Милиард години до свършека на света

ОСМА ГЛАВА

15. „… Искаш ли да пренощуваш при мен? — попита Вечеровски.

Малянов миеше съдовете и обмисляше предложението. Вечеровски не го препираше да отговори. Пак отиде в гостната, известно време се повъртя там, върна се с купчина отпадъци в прогизнал вестник и ги хвърли в кофата. След това взе парцал и започна да бърше кухненската маса.

След днешните събития и разговори никак не му се искаше да остава сам. От друга страна пък, да изоставиш апартамента си и да се ометеш е някак неудобно, какво да си кривим душата — направо срамно. Излиза, че онези все пак ме изгонват, помисли си той. Аз не мога да спя в чужди къщи, даже у приятели. Даже у Вечеровски. Изведнъж съвсем осезателно долови аромата на кафе. Крехка като листец от роза чашчица, а в нея вълшебната напитка а ла Вечеровски. Но ако си помислиш, защо пък през нощта — кафе се пие сутрин.

Той изплакна последната чиния, постави я на сушилката, надве-натри избърса калта по линолеума и отиде в голямата стая. Вечеровски седеше във фотьойла, обърнал лице към прозореца. Небето беше розово, поръсено със златисто, нова луна, почти като върху минаре, висеше точно над покрива на дванайсететажния блок. Малянов взе стол, също го обърна към прозореца и седна. Между тях беше бюрото, което Вечеровски беше подредил: книгите бяха на прегледни купчинки, от праха нямаше и следа, трите молива и писалката прилежно лежаха до календара. Изобщо, докато Малянов се бе занимавал със съдовете, Вечеровски бе придал на стаята напълно необичаен блясък — само не бе минал с прахосмукачката, но за сметка на това бе успял да остане елегантен, огладен, без нито едно петънце по кремавия костюм.

Мълчаха и гледаха как един по един угасват прозорците на отсрещния блок. Отнякъде се появи Калям, измяука, скочи връз коленете на Вечеровски, нагласи се и замърка. Вечеровски бавно го галеше с дясната си длан, без да откъсва поглед от светлината зад прозорците.

— Сменя си козината — предупреди Малянов.

— Няма значение — тихо отговори Вечеровски.

Млъкнаха. Сега, когато ги нямаше потния червендалест Вайнгартен, напълно смазания от ужас Захар с неговото кошмарно дете, необикновения и в същото време загадъчен Глухов, когато наблизо беше само Вечеровски, безкрайно спокоен, безкрайно самоуверен, неочакващ от никого никакви свръхестествени решения — сега всичко минало изглеждаше даже не сън, а по-скоро някаква ексцентрична повест, и ако това наистина се бе случило, поне беше отдавна, и всъщност не се случи, а едва бе започнало да се случва, а после бързо свърши. Малянов дори усети някакъв смътен интерес към този полулитературен герой: получил ли е той в края на краищата своите петнайсет години или всичко…“

16. „… си спомних за Снеговой, за пистолета в пижамата и за печата на вратата.

— Слушай — казах. — Нима те са убили Снеговой?

— Кои? — не веднага реагира Вечеровски.

— Е… — започнах и млъкнах.

— Съдейки по всичко, Снеговой се е застрелял сам — рече Вечеровски. — Не е издържал.

— Какво не е издържал?

— Натиска. Направил е своя избор.

Не е ексцентрична повест! Отново усетих познатото вцепенение вътре, качих крака на фотьойла и обгърнах коленете си. Така се стиснах, че хрущялите ми изпукаха. Това съм аз, това се случва с мен. Не с Иван — царския син, не с Иванушка глупака, а с мен. На Вечеровски му е добре…

— Слушай — изцедих през зъби. — Вие какво там с Глухов? Някак странно си говорихте.

— Ядоса ме — отвърна Вечеровски.

— С какво?

След пауза:

— Страхува се да остане сам.

— Разбирам — отвърнах.

— Ядосва ме не изборът му — започна Вечеровски бавно, сякаш размишляваше на глас. — Но защо през цялото време се оправдава? И не само се оправдава, ами се опитва да вербува и други. Срам го е да бъде слаб между силни, иска и другите да станат слаби. Мисли, че така ще му бъде по-леко. Може и да е прав, но такава позиция ме вбесява!

