на няколко носа, Крикор се изненада как Лисабон странно напомня на стария Константинопол, а Тежу- на Босфора. Само че вместо минаретата на джамиите, тук се издигаха църковни камбанарии.

- Ах! възкликна той. - На татко ще му хареса!

Щом стигна до кея на Кабо Руиво и премина през митническа проверка на наскоро откритото морско летище, до арменеца се приближи около петдесетгодишен мъж с кръгло лице и шапка, който държеше пакет цигари Swan.

- Pardon, m`sieur[47] - заговори той на френски. - Имате ли огънче?

- Тъкмо пристигнах с хидроплан - отвърна Крикор. - Летях като перце.

Пакетът Swan и изразът „летях като перце“ бяха уговорените кодови думи, за да разпознае връзката си в Лисабон. Мъжът се усмихна и свали шапката си, за да поздрави арменеца, разкривайки плешивата си глава.

- Името ми е Жан Моне. Получих телеграма от Чичо да ви помогна. - Обърна се и махна с ръка. - Бихте ли ме придружили, моля.

Новодошлият последва домакина си, впечатлен от добрата работа на хората от „Блечли Парк“[48]. Сър Филип Блейк - старият приятел на баща му, го бе запознал с Чичо, кодовото име на един началник в британското разузнаване на База X[49] в „Блечли Парк“. След множество разговори и няколкоседмично обучение Крикор бе вербуван за тайна мисия във френския град Виши. Баща му бе напуснал Париж и се бе преместил в новата столица[50] заради ангажиментите си към иранската легация и това бе съвършен претекст за пътуването. Германците не се усъмниха и той трябваше да се възползва от възможността. Докато напускаше морското летище, следвайки водача си, Крикор забеляза колона паркирани на улицата прашни черни ролс-ройсове и мерцедеси - луксозни коли, чийто блясък бе скрит под слой мръсотия. Изглеждаха изоставени, сякаш собствениците им ги бяха забравили.

- Португалците така ли зарязват ролс-ройсовете си на пътя? - учуди се той. - По дяволите, сигурно са богаташи.

Французинът се разсмя.

- Тези коли са на заможни евреи - обясни той. - Прекосили са цяла Европа, за да избягат от германците, и са дошли в Лисабон с идеята да заминат за Америка. Зарязаха колите си и се втурнаха да хванат Boeing B-314 Clipper.

- Значи, този самолет лети за Америка с евреи милионери на борда?

- Не само милионери. Има интелектуалци и артисти. Дори онзи ден доведох тук Шагал[51] и Марсел Дюшан... знаете ли го? Онзи с писоара, който...

Крикор отегчено завъртя очи. Баща му бе говорил за него безброй пъти на вечеря и мнението му не бе особено ласкаво.

- Разбира се, че съм го чувал.

Качиха се в едно рено и Моне подкара към центъра на Лисабон, за да покаже града на госта си. На големия централен площад „Росио“ Крикор забеляза голяма тълпа. Истинско море от хора с куфари и вързопи, които пиеха кафе или нервно пушеха, насядали в откритите кафенета или направо върху куфарите си. Изглеждаха съкрушени, с измъчени лица и отнесени погледи.

- Португалци ли са?

- Евреи, но от бедните. Пристигат с хиляди, горките, и се събират тук в търсене на възможност да прекосят океана.

- С боинга ли?

- Какъв ти боинг! Той е само за богаташи и артисти, драги. - Французинът махна с ръка към прозореца. - Тези клетници пристигат с влакове с петнайсетдневни визи, хранят се в еврейската кухня за бедни и се молят някой кораб за Америка да ги качи, преди визите им да са изтекли. - Той въздъхна. - Истинско нещастие. Португалия е единствената страна в Европа, която им предлага закрила. Не е за вярване...

Колата пресече „Росио“, мина през площад „Рещаурадореш“ и излезе на спокойния булевард „Авенида де Либердаде“. И тук се мяркаха бежанци; някои седяха на пейките, други се влачеха по тротоарите като тъжни призраци, с куфари и малки деца в ръцете. Двамата пътници мълчаливо се взираха в тях. За арменеца гледката напомняше на онова, което бе преживял през 1915 година в Османската империя.

- Горките - прошепна той. - Приличат на арменци, които бягат от турците...

Жан Моне също наблюдаваше еврейските бежанци.

- Когато войната свърши - каза той, - ще трябва да изградим една нова Европа, в която да не се случват подобни неща.

- Мечтайте си - отбеляза Крикор. - Европа няма да се промени.

Седнал на мястото до шофьора, Моне завъртя глава и тържествено погледна Крикор, сякаш му даваше някакво обещание.

- On verra, mon cher[52].

Въпреки че бе прекарал в Лисабон само двайсет и четири часа, градът силно впечатли Крикор. Обратно на случващото се в цяла Европа, португалската столица изглеждаше подредена и спокойна. Най-много го изненада уличното осветление, което си бе истински лукс на континент, потънал в мрака на войната, страхуващ се от нощни бомбардировки.

По препоръка на Моне отседна в хотел „Авиш“, чиито стаи и услуги също му направиха приятно впечатление.

- Е, не е „Риц“, разбира се - отбеляза новодошлият на вечеря, докато чакаха поръчката, - но мястото никак не е лошо.

Жан Моне се усмихна и дискретно посочи към двама мъже, които разговаряха на маса до прозореца. Единият беше блед и рус, а другият - мургав.

- Онези двамата са Фростер и Ометри - шефовете на германското и италианското разузнаване в Лисабон - прошепна той. - Внимавайте какво говорите, тук е пълно с шпиони.

В този миг се появи салонният управител с димящ поднос. Сервира им две чинии каракуда с печурки, която Моне бе похвалил.

- Птиченцето напусна гнездото - каза внезапно управителят и подозрително загледа Крикор. - Мислите ли, че вече може да летите?

Французинът се усмихна.

- Приятелят ми е доверен човек, Рапети - каза той. - Кажи какво знаеш.

- Чух разговора на онези двамата прошепна служителят на „Авиш“ вече без да се крие и хвърли поглед към масата до прозореца, за да се увери, че не го наблюдават. - Изглежда, имат уговорена среща тук, в „Авиш“, с херцога на Уиндзор.

- На Уиндзор ли? Сигурен ли си, че си чул добре?

- Да, господине. Херцогът на Уиндзор - кимна по посока на Фростър и Ометри. - Доколкото разбрах, ще му предложат нещо. Разговарят на италиански и ми се стори, че искат да го качат на английския трон, когато Германия спечели войната.

- Не думай!

Французинът извади портфейла от джоба си и подаде банкнота от двайсет ескудо, която служителят бързо прибра. Крикор искаше да попита какво всъщност става, но Моне му направи знак да мълчи, затова обсъдиха местната кухня и живота в Лисабон след началото на войната в Европа.

След вечеря забелязаха хотелския служител да заговорничи с Фростер и Ометри и се качиха в стаята на Крикор.

Щом вратата се затвори, арменецът не се сдържа и избухна:

- Какво, по дяволите, беше това в...

Водачът му допря пръст до устните си.

- Шшт!

Моне се приближи до прозореца, отвори го и уличният шум изпълни стаята. Чуваше се ръмженето на двигатели и от време на време изсвирването на клаксон.

- Какво правите? - попита Крикор. - Искате да ме уморите от студ или какво?

Французинът седна на перваза на прозореца с гръб към улицата.

- Така е по-сигурно - отвърна той. - Ако в стаята има скрити микрофони, уличният трафик ще заглуши разговора ни. - Посочи към пода, показвайки долния етаж. - Управителят на ресторанта дава сведения на всички срещу пари. Казва ни какво е чул от германците и после отива да им снесе какво сме говорили ние. Всеки ден докладва на португалската полиция, на нас, на американците, на германците и италианците за това кой с кого се е срещнал и какво са си казали. Той е опасен.

