Медуза: Мръвка за тигъра

1

Бавно, съвсем бавно той се изтръгна от вцепенението. Потръпна и свали сензорите от главата си.

— Крайно неприятно преживяване — отбеляза компютърът. Мъжът се закиска.

— Гледай ти, гледай ти… Бог да благослови Думония! Ама че мошеник! Все нещо може да излезе и от този провал.

— Изглеждаш учудващо бодър за човек, понесъл ужасно поражение, изправил се пред най-непоносимите си страхове и станал свидетел на дивашка жестокост. Чувстваш се много по-добре, отколкото след предишните три записа. Вече имам опасения за психическото ти здраве.

— Напразно се притесняваш за мен — подсмихна се агентът. — А и това няма значение. Но не мога да се съглася, че този път се издънихме. Напротив — най-сетне срещнахме милите си пришълци, дори научихме как ги наричат. Да не споменавам пък, че се потвърдиха някои от безумните ми догадки…

— Нима твърдиш, че си разгадал тайната?

— Така ми се струва. Още се тревожа обаче от подмятанията на Мора. Мъчи ме едно смътно чувство — не че съм сбъркал, а че съм пропуснал нещо. И тъкмо подходът на Ипсир към цялата история потвърди подозренията ми.

— Но ние изобщо не видяхме Ипсир!

— Не беше нужно. Не забравяй обаче, че си имаме работа с дърто извратено копеле, вряло и кипяло в политическите интриги на Конфедерацията. А се канеше да прави и запис, с който да ни дразни до полуда. Това се казва самочувствие! Никой не би си го позволил, ако очаква скоро да бъде разгромен във война. Ипсир познава добре могъществото на Конфедерацията. Да, той е порочна и зла твар, но не е тъпак. Двама от Владетелите, участващи в заговора, са мъртви, всичко излезе наяве — отдавна са знаели и за мен, между другото — а Владетелят на Медуза си е все така уверен в победата. Защо? Налага се да допусна, че някой от основните ни предположения за пришълците… тоест за алтаварите, са неправилни.

— Уверен ли си, че предстои война?

— Смятам я за почти неизбежна. Колкото и да ти прозвучи налудничаво, най-добрият ни шанс да минем без такъв сблъсък е бил човекът, който не се вписваше в схемата — Марек Крийгън. Как ми се иска той да бе оцелял, а не плужекът Ипсир…

— Не те разбирам. Крийгън беше изменник.

— Я помисли отново за Четиримата владетели! Единият е класически гангстер, други двама са бивши политици с толкова изгнили душици, че вонят отдалеч. Четвъртият е Крийгън. Къде, по дяволите, му е мястото в тази бъркотия? Как се е наложил, за да го понасят останалите? Току-що научихме, че Владетелите всъщност са премахнали предшественика на Ипсир, защото бил прекален реформатор и му липсвала необходимата доза порочност, за да участва в управлението на тяхната криминална империйка. Всеки се позовава на Крийгън по някакъв повод, въпреки че и той явно не е покварен идиот. Зависели са от него, макар да няма причина за това. Не само не е бил престъпник — дошъл е доброволно тук. Пък и Лилит почти е нямало с какво да помогне в подмолната война. А именно Владетелят на тази планета става водач…

— Не бих казал, че е необходимо да му се възхищаваш толкова.

Агентът се ухили.

— А, тук сбърка! Крийгън много ми напомняше… самия мен. Дълго размишлявах за него и не мисля, че греша — бил е човек с мисия в живота, при това извънредно продължителна и сложна. Не можех да си го представя като закоравял престъпник.

— Няма никакви данни, че му е била възложена задача.

— Не и от нас. Е, може да се каже, че дори е работил в наша полза, макар и не официално. Струва ми се, че при някоя от предишните си задачи Крийгън е подочул туй-онуй за пришълците. Едва ли ще научим как точно е станало. Важното е, че се е сетил какво ни заплашва — много години преди и Конфедерацията да се стресне. Нищо чудно да е знаел от десетилетия, защото — доколкото разбираме — пришълците през цялото време са си бити тук.

— Нямаше ли да е по-лоялно, ако бе докладвал веднага на началниците си? — подхвърли машината.

— Да докладва ли? И как е щял да ги убеди? Сигурен съм, че не е разполагал с неопровержими доказателства. Конфедерацията повярва в заплахата чак когато тя ни се изтресе на главите. Дори и сега пипат меко и умуват, вместо веднага да ударят с все сила… а е ясно като бял ден, че средището на заговора е в Диаманта. Щяха да обявят Крийгън за безумец, да го ликвидират или отново да го пратят на заточение. Затова е решил да си изиграе ролята докрай, пък каквото ще да става. Борил се е упорито двадесет години — помисли само, двадесет! — за да стане Владетел на Лилит и да хване юздите. Според мен убихме безцелно най-великия агент в историята на Конфедерацията.

— Нима си въобразяваш, че е подлъгвал пришълците, за да ги унищожим по-лесно?

— О, не! Искрено и сериозно се е посветил на подривните удари срещу Конфедерацията чрез онези проклети роботи. Предпочитал е цивилизованите светове да бъдат отслабени и раздрусани, вместо да започне галактическа война. Обзалагам се! Така впрочем си обяснявам и спокойствието на Мора и Ипсир. Според мен онези алтавари са далеч по-могъщи, отколкото си ги представяме. Дори мисля, че Крийгън ги е преценил като вероятните победители в една всеобхватна война, в която ще загине огромна част от човечеството. Бил е принуден да избира между потайно съсипване на Конфедерацията и открит сблъсък, който не бихме могли да издържим.

— Ще включиш ли изводите си в своя доклад?

— Не. Никой няма да ми повярва. Просто се отървах от някои дразнещи въпроси. В момента само Мора удържа положението, но колкото и да е способен, липсва му геният на Крийгън. Явно преди много време двамата са седнали да си поприказват. Колкото и да е странно, блестящият престъпен ум на Мора накрая е приел позицията на Крийгън. И сега прави каквото му е по силите, но знае, че товарът е твърде тежък за него. Ех, да му се не види!… — Агентът ненадейно се сепна от някакво свое внезапно хрумване. — Обади се на Мора. Кажи му, че искам да говоря с него веднага щом обсъдя положението с началниците си.

— Няма проблем, ще ти осигуря връзка. Между другото, не се ли сещаш, че в момента всички са се събрали в твърде уязвимата орбитална станция над Лилит? И с един точен изстрел…

— Та после да си играем на сляпа баба с алтаварите? Освен това, с какво смяташ да стреляш по Владетелите?

— В стражевия кораб има предостатъчно оръжия за толкова проста задача.

Мъжът се разсмя от сърце.

— Ето ти пример защо човекът винаги ще тържествува над компютъра! Не си ли зададе досега въпроса как алтаварите щъкат на воля из Диаманта? Кое е първото място, където би ги изпробвал, за да се увериш, че ще заблудиш успешно Конфедерацията?

— Тъй ли било… Значи си убеден, че контролират напълно кораба? Твърде обезпокояващо предположение.

— И въпреки това съм готов да се обзаложа! Спомни си, че просто седнах пред случайно попаднал ми комуникационен пулт, набрах името на Мора и планетата, а след секунди вече разговарях с него. Никой не се изненада и не започна тепърва да установява връзка.

— Бих могъл да взривя нашия модул, за да опазя поне събраната информация.

— Надявам се да не го направиш. Точно сега съм единственият представител на Конфедерацията, на когото Мора и останалите са склонни да се доверят. Познават ме, и то в различни превъплъщения. Сред тях съм в няколко варианта. Аз съм досущ като Кал Тремон, Парк Лакош и Куин Жанг, но все още незаразен от микробите на Уордън. Ще повярват само на мен; защото разполагат с подробен анализ на характера и способностите ми. — Агентът пак се ухили. — Дано не ти се наложи да ме затриеш, стари приятелю.

— Нямам намерение да предприема крайни мерки, докато не се уверя в окончателния провал на нашата мисия.

Мъжът се надигна от креслото и се премести в работния си кът. Предпочиташе химикалката и листовете пред терминала. Никога не беше сигурен кой следи заниманията му, а хартията се мачкаше и гълташе за секунди. Не изневеряваше на отдавнашните си навици.

Мина доста време. Бюрото и подът наоколо се изпъстриха с драсканици, схеми и изчисления. Накрая човекът ги събра в неравна купчинка, засмя се и си кимна. Протегна ръка и включи специалния комуникатор.

— Осигури ми защитен канал Р — нареди той на компютъра. — Тесен лъч, сигналът да мине през двоен скрамблер, еднократен код. Да включим и нашите приятели в купона.

Сигналите, подобно на корабите, минаваха по странния път между измеренията. Затова щом изтекоха няколко минути в съгласуване на процедурите за сигурност, агентът можеше да говори със събеседника си, сякаш са в една стая.

— Слушам те, Контрольор — прозвуча почти непромененият глас на комодора. — Тук е Татенцето.

— Здрасти, Крега! Струва ми се, че си преуморен.

— Спях дълбоко допреди минути. Глътнах две хапчета, но още не са ме събудили достатъчно. Пак ли имаш някоя спешна молба като онази за Цербер?

— Не. Подготвих доклада си. Интуицията ми подсказва, че съм пропуснал нещо важно, но не виждам как да вмъкна липсващото късче в картинката. Обобщих събраните досега факти и изводите, до които стигнах. Информацията е предостатъчна, за да вземете решение, пък и не вярвам да ни остава още много време. В Диаманта вече се е събрал военен съвет.

— А в цивилизованите светове сякаш се е разтворил адът — изтърси Крега. — Преди малко бях полегнал за пръв път от четири денонощия. Пълен хаос! Снабдителните кораби не пристигат там, където ги чакат, заводите на десетки планети спират работа поради липса на суровини, на много места вече ограничават дори снабдяването с храна и други жизненоважни запаси. Имаше престрелки между ескадри от собствения ни флот! Контрольор, броят на внедрените роботи и мащабът на подривната операция надхвърлят границите на въображението ми! Трябва да са хиляди тези гадини, и то все на ключови, макар и сравнително дребни постове в снабдяването, управлението на транспорта, комуникациите и каквото още се сетиш. А знаеш, че всички дейности в Конфедерацията са оплетени в сложна зависимост.

Агентът закима, без да може да скрие усмивката си. Мора бе нанесъл първия удар, навярно придружен със заповед да се надигнат могъщите политически и престъпни шайки, ръководени от Четиримата владетели.

— Много ли е зле? — попита той и затаи дъх заради надеждата да чуе утвърдителен отговор.

— Засега се държим, но на нокти и зъби! — изръмжа комодорът. — Уж бяхме готови, но размахът на действията им е невероятен… а и пипат с дяволска хитрост. Заменили са с роботи хора, които са само поредните брънки в дълги и сложни вериги, но при нашата система даже и една дребна грешчица обърква всичко. Почти невъзможно е да проследим от кого тръгва лавината на провалите. Вече има бунтове на изгладнели тълпи тук-там. Прав си, че времето за умуване свърши. Ако не ни посочиш спасителен изход, не остава друго, освен да унищожим целия Диамант, и то незабавно.

— Не ми се вярва, че ще успеете, Татенце — възрази агентът. — Оплескахме работата с тези пришълци. Всички данни сочат, че са по-силни от нас. И… дръж се здраво за стола, докато слушаш доклада ми. Няма да повярваш на ушите си.

— Добре, започвай. Не знам обаче дали мога да разчитам напълно на твоята преценка за военната им мощ. Логиката ни подсказва съвсем друг отговор.

Мъжът в модула мрачно се ухили. Защо един убиец-психопат би нарекъл пришълците „чудовища“, „страшилища“, „зли демони“? Въпросът бе измъчвал мнозина на Харон, но тъй и не налучкаха верния отговор. А той го знаеше.

Върховно зло е, когато една разумна раса обмисля дали да извърши геноцид срещу друга разумна раса не защото се плаши от нея, а просто защото я смята за досадна пречка.

Тъкмо се канеше да започне доклада си и се сети за още нещо.

— Татенце, отдавна се чудя за нашия главен агент в Диаманта, доктор Думония. Що за тип е, мътните го взели?

— Думония ли… Бивш шеф на психиатричния отдел в криминалното управление. Не под това име, разбира се. Той създаде повечето методики за подготовка на хора като теб.

— И е решил, че Цербер е най-подходящото местенце за заслужен отдих?!

— Че защо не? Контрольор, спомни си с какво се е занимавал десетилетия наред! Кукудокторите непрекъснато ровят из дълбините на болни мозъци. Накрая или им писва непоносимо, или стават подобия на пациентите си. И едното, и другото важеше за Думония. Толкова неоценими услуги ни е направил, че ни дожаля да се отървем от него веднъж завинаги. А беше немислимо да му прочистим главата с психосонда — отдавна е станал неподатлив към тези машинки. Затова му измислихме желязно прикритие, пък той избра да се засели на Цербер. Настроен е кисело и цинично към Конфедерацията, но не се влюби и в Четиримата владетели. Сговорът им с пришълците явно преля чашата и Думония реши отново да се включи в играта.

— Много се радвам, че е останал на наша страна.

Крега се разсмя.

— Той трябва да се радва най-много. Има в главата и тялото си няколко органични измишльотини, подобни на предавателите в твоите двойници. Два са толкова нови, че дори не подозира за тях. Ако някога стане опасен, най-близкият до него спътник ще прати кратък импулс и останките на доктора ще се разлетят из галактиката.

Нямаше какво повече да се каже след тези думи. Агентът се прокашля, погледна за миг бележките в ръцете си и промърмори:

— Готов съм да докладвам.

— Аз пък съм готов за запис. Започвай!

2

„Значителна част от този доклад е резултат от дедуктивни заключения, а не от преки наблюдения. Веднага заявявам категорично, че всеки извод е логичен спрямо известните ни факти за Диаманта и за конфликта между човечеството и пришълците.

Ще започна с анализ на най-основните въпроси за изключително сложната загадка, която ни поднася Диамантът на Уордън.

Първи въпрос. Каквито и хипотези да са предлагани досега, вече е очевидно, че четирите обитаеми планети са създадени изкуствено. Разбира се, орбитата на всяка от тях я поставя в «зоната на живота» и преди съответният свят да е бил основно променен, но само разстоянието до местното светило не е достатъчно, за да направи някое небесно тяло годно за живеене. Налага се категоричният извод, че планетите са били подложени на тераформиране. Достатъчно е да посоча, че на никоя не може да се проследи еволюция на доминиращите видове, както и на цялата екосистема.

Господстващите животински разновидности на всеки от световете нямат сериозна конкуренция. Студенокръвни рептилии в най-горещия свят, насекоми в най-плодородния, воднодишащи бозайници на покрития с океани, едри бозайници и във водата, и на сушата на най-студения. С други думи, четири форми на живот доминират на четири различни планети, като всички останали видове или липсват, или имат минимална роля. Не мога да приема теориите за невероятни случайности в еволюцията. Очевидно е, че наблюдаваме резултатите от експеримент, обхванал цялата система. Да смятаме, че сегашната екология на планетите се е развила по естествен път, означава да отхвърлим едва ли не всички закономерности в развитието на Вселената.

Втори въпрос. Растенията и животните на четирите планети се вписват напълно в рамките на познатия ни живот на въглеродна основа, а биологическите им взаимодействия са предвидими и уравновесени. Изключение е само вездесъщият микроб на Уордън, който е уникален поне за известната ни част от галактиката. Това е съвсем друга форма на живот. От подобен организъм бихме могли да очакваме светкавични мутации. Всъщност и общоприетата теория гласи, че той е бил пренесен от Лилит на другите три планети. Изглежда трябва да се съгласим, че микробът на Уордън хем се нагажда веднага към коренно различни условия, хем през останалото време е устойчив и напълно предсказуем в свойствата си… Това също е немислимо от биологична гледна точка. Принуден съм да направя извода, че този организъм е изкуствено създаден и разпространен съзнателно на всичките четири планети от разумни същества.

Според мен можем да намерим убедителни доказателства, че в тези светове микробът изпълнява функцията на «управител». Първоначалните ни заблуди за същността му са породени от твърде различните му прояви у хората на всяка от планетите. Но тази изкуствена форма на живот изобщо не е била предназначена за хората — тя просто поддържа екосистемите на четирите свята в строго определени граници и отстранява всякакви отклонения.

Установихме, че микробът на Уордън, макар и със сравнително елементарна химическа структура, може да действа в огромни колонии и да използва невероятен обем информация. Но откъде и как я извлича?

Първоначално разгледах хипотезата, че организъмчето притежава колективен интелект, тоест мисли и осъзнава в единство, макар и да не се намира в общо тяло. Наистина, липсваха данни, потвърждаващи това предположение. Хора от Харон например пътуват до Медуза без неблагоприятни последици, макар че са на стотици милиони километри от своя свят — достатъчно разстояние, за да бъде прекъсната връзката им с планетарното «съзнание». Не можех да си представя също и как такива организми ще съхраняват и обработват квадрилионите битове, необходими дори за регенерацията на един-единствен орган у човека.

Но когато мислено наподобих микробите на Уордън на невротрансмитери, започнах да виждам смисъл в системата. Те явно са само отдалечени сензори на някакъв център за обработка на информацията. Пак има един логически допустим вариант — този център представлява компютър с изумително разностранна функционалност и направо фантастична изчислителна мощ. Само това обяснение допуска съществуването и на всички останали факти.

Нищо не подкрепя и хипотезата за външен източник на енергия, от който се нуждае микробът на Уордън — хипотеза, обясняваща защо над определено разстояние от звездата на системата микробите се разпадат и унищожават носителя си. Оказа се, че тези организми извличат всичко необходимо именно от своя носител. А в по-редките случаи, когато трябва да отговорят на повишените изисквания на средата, проявяват ограничена способност за превръщане на вещество в енергия и обратно. Очевидно е обаче, че не са предназначени специално за това, защото макар да спасяват симбионта си, той изпитва болка и други сериозни неудобства. Такъв организъм едва ли би се саморазрушил по изтъкваните досега причини.

Но ако отново се замислим над факта, че микробът е твърде проста структура и всъщност не може да прави нищо самостоятелно, а е единствено приемо-предавател, разбираме, че ограничението е наложено именно от невъзможността да обменя информация на прекалено голямо разстояние от ръководещия го компютър.

Също толкова очевидно е, че се използват четири различни честоти, може би дори и различни излъчватели за четирите обитаеми планети. Затова например човек от Цербер изглежда «мъртвешки» на човек от Харон, който е свикнал да възприема енергийната мрежа от микроби във всеки жител на своя свят.

Къде може да се намира основната станция за управление на микробите? Подозирам, че съществува централен компютър някъде извън «зоната на живота», вероятно на някой от хилядите големи и малки спътници на Момрат, както и подчинени му за всяка от планетите.

На Медуза има «свещена планина» и който и жител на планетата прекара там дори една нощ, преживява ужасни кошмари за контакт с чужд разум и в същото време придобива несравнимо по-съвършен контрол над микробите в тялото си. Убеден съм, че процесорът, управляващ тези организми на Медуза, е разположен точно под върха на планината.

