Милиард години до свършека на света

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

7. „… изми и нареди по местата им чашките, събра парчетата от стаята на Бобка и даде на Калям риба. После взе високата чаша, с която Бобка пиеше мляко, разби три сурови яйца, натроши хляб, обилно поръси всичко със сол и пипер и го разбърка. Не му се ядеше, вършеше всичко механично. Изяде попарата, изправи се на балконската врата, загледан в обляния в слънце празен двор. Даже не бяха си направили труда да засадят дръвчета. Нито едно.

Мислите му течаха на немощна струйка, дори, честно казано, не бяха мисли, а просто така — някакви фрагменти.

Не, Снеговой е умрял, това е ясно. Никога вече няма да го видя. Добър човек беше, само малко нелеп. Винаги си беше някак несретен… особено вчера. И е звънил някому… Звънял е някому, искал е да каже нещо, да обясни, да предупреди. Малянов потръпна. Постави в мивката мръсната чаша — ембриончето на бъдещата купчина мръсни съдове. Великолепно е почистила Лидочка, кухнята блести… А той ме предупреждаваше за Лидочка. Наистина около тая Лидочка има нещо тъмно…

Малянов се втурна в антрето, затършува под закачалката и намери писъмцето на Ирка. Не, глупости! Всичко е вярно. И почеркът очевидно е на Ирка и маниерът й… И изобщо, я помислете: откъде накъде убийца ще мие съдове…“

8. „… на Валка даваше заето. Малянов затвори телефона и се изпъна на кушетката, забил нос в твърдите власинки на покривката. Явно и при Валка нещо не е наред. Някаква истерия… Питаше ме нещо, нещо странно… Ех, Валка, да ти имах грижите! Добре де, нека идва. Той е в истерия, аз съм в истерия — току-виж, двама сме измъдрили нещо.

Тогава някой се изкашля зад гърба му, в антрето. Сякаш буря отнесе Малянов от кушетката. И, разбира се, нищо. В антрето нямаше никой. И в банята. И в килера също. Провери ключалката, върна се на кушетката и забеляза, че коленете му треперят. Дявол да го вземе, нервите не издържат… Още веднъж набра телефона на Валка и трясна слушалката. Ще телефонира от Вечеровски. Навлече чиста риза, провери по джобовете за ключа, заключи вратата подире си и хукна нагоре по стълбището.

Слава богу, Фил поне си беше вкъщи. И както винаги, имаше такъв вид, сякаш се е приготвил за прием и след пет минути ще пристигне кола да го вземе. Невероятно красив кремав костюм, изумителни мокасини и вратовръзка. Тази вратовръзка винаги потискаше Малянов — той не можеше да си представи как човек може да работи в къщи с вратовръзка!

— Бачкаш ли? — попита Малянов.

— Както винаги.

— Аз за малко.

— Естествено — каза Вечеровски. — Кафе?

— Чакай малко — отвърна Малянов. — Впрочем дай.

Тръгнаха към кухнята. Малянов седна на своя стол, а Вечеровски започна магиите си с кафеджийската техника.

— Ще го направя по виенски — рече той, без да се обръща.

— Карай! — откликна Малянов. — Имаш ли сметана?

Вечеровски не отговори. Малянов следеше как щръкналите му лопатки енергично действуват под тънката кремава тъкан.

— При теб да е идвал следовател? — попита Малянов. Лопатките за миг застинаха, после над прегърбеното рамо бавно се извъртя удълженото луничаво лице с гърбав нос и рижи вежди, високо вирнати над горния край на могъщите рамки на очилата.

— Извинявай… Как го рече?

— Рекох: следовател идвал ли е днес при теб?

— А защо точно следовател? — осведоми се Вечеровски.

— Защото Снеговой се е застрелял — каза Малянов. — При мен вече идваха.

— Кой е този Снеговой?

— Онзи, дето живее срещу нас. Ракетчикът.

— Аха…

Вечеровски се извърна и отново размърда лопатките.

— Нима ти не го познаваш? — попита Малянов. — Доколкото си спомням, аз съм ви запознавал.

— Не — отвърна Вечеровски. — Доколкото пък аз си спомням, не си.

В кухнята замириса на великолепно кафе. Малянов се нагласи по-удобно. Да му разкаже ли, или не си струва? В тази ослепителна благоуханна кухня, толкова прохладна въпреки блесналото слънце, където всичко си е на мястото и всичко е най-висококачествено — на световно ниво и даже отгоре, тук всички събития от изминалото денонощие ще изглеждат невероятно нелепи, груби, неправдоподобни… някак нечистоплътни.