Крикор отвори широко очи.

- По дяволите! - възкликна той. - Смятате ли, че си е съчинил онова за херцога?

- Не. Наясно сме, че този тип работи с всички, но сведенията му са сигурни.

- Добре, щом е така, значи, сме изправени пред нечуван скандал! Чухте ли? Германците разговарят е херцога на Уиндзор!

- Не се тревожете за това. Ще докладвам на Чичо. - Французинът извади от джоба си някаква бележка и я подаде на протежето си. Запомнете името и адреса, написани тук, и изгорете бележката.

- Какво е това?

Моне скочи от перваза на прозореца и се отправи към вратата.

- Връзката ви във Виши.

След разходка из Ещорил и Кашкайш на следващата сутрин Крикор се появи с куфара си на наскоро построеното летище „Портела“. Онова, което го шокира, когато погледна към пистата, бе германският самолет, спрян до британска машина, и членовете на екипажите им се разминаваха, без да се опитват да се избият. Такова нормално поведение му се струваше направо нереално!

След като чекира багажа си, арменецът се сбогува с Моне и се отправи към терминала. Хвана полет за Рим на португалската компания с прекачвания в Мадрид, Барселона и Корсика. Португалските авиолинии бяха единствената самолетна компания от неутрална страна, която имаше право да лети над воюващите страни, което й създаваше висок престиж в европейските столици.

Слезе от Junkers Ju 52 в каталунския град и както подобава на един Саркисян, отседна в хотел „Риц“. Контрастът със спокойния Лисабон беше огромен. В Испания цареше хаос. Заради сринатата икономика по улиците се виждаха цели легиони безработни с мръсни дрехи. Никой не говореше английски, нито френски и Крикор бе принуден да се оправя с основните си познания по испански, които Мария Силвия бе така добра да му преподава вкъщи. Нещата с жена му не вървяха; нейната лудост подлудяваше и него самия, но поне бе започнал да учи езика.

Допита се до управителя на „Риц“ за най-удачния начин да влезе във Франция, но мъжът поклати глава.

- Границата е затворена - осведоми го той. - По-добре да изчакате.

Остана няколко дни в Барселона в очакване на възможност да продължи пътуването си, въпреки че условията на живот тук не му допадаха. Дори „Риц“, за който се предполага, че е луксозен хотел, бе западнал до степен много под допустимата. Килимът беше мръсен, а мебелите - издраскани. Верен на себе си, бе наел президентския апартамент, но и там забеляза следа от мастило по дюшемето и мазни петна по стените. Освен това храната в ресторанта на хотела беше ужасна; имаше само супа и зеленчуци и скоро арменецът откри, че в града положението беше още по-лошо. Ниското качество на храната в „Риц“ не можеше да уплаши човек, оцелял от походите на смъртта, но бе истинска катастрофа за видните предприемачи, собственици на веригата, за чието основаване имаше заслуга и баща му.

На третия ден обаче сервитьорът се приближи до него с усмивка.

- Нося ви добри вести, сеньор - заяви испанецът. - Много добри! - Той се наведе към клиента, сякаш искаше да му прошепне някаква тайна. - Днес имаме месо.

- Наистина ли?

Лицето на сервитьора светеше от гордост.

- Да, сеньор. Отлично месо! - Отново се наведе и любезно попита: - Ще хапнете ли бифтек?

Крикор доволно потърка ръце и устата му се изпълни със слюнка.

- Разбира се! Донесете го! - Размаха ръка, както бе виждал да прави жена му. - Venga! Venga![53]

Сервитьорът се върна двайсет минути по-късно заедно с двама помощници. Носеха голям съд със сребърен капак, затоплян от слаб портативен котлон. Сервитьорът тържествено вдигна капака, сякаш под него имаше хайвер или пък злато, и разкри апетитно на вид месо с печени картофи и маруля. В сравнение с онова, което бе ял през последните дни, ястието си беше направо обилно. Без да губи време, Крикор сложи бифтека в чинията си и отряза едно парче.

- Ммм... - измърка той със затворени очи, опитвайки с наслада месото. - Божествено!

Очите на сервитьорите заблестяха от радост.

- Благодарим, сеньор, благодарим!

Месото имаше леко сладникав вкус, бе по-различно от онова, което ядеше в Англия, но бе крехко и сочно. Погълна го за няколко минути и отново повика келнера.

- Къде намерихте това месо? От бик ли е, или...

Очите на мъжа се разшириха от ужас.

- Бик ли? Не, сеньор, не! Месото от бик е много твърдо. Ние уважаваме клиентите си и не бихме им поднесли подобно нещо! И дума да не става! - Погледът му се спря върху празната чиния. - Това тук е caballito.

- Какво?

- Caballito, сеньор. Прекрасен кон!

Омръзна му да чака в Барселона, затова след като се посъветва със служителите в германското консулство, Крикор се качи на влак до френската граница. Вагоните бяха препълнени и арменецът не можеше да си обясни какво караше толкова испанци да пътуват към току-що окупирана страна.

Железопътната линия свърши на няколко километра от Жирона и пътниците бяха принудени да вземат куфарите си и да вървят до града, където останаха повечето от тях. В Жирона Крикор успя да хване окаяно на вид такси на космическа цена и продължи към граничното градче Портбоу. Бе се подготвил за трудни преговори с френските власти, но бе допуснат още щом показа иранския си дипломатически паспорт, който баща му бе издействал още преди началото на войната.

Във Франция кипеше суматоха. Току-що бе издадена заповед за демобилизация на френската армия и по улиците се трупаха хора; виждаха се граждани с вързопи и каруци и войници с униформи с откъснати пагони. Бежанците от Северна Франция, които се бяха измъкнали от германското настъпление, искаха да се върнат по домовете си, докато други, които се намираха в окупираната зона, се опитваха да се придвижат на юг.

Железопътният транспорт не спазваше никакво разписание, но все пак го имаше. След три часа на гарата па Портбоу Крикор успя да се качи на влак за Перпинян, откъдето имаше връзка за Монпелис. Откакто бе на френска територия, избягваше да говори, за да не го издаде британският му акцент, но не успя да изпълни намерението си при това последно пътуване.

Седна в малко купе, в което имаше още трима пътници -двама демобилизирани войници и една госпожа французойка, която плетеше, а от кошницата в краката й надничаше гърлото на бутилка червено вино.

Мъж в униформа нахлу в купето.

- Billets, s`il vous plait.[54]

Контрольорът бе нисичък мъж с гъсти мустаци. Той провери билета на французойката и погледна пропуска на Крикор.

- Закъде пътувате?

- Виши.

- Този влак не спира във Виши.

Това изненада пътника.

- О, нима! - възкликна той. - Как тогава мога да стигна дотам?

Като го чу да говори, контрольорът присви очи и се взря в него, сякаш се мъчеше да го разгадае, след като вече бе забелязал акцента му.

- Англичанин ли сте?

Крикор се изчерви; акцентът му го бе издал. Все пак той не бе обучен шпионин, който може да лъже, затова в „Блечли Парк“ Чичо го бе посъветвал винаги когато го разпитват, да казва истината, доколкото е възможно; ако събеседниците му го хванеха в лъжа, това щеше да породи неуместно подозрение.

- Аз съм ирански дипломат - каза той, - но съм с английско образование и всъщност идвам от Лондон.

В купето настъпи тишина. Разговорът бе привлякъл вниманието на останалите пътници и те яростно се взираха в него.