Би трябвало подобни точки да има и на другите три свята. Забелязах например, че навсякъде по тях се е разпространила особена вяра, почитаща божеството, което е въплътено в самата планета и е източник на странните способности у хората. Ако можехме да пренесем цялото население на Лилит до съответната точка, несъмнено всички щяха да имат силата, на която в момента там се радват малцина. Не бих искал обаче дори и да си представя какво би причинило подобно начинание на хората от Цербер — масова лудост, необуздана и неспирна размяна на тела или сливане на всички умове в едно свръхсъзнание…

Трети въпрос. Трябва да се примирим с факта, че сме срещнали цивилизация, която ни превъзхожда несравнимо в технологично отношение, щом е успяла да тераформира цели четири планети и да поддържа устойчивото им състояние с едно-единствено хитроумно изобретение (микробите на Уордън). Озадачаващо е, че тази цивилизация привидно не използва планетите за нищо полезно. Все пак трябва да потърсим причините за такова грандиозно начинание! Налице са немалко признаци за грижливо замислен и проведен научен експеримент, но алтаварите не са направили никакъв опит да премахнат неочакваната променлива — т.е. първите появили се в Диаманта хора — макар да са можели да го сторят достатъчно убедително, за да не припарим никога повече до тази опасна звездна система.

Налага се изводът, че щом не използват планетите в момента, или са го правили в миналото и затова им е напълно безразлично присъствието на хората сега, или предстои тепърва да си послужат с четирите обитаеми свята. Но в този случай намесата на разумни човешки същества не е маловажен фактор за тях. Тъй като не се изтеглят от Диаманта и дори вече са започнали действия срещу Конфедерацията, правдоподобна е само хипотезата, че тази звездна система ще им бъде необходима в бъдеще.

Мога само да предполагам, че алтаварите са били изненадани не по-малко от нас от странните вторични ефекти у хората при проникването на микробите в организмите им. Не ми се вярва новите способности да са били програмирани предварително, защото в интерес на пришълците би било неканените гости да си останат хванати в капана на Диаманта в първоначалното си състояние — и за да бъдат изучавани, и за да бъдат контролирани по-лесно. Вероятно биоелектрическата система на човешкото тяло е твърде близка до параметрите на приемо-предавателите. Иначе казано, нашата нервна система и квазиорганичните машинки, наречени микроби на Уордън, работят почти на едни и същи честоти.

Вероятно проникването на микробите в хората ги прави напълно достъпни и подвластни на централния компютър. Всичко — от елементарните факти за човешката биология до съдържанието на всяко отделно съзнание — е попадало веднага в компютъра. Така алтаварите са могли да научат каквото им е било нужно за особеностите на човечеството, за политиката, убежденията и историята ни, без изобщо да ни доближат.

Следователно те са знаели всичко и за нашите агенти още след «приспособяването» им към микробите. Или изобщо не им е хрумнало да се възползват от тази информация, или са сметнали, че заговорът на Четиримата владетели с нищо не подпомага, но и не пречи на целите им. Не са се намесили, за да спасят Крийгън и Матузе, нито да предотвратят попадането на Лару под наш контрол. Всичко това ме тревожи, защото изяснява важни обстоятелства. Например саботажите и внедряването на роботите в Конфедерацията трябва да са изцяло идея на Владетелите…

Но ако алтаварите могат да опазят интересите си в Диаманта толкова лесно, защо са позволили тази странна подмолна война, която непременно е щяла да насочи вниманието и към тях самите, както впрочем стана?

Пак стигаме до единствено възможното обяснение — преди време те са установили, че е твърде вероятно да им попречим да използват Диаманта според своите собствени желания. Сигурно са решили да нападнат Конфедерацията с всичките си сили и на практика да унищожат човечеството. Марек Крийгън ги е убедил да се откажат от плана или поне да отложат изпълнението му. Позволявам си да твърдя, че покойният Владетел на Лилит е герой, макар и напълно нетипичен за тази роля според представите ни. Страхувал се е, че ще бъдем заличени като разумна раса, ако започнем отбранителна война срещу противник, който ни превъзхожда технологично, а и чиито уязвими места — населените светове и базите на флота — са ни абсолютно неизвестни. Затова им е предложил съвсем различен план за удар в самата сърцевина на политическия и икономическия съюз между световете, образуващи Конфедерацията. Основата на замисъла му е да ни лиши от единството и взаимодействието, на което се крепи нашата сила. Разбира се, това също би погубило неизброими милиони хора, а и би тласнало много светове обратно към сурови, почти варварски условия на живот, но все пак като цяло е равнозначно на спасение. Другите Владетели сигурно са харесали в този план възможността да си отмъстят за изгнанието, както и перспективата да се измъкнат от Диаманта, за да грабят и тормозят на воля останките от Конфедерацията. Алтаварите пък са се съгласили просто защото така пак щели да постигнат целите си, но на много по-ниска цена. Ясно е, че не са разчитали само на този вариант, обаче склонили да дадат на Владетелите достатъчно време и подкрепа — за всеки случай.

Четвърти въпрос. Пришълците са решили, че трябва да бъдем премахнати, а в същото време са уверени в своята разгромяваща победа при една галактическа по мащабите си война. Тогава защо ни смятат за заплаха? Не знаем къде и как да отвърнем на удара, нито пък сме научили каквото и да било за цивилизацията им, за да я съсипем както те могат да сторят с нашата. Значи все пак сме способни да им попречим в нещо особено важно за тях. В момента единствената пресечна точка на интересите ни е Диамантът на Уордън. Очевидно се боят, че бихме могли да го унищожим, което за тях е недопустим вариант. Само затова са одобрили плановете на Крийгън. Вижда се, че съществуването на тази звездна система е от жизнено значение за цялата им раса.

Алтаварите също като нас би трябвало да имат три основни потребности — храна, подслон, продължение на рода.

Няма защо да се занимаваме с храната. За нуждите на междузвездна цивилизация количествата храни, които четирите планети могат да осигурят, са нищожни. Но щом тя е овладяла превръщането на енергията в материална субстанция, едва ли ще остане гладна.

Подслон — по-сериозна вероятност, която се налага да обмислим. Четирите свята са били тераформирани и стабилизирани, значи явно са предназначени за заселване. Те не биха могли обаче да поддържат значително население и едва ли заслужават война между две раси, за да бъдат опазени. И в тази хипотеза не откриваме задоволително обяснение.

Остава възпроизводството. Ако предположим, че бранят малките си, поведението и нагласата им стават напълно обясними. Всичко научено досега показва, че тяхното мислене се отличава коренно от нашето, биологията също. Няма никаква причина да смятаме, че и начинът им на размножаване притежава дори далечна прилика с нашия. Ако допуснем, че са превърнали Диаманта в свой център за възпроизводство, стигаме до извода, че се размножават твърде рядко или извънредно бавно. Щом е така, значи и живеят невероятно дълго, поне според собствените ни представи. А тъй като са им необходими цели четири планети, очевидно броят на техните яйца или зародиши е огромен. В такъв случай не е невъзможно микробите на Уордън да са защитно приспособление, поддържащо оптимални условия за зародишите и опазващо ги от някои опасности. Последните вероятно се намират дълбоко под повърхността на планетите. А фактът, че само на замръзналата Медуза има геотермална активност, подсказва — необходимо им е регулиране на температурата.

Пети въпрос. Не бива да пропускаме хипотезата, че световете на Диаманта са предназначени не просто за появата на следващото поколение, а и за грижливо контролирана среда, в която малките да се заселят. Картината е направо приказна — колонизират планетите, като първо ги тераформират, после поставят в тях зародишите, които след раждането или излюпването си се превръщат в идеално приспособеното население на тези светове, свързано чрез микробите с компютъра, за да го научи той на всичко необходимо. Признавам, че тук липсва някакъв съществен елемент, защото иначе трябва да предположа, че космическите полети, тераформирането и компютрите са задължителни за възпроизводството на алтаварите. Дори представата за подобна цивилизация изглежда нелепо — как изобщо в такъв случай тя се е появила и развила?

Разбира се, ако тяхната цивилизация е много по-стара от нашата, проблемът — поне отчасти — изчезва. В края на краищата и хората вече се раждат в технологично съвършените лаборатории за генно инженерство по световете на Конфедерацията… Но ако някоя раса научи за това, без да се е запознала с «естественото» ни възпроизводство по границата и в Диаманта, както и без да знае нищо за историята ни, ще се изправи пред почти същата загадка. Затова е ясно, че алтаварите не повтарят начина за продължение на рода, наложен им някога от природата, а го правят както на тях повече им допада — по-лесно, по-достойно или каквото още ви хрумне като мотив.

Обобщение. Пришълците са създали обитаемите планети в Диаманта като инкубатор и дом за своето ново поколение. Те се размножават бавно и живеят дълго. Не могат да се оттеглят или отстъпят, без да изоставят малките си. Макар да се съмнявам, че Диамантът е единственият им размножителен център, вероятно загубата му за тях е равносилна на геноцид срещу расата им.

Когато са се появили хората, алтаварите са използвали поддържащия механизъм — микробите — заедно с планетарните компютри, за да разберат и оценят нашата цивилизация. Излюпване или раждане не е предстояло скоро, разполагали са с достатъчно време. А и ние им «помогнахме», като започнахме да изпращаме в Диаманта най-лукавите престъпници и най-покварените политици. Техните извратени стремежи оформиха обществата, възникнали на обитаемите планети. Затова сега представата на алтаварите за нас е, меко казано, отрицателна. Срокът за появата на новото поколение обаче е наближавал (макар че може да остава още десетилетие или дори повече, докато това се случи) и те са били принудени да вземат някакво окончателно решение. Не знам дали от обикновена жал или за да продължат научните си наблюдения са се свързали с Четиримата владетели, предлагайки да опазят поне населението на Диаманта. И в същото време са им разкрили, че смятат да унищожат хората от Конфедерацията, за да отстранят заплахата.

Крийгън, вече възкачил се до положението на Владетел на Лилит, явно е намерил друг изход. Но и той, и съучастниците му допуснали немалко грешки, затова сега алтаварите изглежда се чувстват притиснати в ъгъла. Смятат, че или трябва да се отърват от нас, или да рискуват собственото си бъдеще. Няма съмнение какво ще изберат. Познават силните и слабите ни страни, нашите кораби и въоръжението им, икономиката ни — всичко, за което врагът може само да мечтае, когато се готви за война. И изобщо не се тревожат за крайния резултат! Уверени са, че ще ни смажат, нещо повече — струва ми се твърде вероятно да нанесат първи унищожителния удар, след като се уверят, че подривните действия, започнати от Четиримата владетели, са ни навредили и отслабили. Мисля, че само седмици или даже броени дни ни делят от тотална война, която ще заличи почти напълно човечеството, или пък и двете цивилизации.

Заключения и препоръки. Убеден съм, че пришълците не само са в състояние да ни победят, но и преди са надделявали в поне една подобна война. Иначе не мога да си обясня тяхната самонадеяност. Разбира се, ние ще оцелеем като раса. Много сме, при това пръснати по хиляди планети из цялата галактика. Все пак ще ни сполетят страшни беди — връщане към първобитното варварство, разпадане на междузвездните връзки и гибелта на поне една трета от човечеството. Единственият ни отговор може да бъде отчаяна, може би дори самоубийтвена атака с всички сили за унищожаването на Диаманта на Уордън — това, от което алтаварите се боят най-много (както впрочем и аз). Такова нападение ще ги вбеси, понеже ще ги лиши от следващото им поколение. Но в същото време военните им сили ще останат почти непокътнати.

Може и да се заблуждавам; нищо чудно да не реагират изобщо така, както очаквам, но нека си представим какво бихме сторили ние на тяхно място! Да речем, че хората са в състояние да разгромят алтаварите, но в същото време те успеят да ни отнемат способността да се възпроизвеждаме. Това ще е нашият бавен и мъчителен край като разумна раса. Тогава сигурно бихме се впуснали да ги издирваме навсякъде, за да прочистим галактиката веднъж завинаги от тях. С друга думи, нападението срещу Диаманта може да означава тотален геноцид срещу човечеството.

За мен е очевидно това, което се опитвам да ви внуша — не можем да победим в тази война! Ако откажете да приемете подобен неумолим факт, ако отхвърлите моите доводи, предполагам, че и двете раси ще загинат. Ще се случи доскоро немислимото. Когато хората започнали да колонизират други звездни системи, от колективното им съзнание паднал огромен товар. Вече нямало да изчезнат безследно, каквото и да ги сполети на собствената им планета… А след като сме създали Конфедерацията, били сме напълно убедени, че окончателната гибел е абсолютно невъзможна. Колкото и звезди да избухват, помитайки планетите си, Човекът е щял да се съхрани.

Но направим ли погрешна стъпка в сегашната критична ситуация, нищо не би могло да предотврати неизбежното! Отново стоим пред прастария ужас от възможно самоунищожение и вариантите ни за избор са един от друг по-неприятни…

Четиримата владетели са се събрали на съвет и очакват моето обаждане. Единствената ни надежда сега е да вземем правилно решение, затова според мен е абсолютно задължително да следвате моите препоръки — незабавно и точно.

1. Независимо какви са щетите, нанесени от саботажите, в стражевия кораб трябва да се получават само съобщения за пълна разруха и хаос, защото роботите го контролират напълно. От този момент нататък Владетелите и алтаварите трябва да са убедени, че планът на Крийгън се изпълнява успешно. Ако пришълците дори за миг заподозрат, че не е така, ще ни ударят с цялата си мощ.

2. Веднага започнете преговори. Аз ще съм посредникът в тях, защото чрез моите оцелели трима двойници спечелих донякъде доверието на противника. Искам обаче да ми бъде осигурена пряка връзка с Висшия съвет на Конфедерацията. Трябва да е ясно, че преговарям от името на Съвета и са ми дадени пълномощия да сключвам споразумения, обвързващи и задължаващи Конфедерацията.

3. Всички ескадри от флота, които не са абсолютно необходими за спешни отбранителни операции, да бъдат изпратени веднага към тази звездна система в състояние на пълна бойна готовност. Само заплахата от мигновено унищожение на Диаманта ще уравновеси донякъде положението ни в преговорите. Поставете най-добрите си командири начело на бойния флот. Ако преговорите се провалят или ако алтаварите все пак решат да изпитат силите ни, предстои пряк сблъсък в Диаманта.

4. Каквото и да мислите за Четиримата владетели и престъпните им организации, не ги смятайте за глупаци. Няма да ги заблудите с никакви неискрени обещания. Знаят, че от тях зависи бъдещето на планетите им, затова ще бъдат честни, но като помощници на алтаварите са добре осведомени какво можем и какво не, а това предвещава труден пазарлък. Явно им е гарантирано да бъдат спасени при наша атака, затова са загрижени само за поданиците си, не и за собствените си кожи. Длъжен съм отсега да предупредя Съвета, че исканията на алтаварите ще бъдат строги и сурови. Трябва да преговаряме с нагласа и готовност да отстъпим в много неща. Но нямаме друг изход, освен да стигнем до решение, с което ще уверим пришълците — и то не с празни приказки, а с действия — че не ги заплашваме и те могат да бъдат спокойни за бъдещето си. Познават ни прекалено добре, за да се задоволят само с обещания и договори.

Контрольорът завърши доклада си. Очаквам вашите решения и указания.“

3

— А ти какво ще кажеш?

— Предлагаш единственото логически възможно решение при данните, с които разполагаме досега. Мислиш като компютър.

— Поласкан съм от похвалата. Е, вече им стоварих всичко на главите. Какво смяташ, че ще направят?

— Разбира се, ще отхвърлят твоите изводи, но още известно време ще изтърпят и теб, и Четиримата владетели. Нима си очаквал друга реакция?

Агентът вдигна рамене.

— Де да знам… Едва ли. При наличната информация каква е вероятността от тотална война?

— Трябва да обработя твърде много променливи. Все пак дори с допустимата грешка ти давам шанс най-много едно на десет да извъртиш нещата така, както ти се иска.

Човекът въздъхна.

— Значи десет процента надежда за спасение… Събуди ме, когато се обадят. — Той тръгна към жилищния сектор, но изведнъж се обърна. — Май не на теб ще се падне задачата да ме очистиш, а?

Машината предпочете да не отговори.

Почти пет часа умуваха, докато стигнат до някакво подобие на единодушие — поради сложността на бюрокрацията, обхванала цивилизованите светове, това беше направо изумително постижение.

— Ще уредим пряка аудио-визуална връзка — започна Крега. — Сам се досещаш, че ще трябва да бъде по общодостъпен канал. Без значение е, защото онези непременно ще искат да знаят за какво си бъбриш с нас.

Агентът кимна.

— Ще настояват също да бъде избрано някое отдалечено местенце. Ще се опитам да протакам и тези пазарлъци, за да дам на флота достатъчно време да заеме най-добрата позиция. Имам нужда обаче и от защитена връзка, а само в тази съм донякъде сигурен. Компютърът ме увери, че мога да предавам откъдето и да било в Диаманта до модула, а той ще свърши останалата работа. Така че нека Съветът използва само открития канал. Ти пък ме чакай на този и ако искам да подшушна нещо на Съвета, ще го кажа на теб, а после лично ти ще им го предадеш.

— Съгласен съм. Ъ-ъ… ако отидеш при тях, хлътваш в капана като останалите, нали?

— Това не ме плаши особено. Но не ми се вярва, че е задължително. Според мен те контролират напълно микробите на Уордън. Все едно ми е. Дойде време за избор на най-малката от няколко злини. Вместо да си докарам белята в опустошителна война, предпочитам да заседна до края на дните си в някой от световете на Диаманта. Комодоре, чуй и разбери какво ти казвам — няма значение ще постигнем ли успех в тези преговори или не. Нищо няма да остане същото.

Прекъсна връзката и поклати глава.

— Свържи ме с Мора. Сигурно още е в орбиталната станция над Лилит.

Само след минута мургавият особняк се появи на екрана.

— Почти те бяхме отписали — подсмихва се той.

— Сам знаеш, че за тези неща е нужно много време — вдигна рамене агентът. — Ходовете, които предприехте срещу Конфедерацията, причиняват страшен хаос, но шефовете все пак са готови да разговарят с вас.

Набързо обясни предложението си да бъде упълномощен за среща лице в лице, а Съветът да участва чрез комуникациите. Оставяше на противника да избере мястото.

Мора се замисли.

— Това да не е само номер, за да докарате флота?

— Нямаме нужда от хитрини. Вече няколко седмици огромна специално екипирана ударна група изчаква на две денонощия полет от Диаманта. Ще нападнат още щом им съобщя, че липсва друг изход. Ще останат наблизо независимо от развоя на преговорите, но ми се струва, че засега Съветът държи на дадената дума. Бих казал дори, че в момента забавянето обслужва по-скоро интересите на алтаварите, та да могат спокойно да довършат подготовката на отбраната си.

Мора кимна някак разсеяно, дори нехайно.

— Добре, нямам нищо против. Но всеки опит на ударната група да нахлуе в Диаманта ще означава край на преговорите. Разбрахме ли се?

— Това е повече от ясно. Кажи ми къде и кога да пристигна.

— Буджум е седмата голяма луна на Момрат. Там имаме напълно оборудван комуникационен център, също и приемливи удобства за участниците. Ще успееш ли да се добереш до 16:00 часа стандартно време утре?

