Милиард години до свършека на света

ПЪРВА ГЛАВА

1. „… бял юлски зной, небивал през последните две столетия, удави града. Над нагорещените покриви плуваше мараня, всички прозорци в града бяха широко разтворени, на пейките пред входовете под редичките сенки на изнемогващите дървета се потяха и топяха старици.

Слънцето прехвърли меридиана и се впи в многострадалните гръбчета на книгите, блъсна стъклата на полиците, полираните вратички на шкафа и горещи злобни езичета затрептяха по тапетите. Изнемогата на следпладнето — наближаваше часът, когато освирепялото слънце, мъртвешки увиснало над дванайсететажния блок отсреща, щеше да простреля апартамента.

Малянов затвори и двете крила на прозореца и плътно придърпа тежката жълта завеса. После с виснали гащета изшляпа бос през кухнята и отвори балконската врата. Беше около три.

Дъските на пода изскърцаха и отнякъде излезе затъпелият от горещините Калям, фиксира Малянов със зелените си очи и беззвучно отвори и затвори уста. Размахал опашка, той се промъкна под печката при своята паница. В нея нямаше нищо, освен изсъхнали рибешки кости.

— Искаш да плюскаш — рече Малянов недоволно.

Калям незабавно отреагира в смисъл, че да, в края на краищата не би било зле…

— Сутринта ти дадох — рече Малянов и клекна пред хладилника. — Или не, не съм… Вчера сутринта беше…

Извади паничката на Калям и надникна в нея — някакви влакънца, малко желе и залепнала отстрани рибешка опашка. А в хладилника и това няма.

Малянов надникна в камерата — там, сред преспичките от скреж, в малка чинийка се бе излегнало да зимува нищожно парченце сланина. И нищо повече.

Калям мъркаше и отриваше мустаци в голото му коляно. Малянов затвори хладилника и стана.

— Нищо, нищо — каза той на Калям, — и без това навсякъде е затворено за обедна почивка.

Разбира се, можеше да отиде на «Московска», но там винаги има опашки, пък и да се мъкне толкоз далеч в горещините… Виж ти какъв отвратителен интеграл! Добре де, нека е константа… да не зависи от омега. Ясно е, че не зависи. От най-общи съображения следва, че не би трябвало да зависи. Малянов си представи въпросната сфера и интегрирането по цялата им повърхност. Внезапно отнякъде изплува формулата на Жуковски. Ни в клин, ни в ръкав. Малянов я прогони, но тя пак се появи. Трябва да опитам конформното изображение, помисли си той.

Телефонът отново иззвъня и Малянов откри, че незабелязано пак се е върнал в стаята. Изруга, опъна хълбок на кушетката и се пресегна към слушалката.

— Да!

— Витя? — попита енергичен женски глас.

— Кой номер търсите?

— Не е ли «Интурист»?

— Не, частен дом…

Малянов хлопна слушалката и известно време лежа неподвижен. Жълтата завеса прозира и стаята е пълна с тежка жълта светлина. Въздухът е като желе. Да се пресели в Бобковата стая — ето какво трябва да направи. Та тук е баня. Той погледна бюрото, отрупано с листове и книги. Само Владимир Иванович Смирнов е в шест тома… Да не говорим колко още хартия по пода… Преместване ли — страшно е да го помислиш дори. Чакай, беше ме споходило някакво озарение… Дявол да го… Този твой «Интурист», кьопава тъпачка… Бях, значи, в кухнята, после съм се довлякъл тук… А! Конформното изображение! Глупава идея. Впрочем трябва да се види…

С пъшкане се надигна от кушетката и в същия миг телефонът иззвъня.

— Идиот — рече той на апарата и вдигна слушалката. — Да?

— Базата ли е? Кой е там, базата ли е?

Малянов затвори и набра повредите.

— Повреди ли е? Обаждам се от телефон деветдесет и три деветдесет и осем нула седем… Вчера вече ви звъних. Не може да се работи, през цялото време грешки.

— Кой ви е номерът? — прекъсна го злобен женски глас.

— Деветдесет и три девет осем нула седем. Ту търсят «Интурист», ту някакъв гараж…

— Затворете. Ще проверим.

— Ако обичате — умолително каза той на сигналите «свободно».

После се дотътри до масата, седна и взе писалката. Така… Къде все пак съм виждал този интеграл? Едно такова изящно интегралче, симетрично отвсякъде. Къде ли съм го виждал? И дори не константа, а чисто и просто нула! Добре. Ще го оставим в тила. Не обичам да оставям в тил, неприятно е, като зъб с дупка…

Започна да премята листчетата с вчерашните изчисления и внезапно сърцето му сладко замря. Ама че бомба, ей богу… Бива си те, Малянов! Голяма работа си! Накрая май излезе нещичко. При това, братле, истинско. Това, братле, не ти е «Форма на петата на големия пасажен инструмент», туй, братле, не го е правил никой преди теб. Пу-пу, да не му е уроки… Интегралът… Да върви по дяволите интегралът му с интеграл, по-нататък!

