Матрикант — книга втора

25.

Някаква нищожна част от съзнанието ми подсказваше, че сънувам и това вероятно бе причината да мога да насочвам действията си по начин, по който желаех.

Първото нещо, което усетих, бе, че тялото ми се друса в някакъв своеобразен и бърз такт. Странно, но към сензитивните ми усещания се включи и обонянието. Замириса силно на животно. Започнах да чувам и ритмичния тропот на осемте копита, отблъсквайки се от земята така, сякаш искаха да се откъснат от нея и да полетят. Опитах се да доизградя сцената, в която бях попаднал. Возех се във файтон, теглен от два бели коня. Животните бяха едри и на нивото на очите си виждах подскачането на изпъкналите им широки и потни гърбове. Отпред някъде от време на време се мяркаха разпилените им гриви. Нямаше кочияш, който да ги води, но те знаеха пътя и колата не спираше.

След малко в картината се включиха още образи. Първо, силует придоби образа на Таня. Седнала срещу мен, усмихната и опряла колена в моите. Зелените й очи контрастираха с червената коса, която знаех, че не е нейна и не я харесвах. Тя сякаш отгатна мислите ми, засмя се, свали със замах перуката и я захвърли с всичка сила през главата си, така че в миг изчезна някъде пред двойката пръхтящи животни. Русата й мека коса бе пораснала толкова, че вятърът я усука около страните й, като краищата им се сплетоха над нослето и покриха малката му гърбичка. Тя се засмя с глас и отмести с тънките си пръсти кичурите, за да открие пред мен истинското си лице. Подадох й десница. Тя се протегна напред, но вместо да хване моята, стисна нечия малка ръчичка с почти прозрачна бяла кожа. Извърнах се само за да видя седналото до мен момиченце с бяла рокля на червени пеперуди. Косичката й бе сплетена на плитки, стигащи почти до крехките раменца. Познах я. Това бе Ани — дъщерята на моя спасител. Неочаквано, но вярно — ченгето бе моят спасител.

Постепенно светлината, която озаряваше сцената, започна да избледнява и видях, че навлизаме в гора с огромни дървета. Кората на дънерите им бе напукана в дълбоки бразди, подобно на гъста паяжина, а клоните бяха разперили толкова нашироко краищата си, че образуваха тунел, по който се носехме. Този тунел започна да става все по-тесен и все по-нисък. Трудно пропускаше светлина и започнах да се задушавам. Конете забавиха своя бяг и разбрах, че скоро няма да могат да продължат. Ани се премести до Таня и двете се свиха на топка, в която не можех да ги различа.

Скочих на крака и заудрях с юмруци сухите израстъци, отдавна лишени от листа. Те се опълчиха и ме зашибаха по главата, рамената и където сварят. Яростно задраскаха с острите си нокти челото и лицето ми. Рукнаха топли струйки и напълниха очите ми. Заслепиха ме и ме объркаха. Нямаше място за отстъпление. Бранех не само себе си. Бранех съществата, заради чиято близост си струваше да се боря — дори когато това като че ли бе обречено. Яростно закърших с голите си длани върховете на клоните, наподобяващи дълги шипове, а остатъците захвърлях настрани. И тогава тунелът сякаш се примири и утихна. Отстъпи и разтвори клони. Почтително даде път, а очите ми бързо се избистриха и просветля. Животните издухаха хълбоци, изпръхтяха, пръскайки навред гъсти бели слюнки и отново поеха своя бяг. Слънчевите лъчи се заиграха един с друг, запрегръщаха се и озариха разстлалата се широка пътека пред нас.

От нейде се дочуха звуци. С напредването ни те се усилваха все повече и повече, подредиха се в стройна редичка и преминаха в музика. Свиреше оркестър и беше красиво. Можех да различа ентусиазма на цигулките, тоновете, на които се носеха с лекотата на птича перушина из въздуха. Поддръжката на духовата секция — фанфари, флейти и фаготи, надпяващи се с любовните припеви на чучулигите. Задаващият ритъм възглас на барабаните, подкрепян от контрабас и виолончело. Мелодията ту забързваше и гърмеше своите топовни салюти, ту забавяше и почти утихваше, нашепвайки неразбираемите си рими, но неизменно следвайки вкоренена на генетично ниво у хората световна хармония.

Ането и Таня изправиха главици и лицата им тозчас засияха. Трепнахме и мълчаливо хванахме ръцете си в кръг. Стисках тези малки топли длани и сякаш всички се превърнахме в едно цяло. Неделимо и съвършено. Не знаех накъде се бяхме устремили, какъв бе този впряг и този път, но ми се искаше никога да не свършва.

26.

Събудих се с неприятното усещане, че нещо не е наред. Не можех да определя какво е то, но бях притеснен. Опитах се да стана, но изобщо не успях да се раздвижа. Главата ми бе привързана с нещо за твърдата повърхност, на която бях легнал. Крайниците също. Опитах се да викам, но челюстта ми бе скована и предположих, че е обездвижена по някакъв начин. Най-вероятно беше стегната с ремък, от който лъхаше мирисът на животинска кожа.

— Събуди се — дочух нечий мъжки глас. — Извикай Светла да дойде.

Тит-тит-тит — до мен достигна ритмично повтарящ се звук, като от работеща апаратура. Въртях очните си ябълки във всички посоки, но не можех да видя нищо друго, освен белия таван над себе си и заслепяващата ме силна луминесцентна лампа. Чувах стъпки, усещах нечие присъствие близо до мен, но нищо повече. Дори усетих течението на въздуха при отварянето на вратата.

Бяха ме отвлекли! Сигурно съм в Компанията — в техния така наречен Институт, и сега щяха да изтрият идентичността ми, за да предадат тялото на друг, платил си лиценза за това. Всеки момент съществуването на Антон в този свят щеше да приключи. Най-после след всичките тези години бяха ме заловили. Един от рисковете, които поемах при всяко мое движение в града, ме бе провалил. Нямах обаче избор и трябваше да действам. Дължах го на човека, когото обичах. В този момент разбрах, че не се страхувам. Дори посрещах тази безвъзвратна промяна с известна доза облекчение. Съжалих единствено за това, че тежкия товар, който бях поел, ме прекърши и не можах да довърша започнатото. Не успях да се сдобия по някакъв начин с женски матрикант, на когото да прехвърля мозъчната матрица на Таня. Самата матрица бях записал на транслатора, и го бях скрил в село Кладница. За Бога, щях да го направя! Дължах й го, но предвид обстоятелствата смятам, че ми е простено.

Сега ще се опитам да заспя отново. Искам да сънувам за последно. Да сънувам тези мигове, заради които си заслужава да се живее. Заслужава си човек да живее дори само заради сънищата, които сънува. Там се случват най-хубавите неща. Затворих очи и се напрегнах да извикам образа на Таня.

