Матрикант — книга втора

18.

Този ден бе започнал добре. Необезпокояван от никого, можех да се излежавам до късно и с удоволствие се възползвах от това. Нахраних се под одобрителния поглед на хазяйката. Помислих си, че е редно да й оставя допълнително пари към наема, защото тя ме гощаваше при всеки удобен момент. Загадка за мен остана начинът, по който се снабдяваше с добри хранителни продукти, а те несъмнено бяха такива. Кога излизаше да пазарува, също не разбирах. Странна история, но в момента това не беше проблем за мен и просто приемах нещата за даденост.

След като й помогнах да разтреби масата, благодарих и казах за намеренията си да изляза, за да си търся работа. Разбира се, не това бе целта ми, но тази малка лъжа бе необходима. Не бе любопитна, а и аз не й дадох повод да си задава въпроси. Предложих да напазарувам, но тя с усмивка отказа.

Пред входа на кооперацията сложих маската на лицето си и поех по улицата. Бързо стигнах до района, който ченгето обхождаше и забавих ход. Щях да започна от хотелите. Планът ми бе прост — ще се навъртам около тях и ще ги наблюдавам скришом. Все от някъде ще се покаже.

На отсрещния тротоар, помежду два разминаващи се автомобила забелязах нечий интерес към мен. Момче на около петнайсетина години се бе изравнило с мен и очевидно вървеше със същото темпо. Беше нахлупило бейзболна шапка и изпод ниско спуснатата козирка не можех да определя накъде е насочен погледът му, когато извърташе главата си към моята посока. Дали не си въобразих? Намалих крачка и спрях, за да огледам мръсна витрина на магазин за чанти. Не се бавих много, но когато отново тръгнах, хвърлих поглед — и той беше там. Носех маска, така че едва ли ме бяха разпознали на камерите. Тогава как? Преследвач ли беше това или случайно съвпадение?

Параноята от изминалите години си казваше думата. Почувствах панически пристъп. Усетих сърцето си да ускорява своя ход. Започнах да обмислям възможните изходи от създалата се ситуация. Разделяше ни натовареното движение на улицата по това време, но не знаех дали няма компания от тази страна на тротоара. Заоглеждах мрачните входове на кооперациите, за да избера някоя от тях. Там със сигурност има вътрешен двор, а може би ще мога да прескоча в друг и така да изляза на съседна улица. Макар и недобре обмислен, все пак това беше някакъв изход, поне в този момент. Имаше шанс. Дори да нямаше възможност да изляза на друга улица, бих могъл да се скрия от преследвача си, поне докато обмисля какво друго да направя.

Спънах се и за миг изгубих равновесие. Направих няколко бързи крачки почти приведен на две. Когато възстанових стабилността си и вдигнах глава, на отсрещния тротоар бе пълно с бързащи хора, но от момчето — нито следа. Пулсът ми започна да забавя своя ход. Изглежда, бях си въобразил. Доближих се плътно до някаква жена и се опитах да я следвам в нейното движение, за да наподобяваме двойка.

Внезапно две силни ръце ме издърпаха от тълпата и аз се озовах притиснат до стената на някаква кооперация. Остър ръб опря гърба ми, точно между плешките. После мъжът, който ме бе отмъкнал, ме сграбчи за гърлото, а с другата ръка натисна силно гърдите ми. Ръбът в гърба ми се заби дълбоко и болеше ужасно.

— Оп-паля! Кой ни е дошъл на гости! Това лице и — свали със замах маската от лицето ми и разголи шията — този белег на гушата… Дълго време не сме се срещали, май. Къде е Таня? Да не я направи порядъчна домакиня? Ха-ха-ха!

Изпод рунтавите вежди очите на ченгето се бяха вторачили в мен. Насълзени и помътнели, с гъста плетеница от червени жилки в краищата. Очи, сякаш събрали в едно мъка, умора, че и инат за живот в дълбоките си кладенци. Лицето поразително приличаше на рисунката, която все още бе във вътрешния ми джоб. Започнах да се задушавам, а образът — да се размива.

— Че и художник си намерил, а? — поразхлаби малко захвата на пръстите си, но само дотолкова, колкото да си поема въздух.

— Чакай! — изхриптях в опита си да се освободя и инстинктивно хванах китката му.

— Тръгвай с мен! — освободи гърлото ми, но мощно ме подхвана под мишница и почти отлепи краката ми от земята. — Да не правим циркове тук.

Гърбът ми се отлепи от стената с острия ръб и болката между плешките приглуши силата си.

Тръгнах покорно, така че той поохлаби малко хватката на мишницата ми.

Хората, вероятно, не обръщаха внимание на сцената, в която попаднах. Тези неща не бяха рядко явление и вероятно изглеждаше като лична саморазправа. Така че, необезпокоявани, тръгнахме в посоката, в която ме поведе. Обзеха ме смесени чувства. Нямах представа как ме бе открил, но може би отново бях сгрешил някъде. Прекалено много станаха тези грешки. Аз, разбира се, исках среща и търсех този човек, така че случилото се бе успех за мен и напълно в духа на плана ми, но фактът, че той ме откри пръв, ме смущаваше сериозно. Можеше сега да съм в ръцете на Божил, а това означаваше сигурен край — за мен, но още по-лошо, край за любимия ми човек.

Докато се движехме заедно, изведнъж проумях. Той бе споменал думата „художник“, така че или от него, или от клошарите — просяци, на които бях показал портрета му, е дошло предупреждението, че някой го издирва. Съжалих, че бях сритал онзи дрипав нещастник на земята. Но кой ли бе издайникът? От него трябва да е получил и точното ми описание. Ядосах се, че не бях сменил дрехите си. В този ред на мисли реших, че най-вероятно бе художникът. Той безспорно имаше набито око, а и сигурно по някакъв начин считаше, че приятелството с полицая за в бъдеще ще му е по-полезно от случайния клиент.

Дали ченгето не къташе в джоба си мой рисуван портрет — дело на същия художник? Ако е така — той просто се бе възползвал максимално от ситуацията. От мен парите, а от ченгето — благоразположението за бъдещето. А може би и за миналото? Да, най-вероятно е така. Художникът познаваше полицая от преди и с нещо са били обвързани.

Изведнъж картината изцяло ми се изясни — ченгето бе създало мрежа от информатори. Ето защо момчето, което видях на отсрещния тротоар, ме бе последвало успоредно на пътя ми. То беше виждало предполагаемата рисунка, изготвена от художника. Вероятно имаше и други информатори, но то първо бе попаднало на мен.

Приех това заключение за окончателно и се успокоих. Не съм засечен от наблюдението на Божил и Компанията. Засега информаторската мрежа на ченгето бе по-ефективна от видеонаблюдението и агентите на Лицензионна полиция, които несъмнено обслужваха Компанията.

Със свободната си ръка се опитах да сложа отново противопраховата си маска, но ми бе трудно и не успявах. Ченгето видя това, прояви мъдрост и без да пита защо, освободи другата ми ръка. Изчака да си сложа маската и пак ме подхвана — този път не стискаше силно. Наведох глава. Надявах се да не попадна в разпознаваем кадър в окото на някоя от многобройните обществени камери, до които, не се съмнявах, имаше достъп Компанията. Движехме се като двама стари познати. Той — с усмихнато лице, аз — леко приведен към рамото му, сякаш му говорех. Не бързахме много, тъй като полицаят накуцваше. Не бях забелязал това при предишните ни срещи в нашето общо минало.

Отведе ме в малка квартира, близо до хотела, който бях ползвал преди десет години. Помнех добре този район на града — не се беше променил. Поне видимо.

Още щом влязохме, ми даде знак да остана до вратата, а той побърза да дръпне завесата на прозореца. Тя бе достатъчно прозрачна, за да пропуска светлина, така че ченгето не запали лампата. Посочи свободен стол, а сам се отпусна тежко на друг и започна да разтрива с кръгови движения дясното си коляно. Прави го известно време и лицето му започна да се отпуска.

— Така-а — каза най-сетне, — значи това пак си ти.

— Аз съм.

— Търсиш ме, така ли?

— Да, както си разбрал вече.

— Не вярвах, че ще оцелееш — усмихна се той. — Всичките тези години… Но явно съм те недооценил. Какво искаш?

Макар и с леко отклонение, всичко се подреждаше така, както го бях замислил. Имах срещата, която исках, така че пристъпих по същество.

— Трябва да се свържа с едни хора и мисля, че можеш да ми помогнеш. В замяна ще си получиш своето.

— Аха, ясно. Пак опря до „корумипраното ченге“, както ме нарече преди години. Така ли? — не изглеждаше щастлив от това заключение.

— Е, не съм казал така — опитах да потуша нещата, — просто ще си платя услугата.

— Нека ти кажа нещо, господично! — лицето му бе почервеняло. — Правя това, което се иска от мен — чистя улиците от боклуци. Разправям се ежедневно с боклуци и дори когато легна да спя — пак сънувам боклуци. Разбра ли? На всичкото отгоре, за да съм на тази позиция, играя по единствените възможни правила. Правила, измислени не от мен обаче. Запомни това, момче! Корупцията не зависи от характера, нито от морала на човек, а от условията, в които попада. Никой не се е родил корумпиран. Нима не искам да съм чист като Христос? — разпери театрално ръце. — Искам, разбира се, но за да живея в света, в който съм роден, и да работя това, което мога… Над мен има друг, на когото се отчитам, той пък се отчита на друг и така — до самия връх. Представи си пирамида и аз съм само в основата й.

Изчаках безмълвно да свърши своята своеобразна изповед. След тези думи на него видимо му олекна.

— Какви са тези хора? — продължи вече с по-мек тон.

— Тези хора имат достъп до матриканти, а на мен ми трябва такъв. Трябва ми тяло, но без инсталирано нечие човешко съзнание. Заготовката само.

