Медуза: Мръвка за тигъра

Четвърта глава Бачкане в железницата

На следващия ден получих малка карта с номер и символ отпред и накъсани редове от точки — явно магнитни — на гърба. Символът представляваше светкавица между две дебели черти. Предположих, че трябва да са релси. Ясно, вече бях работник в транспортната гилдия. Дадоха ми и униформено облекло по мярка, тъмночервено, със същата емблема на десния преден джоб. Имаше и малък сак с тоалетни принадлежности, включително самобръсначка, която едва ли щеше да ми потрябва скоро. Накрая обух чифт червени обувки с гумени подметки, чийто грайфер не позволяваше да се подхлъзвам по гладките подове и подвижните тротоари на града.

В картата бяха записани името ми, новият адрес, гилдията, работното място и няколко контролни номера. Щеше да ми служи дори за разплащания. В централната банка на Сивата падина вече разполагах със своя сметка. Почти като у дома, само че тук сумата засега беше някакви си мижави сто кредита.

На изпроводяк чух неискрени пожелания за късмет от Горн и Сугра и много по-сърдечни думи от осемте си досегашни спътници, които също бяха свикнати напълно със своите микроби. Планът на магнебусните линии ме упъти откъде да мина, за да стигна до новото си жилище. Награбих сака и излязох на улицата.

Щом студът вече не ми пречеше, можех да се оглеждам на спокойствие. Все едно се намирах в покрит град, каквито имаше на по-негостоприемните светове по границата. Куполът беше ярко осветен отвътре и все пак си оставаше прозрачен — нямаше разлика в температурите и не се натрупваше скреж. Чудно, но не виждах дъха си, макар градусите наоколо да бяха доста под нулата. В какво ли, по дяволите, ме бяха превърнали тези дребосъци из клетките ми?

Местните магнебуси се движеха по линии, вдълбани в настилката, гумите им май бяха от изкуствен каучук. На добре обозначените с цветни знаци спирки имаше сензори, затова возилата спираха, дори на маркираното петно да бе стъпил само един човек. Въртящите се врати пропускаха всеки, който пъхне картата си в процепа, но не позволяваха да се промъкне друг с него. Любопитна подробност — изглежда Медуза не беше толкова свободна от дребни мошеничества, колкото се помъчиха да ни убедят. Подозирах, че и най-честните хора се опитват да пробутат по някоя кокошкарска измама. Как иначе да си върнат на смазващата ги система?

Осветена карта в удобния бус показваше къде се намира той в момента по маршрута си и откъде можеш да се прекачиш. Затова прекосих града, без да се заблудя, и бързо стигнах до целта си. Поне деловитостта беше на почит тук, както и да я постигаха…

Докато пътувах, оглеждах хората в салона. Нямаше нищо необичайно. По цвета на дрехите и по емблемите беше лесно да позная кой с какво се занимава. Още в центъра за адаптация се бях досетил, че военните дрехи и чинове на Гори и Сугра издават принадлежността им към страховитата СН. Стигнах до извода, че на местните ченгета им се налага да общуват само помежду си. Щом се мернеше зелена униформа, всички се преструваха, че в околното пространство има единствено въздух, като в същото време бързаха да се отместят. Копоите пък отвръщаха с надменни пози и сякаш излъчваха наслада от властта си. Тук полицията явно се възприемаше като враг, и то с пълно основание. Разсеяно се запитах как ли човек може да попадне в редовете на СН, а и от кого ли се боят — на свой ред — тези ченгета.

Около сърцевината на града, в която се намираха разни управления, кооперативни магазинчета и пазари, производствените и жилищните квартали бяха наредени като резени на торта. Блоковете май се редуваха със заводите и представляваха еднотипни четириетажни сгради. По-късно обаче научих, че жилищата не си приличат. На всеки член от семейството на възраст над дванадесет години се падаше по една стая, така че имаше и огромни апартаменти. А тузарите се ширеха самички в не по-малки покои.

