Магьоснически гамбит

ГЛАВА 13

На следващата сутрин поеха на северозапад към голите, бели върхове на планините на Улго.

— Горе има сняг — отбеляза Барак. — Пътят ни може да се окаже труден.

— Винаги е такъв — каза Хетар.

— Бил ли си в Пролгу? — попита Дурник.

— Няколко пъти. Ние поддържаме връзки с Улгосите. Посещенията ни имат преди всичко церемониален характер.

Принцеса Се’недра яздеше край леля Поул, мъничкото й лице изглеждаше разтревожено.

— Как можеш да го понасяш, лейди Поулгара? — избухна накрая тя. — Та той е толкова грозен.

— Кой, скъпа?

— Онова ужасно джудже.

— Вуйчо Белдин? — Леля Поул изглеждаше леко изненадана. — Той винаги си е бил такъв. Трябва да го опознаеш, това е всичко.

— Но той ти наговори такива ужасни неща!

— Това е начинът, по който скрива истинските си чувства — обясни леля Поул. — Всъщност Белдин е много добросърдечен, ала хората не очакват това — точно от него. Когато бил дете, племето му го прогонило, защото бил уродлив и отблъскващ, но когато дошъл в Долината, учителят прозрял зад грозната външност красотата на неговия ум.

— А защо е толкова мръсен?

Леля Поул леко вдигна рамене.

— Той ненавижда уродливото си тяло, затова не му обръща никакво внимание. — Вълшебницата погледна принцесата. — Най-лесното нещо на света е да преценяваме нещата по външния им вид, Се’недра — рече тя. — Обикновено преценката ни е погрешна. Вуйчо Белдин и аз сме много привързани един към друг. Това е причината, поради която си правим труда да измисляме такива сложни обиди. Комплиментите биха се оказали чисто лицемерие — в края на краищата той наистина е много грозен.

— Просто не мога да го разбера — каза Се’недра объркано.

— Любовта може да се прояви по много странни начини — каза леля Поул. Тонът й прозвуча съвсем делнично, ала погледът, който отправи към дребничката принцеса, беше проницателен.

Се’недра бързо стрелна с очи Гарион, после погледна встрани и поруменя.

Гарион се замисли. Беше съвсем очевидно, че леля Поул казваше на момичето нещо важно, ала той не можеше да проумее точно какво.

За няколко дни минаха Долината и навлязоха в предпланините, които обкръжаваха назъбените върхове, изобилстващи в страната на улгосите. Сезоните още веднъж се смениха. Когато се изкачиха на първия нисък хребет, беше ранна есен и храстите пламтяха в алено. На върха на втория, по-висок хребет, дърветата бяха голи и във вятъра, спускащ се със свистене от върховете, се чувстваше първият мразовит полъх на зимата. Небето над главите им стана тъмносиво, цели армии мрачни облаци се спускаха по каменистите клисури над тях. Ту сняг, ту дъжд ги застигаха, докато ездачите се катереха все по-високо и по-високо по осеяните със скали склонове.

— Трябва да внимаваме дали отнякъде няма да се появи Брил — рече Силк един снеговит следобед. В гласа му потрепваше надежда. — Време му е вече отново да се мерне.

— Не е много вероятно — отвърна Белгарат. — Мургите избягват Улголандия дори повече, отколкото Долината, защото улгосите ненавиждат ангараките.

— Алорните също.

— Ала улгосите могат да виждат в тъмното — обясни старецът. — Мургите, които навлизат в тези планини, обикновено не се събуждат след първата нощ, прекарана тук. Не смятам, че трябва да се тревожим за Брил.

— Жалко — измърмори Силк с известно разочарование.

— Е, няма да ни навреди, ако държим очите си отворени. В планините на Улго има и по-лоши неща от мургите.

— Нима всички тези истории не са преувеличени? — попита насмешливо Силк.

— Не. В никакъв случай.

— Тази страна гъмжи от чудовища, принц Келдар — обърна се Мандорален към дребничкия драснианец. — Преди няколко години десетина глупави млади рицари, мои познати, навлязоха в тези планини, за да подложат на изпитание храбростта и дързостта си срещу отблъскващите зверове. Нито един не се върна.

На следващия хребет ги посрещна истински ураган. Снегът летеше насреща им с виещия вятър.

— Трябва да се скрием някъде, докато фъртуната отмине, Белгарат — изкрещя Барак, за да надвика вятъра. Опитваше се да придърпа около тялото си плющящата на вятъра наметка от меча кожа.

— Ще се спуснем в следващата долина — отговори Белгарат, който също се бореше със своята наметка. — Сред дърветата ще сме на завет.

Заслизаха към боровете в дъното на котловината пред тях. Гарион се уви в пелерината си и наведе глава срещу вятъра.

Плътната стена млади борове пречупи силата на вихъра, ала снежната вихрушка продължаваше да фучи. Спряха конете.

— Днес няма да успеем да стигнем по-далеч, Белгарат — заяви Барак, докато изтърсваше снега от брадата си. — Може да се подслоним тук и да изчакаме до сутринта.

— Какво е това? — остро попита Дурник и наведе глава на една страна.

— Вятърът — сви рамене Барак.

— Не. Слушай.

През воя на вихъра до тях долетя пронизителен цвилещ звук.

— Ето там — посочи Хетар.

Смътните очертания на десетина подобни на коне животни тъкмо прекосяваха хребета зад тях. Виждаха се като в мъгла заради обилния снеговалеж. Приближаваха се. На едно възвишение точно над пътешествениците стоеше огромен жребец. Гривата и опашката му се мятаха на вятъра. Цвиленето му беше пронизително като писък.

— Хрулги! — остро изрече Белгарат.

— Можем ли да им избягаме? — попита Силк с надежда.

— Съмнявам се — отвърна Белгарат. — Освен това те са открили следите ни. Ще ни преследват оттук до Пролгу, ако се опитаме да бягаме.

— Значи трябва да ги научим да се боят от нашите следи и да ги избягват — заяви Мандорален и откачи щита от седлото си. Очите му блестяха.

— Пак се връщаш към старите си навици, а, Мандорален? — отбеляза кисело Барак.

Лицето на Хетар придоби онзи особен безизразен вид, който се появяваше винаги, когато алгарът общуваше с коне. Накрая той потрепера, очите му помрачняха от отвращение.

— Е? — попита го леля Поул.

— Не са коне — каза алгарът.

— Знаем че не са, Хетар — каза тя. — Но можеш ли да им направиш нещо? Да ги изплашиш и да ги прогониш?

— Гладни са, Поулгара — поклати глава той. — Освен това са тръгнали по следите ни. Водачът, изглежда, има много по-голяма власт над тях, отколкото би имал, ако бяха коне. Може би щях да изплаша един или два от по-слабите, ако го нямаше него.

— Значи ще трябва да се бием — мрачно отсече Барак и също откачи щита си.

— Не мисля така — отговори Хетар с присвити очи. — Струва ми се, че ключът към всичко е жребецът. Той господства над цялото стадо. Смятам, че ако го убием, останалите ще избягат.

— Добре — рече Барак. — Тогава да опитаме с жребеца.

— Би било добре да вдигнем шум — предложи Хетар. — Нещо, което да прозвучи като предизвикателство. Това може да го накара да излезе начело, за да му отговори. В противен случай трябва да преминем през цялото стадо, докато се доберем до него.

— Може би това ще го предизвика — каза Мандорален, вдигна рога си и го наду. Разнесе се режещ, еклив звук, който литна като плясък от камшик сред вихъра.

Пронизителният писък на жребеца веднага му отговори.

— Струва ми се, че ще има резултат — отбеляза Барак. — Я свирни пак, Мандорален.

Мандорален отново наду рога и жребецът отново изцвили пронизително. После огромният звяр хукна от върха на хребета, бясно си проби път през стадото и връхлетя срещу тях. Отново издаде пронизителен писък и се изправи на задните си крака. Ноктите му блеснаха в омесения със сняг въздух.

— Хайде — изръмжа Барак, пришпори огромния си жребец и се понесе напред, хвърляйки зад гърба си цял водопад сняг. Хетар и Мандорален литнаха след него от двете му страни. Мандорален наведе копието си и сред вятъра се понесе някакъв странен звук — рицарят се смееше.

Гарион извади меча си и застана с коня си пред леля Поул и Се’недра. Съзнаваше, че това вероятно е безполезен жест, ала все пак го направи.

Два звяра, подчинявайки се може би на незабелязана от никого команда от страна на водача, се втурнаха напред, за да отрежат пътя на Барак и Мандорален. Самият водач се отправи срещу Хетар, сякаш осъзнал, че алгарът е най-голямата опасност за стадото. Първият хрулгин се изправи на задните си крака, оголил зъби като котка и широко разтворил предните си, завършващи със страшни нокти крака. Мандорален наведе копието си и го заби в гърдите на ръмжащото чудовище. От устата на хрулгина потече кървава пяна, той се олюля и падна, но все пак успя да направи на трески копието на Мандорален с ноктите си.

Барак отблъсна с щита си страшния удар на втория звяр и със страхотен замах на тежкия си меч разцепи главата му. Чудовището се сгромоляса и се заблъска в снега в предсмъртни конвулсии.

Хетар и водачът започнаха да се дебнат сред снежната вихрушка. Движеха се предпазливо в кръг, гледайки се очи в очи със смъртна напрегнатост. Изведнъж водачът се вдигна на задните си крака и скочи напред. Огромните му лапи бяха широко разтворени, ноктите по тях стърчаха грозно. Ала конят на Хетар, чийто ум бе свързан с ума на ездача, навреме избегна страхотния удар. Хрулгинът се завъртя и отново се впусна в атака, ала конят на Хетар още веднъж отскочи встрани. Безсилен срещу врага си, вбесеният водач изрева пронизително, удари още веднъж, ала ноктите му и този път пропуснаха целта. Конят на Хетар заобиколи полуделия от ярост звяр, след това литна напред, а самият Хетар скочи от седлото и възседна водача. Дългите му яки крака се сключиха около ребрата на хрулгина, а дясната му ръка сграбчи гривата на животното.

Водачът пощуря — за пръв път в историята на целия му животински род тъкмо той бе усетил тежестта на ездач върху гърба си. Започна да се мята, да се изправя на задните си крака, да реве и да се мъчи да хвърли Хетар. Останалите от стадото, които се готвеха за нападение, се отдръпнаха колебливо назад, наблюдавайки с неразбиращ ужас дивите опити на своя водач да се отърве от ездача. Мандорален и Барак смаяно спряха конете си, докато Хетар яздеше побеснелия жребец, описвайки широки кръгове сред виелицата. После Хетар плъзна ръка към левия си крак и измъкна от ботуша си дълга широка кама. Той познаваше конете и знаеше къде трябва да нанесе удар.

Още първият му замах беше смъртоносен. Изпотъпканият сняг стана червен. Водачът се вдигна на задните си крака за последен път, изцвили, от устата му бликна кръв. Коленете му бавно се огънаха и той се преметна на една страна. Хетар скочи от гърба му в последния момент.

Стадото хрулги се обърна и с ужасено цвилене изчезна във виелицата.

Хетар мрачно изчисти камата си в снега и я прибра в ботуша си. После постави за миг ръка върху врата на мъртвия водач и огледа утъпкания сняг — търсеше сабята си, която беше хвърлил по време на страшния скок върху гърба на звяра.

Мандорален и Барак се взираха в лицето му с дълбоко уважение.

— Истински срам е, че са луди — хладно каза алгарът. — За миг — наистина само за миг — почти достигнах до него и двамата бяхме едно. После обаче лудостта му отново се върна и трябваше да го убия. Само да можехме да ги опитомим… — Той поклати глава. — Е, както и да е. — И със съжаление сви рамене.

— Наистина ли би яздил такова нещо? — Гласът на Дурник прозвуча изумено.

— Никога не бях яздил такова великолепно същество — тихо отрони Хетар. — И никога няма да забравя какво изпитах. — После високият мъж им обърна гръб, отдалечи се и се взря в снежната вихрушка.

Прекараха нощта на завет под боровете. На следващата сутрин вятърът беше утихнал, макар че когато тръгнаха, все още валеше силен сняг. Преспите бяха дълбоки до коляно и конете вървяха трудно.

— Ако натрупа още малко, ще заседнем, Белгарат — навъсено рече Силк.

— Не се безпокой — каза старецът. — Оттук нататък ще вървим само през долини и те ще ни изведат точно до Пролгу.

— Белгарат — извика Барак, който яздеше начело на групата. — Тук има някакви пресни следи.

Старецът излезе напред и поспря, за да ги огледа.

— Алгрот — изрече лаконично той. — Добре ще е да си държим очите отворени на четири.

Продължиха предпазливо напред. Мандорален за малко спря, за да си отреже ново копие.

— Аз бих се отнесъл със съмнение към оръжие, което непрекъснато се чупи — отбеляза Барак, когато рицарят отново възседна коня си.

Мандорален сви рамене и бронята му изскърца.

