Марсианският начин

9

Някои от мъжете имаха проблем с въжетата. Те трябваше да бъдат точно закрепени. Геометрията им трябваше да бъде почти перфектна, за да достигне магнетичното поле максимална сила. В Космоса, или дори във въздуха, това не би имало значение. Въжетата биха се подредили автоматично, след като се пусне електрическия ток.

Тук беше по-различно. Трябваше да се изрови улей по повърхността на астероида и в него да се постави въжето. Ако не се постави за няколко минути под формата на дъга, ще последва загуба на енергия, от което нищо не би могло да се съхрани. Тогава улеите трябва да се изкопаят отново, кабелите да се преместят и да се заледят на новите места.

Мъжете работеха отегчено по установения ред.

И тогава пристигна заповедта:

— Всички към двигателите!

Не може да се каже, че боклукчиите са от този тип хора, които гледат с добро око на дисциплината. Това беше една недоволна, оплакваща се, мърмореща група, която се залови с разглобяването на корабните двигатели, които все още бяха цели, отнасянето им до другия край на астероида, заравянето им на точното място и слагането на въжета по улеите на повърхността.

Това ставаше почти двадесет и четири часа, преди един от тях да погледне небето и да каже: „Свещени летци!“, последвано от нещо не толкова подходящо за печатане. Съседът му също погледна и каза:

— Проклет да съм!

Всички останали погледнаха нагоре. Това се превърна в най-поразителния факт във Вселената.

— Погледнете Сянката!

Тя се разпростираше по небето като инфектирана рана. Мъжете гледаха към нея, откривайки, че е удвоила размерите си и се чудеха защо не са забелязали това по-рано.

Работата спря. Те затрупаха с въпроси Тед Лонг.

— Не можем да си тръгнем — каза той. — Нямаме достатъчно гориво, за да се върнем на Марс и нямаме достатъчно уреди, за да вземем друг астероид. Така че трябва да останем. Сянката пълзи към нас, защото нашите взривове са ни изтласкали от първоначалната орбита. Трябва да променим това, като продължим да взривяваме. Тъй като вече не можем да взривяваме предния край, без да застрашим кораба, който строим, нека да опитаме по друг начин.

Те се върнаха към работата върху двигателите с необуздана енергия, която получаваше стимул всеки половин час, когато Сянката изгряваше отново на хоризонта, по-голяма и по-заплашителна от преди.

Лонг нямаше гаранции, че това ще даде резултат. Дори ако двигателите реагират на дистанционните управления, дори ако водните запаси, които се поддържаха от отвор директно в леденото тяло на астероида с внедрените топлинни прожектори, изпускащи двигателното гориво направо в двигателните кутии, бяха достатъчни, все още не беше сигурно, че тялото на астероида ще остане свързано с кораба без магнетична въжена обвивка под огромното, разрушително налягане.

— Готови! — чу се сигналът в слушалката на Лонг. Той извика „Готови!“ и прекъсна връзката.

Вибрациите около него се увеличиха. Звездното поле в обектива потрепери. В далечината се беше появила бляскава пяна от бързо движещи се ледени кристалчета.

— Духа! — разнесе се вик.

Продължи да духа. Лонг не смееше да спре. Шест часа духаше, съскаше, бълбукаше и пускаше пара в пространството. Тялото на астероида се обгърна в пара и се придвижи.

Сянката идваше все по-близо, докато мъжете вече не правеха нищо друго освен да наблюдават планината в небето, закриваща самия Сатурн с огромното си тяло. Всеки разрез и вдлъбнатина бяха ясно очертани върху повърхността й. Но когато пресече орбитата на астероида, премина на повече от един километър зад предишната му позиция.

Парните двигатели спряха.

Лонг се сви на мястото си и закри очи. Не беше ял от два дни. Сега вече можете да се нахрани. Наблизо нямаше друг астероид, който да ги застрашава, дори ако веднага започнеше да се приближава.

Отново върху повърхността на астероида, Свенсън каза:

— През цялото време, докато гледах тази проклета скала да се спуска към нас, непрекъснато си повтарях: „Това не може да се случи. Не трябва да позволим това да се случи.“

— По дяволите — каза Риос, — всички бяхме нервни. Видя ли Джим Дейвис? Той беше зелен. И аз самият бях малко неспокоен.

— Не е това. Не беше просто… умиране, разбираш ли. Мисълта — знам, че е смешно, но какво да направя — мисълта, че Дора ме предупреди, че ще умра там някъде, никога не ме оставяше на мира. Това не е ли кофти начин на мислене в такъв момент?

— Слушай — каза Риос, — искал си да се ожениш и си се оженил. Защо идваш при мен с проблемите си?