— Знаеш къде е продавачът, дори мисля, че лично го познаваш — присви очите си ченгето и лицето му придоби азиатска форма. — Забрави ли?

Знаех, че вече се е досетил за какво го моля, но искаше да си поиграе с мен. Реших да не му доставя това удоволствие, да съм директен и да си спестя неудобството.

— Хм. Не тези матриканти, давани на лиценз от Компанията, макар че не бих имал против. Търся един от тези, които се издирват от Лицензионна полиция. Има едни хора… там… в Княжево. Някаква група.

— Това са глупости! — изведнъж стана сериозен. Сви юмруци и краката му потрепериха нервно. — Приказки на тези измекяри от Лицензионната. Разправят ги, само и само да получат финансиране и да се бъркат в чуждите дела. Смучат стотици хиляди от наивниците, дет’ им вярват. Няма такива неща на черния пазар. Никой не притежава апаратурата, с която осъществяват преливането на матрицата на мозъка. Виж, чип мога да ти уредя. Човекът е точен, ама е скъпчия, да знаеш.

— Какъв чип? — не бях чул за него.

— Чип като чип — отговори бързо. — Не разбирам от тия работи, ама знам, че се продава. Имплантира се на мястото на стария и всичко в базата им данни става окей. Докато разкрият измамата, минава дълго време. Възможно е да действа дори години. Десет пъти да те проверят от Лицензионна, може десет пъти да си окей. Обаче не знаеш кога ще им свирне скенерът и ще разкрият несъответствието.

За такова нещо не бях мислил, а ето, че само се появи. В моя случай, като бонус, можех да контролирам валидността на чипа посредством скенера, с който се бях сдобил неотдавна.

— Искам го.

Той се облегна назад и ме преценяваше няколко секунди. Измерваше ме от глава до пети и ми стана неудобно.

— Ти нали разбираш, че ако ме видят с теб, ще загазя — наведе се и приближи лицето си към мен. — И този път не само крака ми ще пострада.

— За парите — колкото трябва, толкова.

— Абе, парите… — недоизказа се той и махна с ръка, така че не разбрах мисълта му.

Ченгето изпъшка, стана и започна да шари зад гърба ми. Не разбрах защо се бе изнервил така внезапно. Паркетът скърцаше под тежкото му тяло — напред-назад, напред-назад. Сега накуцването му се чуваше отчетливо. Стигна до прозореца и леко открехна тънката завеса. Загледа се навън. Преценяваше обстановката и рисковете по някакви свои критерии. След малко пусна обратно завесата, приближи към мен и твърдо каза:

— Ще го направим!

— Благодаря! Аз съм Антон — протегнах ръка.

Той я изгледа мрачно, но не я пое.

— Наричай ме както искаш. Впрочем, дай ми рисунката!

Протегна ръка и знаех, че не мога да откажа, нито да излъжа, че не я нося. Извадих я от вътрешния си джоб. Той я взе, погледна я и след това накъса плътния картон на десетки малки парченца. Пусна в джоба на якето си остатъците от това, което допреди малко беше неговият портрет, и ме подкани да ставам.

— Утре, осем часа вечерта. Улица „Лавеле“ 10. Увери се, че си сам и не водиш опашка. Има черна метална пощенска кутия. Отвори я, няма да бъде заключена, и ще намериш бележка с указание къде ще те чакам.

Кимнах, че съм разбрал.

Той излезе пръв и се забави около минута, после протегна ръка и ме издърпа навън. Малко по-късно се разделихме.

19.

На връщане реших да изразя уважение и благодарност към хазяйката и купих хляб, две рибени консерви, кутия билков чай и малка бисквитена торта. Доволен от себе си, се прибрах в квартирата. Бях с приповдигнато настроение и обнадежден от срещата си с ченгето, на което и досега не бях разбрал името. Макар да не ми обеща помощ за намиране на тяло на матрикант, както исках, снабдяването ми с чип, за да ме легализира при една евентуална проверка, бе нещо много-много важно за мисията, която бях поел пред себе си. Постепенно нещата се движеха в точната посока, а бяха изминали само няколко седмици от моето появяване в града.

Хазяйката, също в добро настроение, ме посрещна с нескрита радост:

— Слушай, не трябваше да се харчиш. Поне докато не си намериш работа. Всъщност това може да се промени много скоро.

Докато си събувах обувките в коридора, тя отнесе продуктите навътре. Оттам долетя гласът й:

— Я, чак пък торта! Да не би да имаш повод?

— Не. Аз… просто така.

— Да направя чай? — предложи тя, когато се появих на вратата в кухнята.

— Може — съгласих се.

— Сядай, сядай — посочи единия от столовете край масата.

В следващите няколко минути наблюдавах действията на жената. Донякъде заприлича на майка ми, каквато я помнех от детството си. Плавни движения, но въпреки това съсредоточени и бързи. Знаеше какво върши и го бе вършила милион пъти — налива вода в чайника, посяга и завърта ключа на печката, изважда чаши и чинийки от бюфета, подрежда ги на масата, после захарницата, две лъжички… Можеше да го направи с вързани очи и въпреки това щеше да бъде перфектно. Ето така, според мен, трябва да протича животът на всеки индивид — всичко да е подредено и предвидимо за нещата, от които зависи оцеляването му, а той да може да надгражда интелектуалните си потребности. Така, както навремето ги бе описал Ейбрахам Маслоу с прочутата си пирамида на йерархичните потребности на човека. Когато фундаментът от жизнените нужди на индивида е задоволен в достатъчна степен, то започва духовното надграждане и в крайна сметка на върха на виртуалната пирамида стоят самоусъвършенстването и себедоказването.

— Имам чудесна новина за теб — прекъсна мислите ми жената, разливайки горещата течност по чашите.

— Така ли?

— Да — потвърди тя и приседна на крайчеца на стола си.

Придърпах чашата пред себе си и я вдигнах — чаят беше горещ и ароматен. Макар да можех да издържам без храна и течности много по-дълго време от хората, тези малки радости, каквато е пиенето на добре приготвен чай, наистина имаха значение за мен. Тя, разбира се, не знаеше това, но аз й бях благодарен. Най-вече за отношението й.

— Не съм ти споменавала, но имам приятели, които също имат приятели.

Не разбрах какво иска да каже, затова не реагирах веднага, а отпих малка глътка. Както и очаквах, според аромата от па̀рите, чаят бе великолепен. Имах желание да затворя очи от блаженство. Мозъкът ми се зае да превежда думите й, но някак си не уцелваше пътя към това. Имаше скрит за мен текст.

— Та, какво за приятелите? — попитах веднага щом се насладих на първата глътка.

— Може да започнеш да стажуваш в една малка политическа формация, ако все още желаеш това. Виж как стоят нещата там и сам ще решиш, искаш ли да продължиш.

Бях отпил нова глътка и сега чаят изгори хранопровода ми. Дали бях загазил? Във всеки случай не трябваше да разкривам пред нея неща от живота си. Това, с приказките ми пред нея — че търся или имам нещо общо с политиката, не беше добра идея. Сега ситуацията налагаше да взема бързо решение. Изглежда, нямах друг избор, освен да се съглася. Може пък да извлека ползи. Мисля, че след като не декларирам, че съм правоприемник, то няма опасност да ме проверяват за валиден лиценз. А и предполагам, въпреки всички тези глупави лозунги „Равенството е живот“, хората не биха допуснали матриканти да влязат в политиката. В нечия партия. Освен… Освен ако самите те — самите матриканти, не учредят такава!

— Чудесно — казах.

— Чудесно, нали? — зарадва се и тя. — Ще те пратя при тях.

Продължихме да пием чай и да бъбрим за други, несъществени и отвлечени работи, а когато свършихме и понечих да стана, се обърнах към нея:

— И какво ще поискаш в замяна? — това бе директна отправка към предишния ни разговор, когато засегнахме политиката. Тогава тя се усъмни, че може да се прави нещо в политиката, без да се поеме ангажимент към някого. Било то на основа финансиране или друг вид помощ.

— Ох, детето ми! Приеми, че има и такива хора. Бъди свободен в избора си.

Въпреки че усетих болката в гласа й, не успя да ме убеди в искреността си.

Затворих се в стаята и се метнах на леглото, загледан в тавана. Не желаех да преразглеждам плановете си и трябваше да се срещна с ченгето. Нужен ми бе чип, който да ми даде спокойствие, и това бе приоритет. Не след дълго затворих очи, дишането ми се забави и неусетно се пренесох в света на всевъзможното.

20.

Този сън се повтаряше отново и знаех как ще завърши. Дежа вю. С Таня летяхме устремени в пространството, леки и волни, но бързо осъзнах, че това не беше полет, а всъщност плувахме в топли разпенени води. Бяхме се хванали ръка за ръка и без особени усилия порехме спокойните води на езерото, чийто край не можех да видя. Изпаренията замрежваха погледа ми, но въпреки това, извърнат назад, можех да различа разперената й във водата бяла туника. Тя образуваше зад тялото на момичето своеобразен шлейф, провлачен толкова назад, че краят му се губеше.

Изведнъж лекотата, с която се движехме до този момент, ме напусна, краката ми натежаха и аз започмах да потъвам. Стиснах ръката на Таня и тя започна да ме дърпа в борбата си да ме съхрани на повърхността. Ръката й започна да расте от рамото и да се разтяга, подобно тънък ластик, а тялото й бързо да се отдалечава от мен. Това се случваше толкова бързо, че скоро я изгубих от поглед. Пропадах в тъмните дълбини, стискащ здраво тънката длан на Таня, и се опитвах да ритам с крака, за да се върна при нея, но не успявах. Виках я, а в ответ чувах нейните тихи вопли някъде далеч, далеч. Пропадах и пропадах, докато стигнах твърдо дъно.