— Човек винаги може да намери дървета наоколо, милорд — отговори той.

Когато стигнаха боровете в долината, Гарион чу познат лай.

— Дядо — изрече предупредително той.

— Чувам ги — отвърна Белгарат.

— Колко са според теб? — попита Силк.

— Десетина — каза Белгарат.

— Осем са — поправи го с твърд глас леля Поул.

— Дали ще посмеят да ни нападнат, ако са само осем? — попита Мандорален. — Онези, които срещнахме в Арендия, изглежда, се окуражаваха от многочислеността си.

— Сигурно леговището им е някъде наблизо — рече старецът. — Всяко животно се опитва да защити бърлогата си. Почти съм сигурен, че ще ни нападнат.

— Тогава трябва веднага да ги открием — уверено заяви рицарят. — По-добре е да ги унищожим тук, на място, което сме избрали ние, отколкото да ни изненадат в някаква засада.

— Той определено се връща към лошите си навици и пак започва да греши — кисело подметна Барак.

— Но този път има право — отвърна Хетар.

— Да не си пил, Хетар? — попита Барак със съмнение в гласа.

— Хайде, господа — весело изрече Мандорален. — Елате да разгромим тези животни и ще можем да продължим необезпокоявани пътя си. — И се понесе тежко през снега, търсейки лаещите алгроти.

— Идваш ли, Барак? — попита Хетар и извади сабята си.

— Ами май ще е по-добре да дойда — въздъхна печално Барак и се обърна към Белгарат. — Това не би трябвало да трае дълго. Ще се опитам да предпазя нашите кръвожадни приятели от неприятности.

Хетар се изсмя.

— Ти ставаш почти толкова лош, колкото Мандорален — обвини го Барак. После двамата се спуснаха в галоп по дирята на рицаря.

Гарион и останалите чакаха напрегнато сред пелената от ситни снежинки. Лаещите звуци в гората изведнъж преминаха в изненадано скимтене. Сред дърветата започна да отеква шум от удари, после се чуха болезнени писъци и гласовете на тримата войни.

— Два се измъкнаха — съобщи Хетар със съжаление, когато тримата се върнаха.

— Какъв срам! — отвърна му Силк.

— Мандорален — рече Барак огорчено. — Придобил си лош навик. Боят е сериозна работа и всичкото това хилене и смях ми приличат на истинска глупост.

— Това обижда ли те, милорд?

— Не че ме обижда, Мандорален. По-скоро ме разсейва. Пречи ми да се съсредоточа.

— Тогава в бъдеще ще се опитам да огранича смеха си.

— Ще ти бъда много благодарен.

— Какво стана? — попита Силк.

— Не беше кой знае каква битка — отговори Барак. — Изненадахме ги напълно неподготвени. Неприятно ми е да си призная, ала нашият кикотещ се приятел в този случай се оказа прав.

Докато се спускаха в долината, Гарион си помисли за промяната в държането на Мандорален. В пещерата, където се роди жребчето, Дурник беше казал на Мандорален, че страхът може да бъде победен, когато човек му се надсмива, и макар че Дурник вероятно не бе имал предвид точно това, Мандорален бе приел думите му в буквалния смисъл. Смехът му, който така дразнеше Барак, не беше насочен към противника, а по-скоро към врага в гърдите на рицаря. Мандорален се надсмиваше над собствения си страх всеки път, когато се впускаше в атака.

— Това не е нормално — мърмореше Барак на Силк. — Ето какво ме измъчва най-силно. Пък и не само то — поведението му е грубо нарушение на етикета. Ако наистина трябва да участваме в сериозна битка, ще е ужасно неловко да почне да се хили по този идиотски начин. Какво ще си помислят хората?

— Преувеличаваш, Барак — каза Силк. — В действителност аз смятам, че е твърде освежаващо.

— Смяташ че е какво?

— Освежаващо. Аренд с чувство за хумор е истинско чудо на чудесата — нещо като говорещо куче.

Барак поклати глава с отвращение.

— Няма абсолютно никакъв смисъл човек да се опитва да обсъди нещо сериозно с тебе, Силк. Манията ти да правиш умни забележки уж на шега е отвратителна.

— Е, всички имаме недостатъци — любезно призна Силк.

ГЛАВА 14

Снеговалежът постепенно отслабна и привечер останаха да танцуват само самотни снежинки. Пътешествениците се установиха сред горичка гъсти смърчове, където решиха да пренощуват. Ала през нощта температурата спадна и когато на следващата сутрин се събудиха, въздухът пращеше от студ.

— Още колко остава до Пролгу? — попита Силк. Беше застанал близо до огъня с протегнати към пламъците ръце.

— Два дни — отвърна Белгарат.

— Не смяташ ли да направиш нещо, та времето да се промени? — подхвърли дребничкият мъж с надежда.

— Предпочитам да не върша нищо, освен ако не е абсолютно наложително — каза старецът. — Такова действие би нарушило естествения ред на нещата над много обширна площ. При това горимът не обича да се намесваме в хода на живота в неговите планини. Улгосите имат резерви по този въпрос.

— Боях се, че ще погледнеш на нещата тъкмо по този начин.

Тази сутрин маршрутът им толкова често изменя посоката си, че към обяд Гарион се чувстваше съвсем объркан. Въпреки смразяващия студ небето беше покрито с облаци в наситено сив, оловен цвят. Като че ли студът беше замразил всички други цветове на света. Небето беше сиво; снегът — монотонно, мъртвешки сиво-бял; стволовете на дърветата — изцяло сиво-черни. Дори шеметно бързата вода в потоците, край които минаваха, изглеждаше сиво-черна между отрупаните със сняг брегове. Белгарат се движеше уверено и им показваше посоката.

— Сигурен ли, че трябва да вървим натам? — попита го веднъж треперещият Силк. — През целия ден се движим срещу течението на потока, а сега казваш, че трябва да се спуснем надолу.

— След няколко мили ще навлезем в друга долина. Имай ми доверие, Силк. Бил съм тук.

Силк се загърна по-плътно с тежката си пелерина.

— Просто ставам нервен в непознати земи — възрази той взрял се в тъмната вода на реката, покрай която яздеха.

Далеч зад тях се разнесе странен звук — някакво безсмислено дюдюкане, наподобяващо смях. Леля Поул и Белгарат бързо се спогледаха.

— Какво е това? — попита Гарион.

— Скален вълк — лаконично отвърна Белгарат.

— Не ми прилича на вой на вълк.

— Не е вълк. — Старецът предпазливо се огледа. — Най-често тези животни ядат мърша и ако са обикновена дива глутница, вероятно няма да ни нападнат. Още е прекалено рано, зимата не е напреднала и не са така отчаяни. Ако обаче сме попаднали на някоя от глутниците, отгледана от елдраки, ни очакват неприятности. — Той се изправи на стремената, за да погледне напред, и каза: — Хайде малко да ускорим ход. И внимавайте много.

Мандорален, чиято броня блестеше от полепналите кристалчета мраз, погледна назад, кимна и се понесе в тръс край разпенената черна вода на планинската река.

Зад гърбовете им пронизителният скимтящ смях стана по-висок.

— Преследват ни, татко — каза леля Поул.

— Чувам. — Старецът започна да претърсва долината с поглед; лицето му беше тревожно свъсено. — Я погледни ти, Поул. Не искам изненади.

Очите на леля Поул станаха замислени и откъснати от всичко — тя обхождаше с ума си обраслата с гъсти гори долина.

— Има един елдрак, татко. Следи ни. Умът му е истински канал за нечистотии.

— Всичките са такива — отговори старецът. — Можеш ли да разбереш как се казва?

— Грул.

— Тъкмо от това се боях. Знаех си, че наближаваме неговата територия. — Улф пъхна пръсти в устата си и пронизително изсвири.

Барак и Мандорален спряха и зачакаха, докато останалите се изравниха с тях.

— Ще имаме неприятности — каза Белгарат сериозно. — Дебне ни един елдрак с цяла глутница скални вълци. Точно в този момент ни наблюдава. Кога ще ни нападне е само въпрос на време.

— А какво представлява елдракът? — попита Силк.

— Елдраките са свързани с алгротите и тролите, но са много по-интелигентни от тях. И много по-едри.

— Но защо е само един? — попита Мандорален.

— Един е достатъчен. Този вече съм го срещал. Казва се Грул. Той е едър, бърз и жесток. Яде всичко, което се движи, и въобще не го е грижа дали е мъртво, или не, преди да започне да лапа.

Дюдюкащият смях на скалните вълци се приближи още повече.

— Хайде да намерим някое открито място и да накладем огън — рече старецът. — Скалните вълци се плашат от пламъците. Няма никакъв смисъл да се бием с тях и с Грул, ако успеем да го избегнем.

— Тук добре ли е? — предложи Дурник и посочи широко, покрито със сняг парче земя, издадено напред сред тъмната вода на реката. Плитчината се свързваше с брега чрез тясна ивица от пясък и чакъл.

— Да, тук лесно можем да се защитим — одобри избора му Барак, оглеждайки мястото с присвити очи. — Реката ще ги възпира и няма да могат да ни нападнат в гръб. А по суша могат да минат единствено по тази тясна ивица чакъл.

— Добро е — лаконично се съгласи и Белгарат. — Да вървим.

Бързо стигнаха до покритата със сняг земя, разчистиха преспите с крака, а Дурник се зае да накладе огън под един голям, довлечен от водата сив дънер, който препречваше наполовина тясната ивица, осигуряваща достъп до избраното от тях място. След няколко секунди оранжевите пламъци започнаха да облизват дънера от всички страни и скоро той пламна.

— Помогнете ми — рече ковачът и започна да трупа върху пламъците още дърва. Барак и Мандорален отидоха до натрупаните от горната страна на чакълестия бряг дървета и започнаха да мъкнат клони и цели дънери. След четвърт час пламъците пращяха буйно по цялата дължина на тясната пясъчна ивица и изцяло откъсваха Гарион и приятелите му от тъмните дървета край брега на реката.

— Ей, за пръв път да се стопля днес — усмихна се Силк и се обърна с гръб към огъня.

— Идат — предупреди Гарион. Бе уловил няколко потайни движения сред черните стволове на дърветата.

Барак надникна над пламъците и мрачно отбеляза:

— Ама че са големи!

— Колкото магарета — потвърди Белгарат.

— Сигурен ли си, че се боят от огъня? — нервно попита Силк.

— Почти винаги.

— Как така „почти“?

— Понякога стават отчаяни — или пък Грул може да ги насъска. Те се боят повече от него, отколкото от огъня.

— Белгарат — каза неодобрително Силк. — Понякога имаш гадния навик да задържаш част от истината само за себе си.

Един от скалните вълци излезе на речния бряг на няколко крачки от плитчината и започна да души въздуха, поглеждайки нервно към огъня. Предните му крака бяха видимо по-дълги от задните и му придаваха особена полуизправена стойка. Между раменете на звяра се виждаше голяма мускулеста гърбица. Муцуната му беше къса и изглеждаше чипонос, като котка. Козината му беше изпъстрена с черни и бели участъци — нещо средно между ивици и петна. Животното крачеше нервно напред-назад, взираше се в тях и издаваше своя пронизителен кикот. Скоро към звяра се присъедини още един, после дойде и трети. Те се пръснаха по брега, ала оставаха далеч от огъня.

— Не приличат точно на кучета — каза Дурник.

— Не са кучета — отговори Белгарат. — Кучетата и вълците имат родство помежду си, но скалните вълци принадлежат към друго семейство.

Вече поне десет от тези грозни създания бяха наизскачали на брега и дюдюкането им се извиси в безсмислен хор.

Изведнъж Се’недра изпищя. Лицето й стана мъртвешки бледо, очите й се разшириха от ужас. От дърветата се измъкваше елдракът.

Беше огромен — висок поне осем стъпки. Тялото му беше покрито с рошава черна козина. Носеше ризница, направена от парчета оплетени металически брънки, свързани с щипки; над ризницата, също прикрепен с щипки, имаше ръждясал нагръдник, очевидно упорито сплескван с камъни, докато стане достатъчно голям, за да е по мярка на огромните гърди на отблъскващата твар. Шлем с конусовидна форма, разцепен от задната страна, за да не стяга, покриваше главата на звяра. Елдракът държеше огромна, обкована със стомана тояга, осеяна с шипове. Ала именно лицето му накара Се’недра да изпищи. На практика елдракът нямаше нос, а долната му челюст беше издадена напред и разкриваше два огромни щръкнали зъба. Очите му бяха хлътнали дълбоко в черепа под тежка, опасваща цялото чело кост, и лъщяха от ужасен, неутолим глад.

— Достатъчно близо дойде, Грул — предупреди го Белгарат хладно.

— Грат върнал се в планини на Грул? — изръмжа чудовището. Гласът му беше плътен, глух, смразяващ кръвта.

— Та то приказва! — недоверчиво ахна Силк.

— Защо ни следиш, Грул? — попита Белгарат.

Ужасната твар впи в тях пламналите си очи и изви:

— Гладен, Грат.

