Магьоснически гамбит

ГЛАВА 7

Когато се събудиха, стояха в кръг, хванати за ръце. Се’недра стискаше лявата ръка на Гарион, Дурник беше от дясната й страна. След като се отърси от съня, Гарион си спомни всичко. Духаше свеж прохладен ветрец, утринното слънце светеше ярко. Жълто-кафявите подножия на планините се изправяха пред тях, а обитаваният от духове Марагор бе останал далеч назад.

Силк се събуди и очите му проблеснаха предпазливо.

— Къде сме? — бързо попита той.

— На север от Марагор — отговори му Улф. — На около осемдесет левги от Тол Ране.

— Колко време сме спали?

— Около седмица.

Силк продължи да се оглежда, привиквайки с разликата във времето и разстоянието.

— Е, предполагам, че е било необходимо — отстъпи накрая той.

Хетар незабавно отиде да провери как са конете, а Барак се зае да разтрива врата си.

— Чувствам се така, като че съм спал върху купчина камъни — оплака се той.

— Поразходи се малко и ще се оправиш — посъветва го леля Поул.

Се’недра не беше изтеглила ръката си от ръката на Гарион и той се чудеше дали не би трябвало да й го каже. Усещаше ръчицата й много топла и малка в своята и като цяло това не му беше неприятно. В крайна сметка реши да не казва нищо.

Хетар се върна намръщен и каза:

— Една от кобилите, които пренасят товара, е жребна, Белгарат.

— Колко време й остава? — попита Улф.

— Трудно е да се каже със сигурност — не повече от месец. Това ще бъде първата й рожба.

— Ще свалим товара й и ще го разпределим между другите коне — предложи Дурник.

— Може. — Гласът на Хетар прозвуча несигурно.

Мандорален, който изучаваше пожълтелите подножия на планините, посочи няколко къдрави струйки дим, издигащи се към синьото утринно небе, и каза мрачно:

— Следят ни, Белгарат.

Господин Улф примижа срещу пушека и се навъси.

— Вероятно златотърсачи. Навъртат се около границите на Марагор като лешояди. Я погледни, Поул.

Леля Поул присви очи и също се вгледа във възвишенията.

— Аренди — подхвана тя след малко. — Сендари, толнедранци и двама драснианци. Не са особено умни.

— Има ли мурги?

— Не.

— Значи са най-обикновена сбирщина — отбеляза Мандорален. — Такава измет не може да ни забави особено.

— Бих предпочел да избегнем сбиването, ако е възможно — каза Улф. — Такива случайни схватки са опасни, пък и с тях не постигаме нищо. — Той с отвращение поклати глава. — Ала никога не ще можем да ги убедим, че не изнасяме злато от Марагор, така че нямаме друг избор.

— Ако искат само злато, защо не им дадем? — предложи Силк.

— Нямаме толкова много, Силк — отвърна му старецът.

— Е, не е необходимо да е истинско — рече Силк с блеснали очи, отиде при товарните коне и се върна с парче брезент. Бързо го сряза на квадрати, взе един и сложи в центъра му две шепи чакъл. После събра краищата, омота ги с въже и направи нещо, прилично на тежка кесия.

— Не би ли казал, че изглежда като чувалче със злато?

— Пак хитрини — рече Барак.

Силк му се усмихна самодоволно и бързо направи още няколко вързопчета.

— Аз ще водя — заяви той и окачи вързопчетата на седлата на конете. — Просто ме следвайте и ме оставете да приказвам. Колко са те, Поулгара?

— Двадесетина — отговори тя.

— Всичко ще приключи прекрасно — уверено заяви дребничкият драснианец. — Тръгваме ли?

Качиха се на конете и поеха към широкото корито на една пресъхнала река, преди векове навярно стигала до равнината. Силк яздеше начело, попивайки всичко с очи. Когато навлязоха в пресъхналото корито, Гарион чу пронизително изсвирване и забеляза напред да се мяркат някакви фигури. Стръмните брегове на речното корито от двете им страни започнаха да се сближават.

— Ще ни трябва по-широко пространство — каза Силк. — Ето там. — Острата му брадичка посочи едно място, където брегът беше малко по-полегат, и когато стигнаха до него, той рязко обърна коня си. — Хайде! В галоп!

Изкатериха се по брега, вдигайки гъст облак задушаваща жълта прах, и се измъкнаха от коритото на реката.

От обраслия с ниски бодливи храсталаци горен край на коритото долетяха изненадани крясъци и на полянката изскочиха десетина дрипави мъже. Тичаха с всички сили през избуялата до колене трева, за да им пресекат пътя.

Най-напред търчеше мъж с черна брада и размахваше проядена от ръжда сабя. Без никакво колебание Мандорален го блъсна с коня си. Брадатият изрева, падна и се затъркаля под чаткащите подкови на огромния боен жребец.

Отдалечиха се още малко и по знак на Силк спряха.

— Това е достатъчно — каза Силк. — Всичко, от което имам нужда сега, е онази сган да има достатъчно време да си мисли за жертвите, които ще даде. Определено искам да си мислят за жертви.

Във въздуха към тях изсвистя стрела и Мандорален я отклони с щита си едва ли не с презрение.

— Спрете! — изкрещя един от разбойниците, слаб сендар с белези от шарка, груба превръзка, омотана около единия крак, и мръсна зелена туника.

— Кой си ти да ни казваш да спрем? — изкрещя Силк в отговор.

— Аз съм Кролдор — важно обяви мъжът с превръзката. — Разбойникът Кролдор. Вероятно си чувал за мен.

— Не бих казал, че това име е стигало до ушите ми — заяви Силк любезно.

— Оставете тук златото и… жените — заповяда Кролдор. — Пък може и да ви пощадя живота.

— Ако се махнете от пътя ни, може би ние ще ви оставим живи.

— Разполагам с петдесет мъже — рече заплашително Кролдор. — И всички са изпълнени с отчаяна решимост както мен.

— Имаш само двадесет — поправи го Силк. — Избягали крепостни, страхливи селяци и крадци на дребно. Моите хора са обучени войни. При това сме на коне, а вие не.

— Оставете всичкото злато — настоя самообявилият се разбойник.

— Защо не дойдеш да си го вземеш?

— Да вървим! — изръмжа Кролдор на хората си и се хвърли напред. Двама от шайката му нерешително го последваха през кафявата трева, ала останалите се дръпнаха назад, държейки страхливо под око Мандорален, Барак и Хетар. След няколко крачки Кролдор осъзна, че хората му не го следват, и се разкрещя вбесен: — Страхливци! Ако не побързате, ще дойдат други и за нас няма да остане нищо.

— Я слушай, Кролдор — подхвана Силк. — Ние, значи, бързаме, пък имаме повече злато, отколкото можем да носим, без да се пресилваме. — Той откачи един от вързопите с чакъл от седлото си и го разклати с изкусителен жест. — Вземи. — Драснианецът хвърли с пренебрежение вързопа в тревата, после взе още един вързоп и го метна до другия. Останалите от групата също откачиха вързопите от седлата и ги нахвърляха до неговите. — Ето, Кролдор — продължи Силк. — Десет торби прекрасно бляскаво злато, които можеш да вземеш, без да се биеш с нас. Ако обаче искаш още, ще трябва да пролееш кръв за това.

Грубите мъже зад Кролдор се спогледаха и се размърдаха, вперили алчно очи в купчината торби.

— Хората ти размишляват дали е правилно от гледна точка на морала да ги вземат, Кролдор — сухо добави Силк. — Тук има достатъчно злато да ги направи богати, а богатите хора не поемат ненужни рискове.

Кролдор го измери със свиреп поглед и изръмжа:

— Няма да забравя това.

— Сигурен съм, че няма да можеш — отвърна му Силк. — Сега искаме да продължим по пътя си. Предлагам ти да се махнеш някъде.

Барак и Хетар се придвижиха от двете страни на Мандорален и тримата нарочно подкараха конете си напред с бавен, застрашителен ход.

Разбойникът Кролдор остана на мястото си до последния момент, после им обърна гръб и се махна от пътя им, сипейки порой ругатни.

— Да вървим — остро изрече Силк.

Забиха пети в хълбоците на конете и се понесоха в галоп напред. Бандитите зад тях се втурнаха към вързопите и започнаха да се блъскат и да се бият още преди да погледнат какво има в тях. Малко по-после се разнесоха яростни крясъци, но пътешествениците вече бяха далече.

— Бедният Кролдор — кикотеше се Барак. — Ти си зъл човек, Силк.

— Правил съм изследвания върху подлата страна на човешката природа — невинно отвърна Силк. — Обикновено мога да намеря начин да я накарам да заработи в моя полза.

— Хората на Кролдор ще обвинят него, че останаха с празни ръце — отбеляза Хетар.

— Зная. Но това е един от рисковете на водачеството.

— Може дори да го убият.

— Наистина се надявам да стане точно така. Ще бъда ужасно разочарован от тях, ако не го сторят.

Продължиха напред през жълтите възвишения. Нощта прекараха в добре прикрит малък каньон, където светлината от огъня не би могла да ги издаде на разбойниците, които изобилстваха в тази местност. Следващата сутрин тръгнаха рано и по обяд вече бяха навлезли в същинските планини. Яздеха сред огромни канари, през гъста гора от тъмнозелени ели и смърчове. Въздухът беше хладен и ароматен. Макар че в равнината все още беше лято, тук вече се забелязваха първите признаци на есента. Листата на храстите бяха започнали да пожълтяват, във въздуха имаше едва доловима мъглива мараня и всяка сутрин, когато се събудеха, по земята имаше слана. Ала времето продължаваше да бъде хубаво и те се придвижваха с добро темпо.

Ала веднъж, късно следобед, след като бяха пътували сред планините повече от седмица, от запад заприиждаха тежки облаци, които донесоха влажен студ. Гарион свали пелерината си от седлото и се загърна плътно, но това не помогна, тъй като с приближаването на вечерта стана още по-студено.

Дурник вдигна лице, подуши въздуха и каза:

— Нощес ще вали сняг.

Гарион, който също усещаше миризмата на мразовития сняг във въздуха, унило кимна.

— Знаех си, че всичко вървеше прекалено добре — изсумтя господин Улф, после сви рамене. — Е, и по-рано сме преживявали тежки зими.

Когато на следващата сутрин Гарион подаде главата си от палатката, на земята под притъмнелите ели имаше три пръста сняг. Леки снежинки се носеха навред, сипейки се беззвучно по земята, и обвиваха всичко на повече от сто разкрача в мъглива омара. Въздухът беше студен и сив и конете, които изглеждаха много тъмни във вихрушката, тъпчеха с крака и потрепваха с уши. Дъхът им се отделяше на кълба пара във влажния студ.

Се’недра се показа от палатката, която споделяше с леля Поул, и извика от възхищение. Снегът бе истинска рядкост в Тол Хонет и затова дребното момиче подскачаше сред меките стелещи се снежинки с детинска радост. Гарион се усмихваше с разбиране до мига, когато една снежна топка го удари по главата. После момъкът се втурна да я гони, заливайки я с водопад от снежни топки, а пък принцесата се измъкваше от ударите, криеше се между дърветата и весело се смееше и пищеше. Когато накрая Гарион я улови, беше твърдо решен да натрие лицето й със сняг, ала тя, бликаща от енергия, обви ръце около врата му и го целуна. Мъничкият й студен нос потри бузата му, а клепачите й бяха натежали от снежинки. Той така и не успя да разбере колко измамно е поведението й до мига, когато тя изсипа шепа сняг във врата му. След това Се’недра се откъсна от него и побягна към палатките, заливайки се от смях, а момъкът се опитваше да изтръска снега от туниката си, преди да съвсем да се е стопил.

Ала към обяд снегът се превърна в лапавица, а леките снежинки — в упорит, неприятен ситен дъжд. Пътешествениците с мъка се изкачваха по една тясна клисура, на дъното на която ревеше придошъл от дъжда поток.

Накрая господин Улф им направи знак да спрат и каза:

— Приближаваме западната граница на Ктхол Мургос. Смятам, че е време да вземем някакви предпазни мерки.

— Аз ще отида да яздя напред — бързо предложи Хетар.

— А, не — възрази господин Улф. — Ти обикновено губиш здравия си разум, когато видиш мурги.

— Тогава ще отида аз — каза Силк. Беше сложил качулката си, ала от края на дългия му остър нос капеше вода. — Ще се движа на около половин миля пред вас и ще държа очите си отворени на четири.

Улф кимна.

— Изсвири, ако видиш нещо съмнително.

— Добре — рече Силк и се заизкачва в тръс по клисурата.

В късните часове на следобеда дъждът започна да замръзва и скалите и дърветата се покриха със сив лед. Пътниците заобиколиха една скала и завариха зад нея Силк, който ги очакваше. Потокът се беше превърнал в малко ручейче, стените на клисурата се отваряха към стръмен планински склон.

— Остава ни още около час дневна светлина — подхвана дребничкият мъж. — Какво мислиш — да продължим ли напред, или да се върнем в клисурата и да се подготвим за пренощуване?

Господин Улф примижа към небето, после огледа склона. Долната му част беше покрита с хилави дървета, а малко по-нагоре минаваше линията, над която не можеше да вирее никаква висока растителност.

— Ще заобиколим дърветата и ще се спуснем от другата страна. Трябва да извървим сама две мили. Да продължим напред.

Силк кимна и отново ги поведе.