Опитах се да забавя дишането си и да успокоя пулса си, за да мога да заспя. Не се случи. Дочух вратата да се отваря и познатият вече хладен полъх от коридора погали страните ми.

Тит-тит-тит — онзи равномерен звук бе станал по-отчетлив.

— Събу̀ди се, но е спокоен — чух мъжкия глас, който преди малко, изглежда, докладваше някому.

— Добре — женският глас, който отговори, бе твърде тих, но аз се разтресох. Познах го дори от една-единствена дума. Беше на хазяйката.

Тя явно се бе приближила до мен — усещах дишането й близо до лицето си, но не отварях очи. Не знаех какво да мисля. Лежах мирно и примирено чаках съдбата си.

— Знам, че не спиш — промълви жената, — ако желаеш, остани си така.

Отворих очи, но почти веднага ги затворих, защото светлината над мен, идваща от лампата, бе прекалено силна.

— Скоро ще свърши — продължи хазяйката. — Потърпи! Сега ще ти освободя челюстта. Бяхме я привързали за твоя безопасност.

Ръцете й внимателно развързаха ремъците, опасали цялата ми глава. Натискът върху зъбите, които усещах допреди миг, изчезна. Пораздвижих долната си челюст наляво-надясно и успях да направя това без проблеми.

— Можеш да говориш, ако желаеш — подкани ме тя. — Засега само това. Когато привършим, ще те освободим.

Ще ме освободят! Това беше неочаквано.

— Какво правите? — с мъка проговорих, защото гърлото ми бе пресъхнало.

— Изследваме те — погали ме по челото тя. — Това е. Скоро ще приключим.

Сетих се за снимката от квартирата, на която хазяйката бе заснета в кадър с нейни колеги в някаква лаборатория. Какви ли изследвания прави и защо на мен, и защо по този начин?

— Ако се чудиш как съм разбрала, ще ти кажа. Имах те за човек, на когото да имам доверие, а ти не бе откровен с мен — усетих горчивината в гласа й. — Мислех те за един от нас, а ти не ми каза истината. Говорих с приятел, който ме уважава и аз го уважавам, за да ти помогна да си намериш работа. Да попаднеш в среда, за която си мечтал. Подведе мен, подведе и него. Подреждах дрехите ти в гардероба, когато го видях — уреда за проверка. Почудих се за какво ти е. Помислихме с моите колеги и после те пуснахме на проверка с него. Малко сме те упоили, но виждам, че вече си добре.

„Шибаният скенер!“ Бях се издънил, но, за Бога, трябваше ми. За мен, а и за матриканта на Таня, с който, уви, все още не се бях сдобил. Трябваше да се уверя, че ще издържим на проверка от лицензионните. Мамка му! Защо ли не го скрих при транслатора? Добре поне, че не бях попаднал в ръцете на Божил. Оставаше ми надежда, че след като вземат това, което им трябва, ще ме освободят.

Тит-тит-тит.

— Не исках да те лъжа, но бях в такива обстоятелства — започнах, — а и не виждам разликата. „Равенството е живот“ — цитирах лозунга, който се вееше из улиците на града.

— Остави тези глупости — скастри ме тя. — Знаеш, че това е невъзможно. Невъзможно е да има равенство между нас.

Спомних си, че веднъж бяхме коментирали темата, но тя не бе заела такава крайна позиция — само бе изразила мнение, че това е неестествено. И че хората, които взимат матриканти, за да останат в материалното, са ощетители на някакъв Световен разум.

— Ти за Световния разум ли говориш?

— И за него, но преди това ще дойде момент, когато матрикантите ще поискат нещо повече. Богатите избират новия начин на съществуване и богатите могат да си го позволят, нали? Толкова е просто всичко. Във финансово отношение те ще ни превъзхождат, защото капитала, който имат, си е техен по силата на Закон за правоприемниците и те по всякакъв начин ще се постараят да запазят статуквото. Колкото повече матриканти, толкова повече капиталът ще преминава в ръцете на не-хора. Така постепенно почти целият капитал ще премине в ръцете само на матриканти. Надявам се да си ме разбрал.

— А моят капитал къде е? — попитах.

— Тъкмо това ми е интересно и на мен. Твоят капитал къде е?

— А тези, които работят само за да съществуват в тази форма? Изплащащите кредити? — продължих да атакувам. — Къде е техният капитал? Къде се съсредоточава всичко и кой притежава този уникален, желан от всички продукт?

— Компанията — отговори тя.

— Компанията — потвърдих.

Тя се надвеси над мен, закри светлината, а в сянката на лицето й, осеяно с безброй петънца, очите й блестяха. Изчезнал бе онзи безкраен тъмен океан, който бях виждал по време на нашите срещи.

Тит-тит-тит — продължаваше досадният звук на незивестната апаратура.

— Готови сме — дочух отново мъжкия глас. Бях забравил за неговото присъствие. — Вадим ги.

— Какво вадите? — попитах.

— Нанороботите. Вкарахме ги в тялото ти чрез вената и сега, след като си свършиха работата, ги вадим.

— Нанороботи?

— Да, нанороботи. Онези миниатюрни човешки помощници, чрез които можем да огледаме структурата ти отвътре. Могат да пълзят навсякъде, събирайки данни за нас.

— Защо? Искате да копирате технологията?

— Не — отвърна тя. — Защото трябва да разберем уязвимото ти място. Слабото място на матрикантите. Нашите бъдещи противници.

Тит-тит-тиит — за последно чух досадния звук, а после всичко изчезна.

27.

Отново бях буден, но лежах върху твърдата повърхност със затворени очи, стараейки се да не издам това. Неизвестно за мен време бях под упойка. За кратко се чудех дали срещата ми с хазяйката бе реалност, или бе страховита халюцинация. Дори и да исках, не можех да движа крайниците си. Явно все още бяха привързани към кушетката, на която бяха проснали тялото ми. Опитвах се да разбера дали има някой друг в помещението. Някой, който внимателно да ме наблюдава и да очаква моето събуждане.

След кратки преструвки, накрая се престраших и леко повдигнах клепачите на очите си. Успях да акомодирам достатъчно добре и да настроя зениците на очите си за силната светлина, идваща право отгоре. Преди да ме упоят отново, хазяйката бе освободила главата ми и сега можех да я завъртам до известна степен и да я накланям напред, към гърдите си.

Това, което се откри пред мен, не бе голяма изненада. Дори в известна степен го очаквах. Някакъв вид лаборатория, инсталирана в неголямо помещение. Различни по вид и размери непознати апарати, висящи на стойки, закрепени за тавана. Бяха навързани с различни проводници, които се обединяваха в общ дебел сноп. Този сноп стигаше до огромно бюро, на което светеше компютърен монитор. Коженият стол с висока облегалка и пластмасови налакътници, разперени като криле, беше празен. Уверих се, че за съжаление всичко бе реалност. Ужасна наистина, но реалност.