— Отиди да уловиш нещо друго — каза старецът.

— Защо? Тук коне… мъже. Много яде.

— Ала трудно ще се добереш до храната, Грул — отвърна му Белгарат.

Ужасна усмивка изопна лицето на Грул.

— Първо бие — изсумтя той. — После яде. Ела, Грат. Ела да биеш се с мен пак.

— Грат ли казва? — попита Силк.

— Има предвид мен. Не може да произнесе името ми — заради формата на челюстта си.

— Ти си се бил с това изчадие? — Гласът на Барак прозвуча удивено.

Белгарат сви рамене.

— Имах скрит нож в ръкава. Когато ме сграбчи, го разпорих. Не беше кой знае какъв бой.

— Бий се! — изрева Грул и удари по нагръдника с огромния си юмрук. — Желязо — викна той. — Ела, Грат. Опитай пак да порнеш тумбака на Грул. Сега Грул носи желязо — като мъжете. — Звярът започна да думка по замръзналата земя с обкованата със стомана тояга. — Бий се! Ела, Грат. Бий се!

— Ако го нападнем едновременно, някой от нас може да има щастието да го намушка — рече Барак, оглеждайки замислено чудовището.

— Планът ти е пълен с недостатъци, милорд — противопостави се Мандорален. — Със сигурност ще загубим няколко от своите другари, ако попаднем в обсега на тази тояга.

Барак го изгледа с изненада.

— Ти проявяваш благоразумие, Мандорален? Благоразумие от теб?

— Според мен ще е най-добре, ако предприема нападението сам — заяви рицарят съвсем сериозно. — Копието ми е единственото оръжие, което може да отнеме живота на това изчадие, без да рискувам сигурността си.

— Всъщност е прав — съгласи се Хетар.

— Ела и се бий! — изрева Грул, без да спира да блъска земята с тоягата си.

— Добре — съгласи се Барак не особено убеден. — Тогава да отвлечем вниманието му — да се нахвърлим от двете му страни, за да го объркаме. А Мандорален ще налети в средата.

— Ами скалните вълци? — попита Гарион.

— Чакайте малко — рече Дурник, взе една главня от огъня и я хвърли в глутницата, заобиколила чудовището. Скалните вълци заскимтяха и бързо се отдръпнаха. — Ясно е, че се плашат от огъня — додаде ковачът. — Ако почнем да хвърляме главни, ще побягнат.

Всички се приближиха към огъня.

— Хайде! — извика Дурник и всички започнаха да хвърлят пламтящи главни. Скалните вълци заскимтяха и се замятаха около Грул. Един от опърлените зверове, влуден от болка и уплаха, се опита да скочи срещу него, но елдракът отскочи с изумителна ловкост и го смаза с огромната си тояга.

— По-бърз е, отколкото мислех — рече Барак. — Трябва да внимаваме.

— Бягат! — изкрещя Дурник, хвърляйки поредната пламтяща главня.

Глутницата наистина се бе втурнала в паническо бягство към гората, изоставяйки вбесения Грул сам на брега на реката. Той още продължаваше да блъска покритата със сняг земя с тоягата си.

— Ела да се биеш! — изрева отново той. — Ела да се биеш!

— Най-добре да почваме — напрегнато изрече Силк. — Той се вбесява все повече. След минутка ще прескочи при нас.

Мандорален мрачно кимна и се обърна, за да възседне бойния си кон.

— Хайде да му отвлечем вниманието! — викна Барак и измъкна меча си. — Напред! — И прескочи огъня. Другите го последваха, разпръсквайки се в полукръг пред извисяващия се над главите им Грул.

Гарион понечи да хукне след тях, но леля Поул го спря.

— Не. Ти не. Остани тук.

— Но…

— Прави каквото ти казвам.

Една от камите на Силк, метната майсторски от няколко разкрача, се заби в рамото на Грул, докато чудовището напредваше срещу Барак и Дурник. Грул нададе вой, обърна се и се нахвърли срещу Силк и Хетар, размахвайки огромната си тояга. Хетар се изплъзна от удара, а Силк отскочи назад, далеч от обхвата й. Дурник започна да залива изчадието с градушка камъни, които сграбчваше от брега на реката. Грул се обърна към него вбесен; от острите му бивни се стичаше пяна.

— Давай, Мандорален! — изкрещя Барак.

Мандорален вдигна копието и пришпори бойния си кон.

Огромното, покрито с броня животно се хвърли със скок напред, копитата му заудряха чакъла, то прескочи огъня и се понесе срещу изненадания Грул. За миг изглеждаше, че планът на пътешествениците ще успее. Смъртоносното копие със стоманен връх беше насочено срещу гърдите на Грул и всички си мислеха, че нищо не може да му попречи да се забие в огромното тяло на звяра. Ала бързината на чудовището отново ги изненада. То отскочи на една страна, стовари тоягата с острите шипове върху копието на Мандорален и го прекърши.

Огромната сила на атаката на рицаря обаче не бе прекършена. Кон и ездач се блъснаха в огромната хищна твар с оглушителен удар. Грул се олюля, изтърва тоягата си, препъна се и падна, а Мандорален и бойният му кон се сгромолясаха върху него.

— Бий! — изрева Барак и всички се нахвърлиха върху падналия Грул с мечове и брадви. Ала чудовището подпря краката си под гърчещия се кон на Мандорален и отблъсна животното встрани. Огромният му юмрук закачи Мандорален и го хвърли на няколко разкрача от вихъра на боя. Дурник се завъртя и падна, повален от бръснещ удар по главата, точно когато Барак, Хетар и Силк се струпаха върху поваления Грул.

— Татко! — извика пронизително леля Поул.

Изведнъж зад гърба на Гарион се разнесе нов звук — отначало дълбоко, гърлено ръмжене, последвано светкавично от страхотен вой. Гарион се обърна и съзря гигантски вълк — същия, който бе видял преди време в горите на северна Арендия. Сивият вълк прескочи огъня и се включи в битката. Огромните му зъби проблясваха във въздуха и раздираха плътта на чудовището.

— Гарион, ела! — Леля Поул разтърсваше обзетата от паника принцеса, като същевременно измъкваше амулета си изпод дрехите си. — Свали си медальона — бързо!

Той послушно извади амулета изпод туниката си. Леля Поул се пресегна, хвана дясната му ръка и постави белега на дланта му върху фигурата на кукумявка, изобразена на нейния амулет; в същото време взе неговия медальон в другата си ръка.

— Съсредоточи волята си! — заповяда му тя.

— Върху какво?

— Върху амулетите. Бързо!

Гарион концентрира волята си и усети как силата напира в него в огромен прилив, усилен някак си от връзката му с леля Поул и контакта с двата амулета. Поулгара затвори очи и вдигна лице към оловносивото небе.

— Майко! — извика тя с толкова силен глас, че ехото го повтори като звън от тръба из цялата долина.

Силата напусна Гарион с такъв гигантски порив, че той падна на колене. Леля Поул се свлече до него.

Се’недра ахна.

Гарион със сетни сили повдигна глава и видя, че вече два вълка нападаха беснеещия Грул — сивият стар вълк, за който момъкът знаеше, че е неговият дядо, и втори, малко по-малък вълк, заобиколен от странна, потрепваща синя светлина.

Грул беше успял да се изправи и размахваше огромните си юмруци, а мъжете, които го нападаха, нанасяха безполезни удари срещу покритото му с броня тяло. Барак отлетя настрани, падна на лакти и колене и разтърси глава. Грул изтласка Хетар и очите му лъснаха с ужасно веселие. После изчадието посегна към Барак с двете си огромни ръце. Ала синият вълк подскочи и изръмжа в лицето му. Грул замахна с юмрук и зина от изненада, когато ръката му премина през проблясващото тяло на животното. После той изрева пронизително от болка и се олюля, защото Белгарат, верен на древната вълча тактика, се хвърли върху него изотзад и впи огромните си зъби в коляното му. Грул нададе вой, политна и се свлече на земята като гигантско отсечено дърво.

— Дръжте го! — изрева Барак, изправи се с мъка и отново се хвърли в схватката.

Вълците ръфаха лицето на Грул, а той размахваше ръце, за да ги отпъди. Отново и отново юмруците му преминаваха през тялото на странния проблясващ син вълк. Мандорален, разкрачен широко и стиснал с две ръце дръжката на тежкия си меч, сечеше с бясна скорост тялото на чудовището — огромното острие прорязваше дълги цепнатини в нагръдника на Грул. Барак нанасяше тежки удари върху главата на изчадието, мечът му хвърляше искри, забивайки се в ръждясалия стоманен шлем. Хетар чакаше, наведен на една страна, присвил зорко очи, стиснал сабята си, готов за бой — и в мига, когато Грул вдигна ръка да се предпази от ударите на Барак, замахна и заби острата сабя през откритата мишница в огромния гръден кош на чудовището. От устата на Грул бликна кървава пяна.

Силк, който изчакваше отстрани, скочи, опря камата си във врата на Грул и стовари тежък камък върху дръжката й. С ужасяващо хрущене камата разкъса костта и се заби в мозъка на чудовището. Грул потрепера конвулсивно и се сгромоляса на земята. В последвалия миг тишина двата вълка се спогледаха над мъртвото чудовище. Синият като че ли примигна и с глас, който Гарион чу съвсем ясно — беше глас на жена — каза: „Чудесно, нали?“ И с последно, прощално потрепване изчезна.

Старият сив вълк вдигна муцуна към небето и нададе вой — звук, пропит с такава пронизваща болка и горест, че сърцето на Гарион се сви. После вълкът заблещука и на мястото, където бе застанал, се появи коленичилият Белгарат. Вълшебникът бавно се изправи и се върна при огъня. Обраслите му със сива брада бузи бяха окъпани в сълзи и той не се опитваше да ги скрие.

ГЛАВА 15

— Ще се оправи ли? — загрижено попита Барак и се наведе над Дурник, който все още беше в безсъзнание. Леля Поул преглеждаше огромно лилаво петно върху лицето на ковача.

— Нищо сериозно — отвърна тя с глас, отпаднал от огромно изтощение.

Гарион седеше наблизо, стиснал глава с ръце. Чувстваше се така, сякаш цялата сила бе изтръгната от тялото му. Зад купчината въглени на угасващия огън Силк и Хетар се опитваха да свалят огънатата броня на Мандорален. Една дълбока диагонална рязка от рамото до бедрото свидетелствуваше за силата на удара на Грул. Ремъците под вдлъбнатата броня бяха така изопнати, че беше почти невъзможно да ги откопчаят.

— Май трябва да ги срежем — заяви Силк.

— Моля те, принц Келдар, избегни това, ако е възможно — изстена Мандорален, който потрепваше при всяко опъване на закопчалките. — Тези ремъци са от жизненоважно значение за това как ще ти стои бронята и много трудно могат да се заменят с други.

— Тази ще се отвори — изсумтя Хетар и натисна с всичка сила. Закопчалката изщрака и изопнатият нагръдник звънна като леко ударена камбана.

Мандорален въздъхна облекчено, когато другарите му снеха огънатия нагръдник, пое дълбоко дъх и трепна от болка.

— Тук ли боли? — попита Силк и леко докосна с пръсти гръдния му кош. Мандорален изсумтя от болка и лицето му пребледня.

— Според мен имаш поне няколко пукнати ребра, прекрасни ми приятелю — каза Силк. — Най-добре иди да те прегледа Поулгара.

— След малко — изпъшка Мандорален. — Как е конят ми?

— Ще се оправи — отвърна Хетар. — Разтегнато сухожилие на десния преден крак. Това е всичко.

Мандорален въздъхна облекчено.

— Страхувах се за него.

— Аз се страхувах за всички нас — каза Силк. — Нашето попорасло приятелче май беше непосилно за възможностите ни.

— Но пък беше хубава битка — отбеляза Хетар.

Силк го погледна неодобрително, вдигна глава към небето, по което бягаха сиви облаци, а после прескочи тлеещите въглени на огъня и отиде до Белгарат, който бе вперил поглед в ледената вода.

— Трябва да се махнем оттук — настоя драснианецът. — Времето ще се развали и ще измръзнем до смърт, ако останем тук през нощта.

— Остави ме на мира — измърмори Белгарат, без да откъсва поглед от реката.

— Поулгара? — обърна се Силк към леля Поул.

— Просто стой по-далеч от него — каза му тя. — Отиди и намери някое място на завет, където бихме могли да отседнем няколко дни.

— Ще дойда с тебе — предложи Барак и закуцука към коня си.

— Ти ще останеш тук — твърдо заяви леля Поул. — Скърцаш като каруца със строшена ос. Искам да те прегледам, преди да си имал възможност да се осакатиш за цял живот.

— Аз зная едно място — рече Се’недра. — Видях го, докато идвахме насам. Ще ви го покажа.

Силк погледна въпросително леля Поул.

— Вървете — каза тя. — Сега е достатъчно безопасно. Нищо друго не би могло да живее в една долина с елдрак.

— И защо ли? — засмя се Силк. — Идваш ли, принцесо?