Краката ми се подкосиха и ударих колена, но се съвзех и бързо се изправих. Напрегнах всички сили, които бяха останали в мускулите ми, и с двата си крака се отблъснах от дъното. Това даде очакван резултат. Заиздигах се устремно, следвайки гъстите мехурчета въздух, докато отново стигнах до реещото се тяло на момичето. Тя извърна пребледнялото си лице към мен и се усмихна. После помаха с ръка със свободната си ръка и я протегна към мен. Протегнах и аз моята… когато осъзнах нещо. Нещо странно се бе случило, докато бях в бездната.

Стреснах се и скочих в леглото — лицето на Таня, онова лице, което толкова пъти бях милвал насън и наяве, бе непознато за мен. Беше пак тя, но в друг образ и друго тяло.

Сега можех да разбера какво ме бе събудило. Някакви крясъци, от които разбирах само думата „Край!“. Скокнах от леглото и започнах да се обличам. Крясъците се усилиха и побързах да изляза от стаята, влачейки панталона по земята след себе си. Бях успял да обуя единия си крак, но другият крачол ме спъна, като едва не паднах в коридора. Подпрях се на шкафа, като съборих старата снимка на хазяйката — тя позираше с колегите си по работа. Пресегнах се — рамката на снимката не беше счупена. Не бях забелязал преди, но жената я беше откачила от стената и я беше сложила на шкафа. Закачих снимката на стената и после обух другия си крачол на панталона.

Отвън крясъците продължаваха, като този път чувах повече думи. Със сигурност отличих „копелдаци!“ и „завинаги“. Чувах глухи удари и тропот. Помислих, че може да са ритници по стената. Уплаших се за вратата на квартирата. От кръста нагоре бях гол, така че грабнах якето си и се загърнах с него. Сега придобих горе-долу приличен вид и реших да действам. Изглежда, хазяйката отсъстваше в този час. Отворих външната врата — пред нея видях двама души. Бяха мъж и жена. Мъжът — разгърден, с почервеняло кръгло лице и разпенена уста, бе стиснал под мишница лъскав преносим компютър. Опитваше се да се отскубне, за да слезе надолу по стълбището. Жената, вкопчена в ризата му, се опитваше да го спре. Двамата надаваха силни викове, които отекваха по стълбите. Мъжът се извърна и замахна към жената, която затвори очи, но не изпусна ризата му. Влачеше се като куче на каишка подире му.

Краката ми бяха боси и усетих студа на мозайката в коридора. Стъпих с двата си крака върху гумената стелка пред вратата. Така беше по-добре, но за кратко, защото грайферите й започнаха да ме убиват и като клинци безпощадно се набиха в петите ми. Пристъпих встрани с ходилата, за да преместя точките на натиск.

В този момент мъжът ме забеляза и насочи гнева си към мен:

— К’во, бе? К’во зяпаш? Хайде, прибирай се!

Реших, че не бива да се забърквам и се обърнах, за да си вляза обратно, но в този миг жената се намеси:

— Моля ви, помогнете!

— К’во го молиш, ма? — обърна се към нея и пак замахна, но отново не я удари. Тя се сви като коте, но стискаше ризата му. Със сигурност платът бе започнал да се прокъсва и не след дълго мъжът щеше да се освободи.

— Ще го счупя, ти казах — мъжът вдигна високо над главата си компютъра и замахна надолу, но не го разби в цимента. Продължаваше да го стиска с ръце.

— Поне го продай! — умоляваше го тя.

— На кого, ма? Кой ще го поиска?

— Ама защо, наистина? — включих се и аз.

Двамата спряха и за кратко настана тишина. Вгледаха се в мен. Лицата им изразяваха някакви емоции, но аз не можех да определя какви. Жената най-после отпусна края на ризата му, а той с една ръка я натъпка криво-ляво в панталона си. С другата стискаше преносимия компютър. Беше все още разгърден и посивелите косми на гърдите показваха приблизителната му възраст. Жената като че ли бе по-млада, но и в това не бях сигурен, тъй като лицето й бе напрегнато, а това изкривяваше реалните й черти. Дишаше тежко. И двамата бяха запъхтяни. Той избърса мокрото си чело си с опакото на ръката. После я отри в панталона.

— Иска да го счупи…, а аз му казвам поне да го продаде — започна на пресекулки обясненията си жената. На крайчеца на окото й трепереше едра прозрачна сълза. — Като не може да го ползва, поне да вземем някой лев…

— Ма, кой ще го иска? Ти малоумна ли си? — обърна се гневно към нея. — Откак ония идиоти сговнясаха Мрежата, кой търси такива неща? Ще го разбия и после ще се гръмна. Преди поне си струваше да си жив заради виртуалния живот, а сега? За какво да живея сега? За реалността ли? Мръсен, гаден живот — мъжът сложи компютъра на земята и вдигна крак над него, за да го стовари отгоре. Жената падна на земята и протегна ръце, за да го предпази. След миг мъжът щеше да размаже пръстите й с крак.

— Чакай! — прекъснах го точно преди да го направи. — Аз ще го взема.

Мъжът се поколеба, а жената вдигна учудения си поглед към мен. След миг удивлението й се превърна в надежда и тя ме посочи с пръст. Сълзата се отрони от окото й и капна в нозете й. Тя се сети да обърше клепачите с опакото на ръката си, но там вече нямаше нищо.

— Ще го купя — потвърдих.

— Така ли? — невярващо попита мъжът. — За какво ти е? Мрежа няма. Виртуалност няма. За какво? Да го гледаш и да се ядосваш, че са ни отнели единствената причина да живеем? Че ни оставиха да гинем в скапаната реалност? Тази кочина? В ежедневна битка за оцеляване и за какво?

— Ще го взема, ти казах. Почакай!

Влязох в квартирата, взех пари и бързо се върнах при двойката. Те се бяха успокоили, очакваха ме и дори забелязах лека усмивка по лицето на мъжа. Беше оправил ризата си и беше я закопчал. Сега вече имаше приличен вид. Жената бе вдигнала компютъра от земята и го притискаше до гърдите си.

— Ето — тикнах в ръцете на мъжа двеста лева. Не бяха малко пари. — Двеста кинта стигат ли?

— Аха — съгласи се той, като набързо преброи намачканите банкноти.

— Стигат — подкрепи го жената, гледайки жадно в ръцете му.

— Добре — взех компютъра от жената и понечих да си вляза, но се сетих нещо и се обърнах към двамата. — Четете книги. Същото е, дори още по-хубаво.

— Книги? — повтори мъжът, докато прибираше топката пари в джоба на панталона си.

— Да, книги. Писано слово. Освен другия живот, за който така мечтаете и ще откриете там, може да намерите и много полезна информация.

Затворих вратата и след като пуснах металната дръжка, мигновено прилепих ухо на дървената повърхност. Чух стъпките им да шляпат по стълбите, придружени с разговор на висок глас. Продължаваха да спорят за нещо, но не разбирах какво. Бяха започнали да слизат и не след дълго входът притихна.

Не знаех за какво може да ми послужи компютърът, но със сигурност можеше да ми бъде от полза. Можех да потърся информация за Компанията и за Божил, която да помогне в похода ми срещу тях. Можех да потърся нелегалния пазар на матриканти, ако наистина съществуваше такъв. Оттам бе възможно да се сдобия с тяло за Таня, но не знаех на каква цена. Пари имах, но нямаше начин да го наема от Компанията, затова ми оставаше само възможността на черния пазар. Само да успея да вляза в остатъците от Мрежата, без да бъда проследен от властите! Във всеки случай, Агората, с нейната намеса в Мрежата, я бе направила опасно място. По този начин вместо да оправя нещата, както претендираше да прави, сякаш ги влошаваше. Каква борба водеше с елита, след като резултатът бе негативен за масите?

Прибрах компютъра при скенера в гардероба.

21.

На следващия ден, спазвайки указанията на ченгето, намерих посочения от него адрес и лесно открих пощенската кутия. Наистина не бе заключена и на дъното й намерих сгънат на четири бял лист. Хвърлих поглед през рамо. Никой не ме наблюдаваше и аз прибрах листа в джоба си, а после бързо напуснах това място.

Отидох в близкото заведение „Бърза закуска“, влязох в тоалетната и бутнах вратата на кабинката, но бе заето. Започнах да си мия ръцете бавно, за да изчакам своя ред. Когато най-сетне върлинесто мургаво момче излезе, видях смутеното му изражение в огледалото. То мълчаливо ме подмина и побърза да изчезне. Почаках вратата да се затвори след него и се шмугнах в кабинката. Спуснах капака на тоалетната чиния, седнах отгоре и с нетърпение разгънах бележката. Разкривеният почерк с големи печатни букви несъмнено бе мъжки. На няколко места имаше мастилени възелчета.

Съобщението гласеше: В 9 часа — бар „Костас“ на ул. „Парчевич“. Бъди внимателен, докато стигнеш. Поръчай си нещо дребно и чакай. Ще бъдеш намерен.

Това с наставлението — да внимавам по пътя, беше излишно. Не се съмнявах, че дори в този момент информаторите на ченгето ме наблюдаваха. Те щяха да следят за евентуална моя „опашка“. Това беше и смисълът междинната точка с пощенската кутия. А и как биха ме намерили в бара, ако ченгето не е с тях? А може би имаха подробното описание на дрехите ми, или… на лицето ми!

Станах от капака на тоалетната, пуснах казанчето и излязох. Погледнах часовника си — имах по-малко от час, но достатъчно време, за да намеря този бар, пък беше и наблизо, ако се съди по улицата. Вдигнах маската на лицето си и излязох.

Напуснах заведението. Повъртях се из улиците само за да изчакам уречения час. Няколко минути преди девет отворих тежката, украсена с орнаменти дървена врата на бара и влязох.