По някаква причина тялото ми бе оставено без надзор. Надявах се нанороботите да са извадени и да не пълзят с гадните си миниатюрни пипалца във вътрешностите ми. Изглежда, сега бе моментът, в който трябваше да действам. Напрегнах мускулите на ръцете и краката си в опит да се изтръгна или поне да разхлабя здравите връзки, но не се получи. Поех дълбоко въздух и повторно опитах. Същия негативен резултат. Изправих глава, доколкото можах, и брадичката ми докосна гръдната ми кост. Това бе добре. Имах, макар и ограничено засега, свободно движение на част от тялото си. Пробвах да достигна със зъби до ремъците, привързали ръцете ми. Никакъв шанс за това — разстоянието до там бе недостижимо. Изругах непознатия душманин, който си бе позволил да направи това с мен.

От позицията на главата си не можех да видя, по какъв начин бяха стегнали краката ми, но предположих, че е със същите кожени ремъци, които можех да видя на китките. Бяха тънки, но вероятността да ги скъсам бе твърде малка. Напрегнах юмруци, в резултат на което ремъците се впиха по-дълбоко в кожата и до мозъка ми достигна пренесеният по нервите сигнал за остра болка. Отпуснах глава назад и затворих очи, преструвайки се на заспал от упойката. Усещах жаждата, която ми бе причинила, но бях сигурен, че тялото ми ще се справи. Винаги включваше някакъв компенсаторен механизъм. В крайна сметка проектантите на матриканта се бяха погрижили за всичко — и бяха успели. Според мен обаче беше направено не за да направи съществуването на матриканта по-леко, а за да може той да оцелее въпреки всичко. Това върховно технологично постижение, чрез което Компанията трупаше неимоверни печалби.

Засега планът ми бе да спечеля време, докато измисля някакъв начин за измъкване от това място. Два пъти вече бях успявал. Бягствата ми от принудителния престой в института на Компанията преди години. Наистина, с помощта на други хора и без да ги бях обмислял предварително, но все пак успешни бягства. Основният проблем тук беше, че не знаех къде се намирам, а и освен хазяйката, досега не бях видял други хора, но знаех, че има такива. Освен това нямах квартира и работа, а най-важното — бях загубил скенера за лиценз.

28.

Мислите, с които бях заел съзнанието си от известно време, бяха прекъснати от някакъв шум и това ме подразни, но запазих спокойното си изражение. Продължих да се преструвам на заспал. Стори ми се, че това е най-разумното. Трябваше ми повече информация от това, което бях събрал, преди да действам.

Вратата се отвори и полъхът на студения коридор облази страната ми. Не чух, по-скоро си представих внимателни стъпки, идващи към ложето ми. Чувството за нечие присъствие до мен се потвърди с усещането на непозната и слаба миризма. Предположих, че може да е някакъв препарат, химичен реактив или най-обикновен дезинфектант. Стори ми се логично да работят със специализирани материали.

Някой започна да развързва внимателно ремъците, пристегнали китката на едната ми ръка. После направи същото и с другата, така че и двете ми ръце бяха свободни. Можех да опитам, макар и все още с вързани към кушетката крака, да поваля непознатия и в суматохата да се развържа и избягам. Леко отворих клепачите си, колкото да се ориентирам къде бе позициониран човекът.

— Знам, че не спиш — гласът на хазяйката прекъсна намеренията ми. — Слаб актьор си, да знаеш.

Нямаше смисъл от повече преструвки. Отворих очи — наистина бе тя. С наметната бяла престилка, допълваше впечатлението ми за някакво специализирано място, свързано с наука, опити… такива неща.

— Сега ще развържа и краката ти, но ще кротуваш, нали? Пък и да ти кажа, не можеш да избягаш. Никой не може — ние сме навсякъде.

„Навсякъде? Ние?“

— Вие сте навсякъде? Толкова много ли сте? — не се сдържах.

— Навсякъде, да. И всеки, когото срещаш, може да е един от нас, така че откажи се, младежо.

„Агората? Най-вероятно бях попаднал в ръцете на Агората.“

Реших да не задавам повече въпроси, а търпеливо да изчакам, за да разбера какво знаят и какво още биха желали да научат от мен. За самия мен.

Тя наистина развърза кожените ремъци от краката ми, така че се изправих на твърдата постеля и провесих крака. Това, което забелязах първо, бе малката бяла лепенка на свивката на лявата ми ръка. Каквито и манипулации да бяха правили, бяха използвали това място. Не усещах болка, нито каквото и да било неудобство.

— Искаш ли вода? — предложи любезно хазяйката, чието име, както бях чул и предположих, бе Светла.

— Да.

— Ето — подаде ми малко пластмасово шише.

Развъртях синята капачка и инстинктивно го повдигнах до носа си.

— Не бой се, вода е — засмя се тя.

Изчака търпеливо да изпия почти цялото съдържание на бутилката. Наистина бе вода. През това време се опитах да запомня всеки детайл от лабораторията, в която очевидно бях задържан. Заех се да мисля, как може да използвам някои от тях. Дебелият сноп кабели, водещи към компютъра на бюрото, бяха бандажирани с бяла лепенка. Ако можех да разлепя тази лепенка и усуча, може и да се получи здраво въже. Захранващия кабел пък можех да скъсам или срежа със стъкло от някоя счупена стъкленица и да опра оголените му проводници в дръжката на вратата, така че който се опита да я хване отвън, да бъде спрян. Не си мислех, че може да загине, а такава вероятност наистина съществуваше, но ужасът се завръщаше. Онзи ужас от непознатото, който ме бе следвал през всичките тези години на изгнание като матрикант и заради когото бях посегнал на Таня. Този ужас имаше едно-единствено име и това бе вроденият у всеки от нас инстинкт за самосъхранение.

— Я пак кажи, какво мислиш за Компанията?

— Не виждате ли? Тя е вашия враг, а не нейния продукт — хванах се за думите й. Не знаех още как, но можех да използвам и по някакъв начин да пренасоча целта й от матрикантите върху Компанията. Това бе и моята основна цел — Божил, както и Компанията, но не преди да осигуря матрикант за Таня.

— Така ли?

— Тя ще разшири географията на своите пазари — продължих с поясненията си, — в гонитбата за по-високи печалби, корумпирайки всякакви правителства. Като гигантска помпа постепенно ще изсмуче наличните капитали от хората. Това е продуктът, върховният и безконкурентен продукт, заради който те ще работят неуморно и при всякакви условия. А те ще стават все по-тежки и по-тежки.

— Не говориш като трийсетгодишен.

— За да се уверите обаче, ще ви трябва време. Време, за да прочетете историята на деветнайсти, двайсти и двайсет и първи век, както и трудовете на Карл Маркс. Знам, че имате достъп до Мрежата и можете да намерите информация, но нямате време. Часовникът отдавна сочи дванайсет без една минута.

