Медуза: Мръвка за тигъра

Тринадесета глава Жертва на философията

Въздушният шлюз беше от най-съвременните. Совалката всъщност не се бе скачила със самата станция, а с дълъг тръбест ръкав. Знаех, че такива орбитални станции има и над четирите обитаеми планети в Диаманта и Владетелите ги използват за какво ли не. Тук например беше главният компютър на Медуза. Само че не си представях, че е с такива колосални размери. Простираше се на няколко километра — истински космически град! Несъмнено вътре имаше всичко, за да поддържа самостоятелно живота на хиляди хора. Не липсваше дори изкуствено създадена гравитация, макар и по-слабовата от онази, с която бях свикнал на планетата.

В края на ръкава стигнах до втори шлюз, в който влязох без колебание. Ако са имали намерение да ме затрият, можеха да свършат тази работа и другаде, при това с по-малко главоболия. Този шлюз не само предпазваше допълнително срещу изтичане на въздух, но и беше чудесна мярка за сигурност. Разбира се, снабден бе с вездесъщото следящо устройство, но видях и стърчащи излъчватели. Не ми стана ясно дали служат за обеззаразяване, или са някакви оръжия.

Люкът се захлопна зад мен, но вътрешният не се отвори веднага. Изведнъж излъчвателите изпълниха камерата с бледосиньо силово поле, което ми подейства твърде особено. Сякаш изведнъж ослепях и оглушах, макар през цялото време да виждах и чувах. Просто вече не можех да заповядвам на микробите на Уордън в тялото си, което незабавно започна да си възвръща първоначалния вид… Наблюдавах процеса, безсилен да се намеся.

Скоро изключиха лъчите и пред мен се откри къс коридор. Трудно ми беше обаче да помръдна, все едно бяха окачили невидими тежести по моето тяло. Не знаех точно какво ми сториха, но се досещах, че някой друг заповядваше на дребосъците в мен самия. Все пак успявах да ходя и да говоря, само че сигурно вече беше немислимо да се развихря. И какво от това? Знаех, че са затегнали примката около врата ми. Късно беше да се вайкам, задето не съм се пръждосал навреме от Сивата падина.

В приемната отвъд коридора ме чакаше жена в черна правителствена униформа, със сурови черти на лицето. Придружаваше я сержант с късоцевен и лек пистолет в ръка. Нямаше как да е лазер, значи само зашеметяваше. Разумно — когото и да улучиш, ще се надигне след няколко часа, пък и няма да повредиш скъпоценния корпус на станцията.

— Аз съм Суга Фалън — представи се жената. — Ръководя това съоръжение. Доколкото се досещам, ти си човекът, известен ни като Тарин Бул, макар това да не е истинското ти име.

— Не съм против да ме наричаш и така — промърморих уморено. — Виждам, че тук знаете за микробите на Уордън повече, отколкото съм допускал.

Тя се усмихна.

— Никога не преставаме да се ровим в неизвестното. Ще се изумиш, като научиш за последните ни постижения. Ела с мен. Сигурно не си ял нищо от няколко дни.

Всяко движение ми струваше сериозни усилия. Можех ли да направя друго, освен да я последвам? Наистина бях прегладнял.

Храната се оказа превъзходна, при това — прясно приготвена.

— Продуктите си осигуряваме сами — гордо ме осведоми Фалън. — Постоянният ни персонал е над две хиляди души, временният — хиляда. Оттук ръководим цялата система за наблюдение. Също тук пазим и базите данни, а всичко необходимо се предава в управленията чрез мрежа от спътници. В лабораториите ни работят специалисти и от четирите свята на Диаманта — най-добрите в своите области, естествено.

— Ще ми се да поразгледам — измърморих неприветливо.

— О, някой ден може и това да стане, но днес ще ти покажем само един-два отдела. Мисля, че ще бъдеш очарован от успехите им…

— Да не би да се занимават с психологията на пришълците?

Тя се ухили.

— Съжалявам, чак дотам няма да припариш. Ясно ти е също, че не можем да си говорим съвсем откровено, защото носиш някакъв предавател в мозъка си. Боя се, че докато не го отстраним, ще имаш твърде ограничен достъп.

— Ха, как пък научихте за него?

Изобщо и не понечих да отричам. Тя също не се опитваше да ме провокира, просто споделяше онова, което знае за мен.