Аз трябваше да се настаня в Т-26. Зданието по нищо не се различаваше от околните. Натиснах бутона за спиране и слязох пред входа. Поколебах се миг-два, после прекрачих прага.

Вътре мязаше на общежитие. На първия етаж имаше фоайе с компютърни терминали за обща информация, включително промени в работния график и дори спортни новини. Двойна врата водеше към обща трапезария. Храната вероятно се приготвяше другаде. Не видях място за кухня.

От двете страни на фоайето се мъдреха гишета за поръчки на дрехи, обувки и разни дреболии. Признах, че нямаше да е много умно, ако вместо това бяха завъдили магазини — служителите чакаха зад гишетата само по един час след края на съответната смяна, а на другия ден всеки си получаваше каквото е поискал. Хм, нелошо измислено! Ако не беше тази гадна СН, мястото можеше и да ми хареса.

Според указанията трябваше да се кача в стая 404 и да се настаня. Там щях да науча къде да отида и какво да правя.

Стаята се оказа на мястото си. Пъхнах картата в процепа и вратата се прибра в стената.

Помещението не беше особено голямо — пет на четири метра, но пък обзавеждането бе разположено много рационално, явно от човек, който се е занимавал с хотели. Двете стандартни легла изглеждаха удобни (впрочем след койката в затворническия кораб и нара в адаптационния център те ми се сториха направо приказни!). Имаше два възголемички шкафа, множество чекмеджета в стената срещу леглата и терминал от непознат за мен тип, който щях бързичко да разуча.

Имаше и тясна тоалетна с душ и мивка. Ако се съдеше по отсрещната врата, деляхме я с обитателите на съседната стая. Говоря в множествено число, защото от вещите в шкафовете и чекмеджетата разбрах, че си имам съквартирант. Съдейки по дрехите му, не очаквах да е по-едър от мен.

Макар наблюдателните устройства да бяха скрити твърде хитро, надуших ги скоро. В банята трябваше да има едно в лампата, а в стаята — в пожарния детектор. Питах се дали не са поставили и в шкафовете. Би било нелепо, но едва ли щях да се изненадам особено. Ипсир и неговата СН бяха способни на всичко.

Проверих в терминала за съобщения. Още не бях получил нито едно. А и не знаех кодовете, за да си извикам на екрана каквото пожелая. Не ми оставаше друго, освен да чакам. Стоварих нещата си в едно свободно чекмедже, напъхах сака в шкафа и седнах да огледам хубавичко терминала. Видя ми се изключително първобитно изделие, но все пак си имаше клавиатура със сензор и гласова връзка. Може би дори видеофон!… Напомних си, за кой ли път вече, че съм несправедлив. Конфедерацията налагаше строги ограничения върху технологиите в Диаманта.

Нямах подръка необходимите инструменти, за да почовъркам тази смехория, затова се проснах на леглото и се отпуснах в меките завивки. Скоро се унесох.

Два часа по-късно ме събуди тихото свистене на вратата. Реших, че предпазливостта е най-добрата проява на храброст, и не помръднах, за да видя с кого ще си имам работа. Но щом зърнах новодошлия, ококорих се и скочих от леглото. За такова нещо не бях подготвен.

— О, здрасти! — изчурулика момичето насреща ми. — Ти трябва да си Тарин Бул.

Беше съвсем младо, дребничко и крехко наглед, с не по-дълга коса от моята. Още го зяпах и не можех да си прибера ченето, а то на всичко отгоре започна да си смъква униформата.

— Ей! — креснах неволно.

Сигурно бях добил доста глупав вид. Не съм предвзет, но във всяко общество си има норми на поведение, а в онова, от което идвах, чак такава слободия не беше приета.

Тя спря и се вторачи озадачена в мен.

— Какво ти става?

— Ами… събличаш се пред непознат.

Успях да я разсмея от сърце.

— Че и ти също трябваше да си свалиш дрехите! Защо ли наблюдателят не ти е напомнил? Може да е задрямал на пулта.

Момичето довърши започнатото, събра униформата си на топка, извади пластмасова торба от едно чекмедже и напъха дрехите вътре.