— Дурник няма ли вече да се свести? — попита Гарион леля си, щом Силк и Се’недра тръгнаха.

— Остави го да спи — уморено отвърна тя. — Знаеш ли как ще го боли главата, когато се събуди.

— Лельо Поул?

— Да?

— Кой беше другият вълк?

— Моята майка. Поледра.

— Но тя не е ли…

— Да, мъртва е. Това беше духът й.

— Значи можеш да правиш това?

— Не сама — отговори тя. — Ти трябваше да ми помогнеш.

— Затова ли се чувствам така… толкова уморен?

— Беше ни необходимо всичко, което успяхме да съберем, за да го извършим. Не ми задавай толкова много въпроси точно сега, Гарион. Страшно съм уморена, а трябва да свърша още много неща.

— Дядо добре ли е?

— Ще се оправи. Мандорален, ела тук.

Рицарят прекрачи въглените, тлеещи върху тясната ивица чакъл, и бавно тръгна към нея, притиснал гърдите си с ръка.

— Ще трябва да свалиш ризата си — каза му тя. — И, моля те, седни.

След половин час Силк и принцесата се върнаха.

— Мястото е добро — съобщи Силк. — Гъсталак в малка клисура. Вода, заслон — всичко, от което имаме нужда. Някой наранен ли е сериозно?

— Не — рече леля Поул. Тъкмо мажеше с мехлем косматия крак на Барак.

— Не може ли мъничко да побързаш, Поулгара? — попита Барак. — Много е студено да стоя само по риза.

— Стига си се глезил. Да не си бебе — сряза го безсърдечно тя.

В клисурата, където ги заведоха Силк и Се’недра, имаше закътана поляна, заобиколена от високи борове.

— Хубаво място — рече Хетар одобрително. — Как го намери?

— Тя го откри. — Силк кимна към Се’недра.

— Дърветата ми казаха, че е тук — обясни принцесата. — Младите борове много бърборят. — Тя замислено огледа поляната. — Тук ще накладем огъня — реши момичето и посочи място до близкия поток. — Ще опънем палатките до дърветата точно зад огнището. Трябва да оградим огнището с камъни и да изчистим от земята всички клонки. Дърветата много се притесняват от огъня. Те обещаха да ни пазят от вятъра, ала при условие че пламъците няма да са високи. Обещах им, че ще го направим.

Слаба усмивка трепна върху ястребовото лице на Хетар.

— Говоря сериозно — викна тя и тропна с малкото си краче.

— Разбира се, ваше височество — отговори й той и се поклони.

Останаха в защитената от леса поляна три дни, докато ранените войни и конят на Мандорален се съвзеха от битката с елдрака. Изтощението, връхлетяло Гарион, когато леля Поул призова цялата му сила, за да повика духа на Поледра, почти изчезна още след първата нощ, макар че и на следващия ден той се уморяваше лесно.

Дълбокото мълчание на Белгарат и очевидното му безразличие към всичко обаче най-много тревожеха Гарион. Старецът беше потънал в някаква меланхолия, от която не можеше или не желаеше да се отърси.

— Лельо Поул — каза Гарион на третия ден, — направи нещо. Скоро ще сме готови за тръгване и дядо трябва да е в състояние да ни показва пътя. Струва ми се, че въобще не го е грижа къде се намира.

Леля Поул погледна към стария вълшебник, който седеше на една скала, вперил поглед в огъня, и каза:

— Може би имаш право. Ела с мен.

Заобиколиха огъня и спряха точно пред стареца.

— Е, татко — изрече отсечено леля Поул, — мисля, че вече е достатъчно. Стига толкова.

— Махни се, Поулгара — каза той.

— Не, татко — отговори леля Поул. — Време е да се отърсиш от това състояние и да се върнеш в реалния свят.

— Това беше жестоко — измърмори той укорително.

— Спрямо мама ли? Тя нямаше нищо против.

— Откъде знаеш? Ти никога не си я познавала. Тя умря при твоето раждане.

— Какво значение има това? — Тя го погледна в очите и каза рязко: — Тъкмо ти измежду всички хора би трябвало да знаеш, че мама беше изключително решителна жена. Тя винаги е била с мен и ние се познаваме много добре.

Белгарат сякаш се двоумеше.

— Тя също трябва да изиграе своята роля, както и всички ние — продължи леля Поул. — Ако беше обръщал малко повече внимание през всичките тези години, щеше да разбереш, че мама всъщност никога не е била далеч от нас.

Старецът се огледа малко виновно.

— Знаеш, че съм права — заяви леля Поул — Трябвало е да се държиш по-добре. В много отношения мама е изключително търпелива, но понякога много я ядосваш.

Белгарат неловко се изкашля.

— Сега трябва да се отърсиш от тъгата си и да престанеш да се самосъжаляваш — отривисто продължи леля Поул.

Очите му се присвиха.

— Не е честно, Поулгара.

— Нямам време да бъда честна, татко.

— Но защо избра тъкмо тази форма на превъплъщение? — попита Белгарат с едва загатната горчивина.

— Не знам, татко. Мама го направи. В крайна сметка това е нейната естествена форма.

— Почти бях забравил за това — рече замислено той.

— Ала тя не е.

Старецът стана, изправи рамене и попита:

— Има ли нещо за ядене?

— Напоследък принцесата се занимава с готвенето — предупреди го Гарион. — Може би ще се наложи да премислиш, преди да пожелаеш да изядеш нещо, приготвено от нея.

На следващата сутрин небето бе все така заплашително.

Събраха палатките, опаковаха багажа и се спуснаха по тясното корито на потока обратно в речната долина.

— Поблагодари ли на дърветата, скъпа? — обърна се леля Поул към принцесата.

— Да, лейди Поулгара — отговори Се’недра. — Направих го точно преди да тръгнем.

— Това е добре — рече леля Поул.

През следващите два дни времето застрашително се влошаваше и накрая виелицата избухна с бясна сила. Яздеха към един връх с особена форма — приличаше на пирамида и рязко се открояваше сред неправилните, случайно оформили се очертания на околните планини. Макар че веднага отхвърли тази идея, Гарион не успя изцяло да потисне предположението, че този особен връх е по някакъв начин построен — тоест че формата му е получена в резултат на съзнателно начертан план.

— Пролгу — каза Белгарат и посочи върха.

— Как ще стигнем дотам? — попита Силк взрян в стръмните склонове, чиито очертания едва се забелязваха сред обилния снеговалеж.

— Има път — отговори старецът. — Започва там. — И посочи огромна купчина струпани един върху друг камъни от едната страна на върха.

— Тогава ще е по-добре да побързаме, Белгарат — рече Барак. — Тази буря май тепърва започва.

Старецът кимна и излезе начело да ги води.

— Когато стигнем горе — каза той, надвиквайки пронизителния вой на вятъра, — ще видите града. Той е изоставен, ала има много разхвърляни неща — счупени съдове, други вещи. Не докосвайте нищо. Улгосите имат особени вярвания, свързани с Пролгу. Това място е светиня за тях и всичко там трябва да остава на мястото си.

— А как ще проникнем в пещерите? — попита Барак.

— Ще ни пуснат — увери го Белгарат. — Вече знаят, че сме тук.

Бяха им необходими два часа, докато се доберат по лъкатушещия път до върха. Гарион се вцепени от студ. Струваше му се, че вятърът го блъска и се опитва да го запокити в пропастта.

Преминаха през широка сводеста порта и влязоха в изоставения град Пролгу. Снегът се извиваше на страшни вихрушки около тях, вятърът бясно свиреше в ушите им.

От двете страни на празните улици се издигаха колони, а зад тях — древни сгради. Привикнал към строгата ъгловатост на постройките в градовете, които беше виждал, Гарион беше неподготвен за плавните очертания на улгоската архитектура. Нищо не беше квадратно. Сложността на ъглите дразнеше ума му. От друга страна, в сградите бе вложена масивност, която сякаш предизвикваше времето. Потъмнелите от вековете камъни здраво стояха на местата си — един върху друг — точно както преди хиляди години.

Изглежда, Дурник също беше забелязал особения характер на постройките и лицето му изразяваше неодобрение. Когато всички минаха зад една сграда, за да се предпазят от вятъра и поне за миг да отдъхнат, ковачът прокара ръка по един от заоблените ъгли и критично измърмори:

— Никога ли не са чували за права линия тук?

— Къде трябва да отидем, за да намерим улгосите? — попита Барак и още по-плътно се уви в мечата си кожа.

— Близо е — отговори Белгарат.

— Странно място — рече Мандорален и се огледа. — Откога стои изоставено?

— Откакто Торак разцепи света — отвърна Белгарат. — Отпреди пет хиляди години.

Тръгнаха с тежки стъпки по една широка улица, пробивайки си път през все по-дълбокия сняг, стигнаха до една много голяма сграда и влязоха в нея през широк вход, увенчан с огромен каменен трегер. Въздухът вътре беше спокоен и неподвижен.

Белгарат се отправи с решителни стъпки към един голям черен камък точно в центъра. Камъкът беше изрязан във формата на пресечена пирамида — много подобна на формата на сградите в града — и се издигаше на четири стъпки над пода.

— Не го докосвайте! — предупреди ги Белгарат и внимателно заобиколи камъка.

— Опасен ли е? — попита Барак.

— Не — отговори Белгарат. — Свещен е. Улгосите не желаят никой да го осквернява. Те вярват, че самият УЛ го е поставил тук. — Старият вълшебник внимателно започна да изучава пода, после разчисти с крак тънкия слой снежен прашец и откри една плоча, чийто цвят беше съвсем слабо по-различен от този на останалите. — Ето я — изсумтя Белгарат. — Винаги трябва да я търся. Дай ми меча си, Барак.

Без да произнесе нито дума, черекът извади меча си от ножницата и го подаде на белокосия вълшебник.

Белгарат коленичи край плочата и три пъти почука по нея с дръжката на меча. Звукът отекна глухо.

Старецът изчака малко, после повтори сигнала. Нищо не се случи.

Белгарат за трети път удари по отекващата каменна плоча. В единия от ъглите на широката стая се разнесе бавен, стържещ звук.

— Какво е това? — нервно попита Силк.

— Улгосите — отговори Белгарат, изправи се и отупа коленете си. — Отварят дверите към пещерите.

Скърцането продължи и изведнъж върху източната стена на залата се появи тънка ивица светлина. Ивицата се превърна в пукнатина и после започна полека да се разширява; същевременно един огромен камък от пода започна да се накланя, издигайки се с тромава мудност нагоре. Светлината отдолу изглеждаше много слаба.

— Белгарат — отекна дълбок глас изпод накланящия се камък. — Яд хо, гроя УЛ.

— Яд хо, гроя УЛ. Вад мар ишум — отговори Белгарат.

— Веед хо, Белгарат. Мар ишум улго — изрече невидимият посрещач.

— Какво беше това? — удивено попита Гарион.

— Покани ни в пещерите — каза старецът. — Хайде сега да слезем.

ГЛАВА 16

Хетар доста се помъчи, докато накара конете да тръгнат по стръмния проход, който водеше до мрака в пещерите на улгосите. Животните се кокореха нервно, докато се спускаха с несигурни стъпки по наклонения коридор, и всички потрепнаха, когато скърцащият камък с грохот се затвори зад гърбовете им. Жребчето вървеше така близо до Гарион, че често се сблъскваха, и момъкът чувстваше как малкото животно потръпва при всяка крачка.

В края на коридора стояха две фигури, завили лицата си с някакъв тънък прозрачен плат. Бяха ниски, по-ниски дори от Силк, ала раменете им под тъмните дрехи изглеждаха масивни. Зад тях имаше стая с неправилна форма, едва-едва осветена от слаба червеникава светлина.

Белгарат се отправи към двамата и те почтително се поклониха. Той поговори с тях, те отново се поклониха и посочиха друг коридор, който започваше в отсрещния край на стаята. Гарион нервно се огледа, търсейки източника на червената светлина, ала той, изглежда, беше скрит сред странните заострени скали, висящи от тавана.

— Оттук — тихо каза Белгарат.

Прекосиха стаята и стигнаха до коридора, показан им от двамата забулени мъже.

— Защо лицата им са покрити? — прошепна Дурник.

— За да защитят очите си от светлината, когато отвориха портата към пещерите.

— Но горе беше почти тъмно — възрази Дурник.

— Не и за тях.

— Никой ли от тях не говори нашия език?

— Само малцина. Нямат много контакти с чужденци. Хайде, горимът ни чака.

Коридорът беше къс. Изведнъж се озоваха в пещера, така огромна, че Гарион дори не успяваше да види отсрещната й страна в слабата светлина, която, изглежда, проникваше навсякъде в пещерите.

— Докъде се простират тези пещери? — попита Мандорален, изпълнен със страхопочитание от огромните мащаби на това място.

— Никой не знае. Улгосите ги изследват от деня, когато са слезли тук, и все още продължават да откриват нови.