— Подочухме туй-онуй от твоите съучастници. Вероятно ще ти е интересно да разбереш, че твоят двойник на Лилит успя да ликвидира Марек Крийгън, макар и по доста смахнат начин. Еолия Матузе, Владетелката на Харон, също е мъртва, отчасти и заради усилията на вашия човек. Но на Цербер агентът ви изпързаля. Направи доста любопитен избор — мина на наша страна, без дори един-единствен опит да навреди с нещо на Лару.

Хм, ето ти новини, и то повечето добри! Двама от Четиримата владетели бяха елиминирани — не бе никак зле в подобни обстоятелства. А и подмятанията на Фалън ме увериха в нещо особено важно — никой от тримата ми двойници не се бе издал какъв е всъщност. Долавях Нещо странно и в хитрините на „изменника“, пратен на Цербер… Искрено ли работеше за противника, или се бе сетил за по-коварна маневра? Щом беше жив и близо до управниците на онази планета, не биваше да го отписвам.

— За мен вече е късно да мина на ваша страна, тъй ли? — попитах присмехулно.

— Боя се, че си прав. Как да разчитаме на човек, принуден да го стори поради безнадеждното си положение? Не, не бива да виниш някакви свои въображаеми недостатъци за провала! Направи неща, които смятахме за невъзможни, дори ни накара да подложим на преоценка цялата система за наблюдение. Всъщност ако групичката ви не бе нападнала алтаварите, ти щеше още да си на свобода… и невероятно опасен за нас. Можеше да се спасиш, но те подведе сантименталността. Другите ти двойници май не страдат чак толкова от подобна слабост.

Вдигнах рамене.

— Не исках да се излагам, като се окажа най-големият некадърник от всички ни. А и ако не бях опитал, оставах си безпомощен — какво да сторя, освен да заживея с Дивите? Да речем, че проверявах една своя теория и… сбърках. Подцених системата ви. Ще задоволиш ли любопитството ми — кога ми вдигнахте мерника?

— Разбрахме, че някой е проникнал в Сивата падина, след като започнахме да търсим изчезналия полицай. Но нямахме представа точно кой си, докато не поиска досието на Чин Лу Кор. Служителката, на която се престори, нито знаеше за случая, нито би имала право да рови в него. Компютърът веднага вдигна тревога. — Тя помълча и добави: — Можеше да се отървеш, само ако сменяше самоличността си на всеки час.

Завъртях глава.

— Щях да ви се изплъзна, ако се бях усетил колко съм спал. Това е основната ми грешка. В моя занаят и един гаф стига, за да те закопае.

— Затова системата винаги е крайният победител. Ние можем да си позволим и сто гафа, а ти — нито един.

— Кажете го на двамата мъртви Владетели.

Фалън изобщо не се засегна.

— Те управляваха по съвсем различен начин. На Лилит технологиите са немислими, а на Цербер достатъчно по-силният ум може лесно да се надлъгва с тях. Ще трябва да измислят свои, по-съвършени варианти, както направихме ние.

— Не бих нарекъл системата ви съвършена. Това е свят на тъпотата, населен от овце, лишени от амбиции, та дори и от най-примитивна смелост. А върхушката… що за лудост е да имаш лични роби, сякаш сме се върнали в най-мрачните епохи от историята?

Фалън си оставаше все така невъзмутима. Не ми отговори направо и отначало дори не разбрах накъде насочва разговора.

— Тарин Бул или който ще да си, моля те да ми обясниш само едно нещо. Знам, че си достатъчно добре дресиран и няма да измъкнем нито думичка от теб насила…

— Може и да се съглася. Какъв е въпросът?

— Защо?

— Какво „защо“? — озадачих се.

— Наистина ли си само един сляп наивник, или има по-практична причина да упорстваш с такова настървение?

— Казах вече, че вашата система ми е противна.

— Нима? А какво са цивилизованите светове, ако не огромни стада овце? Само дето изглеждат по-хубавички, но то е защото не им се налага да оцеляват в климата на Медуза. Нашата система е нагодена към тая планета разновидност на все същата подредба на обществото. И знаеш ли защо? Защото почти всички хора са си овце по природа — доволни са да имат пастир, който да им осигурява безопасност, подслон, работа и пълен корем. Напомням ти, че в цялата история на човечеството няма народ, дето да е получил жадуваните демокрация и независимост, и да не се е отървал бързичко от тях в замяна на сигурността. Всеки път! Доверявал се е на силните, които са знаели какво искат и са имали волята да го сторят. На хора, поставящи личната си власт над всичко друго…

— Е, ние поне не монтираме камери в клозетите — възразих отнемайкъде.