Слушах го зяпнал, а когато млъкна, внимателно попитах:

— Искаш да кажеш, че Глухов също е… под натиск?

— Бил е под натиск. Сега е смазан.

— Чакай, чакай… Моля те!

Той бавно обърна лице към мен.

— А ти не разбра ли? — попита.

— Откъде? Той рече… С тези уши чух… Ами то просто се вижда, че човечецът и хабер си нямя… Очевидно е!

Впрочем вече не ми се струваше чак толкова очевидно, даже напротив.

— Значи ти не разбра — произнесе Вечеровски, като ме разглеждаше с любопитство. — Хм… А Захар разбра. — Той за пръв път тази вечер извади лулата и плика с тютюн и се зае флегматично да я пълни. — Странно, че не разбра… Впрочем ти явно беше доста разстроен. Съди сам: обича човекът криминалета, обича да поседи пред телевизора, точно днес е поредната серия на този жалък филм… и изведнъж оставя удобното си местенце и се понася към напълно непознати хора — защо? За да им се оплаче от главоболието си? — Той драсна клечка и започна да разпалва лулата. Жълто-червеното огънче заигра в съсредоточено присвитите му очи. Плъзна ароматичен дим. — И освен това — веднага го познах. Впрочем не веднага… Доста се е променил. Беше един живак — енергичен, шумен, сприхав, никакъв русоизъм, никакви чашчици. Отначало просто го съжалих, но когато захвана да рекламира своите нови възгледи, побеснях…

Той млъкна и се зае единствено с лулата си.

Отново се свих на топка. Ето, значи, как става — просто смазват човека. Остава жив, но вече го няма. Изродена материя. Изроден дух… Не издържа. Майка му стара, сигурно има и такъв натиск, на който никакъв човек не може да издържи.

— Значи ти осъждаш и Снеговой? — попитах.

— Аз никого не осъждам — възрази Вечеровски.

— Ама се ядосваш, ето на, заради Глухов.

— Не ме разбра — с леко нетърпение рече Вечеровски. — Мен ме ядоса не изборът на Глухов. Какво право имам да укорявам човек за избора му, щом е останал сам срещу другите, без помощ, без надежда… Дразни ме поведението на Глухов след избора. Повтарям: той се срамува от своя избор и затова — само заради това! — се опитва да съблазни и другите за своето верую. Тоест подсилва и без това могъщата сила. Разбра ли ме?

— С ума си да — казах.

Исках да добавя, че бихме могли да разберем и Глухов, а като го разберем — да му простим, че всъщност Глухов изобщо е извън сферата на анализа, той вече е в сферата на милосърдието, но внезапно почувствувах, че повече не мога да говоря. Тресеше ме. Без помощ и без надежда… Без помощ и без надежда… Защо аз? Заради какво? Какво съм им направил?… Трябваше да поддържам разговора и затова казах през зъби:

— В края на краищата съществува такъв натиск, който никой не може да издържи.

Вечеровски отвърна нещо, но не го чух или не го разбрах. Внезапно осъзнах, че вчера все още бях човек, член на социума, имах свои грижи и неприятности, но докато спазвах законите, наложени от социума — а това не е чак толкова трудно, — докато спазвах тези закони, от всички представими опасности добре ме пазеха милицията, армията, профсъюзите, общественото мнение, приятелите, дори семейството, после хоп — нещо се измени в околния свят и аз се превърнах в самотна кротушка, притаила се в подмола, а наоколо се движат, блуждаят чудовищни размазани сенки, които дори нямат нужда от озъбените си челюсти — достатъчно е леко мръдване на плавника, за да ме стрият на прах, да ме смажат, да ме превърнат в нищо… И аз трябва да осъзная, че докато съм в подмола, няма да ме закачат. Още по-страшно: отделили са ме от човечеството, както отделят овца от стадо, за да я замъкнат нанякъде, неизвестно накъде, неизвестно защо, а стадото, без да подозира, продължава по своя път все по-далеч и по-далеч… Ако бяха войнствени пришълци, ако беше страшна, разрушителна агресия от космоса, от глъбините на океана, от четвъртото измерение, колко по-леко щеше да ми бъде! Щях да съм един от многото, щях да имам място, щях да имам работа, щях да бъда в редиците! А така ще угасвам пред очите на другите и никой нищо няма да забележи! Слава богу, че поне Ирка я няма. Слава богу, че нея поне това не я засяга… Глупости! Глупости! Тъпотии! С все сила затресох глава и задърпах косите си. И целият този кошмар само защото се занимавам с дифузната материя!

