Милиард години до свършека на света

ДЕВЕТА ГЛАВА

18. „… не можах да заспя. Всъщност вече беше утро. Вън беше съвсем светло, в стаята, въпреки спуснатите завеси, също беше светло. Известно време лежах неподвижно, галех Калям, изтегнал се между нас и слушах тихото равномерно дишане на Ирка. Тя винаги спеше дълбоко, с апетит. Нямаше на света неприятности, които можеха да й причинят безсъние. Или поне досега не бе имало…

Онова отвратително, тягостно вцепенение, настанило се в мен, след като прочетох и разбрах телеграмата, не ме напускаше. Всичките ми мускули бяха спазматично свити и вътре — в гърдите и в корема — тежеше огромна и безформена студена топка. От време на време тази топка се размърдваше и тогава ме побиваха тръпки.

Ни в клин, ни в ръкав си представих мъртвия Снеговой — крачи в огромната си раирана пижама по «Московска», тромав, студен, със съсирена дупка в едрия череп; как влиза в пощенския клон и се нарежда на опашка пред гишето за телеграми; в дясната си ръка държи пистолет, в лявата — телеграмата и наоколо никой нищо не забелязва, служителката взема телеграмата от мъртвите му пръсти, написва квитанцията и без да поиска пари, подканя: «Следващият»…

Тръснах глава, за да прогоня видението, тихичко се смъкнах от леглото и както си бях по гащи, се дотътрих до кухнята. Съвсем светло беше, врабешко цвърчене властвуваше над двора, чуваше се метлата на портиера. Взех чантичката на Ирка, затършувах, намерих измачканата кутия с две разкъсани цигари, седнах на масата и запалих. Отдавна не бях пушил. Две години вече, може и три… Доказвах силата на волята си. Да, Малянов, да, братче. Сега ще ти трябва цялата сила на волята. Мамка му, не съм никакъв артист и не мога да лъжа. А Ирка не бива да научи. Не й е притрябвало да знае. Трябва сам да го преживея, сам ще трябва да се справя. Никой не може да ми помогне, нито Ирка, нито никой.

А за какво ми е всъщност помощ? — сетих се изведнъж. — Нима става дума за помощ? Просто никога не говоря с Ирка за моите неприятности, щом не е неизбежно. Не обичам да я огорчавам. Обичам да я радвам и ми е мъчно да я огорчавам. Ако не беше тази бъркотия, с какъв кеф щях да й разкажа за М-кухините, веднага щеше да ме разбере, тя има свеж мозък, нищо че не е теоретик и все се оплаква от тъпотата си… А сега какво да й кажа? Лошо… лошо…

Съществуват неприятности и неприятности. Има неприятности на различни нива. Понякога са съвсем дребни, за такива не е грях да се оплачеш, даже е приятно. Ирка ще каже: Помисли, глупаво е — и веднага ти става леко. Не ги споделям нито с мама, нито с Ирка. Но понякога се изсипват неприятности от такъв мащаб, че дори ти стават някак неясни. Първо, ща не ща, Ирка попадна под атаката заедно с мен. Получава се просто идиотска несправедливост. Бият ме като тъпан, но поне разбирам за какво, подозирам кой и изобщо знам, че ме бият. Че се прицелват. Че не са глупави шеги и не са ударите на съдбата. Все пак по-добре е да знаеш, че някой се прицелва в теб. Е, наистина има разни хора, повечето все пак предпочитат да не знаят. Но Ирка не е такава. Отчаяна е, разбирам го. Когато се страхува от нещо, вироглаво тръгва насреща му. Излиза нечестно — да не й разкажа… И изобщо — трябва да направя своя избор. (Между другото още не съм се опитал да мисля по тоя въпрос, а ще трябва да мисля. Или вече съм го направил? Самият аз още да не знам, а вече да съм избрал…) И ако става дума за избора… Е, колкото до избора, той е лично моя работа. Както искам, така ще постъпя. Но как стои въпросът с последиците? Избера ли едното — ще почнат да мятат връз нас не просто бомби, а атомни бомби. Избера ли другото… Интересно дали Глухов ще хареса на Ирка? Общо взето е мил, приятен човечец, тих, кротък… Пък и телевизор може най-после да вземем за радост на Бобка, ще ходим всяка събота на ски, на кино… С една дума излиза, че всичко това засяга не само мен. И под бомбите лошо, и след десет години брачен живот да спиш с медуза също не е приятно… Пък може и да няма значение? Откъде да зная за какво ме обича Ирка? Там е работата я, че не знам. А и тя може да не знае…