— Ще бъда там, а дотогава ще имам и кодовете за установяване на връзка. Искам обаче да присъстват още няколко участници от Диаманта.

— Тъй ли? Кого имаш предвид?

— Първо, някой от по-старшите сред алтаварите, за да може да преговаря от тяхно име. Съветът поставя това като задължително условие. Второ, аз лично не мога да се ориентирам в политиката на Диаманта в момента. Кой ще представлява Харон?

— Моя милост, като временен Владетел. Кобе ще участва от името на Лилит, също и останалите двама легитимни Владетели.

— Разбира се, но ще доведете и един кукудоктор от водната планета. Казва се Думония.

— Нима? И за какво ни е?

— Да речем, че той е скритият ми коз в тестето. Думония е истинският Владетел на Цербер, но нито Лару, нито ти подозирате това. — Агентът за миг се наслади на вкамененото от изумление лице на Мора. „Най-сетне и аз да запиша една точка…“ — Моля те, ако е възможно, да осигурите също Парк Лакош от Харон, Кал Тремон от Лилит и Куин Жанг от Цербер.

Мора видимо се развесели.

— Бива, но от чие име ще преговарят те?

— Ще присъстват като гаранти. И без това щеше да вземеш Лакош със себе си, защо да не ги съберете и тримата? Те най-правилно ще преценят доколко съм искрен и добронамерен.

— Добър довод. Съгласен съм.

— Явно не се учудваш, че от Медуза не искам никого освен Ипсир.

Мъжът със странните очи се прокашля и сведе поглед.

— Разбира се, всички знаем какво се е случило на Медуза. За съжаление Ипсир направо ни проглуши ушите с хвалбите си. Той е изключително умен и безмилостен управник, но и крайно неприятен тип… — Шефът на сигурността на алтаварите сви вежди. — Хм… неизбежно е да срещнеш Ипсир и… неговата любимка. Гарантираш ли, че ще се въздържаш от отмъщение, докато траят преговорите?

— О, да, нека първо свършим важната работа! Залогът е твърде голям, за да си позволявам капризи от рода на лична мъст.

Погледът на нечовешките очи стана пронизващ.

— Защо имам предчувствие, че кроиш някакъв по-особен план?

Агентът се ухили.

— Не ми се обиждай, но ще ми кажеш ли откъде се сдоби с такива чудновати очи?

Мора се поколеба, ала накрая тихо изрече:

— Прекалено често посещавах Върха.

Решиха, че ще отлети с един от патрулните катери до Момрат, а после малкият космически съд ще бъде подложен на пълна стерилизация. Увериха го, че по-късно — ако изобщо може да се отскубне от Диаманта — ще го приберат по същия начин.

Стори му се нелепо, че напуска с неохота модула, който само допреди ден-два смяташе за своя гробница.

— Ще поддържаме непрекъсната връзка — напомни компютърът.

Агентът кимна разсеяно и отново провери съдържанието на малката си пътна чанта.

— Хм, бих искал да те попитам нещо, стига да не възразяваш — обади се пак машината. — От няколко часа се каня да ти задам този въпрос…

— Ами хайде тогава, питай! Аз пък си мислех, че отдавна знаеш всичко.

— Как научи, че ударната група е само на две денонощия полет от Диаманта? На мен ми съобщиха, разбира се, но съзнателно скриха този факт от теб. По дедуктивен път ли стигна до такъв извод?

— Не — ухили се човекът. — Просто блъфирах.

— Тъй ли? Я виж ти…

Никой не попречи на агента да се спусне много палуби надолу в огромния стражеви кораб — до дока на патрулните катери. Пътуването нямаше да е луксозно, но тези космически „хрътки“ бяха невероятно бързи и маневрени, можеха да се плъзгат в подпространството за частица от секундата. С някой от тромавите товарни кораби би се влачил седмици наред до Момрат, а катерът щеше да го остави на спътника само след денонощие.

Откакто мина през тесния въздушен шлюз, почувства се странно отчужден и напълно равнодушен към ставащото. Започнала бе последната част от играта и тя неизбежно щеше да стигне до някакъв край. Знаеше, че дори една-единствена погрешна стъпка може да причини не само неговата смърт, но и гибелта на всичко и всички. Малко се притесняваше от неуспеха на Медуза, както и от случайните победи на Лилит и Харон. Вярно, за пръв път изпълняваше толкова непосилна задача, но вече не смееше да си позволи предишната самоувереност. Едва ли досега някой човек бе се нагърбвал с такава страхотна отговорност.

Знаеше и какво го тревожи в собствените му умозаключения. Решението на загадката, което предложи на началниците си, пасваше прекалено добре на известните факти. В живота обаче няма съвършено прави линии и чак толкова удобни пътища.

Реши да се наспи и когато след девет часа стана, в ума му вече се зараждаше смътна идея какво не е наред. Животните и растенията… Познати форми, които обаче не са били създадени за среда на хората. Значи отразяваха мисленето на алтаварите, а те пък са се опирали на своя исторически опит. Представата му за тази раса кой знае защо никак не се връзваше със световете, които бяха сътворили…

„Ако са създавали дом за следващото си поколение, защо, дяволите ги взели, търпят милиони хора на всяка от планетите?“

И други въпроси без очевидни отговори го тормозеха. Доскоро смяташе Конфедерацията за опора под краката си, вярваше в нея. Нали самият той бе заловил някои от престъпниците, пратени в Диаманта? Не че сега беше възхитен от Владетелите и създадените от тях и лакеите им общества! Само че вече не откриваше никаква принципна разлика между тези светове и Конфедерацията. Сравняваше се със закоравял неверник насред величествена катедрала, оценяващ майсторството на строителите, но в същото време съмняващ се дали всичко това си е струвало усилията…

И почти напълно се отъждествяваше с Марек Крийгън, който навярно също се бе измъчвал от съмнения дълги години, преди накрая да дойде в Диаманта. Неговата роля на свещеник сигурно е била нещо много повече от удобна маскировка. По-скоро тихичко и посвоему се е присмивал на нелепите и напразни напъни на Човека да изгради институции, които наистина да му служат. Колко хилядолетия продължаваха тези жалки опити? И колко пъти хората се насилваха да вярват, че са постигнали целта си?

Загубиш ли вярата си, все едно се прощаваш и с всяка надежда. Той стовари юмрук по пулта с такава сила, че ръката го заболя. Тарин Бул отстъпи пред отчаянието, но умря с искрица надежда в душата си. Куин Жанг заложи всичко на наглед фантастично нищожен шанс и спечели. Парк Лакош не се изкуши от лекия и щастлив животец, защото знаеше, че други зависят от избора му. А с Кал Тремон злоупотребяваше всеки, на когото мускулестият мъжага се натъкнеше, но и той не се предаде.

Четирима толкова различни мъже… и все пак всички те бяха негови превъплъщения. Надяваше се, че бе узнал от тях нещо скъпоценно, нещо, на което Конфедерацията нямаше нито възможност, нито дори намерение да го научи.

Беше негов ред да се намеси.

Ударната група Делта се състоеше от четири „бойни станции“, всяка придружена и охранявана от страховита ескадра. Самата станция с форма на гира представляваше нервният център на невероятната огнева мощ, а около нея кръжаха стотици модули, които при нужда веднага се превръщаха в самостоятелни единици. В повечето автомати никога не влизаше човешки екипаж. Командирите само избираха тактиката, даваха целите на компютрите и оставяха всичко друго на машините. Нито един от модулите не беше предназначен за отбранителни действия. Някои от оръжията можеха да заличават градове, други — да разпръснат на молекули цели планински вериги, трети пък бяха в състояние да поразят всичко живо в зададен им радиус, без да пострада нищо друго. Имаше модули, които направо палеха атмосферите на планетите или буквално цепеха на две набелязаните небесни тела.

Една станция и ескадрата й стигаха в някоя звездна система да не остане нищо освен надробен космически боклук, кръжащ около светилото. При нужда лишаваха от устойчивост и самата звезда, за да избухне в свръхнова. Тези станции наброяваха всичко на всичко шест в цялата Конфедерация, а ето че четири от тях се бяха събрали близо до Диаманта.

На теория ударната група бе непобедима, а способността й да разрушава — почти безгранична. Само един дребен проблем досаждаше на командирите й — могъществото, оръжията, програмите и тактиката не бяха изпитани срещу реален противник. От много векове основното занимание на военните в Конфедерацията беше да се държат под око един друг.

Крайцер от авангарда изстреля четири разузнавателни модула към обитаемите светове на Диаманта, макар да се намираше на цяла светлинна година от орбитата на най-външната планета. Роботите ту се гмуркаха в подпространството, ту изскачаха от него, като доближаваха звездната система в наглед случайни криволици на траекториите си. Не им се налагаше да се грижат за безопасността на екипажи, затова достигнаха целите си за по-малко от час.

Сурови мъже и жени, създадени и отгледани като майстори на военното изкуство, седяха в оперативния център на ударната група и следяха пътя на модулите на големи триизмерни екрани. По помощни монитори неспирно се плъзгаха колони от данни, макар и те да изоставаха безнадеждно от огромната лавина информация, вливаща се в главния компютър.

Четирите робота доближиха едновременно планетите. Въоръжението им се състоеше само от силови полета и устройства, смущаващи следящите системи на противника. Модулите трябваше да опипат отбраната и да съберат сведения.

— Измерваме повишаване на енергийните потоци между планетите — съобщи един техник. — Освен това модулите докладват, че са сканирани на необичайна честота. Източниците на излъчването се намират на самите планети.

— Да се сближат до вероятното минимално безопасно разстояние — заповяда адмиралът. — Всички наблюдателни устройства да се включат на запис. Започнете маневри за избягване на сканирането.

Нарежданията бяха изпълнени незабавно и точно. Адмиралът явно искаше да провери колко лесно могат да бъдат проследени неговите машинки, щом веднъж бъдат открити.

Твърде лесно, както се оказа! Чудатите сканиращи лъчи не изпускаха нито за миг модулите въпреки всички промени в посоката и скоростта на сближаване. Не помогнаха нито маскиращите полета, нито смущаващите сигнали.

Роботите се спуснаха на хиляда и двеста километра над повърхността на планетите, почти до височината, на която обикаляха орбиталните станции на Владетелите.

И престанаха да предават — също едновременно. Стреснатите техници опитаха всевъзможни тестове на системите, но напразно. Нямаше съмнение, че нещо бе стреляло и унищожило всички модули.

Анализираха последните няколко секунди от записите. Не забелязаха нищо особено и си помогнаха с компютърни симулации. Поразяващото оръжие се оказа електрически разряд — права, макар и назъбена енергийна линия, която напомняше естествена мълния. Импулсите траеха по няколко милисекунди, но съсредоточаваха в една точка такава мощност, че бяха разпръснали на атоми яката броня на модулите.

Адмиралът, командващ специалната ударна група, въздъхна и поклати глава.

— Знаехме, че ни предстои тежка битка!

Пет секунди след унищожаването на разузнавателните роботи всички спътници на Конфедерацията, пръснати навсякъде из Диаманта на Уордън, бяха повредени безнадеждно. Остана само един канал за връзка с външния свят.

4

Голото каменно кълбо не беше нищо особено, но агентът призна, че изгледът към Момрат е изумителен — шареният кръг изпълваше почти една трета от небето.

Патрулният катер се отпусна върху очакващия го автоматичен док. Мъжът навлече скафандър и включи системите за изсмукване на въздуха от кабината. Изчака светлинния сигнал за отварянето на люка. Нямаше как да скачат херметичен ръкав към дребосъка, с който долетя. Забеляза две от совалките на Диаманта, но се учуди, че никъде не видя кораб от непознат тип. Или алтаварите още не бяха благоволили да пристигнат, или се пренасяха в пространството по друг, не толкова набиващ се на очи начин.

Щом доближи въздушния шлюз на хангара, светна зелена лампичка и той влезе в помещението, което веднага се херметизира. Неволно си спомни за двойния шлюз в орбиталната станция на Ипсир, защото и тук присъстваше камерата в комплект със странните излъчватели.

Не успя да се замисли какво ли може да означава това, защото го погълна мощно силово поле, точно както се бе случило с двойника му на Медуза. Процедурата свърши бързо, но агентът не изпита същите неприятни усещания като Тарин Бул. Да не би да беше някакво обеззаразяване? В такъв случай нямаше ли да е по-практично, ако бяха го изчакали да си свали скафандъра?

И лампичката до вътрешния люк светна в зелено. Озова се в доста просторна съблекалня. Побърза да се отърве от скафандъра, отвори чантата си и облече всекидневни панталон и блуза, после обу меки половинки с гумени подметки. Провери захранването на приемо-предавателя. Излезе от съблекалнята и по къс празен коридор стигна до асансьора. Макар да се усещаше по-лек, разликата със стандартното притегляне не беше голяма. Явно използваха изкуствена гравитация.

Кабината се оказа напълно затворена, само светлинното табло показваше колко надълбоко се е спуснал. Асансьорът скоро спря — макар да имаше отбелязани осем нива, агентът трябваше да слезе на третото.

Посрещна го Ятек Мора в лъскави черни дрехи и с много ефектно също тъй черно наметало, обточено с алени кантове. Досега си представяше особняка като едър мъж, но се оказаха еднакви на ръст с него. Очите му обаче си оставаха същите — погледът им беше непоносим.

Агентът не протегна ръка, само кимна.

— Ето ме.

— Добре дошъл на Буджум — с искрено дружелюбие го поздрави Мора. — Странно име, нали? Някой от изследователите, дошли след Уордън, е дал на външните планети и големите им спътници имената на герои от своите любими приказки. Доста озадачаващо… Апропо, като се заговорихме за имена, как да те наричаме?

Агентът сви рамене.

— Нека бъда мистър Керъл. Все ми е едно, пък и това име донякъде подхожда на обстоятелствата.

— Както желаеш — шефът на сигурността вдигна рамене, явно без да долови иронията. — Ако искаш, ще те разведа навсякъде, но те предупреждавам, че не е особено просторно. В края на краищата тук добиваме минерали, не идваме на почивка. Между другото, сигурно ще ти олекне, като ти кажа, че мина през силово поле с доста интересно въздействие. Микробите на Уордън, които гъмжат и на тази скална топка, вече ще те пренебрегват.

Агентът неволно се засмя.

— Брей, толкова лесно ли било…

Мора го заведе първо в стаята му — тясна килийка, може би пет пъти по-малка от модула в стражевия кораб. Това нямаше особено значение, разбира се.

Той се поколеба дали да вземе чантата със себе си, но се отказа и я пусна на леглото.

— Предупредете хората си да не я пипат, когато не съм наблизо. Някои нещица вътре стават извънредно неприятни, ако не знаеш как да боравиш с тях.

— Макар формално да се намираме на територията на Ипсир, всъщност тук командвам аз — увери го шефът на сигурността. — А за твоето положение ще е най-подходящо да употребим старото понятие „дипломатически имунитет“. И ти, и вещите ти са неприкосновени, с евентуалните нарушители ще се разправя лично. — Продължиха нататък и Мора побърза да му обясни: — Владетелите се свират в стаички като твоята. Останалите пък се сместиха в спалното на охраната. Мнозина недоволстват, но се боя, че само Ипсир се е настанил удобно.

— Теснотията не ми пречи — подсмихна се агентът. — Бил съм и в по-лоши условия, макар и не лично.

Фоайето между стаите и спалното помещение бе оборудвано с голяма маса и удобни кресла. Мора примирено вдигна рамене.

— Тук не само ще преговаряме, но и ще се храним. Поне храната ще получаваме от личната кухня на Ипсир, което значи, че ще става за ядене.

Тримата около масата се извърнаха към новодошлите. Единият се стъписа така, сякаш щеше да получи удар.

— Ти!… — успя само да изохка.

— Здравей, Жанг — усмихна се агентът. — Изглежда са забравили да те предупредят. — Обърна се учтиво към останалите двама. — Докторе, много съм щастлив да ви видя тук и искам веднага да ви благодаря за помощта.

Думония се поклони небрежно. Третият беше непознат — висок, кльощав и белокос, възрастта му не можеше да се определи от пръв поглед. Ясно беше поне, че е от Медуза.

— А вие сте?…

— Хейвъл Кунзер, главен администратор — отвърна любезно мъжът и му протегна ръка.

Агентът я стисна дружелюбно.

— За мен е голямо удоволствие да се срещна лично с вас.

Пак изгледа Жанг.

— Ей, ти какво ще правиш сега — ще ме гръмнеш, ще пукнеш от изненада или все пак ще се отпуснеш? Пийни нещо, ако ще ти олекне от това.

— Какво очакваше, да подскачам от кеф ли? — озъби му се кисело двойникът от Цербер. — Още не мога да се опомня от срещата с другите двама…

— О, и те ли вече са тук?

— Всички се събрахме — намеси се Мора. — Ако не възразяваш, след вечеря можем да започнем.

— Ами алтаварите?

— Те са две нива по-надолу. Не само на тях им харесва да са надълбоко. За нас вонят като престоял три дни труп. Собствената ни миризма не им е по-приятна, затова е най-добре да сме на отделни, херметично изолирани нива. Непременно ще те заведа при тях и ще те представя, ако желаеш — колкото да се увериш, че наистина са тук. Иначе е за предпочитане да си бъбрим по комуникаторите, за всеобщо… ъ-ъ, удобство. Не възразявай, преди да си ги подушил!

Агентът се засмя.

— Нямам нищо против, макар че наистина ще проверя дали са дошли. Боя се, че някои членове на Съвета още не вярват в съществуването им.

— Разбирам ги напълно. Сега да минем оттук, за да се видиш с останалите…

Следващото помещение наистина приличаше на казарма. Неколцина седяха и си приказваха или четяха. Отново всички глави се обърнаха към тях, когато влязоха, следвани от Думония и Жанг. Повтори се почти същата сценка. Тремон така се сепна, че подскочи и се удари в горната койка.

— Тремон и Лакош вече познаваш — подхвана Мора като учтив домакин, — останалите или дойдоха с тях, или са от екипите на другите Владетели, както Кунзер е помощник на Ипсир. На нивото под нас е оборудван комуникационен и координационен център с допълнителна заседателна зала. Всичко е готово, мистър Керъл.

Тремон и Лакош едновременно врътнаха глави в недоумение.

— Мистър кой?… — промърмори заядливо дребничкият мъж, но реши да не обсъжда темата пред всички.

Агентът не му обърна внимание, а се поклони леко на двете жени.

— Вие сте Дарва и Дилън, нали? Особено ми е приятно да се запознаем.

Те го зяпнаха озадачени, докато той изгледа изпитателно Тремон.

— Не си рискувал да доведеш Тай, а?

Грамадният мъжага изръмжа, все още зашеметен.

— Значи предавателят свърши работа?!

— По-добра, отколкото можеш да си представиш — тихичко го увери оригиналът и се обърна към Мора: — Ще предам на вашите техници кодовете, за да установят връзка със Съвета и да попитат кога ще можем да започнем. Не знам колко от членовете му са успели да се съберат, но несъмнено ще има достатъчно мнозинство. Бих искал да се срещна насаме с тримата си бивши оперативни агенти, а после, ако е възможно, отделно и с доктора. След това ще сляза да хвърля един поглед на алтаварите и ще съм готов.

Шефът на сигурността помисли малко.