— Вероятно да — каза Вечеровски.

Погледнах го с ужас, но после долових, че моят вопъл още кънти в ушите ми.

— Слушай, Фил, в цялата тази работа няма никакъв смисъл! — рекох отчаяно.

— От човешка гледна точка никакъв — съгласи се Вечеровски. — Но нали хората нямат нищо против твоите занимания.

— А кой има?

— Старата песен на нов глас! — въздъхна Вечеровски с такъв нетипичен за него глас, че се разхилих. Нервно. Истерично. И дочух в отговор самодоволното марсианско ръмжене.

— Я всички да вървят по дяволите! — рекох. — Да пийнем чай.

Страхувах се, че точно сега Вечеровски ще каже — време е, утре имам изпити, или — ще довършвам последната глава, затова бързо добавих:

— Хайде, а? Скрил съм тук една кутия с бонбони. Защо, викам си, да хрантутя Вайнгартен…

— С удоволствие — отвърна Вечеровски и с готовност се надигна.

— Знаеш ли, като мислиш, мислиш… — говорех, докато отивахме към кухнята, докато напълних и сложих на котлона чайника. — Мислиш, мислиш и пред очите ти плувва мрак. Не бива така, не бива. Ето тия неща погубиха Снеговой, сега вече го разбирам. Седи си сам-самичък в апаптамента, всички лампи светят — и каква полза? Не можеш да победиш този мрак с лампи. Мислиш си така, разсъждаваш, после нещо щраква в главата ти — и край… Човек не бива да губи чувството си за хумор. Ами че то е смешно: такава мощ, такава енергия — и всичко това, за да попречат на човека да разбере какво става, когато звездата попадне в облак от прах… Честна дума, ти само помисли, Фил! Смешно е, нали?

Вечеровски ме гледаше някак странно.

— Знаеш ли, Дима — рече той, — хумористичният аспект на положението изобщо не ми беше хрумвал.

— Не, честна дума… Представи си само… Събират се онези там и започват да пресмятат: за изследване на прешленестите червеи профукваме сто мегавата, за прокарването на еди-кой си проект — седемдесет и пет мегавата, а за сплашването на Малянов стигат и десет. А някой възразява: десет са малко! Трябва да го шашардисаме с телефонни обаждания — това първо. Да му пробутаме коняк с мадама — второ… — Седнах и стиснах ръце между коленете си. — Не, каквото щеш разправяй, ама е смешно.

— Да — съгласи се Вечеровски. — Смешно! Ама не твърде. Бедничко ти е въображението, Дима. Чудя, се как ти е хрумнало за мехурите.

— Какви мехури! — възразих. — Не е имало никакви мехури. И няма да има. Я не ме будалкайте, гражданино началник, нищо не съм видял, нищо не съм чул, гаджето Нинка ще потвърди, не съм бил там… И изобщо аз си имам планова тема — инфрачервен спектрометър, а всичко останало е интелигентски напъни, галилеев комплекс…

Млъкнахме. Чайникът тихичко закъркори, готов да кипне, и започна да прави «пф-пф-пф».

— Добре — казах. — Бедно въображение. Моля. Но съгласи се — ако махнеш неприятните подробности, всичко става адски интересно. Излиза, че те все пак съществуват. Толкова приказки, толкова предсказания, толкова лъжи… Идиотски чинии измисляха, баалбекси тераси, а те все пак съществуват. Само че съществуват не така, както си мислехме… Между другото винаги съм бил сигурен, че те най-накрая ще се покажат и по нищо няма да приличат на онова, което сме съчинили за тях…

— Кои са тези «те»? — разсеяно попита Вечеровски. Разпалваше поугасналата лула.

— Пришълците — рекох. — Или по научному — свръхцивилизацията.

— Аха — каза Вечеровски. — Разбирам. Наистина никой още не се е сетил, че ще приличат на мадами със странно поведение.