Допуших цигарата и хвърлих фаса в кофата. До кофата се търкаляше някакъв паспорт. Много мило — прибрахме всичко до последната хартийка, до последната копейка, а паспорта — ето го на. Взех черно-зелената книжка и разсеяно погледнах първата страница. Без да знам защо. Обля ме студена пот. Сергеенко Ина Фьодоровна. Година на раждане 1939… Какво е това? Снимката е на Ирка… Не, не е Ирка. Някаква жена, прилича на Ирка, но не е Ирка. Някаква Сергеенко Ина Фьодоровна.

Внимателно поставих паспорта на края на масата и на пръсти се промъкнах в стаята. За втори път ме обля ледена пот — сухата кожа на жената под завивката здраво опъваше лицето й, виждаха се горните й зъби, бели, остри — нещо като усмивка, нещо като страдалчески зов. Под завивката лежеше вещица! Без да се контролирам, я грабнах за голото рамо и я разтресох. Ирка мигновено се събуди, ококори очи и заплетено издума: «Димка, ти какво! Боли ли те нещо?…» Господи, Ирка! Разбира се, Ирка! Бълнувам. «Хърках ли, а?» — попита Ирка сънено и пак заспа.

На пръсти се върнах в кухнята, бутнах по-далечко паспорта, измъкнах от кутията последната цигара и запалих. Да. Ето тъй си живеем ние. Такъв ще ни бъде животът вече. От днес нататък.

Леденото животно вътре се повъртя още малко и притихна. Изтрих от лицето си отвратителната пот, после се сетих и отново бръкнах в чантата на Ирка. Паспортът й беше там. Малянова Ирина Ермолаевна. Година на раждане 1933. Дявол да го вземе… Добре де, а за какво й трябва всичко това? Не може да е случайно. И паспортът, и телеграмата, и с колко усилия е дошла, пък даже това, че е летяла в един самолет с ковчези — не може да е случайно!… Или е случайно? Между другото всичко това великолепно потвърждава идеята на Вечеровски. Като човек, който лови мухи с пешкир — страшно свистят удари, разкъсват въздуха, на пода падат изпочупени вази, лампионът рухва, загиват съвсем невинни нощни пеперуди, под дивана се вмъква котката с настъпана лапа… Тотално и нефокусирано… Та аз нищо не знам. Може би сега някъде оттатък Мурински ручей се е срутила къща — прицелвали са се в мен, а са тряснали къщата, и аз нищо не подозирам, на мен се падна само този паспорт. И всичко туй, задето преди малко пак се сетих за М-кухините? Представих си само как бих могъл да разкажа за тях на Ирка…

Но слушай, така не може да се живее! Никога не съм бил бъзльо, но да се живее така, че да нямаш минутка покой, да се сепваш от собствената си жена, да я вземаш за вещица… А Вечеровски не иска да вижда Глухов. Значи и мен няма да иска. Всичко ще се промени. Всичко ще стане различно. Други приятели, друга работа, друг живот… И семейството може би ще бъде друго… От оня момент пред мен извиват само криволичещи и глухи обиколни пътеки. Глухи. Глухов… И сутрин, докато се бръснеш, ще те е срам да се гледаш в огледалото, ще има един много дребен и много кротък Малянов.

Тоест, разбира се, и с това може да се свикне, сигурно с всичко на тоя свят може да се свикне. И с всяка загуба. Но като си помислиш, загубата никак не е малка. Десет години преследвам тази цел. Не десет — цял живот. От детски години, от училищния кръжок, от самоделните телескопи, от пресмятането на числата на Волф по нечии наблюдения… М-кухините са мои, пък всъщност нищо не знам за тях: какво можех да намеря аз, какво биха могли да намерят ония, дето ще се заинтересуват след мен, да продължат, да доразвият, да добавят нещо свое и да предадат всичко нататък, в следващия век… Сигурно накрая би излязло нещо не съвсем дребно, сигурно губя нещо голямо, след като е зародиш на сътресения и против него застава самата Вселена. Милиард години са много време. За милиард години от слизестата капчица израства цивилизация.

