Марсианският начин

4

Тед Лонг откри, че ширината и височината на градската главна улица са различни. Изминаха два месеца откакто Специалният пратеник наложи мораториум върху боклукчийството и беше изтеглил всички кораби и това чувство за провалено бъдеще не бе спряло да го вълнува. Дори мисълта, че мораториумът бе наречен отлагане на решение от страна на Земята да приложи своето ново намерение за икономия на водата чрез ограничаване на дажбите за боклукчиите, не го потисна съвсем.

Покривът на булеварда беше боядисан в блестящо светлосиньо, може би като старомодна имитация на Земното небе. Тед не беше сигурен. Стените бяха надупчени от прозорците на магазините.

По-далече, над шума от уличното движение и непостоянния тропот на хорските крака, минаващи покрай него, той можеше да чуе периодичното взривяване, тъй като в кората на Марс се дълбаеха нови канали. Той помнеше такива взривове още от малък. Повърхността, върху която ходеше сега, беше част от солидна, цяла скала, когато той се беше родил. Градът растеше и щеше да продължи да расте само ако Земята позволеше това.

Той зави в пресечката, която беше по-тясна, не толкова блестящо украсена и където витрините на магазините отстъпваха място на жилищните сгради, всяка със собствена редица лампи отпред. Купувачите и уличното движение бяха заместени от по-бавно движещи се индивиди и крещящи малчугани, които досега са бягали от майчините повиквания за вечеря.

В последната минута Лонг си спомни за общоприетата любезност и се отби в магазина за вода на ъгъла. Той подаде своята манерка.

— Напълни я.

Пълничкият магазинер развинти капачката и погледна с едно око в отвора. Разклати малко манерката и я остави да бълбука.

— Не е останало много — каза той бодро.

— Не е — съгласи се Лонг.

Магазинерът наля бавно вода, държейки гърлото на манерката близо до чучура, за да не се излее. Уредът за измерване на количеството забръмча. Той завинти капачката.

Лонг подаде няколко монети и си взе манерката. Тя издрънча, когато се удари в хълбока му, тежаща приятно. Никога не трябва да се ходи на посещение в семейство без пълна манерка. Между приятели това беше без значение. Или поне не от такова голямо значение.

Той влезе в коридора на двадесет и седми номер, изкачи се по няколкото стъпала и постави палеца си на звънеца. Шум от гласове можеше да бъде чут доста ясно.

Единият беше женски глас, доста писклив.

— На теб не ти пречи да приемаш приятелите си боклукчии тук, нали? Предполага се, че аз трябва да съм благодарна за това, че не стоиш в къщи повече от два месеца в годината. О, прекалено достатъчно е, ако прекараш с мен ден или два. След това отново са боклукчиите.

— В къщи съм си от доста време — каза мъжки глас, — а това е бизнес. В името на Марс, отпусни се, Дора. Скоро ще бъдат тук.

Лонг реши да изчака малко, преди да позвъни. Така можеше да намерят някоя по-неутрална тема.

— Какво ме интересува, ако дойдат? — отвърна Дора. — Нека да ме чуят. И това ще стане веднага, след като Специалният пратеник наложи мораториума за постоянно. Чуваш ли?

— А ние от какво ще живеем? — каза мъжкият глас разгорещено. — Обясни ми.

— Ще ти обясня. Можеш да си намериш прилична, почтена работа тук на Марс, също като всички останали. Аз съм единствената в тази жилищна сграда, която е вдовица на боклукчия. Точно такава съм аз — вдовица. Аз съм по-зле от вдовица, защото ако бях такава, поне щях да имам възможност да се омъжа за някой друг… Какво каза?

— Нищо, абсолютно нищо.

— О, знам какво каза. Слушай сега, Дик Свенсън…

— Само казах — извика Свенсън, — че затова боклукчиите обикновено не се женят.