— Никой с ранг под бригадир няма право да си носи униформата в спалното. И това ли не знаеш?

Бавно завъртях глава, докато се опитвах да отгатна дали не ме занася. Опомних се и проумях, че подобно правило много улеснява копоите. Почти невъзможно е да скриеш нещо непозволено, ако се размотаваш гол. Вярно, често съм бил без дрехи в женска компания, особено по курортните планети, и това не ме е притеснявало нито за миг. Но тук преживяването беше коренно различно и не успях веднага да се приспособя…

Съквартирантката ми вече ми подаваше торбата.

— Побързай, преди наблюдателят да те е видял. Пъхай всичко тук.

Въздъхнах и прецених, че прикритието ми може да се пропука сериозно, ако се съглася веднага.

— Ама… ти си момиче!

Изведнъж настръхнах вътрешно. Стигаше ми и фактът, че не ми обясниха едно толкова задължително правило. Несъмнено ме държаха под око, за да видят как ще се приспособя към тукашните обичаи. Не можех вечно да разчитам, че ще ми се размине, защото съм само на четиринадесет години.

Тя стоеше изненадана и цъкаше с език.

— Ей, всички ли във Външния свят са толкова задръстени?

Ако бе искрена в учудването си, значи трябваше да е родена на Медуза и за пръв път срещаше изгнаник. Това ми даваше известно предимство в общуването с нея, но едва ли ченгетата от СН бяха толкова наивни…

Пак въздъхнах, примирих се и натъпках дрехите си в торбата. Момичето стегна горния й край и я остави до вратата.

— Аз съм Чин Лу Кор — представи ми се учтиво. — Ъ-ъ… а ти наистина ли си Тарин Бул?

Кимнах нервно.

— Че кой друг да съм?

Изгледа ме с престорена суровост.

— Не е зле… Чувала съм да разправят, че хората от ония светове били отпуснати мърди, ама ти си във форма.

Сгуших за миг глава в раменете си. Трябваше да измислям в движение някои подробности.

— Е, напоследък не можех много да се упражнявам.

Тя приседна в края на леглото срещу мен.

— За какво те пратиха тук? Или не бива да питам?

Вдигнах рамене и се пльоснах небрежно по гръб.

— Екзекутирах убиеца на моя баща. Никой друг нямаше желание да го направи.

Тя се намръщи и май леко се стъписа. Едва ли щеше да преглътне небрежното споменаване на злодеяние, немислимо в тоталитарното общество на Медуза. Изглежда успях да я впечатля. Дали пък не беше прекалено… романтична?

— Гладен ли си? — попита изведнъж, може би за да отклони разговора от неприятната тема. — Не издържам повече. Току-що ми свърши смяната. Ти си късметлия, започваш чак утре в четири следобед. — Скочи енергично от леглото. — Да вървим. И без това трябва да оставим дрехите за пране. Ще ми разкажеш какъв е твоят свят, а пък аз ще ти обясня каквото е нужно за нашата планета.

Сделката ми изглеждаше добра, но трябваше да продължа още малко с преструвките.

— Чакай… така ли ще отидем?

Тя се ухили.

— Ама ти наистина си задръстен, знаеш ли? Ако не се поотпуснеш, ще те пратят на раздумка при някой психодоктор. — Обърна се и с широк плавен жест обхвана стаята. — И без това все някой те гледа. Какво ти пука?

Имаше право. Но тъкмо бе вдигнала торбата си и понечи да излезе, когато аз пак се запънах.

— Няма ли да вземем картите?

Отново успях да я разсмея.

— Не ти трябва някаква карта в собствения ти дом!

Че не ме излъга за голотата, забелязах веднага. Стари и млади, мъже и жени се разхождаха както ги е майка родила, седяха около масите и си приказваха без никакви задръжки. Само тук-там се мяркаха хора в униформа — искаха никой да не забравя ранга им, докато се прибираха или отиваха на работа. Очевидно смените не започваха навсякъде по едно и също време, за да не се допуска претоварване на возилата.