Изкачиха се високо покрай стената на пещерата, чак до сводестия покрив. Гарион погледна надолу. Дъното на пещерата се губеше в мрака. Той потрепера и се хвана за стената.

После започнаха да слизат и разбраха, че огромната пещера не е безмълвна. От безкрайната дълбочина долитаха отмерени монотонни напеви на хор от плътни мъжки гласове. Думите звучаха неясно, изкривени от ехото, блъскаха се в каменните стени и накрая заглъхваха — не, не заглъхваха, а звучаха до безконечност. После, когато и последният отзвук на монотонните напеви замря, хорът подхвана някаква странна песен — скръбна, изпълнена с горест. Беше канон. Първите фрази отекваха и се сливаха със следващите, цялата мелодия се движеше към окончателния, изпълнен с хармония завършек, толкова дълбок, че Гарион се разтрепери от вълнение. Хорът замлъкна, ала пещерите продължиха да пеят сами, повтаряйки отново и отново последния акорд.

— Никога не съм чувала такова нещо — тихо прошепна Се’недра на леля Поул.

— Малцина са го чували — отговори Поулгара. — Звуците в тези галерии се запазват с дни.

— Какво пееха?

— Химн в чест на УЛ. Той се повтаря всеки час и ехото винаги го поддържа жив. Пещерите пеят този химн вече пет хиляди години.

До пътешествениците долитаха и други звуци — стържене на метал в метал, отделни фрази на гърления улгоски език, безконечни дребни шумове, които, изглежда, извираха от десетки различни места.

— Сигурно долу има много хора — отбеляза Барак и надникна зад ръба на корниза.

— Не е задължително — каза Белгарат. — Звукът в тези пещери се запазва дълго и ехото непрекъснато го връща отново и отново на същото място.

— Откъде идва светлината? — попита Дурник озадачено. — Не виждам никакви факли.

— Улгосите смилат на прах два различни вида скали — обясни Белгарат. — Когато ги смесят, скалите излъчват особено сияние.

— Но е доста слабо — отбеляза Дурник.

— Улгосите не се нуждаят от много светлина.

Беше им необходим почти половин час, докато стигнат до дъното на пещерата. Стените в основата й бяха надупчени на равни интервали с входове на коридори и галерии, издълбани в монолитната скала. Гарион надзърна в една от галериите. Беше много дълга, осветена от отвори по стените.

В центъра на пещерата имаше голямо тихо езеро и Белгарат ги поведе покрай него. Движеше се уверено — очевидно знаеше къде точно отива. Някъде далеч в езерото Гарион долови тих плисък — дали беше риба, или някое камъче се беше отронило от стените и бе паднало във водата? Ехото на песента, което бяха чули на влизане, продължаваше да звучи — на някои места необикновено високо, съвсем тихичко другаде.

Двама улгоси ги очакваха до входа на една от галериите. Те се поклониха и поговориха за кратко с Белгарат. Както мъжете, които ги бяха посрещнали в стаята на портала, и тези бяха ниски, със здрави рамене. Косата им беше почти безцветна, а очите им — големи и почти черни.

— Ще оставим конете тук — каза Белгарат. — Трябва да слизаме по стълбище. Тези мъже ще се погрижат за животните.

Гарион трябваше да повтори няколко пъти на жребчето, което все още трепереше, да остане с майка си, и накрая то, изглежда, разбра. После момъкът изтича да догони останалите.

По стените на галерията, в която се движеха, имаше врати, отварящи се в малки стаички — някои от тях очевидно бяха работилници, а други, не по малко очевидно, бяха пригодени за жилища. Улгосите в стаите продължаваха да се занимават със задачите си, без да обръщат внимание на групата, която се движеше по галерията. Някои от хората с почти безцветни коси работеха с метал, други с камък, неколцина — с дърво или платове. Една жена кърмеше бебе.

Преминаха край една стая, където седем улгоси, седнали в кръг, рецитираха нещо в хор.

— Те прекарват много време в религиозни ритуали — отбеляза Белгарат, след като отминаха стаята. — Религията играе централна роля в живота на този народ.

— Голяма скука — изсумтя Барак.

В края на галерията имаше стръмно, почти отвесно стълбище и пътешествениците трябваше да се подпират на стената, за да не паднат.

— Тук е много лесно човек да изгуби представа къде се намира — отбеляза Силк. — Аз вече не зная в коя посока се движим.

— Надолу — рече му Хетар.

— Благодаря — сухо отвърна Силк.

Стълбището ги изведе в друга пещера — и този път се озоваха високо върху стената, но тук през цялата пещера бе прокаран изящен мост, който водеше до отсрещната страна.

Белгарат ги поведе по моста, който се извиваше като арка в полумрака. Гарион погледна надолу и видя безброй светещи отвори, осейващи стените на пещерата.

— Сигурно много хора живеят тук — каза той на дядо си.

Старецът кимна.

— Това е пещерата на едно от най-големите племена на улгосите — отговори той.

Първите дисхармонични фрази на древния химн в чест на УЛ отново долетяха до тях.

— Ще ми се да започнат някоя друга мелодия — кисело измърмори Барак. — Тази започва да ми действа на нервите.

— Ще повдигна този въпрос пред първия улгос, когото срещнем — рече весело Силк. — Сигурен съм, че с удоволствие ще си сменят репертоара заради тебе.

— Много смешно — процеди Барак.

— Вероятно никога не им е хрумвало, че тази песен не е обект на всеобщо възхищение.

— Ти лично да имаш нещо против това? — остро попита Барак.

— Ами те я пеят само от пет хиляди години.

— Престани, Силк — обърна се леля Поул към дребничкия мъж.

— Всичко, което кажете, е повеля за мен, лейди Поулгара — подигравателно отговори Силк.

От отсрещната страна на пещерата влязоха в друга галерия и продължиха по нея, докато тя се разклони. Белгарат уверено ги поведе наляво.

— Сигурен ли си? — попита Силк. — Може би греша, но ми се струва, че се движим в кръг.

— Наистина се движим в кръг.

— Дали не би могъл да ни обясниш защо?

— Има пещера, която е по-добре да избегнем.

— И защо?

— Защото е нестабилна. Таванът може да пропадне при най-слабия звук.

— О!

— Това е една от опасностите тук долу.

— Не е необходимо да се впускаш в подробности, приятелю — рече Силк и погледна нервно към тавана над главата си. Гарион също се чувстваше потиснат от огромната маса скали, които го заобикаляха. Чувството, че си затворен от всички страни, е непоносимо за някои хора и, изглежда, Силк беше точно от тях. Гарион погледна нагоре и му се стори, че усеща върху плещите си цялата тежест на планината.

Галерията прерасна в малка пещера, в центъра на която имаше езеро с кристално чиста вода. Езерото беше много плитко, а дъното му бе настлано с бял чакъл. В центъра на езерото имаше остров, върху който беше изградена постройка със същата особена пирамидална форма както сградите в разрушения град Пролгу далеч на повърхността. Постройката беше заобиколена от колони, подредени в кръг, и тук-там се виждаха пейки, издялани от бял камък. Бляскави кристални глобуси бяха окачени върху дълги вериги на тавана на пещерата, издигащ се на около тридесет стъпки над главите им; тяхната светлина — макар и не много силна, беше забележимо по-ярка от онази в галериите. Пътека от бял мрамор, издигната над водата, водеше до острова, а на пътеката стоеше много стар мъж, впил очи в пътешествениците.

— Яад хо, Белгарат — извика старецът — Гроя УЛ.

— Горим — отвърна Белгарат с церемониален поклон. — Яад хо, гроя УЛ.

Вълшебникът ги поведе по мраморната пътека към острова, после топло стисна ръката на стареца и започна да разговаря с него на гърления улгоски език.

Горимът на Ул го изглеждаше много стар. Имаше дълги сребристобели коси и брада, дрехата му беше снежнобяла. От него се излъчваше някакво ведро спокойствие и Гарион внезапно разбра, че знае — без да може да обясни откъде, — че се приближава към свят мъж — може най-светият на земята.

Горимът протегна с обич ръце към леля Поул, тя нежно го прегърна, после размениха ритуалния поздрав: „Яад хо, гроя УЛ“.

— Моите другари не разбират твоя език, стари приятелю — каза Белгарат на горима. — Би ли те обидило, ако разговаряме на езика, който народите използват във външния свят?

— Никак, Белгарат — отговори горимът. — УЛ ни учи, че е важно хората да се разбират един друг. Заповядайте всички, влезте вътре. Подготвил съм храна и напитки. — Когато старецът погледна гостите си, Гарион забеляза, че очите му, за разлика от тези на останалите улгоси, които бе видял, са наситено сини, почти виолетови. После горимът се обърна и ги поведе към постройката.

— Още ли не се е появило детето? — попита Белгарат, когато прекосиха масивния каменен вход.

Горимът въздъхна.

— Не, Белгарат, още не е, а аз съм вече много уморен. Тръпна в надежди при всяко раждане. Но след няколко дни очите на детето потъмняват. Изглежда, УЛ иска да му служа още.

— Не се отчайвай — каза Белгарат на приятеля си. — Детето ще се появи — когато УЛ реши, че е дошло времето за това.

— Така е — Отново въздъхна горимът. — Ала племената стават неспокойни, има караници, че и още по-лоши неща в някои от по-далечните галерии. Фанатиците стават по-дръзки, започнаха да се появяват култове и странни отклонения в религията ни. Улго се нуждае от нов горим. Надживях времето си с цели триста години.

— УЛ все още има работа за тебе — отговори му Белгарат. — Неведоми са неговите пътища, те са различни от нашите, горим, и той възприема времето по различен начин.

Стаята, в която влязоха, беше квадратна, ала въпреки това и в нея се чувстваха леко заоблените стени, характерни за архитектурата на улгосите. В центъра имаше каменна маса с ниски пейки от двете страни. Върху масата бяха поставени купи с плодове, няколко високи бутилки и обли кристални чаши.

— Казаха ми, че зимата е дошла рано в нашите планини — рече горимът. — Питието ще ви помогне да се стоплите.

— Навън е мразовито — призна Белгарат.

Пътешествениците седнаха на пейките и започнаха да се хранят. Плодовете киселееха и имаха вкус на диви растения, а прозрачната течност в бутилките пареше и незабавно стопляше и стомаха, и цялото тяло.

— Извинете нашите обичаи, които може да ви се сторят странни — заговори горимът, след като забеляза, че Барак и Хетар посягат към плодовете с видима липса на ентусиазъм. — Ние сме народ, изключително свързан с церемониите. Винаги започваме да се храним с плодове в памет на годините, които сме изживели в търсене на Ул. Ще сервираме месото, когато му дойде времето.

— Откъде получавате такава храна в тези пещери, пресвети? — учтиво попита Силк.

— Нашите събирачи излизат от пещерите нощем — отговори горимът. — Казват, че плодовете и зърната, които донасят, били диви, но аз подозирам, че отдавна са се заели да обработват някои плодородни долини. Твърдят, че и месото било от диви животни, ала и по този въпрос имам определени съмнения. — Той кротко се усмихна. — Е, позволявам им тези малки измами.

Окуражен от благостта на горима, Дурник повдигна въпроса, който очевидно го измъчваше, откакто бяха влезли в града на върха на планината.

— Простете ми, почитаеми гориме — подхвана той, — но защо вашите строители правят всичко така обло? Искам да кажа — нищо не ми изглежда право. Всички постройки са полегати.

— Това е свързано с тежестта и опорите, които я поддържат, доколкото зная — отвърна горимът. — Всяка стена се събаря в края на краищата; но ако всички тръгнат да се събарят една срещу друга, нито една не може да се помръдне на повече от един пръст разстояние — те взаимно се крепят. При това, разбира се, формата им ни напомня за палатките, в които сме живели по време на нашите странствания.

Дурник замислено се навъси, опитвайки се да осъзнае казаното.

— Ами ти успя ли да си върнеш Кълбото на Алдур, Белгарат? — попита горимът.

— Все още не — отвърна Белгарат. — Преследвахме Зедар до Нийса, но Ктучик го пресрещна в Ктхол Мургос и му отне Кълбото. Сега то е в ръцете на Ктучик — в Рак Ктхол.

— А какво стана със Зедар?

— Успя да избяга от засадата на Ктучик и отнесе Торак в Ктхол Мишрак в Малореа. Там Ктучик не е в състояние да го събуди, използвайки Кълбото.

— Значи ще трябва да отидете в Рак Ктхол.

Белгарат кимна. Един слуга донесе огромна тава с димящо печено месо, постави я на масата, поклони се и излезе.

— Някой разбра ли как Зедар е успял да вземе Кълбото, без да бъде поразен от мощта му? — попита горимът.

— Използвал е дете — каза леля Поул. — Невинно същество.

— Аа — каза горимът и замислено поглади брадата си. — Нима Пророчеството не казва: „И детето ще даде онова, което по закон принадлежи на Избрания“!

— Да — потвърди Белгарат.

— Къде е детето сега?

— Доколкото знаем, Ктучик го държи в Рак Ктхол.

— Значи ще нападнеш Рак Ктхол?

