Милионерът в Лисабон

Пролог

ПРОНИЗИТЕЛЕН ПИСЪК РАЗДРА НОЩТА.

Тъкмо бях обърнал първата страница от втория ръкопис на баща ми, когато се стреснах от ужасяващ вик, продължителен като вълчи вой. Идваше от коридора и след първоначалното слисване разпознах гласа на мадам Дюпре. Разтревожен, скочих от леглото и хвърлих листовете, те се разпиляха по пода, а аз изхвърчах от стаята по пижама. Забелязах открехнатата врата на апартамент „Дона Филипа Ланкастър“, където бе настанен баща ми. Светлината вътре очертаваше жълт четириъгълник по пода. Затичах се натам. Влязох и заварих възрастната жена на колене на пода, превита и цялата трепереща до леглото на баща ми.

- Какво става? - попитах аз. - Какво се е случило?

Тя само изхлипа.

Вдигнах поглед към леглото и предчувствайки най-лошото, се взрях в неподвижното тяло в чаршафите. Наведох се над баща си; отначало ми се стори, че просто си почива спокойно, чужд на истеричния хаос, който цареше наоколо. За момент почувствах облекчение, но то бързо отмина, когато забелязах странно притворените му очи, чиито зеници се взираха безизразно в тавана; сякаш гледаха, без да виждат. Точно в този миг шокът ме разтърси.

- Татко!

Спомням си смътно урагана от емоции и събития, които ме връхлетяха изведнъж като от дълбок сън, завихряйки неясни образи, впечатления, чувства и гласове. Спомням си, че го прегърнах силно и го пуснах едва когато сестрите ме издърпаха на дивана до прозореца, за да се погрижат за него. Отчаян и безсилен, аз просто седях там и наблюдавах хората, които се суетяха около мен, влизаха и излизаха от апартамента. Отначало бяха само медицинските сестри, които се въртяха около леглото като мухи, после се появиха служители на хотела, други гости надникваха от коридора, видях дори самия управител, дойде докторът, наминаха и двама полицаи, а по-късно се появиха адвокатът и един католически свещеник.

След като стана ясно, че вече нищо не може да се направи, всички притихнаха и суматохата отстъпи място на някакво спокойствие, изтъкано от скръбен шепот. Хората изказаха съболезнованията си; „изгубихме един велик човек“, каза някой; докторът ме увери, че „медицината не можа да направи нищо повече за него“; свещеникът отбеляза, че „такава е била Божията воля“, и на всичко отгоре адвокатът заговори за завещанието, подчертавайки изрично, че „би било добре да се запознаете със съдържанието му възможно най-скоро“. Намерих забележката му за неуместна, в дадената ситуация дори обидна, но не казах нищо; обърнах се и се отдалечих.

Тази сутрин тялото остана в апартамента на хотела за традиционния арменски dan gark[1]. През това време всички ме обсипваха с толкова много молби и заръки, че бях принуден да изляза от вцепенението си, за да им отговоря и да се заема с подготовката на погребението. Това ми подейства добре, защото имаше с какво да се заема. По някое време дори започнах да се държа като генерал, раздавайки заповеди наляво и надясно. Разпоредих се да повикат от Лондон епископа на Арменската църква, за да ръководи погребалната литургия, тъй като не исках католическа церемония, и отидох до една погребална агенция. Най-неочакваният проблем възникна, когато агентът ме попита за гробището, където да бъде погребано тялото. Мъжът ми предложи избор между „Семитерио душ Празереш“ - непонятно за мен име на подобно място[2], и „Алту ду Сао Жуао“.

- Няма да има погребение - обясних аз. - Тялото ще бъде кремирано.

Човекът се оцъкли от изненада.

- Кремирано ли? Къде?

- В крематориум, къде другаде - отвърнах аз и свих рамене, тъй като вече губех търпение. - Сега да не би да ме накарате да избера мястото, където баща ми да бъде...

