Матрикант — книга втора

30.

Движех се из гъмжащите от народ улици на София, преметнал кожената чанта през рамо. Жената беше удържала на думата си и ми бе върнала скенера. Не ме беше страх нито от Компанията, нито от Божил. Дори не носех противопраховата си маска и ми беше странно. Усещането бе, сякаш ходя гол по улиците. Струваше ми се, че всеки срещнат се заглежда в лицето ми. Аз отвръщах дръзко на погледа и повечето от тях смутено извръщаха очи. Слабаци!

Над Централна поща се вееше същият огормен слоган „Равенството е живот“. Никой не беше задраскал думата „живот“. Равни ли бяхме наистина? Тези слаби, уязвими телом и смъртни, но хитри, дори подли същества. Тези, които вероятно бяха започнали вече, макар и неявно да се организират и планират нашето унищожение. А ако все още не бяха стартирали процеса, Агората щеше да се погрижи за това. Бяха ли в състояние хората да нанесат първия удар? Удар, който би гарантирал по-висок процент успеваемост. Все още имаха късмет, че матрикантите не осъзнаваха превъзходството си… все още.

Вмъкнах се в първата изпречила ми се телефонна кабина. Извадих брошурка от реклама на Компанията и набрах номера.

— Вашето бъдеще е с нас, добър ден! — гласът на операторката ми се стори познат.

— Предайте на Божил Герасимов, че Антон го търси. Ще се обадя отново след един час. Дочуване — затворих слушалката, преди изненаданото момиче да може да отвърне каквото и да е.

Поразходих се спокойно из района. Знаех, че наоколо дебнат агентите от Лицензионна полиция, но самият аз търсех контакт с Компанията, така че дори не си правех труда да ги търся с поглед, за да ги избягвам.

На площад „Славейков“ — някога своеобразен книжовен център, сега бяха разпънали палатките си неизвестни пришълци. По средата, на своеобразен площад на бивака им и в очертанията на някогашния фонтан, бяха скупчини остатъците от наскоро горяло огнище. Над него, на Х-образна дървена, грубо скована структура, вързан с верига висеше метален казан. Стените му бяха опушени до степен, да изглежда изцяло черен. Бяха вързали слабовата сива кранта за един от стълбовете за улично осветление. Конят бе осрал всичко около себе си и целият площад миришеше на конски фъшкии. С какво хранеха нещастното добиче, за мен остана загадка. Някъде наблизо би следвало да има и каруца, но не я видях. От същия стълб за осветление излизаше дебел черен кабел и изчезваше нейде из недрата на палатките. Предположих, че оттам дърпат електрически ток.

Хлапетата на пришълците се гонеха с гневни крясъци измежду краката на минувачите. Явно не можеха да разделят нещо, защото си го подхвърляха едно на друго, но от мястото, на което се намирах в момента, не виждах какво е то. Предположих, че е някаква плячка. Всички бяха боси, но явно не се притесняваха от това. Смело скачаха върху десетките отпадъци, търкалящи се по земята. Кожите на стъпалата им трябва да са загрубели до степен, да не усещат болка от одраскванията. Вероятно на това бих могъл да кажа адаптивна еволюция на организма. Притежаваха я всички животни, но и човекът не правеше изключение. Със сигурност имаше още накъде да се развива, или пък напротив? Дали организмът не бе започнал да се завръща назад, в етапите от своето развитие? Общите ни предци също са имали груба и дебела кожа на ходилата си, преди някой умник да навие сурова кожа върху тях и да я превърже около глезените си.

Беше изминало около час, откакто се обадих по телефона в Компанията, затова се завърнах в Централна поща. Наоколо имаше много хора, но аз, без да се притеснявам или крия лицето си, влязох. Бързо намерих свободна кабина и набрах номера. Вече го бях запомнил наизуст.

— Вашето бъдеще е с нас, добър ден! — отсреща вдигнаха почти веднага. Беше същата операторка отпреди час.

— Обажда се Антон — започнах направо, без никакви обяснения. Пред нея не бе и нужно да го правя.