Заобиколиха хълма и пред очите им се откри дълбоко дефиле, което ги отделяше от върха, който бяха изкачили преди два дни. Дъждът намаля и Гарион ясно виждаше отсрещния бряг на дефилето на половин миля разстояние. Очите му уловиха някакво движение и той посочи с ръка и попита:

— Какво е това?

Господин Улф изтърси леда от брадата си и каза сърдито:

— Точно от това се страхувах.

— Но какво е?

— Алгрот.

Потръпвайки от отвращение, Гарион си спомни люспестите маймуни с лица на кози, които ги бяха нападнали в Арендия.

— Няма ли да е по-добре, ако побегнем? — попита той.

— Той не може да стигне до нас — отговори господин Улф. — Дефилето е дълбоко почти една миля. Ала това значи, че кролимите са пуснали своите зверове на свобода. Трябва много да внимаваме.

Тръгнаха пак. Вятърът, който постоянно духаше от зейналото дефиле, донасяше лаещите подвиквания на алгрота, който се обаждаше на останалите от глутницата си. Скоро отвратителните същества станаха цяла дузина. Затичаха по скалистия ръб на дефилето, лаеха и не изпускаха от очи пътешествениците.

Скоро Гарион и спътниците му се отклониха към един прелом и след около миля спряха да пренощуват в една горичка ниски смърчове.

На следващата сутрин беше студено и все още облачно, ала дъждът беше престанал. Върнаха се към началото на пролома и продължиха напред по ръба на дефилето. Отсрещната стена се спускаше отвесно в шеметната пропаст, дълбока хиляда разкрача, реката на дъното приличаше на миниатюрна лентичка. Алгротите пак вървяха редом с тях, квичаха, лаеха и ги гледаха с ужасен глад. Имаше и разни други твари, които се виждаха неясно сред дърветата. Една от тях, огромна и рунтава, дори, изглежда, имаше човешко тяло, ала главата й беше на звяр. После мина стадо бързо движещи се животни, замятаха се гриви и опашки.

— Гледайте! — възкликна Се’недра. — Диви коне.

— Не са коне — мрачно вметна Хетар.

— Приличат на коне.

— Може би, но не са.

— Хрулги — лаконично изрече господин Улф.

— Какво е това?

— Хрулгата е четирикрако животно — подобно на коня, — но има вълчи зъби и нокти вместо копита.

— Но това означава, че… — Принцесата замълча с широко отворени очи.

— Да, те са хищници.

Тя потрепера.

— Ужасно!

— Дефилето се стеснява, Белгарат — изръмжа Барак. — Тези твари ме притесняват.

— Не се безпокой. Доколкото си спомням, то се стеснява до стотина разкрача и след това отново се разширява. Не могат да го прекосят.

— Надявам се, че паметта ти не ти е изневерила.

В небето над тях се виеха лешояди, гарвани прелитаха от дърво на дърво и грачеха дрезгаво. Леля Поул наблюдаваше птиците със строго неодобрение, ала не казваше нищо.

Дефилето стана по-тясно и скоро пътешествениците вече ясно различаваха животинските лица на алгротите от другата му страна. Ясно се виждаха дългите остри зъби на хрулгите.

Изведнъж на отсрещната стена на пропастта се появиха група ездачи мурги, облечени в ризници. Спряха и изчакаха, докато Гарион и приятелите му стигнаха точно насреща им. На самия ръб на бездната стоеше Брил.

— Какво те задържа? — извика Силк със закачлив глас, в който обаче беше скрито режещо острие. — Помислихме си, че си се загубил.

— Не се губя лесно, Келдар — отговори Брил. — Как минахте оттатък?

— Ами ще се върнеш назад и ще пояздиш четири дни — изкрещя Сили. — И ако се огледаш много, много внимателно, обезателно ще откриеш пролома, който извежда дотук. Няма да ти отнеме повече от ден-два, докато го намериш.

Един от мургите откачи от седлото си къс лък, прицели се в Силк и стреля. Силк спокойно гледаше как стрелата пада в дефилето, описвайки дълга, бавна спирала. После извика:

— Добър изстрел.

— Глупак! — грубо изкрещя Брил на мурга с лъка. После отново погледна Силк и викна: — Чувал съм много неща за тебе, Келдар.

— Човек си създава определена репутация — скромно отвърна Силк.

— В някой от близките дни ще разбера дали наистина си толкова добър, както казват.

— Това особено любопитство може би е първият симптом на смъртоносна болест.

— Най-малкото за един от нас двамата.

— Значи ще очаквам с нетърпение следващата ни среща — засмя се Силк. — Надявам се, че ще ни извиниш, скъпи ми приятелю. Имаме спешна работа, нали разбираш.

— Пази си гърба, Келдар — заплаши го Брил. — Един ден ще те издебна.

— Винаги си пазя гърба, Кордоч — извика Силк. — Така че не бъди прекалено изненадан, ако вече те очаквам. Беше ми изключително приятно, че си побъбрих с тебе. Трябва да се видим пак — и то скоро.

Мургът с лъка изстреля още една стрела и тя последва първата на дъното на дефилето. Силк се изсмя и поведе групата встрани от ръба на пропастта.

— Какъв прекрасен човек — рече той, когато се отдалечиха, после погледна мрачното небе и добави: — И какъв изключително великолепен ден.

Към края на деня облаците се сгъстиха и станаха черни.

Вятърът така се засили, че започна да вие сред дърветата. Пренощуваха в осеяна с камънак долчинка, разположена точно под линията, над която не растяха дървета. Леля Поул сготви гъста яхния. Веднага щом приключиха с вечерята, загасиха огъня.

— Няма защо да им осигуряваме пътеводна светлина като с фар — отбеляза господин Улф.

— Но нали не могат да преминат през дефилето? — каза Дурник.

— По-добре да не рискуваме — отговори Улф, отдалечи се от последните няколко живи въглена на угасващия огън и се взря в тъмнината. Поддал се на моментен импулс, Гарион го последва.

— Още колко път ни остава до долината, дядо? — попита той.

— Около седемдесет левги — каза старецът. — Не можем да се придвижваме бързо тук, в планините. — Времето също се влошава.

— Да, забелязах.

— Ами какво ще стане, ако попаднем в истинска снежна буря?

— Ще се скрием в някакъв заслон, докато отмине.

— Ами ако…

— Гарион, зная, че е съвсем естествено, но понякога приказваш също като леля си. Тя непрекъснато ми повтаря „ами ако“, откакто навърши седемнадесет години. С времето това ужасно ми дотегна.

— Съжалявам.

— Не съжалявай. Просто не го прави повече.

Над главите им, в тъмното като в рог небе, изведнъж се разнесе плясък на огромни тежки криле.

— Какво е това? — попита сепнато Гарион.

— Мълчи! — Господин Улф вдигна лице към небето. Разнесе се още един могъщ плясък. — О, това е така тъжно.

— Кое?

— Мислех си, че бедното същество е мъртво от векове. Защо не я оставят на мира?

— Какво е това?

— Няма име. То е огромно, глупаво и грозно. Боговете създадоха само три такива твари и двата мъжки екземпляра се убиха един друг по време на първия размножителен период. Тя е сама, откакто я помня.

— Звуците, които издава, показват, че е огромна — каза Гарион, заслушан в плющенето на огромните крила. — Как изглежда?

— Голяма е колкото къща и наистина не би пожелал никога да я зърнеш.

— Опасна ли е?

— Много. Но нощем не вижда добре. Сигурно кролимите са я изкарали от пещерата, та да ни преследва. Понякога наистина прекаляват.

— Ще кажем ли на другите?

— Това само ще ги разтревожи. Понякога е по-добре да не казваш нищо.

Огромните криле изплющяха още веднъж и в тъмнината се разнесе дълъг, отчаян вик — вик изпълнен с такава болка и самота, че Гарион почувства как в сърцето му се къса от мъка и съчувствие.

— Нищо не можем да направим — въздъхна Улф. — Хайде да се върнем при палатките.

ГЛАВА 8

Времето продължаваше да е лошо и непостоянно и през следващите два дни, докато пътешествениците се изкачваха към покритите със сняг върхове на планините. С увеличаването на височината дърветата ставаха по-редки и по-ниски, докато накрая съвсем изчезнаха. Вятърът духаше без никаква почивка.

Господин Улф спря за малко, за да устави точно къде се намират, и се огледа в слабата светлина на следобеда.

— Оттук — изрече накрая той и посочи пред себе си. Между два върха имаше седловина, над която, брулено от вятъра, се надвесваше мътното небе. Пътешествениците продължиха да се изкачват по склона, плътно завити в пелерините си.

Хетар излезе напред, свъсил тревожно ястребовото си лице.

— Кобилата — каза той на Улф. — Мисля, че е наближило времето да се ожреби.

Без да произнесе нито дума, леля Поул изостана назад, за да нагледа кобилата, и когато се върна, лицето й беше сериозно.

— Остават й само няколко часа, татко — каза тя.

Улф се огледа.

— От тази страна на склона няма никакъв заслон.

— От другата страна, след прохода, може би ще открием нещо подходящо — обади се Барак. Брадата му се вееше на вятъра.

Улф поклати глава.

— Мисля, че положението е съвсем същото, както тук. Трябва да побързаме. Не можем да прекараме цялата нощ на този склон.

Когато стигнаха седловината, цялата сила на урагана се надигна срещу тях, запращайки в лицата им вихрушка от мокър сняг.

— От тази страна е дори по-лошо, Белгарат — изкрещя Барак срещу вятъра. — Още колко път остава, докато се спуснем до дърветата?

— Доста мили — отговори Улф, като се опитваше да се загърне с плющящата сред вихъра пелерина.

— Кобилата няма да издържи дотам — извика Хетар. — Трябва да намерим някакъв заслон.

— Тук няма такова нещо — заяви Улф. — Не и докато не достигнем дърветата. На тази височина има само голи скали и лед.

Без да знае защо го каза — дори и не осъзна, че го прави, докато не заговори — Гарион извика:

— Ами пещерата?

Господин Улф се обърна и го измери с проницателен поглед.

— Каква пещера? Къде?

— Онази в склона на планината. Не е далече оттук. — Гарион знаеше, че има пещера, ала не можеше да каже по какъв начин е узнал за нея.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Разположена е ей натам. — Гарион обърна коня си и започна да се изкачва по склона на седловината към огромен скалист връх от лявата им страна. Вятърът шибаше лицата им и непрекъснато навяващият мокър сняг почти ги заслепяваше. Ала Гарион уверено се движеше напред. Поради някаква причина всяка скала около тях му беше позната, макар че не можеше да обясни защо. Просто яздеше достатъчно бързо, за да остане начело на групата. Знаеше, че ще му задават въпроси, ала не разполагаше с никакви отговори. Заобиколиха върха и излязоха на широк скалист ръб. Ръбът завиваше по продължение на планинския склон и изчезваше сред вихрушките мокър сняг пред тях.

— Къде ни водиш, момко? — изкрещя Мандорален.

— Не е много далеч — извика му Гарион през рамо.

Скалният ръб се стесни и направи плавен завой, следвайки огромното гранитно чело на планината, после се превърна в издаден напред скален корниз, не по-широк от пътека. Гарион скочи от седлото и поведе коня си по корниза. Вятърът го блъскаше в лицето, докато заобикаляше гранитната издатина, и момъкът трябваше да държи ръка пред очите си, защото влажният, замръзващ на мига сняг щеше да го ослепи. Напредваше стъпка по стъпка и видя вратата едва в момента, когато вече можеше да я докосне.

Вратата, вградена в скалата, беше направена от желязо — черно и проядено от ръждата и времето. Беше по-широка, отколкото портата във фермата на Фалдор, и горният й край се губеше във вихрушката мокър сняг.

Барак, който следваше момъка в непосредствена близост, протегна ръка и докосна желязната врата. След това задумка по нея с огромния си юмрук. Вратата отекна глухо.

— Наистина зад нея има пещера — извика той през рамо към останалите. — Пък аз си помислих, че вятърът е отвял разума на момчето е го е подлудил.

— Как ще влезем? — извика Хетар. Вятърът веднага отнесе думите му.

— Вратата е непоклатима като самата планина — каза Барак и отново заблъска с юмрук.

— Трябва да се скрием някъде от този вятър — заяви леля Поул. Беше прегърнала с една ръка раменете на Се’недра, за да я стопли.

— Е, Гарион? — попита господин Улф.

— Лесно е — отвърна момъкът. — Просто трябва да намеря нужното място. — Той прокара пръсти по леденостуденото желязо, без да знае точно какво търси. — Ето го. — После постави дясната си ръка върху мястото и леко натисна. С безкраен скърцащ стон вратата започна да се движи. Изведнъж се появи линия, която по-рано дори не се забелязваше — сякаш надупчената от ръждиви ямички повърхност беше разрязана от бръснач точно през центъра. От пукнатината започнаха да се сипят люспици ръжда, които веднага изчезваха, понесени от вятъра.

Гарион почувства особена топлина в сребристия белег върху дланта на дясната си ръка, с която бе докоснал вратата. Обзет от любопитство, той престана да я блъска, ала вратата продължи да се движи, отваряйки се съвсем сама, сякаш действаше в отговор на самото присъствие на белега върху дланта му. Той сви пръстите си и вратата престана да се движи.

Отвори пръстите си и вратата, скърцайки при досега с камъка, се отвори по-широко.

— Не си играй с това, скъпи — каза му леля Поул. — Просто я отвори.

Зад огромната врата беше тъмно, ала не се долавяше миризма на плесен, каквато би трябвало да има на подобно място. Влязоха предпазливо, внимателно изучавайки пода с краката си.