— Да, всичко това ще се уреди лесно и все пак ти препоръчвам да хапнеш и да си смелиш храната, преди да се видиш с алтаварите. А и Владетелят Ипсир те кани на вечеря в личните си покои на горното ниво. — Той се запъна за миг. — Не си длъжен да приемеш поканата, разбира се.

— Знае ли всичко, което ти разказах за себе си?

— Не. Прецених, че е по-благоразумно да не се впускам в излишни обяснения. И макар всеки милиметър наоколо да се наблюдава и подслушва, мои хора седят в мониторния център.

— Благодаря ти. В такъв случай охотно приемам поканата. Не се тревожи, ще бъда добро момче.

Мора се поколеба за последно и кимна.

— Добре, ще предам на помощниците му да се подготвят за вечерята. Сега е… я да видим — пет и двайсет. Кажи ми кодовете, за да впрегна на работа техниците, освен това ще уредя никой да не те безпокои в заседателната зала до седем. След вечерята или рано сутринта можеш да се срещнеш с алтаварите. Удобно ли е да определим за начален час на преговорите десет преди обяд? Така и Съветът ще има достатъчно време, пък и ще сме свързали и комуникаторите при алтаварите.

— Отлично — кимна агентът и махна на двойниците си. — Искате ли да се усамотим за малко? Май имаме какво да обсъдим. Естествено дамите също могат да дойдат, стига да им е интересно!

Стояха и се гледаха изпитателно. Тремон си беше огромният звероподобен мъжага, какъвто го знаеше, а външността на Лакош още напомняше донякъде за влечуго, особено пък с опашката. Жанг в момента имаше тялото на младеж от цивилизованите светове и в сравнение с него агентът се чувстваше направо старец. Стори му се любопитно, че двете жени все пак не дойдоха на знаменателната среща. Е, поне щеше да си спести неудобните обяснения.

— Да приемем, че подслушват всяка наша дума, затова няма да кажа нищо, което не искам да бъде чуто от Мора. Веднага обаче ще ви изтърся най-неприятното — бях с вас през всяка секунда по време на приключенията ви. Познавам ви толкова добре, колкото и вие мен.

След различните преживелици още им беше трудно да не отварят уста в същия миг; често някой можеше да довърши с лекота изречението, започнато от друг.

Остави ги да си излеят неприязънта и засегнатата гордост. Жанг откровено обясни защо не е искал да присъства и Дилън:

— Дяволите те взели, значи си бил с нас и докато сме се любили. Нито ми е лесно да го преглътна, нито ще мога да й го обясня някак.

— Ами в такъв случай нищо не обяснявай — посъветва го оригиналът. — Да сме наясно още отсега — всички сте отделни и пълноценни личности! Аз пък съм мистър Керъл и вероятно само вие тримата можете да разберете приумицата ми. Ти си Тремон, ти си Лакош, ти си Жанг. Според мен най-лесно ще обясним какво ни свързва, ако прибегнем до… хм, по-близка до природата версия.

Другите кимнаха и произнесоха в един глас:

— Близнаци…

— Че защо не? И без това донякъде е истина. Всички ли сте запознати с положението?

Кимнаха, но той скоро установи, че в представите им зеят широки пролуки и се постара да ги запълни с по-важните подробности. Малко се учуди, че щом опряха до работата, гневът и обидата сякаш се изпариха — тримата почти веднага станаха съмишленици.

Накрая Лакош зададе опасния въпрос:

— А къде е нашият човек на Медуза?

Оригиналът въздъхна.

— Три пъти успяхме, един път се оляхме. Постижението си го бива все пак…

— Значи е мъртъв?

— Да, отпишете го — кимна сухо агентът. — Но точно неговата информация реши всичко. Проклет да съм обаче, спре ли да ме тормози съвестта до последния ми ден! След като анализирах твоите преживелици, Лакош, горе-долу ми просветна в главата. Ако тогава бях отпрашил направо към Медуза, вместо да се туткам, щеше да е жив. Всичко висеше на косъм.

Тремон подсвирна тихичко.

— Знаеш ли, до днес и тримата те мразехме даже в червата. Поне за себе си съм сигурен. — Лакош и Жанг кимнаха. — Но като те гледам сега как си затънал до гуша в говната, май излязохме късметлии. Е, не говоря за оня нещастник на Медуза, разбира се… Ние сме личности, имаме свободата си и свой собствен живот. А ти нямаш никого, дори Конфедерацията е зад гърба ти само колкото да ти забие ножа в определен момент. И всичко ще се стовари на твоята глава.

— Променил си се — намеси се Лакош и другите двама кимнаха отново. — Усеща се. Щом си преживял каквото се е случило и с четирима ни… Е, сега ще трябва да мъкнеш най-тежкия товар.

Агентът се ухили.

— Така е, поне донякъде. Ако не бяхме си поприказвали, никой от нас нямаше да се освободи окончателно от останалите. Сега поне се отървахте от мен. Стига нещата да потръгнат, ние четиримата май ще се погаждаме добре като… като братя. Иначе… дявол знае как ще си го отнесем!

Всички помълчаха, накрая Тремон промърмори:

— Съветът никога няма да подходи честно към тези преговори. Ясно ти е, нали?

Оригиналът въздъхна за кой ли път.

— Да, отначало ще шикалкавят. Няма да се размине, без и двете страни да пролеят кръв. Въпреки това утре ще се постарая с всички сили да избегнем тази опасност. Ще видим! Поне вие разбирате подбудите и позицията ми.

— Така е… — промълвиха и тримата.

Скоро след това се разделиха и Думония влезе в заседателната зала. Дребничкият мъж с ненужните очила на носа изобщо не се постара да скрие могъществото си от агента на Конфедерацията, макар че искаше да задоволи и любопитството си.

— Наистина ли си техният оригинал?

— Е, да, стига думата да е подходяща… Докторе, преживях заедно с тях всичко, което им се случи през последната година, само че без твоите хитринки с паметта. Защо не споделиш с мен как, мътните те взели, успя да се изсулиш от спомените на Жанг? Мислех си, че никой не може да прави такива номера с моето… тоест с неговото съзнание.

Думония се подсмихна.

— А според теб кой разработи методите за психическата защита, изградена в мозъка ти?

Агентът намусено поклати глава.

— Как ми се щеше да си в орбиталната станция на Ипсир преди два-три дни… Нали ти дърпаш конците на Съпротивата по цялата Медуза?

— Прав си — вдигна рамене докторът. — Но какво пък толкова е станало в орбиталната станция?

Събеседникът му го осведоми набързо и попита:

— Дългосрочната ти прогноза?

— Джоргаш е един от най-добрите ми ученици, ако това изобщо може да е утеха. Твоята психика пък е особено подходяща за този тип процедури. За съжаление той е могъл само да се досеща за типа на заложената защита, докато аз щях да знам точно. Все едно! Съветвам те да смяташ Бул за мъртвец, в това няма никакво съмнение. Разбирам защо те мъчи чувството за вина, но познавам и Ипсир. Знае, че си бил контрольорът на Бул и само затова те е поканил на вечеря. Трябва и ти да се опиташ да проумееш мотивите му. Дори ако се бе появил в станцията навреме, щеше да изпълни плана си. Единственият човек в личната вселена на Ипсир е самият той. Другите са или инструменти, или врагове. Изпитва потребност да доказва непрекъснато на враговете — и на себе си! — че е по-способният, по-хитрият, по-пълноценният. Ти пък си инструмент на най-могъщия му враг — Конфедерацията, затова ще си изкара цялата омраза на теб. На твое място не бих приел поканата за вечеря.

— Защо? Мислиш ли, че смята веднага да се разправи с мен?

— Не е глупак, за да постъпи така. Но ако не се примириш веднъж завинаги с факта, че Тарин Бул е мъртъв, Ипсир ще те изтезава неописуемо. Забрави угризенията, защото са безсмислени. Нищо не би успял да направиш, за да спасиш Бул. Нищичко! Само щеше да ускориш малко събитията. Откажи се и от надеждата. Иначе по-добре остани да вечеряш с нас.

Агентът мрачно кимна.

— Ще се справя. Но как трябва да се държа според теб?

— Тук ти като индивид не съществуваш! — изведнъж се ядоса психиатърът. — Дори не си представител на Конфедерацията! Браниш цялото човечество, включително и хората по планетите на Диаманта! Без да го желаеш, озова се в положение, което те прави по-малко човек дори и от алтаварите! Забрави слабостите си, докато все още има някакъв шанс в тези преговори. Иначе с теб е свършено…

Агентът се усмихна бледо.

— Виждам, че си осведомен не по-зле от самия мен колко сме затънали.

— Известно ми е всичко, което знае Лару, а то никак не е малко. Предполагам, че и ти си достатъчно подготвен, иначе защо ще си тук? Греша ли, и Господ няма да ни помогне!

— Е, не се преструвам, че знам всички отговори. Но ти, докторе, ме убеди, че е задължително да вечерям с Ипсир.

— Нима?

— Ако не мога да се справя с налудничавия му егоцентризъм, как ще разплета това змийско кълбо утре?

5

След теснотията долу покоите на Ипсир бяха изумителни. Диктаторът едва ли посещаваше толкова често мините на Буджум и самият размер на стаите подсказваше немалко за психиката му. Агентът се запита дали Владетелят няма такива разкошни апартаменти на всеки голям спътник в орбита около Момрат.

От фоайето се ориентира по тихия шум и свърна наляво. Всички бяха в залата — и старите, и новите. Разпозна веднага онези, с които още не се бе срещал лично. Висок достолепен мъж с белоснежна коса — херцог Кобе, новият Владетел на Лилит. Мускулест красавец, извисяващ се като кула над останалите — Лару, чието тяло на робот в момента по нищо не го отличаваше от нормалните хора. Засега Мора представляваше Харон. Агентът си напомни да го попита в някой удобен момент какво е сполетяло неговата хубавичка убийца с двойното съзнание. Ето го и онзи… смееше се на някаква шега. Имаше стандартната външност на мъж от цивилизованите светове, само пламенно рижата коса и мустаци му придаваха по-особен вид. Около палавите му очи личаха бръчиците на човек, свикнал да се усмихва. Носеше дрехи в черно и златно. Тейлънт Ипсир.

Около него пърхаха четири оскъдно облечени млади жени с необичайно прекрасни лица и тела. Поднасяха ордьоври, пълнеха чаши, палеха пури и цигари. Вечно усмихнати момичета за забава, щастливо изпълняващи единственото си предназначение.

Ипсир го забеляза, ухили се като изкусен политик и тръгна към него, размахвайки ръка.

— Охо, значи вие сте се нагърбил със задачата да спасите Вселената!

Тонът му превърна думите в майтап — хаплив, но не и подигравателен. Агентът веднага схвана маската, която бе надянал диктаторът за вечерта — познатият от древността демагог, който охотно целува подадените в прегръдката му дечица, мошеникът, който знае, че келепирът му е в кърпа вързан. Владетелят щракна с пръсти и едно от момичетата изприпка тутакси при него. Зачака заповедта, настръхнала от готовност да я изпълни.

— Донеси на мистър… Керъл, нали така, едно хомау и чинийка от онези чудесни наденички.

Тя скоро се върна с поръчката. Агентът отпи от чашата — коктейлът му се стори прекалено сладникав. Затова пък остана много доволен от превъзходната дребна наденичка с пълнеж от сирене, набучена на клечка.

Ипсир го позанимава още малко със светски безсмислици и той откри, че никак не му е трудно да се държи любезно. Възмущението и яростта естествено не изчезваха, но засега ги държеше под здрав похлупак. Съмняваше се да е срещал някога по-покварен и зъл тип; и все пак бе преследвал и залавял мнозина гадняри, често дори му се бе налагало да споделя трапезата с тях и да търпи отвратителните им вкусове в забавленията.

Е, да, всички Владетели попадаха в тази категория. Лару бе въртял на пръста си гангстерските мрежи на десетина свята. Мора бе ръководил научните проекти на престъпното братство и в сравнение с някои от тях момичетата за забава изглеждаха като невинно пубертетско хрумване. В младостта си Кобе бе станал майстор в обезвреждането на роботизирани и компютърни алармени системи. Още държеше рекорд по броя на откраднатите шедьоври от непристъпни (както изглеждаха преди да нахълта в тях) музеи и галерии. Но колкото и да беше странно, агентът виждаше в тези тримата сродни души — подтиквало ги бе същото презрение, което и той самият вече изпитваше към доскоро най-стойностното за него. А и поне бяха достатъчно здравомислещи, за да живеят в реалния свят.

Очевидно Тейлънт Ипсир желаеше той да се провали в усилията си за предотвратяване на войната. Думония се постара да не остави никакво съмнение по този въпрос. Диктаторът жадуваше Конфедерацията да бъде пометена, дори нямаше нищо против всички хора извън Диаманта да загинат. За него май имаше значение единствено фактът, че той и харемът му ще оцелеят. Дори и алтаварите не смяташе за особена заплаха. Всъщност изглежда виждаше в пришълците поредния инструмент, чрез който би се справил с враговете си.

Сега този човек вдигна пръст и се засмя до уши — все същият приветлив политик, само невероятно студените очи издаваха отчасти какво прикрива.

— Почакайте ме минутка, ей сега ще ви покажа моята най-голяма скъпоценност!

Агентът чуваше как останалите си шепнат, предвкусвайки развлечението. И когато Ипсир се завърна шумно в залата, погледите на всички, особено нечовешките зеници на Мора, изобщо не бяха насочени към него. Диктаторът се готвеше да измъчва весело жертвата си, другите Владетели обаче искаха да изпитат самообладанието и волята на противника. Ако сега се издънеше, утре нямаше да започнат никакви преговори.

Тя изглеждаше почти демонично с тази дива, екзотична, чувствена красота, несравнимо по-впечатляваща от скиците в кабинета на Фалън. Въпреки всичко, което знаеше и изпитваше, агентът за миг се поддаде на първичното желание, на внезапно избухналата похот. По-късно осъзна, че точно това е бил ключът към успеха.

„Смятай я за непознато същество, което виждаш за пръв път.“

Оказа се по-лесно, отколкото би могъл да си представи.

Жената влезе, пълзейки на длани и колене, като игриво хапеше златната каишка в ръцете на Ипсир, чието лице сияеше в ликуващ екстаз. Не само се гавреше с този натрапник, а чрез него и с Конфедерацията, но и дразнеше останалите Владетели: „Аз я притежавам, а вие никога няма да я докоснете, колкото и да ви се иска!“

Излегна се, подпряна на единия си лакът, кръстосала крака и вторачила се в множеството с ненормално огромните си зелени очи. Наистина изглеждаше и покорна, и свирепа.

Агентът мислено се ухили — та тя надминаваше десетте най-добри порнозвезди в човешката история, взети заедно! Неволно я зяпна. Жената също се взря право в лицето му, но в погледа й нито за миг не се мярна искрицата на разпознаването.

Ипсир гордо сведе очи към нея.

— Кажи името си на тези приятни хора — подкани я тихичко, сякаш говореше на дресирано животинче или на бебе.

— Аз съм Уби — измърка тя. — Мно-о-ого лошата Уби.

— А защо те нарекохме Уби?

— Защото бях убиец. Исках да убия Господаря.

Почувствал се като набелязана жертва, агентът наблюдаваше представлението с учтиво любопитство, докато с ъгълчето на окото си долавяше вперените в него погледи.

— И какво стана? — продължи Ипсир.

— Господарят много умен. Господарят по-хитър от Уби. Господарят то-о-олкова добър! Той не убил Уби, а я накарал да го обича.

Каза си, че колкото и да е противна сценката, започва да става интересно. Хм, щом са й втълпили всичко това, какво ли още е научила за предишното си „аз“? Е, не чак толкова, та да го познае! Разбира се, Ипсир е искал тя да има представа за миналото си, друго не можеше и да се очаква от него.

— Помниш ли каква си била преди?

Стъписващата красавица като че се смути малко от въпроса.

— Уби не помни. Не желае да помни.

— Щастлива ли си сега?

— Ами да!

— Искаш ли да си като някой друг в цялата безкрайна Вселена?

— Не, не, не! Уби иска да си е Уби. Много е хубаво!

Чак тогава Ипсир изви глава и го погледна право в очите.

— Ето го бившия убиец на Конфедерацията.

— Проявил сте творчество — отбеляза агентът суховато и отпи от коктейла си. — Признавам, тя е прекрасна. Май сме сбъркали, Владетелю Ипсир. Дали не би било по-уместно да превърнем вас в ослепителна жена, вместо да ви пращаме на Медуза? Поне вие самият така щяхте да постъпите със себе си, не се и съмнявам.

Лицето на диктатора помрачня, той буквално се разтресе от бушуващата у него ярост — същността му се прояви в гримасата, в погледа, във всеки дребен жест. Този път беше маска на страховитото зло, дяволско изчадие, което не смогваше повече да се спотайва зад пропукалата се фасада на нагло весел политикан.

Агентът се канеше да добави още нещо, но се отказа, щом ръката на Мора докосна почти незабележимо рамото му. Бе оправдал очакванията им, другото нямаше значение.

Ипсир се опомни след около минута, успя отново да си наложи фалшивото дружелюбие, но в усмивката му личеше лошо спотаена омраза.

Противникът му вече знаеше, че владее положението и най-после си възвърна поразклатеното самочувствие. Разбра и друго — сигурно никога нямаше да повярва в никое божество, ала вече не можеше да се съмнява, че абсолютното зло съществува…

Вечерята мина напрегнато, но все пак успя така да уравновеси поведението си, че да допадне и на Мора, и на другите двама Владетели. Естествено Ипсир упорстваше, карайки Уби да върши все по-унизителни и гнусни неща. Излъга се обаче в надеждите си! Неочаквано невъзмутимата жертва започна да отвръща с изтънчени коментари, от които самовъзвеличилият се Владетел на Медуза отново побесня. Агентът си каза, че това е уникална вечер — отвратителна, но и насърчаваща.

Мора побърза да го отведе веднага, щом довършиха десерта. Диктаторът щеше да изпадне в яростно безумие, от което едва ли би се отърсил през следващите часове. А странният временен управник на Харон май беше по-склонен от всякога да вижда в агента равен на себе си противник.

— Ще те убие при първата възможност, която му дадеш — предупреди го откровено. — Не е свикнал да се излага така. Тази вечер се сдържа само заради присъствието ни. Известно му е, че не споделяме неговите цели.

Другият мъж кимна.

— Може ли веднага да се срещна с алтаварите? Не ме интересува как вонят. Май дори ще ми се сторят като глътка свеж въздух след компанията, която трябваше да търпя досега.

— Добре, да слезем при тях — съгласи се Ятек Мора.

Вонята наистина го блъсна още с влизането и беше дори по-непоносима, отколкото си я представяше. На пълен корем едва не повърна, сдържа се с върховно, почти болезнено усилие.