Вътре нямаше много посетители, така че седнах на първата свободна масичка и махнах на момчето с табла в ръка. Поръчах наливна бира и зачаках.

Не след дълго към мен се приближи непознат слабичък мъж и седна, без да го каня. В очите на останалите може би изглеждаше, сякаш имахме среща. Замълчах, тъй като момчето, на което бях поръчал, носеше голяма халба с тъмна пенлива течност. Постави я на масата пред мен и се обърна към новодошлия. Мъжът си поръча от същото и когато сервитьорът се отдалечи, непознатият най-сетне проговори:

— Казаха ми, че търсиш чип, така ли?

— Да.

Мъжът се втренчи в мен и сякаш ме преценяваше. Сега можех и аз да го разгледам добре. Думата, с която бих оприличил лицето му, бе „тънко“. Всички пропорции в този човек бяха тънки — веждите, носът, устните, та дори ушите му, леко щръкнали навън, бяха с толкова тънки стени, че през тях можех да видя светлината на рекламата за бира зад гърба му. Рядката му косица бе сресана на път по средата и бялата кожа на темето му приличаше на рибен скелет с дълги кости. На врата си бе вързал жълта вратовръзка, твърде предизвикателна на фона на синята му риза. Отгоре си беше навлякъл голямо платнено яке, но и то не можеше да скрие слабостта на конструкцията му. Цялата му визия излъчваше добре изразена крехкост и невинност.

— Знаеш, че струва пари, нали? — продължи той.

— Имам — отвърнах кратко.

— Аз съм честен търговец и за да съм ясен, ще ти кажа. Знаеш, че не е абсолютно решение, нали?

— В какъв смисъл?

— Ами в такъв — това е дубликат на чип от реален матрикант. Когато се открие дублирането в регистъра, истинският потребител бива привикан в Компанията, сменя се неговата индикация, а тази се обявява за невалидна. При следваща проверка, когато се изпрати това айди към системата, тя те отчита за нарушител и биваш прибран от лицензионните — красноречиво разтвори дланите си навън. — За кого е чипът? За теб ли? Ти ли си матриканта?

Кимнах утвърдително.

— Все се чудя, какво ви е на вас — не искате да си плащате лиценза към Компанията и търсите да минете „тънко“. После, като ви гепят и изтрият, какво печелите? — облегна се назад.

— Нямам пари за подновяване на лиценз — влязох в играта аз. — Но мога да изчезна на такова място, където лицензионните няма да ме намерят.

— Фиу — подсвирна той, но не каза нищо, тъй като се появи сервитьорът.

Известно време мълчахме и пиехме бирата. Той примляскваше с видимо удоволствие. Поръча си втора бира.

— Десет бинки и до два дни ще бъдеш като нов — прогърмя гласът му и аз се уплаших, че алкохолът го е хванал.

Вероятно съм направил замислена физиономия, защото той продължи:

— Нищо работа, като знам лицензите ви колко пари са. Скоро ще започнат да изтичат, нали. Десет години са, доколкото знам. Ти трябва да си някой от първите.

При тези думи червена лампичка светна, а воят на сирена зави предупредително в главата ми.

— Ама чакай, не сте ли слагали вече? Това на теория ли е само?

Човекът отсреща настръхна:

— Абе, глей го! Искаш ли чип, или не? Знам, че ви дерат кожите тия изедници… Пък десет бона са нищо — възмути се на свой ред той. Беше гръмогласен и някои от посетителите извърнаха любопитно глави.

Напрежението между нас придоби почти видимо изражение. Проявих разум и прошепнах, но достатъчно силно, за да чуе:

— Добре, добре, ще си помисля до утре. Десет бона не се събират току-така.

Той видимо се успокои и вдигна халбата почти пред носа си, а после се пресегна и чукна моята толкова силно, че я отмести. Съдържанието й се разклати и стигна до горния ръб, като преля. Течността се плъзна по външната стена на стъклото и бързо достигна дървената повърхност. Загледах се как направи мокър пояс около основата на чашата.

— Наздраве! Ма, вие пиете ли изобщо, ха-ха-ха — захили се насреща. — Нали сте много издръжливи уж и не ви трябва ни манджа, ни пиене.

Макар че лицензите с Компанията не ме интересуваха, исках да се уверя, дали съм разбрал правилно ситуацията.

— Значи казваш, че това е само дубликат на реален матрикант с валиден лиценз? От това следва, че клиентът ти, ако не си плати подновяването на договора, губи правото си, тоест вече не може да бъде правоприемник. Но при евентуална проверка от лицензните, излиза чист? Така ли е?

— Аха, бързо схващаш, човече.

— Стават издирвани длъжници от Компанията, бегълци, така ли? — продължавах да разпитвам. — Ти правиш бегълци? — мисля, че уцелих точната дума. — Е, как после да се оправят сами? По същество, не предлагате решение, само отсрочка, преди да се случи неизбежното.

Чертите на лицето му се издължиха и изостриха още повече. Кожата почервеня, ушите му се напълниха с кръв и вече не бяха прозрачни.

— Че кой ви е виновен, бе? — усетих яда в гласа му. Той удари по масата с неголемия си юмрук и въпреки че в бара бе достатъчно шумно, отново привлякохме внимание. Любопитни погледи зашариха по масата ни. — Кой ви е виновен, че вместо да отидете в Рая, където е мястото на всички ни, сте се вкопчили в Ада, който е тук? Кой? А ти, вместо да летиш из безбрежните и ароматни райски градини, седиш тук да пиеш прокиснала бира и да се пазариш с мен за шибаните пари. И, повярвай ми, знам какво изпитваш!

— Нищо не знаеш! — изпуснах си нервите.

„Да трепериш от всеки поглед и движение, а подозрението към всеки и към всичко да те пречупва и хапе като гладен уличен пес. Да се бориш като ранено животно за живота си, но въпреки това да се чувстваш обречен…“ Остатъкът от думите пробягаха в мисълта ми, но прехапах устни и премълчах.

— Какво не знам? — попита сухо.

Не отговорих, а той явно счете разговора за приключен. Бръкна с хилавата си ръка във вътрешния джоб на якето си и метна няколко сгънати банкноти на масата, без да ги брои. Стана шумно от стола, а мен посочи с тънкия си побелял показалец:

— Черпенето е от мен, а също и бакшишът на сервитьора. Да не го забравиш! Ако си навит, ела утре по същото време, да пием по бира. Ако се откажеш — забравяш за нашата среща. Ако пък решиш да ни портиш на онези, ние знаем как да те намерим. Аре, чао и се пази!

На излизане назовалият се „честен търговец“ се обърна към мен и махна приятелски. От съседната маса се изправиха още двама, които не успях да разгледам добре, но точно те бяха проявили любопитството си към нашата маса. Хвърлиха последен поглед в моята посока и излязоха малко след него. Предположих, че тримата имат връзка помежду си.

22.

Докато се прибирах из слабо осветените улици на града, внимавайки да не спъвам краката си в разкривените и нерядко извадени тротоарни плочи, размишлявах.

По централните улици витрините на повечето магазини хвърляха достатъчно светлина, за да могат гражданите спокойно да се придвижват. Затова вероятно и общината не полагаше много усилия да поддържа в изправност мрежата за уличното осветление. Ето защо предпочетох да се движа предимно по търговските маршрути на столицата. Обичайната тълпа от хора, които се тъпчеха един друг през деня, се бе оттеглила в жилищните си обиталища и малкото окъснели порядъчни граждани бързаха да се приберат.

С настъпване на тъмнината тук наставаше времето на ъндърграунда. Неговото царство бе неоспоримо и непоклатимо. Със собствени правила и жестоки закони, ако бъдат нарушени. Поради този факт никой не си въобразяваше, че може да ги пренебрегне. Това бе един паралелен на официалния свят, възникнал в същите физически измерения. Медиите и властите стриктно спазваха неписаните правила и никога не даваха реална представа за истинския размер на този свят — гротеска.

Мълвеше се, че редовните полицейски сили обменят информация със силовите бригади на ъндърграунда. Това означаваше, че дори в тази част на денонощието не бих могъл да бъда спокоен за себе си. Дребните независими бандитчета и обикновени, подпийнали алкохол хулигани не ме притесняваха. Случайното разкриване на идентичността ми обаче от организираните ъндърграунд сили, с голяма вероятност би била изтъргувана с официалните власти. Дори тази информация да не бъде разменена за друга, в обратна посока, просто би могла да бъде предадена в знак на добра воля според нечий интерес. Оттук следваше, че ако се откажа от сделката за чипа с дилъра, твърде възможно би било описанието ми и връзката с ченгето да станат известни на полицията — оттам на лицензните и чрез тях — на Божил. Ако откажех сделката, трябваше да приема, че връзката ми с ченгето бе компрометирана и следователно да се оправям сам. Във всички случаи този вариант бе неприемлив. Най-добре беше да приема сделката, макар това да не решава моите проблеми напълно. Това бе така, защото, както каза дилърът, все някога ще разберат за дублирането на информацията. От друга страна, ако проработи, би могло да ми е от полза за времето, през което възнамерявах да бъда тук и да не се притеснявам от инцидент с проверка на идентичността ми чрез Регистъра. В случая големият бонус би гарантирал, че няма да бъда издаден на властите от дилъра, което пък ще запази връзката ми с ченгето — единствения човек, на когото бих могъл да разчитам в този голям и неприятелски настроен към мен град.

Някъде зад гърба си дочух кратко подсвиркване с уста — обърнах се, но в сумрака не видях никого. Ускорих ход. Само след няколко крачки чух същото подсвиркване, но този път прозвуча доста по-силно. Не можеше да бъде съвпадение — човекът зад мен също беше се забързал и приближаваше. Притеснено започнах да се оглеждам и сега забелязах тъмната сянка, която пъргаво приклекна и застина, а малко след това друга притича до нея и също се сниши.