— Ти също не трябваше да се жениш. Омръзна ми всеки съсед да ме съжалява, да се хили самодоволно и да пита кога ще се прибереш. Другите хора могат да бъдат минни инженери, администратори или да прокарват тунели. Поне жените на тези, които прокарват тунели, имат приличен семеен живот и децата им не растат като изпечени хулигани. Питър можеше също така да няма баща…

Тънко момчешко гласче се чу през вратата (идваше от по-далече, като че от друга стая).

— Хей, мамо, какво е това изпечен хулиган?

Гласът на Дора леко се повиши.

— Питър! Гледай си домашното.

— Не е хубаво да говориш така пред детето — каза тихо Свенсън. — Каква представа ще си създаде за мен?

— Тогава си стой вкъщи и му създай по-добра представа.

Гласът на Питър се чу отново.

— Мамо, аз ще стана боклукчия, когато порасна.

Чуха се забързани стъпки. За момент нямаше никакви шумове, след което последваха писъци:

— Мамо! Хей, мамо, пусни ми ухото! Какво съм направил? — и подсмърчане в тишината.

Лонг видя възможност. Той силно натисна звънеца.

Свенсън отвори вратата, приглаждайки косата си с две ръце.

— Здравей, Тед — каза той тихо, а след това високо. — Дора, Тед е тук. Къде е Марио?

Дора излезе от другата стая, дребна мургава жена, с тънък нос и коса, започнала да посивява на места, откриваща челото й.

— Здравей, Тед. Вечерял ли си?

— Доста добре хапнах, благодаря. Не ви прекъсвам, нали?

— Съвсем не. Приключихме отдавна. Искаш ли кафе?

— Да.

Тед свали манерката си и я подаде.

— За Бога, няма нужда, имаме достатъчно вода.

— Настоявам.

— Е, тогава…

Тя се върна в кухнята. През люлеещата се врата Тед успя да зърне съдове натрупани в Секотерг, „машината, която мие без вода, изсмуква и абсорбира мазнината и мръсотията за един миг. Един литър вода ще изплакне осем квадратни метра повърхност на съдове. Купете Секотерг, Секотерг не само почиства, но и прави съдовете ви блестящи без излишен разход на вода…“

Мелодията започна да се върти постоянно и главата му и Лонг реши да я заглуши, като проговори.

— Как е Пит? — попита той.

— Чудесно, чудесно. Сега е в четвърти клас. Знаеш, че не прекарвам много време с него. Та когато се прибрах последния път, той ме погледна и каза…

Той продължи в този дух на похвали за умни деца от не чак толкова умни родители още малко.

Звънецът на вратата звънна и Марио Риос влезе, намръщен и зачервен.

Свенсън бързо пристъпи към него.

— Слушай, недей да споменаваш нищо за лов на контейнери. Дора още си спомня онзи път, когато прибра първокласният контейнер от моята територия, а сега е в едно от своите настроения.

— Кой, по дяволите, иска да говори за контейнери?

Риос свали подплатеното с кожа яке, метна го върху облегалката на стола и седна.

Дора влезе през летящата врата, погледна новодошлия с изкуствена усмивка и каза:

— Здравей, Марио. Искаш ли и ти кафе?

— Да — отговори той, посягайки автоматично към своята манерка.

— Използвай моята вода, Дора — каза Лонг бързо. — Ще има да ми връща.

— Добре — съгласи се Риос.

— Какво е станало, Марио? — попита Лонг.

Риос започна тежко:

— Хайде, кажи, че си ме предупредил. Преди една година, когато Хилдър правеше онова изказване, ти ме предупреди. Кажи го.

Лонг сви рамене.

— Определили са квотата — продължи Риос. — Новината дойде преди петнадесет минути.

— Е?

— Петдесет хиляди тона вода за едно пътешествие.

— Какво? — извика Свенсън разгорещено. — Не можеш дори да излетиш от Марс с петдесет хиляди!

— Така стоят нещата. Това е умишлено намаляване. Вече никакво боклукчийство.

Дора се появи с кафето и сипа на всички.