— Почакайте мъничко — измърмори Дурник с необичайно притихнал глас. Чуха го как отвързва една от торбите с багажа и после доловиха чаткането на кремък и огниво. Посипаха се няколко искри, след това проблесна слабо пламъче и ковачът задуха върху праханта. После я приближи до факлата, която беше измъкнал от торбата с багажа. Факлата запращя за миг, после се запали. Дурник я вдигна над главата си и пътешествениците огледаха пещерата.

Веднага ставаше ясно, че пещерата не е създадена от силите на природата. Стените и подът бяха абсолютно гладки, почти полирани, и светлината от факлата на Дурник се отразяваше от бляскавите повърхности. Помещението беше съвършено кръгло, около сто разкрача в диаметър. Стените се извиваха навътре, набирайки височина, и таванът над главите им, изглежда, също беше объл. Точно в центъра на пода имаше кръгла каменна маса, широка около двадесет разкрача и по-висока от главата на Барак. Каменна пейка заобикаляше масата. В стената, точно срещу вратата, имаше камина във формата на кръгла арка. Пещерата беше прохладна, ала в никакъв случай не така щипещо студена, както би трябвало да бъде.

— Да доведа ли конете? — попита Хетар.

Господин Улф кимна. В потрепващата светлина от факлата изражението му изглеждаше вглъбено, очите му бяха замислени.

Подковите на конете затракаха по гладкия каменен под; животните се оглеждаха с широко отворени очи, ушите им нервно потрепваха.

— Някой е подредил дървата за огъня — обади се Дурник откъм облата камина. — Да го запаля ли?

Улф вдигна поглед.

— Какво? О, да. Запали го.

Дурник протегна факлата към камината и дървата веднага се запалиха. Огънят много бързо се разгоря, а пламъците изглеждаха прекалено ярки.

Се’недра ахна.

— Стените! Погледнете стените! — Светлината от огъня се отразяваше в кристалите на самата скала и целият купол започна да блести с хиляди променящи се цветове, изпълвайки помещението с меко многобагрено сияние.

Хетар надничаше в друга арка.

— Тук има извор — каза той. — Прекрасно място човек да се подслони по време на буря.

Дурник угаси факлата и свали пелерината си. Подземната зала се беше стоплила почти веднага. Ковачът погледна господин Улф и попита:

— Ти познаваш това място, нали?

— Никой от нас не е успявал да го намери — отговори старецът. Очите му бяха все така замислени. — Дори не бяхме сигурни, че все още съществува.

— Каква е тази странна пещера, Белгарат? — попита Мандорален.

Господин Улф пое дълбоко дъх.

— Когато Боговете създавали света, било необходимо да се срещат от време на време, за да споделят кой какво е направил и да обсъдят кой какво възнамерява да извърши в бъдеще, така че всичко да бъде хармонично — планините, ветровете, сезоните и така нататък. — Старецът се огледа. — Това е мястото, където са се срещали.

Силк, чийто нос потрепваше от любопитство, се покатери на пейката, заобикаляща огромната маса, и извика:

— Тук, отгоре, има седем купи. И седем чаши. А в купите има плодове… — И той протегна ръка.

— Силк! — подвикна остро господин Улф. — Не докосвай нищо.

Ръката на Силк замръзна, той погледна назад към стареца със сепнато лице.

— По-добре слез оттам — каза Улф съвсем сериозно.

— Вратата! — възкликна Се’недра.

Всички се обърнаха. Масивната желязна врата се затваряше с леко полюляване. Със страшна ругатня Барак скочи към нея, ала беше прекалено късно. Вратата се затвори с тихо потракване, тъкмо когато ръката на исполина успя да я докосне. Барак се обърна към другарите си, очите му бяха изпълнени с изумление.

— Всичко е наред, Барак — каза му Гарион. — Мога да я отворя.

Тогава Улф се обърна към Гарион и го погледна с питащи очи.

— Откъде разбра за пещерата?

Гарион безпомощно затърси отговор.

— Не зная. Просто я намерих. Смятам, че през последния ден през цялото време осъзнавах, че се приближаваме към нея.

— Това свързано ли е с гласа, който приказва с Мара?

— Не мисля така. Изглежда, че той сега не е тук, и това, че знаех за пещерата, е някак по-различно. Мисля, че то идва от мен самия, не от него, ала не съм сигурен как точно става. Струва ми се, че винаги съм знаел за това място тук — само че не съм мислел за него, докато не започнахме да се приближаваме. Много е трудно да го обясня съвсем точно.

Леля Поул и господин Улф си размениха многозначителни погледи. Старецът понечи да попита още нещо, ала точно тогава откъм конете се разнесе нещо като стон.

— Някой да ми помогне — извика настоятелно Хетар. Кобилата дишаше тежко и задъхано и трепереше, сякаш краката не успяваха да удържат тежестта й. Хетар стоеше до нея и се опитваше да я подкрепи. — Още малко и ще се ожреби — рече той.

Леля Поул незабавно се зае с положението и започна отсечено да дава нареждания. Помогнаха на кобилата да легне на пода, Хетар и Дурник започнаха да я разтриват, а леля Поул напълни една тенджера с вода и внимателно я постави над огъня.

— Трябва ми място — обърна се многозначително тя към останалите и отвори чантата, в която държеше бурканчетата с билките си.

— Защо всички не се махнем някъде? Така само ти пречим — предложи Барак и неспокойно погледна задъхващата се кобила.

— Прекрасно хрумване — съгласи се тя. — Се’недра, ти остани тук. Ще имам нужда от помощта ти.

Гарион, Барак и Мандорален се отдръпнаха встрани и седнаха, опрели гърбове о блестящата стена, а Силк и господин Улф отидоха да разучат останалата част от подземната зала. Гарион мълчаливо наблюдаваше Дурник и Хетар, които разтриваха кобилата, и леля Поул и Се’недра край огъня. Чувстваше се погълнат от странни мисли. Пещерата го беше привлякла, в това не можеше да има съмнение, и дори в този миг тя упражняваше върху него някакво особено влияние. Макар сега всички да мислеха за кобилата, той не можеше да се съсредоточи върху това. Беше сигурен, че откриването на пещерата е само първата част на онова, което трябва да се случи. Беше необходимо да извърши още нещо и това, че бе така откъснат от останалите, представляваше подготовката за бъдещите му действия.

— Не е лесно човек да се изповяда — мрачно приказваше Мандорален. Гарион го погледна. — Ала с оглед на отчаяния характер на нашата задача — продължи рицарят, — аз трябва открито да си призная своя огромен недостатък. Може да се случи така, че моята слабост в миг на огромно изпитание да ме принуди да ви обърна гръб и да побягна като страхливец — защото аз наистина към страхливец — и така животът на всички ви ще бъде изложен на смъртна опасност.

— Правиш от мравката слон — каза Барак.

— Не е така, милорд. Настоявам да разгледате в подробности този проблем и да решите дали съм подходящ да продължа в нашето начинание. — Рицарят понечи да се изправи, поскърцвайки с железните доспехи на нозете си.

— Къде ще ходиш?

— Мислех да се отдалеча някъде, за да можете свободно да обсъдите онова, което ви казах.

— О, я сядай, Мандорален — рече Барак раздразнено. — Не бих казал и дума зад гърба ти. Всичко, което имам за тебе, ще ти го заявя в лицето.

Кобилата, която лежеше до огъня, отпуснала глава в скута на Хетар, отново издаде стон.

— Готово ли е лекарството ти, Поулгара? — попита алгарът разтревожено.

— Не съвсем — отговори тя, после се обърна към Се’недра, която внимателно стриваше някакви сухи листа в малка чашка с една лъжица. — Начупи ги на по-малки парченца, скъпа.

Дурник беше възседнал кобилата и опипваше подутия й корем.

— Може да се наложи да обърнем кончето — рече той сериозно. — Струва ми се, че се опитва да излезе наопаки.

— Не се захващай с това, докато лекарството не е започнало да действа — каза му леля Поул, бавно изсипвайки сивкав прах от едно глинено бурканче във врящата тенджера. После взе чашката с листа от Се’недра и добави няколко от тях, като същевременно разбъркваше отварата.

— Мисля, милорд Барак — настоятелно продължи Мандорален, — че не си осъзнал изцяло важността на онова, което току-що ти казах.

— Чух те. Каза, че веднъж те хванало страх. Това не е нещо, от което трябва да се тревожиш. Всеки човек изпитва страх от време на време.

— Аз не мога да живея с това чувство. Изпълнен съм с постоянна тревога и никога не зная със сигурност дали страхът няма да се върне и да отнеме мъжеството ми.

Дурник откъсна погледа си от кобилата.

— Значи се боиш от това, че те е страх? — изрече той объркано.

— Просто не знаеш как се чувствам, добри ми приятелю — отговори Мандорален.

— Стомахът ти се стяга — заговори му Дурник. — Устата ти пресъхва и като че някой е сграбчил сърцето ти в юмрук. Така ли е?

Мандорален примигна.

— Случвало ми се е толкова често, че прекрасно зная какво изпитва човек.

— Ти? Та ти си сред най-храбрите мъже, които съм срещал.

Дурник се усмихна кисело.

— Аз съм обикновен човек, Мандорален — отрони той. — Обикновените хора винаги живеят в страх. Не го ли знаеше? Боим се от времето, от властниците, от нощта и чудовищата, които се крият в тъмното, боим се от старостта и от смъртта. Понякога се боим дори да живеем. Обикновените хора се страхуват всяка минута от живота си.

— И как понасят всичко това?

— Нима имаме друг избор? Страхът е част от живота, Мандорален, а ние имаме само един живот. Ще привикнеш с това чувство. След като го приемаш всяка сутрин, сякаш обличаш стара туника, дори няма повече да го забелязваш. Понякога смехът помага да го победиш, но не много.

— Да се смея ли?

— Така му показваш, че знаеш за присъствието му, но въпреки това продължаваш напред и извършваш онова, което и бездруго трябва да сториш. — Дурник отново сведе поглед към ръцете си и започна внимателно да разтрива корема на кобилата. — Някои хора ругаят, псуват или вилнеят — продължи ковачът. — Предполагам, че това върши същата работа. Всеки човек трябва да си изнамери способ, за да се справя със страха. Лично аз предпочитам да се смея. Смехът ми си струва някак по-подходящо средство.

Лицето на Мандорален доби дълбоко замислен израз.

— Ще помисля по този въпрос — рече рицарят. — Може би, добри ми приятелю, ти дължа повече от живота си за прекрасните ти наставления.

Кобилата изстена още веднъж — дълбоко и сърцераздирателно. Дурник се изправи и започна да навива ръкавите си.

— Трябва да преобърнем кончето, госпожо Поул — решително изрече той. — И то скоро, защото иначе ще изгубим и него, и кобилата.

— Нека първо изпие малко от това — отговори жената и потопи врящата тенджера в студена вода, за да я охлади. — Дръж главата й — обърна се тя към Хетар. Алгарът кимна и здраво обви с ръце главата на изпитващото тежки родилни мъки животно.

— Гарион — повика го леля Поул, докато наливаше течността с лъжица между зъбите на кобилата. — Защо ти и Се’недра не отидете при Силк и дядо ти?

— Обръщал ли си някога конче в утробата на майка му, Дурник? — попита загрижено Хетар.

— Конче не, но телета много пъти — отговори Дурник. — Конят не е много по различен от кравата.

Барак бързо се изправи. Лицето му беше добило леко зеленикав оттенък.

— Аз ще отида с Гарион и принцесата — избоботи той. — Не смятам, че тук ще има голяма полза от мен.

— И аз ще дойда с тебе — заяви Мандорален. И неговото лице беше видимо пребледняло. — Най-добре ще бъде да освободим достатъчно място на нашите приятели за тяхната работа на акушери.

Леля Поул погледна двамата войни с лека усмивка, ала не каза нищо. Гарион и останалите бързо се отдалечиха от огъня. Силк и господин Улф стояха зад огромната каменна маса и надничаха в един от облите отвори, издялан в блестящата стена.

— Никога не съм виждал такива плодове — тъкмо изричаше дребничкият драснианец.

— Бих се изненадал, ако ми кажеше обратното — отвърна господин Улф.

— Изглеждат така свежи, сякаш някой току-що ги е откъснал. — Ръката на Силк почти инстинктивно посегна към изкусителните плодове.

— Аз не бих ги докоснал — предупреди го Улф.

— Чудя си какъв ли е вкусът им.

— Е, щом само се чудиш, няма да пострадаш. Виж, ако ги опиташ, може и да си изпатиш.

— Ненавиждам любопитството ми да остава незадоволено.

— Ще го преживееш някак си. — Улф се обърна към Гарион и останалите. — Как е кобилата?

— Дурник каза, че трябва да преобърне кончето в утробата й — отговори Барак. — помислихме си, че ще е по-добре да се махнем, за да не им пречим.

Улф кимна и изведнъж, без да обръща глава, викна строго:

— Силк!

— Съжалявам. — Дребничкият драснианец веднага отдръпна ръката си.

— Защо просто не се махнеш оттук? Само ще си навлечеш неприятности.

Силк вдигна рамене.

— Аз винаги попадам в неприятни ситуации.

— Просто отиди някъде другаде, Силк — твърдо заяви Улф. — Не мога да те наблюдавам всяка минута. — Старецът промуши пръсти под мръсната, вече твърде оръфана превръзка на ръката си и ядосано се почеса. — О, омръзнаха ми тези бинтове — обяви той. — Гарион, я ги махни от мен. — И Улф протегна ръка.