Чу се звън — от вратата. Калям скочи от кушетката и вирнал опашка, се примъкна в коридора. Малянов грижливо затвори писалката.

— Направо са пощръклели — измърмори той.

Отвори вратата. Вън стърчеше невзрачно човече в тясно сако с неопределен цвят, небръснато и потно. Леко наклонено назад, то държеше пред себе си огромна картонена кутия. Като мърмореше нечленоразделно, невзрачният се спусна към Малянов.

— Ама вие… — смотолеви Малянов, отстъпвайки.

Невзрачният беше вече в коридора — погледна към стаята, после решително зави към кухнята, като оставяше бели прашни следи върху линолеума.

— Ама моля ви се… — мърмореше Малянов и се влачеше подире му.

Оня вече бе оставия кашона на табуретката и вадеше от горния джоб на сакото си купчина квитанции.

— Вие от поддържането ли сте? — кой знае защо, на Малянов му хрумна, че най-сетне е дошъл водопроводчикът да оправи банята.

— От гастронома — пресипнало рече оня и му подаде две квитанции, забодени с карфичка. — Подпишете тук.

— Какво е това? — попита Малянов и в същия миг разбра, че са фактури от «Поръчки по домовете». Две бутилки коняк, водка… — Чакайте — каза. — Струва ми се, че нищо не сме…

Видя сумата и се ужаси. Няма толкова пари. Пък и откъде накъде? Обзетото от паника въображение мигом му поднесе угнетяващата верига от всевъзможни усложнения, като необходимостта да се оправдава, да отрича, да се възмущава, да призовава на помощ здравия разум… ще се наложи сигурно и да звъни тук-там, дори да отиде лично… Но точно тогава зърна в ъгъла на квитанцията виолетов печат «платено» и името на клиента: Малянова И. Е. Ирка!… Дявол знае какво е това.

— Ето тук подпишете, ето тук — мърмореше невзрачният, почуквайки с мръсен нокът. — Тук, дето е чавката…

Малянов взе огризката от молив и се подписа.

— Благодаря — каза той и върна молива. — Много благодаря… — повтаряше объркано, провирайки се заедно с невзрачния по тесния коридор. Трябва да му пусна нещичко, ама нямам дребни… — Много благодаря, довиждане! — викна той в гърба на окъсялото сако и ожесточено изблъска с крак Калям, който се натискаше да оближе циментовия под на площадката.

Малянов затвори вратата и постоя известно време в сумрака.

— Странно — рече си той наум и се върна в кухнята.

Калям вече се увърташе около кашона. Малянов вдигна капака и видя бутилки, пакети, консервени кутии. На масата лежгше копие от квитанцията. Тъй… Индигото е съвсем изтрито, но почеркът е четлив. Всичко си е правилно. Поръчка: Малянова И. Е. Няма що — здрасти! Погледна сумата. Невероятно! Обърна квитанцията. На обратната страна няма нищо интересно. Само един сплескан и изсъхнал комар. Какво, Ирка да не е откачила? Имаме петстотин рубли заеми… Чакай… Дали не му каза нещо, преди да замине? Той си припомни деня на заминаването й, зиналите куфари, купищата дрехи, разхвърляни по цялата къща, полуголата Ирка размахва ютия… Не забравяй да храниш Калям, носи му тревичка, от оная лютивата… не забравяй да платиш наема… ако се обади шефа, дай му моя адрес. И като че ли това беше всичко. Каза още нещо, но тогава Бобка дотича с картечницата… Да! Да занеса бельото в пералнята… На, ако разбирам нещо!

Малянов боязливо измъкна от кутията бутилка. Коняк. Петнайсет рубли, боже! Какво е това — да не би днес да имам рожден ден? Кога замина Ирка? Четвъртък, сряда, вторник… Започна да брои на пръсти. Десети ден, откак е заминала. Значи е дала поръчката предварително. Взела е от някого пари и е поръчала. Сюрприз. Пет стотарки заеми, моля ви се, а тя — сюрприз! Само едно е ясно: няма нужда да ходи до магазина. Останалото е мъгла. Рожден ден? Не. Годишнина от сватбата? Май и това не е. Съвсем точно — не. Рожденият ден на Барбос? През зимата беше… Преброи гърлата на бутилките — десет парчета. И защо толкова много? Толкова не изпивам и за година. И Вечеровски почти не пие, а тя не обича Валка Вайнгартен…