— Защото нямате нужда от това. Векове наред Конфедерацията е отстранявала още на генетично ниво потенциално непокорните, а е имала и преграда от десетки хиляди светлинни години вместо силово поле, за да се пази от ненужните й гости. Случайните отклонения пък, знаеш го, праща в Диаманта. И ние идваме оттам, Бул, затова разбираме и владеем тънкостите на тази система. Не друг, а Конфедерацията е отсъдила, че сме най-подходящите да властваме.

Замълчах си. Стараех се да открия някаква пролука в логиката на разсъжденията й, но не успявах.

— Значи самата система е порочна и нежизнеспособна — казах инатливо — и накрая все пак ще рухне. Няма значение дали тук или в Конфедерацията!

— Ясно… Наивник си. И Диамантът, и Конфедерацията дадоха на масите онова, което открай време им обещаваха различните реформатори на обществото. Другите експерименти водеха само до всеобща мизерия. Впрочем и ти самият започна да беснееш тук, просто защото се опитахме да те превърнем в поредната овца. Ако веднага те бяхме назначили в Службата за наблюдение, щеше да си предоволен.

— Съмнявам се. Отдавна загубих сляпата си самонадеяност.

— Е, може пък и това да е причината за ината ти. Няколко пъти имаше възможност да се откажеш и да оцелееш, но продължаваше въпреки липсата на дори нищожен шанс! Корав убиец от Конфедерацията не би трябвало да се държи така, дори ако се е разочаровал в заблудите си. Ти изглежда не искаш да се примириш със системата в никоя нейна разновидност, а в същото време знаеш, че по-съвършена няма. И като дивак в пустошта пак щеше да полудееш… Бул, не си дошъл да спасяваш никого. Дойде просто да се предадеш, не се съмнявай! В нашия свят няма място за човек като теб и ти го разбираш най-добре.

Не исках да й повярвам. Не изпитвах желание да сложа край на живота си, не търсех и изкупление за греховете. Все пак отчасти тя беше права, макар че нямаше да я зарадвам с такова признание. Наистина не бих могъл да живея на Медуза. Затова бях решен или да унищожа системата, или да си счупя главата.

Но защо продължавах сам да си хвърлям прах в очите?

— Сега какво ще ме правите? — попитах, за да приключим с философстването.

— Първо ще трябва да те пообразоваме. Ще те заведем да се видиш с един свой приятел. Интересно ще ми е да наблюдавам реакциите ти при срещата с нашето изкуство!

Стояхме в остъклен коридор над огромна градина. Напомняше едновременно и за курортна планета, и за питомна джунгла — бели плажове, кристалночисти езерца с изкусно изградени водопадчета, изумрудено зелени гъсталаци от дървета и лиани, изпъстрени с цветя.

— Личните покои за отдих на Първия министър — обясни Фалън. — Тук се оттегля, за да си почине и събере сили.

Взрях се по-внимателно.

— Виждам хора долу.

— Няколко десетки момичета за забава обслужват мястото — кимна тя. — Изпълняват всеки негов каприз и поддържат всичко в идеално състояние.

— Хм… Робини като от мокрите сънища на недорасло пуберче!

— Имат си предназначение. Според нашите норми са бивши престъпници. Поне за вината им няма никакво съмнение. По-силните и хитрите пращаме по спътниците на Момрат. Би могло да се каже, че там е нашият Диамант на Уордън… Онези, които не могат да вършат друго, убиваме или преобразяваме. С две думи, правим ги полезни. Понякога сме по-хуманни и от Конфедерацията. Но да продължим нататък!

Върнахме се в един от главните сектори на станцията и минахме през врата, на която се мъдреше строг надпис: „Психотехнически отдел. Вход само за упълномощени лица“.

Ясно ми беше какво ще видя.

— Отначало просто искахме да са покорни и услужливи — отново подхвана ужасната си лекция Фалън. — Но открихме нещо забавно. Всяко тяло, лишено от съзнанието си, се връща към първична женска форма. — Влязохме в стаичка, откъдето можеше да се наблюдава кабинет с психоманипулационна машина. — Познаваш ли обекта в креслото? — весело попита водачката ми.