— А, не — отказа момчето. — Знаеш ли какво ще ме направи леля Поул, ако сваля превръзката без нейно разрешение?

— Стига де! Силк, махни я ти.

— Първо ми казваш да не си навличам неприятности, пък след това ме подтикваш да разсърдя Поулгара? Не си последователен, Белгарат.

— О, хайде, хайде — рече Се’недра, хвана ръката на стареца и започна да човърка възела на превръзката с мъничките си пръстчета. — Само не забравяй, че идеята беше изцяло твоя. Гарион, я ми дай ножа си.

Макар и неохотно, Гарион й подаде камата си. Принцесата сряза превръзката и започна да я разгъва. Шините изпопадаха с трясък върху каменния под.

— Какво сладко дете си ти! — Лицето на Белгарат грейна в широка усмивка и той започна да чеше ръката си с видимо облекчение.

— Просто запомни, че ми дължиш услуга — каза му тя.

— О, тя е толнедранка до мозъка на костите си — отбеляза Силк.

След около час леля Поул Дойде при тях. Погледът й беше мрачен.

— Как е кобилата? — бързо попита Се’недра.

— Много е слаба, но смятам, че ще се оправи.

— Ами кончето?

Леля Поул въздъхна.

— Закъсняхме прекалено много. Опитахме всичко, ала не успяхме да му помогнем да започне да диша.

Се’недра ахна и лицето й изведнъж стана мъртвешки бледо.

— Няма да се откажете точно сега, нали? — изрече тя едва ли не обвиняващо.

— Нищо повече не можем да направим, скъпа — тъжно й каза леля Поул. — Раждането продължи прекалено дълго и у жребчето не остана никаква сила.

Се’недра се взря в нея, неспособна да повярва.

— Направи нещо! — настоятелно изрече тя. — Ти си вълшебница! Направи нещо!

— Съжалявам, Се’недра. Това не е по силите ни. Не сме в състояние да преминем отвъд тази граница.

Малката принцеса изстена, след това заплака горчиво. Тя хълцаше все по-тъжно и леля Поул я прегърна, за да я утеши.

Ала Гарион вече беше станал. Сега той осъзнаваше със съвършена яснота какво очаква пещерата от него — и момъкът щеше да го извърши, без да се колебае, без да тича, без да прибързва. Безшумно заобиколи каменната маса и пристъпи към камината.

Хетар седеше с кръстосани крака на пода, прегърнал неподвижното жребче в скута си. Главата му беше приведена от скръб, а подобният на грива кичур падаше върху безжизнената главичка на малкото животно с тънки като клечки крака.

— Дай ми го, Хетар — каза Гарион.

— Гарион! Не! — Гласът на леля Поул, долитащ зад гърба му, беше изпълнен с тревога.

Хетар вдигна поглед, ястребовото му лице изглеждаше като болно от скръб.

— Дай ми го, Хетар — повтори едва чуто Гарион.

Без да произнесе нито дума, Хетар повдигна отпуснатото малко телце, все още влажно, пробляскващо в светлината на камината, и го подаде на Гарион. Гарион коленичи и постави жребчето пред пламтящия огън. Сложи двете си ръце върху тъничките му ребра и леко ги побутна.

— Дишай! — почти прошепна той.

— Опитвахме така, Гарион — тъжно отрони Хетар. — Опитвахме всичко.

Гарион започна да съсредоточава волята си.

— Не прави това, Гарион — твърдо изрече леля Поул. — Невъзможно е и ще нараниш себе си, ако опиташ да го извършиш.

Гарион не я слушаше. Пещерата му приказваше така високо, че не можеше да чуе нищо друго. Той концентрира всичките си мисли върху влажното безжизнено тяло на жребчето. След това протегна дясната си ръка и постави дланта й върху чистото кафеникаво рамо на мъртвото животно. Като че пред него се изправи празна стена — черна и по-висока от всичко на света, непроницаема, смълчана, простираща се извън способностите му да я обхване. Момъкът направи плах опит да я изблъска, ала тя не помръдна. Той пое дълбоко дъх и хвърли всичките си сили в битката със стената.

— Живей! — изрече той.

— Гарион, спри!

— Живей! — повтори той, съсредоточавайки последните си неизползвани усилия срещу мрака.

— Сега е прекалено късно, Поул — долетяха отнякъде думите на господин Улф. — Той вече е вложил цялото си същество.

— Живей! — потрети Гарион и силата, която се изтръгна от него, беше така огромна, че изцеди сърцето му. Блестящите стени потрепераха и след това изведнъж започнаха да звънят, като че някъде дълбоко в планината бе започнала да бие камбана. Звукът започна да вибрира, изпълни куполообразната подземна зала с могъщ, отекващ звън. Светлината в стените изведнъж избухна с ослепителна яркост и в стаята стана светло като на пладне.

Малкото телце под ръката на Гарион потрепна, жребчето пое дълбоко, несигурно дъх. Гарион чу как останалите ахнаха, когато подобните на клечици крачка започнаха да потръпват. Кончето отново пое въздух и отвори очи.

— Чудо! — изрече Мандорален със задавен глас.

— Може би дори е нещо повече от това — отговори му господин Улф, впил очи в лицето на Гарион.

Жребчето се напъна, главата му леко се поклати върху вратлето. То изопна краката си и се опита да се изправи. Инстинктивно се обърна към майка си и залитайки, тръгна към нея да суче. Кожата му, която преди Гарион да я докосне беше наситено кафява, сега имаше белег върху рамото — едно-единствено, като че нажежено бяло петно, голямо точно колкото белега върху дланта на Гарион.

Гарион с мъка се изправи и едва си проби път сред останалите. Цялото му тяло се олюляваше, ала той се добра до ледения извор, който бълбукаше в овалната арка, издълбана в стената. Започна да плиска вода върху лицето и врата си. После коленичи пред извора, целият тръпнещ, неспособен да диша спокойно. Така остана дълго време. После почувства плахо, почти срамежливо докосване по лакътя. Предпазливо вдигна глава и видя жребчето — сега то стоеше по-здраво на краката си и го гледаше с възторг в бляскавите си очи.

ГЛАВА 9

На следващата сутрин бурята вече беше преминала, ала те останаха в пещерата още един ден, изчаквайки да утихне вятърът, кобилата да се възстанови, пък и новороденото жребче трябваше да укрепне. Гарион намираше, че вниманието на малкото животно го тревожи. На което и място в пещерата да отидеше момъкът, кротките очи винаги го следваха, а жребчето непрекъснато се сгушваше до него. Останалите коне също го наблюдаваха с някакво нямо уважение. В крайна сметка това беше твърде объркващо.

На сутринта, когато се подготвиха за тръгване, пътешествениците внимателно заличиха всички следи на своя престой в пещерата. Почистването стана спонтанно — не в резултат на нечие предложение или след някакво обсъждане — просто без никакъв коментар всички се включиха в него.

— Огънят продължава да гори — притесняваше се Дурник.

— Ще угасне от само себе си, когато излезем — увери го Улф. — Мисля, че не би могъл да го угасиш — независимо от усилията, които ще положиш.

Дурник сериозно кимна.

— Вероятно имаш право.

— Затвори вратата, Гарион — рече леля Поул, когато изведоха конете на каменния ръб пред пещерата.

Някак срамежливо Гарион улови края на огромната желязна врата и го дръпна. Макар че Барак с цялата си огромна мощ бе опитал — без никакъв успех — да помръдне вратата, тя започна да се движи с лекота веднага щом я докосна Гарион. Едно-единствено подръпване я накара тихо и плавно да се затвори. Двата твърди ръба се срещнаха със силно, глухо бръмчене и оставиха само тъничка, едва видима линийка на мястото, където се докосваха.

След като заобиколиха планинския скат, пътешествениците отново се качиха на конете и започнаха да се спускат сред повалени обли камъни и участъци мръсен лед, достигайки първите ниски храсти и недорасли дървета на няколко мили под прохода. Макар че вятърът все още беше студен, небето над главите им беше синьо; само няколко пухкави облака се носеха по него и им изглеждаха необичайно близо.

Гарион яздеше до господин Улф. Умът на момъка беше крайно объркан от онова, което се бе случило в пещерата, и той отчаяно желаеше да си изясни нещата.

— Дядо — подхвана младежът.

— Да, Гарион? — отвърна старецът, отърсвайки се от полудрямката.

— Защо леля Поул се опита да ме спре? Искам да кажа тогава, с жребчето?

— Защото беше опасно — отговори Улф. — Много опасно.

— Защо пък да е било опасно?

— Когато се опитваш да постигнеш нещо невъзможно, влагаш прекалено много енергия; и ако продължаваш с опитите си, това може да се окаже фатално.

— Фатално ли?

Улф кимна.

— Даваш от себе си всичко, на което си способен, не ти остава никаква сила и сърцето ти не е в състояние да бие.

— Не знаех — изрече изумено Гарион.

Улф се наведе, за да премине под някакъв нисък клон.

— Очевидно.

— Но нали самият ти непрекъснато повтаряш, че няма нищо невъзможно?

— Само в рамките на разумното, Гарион. Само в рамките на разумното.

Няколко минути продължиха да яздят безмълвно, шумът от копитата на конете им бе заглушен от мъха, който покриваше земята под дърветата.

— Може би трябва да науча повече неща по този въпрос — рече накрая Гарион.

— Тази мисъл не е лоша. Какво искаш да узнаеш?

— Ами всичко.

Господин Улф се засмя.

— Боя се, че това ще ти отнеме доста дълго време.

Сърцето на Гарион се сви.

— Толкова ли е сложно?

— Не. Всъщност е много просто, ала най-простите неща се обясняват най-трудно.

— В това няма никакъв смисъл — отвърна Гарион малко раздразнено.

— О, така ли? — Улф го изгледа развеселен. — Нека тогава ти задам един прост въпрос. Колко е две и две?

— Четири — бързо отговори Гарион.

— А защо?

Гарион се обърка за миг.

— Просто е така — отговори неубедително той.

— Но защо?

— Не е нужно да се пита защо. Просто си е така.

— Човек задава въпроса „защо“ към всичко, Гарион.

— Добре тогава. Защо две и две прави четири?

— И аз не зная — призна Улф. — Мислех си, че може би ти знаеш.

Преминаха край мъртъв дънер, който стърчеше изкривен, грозно бял на фона на наситено синьото небе.

— Въобще ще стигнем ли донякъде с този разговор? — попита Гарион. Сега изпитваше още по-голямо объркване.

— Всъщност смятам, че стигнахме доста далеч — отвърна Улф. — Какво точно искаше да узнаеш?

Гарион зададе въпроса си по възможно най-директния начин, доколкото позволяваха силите му:

— Какво представлява вълшебството?

— Веднъж ти казах. Вълшебството е необходимата Воля и необходимата Дума.

— Но това в действителност нищо не означава.

— Добре, нека опитаме другояче. Вълшебството е да извършиш нещо с ума си, а не с ръцете си. Повечето хора не го използват, защото е много по-лесно да се работи по другия начин.

Гарион се намръщи.

— Не ми изглежда трудно.

— Така е, защото нещата, които извършваше ти, се получаваха импулсивно. Никога не си сядал да обмислиш как ще постигнеш целта си — просто ги вършеше.

— Нима така не е по-лесно? Искам да кажа — защо просто не правя нещата, вместо да ги обмислям?

— Защото спонтанното вълшебство е само нискокачествена магия — изцяло неконтролируема. Всичко би могло да се случи, ако просто безотговорно изтървеш силата на ума си. Тя не притежава свое чувство за добро и зло. Представите за доброто и злото идват от тебе, не от вълшебството.

— Искаш да кажеш, че когато изгорих Ашарак, съм го направил аз, а не вълшебството? — попита Гарион и почувства, че при тази мисъл му прилошава.

Господин Улф сериозно кимна.

— Може би ще ти помогне, ако си спомниш, че ти беше и човекът, който даде живот на жребчето. Тези две неща взаимно се уравновесяват.

Гарион погледна през рамо към жребчето, което подскачаше след него като кученце.

— Искаш да кажеш, че вълшебството може да извършва или добри, или лоши неща?

— Не — поправи го Улф. — Само по себе си то няма никаква връзка с доброто и с лошото в света. Вълшебството не може да ти помогне да решиш как ще го използваш. Можеш да постигаш каквото си искаш чрез него — е, почти всичко. Можеш да сринеш върховете на планините, да забиеш дърветата с клоните в земята и корените към небето, можеш да накараш облаците да имат зелен цвят, ако това ти харесва. Ала ти трябва да решиш не дали можеш да извършиш нещо, а дали би трябвало да го извършиш.

— Ти каза, че мога да извърша почти всичко — бързо отбеляза Гарион.

— Сега ще стигна и дотам — рече Улф и замислено погледна към прелитащия ниско над главата му облак — обикновен наглед старец с избеляла туника, който се взираше в небето. — Има едно нещо, което е абсолютно забранено. Не можеш никога да унищожаваш неща, каквото и да било — никога.

Гарион се почувства напълно объркан.

— Но аз унищожих Ашарак, нали?

— Не. Ти го уби. Между двете има разлика. Ти го подпали и той изгоря и умря. Да унищожиш нещо означава да го разградиш стъпка по стъпка в същата последователност, както когато е създавано. Ето това е забранено.

— Ами какво ще се случи, ако все пак опитам да го сторя?

— Силата ще се обърне срещу самия теб и за миг ще изчезнеш от лицето на земята.

Гарион примигна и изведнъж целият изстина при мисълта как едва не бе преминал забранената граница в срещата си с Ашарак.