— Защо казвате, че няма да има никакво боклукчийство? — тя седна решително, а Свенсън изглеждаше безпомощен.

— Изглежда — каза Лонг, — че ни определят по петдесет хиляди тона, а това означава, че не можем да пътешестваме.

— И какво от това? — Дора отпи от кафето си и се усмихна весело. — Ако питате мен, това е хубаво. Време е всички вие, боклукчии, да си намерите хубава, постоянна работа тук, на Марс. Сериозно говоря. Това живот ли е, да обикаляш Космоса…

— Дора, моля те — каза Свенсън.

Риос щеше да изсумти. Дора повдигна вежди.

— Просто си изказах мнението.

— Моля, чувствайте се свободна да го правите. Но бих искал да кажа нещо. Петдесет хиляди са само подробност. Знаем, че Земята, или поне партията на Хилдър, иска да трупа политически дивиденти от кампанията за икономия на водата, така че ние сме в лошо положение. Трябва да намерим вода по някакъв начин или ще ни притиснат отвсякъде, нали така?

— Със сигурност — каза Свенсън.

— Но въпросът е как, нали така?

— Ако трябва да се търси вода — каза Риос във внезапен словесен изблик, — има само едно нещо, което може да се направи и вие го знаете. Ако земляните не ни дават вода, ние ще си вземем. Водата не им принадлежи, само защото техните бащи и дядовци са били толкова проклето вманиачени да напуснат дебелата си планета. Водата принадлежи на всички хора, където и да са. Ние сме хора, тогава и водата е наша. Ние имаме право на нея.

— Как предлагаш да я вземем? — попита Лонг.

— Лесно! Имат океани с вода на Земята. Не могат да поставят пазач на всеки квадратен километър. Можем да навлезем от тази страна на Земята, на която е нощ, когато си пожелаем, да напълним контейнерите си и след това да си заминем. Как могат да ни спрат?

— По половин дузина начини, Марио. Ти как засичат контейнери в Космоса на разстояние сто хиляди километра? Един тънък метален контейнер в огромния Космос? Как? С радар. Мислиш ли, че на Земята няма радари? Мислиш ли, че ако Земята разбере, че ние планираме източване на вода, ще й бъде трудно да приготви мрежа от радари, за да засече кораби, идващи от Космоса?

Дора се намеси възмутено.

— Ще ти кажа едно нещо, Марио Риос. Моят съпруг няма да бъде част от никакво внезапно нападение, за да вземе вода и да продължи с боклукчийството.

— Не става въпрос само за боклукчийство — каза Марио. — После ще започнат да ограничават всичко. Трябва да ги спрем сега.

— Но ние не се нуждаем от водата им — намеси се Дора. — Ние не сме Луната или Венера. Изпомпваме достатъчно вода от полярните капсули за всички нужди. Ние имаме кранче за вода в този апартамент. Има по едно във всеки апартамент в тази жилищна сграда.

— Използването на вода за домашни нужди е само малка част. Миньорите използват вода. А какво ще правим с хидропоничните резервоари? — попита Лонг.

— Точно така — каза Свенсън. — Ами хидропоничните резервоари, Дора? Трябва да имаме вода и е време да започнем да отглеждаме своя собствена прясна храна, вместо да живеем от кондензирания боклук, който докарват от Земята.

— Чуй го — каза презрително Дора. — Какво знаеш ти за прясната храна? Никога не си ял такава.

— Ял съм повече отколкото си мислиш. Помниш ли онези моркови, които бях донесъл веднъж?

— Е, и какво им беше толкова хубаво? Ако питаш мен, изсушената протохрана е много по-добра. А също и нездравословна. Изглежда, че сега е модерно да се говори за пресни зеленчуци, защото увеличиха таксите за тези хидропоники. А и всичко това ще премине.

— Не мисля така — каза Лонг. — Поне не от само себе си. Хилдър вероятно ще бъде следващият Координатор и тогава нещата наистина ще се влошат. Ако ограничат хранителните пратки също както пратките с вода…

— Е, тогава — извика Риос, — какво ще правим? Аз пак казвам — да я вземем! Да вземем водата!