- Ах, проклети англичани! - изруга французойката, нарушавайки тишината, и отново се зае с безкрайното си плетиво.

- Копелета, това са те! Оставиха нашите момчета да мрат и хукнаха от Дюнкерк да си спасяват богатите задници! Пфу! Свине! - Спря да плете и махна с ръка към прозореца. А сега ни забиват нож в гърба! Видяхте ли какво сториха на флотата ни в Мерс-Ел-Кебир[55]? Видяхте ли? Потопиха я цялата, убийци! - Отново гневно се залови за куките. - Ах, тези англичани...

- Но, госпожо - обясни Крикор, - флотът можеше да попадне в ръцете на германците. А това, както навярно разбирате, би представлявало огромна опасност за Англия.

- Копелета! - изсъска тя така, сякаш плюеше отрова. - Копелета! Копелета! Копелета!

Двамата френски войници се спогледаха, чудейки се дали да се намесят.

- Всъщност нашето недоволство е относно начина, по който британците ни изоставиха при Дюнкерк[56] - обясни един от тях, сякаш чужденецът бе техен посредник в Лондон. - Оставиха ни в ръцете на германците и се изпариха. Той размаха ръка. - Ах, това е кръвна обида, спор няма!

Крикор все пак искаше да ги накара да разберат, че когато британците избягаха, битката вече беше загубена и бе по-добре да отложат последния удар, изчаквайки по-добра възможност, отколкото да се опитват да отблъснат германците при толкова неблагоприятни обстоятелства. Всичко това му дойде наум само за част от секундата, но той замълча. Защо да спори? Няма ли да е по-добре да кротува? Защо да си прави труда да убеждава тези унижени хора, които оправдаха поражението си с чужди грешки?

Като видя, че чужденецът е попаднал под кръстосан огън от страна на спътниците си, контрольорът го потупа окуражително по рамото и се усмихна.

- Щом се върнете в Лондон, приятелю, кажете им колко много се възхищаваме на съпротивата им. - Той погледна укорително френските пътници. - И най-вече, кажете им, че повечето французи са с тях. Отново се взря в арменеца. - Ще го направите ли?

- Разбира се.

Контрольорът излезе в коридора. Преди да се отдалечи обаче, за последен път се обърна към Крикор:

- Слезте на гара „Сен Жермен де Фосе“. Намира се най-близо до Виши.

Крикор насочи вниманието си към картата, на която бе отбелязан маршрутът на железопътната линия. Предвид скоростта, с която се движеха, и оставащите гари, пресметна, че до „Сен Жермен де Фосе“ оставаше час и половина. На гарата щеше да телефонира на родителите си и скоро щеше да е при тях във Виши.

- Merci.

- И ако случайно видите маршал Петен[57] - добави контрольорът, след като изчака пътника да разгледа картата, - набийте му един шут в задника от мен.

Той му намигна, поглади гъстия си мустак и очевидно горд от остроумието си, тръгна весело по коридора и потъна в съседното купе, откъдето отново се чу едно гръмко:

- Billets, s`il vous plait!

БУЙНИТЕ ВИКОВЕ НА ДЕЦАТА, КОИТО ИГРАЕХА НАВЪН, от време на време прекъсвани от смях и шеговити подвиквания, изведнъж прераснаха във врява, последвана от продължителни аплодисменти и одобрителни възгласи. Тримата Саркисян се въртяха из сутерена на хотел „Парк“. Нунуфар разглеждаше магазина на „Луи Вюитон“, докато синът и съпругът й търсеха свободна маса в ресторант „Шантеклер“.

Като чу ръкоплясканията, Калуст погледна към вратата на хотела, до която имаше двама часовои и френски флаг, и съзря дребната и слаба фигура на осемдесетгодишен старец в тъмен костюм и синя вратовръзка. Носеше цилиндър и на костеливото му лице се мъдреше гъст бял мустак. Беше заобиколен от офицери и висши чиновници.

Арменецът направи знак на Крикор.

- Ето го.

Вниманието на сина му се насочи към мъжете в елегантни костюми и парадни униформи, които минаваха по улицата.

- Кой?

- Петен, кой друг? - отвърна баща му. - Дребничкият, който върви отпред.

Известно време наблюдаваха френския президент, който пресичаше парка под аплодисментите на децата и пред погледите на любопитните зяпачи, за да се шмугне в една църква за службата в единайсет. След като оживлението премина, мъжете Саркисян се настаниха на една маса в „Шантеклер“ и си поръчаха кафе, докато чакаха Нунуфар да обиколи луксозните магазини на хотел „Парк“.

- Как сте, мосю Саркисян?

Калуст се обърна и разпозна мъжа, който го бе заговорил.

- А, мосю Да Силва! - възкликна той. - Познавате ли момчето ми? - Обърна се към сина си. - Крикор, това е мосю Мануел Нунеш да Силва - секретар на португалската легация и мой добър приятел тук, във Виши.

Крикор стана, за да стисне ръката на новодошлия и да му направи място на масата.

- Хареса ли ви виното, което ви подарих онзи ден? - попита португалецът, щом се настани. - Леко ли ви се стори?

- А, великолепно! Великолепно! - възкликна арменецът и устата му се напълни със слюнка при спомена за чудесната напитка, която бе опитал миналата вечер. Наведе се към събеседника си: - Можете ли да ми намерите още? Моята Нунуфар също обожава вашето вино „Порто“ и за жалост, бутилката вече е на привършване...

- Разбира се, мосю Саркисян. Дипломатическата поща пристига тази седмица от Лисабон с още няколко бутилки за избата ми. С удоволствие ще ви отстъпя една.

- Чудесно.

Келнерът донесе кафетата. Тогава се появиха още трима костюмирани мъже, които Калуст представи на сина си - двама висши френски чиновници, негови съседи в хотел „Мажестик“, и един испански дипломат. Те също се присъединиха и така на масата вече имаше шестима души.

- Значи, идвате от Лондон? - попита единият от французите, дебел мъж на име Вала. - Как са нещата в Англия?

- Засега всичко е наред - отвърна Крикор. - Германците се забавляват да ни бомбардират, но нашите спитфайъри им отвръщат подобаващо. Девизът ни е Keep smiling, we can take it (Не спирай да се усмихваш, ще се справим).

Вала махна с ръка.

- Глупости! - заяви той. - Англия е разгромена и веднъж завинаги трябва да го признае! Войната свърши и е време англичаните да спрат да се излагат!

- Приличат на Дон Кихот - подхвърли испанецът. - Вместо да се примирят със случващото се, те се борят срещу вятърни мелници. Човече, дръжте се като мъже и признайте, че загубихте.

- Parbleu[58], защо продължават да воюват? - попита другият французин. - Време е да свалят оръжието. - Махна с ръка наоколо. - Този инат усложнява живота на всички ни. За бога, нима не разбирате, че Англия е на колене?

Крикор невъзмутимо отпи от кафето си. Остави димящата чашка на масата и предизвикателно изгледа мъжете, които се взираха в него.

- Ако Англия е разгромена, драги приятели, никой още не ни е казал - отбеляза иронично той. - Вярвате или не, ние ще устоим!

Във Франция, и особено във Виши, всички вярваха, че британската съпротива е безсмислена. Това убеждение се споделяше във всички разговори и смущаваше двамата Саркисян. Благодарение на майка си Крикор успя да отседне в препълнения хотел „Амбасадор“, където живееха повечето членове на дипломатическия корпус в града, и постоянно трябваше да слуша коментари по свой адрес, тъй като го познаваха като „мъжа от Лондон“.