Калям мяукаше непоносимо. Беше подушил нещо в кухнята…“

2. „… сьомга в собствен сос и парче шунка със сух краешник. После се зае да мие съдовете. Ясно е, че на такова великолепие в хладилника не му отива мръсна кухня. През това време телефонът два пъти звъня, но Малянов само се озъбваше: няма да ида и толкоз! Да пукнат всички с техните гаражи и бази. И тиганът трябва да се измие, неизбежно е. Тиганът вече ще служи за по-висши цели, а не за някакви си там бъркани яйца… Защото какво се получава? Ако интегралът е наистина нула, отдясно остават само първата и втората производни… Физическият смисъл не ми е съвсем ясен, но все пак тези мехури изглеждат добре. Че какво? Така ще ги нарека: мехури. Не, май че е по-добре «кухини». Кухини на Малянов. «М-кухини». Хе…

Нареди измитите съдове по полицата и надникна в паничката на Калям. Горещо е, вдига пара. Горкият Калямчик. Ще трябва да потърпиш. Ще се наложи, Калямчик, още мъничко да се поизмъчиш, докато изстине.

Той избърсваше ръцете си, когато изведнъж го озари идея, както вчера. Хем също, както вчера, в началото не повярва.

— Чакай, чакай — трескаво замърмори той, а ходилата му вече шляпаха по коридора; по антрето, по залепващия за петите линолеум, към жълтата гъста жега, към бюрото, при писалката… Дявол да я вземе, къде е? Мастилото е свършило. Моливът се въргаляше тук някъде… И в същото време на втори, по-точно на преден, основен план: функцията на Хартвиг… и цялата дясна част като че ли никога не я е имало… Кухините се получават симетрични по оста… А интегралчето изобщо не е нула! Тоест миличкото ми интегралче до такава степен не е нула, че величината му е съвсем положителна… Но каква картина, каква картина се получава! Как не го загрях отведнъж! Нищо, Малянов, нищо, братле, не само ти не си го загрял. И академикът не го е загрял… В жълтото, леко изкривено пространство мудно се въртят гигантските мехури на осесиметричните кухини, материята ги обтича, иска да проникне в тях, но не може, на границата материята се свива до кошмарни плътности и мехурите започват да светят. Бог знае какво започва там… Нищо, и това ще изясним… С влакнестата структура ще се оправим — това първо. С дъгите на Рогозински — второ. А след това — планетарните мъглявини. Вие, гълъбчета, какво си мислехте? Че това са разширяващи се изтласкани обвивки? На ви едни обвивки! Тъкмо обратното!

Проклетият телефон отново иззвъня. Малянов започна да вие от ярост, без да спира да пише. Ей-сегичка ще го пратя по дяволите! Има там един шнур… Той се метна връз кушетката и вдигна слушалката.

— Да!

— Митка?

— Да… Кой е?

— Не ме ли позна, кучи сине? — Беше Вайнгартен.

— А, Валка… Какво става?

Вайнгартен помълча малко.

— Защо не вдигаш телефона? — попита.

— Работя — рече Малянов злобно. Беше много неучтив — искаше да се върне на бюрото и да доразгледа картината с мехурите.

— Работиш… — Вайнгартен изсумтя. — Ковеш си значи безсмъртието…

— Какво, искаш да дойдеш ли?

— Да дойда? Не, не че искам да дойда…

Малянов съвсем побесня.

— Какво искаш тогава?

— Слушай, бащице… С какво се занимаваш сега?

— Работя — казах ти.

— Ама не… Питам над какво работиш.

Малянов се обърка. Познаваше Валка Вайнгартен двайсет и пет години и нито веднъж той не се бе интересувал от работата на Малянов; по рождение Вайнгартен се интересува единствено лично от самия Вайнгартен и от още два предмета: една двайсеткопейкова монета от 1934 година и така наречената «консулска половинрублова», която всъщност изобщо не е половин рубла, а някаква особена пощенска марка… Няма си работа, гадината. Дрънкало… Или му трябва терен, че така го усуква? Тогава той си спомни за Аверченко.

— Над какво работя ли? — попита със злорадство. — Моля, мога да ти разкажа с подробности. На теб като биолог ще ти е страшно интересно. Вчера сутринта най-после излязох от мъртвата точка. Оказа се, че при най-общи допускания относно потенциалната функция моите уравнения за движението имат още един интеграл освен интеграла на енергията и интеграла на моментите. Получава се нещо като обобщение на ограничената задача за трите тела. Ако уравнението на движението се запише във векторна форма и се използват преобразуванията на Хартвиг, интегрирането по обема става докрай и целият проблем се свежда до интегрално-диференциални уравнения от типа на Колмогоров-Фелеровите…

За негова огромна изненада Вайнгартен не го спираше. За секунда Малянов дори си помисли, че са ги прекъснали.

