Марсианският начин

5

Когато Хамиш Санков пристигна на Марс, нямаше такова нещо като местен марсианец. Сега тук имаше двеста и повече бебета, чиито дядовци са били родени на Марс — марсианци трето поколение.

Когато пристигна, беше още момче, Марс не беше нищо повече от купчина поставени на повърхността космически кораби, свързани с изолирани подземни тунели. През годините той беше видял сгради да израстват и да се разпростират широко, забивайки върхове в тънката атмосфера, невъзможна за дишане. Той беше видял да изникват огромни складове, които биха могли да погълнат цели кораби и техните товари. Той беше видял как мините се превръщат в огромни тунели в кората на Марс, докато населението на планетата се увеличи от петдесет до петдесет хиляди.

Караха го да се чувства стар, всички тези спомени, породени от присъствието на този землянин пред него. Неговият посетител донесе със себе си тези отдавна забравени мисли за нежно топлия свят, който беше толкова мил и внимателен с човешкия род, като майчина утроба.

Землянинът изглеждаше като току-що излязъл от тази утроба. Не много висок, не много слаб, всъщност малко пълничък. Тъмна коса, с добре оформена вълничка в нея, добре оформени малки мустачки, добре почистена кожа. Облеклото му беше по модата и изключително ново и чисто.

Дрехите на Санков бяха марсианско производство, практични и чисти, но доста старомодни. Лицето му беше с остри черти и набръчкано, косата му — чисто бяла, а адамовата му ябълка се повдигаше, когато говореше.

Землянинът беше Майрън Дигби, член на Земния главен съвет. Санков беше Специален пратеник на Марс. Санков каза:

— Това много ни засегна, съветник.

— Засегна и много от нас, специален пратеник.

— Аха. Честно казано, не мога да си го обясня. Разбира се, аз не искам да кажа, че мога да разбера методите на действие на Земята, въпреки че съм роден там. Трудно се живее на Марс, съветник, и вие трябва да разберете това. Голяма част от пространството на корабите е заето с храна, вода и редица други неща, за да можем да живеем. Не остава много място за книги и филми с новини. Дори телевизионните програми не могат да достигнат Марс, освен за около месец, когато Земята е най-близо, но и тогава никой не разполага с много време за телевизия. В кабинета си получавам седмичен филм резюме от Планетарната преса. Но аз нямам време, за да се занимавам с него. Може да ни наричате провинциални и ще бъдете прави. Когато се случи нещо такова, единственото, което можем да направим, е да се гледаме безпомощно един друг.

Дигби каза бавно:

— Да не искате да кажете, че хората ви на Марс не са чували за кампанията на Хилдър срещу Прахосниците?

— Не, не мога да кажа точно това. Има един млад боклукчия, син на мой добър приятел, който загина в Космоса — Санков се почеса колебливо по врата. — Той има за хоби изучаването на Земната история и други такива неща. Той хваща телевизионни програми, когато е в Космоса и е слушал този човек Хилдър. Доколкото мога да определя, това е било първото изказване на Хилдър срещу Прахосниците. Младежът дойде при мен и ми каза това. Естествено, аз не го взех на сериозно. Следях Планетарната преса известно време след това, но там не се споменаваше много за Хилдър и това го караше да изглежда доста смешен.

— Да, пратеник, всичко изглеждаше като шега, когато започна.

Санков протегна чифт дълги крака отстрани на бюрото си и ги кръстоса при глезените.

— Струва ми се, че все още изглежда като шега. Какви са му аргументите? Ние изразходваме вода. Направил ли е някакви изчисления? Аз ги имам всичките. Накарах да ми ги направят, когато комисията пристигна. Изглежда, че Земята има шестстотин и четиридесет милиона кубически километра вода в своите океани и всеки кубически километър тежи четири и половина милиарда тона. Това е много вода. Сега ние използваме част от тази маса в космически полети. По-голямата част от натоварването е в гравитационното поле на Земята, а това означава, че отделената вода се връща обратно в океаните. Хилдър не е пресметнал това. Лъже, когато казва, че на полет се изразходват милиони тонове вода. Изразходват се по-малко от сто хиляди тона. Да предположим, че имаме петдесет хиляди полета на година. Ние, разбира се, нямаме толкова. Нямаме дори хиляда и петстотин. Но нека да кажем, че имаме петдесет хиляди. По мои сметки ще има значително увеличение с течение на времето. С петдесет хиляди полета на година ще бъде изразходван един и половина кубически километър вода. Това означава, че за милион години Земята ще загуби по-малко от четвърт от един процент от общия воден запас.

Дигби разпери ръце, обърнати с дланите нагоре и ги отпусна.