- Вие не разбирате - прекъсна ме агентът, чието палто смърдеше отвратително на формалин. - В Португалия няма крематориуми.

Думите му прозвучаха толкова невероятно, че за момент реших, че мъжът си измисля извинения, за да организира нормално погребение, което навярно би му донесло по-голяма печалба.

- Що за глупости!

- Португалия е католическа страна, господин Саркисян - заоправдава се толкова смутено той, че веднага му повярвах. - Ние не кремираме мъртвите, затова в нашата страна няма крематориуми. Опасявам се, че ще се наложи да погребем баща ви в земята.

Обсъдих въпроса с мадам Дюпре и след кратък разговор и няколко телефони и обаждания решихме след литургията, която междувременно бях насрочил за следващия ден, тялото да бъде транспортирано в Швейцария, където имаше подходящи крематориуми.

След като взехме това решение и започнахме приготовленията, собственикът на хотела ме дръпна настрана и с подозрителен поглед и потаен глас ме уведоми, че има обаждане за мен с думите „от всеобщ интерес е да го приемете“. Когато го попитах кой ме търси, той просто прошепна в ухото ми, придавайки си все така конфиденциален вид, че разговорът изисква абсолютна дискретност и е по-добре да говоря от спалнята. Не разбрах нищо, но го послушах. Когато вдигнах телефонната слушалка от нощното шкафче, един глас ме помоли да изчакам.

По линията се чу пращене и гласът замлъкна. Вероятно прехвърляха обаждането.

- Allô? - обади се втори глас на френски, нарушавайки тишината по линията. - Мосю Крикор Саркисян?

Отворих широко очи в мига, в който разпознах човека отсреща; в Португалия имаше само един човек с такъв писклив глас.

- Господин премиер! - възкликнах аз. - Да, аз съм. Как сте, Ваше Превъзходителство?

- Не толкова добре след скръбната вест, която научих тази сутрин. Сметнах, че трябва да ви се обадя и от името на португалската нация да изкажа искрените си съболезнования за смъртта на баща ви. Това е огромна загуба за Португалия, повярвайте.

- Благодаря, господин министър-председател.

- Извинете ме за невежеството, но на колко години беше той?

Бързо пресметнах наум. Ако баща ми е роден през 1869, а сега сме 1955, това означава, че той беше на... на...

- На осемдесет и шест, господин премиер.

- Добре си е поживял - заключи простичко той в опит да ме утеши. - Знаете ли, имах изключителната привилегия да разговарям с него няколко пъти и трябва да ви кажа, че беше наистина забележителен човек. Дотолкова, че настоявам да му отдам последна почит на едно-единствено по рода си място. Затова разпоредих да запазят най-свещеното късче земя в Португалия, където да изложим за поклонение тленните останки на баща ви. Надявам се да не намирате тази моя инициатива за неуместна.

- Съвсем не, господин премиер. - Поколебах се. - Простете любопитството ми, но за кое място говорите по-точно?

С твърд и изпълнен с гордост глас португалският диктатор назова „свещената земя“, която бе запазил за церемонията.

- Манастирът „Жеронимуш“.

Пътуването от хотел „Авиш“ до „Жеронимуш“ се случи същия следобед, но имаше сума ти бумащина и формалности за уреждане и толкова телеграми за изпращане в Лондон, Париж и други столици, че успях да тръгна за църквата чак на следващата сутрин, час преди началото на погребалната литургия. Там ме очакваше изненада.

Още отначало си представях скромна церемония, само семейството, приятели и неколцина изтъкнати държавници и гости от дипломатическата мисия в Лисабон. Но когато пристигнах в параклиса на манастира, се натъкнах на опашка от хора на входа.

- Какво става? - попитах, докато си проправях път през тълпата. - Случило ли се е нещо?