Няколко минути те мълчаливо се наслаждаваха на кафето по виенски. После Вечеровски каза:

— Вчера се поразмислих над твоята задача… Не опита ли да използваш функцията на Хартвиг?

— Знам, знам — отвърна Малянов. — Сам се сетих.

— И излезе ли?

Малянов отмести празната чаша.

— Слушай, Фил — каза той. — Какви ти, по дяволите, функции на Хартвиг! На мен главата ми се е запалила, а ти…“

9. „… помълча минутка, потърка с два пръста гладко избръснатите си скули, след това изрецитира:

— Да видим смъртта в лицето не смеем, очите ни връзват и ни представят на нея… — И добави: — Горкичкият.

Не се разбра кого има предвид.

— Не, аз всичко разбирам… — каза Малянов. — Но този следовател…

— Искаш ли още кафе? — прекъсна го Вечеровски.

Малянов отрицателно врътна глава и Вечеровски се надигна.

— Да идем в моята стая.

Минаха в кабинета. Вечеровски седна до бюрото — абсолютно празно, с едно самотно листче в средата, измъкна от чекмеджето механичен телефонен бележник, щракна някакво бутонче, хвърли поглед по редовете и набра номер.

— Старши следователя Зикин — произнесе той с посърнал началнически тон. — Казах Зикин, Игор Петоович… На оглед ли? Благодаря. — Той постави слушалката. — Старши следователят Зикин е на оглед.

— Той ми показа картата си — рече Малянов. — Или мислиш, че са били мошеници?

— Едва ли.

— И аз си го помислих. Заради бутилка коняк да раздиплиш такава история… и то на две крачки от запечатания апартамент.

Вечеровски кимна.

— А ти ми говориш за функциите на Хартвиг! — продължи Малянов с укор. — Каква ти работа в такъв момент!

Вечеровски го следеше внимателно.

— Дима — проговори той, — а ти не се ли изненада, че Снеговой се интересува от работата ти?

— Разбира се! Никога не сме говорили с него за работа.

— И ти какво му каза?

— Нищо. Според мен той беше разочарован. «Де е имението, де е водата» — така рече.

— Моля?

— «Де е имението, де е водата.»

— А какво значи това всъщност?

— Нещо от класиката… В смисъл, че градината е в плевели, а градинарят — в Киев…

— Аха — Вечеровски замислено премигна с кравешките си мигли, после взе от перваза идеално чист пепелник, извади от бюрото лула и плик с тютюн и започна да я пълни. — Тъй. Де е имението, де е водата… Добре. Това трябва да се запомни.

Малянов нетърпеливо чакаше. Той вярваше в него. Вечеровски имаше абсолютно нечовешки мозък. Малянов не познаваше друг, който от дадена съвкупност от факти би могъл да направи толкова неочаквани изводи.

— И? — рече Малянов накрая.

Вечеровски вече беше напълнил лулата и сега все тъй мудно и с наслаждение я разпалваше. Лулата тихичко пропукваше. Вечеровски отвърна със запъване:

— Дима… ъъъ… а с колко всъщност си напреднал от четвъртък? Струва ми се, в четвъртък… ъъъ… говорихме за последен път.

— Какво значение има! — възкликна Малянов раздразнено. — Да ти кажа, сега хич не ми е до това…

Вечеровски не обърна внимание на тези думи — все така внимателно се взираше в Малянов и подръпваше от лулата. Такъв си беше Вечеровски. Зададе въпрос и после чака отговор. И Малянов се предаде. Вярваше, че на Вечеровски му е по-ясно кое има значение, кое няма…

— Ами добре — каза Малянов и започна да разказва как бе успял да преформулира задачата и да я изведе отначало до уравнение във векторна форма, а след това до интегрално-диференциално уравнение; как постепенно физическата картина бе започнала да се изяснява, как се бе сетил за М-кухините и как вчера най-после бе загрял, че трябва да използва преобразуванията на Хартвиг.

Вечеровски слушаше внимателно, без да го прекъсва и без да задава въпроси; само веднъж, когато Малянов се увлече, грабна листчето и започна да пише, го спря: «С думи, с думи…»

— Но туй вече не успях — унило завърши Малянов. — В началото наваляха идиотските телефонни обаждания, как да е — работех, но после цъфна оная Лидочка и всичко тръгна на провала…

Вечеровски изцяло се беше обвил в кълбета и струи ароматичен дим.

— Не е лошо, не е лошо… — прозвуча възглухият му глас. — Но както виждам, спрял си на най-интересното място.

— Не съм спрял, а ме спряха!

— Да — съгласи се Вечеровски.

Малянов се плесна по коленете.