— Ти ми каза, че си учил история, но пропусна да кажеш, че си марксист. Нали…

— Нищо не разбирате — прекъснах я невъздържано. — Не съм марксист и какво общо има това? Не виждате ли миналото, реалността? Не виждате ли бъдещето?

Ноздрите й се разшириха дотолкова, че лицето й придоби вид на човек от африкански произход. Кожата потъмня, бръчките сякаш се вдлъбнаха, а луничките, обсипали лицето й, засияха като звезди в безоблачна нощ.

— Кой си ти изобщо — откъде идваш? — приближи лице до моето и отново усетих миризмата на химикал. — Кой те изпрати при мен? Неслучайно ме насочи към това, да те изпратя при Страхил Геров, нали?

Ако казваше истината, надали щеше да ме развърже. Тя също не бе добра в актьорсткото майсторство. Вероятно подозираше, че не съм провокатор, изпратен от полицията, за да разбие Агората, но не знаеше същинската ми цел. От друга страна, Агората можеше само да ми бъде от полза. Със своята организация, макар и вероятно децентрализирана, можеше да прониква както с хора, така и с технологии в държавни структури. Защо да не могат да проникнат и в частна компания, пък дори тя да е най-могъщата? Бяхме съюзници, но оставаше да я убедя в този факт. Изглежда, бе някакъв лидер и думата й имаше значение в Агората.

— Добре, ще ти разкажа историята си. Ако искаш — вярвай, но нямам с какво да докажа думите си. Не и на този етап.

Тя кимна в знак да продължа и аз започнах. Когато привърших, тя бе седнала на бюрото и пишеше нещо на малък бял лист. После го сгъна, пъхна го в джоба на престилката и стана.

— Скоро ще се върна, а ти чакай и не пипай нищо! Разбра ли?

Без да дочака отговора ми, се обърна и излезе от лабораторията.

Сега можех да се разходя из помещението и да разгледам отблизо предметите, които ме бяха заинтересували. Огледах се за видеокамери, но не видях такива. Възможно бе все пак да има, но да са скрити. Да са камуфлирани в някой от многобройните апаратури на това място. Махнах с ръка, защото дори да ме наблюдаваха, нямаше да правя съмнителни движения. Нека да изглежда, че просто се разтъпквам наоколо. Не би трябвало да се задържам пред някой уред, събудил любопитството ми. Може да е някакъв вид проверка и сега внимателно да ме наблюдават през скритите си видеокамери, готови да нахлуят и да ме завържат отново.

Приближих до бюрото и погледнах в монитора. За мой лош късмет той бе изключен и не можех да определя предназначението му. Най-вероятно съдържаше някаква информация, която хората, задържали ме тук, събират. Дали бе свързан с Мрежата? Това, което установих от думите на служителката в Бюрото по труда, е, че хората се страхуват да сърфират в остатъците на всеобхватната в миналото глобална свързаност. Тя намекна, че такава дейност ще бъде проследена и любопитните ще бъдат задържани по подозрение за съпричастност с Агората. Дали наистина бях попаднал в техните ръце? Ако беше така, то в този компютър вероятно има софтуер, предпазващ го от проследяване. Дали щях да намеря информация за Компанията и Божил, която би ми помогнала да постигна целите си? Ех, само да можех да го пусна и да проверя! Само за малко — някакви си пет минути биха ми стигнали, ако търсачките в Мрежата все още бяха достъпни.

Отново погледнах дебелия сноп кабели — той влизаше някъде отзад, към вход/изходните му интерфейси, но не виждах дали е включен мрежов кабел. Изкуших се да го разгледам отблизо, но размислих, защото все още не знаех дали ме наблюдават. Надявах се да не е така и когато се уверя, ще го включа и използвам. Не бях загубил уменията си от предишния си живот и вероятно бих се справил. Ако пък не бе свързан с други компютри, най-вероятно съхраняваше някакви локални данни или управляваше всичката тази сложна апаратура, пръсната около мен. Разберях ли каква е, тя можеше да се превърне в неподозирано все още от мен предимство. Информацията винаги дава предимство — при планирането на всякакви действия в конкретна област; при предприемане на планираното действие, и не на последно място — предимство при отчитане на резултатите. Информацията е сила и фактът, че Мрежата бе съсипана, бе изцяло в ущърб на милионите потребители. А това бяха гражданите, масите, които все по-трудно можеха да намерят интересуващата ги информация и ставаха все по-невежи и все по-примирени от този факт. По същата причина лесно можеха да бъдат манипулирани от група хора, които желаеха именно това и притежаваха нещото, което другите нямаха — информация.

Ако компютърът бе вързан във вътрешна мрежа с други машини, най-вероятно тя е от така наречения доверен тип, каквито бяха повечето локални мрежи, обслужващи организациите. В този случай включените потребители имаха най-ниско ниво на защита в своите настройки. Причината бе, за да могат да ползват споделени ресурси, каквито са директорийните и сървърните услуги, общи бази данни, вътрешни пощи, общи принтерни устройства и други. Един път авторизирана машина от вътрешна точка на локалната мрежа, се ползваше с пълно доверие от останалите машини. Най-голямата грижа на администраторите на такъв тип локални мрежи обикновено бе входно-изходната точка с глобалната свързаност. В повечето случаи тя бе трудно пробиваема отвън, но веднъж разпознат като член на локалната мрежа, нещата изглеждаха по съвсем друг начин. Това беше добре, но за да вляза в компютъра съществуваше друг голям проблем пред мен — в такава доверена мрежа, всички компютри са с високо ниво на сигурност откъм вход в операционната им система. Това се налагаше именно поради факта, че всички потребители в локалната мрежа трябва да са доверени. Ето защо администраторите изискваха от отделните потребители да вкарват силни пароли за стартиране на операционната система, както и промяната им на определен период от време. Това обаче бе трудна задача. Трябваше да се помнят поредица от несвързани логически символи, затова много потребители се изхитряваха и записваха текущите пароли на места, близо до компютъра. Обикновено това бяха сгънати листчета, подпъхнати под стойката на дисплея, клавиатурата и други компоненти.

Можех да потърся такова листче, а ако имах късмет — да попадна на потребител, който да е имал неблагоразумието да премахне изискването за парола на операционната система. Ако не успеех да намеря листче и ако компютърът все пак бе заключен, имаше шанс да се опитам с някои команди на много ниско ниво — дисковата операционна система. Трудно, но не невъзможно!

Само да намеря някой включен компютър, щях да се ориентирам за това място и за тайствената група, която принудително ме държеше. Дори името на машините, свързани в група, можеше да бъде полезна информация. А най-добрият вариант, макар и малко вероятно да бе това, бе да намеря включен към Мрежата компютър със стартирана операционна система. Мечтаех чрез него да потърся нужната ми информация. Можех да изпратя съобщение за помощ, ако някой локализира позицията ми чрез IP адреса на персоналната машина, адреса на локалната мрежа или дори името на домейна. Имаше различни варианти. Но ако глобалната свързаност е разбита и в отстатъчните й фрагменти онлайн са само слухтящите за членове на Агората агенти и самите членове на Агората, кой би ми помогнал? Наистина ли Мрежата повече не съществуваше, както бях разбрал от служителката от Трудови ресурси? Върнах се отново на проблема с нея и достъпа на обществена информация.