— Ще ми трябва цяла армия, пък и много години, докато превзема крепостта. Смятам, че има друг начин. В един откъс от Даринавия летопис се споменава, че под Рак Ктхол имало пещери.

— Зная този пасаж, Белгарат. Той е много неясен. Предполагам, че би могло да се тълкува и по този начин, но ако не е така?

— Това се потвърждава и от ръкописа Мрин — настоя Белгарат.

— Положението с Мрин е дори по-лошо, приятелю. Той е толкова неясен, че прераства в пълна безсмислица.

— Имам чувството, че след като всичко това приключи, ще открием, че Мрин е най-точната версия от всички. Ала разполагам и с други доказателства. Когато мургите изграждаха Рак Ктхол, един сендарски роб избягал и успял да се върне в родината си. Не бил на себе си и бълнувал, но преди да умре непрекъснато повтарял за пещери под планината. И не само това. Анхег от Черек е намерил екземпляр от „Книгата на Торак“, която съдържа фрагмент от много старо предсказание на кролимите. В него се казва: „Добре пазете храма — отгоре и отдолу, защото Ктхраг Яска ще призове врагове за онова, което е долу, от въздуха, а за онова горе — от земята, за да го отвлекат отново.“

— Това е дори още по-неясно — възрази горимът.

— Предсказанията на кролимите обикновено са такива, но това е всичко, с което разполагам. Ако отхвърля възможността за съществуването на пещери под Рак Ктхол, трябва да обсадя града. За това ще ми бъдат необходими всичките армии на Западните кралства. В отговор Ктучик ще призове армиите на ангараките. Всичко наистина сочи някаква последна битка, но бих предпочел аз да избера мястото и времето за нея — а пустошта на мургите определено не е мястото, на което бих се спрял.

— С тези думи целиш да постигнеш нещо, нали?

Белгарат кимна.

— Имам нужда от гадател, който ще ми помогне да открия пещерите под Рак Ктхол и да ме заведе през тях до града.

Горимът поклати глава.

— Молиш ме за нещо невъзможно, Белгарат. Всичките гадатели са фанатици. Никога не би могъл да убедиш някой от тях да напусне свещените пещери тук, под Пролгу — особено сега. Целият ми народ очаква появата на детето горим; всеки фанатик е убеден, че именно той ще открие детето и ще го покаже на племената. Дори не бих могъл да заповядам на някой от тях да те придружи. Гадателите се смятат за свети хора и аз нямам власт над тях.

— Може да не се окаже чак толкова трудно, колкото смяташ. — Белгарат отмести чинията си и посегна към чашата. — Гадателят, от когото се нуждая, се нарича Релг.

— Релг ли? Той най-лошият. Събрал е последователи и цели часове проповядва в далечните галерии. Никога не би могъл да го убедиш да напусне пещерите.

— Не мисля, че ще ми се наложи да го правя, горим. Не аз съм избрал Релг. Това решение е взето много преди да се родя. Просто изпрати човек да го доведе.

— Щом искаш — рече горимът с глас, изпълнен със съмнение. — Ала не смятам, че ще пожелае да те придружи.

— Ще пожелае — уверено му каза леля Поул. — Същата онази сила, която ни събра заедно, ще доведе и него. И той, както всеки един от нас, няма друг избор.

ГЛАВА 17

Снегът и студът, които трябваше да понасят по време на пътуването до Пролгу, бяха вцепенили Се’недра, а топлината тук, в пещерите, я правеше сънлива. Безкрайният объркан разговор на Белгарат и странния горим също я приспиваше. Особената песен отново се разнесе отнякъде, отеквайки до безкрай в пещерите — това също я караше да се унася. Единствено навиците й, придобити в двореца на баща й, където дворцовият етикет се спазваше най-строго, я поддържаха будна.

Пътешествието беше ужасно. Тол Хонет беше топъл град и тя не бе привикнала със студено време. Струваше й се, че краката й никога няма да се стоплят. При това тя бе открила свят, изпълнен със сблъсъци, ужаси и неприятни изненади. В имперския палат в Тол Хонет огромната власт на баща й я бе предпазвала от всякакви опасности, ала сега тя се чувстваше уязвима. В един от редките моменти, когато беше напълно честна пред себе си, принцесата си призна, че злобното й отношение към Гарион се е породило от ужасното ново чувство на несигурност. Нейният безопасен, разглезен малък свят й бе отнет с един замах и тя се чувстваше изложена на безброй опасности, незащитена, уплашена.

Бедният Гарион. Той беше толкова хубаво момче. Принцесата малко се срамуваше, че тъкмо той трябваше да пострада заради лошия й нрав. Беше си обещала, че скоро — много скоро — ще седне да поговори с него и ще му обясни всичко. Той беше разумно момче и сигурно щеше да разбере. Това, разбира се, веднага щеше да премахне разрива, появил се между тях.

Усетил погледа й върху себе си, момъкът обърна за миг глава към нея, след това погледна встрани с очевидно безразличие. Очите на Се’недра станаха корави като ахати. Как се осмелява той? Тя си отбеляза тази постъпка наум и я прибави към списъка с множеството негови недостатъци.

Старият горим изпрати един от странните мълчаливи улгоси да доведе мъжа, за когото приказваха Белгарат и лейди Поулгара, после разговорът се насочи към по-общи теми.

— Успяхте ли да преминете необезпокоявани планините, или се сблъскахте с някакви трудности? — попита горимът.

— Имахме няколко срещи — отговори Барак нехайно и Се’недра си помисли, че е доста глупаво да се прави на скромен.

— Но благодарение на УЛ всички сте живи и здрави — заяви горимът набожно. — Кои от чудовищата се подвизават навън през този сезон?

— Сблъскахме се с хрулги, свети гориме — каза Мандорален. — И с няколко алгроти. Освен тях се натъкнахме и на един елдрак.

— Беше доста неприятен — сухо вметна Силк.

— Това се разбира от само себе си. За щастие броят им не е голям. Те са ужасни чудовища.

— Забелязахме — рече Силк.

— Кой точно беше този?

— Грул — отговори Белгарат. — Срещал съм се с него и преди и той, изглежда, ми имаше зъб. Съжалявам, горим, но трябваше да го убием. Нямахме друг изход.

— А! — изрече горимът с едва доловима нотка на болка в гласа. — Бедният Грул.

— На мен лично не ми липсва твърде много — заяви Барак. — Не се опитвам да бъда дързък, свети гориме, ала не смятате ли, че би било добре да изтребите някои от по-неприятните зверове в тези планини?

— Те са деца на УЛ като нас — обясни горимът.

— Но ако ги нямаше, вие бихте могли да се върнете на повърхността на земята, горе под слънцето — изтъкна Барак.

— Не — усмихна се горимът. — Народът на Улго никога няма да напусне пещерите. Ние живеем в тях вече пет хилядолетия и с течение на времето сме се променили. Сега очите ни не могат да понасят слънчевата светлина. Чудовищата от повърхността не могат да се доберат до нас, а присъствието им в планините държи непознатите по-надалеч. В действителност ние не се чувстваме удобно с непознати, така че сегашното положение на нещата вероятно е най-доброто.

Темата за чудовищата очевидно го бе огорчила. Горимът въздъхна, после се вгледа за миг в Се’недра, внимателно протегна крехката си ръка, хвана малката й брадичка и повдигна лицето на принцесата, за да може да го види по-добре.

— Не всички непознати същества са чудовища — рече той. Големите му виолетови очи бяха спокойни и много мъдри. — Вижте красотата на тази дриада.

Се’недра мъничко се уплаши — не от докосването; възрастните хора винаги бяха реагирали на красивото й като цвете лице със същия жест, откакто се помнеше — сепна се от следното: прастарият мъж веднага позна, че тя не е изцяло човешко същество.

— Кажи ми, дете — попита я горимът. — Дриадите все още ли почитат УЛ?

— Съжалявам — обърка се тя. — Съвсем доскоро аз дори не бях чувала за бог УЛ. Не зная защо, но учителите ми имаха много малко информация за вашия народ И за вашия бог.

— Принцесата е възпитавана като поданичка на Толнедра — обясни лейди Поулгара. — Тя е от рода Боруни — сигурна съм, че си чувал за връзката между този род и дриадите. Като толнедранка религията й я свързва с бог Недра.

— Добър бог — рече горимът. — Може би е малко старомоден за моя вкус, ала със сигурност е задоволителен във всяко друго отношение. Ала самите дриади… познават ли те все още своя бог?

— Боя се, че не — обади се Белгарат. — Те се откъснаха от родствениците си и хилядолетията са изтрили онова, което са знаели за УЛ. Във всеки случай те са лекомислени създания и религиозните ритуали не ги привличат особено.

Лицето на горима стана тъжно.

— Какъв бог почитат те сега?

— Всъщност никакъв — призна Белгарат. — Имат няколко свещени гори и един-два грубо изработени идола, издялани от корена на някое особено почитана дърво. Това е всичко. В действителност нямат ясно формулирани теологически схващания.

Се’недра реши, че този разговор я обижда. Трябваше да направи нещо. Знаеше как точно може да очарова един възрастен мъж. Беше се упражнявала с години върху баща си.

— Най-остро чувствам недостатъците на възпитанието си, свети гориме — излъга тя и се усмихна свенливо. — Но след като тайнственият УЛ е наследственият бог на дриадите, аз би трябвало да го познавам. Надявам се, че скоро ще получа нужните знания за него. Може да се случи така, че аз — макар и да съм недостойна — бих могла да бъда инструментът, с който вярата на моите сестри в техния истински бог ще се поднови.

Това беше хитроумна малка реч и като цяло Се’недра се чувстваше твърде горда с нея. Ала за нейна изненада горимът я прие прекалено сериозно.

— Кажи на сестрите си, че същината на нашата вяра може да бъде открита в Книгата на Улго — изрече сериозно той.

— Книгата на Улго — повтори принцесата. — Трябва да го запомня. Щом се върна в Тол Хонет, ще намеря един екземпляр и лично ще го изпратя в Леса на дриадите.

— Боя се, че екземплярите, които би намерила в Тол Хонет, ще бъдат много неточни. Езикът на моя народ е трудно разбираем за непознати и преводите са трудни. — Се’недра определено почувства, че милият старец става малко досаден с цялата тази работа. — Това често се случва със свещените книги — продължи той. — Нашето Свето писание е тясно свързано с историята на моя народ. Мъдростта на боговете е такава, че наставленията им са скрити в притчи. Нашите умове получават върховна наслада от притчите и посланията на боговете пристигат до нас чрез тях. Съвсем несъзнателно ние се учим, като същевременно се развличаме.

Се’недра беше запозната с тази теория. Господин Джийбърс, нейният учител, й беше изнасял дълги и досадни лекции на тази тема. Тя отчаяно зашава на мястото си и отвори уста да смени темата, но горимът неумолимо продължаваше:

— Нашата история е много древна. Би ли желала да я изслушаш?

Попаднала в капана на желанието си да се покаже умна, Се’недра можа единствено да кимне безпомощно.

И горимът започна:

— в началото на дните, когато светът бил изтъкан от тъма от Боговете, в безмълвните селения на небето живеел дух, известен само с името си УЛ.

Обзета от безкрайна изненада, Се’недра осъзна, че той наистина възнамерява да й из рецитира цялата книга. Ала след няколко мъчителни секунди започна да чувства странната, непреодолима сила на неговия разказ. Развълнува се от молбата на Горим към изпълнения с безразличие дух, който се беше явил пред него в Пролгу. Що за човек е бил той, за да се осмели да обвини един бог?

Докато слушаше, принцесата забеляза с крайчеца на окото си слаб проблясък. Погледна натам и видя меко сияние някъде дълбоко във вътрешността на масивната стена. Сиянието беше подчертано по-различно от слабата светлина на висящите кристални глобуси.

— Тогава сърцето на Горим се изпълнило с радост — продължи разказа си старецът — и той извикал името на това високо място, където се случило всичко това. Нарекъл го Пролгу, което означава Свято място. После си тръгнал от Пролгу и се върнал в…

— Яа! Гарач тек, горим! — Думите бяха изсъскани на гърления улгоски език, а грубият глас, който ги беше произнесъл, бе изпълнен с възмущение.

Се’недра обърна глава, за да погледне натрапника. Както всички улгоси, и той беше нисък, ала ръцете и раменете му бяха така силно развити, че изглеждаше почти уродлив. Безцветната му коса беше сплъстена и занемарена. Носеше кожено расо с качулка, омазано с кал, а големите му черни очи фанатично искряха. Около него се тълпяха още десетина-петнадесет улгоси с изопнати от изненада и справедливо възмущение лица. Фанатикът с коженото расо продължаваше да бълва своя безкраен поток от шумни ругателства.

Горимът свъси вежди, ала търпеливо издържа обидите, изричани от мъжа с пламтящите очи. Накрая, когато фанатикът спря, за да си поеме дъх, крехкият старец се обърна към Белгарат.