— Пратеник, Междупланетните обединения бяха използвали такива изчисления в кампанията си срещу Хилдър, но не можеш да се бориш срещу огромна, емоционално заредена кампания със суха математика. Този човек, Хилдър, измислил и име — Прахосници. Той бавно превърна това име в синоним на огромен заговор. Плод на шайка брутални, търсещи изгода отрепки, насилващи Земята за собствената си бърза печалба. Казвах, че правителството е пълно с такива, че те доминират в Събранието, че те притежават пресата. Нищо от това, за съжаление, не се струва смешно на обикновения човек. Той знае прекалено добре какво могат да сторят себичните хора със земните ресурси. Той знае какво се е случило със земния нефт през Размирното време и как е бил разрушен повърхностният почвен слой. Когато селянинът страда от суша, той не се интересува, че количеството вода, изгубено в Космоса, е капчица в морето, щом като са засегнати водните запаси на Земята. Хилдър му е посочил някой, който да бъде обвинен и това е най-голямата възможна утеха за сполетялото ги бедствие. Той не би се отказал от това заради някакви изчисления.

— Точно това ме учудва — каза Санков. — Може би защото не знам как вървят нещата на Земята, но ми се струва, че там няма само селяни, страдащи от сушата. Така, както аз схващам нещата от новинарските емисии, поддръжниците на Хилдър са малцинство. Защо Земята се съобразява с няколко селяни и с чудаците, които ги подстрекават?

— Защото, представител, съществува такова нещо като разтревожено обществено мнение. Оловната индустрия вижда, че епохата на космическите полети ще набляга все повече на леките, цветни сплави. Различните миньорски съюзи се тревожат от извънземната конкуренция. И всеки земен човек, който не успее да намери алуминий, за да си построи къща, ще бъде сигурен, че това е така, защото всичкият алуминий отива на Марс. Познавам един професор по археология, който е против Прахосниците, защото не може да получи субсидия от правителството, за да покрие разходите за разкопките си. Той е убеден, че всички правителствени пари отиват за изследвания в ракетната техника и космическата медицина и се възмущава.

— В това, струва ми се, земните хора не са много по-различни от нас, тук, на Марс — с усмивка каза Санков. — Ами Главният съвет? Защо трябва те да слушат Хилдър?

Дигби се усмихна огорчено.

— Политиката не е лесна за обяснение. Хилдър представи този законопроект, за да бъде създадена комисия, която да разследва загубите при космическите полети. Може би три четвърти или повече от Главния съвет бяха против подобно разследване, като прекалено и безполезно увеличаване на администрацията — както е всъщност. Но как може някой законодател да се обяви срещу обикновено разследване на разходи? Би изглеждало, сякаш има нещо, от което да се страхува и иска да скрие. Би изглеждало, сякаш самият той е извличал ползи от тези разходи. Хилдър ни най-малко не би се поколебал да отправи подобни обвинения и независимо дали са верни или не, те биха имали силно влияние върху избирателите при следващите избори. Законът бе приет. След това трябваше да се реши въпросът с определянето на членовете на комисията. Тези, които бяха против Хилдър, се отказаха от членство, което би означавало вземането на излагащи ги решения. Оставайки встрани, те не биха били мишена за Хилдър. Резултатът е, че аз съм единственият член на комисията, който е открито против Хилдър и това може да ми струва следващия мандат.

— Много ще съжалявам, ако това стане, съветник — каза Санков. — Изглежда, че Марс няма толкова много приятели, колкото сме си мислили. Не бихме искали да изгубим и вас. Но какво всъщност преследва Хилдър?

— Мислех — каза Дигби, — че това е очевидно. Той иска да бъде следващият Световен координатор.

— Смятате ли, че ще успее?

— Ако нещо непредвидено не го спре, да.

— И тогава какво? Ще се откаже ли от кампанията против Прахосниците?

— Не мога да кажа. Не знам дали е правил някакви планове за след като стане Световен координатор. Но, ако искате моето мнение, той не би могъл да се откаже от кампанията и да запази популярността си. Излязло е извън контрол.

Санков се почеса по врата.

— Добре. В такъв случай бих ви помолил за съвет. Какво можем да направим ние на Марс? Вие познавате Земята. Наясно сте с положението. А ние не. Кажете ни какво да правим.

Дигби се изправи и пристъпи към прозореца. Той се загледа в ниските куполи на другите сгради. Червена, скалиста, напълно безлюдна равнина между тях. Просторно небе и малко слънце. Той каза, без да се обръща:

— На вас, хора, наистина ли ви харесва на Марс?

— Повечето от нас не познават друг свят, съветник — усмихна се Санков. — Струва ми се, че Земята ще бъде нещо странно и непонятно за тях.