Разбиването на глобалната свързаност обслужваше изцяло така наречения елит — тези, които имаха капитал в ръцете си и по никакъв начин не желаеха да се разделят с него. Така, макар и косвено, Агората съдействаше именно на елита. Това бе в абсолютно противоречие с намеренията им да се борят с установения ред или поне в декларираните им намерения за това. „Странно. Много странно. Дори съмнително.“ Човек би предположил, че Агората не съществува в действителност. Че тази анонимна организация е измислица на тези, които имаха интерес да държат масите в невежество и без лесна комуникация помежду си. Без възможности за обмяна на идеи. Това би дало отговор на много неща.

Но ако това е вярно и Агора не съществува, в чии ръце бях попаднал?

29.

Докато все още обмислях полезните си ходове и се колебаех как да процедирам с компютъра, хазяйката се появи на вратата. Отново бе сама. Можех лесно да я надвия и засега това бе най-доброто, което ми хрумна. Преди това обаче трябваше да измъкна повече информация за мястото и хората, при които бях попаднал.

Жената изглеждаше уморена, но направи опит да се усмихне. Носеше същата бяла престилка. От горното й джобче се показваше върхът на синя пластмасова химикалка. Смирено седнах на кушетката и зачаках удобен момент, в който да действам.

— Не си ли любопитен? — подхвана тя първа.

— Да — отвърнах бързо. — Кои сте вие? Къде съм?

— Не — засмя се искрено, — не това. Разбира се, по-късно и това ще научиш. Не си ли любопитен какъв доклад изготвиха нанороботите?

— Не ме интересува.

— Сериозно? Не те интересува? — беше объркана.

Мамка му! Какво значение имаше това? Някакви си микроскопични роботи, инжектирани от тези хора, човъркаха в тялото ми, за да търсят какво — някаква уязвимост? Да търсят начин, по който хората да могат да се справят с матрикантите, ако се наложи? А според нея това скоро ще се наложи. Неизбежно ще се наложи. Акцентите тук бяха два — наложително и неизбежно.

Почувствах се като предател. Предател на цяла една раса! Тази раса можеше да загине, поради моята непредпазливост да се издам и да попадна в неприятелски ръце. Разбира се, те можеха да направят тези опити с който и да е друг матрикант, но в случая виновникът бях аз. Аз бях изследван, а не друг. Вината бе моя. Мамка му! Не бях виновен, а се чувствах така. Това бе омерзително!

— Това е вашата бъдеща война, не моята — опитах се да бъда спокоен, но не бях.

Жената трепна, вероятно защото усети напрегнатото ми състояние, но не пое насоката на този разговор.

— Аз не се готвя за война с хората — продължих.

Тя поклати разбиращо глава, но дали повярва?

— Разбира се, че ти не се готвиш, защото все още не осъзнаваш, а нали това искам да разбереш.

— Въпреки твоите обяснения… Не разбирам.

— Si vis pacem, para belllum, казват древните римляни. Или преведено: „Ако искаш мир, готви се за война“. Сега разбираш ли? На нас ни се обясняват съвършенствата на това, да вземеш лиценз и да се прехвърлиш в тяло матрикант. Разбираш ли? Съвършенства!? Въпрос на време е съвършените — само на думи, да се почувстват точно такива. Съвършени! Оттук до расовото разделени е само една крачка. А най-големите геноциди, извършвани от човек над човека, са именно на расова основа. Защо мислиш, че всичко това е забравено? Самият ти се занимаваш с история, нали? Да, може би сега хората не се интересуват от тези неща, но някои като мен все още помним и няма да останем равнодушни. Не може да чакаме безразлично и примирено. Дължим го не на нас самите, а най-вече на тези след нас. Ще горим в Ада, ако сме могли да предприемем нещо, а не сме го направили.

Бях готов да я съборя и после да я вържа на земята, но думите, които изрече, ме накараха да се откажа. Поне за момента.

— Значи вие сте тези, които драскат по лозунга „Равенството е живот“? — казах, сякаш на себе си. — И какво се казва в този „рапорт“ на нанороботите?

— Не си безсмъртен. Грешка — поправи се бързо, — тялото, което обитаваш, не може да бъде вечно.

Дали си въобразих, но усетих някаква ехидност в думите й. Едва доловима, но все пак нотка на задоволство от нейна страна.

— Така ли? — озадачих се.

Макар вечният живот да не бе моето виждане за бъдещето ми, разкритието, което ми бе направила току-що, ме смути. Бях ли наистина уязвим от времето и някакви там подмолни процеси в тялото ми? Какво ли можех да кажа. Главата й се бе надвесила над мен. Посивялата коса бе привързана на опашка, а на ревера й бе прилепнал дълъг тънък косъм.

Отново погледнах отблизо лицето й — жълта, набраздена и тънка кожа, под която прозираха преплетени кръвоносни съдове на пулсиращото бавно слепоочие. Провиснали и пълни от задържане на течности торби под помътнелите уморени очи. Веждите й почти се бяха стопили, за сметка на твърдите къси косми на видимата част под носа. Бръчките над горната устна, спускащи се вертикално надолу, разсичаха устните и дори плътен слой червило не би могло да ги скрие. През тихо хриптящата уста виждах изтрития долен ръб на пожълтелите й резци. Тънкият й нос — според снимката, която пазеше вкъщи, се бе превърнал в широк и плосък, завършващ с две почти кръгли черни дупки. Няколко от бенките по лицето и шията й бяха започнали да се израждат в дебели тъмни образувания. Множество тъмни петна се губеха под горния ръб на престилката, някъде по пътя към отпусналия се бюст.

Сведох поглед към заголените почти до лактите ръце на жената. Можех да видя жилите под тънката кожа да потръпват нервно, движейки несъзнателно част от пръстите. Беше слаба. Искаше й се да не е така, но това не зависеше от нея. Опитваше се да компенсира със силен дух, но със сигурност не се получаваше. Поне така изглеждаше пред мен. От нея ли трябваше да се страхувам? С тази лабилна духом, трошлива, болнава и несъвършена раса ли ще воювам? Човешката? Та тя бе на изчезване от само себе си. От своите безразсъдни действия спрямо средата, която обитаваха, но по-важното — по волята на самия си Създател.

— Е, неприятно, нали? — изкара ме от коловоза на мислите ми тя.

— Неприятно — механично потвърдих.