- Zut alors![3] - възкликна мадам Дюпре, която бе пътувала с мен и изглеждаше също толкова учудена. - Нямам и най-малка представа.

За моя огромна изненада, църквата беше отворена за посетители и хиляди португалци бяха дошли, за да отдадат почит на баща ми. Признавам, че всичко това ме трогна, в крайна сметка те почитаха баща ми и аз не можех да остана безразличен, но въпреки това предпочитах церемонията да се проведе при затворени врати, дори и само защото приживе той винаги бе ценял дискретността. Струваше ми се, че същата тази сдържаност няма да го напусне и в смъртта. Обясних това на игумена на манастира, настоявайки церемонията да се проведе при затворени врати.

- Опасявам се, че няма да е възможно, господин Саркисян - отвърна свещеникът с дразнещо блажено изражение. Такава е традицията. Освен това, както виждате, църквата вече е пълна. Не можем тепърва да гоним гостите, нали така?

Храмът действително бе претъпкан и службата скоро щеше да започне, затова реших, че не е разумно да настоявам. Накрая отстъпих, макар да не бях сигурен дали постъпвам правилно. Според арменската традиция ковчегът трябваше да бъде затворен, но баща ми лежеше в него, там пред олтара, облечен в костюм, с бяла кърпичка в джоба на сакото и с бледо лице, изложен пред всички. И още по-лошо, когато службата свърши и се приближих до ковчега за последно сбогом, не го направих насаме, както бе нормално между скърбящ син и покойния му баща, а пред погледа на тълпа непознати и светкавици на фотоапарати, пред огромна публика, което ми се струваше направо скандално.

След церемонията ковчегът бе транспортиран до летището, където ни очакваше друга тълпа и нов щурм на фотографи. Присъствието им не ме изненада, все пак бе починал най-богатият човек в света, а това неизбежно привлича вниманието на пресата, но фактът, че толкова португалци се бяха стекли тук, отново ме изуми; нямах представа, че в тази малка страна баща ми се ползваше с такава слава. Честно казано, смятам, че и самият той би останал учуден.

Веднага щом самолетът на Португалските въздушни линии отлетя за Цюрих, аз излязох от летището с идеята да се върна в „Авиш“. Двамата с мадам Дюпре се качихме в колата. Шофьорът точно се канеше да потегли, когато вратата се отвори и адвокатът на баща ми неочаквано нахълта вътре.

- Дано нямате нищо против да ме закарате - каза извинително Азеведо Пасарао, докато се настаняваше до мен. - Трябва да обсъдим някои интересни въпроси.

- Така ли? Какви?

Португалският адвокат на баща ми изтри запотеното си чело с опакото на ръката и посочи куфарчето, което лежеше в скута му.

- Завещанието.

Поех си дълбоко дъх в опит да сдържа гнева си.

- За бога! - извиках аз, вече на ръба на търпението си. Последните двайсет и четири часа бяха много тежки за мен, а този мъж ми лазеше по нервите с незначителните си тревоги. - Честно казано, струва ми се, че моментът не е подходящ.

- Простете, господин Саркисян, но трябва да свършим това възможно най-скоро.

- Защо? Какво е толкова спешно?

Тълпа репортери вече бе наобиколила колата, а обективите им бяха залепени за прозорците в старанието им да отмъкнат кадри от купето, сякаш вътре се случваше нещо изключително важно.

- Последната воля на баща ви е свързана е организация на негово име - обясни господин Пасарао. - Фондация за изкуство, която той искаше да създаде. - Посочи с палец към фотографите, които ни бяха наобиколили. - Трябва да се възползваме от присъствието на международните медии, за да обявим пред света последната му воля. Ако губим време, журналистите ще напуснат Лисабон и...

Тук чашата преля. С рязко движение, почти импулсивно, отворих задната врата на колата и посочих към улицата.

- Вън! - наредих аз. - Махайте се оттук!

- Но... господин Саркисян...

- Вън!