И алтаварите не бяха такива, каквито очакваше да ги види. Приличаха малко на демоните в замръзналия залив, но само колкото и Уби беше от една раса с комодор Крега…

Веднага го впечатли смахнатата подредба на помещенията, където се бяха настанили. Светлината беше странна, приспособленията или мебелите — със смайваща форма и неразбираемо предназначение. До едната стена имаше басейн с вода, незнайно защо приличащ на осморка. Предполагаше, че съществата го наблюдават с интерес, ала не се сещаше с коя част от тялото си го правят. Прибиращите се пипала и влажните сърцевидни петна на „главите“ му бяха познати, но туловищата се влачеха като огромна, раздърпана пихтия. Не пълзяха, а някак се преливаха от едно място на друго, оставяйки слузести следи. Явно никой от събралите се тук не можеше да лети или дори да се движи бързо.

Най-близкият до него и Мора пришълец се премести до малко устройство и пъхна вътре къс израстък. Включи се гласов синтезатор.

— Мора, това ли е човекът, причинил ни толкова неприятности?

Изкуственият глас звучеше особено смущаващо в наситения с влага въздух.

Шефът на сигурността се поклони леко, макар да не беше ясно дали жестът има някакъв смисъл за питащия.

— Искаше да се срещне с вас, преди да започнем преговорите.

— Защо?

Агентът реши да отговори на въпроса.

— Отчасти от любопитство, а също и за да прибави още нещичко към знанията си. Освен това протоколът го изисква.

— Да, протоколът… Изглежда е твърде важен за вашата раса. — Съществото направи кратка пауза. — Ти се представи добре досега. С много от качествата си ни напомняш за човека на име Крийгън.

— И произходът, и професията ни бяха едни и същи. Предполагам, че приликите помежду ни са повече, отколкото той или аз бихме желали да признаем. Знам, че сте зачитали мнението на Крийгън. Надявам се утре и аз да заслужа поне отчасти подобно отношение.

— Ти също като него искаш да спасиш своята раса. За нас това е съвсем естествена подбуда. Съчувствието ни подтикна да проявим слабост. Надяваме се искрено, че не сме допуснали грешка, защото иначе ви очакват големи беди, а ние сигурно ще пострадаме още повече. Трябва да знаеш, че първоначалните ни намерения бяха да унищожим внимателно подбрани планети измежду световете на Конфедерацията, за да ви лишим от сегашните технологически възможности поне за три века напред. Така щяхме да си осигурим необходимото време за довършването на настоящия етап от нашата задача.

Беше потресен от откровението, както несъмнено и Марек Крийгън е изпаднал в шок преди много години, щом се е срещнал с алтаварите след издигането си за Владетел на Лилит. Хиляди населени от хората планети, една четвърт от тях по границата… И във всеки от цивилизованите светове — поне три милиарда жители, а на останалите — не по-малко от половин милиард. Сега пришълецът обясняваше невъзмутимо, че са обмисляли дали да не погубят поне един трилион души! А според съществото имало опасност от още по-страшна трагедия!

Той си пое дъх на пресекулки и преглътна мъчително.

— Трябва да изясним нещо. Искали сте да унищожите един трилион от нас, просто за да не ви се бъркаме в работата няколко века?

— Така вече сме постигали успех в миналото — обясни бездушният електронен глас. — А последния път, когато се поколебахме дали да заличим една цивилизация, понесохме твърде сериозни загуби във време, живот и материални ресурси. Трябва обаче да отбележа, че вашата цивилизация е поне десет пъти по-многобройна от всяка друга, която сме срещали.

Толкова кротко и естествено алтаварът потвърждаваше догадките му…

— Все пак се надяваме — продължи съществото, — че ще можем да се договорим с вашите предводители, за да избегнем войната, въпреки че вероятността за това не е голяма. Изучихме старателно вашата раса и ви познаваме добре.

— Питам се дали не се заблуждавате… — подхвърли човекът.

Виждаше пред себе си не грозни, напълно чужди на хората твари, а цяла цивилизация от подобия на Тейлънт Ипсир, само че свободни от принудата да изглеждат веселяци и да плетат интриги. Дивите племена на Медуза ги наричаха демони, без да знаят, че неволно са прозрели истината.

— Разбираме какво ви тревожи — увери го алтаварът. — Някога много приличахме на вас. Първичната ни еволюция е протекла на планета, където условията са почти като на вашата Земя, макар те да са породили съвсем други форми на живот, както добре виждаш. Дишаме обаче същия въздух, пием същата вода, клетките на телата ни биха изглеждали съвсем нормални за вашите биолози. И още — известно е, че само най-войнствените, готови да смажат всяка съпротива раси, непрекъснато разширяват пределите на завладяното от тях пространство. И тук не се различаваме. Ние също имахме империя, обхванала стотици звездни системи. Изправяхме ли се пред заплаха — сражавахме се! Точно заради приликите между двете раси прогнозирахме поведението на вашата Конфедерация, знаем какво ще направи тя с достатъчна точност… Ние обаче сме много по-стари от вас. Подбудите ни се промениха, стремим се решително и неотклонно към целта си. Вие все още съществувате само заради факта, че сте се появили на този свят. Не искаме нито да ви отнемем планетите, нито да поставим в зависимост човечеството. Но вашите предводители не са способни да ни повярват, защото не познават висшите цели. Нито ще разберат, нито ще приемат обясненията ни. Това е твърде печално — защото ние искрено желаем да направим всичко възможно, за да избегнем кръвопролитията! Затова позволихме на Крийгън да осъществи плановете си. А и тогава още имахме време. За жалост започнатите от него действия доведоха до сегашното положение. Утре ще предприемем последен опит за намиране на приемливо решение.

Той кимна.

— Да, утре започваме. Благодаря ви, че се съгласихте да говорите с мен.

Изгледа Мора, който му кимна, обърна гръб на алтаварите и излезе, без да продума. Агентът го последва без колебание, защото си спомни, че тези същества не държат особено на протокола.

Наложи се дълго да вдишва с пълни гърди свежия въздух, докато стомахът му се поуспокои. Шефът на сигурността го изчака търпеливо.

— Е, откри ли нещо, което да не съвпада с твоите предположения?

Агентът се замисли.

— И да, и не. Зависи колко точно превежда тази джунджурия. Чух каквото очаквах, но думите могат да означават коренно различни неща за напълно чужди една на друга раси.

— Кажи ми — подхвана Мора, — ако, разбира се, с това няма да отслабиш позицията си на преговорите… Любопитно ми е защо според теб алтаварите толкова много държат на Диаманта?

— Ами… Предполагах, че е свързано с размножаването им, но ако съм разбрал правилно чутото, може и да не съм прав. Какво все пропускам, по дяволите?

Особнякът явно подбираше много внимателно думите.

— Да, не съм сбъркал в оценката си… Виждам, че си превъзходен аналитик, Керъл, по-остър дедуктивен ум от твоя едва ли съм срещал, без да забравям и за Крийгън. Недей да се измъчваш, като се опитваш да преодолееш непосилна пречка!

— Уверен съм, че нещо липсва в хипотезите ми, но ти не желаеш да го споделиш с мен…

— Не мисля, че точно сега е моментът за това. Възможно е отговорът да ни отнеме дори и нищожната надежда за мирно решение. Догадката ти за размножаването си я бива, придържай се към нея. Съветът ще те разбере, сигурно даже ще се примири с такова обяснение. Подходящо е като основа за преговорите. Истината обаче не биха преглътнали за нищо на света, защото страдат от същия пагубен недостатък като теб… и като мен, разбира се. Трябваше да ми демонстрират кое е вярно, за да ме убедят.

Агентът сви вежди.

— Добре де, поне ми кажи в какво се състои този недостатък.

— Имаш си работа с чужда раса, драги ми мистър Керъл. Онзи алватар ти натърти, че сме много по-подобни, отколкото подсказва страшната им външност и смрадта. И все пак те си остават друга форма на разума. Миналото им по нищо не прилича на нашето, а и техните реакции на предизвикателства са такива, че — уви! — за нас поведението им би било немислимо. Очевидно е за всеки, който се сблъска с тях, че ценностите, взаимодействието помежду им, възгледите им за света са непостижими за нас, без да се откъснем от всичко, което ни е създало такива, каквито сме.

— Ти разбираш ли ги?

— Понякога ми се струва, че съм съвсем близо, на една крачка от прозрението… Но, откровено казано, не ми се вярва. Знам с какво се занимават и защо го правят, макар че не е задължително и да го разбирам. Май ни е време за отдих, мистър Керъл. Утре ще уредим каквото можем и се страхувам, че надеждите на Крийгън — както и моите впрочем — ще бъдат стъпкани в калта. Твърде добре познавам онези прехласнати от всемогъществото си управници на Конфедерацията. Ти се взираш в Тейлънт Ипсир и виждаш чудовище. Аз пък гледам Конгреса, Съвета и администраторите на планетите, само за да видя цяло сборище двойници на Ипсир. Биха правили същото като него, ако знаеха, че ще им се размине безнаказано. Затова са избрали Диаманта на Уордън като място за изгнание. Искали са да имат убежище и спасителен изход, ако прекалят с кроежите си… Четиримата владетели на Диаманта съвсем не са противоположности на хилядите владетели из Конфедерацията, просто онези са по-ловки лицемери.

Обърна се да тръгне към стаята си, но агентът кротко сложи ръка на рамото му.

— Мора… Трябва да знам на чия страна си. Каква е твоята цел в играта? Мразиш Конфедерацията, но презираш и обществата по планетите в Диаманта. Надявал си се Крийгън да спаси човечеството, а работиш за пришълците. Какво искаш в края на краищата?

Шефът на сигурността въздъхна.

— Мистър Керъл, някога имах своя игра. Ала отдавна съм се отказал от тези досадни хитрини. Чувствам се хванат в капана на една безкрайна лудница, наричана Вселена от невежите, а нито съм я създал аз, нито мога да й повлияя с нещо. В нашите очи алтаварите могат да изглеждат и премъдри, и безумци. Лудостта, разбира се, също е въпрос на гледна точка. Аз поне съм безнадеждно смахнат според нормите на Конфедерацията. Можеш да смяташ, че двамата сме в еднакво положение. Не сме искали да се озовем тук, нито пък сме жадували отговорността, която ни се стовари изневиделица. Ще направим каквото можем, защото няма къде да мърдаме, а не понеже сме най-подходящите. И тъй като самите ние сме луди, не се стремим към насилие и разруха, обаче уморено и мрачно ще се бъхтим до припадък да спасим поне нещо от руините.

— Живееш в наистина гадна Вселена…

Мора изведнъж се ухили.

— На твое място утре не бих засягал този въпрос, но… Искам да знаеш, че алтаварите са триполови. Единият пол дава спермата, другият — яйцеклетките, третият пък ражда малките. А понеже медицината им е самото съвършенство в сравнение с нашата, живеят поне три пъти по-дълго.

После се обърна и отиде да спи.

6

Мирната конференция бе уредена доста непохватно, но нищо по-добро не можеха да очакват при такава припряност. От самото начало агентът се чудеше защо са избрали точно Буджум, където нямаше подходящи условия, но сигурно тук беше най-удобно за алтаварите.

В залата седяха Владетелите, облекли най-официалните — тоест най-пищните си — дрехи. Срещу тях се бяха настанили „мистър Керъл“ и Думония, макар че и неговата кукла на конци Лару също присъстваше. Мора май не бе повярвал докрай в тайната власт на доктора, който пък охотно се зае да брани интересите на Конфедерацията, колкото и да го забавляваше тази роля.

На един от екраните се виждаше алтавар, може би същият от предишната вечер, на друг — двама мъже и жена в тоги, символизиращи постовете им. Бяха най-старшите сред членовете на Съвета.

Агентът прехвърляше неспокойно бележките си. Няколко пъти се опита да срещне погледа на Ипсир, но Владетелят на Медуза се стараеше да го наблюдава само крадешком.

Когато техниците потвърдиха, че всичко е готово. Мора започна пръв не само като Владетел на Харон, а и донякъде от името на алтаварите.

— Тази среща се открива точно в десет часа сутринта по стандартното време на стражевия кораб. Аз съм Ятек Мора, временен управник на Харон. Вдясно от мен са Тейлънт Ипсир, Владетел на Медуза, Уогънт Лару, Владетел на Цербер, и херцог Хамано Кобе, Владетел на Лилит. Упълномощени сме да преговаряме от името на цялото население в Диаманта на Уордън. Срещу мен са мистър Луис Керъл, извънреден и пълномощен посланик на Конфедерацията, и Антонини Думония, постоянен пълномощник на Конфедерацията в Диаманта на Уордън. — Лицето на Мора остана напълно сериозно при тези думи, но докторът едва не прихна. — Съветът се представлява от сенаторите Клон Луге, Моракар О’Хигинс и Суренда Капие. От името на ръководителите на алтаварския проект, представлявайки всички алтавари в този галактически сектор, ще преговаря Хадаким Сууг. Името е само приблизително фонетично съответствие, но устройствата за превод са програмирани да го разпознават. Тъй като не можахме да осигурим присъствието на неутрална страна, аз ще поема засега председателството на конференцията, стига да няма възражения.

Никой не се обади.

— В такъв случай продължаваме. Мистър Керъл, моля ви да изложите позицията си.

Агентът кимна усмихнат.

— Няма смисъл да обяснявам подробно обстоятелствата, които доведоха до тези преговори. Ако всички участници не ги знаеха, едва ли щяхме да сме тук. Веднага обаче ще изразя позицията на Конфедерацията, кратко и откровено до грубост — ние смятаме, че няма причина да се води война. Доколкото разбрахме, интересите на алтаварите се ограничават с Диаманта, което важи и за Четиримата владетели. А Конфедерацията не желае да търси конфликти с алтаварите и смята, че проблемите могат да се решат съвсем просто. Готови сме да предадем и признаем на чуждата разумна раса пълния суверенитет над звездната система Уордън, както и над пространството около нея в радиус двадесет светлинни години. Освен това гарантираме, че никакви лица или космически съдове, които не принадлежат на Диаманта, няма да нарушават тая зона, нито пък влизането и излизането на самите алтавари ще бъде възпрепятствано, дори ако се наложи те да минават през пространство, подвластно на Конфедерацията. Четирите обитаеми планети, известни като Диаманта на Уордън, както и техните станции и колонии в тази система, ще получат пълна и безусловна независимост. Оставяме на тях да уредят отношенията си с алтаварите, както им харесва. Ако пришълците са искрени в твърденията си, че не ги интересува пространството на Конфедерацията извън Диаманта, това би трябвало да отстрани противоречията. Всяко нарушение на условията, разбира се, ще е равносилно на незабавно обявяване на война, но зоната за сигурност ще бъде достатъчно обширна, та да е невъзможно изненадващо нападение.

Огледа участниците, за да разбере реакциите им. Бе подготвял предложението почти цяла нощ по защитената връзка с Крега и Съвета. Ничие лице не издаде някакви емоции, само го слушаха напрегнато. Е, не всички — Ипсир си оправяше маникюра с пиличка!

— В замяна на това — продължи агентът — Конфедерацията очаква незабавно и пълно прекратяване на враждебните действия, предприети срещу нея от Четиримата владетели със съгласието на алтаварите, връщането на всички техни агенти в Диаманта, както и сключването на официално споразумение, че отсега нататък спорните въпроси между Конфедерацията и другата разумна раса ще се решават с преговори. И двете страни трябва да заявят, че се отказват от употребата на сила. Според нас това е задоволително решение.

Мора изчака, за да се увери, че е свършил.

— След като изслушахме позицията ви, имате ли какво да добавите, доктор Думония?

Дребосъкът завъртя глава.

— Добре! Забелязвам, че някои от Владетелите имат възражения, но ги моля засега да се въздържат от коментари. Искам да попитам Съвета дали потвърждава предложението.

— Да — твърдо отсече Луге. — Трябва да знаете, че Съветът го одобри с двадесет и един срещу само четири гласа. Това го прави абсолютно обвързващо за нас, ако и вие го приемете.

Мора кимна и се обърна към екрана, на който се виждаше алтаварът.

— Управител Сууг, готови ли сте веднага да дадете отговора си?

— Готови сме — прозвуча странният изкуствен глас. — Много бихме желали да приемем предложението, което удовлетворява основните ни потребности и отстранява възраженията ни срещу сегашното положение. Но смятаме, че това е невъзможно. Цялата история на човечеството не говори в полза на Конфедерацията. Твърде последователни сте, независимо от технологичното равнище и уредбата на обществото. От самото си начало като разумна раса се показвате крайно нетърпими към всички, които се различават от вас. Вие сте отявлени потисници. Подписвате договори, кълнете се да ги спазвате, само за да забравите задълженията си при първия удобен случай. Преследвали сте себеподобните си дори заради дребни разлики в цвета на кожата или костната структура на лицето… или пък защото са почитали друго божество. Договорите между държавите са били спазвани само докато и двете страни са се чувствали достатъчно силни да унищожат противника, но никога не са се крепели на взаимното уважение. Проникването ви в космоса и развитието на технологиите са ви позволили да се уеднаквите и като раса, и като култура. А агресивността си просто сте насочили навън. Досега сте открили дванадесет разумни раси по време на експанзията си. Никоя не ви е била равна по мощ, нито се е доближавала до вас по култура. Пет цивилизации сте унищожили направо, просто защото не сте ги разбирали. Другите седем сте подчинили безмилостно и сте им натрапили своите ценности. Искам да е ясно, че не осъждаме тази ваша черта, както и не я одобряваме. Тя просто е присъща на всяка успешно заселваща пространството раса. И ние сме имали подобни прегрешения в миналото си. Но да се върнем към сегашните проблеми! За вас самите всяко споразумение с нас ще бъде лишено от смисъл, докато не опознаете силните и слабите ни страни. Просто искате да си осигурите време. Тъй бързо даден суверенитет се нарушава също толкова лесно. Ако не ви покажем и обясним всичко за себе си, вие няма да се успокоите, ще търсите всевъзможни средства, за да научите повече. Но ако удовлетворим желанието ви да ни опознаете, или ще ни сметнете за прекалено слаби и ще решите да се разправите с нас, или ще прецените, че сме несравнимо по-силни. Тогава няма да пестите усилия, за да ни надминете по могъщество. Затова вашето предложение цели просто да ви осигури време, докато откриете в какво се състоят преимуществата ви, или с други думи само отлага войната, докато съберете достатъчно сили, за да ни нападнете. Не ни предлагате нищо съществено, ето защо отхвърляме предложението.

Тримата от Съвета изглеждаха стреснати и смутени. Думония се наведе към агента.

— Синко, отърви ги от този срам. Току-що им удариха оглушителен шамар.

Той кимна и се намеси.

— Алтаварите имат ли насрещно предложение, което би позволило да избегнем войната?

Съществото заговори без колебание.

— Виждаме само една възможност да гарантираме безопасността си. Конфедерацията ще ни отстъпи контрола над своите космически апарати, които са в състояние да пътуват между звездните системи, и няма да произвежда други. Всички транспортни и комуникационни връзки между заселените от хора планети ще бъдат управлявани от нас, ще ни бъдат предадени и оръжията, които биха могли да ни навредят. Тези условия ще важат за период от триста и петдесет години. От своя страна ние гарантираме, че ще поддържаме съществуващите пътнически и товарни линии, като ще добавим и нови, ако те са нужни за благоденствието на хората. Няма да се намесваме по никакъв начин във вътрешното политическо устройство на Конфедерацията. Но през посочения период няма да бъде разрешено завладяването на звездни системи, нито разработването на нови видове оръжие.

Съветниците зяпнаха, а Владетелите се подсмихваха многозначително.