— Добре де! — Станах и започнах да нареждам на масата всичко за чая. — Моето въображение е бедно, ама ти, изглежда, изобщо нямаш.

— Изглежда — съгласи се Вечеровски. — Аз не мога да си представя нещо, което според мен не съществува. Например флогистона, тъй наречения топлород… Или, да речем, световния етер… Ама не, ти сложи нов чай, моля те. Не се стискай.

— Аз си знам — озъбих се. — Та какво, казваш, флогистона?

— Никога не съм вярвал във флогистона. И никога не съм вярвал в свръхцивилизациите. А флогистонът, и свръхцивилизацията са твърде човешки неща. Като при Бодлер. Прекалено човешко, значи животинско. Не от разума, от неразумността…

— Ама чакай! — казах, щръкнал с чайника в едната ръка и с кутия цейлонски чай в другата. — Ти самият призна, че имаме работа със свръхцивилизация.

— Съвсем не — рече Вечеровски невъзмутимо. — Вие твърдите, ме имате работа със свръхцивилизация. А аз се възползвах от това обстоятелство, за да ви вкарам в правия път.

— Чакай — прекъснах го. — Бонбоните!

Извадих от хладилника разкошна кутия «Дама пика».

— Виждаш ли!

— О! — възкликна Вечеровски с уважение.

Наченахме кутията:

— Привет от свръхцивилизацията! — извиках. — Да, та какво говореше ти? Съвсем ме оплете… И какво, значи след цялата работа ти продължаваш да твърдиш…

— Ъхъ — отвърна Вечеровски. — Твърдя. Винаги съм смятал, че няма никакви свръхцивилизацни. А сега, след цялата работа, както ти се изрази, започвам да схващам защо няма.

— Почакай, почакай… — и оставих чашката. — Защо и тъй нататък — всичко това е теория, а ти ми кажи на мен… Ако не е свръхцивилизация, ако не са пришълци в най-широкия смисъл, тогава кой? — Бях нервен. — Знаеш ли нещо или се развличаш с парадокси? Един се застреля, другиго са направили на медуза… Какво ни баламосваш!

Не, дори с невъоръжено око се виждаше, че Вечеровски нито се развлича с парадокси, нито баламосва. Лицето му изведнъж посивя, угасна и го овладя някакво огромно, скривано досега, но вече освободено напрежение, или може би вироглавство — жестоко, яростно вироглавство. Вече не приличаше на себе си. Обикновено лицето му е вяло, с някаква сънлива аристократична отпуснатост, а сега просто се вкамени. И пак ме достраша. За пръв път си помислих, че Вечеровски седи тук съвсем не защото иска да ме подкрепя морално. И съвсем не затова ме покани да пренощувам при него, да поживея там, да поработя. И макар да ме достраша, изпитах прилив на жалост към него, без никакво основание, само от някакви смътни подозрения и от това как се промени лицето му.

В същия миг ни в клин, ни в ръкав си спомних, че преди три години Вечеровски лежа в болницата, за малко, бързо го изписаха…“

17. „… неизвестна по-рано форма на доброкачествен тумор. Само след година. Научих едва миналата есен, пък се срещахме всеки божи ден, пиехме кафе, слушах марсианското му ръмжене, оплаквах му се, че ме мъчат циреи. И нищо, ама нищичко не подозирах…

И сега, обладан от неочакваното съжаление, не издържах и му казах, макар да знаех, че е безсмислено, че няма никаква полза.

— Фил — казах, — ти също ли си под натиск?

Разбира се, не ми обърна внимание. Просто не ме чу. Лицето му се освободи от напрежението и отново потъна в своята аристократична отпуснатост, рижите му вежди се изкачиха на местата си и той енергично заработи с угасващата лула.

— Изобщо не ви баламосвам — рече той. — Вие сами се баламосвате. Сами си измислихте тази свръхцивилизация и не щете да осъзнаете, че този вариант е прекалено прост — съвременна митология и нищо повече.

Настръхнах. Още по-сложно ли? Значи и още по-лошо? Повече накъде…

— Ти поне си астроном — продължи той с укор. — Ти поне трябва да знаеш основния парадокс на ксенологията…

— Знам го — отвърнах. — В своето развитие всяка цивилизация с голяма вероятност…

— И тъй нататък — прекъсна ме той. — Ние неизбежно трябва да наблюдаваме следи от тяхна дейност, но не наблюдаваме такива следи. Защо? Защото няма свръхцивилизации. Защото превръщането на цивилизацията в свръхцивилизация — бог знае защо — не става!