— А, вие!? Момент… — в слушалката зазвуча за миг класическата мелодийка, но почти веднага бях прехвърлен на друга, вероятно вътрешна телефонна линия. Бяха очаквали обаждането ми.

— Антон? — гласът на Божил бе спокоен.

— Да, аз съм — потвърдих.

Мъжът оттатък мълчеше. Инициативата бе изцяло в мен, затова не чаках покана.

— Искам женски матрикант. След това ще изчезна и никога, по никакъв повод няма да чуеш за мен. Историята свършва дотук — изложих набързо исканията си. Това, което предлагах в замяна, не бе много, но за него може би щеше да бъде достатъчно.

Той се засмя и за миг си представих щастливото му лице. Бях му се набутал сам, без да искам никаква гаранция от него, че ще ме пусне да си замина. Засега бях оцелявал единствено защото навремето безпогрешно бях определил основната опасност, която застрашаваше свободата, здравето и дори живота ми, а това беше именно човекът, с който разговарях.

— Не искаш гаранция? — сякаш отгатна мислите ми Божил. — Обикновено не правиш така. Какво си намислил този път?

— Намислил? Ха-ха-ха — театрално и пресилено се засмях в слушалката.

Сигурно бе усетил фалша в гласа ми. Мигновено съжалих за това.

— Казах ти — трябва ми тяло на матрикант. Женско, при това с регистриран лицензен чип. За сметка на спокойствието ти. Смятам, че не е твърде голяма цена. Не мислиш ли? Не само за теб, но и за цялата ви индустрия.

Той мълчеше, разсъждаваше над думите ми. Това не му отне много време.

— Добре — отвърна, — ще го обсъдим, но смятам, че ще се договорим.

— Утре ще звънна пак — казах, преди да промени мнението си или да иска нещо друго от мен. Казаното засега ме устройваше. Затворих слушалката.

На връщане минах покрай импровизирания палатков лагер на площад „Славейков“. Децата бяха изчезнали нанякъде. Макар да беше пълно с граждани, стори ми се пусто и тихо. Конят също липсваше, но миризмата на конски фъшкии бе останала.

Запътих се към работния район на ченгето. Знаех отлично къде е той и бе достатъчно близо.

31.

В централната част на града със сигурност гъмжеше от скрити опасности за мен. Агенти на Лицензионна полиция, нелегални членове на Агората, съгледвачи на ченгето или просто отчаяни бандюги. На всичкото отгоре бе бъкано от камери за наблюдение, разположени на всевъзможни места. Някои от тях дори бяха прикрити, така че със сигурност не можех да ги избегна по простата причина, че не знаех къде са.

Сега обаче бих желал да попадна в полезрението на съгледвачите на ченгето, защото бях твърдо решен да се срещна с него. Не ми отне много време. Когато човек не се крие, има голяма вероятност на свой ред да бъде открит. Видях го — но с видима и странна за мен промяна в него. Лицето му беше подуто и зачервено на върха на бузите. В крайчеца на очите се бяха загнездили засъхнали жълти гурели, а под тях бяха избили моравосини сенки. Беше брадясал, недоспал и с много уморен вид. Подаде ми здравата си десница и ме придърпа към себе си в сянката на гранитната колона на вход от стара кооперация.

— Къде си се запътил така? В този район нямаш работа. Поне прикрий лицето си!

— Търсех те — отговорих направо.

— Така ли? — погледна през рамото ми към тълпата на улицата и после върна погледа си към мен. — Ето ме. И без рисунки можеш да ме намериш.

Не бях го открил аз, а той мен, но не исках да се заяждам. Не бе време за това.

— Вземи това листче и го дай на Ани — пъхнах в огромната му лапа сгъната на четири хартийка.

— Какво е това? — понечи да я разгъне.

— Недей! — хванах ръката му. — Не я отваряй тук! Дай я на дъщеря си. Ако нещо се случи с теб, да разгъне листчето и да отиде при жената, чийто адрес е написан там. Казва се Светла и със сигурност ще се погрижи добре за Ани. Бъди спокоен!

