Магьоснически гамбит

ГЛАВА 1

Нейно императорско височество принцеса Се’недра, скъпоценният камък на рода Борун, най-прекрасното цвете на империята Толнедра, седеше, кръстосала крака, върху тежък сандък за багаж в каютата от дъбови греди, разположена под кърмата в кораба на капитан Грелдик, замислено подръпваше със зъби крайчеца на един кичур от медночервената си коса и наблюдаваше как лейди Поулгара лекува счупената ръка на вълшебника Белгарат. Принцесата беше облечена в къса светлозелена туника, каквито носеха дриадите; едната й буза беше изцапана със сажди. От палубата над главата й се чуваше равномерният ритъм на барабана, който отмерваше такта на гребците. Корабът на Грелдик плуваше срещу течението, далеч от засипания със сива пепел град Стис Тор.

Всичко беше направо отвратително, реши тя. Онова, което бе започнало като поредния ход в безконечната игра на власт и бунт срещу властта — изпитани ходове, които принцесата разиграваше, откакто се помнеше, срещу баща си, императора, изведнъж се оказа сериозно като въпрос на живот и смърт. Тя всъщност никога не бе възнамерявала нещата да отидат толкова далеч, когато заедно с учителя Джийбърс се измъкна тайно от императорския палат в Тол Хонет преди толкова седмици. Джийбърс скоро я изостави — както и да е, той не беше нищо друго освен временна опора — и тя се оказа в компанията на тази странна група хора с мрачни лица, хора от севера, които търсеха нещо — тя дори не можеше да разбере какво е. Лейди Поулгара, само името на която я караше да усеща студени тръпки в цялото си същество, без церемонии й беше казала в Леса на дриадите, че играта е приключила и никакво извъртане, никакви увещания или ласкателства не могат да променят факта, че тя, принцеса Се’недра, трябва да е в тронната зала на риванския крал в деня, когато навърши шестнадесет години — дори ако за това се наложи да я окове във вериги. Се’недра знаеше с непоколебима сигурност, че лейди Поулгара има предвид именно това, и за миг си представи как я влачат, как веригите й дрънчат и звънтят, как стои, потънала в безкрайно унижение, в мрачната зала, а стотици брадати алорни й се подиграват. Трябваше да избегне това на всяка цена. Но се случи така, че тръгна с тях — може би не съвсем по волята си и никога не протестира открито. Стоманеният блясък в очите на лейди Поулгара всеки миг й напомняше за пранги и дрънчащи вериги и това я плашеше повече от цялата императорска власт и мощ на нейния баща.

Се’недра успя да си изгради съвсем смътна представа за онова, което вършеха тези хора. Изглеждаше, преследваха някого или нещо и следата ги беше довела тук, сред гъмжащите от змии блата на Нийса. Като че и мургите бяха замесени във всичко това — те създаваха ужасни препятствия по пътя на групата; кралица Салмисра очевидно също проявяваше интерес и стигна дотам, че отвлече младия Гарион.

Се’недра прекъсна размислите си и погледна към момчето в отсрещния край на каютата. За какво ли пък е притрябвал на кралицата на Нийса? Той беше така обикновен. Беше приятен, но пък беше кухненски слуга, просто никой. Да, наистина, хубаво момче, но с твърде обикновена коса с цвят на пясък, която непрекъснато падаше на челото му — просто пръстите я сърбяха да постави кичурите на място. Имаше приятно лице — с ненатрапчива, обикновена хубост — пък и можеше да си поприказва с него, когато бе самотна или уплашена; можеше и да се скара с него, ако случайно се ядосаше. Но той твърдо отказваше да се отнася към нея с подобаващото уважение — вероятно дори не знаеше как да го прави. Тогава откъде накъде проявяваха такъв огромен интерес към него? Принцесата се задълбочи в този въпрос, като замислено го наблюдаваше.

Ето че отново го гледа! Тя гневно отмести очи от лицето му. Защо винаги го търси с поглед? Защо мислите й непрекъснато отлитат към него, а очите й автоматично търсят лицето му? Та то не е чак толкова интересно, че да го наблюдава постоянно. Дори се бе уловила, че си търси какви ли не поводи, за да се настани на такива места, откъдето да може да го вижда. Глупаво!

Се’недра пак захапа кичура коса и отново се замисли, докато накрая очите й отново се заловиха да изучават в подробности чертите на Гарион.

— Ще се оправи ли? — избоботи Барак, граф Трелхайм, и разсеяно подръпна огромната си червена брада. Наблюдаваше как лейди Поулгара привършва с превръзката на ръката на Белгарат.

— Обикновено счупване — отвърна тя спокойно. — Старият глупак бързо оздравява.

Белгарат потрепна, опита се да размърда ръката си и каза:

— Можеш да не бъдеш така груба, Поул!

Старата му избеляла туника бе раздрана на няколко места и изцапана с кал.

— Трябва да се стегне здраво, татко — отвърна тя. — Нали не искаш да зарасне накриво?

— Помислих си, че ти доставя истинска наслада да стягаш — рече той с обвинителен тон.

— Следващия път се превържи сам — каза хладно дъщеря му и изопна сивата си рокля.

— Жаден съм — измърмори Белгарат на гиганта Барак.

Граф Трелхайм отвори тясната врата и викна:

— Халба бира за Белгарат!

— Как е той? — поинтересува се някакъв моряк.

— Кисел е — отвърна Барак. — И ще стане още по-кисел, ако бързо не гаврътне нещичко.

— Веднага тръгвам — викна морякът.

— Умно решение.

Това беше още едно от нещата, които объркваха Се’недра. Всички благородници в групата им се отнасяха към този дрипав старец с огромно уважение; но доколкото бе схванала досега, той дори нямаше титла. Принцесата можеше да определи с поразителна точност тънките различия между барон и генерал от Императорските легиони, между великия херцог на Толнедра и престолонаследника на Арендия, между регента на кралство Рива и краля на череките, но нямаше и най-смътна представа къде точно в йерархията е мястото на вълшебниците. Практичният й толнедрански ум отказваше да приеме съществуването на вълшебства и вълшебници. Вярно, лейди Поулгара притежаваше титли от половината кралства на Запада и беше най-уважаваната жена в света, но Белгарат, този бездомен скитник, твърде често се оказваше истинска заплаха за обществения ред. А Гарион, напомни си тя, беше негов внук.

— Смятам, че е време да ни разкажеш какво се случи, татко — обади се лейди Поулгара.

— Предпочитам да не приказвам за това — отвърна лаконично той.

Поулгара се обърна към принц Келдар, дребният драсниански благородник с острото лице и язвителното остроумие. Той се беше излегнал на една пейка и гледаше хитро.

— Е, Силк? — попита Поулгара.

— Сигурен съм, че ще ми влезеш в положението, приятелю — извини се принцът на Белгарат с пресилено съжаление. — Ако се опитам да запазя тайна, тя ще изтръгне всичко от мен насила — а предполагам, че няма да е много приятно.

Белгарат го изгледа строго, след това изсумтя с отвращение.

— Не че ми се ще да издам нещо, нали разбираш.

Белгарат се обърна настрана.

— Знаех си, че ще ме разбереш.

— Започвай, Силк — нетърпеливо настоя Барак.

— Всичко е съвсем просто — каза Силк.

— И ти сега ще го усложниш, нали?

— Разказвай де — намеси се Поулгара.

Драснианецът седна удобно на пейката и започна:

— Е, няма кой знае какво за разказване. Преди двайсетина дни открихме следата на Зедар и я проследихме до Нийса. Имахме няколко неочаквани срещи с нийсанските пазачи по границата — нищо сериозно. Както и да е, следата на Кълбото се отклони на изток веднага щом пресякохме границата. Това беше изненада. Зедар се беше насочил към Нийса без никакви отклонения, затова и двамата приехме, че има някаква уговорка със Салмисра. А може би е искал всеки да си помисли тъкмо това. Много е хитър, пък и Салмисра е всеизвестна с желанието си да се забърква в неща, които всъщност не са й работа.

— Погрижих се за това — намеси се лейди Поулгара хладно.

— Какво се е случило? — попита Белгарат.

— По-късно ще ти разкажа, татко. Продължавай, Силк.

Силк вдигна рамене.

— Няма много за разказване. Вървяхме по следата на Зедар и стигнахме до един от разрушените градове близо до старата граница на Марар. Там Белгарат имаше посетител — поне той ми каза така. Аз лично не видях никого. Във всеки случай той ме осведоми, че се е случило нещо, което променя плановете ни — налагало се да тръгнем обратно, да се спуснем по течението до Стис Тор и да се присъединим към вас. Нямаше време да ми обясни повече, защото джунглите изведнъж започнаха да гъмжат от мурги и нийсанци — тъй и не можахме да разберем кого преследват — нас или Зедар. Тъй като се изплъзвахме и на мургите, и на нийсанците, трябваше да пътуваме нощем и да се крием — такива ми ти работи. Проводихме пратеник. Успя ли да стигне до вас?

— Да, завчера — отговори Поулгара. — Но имаше треска и беше необходимо доста време, докато ни предаде съобщението ви.

Келдар кимна.

— Както и да е, с мургите имаше кролими и те са опитаха да ни открият чрез силата на своите умове. Белгарат правеше нещо да им попречи и сигурно му е било необходимо много да се съсредоточи, защото не обръщаше особено внимание къде върви. Рано тази сутрин, докато превеждахме конете през едно блато, Белгарат като че ли се бореше с нещо със силата на ума си и… и изведнъж едно дърво се сгромоляса върху него.

— Аха — вметна Поулгара. — Да не би някой да го е бутнал?

— А, не — отвърна Силк. — Може да е било някакъв стар капан, но се съмнявам. Сърцевината беше изгнила. Опитах се да го предупредя, но той мина точно под него и…

— Хайде стига — обади се Белгарат.

— Ама аз наистина се опитах да те предупредя.

— Не преувеличавай, Силк.

— Не искам да си помислят, че не съм направил опит да те предупредя — възрази Силк.

Поулгара поклати глава и каза разочаровано:

— Татко!

— Хайде да спрем дотук, а? — погледна я Белгарат.

— Измъкнах го изпод дървото и го закърпих, доколкото можах — продължи Силк, — после откраднах тази лодка и се спуснахме по реката. Всичко беше наред, докато не започна да пада тази пепел.

— Какво направихте с конете? — попита Хетар.

Се’недра малко се страхуваше от този висок мълчалив алгарски благородник с бръснатата глава, коженото облекло и черния кичур коса, който се развяваше над темето му. Той като че ли никога не се усмихваше, а ястребовото му лице ставаше безизразно като камък при споменаването на думата „мург“. Единственото нещо, което в известна степен му придаваше човешки облик, беше необикновената му загриженост за конете.

— Добре са — увери го Силк. — Вързах ги на такова място, където нийсанците няма да ги намерят. Ще имат всичко необходимо, докато не отидем да ги вземем.

— Когато се качихте на кораба, ти каза, че сега Кълбото е в ръцете на Ктучик — обърна се Поулгара към Белгарат. — Как стана така?

Възрастният мъж вдигна рамене.

— Белтира не се впусна в никакви подробности. Всичко, което ми каза, е, че Ктучик причаквал Зедар на границата с Ктхол Мургос. Зедар успял да избяга, но трябвало да остави Кълбото.

— Разговарял си с Белтира?

— С неговия ум — отвърна Белгарат.

— Той каза ли защо Учителят иска да отидем в Долината?

— Не. Сигурно не му е хрумнало да попита. Знаеш го какъв е.

— Но това ще ни отнеме месеци, татко — възрази Поулгара и тревожно сбърчи чело. — До Долината има двеста и петдесет левги.

— Алдур иска да отидем там — отговори той. — Не мога да не се подчиня на повелята му.

— А междувременно Ктучик ще държи кълбото в ръцете си в Рак Ктхол.

— Това няма да му донесе нищо добро, Поул. Самият Торак не можа да накара Кълбото да му се подчини, а се опитва да го стори повече от две хиляди години. Зная къде се намира Рак Ктхол и Ктучик няма да успее да се скрие от мен. Ще бъде там с Кълбото, когато реша да му го отнема. Зная как да се справя с този магьосник. — Той изрече думата „магьосник“ с дълбоко презрение.

— А Зедар?

— Зедар си има свои грижи. Белтира казва, че е изнесъл Торак от мястото, където го е крил досега. Можем да бъдем сигурни, че ще държи тялото на Торак колкото е възможно по-далеч от Рак Ктхол. Всъщност нещата се наредиха твърде добре. Във всеки случай започнах мъничко да се изморявам от това преследване на Зедар.

За Се’недра това бе твърде объркващо. Защо всички зависеха толкова много от движенията на двама ангаракски магьосници и какъв беше този тайнствен скъпоценен камък, който всеки желаеше да притежава? За нея всички скъпоценни камъни бяха еднакви. Беше прекарала детството си сред такова охолство, че бе престанала да обръща внимание на украшенията. В момента единственият накит, който носеше, беше чифт мънички златни обици с формата на миниатюрни жълъдчета и привързаността й към тях произтичаше не толкова от факта, че бяха златни, а заради подрънкването, което издаваха хитро направените езичета в тях.

Всичко, което ставаше, й звучеше като една стара алорнска легенда — беше я чула преди години в императорския двор от устата на един пътуващ разказвач. В легендата се споменаваше за вълшебен скъпоценен камък. Той бил откраднат от бога на ангараките Торак и след това върнат на законния му собственик от един вълшебник и неколцина алорнски крале, поставили го върху дръжката на меч, който се пазел в тронната зала на кралство Рива. Хората вярвали, че по някакъв неведом начин камъкът закриля Запада от някакво ужасно бедствие, което ще порази кралствата, ако скъпоценното Кълбо се изгуби. Любопитно — името на вълшебника в легендата беше Белгарат, точно както се казваше този старец.

Но това означаваше, че е на хиляди години! Нелепо! Сигурно са го кръстили като древния митичен герой — освен ако сам не си е избрал това име, за да впечатлява хората.

Очите й още веднъж пробягаха към лицето на Гарион. Момчето седеше тихо в ъгъла на каютата, погледът и изражението му бяха сериозни. Тя си помисли, че може би именно сериозността му изостря любопитството й и привлича очите й към него. Другите младежи, които познаваше — благородници и синове на благородници — се опитваха да бъдат очарователни и остроумни, но Гарион никога не бе правил опит да се пошегува или да приказва умни неща, за да я развлича. Тя не беше съвсем сигурна как да приема това. Наистина ли беше толкова ограничен, че да не знае как трябва да се държи? Или може би знаеше, ала не го интересуваше и не искаше да положи нужните усилия. Но би могъл поне да се опита от време на време. Защото как би трябвало да се отнася с него тя, ако той така категорично отказваше да се прави на глупак в нейна чест?