Столовата беше наполовина пълна, с обичайната за такива места неразбираема тиха врява. Нямаше меню — натискаш бутона, получаваш си покрития поднос и си намираш свободна маса. Само на кръглия плот в средата съществуваше възможност за избор — вода или три вида напитки.

Храната ми беше непозната, но вкуса й одобрих веднага. Всъщност никога не съм бил капризен гастроном, затова моментално се пригодих, сякаш цял живот съм засищал глада си с подобни гозби. След бълвоча в кораба и неприятните варива в центъра ми харесваше да различавам пред себе си основното ястие, зеленчуците и десерта. Месото си беше стандартна синтетика, но останалото ми се стори истинско и добре запазено. Спомних си, че Медуза внася много храни от по-топлите планети в Диаманта. Подсмихнах се — угаждай на стомасите на народеца, ако ще да е способен да дъвче дървесна кора!

Общото настроение обаче направо ме изуми. Седях сред хора от най-строго контролираното общество, което познавах, а те изглеждаха весели и спокойни. По нищо не се отличаваха от която и да е подобна тълпа в цивилизованите светове, ако не броим изобилието на гола плът. Това наблюдение, признавам, не ме успокои. Напротив — изводът, че гнусната система, наложена на Медуза, функционира твърде добре и хората са свикнали с нея от поколения, ми подейства доста изнервящо. Колкото и неприятен тип да беше Тейлънт Ипсир, явно не страдаше от липса на мозък.

Вглеждах се внимателно и във външността на хората. Нямаше очебийни разлики, особено в сравнение с жителите на граничните светове. Все пак забелязвах дреболиите — плътната дебела кожа, жилавата и като че по-корава коса. А очите сякаш бяха изваяни от талантлив скулптор, защото им липсваше нормалният влажен блясък.

Знаех, че и аз вече съм същият, макар да се чувствах както винаги. Дори собствената ми кожа ми се струваше необичайно мека.

Освен всичко друго, установих, че съм най-младият в столовата; въпреки че не липсваха младежи.

Време беше да се опознаем по-добре с моята съквартирантка. А и тя май изгаряше от любопитство.

— На колко години си? — попита ме. — Казаха ми, че още не си пораснал, но си мислех, че трябва да си поне колкото мен.

Извих учудено вежди.

— А ти на колко си?

— Преди две седмици станах на шестнайсет — обяви Чин Лу гордо. — И започнах работа тук.

— Е, аз пък скоро ще навърша петнайсет.

Попресилих малко истината за възрастта на тялото си. За пубертетите няма особена разлика между петнадесет и шестнадесет, но две години са си вече цяла пропаст.

— Кой ти каза, че ще се настаня при теб? Защо са ни събрали?

Момичето въздъхна.

— Ама на теб нищо не ти е обяснено, тъй ли? Добре де… Преди три седмици завърших училище и още бях при семейството си в залива Хуан. Знаех, че скоро ще си получа заповедта. Включиха ме в транспортната гилдия и ме изпратиха на работа в Сивата падина. Миналата седмица обаче ме извика бригадирът и ми съобщи, че ме събират с някой си Тарин Бул, пратен при нас от Външния свят. Предупредиха ме, че може да приказваш и да мислиш чудновато. Вярно си е. Иначе всичко е както преди, само дето ми е малко тъпичко да съм далеч от водата…

— Заливът Хуан на екватора ли е?

Веднага го открих на услужливата подробна карта в главата си, въпросът обаче сам се натрапваше.

— Почти — кимна Чин. — Много по-красиво е, има си цветя и всякакви дървета. Тук също не е зле. Поне хищниците не са толкова много, няма ги и буболечките. А и плодовете се запазват по-дълго. — Помълча и се намуси. — Ама още ми липсва моето семейство.

Съчувствах й, макар да нямах представа за семейния живот. Никога и с никого не съм се обвързвал задълго. На нея обаче й личеше колко е самотна и как тъгува по дома си. Ала приемаше промяната безропотно и това ми подсказа още подробности за обществото на Медуза. Разбрах, струва ми се, и защо ми се зарадва.