— Как бих могъл да правя тази разлика? — попита той с притихнал глас. — Искам да кажа: как да обясня, че съм искал да убия някого, а не да го унищожа?

— Това не е област, в която би могъл да експериментираш — каза Улф. — Ако наистина искаш да убиеш някого, забий меча си в тялото му. Да се надяваме, че не ще ти се налага да го правиш твърде често.

Спряха край малък поток, който едва-едва течеше между покрити с мъх камъни, и оставиха конете да се напият с вода.

— Разбери, Гарион — обясни Улф, когато пак тръгнаха. — Върховната цел на вселената е да създава различни неща. Тя няма да ти позволи да унищожаваш зад гърба й всичко, което с толкова труд и усилия е сътворила. Когато убиеш някого, всичко, което си сторил в действителност, е следното: ти само си го променил. Той вече не е жив, а мъртъв. Ала е все още във вселената. Ако искаш да го унищожиш, то трябва със силата на волята си изцяло да прекъснеш съществуването му. Когато почувстваш, че ти остава още мъничко и ще кажеш на нещо „изчезни“ или „махни се“, или „престани да съществуваш“, ти се приближаваш до мига на самоунищожението. Това е основната причина, поради която винаги трябва да контролираме чувствата си.

— Не знаех, че е така — призна Гарион.

— Сега вече знаеш. Не се опитвай да унищожиш дори едно-единствено речно камъче.

— Речно камъче ли?

— Вселената не прави разлика между речното камъче и човека. — Старецът го изгледа някак строго. — Вече няколко месеца, откак леля ти се опитва да ти обясни защо е необходимо да контролираш себе си, а ти й се противопоставяш на всяка крачка.

Гарион сведе глава.

— Просто не знаех каква е била целта й — извини се той.

— Така е, защото не слушаше. Това е голям твой недостатък, Гарион.

Гарион поаленя.

— Ами какво се случи с тебе първия път? Как откри че можеш… ами… че можеш да го правиш? — бързо попита момъкът, за да смени темата.

— Беше глупаво — отговори Улф. — Първия път става винаги нещо такова.

— Какво беше?

Улф сви рамене.

— Исках да преместя една голяма скала. Ръцете и гърбът ми не бяха достатъчно силни, ала умът ми беше. След това нямах никакъв друг избор, освен да се науча как да използвам тази сила, защото след като веднъж човек я освободи, тя остава свободна завинаги. Това е мигът, в който животът ти се променя и трябва да се научиш да се контролираш.

— Винаги опираме до това, нали?

— Винаги — изрече Улф. — Всъщност не е така трудно, както ти звучи. Погледни Мандорален. — Старецът посочи рицаря, който яздеше до Дурник. Двамата водеха оживен спор. — Ето, Мандорален е достатъчно добър човек — почтен, откровен, безкрайно благороден — ала нека бъдем честни, в ума му никога не се е зараждала оригинална мисъл — никога досега. Той се научава как да контролира страха, а това го принуждава да мисли — вероятно за пръв път през целия му съзнателен живот. Това е болезнено за него, ала той го прави. Щом Мандорален може да се научи да контролира страха с ограничения си ум, значи и ти ще можеш да се научиш да управляваш чувствата си. В края на краищата ти си доста по-умен от него.

Силк, който разузнаваше местността пред тях, се върна и съобщи:

— Белгарат. На около миля пред нас има нещо и смятам, че би било добре да видиш какво е. — След тези думи двамата със Силк поеха в галоп напред между дърветата.

Гарион се замисли върху онова, което му беше казал старецът. Най-много го измъчваше отговорността, която нежеланият от него талант стоварваше върху плещите му.

Жребчето подскачаше край момъка, изчезвайки от време на време в галоп между дърветата, след което се втурваше обратно; малките му копита топуркаха по влажната земя. То често спираше и се взираше в Гарион с очи, изпълнени с доверие и любов.

— Я престани — казваше Гарион. И кончето хукваше отново.

Принцеса Се’недра приближи коня си до неговия и по пита:

— За какво си приказвахте с Белгарат?

Гарион сви рамене.

— За много неща.

Веднага последва мъничко, едва видимо стягане на мускулчетата около очите й. През месеците, откакто се познаваха, Гарион се беше научил да улавя тези почти невидими сигнали за опасност. Нещо му подсказа, че принцесата търси повод за свада, и с проницателност, която го изненада, Гарион успя да разгадае източника на нейната неизразена досега с думи войнственост. Събитията в пещерата я бяха разтърсили дълбоко, а Се’недра не обичаше сътресенията. Онова, което още повече бе влошило нещата, беше, че жребчето не й обръщаше внимание, макар тя да го галеше и да искаше да го превърне в свой личен любимец. Ала кончето я пренебрегваше напълно, съсредоточаваше цялото си внимание върху Гарион и дори забравяше собствената си майка, освен в случаите, когато беше гладно. А Се’недра ненавиждаше да бъде пренебрегвана дори повече, отколкото мразеше сътресенията. Гарион унило осъзна колко малки са шансовете му да избегне свадата.

— Е, не бих желала да си пъхам носа в личен разговор — заяви тя язвително.

— Разговорът не беше личен. Приказвахме си за вълшебства и за различните начини как да избягвам злополуките. Не искам да правя повече грешки.

Момичето превъртя чутото през ума си, търсейки нещо в него обидно. Мекият отговор на Гарион, изглежда, я ядоса още повече.

— Не вярвам във вълшебства — отряза категорично тя. В светлината на събитията, случили се наскоро, изявлението й беше очевиден абсурд и тя го осъзна в мига, когато думите излетяха от устата й. Очите й станаха още по-сурови.

— Добре. — Гарион въздъхна примирено. — Имаш ли нещо специално наум, за което искаш да се караме, или просто желаеш да се накрещиш?

— Да крещя ли? — Гласът й подскочи няколко октави нагоре. — Аз да крещя?

— Е, може би да пискаш — предположи той, надявайки се тонът му да прозвучи колкото е възможно по-обидно. Свадата очевидно беше неминуема и Гарион твърдо реши да дразни Се’недра до кръв, та ако ще е, да е.

— Да пискам ли? — изпищя Се’недра.

Пререканието им продължи около четвърт час, докато Барак и леля Поул не дойдоха при тях и не ги разделиха. Като цяло резултатът не беше твърде задоволителен. Гарион беше прекалено загрижен за други неща, за да вложи сърце в обидите, с които засипа момичето, а пък раздразнението на Се’недра лиши хапливите й забележки от фината им острота. Към края всичко се сведе до досадно повторение на фрази като „разглезено изчадие“ и „глупав селяк“ — ехото ги подхвърляше до безкрайност по склоновете на заобикалящите ги планини.

Господин Улф и Силк се върнаха и се присъединиха към тях.

— За какво бяха всички тези крясъци? — попита Улф.

— Децата си играеха — отвърна леля Поул, измервайки Гарион с изпепеляващ поглед.

— Къде е Хетар? — попита Силк.

— Отзад — рече Барак и се обърна да погледне към товарните коне. Ала високият алгар не се виждаше никъде. Барак се намръщи. — Току-що беше тук. Може би е спрял да отмори коня си, или нещо от тоя род.

— Без да се обади? — възрази Силк. — Това не е в неговия стил. При това той никога не би оставил товарните коне, без да се погрижи за тях.

— Сигурно си е имал някаква причина — намеси се Дурник.

— Ще се върна да го потърся — предложи Барак.

— Не — каза господин Улф. — Ще изчакаме няколко минути. Нека не се разпръскваме из тези планини. Ако наистина е необходимо някой да се върне, ще го сторим всички заедно.

Зачакаха. Вятърът люлееше клоните на боровете и издаваше печални, подобни на въздишка звуци. След няколко мига леля Поул изрече отсечено, почти сърдито:

— Идва. — В гласа й се бе промъкнала стоманена нотка. — Забавлявал се е.

Хетар се появи далеч назад по пътеката. Яздеше в лек галоп, дългият кичур на темето му плющеше на вятъра. Когато приближи, всички чуха как си свирука — просто така, без някаква мелодия. Водеше два коня.

— Какво си направил? — попита Барак.

— Двама мурги ни преследваха — отвърна Хетар, сякаш това обясняваше всичко.

— Можеше да ме повикаш да дойда и аз — рече Барак и в гласа му прозвуча лека обида.

Хетар сви рамене.

— Бяха само двама. Яздеха алгарски коне, затова го приех като лична обида.

— Струва ми се, че винаги откриваш някаква причина да приемаш всичко като лична обида, когато са замесени мурги — каза рязко леля Поул.

— Ами така ми действа.

— Не ти ли хрумна да ни кажеш къде отиваш?

— Бяха само двама — повтори Хетар. — И не се забавих много, нали?

Тя пое дълбоко дъх и очите й засвяткаха опасно.

— Остави, Поул — обърна се към нея господин Улф.

— Но…

— Няма да успееш да го промениш. Тогава защо трябва да се вълнуваш? Освен това постъпката му ще охлади желанието им да ни преследват. — Старецът се обърна към Хетар, без да обръща внимание на опасния поглед, който му хвърли леля Поул. — От групата на Брил ли бяха?

Хетар поклати глава.

— Не. Мургите на Брил бяха от юг и яздеха мургски коне. Тези двамата бяха северни мурги.

— Има ли някаква видима разлика между тях? — любопитно попита Мандорален.

— Доспехите им са малко по различни, пък и южняците не са толкова високи, а лицата им са по-плоски.

— Откъде са взели алгарски коне? — попита Гарион.

— Те нападат хергелетата — мрачно отвърна Хетар. — Алгарските коне се ценят високо в Ктхол Мургос и някои мурги имат навика да се промъкват в Алгария и да ги крадат.

— Тези специално не са в много добра форма — отбеляза Дурник, оглеждайки двете изморени животни, които бе довел Хетар. — Яздили са ги дълго и безмилостно, имат и белези от камшици.

Хетар мрачно кимна.

— Още една причина, поради която мразя мургите.

— Зарови ли ги? — попита Брак.

— Не. Оставих ги на такова място, че другите мурги, решили да ни последват, непременно да ги намерят. Труповете ще вразумят всеки, който мине по този път.

— Има признаци, че и други са минавали през тази местност — намеси се Силк. — Открих следите на цяла дузина конници напред.

— Е, това можеше да се очаква — каза господин Улф и се почеса по брадата. — Ктучик е разпръснал кролимите си навсякъде, а и Таур Ургас контролира тази територия. Сигурен съм, че биха искали да ни спрат, стига да можеха. Смятам, че трябва да се спуснем в Долината колкото е възможно по-бързо. Стигнем ли дотам, няма да имаме повече неприятности.

— Няма ли да ни проследят в Долината? — попита Дурник и нервно се огледа.

— Не. Мургите не влизат в Долината — не биха го сторили за нищо на света. Духът на Алдур е там, а мургите отчаяно се боят от него.

— Колко дни път остават до Долината? — попита Силк.

— Четири или пет, ако яздим непрекъснато — отговори Улф.

— Тогава по-добре да тръгваме.

ГЛАВА 10

Времето, което приличаше на истинска зима в по-високите планини, омекна и стана есенно, след като пътешествениците се спуснаха от върховете и хребетите. Горите по възвишенията над Марагор бяха гъсти — имаше ели и смърч с обилни ниски шубраци. Ала от тази страна преобладаващият дървесен вид беше борът и храсталаците бяха редки. Въздухът, изглежда, беше по-сух, склоновете на хълмовете бяха покрити с висока жълта трева.

Преминаха през местност, където листата на храстите бяха яркочервени, по-надолу шумата стана отначало жълта, после отново зелена. Гарион намираше този обрат на сезоните твърде странен. Струваше му се, че той нарушава всичките му представи за естествения ред на нещата в природата. Когато стигнаха предпланините над Долината на Алдур, отново беше късно лято — златно и леко прашно. Макар често да откриваха свидетелства за присъствието на патрули мурги, нямаха повече срещи с тях. След като прекосиха някаква мислена, неопределена от материални знаци линия, следите от конете на мургите въобще престанаха да се появяват.

Спускаха се край буен поток, който подскачаше над гладки, закръглени камъни, ревеше и се пенеше — беше един от няколкото, образуващи река Алдур — широка плавателна артерия, която течеше през огромната алгарска равнина и се вливаше в залива Черек на осемстотин левги северозападно от извора си.

Долината на Алдур беше разположена в прегръдката на две планински вериги, които образуваха централния хребет на континента. Той беше тучен и зелен, покрит с висока трева и осеян тук-там с огромни самотни дървета. Тук пасяха елени и диви коне, кротки като добитък. Чучулиги кръжаха или се спускаха ниско над земята, изпълвайки въздуха с песните си. Когато групата навлезе в Долината, Гарион забеляза, че птиците се събираха навсякъде, където се движеше леля Поул; по-храбрите дори кацаха на раменете й, чуруликаха и изразяваха с кръшни трели своето обожание и пожеланията си за „добре дошли“.

— Бях забравил за това — обърна се господин Улф към Гарион. — През следващите няколко дни ще бъде трудно да привлечем вниманието й.

— Така ли?

— Всяка птица в Долината ще се отбие Да я посети. Всеки път става така, когато дойдем. Пернатите полудяват, щом я видят.

Гарион си помисли, че сред объркания птичи хор, като едва загатнат шепот, до ушите му достигат чуруликащи гласове, които повтарят безконечно: „Поулгара, Поулгара, Поулгара.“

— Дали само си въобразявам, или те наистина приказват? — попита той.