Тук всички страхове, които помнех, но досега се бяха скрили дълбоко в мен, се изстреляха като смъртоносен куршум. Хукнах, колкото сила имах, и свих в първата възможна пресечка.

За мое учудване тя бе по-осветена и пред себе си мярнах перест храст. Беше насред асфалта, съвсем близо и точно пред мен. Когато стигнах, разбрах, че това всъщност е клон от дърво, поставен в гърлото на шахта за градския водопровод. Металният капак е бил откраднат и някой находчив гражданин е поставил клона като знак за опасност, за да се вижда отдалеч.

Въпреки ужаса, който движеше съзнанието ми, не бях изгубил способността си да мисля. Сграбчих с две ръце и изтръгнах клона оттам, като го запокитих с всичка сила. После, без да губя време, скочих с двата си крака директно в гърлото на тъмната шахта. Това беше огромен риск на какво ще попадна, но го поех, защото не знаех нищо за преследвачите си.

За щастие, дупката не бе дълбока и щом стъпалата удариха дъното, се чу хрускащ звук, като от счупено стъкло. Усетих с подметките си твърди парчета наронени боклуци — може би строителни материали, но нямах време да мисля за тях. Приклекнах и наведох глава между колената, а ръцете ми зашариха в тъмницата под краката ми. Измежду многото невидими за мен отпадъци напипах нещо твърдо и обемно, което сграбчих в юмрук. После се притаих. Пространството не бе никак широко и кръстът на гърба ми се бе опрял до влажната циментова повърхност. Студът не чакаше и скоро нахлу в тялото ми. „Остава сега плъхове да ме налазят“, премина през ума ми, но страхът от неизвестната заплаха бе безкрайно по-голям. Молех се преследвачите да не ме открият в шахтата.

След секунди долових характерното шляпане на нечии подметки — някой тичаше. Точно над главата ми шумът спря за миг и после отново го чух, но явно се отдалечаваше. Преследвачът ми бе прескочил дупката. Пръстите ми инстинктивно отпуснаха случайното оръжие, което бях докопал в тъмното. Така и не разбрах какво е. Отнякъде, не можех да определя точно посоката, чух онова, същото кратко подсвиркване. Малко по-късно моторът на движеща се кола мина наблизо и чух пружините й да скърцат. Потърсих и стиснах отново оръжието си, но колата, изглежда, подмина и не след дълго шумовете от нея заглъхнаха.

Постоях малко в тази си ембрионна позиция, после се изправих и пуснах предмета от пръстите си. Вдигнах ръце и хванах горния метален ръб на шахтата. Подскочих леко и с помощта на бицепсите си се измъкнах от нея. Намерих клона, който бях изхвърлил преди малко, пренесох го обратно и затъкнах с него гърлото на шахтата. Съгласих се с неизвестния, че това бе добър сигнал за опасност.

При скока в дупката бях подбил петите си и в началото накуцвах с левия крак. Скоро обаче забравих за болката и лека-полека оправих походката си. Други трябваше да бъдат грижите ми в този момент. Моята безопасност — като матрикант с помощта на дублиращ чип, и намирането на подходящо младо женско тяло — матрикант, за Таня. Не вярвах да й се нрави животът, затворен в малък куфар и висящ на старо въже над пресъхнал кладенец в околностите на София.

В остатъка от пътя до квартирата се постарах да бъда невидим и безшумен. Вървях почти на пръсти, прилепил се до стените на старите кооперации и плашейки до смърт няколко окъснели граждани, срещнати по пътя. През нечий отворен прозорец гръмко звучеше реклама по телевизия или радио, придружена от монотонен мъжки глас и досадно повтарящи се думи. Именно досадата като че ли най-успешно се набиваше подсъзнателно в човешкия мозък и напомняше за себе си в удобно за търговците време.

Преди да отворя вратата на квартирата, поизтупах дрехите си, колкото можех, но нямаше как да скрия мокрото и прашно петно точно на седалището си. Надявах се хазяйката да си е легнала. В противен случай, макар да не ми бе майка, дори близък роднина, чувствах, че ще трябва да давам обяснения, а това исках да избегна. Можех, но не желаех да я лъжа.

Погледът ми се спря на дланта на ръката, с която стисках оръжието си в дупката. Беше оцветена с червена ситна прах. Предположих, че най-вероятно съм стискал парче от тухла.

23.

На следващата сутрин хазяйката бе станала рано и можех да чуя потропването на посудата в кухнята. Все още се излежавах в леглото, когато приятен аромат проникна в стаята ми. Беше познат за мен — мирис, който не бях забравил от детството си. Пържени мекици. С влизането си в кухнята оцених усилията, които бе направила, за да ме посрещне. Чайникът бе подгрят и от него струеше мек аромат. Чашите бяха подредени на масата, а мекиците — надиплени в голяма чиния и поръсени с пудра захар, сякаш бе навалял сняг отгоре им.

— Чайчето… Топло е, внимавай! — инструктира ме почти майчински хазяйката, докато внимателно ми наливаше ароматния еликсир.

Обгърнах чашата с длани, както бях виждал да го прави. Чувството бе прекрасно. Сякаш поемах през пръстите си непозната за мен енергия, бързо проникваща в мен.

— Хапвай и после дай да ти изгладя някоя риза, че нали днес си на интервю?

Бях забравил за това. Наистина беше днес. Онази малка политическа формация, за която ми бе говорила преди ден.

— Добре — съгласих се, вдигнах чашата и долепих ръба й към устните си. Отпих внимателно, защото чаят наистина пареше.

Както ми бе казала, приех, че го прави безкористно, изцяло в мой интерес. Не трябваше да изразявам подозренията си. Бе невъзпитано от моя страна, но бях под напрежение и трудно можех да се сдържам. Дори и да имаше корист, то тя със сигурност не ме застрашаваше. Да речем, че имаше интерес да ме задържи като платежоспособен наемател, колкото се може по-дълго. Приех това за най-вероятния й мотив и престанах да се тревожа. Беше излишно да се натоварвам повече. Пък и не знаех от къде неочаквано мога да получа помощ.

Час по-късно бях на дадения ми от нея адрес. По нищо не личеше, че в тази сграда се намира седалище на нова политическа партия. Кооперация на малка уличка в центъра на града. Съществуваше паралелно с ежедневието на гражданите — фасада, окичена с простори и стари разкривени телевизионни антени. Един от просторите се полюшваше леко от накиченото пране — гащи, потници, панталони и безброй чорапи. Повечето бяха тъмни и наподобяваха висящи надолу прилепи.

Самият офис бе подобен на този на Нова генерация — одимен и тесен. С една дума — дупка. Сякаш по презумпция имаше стандартен калъп за тези неща. Нищо не подсказваше, че това е място, на което си дават среща енергични и целенасочени млади хора, заели се да се борят за социални каузи. Оборудването бе подобаващо скромно — две бюра с дървени столове, витрина с някакви снимки, подредени нагъсто, и няколко претъпкани пепелника. Прииска ми се да отворя прозореца, за да проветря, но мъжът, който бе забил поглед в някакъв класьор, се сепна и подскочи:

— А, добре дошъл. Очаквахме те — подаде ръка. — Страхил Геров, председател.

— Антон Костадинов — поех запотената му длан и се представих с фамилията си, вписана по документи. Финият дезодорант, който си бе пръснал, надви тежката миризма на тютюнев дим.

— Слушай, формалностите после — сега тръгвай с оператора, че вече чака. И без това закъсняваме.

— Кой чака, за какво? — обърках се.

— Оф, забравих да ти кажа — зае се да приглажда назад черната си гъста коса. На младото му и с опъната кожа лице изглеждаше много добре. — Наели сме пиар агенция да прави рекламен клип. Уредили са ни днес в една поликлиника — детското отделение. Там ще действаме. Отиваш с оператора да подготвите нещата, а аз ще дойда след час. Ще правя дарение на отделението. Като пристигна, всичко да е готово! Окей?

Кимнах.

— Как изглеждам?

— Чудесно.

— Добре — махна с ръка към вратата. — Тръгвай, онзи — с камерата, е долу в някаква тяхна кола. Ще се намерите, сигурен съм.

Мъжът се върна и седна обратно на мястото си, а аз побързах да изляза.

Както каза Страхил Геров, намерих колата с оператора — някакъв син форд комби със затъмнени стъкла, и след като се представих, потеглихме. Болницата се оказа сравнително близо до адреса на офиса, така че не отне дълго, за да спрем пред служебния вход на вътрешния паркинг. Операторът шофьор слезе от колата и говори нещо с охраната, сочейки ту към мен, ту към болницата и накрая бариерата бе вдигната. Той пъргаво скочи обратно в кабината и влязохме в двора.

Намерихме място между две коли за Бърза помощ и паркирахме. Едната от колите беше с отворена врата и от нея се бе провесил нечий крак, обут с черна маратонка. Кракът ритмично се поклащаше и сега можех да видя притежателя му, клатещ енергично глава.

Шофьорът беше надул радиото и слушаше чалга — местно разбиране за съвременен фолк. Етно мотиви в ритъм и с текст, близък до мечтите на носещия се по течението човек. Обикновено ставаше дума за много пари, лесен живот, хубави мацки (респективно мъжаги) и уважението на околните към съответната персона. Хората, слушащи подобни текстове, се асоциираха с героя на песента и бяха способни да се опиват от този измислен мечтан свой свят, нямащ нищо общо с физическото им състояние.