— Чуваш ли ме? — попита той.

— Да, да, слушам те най-внимателно.

— Може би дори ме разбираш?

— Оттук-оттам — бодро рече Вайнгартен и на Малянов му се стори, че гласът му е някак странен. Дори се уплаши.

— Валка, да не се е случило нещо?

— Къде? — попита Вайнгартен след пауза.

— Къде — при теб естествено! Някак особен си. Да не би да е неудобно да говориш?

— Ами, не, бащице. Глупости. Добре де. Измъчи ме горещината. Знаеш ли вица за двата петела?

— Не. Казвай.

Вайнгартен разказа вица — доста тъпичък, но смешен, някак съвсем не вайнгартеновски виц. Малянов, разбира се, го слушаше, дори се закикоти, като му дойде времето, но смътното усещане, че нещо с Вайнгартен не е наред, само се усили. Сигурно пак се е сдърпал със Светка. Пак са му одрали епитела. Вайнгартен попита:

— Виж, Митка… Говори ли ти нещо фамилията Снеговой?

— Снеговой ли? Арнолд Палич? Имам такъв съсед, точно насреща. И какво?

Вайнгартен известно време мълча, дори спря да сумти. Чуваше се само тихо дзънкане — сигурно подхвърляше в шепа монети от колекцията си. После рече:

— А с какво се занимава този твой Снеговой?

— Според мен е физик. Работи в някаква дупка. Ужасно секретна. А ти откъде го познаваш?

— Не го познавам — с неразбираема досада каза Вайнгартен и в същия миг на вратата се позвъни.

— Не, явно са пощръклели! — викна Маляиов. — Почакай, Валка. Дандания на вратата…

Вайнгартен каза нещо, може би дори извика, но Малянов вече беше оставил слушалката на канапето и изскочи в коридора. Калям, разбира се, се усука в краката му и той едва не падна.

Отвори вратата и веднага отстъпи — на прага стоеше млада жена в бял минисукман, с добър загар и опалени от слънцето къси коси. Красива. Непозната. (Малянов мигом се досети, че е по гащета и коремът му е потен.) До краката й стърчеше куфар, в лявата си ръка държеше шлифер.

— Дмитрий Андреевич? — попита тя стеснително.

— Да — измърмори Малянов. Роднина ли е? Може би втората братовчедка Зина от Омск?

— Извинете ме, Дмитрий Алексеевич… Сигурно съвсем не навреме… Ето. — Тя му подаде плик. В душата му мрачно бушувала страхотни чувства по адрес на всички роднини по света и особено по адрес на тази втора братовчедка Зина… или може би Зоя?

Впрочем, разбира се, че не е братовчедката Зина. Ирка с едри букви, явно набързо, беше надраскала разкривено: «Димкин, това е Лидка Пономарьова, моята любима приятелка от ученическите години. Разк. съм ти за нея. Приеми я добре, не е за дълго. И не се закачай! Ние сме доб. Тя ще ти разк. Целувам те, И.»

Малянов нададе протяжен, неуловим за света вопъл, затвори и отвори очи. Но устните му автоматично се разтеглиха в учтива усмивка.

— Много ми е приятно — каза той приятелски фамилиарно, — Заповядайте, Лида, моля… Извинете ме за фасона. Жега!

Явно, не всичко беше наред с неговата учтивост, защото върху лицето на красивата Лида се появи смут и тя, кой знае защо, се зае да оглежда празната, потопена в слънце стълбищна площадка, сякаш се усъмни къде е попаднала.

— Моля куфара… — бързо рече Малянов. — Влезте, влезте, не се стеснявайте… Закачете шлифера тук… Имаме голяма стая, аз работя там, а тук е Бобковата… Тя ще е ваша… Сигурно искате душ?

Точно тогава от канапето се дочу гъгниво квакане.

— Пардон — подскочи той. — Разположете се, аз ей-сегичка…

Вдигна слушалката и чу как Вайнгартен монотонно, с някакъв чужд глас повтаря:

— Митка… Митка… Отговори, Митка…

— Ало — изкрещя Малянов. — Валка, чуй…

— Митка! — изрева Вайнгартен. — Ти ли си?

Малянов се уплаши.

— Какво се дереш! Дойде гост, извинявай, после ще ти се обадя.

— Кой дойде? — със страшен глас попита Вайнгартен. Малянов усети студена тръпка по цялото си тяло. Валка е откачил. Боже мой, какъв ден!

— Валка — каза той спокойно. — Какво ти става днес? Една жена дойде… Приятелка на Ирка…

— Ах, гад! — изруга Вайнгартен и трясна слушалката…“