— Учудвам се, че не си ги чул по-рано — отговори Улф. — Всяка птица бъбреше името й през последните десет левги.

„Погледни ме, Поулгара, погледни ме“ — сякаш изричаше една лястовичка, която започна да описва цяла серия главоломни фигури над главата й. Жената меко й се усмихна и птицата удвои усилията си.

— Никога по-рано не съм ги чувал да приказват — чудеше се Гарион.

— Те винаги разговарят с нея — обясни Улф. — Понякога бъбренето им продължава с часове. Затова понякога тя изглежда малко разсеяна. Слуша птиците. Твоята леля се разхожда сред свят, изпълнен с разговори.

— Не знаех.

— Малцина го знаят.

Жребчето, което се носеше в спокоен тръс след Гарион, докато слизаха по полегатите възвишения, полудя от радост, когато стигнаха до тучната трева на Долината. С изумителна скорост то затича сред ливадите, търкаляше се в тревата, тънките му крачета не издържаха на безкрайните разстояния. Галопираше, описвайки дълги, извити дъги сред ниските хълмчета. Съвсем съзнателно налиташе в стада от пасящи елени, плашеше ги и ги караше да побягват, а след това се втурваше след тях.

— Връщай се! — крещеше след него Гарион.

— Няма да те чуе — казваше му Хетар и се усмихваше на лудориите на малкото конче. — Най-малкото ще се преструва, че не чува. Весело му е.

„Веднага се връщай тук!“ — Гарион изпрати тази мисъл малко по-твърдо, отколкото възнамеряваше. Предните крака на жребчето се вцепениха, то се хлъзна напред и едва тогава спря. После се обърна и послушно пое в тръс към Гарион. Очите му искряха извинително.

— Лош кон! — смъмри го Гарион.

Жребчето наведе глава.

— Не му се карай — рече Улф. — Ти също си бил много, много млад.

Гарион веднага съжали за думите, които беше изрекъл, потупа кончето и му се извини:

— Всичко е наред.

Кончето го погледна с благодарност и отново заподскача из тревата, макар че оставаше наблизо.

Принцеса Се’недра наблюдаваше Гарион от доста време. Следеше го със замислен поглед и навила кичурче от бакърената си коса на показалеца си, разсеяно го хапеше с белите си зъби. Всеки път, когато се обърнеше, Гарион виждаше, че принцесата го наблюдава и гризе косата си, и по някаква неизвестна причина това го тревожеше.

— Ако беше мое, нямаше да се държа така жестоко с него — изрече принцесата обвинително.

Гарион предпочете да не й отговори.

Минаха край три разрушени древни кули. Изглежда, бяха се издигали на шестдесет стъпки, макар че времето и годините ги бяха разрушили. Последната бе почерняла като от огън.

— Тук имало ли е някаква война, дядо? — попита Гарион.

— Не — отговори Улф тъжно. — Кулите принадлежаха на моите братя. Онази ей там беше на Белсамбар, а другата до нея — на Белмакор. Те умряха преди много години.

— Не мислех, че и вълшебниците умират.

— Те се измориха… или може би изгубиха надежда. Направиха така, че да престанат да съществуват.

— Значи са се самоубили?

— Да, може и така да се каже. Ала беше малко по-сложно.

Гарион не настоя да разговарят повече по този въпрос, понеже старецът, изглежда, предпочиташе да не навлиза в подробности.

— Ами какво ще кажеш за онази — кулата, която е изгоряла? На кого беше тя?

— На Белзедар.

— Нима ти и останалите вълшебници сте я изгорили, когато е преминал на страната на Торак?

— Не, той сам я подпали. Предполагам, че по този начин искаше да ни покаже, че вече не е член на нашето братство. Белзедар открай време обича драматичните жестове.

— А къде е твоята кула?

— В сърцето на Долината.

— Ще ми я покажеш ли?

— Ако искаш.

— А леля Поул има ли своя собствена кула?

— Не. Тя остана при мен, докато порасне, после двамата заедно тръгнахме по света. Така и не намерихме време да построим кула и за нея.

Продължиха да яздят до късно следобед и спряха, за да пренощуват под огромно дърво, което самотно се издигаше в центъра на широка поляна.

Се’недра скочи от седлото си и затича към дървото. Червената й коса се носеше след нея като вихрушка.

— Колко си красиво! — възкликна тя и постави ръцете си със страхопочитание и любов върху грубата кора.

Господин Улф поклати глава.

— Дриади! Направо губят ума си, когато видят дървета.

— Не познавам какво е — рече Дурник и леко се намръщи. — Не е дъб.

— Може би е някаква южна разновидност — предположи Барак. — Аз също никога не съм виждал точно такова дърво.

— Много е старо — подхвана Се’недра и нежно долепи буза до ствола. — Говори по странен начин, но ме харесва.

— Какво е това дърво? — попита Дурник. Той все още се мръщеше. Огромното дърво беше осуетило желанието му да го постави в определен клас и категория.

— То е единствено по рода си в целия свят — каза господин Улф. — Никога не сме му давали име. Винаги си е било просто Дървото. Понякога се срещахме тук.

— Изглежда, не дава никакви плодове нито семена — отбеляза Дурник, след като разучи земята под огромните клони.

— Няма нужда от тях — отвърна Улф. — Както ти казах, то е единствено в света. Винаги си е расло тук — и винаги ще расте. Не изпитва желание да се размножава.

Дурник изглеждаше разтревожен от този факт.

— Никога не съм чувал за дърво, което няма семена.

— То е твърде особено дърво, Дурник — намеси се леля Поул. — Поникнало е в деня, когато бил създаден светът, и вероятно ще остане на това място, докато той продължава да съществува. Неговото предназначение не е да се размножава, а нещо съвсем друго.

— Какво е то тогава?

— Не знаем — отговори Улф. — Знаем само, че то е най-старото живо нещо в света. Може би това е предназначението му. Може би расте тук, за да доказва безкрайността на живота.

Се’недра беше свалила обувките си, катереше се по дебелите клони и си мърмореше и се смееше.

— Има ли случайно някаква традиция, която свързва дриадите с катеричките? — попита Силк.

Господин Улф се усмихна, после каза:

— Ако можете да се справите без нас, Гарион и аз ще ви оставим за малко.

Леля Поул го измери с въпросителен поглед.

— Време е за малко обучение, Поул — обясни той.

— Ще се справим, татко — каза тя. — Ще се върнете ли навреме за вечеря?

— Запази ни я топла. Идваш ли, Гарион?

Двамата се впуснаха в мълчалива езда през зелените поляни. Златната светлина на следобеда стопляше цялата Долина и я правеше прекрасна. Гарион беше объркан от странната промяна в настроението на господин Улф. В поведението му досега винаги бе имало някаква жилка на импровизация. Той често изживяваше дните без предварителна подготовка, в движение, разчитайки на шанса, на остроумието си, в случай на нужда и на своята мощ, за да преживее. Ала тук, в Долината, изглеждаше ведър, необезпокояван от хаотичните събития, които се случваха във външния свят.

На около две мили от Дървото се издигаше друга кула.

Беше кръгла, не много висока, изградена от груби камъни. Извитите прозорци близо до върха й бяха разположени в посоките на четирите ветрове, ала постройката, изглежда, нямаше врата.

— Нали каза, че би желал да посетиш моята кула — рече Улф и слезе от седлото. — Ето я.

— Тя не е разрушена като останалите.

— От време на време се грижа за нея. Ще се качим ли горе?

Гарион с лекота скочи от коня си и попита:

— Къде е вратата?

— Ето я. — Улф посочи един голям камък в заоблената стена.

Гарион го погледна с подозрение.

Господин Улф застана пред камъка и изрече:

— Аз съм. Отвори се.

Приливът на сила, който Гарион почувства при тези думи, беше съвсем обикновен, разкриващ нещо, правено толкова често, че вече бе престанало да бъде вълшебство. Камъкът послушно се обърна, разкривайки тесен, несиметричен вход. Улф направи знак на Гарион да го последва и прекоси мрачната стая след входа.

Кулата не беше куха, както бе предполагал Гарион, а солиден пиедестал, прорязан единствено от едно стълбище, което се извиваше спираловидно нагоре.

— Ела — каза Улф на момъка, взирайки се в протритите каменни стъпала. — Внимателно стъпвай на това — рече той и посочи едно от стъпалата, след като бяха изкачили половината от стълбата. — Клати се.

— Защо не го поправиш? — попита Гарион, като прескочи разхлабения камък.

— Все се канех да се заема с него, пък така и не го направих. Търпях го дълго-предълго време. Сега вече привикнах и изобщо не ми идва наум да го поправя.

Стаята на върха на кулата беше кръгла и претрупана с много предмети. Дебел слой прах покриваше всичко. Имаше няколко маси, покрити със свитъци и парчета пергамент, странни наглед приспособления и модели, парчета от скали и стъкло, две птичи гнезда, пръчка с особен вид, така усукана, изкривена и извита, че очите на Гарион не успяваха с точност да проследят криволиците й. Той я взе и започна да я върти, опитвайки се да проследи къде свършва.

— Какво е това, дядо?

— Една от играчките на Поулгара — разсеяно отвърна старецът, оглеждайки прашната стая.

— За какво е служела тази играчка?

— Залъгваше я да не плаче, когато беше малка. Играчката има само един край. Леля ти прекара пет години, опитвайки се да го разбере.

— Доста жестоко е да дадеш такава играчка на дете.

— Трябваше да направя нещо — отговори Улф. — Като малка тя все пищеше. Белдаран беше тихо, кротко момиченце, ала леля ти все беше недоволна.

— Коя е Белдаран?

— Близначката на леля ти. — Гласът на стареца изтъня и за минута той впери тъжен поглед през един от прозорците. Накрая въздъхна и отново се обърна към облата стая. — Май че трябва да поизчистя малко — рече той, оглеждайки прахта и боклуците.

— Позволи ми да ти помогна — предложи Гарион.

— Но много внимавай да не счупиш нещо — предупреди го старецът. — Някои от тези неща са ми отнели цели векове, докато ги направя. — Той закрачи из стаята, вземаше разни предмети и отново ги оставяше на местата им, от време на време духваше върху тях, за да поизчисти прахта. Усилията му, изглежда, не водеха доникъде.

Накрая спря и се взря в един нисък груб стол. Облегалката му бе цялата изподраскана и насечена, като от яки нокти на птица. Белгарат отново въздъхна.

— Какво ти е? — попита Гарион.

— Столът на Поледра — рече Улф. — Моята жена. Тя кацаше тук и ме наблюдаваше — понякога години наред.

— „Кацаше“ ли каза?

— Тя обичаше да приема формата на кукумявка.

— О! — Гарион никога не се бе замислял, че старецът навремето е имал жена, макар че очевидно все някога е бил женен, след като леля Поул и нейната близначка бяха негови дъщери. Ала привързаността към неговата изгубена далеч във времето съпруга към кукумявките обясняваше предпочитанието на леля Поул към формата на това пернато. Гарион съзнаваше, че двете жени, за които бе чул току-що — Поледра и Белдаран — са тясно свързани с неговото собствено родословно дърво; ала съвсем безпричинно негодуваше срещу тях. Те бяха споделили част от живота на неговата леля и на дядо му и той никога нямаше да узнае всичко за това време. Никога.

Старецът премести един пергамент и вдигна някакво устройство с особена форма, с увеличително стъкло, вградено в единия край.

— Мислех си, че съм те изгубил — заговори той на странния механизъм, докосвайки го с истинска нежност. — А ти си бил под този пергамент през цялото това време.

— Какво е това? — попита Гарион.

— Нещо, което направих, когато се опитвах да открия причината за съществуването на планините.

— Причината ли?

— Всяко нещо има причина за своето съществуваме. — Улф вдигна инструмента и отново заговори: — Гледай, всичко, което правиш, е… — Той спря и отново постави устройството на масата. — Прекалено е сложно да ти обясня. Дори самият аз вече не си спомням точно как се използва. Не съм го използвал от времето, когато Белзедар дойде в Долината. Щом той пристигна, изоставих всичките си изследвания, за да го обуча. — Белгарат се огледа сред прахта и бъркотията и каза: — Безполезно е. Бездруго ще се натрупа нова прах.

— Ти сам ли беше, преди да дойде Белзедар?

— Моят учител беше тук. Тази кула оттатък е негова. — Улф посочи през северния прозорец към висока, изящна каменна постройка, отдалечена на около миля от тях.

— Той наистина ли е тук? — попита Гарион. — Искам да кажа — не просто духът му, а самият той.

— Не. Беше тук преди да си тръгнат боговете.

— А ти винаги ли си живял тук?

— Не. Аз дойдох тук като крадец и се опитах да задигна нещо — е, предполагам, че всъщност това не е вярно. Бях някъде на твоята възраст, когато дойдох. Бях почти мъртъв.

— Как така? — сепнато запита Гарион.

— Бях измръзнал до смърт. Бях напуснал родното си село година преди това — след като умря майка ми — и първата зима прекарах при Безбожниците. Тогава те бяха много остарели.

— Какви са тези Безбожници?

— Улгоси — или по-скоро онези от тях, които взеха решение да не последват Горим до Пролгу. Те престанаха да имат деца, затова ме приеха с радост. По това време не разбирах езика им, а това, че ме глезеха, много ме изнервяше, затова през пролетта избягах. На следващата есен тъкмо се връщах при тях, ала недалеч оттук ме застигна снежна буря. Легнах да мра край кулата на моя учител — отначало въобще не знаех, че е кула. В снежната виелица, която фучеше като бясна, ми заприлича на купчина камъни. Доколкото си спомням, по това време направо съжалявах себе си.