Разтоварихме колата под любопитния взор на шофьора. Той беше извърнал глава, колкото може, но без да мести тялото си. Дъвчеше дъвка и освен с крак, барабанеше с пръсти по волана на колата. След като водачът ми затвори задния капак и нарамихме багажа, се отправихме към служебния заден вход на болницата. Преди да влезем, крилото за вратата се отвори със замах, едва не отнасяйки главата на оператора, и отвътре изскочиха двама доктори. Единият от тях подхвърли през рамо някакво извинение и двамата бързо стигнаха до отворения автомобил. Чалгата утихна, а вратите шумно се затвориха. Включиха се сирените, трептящите червени светлини върху покрива разпръснаха отблясъци и колата потегли към бариерата със свирещи гуми. Докато минаваше близо до нас, зърнах лицето на шофьора — бе сериозно и съсредоточено право напред. Избълваният черен пушек от ауспуха на колата задави гърлото на оператора и той се разкашля. След като се изплю няколко пъти на земята и се успокои, изпсува в посока на изчезващия от погледа ни болничен автомобил. Можех да видя почернилите от сажди слюнки в краката на мъжа.

Влязохме в коридорите и след кратко лутане, намерихме подходящото според оператора достатъчно широко и осветено място. Стоварихме куфарите върху мозайката, а операторът се затюхка, защото подът бе леко влажен. Вероятно току-що бе измит с вода и можеше да се различат сухите, но кални петна от скорошни стъпки.

В този час на деня и тук не липсваха хора. Пациентите, предимно деца, бяха придружени от своите родители. Три-четири дълги редици със сгъваеми седалки бяха окупирани от чакащи. Не липсваха и правостоящи. Някои от децата държаха в ръце играчки, книжки и всякакви други дребни предмети, подходящи за занимавка на съзнанието им, докато дойде редът им. Родителите — нервни, не толкова нервни или видимо спокойни, бяха вперили взор към приемните кабинети. Някои от тях стискаха в ръце малки хартийки и току разтваряха длани, за да погледнат в тях. Бяха раздали номерца на чакащите, което значително намаляваше вероятността от разправии помежду им. Това ми хареса. Дано не бе постановка само за да може да се заснеме актът на дарение, като режисирана пиар акция на евентуалния ми нов работодател. Надявах се реалната причина да не бе това.

Операторът разтвори куфарите и сръчно започна да сглобява метални тръби, оформящи триножни стойки. Аз не знаех какво да правя, за да му помогна, затова се отдръпнах и разсеяно се загледах в една от вратите на кабинетите. Не след дълго тя се отвори и отвътре се показа малко момиченце, облечено в бяла рокличка, осеяна с малки червени пеперудки. Според мен детето бе на около четири или пет години. Кестенявата му коса бе сресана на път по средата и прихваната с ярки червени ластичета в две стърчащи плитки. Вратата не се бе затворила и то се обърна към нея, за да изчака някого. Оттам излезе накуцващ едър мъж и момиченцето го хвана за ръка, а аз инстинктивно наведох глава. Тъй като бяхме влезли в болницата, не бях с обичайната си маска на лицето и си дадох сметка, че както аз бях видял мъжа, така и той — мен. Вдигнах очи и се опитах да запазя спокойствие. Ченгето, водещо момиченцето за ръка, се приближаваше към мен. Късно беше за отстъпление, затова се усмихнах насреща им.

— Защо си тук? Следиш ли ме, бе? Ще те смачкам като гнида! — изсъска ядно, когато бе достатъчно близо, внимавайки да не бъде чут от детето. Момиченцето бе спряло пред мен и ме оглеждаше с онова любопитство, с което само децата можеха да проявяват при среща с непознат.

Огледах се притеснено, но не забелязах нещо обезпокоително. Операторът беше сглобил триногата и вече бе закачил видеокамерата, но той не беше опасност. Нямаше начин да ме заснемат на пиар клипа — той не бе подготвен за мен.

— Разбира се, че не. Тук съм по работа — посочих към оператора. Той действаше и не ни обръщаше внимание. Гледаше през визьора на камерата и бавно я въртеше във всички посоки. Това беше вид процедура при подготовката на заснемането. Не разбирах от тези работи. Обърна обектива към нас и двамата с ченгето инстинктивно извърнахме лицата си. Момиченцето го задърпа за ръката:

— Тате, снимат ни. Снимат ни, бе.

— Хей, момче, не си играй с мен! — дръпна ме настрани той, за да излезем от кадъра. Лицето му бе напрегнато, очите святкаха изпод рунтавите му дебели вежди. — Кажи ми ти, че аз не мога да смятам — какъв е шансът в милионен град като този да ме срещнеш случайно, а?

Вдигнах рамене. Момиченцето се опита да разтърси тежката му ръка:

— Тате, тате.

— После, моето момиче, после — обърна се към нея той. — Виж, чичкото има работа сега. После ще се снимаме.

Операторът се беше навел и сега ровеше припряно в единия от куфарите, които бяхме донесли. Беше доста тежък, помня това, защото помагах. Той се обърна към мен:

— Всичко ли извадихме от колата?

— Да — потвърдих.

— Че къде сме го оставили… Мамка му! — така и не разбрах нито какво търси, нито защо говори в множествено число.

Ченгето, изглежда, най-после разбра, че сме по работа заедно с оператора и видимо се успокои.

— Хм, слушай — започна той, — и през ум да не ти минава да ме търсиш повече! Дадох ти, каквото искаше, и то само заради червеноскоската. Ясно ли е? Сега сме квит — пито-платено.

— Тате, а какво е пито-платено? — отново задърпа ръкава му момичето.

— После, Ани. После ще ти кажа, тате — обърна се мило към нея той.

В този момент разбрах голямото му смущение от нашата случайна среща. Припомних си гневните му блясъци в очите, когато ме доближи, а и онази груба заплаха, че ще ме размаже. Бях напипал, без да очаквам, слабото му място, а той се страхуваше именно от това. Притесняваше се, че мога да разгадая. Ченгето имаше дъщеря. Това малко невинно момиченце — Ани, бе неговата слабост. Ако нещо беше в състояние да уплаши този груб и преживял всичко, което може да се случи на човек в близки срещи с бандитска София — това бе каквато и да е заплаха над малката му дъщеричка. Това беше рядък шанс, открил се пред мен. Образно казано — бях го сграбчил за топките, а те със сигурност не бяха железни. Оставаше само да стисна яко, ако не играе по моите правила. Той не бе глупав и сигурно съзнаваше това толкова ясно, колкото го съзнавах и аз. Имаше, разбира се, и риск от превантивни действия от негова страна към мен, но щях да внимавам, според възможностите си. Засега обаче не трябваше в никакъв случай да го предизвиквам.

Наведох се и погалих момичето по главичката:

— Радвам се, че се запознахме, Ани — дадох му да разбере, че съм се досетил за неочакваното за мен предимство. Тя се усмихна мило и отговори чисто по детски:

— И аз — гласчето на момичето звънтеше.

Ченгето отново се напрегна, сложи ръка на рамото му и се завъртя така, че застана между двама ни. Детето каза нещо, което не разбрах, и подаде главичка изпод едната му страна, за да види къде съм. Аз му се усмихнах колкото мога по-дружелюбно. Полицаят се извърна към мен:

— Предупредих те!

— Да, предупреди ме — отвърнах.

Гледах, докато куцащата му фигура и малкият силует до нея се загубиха в края на коридора.

Извърнах се към оператора, който бе намерил, каквото там търсеше и изглеждаше готов.

— Познати ли? — попита. — Жалко, че са тук, защото, нали знаеш, ако се е стигнало до това, няма да им е единственото посещение.

— Познати — потвърдих. — Жалко, че са тук, наистина.

В следващите няколко дни бях зает с новата си работа и нямах време да мисля за необичайната ни среща.

Всичко премина според предварителния сценарий на Страхил Геров. Той, изглежда, бе харесал първата ми изява на помощник оператор, тъй като ми предложи отново да отида при него. Хазяйката щеше да е доволна, защото бе помогнала, но за това — по-късно. Сега трябваше да отида в бара, за да спазаря чипа — дубликат, с който ще мога по-спокойно да се разхождам из големия град, без притесненията от среща с Лицензионна полиция.

Докато се движех из улиците, съзрях нова опасност. В началото не можах да дефинирам тревогата си, но постепенно тя изкристализира и сега бях убеден, че наистина я има. С чистите си и изгладени дрехи усещах пронизващи погледи на непознатите, които сякаш изучаваха човека в мен. Презумпцията бе, че щом имам спретнат вид, вероятно съм заможен и е възможно да нося пари и ценности. Дори дрехите по мен изглеждаха добра плячка. Беше грешка да се движа пеша, но в случая нямах избор. Сякаш бях стрида, на която просто можеха да заграбят черупката и да оставят мекотелото, въргалящо се в прахта.

Започнах да се оглеждам внимателно и във всеки, който бе споделил посоката ми на движение, съзирах потенциална опасност. Загърнах се в сакото си и приведох глава, но изпод вежди наблюдавах всички възможни пътища за бягство, ако се наложи. Вероятно можех да се справя с някой случаен местен бандюга, решил да пробва късмета си с мен, но не и ако се организират двама или трима. Не исках да намесвам полицията по разбираеми причини, но дори и да исках, не виждах често патрулки. Присъствието в този район би имало превантивна мярка, но освен обичайните камери не виждах полицейски коли. При други обстоятелства бих се радвал, че е така, но сега определено бях в опасност и съответно бях много притеснен.