— Да-да — рекох. — Разумът се погубва в ядрени войни. Това са празни приказки.

— Естествено че са празни приказки — спокойно се съгласи той. — И това е прекалено просто, прекалено примитивно, в сферата на привичните представи…

— Не бързай — спрях го аз. — Какво повтаряш като папагал: примитивно, та примитивно… Разбира се, ядрената война е нещо примитивно. Но в действителност сигурно не е толкова просто… Генетични болести… някаква апатия от битието… преориентация на целите… Има много литература по въпроса. Аз например смятам, че проявите на свръхцивилизациите имат космически характер, просто не можем да ги различаваме от естествените космически явления. Или, ако щеш, нашият случай — защо да не е тяхна проява?

— Човешко е, прекалено човешко — мърмори Вечеровски. — Открили са, че земляните са пред прага на космоса и уплашени от съперничеството, са решили да ни спрат — така ли?

— Защо пък не?

— Защото е роман! По-точно — много романи в ярки евтини корици! Това са опити да наденеш фрак на октопод. При това не на какъв да е октопод, а на октопод, който изобщо не съществува.

Вечеровски отмести чашата, подпря лакът на масата, облегна брада връз юмрука си и вдигнал рижи вежди, се загледа някъде над мен.

— Виждаш ли колко е забавно — рече той. — Уж преди два часа се разбрахме: няма значение каква сила действува върху вас, важното е как да се държиш под натиска. Но сега явно ти изобщо не мислиш за това, ти упорито, пак и пак се опитваш да идентифицираш тази сила. И всеки път вироглаво се връщаш към хипотезата за свръхцивилизацията. Ти си готов да забравиш, даже вече забрави своите собствени малки възражения срещу тази хипотеза. И аз горе-долу разбирам защо се получава така. Някъде в подсъзнанието ти дреме идейката, че всяка свръхцивилизация е все пак цивилизация, а две цивилизации винаги ще намерят начин да се разберат, ще намерят някакъв компромис и вълка да нахранят, и агнето да запазят. А в най-лошия случай — сладичко да се покориш на враждебната, но импозантна сила, благородно да отстъпиш пред противника, достоен за такава победа, а после — какво ли не става по света! — може и награда да получиш за своето разумно покорство… Не се пули насреща ми, моля те. Казах: това е в подсъзнанието ти. И не само в твоето — това просто е много, много човешко. Отрекохме се от бога, но още не можем да стъпим на собствените си крака без патерици. А се налага! Трябва да се научим. Защото във вашето положение не само нямате приятели. Вие сте толкова самотни, че нямате и врагове! Ето кое за нищо на света не искате да разберете.

Вечеровски млъкна. Опитах се да смеля тази неочаквана реч, опитах се да намеря аргументи, за да възразя, да заспоря, с пяна на уста да докажа… какво? Не знам. Той е прав: не е позор да отстъпиш на достоен противник. Тоест не той мисли така. Аз мисля така. Тоест не мисля, сега си го помислих — след като той спомена. Но аз наистина си въобразявам, че съм генерал на разбита армия и обикалям под дъжда от снаряди да намеря генерала-победител, за да му връча своята шпага. И ме терзае не толкова самото поражение, колкото проклетото обстоятелство, че не мога да намеря врага.

— Как така нямаме врагове? — казах накрая. — Все пак всичко това е в нечия изгода.

— А в чия изгода е — лениво отвърна Вечеровски — камък близо до повърхността на Земята да пада с ускорение девет запетая осемдесет и едно?

— Не те разбрах.

— Той пада с такова ускорение, нали?

— Да.

— Но ти не дърпаш свръхцивилизацията за ушите, за да обясниш този факт.

— Чакай… Какво общо има…

— Кому е изгодно камъкът да пада с точно такова ускорение? Кому?

Налях си чай. Оставаше ми просто да събера две и две, но въпреки това аз нищо не разбирах.

— Искаш да кажеш, че имаме работа с някакво стихийно бедствие, така ли? С природно явление?

— Да речем — отговори Вечеровски.