Тя гневно си напомни, че му е сърдита. Той беше казал, че кралица Салмисра е най-красивата жена, която е виждал, и все още беше прекалено, прекалено рано да му прости такова оскърбително изявление. Да, тя със сигурност щеше да го накара много да страда за подобна обидна грешка. Пръстите й си играеха разсеяно с една от къдриците, спускащи се край лицето й, а очите й бяха впити в лицето на Гарион.

На следващата сутрин пепелта, която се сипеше от небето вследствие на вулканично изригване някъде в Ктхол Мургос, понамаля и палубата отново стана обитаема. Джунглата от двете страни на реката беше все още отчасти обвита в прашна мараня, но въздухът беше достатъчно чист за дишане, затова Се’недра с облекчение избяга от задушната, вряща от жега кабина под палубата.

Гарион, както обикновено, седеше в заслоненото място близо до носа на кораба и говореше с Белгарат. Се’недра с известно недоволство забеляза, че пак не се е сресал, но устоя на моментното си желание да вземе гребен и да оправи положението. Вместо това отстъпи с хитро притворство и застана до перилата, откъдето — без да изглежда, че го прави — можеше с лекота да подслуша разговора им.

— …Винаги си е бил там — казваше Гарион на дядо си. — Говореше ми — сдържаше ме, когато се държах детински или глупаво. Струва ми се, че винаги си е бил в някакво ъгълче на ума ми.

Белгарат кимна и разсеяно почеса брадата си.

— Изглежда, че съществува напълно отделно от теб — отбеляза той. — Всъщност този глас в главата ти правил ли е някога нещо? Искам да кажа — нещо друго, освен че ти приказва?

Гарион се замисли за миг.

— Не, не мисля. Казва ми как да правя разни неща, но смятам, че аз съм онзи, който трябва да ги извърши. Когато бяхме в палата на Салмисра, ми се стори, че гласът ме взе от тялото ми, за да отида и да намеря леля Поул. — Гарион се намръщи. — Не, не беше така — поправи се той. — Когато се замисля за това, разбирам: гласът ми каза как да го направя, но аз самият го извърших. Когато излязохме, го чувствах край себе си — това беше и първият път, когато бяхме разделени. И въпреки това не можах да го видя. Ала за няколко минути той пое водачеството, така мисля. Приказваше на Салмисра, за да заглади нещата и да прикрие онова, което всъщност правехме.

— Имал си доста работа, откакто ви оставихме със Силк, а?

Гарион унило кимна.

— Да. И повечето беше наистина ужасна. Изгорих Ашарак. Знаеш ли?

— Леля ти Поул ми разказа.

— Той я удари — продължи Гарион. — По лицето. Понечих да се втурна с нож срещу него, но гласът ми каза да постъпя другояче. Ударих го с ръка и казах: „Изгори!“ Това беше всичко — просто „Изгори!“ — и той пламна. Исках да угася пламъците, но леля Поул ми каза, че Ашарак бил убиецът на майка ми и баща ми. Тогава направих пламъците още по-горещи. Той ме молеше да ги угася, но аз не го направих. — Гарион потрепера.

— Опитах се да те предупредя — меко му напомни Белгарат. — Казах ти, че няма много да ти хареса, след като всичко свърши.

— Трябваше да те послушам — въздъхна Гарион. — Леля Поул казва, че след като човек свикне с тази… — Той се обърка, търсейки подходящата дума.

— Тази сила? — предложи правилната дума Белгарат.

— Да — съгласи се Гарион. — Та тя казва, че след като свикнеш с нея, никога не можеш да забравиш как да я използваш и ще го правиш отново и отново. Бих желал да бях използвал ножа си вместо тази сила. В такъв случай онова нещо в мен никога нямаше да излезе на свобода.

— Знаеш ли, не си прав — съвсем спокойно каза Белгарат. — Вече няколко месеца откак си под страшно напрежение заради тази сила. Използвал си я поне десетина пъти, без да го осъзнаваш.

Гарион недоверчиво се взря в него.

— Спомняш ли си онзи полудял монах, когото срещнахме в Толнедра? Когато го докосна, вдигна такъв шум, че си помислих, че си го убил.

— Нали каза, че леля Поул го е направила?

— Излъгах — нехайно заяви старецът. — Честичко лъжа. Важното в случая е, че ти винаги си имал тази способност. Рано или късно тя щеше да се прояви. Трябва да ти кажа, че не съм твърде нещастен заради това, което си направил на Чамдар. Е, може би е мъничко екзотично — не е точно начинът, по който щях да постъпя аз — но в крайна сметка справедливостта е възтържествувала.

— Значи винаги ще имам тази способност?

— Винаги. Боя се, че тя ще бъде винаги с теб.

При тези думи принцеса Се’недра се усмихна доволно. Белгарат току-що бе потвърдил нещо, което тя самата бе казвала на Гарион. Ако момчето престанеше да бъде така упорито, неговата леля, дядо му и, разбира се, тя самата (защото принцесата много по-добре от младежа знаеше какво е добро и нужно за него) — те тримата щяха да насочват живота му в нужното русло с малко или почти без никакви трудности.

— Да се върнем сега към гласа, който чуваш — каза Белгарат. — Трябва да науча повече за него. Не ми се ще да носиш в ума си враг.

— Не е враг — настоя Гарион. — Той е на наша страна.

— Може би само изглежда така — отбеляза Белгарат. — Но нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Ще съм много по-спокоен, ако наистина знам точно какво представлява той. Не обичам изненадите.

Принцеса Се’недра вече беше потънала в мисли. В ума й смътно започна да се оформя една идея — една мъничка идея, разкриваща много интересни възможности.

ГЛАВА 2

Пътешествието до бързеите на Змийската река им отне почти цяла седмица. Беше непоносимо горещо, но вече започваха да привикват към климата. Принцеса Се’недра прекарваше по-голямата част от времето си на палубата с Поулгара, като съвсем явно пренебрегваше Гарион. Ала често хвърляше поглед към него, за да открие признаци, че младежът страда.

Тъй като животът й беше изцяло в ръцете на тези хора, Се’недра изпитваше остра необходимост да ги привлече на своя страна. Белгарат нямаше да представлява никакъв проблем. Няколко очарователни момичешки усмивки, няколко потрепвания с клепки, една-две уж спонтанни целувчици — и тя съвсем спокойно можеше да го върти на малкия си пръст. Можеше да осъществи този план по всяко време. Ала Поулгара беше нещо съвсем различно. На първо място Се’недра изпитваше страхопочитание пред невероятната красота на тази жена. Поулгара беше съвършена. Дори белият кичур сред черните й като полунощна доба коси беше не толкова недостатък, колкото особен чар — белег на личността й. Най-смущаващи за принцесата бяха очите на Поулгара. В зависимост от настроението й те меняха цвета си от сиво до дълбоко наситено синьо и виждаха всичко. Никакви преструвки не можеха да минат пред тези спокойни, уверени очи. Всеки път, когато принцесата ги погледнеше, й се струваше, че дочува звънтенето на окови. Да, наистина трябваше да привлече Поулгара на своя страна.

— Лейди Поулгара? — каза принцесата една сутрин, докато двете седяха заедно на палубата. Безконечната сивозелена джунгла се плъзгаше по двата бряга на реката и моряците се потяха над веслата си.

— Да, скъпа? — Поулгара вдигна поглед от копчето, което пришиваше върху туниката на Гарион. Беше облечена в светлосиня рокля, разтворена около врата в страшната жега.

— Какво означава думата „вълшебство“? Винаги са ми казвали, че подобни неща не съществуват. — Това й изглеждаше добра тема за започване на разговор.

— Образованието в Толнедра е малко едностранчиво, скъпа — усмихна се Поулгара.

— Вълшебството всъщност е измама, нали? — настоя Се’недра. — Искам да кажа — нещо като да показваш на хората някакъв предмет с едната ръка, докато го прибираш с другата? — И принцесата се заигра с връзките на сандалите си.

— Не, скъпа. Въобще не е така.

— Ами какви неща може да постигне човек чрез вълшебство?

— Никога не съм проучвала точната граница на тези неща — отвърна Поулгара, все още заета с иглата. — Когато нещо трябва да се направи, ние го правим. Просто не си задаваме въпроса дали можем да го извършим, или не. Макар че различните хора правят по-добре или по-зле различни неща. Също както един човек е добър в дърводелството, а друг в зидането на каменни стени.

— Гарион е вълшебник, нали? Какво може да направи той?

Защо ли принцесата беше задала тъкмо този въпрос?

— Чудех се накъде ще избие разговорът — рече Поулгара и стрелна дребното момиче с проницателен поглед.

Се’недра поруменя.

— Не си дъвчи косата, скъпа — продължи леля Поул. — Крайчетата й ще започнат да цъфтят.

Се’недра бързо изтегли къдрицата от зъбите си.

— Все още не сме сигурни дали Гарион може да прави вълшебства — продължи Поулгара. — Вероятно е прекалено рано да се каже със сигурност. Изглежда, че има талант. Със сигурност вдига много шум, когато прави нещо, а това е явен признак за възможностите му.

— Значи вероятно е много могъщ вълшебник.

По устните на Поулгара се плъзна лека усмивка.

— Сигурно е така — отвърна тя. — Да приемам, че засега се учи как да се контролира.

— Ами тогава — заяви Се’недра, — значи просто ще трябва да го научим да се контролира, нали?

Поулгара я погледна за миг, после започна да се смее.

Се’недра за миг се засрами, но също се разсмя.

Гарион, който стоеше наблизо, се обърна към тях и попита:

— Какво ви е толкова смешно?

— Не би могъл да го разбереш, скъпи — каза Поулгара.

Той си тръгна обиден, изправил сковано гръб, с начумерено лице.

Се’недра и Поулгара отново се разсмяха.

Когато корабът на капитан Грелдик стигна до мястото, където скалите и бясно спускащата се вода правеха пътуването нагоре по реката невъзможно, моряците го завързаха за едно голямо дърво на северния бряг и групата се подготви да слезе на брега. Барак стоеше, потен като пещ под ризницата си, край своя приятел Грелдик и наблюдаваше как Хетар извежда конете от кораба.

— Ако ти се случи да видиш жена ми, предай й моите поздрави — каза червенобрадият гигант.

— Добре — каза Грелдик. — По всяка вероятност ще стигна Трелхайм чак през зимата.

— Не й казвай, че зная за бременността й. Тя вероятно ще иска да ме изненада с новороден син, когато се прибера у дома. Не искам да й развалям удоволствието.

Грелдик изглеждаше доста изненадан.

— Мислех, че ти е приятно да й разваляш удоволствието, Барак.

— Може би вече е време двамата с Мерел да сключим мир. Тази наша малка война беше забавна, когато бяхме по-млади, ала може би вече няма да е зле, ако се откажем от нея — заради децата, ако не за друго.

Белгарат се приближи по палубата и се присъедини към двамата брадати череки.

— Отиди във Вал Алорн — каза той на капитан Грелдик. — Разкажи на Анхег къде сме и какво правим. Накарай го да съобщи това и на останалите крале. Кажи им, че категорично забранявам да влизат във война с ангараките точно сега. Ктучик държи в ръцете си Кълбото в Рак Ктхол и ако избухне война, Таур Ургас ще слее границите си с Ктхол Мургос. На нас ще ни е достатъчно трудно и без да ни се налага да се бием срещу тях.

— Ще му съобщя — отговори Грелдик с изпълнен със съмнение глас. — Но не мисля, че ще му хареса.

— Не е необходимо да му харесва — рязко каза Белгарат. — Просто трябва да ме послуша.

Се’недра, която стоеше наблизо, дори се уплаши, когато чу колко безапелационно говори дрипавият старец. Как си позволяваше да заповядва с такъв тон на крале, повелители на цели държави? Ами ако и Гарион, щом е вълшебник, придобие някой ден такава власт? Тя се обърна и се взря в младежа, който помагаше на ковача Дурник да успокои един подплашен кон. Гарион не изглеждаше властен. Принцесата сви устни. Някоя по-хубава дреха би могла да помогне, помисли си тя, или някаква книга с магии в ръцете му — и може би ако си пусне брадичка. Тя присви очи, представяйки си го в хубавата дреха с книга и брадичка.

Гарион, очевидно почувствал погледа й, се обърна и я погледна. Беше така обикновен! Образът на това непретенциозно, скромно момче, издокарано в премяната, която му бе измислила, изведнъж й се стори нелеп. Без да иска, принцесата се разсмя. Гарион поруменя и сковано й обърна гръб.

Тъй като бързеите на Змийската река възпираха корабоплаването по горното й течение, пътеката, водеща нагоре по хълма, беше твърде широка — това означаваше, че повечето пътешественици слизат на сушата тъкмо на това място. След като, яхнали конете, хората на Белгарат напуснаха долината, огряна от слънчевите лъчи на ранната сутрин, те бързо пресякоха гъстата, преплетена растителност на джунглата, избуяла по двата бряга на реката, и навлязоха в широколистна гора, която се нравеше на Се’недра много повече от лианите на джунглата. На билото на първото възвишение дори повя ветрец и отнесе жегата и вонята на потъналите в гнилоч блата. Настроението на Се’недра веднага се оправи. Тя си помисли дали да не се възползва от компанията на принц Келдар, ала той дремеше на седлото си, пък и Се’недра мъничко се страхуваше от остроносия драснианец. Още отначало бе прозряла, че дребничкият мъж вероятно може да чете мислите й като на книга. Ала всъщност не я беше грижа за това. Е, поне не чак толкова. Затова вместо към принца, тя подкара коня си покрай колоната и се присъедини към барон Мандорален, който, верен на навика си, ги водеше. Това нейно действие беше отчасти предизвикано от желанието й да се махне колкото е възможно по-далеч от потъналата в изпарения река, ала все пак имаше и някакъв друг мотив. Хрумна й, че би могла да се възползва от отличната възможност да поразпита този арендски благородник по един въпрос, който я интересуваше.

— Ваша светлост — каза почтително покритият с доспехи рицар, когато конят й се изравни с огромния му жребец. — Смятате ли за благоразумно от ваша страна да яздите в авангарда на нашата група?

— Кой би бил толкова глупав да нападне най-храбрия рицар на света? — попита тя с хитра невинност.

Баронът тъжно въздъхна.

— Защо въздишате така, господин рицарю? — започна да го задява тя.