Освен това често посещаваше хотел „Мажестик“, където се помещаваше седалището на правителството на маршал Петен и където родителите му бяха успели да отседнат, което им струваше цяло състояние, заедно с готвача, иконома, масажиста, шофьора, техните съпруги и дори мадам Дюпре. Но и там разговорите протичаха по един и същи начин: английският инат отлагаше неизбежното поражение.

Изключение правеха американският посланик и канадският съветник по търговските въпроси. Адмирал Лийхи, представител на Съединените щати към правителството във Виши, толкова симпатизираше на британците, че всеки ден слагаше радиото на прозореца на кабинета си и го нагласяше на честотата на френската ВВС, която бе забранена от правителството на маршал Петен.

- Скандално! - възмущаваха се френските чиновници, които го чуваха. - Това е провокация!

Разтревожен за физическото и психическото си здраве в такива смутни времена, Калуст държеше да се върне към обичайните си и не особено християнски процедури за подмладяване. В крайна сметка, както често повтаряше, той вече гонеше седемдесет и една и бе пълен с енергия, тъй като навиците му даваха резултат. Мадам Дюпре продължаваше да организира живота му, и по-специално нещата около терапията. Ролята на belle de jour във Виши се изпълняваше от изкусителна мургава дама, която арменският мултимилионер бе срещнал още първата седмица на масата за блекджек в „Гранд Казино“, и както винаги, мадам Дюпре бе успяла да я наеме, да я подготви и да я настани в хотел „Алжери“.

Разбира се, „Алжери“ не се нравеше много на Калуст, тъй като там се помещаваше Commissariat général aux questions juives[59] - организация, създадена от Петен, която да се погрижи за „еврейската измет“. Радиото често гърмеше по коридорите на хотела, но не за да предава ВВС като това на американския посланик, а за да заглуши виковете на измъчваните евреи. Освен това всеки път, когато се оплакваше на мадам Дюпре от лошата слава на хотела, слуховете за мъченията и адския шум на радиото, за да й намекне, че трябва да премести съблазнителната мургавелка, Калуст слушаше едно и също.

- Къде искате да отидете? - питаше го тя с характерния си прагматизъм. - В хотел „Дю Лак“, където живее маршал Петен? В хотел „Дьо ла Пе“, където е седалището на Министерството на информацията и пропагандата? Или в хотел „Амбасадор“ при сина ви и целия дипломатически корпус? Нима намирате тези места за особено подходящи?

- Ами...

- Неудобството от лошата слава на „Алжери“ е предимство - напомняше му тя. - Вярно е, че хората го избягват, но ми се струва, че това е добре за вашите... терапевтични процедури, защото мястото е дискретно, нали?

Безспорно. Въпреки възраженията и отвращението му от хотел „Алжери“, арменецът накрая отстъпи. Пиленцето му остана в същото гнездо.

Улицата бе пуста, задрямала в ленивата следобедна светлина, и върху тихия квартал се бе спуснал тънък воал сива мъгла. След като запали пура и се увери, че не са го проследили, Крикор напусна сянката на ореха и се плъзна до сградата от другата страна на тротоара. На табелата на вратата пишеше „Кафе дю Маре“.

- Здравейте! - поздрави той, щом прекрачи прага и се приближи до тезгяха. - Арман тук ли е?

Мъжът с престилка от другата страна на бара миеше чаши.

- Кой се интересува?

- Един от тримата мускетари.

Като чу паролата, келнерът вдигна поглед и се взря в непознатия клиент.

- Д’Артанян не е тук в момента. Името на героя на Александър Дюма беше втората парола. - Седнете в ъгъла - нареди той, посочвайки най-закътаното място в кафенето. - След малко ще дойде.

Беше сумрачно и наблизо имаше някаква врата, която вероятно водеше към градината. Крикор се настани там и започна да записва всичко, което бе видял до момента в така наречената Френска свободна зона. Положението в страната му се струваше тежко, много по-различно от безгрижния живот преди. Много хора се бяха преместили заради войната, а режимът на горивата възпрепятстваше транспорта. Като хора от петролния бизнес, Саркисян имаха лесен достъп до бензин и бяха станали популярни сред дипломатическия корпус, тъй като от време на време снабдяваха с ценното гориво видните членове на чуждестранната общност. Благодарение на заможния си баща Крикор бе прекарал спокойна седмица в града и едва днес, сигурен, че никой не го подозира, бе решил да завърши мисията, за която Чичо го бе вербувал в „Блечли Парк“.

- Мен ли търсите?

Въпросът завари Крикор неподготвен. Подскочи стреснато на стола и объркано погледна човека, който го бе заговорил.

- Арман?

- Наричайте ме Д’Артанян - отвърна французинът. - Кой сте вие?

Крикор се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша. Като изключим стареца с насълзени очи, който отпиваше от чаша червено вино на бара, заведението бе пусто.

- Един от тримата мускетари - каза той, повтаряйки паролата. - Имам инструкции за вас.

Преди да седне при посетителя, французинът също внимателно огледа кафенето.

- Как е Чичо? Деформираният му крак от детски паралич още ли му създава проблеми?

Въпросът изплаши Крикор. Дали не бе сбъркал човека?

- Крак ли? - учуди се той? - Доколкото знам, Чичо няма детски паралич.

Арман се отпусна и унило се усмихна.

- Исках да проверя дали наистина го познавате - обясни той. - Е, какви са инструкциите?

- Става дума за свалените над Франция пилоти от Кралските военновъздушни сили - обясни Крикор. - Трябва да ги транспортираме до испанската граница и Чичо смята, че вие можете да го уредите.

- Той знае възможностите ми. - Потърка палеца и показалеца в недвусмислен жест. - Колко ще платите?

- Четирийсет лири за офицер и двайсет за войник. Няма твърда сума, всичко зависи от резултатите. Съгласен ли сте?

- Може би. Французинът свъси вежди, обмисляйки подробностите. - Как ще ми изпратите парите?

- Няма да ги изпращаме. Ще открием сметка в Англия, в която ще внесем дължимото. Когато войната свърши, ще си имате тлъста сума в банката. Как ви се струва?

- Ще има ли английски орден за мен след войната?

Крикор не бе подготвен за въпроса, но реагира светкавично.

- Разбира се!

С преднамерено бавен жест французинът извади пакет „Житан“ от джоба си и замислено запали цигара.

Синкав облак дим обгърна бледото му лице и се изви нагоре в гъвкав танц.

- D`accord.[60]

Крикор облекчено въздъхна. Мисията му бе успешна.

- Много добре! - възкликна той. Отпи от бирата си и остави халбата, защото трябваше да уточни още някои детайли. - Къде ще могат да ви намерят мъжете?

- В Перпинян. На улица „Прад“ има голям гараж на „Ситроен“. Да ме потърсят там.

Останаха още десет минути, за да уточнят подробностите. Сетне се сбогуваха и Крикор изхвърча на улицата, боеше се да не го арестуват жандармите. Но пред „Кафе дю Маре“ не се мяркаше жива душа; чуваше се само силният вятър, който завихряше сухите листа под орехите и ги издигаше нагоре към дърветата, сякаш за да ги върне към живот.

Всичко изглеждаше спокойно. Опитвайки се да се овладее, Крикор оправи шапката си, за да го пази от вятъра, пъхна ръце в джобовете и с бърза крачка се отправи към хотел „Мажестик“.

Крикор влезе в хотела, където бяха отседнали родителите му и хората от правителството на маршал Петен, и спря във фоайето, за да види колко е часът. На стената зад рецепцията имаше часовник, но той не го виждаше добре от мястото си. Затова заотстъпва назад, но спря, когато усети, че е настъпил нещо.

- Ох!

Обърна се и разбра, че е премазал нечий крак. Беше на човек с униформа Feldgrau[61]. Германец. Дори по-лошо; мъжът носеше офицерска шапка и широки бричове, а черните му високи ботуши блестяха от чистота.