— А, ти какво, миличък… — вдигнах ръце, бутнах чашата и залях цялата маса. — По дяволите!

Докато бършех масата, Вечеровски все така лениво продължи:

— Опитай да се откажеш от епициклите, опитай да поставиш в центъра не Земята, а Слънцето. Изведнъж ще видиш колко по-просто става.

Хвърлих мокрия парцал в мивката.

— Тоест ти имаш собствена хипотеза?

— Да, имам.

— Кажи я. А защо не я каза веднага? Докато беше тук Вайнгартен.

— Видиш ли… Всяка нова хипотеза има недостатъка, че моментално предизвиква цял куп спорове. А аз никак не исках да споря. Исках само да ви убедя, че сте поставени пред избор и че всеки сам трябва да направи своя избор. Явно не успях. А моята хипотеза можеше да стане допълнителен аргумент, защото нейната същност… по-точно единственият практически извод от нея е, че сега нямате не само приятели, но и врагове. Значи може и да съм сбъркал. Сигурно трябваше да подхвана уморителна дискусия, но тогава поне щяхте ясно да разберете своето истинско положение. А нещата според мен стоят така…

Не мога да кажа, че не разбрах хипотезата му, но не бих твърдял и че я разбрах докрай. Не мога да кажа, че хипотезата ме убеди, но, от друга страна, тя обхващаше всички случаи с нас. Нещо повече, тя обхващаше всичко, което е ставало, става и ще става във Вселената и в това, ако щете, се криеше нейната слабост. В нея имаше нещо от логиката, че връвта е просто връв.

… Ако съществуваше само законът за ненамаляване на ентропията, щеше да се възцари хаос. Но, от друга страна, ако съществуваше или поне преобладаваше само непрекъснато усъвършенствуващият се и всемогъщ разум, структурата на мирозданието също щеше да се наруши. Това, разбира се, не означава, че мирозданието ще стане по-лошо или по-добро, то просто ще стане друго, тъй като непрекъснато развиващият се разум може да има само една цел: да изменя природата на Природата. Затова самата същност на «закона на Вечеровски» е в това, че се поддържа равновесие между нарастването на ентропията и развитието на разума. По тази причина няма и не може да има свръхцивилизация, защото под свръхцивилизация ние разбираме точно разум, развил се до такава степен, че вече преодолява закона за намаляване на ентропията в космични мащаби. И това, което става днес с нас, не е нищо друго, освен първата реакция на Мирозданието срещу човечеството, заплашващо да се превърне в свръхцивилизация. Мирозданието се защитава.

Не ме питай, говореше Вечеровски, защо точно Малянов и Глухов се оказаха първите лястовички на бъдещите катаклизми. Не ме питай каква е физическата природа на сигналите, разтревожили ония ъгълчета на мирозданието, където Глухов и Малянов са захванали своите съдбовни изследвания. С една дума не ме питай за механизмите на действие на този закон — нищо не знам по въпроса, както никой нищо не знае например за механизмите на действие на закона за запазване на енергията. Просто всички процеси протичат така, че след милиард години работите на Малянов и Глухов, съчетали се с милиони и милиони други работи, да не доведат до свършека на света. Имам предвид не свършека на света изобщо, а свършека на онзи свят, който е съществувал и преди милиард години и който Малянов и Глухов, без нищо да подозират, заплашват със своите микроскопични опити да преодолеят ентропията…

Горе-долу така — не знам дали правилно или не съвсем правилно, а може би и съвсем неправилно — аз разбрах неговата хипотеза. Дори не започнах спор. И без това цялата история беше отчайваща, а от този ъгъл тя ставаше толкова безнадеждна, че просто не знаех какво да кажа, какво отношение да взема и изобщо за какъв дявол да живея! Господи! Малянов Д. А. срещу Мирозданието! Това вече не е дори буболечка под тухла! Не е дори вирус в ядрото на Слънцето!

— Слушай — казах. — Ако е така, защо да дрънкаме! Да вървят по дяволите тези мои проклети М-кухини… Избор! Че какъв избор можеш да имаш!