Дори най-дрипавите и примирени със съдбата си просяци, при вида ми реагираха. Очите им светваха и освен протегнатите към мен ръце, инстинктивно усещах как вътрешно се напрягаха. Лицата им се изопваха и бяха готови да скочат насреща ми, а аз дори не разбирах какво ги спира. Сякаш се чувстваха длъжни да изкопчат по някакъв начин всичко, което нося със себе си. Един — уж сакат, дори пъргаво се изправи от кашона, на който се бе изпружил, и се повлече подире ми. Обърнах се и стиснал юмруци, му се озъбих насреща, а той — явно не очаквайки това, се разколеба и остана на място. Сплъстената му дълга коса покриваше част от лицето му и можех да видя само едното му око. Отначало то бе втренчено в лицето ми, а после се сведе и се загледа в ръцете ми. Не носех оръжие, но той не можеше да бъде сигурен. Използвах временната му нерешителност и побързах да напусна неговия периметър.

Просяците ненавиждаха новодошли „колеги“. Всеки от тях ревностно пазеше района си и всяко преминаване на границата се наказваше. Бях виждал вече такива битки за по-добро място на улицата — бяха жестоки. Никой не отстъпваше мястото си, дори и с цената на живота си. Разбира се, границите бяха мислено прокарани, но стриктно се спазваха от всички. Това бе единственият източник за препитание на нещастниците. Според мен дори бе превърнато в професия — щом го извършваха професионално и печелеха от това, значи оцеляваха. А не всеки бездомен и беден в този град бе просяк. Но хората, които даваха милостиня на нещастниците, само увеличаваха тяхната мотивация. Изпадналите не търсеха никакви други алтернативи — просто се стремяха да усъвършенстват уменията си, за да покажат мизерията си. Виждал съм дори майки да упояват невръстните си деца, за да лежат с тях върху студения плочник.

Спомних си от преди десет години някои неприятни места. Например на изхода на метрото — точно срещу статуята на света София, беше възлова за пешеходците зона. Минавах оттам всеки ден на път за офиса на Нова генерация и виждах възрастен човек с дълга бяла коса, изпружен в краката на последното, най-високо стъпало на подлеза. Обикновено носеше дълъг сив шлифер, подложил картонено парче под себе си, протегнал ръка с опната нагоре длан и скрил лицето си. От целия театър, който разиграваше, можех да си представя как ехидна усмивка озаряваше лицето му, щом някой от преминаващите му оставяше по нещо. Жена му кротко бе приседнала на около два-три метра встрани и след всяко подаяние ставаше и прибираше паричката. След края на „работния ден“ двамата си тръгваха. Накъде — не знаех, но вероятно на място, където преспиваха и доста често жената преобличаше своите дрехи. Просякът естествено ставаше на крака и вървеше на собствен ход, без ничия помощ.

Никога няма да забравя отвратителната случка, причинена от него. Улисана в разговор с дружката си, жената не видя тялото на мъжа, препъна се и страховито се изтъркаля по стръмните стъпала. Удари главата си и дълго лежа на плочите безжизнена, окайвана от ужасените вопли на приятелката си. Виновникът стана и бавно се отдалечи, сякаш нищо не се бе случило. На другата сутрин засякох двойката съвсем наблизо до мястото на инцидента. Седяха на пейка до Централния универсален магазин и пиеха кафе от пластмасови чашки. Жената носеше черни очила и четеше вестник. В следващите дни отново бяха заели позиция на обичайното си „работно място“.

Така притеснен и след поредица от ненужни посещения в големи магазини, най-сетне успешно се прибрах в квартирата си. Рапортувах чинно на хазяйката за първата ми среща със Страхил Геров, а тя с видимо задоволство изслуша разказа ми, поклащайки одобрително глава. Когато привърших, ме покани да вечеряме заедно и аз без колебание се възползвах. Беше направила омлет от яйца, а на този аромат не можех да устоя. Разбира се, беше вкусно.

Когато малко по-късно се затворих в стаята си и се метнах на леглото, осъзнах колко дълъг ден бе изтекъл пред очите ми.

24.

Докато се промъквах по улиците на вечерния град, за да се срещна с дилъра, на няколко пъти проверявах дали не ме следят. Влизах в големите магазини, които познавах и за които бях сигурен, че имат повече от един вход. Там спирах до входа и наблюдавах след себе си. Разбира се, и вътре не свалях противопраховата си маска, за да избегна записа на лицето ми на някоя от многобройните мониторни камери, но никой не ми обръщаше внимание. Малко след това излизах от магазина през друга врата и продължавах по пътя си. Навън се бе стъмнило, а и обичайният за града смог улесняваше нещата, за да остана незабелязан. Приближавах се бавно, улица по улица към бара, като внимавах да съм точно навреме. Вече бях съвсем близо, но за срещата оставаше още около половин час. Реших да седна на една пейка в градинката до една голяма църква. Мястото ми беше едва осветено, за да не предизвика веднага реакцията на местните бандитчета.

Бях вдигнал глава към големия и осветен железен кръст на камбанарията, а луната — в началната си месечна фаза, бе точно зад нея. В тъмното виждах и характерните силуети на две големи камбани, висящи върху дебели въжета. Неволно се замислих за обета, който бях дал пред Него — всемогъщия Разум, Закрилник или каквато и да бе тази свиша Сила, даваща ми шансовете досега да съхраня тялото си. Дали все още бе в сила този обет? Не знаех, но се надявах. Бях извършил ужасно дело в пристъп на агресия, предизвикана от внезапен ужас. Дела, които Той изрично бе забранил на паството и бяха върховен грях. Дали?

Прииска ми се да запаля свещ. Станах и смело пристъпих към вратата на църквата. Хванах дръжката и я натиснах силно надолу, но тя удържа напъна. Беше заключена. Изругах наум, а после се стреснах от това злословие. „Защо, по дяволите, разни хора — имам предвид хора като всички други, са си присвоили привилегията да посредничат при връзката ни с Него? Защо да имаме нужда от свещеници и църкви? Че не е ли пряка връзката ни с Него?“ — питах се аз. Махнах с ръка и си обещах да се помоля насаме, щом се прибера в квартирата си. Беше ми помогнал през всичките години на бягство, защо да не го направи пак. Сега най-вече се нуждаех от закрила. Точно в този момент, когато съм близо до моите цели. С помощта на чипа, който ще ми продадат и който ще посочва запис в Регистъра на лицензиран правоприемник, огромна заплаха ще отпадне от плещите ми. Това със сигурност би развързало ръцете ми да мога да се движа по-спокойно, макар още криейки лицето си. А после — да намеря тяло за Таня и да преточа идентичността й, която бях записал на транслатора. Това скъпоценно устройство в куфарчето, което носех с мен от Египет.

Погледнах часовника си — време беше. Упътих се към мястото на срещата и не след дълго отворих вратата на шумния бар.

Както и очаквах, слабичкият бе там — сам, стиснал здраво дръжката на преполовена халба. На съседната маса веднага забелязах двамата мъже с мрачни лица, които бяха и на миналата ни среща.

Човекът ме видя и вдигна чашата си към мен за поздрав. На приглушената светлина върху единия му пръст проблесна тънък бял пръстен. Огледах се притеснено и побързах да седна на масата. Не ми се искаше да привличам внимание.

— Наздраве, приятелю! — започна той. — Ще поръчаш ли? — и махна на сервитьора.

— Ъхъ — потвърдих и се забърках в джоба.

— Носиш ли кинтите? — проследи ръката ми той.

— Не — много са, за да ги нося така.

— Ама си решил, нали? — не се отказваше той, като приближи глава към мен. Светлината падна върху сресаната му на път коса. Тя бе все така рядка и по нея просветнаха широки бразди от бялата кожа на скалпа му.

— Да, да — отвърнах кратко, защото към нас се приближи сервитьор. — Една бира — поръчах.

— Една голяма бира — потвърди на глас момчето и се завъртя кръгом.

Дилърът едва го изчака, да се отдалечи достатъчно, и продължи нетърпеливо:

— Абе, казах ти, момче — няма да съжаляваш. — Отпусна се назад на стола и облегна гърба си. Беше облечен в същите големи спрямо обиколката и ръста му дрехи, контрастиращи със слабоватото му лице.

— Как ще стане тази работа?

— Носиш кинтите и го правим веднага, аз съм железен. Моят човек ти го вкарва под кожата още тук, в тоалетната. Проста работа.

— Ясно — отвърнах и изчаках да се приближи момчето с питието ми. Сервитьорът избърса фиктивно с парцал мястото пред мен и тупна запотената халба току пред носа ми. После бързо се отдалечи. Хванах дръжката й и я вдигнах под одобрителния поглед на дилъра. На мястото на халбата видях мокро кръгче и несъзнателно го забърсах с ръка.

— Наздраве — слабичкият вдигна чашата си и със замах чукна моята. Сега отблизо видях пръстена, който бе просветнал на ръката му. Беше гладък и много тънък. Халка от бял метал. На същата ръка, на подобна по цвят верижка с интересна плетка, се кипреше лъскав часовник с бял и изчистен от разни шарении циферблат. Придаваше на човека срещу мен класа, а това в бизнеса вдъхваше доверие. Разбираше си от занаята.

— Утре нося сумата, вие носите чипа — отпих глътка бира. Извадих предварително приготвените пари и ги оставих на масата. — Днес аз черпя. За сделката.

Той се разсмя, махайки заканително пръста си към мен, а любопитните погледи на мъжете от съседната маса полепнаха по лицето ми. Знаех вече, че не са опасни, защото със сигурност бяха от кръга на дилъра. Ухилих се насреща им и закачливо им смигнах. Те извърнаха очи и се направиха, че не са видели това.

Станах, прибутах стола обратно под плота на масата и излязох от бара, без да се обръщам.

Навън беше тъмно и характерният за сезона студен вятър прониза лицето ми. Повдигнах яката на дрехата си и вързах маската на лицето. После се забързах по най-прекия път към квартирата.