Наистина, болезнено бе да научиш за уязвимост, след като си приел безсмъртие, но не знаех дали наистина е вярно. Може да блъфират, а може и да имат грешна информация, на което се надявах. Тези така наречени нанороботи… За хората е важно как интерпретират в доклада си наблюденията, които бяха провели вътре в мен, но по-важното беше какво са забелязали. А между реалните факти и откритите, интерпретирани и докладвани в рапорт, знаех, че понякога има огромна пропаст. Ако, да речем, не са събрани всички данни, ако дори има само няколко пропуска от наблюдението в мен, няма как да се извлече коректен извод. Част от фактите не биха могли да бъдат база за пълен анализ. Твърде вероятно бе нанороботите да бяха започнали обработката на данните от грешни или непълни изходни позиции. Искрено се надявах да е така. Вероятно бяха забелязали слабост, но не бяха открили компенсаторния механизъм. Не можеше да няма компенсаторен механизъм, нали така бе и в рекламата на Компанията. Трябваше да има компенсаторен механизъм!

— На какво се усмихваш? — гласът й прозвуча приятелски.

— Излиза, че ще имаме една и съща съдба, нали?

Тя кимна и се усмихна, показвайки ми облетите си със слюнка жълти зъбки. Лошият дъх, лъхнал ме оттам, подсказваше какво се случва с плътта на тялото й. Тя се олюля за миг, но се подпря на рамото ми и запази равновесие. Беше отмаляла и аз й помогнах с ръка, за да приседне до мен. Дишането й бе станало още по-тежко и накъсано. Чувах тъжните стонове на дробовете й, излизащи на повърхността из дълбините на гърдите. И сякаш с тях волята за живот напускаше натежалото тялото. Постепенно, но непрестанно и необратимо. Нямаше нужда да я удрям, за да се измъкна оттук.

Колко бе наивна! Но това бе характерно за цялата им раса. Тази раса, която постоянно ме отхвърляше през годините на моето ново аз. Тази раса, която завиждаше на тялото ми, преследваше ме за това и желаеше да ме унищожи. Тази раса, която се чувстваше абсолютен господар на планетата и действаше като такъв, унищожавайки всичко, до което се докоснеше, в стремежа си да задоволи не само нуждите си, но което бе по-лошо — капризите си. Стотици години наред бе унищожавала флора, фауна, земни и водни недра, въздух и всичко, до което достигаше. И това нямаше да спре дотук.

Да, тази раса бе пълен и неоспорим господар на планетата Земя… но тя загиваше. Хората изразходваха ресурсите й с над петдесет процента от допустимите нива. И това — година след година. Нямаше резервен план и човечеството бе неспособно да създаде такъв. Тяхното време — на хората, бе приключило в този момент — до появата на първия матрикант! Без никакво съмнение бе дошло време да отстъпят и да предадат щафетата на еволюцията. На по-развития и по-съвършен човешки вид. Пост-човешкия род.

Бяха си позволили да изземат и играят ролята на Създателя и сега трябваше да понесат последствията от това. Готови или не, рано или късно щяха да платят цената. Колкото по-рано, толкова по-добре за всички.

Мислите ми отново се съсредоточиха над плана ми за бягство. Пред мен имаше два варианта. Единият бе да зашеметя жената и да хукна по коридора в неизвестната ми сграда, за да търся изход. Изглеждаше лесно. Това би било добър избор, но имаше твърде много неизвестни: най-малкото — не знаех колко членове на Агората в момента бяха тук. Не знаех колко изхода има самата сграда, да не говорим, че не знаех къде се намира тя. А дори да намерех изхода и той да не представлява трудност, за да изляза, къде щях да се озова? Дали с това нямаше да влоша положението си? Тази сграда дали не бе част от някакъв по-голям затворен комплекс? Или пък бе на място, откъдето не бих могъл да се измъкна, без да бъда забелязан? Дали не бяха ми пъхнали проследяващо устройство, или още по-лошо — имплантирали такива в мен с помощта на нанороботите? Твърде много неизвестни и като че ли твърде рисковано решение.

Другият възможен вариант бе да сграбча хазяйката за гушата и да я помъкна със себе си, за да ми служи едновременно и като водач, и като щит пред евентуалните членове на Агората. Щях лесно да прекърша крехкия врат на жената, ако бъда заплашен от някого. Бях разбрал, че тя има някаква ръководна роля в организацията и представляваше авторитет. Дали с натрупано знание, или нещо друго — засега оставаше тайна. Тялото й не представляваше трудност, за да я повлека с мен.

Беше физически слаба, като всички от нейния вид на тази възраст. За миг дори си представих как пръстите ми се впиват в пожълтялата й плът, която първо побелява, а после добива моравочервен цвят от неминуемия кръвоизлив на това място. Щях да отпускам отвреме на време дотолкова, колкото да си поеме дъх, но не достатъчно, за да си въобрази, че има сили да се съпротивлява.

Внезапно ме обзе пристъп на ярост — исках да набода дебелите игли в некротизиралите й тънки вени, за да пусна вътре нанороботите. Това, което бяха причинили на мен. Те с усърдие щяха да изтърбушат тялото и всичко да свърши.

Трябваше обаче да овладея чувствата си. Необходима ми беше жива и жизнена, за да имам шанс да изчезна. Като допълнителен голям бонус бе и това, че тя бе носител на информация, която бих могъл да измъкна от нея малко по-късно. Докато сме заедно, тя би била моята единствена застраховка пред Агората. Пред тази организация, която нямаше лице, но — вече бях разбрал, бе навсякъде.

— Не се чуди как да се измъкнеш — промълви хазяйката.

Сепнах се и излязох от унеса, в който бях изпаднал. Тя сякаш четеше мислите ми или беше много по-интелигентна, отколкото предполагах. В случая не бе важен само житейският опит — тя със сигурност притежаваше огромен такъв. Как бе успяла? С какво се издадох? Дали бях свивал юмруци, дали бях гледал гушата й или затворената врата на помещението, оборудвано като лаборатория — вече беше без значение. Бях разкрит.

— Няма смисъл. Свободен си — продължи тя, след като видя колебанието ми.

— Но как? Защо? — изобщо не намирах логика в думите й.

Фактите говореха, че за пореден път бях затворник. Бях опитно свинче за някакви техни изследвания, без да бъда питан за моето съгласие. А сега изведнъж… Не, наистина нямаше логика. Подозирах някаква игра, а тя несъмнено бе подла. Агората не можеше по такъв лесен начин да рискува разкриването на неин член. Освен ако… освен ако не бяха сигурни, че няма да го направя. И с право — нямаше начин да се свържа с властите, защото самият аз нямах легитимни документи.

— Ще си вземеш нещата от къщи и никога повече няма да се върнеш. Ще забравиш адреса, името ми и как изглеждам. Сигурна съм, че ще го направиш. Ти си добро момче.

Да, добро момче съм. Дори не подозираше всъщност колко.