— Ох, не ме питайте, ваша светлост — отвърна той.

Продължиха да яздят мълчаливо през шарената сянка, в която бръмчаха и се стрелкаха разни насекоми, а мънички бързоноги твари бягаха и шумоляха в храстите край пътеката.

— Кажете ми — каза накрая принцесата. — от отдавна ли познавате Белгарат?

— През целия си живот, ваша светлост.

— Отнасят ли се с почит към него в Арендия?

— С почит ли? Свещеният Белгарат е най-великият човек на света! Сигурно знаете това, принцесо.

— Аз съм от Толнедра, барон Мандорален — изтъкна тя. — Нашите познанства с вълшебници са ограничени. Дали някой аренд би описал Белгарат като човек с благородническо потекло?

Мандорален се засмя.

— Ваша светлост, раждането на Белгарат е изгубено в глъбините на древността и въпросът ви просто няма смисъл.

Се’недра се навъси. Не й се нравеше особено да бъде обект на подигравки.

— Той благородник ли е, или не е? — настоя тя.

— Той е просто Белгарат — отговори Мандорален, сякаш това обясняваше всичко. — Има стотици барони, десетки графове и безчет благородници, ала Белгарат е само един. Всички хора му правят път и благоговеят пред него.

Принцесата му се усмихна.

— Ами какво ще кажеш за лейди Поулгара?

Мандорален примигна и Се’недра разбра, че проявява прекалена настоятелност.

— Лейди Поулгара е над всички останали жени и към нея се отнасят с безкрайна почит — отговори той малко объркано. — Ваша светлост, ако знаех предварително какво ще ме питате, бих ви дал далеч по-изчерпателен отговор.

Тя се разсмя.

— Скъпи бароне, питам просто от любопитство, не е нещо сериозно или важно за мен, просто така — да минава времето, докато яздим.

Дурник, ковачът, се приближи в тръс към тях. Копитата на дорестия му кон тупкаха по спечената земя на пътеката.

— Госпожа Поул каза да изчакате малко — обърна се към тях той.

— Да не би да се е случило нещо лошо? — каза рицарят.

— Не. Тя просто видя някакъв храст край пътеката и иска да си набере от листата му — мисля, че ще ги употреби за някакво лекарство. Каза, че храстът бил много рядък и се срещал само в тази част на Нийса. — Простодушното, честно лице на ковача изразяваше почит както винаги, когато говореше за Поулгара. Дълбоко в себе си Се’недра таеше някакви съмнения по отношение на чувствата на Дурник, но не ги споделяше с никого. — О — продължи той, — освен това тя спомена да ви предупредя за този храст. Може би има и други като него наоколо. Висок е около тридесет сантиметра, има блестящи зелени листа и мънички лилави цветчета. И е смъртоносно отровен — дори при най-малкото докосване.

— Няма да се отклоняваме от пътеката, добри ми майсторе — увери го Мандорален. — Ще чакаме тук, докато не получим разрешение от лейди Поулгара да продължим напред.

Дурник кимна, обърна коня си и се върна.

Се’недра и Мандорален спряха конете си под сянката на едно голямо дърво и зачакаха.

— Как се отнасят арендите към Гарион? — попита изведнъж Се’недра.

— Гарион е добър момък — Отвърна Мандорален.

— Ала едва ли е благородник — подсказа му тя.

— Ваша светлост — деликатно поде Мандорален. — Боя се, че вашето образование вие отвело в погрешна посока. Гарион е потомък на Белгарат и Поулгара. Макар че няма благороднически сан, какъвто и вие, и аз притежаваме, кръвта му е най-благородната в света. Веднага бих му отстъпил мястото си, без да задавам никакви въпроси, стига да поиска това — ала той няма да го стори, понеже е скромен момък. По времето на нашия престой в двора на крал Кородулин във Воу Мимбре една млада графиня го преследваше най-пламенно, като възнамеряваше да се сдобие с положение и престиж като се омъжи за него.

— Наистина ли? — попита Се’недра и в гласа и се промъкна кораво острие.

— Тя искаше да се сгодят и се стремеше да го улови в капана си чрез неприлично неприкрити покани за флирт и приятни разговори.

— Значи принцесата е била красива?

— Първата красавица на кралството.

— Разбирам. — Гласът на Се’недра се беше превърнал в къс лед.

— Обидих ли ви, ваша свет лост?

— Няма значение.

Мандорален отново въздъхна.

— Какво има пък сега? — рязко попита тя.

— Очевидно моите несъвършенства са много.

— Мислех си, че те смятат за съвършения мъж — сопна се принцесата и веднага съжали за острия си тон.

— Не е така, ваша светлост. Дори не бихте могли да си представите колко недостатъци имам.

— Може би е малко недипломатично от моя страна, но това не е болка за умиране, дори ако си поданик на кралство Арендия.

— Но страхливостта е, ваше височество. Страхливостта е тъкмо болка за умиране.

Принцесата се разсмя.

— Страхливост? Ти ли си страхлив?

— Открих този недостатък у себе си — призна рицарят.

— Не ставай смешен — подигра го тя. — Ако наистина имаш някакъв недостатък, то той е точно в противоположната посока.

— Зная, че е трудно да ми повярвате — отговори той. — Но с огромен срам ви уверявам, че усетих сърцето си притиснато в лапите на страха.

Стъписана от тъжната изповед на рицаря, тя се помъчи да намери някакъв подходящ отговор, но в същия миг от храстите изскочи някакъв звяр. Обзет от паника, конят й се завъртя и побягна. Тя успя да зърне нещо огромно, което изскочи от храсталака пред нея — гигантско, кафяво дори жълто, с огромна зейнала уста. Се’недра отчаяно се опита да се задържи на седлото, ала се блъсна в някакъв надвиснал клон и тупна на средата на пътеката. Опита да се изправи, но замръзна от ужас, взряна в изскочилия от скривалището си звяр.

Беше лъв. Не съвсем лъв, но не и лъвче. Макар че тялото му изглеждаше напълно развито, гривата бе израсла едва наполовина. Очевидно беше млад, още неопитен в ловуването. Хищникът безсилно изрева след бягащия кон, после заудря земята с опашката си. За миг принцесата почувства прилив на веселие — той беше толкова млад и непохватен. После веселието й отстъпи място на раздразнение — нали този тромав млад звяр я бе накарал така унизително да се свлече от седлото. Тя се изправи, изтупа коленете си и го изгледа строго.

— Марш! — каза принцесата и махна повелително с ръка.

В края на краищата тя бе принцеса, а той само някакъв си лъв — при това много млад и глупав.

Жълтите очи на звяра се спряха върху нея и леко се присвиха. Опашката, която биеше земята, изведнъж се изпъна. Очите на лъва се разшириха и той се сниши за скок. Горната му устна се повдигна и разкри дълги бели зъби. Лъвът бавно пристъпи напред към нея, огромната му лапа драсна по земята.

— Само да си посмял! — възмутено възкликна принцесата.

— Не мърдайте, ваше височество — тихо я предупреди Мандорален, плъзна се от седлото си и стъпи на земята. Очите на лъва го стрелнаха с досада.

Внимателно, с тихи стъпки, покритият с доспехи Мандорален пресече пространството, което ги разделяше, и се изправи между лъва и принцесата. Лъвът го наблюдаваше предпазливо, очевидно без да разбира какво си е наумил този железен човек. След това, осъзнал, че са го лишили от още едно вкусно ядене, хищникът изръмжа и очите му светнаха от ярост. Мандорален бавно измъкна меча си и след това, за огромна изненада на Се’недра, й го подаде с дръжката напред.

— Ще можете да се защитите, ако не успея да го удържа — обясни рицарят.

Се’недра сграбчи огромната дръжка с две ръце, но когато Мандорален пусна острието, върхът на оръжието незабавно падна на земята. Колкото и да се напъваше, Се’недра дори не успя да повдигне огромния меч.

Лъвът се озъби и приклекна още по-ниско. За момент опашката му бясно забарабани по пътеката, след това пак замря неподвижно.

— Мандорален, внимавай! — изпищя Се’недра.

Лъвът скочи.

Мандорален широко разтвори покритите си със стомана ръце и пристъпи напред, за да посрещне нападението на огромната котка. Сблъскаха се във въздуха, издавайки страшен трясък, после Мандорален сключи ръцете си около тялото на звяра. Лъвът обви огромните си лапи около раменете на Мандорален, ноктите му оглушително застъргаха по стоманената броня на рицаря. Зъбите му безсилно хапеха и гризяха шлема на Мандорален. Рицарят стегна смъртната си прегръдка.

Се’недра се измъкна по-далеч от мястото на битката и впери ужасените си очи в ужасната схватка.

Дращенето на лъва стана по-отчаяно, огромни, дълбоки драскотини се появиха по доспехите на Мандорален. Ала ръцете на мимбрата безпощадно затягаха хватката. Ревът на лъва се превърна във вопъл на болка, звярът сега се опитваше не да се бие и убива, а да избяга. Той се гърчеше, мяташе се на различни страни, опитваше се да хапе. Задните му лапи яростно заблъскаха покритите със стомана гърди на Мандорален. Писъците на хищника ставаха по-пронизителни, изпълнени с истинска паника.

С нечовешко усилие Мандорален успя да хване ръцете си и миг след това Се’недра ясно чу звуци на трошащи се кости. Огромен фонтан кръв изригна от устата на гигантската котка. Тялото на лъва потрепера, главата му увисна. Мандорален отпусна сключените си ръце и мъртвият звяр тежко се свлече в краката му.

Изумена, принцесата се взираше в страшния мъж с обляната в кръв, изподраскана броня, който стоеше пред нея. Току-що бе видяла нещо невъзможно. Мандорален беше убил лъв с голи ръце — и то за да я спаси! Без да знае защо, тя осъзна, че ликува, че е изпълнена с истинска наслада.

— Мандорален! — възкликна тя. — Ти си моят рицар!

Все още задъхан, Мандорален вдигна забралото си. Сините му очи бяха широко отворени, сякаш нейните думи му бяха оказали изумително въздействие.

— Ваше височество — изрече той задавено. — Заклевам се пред вас върху тялото на този звяр, че ще бъда верен и предан ваш рицар до последния си дъх!

Дълбоко в себе си Се’недра усети нещо подобно на глухо изщракване — като звук от сблъскването на две сили, които съдбата от незапомнени времена е предопределила да се срещнат. Нещо — тя не знаеше точно какво — ала нещо много, важно се беше случило в тази изпъстрена с шарена сянка, окъпана в слънчеви лъчи долчинка.

Барак, огромен и внушителен, се приближи в галоп по пътеката. До него яздеше Хетар. Останалите ги следваха далеч назад.

— Какво стана? — попита гигантският черек и скочи от коня си.

Се’недра изчака всички да спрат конете и каза:

— Лъвът ме нападна. — Говореше така, като че ли такива неща стават всеки ден. — А Мандорален го уби с голи ръце.

— Всъщност бях с ръкавици, ваше височество — напомни й все още коленичилият рицар и вдигна железните си юмруци.

— Това беше най-храбрата постъпка, която съм виждала — бързо продължи Се’недра.

— Защо си паднал на колене? — обърна се Барак към Мандорален. — Да не си ранен?

— Аз току-що провъзгласих господин Мандорален за мой рицар — заяви Се’недра. — И както подобава, той коленичи, за да получи тази висока чест от ръцете ми. — С крайчеца на окото си тя забеляза как Гарион се плъзва от седлото на коня си. Беше навъсен като буреносен облак. Сърцето й мълчаливо запя, обзето от ликуване. Тя се наведе и докосна със сестринска целувка челото на Мандорален. После заповяда:

— Стани, рицарю.

Мандорален със скърцане се изправи.

Се’недра беше изключително доволна от себе си. Остатъкът от деня премина без неприятни случки. По залез прекосиха няколко ниски хълма и се озоваха в малка долина, през която течеше поток, пробляскващ като злато, и спряха, за да приготвят лагера си за нощуване. Мандорален, в новата си роля, проявяваше почтително внимание, а Се’недра благосклонно приемаше услугите му, като от време на време хвърляше скрити погледи към Гарион, за да е сигурна, че момъкът забелязва всичко.

Малко по-късно, когато Мандорален отиде да се погрижи за коня си, а Гарион с тежки стъпки изчезна да се муси някъде в самота, Се’недра скромно седна върху един покрит с мъх дънер, доволна от постигнатото през деня.

— Играете жестока игра, принцесо — обади се Дурник, който кладеше огъня на няколко разкрача от нея.

Се’недра се сепна. Доколкото си спомняше, Дурник никога не бе разговарял с нея, откакто се беше присъединила към групата им. Очевидно този прост ковач се притесняваше в присъствието на царски особи и гледаше да я избягва. Ала сега той я гледаше открито в лицето и дори май я укоряваше!

— Не зная за какво приказваш — заяви тя.

— Мисля, че знаете. — Простодушното му, честно лице беше сериозно, погледът му беше упорит.

Се’недра сведе очи и леко поруменя.

— Виждал съм и селските момичета да играят същата игра — продължи ковачът. — От нея никога не излиза нищо добро.

— Не се опитвам да нараня някого, Дурник. Между мен и Мандорален в действителност няма нищо — и двамата го знаем.

— Но Гарион не го знае.

— Гарион ли? — уж се учуди Се’недра.

— Нима всичко това не е заради него?

— Разбира се, че не е — възмутено се възпротиви принцесата.

Погледът на Дурник бе изпълнен с неприкрит скептицизъм.

— Такова нещо въобще не ми е минавало през ума — възкликна ядосано Се’недра. — Това е абсурдно!

— Наистина ли?

Храбрата маска на Се’недра се свлече от лицето й и тя почти проплака:

— Той е толкова упорит! Просто не желае да постъпва както трябва! Как може така?

— Той е честно момче, Се’недра. Каквито и други качества да има, какъвто и ще да стане по-късно, той все още е обикновеното, простодушно момче, какъвто беше във фермата на Фалдор. Не е запознат с правилата на благородниците. Никога няма да те излъже или поласкае и няма да ти каже неща, каквито не изпитва в действителност. Смятам обаче, че много скоро ще му се случи нещо много важно — не зная точно какво, — но зная, че ще му трябват цялата сила и смелост, които притежава. Не му пречете с детинските си игри.

— О, Дурник — изрече тя с дълбока въздишка. — Какво да правя?

— Бъдете честна. Говорете само онова, което е в сърцето ви. Недейте изрича нещо, пък да имате наум нещо съвсем друго. Така няма да успеете с него.