Оставихме подносите за миене, сетне минахме край малкото гише за прането, където вече чакаше униформен служител. Върнахме се в стаята си. Имаше време да разгледам блока, сега по-важно бе да си поприказваме и аз да науча повечко правила.

Вратата изглежда разпознаваше обитателите след първото прочитане на картата, защото се отвори още щом я доближихме. Чин провери терминала за съобщения, не откри нищо и се отпусна на леглото си. Твърде рано беше да направя друго, освен и аз да седна срещу нея. Не изчаках, а подхванах пръв разговора.

— Значи са ни събрали… Дали това означава каквото си мисля?

— Не знам какво си мислиш. Онези, които не са влезли в семейна група или не са създали своя, живеят по двойки. От днес нататък ще вършим всичко заедно — ядене, спане, разходки, работа… Дори картите ни са с еднакви кодове. Можем и взаимно да си харчим парите.

Насилих устните си за бледа усмивка.

— Ами ако не се погаждаме добре?

— Ще се погодим. Компютрите на Държавата са ни прекарали през какви ли не тестове, преди да ни определят като подходяща двойка. А Държавата не допуска грешки.

Искрено се надявах да не е така. Поне досегашният мой опит ме убеждаваше в обратното. Хайде, играй си ролята…

— Може би си права за родените на Медуза, но за мен няма как да знаят всичко.

Нали на това разчитах! Момичето обаче се натъжи.

— Значи не ме харесваш?

— А, не съм казвал такова нещо! Сигурно след време много ще те харесам, само че ние просто още не се познаваме. И за Медуза нищичко не знам.

Тя се поуспокои.

— Прав си. Въпреки че за нея няма какво толкова да научиш…

— Така си мислиш, защото от малка си свикнала с планетата. На мен всичко ми е чуждо и странно. Тези двойки например… винаги ли са момче с момиче?

Чин се разкиска.

— Голяма глупост изтърси! Които ще да събереш в двойка, накрая все ще има момиче.

— Не те разбрах…

Наистина се обърках. Чин въздъхна, налагайки си търпение. Опитваше се да не показва колко е развеселена от невежеството ми, но не успя.

— И аз не разбирам защо ме зяпна така. Била съм момче преди. Все тая!

— Какво?!

Бързо се отърсих от шока. Зададох още множество въпроси и открих ключа към загадката. Беше скрит в основното и единствено важно на Медуза — оцеляването.

За разлика от другите планети в Диаманта тук микробът не проникваше навсякъде. И зависеше от местните живи същества. Осигуряваше собственото си оцеляване, като ги променяше. Значи носителите му трябваше да се размножават.

Децата се раждаха, общо взето, безполови, макар че условно можеха да се нарекат момичета. С настъпването на пубертета, на възраст между десет и тринадесет години, те развиваха полови белези според групата, в която живееха. Огромното мнозинство от населението на Медуза — може би дори три четвърти — бяха жени, за да е сигурно възпроизводството.

Припомних си видяното в бусовете и столовата, и чак сега ми светна в главата — ами да, повечето хора наоколо бяха от нежния пол…

— Ей, искам да разбера нещо, ама ми го кажи направо — промърморих кисело. — Ако, да речем, се присъединим към някое от големите семейства и то вече си има предостатъчно мъже, възможно ли е да си сменя половата принадлежност?

Чин кимна.

— Непременно ще стане. С всички се случва. И никой не си блъска главата в стената заради това.

— Само че за мен е нещо съвсем ново — побързах да й напомня. — Навсякъде, дори по другите планети на Диаманта, доколкото ми е известно, който си се роди мъж, такъв си остава. Трудничко ще свикна, че тук не важи…

Обществото на Медуза се оказваше явно по-смахнато, отколкото бе ми изглеждало, но сега ме порази друг въпрос — щом микробите на Уордън можеха да предизвикат такава коренна промяна за доста кратък период, на какво ли още бяха способни? Започна да ми се мержелее смътната догадка, че местните жители носят у себе си потенциала да се превъплъщават безпроблемно… стига само да контролират проклетите мъничета, вместо да чакат покорно промените. Ами че така човек би се превърнал по своя воля в когото или каквото му е изгодно в момента! Споменах предпазливо на Чин за предположението си.