Изведнъж сякаш огромен прозорец, закривал досега с капандурата си цялостната картина на света пред мен, с трясък се разтвори и аз видях всичко. Видях ръката за помощ, подадена ми свише в този отчаян момент от живота ми. Ето, че нещата сякаш започнаха да се нарежда от само себе си. Агората беше противник на така наречения елит, който и да е той, а аз припознавах Компанията като част от него.

Реших да хвърля открито картите на масата. Нямаше какво да губя, но можех да спечеля подкрепа. А общата борба има свойството да се превръща в синергия. Да надхвърля по сила резултата, отколкото, ако той би бил постигнат поотделно от страните.

— Разбрах, но преди да си тръгна, ще ти разкажа една история. Много тъжна и странна история, но въпреки това истинска. Моята истинска история.

Жената повдигна учудено редките си отънели вежди.

Започнах разказа си от самото начало. От времето, в което все още бях политика Антон. Човека Антон. Разказах за подхвърлената ни брошура, информираща ни за странния експеримент. За това как под влиянието на Стефан — моя съпартиец в малкото ни политическо движение, се бях съгласил да участвам в него. Как бях убит в гангстерска улична престрелка и за моите съмнения дали наистина бе случайно. За престоя ми в института на Компанията и бягствата ми оттам. За срещите ми с Божил и разговорите с него. Визията му за бъдещето, която не просто бе започнала да се сбъдва, а бе кошмарна реалност. За прекрасната Таня. За времето, прекарано с нея и за ужаса на безкрайното чувство на преследване. И най-важното — за нежеланието ми всичко това да се случи с мен. Пресъздадох с думи сцената с инцидента в дома ни в Египет, при който загина тялото на Таня, и разкрих всички мотиви за това, защо търся отмъщение.

Тя мълчаливо слушаше, без да показва каквато и да била емоция. От време на време поклащаше разбиращо глава. Бе търпелив слушател, така че доста спечели, защото неусетно започнах да разкривам повече подробности, отколкото планирах да издам пред нея. Е, може би малко преувеличих значението на някои факти, но хората, възприемащи се като жертва, бяха склонни да го правят, за да се увеличи ефектът от казаното. Имаше смисъл на внушение. Направих го и аз, въпреки че през цялото време осъзнавах това. Не бе нещо необичайно за човешката ми същност. Наистина бях жертва на нечия амбиция за технологичен скок, но този скок бе фалшив и импотентен, защото не се правеше с насоченост за добруването на човечеството. Тази амбиция бе насочена изцяло и само за печелене на пари — много пари, и исках това ясно да се разбере.

— В заключение ще кажа: в самата си същност трупането на капитал в свободния от намесата на държавата пазар влиза в противоречие на всякакво рамкиране! Правно, браншово, етично или каквото и да било друго. Печалбата в тази среда е самоцел на субекта и няма никакво отношение към обществения фундамент на държавата, най-малко пък към отделния индивид. Когато изчерпи възможностите за смучене на капитал-прим от тази среда, лесно се вдига и се мести в друга, по-благодатна. Това е глобализъм. И за да не се намесва държавата в този процес — така наречената либерализация, тя умишлено се поддържа на слабо равнище с ограничени функции. С толкова разкъсани връзки и оставени без памет и без бъдеще. Защо без бъдеще? Защото обезсърчението на отделната личност да се образова, за да търси реализация, не позволява това. По някаква причина хората го допуснаха и това ще докара вашата раса до гибел.

— Нашата раса? — видях изумлението в очите й, когато повтори думите ми.

Бях направил огромна грешка. Бях се самоопределил за нещо друго. Нима това бе вярно? Нима наистина го мислех? Заболя ме от глупостта, която бях извършил.

Тя поклати глава, въздъхна и подхвана:

— Казах ти. Въпрос на време е, за да започне сблъсък за надмощие. Остава някой от вас да си направи труда да структурира подобни мисли, да ги опише в някакъв си манифест и всички от твоя вид ще повярват на това. Матрикантите ще поискат управлението над света, за да го спасяват, защото се мислят за по-висша биологична форма от хората. Разбира се, ние няма да отстъпим и после ще започне лудницата, от която победители няма да има.

„Ще има!“, почти изкрещях, но устата ми остана безмълвна. Другото ми аз. Ужасих се от себе си. Може би в мен живееха две различни личности? Човешката — на Антон, и някаква друга — тъмна и могъща. Съвсем нова и непозната за човека. Неговият господар, издигнал железния си юмрук, явно бе готов да го стовари върху слабия, почти крехък човешки биологичен затвор. Имах подозрението, че дори да искам и да се опитвам, няма да мога да се преборя с тази личност. Искаше ми се да съм от нея. Олицетворявах се с нея.

След кратко мълчание хазяйката продължи:

— Всичко това вече се е случвало в историята, но ти би следвало да го знаеш, нали? Едни хора повярвали, че светът трябва да се изчисти от ненужните, слабите етноси, които формирали слаби нации и организирали слаби държави. Е, и? Какво се е случило? Геноцид! А това е била най-технологичната нация в света по това време. Представи си каква военна мощ са държали в ръцете си. И ако нивото на технологиите по това време бе избързало само с няколко години, представи си само — едва няколко, то едва ли щяхме да живеем в сегашния свят. Не и по този начин, ако не сме от чистата раса. Исках да те пусна, но сега не зная дали трябва да го направя — дълбока бръчка проряза крайчеца на устните й и се спусна надолу, чак до долната челюст на жената.

— Какво излиза? — не се сдържах и креснах насреща й. — — Дори и да виждате, че светът свършва, искате сами да си го унищожите, така ли? Няма да допуснете друг да се намеси. Типично за вас!

Вече не можех да прикривам страната, която бях избрал, каквото и да ми струваше това. Тя трябваше да се вразуми. Трябваше да отстъпи — доброволно, и да ми помогне в борбата с Божил и Компанията. В противен случай не знаех какво точно бих направил, но за нея нямаше да бъде добро. Нито за нея, нито за тези от нейния вид.

Тъмната и непозната страна на Аза ми бе взела окончателно превес над съзнанието, което движеше това силно и здраво тяло. Никога повече не биваше да допускам да бъда жертва на човешка дейност! Човешката дейност бе слаба, зависима от безброй хипотези и в крайна сметка — нерационална. Затова и човечеството се развиваше на хаотични тласъци, често затривайки стотици години тежък труд и постижения в науката с мудната си и недопускаща чужди мисли водеща клика. Редица революционни открития са чакали да бъдат признати, а други — завинаги отхвърлени, и всичко това — в резултат на човешкия инат, да не приема чужд разум. Дори не биха изслушали чужди доводи, ако противоречат на наличните разбирания за света. Нещо повече — човек си позволяваше да изгори друг, и то жив, на клада за такава дързост. Как изобщо се осмеляваше да си мисли, че е най-великото творение? Че е единственото отговорно такова?

Продължавах да мисля. Та аз бях вече друга класа! Превъзхождащата. Бъдещата.