— Това е Релг — въздъхна горимът. — Виждаш ли сега какво имах предвид, като ти говорих за него? Невъзможно е да го убедиш да стори каквото и да било.

— Този пък за какво ни е притрябвал? — попита Барак, очевидно раздразнен от поведението на новодошлия. — Той дори не умее да приказва на нормален човешки език.

Релг го изгледа свирепо и каза с дълбоко презрение:

— Аз говоря езика ти, чужденецо. Ала предпочитам да не осквернявам свещените пещери с омърсените му от тежки грехове думи. — После отново се обърна към горима. — Кой ти даде право да изричаш думите от светата книга през тези неверници?

Очите на добросърдечния горим леко се вкоравиха.

— Смятам, че изприказва достатъчно неща, Релг — твърдо заяви той. — Дрънкай каквито искаш глупости в далечните галерии пред лековерниците, които те следват, но не и тук. Аз все още съм горим в Улго, за какъвто и да ме вземаш ти, и не съм длъжен да ти отговарям. И какви са тези хора? Ти беше повикан тук, не те. Кажи им да си вървят.

— Те дойдоха, за да са сигурни, че не възнамеряваш да ми сториш нищо лошо — студено отговори Релг. — Аз казах истината за тебе, а хората, притежаващи власт, се боят от истината.

— Релг — каза горимът ледено, — не смятам, че ти дори би могъл да осъзнаеш колко ми е безразлично това, което си казал за мен. Хайде — изпрати ги да си вървят. Или предпочиташ да го направя аз?

— Те няма да ти се подчинят — заяви подигравателно Релг. — Аз съм техният водач.

Очите на горима се присвиха и той се изправи. После се обърна на улгоски към последователите на Релг. Се’недра не разбираше думите му, ала това не беше и нужно. Дори баща й не би посмял да приказва с такъв тон.

Мъжете, стълпени около Релг, нервно се заспоглеждаха и заотстъпваха уплашено, после хукнаха да бягат.

Релг ги изгледа навъсено и за миг като че ли се поколеба дали да не ги извика да се върнат, ала очевидно взе друго решение.

— Отиваш прекалено далеч, горим — каза обвиняващо той. — Властта ти не бива да се използва за решаване на светски проблеми.

— Властта е моя, Релг — отговори горимът. — Аз трябва да реша къде е необходимо прилагането й. Ти предпочете да се изправиш срещу мен, използвайки за основа теологията, следователно беше нужно да напомня на последователите ти — и на теб — просто кой съм аз.

— Защо ме извика? — попита Релг. — Присъствието на тези грешници е обида за моята чистота.

— Искам твоята услуга, Релг. Тези странници отиват да се бият срещу нашия най-древен враг, най-прокълнатия измежду прокълнатите. Съдбата на света зависи от успеха на тяхната мисия. Те имат нужда от помощта ти.

— Какво ме е грижа за света? — Гласът на Релг беше изпълнен с презрение. — Какво ме е грижа за осакатения Торак? Аз съм на сигурно място в ръцете на УЛ. Той има нужда от мен тук и аз няма да напусна свещените пещери с риск да бъда осквернен в развратната компания на неверници и чудовища.

— Целият свят ще бъде осквернен, ако Торак спечели и властта над него — изтъкна Белгарат. — А ако нашата мисия не сполучи, Торак ще стане крал на целия свят.

— Той няма да царува в Улго — възрази Релг.

— Колко малко го познаваш — промърмори Поулгара.

— Няма да напусна пещерите — повтори Релг. — Появата на детето предстои и аз съм избран да го разкрия пред народа на Улго. Призван съм да го ръководя и обучавам, докато се подготви и стане горим.

— Колко интересно — отбеляза сухо горимът. — и кой ти съобщи, че тъкмо ти си избраният?

— УЛ разговаря с мен — заяви Релг.

— Странно. Когато УЛ приказва, всичките пещери отекват с неговия глас. В такъв случай трябваше да го е чуло цяло Улго.

— Той приказва с мен в сърцето ми — бързо отговори Релг.

— Каква особена постъпка от негова страна — меко отговори горимът.

— Всичко това е без значение — рязко изрече Белгарат. — Предпочитам да се присъединиш доброволно към групата ни, Релг, ала независимо от това дали желаеш, или не, ще дойдеш с нас. Сила, по-могъща от всички нас, повелява това. Можеш да спориш и да се съпротивляваш колкото желаеш, но когато си тръгнем оттук, ти ще ни придружиш.

— Никога! — извика Релг — Ще остана тук в служба на УЛ и на детето, което ще стане горим на Улго! Ако пък се опиташ да ме принудиш със сила, последователите ми няма да го позволят.

— За какво ни е притрябвала тази сляпа къртица, Белгарат? — попита Барак. — Само ще ни бъде в тежест. Забелязал съм, че мъже, които непрекъснато изтъкват своята святост и сами си правят комплименти за нея, обикновено са много лоши другари. При това какво умее да прави този, което аз не умея?

Релг го изгледа с презрение и заяви:

— Грамадните мъже с големи усти рядко имат големи мозъци. Наблюдавай внимателно, косматко. — Той се приближи до една от стените и попита: — Можеш ли да направиш това? — После притисна ръката си в стената и тя потъна с лекота, като че я потапяше във вода.

Силк изсвири от почуда, бързо отиде при него и когато Релг извади ръката си от стената, опипа мястото. Камъкът си беше камък.

— Как го правиш?

Релг грубо се изсмя и му обърна гръб.

— Това е способността, която го прави полезен за нас — обясни Белгарат. — Релг може да намира пещери, а ние трябва да открием къде са разположени пещерите под Рак Ктхол. Ако е необходимо, той е в състояние да премине през монолитна скала, за да ни помогне да ги открием.

— Но как е възможно човек да прави това? — попита Силк. Продължаваше да се взира в мястото, където Релг бе пъхнал ръката си в стената.

— Това е свързано със същността на материята — отговори вълшебникът. — Онова, което виждаме като монолитен блок, в действителност не е така непроницаемо.

— Предметите са или твърда материя, или не — настоя Силк.

— Твърдата материя е илюзия — обясни му Белгарат. — Релг е в състояние да прокара частиците, които изграждат плътта му, сред пространствата, съществуващи между съставните части на скалата.

— Ами ти можеш ли да го правиш? — попита скептично Силк.

Белгарат сви рамене.

— Не зная. Никога не съм имал случай да опитам. Ала Релг умее някак да открива пещерите и отива направо при тях. Може би и самият той не знае как го прави.

— Помага ми моята святост — заяви високомерно Релг.

— Може би — съгласи се вълшебникът с търпелива усмивка.

— Светостта на пещерите ме привлича, тъй като съм се посветил на всички свети неща — продължи да нарежда Релг. — Да напусна пещерите на Улго за мен ще означава да обърна гръб на светостта и да бъда осквернен.

— Ще видим — каза му Белгарат.

Сиянието в каменната стена, което Се’недра беше забелязала преди малко, започна да трепти и пулсира и на принцесата й се стори, че вижда в камъка смътните очертания на някаква фигура. По-късно, като че камъните бяха просто въздух, фигурата придоби форма и влезе в стаята. За миг изглеждаше, че фигурата е друг старец с брада и дрехи като тези на горима, макар че новодошлият беше много по-едър. После Се’недра беше обладана от непреодолимо усещане за свръхчовешка присъствие. Изпълнена със страхопочитание, принцесата потрепера, осъзнала че пред нея стои божество.

Релг зяпна от изненада срещу брадатата фигура, разтрепери се и със задавен вик падна по очи пред бога.

Фигурата спокойно погледна пълзящия фанатик.

— Изправи се, Релг — изрече тя с мек глас, в който отекваше ехото на вечността. Всички пещери наоколо започнаха да звънят със звуците на този глас. — Изправи се и служи на своя бог.

ГЛАВА 18

Се’недра беше получила изискано образование. Беше обучена в най-малки подробности и инстинктивно долавяше всички тънкости на етикета и подходящите форми на поведение, които трябваше да се съблюдават в присъствието на император или крал, ала физическото присъствие на бог я объркваше и дори я плашеше. Чувстваше се неловко, дори неудобно, като някое невежа селско девойче. Осъзна, че трепери. Това беше един от малкото случаи в живота й, когато изобщо нямаше представа какво трябва да прави.

УЛ продължаваше да гледа право в изпълненото със страхопочитание лице на Релг.

— Умът ти е изкривил онова, което ти казах, синко — тежко изрече богът. — Изопачил си думите ми, за да ги накараш да съответстват не на моята воля, а на желанията си.

Очите на Релг бяха изпълнени с ужас.

— Казах ти, че детето — бъдещият горим — ще се появи в Улго чрез теб — продължи УЛ. — Казах още, че трябва да се подготвиш, защото ти ще го отгледаш и ще се грижиш за възпитанието му. Но нима казах, че трябва да възхваляваш себе си поради това?

Релг се разтрепери.

— Казах ли ти да проповядваш неподчинение? Или да настройваш улгосите срещу горима, когото аз съм избрал да ги ръководи?

Релг се свлече на пода и се примоли:

— Прости ми, господи.

— Изправи се, Релг — строго каза УЛ. — Не съм доволен от тебе и поклоните ти ме обиждат, защото сърцето ти е изпълнено с гордост. Ще те накарам да се подчиниш на волята ми. Ще те пречистя от тази надменна почит, която питаеш към себе си. Само тогава ще бъдеш достоен за задачата, която съм ти поставил.

Релг се изправи, олюлявайки се, лицето му беше изкривено от угризения.

— Но, господи… — задави се той.

— Чуй думите ми, Релг. Подчини се на волята ми. Заповядам ти да придружиш Белгарат, ученика на Алдур, и да му оказваш всякаква помощ, която е по силите ти. Ще му се подчиняваш, сякаш от неговите устни чуваш моя глас. Разбираш ли?

— Да, господи — отговори покорно Релг. — Ще извърша онова, което ми заповяда, дори ако трябва да заплатя с живота си.

— Няма да е необходимо да заплащаш с живота си, Релг, защото аз имам нужда от теб. Силата на въображението ти е малка за да си представиш наградата, която ще получиш.

След това богът се обърна към горима и каза:

— Почакай още малко, синко — макар че годините вече много ти тежат. Не след дълго твоят товар ще бъде снет от гърба ти. Знай, че съм доволен от теб.

Горимът покорно, но с достойнство се поклони.

— Белгарат — обърна се УЛ към вълшебника, — наблюдавах те докато работеше по поставената ти задача, и споделям гордостта на твоя учител от теб. Пророчеството се приближава чрез тебе и дъщеря ти Поулгара към онзи момент, който чакаме всички.

Белгарат се поклони.

— Много време изтече пресвети — отговори той. — Имаше обрати, връщания назад, които никой от нас не бе съумял да предвиди в началото.

— Така е — съгласи се УЛ. — Всички бихме изненадани. Дарът, който Алдур направи на света, попадна ли вече в ръцете на човека, комуто принадлежи по право?

— Не изцяло, пресвети — отвърна Поулгара сериозно. — Ала той вече го е докосвал и онова, което е показал досега, ни изпълва с надежди, че мисията му ще завърши с успех.

— Тогава здравей, Белгарион — обърна се УЛ към стреснатия младеж. — Носи благословията ми със себе си и знай, че аз ще се присъединя към Алдур, за да бъда с теб, когато започне великото ти изпитание.

Гарион се поклони — Се’недра забеляза, че го направи твърде непохватно, и реши, че скоро — много скоро — ще трябва да го обучи на тези неща. Той естествено щеше да й се противопостави — беше невъзможно упорит, ала момичето знаеше, че ако го дразни и му вади душата в достатъчна степен, най-накрая Гарион ще й се подчини. В крайна сметка беше за негово собствено добро.

УЛ като че продължаваше да гледа към Гарион, ала в изражението му беше настъпила едва доловима промяна. Се’недра помисли, че богът общува беззвучно с някакво друго присъствие — нещо, което беше част от Гарион, и все пак съществуващо извън него. Богът тържествено кимна, а после обърна поглед към принцесата и отбеляза:

— Та тя прилича на дете.

— Възрастта й е подходяща, пресвети — отговори Поулгара. — Тя е дриада, а всички те са твърде дребни на ръст.

УЛ меко се усмихна на принцесата и тя изведнъж почувства как засиява от топлината на тази усмивка.

— Тя е като цвете, нали? — изрече богът.

— Все още има няколко бодила, пресвети — отвърна кисело Белгарат. — В природата й се е запазило нещо от къпината.

— Ще бъде още по-ценна заради това, Белгарат. Ще дойде време, когато нейният огън и бодлите й ще ни послужат много повече от красотата й. — УЛ погледна още веднъж към Гарион и странна, разбираща усмивка трепна по лицето му. Поради някаква незнайна причина Се’недра почувства, че се изчервява, след това вирна предизвикателно брадичка.