Слисан от неочакваната ми реакция и може би защото се опитвах да го избутам, адвокатът се олюля и се озова на улицата. Затворих вратата с трясък и направих знак на шофьора да тръгва. Автомобилът потегли, пробивайки си път през кордона от репортери, и се отправи към хотела по слънчевите лисабонски улици.

Събудих се в четири часа сутринта.

Предишната вечер се чувствах толкова изморен, че си легнах в осем, веднага след вечеря. Събуждането в тъмни зори бе цената, която платих за нарушения си режим. Опитах се да заспя отново, но не успях. След двайсет минути се отказах, станах и се затътрих до прозореца. Навън бе тъмно; само бледата луна и жълтеникавата светлина на уличните лампи осветяваха фасадите на сградите, дърветата и улицата, придавайки им леко меланхолично сияние.

Върнах се в леглото, размишлявайки за събитията от последните дни. Спомних си за уговорената среща за понеделник в „Пера Палас“ в Истанбул и си помислих, че след като баща ми вече го няма, нищо не ме задържа в Лисабон. Разбира се, трябваше да разреша въпроса със завещанието. Може би господин Пасарао все пак имаше право. Наистина трябваше да побързаме.

Включих нощната лампа, оправих възглавницата и се настаних удобно. Баща ми беше мъртъв и аз трябваше да се запозная с последната му воля. Адвокатът беше споменал за фондация за изкуство и честно казано, това никак не ме изненадваше. В крайна сметка за баща ми не беше ли именно този raison d`etre [4]? Калуст Саркисян, бизнес магнат, господин пет процента, бе също и ценител и колекционер на произведения на изкуството, истински естет. Спомних си минутите, през които бях разговарял с него, когато само преди няколко дни бе излязъл от комата за последен път. Припомних си последните му думи и сега, когато мисля за това, ми се струва, че те представляват смисъла на целия му живот.

- Какво е красотата?

Прошепнах думите със същия тон, когато за последен път бе изрекъл въпроса, преследващ го през целия му живот. Да, какво всъщност е красотата? Това сякаш бе основната тема в първия том на неговата автобиография. Погледът ми попадна върху купа листове със заглавие Мъжът от Константинопол, който преди две нощи бях прочел на един дъх. Краят на историята бе моментът на раздялата ми с Мариян в Германия. По дяволите, колко време беше минало от онзи далечен ден на 1914-а! Сякаш всичко това се бе случило в друго време, с други хора, в друг живот...

Вниманието ми бе привлечено от листовете, които бях разпилял по пода, събрани от камериерката и натрупани на един стол. Вторият том от автобиографията на баща ми. Тъкмо се бях наканил да го прочета, когато преди два дни бях прекъснат от писъка на мадам Дюпре и смъртта на баща ми. Разбира се, оттогава нямах време, нито възможност да се върна отново към текста. Все пак погребението вече бе минало и стоях напълно разбуден и без желание за сън в четири сутринта. Нямаше какво да правя, а ръкописът бе на мое разположение. Освен това умирах от любопитство да разбера какво пише в него. Пресегнах се към стола, взех листовете и ги подредих. Сетне седнах в леглото и се взрях в заглавието. По тялото ми отново полазиха тръпки на нетърпение; копнеех да прочета книгата. Нали именно в тези страници баща ми разказваше какво се е случило след раздялата ми с Мариян? И отново тук бе описал трагичните събития от Първата световна война и как бе надхитрил големите петролни компании, за да се превърне в най-богатия човек в света. Освен това ръкописът пазеше тайната на решението му да се премести в Лисабон и да остане тук до деня на смъртта си. Горях от любопитство да разбера как бе описал всички тези съдбовни събития.

Въздъхнах доволно, облегнах се удобно на възглавниците, като човек, на когото му предстои пътуване, изпълнено с приключения, и най-сетне започнах да чета Милионерът в Лисабон.