Но ще ме смажат. Отначало няма да имам мира, ще ме съсипят, ще ме влудят, а ако не помогне — просто ще ме смажат. Майчице мила! Часът е шест. Слънцето вече грее.

Тогава, без да знам как, студеното животно от гърдите ми си отиде. Станах спокойно, влязох в стаята, седнах на бюрото, извадих листите и писалката. После се втурнах в кухнята, разположих се и започнах да работя.

Разбира се, не можех да мисля съвсем добре, главата ми беше сякаш набита с вата, очите ме смъдяха, но аз старателно сортирах черновите, изхвърлих всичко излишно, останалото подредих, взех тетрадка и започнах да преписвам на чисто, без да бързам, с кеф, внимателно подбирайки думите — така, сякаш пишех окончателния вариант на статията и отчета.

Мнозина не обичат този етап, аз го обичам. Харесва ми да уточнявам термините, без бързане и с вкус да обмислям най-изящните и пестеливи символи, да изчоплям гадинките, заврени из черновите, да чертая графики, да оформям таблици. Това е благородната черна работа на учения — да обобщи резултатите, време да се полюбуваш на себе си и на делото на своите ръце.

Любувах се на себе си и на своето дело, когато до мен се появи Ирка, прегърна ме с голи ръце през врата и притисна топла буза до моята.

— А? — произнесох и изправих гръбнак.

— Пак ли не си лягал? — попита тя и тръгна към балконската врата, без да дочака отговор. — Какво така са се развикали?

Едва тогава съобразих, че на двора наистина има някаква необичайна гълчава — врява като на местопроизшествие, когато милицията е вече дошла, а бързата помощ е на път.

— Димка! — провикна се Ирка. — Виж само! Виж какви чудеса!

Сърцето ми се преобърна. Знам ги аз тия чудеса! Изскочих…“

19. „… да пием кафе. Тогава Ирка бодро заяви, че всичко се наредило повече от прекрасно. В края на краищата всичко на този свят се нареждало повече от прекрасно. За тия десет дни Одеса й дошла до гуша, защото това лято се изсипал толкова народ, колкото никога досега, изобщо стига й скука и няма намерение да се връща, пък сигурно и билет няма да намери, а мама и без това ще идва в Ленинград в края на август, значи ще доведе Бобка. А сега тя, Ирка, ще се върне на работа — веднага, изпива си кафето и тръгва, а на почивка ще идем заедно, нали по едно време се гласяхме, през март или април, ще идем в Кировск да покараме ски.

После закусихме омлет с домати. Докато аз приготвях закуската, Ирка прерови апартамента да търси цигари, не намери и се натъжи, навъси се, направи още кафе и попита за Снеговой. Разказах й което знаех от Игор Петрович, като заобиколих острите ръбове и се постарах да представя историята за явно нещастен случай. Докато разказвах, си спомних за онази красавица Лидочка и ха да отворя приказка, но навреме се възпрях.

Ирка каза нещо за Снеговой, припомни си това-онова, ъглите на устните й увиснаха тъжно («… сега и цигара няма от кого да поискаш!»), аз пиех кафето на малки глътки и си мислех, че вече изобщо не знам как ще се кара, че докато не съм решил трябва ли да разкажа на Ирка от игла до конец или не трябва, не си струва да подхващам разговор нито за Лидочка, нито за оня от «Поръчки по домовете», защото и с Лидочка, и с поръчката нещата са доста объркани, а ако трябва да съм точен, никак даже не са объркани — колко време вече мина, а Ирка не е отворила дума нито за своята приятелка, нито за поръчката. Е, разбира се, може да е забравила. Първо, сътресението, и второ, тя изобщо е забравила, но все пак по-добре е да не дразним лъва — по-далеч от тия хлъзгави теми.

Казах с фалшив глас: «Как ли е там нашето дърво?», отидох до балконската врата и погледнах навън. Добре де, тъй или иначе с Лидочка нещата са ясни, но как е нашето дърво?