— Зная. Именно това прави всичко така трудно. Той е бил възпитан по един начин, аз — по друг. Ние никога няма да се разбираме. — Принцесата отново въздъхна.

Дурник се усмихна и усмивката му беше мека, почти бащинска.

— Не е чак толкова лошо, принцесо — каза й той. — Отначало доста ще се карате. Вие сте почти толкова упорита, колкото е той, да знаете. Родени сте в различни части на света, ала душите ви не са различни. Ще си крещите, ще ръкомахате, но ще мине време и дори няма да си спомняте за какво сте се карали. Някои от най-добрите бракове, които познавам, започнаха точно по този начин.

— Брак ли?

— Но вие точно това имате предвид, нали?

Тя се взря недоверчиво в него. След това изведнъж се разсмя.

— Скъпи, скъпи Дурник — прошепна принцесата. — Ти нищичко не разбираш, нали?

— Разбирам онова, което виждат очите ми — отвърна той. — А онова, което виждам, е как едно младо момиче прави всичко възможно да плени сърцето на един млад мъж.

Се’недра въздъхна.

— За това не може да става и дума. Знаеш ли — дори и наистина да изпитвах това, което казваш… но, разбира се, аз не чувствам нищо подобно и…

— Естествено, че не го чувствате. — Ковачът изглеждаше развеселен.

— Скъпи Дурник — повтори тя. — Аз не мога да си позволя такива мисли. Забравяш коя съм.

— Как така ще забравя — отвърна той. — Че вие непрекъснато изтъквате този факт пред всички.

— Но разбираш ли какво означава той?

Той я погледна учудено.

— Какво искате да кажете?

— Аз съм принцеса, Дурник, наследничка на цяла империя, скъпоценният камък на империята. Аз принадлежа на Империята. Нямам никакво право да решавам за кого ще се омъжа. Това решение ще бъде взето от баща ми и от Обединението на съветниците. Съпругът ми ще бъде богат и могъщ — по-всяка вероятност много по-възрастен от мен — и това, че се омъжвам за него, ще е в полза на империята и на рода Боруни. Сигурно никой няма дори да ме попита за мнението ми по този въпрос.

— Но това е истинско престъпление! — възкликна Дурник.

— Всъщност не е — каза тя. — Родът ми е в правото си да защитава интересите си, а пък аз съм изключително ценна част от богатството на боруните. — Тя отново въздъхна печално. — Макар че сигурно е хубаво — искам да кажа, може би наистина е хубаво да избираш сама. Ако имах това право, можеше дори да погледна на Гарион по начина, по който ти смяташ, че го гледам. Но това е невъзможно. Той може да ми бъде единствено приятел.

— Не знаех — извини се ковачът и честното му, открито лице потъна в тъга.

— Не го приемай толкова сериозно, Дурник — каза тя. — Винаги съм знаела, че светът трябва да бъде устроен точно по този начин. — Ала огромна блестяща сълза набъбна в ъгълчето на окото й и Дурник непохватно хвана ръката й в загрубялата си от работа шепа, за да я утеши. Без да знае защо, принцесата обви ръце около врата му, притисна лице към гърдите на ковача и захълца.

— Нищо де, нищо — измърмори той и я потупа неловко по треперещите рамене. — Ще мине.

ГЛАВА 3

Гарион не спа добре тази нощ. Макар че беше млад и неопитен, той не беше глупав, пък и принцеса Се’недра се държеше твърде предизвикателно. Откакто пътуваха заедно, откакто се беше присъединила към тях, между тях се бе установило твърде особено приятелство. Той я харесваше, тя също го харесваше. До този момент всичко беше наред. Защо тя просто не оставеше нещата такива? Според него всичко се дължеше на особения начин, по който бе устроен женският ум, тоест, че след като приятелството премине определена точка — някаква смътна, тайнствена граница — жената автоматично бива обсебена от непреодолима страст да усложнява нещата.

Беше почти сигурен, че прозрачната й малка игра с Мандорален цели да засегне него, и си задаваше въпроса дали няма да е добре да предупреди рицаря, та да му спести ред сърдечни болки в бъдеще. Се’недра си играеше с чувствата на доблестния мъж и в това Гарион не откриваше нищо повече от безсмислената жестокост на разглезено дете. Мандорален трябваше да бъде предупреден. Неговото арендско твърдоглавие можеше да му попречи да забележи очевидното.

И все пак Мандорален беше убил лъв. Заради нея. Такава изумителна храброст може би беше пленила лекомислената малка принцеса. Ами ако нейното възхищение и благодарност я бяха тласнали напред и тя бе преминала границата, разделяща я от сляпото влюбване? Тази вероятност, притиснала го в най-мрачните часове на нощта, прогони всякаква възможност да заспи отново. На сутринта той се надигна със зачервени очи и сърдит. Ужасна тревога гризеше цялото му същество.

Докато яздеха сред синкавите сенки на ранната утрин полегатите лъчи на току-що изгрялата слънце проблясваха по върховете на дърветата над тях, — Гарион настигна дядо си. Търсеше утеха в компанията на стареца. Ала не само това беше причината да се придвижи напред. Се’недра скромно яздеше с леля Поул точно пред тях, а Гарион беше дълбоко убеден, че трябва да я наглежда.

Господин Улф яздеше мълчаливо, изглеждаше сърдит и раздразнен и често забиваше пръсти под шината на лявата си ръка.

— Остави я на мира, татко — каза му леля Поул, без да се обръща.

— Сърби ме.

— Това е, защото раната заздравява. Остави я на мира.

Той измърмори нещо под нос.

— Откъде мислиш да поемем към Долината? — попита тя.

— Ще заобиколим през Тол Ране — отвърна той.

— Лятото свършва, татко — напомни му тя. — Ако се забавим прекалено много, лошото време ще ни притисне в планините.

— Зная, Поул. Нима предпочиташ да пресечем напряко през Марагор?

— Не бъди смешен.

— Наистина ли Марагор е толкова опасен? — попита Гарион.

Принцеса Се’недра се обърна на седлото си, попари го с презрителен поглед и попита с огромно превъзходство:

— Нищо ли не знаеш?

В ума му почти светкавично изникнаха десетки подходящи отговори.

Господин Улф поклати предупредително глава и каза:

— Не е време да се дърлите.

Гарион стисна зъби.

Още час яздиха през прохладната утрин и тъкмо когато настроението на Гарион започна да се подобрява, при тях дойде Хетар.

— Насреща ни идат ездачи — каза той.

— Колко са? — бързо попита Улф.

— Поне десетима. Идват от запад.

— Толнедранци ли са?

— Ще проверя — измърмори леля Поул, вдигна лице и за миг затвори очи. — Не. Не са толнедранци. Мурги са.

Хетар присви очи, хвана сабята си и попита:

— Ще се бием ли?

— Не — кратно отговори Улф. — Ще се скрием.

— Но те не са много! Ще ги…

— Спокойно, Хетар — каза Улф, после подвикна: — Силк, от запад идват мурги. Намери някое местенце да се скрием.

Силк само кимна и се впусна да изпълни нареждането.

— Има ли с тях кролими? — попита възрастният мъж леля Поул.

— Май не — отвърна тя смръщено. — Един има странен ум, ала не ми изглежда кролим.

Силк се върна бързо и каза:

— Надясно има гъсталак. Достатъчно е голям, за да се скрием.

— Да вървим тогава — рече господин Улф.

Гъсталакът представляваше кръг от гъсти шубраци, които заобикаляха малка блатиста котловина. В центъра й имаше извор.

Силк скочи от коня си, отсече един голям храст с късия си меч и каза:

— Скрийте се тук. Аз ще отида да прикрия следите. — И хванал храста, се измъкна от гъсталака.

— Погрижи се конете да не вдигат шум — обърна се Улф към Хетар.

Хетар кимна, ала погледът му издаваше недоволство. Гарион се запровира на четири крака през преплетените храсти, докато стигна до края на гъсталака, легна на земята и надникна между чепатите стволове на дърветата.

Силк вървеше заднишком и размахваше храста, като смиташе листа и вейки и покриваше с тях следите, които бяха направили от пътеката до храсталака. Движеше се бързо, ала внимаваше да заличи и най-дребната им следа.

Зад гърба си Гарион дочу леко пропукване на съчка и шумолене на листа; след малко Се’недра допълзя и легна до него.

— Не трябва да излизаш от гъсталака — каза той тихо.

— Ти също — остро отвърна тя.

Гарион не отговори нищо. Принцесата ухаеше на цветя, а това го изпълваше с безпокойство.

— Как мислиш — близо ли са? — прошепна тя.

— Откъде да знам?

— Нали си вълшебник?

— Не съм толкова добър в тези неща.

Силк свърши да прикрива следите и за миг се изправи, изучавайки земята — търсеше някакъв признак на тяхното преминаване, който може би бе пропуснал да заличи. След това се приближи и спря почти до Гарион и Се’недра.

— Хетар искаше да се бие с тях — прошепна Се’недра на Гарион.

— Хетар винаги иска да се бие, когато види мурги.

— Защо?

— Мургите убили родителите му, когато бил много мъничък. И го принудили да гледа.

— Ужасно! — възкликна тя.

— Ако нямате нищо напротив, деца — поде саркастично Силк, — аз се опитвам да чуя дали конете се приближават.

Гарион дочу чаткане на конски подкови — конете се движеха в тръс — и се притисна по-плътно до листата, дори спря да диша.

Мургите се появиха. Бяха петнадесет, облечени в ризници. Бузите им бяха целите в белези — нещо типично за техния народ. Ала водачът им беше мъж с кърпена, мръсна туника и щръкнала черна коса. Беше небръснат и едното му око беше кривогледо. Гарион го познаваше.

Силк пое дълбоко въздух и едва чуто изсъска.

— Брил!

— Кой е Брил? — прошепна Се’недра на Гарион.

— Ще ти кажа по-късно — отвърна й той също шепнешком. — Шшт!

— Я не ми шъткай! — сопна се тя.

Строгият поглед на Силк ги усмири.

Брил приказваше заповеднически на мургите и жестикулираше с къси, отсечени движения. После вдигна ръце, разпери широко пръсти и ги насочи напред, като че искаше да промуши някого — така подчертаваше току-що изреченото. Всичките мурги закимаха и после продължиха по пътеката, като подминаха храсталака, където се криеха Гарион, Се’недра и Силк.

Двама мурги преминаха така близко до храсталака, че Гарион усети миризмата на пот от хълбоците на конете им.

— Този човек започва да ми омръзва — отбеляза единият мург.

— Аз не бих позволил това да ми проличи — посъветва го другият.

— Мога да изпълнявам заповеди като всеки друг — продължи първият, — но той направо ме дразни. Мисля си, че ще изглежда по-добре с нож, забит между плешките.

— Аз пък мисля, че това никак не би му харесало, пък и твърде трудно може да се направи.

— Мога да почакам, докато заспи.

— Никога не съм го виждал да спи.

— Всеки заспива — рано или късно.

— Е, твоя работа — отвърна вторият мург и сви рамене. — Аз лично не бих опитал нищо прибързано — освен ако не си се отказал отново да видиш Рак Хага.

Двамата се отдалечиха и вече не се чуваше какво си приказват.

Силк клекна и нервно загриза нокътя си. Очите му се бяха превърнали в мънички цепчици, острото му, тясно лице беше напрегнато. След това той започна да ругае под нос.

— Какво става, Силк? — прошепна му Гарион.

— Допуснал съм грешка — отвърна раздразнено Силк. — Хайде да се върнем при другите. — Той им обърна гръб и запълзя през храстите към извора в центъра на храсталака.

Господин Улф седеше на един пън и разсеяно почесваше овързаната си в шини ръка.

— Петнадесетима мурги — докладва кратко Силк. — И един стар наш познайник.

— Брил — обясни Гарион. — Според мен той им беше водач.

— Брил ли? — Очите на възрастния мъж се разшириха от изненада.

— Той даваше заповеди и мургите ги изпълняваха — заразказва Силк. — Не им харесва особено, ала вършат всичко, което им нареди. Изглежда, се страхуват от него. Смятам, че Брил е нещо повече от обикновен наемник.

— Къде е Рак Хага? — попита Се’недра.

Улф я измери с остър поглед.

— Чухме как двама от тях си приказват — обясни тя. — Казаха, че били от Рак Хага. Мислех си, че зная имената на всички градове в Ктхол Мургос, ала никога не съм чувала такова име.

— Сигурна ли си, че са казали точно Рак Хага? — попита Улф и погледът му проблесна напрегнато.

— Аз също ги чух — намеси се Гарион. — Точно така казаха — Рак Хага.

Господин Улф се изправи, лицето му внезапно помрачня.

— Значи ще трябва да побързаме. Таур Ургас се готви за война.

— Откъде знаеш? — попита го Барак.

— Рак Хага е на хиляда левги южно от Рак Госка и никога не довеждат южните мурги в тази част на света, ако кралят на мургите не възнамерява скоро да обяви война на някого.

— Ами да заповядат — рече Барак с крива усмивка.

— На тебе може да ти е все едно, но аз бих предпочел първо да си свършим работата. Трябва да отидем до Рак Ктхол и никак не ми се ще да преминаваме през пълчища мурги, за да стигнем там. — Старецът сърдито поклати глава. — Какво си мисли Таур Ургас? — избухна той. — Още не му е дошло времето.

Барак сви рамене.

— Всяко време е добро за война.

— Не и за тази война. Прекалено много неща трябва да се случат преди нея. Не може ли Ктучик да държи под контрол този маниак?

— Непредсказуемостта е част от неповторимия чар на Таур Ургас — язвително отбеляза Силк. — Самият той не знае какво ще прави на следващия ден.

— Ти познаваш краля на мургите? — попита Мандорален.

— Срещали сме се — отговори Силк. — Ала не се обичаме много.

— Брил и неговите мурги трябва да са вече далеко — отбеляза господин Улф. — Хайде да продължим пътя си. Предстои ни дълъг път, а времето няма да ни чака. — И той бързо тръгна към коня си.

Малко преди залез слънце минаха през висок проход, разположен в плитка клисура между две планини, и спряха да пренощуват в малка долчинка на няколко мили от другата страна на прохода.

— Поддържай огъня колкото е възможно по-слаб, Дурник — предупреди господин Улф ковача. — Мургите от юг имат остри очи и могат да забележат светлината на огъня от мили разстояние. Не ми се ще да имаме неканени гости посред нощ.

Дурник кимна разбиращо и изкопа трапа за огъня по-дълбок от обикновено.