Някакви хора се скараха близо до нас и двамата трепнахме, като тревожно се заоглеждахме. Той беше притеснен и това личеше. Явно се криеше от нещо, но не сподели. От дългото време, прекарано в бягство, и развитата ми впоследствие мания за преследване бях наясно с това състояние и го разпознавах безпогрешно. Разбирах и притесненията му относно Ани. Тя не би оцеляла в този свят без закрила. Не бе подготвена за това.

Каращите се мъже млъкнаха или се отдалечиха от мястото, на което се бяхме прикрили, и отново настъпи онзи силен, но монотонен шум, тъй характерен за натоварените часове в големия град. В него имаше едновременно и всичко, и нищо. И радост, и тъга, и глас, и мълчание. И хора, и не-хора.

— Какво се е случило с теб? — подхванах, щом погледите ни се срещнаха отново.

— Не ти трябва да знаеш — отвърна лаконично, но имаше студенина в гласа му. Реших да не настоявам повече, а и знаех, че няма смисъл. Изглеждаше категоричен. Наистина не ми трябваше нова неприятност на фона на всички мои приключения.

— Ани добре ли е?

Той кимна и малко от малко лицето му постепенно започна да се прояснява. Бях уцелил лекарството, което би подобрило състоянието му.

— Тя е прекрасна малка принцеса — продължих да го лекувам.

— Единственият лъч светлина в иначе скапания ми живот — съгласи се бързо с мен.

— Щастливец си ти, да знаеш.

— Знам — отвърна вече в почти добро настроение.

— Сигурно затова си отговорен човек — заключих сякаш за себе си.

— Да, но защо реши така?

— Мислиш за бъдещето на Ани, затова. Една жена ми го каза и според мен е вярно.

Той се замисли за миг, почесвайки с показалец ушната си мида. Оттам се откъсна парче изгоряла кожичка и полепна на рамото му. Беше тънка и почти прозрачна, но на дрехата му изглеждаше като снежинка. До нея кацна още една.

— Права е, ама хайде стига философии. Тук не си в безопасност. Изчезвай!

— Изчезвам, а ти й предай листчето, разбра ли? — заръчах му на тръгване.

— А ти сложи маската на лицето си! — не ми остана длъжен той.

Запътих се към най-близкия хотел, който бях видял. Нямаше от какво повече да се страхувам. Или почти от нищо. Щях да наема стая, за да преспя, а на сутринта щях да пътувам за село Кладница. Там ме очакваше, завързано за въже на стар пресъхнал кладенец, малко метално куфарче.

32.

На следващия ден първата ми работа беше да се обадя по телефона в Компанията. Излязох от хотела и скоро открих телефонна кабина. Тя нямаше здрави стъкла и наоколо беше шумно, но можех, затиснал с ръка едното си ухо и сложил слушалката на другото, да чувам.

Божил ме очакваше и на момента бях свързан с него, без никакви пояснения и въпроси.

— Съгласни сме. Ще ти предоставим женски матрикант. Млад индивид, със сигурност ще ти хареса. Регистриран и с редовен десетгодишен лиценз. По-нататък ще се оправяте, както знаете. Сигурен съм, че можеш това.

— Ако не удържиш на думата си и се случи нещо с мен, други ще те намерят! — блъфирах.

— Да, знам — потвърди.

Подозирах, че бе разкрил опита ми за лъжа, но бе приел правилата на играта, която отдавна съществуваше помежду ни. Този път ми беше все едно дали е така.

— Ти само донеси транслатора, всичко друго е уредено. Адреса го знаеш, ще те чакам. Просто звънни пак на идване, за да те посрещнем. После изчезвате и край на всичко. За теб и за мен — многозначително допълни, преди да изключи линията.

Надявах се, че е човек на думата, макар че сега това се считаше за отживелица.

33.

Планът, който следвах, включваше да отида до тайното скривалище, където бях оставил транслатора с копието на мозъчната матрица на Таня, и да го взема с мен. Това бе нейната идентичност, затворена и готова за прехвърляне в тялото на матрикант.