Не бях изминал и стотина метра, когато бях придърпан от мощни ръце в тъмния подход за вътрешния двор на една от кооперациите. Опитах се да се съпротивлявам, но ръцете ми бяха извити зад гърба и пристегнати със здрава връв, която проряза кожата ми. Тръшнаха ме на земята, при което едвам избегнах да не падна по лице, и ме стиснаха за гърлото. Нечия ръка свали маската от лицето ми и някой заслепи очите ми с неприятна светлина на прожекторче. Замижах.

— Той е! — дрезгаво прошепна някой. — Виж снимката! Казвам ти, той е.

„Мъжете, които ме преследваха и снощи!“ Значи тогава не е било случайно и тези хора знаеха маршрута ми. Бях се издънил, но се опитах да запазя самообладание. Не знаех кои са, а ако исках да имам някакъв шанс, трябваше да разбера час по-скоро каква е целта им.

— Ще ви дам всичко, пуснете ме! — примолих се аз.

— Какво? — мъжът изключи фенерчето, а аз отворих очи — виеха ми се блестящи кръгове и не се ориентирах добре в тъмното.

— Знам, че ще ги дадеш, мойто момче. Знам — съгласи се благо непознатият.

Очите ми привикнаха към сумрака и различих огромна човешка глава, надвесена над мен. Беше толкова близо, че можех да усетя острата миризма на алкохол, лъхаща от устата му. Някакви местни пияндета.

— Ето тук, в джоба ми е — посочих с очи гърдите си, макар да не бях сигурен, че разбират. — Имам около трийсет кинта.

— Да, да — гласът прозвуча подигравателно и ръката му потупа мястото, което бях посочил. — Тук са, казваш, а?

— Аха.

Мъжът поклати глава и се отдръпна, така че увеличи разстоянието помежду ни. За момент почувствах облекчение. Наистина бяха случайни бандитчета, търсещи лесни пари.

— Тичай да докараш колата — обърна се мъжът към някого, — ще го пазя тук. Тръгвай! — изкомандва и това трябва да е подействало, защото чух нечии стъпки да се отдалечават. Непознатият изчака малко, а след това се наведе съвсем близо до ухото ми:

— Знам какъв си и знам, че имаш транслатор.

Вцепених се.

— Ти ще ми кажеш къде си го скрил, а аз ще те пусна. На колегата ще кажа, че някой ти е помогнал и си избягал. Остави това на мен.

Въртях очите си на всички посоки, симулирайки, че не зная какво говори, докато се опитвах да измисля изход.

— Хайде, бъди разумен и кажи, нямаш време. Онзи ще се върне до десетина минути. В противен случай знаеш какво ще се случи с теб, нали? Познаваш добре Божил, струва ми се. Вече толкова години…

При тези му думи получих прозрение и сега всичко се нареди логично. От Компанията бяха ме разкрили и това бяха нейните ловци. Не властите, а именно частните ловци на Компанията, грижещи се за всички нейни дела, които не биваше да излизат на бял свят. Бяха ме засекли. Някъде бях проявил небрежност, защото знаеха кой съм. Другата възможност бе, ако са следили дилъра, но това бе малка вероятност, защото, ако искаха да ударят нелегалния пазар на чипове, щяха да ударят него, а не мен. Възможността той да ме бе предал клонеше към нула, тъй като още не бях му платил сумата от десет бона. Бях повторил снощния си маршрут на прибиране вкъщи и някъде там са ме засекли отново.

— Казвай бе, момче! Къде е транслаторът? — разтърси здраво рамото ми мъжът. Бях в неудобна стойка, с привързани на гърба ръце и не можех да се противя, така че се килнах на една страна.

„Защо този човек не искаше да изчака другаря си, а бърза да му разкрия скривалището?“

Студеният цимент, на който се бях прихлупил, ми подейства като стимулатор на мисълта. И друг път ми се беше случвало.

„Този мъж би могъл да получи тялото ми, защото бях в ръцете му, и транслатор, с който да прехвърли идентичност в него. Този мъж искаше да открадне тялото ми, да изхвърли идентичността на Антон от него, неговата мозъчна матрица, и да се прехвърли в него. Как ще го направи, сега не е важно. Важното беше, че това е технически възможно. Този мъж мами Компанията за своя сметка, а аз бях неговата цел! Жертва на обстоятелствата.“

Както се бе навел мъжът, внезапно тялото му се засили и страховито удари челото му в стената над мен. Чух силния и характерен звук на пукащи хрущяли, а нещо топло опръска скулите ми. Гърлото на мъжа изхриптя и той стовари тежкото си тяло върху мен. Сега бях притиснат от него, с вързани зад гърба си ръце и изобщо не можех да направя движение. Добре се бях подредил, няма що!

Докато окайвах наум нелепата ситуация, в която бях изпаднал, тялото му се размърда и се претърколи до мен. Сега бе проснато странично и лицето му бе обърнато към мен. Мирисът на нещо познато поздразни ноздрите ми. Кръв. Лъч освети лицето му и сега виждах разбития му сплескан нос обилно да кърви и да образува петно, подобно голям разцъфнал мак върху плочника. На ожуленото му чело, точно над едната му вежда, пулсираше огромна подутина, която бързо увеличаваше обема си.

Светлината угасна така внезапно, както се бе появила преди секунди. Някой опря нещо студено до китките ми и със замах проряза това, с което бяха завързани. Аз успях да се изправя и застанах пред едрата фигура на неизвестния спасител.

— Нямаме време за губене. После с въпросите — придърпа ме в тъмното. Макар да бях още в шок и виждах само гърба на човека, този глас и тази леко провлачена куцукаща походка нямаше как да объркам. Ченгето! Ето, че съдбата си нямаше работа и пак ни бе събрала. В най-подходящия момент.

Дали пък молбите ми за спасение — там, до храма, преди час не дадоха резултат?

Малко по-късно, в някакъв тъмен и влажен вход, бях поседнал на студения под, а ченгето беше залепил лице на стъклото на вратата и гледаше навън. Беше сложил двете си длани до слепоочията си.

— Измъкнахме се — подхвърли през рамо, вместо обяснение.

— Как? — все още бях объркан. — Как ни намери? Кои са тези?

— Кои са тези!? — контрира той и се обърна към мен. — Ти кажи!

Не биваше да го лъжа, защото така или иначе щеше да разбере истината. На всичкото отгоре, с тази си рискована постъпка от негова страна, вероятно му дължах и живота си.

— Хората на Божил.

— Божил? — ченгето се стовари до мен и опря рамото си до моето. На мястото на контакта усетих топлина, а в носа ми лъхна миризма на пот. Дишаше тежко.

— Да, Божил — човекът зад цялата тази лудост.

— Още ли не те е прежалил?

— Прежалил ме е той, но докато съм жив, ще ме преследва, защото аз съм неговия най-непримирим враг. Той ме вкара в тази история и той е виновен за два разбити и в крайна сметка унищожени млади живота. Но това е моята лична история, теб едва ли те засяга.

— Така е — отвърна благо, но аз инстинктивно застанах нащрек. Нещо не се връзваше. Защо ме бе проследил от бара и защо се намеси, за да ме спаси от ловците на Божил?

Все още не бе успокоил вълнението в гърдите си, обърна лице към мен и топлият му дъх облиза страните ми. Нещо го мъчеше и реших да му помогна. Дължах му го.

— Искаш да ми кажеш нещо, така ли е?

Той продължаваше да мълчи, но усещах втренчения му в мен поглед. Беше угнетително.

— Защо ми помагаш? — преформулирах въпроса си и се извърнах към него.

— Видя Ани, нали? — промълви той, без да отбягва погледа ми.

— Кой?

— Дъщеря ми.

— Видях.

— Живея до старата мелница на София. Там, до прелеза за квартал „Хаджи Димитър“. Ще намериш къщата, ако се наложи, нали? Точно зад мелницата е. С малко дворче и зелена метална ограда. Ще я намериш, сигурен съм.

— Защо ми го казваш? — не схващах накъде бие.

— Тя те е виждала вече. Казах й, че може да ти има доверие — продължи. — Ако се случи нещо с мен, ти ще я изведеш оттам.

Всичко се изясни на мига. Излезе, че си имах ангел хранител, без да зная това. Той бе решил да ме държи под око само за да оцелея и дъщеричката му да има шанс, ако нещо се случи с него.

— Знаеш какво работя, не мисли, че не си давам сметка за това. Всеки ден е подарък за мен, така да знаеш. Но имам ли избор? Ани е само на пет. Тя дори не помни майка си.

— А не искаш ли тялото ми?

— Глупости!

Приех отговора му, без да се замислям. Звучеше искрено.

— Ти така и не обясни защо скиташ сам. Къде е момичето?

— Таня загина — отвърнах кратко.

— Аха, ясно — каза, а аз си помислих, че той сякаш очакваше точно този отговор. Дали, според ченгето, не бе логично точно това да се случи? Вината за това сякаш с железен хват ме стисна за гърлото и отвърнах поглед от него. Сълзи напираха да избият и потекат по страните ми, но някак успях да запазя самообладание.

— Ставай! — изправи се и ми подаде ръка. Поех здравата му десница и след като се убедихме, че на улицата няма особено движение, се разделихме. Всеки пое в различна посока.

Малко по-късно се сетих, че не го попитах как да разбера, ако нещо се е случило с него. Не знаех дори името му, затова се върнах, но в тъмнината не видях никого. Някъде наблизо засвириха сирените на полицейски автомобил и миг по-късно видях приблясъка на червено-сините му светлини. Прилепих се до стената на кооперацията и бързо се изнизах от този район. После хукнах по пустите улици, колкото сила имах, и спрях чак пред Националния дворец на културата. На площада пред него имаше младежко забавление с оркестър и танци. Смесих се с младите. Пих пенливо вино, танцувах с девойки, облечени с дълги бални рокли и пях с цяло гърло. Никой не ни притесни. Прибрах се в квартирата малко преди полунощ.