— Мога да си го представя. — Гарион потрепера при мисълта, че може да се окаже сам, легнал да мре.

— Хленчех тихичко и тези звуци обезпокоили моя учител. Той ме пусна вътре — вероятно най-вече за да ме накара да млъкна. А аз, още щом влязох, започнах да се оглеждам какво мога да задигна.

— Ала вместо това той те направи вълшебник.

— Не. Направи ме слуга — роб. Работих за него пет години, преди дори да узная кой е той. Понякога си мислех, че го мразя, ала трябваше да правя каквото ми беше наредил — наистина не знаех защо. Последната сламка, която преля чашата на търпението ми, беше, когато ме накара да махна една голяма скала от пътя му. Напъвах се с всичка сила, ала не успях дори да я помръдна. Накрая се ядосах достатъчно силно и я преместих не с гърба, а с ума си. Той, разбира се, беше чакал тъкмо това. След този случай започнахме да се разбираме по-добре. Той промени името ми от Гарат на Белгарат и ме направи свой чирак.

— И свой ученик?

— Това отне повече време. Трябваше да науча много неща. По времето, когато ме нарече свой ученик, аз вече търсех причината, поради която някои звезди падат от небето, а той работеше върху един кръгъл сив камък, който беше намерил на речния бряг.

— Откри ли някога причината, искам да кажа — онази, която кара звездите да падат?

— Да. Тя не е чак толкова сложна. Свързана е с равновесието. Светът има нужда от определено тегло, което поддържа въртенето му. Когато то започва да се забавя, някои близки звезди падат и така компенсират разликата в теглото.

— Никога не бях си помислял за това.

— Нито пък аз — от доста дълго време.

— Ами камъкът, за който спомена? Той ли беше…

— Да, той беше Кълбото — потвърди Улф. — Просто обикновена скала, преди да я докосне моят учител. Както и да е, научих тайната на Волята и Думата — която в крайна сметка не е чак толкова голяма тайна. Тя съществува във всеки един от нас — ала вече ти говорих за това, нали?

— Да, така мисля.

— Вероятно е така. Имам склонност да се повтарям.

Старецът вдигна свитък пергаменти, погледна го, след това отново го остави.

— Толкова много неща съм започнал и не съм завършил — въздъхна той.

— Дядо?

— Да, Гарион?

— Ами — тази наша способност — какви неща можеш да извършиш в действителност с нея?

— Зависи от ума ти, Гарион. Сложността на дарбата зависи от сложността на ума, който я използва. Очевидно е, че силата, заложена в нас, не би могла да извърши нещо, което умът не може да си представи. Това беше и предназначението на нашите изследвания — да разширим умствените си възможности, за да използваме своята мощ докрай.

— Ала умът на всеки човек е различен.

— Да.

— Нима това не означава, че… нещото у нас — момъкът избягваше да използва думата „сила“, — че нещото у нас е различно? Искам да кажа — понякога ти извършваш едни неща, а друг път караш леля Поул да ги прави.

Улф кимна.

— Да, силата е различна във всеки един от нас. Има определени неща, които всички можем да правим. Например умеем да пренасяме разни неща.

— Леля Поул го нарича „транс…“ — Гарион се поколеба. Не можеше да си спомни думата.

— Транслокация — помогна му Улф. — Преместване на нещо от едно място на друго. Това е най-простото нещо — обикновено с него се започва — и то вдига страшен шум.

— Тя ми каза същото. — Гарион си припомни роба, който беше измъкнал от реката в Стис Тор.

— Поулгара е в състояние да прави неща, които аз не мога — продължи Улф. — Не защото е по-силна от мене, а защото нейният начин на мислене е различен от моя. Все още не сме сигурни какво можеш да правиш ти, защото не знаем как действа умът ти. Изглежда, че някои неща, които аз дори не бих и опитал да сторя, на теб се удават с лекота. Може би това е така, защото ти не осъзнаваш колко са трудни.

— Не разбирам напълно какво искаш да кажеш.

Старецът го погледна.

— Може би наистина все още не разбираш. Помниш ли лудия монах, който се опита да те нападне в онова селце в северна Толнедра, тъкмо когато бяхме прекосили Арендия?

Гарион кимна.

— Ти излекува неговата лудост. Това не звучи особено впечатляващо, докато не осъзнаеш, че в момента, когато го изцели, ти трябваше да разбереш в пълна степен природата на неговото заболяване. Това е нещо извънредно трудно, а ти го направи, без дори да помислиш за него. А след това, разбира се, идва и случаят с жребчето.

Гарион погледна през прозореца към малкото конче, което тичаше с буйни подскоци по поляната около кулата.

— Жребчето беше мъртво, но ти го накара да започне да диша. За да го направиш, ти трябва да разбираш какво означава смъртта.

— Беше просто стена — обясни Гарион. — Всичко, което направих, беше да протегна ръка през нея.

— Смятам, че има и нещо повече. Онова, което, изглежда, си способен да правиш, е следното: ти си представяш изключително трудни идеи посредством много прости образи. Това е рядка дарба, ала тя крие известни опасности, които би трябвало да осъзнаеш.

— Опасности ли? Какви например?

— Не опростявай прекомерно нещата. Например, ако човек е мъртъв, то за това има някаква убедителна причина — да речем сабя, забита в сърцето му. Ако го възвърнеш обратно към живота, той тъй или иначе незабавно отново ще умре. Както вече казах, не бива да правиш нещо просто защото си в състояние да го направиш.

— Струва ми се, че всичко това ще ми отнеме извънредно много време, дядо — въздъхна Гарион. — Трябва да се науча как да се контролирам; трябва да се науча какво не мога да правя, за да не се самоубия, опитвайки се да извърша нещо невъзможно; трябва да се науча какво съм в състояние да правя и какво би трябвало да правя. Ще ми се да нямах тази дарба.

— Понякога всички ние го искаме — каза старецът. — Ала това не зависи от нас. Не винаги съм харесвал нещата, които е трябвало да извърша. Същото се отнася и за леля ти Поул. Ала делата, които извършваме, са по-важни от това, които сме ние, така че правим онова, което се очаква от нас — независимо дали ни харесва, или не.

— Ами ако просто кажа: „Не, няма да го направя“?

— Предполагам, че би могъл, но няма да постъпиш така, нали?

Гарион отново въздъхна и отговори:

— Не. Предполагам, че няма.

Старият вълшебник го прегърна през раменете.

— Мислех си, че ще възприемеш нещата точно по този начин, Белгарион. Ти си свързан с тази сила — както и всички ние.

Странното вълнение, което винаги изпитваше при звученето на другото му, тайно име, накара младежа да потръпне.

— Защо всички упорито ме наричате така? — попита той.

— Белгарион ли? — меко изрече Улф. — Помисли си, момче. Помисли си какво означава това. През всичките тези години аз не разговарях с тебе и не ти разказвах разни занимателни приказчици само защото ми правеше удоволствие да слушам собствения си глас.

Гарион внимателно премисли тези думи.

— Ти си се наричал Гарат — разсъждаваше замислено той. — Ала бог Алдур е променил името ти на Белгарат. Зедар отначало си е бил Зедар, после Белзедар и накрая отново се е върнал към първото си име Зедар.

— В племето, където съм се родил, Поулгара щеше да се нарича само Гара. Поул е същото както Бел. Единствената разлика е, че тя е жена. Името й произхожда от моето, защото е моя дъщеря. Твоето име също произхожда от моето.

— Гарион — Гарат — изрече момчето. — Белгарат — Белгарион. Приличат си, нали?

— Естествено — отговори старецът. — Радвам се, че го забеляза.

Гарион се засмя. След това му хрумна една мисъл.

— Но аз все още не съм Белгарион, нали?

— Не съвсем. Предстои ти да извървиш още много път.

— Предполагам, че в такъв случай е най-добре вече да тръгвам — изрече момъкът и в гласа му се промъкна печална нотка. — Бездруго тъй или иначе нямам избор.

— Някак си знаех, че в крайна сметка ще поемеш по правилния път — каза господин Улф.

— Не ти ли се прищява понякога да си бъда отново Гарион, а ти — онзи стар разказвач на интересни истории, който посещава фермата на Фалдор? И леля Поул да приготвя вечерята в кухнята, а ние двамата да се крием под някоя копа сено с бутилка, която съм откраднал за тебе? — Носталгията на Гарион бликаше направо от сърцето му.

— Понякога, Гарион, понякога — призна Улф. Очите му гледаха някъде далеч-далеч.

— Ние никога няма да можем да се върнем там, нали?

— Не и по същия начин.

— Аз ще бъда Белгарион, а ти — Белгарат. Вече дори няма да бъдем същите хора.

— Всичко се променя, Гарион.

— Покажи ми онази скала — рече изведнъж Гарион.

— Коя скала?

— Онази, която Алдур те е накарал да преместиш — в деня, когато за пръв път си открил силата.

— О! — възкликна Белгарат. — Онази скала. Ето я там, бялата. Същата, върху която жребчето си подостря копитцата.

— Много е голяма!

— Радвам се, че оценяваш този факт по достойнство — скромно отговори Белгарат. — Самият аз си помислих същото.

— Мислиш ли, че аз бих могъл да я преместя?

— Никога няма да узнаеш, докато не опиташ, Гарион — каза Белгарат.

ГЛАВА 11

Когато се събуди на следващата сутрин, Гарион веднага разбра, че не е сам.

„Къде беше изчезнал?“ — попита беззвучно той. „Наблюдавах — отговори другото съзнание в ума му. — Виждам, че най-накрая си поел по верния път.“

„Имах ли някакъв друг избор?“

„Никакъв. Сега по-добре стани. Идва Алдур“

Гарион бързо се измъкна от одеялата.

„Тук ли? Сигурен ли си?“

Гласът в ума му не отговори.

Гарион си облече чиста туника и панталони и грижливо изчисти ботушите си. След това излезе от палатката и поговори със Силк и Дурник.

Слънцето току-що се показваше над високите планини на изток и линията между светлината и сянката се движеше с величествена сериозност над окъпаната в роса трева на Долината. Леля Поул и Белгарат стояха до малкия огън, където някаква тенджера тъкмо започваше да завира, и тихо разговаряха. Гарион се присъедини към тях.

— Станал си рано — рече леля Поул, протегна ръка и приглади косата му.

— Бях буден — отвърна той и се огледа. Питаше се от коя ли посока ще пристигне Алдур.

— Дядо ти ми разказа, че вчера сте водили дълъг разговор.

Гарион кимна.

— Сега разбирам някои неща по-добре. Съжалявам, че съм бил така труден за понасяне.

Тя го привлече към себе си и го прегърна.

— Всичко е наред, скъпи. Просто трябваше да вземеш няколко трудни решения.

— Значи не ми се сърдиш?

— Разбира се, че не, скъпи.

Другите започнаха да стават, излизаха от палатките си, прозяваха се и изглеждаха съвсем смачкани.

— Какво ще правим днес? — попита Силк, приближи се до огъня и разтри очи, за да прогони съня.

— Ще чакаме — отвърна Белгарат. — Моят учител каза, че ще се срещне с нас тук.

— Любопитен съм да го видя. Никога не съм се срещал с бог.

— Струва ми се, че любопитството ти скоро ще бъде задоволено, принц Келдар — обърна се към него Мандорален. — Погледни.

През поляната към огромното дърво, под което бяха опънали палатките си, се приближаваше фигура в синя дреха. Обкръжаваше я мек ореол от синя светлина. Фигурата излъчваше внушително чувство за повелително присъствие и незабавно се разбираше, че онова, което идва при тях, не е човек. Гарион не беше подготвен за влиянието на това присъствие. Срещата му с духа на Иса в тронната зала на кралица Салмисра беше забулена в мъгла заради ефекта на наркотичните вещества, с които го бяха упоили, по подобен начин половината от съзнанието му бе изпаднало в състояние на сън, когато се изправи лице срещу лице с Мара сред развалините на Мар Амон. Ала сега, буден, напълно в съзнание, с първите утринни зари, Гарион изведнъж се озова в присъствието на бог.

Лицето на Алдур излъчваше доброта и всеобхватна мъдрост. Дългата му коса и брадата бяха побелели — Гарион почувства, че той самият е избрал да бъдат такива, а не възрастта е причината за снежнобелия им цвят. Лицето на бога му беше някак много познато. То приличаше по удивителен начин на това на Белгарат, ала Гарион веднага прозря с внезапен, странен обрат в първоначалната си представа, че всъщност Белгарат прилича на Алдур — сякаш вековете, през които бяха общували, бяха отпечатали чертите на Алдур върху лицето на стареца. Естествено имаше и разлики. Познатата пакостлива дяволитост на Белгарат определено я нямаше в спокойното лице на Алдур. Това качество принадлежеше само на Белгарат и може би беше последната останала черта от лицето на крадливото момче, което Алдур беше допуснал в своята кула в един снеговит ден преди седем хиляди години.

— Учителю — изрече Белгарат и почтително се поклони пред приближаващия се Алдур.

— Здравей, Белгарат — отвърна на поздрава му богът. Гласът му беше много тих. — Не съм те виждал от доста време. Годините не са ти се отразили.

Белгарат леко присви рамене.

— Понякога почват да ми тежат, учителю. Нося на гърба си безчет години.

Алдур, се усмихна и се обърна към леля Поул.

— Моя любима дъще — изрече с любов той, протегна ръка и докосна белия кичур над челото й. — Ти си прекрасна както винаги.