- Oh, sorry! - заекна Крикор на английски, като се мъчеше да овладее надигащата се паника. - Без да искам...

Германският офицер подскачаше на един крак из фоайето с изписана по лицето болка.

- Американец ли сте? - попита той на гърлен френски, щом се съвзе, но очевидно още го болеше. - Няма проблем, стана случайно. Случва се.

Униформеният докосна шапката си, за да се сбогува, и се отдалечи, накуцвайки, заедно с хората си. Пребледнял от страх и с лудешки препускащо сърце, Крикор се отправи към железния асансьор и бързо се вмъкна вътре. Кабината се разтърси и започна бавно да се издига нагоре; вътре бяха само арменецът и още един пътник.

- Знаете ли кого настъпихте току-що? - попита онзи, очевидно французин от администрацията на Петен. - Имате ли представа?

- Ами... някакъв германски офицер.

Французинът поглади,рунтавия си мустак.

- Не кого да е, а самия генерал-фелдмаршал Браухич[62], действащ главнокомандващ на германската армия - обясни той. - Спаси ви само фактът, че ви взе за американец. Германците не искат проблеми с янките.

Арменецът слезе на втория етаж и бързо се отправи към апартамента на баща си. Животът на таен агент ще ме довърши, помисли си той. Вече беше стар за такива неща! В „Блечли Парк“ Чичо го бе посъветвал да не се набива на очи. А какво направи той? Настъпи точно един от висшите германски командири! Та това бе истинска катастрофа!

На излизане от асансьора чу викове от другия край на коридора и разбра, че идват от апартамента на баща му. Поколеба се. Какво ставаше, по дяволите? Кой се дереше така? Вслуша се и осъзна, че собственият му баща крещеше неистово. Защо? Да не би да го измъчваха? Дали германците бяха започнали да го тормозят?

Блъсна силно вратата.

Изплашен от шума, Крикор бе хукнал по коридора и бе спрял пред апартамента. Чу приближаващи се стъпки от другата страна на вратата, метално тракане в ключалката и след миг някой отвори. Видя майка си пребледняла и с разтревожен поглед.

- Ах, баща ти е обладан от тъмни сили! - извика тя, щом съзря сина си. - Казвам ти, обладан е!

- Какво става?

Нунуфар му махна с ръка да влезе.

- Преди половин час получи писмо. Прочете го и направо побесня. Не е млъкнал оттогава. Боже, сякаш дяволът се е вселил в него!

Крясъците продължаваха. Влязоха в хола и Крикор завари баща си до прозореца с почервеняло от гняв лице да размахва свитите си от яд и обида юмруци. От ъгълчето на устата му излизаше пяна.

- Престъпници! - крещеше той. - Как можаха да ми го причинят? Точно на мен, който направих всичко за тях! Мошеници! Мръсна сган! Така ли ми се отплащат? За какъв ме мислят? Крадци! Свине!

- Какво има, татко?

Калуст млъкна за момент и се обърна към сина си със святкащи от ярост очи.

- Разбра ли какво ми сториха онези подлеци? - попита той. - Разбра ли как ми се отблагодариха за всички услуги, които съм им правил?

- За какво говорите?

Баща му взе смачкан лист хартия и го вдигна във въздуха като трофей.

- Ето за това! За това безсрамно писмо, което ми пратиха! Погледни! Погледни, моля ти се!

Калуст грубо протегна ръка и синът му взе писмото. Беше смачкано и дори разкъсано на места - очевидно от гневния му баща. Крикор се приближи до прозореца, за да го прочете.

В горната част се виждаха британският лъв и логото на Външно министерство. Крикор разпозна подписа.

- От сър Филип Блейк е.

- Съдържанието е по-важно побърза да уточни баща му. - Чети, чети да видиш какво са решили тези говеда!

Крикор прочисти гърлото си.

- Драги приятелю - започна той, със съжаление ви съобщавам, че вашият петпроцентов дял от Турската петролна компания и съответните акции от Френската петролна компания вече се считат за вражеска собственост.

Вдигна объркано поглед, сякаш търсеше обяснение от баща си какво означаваха тези думи.

- Чети по-нататък!

Отново зачете писмото от сър Филип Блейк.

- Вие също сте обявен за наш враг. Вследствие на това британският попечител на вражеска собственост нареди конфискация на вашите акции. Не мога да не ви кажа колко съжалявам и колко се борих с всички сили, задействах всички връзки, за да попреча на тази...

- Видя ли? - прекъсна го Калуст. - Видя ли? Тези престъпници, тези... некадърници са ме обявили за враг! Мен, който цял живот помагам на Англия! Мен, който им поднесох на тепсия цяло състояние! Дължат ми толкова много! А сега ме третират като измет, сякаш съм ги предал, сякаш...

- Успокойте се, татко - прекъсна го Крикор. - Защо се изненадвате? Подобно нещо можеше да се очаква...

Калуст го погледна слисано, не вярвайки на ушите си.

- Да се очаква ли? Очаквал си Англия да ме обяви за враг? Но що... що за глупости? Какво намекваш?

Синът му махна с ръка към прозореца по посока на Виши, който се простираше докъдето поглед стига.

- Знаете ли къде живеете? Това е Франция на маршал Петен, който трепери от Хитлер. Германците окупираха половината страна, а другата половина е в краката им. Това означава, че вие сте подложен на натиск от страна на врага. При тези условия как може Англия да се държи, все едно нищо не е станало?

- Германците може и да се разхождат тук, но аз съм свободен човек! - отвърна Калуст. - Как може Англия да се съмнява в моя патриотизъм? Как може да ме нарича враг? Освен това използват всичко това като претекст да ме изхвърлят от Турската петролна компания - истинската цел на тази машинация! Не мога да го допусна!

Крикор, който все още държеше писмото, го размаха пред погледа на баща си.

- Това е законна реквизиция - обясни той. - Не видяхте ли какво е написал тук сър Филип? Англия е била длъжна да ви обяви за враг и да конфискува акциите ви, за да ви защити, да предотврати действията, които французите на Петен или германците биха могли да ви заставят да извършите. Независимо дали ви харесва, или не, докато живеете във Виши, сте изложен на вражеско влияние. Но след като акциите ви в Турската петролна компания са конфискувани, вече няма никаква полза от арестуването ви.

- Що за глупости? Като член на иранската дипломатическа мисия, моята безопасност е гарантирана! Ако не беше така, нямаше да съм тук!

- Знам, но англичаните не са сигурни в нищо. Спомнете си, че шахът симпатизира на нацистите...

- Аз ще го спра.

- Смятате ли, че Англия може да разчита на влиянието ви върху шаха? Не забравяйте, че е изключително важно германците да не получат достъп до петрол. Затова са конфискували акциите ви в Турската петролна компания. Трябва да разберете!

- Да разбера ли? Онова, което трябва да разбера, е много просто: Англия ме предаде!

- Англия ви защити - поправи го Крикор. - Какво очаквате от Англия, щом германците ви държат в ръцете си?

Калуст не отговори веднага. Хвърли презрителен поглед към сина си, обърна се рязко и се отправи към спалнята. Спря до вратата и се обърна.

- Слушай, да не би да работиш за Британските тайни служби?

Дойде ред на Крикор да загуби ума и дума, вцепенен от въпроса. Сърцето му заби лудо и пребледня. Нима бе толкова некадърен агент? Как можа баща му да го разкрие така лесно? Къде бе сгрешил? Дали Калуст бе наредил да го проследят до кафенето, в което се бе срещнал с Д’Артанян?

- Аз? Английски агент? - Опита се да се разсмее. - Какво говорите, татко? Как ви хрумна?