— Вие… искате — възмути се Луге — цялото човечество да се остави на милостта на цивилизация и култура, за която не знаем абсолютно нищо! Как да вярваме само на обещания?! Едва ли говорите сериозно!

— Току-що предложихте да зарежете петдесетината милиона жители на Диаманта в ръцете на същата тази цивилизация! — изръмжа Ипсир. — Което е добро за нас, трябва да върши работа и за вас!

Мора не трепна от намесата му, а тримата от Съвета се престориха, че не са го чули.

— В момента водим преговори — напомни сурово временният Владетел на Харон. — Нека спазваме приличието. Управителю Сууг, ще добавите ли нещо?

— Искам да попитам сенатора и съветниците му могат ли да измислят друг приемлив начин да гарантираме безопасността си?

— Даваме ви дума, че… — започна Луге, но алтаварът го прекъсна.

— Всички ваши обещания са празни приказки! Вие също го знаете. Още докато се подготвяхме за преговорите, пратихте огромен боен флот към Диаманта. А в самото навечерие на срещата изстреляхте четири от най-съвършените си разузнавателни сонди срещу нас. Сенаторе, известно ни е колко можем да вярваме на дадената от вас дума.

Разтревожените съветници си зашепнаха трескаво. Накрая Луге като че успокои колегите си и отново се обърна към камерата.

— Съгласни ли сте с искането ни за отлагане на преговорите, докато обсъдим друго предложение?

Мора огледа залата.

— Има ли възражения? Колко време ви е необходимо, сенаторе?

— Един… не, извинете, два часа!

— Някой да е против?

— Нека си приказват на воля! — сопна се Лару. — Сигурно ще е страшно забавно.

— Добре, така да бъде. Прекъсвам конференцията до дванадесет часа и тридесет минути по автономното време на стражевия кораб.

Двата екрана угаснаха, всички в залата видимо се отпуснаха. Лару и Ипсир изглеждаха особено доволни. Кобе се държеше невъзмутимо като Мора, който погледна двамата мъже, седнали срещу него.

— Е, все още ли мислите, че можем да се разберем?

— Съмнявам се — промърмори агентът. — Не и преди да си пуснем кръв. Ти какво ще кажеш, Мора? Алтаварите ще проумеят ли правилата в една демонстрация на сила и неуязвимост, или просто ще ударят с всичко, което имат?

— Да, тази игра им е достатъчно добре позната, ако за това питаш… Мога само да гадая обаче какви ходове ще предпочетат. Поне досега не са ни отписали. Не е дребно постижение.

Агентът стана.

— Трябва да обсъдя някои неща с моите хора.

Изтърси им каквото мислеше направо, без заобикалки, но май не му повярваха докрай. Поне не във всичко. И без това в началото се изненада, че приеха без съмнения почти всяка дума в доклада му. Явно компютърът беше подкрепил напълно неговите изводи, а и собственият им анализ на данните ги убеждаваше в същото. Само дето не можеха да укротят беса си от факта, че алтаварите превъзхождат във военно отношение Конфедерацията. Признаваха, че може би противникът има някои по-добри оръжия, но не допускаха да е постигнал предимство в цялостната си огнева мощ.

— Ясно, няма да споря повече — озъби се той. — Какво решение ще измъдрите накрая? Единствено ако се съгласите с тяхното искане, те ще се почувстват достатъчно сигурни, то обаче е напълно неприемливо за нас.

— Бяхме прекалено щедри дори и в първоначалното си предложение! — намеси се Луге. — С нищо друго няма да се съгласим. А Ипсир си е все същият наглец — да ни укорява, че ги зарязваме под игото на пришълците, когато самите медузяни открито се разбунтуваха срещу нас! Да си призная, от онези разплути твари тръпки ме побиват. Така ни се иска да имахме и още някое местенце, за да ги изнудваме, но за съжаление можем да ги притиснем единствено в Диаманта. Не ги познаваме изобщо. Онзи с пипалата налучка поне едно — в подобни ситуации само силата и страхът от нея имат значеше. Знам, знам, мислиш си, че могат да ни разгромят, но ние все още не си представяме как точно ще стане. Единственият начин да научим веднъж завинаги каква е истината си остава демонстративната атака.

Агентът въздъхна.

— Не очаквах друго от вас, обаче съм твърдо против това решение. Не знам какво крият, но все ми се струва, че и алтаварите, и Мора ни се присмиват.

— Блъф, нищо повече. Ами че те няма къде да скрият дори малка ескадра! Допускаме, че самият Диамант може да е изключително добре защитен, но дори тогава са способни само да се отбраняват. И да имат по-голям флот, той трябва да е на седмици, даже на месеци път. Щом Диамантът е толкова важен за тях, ще ги заплашим. Така или ще покажат какво имат, или ще си признаят, че са се опитвали да ни надхитрят. Поне ще знаем с какъв противник предстои да се разправим…

— Нападнете ли, губим единствения коз, който все още имаме.

— Няма да връхлетим върху всички планети. Ще атакуваме само една. Демонстрация на сила и за двете страни в конфликта. Ако успеят да ни отблъснат, ще знаем по-ясно положението си. Ако не — под заплахата да ги лишим и от останалите три свята, те ще трябва да се съгласят с първоначалното ни предложение. И да унищожим една четвърт от техните там яйца ли, зародиши ли, пак ще им останат три четвърти… Предпочетат ли да отстъпят, поемаме всичко в свои ръце. Не е ли най-логично, че ако са можели да ни махнат от пътя си, отдавна да го бяха сторили?!

„Мистър Керъл“ тъжно поклати глава.

— Опасявах се, че ще стигнем дотук, макар да си бях позволил слабичка надежда. Съобщете им сами ултиматума си, на мен сърце не ми дава… — Поколеба се, но попита: — Избрали сте Медуза за нападението, нали?

Луге сякаш се учуди и след миг кимна.

— Да. Населението е най-малобройно, но планетата е основа на промишлеността в цялата система. Освен това само за този свят се сдобихме с доказателства, че има база на алтаварите. Ако унищожим Медуза, ще отнемем технологиите на Диаманта.

— Моля ви да ми обясните по-подробно намеренията си — тихо каза агентът.

— Това, което предлагате, ще се превърне в много страшно бедствие за вас, а не за нас — заяви алтаварът на съветниците. — Може би така е предопределено. Но не се надявайте на ограничена война, в която само да си премерим силите. Ако посегнете на обитаема планета в Диаманта, ще направим всичко, за да отстраним проблема окончателно.

— Искате — намеси се агентът в отчаян опит да спре онова, което вече изглеждаше неизбежно — да се доверим на честността ви, но не подкрепяте думите си с нищо. Сигурно разбирате, че цивилизация, разпростряла се на хиляди светове, не може да капитулира пред празни заплахи от противник, когото възприема като един огромен въпросителен знак.

— Знаехме това отдавна. — В електронния глас на Сууг сякаш се промъкна искрена печал. — Сега и вие разбирате защо обикновено предпочитаме да нанесем изневиделица унищожителния удар. Накрая резултатът е все същият, но поне ние не понасяме излишни загуби.

— И защо не го направихте с нас? — остро попита Луге, уверен, че е хванал пришълеца натясно.

— Ако вие бяхте изправени пред същия проблем и виждахте дори нищожен шанс да избегнете изтреблението, нямаше ли да се поколебаете? Ние си позволихме да се надяваме. Сбъркахме и вероятно мнозина от нас ще загинат, но не съжаляваме. Не бихме понесли вечно да ни измъчва въпросът дали не сме погубили напразно разумни същества…

— Съжалявам — отвърна сенаторът, — но няма да се примирим с вашите заплахи, непотвърдени от никакви факти. Ако можете да ни попречите да унищожим една от планетите, направете го. Ако не можете, най-добре се откажете още сега от играта и приемете условията ни.

Мора за пръв път си позволи да покаже колко изопнати са нервите му.

— Кога ще нападнете? Алтаварите трябва да имат време, за да помислят и обсъдят в по-широк кръг решението ви.

Съветът напълно разбираше затрудненията на противника. Пришълците вероятно щяха да потърсят мнението на себеподобните си, отдалечени на твърде големи разстояния от Диаманта.

— От полунощ им даваме точно седем стандартни денонощия за размисъл — обяви Луге. — Дотогава или ще сме се споразумели, или започваме нападателни действия. Този комуникационен канал ще се поддържа през цялото време, а нашият представител ще бъде на разположение.

— Седем денонощия! — кресна яростно Мора и скочи от креслото. — Как да евакуираме хората в такъв срок?! С всички кораби на Диаманта, включително и херметизираните товарни контейнери, няма да спасим дори една десета от населението!

Сенаторът кимна.

— Ние подготвяме демонстративна атака, а не касапница. Имаме много сметки за уреждане с Четиримата владетели, но не желаем да пострадат невинни хора. Предоставяме ви шестнадесет пътнически кораба от най-вместителния тип — всеки превозва наведнъж по двадесет хиляди души. Ако ги искате, ще бъдат в орбита около Медуза само след два часа. Така ще успеете да се справите, стига да ги използвате по-пъргаво. Още сега можем да се споразумеем, естествено при приемливи за нас условия.

Тейлънт Ипсир зарева необуздано, щом чу коя ще бъде мишената.

— Не можеш! Мръсник! Свиня такава! Ах вие, изчадия гнусни! За моя свят говорите! Мой е, а не на алтаварите! Няма да ви позволя да ми го отнемете!

Щом ужасният му гняв се отприщи, микробите на Уордън веднага проявиха особеностите, присъщи за Медуза. Външността на Ипсир се промени страховито, чудовищно. Сякаш бе изскочил направо от нечий кошмар за ада. Неузнаваемото създание се извъртя към агента, който равнодушно наблюдаваше метаморфозата.

— Ти си ги насъскал! — изврещя гадината, насочила пулсиращ, наглед изгнил пръст към него. — Ще те убия, ще те убия!…

Ятек Мора вече бе насочил лазерен пистолет към Ипсир.

— Я млъквай, Тейлънт — изсумтя отегчено той и натисна спусъка.

Чудовището се свлече под масата. Всички се вторачиха в него и видяха как лишената от съзнание купчина плът бавно възвръща човешката си форма.

Кунзер веднага нахълта откъм спалното помещение, където седяха и чакаха останалите. Не се държеше заплашително.

— Позволете ми да повикам още двама-трима — примоли се той, — за да го отнесем горе. Много ще трябва да се потрудим, докато му помогнем да се възстанови.

Мора кимна отсечено и прибра оръжието в кобура.

— Ще прехвърлим колкото се може повече от хората ви на южния континент на Харон. Ако видим, че няма да ни стигне времето, ще започнем да ги пръскаме навсякъде по Лилит. На Цербер просто няма свободно място. Когато Ипсир се събуди, кажи му да си урежда личните сметки след осем дни. Ако дотогава не прави каквото сме решили тук или започне да ни се пречка, незабавно ще го сполети съдбата на предшественика му. Напомни му, че не е нужно да знаем къде се намира. Стига да поискаме, алтаварите ще изпратят на микробите му команда да го изядат. Разбра ли ме?

Другите тепърва се опомняха от случката. Дори Луге се бе смръзнал — за пръв път виждаше с очите си на какво е способен микробът на Уордън.

Мора пръв си припомни задълженията.

— Заседанието се отлага за неопределено време. Всички стигнахме до съгласие, че след изтичането на седем денонощия започва война между Конфедерацията и алтаварите.

Луге тръсна глава и си възвърна самообладанието.

— Всяко враждебно действие преди изтичането на срока ще има още по-тежки последици — предупреди той безпрекословно. — Даваме ви тази седмица не само заради надеждата да стигнем до мирно решение, но и от почтеност и милосърдие. Ако сметнем, че злоупотребявате с търпението ни, ще се откажем от плана си и ще насочим всички бойни модули към звездата на системата, за да я превърнат в свръхнова.

В залата сякаш онемяха от заплахата; само алтаварът отвърна хладно от екрана:

— Гледката ще бъде особено любопитна. По този начин обаче ще ни създадете повече затруднения, отколкото сме в състояние да преодолеем в момента. Затова ще спазим срока. Искам да ви е ясно — нито вие, сенатори, нито Конфедерацията като цяло ще оцелеете дори няколко часа, след като разберете какво сте сторили.

„Мистър Керъл“ се смръщи и се взря уплашено в съществото. „Ама че странен израз подбра. Твърде странен…“

7

Тейлънт Ипсир се бе затворил в разкошната си орбитална станция и с нищо не пречеше на евакуацията. Почти през цялото време стоеше в градината на удоволствията, придружаван само от Уби. Излезе веднъж, колкото да се увери, че е осигурен влекач, който да изтегли станцията надалеч от Медуза.

Пътническите кораби бяха проектирани като множество свързани помежду си, но и самостоятелни при нужда модули — спускаха се едновременно към различните градове, за да поемат живия си товар.

Жителите на Медуза, от рождение свикнали да се подчиняват, правеха каквото им се казва, макар мнозина да се вайкаха и да мърмореха. Имаше отделни прояви на паника само в по-големите градове сред групички, които просто отказваха да повярват, че нещо наистина ги заплашва. Други изведнъж губеха упование в своето прекалено подредено общество, но Службата за наблюдение набързо ги връщаше в правия път. Освен това беше обявено, че който желае, може да остане, но рискува животът му да е доста кратък.

„Мистър Керъл“ пък се тревожеше за пръснатите из дивата пустош племена. Някои тъй и не успяха да открият, а повечето се отнасяха с плашливо недоверие към страшната новина и се изнизваха тихичко нанякъде. Най-сетне настоя да му предоставят совалка и се спусна на едно особено добре познато за него място.

Излезе от космическия съд в оранжев скафандър, макар да беше отметнал шлема на гърба си. Все пак носеше защитни очила и респиратор. Запъти се към отвесната скала с двойния водопад. Едва сега осъзнаваше напълно колко труден е животът тук за всеки, когото местните микроби на Уордън не са приспособили напълно.

Както и очакваше, в двора не се мяркаше никой. Той уверено влезе в приземната пещера и продължи навътре. Навсякъде факлите бяха запалени, значи наблизо се спотайваха хора.

Надеждата му се оправда — тримата старейшини го чакаха на троновете си отвъд подземната река. Спря и ги загледа.

Заговори го старицата отдясно.

— Все пак се върна…

Той се сепна.

— Знаете ли кой съм?

— Твоето тяло е лишено от микроби, но духът ти сияе през плътта — обясни другата жена. — Походката, говорът, държанието ти показват кой си.

— Значи се досещате и за какво съм дошъл.

— Разбира се — увери го първата старица. — Няма да спрем никого, който пожелае да напусне този свят, но ние оставаме.

— Ще го направят, повярвайте ми! — опита се да ги разубеди. — Ще ударят с толкова енергия, че и кората на планетата ще се стопи. Разбирате за какво говоря. Никаква власт на микробите няма да ви спаси, а и както се държат алтаварите, също няма да направят нищо за вас.

— Известно ни е. Но ако избягаме, ще превърнем целия си живот и вярата си в лъжа — намеси се мъжът. — Ще разчитаме на Богинята да ни пощади или да отнеме живота ни според волята си. Каквото и да се случи тук, ще отприщят стихия, която жалката Конфедерация не е и сънувала. Знаем колко ще се разгневи Тя.

— Обяснихте ли на поклонниците, че след два дни ще загинат?

— Точно така им казахме — увери го старецът. — Вече знаят, че телесната гибел е неминуема. Малцина избраха да тръгнат, другите са твърди в решението си.

— Тук обаче има две, които трябва да се спасят. Мисля, че дори и вие ще се съгласите.

Само след секунди иззад завоя на реката се появи малка лодка с двете жени, за които говореше агентът. Гледаха го уплашено и озадачено. Помогна им да стъпят на каменния бряг и веднага видя колко е напреднала бременността им. Бура и Анджи не преставаха да го зяпат мълчаливо. Все пак след известно време Бура се престраши:

— Казаха ни, че Тари се е върнал… Ти кой си?

— Тари е мъртъв, както вече знаете — отвърна той с печален глас. — Аз съм… негов баща; и негов брат.

Анджи ахна, досетила се първа. Нали през седмиците в пустошта Тарин Бул им беше обяснил какво представлява!

— Значи си човекът, който…

Задави се и не продължи. Той кимна.

— Дори да не разбирате всичко, доверете ми се. Бях с вас в тунелите под Рошанд, пътешествахме заедно. Дойдох в убежището и останах с Тарин Бул до мига на смъртта му. Не съм Тарин, но той живее в мен. Ето защо трябва да ви отведа.

— Чухме, че ще взривяват планетата. Вярно ли е? — скептично попита Бура.

— Вярно е.

— И нищо не може да ги спре?

— Опитах се… Господи, как ли не ги убеждавах! Но имаме насреща си твърде много мъже и жени, които хем се опияняват от властта си, хем се боят до смърт. Ще спасим колкото може повече хора. А вие носите в себе си бъдещето на Тарин Бул, всичко, което му е останало. Не го погубвайте докрай. Елате с мен!

Те се спогледаха неуверено. Бура стисна ръката на Анджи и натърти:

— И глутница харари няма да ни задържат тук нито минутка повече, щом има начин да се махнем.

Той се засмя до уши.

— Чудесно! — После изви глава към старейшините. — Вие няма да тръгнете, това ми е ясно, но позволявате ли поне да говоря с останалите тук? Да им дам последен шанс?

— Позволяваме — отрони първата старица. — Върви на двора, ще ти ги пратим.

Вложи страст, красноречие, убеждение. Не постигна почти нищо. От скупчените наоколо двеста души само седемнадесет поеха подадената им ръка — всички до един бивши жители на градовете, както се оказа по-късно.

Никой от тях не бе влизал досега в совалка; наложи му се да прахоса доста време, докато ги научи да нагласят предпазните ремъци и уталожи страховете им. Петнадесет бяха жени, бременни поне в седмия месец.

Щом се поуспокоиха, започнаха да се радват на пътешествието. Агентът се насочи право към орбиталната станция над Цербер, като предварително се обади на хората на Думония да се подготвят. Трябваше по-скоро да освободи совалката за нови спасителни операции.

Изненада се, че докторът го посрещна лично и когато настаниха набързо бегълците, остана им малко време да си поприказват. Думония наблегна на последиците от бъдещите събития за хората.

— Знаеш, че вече има само две възможности — или Конфедерацията, или Диамантът ще изчезнат.

„Мистър Керъл“ кимна.

— Няма как да не прозра това. Ако се спомине Конфедерацията, ние оставаме живи, но в доста рошаво положение — без никакъв внос на технологии, а и алтаварите повече няма да се свират в тайните си дупки. Ако пък го отнесе Диамантът, значи сме свършили много работа за нищо.

Думония се ухили.

— Не ми се вярва да стане така. Сигурно разбираш, че разрухата отдавна яде отвътре Конфедерацията. Освен това взаимната зависимост на световете й ги прави страшно уязвими. Трябва само да съжаляваме, че подривната война на Крийгън не успя да ни избави от проблемите, но провалът също можеше да се предвиди. Макар системата да е крехка и прогнила, все още има достатъчно сили да се крепи. Посвоему Конфедерацията е изумително човешко постижение, засенчващо и най-бляскавите империи от миналото. И все пак е задължително да сподели участта им — те или се разпадат, щом започнат да клонят към залез, или застиват в гибелна неподвижност.