Вгледах се напрегнато. С всички тези сензори и тръбички не виждах добре лицето на жената, но очертанията му нямаше как да сбъркам.

— Чин… — въздъхнах примирен.

— Правилно — кимна местното величие. — При нея почти достигнахме „неутралната“ фаза, както тук я наричат. Виждаш, че кожата е необичайно мека, няма окосмяване, белези и други особености. Нали ти казах — първична женска форма.

Отново ми се пригади, но си напомних, че точно към това ме подтикваха. С огромно удоволствие ме принуждаваха да гледам.

— Не си мисли, че всички момичета за забава са само сексуални играчки. Опасявам се, че повечето ни висши администратори ги употребяват именно по този начин, както и Първият министър, разбира се, но при желание можем да ги правим доста различни. Моите две например са като много мускулести момчета; харесват ми! Жени са, естествено, но не им личи от пръв поглед. Повтарям — създадохме нов вид изкуство. А творците му са нашите най-способни психоманипулатори. Могат да подадат всякаква информация в микробите на Уордън, щом бъде сломена психическата устойчивост на обекта. Всички момичета за забава си остават достатъчно схватливи, за да научат задълженията си и да разбират какво се иска от тях. Освен това са абсолютно предани на собствениците си.

— А нея… за кого сте определили?

Вече съжалявах, че бях изял предложената ми храна.

— За Хейвъл Кунзер. Върши същото на планетата, което аз тук. Тоест занимава се с административната част от управлението на Медуза. С него сме равни по ранг, понеже и двамата изпълняваме указанията на Първия министър. Е, Хейв едва ли ще я задържи за себе си. Най-вероятно ще я даде някому като награда. Случва се дори да изнасяме момичета за забава и в другите светове от Диаманта… Аха, виждам, че майсторът е готов да твори. Наблюдавай внимателно.

— Не искам да гледам нищо повече! — озъбих се свирепо.

— Какво ме засягат твоите прищевки? — отвърна тя с леден глас. — Мога да те вцепеня напълно и пак ще гледаш.

Права беше. На убиец от Конфедерацията не подхожда да мрънка.

С какво отвратителната гледка пред мен се отличаваше от собствените ми деяния на гарата в Сивата падина?

А и Чин, която познавах, вече беше мъртва, макар още да не осъзнавах напълно този неумолим факт.

Замислих се колко ли хора съм премахнал по един или друг начин от началото на тази операция. Крега твърдеше, че при процеса на Мертън умират двайсетина-трийсетина души, преди някой да „прихване“ новото съзнание…

Женското тяло в креслото се променяше пред очите ми. Не наедря, но тежестта му се преразпредели към ханша и гърдите, а всички извивки станаха по-привлекателни. Лицето не се преобрази чак толкова много, но ушите понамаляха и прилепнаха по-плътно до черепа, очертанията на устните и брадичката също станаха някак по-меки. Когато процесът завърши, никой освен мен не би разпознал Чин в тази жена.

Косата порасна с изумителна, почти комична бързина, и то червеникава на цвят. Гледах като омагьосан, макар и с погнуса.

— Нима променяте и цвета на косата?

— Ха, също и на очите, по желание. Всичко каквото ни хрумне! В това е цялата прелест.

Виждах неясния силует на психокасапина да се суети над пулта — довършваше промените в главата на момичето. Скоро махна онова, което свързваше творението му с машината. Светнаха още лампи и съществото се размърда.

— Помниш я каквато е била — безстрастно отбеляза Фалън. — Виж каква ще бъде, щом се събуди.

Жената се усмихна, отвори очи, надигна се и се протегна. Огледа учудено лабораторията, сякаш я виждаше за пръв път и не знаеше къде е попаднала. Май си беше точно така в края на краищата…

Инквизиторката ми включи разговорната уредба.

— Ей, момиче!

Съществото веднага се обърна с щастливо очакване към посоката на звука.

— Да, господарке?

— Как се казваш?

— Чар, господарке. Моля ви, позволете ми да ви служа!

— Мини през задната врата на стаята. Там има гардеробна. Избери каквито дрехи ти се сторят подходящи, също козметика и накити. Среши си хубаво косата. Излез през другата врата и ме чакай там.

— Както заповядате, господарке. Живея, за да служа.

С усмивка на лице съществото се изниза от лабораторията, а Фалън ме изгледа.