— А, носят се какви ли не слухове, особено за щуротиите, дето стават с Дивите из тяхната пустош, обаче никой мой познат не е виждал такова нещо. Не се прави по желание.

Аз не исках толкова лесно да се простя с надеждите си. Каквото става от само себе си — може и да се контролира, особено на свят с компютри и способни психоспецове! Охотно бих заложил живота си срещу увереността, че Ипсир или е насъскал цял екип кадърни изследователи да разнищват проблема, или вече се е сдобил с решението. Разбира се, ако бях прав, външността на всеки наоколо можеше да се окаже измамна. Лесно си представях защо дори самата идея за такова чудо се подлага на присмех от властите. Общество от хора, превръщащи се в каквото си пожелаят, щеше да е несъвместимо с тоталитарната система на Ипсир. Най-сетне започвах да напипвам по-вдъхновяващи възможности… но сега не биваше повече да приказвам за това.

— Какви са тези Диви?

— Побъркани — обясни момичето. — Истински диваци. Живеят на открито, извън Държавата. Първобитна жалка сган. Много са суеверни и непрекъснато се мъчат да оцелеят. Знам, защото съм ги виждала.

Стана ми интересно.

— Как са се появили? Да не са прогонени от Държавата? Бегълци ли са?

— Никой не знае — вдигна рамене Чин. — Имало ги е още преди тя самата да е била създадена. Може да са потомци на първите изследователи или заселници, които не са понасяли цивилизацията.

Не й повярвах, разбира се, но изглеждаше правдоподобно да са деца и внуци на онези, които не са искали да се подчинят на строгия контрол. Не се съмнявах, че наистина живеят примитивно — Медуза беше суров и гаден свят. Все пак за мнозина такова жалко съществуване би било по-поносимо, отколкото да се чувстват като риби в аквариум. Не беше излишно да знам, че ги има, че извън градовете и транспортните мрежи ледената пустиня си оставаше недокосната от хищната ръка на Държавата. Нямах особено желание да ровичкам за корени в замръзналата земя, но поне можех да разчитам и на това в краен случай…

Време беше да поразпитам Чин за самата нея. Не биваше да задълбавам единствено в интересуващото ме, иначе невидимите наблюдатели бързичко можеха да ми обърнат по-специално внимание.

— Ти защо започваш от най-ниския ранг? — попитах я доста нетактично. — За себе си разбирам — засега не могат да ми намерят друго място… поне докато не порасна малко. Ти обаче си родена на Медуза. Сигурно знаеш поне каква ще ми е работата?

Тази тема като че й допадна повече.

— Аз… ние де, ще почистваме и зареждаме със запаси влакове, а понякога и бусовете. Не е трудно, ще видиш!

Пак имах за какво да се учудя.

— Не използват ли роботи?

— Не, глупчо — ухили се тя. — В заводите роботи има колкото искаш, само че във влаковете и бусовете е нужен човек, за да разтреби каквото някой друг е намърлял. А и Държавата смята, че дори една работа да е достъпна за робот, не е нужно хората непременно да я отбягват.

Последното прозвуча почти като цитат от свещено писание. Двамата щяхме да бъдем чистачи — и какво толкова? Забелязах все пак, че Чин не отговори на първия ми въпрос.

— Ти си умно момиче — рекох почти искрено. — Говориш като начетен човек. Защо си при нас, некадърниците от първото стъпало?

Събеседничката ми въздъхна и ме погледна малко притеснено.

— Ако не искаш да ми кажеш, няма да ти се сърдя — побързах да я уверя.