- Тогава как ти позволиха да напуснеш страната? Доколкото ми е известно, след началото на войната никой не може да излиза от Англия. - Размаха укорително пръст. Особено за да дойде във Виши!

- Я, стига! Пуснаха ме, защото баща ми е ирански дипломат!

Клатейки глава, за да покаже, че не могат да го излъжат, Калуст сграбчи ръба на вратата и се приготви да сложи край на разговора.

- Няма да стъпя в Англия, докато съм жив! - заяви той, преди силно да затръшне вратата. - Край!

СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ ОСВЕТИ МУРГАВОТО ЛИЦЕ НА РЕЗА МОСЕД. Въпреки че не беше горещо, по слепоочието на иранския пълномощен министър във Виши се стекоха две капки пот, щом видя Калуст в стаята си в хотел „Амбасадор“, който при дадените обстоятелства се бе превърнал в седалище на иранската легация във Франция. На стената имаше фотография на шаха в парадна униформа и тържествена поза, а настолният календар върху нощното шкафче бе обърнат на страницата на август 1941 година.

- Новините от Техеран са много лоши прошепна Реза Мосед и избърса потните вадички от лицето си. - Англичаните и руснаците нахлуха в страната и поставиха ултиматум на Негово Величество. Искат да абдикира от трона.

В стаята настъпи тишина. Стрелките на стенния часовник се движеха отмерено и тиктакането създаваше уют в стаята.

- Не се изненадвам отбеляза Калуст. - Предупредих ви, че сближаването на Негово Величество с германците е опасна игра.

- Така е, но злото вече е сторено.

Отново замълчаха.

- Ами Негово Величество? - попита арменецът. - Какво ще прави?

Пълномощният министър вдигна ръце в жест на безсилие и дълбоко въздъхна.

- Какво да стори, за бога? Неверниците потопиха корабите ни, свалиха самолетите ни и вече дори са разделили страната на три части! Те са силни.

- Знам това. Но какво ще прави Негово Величество?

Иранският дипломат отново въздъхна.

- Ще абдикира, разбира се. Мястото му ще бъде заето от престолонаследника и ако такава е волята на Аллах, Негово Величество ще бъде прокуден в някоя южноамериканска страна.

Калуст се вгледа във фотографията на шаха, която висеше на стената зад събеседника му.

- Ще му помогна е каквото мога - каза той. - Въпреки че сме във Виши, ще се опитам да се свържа с...

- Трябва да се махнем от Виши прекъсна го Реза Мосед. - Присъствието ни тук вече не е желано.

Арменецът го погледна учудено.

- Да заминем от Виши? И защо?

- Когато новият шах се качи на трона, Иран ще се присъедини към Съюзниците и ще обяви война на страните от Оста. Тогава французите ще прекъснат дипломатическите отношения с нас. Погледна крадешком към вратата. Сутринта получих тайно съобщение.

- Смятате ли, че това ще важи и за мен?

Пълномощният министър събра длани, сключвайки пръстите на ръцете си.

- От каква националност сте?

- Ами... в този момент, както ви е известно, съм гражданин на Великобритания и на Иран.

По сухото лице на Реза Мосед разцъфна усмивка за пръв път, откакто бе научил лошите новини сутринта.

- Значи, две страни, които воюват с Германия отбеляза той. - Нещо да не ви е ясно?

Не бе нужно да разговаря с много хора от френската администрация в хотел „Мажестик“, за да потвърди думите на иранския пълномощен министър. Старият му приятел Жан-Марк Ерто, сенаторът, който бе и президент на Френската петролна компания, изглеждаше дълбоко сконфузен, когато се срещнаха на кафе в бара на хотела.

- Ще говоря с господин министъра, приятелю - обеща видимо смутено Ерто. - Ако трябва, ще говоря и с маршал Петен! - Махна разочаровано с ръка. - Но, уви, така стоят нещата. Франция е на колене пред германците. Какво можем да сторим, когато настояват всички дипломати, чиито страни са във война с Тристранния пакт, да напуснат? Имаме ли избор, освен да се подчиним?

Калуст тепърва започваше да осъзнава измеренията на ситуацията. Благодари на приятеля си, заръча му да не се занимава с неговия случай и се отправи към апартамента си в хотел „Мажестик“, докато обмисляше възможностите си. Наистина трябваше да напусне Франция. Но къде да отиде? За Англия не можеше да става и дума заради обидата, която му бяха нанесли миналата година. Та нали онези нещастници се бяха осмелили да го обявят за враг и да конфискуват акциите му в Турската петролна компания? Все още се чувстваше оскърбен и унизен. Какъв позор! Не, никога нямаше да се върне в онази страна на неблагодарници!

Когато пристигна в апартамента, разказа всичко на Нунуфар. Надяваше се, че жена му ще измисли нещо, но тя бе разстроена колкото и той самият.

- Ако ни експулсират - отбеляза Нунуфар, - ще трябва да се върнем в Англия.

Съпругът й разцепи въздуха с категоричен жест.

- И дума да не става! - сряза я той. - Не и в Англия! Стореното от тях не заслужава прошка!

- Но тогава къде да отидем? Нима искаш да се върнем в Константинопол?

- И пак да живеем под ботуша на турците, и то след всичко, което причиниха на арменците и на сина ни? - Разтърси глава. - Никога!

Жена му унило въздъхна.

- Франция ни експулсира заради германците, не искаш да се връщаш в Англия, отхвърляш Турция... - Тя объркано разпери ръце. - Къде ще отидем, за бога?

- Стига, Европа е голяма.

- Европа е във война! - напомни му Нунуфар. - Посочи към една карта на континента, която държаха на бюрото. - Погледни натам. Какво виждаш? Война, война, война! Къде можем да избягаме от този ад?

Картата привлече вниманието на Калуст. Приближи се до бюрото и внимателно я разгледа, проучи границите и прецени военното присъствие в страните. Всъщност почти целият континент беше във война. Прокара пръсти по контурите на Европа, като отбеляза замесените в конфликта страни - Франция, Германия, Австрия, Холандия, Белгия, Италия, Полша, Чехословакия, Гърция, Албания, Югославия, България, Унгария, Румъния, Съветския съюз, Дания, Норвегия, Финландия...

Пръстът му се закова върху една мъничка страна.

- Тук няма война - каза той. - Заминаваме!

Нунуфар се приближи до съпруга си и се наведе над картата, за да види малката държава, която сочеше.

- Швейцария?

Следващите дни Калуст прекара в ресторанта и бара на хотел „Амбасадор“, където се помещаваше акредитираният дипломатически корпус към правителството на Френската свободна зона. Уговори си среща с пълномощния министър на Швейцария нисък мъж със закръглено лице, който се държа резервирано и не говори много. Все пак арменецът реши, че разговорът е минал добре, и вярваше, че нещата вече са задвижени. Няколко от фирмите му имаха седалище в Швейцария и това трябваше да бъде неговата дестинация.

Следващата събота, докато се обличаше пред огледалото, някой почука на вратата на апартамента му. Беше сенатор Ерто.

- Нима възнамерявате да заминете за Швейцария?

Арменецът отвори широко очи, хванат неподготвен от директния въпрос и по-скоро от факта, че тези сведения са достигнали до приятеля му от Френската петролна компания.

- Така е. Откъде знаете?

Французинът махна с ръка, сякаш това нямаше особено значение.

- Мога ли да вляза?

- Ах, да! - възкликна Калуст, който вече се бе окопитил и осъзна, че държи госта си на вратата. - Разбира се, заповядайте.

Сенатор Ерто се настани на дивана и прочисти гърлото си, преди да съобщи онова, за което бе дошъл.