— Дявол да го вземе, тъкмо сега трябва да работя, да работя! Пък аз не мога да мисля. Подскачам от всеки шум. И като капак — тази мила перспектива — петнайсет години…

За кой ли път вече подхвърляше за петнайсетте години и все очакваше, че Вечеровски ще каже: «Не измисляй, какви ти петнайсет години, явно е недоразумение…», но и този път Вечеровски не каза нищо подобно. Вместо това започна надълго и мудно да разпитва Малянов за телефонните обаждания: кога са започнали (точно), кого са търсили (само няколко конкретни примера), кой с звънил (мъж? жена? дете?). Когато Малянов му каза за обаждането на Вайнгартен, той, изглежда, се изненада и известно време мълча, но после пак захвана своето: Какво отговорил Малянов? Винаги ли вдигал слушалката? Какво му казали от телефонни повреди? Каква е тази история с поръчките но домовете? По-подробно… А как изглеждаше чичката? Какво каза? Какво донесе? Какво е останало от донесеното?… С този унил разпит той хвърли Малянов в тъжно отчаяние, защото Малянов не разбираше за какво е всичко това и каква е връзката му с неговите нещастия. Накрая Вечеровски млъкна и се захвана да ровичка лулата, а Малянов тракна с пръсти и рече с болка в гласа:

— Какво ли ще стане… Какво ли ще стане…

Вечеровски веднага реагира:

— Кой знае какво ни очаква! — каза той. — Кой знае какво ще се случи! И силни, и подли — какво ли ще бъде? Ще дойде смъртта и на смърт ще ни съди! Затова не поглеждай в деня си след днес…

Малянов разбра, че са стихове, защото завършвайки, Вечеровски глухо изръмжа, което при него означаваше доволен смях. Сигурно така са ръмжали Уелсовите марсианци, опиянени от човешката кръв и Вечеровски винаги ръмжи така, щом стиховете му харесат. Човек започва да си мисли, че удоволствието му от хубавите стихове е чисто физиологично.

— Я върви по дяволите! — отвърна Малянов.

И тогава Вечеровски произнесе втората си тирада, този път в проза:

— Когато не ми е добре, аз работя. Когато имам неприятности, когато ме налегне меланхолията, когато ми стане скучно да живея, аз сядам да работя. Сигурно има и други рецепти, но аз не ги знам. Или не ми помагат. Искаш моя съвет — моля: седни да работиш. Слава богу, за тази цел на такива като нас не им трябва нищо друго освен лист и молив…

Малянов знаеше това и без него. От книгите. Но той не можеше така. Той можеше да работи само когато на душата му беше леко и нищо не го заплашваше.

— Помощ от теб — кога е било — рече той. — По-добре да се обадя на Вайнгартен. Странно, той ме разпитваше за Снеговой…

— Разбира се — измърмори Вечеровски. — Само че, ако обичаш, пренеси телефона в другата стая.

Малянов взе телефона и го помъкна в другата стая.

— Ако искаш, остани при мен — викна подире му Вечеровскн. — Листове има, ще ти дам молив…

— Добре де — отвърна Малянов. — Ще видим…

Вайнгартен не отговаряше. Малянов звъня десетина пъти, после още десетина и накрая затвори телефона. Тъй. Какво ще се прави сега? Разбира се, може да остане тук. Прохладно е, тихо. Във всяка стая има климатична инсталация. Камиони и спирачки не се чуват — прозорците са откъм двора. И изведнъж разбра, че не е там работата. Той просто се страхува да се върне. Само това остана! Повече от всичко на света обичам своя дом и ме е страх да се върна в този дом? Ами, не, помисли си той. Това няма да го бъде! Ще прощавате!

Малянов решително грабна телефона и го отнесе на мястото му. Вечеровски седеше, опулен над своето самотно листче, и тихо почукваше по него с един аристократичен паркер. Листчето беше наполовина изписано със символи, които Малянов не разбираше.

— Тръгвам, Фил — каза той.

Вечеровски вдигна към него рижото си лице.

— Разбира се… Утре изпитвам, а днес целия ден съм си вкъщи. Обади се или пък ела…

— Добре — каза Малянов.

Той слезе на своя етаж, опипа джобовете си за ключа, сви зад ъгъла и се вцепени. Тъй. Сърцето му беше паднало някъде в стомаха и чукаше там бавно, отмерено, като пневматичен чук. Тъъй… Вратата на апартамента беше отворена!

Той се промъкна на пръсти до вратата и се ослуша. В апартамента имаше някой. Боботеше непознат мъжки глас и непознат детски глас му отговаряше…“