Пътуването ми до село Кладница не бе проблем. Отидох на площад „Руски паметник“ и намерих същия шофьор, на когото бяха счупили задния прозорец на маршрутката при засадата в квартал Княжево. Днес беше петък и както бе казал миналия път, това беше един от дните, в които пътува до селото и обратно. Шофьорът, изглежда, също ме бе запомнил и ми се зарадва, сякаш бях стар клиент. Използвах благоразположението му и дори си уговорих с него да ме върне за половин цена.

Беше любопитен, но измина доста време, преди да се осмели да попита причината, поради която в един и същи ден пътувах и след това се връщах от близкото село до София.

Започна издалеко:

— С какво се занимаваш, бе, момче?

— Историк съм, ама нямам работа и се занимавам с разни неща. Поправям това-онова. Тук-там. Удава ми се.

— Историк, а? Брей, пък аз до четвърти клас изкарах в даскалото и таман да почна с историята, се отказах. За какво да си губя времето там? Да не би като се изуча, да прокопсам? И на мойте — двамата калпазани вкъщи, им казах — или даскало, или работа. Само си губят времето. А ти по каква работа се шматкаш по тия места, а?

— Забравих си инструментите миналия път — потупах куфарчето, подрусващо се на празната седалка до мен.

Той ме погледна невярващо и се наложи бързо да се поправя.

— Всъщност, не си ги забравих, ама трябваше да се изнасям набързо от къщата онзи път. Нали се сещаш? — смигнах му съучастнически. — Млада жена… с ревнив съпруг и любопитни съседи. Абе, какво да ти разправям, братче. Отървах боя.

Бях лаконичен и оставих всичко друго на неговото въображение. Това вече му хареса и човекът се ухили, извърнал цялото си зачервено и влажно лице към мен. За миг се уплаших, че ще излезем от очертанията на пътя, но той явно знаеше наизуст всяка дупка и всеки завой. Натискаше педалите и продължаваше да върти смело волана. Огромният му корем, показал долната си част изпод блузата, се друсаше ритмично в такт с някаква веселяшка песен за жени и вино.

— И как е? Струваше ли си тръпката, а? Кажи, де! — заразпитва, без да се притеснява от останалите няколко пътници.

— Уха-а. Яко беше, казвам ти — опитах се да вляза в неговия стил на изказ и мислене. Хората от неговата класа обичаха това. В очите му вече се бях превърнал в герой.

— Ех, само да бях по-млад аз. Само да бях — закани се неясно някому. — Как само щях… Булки, а? И ревнивци, а?

Не довърши, но подтекстът ми стана ясен.

— Ще ги… Мамка му! Един път се живее!

Колко малко му трябваше на човек, за да бъде провокиран! Колкото по-непосредствен беше човекът, толкова ефектът бе по-голям. Можех да го манипулирам и да го насочвам накъдето си пожелая.

След това се замислих за нещо друго. Започнах да се разколебавам за решенията, които бях взел. Този мъж изсипа поредната си закана просто ей така — както бе направил миналия път, когато съжали, че няма скенер за матриканти. И ако, не дай Боже, беше разбрал, че съм такъв — тогава какво следваше? Искаше му се да действа и със сигурност не бяха само празни приказки. Видях как светкавично бе извадил металния прът при атаката в Княжево. И сега можех да го видя, търкалящ се в краката му, увит в омазнен парцал. Агресията бе вкоренена сякаш генетино в човешкия род и чакаше и най-малкия, дори незначителен повод, за да избухне. И не бе само агресията, а онова, което правеше трудно, почти невъзможно съжителството на различните по мироглед индивиди. Сетих се и за алчния търговец на чипа, който се опитваше да направи удар, изнудвайки тези единици като мен — матриканти. Да се печели от нещастието на друг, каквото бе в моя случай, бе обичайната практика, движена от алчните човешки души.

Този едър и първичен в помислите си екземпляр бе типичен представител на ставащата все по-голяма част от расата на хомо сапиенс. Това ли бе расата, която претендираше да продължи своя диктат над майката Земя? Това ли бяха хората, призвани да запазят и предадат на поколенията своя ген? И най-накрая — техните наследници щяха ли да бъдат по-възпитани едни към други, за да намерят общ език? По-учени, за да превъзмогнат трудностите и изпитанията, на които бяха подложени вследствие нехайството на своите предци? Щяха ли да бъдат по-загрижени за това, което все още не бе унищожено, за да могат да го опазят? Съмнявах се. Не ми се искаше да си го мисля, но дълбоко се съмнявах.