— Дойдох, за да поприказвам с тебе, дъще — обърна се към нея УЛ, а тонът и лицето му станаха сериозни. — Ти трябва да останеш тук, когато другарите ти поемат на път. Не отивай в кралството на мургите, защото ако предприемеш това пътуване до Рак Ктхол, сигурно ще умреш, а без теб битката срещу мрака ще завърши с неуспех. Остани тук, на сигурно място в Улго, докато твоите другари се завърнат.

Това беше едно от нещата, които Се’недра разбираше много добре. Като принцеса тя осъзнаваше, че трябва веднага да се подчини пред авторитета и властта. Макар че цял живот беше побеждавала чрез ласкателства и беше придумвала баща си, дори го беше дразнила, за да постигне онова, което желае, тя много рядко се беше противопоставяла открито на волята му. Сега тя наведе глава:

— Ще сторя както повели, пресвети — отговори тя, без дори да помисли за последиците от думите на бога.

УЛ кимна със задоволство.

— Така пророчеството е защитено — заяви той. — Всеки от вас има своята задача в нашата обща работа — аз също имам своя. Повече няма да ви задържам, деца мои. Сбогом и на добър час. Ще се срещнем отново. — След като изрече това, богът изчезна.

Звукът от последните му думи още отекваше в пещерите на Улго. След миг изпълнена с изумление тишина химнът на обожание отново загърмя в могъщ хор, защото всеки улгос беше издигнал глас в екстаз при това божествено посещение.

— Белар! — Барак въздъхна така, сякаш някъде бе станала експлозия. — Почувствахте ли го?

— УЛ е властна, неповторима личност — съгласи се Белгарат, после се обърна към Релг и вдигна едната си вежда. — Приемам, че вече си съгласен да дойдеш с нас, нали?

Лицето на Релг беше станало пепеляво.

— Ще се подчиня на своя бог — закле се той. — Ще отида там, където ми заповяда той.

— Радвам се, че този въпрос е уреден — каза Белгарат. — Точно сега той иска да отидеш в Рак Ктхол. По-късно може да има други планове за тебе, но в този момент Рак Ктхол е нещо, за което човек си заслужава да се тревожи.

— Ще ти се подчинявам безпрекословно — заяви фанатикът. — Както ми заповяда моят бог.

— Добре — отговори Белгарат и веднага зададе въпрос по същество: — Има ли начин да избегнем лошото време и трудностите на повърхността?

— Зная един път — отговори Релг. — Той е труден и дълъг, но ще ни изведе в предпланините над земята на хората коне.

— Виждаш ли — каза Силк на Барак, — той вече доказва, че ще бъде полезен.

Барак изсумтя. Все още не изглеждаше напълно убеден в това.

— Може ли да узная защо трябва да отидем в Рак Ктхол? — попита Релг. Цялото му държане се беше променило сред срещата му с неговия бог.

— Трябва да си върнем Кълбото на Алдур — съобщи му Белгарат.

— Чувал съм за това — призна Релг.

Силк се намръщи и го попита:

— Сигурен ли си, че ще успееш да откриеш пещерите под Рак Ктхол? Те няма да бъдат същите като пещерите на УЛ, нали разбираш. Не е много вероятно в Ктхол Мургос те да бъдат свещени — по-скоро ще бъде тъкмо обратното.

— Мога да открия каквато и да било пещера — навсякъде — уверено заяви Релг.

— Добре тогава — каза Белгарат. — Ако приемем, че всичко върви добре, ще преминем през планините и ще влезем незабелязано в града. Ще намерим Ктучик и ще му вземем Кълбото.

— Нима той няма да опита да се бие с нас? — попита Дурник.

— Надявам се, че ще го стори — отговори пламенно Белгарат.

Барак се засмя.

— Започваш да ми приличаш на алорн, Белгарат.

— Това не е задължително положителна черта — изтъкна Поулгара.

— Когато му дойде времето, ще се справя с магьосника на Рак Ктхол — мрачно каза вълшебникът. — Във всеки случай щом се доберем до Кълбото, отново ще минем през пещерите и трябва да побягаме здравата.

— И целият Ктхол Мургос ще се спусне по петите ни — добави Силк. — От време на време съм имал вземане-даване с мурги. Много упорит народ.

— Това може да ни създаде неприятности — призна Белгарат. — Ако цяла армия мурги ни последва на запад, това ще бъде прието като нашествие и ще започне война, за която все още не сме готови. Имате ли някакви предложения?

— Превърни ги в жаби — предложи Барак и сви рамене.

Белгарат го измери със смразяващ поглед.

— Добре де, просто ми хрумна — оправда се Барак.

— Защо просто не останем в пещерите под града, докато те не се откажат от търсенето? — предложи Дурник.

Поулгара твърдо поклати глава.

— Не — каза тя. — Има определено място, където трябва да бъдем в точно определено време. При това положение едва ли ще успеем да стигнем дотам. Не можем да си позволим да изгубим месец или повече, криейки се в някаква пещера в Ктхол Мургос.

— Къде трябва да бъдем, лельо Поул? — попита Гарион.

— По-късно ще ти обясня — избегна прекия отговор тя, хвърляйки бърз поглед към Се’недра. Принцесата веднага разбра, че посещението на това място е свързано с нея, и започна да я измъчва страшно любопитство.

Мандорален, чието лице беше замислено, а пръстите му опипваха ребрата, спукани по време на схватката с елдрака, се изкашля, за да прочисти гърлото си, и учтиво запита:

— Дали случайно тук имате някаква карта на местността, в която възнамеряваме да навлезем, свети гориме?

— Струва ми се, че имам една — отговори горимът, после леко почука с чашата си по масата и един слуга незабавно влезе в стаята. Горимът му каза няколко думи и слугата излезе. — Картата, за която си спомням, е много стара — обясни горимът на Мандорален. — Боя се, че няма да е много точна. Нашите картографи имат трудности с отразяването на разстоянията върху земната повърхност.

— Разстоянията нямат чак такова значение — увери го Мандорален. — Исках само да опресня паметта си относно някои кралства, намиращи се в непосредствена близост по границите на Ктхол Мургос. Не бях много добър по география, нали ме разбирате.

Слугата се върна с огромен пергаментен свитък. Рицарят внимателно разгъна картата и я огледа.

— Така е, както си го спомнях — рече той, после се обърна към Белгарат. — Ти нали каза че нито един мург няма да посмее да влезе в Долината на Алдур, стари приятелю?

— Точно така — потвърди Белгарат.

Мандорален посочи картата.

— Най близката граница от Рак Ктхол е с Толнедра. Логиката изисква маршрутът на нашето бягство да бъде в тази посока — към най-близката граница.

— Добре — съгласи се Белгарат.

— Нека направим тогава следното: да дадем вид, че бързаме с всички сили към Толнедра, оставяйки изобилни доказателства за преминаването ни в тази посока. След това, на някое скалисто място, прикриващо факта, че сме сменили посоката си, ще завием и ще се насочим в северо-западна посока — към Долината на Алдур. Нима това няма да ги обърка? Не бихме ли могли с твърде голяма доза увереност да предположим, че те ще продължат да ни преследват по въображаемия ни маршрут? След време сигурно ще открият грешката си, ала дотогава ще сме ги изпреварили с много, много левги. Първо — ще ги изпреварим; второ — като към това прибавим, че забранената Долина още повече ще охлади ентусиазма им, бихме могли да допуснем, че те изобщо ще се откажат от преследването.

Всички се наведоха около картата.

— Харесва ми! — рече Барак и възторжено плесна рицаря по рамото с огромната си ръка.

Мандорален потрепера и се хвана за ребрата.

— Съжалявам, Мандорален — бързо се извини Барак. — Забравих.

Силк напрегнато изучаваше картата.

— Доста неща са в полза на този план, Белгарат — настоя той. — Ако се промъкнем ето дотук, ще излезем на върха на източния склон.

— Можем да изпратим съобщение до Чо-Хаг — предложи Хетар. — Ако няколко племена се съберат в подножието на склона, мургите ще трябва доста да помислят дали да се спуснат в равнината.

Белгарат почеса брадата си.

— Добре — реши той след миг. — Ще опитаме по този начин. Щом Релг ни изведе от Улго, ти, Хетар, ще посетиш баща си. Кажи му какво възнамеряваме да правим и го помоли да събере няколко хиляди войни до Долината, за да ни посрещне.

Жилавият алгар кимна и черният му кичур се люшна. Ала лицето му бе разочаровано.

— Просто забрави за това, Хетар — каза му направо старецът. — Никога не съм имал намерение да те заведа в Ктхол Мургос. Там би имал прекалено много възможности да си навлечеш неприятности.

Хетар въздъхна печално.

— Не го приемай толкова навътре, Хетар — закачи го Силк. — Мургите са фанатична раса. Можеш да бъдеш сигурен, че поне неколцина ще опитат да се спуснат по склона — независимо какво ги очаква долу. И ти ще ги обработиш за пример на останалите.

При тази мисъл лицето на Хетар грейна.

— Силк — укорително каза лейди Поулгара.

Дребничкият мъж невинно се обърна към нея.

— Нали трябва да охладим ентусиазма им, за да не ни преследват, Поулгара — възрази той.

— Естествено — отговори саркастично тя.

— Няма да е добре, ако пълчищата на мургите навлязат в Долината, нали?

— Ти имаш ли нещо напротив?

— Не съм чак толкова кръвожаден.

Тя му обърна гръб.

— Тя винаги мисли за мен възможно най-лоши неща — въздъхна Силк.

Досега Се’недра бе имала достатъчно време да обмисли последиците от обещанието, което бе дала на УЛ. Другите скоро щяха да тръгнат, а тя трябваше да остане. Вече беше започнала да се чувства изолирана, съвсем откъсната от тях — те правеха планове и въобще не я включваха в тях. Колкото повече мислеше за това, толкова по-лошо ставаше. Принцесата почувства как долната й устна започва да трепери.

— Трудно е, когато те оставят — меко каза горимът, сякаш големите му очи бяха надникнали направо в мислите й. — А и нашите пещери ти изглеждат странни — хладни и привидно изпълнени с вечен мрак.

Тя кимна, без да произнесе нито дума.

— Ала след ден-два — продължи той — очите ти ще привикнат към слабата светлина. Тук има красоти, които никой от външния свят не е виждал. Наистина, нямаме цветя, но има скрити пещери със скъпоценни камъни по пода и стените — те са разцъфнали като дивни цветове. В нашия свят без слънчева светлина няма дървета и листа, но аз зная една пещера, чиито стени са обсипани с жилки от чисто злато — те приличат на лози. Ще те заведа да я видиш.

— Внимавайте, пресвети — предупреди го Силк. — Все пак принцесата е толнедранка. Ако й покажете толкова богатство, ще вземе да изпадне в истерия.

— Не смятам, че това е особено забавно, принц Келдар — каза му Се’недра с леден тон.

— Смазан съм от разкаяние, ваше императорско височество — извини се той лицемерно и се поклони до земята.

Без да иска, принцесата се засмя. Дребничкият драснианец се държеше толкова възмутително, че тя просто не можеше да му се сърди дълго.

— Ти ще бъдеш моята любима внучка, докато си тук, в Улго, принцесо — каза горимът. — Можем да се разхождаме заедно край нашите тихи езера и да изследваме отдавна забравени пещери. Можем да си приказваме. Може да се случи така, че ти да си първият чужденец, който ще съумее да ни разбере.

Се’недра импулсивно хвана крехката му ръка. Той беше толкова мило старче!

— За мен ще бъде истинска чест, свети гориме — каза тя съвсем искрено.

Пътешествениците пренощуваха в Къщата на горима — макар че думите „нощ“ и „ден“ нямаха никакво значение в тази странна страна под земята. На следващата сутрин няколко улгоси доведоха конете и нейните приятели започнаха да се готвят за тръгване. Се’недра седеше настрана и се чувстваше ужасно самотна. Очите й се местеха от лице на лице, като се опитваха да запазят чертите на всеки в паметта й. Когато накрая спря поглед на Гарион, очите й се наляха със сълзи.

Противно на всякаква логика тя вече беше започнала да се тревожи за него. Той беше толкова импулсивен. Се’недра знаеше, че момъкът ще започне да се излага на опасности веднага щом се измъкне от зоркия й поглед. Поулгара със сигурност щеше да бди над него, ала нямаше да е същото. Принцесата изведнъж му се разсърди заради всички глупости, които щеше да направи, и заради тревогата, която непредпазливото му държане щеше да й причини. Тя го изгледа сърдито. Страшно й се искаше тъкмо в този момент момъкът да направи нещо, заради което да може да му се скара.

Беше решила, че няма да ги изпрати извън къщата на горима — нямаше да застане опечалено в края на езерото, когато те тръгваха — ала щом приятелите й заизлизаха един след друг през тежкия сводест вход, решимостта й се стопи. Без да мисли, тя изтича след Гарион и го хвана за ръката.

Той изненадано се обърна, а принцесата се изправи на пръсти, хвана лицето му между малките си длани и го целуна.

— И бъди много внимателен! — заповяда му тя, после го целуна още веднъж, изхлипа, обърна се и изтича в къщата. Момъкът се взря след нея объркан и изненадан.