Вечеровски бавно свали очилата си и започна да трие с кутре ожулената основа на носа си. Той много дълго, уморително дълго мълча. А аз чаках. Защото шестото чувство ми подсказваше: не може Вечеровски да ме зареже, никога не би го направил, никога не би ми разказал всичко това, ако не съществува някакъв изход, някакъв вариант, някакъв все пак — дявол да го вземе! — избор. После спря да масажира носа си, отново сложи очилата и тихо произнесе:

— «Рекоха ми, че този път ще ме отведе до океана на смъртта и аз насред пътя свърнах обратно. И оттогава пред мен извиват само криволичещи и глухи околни пътеки…»

— И какво? — попитах.

— Да повторя ли?

— Повтори.

Той повтори. Идеше ми да заплача. Скочих, налях чайника и пак го поставих на котлона.

— Хубаво е, че на света има поне чай — казах. — Иначе отдавна щях да се въргалям пиян под масата.

— А аз все пак предпочитам кафе — каза Вечеровски. Тогава чух, че в бравата на входната врата някой върти ключ.

Сигурно съм пребледнял, може дори да съм станал морав, защото Вечеровски уплашено се наведе към мен и тихо каза:

— Спокойно, Дима, спокойно… Аз съм тук.

Едва го чух.

В антрето се открехна врата, зашумоляха дрехи, чуха се бързи стъпки, Калям нададе безумен крясък и — докато аз седях все така вкаменен — задъханият глас на Ирка произнесе «Калямушка». И веднага след това:

— Димка!

Не помня как съм излетял в антрето. Сграбчих Ирка, притиснах я (Ирка! Ирка!), долових уханието на познатия парфюм, бузите й бяха мокри и тя също повтаряше странно: «Жив си, господи!… Какво ли не си помислих, Димка! Димка!» После се опомнихме. Или поне аз се опомних. Тоест окончателно осъзнах, че е дошла, че е тя, какво ми бръщолеви. И моят аморфен каменен ужас се смени с напълно конкретен житейски страх. Отдръпнах се, вгледах се в разплаканото й лице (дори не беше гримирана) и попитах:

— Какво се е случило, Ирка? Защо си тук? Ами Бобка?

Не ме чу. Беше стиснала ръката ми, трескаво шареше с мокри очи по лицето ми и повтаряше:

— Едва не полудях… Мислех, че вече няма да успея… Какво става…

Без да си пускаме ръцете, ние влязохме в кухнята, сложих я на моята табуретка, а Вечеровски мълчаливо й наля силен чай направо от чайника. Тя отпи жадно и разля половината върху шлифера си. Бяла като платно. Толкова отслабнала, че сякаш беше друга. Очите й зачервени, косата — разрешена. Разтресе ме и трябваше да се облегна на мивката.

— С Бобка ли нещо? — изстенах, едва въртейки език.

— С Бобка ли? — повтори тя безсмислено. — Какво общо има тук Бобка? Заради теб едва не полудях, заради теб… Какво се е случило? — неочаквано кресна тя. — Болен ли си? — Отново ме огледа от глава до пети. — Здрав си като бик!

Почувствувах, че долната ми челюст увисва и затворих уста. Нищо не разбирах. Вечеровски съвсем спокойно попита:

— Научила си нещо лошо за Дима?

Ирка престана да ме оглежда и се извърна към него. После изведнъж скочи, изтича в антрето, мигом се върна и започна да рови в чантата си:

— Вижте… вижте какво получих… — Гребенче, гилза с червило, някакви листчета и кутийка, пари. — Господи, къде е! Аха! — тя хвърли чантата на масата, бръкна с разтреперана ръка в джоба на шлифера си, порови и измъкна някаква измачкана телеграма. — Ето!

Грабнах телеграмата. Зачетох — не разбрах нищо… ДА УСПЕЕТЕ СНЕГОВОЙ… Още веднъж пробягах с поглед по редовете, после от отчаяние — на глас:

— ДИМА Е ЗЛЕ ПОБЪРЗАЙТЕ ДА УСПЕЕТЕ СНЕГОВОЙ… Как Снеговой? — казах. — Защо пък Снеговой?

Вечеровски взе телеграмата.

— Изпратена е днес сутринта. Всички заверки, доколкото разбирам, са в ред…

— Кога е изпратена? — попитах гръмогласно като глух.

— Днес сутринта. В десет и двайсет и две минути.

— Господи! Защо се е пошегувал тъй с мен — каза…“