34.

Облегнат с длани върху порцелановата мивка в хотелската баня, съзерцавах отражението си в току-що избърсаното от влага огледало.

„Защо съм тук?“

Спомних си деня, в който видях настоящата си биологична обвивка за първи път — бях още в старата си квартира и бях младия и енергичен Антон. Съвършеното човешко тяло. Тази свежа и непомръкваща с годините кожа, с отворени от водните пари дишащи пори. Бистрите, снежнобели очни ябълки около сините очи. Здравите обли рамена, даващи начало на мускулести, но не прекалено издути ръце. Равномерно повдигащите се плоски гърди, украсени с къси черни косъмчета. Там някъде, под тях тупти като машинка на постоянно навит механичен часовник и моето ново сърце. В този момент бях спокоен и затова не можех да усетя ритъма му, но знаех — ще ми служи добре толкова, колкото аз пожелая това. Никаква следа от промени. Поне не видими. Биологичната ми възраст беше четиредесет и три години, последните десет от тях — затворени в тялото на матрикант. Със сигурност в човешкото тяло на тази възраст би трябвало да има такива. Никави бръчки, посивели косми, бодежи от вътрешните органи, затруднение в движението от износени стави или каквото и да е нормално за тази възраст неразположение. Дори зрението и слухът ми си оставаха на едно постоянно и високо ниво. Прелест! Мечта!

„Какво все пак промени в мен тази външна биологична обвивка? Нима вече бе променила съзнанието ми и следователно предопределяше действията ми?“

Пуснах водата, сложих тапата на канала и изчаках да се напълни почти до горе. Бръкнах с шепи, извадих ги и наплисках очите си. Водата се стече по лицето ми и закапа по гърдите. Наведох се и още два пъти измих очите си. После изправих глава и през стичащите се капки по клепачите се загледах в огледалото. Отначало не виждах нищо, после се появи размазан образ, който постепенно придоби ясни очертания. Отсреща сякаш ме наблюдаваше друг човек. Бях пак аз — но някак пречистен. Загладих назад полепналия черен кичур коса и отново открих широкото си бяло чело. „Не“ — помислих си. Човек с такова излъчване не можеше да бъде лош в помислите си. Човек с такова излъчване не може да бъде лош и в действията си.

„Каква е моята мисия?“

Закачих обратно на врата си връвчицата с ключето от куфарчето с транслатора.

Обърнах се и излязох от банята. Доближих до тясното легло. Върху него лежеше захвърлен непрозрачен плик. Разтворих го и извадих оттам бялата риза, която купих вчера от магазинчето, близо до хотела. Навлякох я и я закопчах плътно до горе. Тя полепна на някои влажни места по кожата и посивя. Неогладените й ръбове очертаха голями плочки и заприличах на голяма шахматна дъска.

35.

Когато отивах към института на Компанията, бях уверен и съвършено спокоен. За последно бях крачил по тази улица преди десет години. Тя беше все същата, но когато доближих сградата, отбелязах, че тя се бе променила. Беше някак си „пораснала“, или поне ми изглеждаше отвън. Придобила внушителен вид с новите си размери по височина, със сигурност имаше не само външни промени.

Закапаха едри капки дъжд и инстинктивно вдигнах поглед. Там, на неголяма височина, точно над мен бе надвиснал въздушният кит. Тъмната му и мокра повърхност лъщеше като осеяна с люспи на влечуго кожа. По навик бързо сведох поглед и не успях да видя има ли човешки глави в увисналия под него кош. Забързах ход към целта.

Когато се появих на входа на института, с куфарчето в ръка, там вече ме очакваха. Явно отдалеч ме бяха забелязали — видях едър мъж да се показва от вратата, а после влезе вътре и я остави отворена. С първите ми крачки във фоайето той затвори вратата зад гърба ми и бързо застана до рамото ми.

— Да вървим — подкани ме той, без да се представя.