- Знаете ли, един приятел от службите за сигурност ми довери нещо, което може да ви заинтересува. - Той понижи глас. - Изглежда, германците сериозно обмислят да нападнат Швейцария.

Калуст шокирано повдигна вежди.

- Какво?!

Французинът се озърна наоколо, сякаш се страхуваше и от собствената си сянка.

- Шшт, по-тихо! - прошепна той. - Моля ви да го запазите в тайна. И сам разбирате, че въпросът е деликатен...

Арменецът сниши гласа си заради естеството на разговора и се наведе към събеседника си.

- Но защо? За какво им е на германците Швейцария?

Казват, че Хитлер не харесва факта, че там живеят немскоговорещи, които са в близки отношения с френскоговорещите, и той иска да сложи край на това.

- Този е луд! - възкликна Калуст и поклати глава. Сетне присви очи и погледна скептично събеседника си. - Сигурен ли сте? Чел съм декларации, в които се твърди, че Германия винаги ще уважава автономията и неутралитета на Швейцария...

- Лъжи, с които да си гарантира бездействието на швейцарците но време на войната - отвърна сенатор Ерто. - Но мога да ви уверя, че неофициално господин Хитлер говори за Швейцария като за грозна пъпка на лицето на Европа и смъртен враг на нова Германия. Дори е обсъждал въпроса с Мусолини и му е доверил, че в подходящия момент ще я премахне...

В стаята надвисна тежка тишина; чуваше се само неспокойният пукот на дървата в камината.

- И този... момент е настъпил?

- Още не. Според източника ми приготовленията за операция Tannenbaum[63] са в ход, но още няма зелена светлина. Изглежда, германците се колебаят пред алтернативата да се бият в планините, а и швейцарците се славят като свирепи воини.

Замислен, Калуст се отпусна на стола си и се вторачи в жълтеникавите пламъци, които танцуваха в камината като леки балерини. Всъщност нямаше какво толкова да му мисли. Положението бе ясно. Бавно се изправи и отправи хипнотичен поглед към сенатора.

- Трябва да преосмисля всичко.

Завръщането на Крикор във Виши от поредното мистериозно пътуване му предостави възможност да обсъди ситуацията с доверен човек. Въпреки че често го забравяше, синът му вече не бе малко момче. Беше на четирийсет и пет години, с житейски опит, който не беше за подценяване. Нима не се бе измъкнал от турците по време на арменския геноцид? Човек, оцелял след подобно преживяване, имаше силно развит усет.

Съпрузите Саркисян отидоха да посрещнат сина си на гарата в Сен Жермен де Фосе. Крикор им съобщи, че е започнал бракоразводно дело с Мария Силвия, което предизвика порой от укори, като например „Предупредихме те!“, „Трябваше да ни послушаш!“ и „Разбрах каква е още в началото!“. Затова Калуст сподели проблема си чак като се прибраха в апартамента си в „Мажестик“.

Ядосан от обвиненията, които родителите му бяха отправи ли по повод на брака му, Крикор го изслуша с явно нетърпение и в края на разказа не се сдържа и прекъсна баща си:

- Но защо сте искали да отидете в Швейцария?

Въпросът изненада Калуст.

- Ами... Швейцария е неутрална страна, нали? - отбеляза той. - Поне още не е във война.

- Холандия, Дания и Норвегия също бяха запазили неутралитет, но това не попречи на германците да ги нападнат...

- Знам, знам...

- Не, Швейцария не е вариант. Знам, че там имате фирми и е цивилизована и уредена страна, но рискът е прекалено голям!

Калуст се чувстваше като в задънена улица. Хвърли отчаян поглед към Нунуфар и си пое дълбоко дъх, сякаш в този момент единственото, което можеше да стори, бе да диша.

- Не знам какво да правя...

Тримата унило се умълчаха. Крикор познаваше добре ината на баща си, затова не се осмели да му предложи да преглътне гордостта си и да се върнат във Великобритания. Отиде до прозореца и зарея поглед към Виши със съзнанието, че предвид развоя на събитията, това бе последното му посещение на града, докато войната не свърши. Когато баща му заминеше, той щеше да загуби алибито си, което му позволяваше да пътува насам като агент на „Блечли Парк“, и нямаше да може да напуска Англия. Жалко, защото се справяше добре. На фона на ограниченията в Лондон и Виши Крикор някак се бе привързал към Лисабон - град, край който войната сякаш минаваше незабелязано. Само преди три дни се бе забавлявал много в едно казино в Ещорил, където бе гледал джаз концерта на Уили Луиз, и...

- Сетих се!

Родителите му подскочиха от изненада и въпросително го загледаха.

- Какво има?

Неспособен да сдържи вълнението си, Крикор бързо се отправи към бюрото, вдигна картата на Европа и посочи най-западния й край.

- Португалия! - възкликна той. - Решението е Португалия!

Крупието вдигна глава и със студено безразличие изгледа мъжете около голямата шарена маса; повечето бяха дипломати или френски висши чиновници, придружени от млади жени с гримирани лица и блестящи бижута по шиите и китките. Във въздуха се виеха струи синкав дим и се сливаха с пелената от тютюн и пепел, която се стелеше над масата, а крехки пръсти с лакирани нокти си играеха с цигарите, с чиповете или с чашите искрящо шампанско.

- Faites vos jeux![64]

Върху масата се изсипа порой от чипове, разхвърляни върху различните щамповани числа.

Една руса дама се разсмя нервно и щом крупието завъртя рулетката, на масата настъпи тишина. Червено-черното колело стремглаво се въртеше, а бялото топче своенравно подскачаше насам-натам и аха да се спре в някой сектор, бързо се отплесваше в друга посока, докато накрая колелото забави скорост и топчето най-сетне се намести върху едно число.

- Noire. Dix-sept. [65]

Край масата настъпи оживление; онези, които бяха заложили на черно, спечелиха нещичко, а почитателите на червеното загубиха. Никой не бе заложил на числото седемнайсет и казиното спечели.

- Ех, че лош късмет! - намръщи се Калуст, махна с ръка на приятеля си и двамата се отдалечиха от масата за рулетка. - Днес не ни е ден.

Приближиха се до онази част от залата, където играеха бакара, и останаха да наблюдават залозите, без да си взимат чипове, сякаш първо искаха да разберат дали тази маса е късметлийска. Приятелят на арменеца запали цигара, подразнен, че не разбира добре правилата на играта, но нямаше смелост да попита, нито дори да си признае. Подобна възможност не му се удаваше всяка вечер; та той бе обикновен секретар в португалската легация във Виши - прекалено дребна риба, за да се радва на компанията на такава акула.

- Много любезно от ваша страна да ме поканите да играем в казиното, господин Саркисян - каза той, горд от значението, което магнатът явно отдаваше на тяхното приятелство. - Признавам, че никога не съм имал късмет в хазарта. Може пък днес да променим това.

- Ами в любовта? Късметлия ли сте?

Португалският дипломат се изчерви.

- Ах, тези французойки...

- Какво им е? Не ми казвайте, че са по-различни от португалките.

Нунеш да Силва се разсмя.

- Те са някак по-... шик отбеляза той, изпивайки с поглед една кръшна червенокоска, която разтриваше гърба на възрастен господин на масата за бакара. - И тигрици. Истински тигрици в леглото!

Забележката накара Калуст, който не си падаше по романтичното ухажване, да се усмихне. Купуваше си красавици със злато, което обезсмисляше рискования флирт, при който винаги имаше шанс за неуспех. Парите и работата на мадам Дюпре му гарантираха успешна свалка. Но ако имаше нещо, което се включваше в цената, то това със сигурност бе това тяхно безценно качество.