— Стигнах до същия неизбежен извод — съгласи се агентът. — Ужасно е обаче, че толкова милиарди ще умрат… Мисленето на алтаварите ни е чуждо, но те не ми се сториха чак такива варвари. Как ми се иска да ги разбирах по-добре! Не проумявам и сегашното им бездействие. Защо, щом могат, не ударят веднага? Имат шанс да спасят Медуза, а я оставят да загине.

— Не знам — вдигна рамене психиатърът. — Не мисля, че и Владетелите са по-осведомени. Без да броя Мора, разбира се.

— Ти предпочете да си на наша страна — за което винаги ще благодаря на небесата — понеже се боеше от пришълците. Сега какво мислиш?

— Че какво толкова да мисля? В науката човек се занимава с онова, което му предлага действителността, не с желанията и предпочитанията си. В края на краищата може би и благодарение на нашите усилия се стигна до война. Ако пришълците я загубят, свършено е с нас. Ако победят, ще трябва да мислим усилено за отношенията си с тях и за собственото си бъдеще. Сам виждаш, че стискам палци, макар да им нямам вяра…

— Но ако оцелеем, все пак ще трябва да измислим нещо. Да предположим, че алтаварите наистина ни зарежат да се оправяме сами на останалите три планети. Тогава какво ще стане?

— Аз се включих в цялата тази щуротия — промълви Думония, — защото смятах, че така се боря за личното си оцеляване. После, както и ти знаеш, целите ми се промениха. Вече исках в световете на Диаманта да има по-добре устроени и малко по-свободни общества. Да дадем възможности на хората с техните нови, чудати способности, пък да видим какво ще измайсторят. Предостатъчно предизвикателство за един старец, прав ли съм?

Агентът се разсмя.

— Стига и за по-млад човек. Ами бегълците от Медуза? Може би с изчезването на планетата и те ще се лишат от скритата в тях сила. А ако все пак я запазят, не е ясно дали децата им ще се раждат със същите особености, или ще бъдат приспособени към Харон или Лилит.

— Да почакаме и ще видим! Подозирам обаче, че компютърът за всички ни е един и същ. Вероятно са го натикали някъде из по-големите спътници на Момрат; излъчва и приема на отредените му четири честоти, независимо какво става из Диаманта. Ако съм прав, бегълците ще запазят способностите си, а и децата им ще ги имат. Харон ще се превърне в странно двурасово общество и там ще трябва много да внимаваме. След време ще научим тайните на микробите и отново ще излезем от тази звездна система, но и дотогава няма страшно — всяка от планетите може да поеме десетки пъти повече хора, отколкото са те сега. Ще имат на разположение няколко поколения, за да си решат проблемите, и то без да се борят с досегашното потискащо ни невежество. Убедиш ли по-любознателните умове, че нещо е възможно, ще се побъркват от инат, докато не го разчепкат докрай. Точно затова ние — хората, сме толкова особен случай във Вселената.

Време беше агентът да се захване отново с работата си, но много му се искаше да зададе още един въпрос.

— Ами момичето на Ипсир? Какво ще стане, ако му я отнемем… или ако се освободи сама?

Психиатърът въздъхна.

— Джоргаш е врял и кипял в особеностите на тамошните микроби. А процесът е толкова свързан с физиологическия калъп, който се налага на организма, че няма как да се върне назад. Предполагам, че момичетата за забава изглеждат на компютъра като дървета или животни и затова той поддържа състоянието им устойчиво. Нали такава е функцията на микробите? Ако допуснем за миг, че твоят компютър ни позволи да използваме записа на Тарин Бул, можем да го наложим отново в съзнанието на момичето, но какво ще стане тогава? С това тяло, променено дори генетично, с новото хормонално равновесие… Сигурно ще се побърка. Макар че не вярвам да е напълно лишена от твоя интелектуален потенциал. В момента, разбира се, въпросът е съвсем абстрактен, но ме омайват перспективите. С нейната външност и емоционална сила, като добавим и превъзходния ти ум… Нищо чудно след две-три години тя да определя съдбите ни. Струва си да помисля по въпроса!

— И аз много мисля за това — промърмори агентът. — Сигурно ще се заема по-сериозно, ако след три дни още дишам. Сега обаче трябва да тръгвам.

Стана, но Думония побърза да го хване за ръкава.

— Момче, внимавай с Ипсир! Винаги е подкрепял идеята за война с Конфедерацията. Сега мечтата му се сбъдна, но на цена, каквато и през ум не му е минавало, че ще плати. Няма да прости на алтаварите, само че на тях не може да си отмъсти. Затова безумната му ненавист, разочарование и ярост почти сигурно ще се насочат към теб и твоите събратя. Питам се дали не прекарва цялото си време в кроежи как да ви изпързаля. Няма да ви убие — не му е в стила, а и удовлетворението би било твърде кратко. Ще измисли нещо несравнимо по-страшно.

Агентът кимна и стисна дружески ръката на доктора.

— Знам и няма да го забравя. Ако още ни има след три дни, аз също ще помисля какво да сторя.

— Да — мрачно се съгласи Думония, — ако още ни има. Макар че… империите никога не потъват тихо и мирно в забравата.

Върна се на Буджум в нощта преди изтичането на срока, както бяха поискали и от Конфедерацията, и Мора. Включи защитения приемо-предавател и се свърза с Крега.

— Никой ли не размисли? — попита, поддал се отново на безумната надежда. — Евакуацията на хората от Медуза още не е завършила, а има между петдесет и сто хиляди души, които не можем да отведем.

— Дори не им минава през ума — отвърна комодорът. — Трябва да ти призная, че доста се измъчихме, докато укротим част от сенаторите и военните. Настояваха да се откажем от ограниченията в конфликта, който и без това се очертава като прекалено кървав. Освен това в различни точки около нашите светове засичаме чужди кораби. Гмуркат се в нормалното пространство и пак изчезват, преди да ги докопаме. Някои са направо страшнички. При теб също ли не омекнаха?

— Няма шанс. Говорих пак и с алтаварите, и с Мора, който вече предвкусва представлението. А тези надничания на корабите им за опипване на нашата отбрана ме плашат още повече. Тук няма и следа от струпване на голям флот. Сигурно ще измислят много коварен начин да се разправят с ударната група.

— Пускаме какви ли не компютърни симулации и дори ако заложим хипотезата, че притежават само една десета от нашата огнева мощ, резултатите са катастрофални — унило промълви Крега. — И Сигурността, и Командването на военните системи се изнесоха в резервните си щабове по разни затънтени кътчета на галактиката. Смятаме, че алтаварите са разпръснали силите си и ще прилагат тактиката „бий и бягай“. Ще налетят, ще пръснат на атоми по-слабо защитените планети и ще офейкат. Необходими са ни към две хиляди тежки крайцера с пълен комплект модули за що-годе прилична отбрана, а имаме всичко на всичко триста. Доскоро и те ни изглеждаха прекалено много…

— Значи властите са готови да допуснат продължителна касапница в такива мащаби?

Комодорът кисело се засмя.

— Синко, нима още си позволяваш лукса да бъдеш наивен? Съветът, Конгресът, останалите тузари се свряха по най-недостъпните местенца. Ще умрат от старост, не от друго. Време е да прозреш грозната истина — те ще се стремят към победа на всяка цена… която някой друг трябва да плаща.

Агентът поклати глава. И Фалън, и Корман бяха прави. Диамантът на Уордън изобщо не беше противоположност на Конфедерацията, а само нейно отражение — заради местните чудатости. Е, нямаше намерение повече да се крие от истината. Нищо не го свързваше с предишния му живот.

— Сбогом, Татенце — каза с искрена тъга.

— Сбогом, Контрольор.

Замахна и запрати устройството с все сила в стената. След миг парчетата издрънчаха пред краката му.

Ударната група вече беше в пълна бойна готовност. Оставаше само един час.

8

Мора се извърна и му кимна, когато влезе в претъпканата зала.

— Здравей, мистър Керъл — рече добродушно той. — Настанявай се. Някои от най-добрите ми спецове са тук и решихме да се възползваме от комуникациите, за да следим какво става. Корабите на алтаварите никак не са подходящи за нас, а и командният им център не е предназначен за хора. Уредих обаче да се прикачим към техните роботи-наблюдатели, за да… е, ще го кажа откровено — да погледаме това шоу.

Агентът се подразни. Не успяваше да разбере този човек — ту уморен от живота философ, ту майстор на интригата, ту подобие на Ипсир в пренебрежението си към чуждите страдания и разрухата.

Още неколцина седяха около масата, някои с малки терминали пред себе си, други с примитивни бележници. Личеше, че ги е обзето любопитство, но от тревога нямаше и следа. Повечето бяха от Харон. Представител на Медуза не бе дошъл да гледа.

На един от екраните имаше триизмерна схема на ударната група и планетите в Диаманта. Обхващаше системата само до орбитата на Момрат.

Две от бойните станции с цялата си свита от крайцери се бяха отделили в защитни формации. Другите две се сближаваха бързо с целта — очевидно възнамеряваха да измъкнат врага от укритията му, за да проверят неговите възможности за отбрана.

„Мистър Керъл“ се намръщи.

— Доколкото виждам, алтаварите не оказват никаква съпротива.

Мора се разположи по-удобно в креслото, без да откъсва поглед от екраните.

— Основната група ще бъде пресрещната само от стационарната планетарна отбрана и ще понася все по-големи загуби с намаляване на разстоянието. Но и защитните отряди ще бъдат нападнати в подходящия момент.

— Значи алтаварите все пак имат свои сили в Диаманта! Къде са?

— Ще ги видиш, като му дойде времето. Имай още мъничко търпение. Предстои ти да станеш свидетел на събития, каквито хората не познават, а и малцина измежду алтаварите си спомнят нещо подобно. Разбира се, ако Конфедерацията реши да ни преметне и се впусне в масирана атака срещу всичките четири обитаеми планети, сценарият може драстично да се промени…

Щом настъпи полунощ, сякаш всички рязко и едновременно си поеха дъх; но не последва незабавна промяна. Ударната група продължаваше да напредва и вече пресичаше орбитата на Орфей — най-външната планета.

Три минути по-късно спря между нея и следващата — Едип. Крайцерите веднага се разположиха така, че да защитават възможно най-добре бойните станции. Изведнъж избръмча сигнал — от станциите заструиха потоци бели точици. След няколко секунди пороят спря.

А от спътниците на Момрат пък се протегнаха реки от синя светлина, които се впиха в облака от модули. Около една трета от роботите се отклониха към източника на заплахата. Много от модулите бяха унищожени още в първата секунда.

— Глупаците ги събраха прекалено нагъсто! — ухили се Мора.

Навсякъде по екрана гаснеха бели точици. А широките сини лъчи се местеха толкова бързо, че човешките очи не можеха да ги следят непрекъснато. И винаги намираха точно мишените си.

— Пуснаха втората вълна… разпръсква се! — възкликна един от помощниците на Мора.

Бойните станции изстреляха нов порой от модули, които веднага се разделиха в много обширен сектор. Налитаха от всички посоки.

— А, тъй вече бива — промърмори под носа си особнякът от Харон.

Агентът се вторачи изумен в него и останалите. Част от роботите се насочваха право към спътниците на Момрат, но никой тук не проявяваше признаци на страх!

— Искам да виждам какво предават и камерите! — заповяда Мора.

Друг голям екран се раздели на няколко прозорчета. Една от камерите показваше Медуза отдалеч, само като бяло-зеленикав диск. Някои изглежда бяха в орбита около планетата или на самата й повърхност. Имаше панорама на град, в друго прозорче пък се виждаше бялата грамада на Божествения зъбер.

— Защитните полета вършат добра работа — нехайно отбеляза Мора. — Но едва ли ще спрем всички модули, защото трябва да пазим около Момрат и да прикрием плътно останалите три планети. Ето! — посочи той. — Вижте небето над онази равнина!

В ясната синева се спускаха ярки линии, оставяйки керемидени следи. Ставаха все повече, изпълваха небето — модулите на свой ред се разделяха на по стотина самостоятелни оръжия, всяко сеещо опустошение.

Страшни взривове се издигаха в ослепителни кълба. Една от камерите угасна, замени я изглед от друга. Явно бяха разположени достатъчно нагъсто по повърхността на Медуза.

По диска на планетата просветваха хиляди огънчета.

„Мистър Керъл“ изви очи към екрана с оперативната схема и зяпна слисан — идеална сфера от жълти точици се свиваше отвсякъде около Диаманта. Нямаше как да види размерите и формата на новите кораби, но бяха дяволски много и може би надвишаваха по брой цялата ударна група.

Алтаварите ли атакуват? — настоятелно се обърна той към Мора.

— О, да. Много ни облекчихте задачата с решението за тази допълнителна седмица. Разположихме така собствените си сили, че да изскочат от подпространството в точно определени точки. Ще нападат само двете защитни крила. А целта на нашата основна група ще бъде да не допусне нападения срещу другите планети.

— Но с такава мощ можеха лесно да опазят цялата система! — кресна вбесен агентът. — Съзнателно пожертваха Медуза!

„Защо? Защо?! Какво съм пропуснал?“

Флотът на алтаварите се раздели на три. Около защитните формации на ударната група се образуваха две по-малки кълба.

По движенията на новите кораби можеше да се съди, че са по-малогабаритни от крайцерите на Конфедерацията, ала пък несравнимо по-бързи и маневрени при подсветлинна скорост. Свиха обръчите си около тромавите бойни машини на врага и не им дадоха дори нищожен шанс да се измъкнат. Но и самите крайцери нямаха никакво намерение да бягат от битката. Подредиха се в класически отбранителен периметър около станциите и незабавно започнаха контраатака. Яростта на отприщените енергии се разбушува така, че на екрана се развихри хаос от багри, а компютрите престанаха да показват прегледно сражението.

Мина доста време, докато проличи накъде клонят везните. Пъргавите и трудно уязвими кораби на алтаварите, командвани от програми със заложен в тях опит от истински войни, а не просто от симулации, все пак имаха преимущество.

Главната група между орбитите на Орфей и Едип се престрои. Компютрите й бързо извличаха поуки от сблъсъка. Станциите не се опитаха да навлязат по-навътре в системата, нито пък нападнаха основната част от силите на пришълците, които образуваха внушителен защитен периметър около останалите три планети.

Скоро от двете допълнителни крила на ударната група не остана нищо и командирът й се отказа от методичното усилване на нападението срещу Медуза. Реши да свърши по-бързо с планетата, преди пооределите флангови сили на алтаварите да се съберат с останалите.

Агентът се възхити на здравомислието и издръжливостта му. Не помогна на и без това обречените си резерви, за да не отслаби своята позиция. Явно адмиралът — мъж или жена — съзнаваше, че врагът ще се стреми да брани трите планети и спътниците на Момрат. Щом си свършеше работата с Медуза, оцелялата половина от ударната група можеше да се заеме и с корабите на противника, избрали вече защитната тактика.

Само две камери на повърхността на планетата продължаваха да предават, едната от тях — разположена далеч на север, където прастарите ледове започваха да се топят. За пръв път след цели геоложки епохи Медуза беше покрита от океани… чиито води кипяха.

— Още един залп. Това е! — подвикна някой в залата и в същия миг и последните камери на повърхността угаснаха.

Забилите се надълбоко бойни глави избухнаха едновременно навсякъде. Освободиха толкова много енергия, че самата атмосфера пламна, а кората на планетата изглежда достигна точката на топене. Дискът на Медуза бавно промени цвета си до мътночервено — магмата вече се движеше на воля в пукнатините на доскоро твърдата си обвивка.

Гледката беше отвратителна, но агентът продължаваше да се взира в екрана като омагьосан.

— Всеки момент… — изсъска Мора, после кресна: — Започна се!

Отначало не се случи нищо неочаквано. Внезапно „мистър Керъл“ тръсна глава и разтърка очи — образът пред него сякаш се разми и разкриви. Медуза вече изобщо не приличаше на диск, а се удължи като буца от кафеникаво-алено желе. Раздуваше се ненормално бързо, скоро удвои размерите си.

Агентът потърка брадичката си и измънка:

— Какво е това, по дяволите?

Издутината се разтегна още повече, накрая се раздели и отново се видя пламтящо кълбо там, където доскоро беше Медуза. Другата грамадна маса обаче пулсираше, гърчеше се и… изведнъж се стрелна в определена посока. Ускоряваше се невероятно към ударната група на Конфедерацията, която незабавно започна да я обстрелва с всичките си оръжия.

Флотът на алтаварите се устреми след кошмарното видение в разгърнат клин.

— Отблизо! — изръмжа нетърпеливо Мора. — Покажете ми този колдах отблизо!

Пръстите на помощниците му зашариха трескаво по пултовете и откриха една оцеляла камера край орбитата на външна планета.

Чудовищната, неспирно меняща се форма изглежда се състоеше почти изцяло от енергийни полета и приличаше на обезумяла, колосална по размери кълбовидна мълния. Само че в движението й нямаше нищо налудничаво — продължаваше право към ударната група, без да се забавя нито за миг въпреки страшните залпове. Поглъщаше наведнъж стотици модули, всеки от които можеше да унищожи малък свят.

Нахлу сред флота на хората, преди някой да се сети за каквото и да е противодействие, изстреля десетки хиляди пипала от пламък към корабите и модулите, взривявайки боеприпасите, които им бяха останали. Двете бойни станции изчезнаха в ослепителни огнени топки, равняващи се по блясък с погубената Медуза. Външните формации на ударната група, озовали се извън обсега на колдаха, се опитаха да се разпръснат, но корабите на алтаварите ги застигнаха и затвориха обръча около тях. „Мистър Керъл“ тресна с юмрук по масата.

— Разбира се, разбира се! — ръмжеше разярен на себе си. — Защо, да пукна дано, не се сетих?! Не една чужда раса, а две! На Медуза усетих съзнанието на това чудо!

Мора следеше жадно битката, но подхвърли:

— Да, две раси. Алтаварите служат на колдахите и ги пазят.

— А тези… колдахи. Що за кошмарни твари са? От какво се състоят? Как изобщо е възможно да съществуват?

— Не знаем. Алтаварите ги изучават от хилядолетия, но и те нямат смислено обяснение. Колдахите не са много на брой, нямаме представа дали са възникнали в тази галактика или дори в тази Вселена. Скитат самотни из пространството, докато не се натъкнат на планета, която им подхожда по размери, тип и орбита. Преди хиляди години алтаварите били империя в период на експанзия, също като Конфедерацията. Един колдах преспокойно се настанил на някаква тяхна планета. Тези създания са едновременно енергия, материя и каквото още си представиш — когато и както го пожелаят! Докато се намествал в планетата, колдахът взел, че изтребил към три милиарда алтавари. Естествено започнала дълга и гадна война.

Агентът закима, вече се досещаше за продължението на историята.