Дървото си е на мястото. Тълпата се е разпръснала. Всъщност около дървото стърчат само Кефир, трима метачи, водопроводчикът и двама милиционери. Тук е и жълтата патрулна кола на милицията. Всички (освен колата, разбира се) гледат дървото и явно обменят мнения какво да правят и какво означава това. Единият от милиционерите, смъкнал фуражка, изтрива бръснатото си теме с кърпичка. Вече е горещо и към обичайния мирис на асфалт, прах и бензин се е прибавил и нов аромат — странен, горски. Бръснатият милиционер си нахлупи фуражката, мушна кърпичката в джоба, клекна и започна да рови с пръсти разкопаната пръст. Бързо се дръпнах от балкона.

Ирка беше в банята. Набързо прибрах и измих съдовете. Много ми се спеше, но знаех, че не мога да заспя. Сигурно докато тази история не свърши, вече никога няма да заспя. Позвъних на Вечеровски. Като чух сигнала, разбрах, че не може да си е вкъщи, защото изпитва аспиранти, но докато премислих това, той вдигна слушалката.

— Вкъщи ли си? — попитах тъпо.

— Ами горе-долу… — отвърна той.

— Добре де. Видя ли дървото?

— Да.

— И какво мислиш?

— Предполагам, да — отвърна Вечеровски.

Нададох ухо към банята, после тихичко промълвих:

— Според мен този път аз бях причината.

— Нима?

— Ъхъ. Реших да подредя черновите.

— И подреди ли ги?

— Не напълно. Сега ще се опитам да свърша.

Вечеровски помълча.

— А защо?

Аз се засмях.

— Не знам… Изведнъж ми се дощя да ги препиша на чисто. Не знам. Сигурно е от тъга. Жалко. Ти какво, днес няма ли да излизаш?

— Едва ли. Как е Ира?

— Чурулика — казах. Неволно устата ми се разтегна в усмивка. — Нали я знаеш Ирка, пет пари не дава.

— Разказа ли й?

— Ами не, разбира се.

— А защо всъщност да се разбира?

— Виж, Фил, аз също си мисля дали да й разкажа. И не знам. Не мога да реша…

— Ако не знаеш какво да правиш — рече Вечеровски, — не прави нищо.

Исках да му отвърна, че това и без него го знам, но в този миг Ирка спря душа и аз побързах да свърша:

— Добре де, аз ще работя. Ако има нещо, обади се, ще бъда вкъщи.

Ирка се облече, гримира се, млясна ме под носа и изхвърча. Изтегнах се на кушетката по корем, подпрях глава с ръце и се размислих. Калям тутакси довтаса, качи се и се изтегна на гърба ми. Беше мек, топъл и влажен. И мигом заспах. Беше припадък. Сякаш загубих съзнание, а след това то изведнъж отново се появи на бял свят. Калям го нямаше на гърба ми, на вратата се звънеше. С нашия уговорен сигнал: та та-та та-та. Скочих. Бях бодър и се чувствувах необикновено войнствен. Напълно готов за смърт и посмъртна слава. Разбирах, че се започва нов цикъл, но не сещах страх, само една отчаяна злобна решителност.

Впрочем пред вратата стоеше просто Вайнгартен. Съвсем невъзможен — още по-потен, по-разпенен, по-облещен и разпасан от вчера.

— Що за дърво е това? — още от прага попита той. Все пак се търпи — произнесе думите шепнешком.

— Може и по-високо — казах. — Влизай.

Като пристъпваше предпазливо и се оглеждаше, той влезе, остави под закачалката двете тежки мрежи с огромни редакторски папки и изтри с мокра длан мокрия си врат. Издърпах за опашката Калям в антрето и затръшнах вратата.

— Е? — попита той.

— Както виждаш. Да влезем в стаята.

— Дървото твоя работа ли е?

— Да.

Седнахме — аз до бюрото, той във фотьойла. Изпод разкопчаната долу найлонова риза се изливаше огромен космат тумбак, едва прикрит с мрежест плажен потник. Сумтеше, дишаше тежко, бършеше се, после се изви във фотьойла и затършува в задния джоб за цигари. И в същото време ругаеше шепнешком с най-долни думи, но без адрес.