— А аз казвам, че не можем да направим това, Марио. Не виждаш ли, че това, което предлагаш, е начинът, по които действа Земята, начинът на земляните? Опитваш се да следваш пъпната връв, която свързва Марс със Земята. Не можеш ли да се откъснеш от нея? Не можеш ли да откриеш марсианския начин?

— Не, не мога. Предполагам, че ти ще ми го кажеш.

— Да, ако ме слушаш. Когато мислим за Слънчевата система, какво си представяме? Меркурий, Венера, Земя, Луна, Марс, Фобос, Деймос. Ето ги — седем тела. Това е всичко. Но това не представлява и един процент от Слънчевата система. Ние, марсианците, сме точно на ръба на тези деветдесет и девет процента. Някъде там, далеч от Слънцето, има огромни количества вода!

Другите гледаха втренчено. Свенсън каза нерешително:

— Имаш предвид пластовете от лед на Юпитер и Сатурн?

— Не точно тях, но ще признаеш, че това е вода. Пласт от вода, дебел хиляда километра, това е много вода.

— Но всичко е покрито със слоеве амоняк или нещо такова, нали? — попита Свенсън. — А и ние не можем да кацаме на големите планети.

— Знам това — каза Лонг, — но не съм казал, че това е отговорът. Големите планети не са единствените планети там горе. Ами астероидите и естествените спътници? Веста е астероид с диаметър двеста и петдесет километра и трудно можеш да го наречеш нещо друго, освен голямо парче лед. Една от луните на Сатурн е почти само лед. Какво ще кажете за това?

— Бил ли си някога в Космоса, Тед? — попита Риос.

— Знаеш, че съм бил. Защо питаш?

— Разбира се, знам, че си бил, но все още говориш като землянин. Мислил ли си за какви разстояния става дума? Обикновен астероид се намира най-близо на сто и петдесет милиона километра от Марс. Това е два пъти полета от Венера до Марс и знаеш, че някои кораби трудно биха преминали разстоянието на едни път. Обикновено се спира на Земята или на Луната. И освен това, колко дълго очакват да остане някой в Космоса?

— Не знам. Колко ти е максимумът?

— Знаеш колко. Не е нужно да ме питаш. Шест месеца. Това е факт от наръчника. След шест месеца, ако си още в Космоса, се превръщаш в храна за психотерапевтите. Нали така, Дик?

Свенсън кимна.

— И това са само астероидите — продължи Риос. — Разстоянието от Марс до Юпитер е четиристотин милиона километра, а до Сатурн — милиард и сто и двадесет милиона. Как може някой да се справи с тези разстояния? Да предположим, че пътуваш със стандартната скорост или, да определим по-точно, да кажем, че вдигнеш до шестотин хиляди километра в час. Ще ти отнеме, да видим, оставяме време за ускорение и намаляване на скоростта, около шест или седем месеца, за да стигнеш до Юпитер и почти година, за да стигнеш до Сатурн. Разбира се, би могъл да увеличиш скоростта на сто и шестдесет милиона километра в час теоретично, но откъде ще вземеш вода за това?

— Ей — каза малко гласче, което излизаше от устичка, заобиколена от мръсно после и кръгли очички. — Сатурн!

Дора се завъртя на стола.

— Питър, марш обратно в стаята си!

— О, мамо!

— Недей да ми казваш „О, мамо“. — Тя понечи да стане от стола и Питър избяга в стаята си.

Свенсън каза:

— Дора, защо не му правиш малко компания. Трудно му е да се съсредоточи върху домашното, когато всички ние сме тук и си говорим.

Дора се усмихна решително и остана на мястото си.

— Ще остана тук, докато не открия какво е намислил Тед Лонг. И още от сега мога да ти кажа, че то няма да ми хареса.