Мандорален беше много внимателен с принцеса Се’недра. Гарион го наблюдаваше кисело. Макар че винаги се противопоставяше на настояванията на леля Поул да действа като личен слуга на принцесата, сега, след като дребничкото момиче си имаше рицар, Гарион усещаше, че по някакъв начин постът, който му принадлежеше по право, му е отнет.

— Трябва да ускорим похода си — каза им Улф, след като приключиха с вечерята — сланина, хляб и сирене. — Трябва да прекосим планините преди първите бури и да изпреварим Брил и неговите мурги. — Той разчисти земята пред себе си с крак, взе една пръчка и започна да рисува карта в меката пръст. — Ние се намираме ето тук. Марагор е точно пред нас. Ще го заобиколим от запад, ще минем през Тол Ране и ще се насочим на североизток към Долината.

— Нима пътят ни няма да е по-къс, ако прекосим Марагор? — предложи Мандорален и посочи грубо очертаната карта.

— Прав си — отвърна Улф. — Ала няма да го сторим, освен ако нямаме друг избор. Марагор е обитаван от зли духове и е най-добре да го избегнем.

— Не сме деца да се плашим от безплътни сенки — заяви Мандорален някак сковано.

— Никой не се съмнява в храбростта ти, Мандорален — обади се леля Поул. — Ала в Марагор ридае духът на Мара. По-добре да не го обиждаме.

— Колко път има до Долината на Алдур? — попита Дурник.

— Двеста и петдесет левги — отговори Улф. — Ще бъдем месец, а може би и по-дълго в планините, дори ако условията за преход са възможно най-благоприятни. Сега ще е най-добре да поспим. По всяка вероятност утре ни чака тежък ден.

ГЛАВА 4

На следващата сутрин станаха когато първите бледи светлинки на зората затанцуваха по хоризонта на изток. По земята се беше появила сребриста слана, тънък лед беше сковал краищата на извора в дъното на долчинката. Се’недра, която бе отишла да умие лицето си, вдигна една тънка ледена коричка и се взря в нея.

— В планините е много по-студено — каза й Гарион, докато препасваше колана с меча си.

— Знам — отвърна му тя високомерно. — Не съм чак толкова глупава.

— Добре, нищо не съм казал — рече късо Гарион и се отдалечи с тежки стъпки, мърморейки нещо под нос.

Скоро тръгнаха. След няколко левги, когато заобиколиха един висок скат, пред очите им се разстла широката низина на местността, наричана някога Марагор. Земята на марагите. Поляните бяха обагрени в прашнозелен, есенен цвят, ручеите и езерата искряха на слънцето. Порутени останки от сгради проблясваха далеч, далеч в равнината.

Гарион забеляза, че принцеса Се’недра е свела очи, сякаш дори не иска да погледне натам.

Недалеч на склона под тях, в една стръмна клисура, издълбана от пенлив, буен поток сред скалите и чакъла, се издигаха няколко грубо построени хижи и дрипави палатки. Черни улици и пътеки лъкатушеха по склоновете на клисурата и десетина дрипави мъже унило чоплеха по брега на ручея с кирки и търнокопи. Водата след окаяното селище ставаше тинеста, жълтеникавокафява на цвят.

— Град? — изрече въпросително Дурник. — Град тук?

— Не е точно град — отвърна Улф. — Мъжете в тези селища пресяват чакъла и разкопават бреговете на потоците, за да търсят злато.

— Тук има ли злато? — бързо попита Силк и очите му светнаха.

— Малко — отвърна Улф. — Съвсем недостатъчно, за да си губи човек времето.

— Тогава защо си правят този труд?

Улф вдигна рамене.

— Кой знае?

Мандорален и Барак застанаха начело и групата започна да се спуска по каменистата пътека към селището. Когато го приближиха, двама мъже излязоха от хижите, стиснали в ръце ръждясали мечове. Единият — мършав, небръснат, с високо чело, носеше зацапано толнедранско кожено палто. Другият, много по-висок и едър, беше облечен в парцалива туника на арендски крепостен селянин.

— Ни крачка напред! — изкрещя толнедранецът. — Не допускаме въоръжени мъже тук, докато не узнаем по каква работа идат при нас.

— Препречил си ни пътя, приятелю — каза Барак. — Това може да не ти се стори много здравословно.

— Само да извикам и веднага ще дотърчат петдесет въоръжени мъже — предупреди го толнедранецът.

— Не се прави на глупак, Релдо — обърна се към него едрият аренд. — Този, дето е натрупал цяла планина стомана по тялото си, е мимбратски рицар. Цялото село не може да го спре, ако е решил да мине оттук. — После хвърли предпазлив поглед към Мандорален и попита почтително: — Какви са намеренията ви, господин рицарю?

— Просто си вървим по пътя — отговори Мандорален. — Не се интересуваме от вашето селище.

Арендът изсумтя.

— Достатъчно ми е да знам това. Пусни ги да минат, Релдо.

— Ами ако лъже? — усъмни се Релдо. — Ами ако са дошли, за да ни откраднат златото?

— Какво злато, глупако? — изрече арендът с презрение. — В целия лагер няма достатъчно злато, с което да напълним един напръстник. Освен това мимбратските рицари не лъжат. Щом искаш да се биеш с него, хайде — започвай. Като приключи битката, ще изчегъртам онова, което е останало от теб, и ще те заровя в някоя дупка.

— Ама много си гаден, Бериг — мрачно отбеляза Релдо.

— И какво смяташ да направиш по този въпрос?

Толнедранецът свирепо изгледа по-едрия мъж, обърна му гръб и се отдалечи, мърморейки под нос страшни ругатни.

Бериг грубо се изсмя и отново се обърна към Мандорален.

— Преминете, господин рицарю — покани го той. — Релдо само си плещи. Не е необходимо да се тревожите за него.

Мандорален бавно подкара коня си напред и каза:

— Много далеч от дома си отишъл, приятелю.

Бериг сви рамене.

— В Арендия няма нищо, което да ме задържи. Пък и имах недоразумение с моя господар заради едно прасе. Той взе да приказва, че щял да ме обеси, и ми хрумна, че ще е по-добре да опитам късмета си в някоя друга страна.

— Добре ти е хрумнало — изсмя се Барак.

Бериг му намигна и обясни:

— Пътят продължава право надолу, към потока. След това се катери по другия склон зад онези колиби. Мъжете там са надраки, ала единственият, който може да ви създаде някакви неприятности, е Тарлек. Но той снощи здравата се напи, така че вероятно сега още си отспива.

Някакъв мъж с унесен поглед, облечен в сендарски дрехи, се измъкна от една палатка, вдигна лице нагоре и започна да вие като куче. Бериг вдигна камък и го замери. Сендарът се наведе и избегна удара, после с лай избяга и се скри зад колибата.

— Някой ден ще направя услуга на този човек и ще взема да забия нож в гърдите му — навъсено отбеляза Бериг. — Цяла нощ вие срещу луната.

— Какво му е? — попита Барак.

Бериг сви рамене.

— Луд е. Беше си внушил, че може да се промъкне в Марагор и да си напълни торбата със злато, преди духовете да го уловят. Но сметката му излезе крива.

— А какво са му направили духовете? — попита Дурник с широко отворени очи.

— Никой не знае — отговори Бериг. — От време на време все някой се напива или го обзема алчност и започва да си мисли, че може да му се размине. Но дори ако не те хванат духовете, тая работа пак няма да те изведе на добро. Ако успееш да се измъкнеш от Марагор, приятелите ти веднага те ограбват. Никой не може да задържи златото, което е изнесъл. Тогава защо да си дава тоя труд?

— Ама и вие сте се събрали едни! — кисело отбеляза Силк.

Бериг се изсмя.

— На мен ми е добре. Много по-добре, отколкото да увисна на някое дърво в овощната градина на господаря в Арендия. — Мъжът разсеяно се почеса под мишницата и въздъхна: — Я по-добре да отида да покопая. На добър час! — И им обърна гръб и се отправи към една от палатките.

— Да продължаваме — тихо каза Улф. — В такива селища често стават свади.

— Ти, изглежда, знаеш доста неща за тях, татко — отбеляза леля Поул.

— Ами това са прекрасни места, където човек може да се скрие — отвърна той. — Никой не ти задава никакви въпроси. И на мен ми се е налагало да се крия.

— И защо ли така? — засмя се тя.

Поеха по прашната улица между залепените една за друга колиби и кърпените палатки към мътния поток.

— Чакайте! — извика някой и те се обърнаха. Някакъв мърляв драснианец тичаше след тях и размахваше кожена кесия.

— Какво искаш? — попита Силк.

— Давам злато за това момиче. Най-чиста проба. Петдесет жълтици — заяви драснианецът задъхано и отново заразмахва кожената кесийка.

Мандорален се свъси и посегна към дръжката на меча си.

— Хайде остави ме аз да се оправя този път, Мандорален — каза Силк и леко скочи от седлото.

Се’недра го погледна изумено, след това пребледня от смъртна обида. Изглеждаше, че ще избухне всеки миг, ала Гарион сложи ръка върху лакътя й и прошепна:

— Само гледай.

— Как смее този…

— Шшшт. Само гледай. Силк ще се погрижи за всичко.

— Предложението ти е твърде нищожно — подхвана Силк, пощраквайки лениво с пръсти.

— Тя е още много млада — изтъкна другият драснианец. — Очевидно още не е обучена както трябва. Кой от вас е нейният собственик?

— За това след малко — отвърна Силк. — Но сигурно можеш да ни направиш по-добро предложение от първото, нали?

— Само толкова имам — отговори жално мърлявият мъж и размърда пръсти.

— Съжалявам — поклати глава Силк. — И дума не може да става.

Се’недра отвори уста да каже нещо.

— Мълчи — почти й викна Гарион. — Нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Ами какво ще кажеш за старата? — предложи мърлявият. — Петдесет жълтици са добра цена за нея. Даже са множко според мен.

Юмрукът на Силк се стрелна напред и мръсният драснианец се олюля. От околните коптори надничаха хора. Драснианецът попипа устата си и започна да ругае.

— Довърши го, Мандорален — рече нехайно Силк. Рицарят извади меча си и смушка бойния си кон. Драснианецът запищя от ужас и избяга.

— Какво каза? — попита Улф. — Беше пред него и не можах да видя.

— Цялата местност гъмжи от мурги — отвърна Силк. — Миналата седмица минавали буквално на орди. Вярвам му. Ние сме стари приятели.

— Ти познаваш това животно? — възкликна Се’недра.

— Керан ли? Разбира се. Ходихме заедно на училище.

— Драснианците обичат да държат всичко под око, принцесо — обясни й Улф. — Крал Родар има агенти навсякъде.

— И този ужасен човек е агент на крал Родар? — изрече Се’недра с недоверие.

— Всъщност Керан е маркграф — каза Силк. — При нормални условия има изключително възпитани маниери. Помоли ме да ви предам неговите комплименти.

Се’недра изглеждаше съвсем объркана.

— Драснианците разговарят помежду си с пръсти — обясни Гарион. — Мислех си, че знаеш.

Се’недра го изгледа с присвити очи.

— Керан всъщност каза: „Обади на червенокосото девойче, че се извинявам за обидата, която му нанесох“ — осведоми я самодоволно Гарион. — Той просто искаше да приказва със Силк и имаше нужда от подходящ предлог.

— И ме е нарекъл „девойче“?

— Той използва тази дума, не аз — бързо отговори Гарион.

— Значи ти знаеш този таен език със знаци?

— Естествено.

— Престани, Гарион — твърдо изрече леля Поул.

— Керан препоръча незабавно да се махнем оттук — каза Силк на господин Улф. — Съобщи ми, че мургите търсели някого — вероятно нас.

В другия край на лагера изведнъж се разнесоха гневни гласове. Няколко десетки надраки се измъкнаха от колибите си, за да препречат пътя на група конници, които току-що се бяха появили от дълбоката клисура. Конниците бяха мурги. Начело на надраките стоеше огромен дебел мъжага, който приличаше по-скоро на животно, отколкото на човек. В дясната си ръка стискаше страшен стоманен боздуган.

— Кордоч! — изрева той. — Казах ти, че следващия път, когато дойдеш тук, ще те убия.

Мъжът, който излезе напред и застана лице в лице с огромния надрак, беше Брил.

— Казвал си ми много неща, Тарлек — изкрещя той в отговор.

— Този път ще получиш каквото заслужаваш, Кордоч — изрева Тарлек и закрачи напред, размахвайки боздугана.

— Стой си на мястото — предупреди го Брил. — Нямам време за теб точно сега.

— Вече нямаш никакво време, Кордоч — за нищо.

Барак доволно се засмя и каза:

— Може би някой ще се възползва от възможността да каже „Довиждане“ на нашето приятелче ей там? Смятам, че Брил тъкмо се готви да тръгне на дълго-дълго пътуване.

Ала дясната ръка на Брил внезапно се стрелна под туниката му. С рязко движение той измъкна нещо и с едно-единствено движение го завъртя и го захвърли право към Тарлек. Плоският метален триъгълник просветна във въздуха и с отвратителен звук на срязани кости се заби в гърдите на огромния надрак. Силк чак изцъка от изумление.

Тарлек се взря тъпо в Брил, устата му зееше отворена, лявата му ръка посегна да затули бликащата кръв дупка в гърдите. После боздуганът се изплъзна от дясната му ръка, краката му се подкосиха и той тежко се сгромоляса напред.

— Да се махаме — изрече остро господин Улф. — Надолу към потока! Тръгвайте!

Препуснаха към скалистото легло на потока и поеха по него във влудяващ галоп. Калната вода изскачаше на водопади изпод копитата на конете. След неколкостотин разкрача рязко обърнаха посоката и се изкатериха по стръмния бряг, покрит с едър чакъл.

— Насам! — извика Барак и посочи едно по-равно място.

Гарион нямаше време за мислене — притискаше се към коня си и се стремеше да не изостава. Далеч зад тях се чуваха викове и крясъци.

Спуснаха се по нисък хълм и по сигнал на Улф дръпнаха юздите и спряха конете.

— Хетар — каза господин Улф. — Провери дали идат след нас.

Хетар обърна коня си и в галоп се изкатери до група дървета на билото.

Силк сипеше ругатни, лицето му бе посиняло от гняв.

— Какво ти става? — попита го Барак.

Силк продължаваше да ругае.

— Какво го вбеси така? — обърна се Барак към господин Улф.

— Нашият приятел току-що преживя ужасен удар — отвърна старецът. — Разбра, че погрешно е преценил един човек — всъщност и аз се подведох по същия начин. Оръжието, което използва Брил срещу оня надрак, се нарича „Зъба на пепелянката“.