— Няма нищо за криене. Свикнах вече. Прав си, в училище разправяха, че коефициентът ми за интелигентност бил страхотен, ама каква полза? Като съм се раждала, или още преди това, с главата ми станало нещо нередно. Обясниха ми, че приличало на късо съединение, но засегнатият център бил толкова малък, че не можели да го открият и оправят. Почти във всичко съм си нормална. Само като погледна буквите на думите, веднага започвам да бъркам. — Посочи терминала. — С това се оправям добре, защото има гласова връзка. Лошо е обаче, когато нещо излезе на екрана… — Поклати тъжно глава и отново въздъхна. — Като си помисля, май сега приказваш с най-умната неграмотна на Медуза.

Ама че спънка — и за нея, и за Държавата! В едно технологично общество трябва да можеш да четеш. Както и да го извърташ, за да се приспособиш, стигаш до наръчници за поддръжка и ремонт, до обяснителните надписи на схемите и така нататък. В цивилизованите светове биха се опитали да я излекуват. Макар още никой да не бе измислил как веднъж завинаги да отърве децата от тази болест — наричаше се „дислексия“. Нещо обаче взе да не ми се връзва, щом си спомних за вездесъщите дребосъци.

— Защо твоите микроби не са ти оправили главата? — попитах недоверчиво. — Нали уж тук никой не се разболява?

Чин вдигна рамене.

— Пратиха ме при специалисти, но те казаха, че съм си останала каквато съм се родила. Може би микробите смятат, че точно такава трябва да бъда. Дори лекарите да ми пренагласят клетките, те сигурно пак ще развалят всичко. Примирих се вече, но преди страшно беснеех. Бях по-умна от повечето други деца, дето изкараха хубави оценки на тестовете и още продължават да учат.

— Значи ще си останеш чистачка, сервитьорка или нещо подобно? — попитах със съчувствие. — Ще вършиш работа, която не може или не бива да се остави на машините, стига да не изисква четене?

— Е, току-виж, нещата тръгнат на добре — спокойно отвърна Чин. — Когато говоря с компютъра, всичко е наред. Иначе си прав… Има всякакви професии, в които ще съм добра, но грамотните ще ме превъзхождат. Само че и без това след време ще се занимавам с друго. Защо според теб ни събраха в двойка?

Позамислих се.

— Защото и двамата не пасваме никъде ли?

Тя се разсмя.

— Не… въпреки че може и затова да е било! Не съм се сетила. Само че от нас със сигурност очакват да създадем нова семейна група. Аз ще бъда главната майка — ще въртя къщата и ще се грижа за децата. Ще мога да ги науча на разни неща, докато са още малки, а и никой не би се мръщил, че оправям домашните сметки, като си бъбря с компютъра. Няма да е чак толкова лошо. По-страшно ще е да ме натикат завинаги в най-тъпото бачкане, да ме направят момиче за забава или просто да ме захвърлят на някой спътник на Момрат.

Аха! Още едно парченце от картинката се нагласи на мястото си.

— Значи излиза, че сме женени, така ли? Я си спомни на колко години сме и двамата!

Чин се ухили до ушите.

— Да, има нещо такова. Защо се мусиш? На колко години се женят хората във Външния свят?

— Повечето не го правят никога — отговорих й напълно честно. — Там всички са генетично подготвени да вършат определено нещо, и то съвършено. Отглеждат ги специалисти и ги обучават за отредената им професия. Е, има и семейства, ама са рядкост.

Тя закима.

— Да, точно такива неща ни разправяха и в училище, само че ми е трудно да си представя как живеете на онези светове! Слушала съм какво разказват двама-трима, дето са били на Цербер. Даже и там е доста смахнато. Непрекъснато си разменят телата и висят по дървета насред океана. Побъркани…

Разменят си телата? Моят двойник на Цербер сигурно вече се кефеше неописуемо.

— И на мен ми звучи странно. Може пък някой ден да видя как е в действителност. Обещаха ми, че като порасна още малко, ще помислят дали съм подходящ за пилот.

Стаената в съзнанието й романтична жилка веднага се прояви.