— Аха — съгласих се, — накъде?

Въпреки че имах дълги престои тук, не можех да се ориентирам. Наистина промените, които бяха настъпили тук, бяха забележителни.

— Оттук. Следвай ме!

Преминахме покрай кръгла рецепция, облицована от бял камък, зад която с неприкрито любопитство ни наблюдаваше млада служителка. Реших, че това бе операторката, която отговаряше по телефона. Стигнахме асансьорна врата и мъжът натисна бутона за повикване. На дисплея светеше цифрата четири, така че се налагаше да почакаме слизането на кабината. Не смеех да гледам човека до мен, а куфарчето преместих в другата си ръка, далеч от него. Сега тялото ми беше преграда между тях. Той не се бе и опитал да ми го отнеме, но аз стисках здраво. Просто така — за всеки случай.

— Ти си легенда сред нас — продума изненадващо мъжът. Беше снишил гласа си така, че едва долових думите му. Обърнах се към него, но той продължи да гледа право пред себе си. Бързо извърнах глава напред, така че ако някой ни наблюдаваше в този момент, да не заподозре, че разговаряме.

— Единственият останал независим — продължи той. — Те ще те унищожат. Няма да те оставят. Докато те има, ще имаш и последователи. Аз и моите другари обаче няма да позволим да изчезнеш, да знаеш.

— Кои вие?

В този момент кабината спря и вратата автоматично се отвори. Влязох, а той ме последва. Натисна бутона за етаж четири и вратата се затвори, като скри любопитно следящото ни лице на служителката от рецепцията.

— Матриканти — отговори на въпроса ми той.

Видя изумлението ми и продължи:

— Спокойно — тук няма микрофони. Събираме се всяка събота сутрин… Мястото е старата минерална баня на Овча купел. Сигурно я знаеш.

— И защо банята?

— Ами, знаеш ли… Някой от нас каза, че има нещо в тези места. Някои от древните държави, издигнали се до размерите на империи, са имали такива традиции. В баните им, с блестящи от чистота влажни тела и избистрени от парите съзнания, първенците им решавали важни държавнически дела. Било един вид място за особен вид социално общуване. Наистина е така — завърши обяснението си той.

— Аха — кимнах, — и подходящи места за планиране на комплоти.

Той сбърчи чело.

— На следващата сбирка ще им разкажеш за моето идване тук, нали? Обещаваш? — сякаш го заклех.

— Обещавам — изглеждаше объркан.

Асансьорът бе спрял и вратата откри пред нас къс, но широк коридор. В края му, в рамката на отворена метална врата разпозах фигурата на Божил. Той се усмихна и махна дружески към мен.

— А сега изчезни оттук. Възможно най-бързо, разбра ли? — изръмжах аз.

— Разбрах — обърна ми обидено гръб.

Правех го за негово добро, но той не разбираше причината. За съжаление нямах време за обяснения. Едно разкритие обаче беше страхотната новина за мен — бях се превърнал в легенда. Свободолюбието ми, упоритостта и жаждата за живот ме бяха издигнали на пиедестал из останалата матрикантска общност. Разбира се, за тези, които бяха посветени в тайната. Бях се превърнал в нещо като символ, а този символ би бил последван от останалите във всяко едно негово начинание. Дори във война.

Усмихнах се на Божил и тръгнах към него. Погледът му се сведе и се спря върху куфарчето в ръцете ми.

— Най-после — подхвана той. — Не си забравил откъде започна всичко. Бих казал, че се върна в „родната си къща“, но знам как ще реагираш, затова си го спестявам.

— Вече го каза! — сопнах му се.

— Казах, че няма да го кажа — не се предаваше той в този лек спор. Опитваше се да наложи психологично предимство. За негово съжаление не беше успял да се справи. Инстинктивно прекара пръст върху едната, а после върху другата си вежда.

Въведе ме в огромна, добре осветена от луминесцентни тела зала, без прозорци. От двете й страни бяха подредени в редици метални кушетки. Върху тях, покрити до раменете, неподвижно лежаха телата на голи хора. Мъже и жени. Лицата им бяха почти толкова бели, колкото чаршафите, с които бяха завити. Босите им крака бяха необичайно за неподвижно тяло изправени нагоре. На палците, завързани с канап, висяха малки етикети. Мястото приличаше на морга, но знаех, че това не бяха хора. Пред мен бяха подготвени за транслиране на човешки идентичности тела на матриканти.