Свенсън каза нервно:

— Юпитер и Сатурн са без значение. Сигурен съм, че Тед не е имал предвид тях. Ами Веста? Можем да стигнем там за десет или дванадесет седмици и още толкова обратно. Тя е двеста и петдесет километра в диаметър. Това са тест милиона кубически километра лед!

— И какво от това? — попита Риос. — Какво ще правим на Веста? Ще копаем леда? Ще поставим минна техника? Кажи ми, знаеш ли колко време ще отнеме това?

— Аз говоря за Сатурн, а не за Веста — каза Лонг.

Риос се обърна към въображаема публика.

— Аз му казвам милиард и сто и двадесет километра, а той продължава да говори.

— Добре — започна Лонг, — да видим можеш ли да ми кажеш, откъде знаеш, че можем да издържим в Космоса само шест месеца, Марио?

— Това всеки го знае, но дяволите.

— Защото е в Наръчника за космически полети. Това е факт, установен от земните учени вследствие опита на земни пилоти и космонавти. Продължаваш да разсъждаващ като землянин, а не като марсианец.

— Марсианецът може и да е марсианец, по все пак е човек.

— Как можеш да бъдеш толкова сляп? Колко пъти твои приятели са били навън повече от шест месеца без прекъсване?

— Това е различно — каза Риос.

— Защото си марсианец? Защото си професионален боклукчия?

— Не. Защото не сме на полет. Можем да се върнем на Марс по всяко време, ако пожелаем.

— Да, но не пожелавате. Това искам да ти кажа. Земляните имат огромни кораби с колекции от филми, с екипаж от петнайсет човека плюс пътниците. Въпреки това те могат да останат навън максимум шест месеца. Марсианските боклукчии имат двустаен кораб и само един партньор. Но ние можем да стоим там повече от шест месеца.

— Предполагам, че искаш да прекараш една година на кораб и да отидеш до Сатурн — обади се Дора.

— Защо не, Дора? — попита Лонг. — Ние можем да го направим. Не разбираш ли, че можем да го направим? Земляните не могат. Те си имат истински свят. Имат открито небе и прясна храна, всичкия въздух и вода, които поискат. Да прекарат дълго време на кораб е ужасна промяна за тях. Именно затова шест месеца са прекалено много за тях. Марсианците са различни. Ние живеем на кораб през целия си живот. Точно това е Марс — кораб. Той е просто един голям кораб, дълъг деветстотин и двадесет километра с една малка стая, населена с петдесет хиляди човека. Затворен е като кораб. Дишаме пакетиран въздух и пием пакетирана вода, които пречистваме отново и отново. Храним се със същите хранителни провизии, с които се храним на кораба. Когато се качим на кораба, правим това, което сме правили цял живот. Можем да издържим много повече от година, ако се наложи.

Дора попита:

— И Дик ли?

— Всички можем.

— Е, Дик не може. Няма проблем за теб, Тед Лонг и за този крадец на контейнери тук, този Марио, да говорите за едногодишен курс. Вие не сте женени. А Дик е. Той си има съпруга и дете и това му е достатъчно. Може да си намери обикновена работа тук, на Марс. Да предположим, че отидете до Сатурн и не откриете вода там. Как ще се върнете? Дори да имате още вода, ще сте свършили храната. Това е най-смешното нещо, което съм чувала.

— Не, слушай сега — каза Лонг напрегнато, — всичко съм обмислил. Говорих със Специалния пратеник Санков и той ще помогне. Но се нуждаем от кораби и хора. Не мога да ги набавя. Хората няма да ме слушат. Аз съм още млад. Вие двамата сте известни и уважавани. Вие сте ветерани. Ако ме подкрепите, дори самите вие да не участвате, ако само ми помогнете да убедя в това останалите, да набера доброволци…

— Първо — прекъсна го ядосано Риос, — ще трябва да обясниш всичко доста по-подробно. Веднъж като стигнем до Сатурн, къде ще търсим водата?

— Точно това му е хубавото, че няма да я търсим — каза Лонг. — Затова избрах Сатурн. Водата там просто се лее в пространството и чака някой да я вземе.