— Как ти се стори?

— Потресаващо е, но ако се надявате да омекна, за да се разприказвам, сбъркали сте. Не съм чак толкова удивен.

— А би трябвало да си! Чух, че оказала страхотна съпротива, щом я пъхнали под психосондата. Не изтръгнали почти нищо за живота й — с теб или без теб. Сега нека и ние отидем при нея!

Стигнахме до гола стая, която май не се използваше често. Измъчваше ме желание да свършим с всичко това и най-сетне да узная каква ще е моята участ.

Скоро се появи Чин и се поклони ниско.

— С какво да ви зарадвам, господарке?

Фалън я огледа критично. Пред нас стоеше дребничка хубавица, приятно закръглена на подходящите места. Гърленият й глас звучеше и детински, и чувствено. Проклети да са, но можеше да събуди дори мъртвец! Пък и аз също съм бил хлапак на тринайсет години, обзет от еротични мечти…

Садистката изви глава към мен.

— Каква оценка й даваш?

— Зашеметяващо — промърморих с кисел вид.

— Искаш ли да видиш как сме я дресирали?

— Не, няма нужда…

— Чар, застани на четири крака и оближи краката на този човек!

Засъсках от ярост, а бившата Чин се подчини радостно и без никакво бавене на заповедта. Почувствах се омърсен, но трябваше да търпя.

— Достатъчно, момиче. Стани.

— Да, господарке.

— Сега излез през онази врата. Там ще те посрещне мъж с дрехи като моите. Той ще бъде твой господар и ще ти каже какво иска от теб. Върви!

— Подчинявам се, господарке.

— Определено става за подарък — промълви Фалън сякаш единствено на себе си. — Ще прави компания на разни светила, ще танцува на масата. — Извъртя се и се вторачи в мен. — И ще бъде полезна. Замразена е в тази форма за цял живот. Няма да остарява, просто ще се приспособява към промените във външните условия, без въобще да й личи. Ако се загуби или я разделят насила от господаря й, ще моли всички наоколо да я върнат при него. Ще се грижи за удоволствията му и само в това ще намира радост. Не е ли все пак по-добре от бързата смърт в мините или чистенето на коридори десетилетия наред?

— Не съм убеден и май никога няма да бъда!

— Предполагах. Светът е пълен с глупаци — жизнерадостно отвърна садистичната жена. — Хайде, трябва да се отбием на още едно място!

Този път влязохме в претъпкан с всякакви боклуци кабинет. Фалън порови в едно чекмедже и измъкна голям скицник. Започна да го прелиства и аз успях да зърна, че страниците са запълнени от рисунки с молив или мастило. Накрая намери каквото търсеше и ми подаде скицника. Вгледах се в изобразеното.

— Какво ще кажеш? — подсмихна се ужасната гадина с човешки облик.

Беше превъзходно творение на извънредно надарен художник. Изобразяваше стъписваща с хубостта си красавица, може би най-шокиращото въплъщение на женствеността, което бях виждал. Мургава кожа, пищна русо-кестенява коса, огромни зелени очи… по-привлекателно създание дори не можех да си представя! Тялото беше високо, стройно и неудържимо съблазнително, с твърде добре очертани гърди и задник. Художникът не бе сдържал въображението си — имаше и други рисунки на същата жена. На едната тя бе приклекнала като звяр, увита в петниста кожа. Немислимо видение, хищна машина за секс. Долових чувственото напрежение във всяко движение на молива и неволно подсвирнах.

Фалън кимна.

— Доволна съм от одобрението ти. Първият министър отдавна мечтае да осъществи любимия си проект, но чакаше най-подходящия момент за това.

— Ипсир ли я е нарисувал? Брей, да му се не надяваш на таланта…

— О, да, той е разностранно надарен. Не само подготви скиците, но работи вече половин година с най-добрия ни майстор на психотехниката, за да изберат необходимата психическа нагласа и темперамент. За хормоните всичко си е ясно от самото начало. Първичната дивачка, съвършената и непокварена жена. Така я нарича. Понякога ми се иска и аз да имах такова тяло.

— С подобни цици щяха постоянно да те мъчат болки в кръста — прихнах язвително.

Фалън вдиша рамене.