- Сигурен съм, че и във вашата страна има красиви жени - предположи арменецът. - Освен това съм чувал, че Португалия е прекрасна страна. Синът ми наскоро мина през Лисабон и ми разказа чудесни неща.

- Абсолютно - съгласи се дипломатът. - Да не забравяме, че Португалия издига първата глобална империя в историята. Португалският се говори на пет континента. Всичко това в известна степен се отразява на Лисабон. Спомнете си и че до момента страната избягва войната и въпреки че има много проблеми, не е подложена на ужасите, които преживява Европа.

Разговорът най-сетне отиваше в посоката, която всъщност интересуваше Калуст.

- Нима смятате, че Лисабон е добро място за живеене? Не вярвам...

- В този момент ли? О, безспорно. Най-доброто в цяла Европа!

- По-добро от Швейцария?

- Разбира се. Знаете ли какъв е климатът там? Ужасен студ! В Португалия времето е по-меко. Светлината е различна, цветовете са по-ярки. Да не забравяме морето, плажовете, храната...

- Така разправя и синът ми. Ами настаняването? Има ли добри хотели в Лисабон?

В този миг Емануел Нунеш да Силва сякаш си глътна езика. Дотогава той просто бъбреше, докато вниманието му бе насочено към играта на бакара, а копнежът - към червенокосата французойка. Той просто следваше разговора, ловко насочван от събеседника му. Но този въпрос го накара да се замисли за целия диалог. За какво бяха всички тези въпроси за Лисабон и Португалия? Какво точно искаше магнатът? Защо го разпитваше за лисабонските хотели? Дали пък не...

Той се сепна и настойчиво се вторачи в Калуст, а очите му блестяха така, сякаш вече бе проумял всичко.

- Не ми казвайте, че възнамерявате да... - Присви очи. - Може би искате да разгледате Португалия?

Секретарят го гледаше като момче, което със затаен дъх чака да получи мечтания бонбон, и Калуст не побърза да отговори. Престори се, че наблюдава съсредоточено играта на бакара, сякаш случващото се на масата бе най-интересното нещо, което бе виждал. Накрая кимна.

- Просто идея, която обмислям.

На следващия ден събитията се развиха много бързо. Осъзнал неочакваната възможност, която му се предоставяше, секретарят на португалската легация още сутринта отиде да разговаря със своя пълномощен министър, посланикът Каейро да Мота. Тъй като, също като Крикор, португалските дипломати бяха отседнали в „Амбасадор“, не бе трудно да уговорят среща за обяд в ресторанта на хотел „Парк“ със семейство Саркисян.

- Трябва да ви кажа, господин посланик, че съм очарован от посещенията си в Лисабон - заяви Крикор още щом седнаха на масата в ресторант „Шантеклер“. - Предвид обстоятелствата, градът е най-доброто място за живеене в Европа. Затова настоявах пред баща си, че Португалия е най-подходящата дестинация за него.

Посланикът едва сдържаше вълнението си.

- Разбира се! Разбира се! - възкликна той. - В Лисабон несъмнено ще бъде далеч от войната. Освен това в страната царят ред, спокойствие, мир и прогрес! Няма по-добър град в Европа! - Той се поколеба и веднага се поправи, навярно защото му се стори, че не се е показал достатъчно патриот. - Не само в Европа. В целия свят! Наистина, най-добрият град в света!

Калуст отпи глътка вода с непроницаемо изражение; бе решил да се прави на недостъпен и да създаде впечатление, че все още обмисля другата си възможност.

- Но Швейцария си е Швейцария.

- Ах, какво е скучната Швейцария пред живописната Португалия? - възкликна посланикът. - Швейцария е чудесна за хората, които обичат да им е студено и да пият краве мляко.

Всички се засмяха.

-Климатът в Португалия е хиляди пъти по-добър - подчерта Крикор. - И хората без съмнение са по-приветливи.

Черните очи на Калуст шареха между двамата дипломати срещу него.

- Как стои въпросът с данъците?

Посланикът махна небрежно с ръка, сякаш за да покаже, че няма смисъл човек да се тревожи за това.

- Относително ниски - каза той. - А за богаташите и чужденците те практически не съществуват. Данъчната система е благосклонна към заможните класи.

Тези думи още повече въодушевиха Крикор, очевидно останал ентусиазиран от идеята.

- Виждате ли! Направо чудесно! - възкликна той. - А и да не забравяме, че за разлика от Португалия, Швейцария граничи с воюващи страни.

Все така сериозен - стар трик на търговците от пазара, петролният магнат остави чашата на масата и се наведе напред, за да подчертае важността на следващия си въпрос.

- Ами ако германците решат да нападнат Португалия?

- Ах, що за глупости! - отвърна незабавно посланикът. - Да мислим разумно. Защо да го правят?

Арменецът извади от джоба си малка карта, която бе донесъл специално за случая, и я разгърна на масата. Посочи една точка в Южната част на Иберийския полуостров.

- Заради Гибралтар, разбира се - заяви той. - Ако испанците се съюзят с Германия и нахлуят в Гибралтар, за да имат достъп до Средиземно море - нещо, което със сигурност представлява голям интерес за Мадрид и Берлин, какво ще направят англичаните? Ще разположат войски по бреговете на своя стар съюзник Португалия, за да помогнат на Гибралтар. Това веднага ще въвлече страната ви във войната, прав ли съм? Най-вероятно германците ще нападнат Португалия като предпазна мярка от нападение в Гибралтар.

Този сценарий бе добре познат в дипломатическите среди и посланикът замълча, хванат неподготвен от учудващо точните сведения на Калуст.

На двамата португалци им стана ясно, че събеседникът им бе обмислил всички подробности. Очевидно той знаеше всичко. Това всъщност не трябваше да ги изненадва. Нали бе преуспял? Човек, натрупал такова богатство, със сигурност бе изключително предпазлив и информиран. Какво очакваха?

- Дори при този сценарий Лисабон има своите предимства - каза Крикор, притичвайки се на помощ на дипломатите. - Бих казал дори отлични.

Баща му свъси вежди.

- Отлични ли? Какво имаш предвид?

Крикор се наведе над малката карта на Европа и сложи показалец върху португалската столица.

- Знаете ли какво има в Лисабон?

- Не.

Доволен от себе си, синът му се усмихна и повдигна вежди.

- „Боинг“ за Америка!

Калуст сведе поглед към картата.

- Не разбирам...

- Лисабон е дестинацията на полетите от Ню Йорк - обясни той. - Ако нещата се объркат, просто може да хванете хидроплана за Америка. Полетът е сигурен и само след няколко часа ще се озовете жив и здрав от другата страна на Атлантика.

Погледът на Калуст се местеше между картата и сина му, докато внимателно обмисляше новата информация. Разгледа местоположението на Лисабон и се вгледа в необятния океан.

Сетне погледът му се спря върху Швейцария и дългата й граница с Хитлерова Германия, Италия на Мусолини и Франция на Петен. Обърна се към жена си.

- Какво мислиш?

Нунуфар колебливо стисна устни.

- Всъщност... не познавам Португалия и не мога да изкажа мнение - заекна накрая тя. - Но това, което Крикор казва, ми се струва разумно.

Скептичен, тъй като все още обмисляше възможността да замине за Швейцария, Калуст опря лакти на масата и събра длани под брадичката си, докато преценяваше предимствата и недостатъците. Швейцария или Португалия? Сирене или порто? Планини или море? Месо или риба? Студ или слънце? Неприветливост или топлота? Германия или Америка? „Мерцедес“ или „Боинг“? После сгъна картата, сякаш вече не изпитваше никакви съмнения, и я прибра в джоба си.

- Решено е - заяви той. - Заминаваме за Лисабон.