Барак сви рамене.

— На мен ми заприлича просто на нож за мятане. Е, с малко особена форма, но…

— Не само това — подчерта Улф. — От всичките три страни е остър като бръснач и трите му върха обикновено се потапят в отрова. Това е специалното оръжие на дагашите и именно то разстрои Силк толкова много.

— Трябваше да се досетя — гълчеше сам себе си Силк. — През цялото време Брил беше прекалено добър за обикновен сендарски разбойник.

— За какво приказват те, Поулгара? — попита Барак.

— Дагашите са тайна организация в Ктхол Мургос — обясни тя. — Добре обучени убийци — хора, които умъртвяват жертвите си по поръчка. Отговорни са единствено пред Ктучик и човека, който стои пряко над тях в йерархията. Ктучик ги използва от векове, за да елиминира хора, заставащи на пътя му. Дагашите действат безотказно.

— Никога не съм проявявал любопитство към особеностите в културата на мургите — намеси се Барак. — Щом искат да слухтят и да се изтребват взаимно, тяхна си работа. — Той хвърли бърз поглед към хълма, за да провери дали Хетар е открил нещо. — Оръжието, което използва Брил, може би наистина е интересна играчка, но си остава безсилно пред добрата броня, доспехите и острия меч.

— Не бъди така провинциално ограничен Барак — намеси се Силк, който бе започнал да възвръща спокойствието си. — Добре хвърленият „зъб“ може с лекота да среже ризница. Ако знаеш как, можеш да го метнеш така, че да порази цел дори зад някой ъгъл. Не само това — човек от организацията на дагашите може да те умъртви, използвайки само ръцете и краката си, независимо от това дали носиш броня и доспехи, или не. — Силк се намръщи и продължи: — Знаеш ли, Белгарат, може би непрекъснато сме допускали една и съща грешка: приемахме, че Ашарак използва Брил, но може би е било тъкмо обратното. Брил сигурно е много добър. В противен случай Ктучик не би го изпратил на запад да ни държи под око. — Дребничкият драснианец се усмихна злобно. — Но се питам — колко е добър? Срещал съм се с няколко дагаши, ала не и с най-добрите. Това би било много интересно.

— Не бива да се отклоняваме от целта си — каза Улф и се навъси, после погледна леля Поул и между тях като че премина нещо.

— Не е възможно сериозно да мислиш така — каза тя.

— Едва ли имаме голям избор, Поул — въздъхна той. — Около нас ври от мурги — прекалено много са и са прекалено наблизо. Нямам пространство, в което да се движа — те са ни притиснали здраво до южния предел на Марагор. Рано или късно ще ни изтласкат в равнината. Ако се решим, поне ще можем да вземем необходимите предпазни мерки.

— Това не ми харесва, татко — заяви тя.

— И на мен не ми се нрави особено — призна той. — Ала трябва да се отървем от всички тези мурги, иначе никога няма да се доберем до Долината преди да настъпи зимата.

Хетар се върна от билото на хълма и тихо каза:

— Идат. Една орда ни заобикаля от запад, за да ни пресече пътя.

— Смятам, че това вече решава нещата, Поул — рече Улф.

— Да вървим.

Препуснаха. Гарион хвърли поглед назад. Шест-седем облака прах загрозяваха лицето на широкия няколко мили склон. Мургите събираха силите си срещу тях.

Групата продължи в галоп и с грохот прекоси плитка клисура. Барак, който яздеше начело, изведнъж вдигна ръка и викна:

— Засада!

— Мурги ли са? — попита Хетар и ръката му посегна към сабята.

— Май не — отвърна Барак. — Приличат на хората от селището.

Очите на Силк внезапно блеснаха и той излезе начело на групата.

— Хрумна ми една идея — рече той. — Не е зле аз да си поговоря с тях. — И пришпори коня си в бесен галоп, хвърляйки се направо в онова, което много приличаше на засада. — Другари! — изкрещя той. — Пригответе се! Идат! И са взели златото!

Няколко дрипави мъже с ръждясали саби наскачаха от храстите и заобиколиха дребничкия мъж. Силк говореше страхотно бързо, жестикулираше, размахваше ръце и сочеше към склона, издигащ се зад тях.

— Какво прави? — попита Барак.

— Нещо хитро, предполагам — отговори Улф.

Мъжете, заобиколили Силк, отначало се споглеждаха с недоверие, после завикаха и заразмахваха оръжията си. А после Силк се обърна, размаха ръка над главата си и изкрещя:

— Напред! Те са с нас! — Обърна коня си и препусна по чакълестия склон.

— Не се разделяйте — предупреди ги Барак, размърдвайки рамене под тежката си ризница. — Не съм сигурен какво си е наумил, но такива планове често се провалят.

Понесоха се след Силк, а разбойниците забързаха в обратната посока.

— Какво им каза? — изкрещя Барак на драснианеца.

— Че петнадесет мурги са влезли в Марагор и са се измъкнали с три чувала, пълни със злато — засмя се дребничкият мъж. — Че хората от селището са ги подгонили и те се опитват да се измъкнат със златото. Казах им също, че ние ще пазим следващата клисура, ако те пазят тази.

— И тези нехранимайковци ще нападнат Брил и неговите мурги, така ли? — предположи Барак.

— Позна — засмя се Силк. — Ужасно, нали?

След като изминаха около половин миля, господин Улф вдигна ръка и всички спряха конете си.

— Вече сме достатъчно далеч — каза той. — Сега ме слушайте много внимателно. Тези хълмове буквално гъмжат от мурги, затова се налага да преминем в Марагор.

Принцеса Се’недра ахна и лицето й стана мъртвешки бледно.

— Всичко ще бъде наред, скъпа — успокои я леля Поул.

Лицето на Улф беше мрачно и сериозно.

— Щом навлезем в равнината, ще започнете да чувате странни неща — продължи той. — Не им обръщайте внимание. Просто продължавайте да яздите. Аз ще ви водя и искам всички да ме наблюдавате много внимателно. Щом вдигна ръка, трябва да спрете и незабавно да слезете от конете. Задръжте погледа си прикован към земята, не поглеждайте нагоре, независимо от това какво чувате. Там има неща, които никога не бихте пожелали да видите. Поулгара и аз ще ви доведем до състояние, подобно на сън. Не се опитвайте да се борите с нас. Просто се отпуснете и правете точно онова, което ви казваме.

— Сън ли? — възрази Мандорален. — Ами ако ни нападнат? Как ще се защитим, щом сме заспали?

— Тук няма нито едно живо същество, което може да ви нападне, Мандорален — каза Улф. — Не телата ви се нуждаят от защита, а умовете ви.

— А какво ще стане с конете? — попита Хетар.

— Конете ще се чувстват добре. Те дори няма да видят духовете.

— Аз не мога да издържа — заяви Се’недра. Гласът й трепереше. — Не мога да отида в Марагор.

— Можеш, скъпа — каза й леля Поул успокояващо. — Стой близо до мене. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

Гарион изведнъж изпита дълбоко съчувствие към уплашеното малко момиче и каза:

— Аз също ще бъда до теб.

Тя го погледна с благодарност, ала долната й устна продължаваше да трепери, а лицето й си остана бледо.

Господин Улф пое дълбоко дъх и впери поглед към дългия склон зад тях. Облаците прах от конете на мургите, които обединяваха силите си, вече бяха много по-близо.

— Добре — каза той. — Да вървим. — После обърна коня си и се спусна в лек тръс към равнината, която се простираше пред тях.

Звукът отначало изглеждаше слаб и далечен, почти като шепота на вятър сред клоните на гора или като тихото ромолене на вода над речни камъни. После, когато навлязоха по-навътре в равнината, шумовете станаха по-високи и ясни. Гарион хвърли поглед назад, изпитвайки едва ли не копнеж към хълмовете зад тях. След това приближи коня си до Се’недра и впи очи в гърба на господин Улф, опитвайки се да заглуши звуците в ушите си.

Сега те приличаха на хор от стонове и вопли, разкъсвани от време на време от остри писъци. Зад всичко това, сякаш усилвайки всички останали звуци, се носеше ужасен вой — със сигурност скърбеше един-единствен глас, но толкова огромен и всепоглъщащ, че отекваше в главата на Гарион, изтривайки всички мисли.

Господин Улф внезапно вдигна ръка и Гарион скочи от седлото и долепи лице до земята. Нещо потрепна в крайчеца на полезрението му, но той отказа да го гледа.

После леля Поул им заговори със спокоен, окуражаващ глас.

— Искам да образувате кръг — каза тя. — Хванете се за ръце. Нищо няма да може да влезе в кръга и така всички ще сте сигурни за живота си.

Треперещ въпреки волята си, Гарион протегна ръце. Някой улови лявата му длан, момъкът не разбра кой точно; но веднага осъзна, че малката ръчица, която отчаяно стисна дясната му ръка, е на Се’недра.

Леля Поул застана в центъра на кръга и Гарион долови как силата на присъствието й обгръща всички. Някъде извън кръга усещаше присъствието на господин Улф. Старецът извършваше нещо, което изпращаше слаби вълни във вените на Гарион и предизвикваше светкавични експлозии на познатия ревящ звук.

Воят на ужасния самотен глас стана по-силен, по-напрегнат и Гарион почувства първите приливи на паниката. Всичко щеше да се провали. Всички щяха да полудеят.

„Сега замълчи“ — чу той гласа на леля Поул и разбра, че тя приказва в ума му. Паниката, която го бе сграбчила, отслабна, той изпита странна, изпълнен със спокойствие и отпуснатост. Клепачите му натежаха, воят стана по-слаб. После, обвит в безметежна топлина, той се унесе в дълбок сън.

ГЛАВА 5

Гарион не беше сигурен кога точно умът му отхвърли мекото настояване на леля Поул да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в предпазващото сетивата му безсъзнание. Вероятно не бе изтекло много време. Колебливо, като човек, бавно издигащ се от глъбините, той изплува от сънното състояние и осъзна, че се придвижва сковано, вцепенен като дърво към конете с останалите от групата. Струваше му се, че чува как леля Поул шепне своята команда: „Спи, спи, спи“, ала в гласа й по някакъв начин липсваше сила, достатъчна да го накара да се подчини.

В съзнанието си долавяше някаква разлика. Макар че умът му беше буден, чувствата му като че спяха. Той осъзна, че гледа на всичко наоколо със спокойна, кристално чиста безпристрастност, необременена от онези чувства, които толкова често хвърляха мислите му в смут. Знаеше, че по всяка вероятност би трябвало да съобщи на леля Поул, че не спи, ала поради някаква неясни причина предпочете да не го прави. Момъкът търпеливо започна да изследва хрумванията и представите, свързани с това решение, като се опитваше да изолира единствената мисъл, обусловила избора му да не говори. Докато търсеше, той докосна онова ъгълче в съзнанието си, където се намираше другият ум, и като ли усети неговото язвително веселие.

„Ехо“ — безмълвно се обърна към него момъкът.

„Виждам, че най-сетне си буден“ — отговори му другият ум.

„Не съм — поправи го с педантична точност Гарион. — Всъщност смятам, че част от мен спи.“

„Спи онази част, която винаги пречеше. Сега можем да поприказваме. Трябва да обсъдим някои неща.“

„Кой си ти?“ — попита Гарион, разсеяно изпълнявайки нареждането на леля Поул да хване поводите на коня си.

„Всъщност аз нямам име.“

„Но съществуваш отделно от мене, нали? Искам да кажа, че не си част от мен. Така ли е?“

„Не съм част от теб — отвърна гласът. — Ние съществуваме отделно един от друг.“

Сега конете се придвижваха с бавен ход, следвайки леля Поул и господин Улф.

„Какво искаш?“ — попита Гарион.

„Трябва да направя така, че нещата да се случат по начина, по който е редно. Занимавам се с това вече дълги години.“

Гарион обмисли тези думи. Воят, който го обкръжаваше, стана по-висок, а хорът от стонове и писъци — по-отчетлив. Забулени в мъгла безформени същества започнаха да се появяват наоколо, носейки се над тревата към конете.

„Ще полудея, нали? — попита той с нотка на съжаление. — Не съм заспал както всички останали и духовете ще ме накарат да полудея.“

„Съмнявам се — отговори гласът. — Ще видиш някои неща, които би предпочел да не се мяркат пред очите ти, ала не смятам, че това ще унищожи разсъдъка ти. Дори може би ще научиш за себе си някои неща, които по-късно ще ти бъдат полезни.“

„Ти си много стар, нали?“ — попита Гарион.

„В моя случай подобни думи са лишени от значение.“

„Значи си по-стар от дядо ми?“ — настоя Гарион.

„Познавам го от дете. Може би ще се почувстваш добре, ако научиш, че той беше дори по-упорит от тебе. Отне ми много време, докато го накарам да тръгне в посоката, в която беше редно да се насочи.“

„Как го правеше? Отвътре в неговото съзнание ли?“

„Естествено.“

Гарион забеляза, че конят му без никакво колебание минава през един от обвитите в мъгла образи.

„Значи дядо ми те познава? Искам да кажа — знае за тебе, щом си бил в съзнанието му.“

„Той не знаеше, че съм бил там.“

„Аз винаги съм знаел, че си в ума ми.“

„Ти си различен. Тъкмо за това трябва да поговорим.“

Съвсем внезапно във въздуха пред лицето на Гарион се появи глава на жена. Очите бяха изхвръкнали от орбитите, — а устата — зейнала в беззвучен писък. От назъбения отсечен врат шуртеше кръв, която се стичаше в нищото.

— Целуни ме — заграчи грозният образ срещу Гарион.

Момъкът затвори очи и лицето му премина през главата.

„Нали видя — каза гласът нехайно. — Не е чак толкова лошо, колкото си мислеше.“

„В какво отношение съм по-различен?“ — пожела да узнае Гарион.

„Нещо трябва да бъде извършено и именно ти си, който ще го извърши. Всички останали просто са подготвяли твоята поява.“

„И какво точно трябва да направя?“

„Ще узнаеш, когато му дойде времето. Ако научиш прекалено рано, може би ще се уплашиш. — В гласа се промъкна някаква кисела нотка. — Достатъчно си труден и без допълнителни усложнения.“

„Тогава защо разговаряме по този въпрос?“

„Трябва да знаеш защо е необходимо да извършиш предопределеното дело. Това може да ти бъде от помощ, когато дойде времето за него.“

„Добре“ — съгласи се Гарион.