— Нападнали го с всичко, което имали под ръка, резултатите обаче били обезсърчаващи. Успели само да го ядосат. Разпердушинил флота им и налетял на друга планета. Но и те упорствали — преследвали го, тормозели го по всевъзможни начини и в същото време, се опитвали да научат нещо повече за него. Превърнал се в истинска мания за тях… И макар колдахите да не обичат много чуждите компании, помежду си общуват по някакъв начин. След стотици години се появили още из звездните системи, обитавани от алтаварите. Постепенно започнали да отвръщат на атаките, дори преди те да са започнали. Загубите на алтаварите станали ужасяващи и най-сетне били принудени да се откажат от тази безсмислена война. Напънали се да измислят нещо ново и пак опитали — напразно! Хиляди години се проваляли. Но научили туй-онуй! Когато колдахът се настанява на планета или по-точно — в самата нея, не добавя почти нищо към масата й, защото явно остава в енергийно състояние. Отделя обаче колонии от микроорганизми, за да се маскира като част от природата…

— Аха, микробите на Уордън! — поклати глава „мистър Керъл“.

— Никой не знае защо предпочитат точно такива планети, нито пък от какъв зор ги правят обитаеми за раси като нашите две. Ето ти класически пример за чужд разум — толкова са различни от самата ни концепция за живот, че е немислимо да проумеем същността им. Впрочем твоят човек на Медуза е влязъл веднъж в досег с тамошния колдах.

— Да, но аз се заблудих, че е напипал планетарния компютър.

— Какви ти бяха впечатленията все пак?

— Ами… знаеше, че съм там, но не го интересуваше особено. Внуши ми впечатление за безмерно превъзходство, после ме отпъди като мушица.

— Аз прониквах много по-надълбоко през годините — промълви Мора. — И усилията ми си оставаха все така вбесяващо безплодни. Дори не съм убеден, че съзнанията ни влизат във връзка с действителната същност на колдахите. Долавяме представата за могъществото им… и защо не? Несъмнено знаят, че и ние съществуваме, може би са наясно дали сме приятелски настроени, но толкоз. Не е изключено някой ден и да ни просветне що за твари са, въпреки че лично на мен не ми се вярва. Продължаваме само да ги изучаваме упорито! Все още ни се струва, че е невъзможно да ги има, но и те май се подчиняват на природните закони. Просто познават няколко в повече…

Агентът погледна за миг екраните. Всичко беше свършило. Най-могъщата ударна група в историята на Конфедерацията бе пометена — отчасти от противник, който се бе подготвил по-добре за сблъсъка, отчасти от същество, в чието присъствие адмиралът и помощниците му едва ли бяха успели да повярват, преди да бъдат изтребени.

— Накъде ще се отправи сега?

Мора вдигна рамене.

— Накъдето си поиска. Вероятно ще се зарови в още някоя планета и ще я преобрази. Не повтарят направеното, но накрая все се получава нещо познато и търпимо за нас, особено що се отнася до атмосферата. Остава така около хиляда години, ако никой не му досажда, после се премества в друга звездна система и пак се захваща със своята работа. Когато реши да си тръгне, не поврежда нищо от средата, дето я създават неговите мъничета. Мисля, че колдахите са ключът към загадката защо в галактиката има толкова много обитаеми за човека планети. Макар и наглед да блуждаят без посока, подбират все безплодни светове и ги правят годни за живот. А когато се изнесат, техните микроскопични симбионти остават, но не се саморазрушават, както ако ги запратиш надалеч. Лека-полека изчезват, кротко и незабележимо. И започва нормалната еволюция. — Мора се ухили. — Знаеш ли, не е изключено и ние, и алтаварите да сме се появили като вторичен ефект от заниманията на колдахите. Приказно ще ни се отрази на самочувствието, ако е така, нали?

— Но… нали ти каза, че вонящите влечуги дълго са се борили с тях, а сега ги пазят.

— Вярно е. — Странният мъж помоли един от помощниците си да донесе нещо по-силно за пиене. — През хилядолетията на отчаяние и инат изглежда колективното им съзнание се е променило. Писнало им е да си разбиват главите напразно, примирили са се някак с по-могъщите. Полека-лека колдахите се превърнали в средоточие на живота им, накрая алтаварите започнали да съобразяват с тях всяко свое действие. Не искай от мен да ти обясня защо е станало така — донякъде е въпрос и на религиозна мистика, а за тези неща не можем да се разберем дори помежду си, камо ли с извънземни пришълци! Те просто се стараят да не допуснат никаква намеса в дългата дрямка на колдахите и дори се опитват да ги насочат с корабите си към светове по свой избор. Не ме питай и за това… но щом започнали да помагат на енергийните облаци, вместо да ги тормозят, създанията станали сговорчиви едни към други. В Диаманта пък се случило нещо невиждано дотогава — домъкнал се някакъв особено грамаден колдах и хоп!… размножил се чрез делене досущ като най-простата амеба. Трите новородени веднага си избрали по една планета. В Лилит пък се настанила майчицата и затуй там контролът над средата станал особено суров. После и алтаварите се заели с тези светове. Вече са способни да създават свои разновидности от микробите на Уордън и да ги контролират напълно. Дори успяват да влияят, макар и ограничено, върху истинските… А, пропуснах да спомена, че още в началото огледали климата на планетите и избрали кой животински вид ще бъде господстващ на всяка от тях.

— Поне за тази подробност се досетих — промърмори агентът.

— Това също влиза във великия план на алтаварите! Колдахът се изнизва тихичко; за разлика от пристигането му, когато си тръгва, все едно просто се вдига гъста мъгла. А алтаварите се мъчат да проумеят как да повлияят на естествената еволюция след това. Извънредно дългосрочен проект. Искат да разберат и кои фактори са задължителни за възникването на разум в различните екосистеми. Разбира се, нашата поява обърка всичко…

— Аха, понеже параметрите на електрохимична активност в човешкия мозък са почти еднакви с честотите, на които колдахът управлява микробите си, нали? Ето как сте се сдобили с необикновените си способности! — „Мистър Керъл“ поумува малко и попита: — Правилна ли е догадката ми, че тези честоти са недостъпни за алтаварите?

Мора се изкикоти.

— Е, могат да се включат към тях чрез машини, но не и направо.

Агентът подсвирна слисан и награби първата чаша, до която стигна ръката му. Отпи може би излишно голяма глътка.

— Значи и ние сме станали част от проекта…

— Не част, а сърцевината му. Конфедерацията обаче се превърна в сериозна пречка. Да не споменавам, че щом нашата раса може да се настрои поне към един от начините за връзка с колдахите, алтаварите трябва да са се уплашили за смисъла на съществуването си. Да, според мен те много се боят, че ако повторим взаимодействието им с колдахите, ще започнем полека-лека да се разбираме с безплътните твари. Кой знае. Все пак мисля, че са ни твърде чужди, за да установим нещо повече от елементарно общуване.

Агентът завъртя глава, леко замаян от наученото.

— Значи за алтаварите ние сме били демоните… Страхували са се, че ще им отнемем боговете! Ако крайният резултат не беше толкова трагичен, щеше да е смешно, нали? Добре де, защо веднага не са отстранили заплахата, като оставят живи само хората в Диаманта?

— Не помниш ли думите на стария алтавар? Точно такива са били намеренията им. Но те са огромна цивилизация, пръсната из половината галактика — винаги и навсякъде около колдахите. Трябвало е да се справят с империя, чиито възможности не са им били известни. Искали първо да проверят как мислим, каква тактика ще предпочетем. И смятали, че имат време. Остават около триста години до момента, когато колдахите ще напуснат Диаманта. А били тук повече от четиристотин, когато сме се появили ние. Алтаварите изчаквали петдесетина години, за да ни изследват чрез микробите на Уордън. И осъзнали колко е различна връзката ни с дребосъците. Едва тогава започнали да обмислят дали да съберат флота си, пръснат на огромни разстояния. Решили, че им е по-лесно да си направят необходимите кораби тук, както и да отгледат такива свои разновидности, които са най-подходящи за война с Конфедерацията. По времето, когато били готови, Крийгън станал Владетел на Лилит.

— И случайно се натъкнал на истината?

— Също като мен. На всяка планета има точка, където досегът на колдаха със средата е най-пряк. Не знам защо е така. Обикновено това са на най-недостъпните и противни места. На Лилит — почти точно на северния полюс. На Харон — островче близо до южния континент. Нямам представа какво е търсил Крийгън на северния полюс! Може да са го упътили потомците на първата изследователска група, които почитали планетата като божество.

— Ясно как е станал Владетел… Но още ме озадачава, че алтаварите са приели плана му за разрушаване на Конфедерацията отвътре.

— Няма нищо за чудене. Не се чувстваха готови да си уредят сметките с нас. Освен това бяха почти сигурни, че той няма да постигне нищо. Проявиха снизхождение, пък и така се сдобиваха с военните сведения, от които имаха нужда. Изобщо не им е хрумвало да се примирят накрая с някаква могъща империя от същества, които биха могли да се сближат с колдахите и симбионтите им без тромави механични приспособления.

— Е, сега какво ще сполети Конфедерацията… а и нас?

Мора въздъхна.

— Алтаварите ще разделят силите си на малки, но смъртоносни отряди и ще нападнат зле защитените планети. Скоро към тях ще се присъединят и онези кораби, които няма да последват колдаха в пътешествието му към друга звездна система. Ще причинят разпадането на империята и макар че сигурно ще пощадят стотици светове, цивилизацията там ще се върне много назад. А Конфедерацията ще продължи фанатичната си съпротива, ще свива постепенно отбраната, докато е в състояние да защитава собствените си остатъци. Поне е ясно, че управниците й задълго ще бъдат обезвредени. Какво ще прави в идните векове и как ще се променя, ние с теб, приятелю, няма да научим, защото отдавна ще сме мъртви.

— Ами Диамантът?

— Компютрите на алтаварите ще стабилизират микробите у бегълците от Медуза. Тези хора ще живеят на Лилит и Харон, постепенно ще се променя програмата на микробите им за приспособяване към новите за тях светове — ако не в сегашното поколение, поне в следващите. Алтаварите няма да се натрапват през останалите три столетия. После колдахите ще се изсулят оттук един по един, както им е присъщо, и нашите допълнителни способности би трябвало да отмрат полека-лека заедно с микробите. Ще станем обикновени хора. А може би не! Ако се окаже, че и децата на бегълците запазват особеностите, присъщи за Медуза, значи напускането на колдахите няма да промени нищо у жителите на Диаманта. Възможно е за три века да се научим как да поддържаме активността на симбионтите, или пък да ги заменим с изкуствени разновидности, както правят самите алтавари. Тогава ние, различните човешки разклонения от Диаманта, пак ще излезем в космоса, но като ново стъпало на еволюцията — Homo excelsius. Алтаварите заставят своите микроби да изпълняват всичките им желания чрез машини. Ние сме способни да правим същото само с усилие на волята! Ще се превърнем в каквото си поискаме.

Агентът го гледаше изумен.

— Да, забравих, че си бил биолог…

— Още съм си биолог. Рано или късно аз и моите сътрудници ще научим достатъчно от пришълците. Ще ни помогнат и компютрите на Цербер, които вече можем да усъвършенстваме безгранично. Първата и задължителна стъпка обаче е да възстановим промишлеността си. Имаме подготвени хора сред бегълците от Медуза… всъщност целият Диамант е претъпкан с най-изобретателните умове на човечеството.

— Убеден ли си, че алтаварите няма да ни се пречкат?

— Няма, стига да не си въобразят, че пак ги застрашаваме с нещо. Разполагаме с цели три века, за да научим каквото ни е необходимо. И ако се справим добре, ще изчакаме и тях, и колдахите да се изметат от Диаманта, а после и ние ще излезем от системата. Ще намерим каквото е останало от Конфедерацията и ще възстановим цивилизацията си, но този път опирайки се на знанието, не на невежеството. Това е върховно предизвикателство и цел не само за нас, които ще започнем, но и за децата и внуците ни. Дано не повторим глупавите си грешки. Раса, която може по желание да приема всякаква форма, да заличава планини с напрежение, не по-силно отколкото при вдигането на тежък камък, да сменя телата си, пола и всичко останало… Ще бъдем нещо съвсем ново и непознато в галактиката.

Ятек Мора допи чашата си, отпусна се в креслото и запали направена на Харон пура.

— Следващия път ние наистина ще бъдем демони… или богове! А ти, драги мистър Керъл, къде виждаш мястото си в това зашеметяващо бъдеще?

Агентът изсумтя и метна крака върху масата.

— Мора, скромността настрана, но имам уникални качества, които чудесно ме вписват в нарисуваната от теб прелестна картинка. Ще си намеря мястото, не се съмнявай. Първо обаче трябва да довърша нещо, ако благоволиш да ми направиш една дребна услуга…

— Зависи какво ще поискаш. Ето, ти вече знаеш толкова много, а интуицията продължава да ми нашепва, че не си докрай откровен.

— Е, да, намислил съм нещичко, но то не е особено важно за никого, освен за мен самия!

9

Остана за малко на Цербер при Куин и Дилън, които охотно приютиха Бура и Анджи, като прибавиха с удоволствие и двете деца на „близкия сродник“ към семейството. Дилън отбеляза с лека завист, че толкова лесни раждания не е виждала. А децата, заченати на Медуза, се родиха с типичните за унищожения свят особености.

Алтаварите тихомълком прекъсваха връзката на някои от бегълците с планетарните компютри и много се разстроиха, когато установиха, че макар микробите на Уордън да изпадаха в инертно състояние, все пак нямаха никакво намерение да унищожават и себе си, и своите носители. Или връзката между хора и симбионти беше още по-чудата, отколкото изглеждаше, или възникваше съвсем ново явление — непознат вид човек! Агентът много се надяваше, че Мора ще се постарае алтаварите да не се разстроят прекалено.

Докараха огромния стражеви кораб в Диаманта, между орбитите на Медуза и Момрат. Заеха се бързо да го превърнат в колосален космически завод. С неохотната помощ на алтаварите разработваха и нови находища по спътниците на газовия гигант.

И Думония имаше за какво да мърмори — в края на краищата го накараха да се обяви официално за Владетел на Цербер. Постара се веднага да прехвърли досадните дреболии на Куин Жанг.

Парк и Дарва отскочиха за кратка почивка на едно островче близо до брега на южния океан на Харон. „Мистър Керъл“ им подсказа идеята. Мора изгаряше от нетърпение да им предаде управлението на планетата. Вече имаше далеч по-важни занимания.

Кал Тремон също бе обзет от внезапна жажда за пътешествия. Заяви, че можел да се отбие чак до северния полюс на Лилит. После щял да си почине в тропиците при потомците на първите изследователи.

Накрая агентът отново се отправи към Харон, макар мнозина да го разубеждаваха. Тейлънт Ипсир бе настанил орбиталната си станция над планетата. Злобееше още повече отпреди, защото бившите му поданици се учеха да живеят без вездесъщите камери и микрофони.

С чувството, че повторно сънува същия кошмар, „мистър Керъл“ скачи совалката си с огромното космическо селище.

Светна сигналът за влизане във въздушния шлюз. Обля го синкавото сияние, само че този път без никакви последствия. Отдавна бе установил, че тялото му е претъпкано с изкуствените микроби, създадени от алтаварите. Нямаше как тепърва да станат още по-инертни.

Двама го посрещнаха зад втория люк.

— Име? — изръмжа единият копой.

— Луис Керъл.

— С каква цел идвате?

— Да посетя Първия министър Тейлънт Ипсир. В момента представлявам останалите Владетели. Имаме нужда от вашия превъзходен компютър.

Те се спогледаха разколебани и агентът реши да се смили над ченгетата.

— Повикайте Фалън. Тя знае какво да направи.

Отдъхнаха си и с удоволствие прехвърлиха нежеланата грижа на началството. Изчака търпеливо четвърт час, докато строгата жена благоволи да дойде. Познаваше я добре, а макар тя да не го бе виждала досега, знаеше достатъчно за него от Ипсир.

— Гледай ти кой ни гостува! Или си безнадежден глупак, или… закоравял наглец.

Той се ухили дружелюбно и успя леко да поразклати самонадеяността й. В този момент избръмча сигнал и по комуникатора се разнесе нечий глас:

— Администраторът Кунзер пристигна в Четвърти док.

Фалън се смръщи.

— Що за… Той пък какво прави тук точно сега?

— Защо не го попитате? — учтиво предложи агентът. — Всъщност аз го повиках. Идвам от името на другите трима Владетели, които взеха решение, и трябва да го съобщя на Ипсир. Хайде да вземем Кунзер и да отидем при Първия министър. Не ми се губи повече време.

Тя вдигна рамене.

— Както кажеш. Мисля обаче, че си се побъркал.

И Кунзер недоумяваше, но знаеше колко зависят в момента от сътрудничеството с другите Владетели. Затова не започна да се зъби. Изглеждаше доста изненадан да срещне „мистър Керъл“ в станцията, но и доволен. Агентът едва ли не четеше мислите му: „Мора явно е решил да се отърве от натрапника.“ Все пак двамата с Фалън се държаха любезно. Предвкусваха срещата му с Ипсир.

А Първият министър цъфна с вездесъщата си усмивката на политикан. В ъгъла на огромния кабинет Уби се излягаше на копринени възглавнички.

— Дочух за някакво решение на колегите ми? Било свързано с нашия компютър, така ли?

— Имат нужда от него. По-мощен няма в целия Диамант, недопустимо е да го прахосвате само за поддържането на тази станция. От Цербер са готови веднага да ви доставят друг, напълно достатъчен за нуждите ви. Работата в стражевия кораб напредва, компютърът ще е необходим там. А за да произведем още по-мощни машини, трябва първо да пуснем завода в кораба.

— Хм, твърде нахално е да решават такова нещо зад гърба ми — престорено изхленчи Ипсир.

Агентът вдигна рамене.

— Опитахме да се свържем с вас, но никой не отговори. Затова Мора изпрати мен.

Първият министър отново се усмихна приятно. „Май не ти е казал всички причини да си тук.“

— Е, принудата никак не ми допада, но няма как да се възпротивя, нали? Дано поне техниците от Цербер се справят със замяната, без да съсипят станцията.

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред.

— Вече познаваш Уби, нали? — внезапно попита Ипсир. „Мистър Керъл“ кимна засмян.

— О, да. И то твърде отдавна. Може би не знаете, Владетелю Ипсир, но аз бях Тарин Бул чрез процеса на Мертън.

Тейлънт Ипсир засия от радостна изненада, накрая избухна в неудържим кикот.

— Но това е приказно! Просто великолепно! — избъбри, задавен от смях.

— И дойдох не само заради компютъра — добави агентът. — Не ми харесва да бъда момчето за поръчки на Владетелите.

Първият министър не му обърна внимание. Обърна се към Уби и каза:

— Чу ли, скъпоценна моя? Преди ти си била той.

Жената изгледа смутено агента, но не продума.

— Уби? — повика я „мистър Керъл“. — Знаеш ли кои са тези хора? Ето го Хейвъл Кунзер, ето я и Суга Фалън, а този пък е Тейлънт Ипсир.

Очите й се разшириха още повече, устните й се отвориха леко. После сви вежди, тръсна глава и пак се вторачи в групичката.

— Реших, че или ще пукна, или ще стана Владетел на бегълците от Медуза — мило й обясни агентът. — Ще ми помогнеш ли?

Тя като че не го слушаше.

Откъсна главата на Тейлънт Ипсир, преди труповете на Фалън и Кунзер да паднат на пода.