— Борбата, значи, продължава — каза накрая, изхвърляйки дебели струи дим от косматите си ноздри. — По-добре, значи, да умреш прав, отколкото да живееш, там-тарарам, на колене… Идиот! — кресна той. — Слезе ли долу? Говедо двукрако! Видя ли как са го метнали! Взрив е имало там! А ако ти беше под задника? Трам-тарарам и трам, и тарарам.

— Какво се дереш! — рекох. — Искаш ли валериан?

— Няма ли водка?

— Няма.

— Вино поне…

— Нищо няма. Какво си помъкнал?

— Нобеловката! — викна. — Нобеловката съм помъкнал! Само че не на теб, идиот… На теб и твоите дертове ти стигат! — Захвана яростно да разкопчава ризата си, скъса едно копче и изпсува. — Идиотите вече са рядкост — рече. — В наше време, старче, повечето хора съвсем правилно смятат, че е по-добре да си богат и здрав, отколкото беден и болен. Колко му трябва на човек — вагон хляб, вагон хайвер, пък ако ще хайверът да е черен с бял хляб… Това не ти е деветнайсети век, бащице — продължи той интимно. — Деветнайсети век отдавна умря, погребахме го и всичко, което остана от него, е само миазми, бащице, нищо повече. Цяла нощ не съм мигнал. Захар хърка, ужасното му дете също, а аз не спя, прощавам се с предразсъдъците от деветнайсети век в съзнанието си. Двайсети век, старче, е изчисление и никакви емоции! Емоциите, както знаем, са само непълнота в информацията, и край. Гордост, чест, потекло — дворянско сладкодумие! Атос, Портос и Арамис. Аз не мога така. Аз не мога трам-тарарам! Проблемът с ценностите? Моля. Най-ценното на тоя свят са моята личност, моето семейство и моите приятели. Останалото да върви по дяволите. Останалото е извън границите на моята отговорност. Да се бия? Ама разбира се! За себе си. За семейството и приятелите. Докрай и без пощада! Но за човечеството? За достойнството на землянина? За галактическия престиж? За думички не се бия! Аз имам по-важна работа. А ти — както щеш. Но не те съветвам да ставаш идиот.

Скочи и огромен като дирижабъл излетя към кухнята. От крана с вой шурна вода.

— Целият наш делови живот — закрещя той от кухнята — е последователна верига от сделки! Трябва да си пълен идиот, че да сключваш неизгодни сделки! Това са го знаели даже през деветнайсетия век. — Той млъкна и се чу как жадно гълта. После спря крана и отново се появи в стаята, бършейки устни. — Вечеровски ей толкоз няма да ти помогне. Той не е човек, а робот. При това не робот от двайсет и първи век, а от деветнайсети. Ако през деветнайсетия можеха да правят роботи, щяха да майсторят точно такива вечеровчета… Моля, смятайте ме за недостоен човек. Не възразявам. Но няма да се дам да ме пречукат! За никого. За нищо на света. Жив пес е по-добре от мъртъв лъв, а още повече жив Вайнгартен е много по-добре от мъртъв Вайнгартен. Такава е позицията на Вайнгартен, а също, предполагам, на неговото семейство и на неговите приятели…

Не го прекъсвах. Аз тази мутра я познавам от четвърт век, при това четвърт от не кой да е век, а от двайсетия. Крещи така, защото е подредил всичко в главата си. Сега е глупаво да го прекъсваш — няма да те чуе. Докато не е подредил нещата по местата им, може да се спори с него като с равен, като с най-нормален човек, даже като едното нищо може и да го убедиш. Но Вайнгартен, щом е сложил нещата по местата им, става магнетофон. Крещи и е безсрамно циничен — това сигурно му е останало от нерадостното детство.

Затова го слушах мълчаливо, чаках кога ще свърши лентата, странно беше само това, че доста често споменаваше за живите и мъртвите вайнгартени. Не, не е изплашен, в края на краищата Вайнгартен не е Малянов! Всякакъв Вайнгартен съм виждал: влюбен Вайнгартен, Вайнгартен на лов, Вайнгартен долен простак, Вайнгартен — полумъртъв от бой. Само един Вайнгартен не съм виждал никога: изплашен Вайнгартен. И когато за няколко секунди се изключи, за да бръкне в кутията с цигари, за всеки случай попитах:

— Какво — изплашиха ли те?