„Преди много години се случи нещо, което не биваше да се случва — заговори гласът в ума му. — Вселената възникна поради определена причина и се развиваше без сътресения към постигането на определена цел. Всичко се случваше по предварително установения начин, ала изведнъж стана провал. Всъщност не беше нещо голямо — може би ще е по-добре, ако се изразя по следния начин: случи се нещо не тогава, когато трябваше, и не на нужното за целта място. Както и да е, това промени посоката на всички останали събития, разбираш ли това?“

„Мисля, че да — отговори Гарион. — Все едно си хвърлил камък по нещо, но камъкът удря друг предмет и отива там, където не желаеш да попадне — както навремето Доруун хвърли камък по една врана, но вместо нея улучи клона на дървото, камъкът отскочи и счупи прозореца на Фалдор. Така ли?“

„Точно така — поздрави го гласът. — До този момент е съществувала само една възможност — първата. След това обаче се появяват две възможности. Хайде да направим една крачка напред. Ако Доруун или ти много бързо бяхте хвърлили друг камък и с него бяхте улучили първия камък, преди той да е счупил прозореца на Фалдор, възможно е първият камък да промени летежа си и да удари враната вместо прозореца.“

„Едва ли — усъмни се Гарион. — Доруун не беше много добър в хвърлянето на камъни.“

„Аз съм много по-добър в тази работа от Доруун — каза гласът. — Това е основната причина, поради която възникнах на този свят. По един изключително особен начин именно ти си камъкът, който съм хвърлил. Ако удариш първия камък по подходящ начин, ще промениш летежа му и ще го накараш да отиде там, където е било истинското му предназначение.“

„Ами ако не успея?“

„Прозорецът на Фалдор ще се счупи.“

Изведнъж пред Гарион се изправи гола жена с отсечени ръце и нож, забит в тялото. Тя крещеше пронизително, а от раменете й бликаше кръв — право в лицето му. Гарион протегна ръка да изтрие кръвта, но лицето му беше сухо.

Без да усеща нищо, конят му премина през издаващия страшни писъци дух.

„Необходимо е да върнем нещата към правилния им път на развитие — продължи гласът. — Делото, което трябва да извършиш, е ключът към успеха. В продължение на много, много години онова, което трябваше да се случи, и онова, което ставаше в действителност, бяха съвсем различни неща, протичащи в различни посоки. Сега те започват отново да се сливат. Моментът, в който те ще се срещнат, е времето, когато ти ще трябва да започнеш да действуваш. Ако успееш, нещата ще се върнат към правилния път на развитие, ако се провалиш — всичко ще продължи своя погрешен ход. Тогава целта, поради която възникна Вселената, няма да бъде постигната.“

„Преди колко време е започнало всичко това?“

„Още преди сътворението на света. Дори преди появата на Боговете.“

„Ще успея ли?“ — попита Гарион.

„Не зная — отговори гласът. — Зная какво би трябвало да се случи — не онова, което ще стане в действителност. Има още нещо, което трябва да узнаеш. Когато тази грешка била направена, тя станала причина за появата на две поредици от възможности. Всяка поредица от възможности води към осъществяването на определена цел. А за да съществува целта, човек трябва да я осъзнава. Нека сега го кажа по прост начин: ето какво съм аз — осъзнаването на първоначалната цел на Вселената.“

„Само че сега съществува и друга цел, нали? — предположи Гарион. — Искам да кажа, има и осъзнаване на другата цел — онази, свързана с втората поредица от възможности.“

„Ти си дори по-умен, отколкото мислех.“

„За да се осъществи втората цел, нещата трябва да се развиват по неправилен начин, така ли е?“

„Боя се, че е така. Сега стигаме до най-съществената част. Онзи миг от времето, когато ще бъде решено по кой път ще се развие Вселената, вече е много близко и ти трябва да бъдеш готов.“

„Защо тъкмо аз? — попита Гарион, отблъсквайки настрана една откъсната ръка, която се опитваше да го сграбчи за гърлото. — Не може ли някой друг да извърши това дело?“

„Не — отвърна гласът. — Не може да стане по друг начин. Вселената е чакала твоята поява повече милиони години, отколкото си в състояние да си представиш. Ти си се устремил към това събитие още преди началото на времето. Делото ще бъде само твое. Ти си единственият, който може да извърши онова, което трябва да бъде извършено, и това е най-важното нещо, което ще се случи някога не само на този свят, но и във всички светове в цялата Вселена. Има хора, живеещи на толкова далечни светове, че светлината от техните слънца никога няма да достигне нашия свят; те ще престанат да съществуват, ако ти претърпиш поражение. Тези хора никога няма да те познават, нито ще ти благодарят, ала цялото им съществуване зависи от тебе. Другата поредица от възможности води до пълен хаос и в крайна сметка до унищожаване на Вселената, ала ти и аз ще я доведем до нещо съвсем друго.“

„Какво ще бъде то?“

„Ако постигнеш успех, ще доживееш да го видиш с очите си.“

„Добре — каза Гарион. — Какво трябва да направя — имам предвид сега.“

„Ти притежаваш огромна мощ. Тя ти е дадена, за да извършиш предопределеното ти дело, ала трябва да се научиш как да я използваш. Белгарат и Поулгара се опитват да ти помогнат да се научиш, затова престани да им се противопоставяш. Трябва да бъдеш готов, когато дойде времето, а то е много по-близо, отколкото можеш да си представиш.“

Обезглавена фигура се изправи на пътеката, уловила главата си за косите с дясната си ръка. Когато Гарион се приближи, фигурата вдигна високо главата и разкривената уста засипа момъка с порой клетви.

След като премина през този дух, Гарион се опита да заговори на ума, скрит в съзнанието му, ала той мълчеше.

Яздеха бавно край грамади от камъни — може би някакъв разрушен чифлик. Духове се тълпяха по камъните, правеха им знаци и ги зовяха с изкусителни гласове.

— Броят на жените изглежда несъразмерно голям — спокойно отбеляза леля Поул.

— Това беше една от особеностите на тази раса — отговори Улф. — Осем от девет раждания бяха момиченца. Затова отношенията между мъжете и жените бяха малко особени.

— Сигурно ти е било много забавно — сухо отбеляза тя.

— Марагите не се отнасяха към тези неща като другите народи. Женитбата не се ползваше с голямо уважение. Те бяха твърде либерални в това отношение.

— О? Това ли е думата, за да опишеш подобно положение?

— Опитай се да не бъдеш така тесногръда, Поул. Обществото изпълняваше своите функции, а в крайна сметка именно това е от значение.

— Има и още нещо, татко — добави тя. — Какво ще кажеш за техния канибализъм?

— Това беше грешка. Някой изтълкувал погрешно откъс от техните свещени книги. Те се отдаваха на канибализъм поради желание да изпълнят религиозните си задължения, не от лакомия. Като цяло аз доста харесвах марагите. Те бяха щедри, приятелски настроени и много честни. Наслаждаваха се на живота. Ако го нямаше златото, вероятно щяха да се справят със своя малък порок.

Гарион беше забравил за златото, но сега — тъкмо пресичаха един малък поток — погледна в проблясващата вода и видя сред речните камъчета слой масленожълти песъчинки.

Гол дух на жена внезапно се появи пред него.

— Не смяташ ли, че съм красива? — изрече подигравателно тя. После сграбчи краищата на огромната рана, която обезобразяваше корема й, разтвори я и изсипа вътрешностите си на брега на потока.

Гарион се задави и стисна зъби.

„Не мисли за златото — остро изрече гласът в ума му. — Духовете се втурват срещу тебе заради алчността ти. Ако мислиш за злато, ще полудееш.“

Гарион се опита да изхвърли мисълта за ценния жълт метал от ума си, ала господин Улф продължаваше да приказва за него.

— Проблемът със златото е винаги един и същ. Изглежда, че то привлича най-лошите хора — в случая толнедранците.

— Те се опитваха да изкоренят канибализма, татко — отвърна леля Поул. — Това е обичай, който повечето хора намират за отвратителен.

— Чудя се дали щяха да са толкова загрижени за канибализма, ако всичкото това злато не лежеше по дъното на всеки поток в Марагор.

Леля Поул отклони очи от духа на дете, приковано върху толнедранско копие, и каза:

— А сега никой не може да го вземе. Мара се е погрижил за това.

— Да — съгласи се Улф и вдигна лице, вслушвайки се в ужасяващия вой, който, изглежда, извираше отвсякъде. — Ще ми се обаче да не ридаеше толкова сърцераздирателно.

Преминаха край развалините на древен храм. Белите камъни бяха изпопадали и между тях растеше трева. Едно голямо дърво, което растеше наблизо, бе обкичено с гирлянд от обесени тела, които се гърчеха и люлееха на въжетата.

— Свалете ни — стенеха телата. — Свалете ни.

— Татко! — остро изрече леля Поул. — Погледни ей там! Онези хора са истински.

Процесия от фигури, облечени в раса и забулени с качулки, бавно вървеше през поляната, пригласяйки в хор на тъжния погребален звън на една камбана, закрепена върху тежък прът, който носеха върху раменете си.

— Монасите на Мар Терин — каза Улф. — Съвестта на Толнедра. Няма какво да се тревожим.

Един от монасите ги видя и изкрещя:

— Назад! — После затича към тях, като често се стъписваше от образи, които Гарион не можеше да види. — Връщайте се! — извика отново той. — Спасявайте се! Приближавате се към истинския център на ужаса. Мар Амон е разположен точно зад онзи хълм. Самият Мара вилнее в неговите обладани от зли духове улици!

ГЛАВА 6

Монашеската процесия отмина. Монотонните напеви и мрачният погребален звън на камбаната ставаха все по-слаби. Господин Улф, потънал в мисли, поглаждаше брадата си със здравата си ръка. Накрая въздъхна и каза кисело:

— Май трябва да опитаме да се справим с него сега, Поул. В противен случай ще продължи да ни следва.

— Само ще си изгубиш времето, татко — отвърна леля Поул. — Не е възможно да го вразумиш. Опитвали сме и по-рано.

— Вероятно имаш право — съгласи се той. — Ала поне би трябвало да опитаме. Може би когато разбере какво става, поне ще можем да разговаряме с него.

Над слънчевата поляна отекна пронизителен вой и господин Улф направи недоволна гримаса.

— Човек би си помислил, че вече е издъхнал от тези писъци. Добре, хайде да тръгваме към Мар Амон. — И обърна коня си към хълма, който им бе посочил ужасеният монах. Дух на осакатен човек започна да крещи нечленоразделни звуци във въздуха пред лицето му.

— О, престани! — рече раздразнено господин Улф и духът потрепна уплашено и изчезна.

Може би някога в миналото нагоре по хълма бе имало хубав път, но сега сред тревата не личеше почти нищо. Тридесет и двете столетия, изминали, откакто човешки крак беше докосвал настилката на пътя за последен път, бяха изтрили всичко. Изкачиха се на хълма и видяха развалините на Мар Амон. Гарион, все още без да изпитва вълнение или някакъв интерес, гледаше и си правеше заключения за града, които иначе не би могъл дори да забележи. Макар че почти всичко беше напълно разрушено, формата на града все още можеше да се отгатне съвсем ясно. Улицата — тъй като в града тя беше единствена — се виеше спираловидно към широк площад, разположен точно в центъра на руините. Осенен от особено прозрение, Гарион разбра, че градът е бил замислен от жена. Някак си знаеше, че умът на мъжа работи с прави линии, докато мисленето на жените по-често използва извивките и кръга.

Леля Поул и господин Улф вървяха начело, останалите ги следваха с безучастни лица, изпаднали в безчувствено състояние. Заспускаха се по хълма към града. Гарион яздеше най-отзад, опитвайки се да не обръща внимание на духовете, които извираха от земята и се изправяха срещу него с ужасната си голота и недъзи. Воят, който чуваха още от мига, когато навлязоха в Марагор, стана по-висок. Понякога изглеждаше, че писъците долитат в хор, изкривен, размит от ехото, но сега Гарион осъзна, че ридае един-единствен, могъщ глас, изпълнен с такава огромна скръб, че стоновете му отекват в цялото кралство.

Задуха ужасен вятър, навяващ смъртен хлад, изпълнен с всепроникващата воня на костница. Гарион инстинктивно посегна да се завие с пелерината си и изумен видя, че платът не потрепва от поривите на вятъра и че високата трева, през която яздят, въобще не се полюлява. Премисли всичко това, разглеждайки го от много страни, като се опитваше да затули ноздрите си и да не вдишва непоносимата воня на разложени трупове и гнилоч, която долиташе с призрачния вятър. Щом като вятърът не разлюляваше тревата, значи не беше истински. А щом конете не чуваха воплите, значи и воплите не съществуваха в действителност. Стана му студено и той потрепера, макар да си спомни, че студът, също като вятъра и натежалите от скръб ридания, е внушение, а не действителност.

Въпреки че когато бе видял Мар Амон от хълма, му се стори, че всичко тъне в разруха, след като навлязоха в града, Гарион с изумление видя здрави стени на къщи и обществени сгради; стори му се, че някъде далеч чува детски смях. След това в далечината долови звуците на песен.

— Защо продължава да прави това? — тъжно попита леля Поул. — То не му носи нищо добро.

— Това е всичко, което му е останало — отговори господин Улф.

— Ала винаги свършва по същия начин.

— Зная, но поне за малко му помага да забрави.

— Има неща, които всички бихме искали да забравим, татко. Ала няма как да го сторим.

Улф погледна с възхищение къщите, които изглеждаха съвсем здрави.

— Красиво е, знаеш ли.

— Естествено — каза тя. — В края на краищата той е Бог. Ала все пак това не му донася нищо добро.

Едва когато конят на Барак случайно мина направо през една от стените, Гарион разбра за какво приказват леля Поул и дядо му. Стените, сградите, целият град бяха илюзия — само спомен. Смразяващият вятър, носещ вонята на разложена плът, стана по-силен и сега в него се долавяше непоносимата миризма на пушек. Макар че Гарион все още виждаше слънчевата светлина, проблясваща ярко по тревите, неизвестно защо беше станало видимо по-тъмно. Смехът на децата и звуците на далечната песен заглъхнаха; вместо тях до ушите на Гарион долетяха писъци.

Толнедрански легионер с излъскан нагръдник и шлем с перо, наглед също тъй истински както стените наоколо, дотича по спираловидна виещата се улица. От сабята му капеше кръв. Лицето му бе замръзнало в отвратителна усмивка, очите му диво се блещеха.

Улицата се покри със съсечени и осакатени тела. Всичко бе оцапано с кръв. Риданията се превърнаха в сърцераздирателен писък и илюзията продължи да се развива пред очите му към ужасната си кулминация.