— Както ти обещах, Антоне, това е моята част от уговорката — махна с ръка към едната редица. — Виждам, че носиш транслатора, така че избирай си красавица. Има достатъчно.

Внимателно положих куфарчето върху метална маса пред изпитателния поглед на Божил. Той не изпускаше нито едно мое движение. Бръкнах в пазвата си, за да извадя ключето, висящо на врата ми. Точно до него напипах металното кръстче, закачено на тънка верижка, но него оставих на мястото му.

— Знаеш ли защо при наличието на толкова много открити екзопланети все още човечеството няма контакт с извънземни раси? — вдигнах поглед, за да срещна очите му.

— Кажи, щом знаеш — отвърна на погледа ми, а гласът му леко потрепери.

— Защото преди да успеят да излязат от собствената си звездна система, се самоунищожават, затова. Защото при изключително висок темп на развитие на науката, технологиите и техниката, съзнанието на разумните биологични единици изостава драстично. Казано с прости думи — не са готови и се получава страхотен дисбаланс.

Може би Божил не разбра мисълта ми или просто не бе заинтересован да коментира, но аз продължих:

— Вероятно не знаеш за експериментите на двама военни инструктори — Емилиян Шулц и Хенрих Вернер, а би трябвало. Било е отдавна, а и документи сигурно трудно ще се открият, защото вероятно е било нещо секретно. Сега още повече е невъзможно, след като Мрежата не функционира. При техния експеримент се е получил същият непреодолим дисбаланс и операцията, която подготвяли е била провалена.

Божил сбърчи добре сресаните си вежди и се замисли. После погледна към мен и в тъмните му очи проблесна искра. Нещо във формулировката ми за липсата на контакт с напреднали цивилизации го бе впечатлило. А може би имената на Шулц и Вернер не бяха непознати за него? Дали наистина не бе запознат с тяхните опити и операция „Пан“? Не знаех, но виждах, че в него има някакво вътрешно напрежение. Напрежение, което едва ли бе породено само от моите думи, но със сигурност бе здраво разтърсен. Въпреки това напълно осъзнавах факта, че едва ли би направил нещо различно от това, което правеха досега. Беше твърде късно.

Извадих ключето над яката на бялата си риза и после го издърпах над главата си, за да го сваля. Вече бе в ръката ми, но беше толкова малко, че остана почти скрито. Кожената връвчица остана да виси изпод дланта ми. Погалих повърхността на куфарчето. Пръстите ми едва усещаха тънките ръбове на залепения хартиен надпис „Инструменти“.

Изправих глава и погледнах към Божил. Очите му бяха широко отворени, втренчени в лицето ми. Аз отвърнах на погледа му. Не зная дали разпозна силата на звяра в мен. Звяр, който те сами бяха създали в стремежа си не за надмощие над природата, а за печалба. За трупане на капитал. Това обаче вече нямаше значение. Расова война между хора и матриканти не бива да има. Поне засега. Единственото, на което се надявах в този момент, бе примерът ми наистина да достигне до когото трябва. Някой трябваше да разбере посланието, което изпращах. Там, под влажните сводове в старата баня на Овча купел.

В този момент бях спокоен и вдишвах на дълбоки порции. Насладих се на свежестта на озонатора, монтиран в помещението. Беше с дъх на пролет или поне такава асоциация извика в съзнанието ми. Протегнах ръка към гърдите на Божил. Той също вдигна своята. Пръстите ни се докоснаха във въздуха и усетих студенината на връхчетата му.

„Помисли ти какво можеш да дадеш на другите“, беше казала хазяйката.

С другата си ръка бавно повдигнах вече отключения капак на куфарчето. Отвътре към лицето ми изхвърча огненият език на възпламенения тротил, който сам бях подготвил, и в миг всичко се разхвърча на съставните си части.

Най-после бях свободен.