Жената леко докосна ръката ми с тънките си студени пръсти, но после бързо ги дръпна. Като че ли се уплаши от това си действие. Някакъв инстинкт, който не разбирах. Дали не бе страх? Дали не се бе примирала с това, че пред нея стои новият човек?

Загледах се в ръцете й и забелязах бледите ивици на нещо леко мазно може би, но чуждо върху кожата на жената. Сега вече се досетих какъв бе онзи мирис, който усещах в нейно присъствие. Съвсем доскоро бе носила латексови ръкавици, а те се мажеха отвътре с талк. Това по ръцете й бе вероятният остатък от талка. Явно е бързала и не е имала време да ги измие, преди да влезе при мен.

Тя забеляза погледа ми.

— Наблюдателен си. Това вече го разбрахме — продума тихо, сякаш на себе си.

„Дяволска жена!“ Нямаше какво повече да крия. Вдигнах опакото на ръката си и го помирисах. Да, без съмнение разпознах острия мирис на латекс. Потърках петното върху кожата и то се размаза.

— Имаш ли деца? — отново подхвана тя.

— Не.

— Значи не знаеш какво е отговорност — заключи хазяйката. — Не мислиш какво ще остане след теб.

Мълчах, но мислех: „Отговорността е грижа за общото — рекох си, — защо да не съм отговорен? Поколенията също са част от общото. Наследството е общо, следователно…“

— Това, че нямам деца, а и не бих могъл да имам — поне не на този етап от технологиите, не ме прави егоист. Твърде опростенческо е такова тълкуване, не мислиш ли?

Сега жената се забави с отговора. Гледах я настоятелно, а тя сякаш започна да изчервява бузи. Избягваше погледа ми и със сигурност изпитваше вътрешно противоречие. Прехапа устни. Ако признаеше, че матрикантите изпитват отговорност към обществото и не водят постъпките си единствено от егоистични подбуди, това би било силен мотив, за да преосмили позицията си относно антагонистичното противоборство между двете човешки разновидности. Умишлено избегнах в съзнанието си думата „раса“. Разбирах, че трябва да се пазя от това, но ми бе неимоверно трудно. Някъде там, вътре в мен, бе запален и бумтеше огън. Това бе огънят на междурасовите отношения и той не можеше да бъде потушен лесно. Заплашваше с времето да се превърне в изпепеляваща стихия. Тя би унищожила толерантността, проявявана от мен досега към хората, ако не успея да се противопоставя.

Виждах слабостта на човешката раса. Слабост на съзнанието, породено от слабост на обвивката. Това не можеше да бъде избегнато от тях по никакъв начин. Биологичеки заложената им конструкция бе уязвима и крехка. Какво имаше предвид хазяйката, когато ми каза, че и моето тяло е подобно на техните — несъвършено и следователно не вечно? Дали не целеше тъкмо това — да отслаби психиката ми? Да изравни нивата на увереност в съзнанията ни. Но не, съзнанието на матриканта винаги ще бъде по-висше, благодарение на по-висшата форма на биологичната обвивка. Не бях видял рапорта на нанороботите, но дори и да ми го бе показала, може да не бе пълен и да не бе отразил защитните механизми. Възможно бе дори да няма такова изследване и този рапорт да е пълна фалшификация. Всичко бе възможно.

Ето, че достигнах до най-логичния извод — беше ги страх от нас, матрикантите, и искаха на всяка цена да не го разберем. Ако обаче се получи, това би бил краят на човешката раса. За да разбера дали е вярно това, което тя каза за уязвимостта на телата ни, имаше само един начин. Трябваше да разговарям с Божил. Трябваше да отида в института на Компанията.

— Каза, че съм свободен, така ли? — скокнах на крака от кушетката.

Тя кимна. Очите й бяха полузатворени, ъгълчетата на устните се спускаха почти вертикално и цялото й лице сякаш се стичаше надолу. Изражението й бе тъжно.

— А ти имаш ли деца? — не че се заядох, но не бях виждал у тях снимки с деца.

— Имам — отвърна лаконично. Лицето й остана в същото нерадостно състояние.

— А би ли се погрижила за едно момиченце, което не познаваш? Пет, може би шестгодишно. Възможно е да няма живи родители… Не знам още.

— Ние сме хора, все пак — каза многозначително.

Приех отговора й за положителен. Искаше ми се да е истина, всъщност бях сигурен, че е така. Състраданието бе дълбоко вкоренено чувство у хората, откакто бяха започнали да образуват социални групи. Първо семейство, после племе, община. Но тук някъде връзките започваха да се разкъсват, защото непознатите в една община ставаха твърде много. Дори наличието на роднини, приятели или просто познати не можеше да поправи нещата. Хората се отчуждаваха и симпатията и състраданието между тях станаха отживелица. Отделният индивид се бореше да оцелее, а в такъв случай антисоциалното поведение бе до някаква степен оправдано. На подрастващите отрано им бе внушавано, че животът е вечна борба, а в борбата чувствата се вредни. Да не говорим за големите градове, където отделният човек нямаше лице — той беше част от масите.

— Каквото и да вършиш, то е от егоистични подбуди, не е ли така? — прекъсна мислите ми тя.

— Не знам, може би само така изглежда — опитах се да избягам от въпроса.

— Помисли ти какво можеш да дадеш на другите. Това всъщност е причината, за която живеем и ако и други също го правят, и колкото повече са те, то за всички ще бъде добре.

— Не така е устроен светът, обаче. Хайде — подадох ръка на жената, — води ме в квартирата! Изнасям се. Ще ми върнеш скенера, нали?

— Да вървим.

— Може ли само още един въпрос? А ако не желаеш, не отговаряй — спрях се за миг.

— Давай!

— Защо трябваше да се разбие Мрежата по този начин? Тя е станала фактически неизползваема. Тази паралелна виртуална среда за мнозина бе действителен живот. За някои от тях тя беше всичко. Дори един твой съсед… — не довърших, защото тя не дочака това:

— Мрежата е вид медия, и то най-голямата от всички. Всяка медия може да се използва за манипулация. Оттук насетне можеш и сам да си отговориш.

— Аха, ясно. Да вървим — подканих я отново.

Бях изведен през някакъв малък, вероятно заден вход на сградата, така че не можех да разпозная квартала и улицата. След като преминахме през няколко свързани един с друг двора на стари къщи, излязохме на открито място, където ни чакаше автомобил с включен двигател. Шофьорът не продума, само кимна на жената до мен и щом се настанихме на седалките, потегли в неизвестна посока.

Не се движихме дълго, което означаваше, че през цялото време сме били в рамките на града. Докато пътувахме към квартирата, успях да различа контурите на старата Централна железопътна гара на София. Върху часовника беше останала само малката стрелка, така че нямах ориентир за времето, но вече бе започнало да се смрачава. Тълпите по улиците оредяваха и скоро на ход щяха да се появят демоните на нощта — неизброимият и опасен ъндърграунд на София.