Най-сетне излязоха на кръглия площад в центъра на Мар Амон. Леденият вятър виеше над обхванатия от пожари град, ужасното съскане на оръжия, разсичащи човешки кости и плът, обсеби цялото съзнание на Гарион. Въздухът стана дори още по-непрогледен.

Каменната настилка на площада натежа от илюзията за десетки, стотици, безчет избити мараги, които лежаха под виещите се облаци гъст дим. Ала онова, което се намираше в центъра на площада, не беше нито илюзия, нито дори призрак. Фигурата се издигаше към небесната твърд и налагаше ужасното си присъствие с особен блясък — съществуваща в действителност, истинска, независеща от съзнанието на наблюдателя. Ръцете й притискаха тялото на съсечена дете, което по някакъв начин олицетворяваше злощастието на всичките мъртви в обладания от духове Марагор; лицето й, наведено с безкрайна болка над тялото на издъхналото дете, бе изкривено от нечовешка скръб. Фигурата зарида и Гарион, макар че се намираше в полусънно състояние, което предпазваше разума му, почувства как косата му настръхва от ужас.

Господин Улф направи гримаса и слезе от коня си. Пристъпвайки внимателно сред илюзорните трупове, покрили целия площад, той се приближи към огромната фигура.

— Бог Мара — изрече господин Улф и почтително се поклони.

Мара нададе вой.

— Бог Мара — повтори Улф. — Не бих си позволил да се натрапвам с лека ръка на твоята скръб, ала трябва да разговарям с теб.

Ужасното лице се изкриви, огромни сълзи потекоха по бузите на бога. Без да произнесе нито дума. Мара протегна напред тялото на детето, вдигна лице и зарида.

— Бог Мара! — още веднъж опита Улф.

Мара затвори очи, наведе глава и захълца над тялото на детето.

— Безполезно е, татко — каза леля Поул на стареца. — Когато е в подобно състояние, е невъзможно да достигнеш до съзнанието му.

— Остави ме, Белгарат — изрече Мара ридаейки. Гръмотевичният му глас затрещя. — Остави ме на моята скръб.

— Бог Мара, наближи денят, когато ще се изпълни пророчеството — каза Улф.

— Какво значение има това за мен? — изхълца Мара и притисна тялото на детето по-близо до себе си. — Нима пророчеството ще ми възвърне изтребените деца? Остави ме на мира.

— Съдбата на целия свят зависи от изхода на събитията, които ще се случат много скоро, бог Мара — настоя господин Улф. — Кралствата от изтока и запада се готвят за последната война. Едноокият Торак, твоят прокълнат брат, се мята в съня си и скоро ще се събуди.

— Нека се събуди — отговори Мара, наведе се над тялото в ръцете си и изпадна в нов пристъп несекващи ридания.

— Значи ще се предадеш и ще останеш под неговата власт, бог Мара? — попита леля Поул.

— Неговата власт не може да ме засегне, Поулгара. Аз съм извън нея — отвърна Мара. — Няма да позволя нито на човек, нито на бог да ми се натрапва тук. Нека Торак разполага с целия свят, щом го желае.

— Да го оставим, татко — каза леля Поул. — Нищо не може да го накара да се промени.

— Бог Мара — каза господин Улф. — Ние доведохме при теб някои от хората, чрез които ще се осъществи пророчеството. Ще им дадеш ли благословията си?

— Нямам благословия за никого, Белгарат — отвърна Мара. — Останали са ми само проклятия за свирепите деца на Недра. Взимай тези непознати и си вървете.

— Бог Мара — твърдо изрече леля Поул. — Ти имаш свой дял при изпълнението на пророчеството. И ти ще трябва да се подчиниш на стоманената съдба, на която сме подвластни всички ние. Всеки трябва да изиграе ролята, която му е предопределена още от зората на дните, защото в деня, когато пророчеството бъде тласнато в погрешна посока и не се сбъдне ужасната му мощ, светът ще бъде унищожен.

— Нека бъде унищожен — изстена Мара. — Аз не мога да открия в него радост, така че нека загине. Скръбта ми е вечна и аз няма да се откъсна от нея, дори ако цената за това е унищожаването на всичко сътворено. Вземи тези деца на пророчеството и си тръгвай оттук.

Господин Улф смирено се поклони, обърна се и се върна при останалите. В изражението му се прокрадваше безпомощно възмущение.

— Стой! — изведнъж изрева Мара. Образът на града с хилядите мъртъвци се люшна и изчезна. — Какво е това?

Господин Улф бързо се обърна.

— Какво си направил, Белгарат? — изрече Мара обвиняващо. — И ти, Поулгара. Нима моята скръб е извор на развлечения за вас? Нима ме замеряте със скръбта ми, като с камъни?

— Какво? — Леля Поул изглеждаше смаяна от гнева, внезапно обзел ридаещия бог.

— Чудовищно! — изрева Мара. — Чудовищно! — Огромното му лице се изкриви от ярост. Той направи една крачка и се наведе към коня на принцеса Се’недра. — Ще разкъсам плътта ти! — извика пронизително той. — Ще изпълня мозъка ти с червеите на лудостта, ти, дъще на Недра. Ще те обрека на мъчения и ужас до последния ден на живота ти.

— Остави я на мира! — каза остро леля Поул.

— Не, Поулгара — свирепо изрева той. Ужасните му, готови да сграбчват пръсти, се протегнаха към нищо неподозиращата принцеса, ала тя безизразно гледаше към него, без да го вижда, без да трепва, без да осъзнава нищо.

Богът изсъска, обзет от безсилие, и се обърна към господин Улф.

— Измамен съм! — нададе вой той. — Умът й е приспан.

— Те всички са приспани, бог Мара — отвърна Улф, — Заплахите и ужасите не означават нищо за тях. Реви и вий, докато небето се сгромоляса, ала тя пак не ще може да те чуе.

— Ще те накажа за това, Белгарат — изръмжа Мара. — А също и теб, Поулгара. И двамата ще изпитате болка и ужас, затова че се осмелихте да ми се противопоставите. Ще изтръгна съня от умовете на тези натрапници и те ще познаят вкуса на агонията и лудостта, които ще им изпратя! — И богът внезапно порасна, изпълвайки безкрая.

— Стига, Мара! Престани! — Беше гласът на Гарион, ала Гарион знаеше, че в момента не приказва той.

Духът на Мара се обърна към него, вдигнал огромните си ръце за удар, ала Гарион спокойно слезе от коня си и се приближи към огромната заплашителна фигура.

— Твоето отмъщение спира дотук, Мара — заяви гласът, излизащ от устата на Гарион. — Това момиче ще работи за изпълнението на моята цел. Ти няма да я докоснеш. — С известна тревога Гарион осъзна, че е застанал между вилнеещия бог и приспаната принцеса.

— Махни се от пътя ми, момче, иначе ще те убия! — заплаши го Мара.

— Използвай ума си, Мара — каза му гласът. — Ако досега не си го загубил съвсем заради този вой. Знаеш кой съм аз.

— Тя ще бъде моя! — нададе вой Мара. — Ще й дам стотици животи и ще изтръгна всеки един от тях от треперещата й плът.

— Не — отвърна Гласът. — Няма да го направиш.

Бог Мара отново се изправи и вдигна ужасните си ръце, ала същевременно очите му — пък и не само те — загледаха момъка изучаващо. Гарион още веднъж почувства как някакъв гигант докосва ума му — също както се беше случило в тронната зала на кралица Салмисра, когато го докосна духът на Иса. В разплаканите очи на Мара се промъкна страшен проблясък — той започваше да разбира. Вдигнатите му ръце се отпуснаха.

— Дай ми я — помоли богът. — Вземи останалите и си върви, ала дай момичето от Толнедра на мен. Моля те.

— Не.

Онова, което се случи, не беше вълшебство — Гарион веднага разбра. Нямаше го нито шума, нито онзи странен, неумолим тласък, който съпровождаше вълшебствата. Вместо това като че го заблъска страшен натиск: цялата сила на ума на Мара беше насочена със съкрушителна мощ срещу него. Тогава отговори другият ум, който беше скрит в ума на момъка. Неговото могъщество беше толкова огромно, че самият свят изглеждаше недостатъчно голям да го побере. Чуждият ум не нанесе удар срещу Мара, защото този ужасен сблъсък щеше да унищожи света, а по-скоро остана съвършено спокоен и неподвижен срещу бесния поток от гнева на Мара. За миг Гарион сподели усещанията на чуждия ум, който оставаше скрит в неговия, и веднага се отдръпна мислено, поразен от огромните му мащаби. В този един-единствен миг момъкът видя раждането на безброй слънца, въртящи се в огромна спирала на фона на кадифения мрак, владеещ в празното пространство; звездите се раждаха и се събираха в галактики, после по изумителен начин прерастваха в мъглявини. И всичко това се случваше в миг! Гарион се изправяше лице в лице със самото време — съзирайки неговото начало и край с един-единствен поглед.

— Предавам се! — изрече дрезгаво Мара и се поклони на Гарион. Измъченото му лице се изпълни със странна кротост. После той обърна глава настрана, зарови лице в дланите си и се разрида неудържимо.

— Ще дойде край за скръбта ти, Мара — меко изрече гласът. — Един ден ти отново ще намериш радостта.

— Никога — изплака богът. — Скръбта ми ще продължи вечно.

— Вечно е изключително много време, Мара — отговори гласът. — И само аз мога да видя края му.

Ридаещият бог не отговори и се отдалечи от тях. Воят му отново се разнесе над руините на Мар Амон.

И господин Улф, и леля Поул се взираха изумено в Гарион.

— Възможно ли е това? — попита старецът със страхопочитание.

— Нима ти самият постоянно не повтаряш, че всичко е възможно, Белгарат?

— Не знаехме, че би могъл да се намесиш пряко — каза леля Поул.

— От време на време подбутвам нещата — правя някои предложения. Ако помислите внимателно какво се случваше досега, сигурно ще си спомните някои от тях.

— Момчето осъзнава ли нещо от онова, което се случва? — попита тя.

— Разбира се. Поприказвахме си малко по този въпрос.

— Какво си му казал?

— Толкова, колкото би могъл да разбере. Не се тревожи, Поулгара. Няма да го нараня. Сега момъкът осъзнава колко важно е всичко това. Знае, че трябва да се подготви и че не разполага с много време. Мисля, че е по-добре да си тръгнете оттук. Присъствието на момичето от Толнедра причинява на Мара огромна болка.

Видът на леля Поул беше такъв, сякаш искаше да каже още нещо, ала тя погледна подобната на сянка фигура на ридаещия Мара, кимна и поведе групата извън развалините.

— Може би ще можем да поговорим, докато яздим — каза господин Улф. — Имам много въпроси към теб.

— Той си отиде, дядо — отвърна Гарион.

— О — въздъхна господин Улф с очевидно недоволство.

Наближаваше залез слънце и скоро спряха да пренощуват в една горичка на около миля от Мар Амон. Откакто бяха напуснали развалините, пред очите им вече не се изпречваха осакатени духове. След като нахраниха и завиха с одеялата останалите, леля Поул, Гарион и господин Улф се разположиха около малкия огън. След срещата с Мара чуждият ум го беше напуснал и Гарион усещаше как все повече и повече му се доспива. Всички чувства го бяха напуснали, струваше му се, че вече не е способен да мисли самостоятелно.

— Можем ли да разговаряме с… другия? — попита господин Улф, изпълнен с надежда.

— Точно сега не е при мен — отвърна Гарион.

— Значи не е винаги с теб?

— Не винаги. Понякога си отива и го няма цели месеци, понякога дори по-дълго. Този път обаче остана доста — откакто изгоря Ашарак.

— Къде точно се намира, когато е с тебе? — любопитно попита старецът.

— Тук. — И Гарион потупа главата си.

— Ами ти буден ли беше, откакто навлязохме в Марагор? — попита леля Поул.

— Не точно буден — отговори Гарион. — Част от мен продължаваше да спи.

— Видя ли духовете?

— Да.

— Но те не те уплашиха, нали?

— Не. Някои ме изненадаха, а от един ми прилоша.

Улф бързо вдигна поглед.

— Но сега не бе ти прилошало, нали?

— Не, не мисля. Отначало бях малко стреснат, но вече не съм.

Улф замислено загледа в огъня, сякаш търсеше как по по-подходящ начин да зададе следващия си въпрос.

— Какво ти каза другият, онзи в главата ти, докато разговаряхте?

— Каза ми, че много отдавна се е случило нещо, което не бивало да се случва. И още, че от мен се очаквало да го поправя.

Улф кратко се засмя.

— Много сбит начин за предаване същността на нещата. А спомена ли нещо за начина, по който ще се извърши това?

— Той не знае.

Улф въздъхна.

— Надявах се, че сме спечелили някакво предимство, ала сега ми се струва, че не сме. Изглежда, че и двете пророчества са все още еднакво валидни.

Леля Поул погледна съсредоточено Гарион.

— Мислиш ли, че ще можеш да си спомниш нещо от случилото се досега, когато се събудиш?

— Смятам, че да.

— Добре тогава. Слушай внимателно. Има две пророчества, които водят до едно и също събитие. Кролимите и останалите ангараки работят за сбъдването на едното; ние се стремим да се сбъдне другото пророчество. В края на всяко от предсказанията събитието завършва по различен начин.

— Разбирам.

— Всичко в двете предсказания е еднакво до момента на онова събитие — продължи тя. — Какво ще стане след това, зависи от начина, по който ще протече то. Едно от пророчествата ще се наложи, другото ще се провали. Нещата, случили се досега, и онези, които ще се случват в бъдеще, ще се срещнат в този миг и ще се превърнат в едно цяло. Грешката ще бъде поправена, Вселената ще поеме в едната или в другата посока, сякаш това е била именно посоката, в която се е движела от самото начало. Единствената истинска разлика е, че нещо изключително важно никога няма да се случи, ако ние претърпим провал.

Гарион кимна и изведнъж почувства, че е много уморен.

— Белдин го нарича теорията на сливащите се съдби — намеси се господин Улф. — Две еднакво осъществими възможности. Е, Белдин понякога се изразява твърде помпозно.

— Това не е рядък недостатък, татко — рече леля Поул.

— Спи ми се — обади се Гарион.

Улф и леля Поул размениха бърз поглед.

— Добре — каза леля Поул, изправи се, хвана го за ръка и го заведе при неговите одеяла.

След като го зави и подгъна одеялата, тя постави хладната си ръка на челото му и прошепна:

— Спи, мой Белгарион.

И момъкът заспа.