— Но марсианците не биха ли свикнали? Не е толкова трудно да се възприеме Земята след това. Не биха ли се научили вашите хора да се наслаждават на привилегията да дишат въздух под открито небе? Вие сте живял преди на Земята. Помните как е.

— Спомням си, като че ли. Все пак не е толкова лесно да се обясни. Земята си е просто там. Тя е подходяща за хората и хората са подходящи за нея. Хората приемат Земята такава, каквато са я открили. Марс е различен. Той е суров и не е подходящ. Трябвало е да направят нещо от него. Трябвало е да построят свят, а не да приемат това, което са открили. Марс все още не е кой знае какво, но ние строим и когато свършим, ще имаме точно това, което харесваме. Велико чувство е това, да знаеш, че строиш свят. Земята не би била толкова вълнуваща след това.

Съветникът каза:

— Сигурно обикновеният марсианец не е чак такъв философ, че да се съгласи да живее този ужасно труден живот заради бъдещето, което ще дойде след стотици поколения.

— Не, не е точно така.

Санков кръстоса краката си и продължи:

— Както казах, марсианците приличат много на земните хора, което означава, че и те са човешки същества, а човешките същества не се увличат много по философията. По същия начин има нещо, заради което си заслужава да се живее в един градящ се свят, без значение дали мислиш за него или не. Баща ми ми изпращаше писма, когато за пръв път дойдох на Марс. Той беше счетоводител и такъв си остана. Земята не беше много по-различна, когато той умря, в сравнение с времето, когато се е раждал. Той не видя нищо да се случва. Всеки нов ден беше като отминалите и животът му беше само един път през времето до деня, в който умря. На Марс е различно. Всеки ден има нещо ново — градът е по-голям, вентилационната система е по-силна, водните канали от полюсите са прокарани. Точно сега планираме да организираме наша собствена новинарска асоциация. Ще я наречем Марс прес. Ако не си живял, когато навсякъде около теб нещо се гради, никога не би разбрал какви чудесни чувства се пораждат. Не, съветнико, животът на Марс е тежък и груб, на Земята е много по-приятно, но на мен ми се струва, че ако заведете моите хора на Земята, те ще бъдат нещастни. Те вероятно няма да разберат защо, поне повечето от тях, но ще се чувстват изгубени. Изгубени и безполезни. Според мен много от тях никога няма да се приспособят.

Дигби се отдръпна от прозореца и гладката розова кожа на челото му беше смръщена.

— В такъв случай, пратеник, съжалявам за теб. Съжалявам за всички вас.

— Защо?

— Защото не мисля, че има нещо, което вашите хора на Марс могат да направят. Или хората на Луната и Венера. Това няма да се случи сега. Няма да се случи може би и след една или две години, или дори след пет. Но доста скоро вие всички ще трябва да се върнете на Земята, освен…

Белите вежди на Санков се сключиха над очите му.

— Е?

— Освен ако успеете да намерите друг източник на вода извън планетата Земя.

Санков поклати глава.

— Не изглежда много вероятно, нали?

— Не.

— И, ако изключим това, според вас няма друг шанс?

— Абсолютно никакъв.

Дигби каза това и излезе, а Санков дълго време стоя загледан в нищото. После набра някакъв номер от местната система за комуникация.

Не след дълго Тед Лонг гледаше в него. Санков каза:

— Ти беше прав, синко. Те не могат да направят нищо. Дори тези, които ни мислят доброто, не виждат изход. Ти откъде знаеше?

— Пратеник — отговори Лонг, — когато си изчел всичко, което можеш за Размирното време, специално за двадесети век, нищо в политиката не може наистина да те изненада.

— Е, може би. Както и да е, синко, съветникът Дигби съжалява за нас, може да се каже, че доста съжалява, но това е всичко. Казва, че трябва да напуснем Марс — или да намерим вода от друго място.

— Знаеш, че можем, нали, пратеник?

— Знам, че бихме могли, синко. Това е огромен риск.

— Ако намеря достатъчно доброволци, рискът ще е наш проблем.

— Как върви?

— Не е зле. Точно сега някои от момчетата са на моя страна. Уговорих Марио Риос например, а той, знаеш, е един от най-добрите.

— Точно това е — доброволците ще бъдат най-добрите хора, които имаме. Не бих искал да рискувам.

— Ако се върнем, ще си заслужава.

— Ако! „Ако“ е голяма дума, синко.

— И ние се опитваме да направим нещо голямо.

— Е, дадох си дума, че ако Земята не помогне, ще направя така, че езерото на Фобос да ви осигури всичката вода, от която се нуждаете. Късмет!