Той веднага остави цигарената кутия и ми показа през масата огромния си влажен среден пръст. Като че ли беше очаквал моя въпрос. И отговорът му бе записан на лента — не само в жеста.

— На! Изплашили ме! — и размаха пръста под носа ми. — Това не ти е деветнайсети век. През деветнайсетия век плашеха. През двайсетия не се занимават с такива глупости. През двайсетия век купуват хубава стока. Мен не ме изплашиха, мен ме купиха, разбра ли, старче! Бива си го тоя избор. Или ще те смачкат на пита, или ще ти дадат новичък институт, за който двама членкора вече се хапят за гърлата до смърт. Ами че аз в този институт десет Нобеловки ще изкарам, разбра ли! Е, наистина и аз не давам малко. Така да се каже, правото на първородство. Правото на Вайнгартен да е свободен в научното любопитство. Голяма цена, старче, спор няма. Но старомодно! От деветнайсетия век! Че ти с тая свобода цял живот можеш да киснеш в лабораториите и да бършеш епруветки. Пък институтът не ти е паница леща. Ще заложа десет идеи, двайсет, ако една-две не им харесат, какво пък — пак ще направим покупко-продажба. Вятърът чупи тръстиките, старче! Дай да не плюем срещу вятъра. Когато по петите ти се мъкне танк, а нямаш никакво оръжие освен кратуната връз раменете си, трябва овреме да отскочиш встрани.

Той още някое време крещя, пуши, кашля пресипнало, хукваше към празното барче, надничаше в него, връщаше се разочарован и пак захващаше да крещи, после утихна, навъси се, изтегна се във фотьойла, изпъна глава назад и започна да се зъби на тавана.

— Добре де — казах. — Накъде все пак си помъкнал Нобеловката? На теб ти трябва котелното, а ти си се дотътрил чак на петия етаж…

— При Вечеровски — отвърна той.

Изненадах се:

— За какво му е на Вечеровски твоята Нобеловка?

— Не знам. Питай го.

— Чакай — рекох. — Той ли ти се обади?

— Не, аз.

— И?

— Какво «и»! — Той се изправи и започна да закопчава ризата си. — Позвъних му сутринта и казах, че избирам синигера в ръката.

— И?

— Какво «и»! Тогава той каза, донеси, каза, всички материали при мен.

Млъкнахме.

— Не разбирам защо му трябват твоите материали.

— Защото е Дон Кихот! — изграка Вайнгартен. — Защото не го е кълвал печен петел по темето! Защото не го е газил валяк!

Разбрах.

— Слушай, Валка. Недей. Прати го по дяволите, явно е откачил! Че те него в земята ще го набият чак до темето! Защо трябва…

— А какво тогава? — жадно попита Вайнгартен.

— Майната й, изгори я тази твоя ревертаза! Дай направо да я изгорим в банята, а?

— Жал ми е — измърмори Вайнгартен, като гледаше встрани. — Нямам сили, жал ми е… Хубава работа, първокласна. Екстра. Лукс.

Млъкнах. Тогава той отново скочи от креслото, закръстосва стаята до коридора и обратно и пак завъртя магнетофонната лента. Побеснях, загдето се разтакава отпреде ми, поти се, оправдава се и му казах, че да отстъпиш е едно, но той не отстъпва — той се предава, той капитулира. Леле, как се развилия! Здравата го засегнах. Ама хич не ми беше жал. Аз не него влудявах, а себе си… Изобщо напсувахме се и той си тръгна. Взе си мрежите и отиде при Вечеровски. На вратата рече, че ще се върне, но аз му заявих, че Ирка вече е тук и той съвсем увяхна. Никак не търпи да не го обичат.

Седнах, извадих листите и започнах да работя. Тоест не да работя, а да оформям. Отначало очаквах под масата да избухне бомба или на прозореца да цъфне някоя синя муцуна с въже на врата. Но нищо такова не стана, увлякох се и тогава на вратата пак се позвъни…“