— Пилот ли?… Олеле! А досега летял ли си?

Завъртях глава.

— Не — излъгах най-нагло. — Вярно, татко понякога ми позволяваше да управлявам флитера щом излетим, пък и съм прочел доста за пилотирането. Ама като ме прибраха заради убийството, бях само на дванайсет…

Пак се върнахме на моето минало и, както предполагах, тя вече не искаше да задълбаваме много в него. Все пак попита:

— Щом си роден в лаборатория или нещо подобно и са те отгледали с други такива деца, как тъй си имал баща?

Я виж ти! Уместен въпрос. Чин още повече ми се издигна в очите.

— Онези от нас, които бяха определени да се занимават с политика и управление, трябва да имат все някакво семейство, за да се учат отрано как става всичко това в живота, а и да се запознаят с нужните им хора. Щом навършим пет години, осиновяват ни представители на същата професия. Понякога е само формалност, но ние с баща ми бяхме добри приятели… — „Хайде, момче, сега е мигът за коронния номер. Малко гняв в гласчето, да се чуе и насъбраната горчилка!“ — Да, добри приятели… — повторих бавно.

Чин изведнъж стана неспокойна.

— Извини ме, моля те! Повече няма да те разпитвам.

Смених настроението. Поне пред нея бях си изиграл ролята блестящо.

— Не се притеснявай. Той беше чудесен човек и за нищо на света няма да го забравя. Но това е минало. Важно е какво има да става тепърва. — Помълчах, за да подсиля ефекта, прокашлях се смутено и пак извъртях разговора в друга посока. — Кои са тези момичета за забава, дето ги спомена?

Олекна й, че толкова лесно ще се измъкне от неловкото положение. А и аз си отдъхнах — май приключихме с миналото ми. Избягнах още една възможност да се препъна и да си разбия носа.

— Така наричат онези, които се грижат за развлеченията. Натикат ли те при тях, няма измъкване. Психират ги за цял живот, да не мислят много-много дали са добре или зле. — Тя потръпна. — Направо не ми се приказва… Необходими са, разбира се. Те също служат на Държавата, но няма да ми хареса, ако свърша така. — Внезапно се прозя, колкото и да се противеше на сънливостта си. — Извинявай, май ми е време да спя. Най-често си лягам по средата на свободните часове, за да свърша някои лични неща, преди да тръгна за работа. Ако искаш, ще измислим друг график.

— Няма нужда. Ще се нагодя към твоите навици. Ти се наспи, а аз ще реша с какво да си запълня времето. Ако не задремя, ще поразгледам спалното. За два-три дни сигурно ще свикна с графика ти.

Тя кимна сънливо и пак се прозя.

— Ако ще излизаш, недей поне да напускаш спалното помещение. Двойките трябва да вършат всичко заедно.

— Добре, разбрах. Ще бъда послушен — отвърнах сговорчиво. — Ти си търпелива учителка, ще ми обясниш правилата от игла до конец.

Повече не я залисвах с приказки. Тя се мушна под завивките и скоро се унесе. Аз обаче не излязох никъде. Изпънах се по гръб и започнах да подреждам в ума си всичко научено. Питах се какво още трябваше да узная за живота на Медуза, преди да поразбутам това гнездо на оси…

Бързо съобразих, че поне отначало Чин ще ми бъде скъпоценен помощник. Беше схватлива, романтична и чудесна познавачка на местните нрави. Но по-нататък сигурно щеше да се превърне в пречка. Как да подготвям убийството на Владетеля, ако до мен винаги ще е човек, свикнал да се подчинява на системата и дори да се прекланя пред нея? Нямах нищо против тя да се влюби в мен, ако така ще й бъде по-леко. Само че и това не би й попречило да ме предаде на СН, все за мое добро!

Какво да измисля? Имаше един-единствен вариант Чин да не ми върви по петите — да забременее и да си седи вкъщи с бебето. Да, обаче за зла участ аз притежавах тяло на четиринадесетгодишно момче и поне според прикритието си още бях девствен…