— Тя ще се различава много от обикновените момичета за забава. Между другото, отсега я нарича Уби. Ще бъде винаги до него, за да го радва със съвършенството си. Околните ще точат лиги от завист, но тя ще му е абсолютно предана. Нещо като опитомена пантера — послушна и все пак дива, за да стане още по-екзотична. Ще има и особени функции. Ще е готова да направи и невъзможното, за да защити господаря си. Истински шедьовър!

Поклатих глава. Струваше ми се, че вече разбирам що за твар е Ипсир. Вероятно най-слузестата душица във Вселената.

— Всичко ми е ясно… — процедих през зъби.

— Не ми се вярва — прекъсна ме Фалън. — Не си способен да оцениш докрай усета за справедливост на Първия министър. Далеч не всеки обект е подходящ да се превърне в Уби. Ипсир иска да му напомнят постоянно, че контролира съдбата си. Тази жена ще бъде символ на върховенството му, на неговата неуязвимост за дребнавите интриги на Конфедерацията. Уби не е галено съкращение от „хубавица“, а от „убиец“…

— Не! — изкрещях и понечих да се хвърля към нея.

Стражът зад мен ме повали с точно премерена мощност на зашеметяващия лъч.

Бях вързан в креслото на психомашината и за пръв път в живота си се побърквах от страх. Не тревога, не опасения, а необуздан ужас. Никога не съм се боял от смъртта, но това беше друго. Изпадах в паника от мисълта, че някаква частица от мен може да оцелее след изтриването на съзнанието и да знае какво е загубила…

Фалън се надвеси над мен.

— Ще е много любопитно — увери ме, наслаждавайки се на моята слабост. — Не само съдбата ти ще бъде уникална, но и Джоргаш — най-добрият психотехник на Медуза, ще се прочуе с творението си като блестящ майстор.

— Копелета… — изчегърта гласът ми.

— Би трябвало вече да си прозрял гледната точка на Първия министър — укори ме тя. — Каква ирония — ти, който си бил решен да го погубиш на всяка цена, ще станеш негова вярна робиня и телохранителка! Ипсир заповяда всичко да бъде записано, за да докаже и на вашата прехвалена Сигурност, ако го поиска, разбира се, че си бил нейното най-надеждно оръжие. Радвай се — желанието ти ще се сбъдне. Не само ще си винаги до Владетеля на Медуза, но и ще се запознаеш с най-близкото му обкръжение. Едва ли би устоял на изкушението да се похвали с теб пред другите трима… Нищо чудно да те въведе на срещата им с позлатена каишка, за да покаже, че си покорната му любимка.

Да пукне дано! Всеки детайл я забавляваше неописуемо!

— Е, сбогом, Тарин Бул или както там ти е истинското име. Знаем, че контрольорът на твоята мисия ще научи какво ти се е случило. Първата ни работа ще бъде да премахнем този органичен предавател. Но защо да не пратим на опечаления страдалец копие от записа, направен по заповед на Тейлънт Ипсир? Не е ли това подходящо възмездие?

Тя излезе и вратата се намести със съскане. Не можех да помръдна. Умирах предварително с всяка следваща секунда, докато слушах как „майсторът“ настройва уредите.

Изведнъж усетих чуждо присъствие в ума си. Процесът започваше, разбира се, но засега само опитваха здравината на защитите, вложени в психиката ми от най-добрите спецове в Конфедерацията. Никой нямаше да ме пречупи, но съзнанието ми можеше да бъде изтрито както при всеки друг, макар и несравнимо по-трудно. Точно устойчивостта ми ме караше да се страхувам. Ако не заличат всичко? Ако някакъв нищожен остатък се затаи в главата ми, безпомощен и все пак жив?…

Чух как информационното кубче щракна в гнездото на записващото устройство. Дотук беше, хубавецо, казах си и напрегнах цялата останала ми воля…

Но започна не това, което очаквах. Направо в мозъка ми зазвуча изтънял, някак плосък мъжки глас:

— Слушай ме внимателно, убиецо, защото ти предлагам утеха. Аз съм Джоргаш, психотехникът на този проект. Както останалите мои колеги, отидох да уча на Цербер — там е единственият подобен институт в Диаманта. Ръководи го гений. И той, и аз не се прехласваме по Владетелите, особено по Тейлънт Ипсир, нито пък ни допада този безумен съюз с пришълците. Искаме да лекуваме, а не да изтезаваме. Отдавна наложихме свой контрол над повечето висши чиновници на Медуза, защото Първият министър настоява те да минат през процедура, укрепваща предаността им към него. Така започнахме да дърпаме конците и на Лару, и то с помощта на твоя двойник, изпратен там. Но Ипсир няма да ни падне в ръцете. За нищо на света не би припарил до нашите машини. Веднъж той преживя катастрофа заедно с Фалън и Кунзер. Можеха да му видят сметката, а вместо това го спасиха. Вече вярва само на тях и единствено те са освободени от процедурата. Лесно бихме ликвидирали Ипсир, но би било безполезно. Ако не убием заедно с него Фалън и Кунзер, някой от тях просто ще го замести. А и двамата достатъчно умело боравят с психомашините, за да създадат своя вярна свита извън нашето влияние. Добре поне, че не подозират колко надалеч сме разпрострели пипалата си. Лошото е, че тримата твърде рядко се събират заедно. Фалън и Кунзер се срещнаха всичко на всичко два пъти през последните три години, Ипсир присъстваше само на едната от тези срещи!

Почувствах как искрица надежда отново се разгаря в мен. Дали печеният психокасапин си играеше, или беше искрен? Това май нямаше да науча…

— Теб не мога да спася — отсече Джоргаш. — Бях безсилен да помогна и на приятелите ти от племената. Но техните съзнания нямаха здравината на твоето, нито пък бяха пресъградени и укрепени от професионалисти. Ако не изпълня програмата както я е поръчал Ипсир, ако частица от личността ти се съхрани дори дълбоко в подсъзнанието, ще проличи. Признавам, че никога не съм правил това, което ще извърша с теб. Моят учител нямаше да се затрудни. Самият той е създал теорията на процеса, макар и за съвсем други цели. Ето какво реших — ще натикам една структура от личността ти в специфична ниша на психиката, възможно най-далеч от съзнателното равнище. И ще прекъсна всякакви връзки между тази особена матрица и останалите дялове на мозъка. Стремя се към съвсем крехко равновесие. Разликата между запазването на това късче от твоето „аз“ и пълното ти заличаване се измерва с четиридесетия знак след десетичната запетая. Няма да знам дали съм успял, нито точно какво съм отделил. Опитвам се обаче да съхраня твоята ненавист и презрение към системата на Медуза и преди всичко към хората, които с готовност причиняват такива унижения на себеподобните си. Ако жаждата ти за мъст е достатъчно силна, пак ще я има, макар и погребана. Един-единствен стимул ще може да я свърже отново с волята — когато тримата се съберат на едно място и ти си при тях. Успея ли, твоята сляпа ярост ще ги унищожи или ще загинеш, докато се опитваш да ги довършиш. Уви, шансът не е голям. Някой от извергите може да умре, не е изключено и да не те допуснат на срещите си. От друга страна, нищо чудно заради предстоящата война да се съвещават на живо по-често. Може да мине седмица или месец, година или десет. Да се надяваме, че ще се случи. Принуден съм да рискувам.

Той бил принуден да рискува!

— Не знам какъв ще бъдеш, след като ги убиеш. Вероятно щом се отприщи омразата ти, ще останеш завинаги това, което Ипсир иска да направи от теб. А може и да побеснееш като изтръгнал се от плен хищник. Допускам също, че ще притежаваш някакъв интелектуален потенциал. Зависи какво ще оцелее от теб. Но преобразяването и замразяването на формата ще бъде толкова пълно, че телесно, емоционално и хормонално ще си останеш съществото, в което ще те превърна. Може би някой от най-талантливите психоманипулатори би успял да възстанови ума ти, макар и като нова личност без никакви спомени. Дори моят учител се е провалял при повечето опити да постигне това, което съм намислил. Все пак давам и на теб, и на твоя контрольор надеждата, че прекрасната твар, която ще седи в краката на Ипсир, ще бъде заредена бомба. Трябва да започвам… Съжалявам, ако тази утеха не ти е достатъчна. Вече открих възхитително прецизния органичен предавател в мозъка ти и знам, че който трябва — ще ме чуе. Само той и аз ще знаем. Време е, приятелю, процесът е дълъг и много труден. Прости ми, Бул… Не знам истинското ти име. Сбогом.

Изгаряща болка в главата ми… Сякаш черепът се свива и ей сега ще смаже мозъка… О, Боже! Аз…

КРАЙ НА ЗАПИСА.

ПРЕДАВАНЕТО ПРЕКЪСНАТО.