— А ти си все така добър, учителю — отговори тя с усмивка, леко накланяйки глава.

Тримата се сляха в някаква наситена, дълбоко лична връзка — свързване на умовете, ознаменуващо срещата им. Гарион долавяше границите на приятелството им със собствения си ум и изпитваше някакъв копнеж и тъга, че е изключен от него — макар и веднага да осъзна, че тримата нямаха намерение да го изключват. Те просто отново се наслаждаваха на приятелството си, което беше просъществувало хиляди години — изграждано в безкрайна поредица от споделени преживявания, която се простираше далеч в древността.

След това Алдур се обърна да погледне останалите.

— Значи накрая дойдохте всички заедно, както е предсказано още в началото на дните. Вие сте инструментите на съдбата и моята благословия ще съпровожда всеки един от вас, докато се приближавате към онзи ужасен ден, когато вселената отново ще стане единно и неделимо цяло.

Лицата на другарите на Гарион бяха изпълнени със страхопочитание, но и изглеждаха озадачени от загадъчната благословия на Алдур. Ала всеки един се поклони пред бога с дълбоко уважение и смирение.

В този момент Се’недра излезе от палатката, която споделяше с леля Поул. Дребничкото момиче се протегна с огромно удоволствие и прокара пръсти през буйната си дълга грива. Беше облечена в туника, каквито носеха дриадите, а на нозете си носеше сандали.

— Се’недра — извика я леля Поул. — Ела тук.

— Да, лейди Поулгара — послушно отвърна малката принцеса и се приближи към огъня. Краката й като че едва докосваха земята. След това видя Алдур и очите й се разшириха.

— Това е нашият учител, Се’недра — каза й леля Поул. — Той искаше да се срещне с тебе.

Принцесата объркано се взря в бляскавата фигура на бога. Нищо в живота й досега не я бе подготвило за такава среща. Тя спусна клепачи, след това срамежливо вдигна поглед и мъничкото й лице хитро и почти светкавично придоби възможно най-трогателно изражение.

Алдур меко се засмя.

— Тя е като цвете, което очарова, без да го съзнава. — Очите му се взряха дълбоко в очите на принцесата. — Ала в нея има и твърдост на стомана. Достойна е за своята задача. Давам ти благословията си, дете мое.

Се’недра отговори с инстинктивен реверанс, изпълнен с грация. Гарион за пръв път я видя да се покланя пред някого.

Алдур се обърна и насочи вниманието си изцяло към Гарион. Кратка, неизразима с думи размяна на поздрави премина между бога и съзнанието, което споделяше мислите на Гарион. Тази моментна среща излъчваше чувство на взаимно уважение и обща отговорност. След това Гарион почувства гигантското докосване на ума на Алдур върху своя собствен и осъзна, че богът е видял и разбрал всяка негова мисъл и чувство.

— Здравей, Белгарион — тържествено изрече Алдур.

— Учителю — отговори Гарион и падна на едно коляно, без всъщност да знае защо го прави.

— Всички очаквахме твоята поява от началото на времето. Ти си корабът, събрал всички наши надежди. — Алдур вдигна ръка. — Давам ти благословията си, Белгарион. Много съм доволен от тебе.

Цялото същество на Гарион беше пропито от любов и благодарност и топлината от благословията на Алдур изпълни сърцето му.

— Скъпа Поулгара — обърна се Алдур към леля Поул. — Твоята дарба е безценна за нас. Белгарион най-сетне се появи и светът трепери при неговото пристигане.

Леля Поул отново се поклони.

— Нека сега се разделим — каза Алдур на Белгарат и леля Поул. — Добре сте се справили с изпълнението на първата част от задачата си. Сега трябва да ви дам наставленията, които ви обещах, когато за пръв път ви насочих по този труден път. Онова, което преди време беше забулено в мъгла, днес става по-ясно и ние виждаме какво се простира пред нас. Нека сега погледнем към този ден, който от толкова време очакваме, и да се подготвим за него.

Тримата се отдалечиха от огъня и на Гарион се стори, че докато вървят, бляскавият ореол, който обкръжаваше Алдур, сега приема в сиянието си и леля Поул, и дядо му. Някакво движение или звук отклони за миг погледа му и когато момъкът отново погледна след тримата, те бяха изчезнали.

— О, Белар! — въздъхна дълбоко Барак. — Това си заслужаваше да се види!

— Смятам, че на нас, измежду всички други хора, беше оказана извънредна чест — каза Мандорален.

Всички бяха поразени от чудото, на което току-що бяха станали свидетели.

— Хайде — сепна ги гласът на Се’недра. — Какво стърчите с отворени усти! Махнете се от огъня.

— Какво ще правиш? — попита я Гарион.

— Лейди Поулгара ще е заета — изрече дребното момиче високомерно. — Затова аз ще приготвя закуската. — И се приближи към огъня с убедителна деловитост.

Беконът не беше съвсем непоносимо прегорял, ала опитите на Се’недра да препече филиите хляб върху пламъците се оказаха пълен провал, а овесената й каша беше цялата на бучки, твърди като спечени буци пръст в изгоряло от слънцето поле. Гарион и останалите обаче изядоха всичко, каквото им предложи, без никакъв коментар, благоразумно избягвайки погледите, които принцесата им отправяше, сякаш ги предизвикваше да изрекат, ако посмеят, дори една-единствена критична дума.

— Чудя се колко ли време ще се забавят — рече Силк след като приключиха със закуската.

— Според мен боговете имат слаба представа за времето — мъдро заяви Барак и приглади брадата си. — Очаквам да се върнат най-рано привечер.

— Значи ще имам време да огледам конете — реши Хетар. — Да ги почистя от репеи и да прегледам копитата им — просто за всеки случай.

— Аз ще ти помогна — предложи Дурник и стана.

— Острието на меча ми се е понащърбило — спомни си Барак, измъкна от пояса си парче шуплест камък, извади и меча си и почна да го точи.

Мандорален отиде до палатката си и изнесе доспехите си. Подреди ги на земята и започна внимателно да ги оглежда — търсеше вдлъбнатинки и петънца от ръжда.

Изпълнен с надежда, Силк разклати в шепа чифт зарове и погледна умолително Барак.

— Ако нямаш нищо напротив, смятам, че бих се радвал на компанията на парите си още известно време — отклони поканата му гигантът.

— Цялото това място буквално вони на домашно огнище — оплака се Силк. После въздъхна, прибра заровете и отиде да си вземе игла и конец. Беше съдрал туниката си на някакъв храст.

Се’недра пак се беше покатерила на огромното дърво и подскачаше сред клоните — според Гарион поемаше неимоверни рискове, мятайки се от клон на клон с котешко безгрижие. След като я погледа няколко секунди, той изведнъж изпадна в унес, припомняйки си внушаващата страхопочитание среща тази сутрин. Вече беше срещал боговете Иса и Мара, ала в Алдур беше открил нещо неповторимо. Привързаността, която Белгарат и леля Поул демонстрираха така явно към този бог, който винаги беше оставал откъснат от хората, говореше убедително на Гарион. Религиозните обичаи в Сендария, където беше възпитан, по-скоро приемаха този бог, отколкото го изключваха добрият сендар беше безпристрастен спрямо боговете и оказваше еднаква почит на всеки един от тях — дори на Торак. Ала сега Гарион почувства особена близост и почит към Алдур и тази промяна в теологическото му мислене определено изискваше размисъл.

Една вейка го удари по главата и той сепнато вдигна поглед.

Се’недра стоеше на един клон точно над главата му и се подсмихваше дяволито.

— Момче — изрече тя с най-пренебрежителния и обиден тон, на който беше способна. — Мръсните съдове от закуската ще изстинат. После трудно ще изчистиш мазнината, ако я оставиш да се стегне.

— Не съм ти прислужник — отвърна той.

— Измий съдовете, Гарион — заповяда му тя, гризвайки крайчеца на един свой кичур коса.

— Измий си ги сама.

Тя го измери с гневен поглед и свирепо захапа безобидния кичур.

— Защо непрекъснато си дъвчеш косата? — сприхаво попита той.

— Какви ги говориш? — поинтересува се принцесата и измъкна кичура от зъбите си.

— Всеки път, когато те погледна, си завряла коса в устата си.

— Не е вярно! — отвърна възмутено тя. — Ще измиеш ли съдовете?

— Не. — Той я погледна с премрежени очи. Късата й туника разкриваше прекалено много от краката й. — Защо не отидеш да си наметнеш някоя дрешка? — предложи Гарион. — Може да не ни харесва непрекъснато да се разхождаш полугола.

И свадата се почна. Накрая Гарион се отказа от желанието си последната дума да е негова и отвратен напусна полесражението.

— Гарион! — изпищя след него тя. — Само да си посмял да се махнеш и да ме оставиш с всички тези мръсни съдове!

Той не й обърна никакво внимание и продължи да върви.

След няколко крачки почувства познатото докосване на влажна муцуна по лакътя си и разсеяно почеса ушите на жребчето. То потрепера от удоволствие и с любов се отърка о него. След това, неспособно да се сдържа повече, се спусна в галоп по поляната, за да досажда на цяло семейство зайци, които кротко си хрупаха трева. Гарион се усмихна. Утринта беше прекалено хубава, за да позволява на някаква си разправия с принцесата да я помрачи.

Струваше му се, че в Долината има нещо особено. Светът около нея изстиваше с приближаването на зимата, връхлитаха го бури и опасности, ала тук като че ръката на Алдур беше протегната и ги закриляше, изпълвайки цялата страна с топлина, мир и някакво вечно, магическо спокойствие. В този повратен момент от своя живот Гарион имаше нужда от колкото се може повече топлина и спокойствие. Имаше неща, които трябваше да усвои, и му трябваше време — поне малко време, поне няколко дни без опасности и бури.

Беше изминал почти наполовина разстоянието до кулата на Белгарат и чак тогава осъзна, че върви към нея. Високата трева беше обсипана с роса и скоро ботушите му подгизнаха, но дори и това не помрачи красотата на деня.

Момъкът заобиколи кулата няколко пъти. Макар че с лекота откри камъка, който служеше вместо врата, реши да не го отваря. Не би било възпитано да влезе без покана в кулата на стареца, при това не беше сигурен, че вратата ще се подчини на друг глас, различен от този на Белгарат.

При последната мисъл Гарион рязко спря и започна да си припомня всички подробности — опитваше се да открие момента, когато бе престанал да мисли за дядо си като за господин Улф, а бе приел факта, че старецът е Белгарат. Тази промяна му изглеждаше важна — някаква повратна точка в живота му.

Все още дълбоко замислен, момъкът се обърна и тръгна през поляната към голямата бяла скала, която дядо му му беше показал от прозореца на кулата. Разсеяно постави ръката си върху нея и я блъсна. Скалата не помръдна.

Гарион натисна с двете ръце, ала скалата остана неподвижна. Той отстъпи назад и я огледа. В действителност не беше чак толкова огромна. Кръгла, бяла и на височина не достигаше повече от кръста му — със сигурност тежеше, да, ала не би трябвало да е така неумолимо неподатлива. Младежът се наведе да огледа основата й и разбра — отдолу скалата беше плоска. Нямаше да успее да я претърколи. Единственият начин да я премести беше да я повдигне от единия край и да я преобърне. Той я заобиколи и я огледа от всеки възможен ъгъл. Реши, че в крайна сметка би могъл да я премести. Ако напрегнеше всичките си сили — до последната капчица, — може би щеше да я повдигне. Седна на тревата и загледа скалата. И както му беше навик, заговори на глас, опитвайки се да очертае какво му предстои да направи.

— Първото нещо е да опитам да я преместя — заключи той. — Това наистина не изглежда невъзможно. След това, ако нищо не излезе, ще се опитам и по другия начин.

Изправи се, приближи решително до скалата, пъхна пръсти под ръба й и се опита да я повдигне. Не успя.

— Трябва да се напъна малко повече — рече си момъкът, разкрачи се и опита пак. Жилите по врата му се издуха. Искаше да отмести упоритата скала. Не да я преобърне — беше се отказал от това още в първия миг, но просто да я помръдне, да й докаже, че съществува. Не стана. И макар че почвата не беше особено мека, стъпалата му потънаха в нея около един пръст, докато се бореше с тежката скала.

Зави му се свят, пред очите му се завъртяха малки точици. Той пусна скалата и се сгромоляса върху нея. Дишаше задъхано.

— Добре — рече Гарион след малко. — Вече знаем, че по този начин няма да стане. — Отстъпи назад и седна на тревата.

Досега всеки път, когато бе постигал нещо със силата на ума си, го бе правил импулсивно. Никога не бе сядал да го обмисли и да го разбере. Почти веднага откри, че сега е съвсем различно. Целият свят внезапно се изпълни с предмети, които отвличаха вниманието му. Пееха птици. Лек ветрец докосваше лицето му. Една мравка пропълзя по ръката му. Всеки път, когато се опиташе да съсредоточи волята си, нещо го разсейваше.

Знаеше, че при такива случаи бе изпитвал особено напрежение в тила и в челото. Затвори очи и това, изглежда, помогна. Необходимото състояние щеше да настъпи. Идваше бавно, ала момъкът усещаше как волята започва да обзема цялото му същество. Той си спомни за амулета, бръкна под туниката си и постави белега на дланта си върху него. Мощта, усилена от това докосване, се увеличи до неимоверен рев. Без да отваря очи, Гарион се изправи. После вдигна клепачите си и впи съсредоточен поглед в упоритата бяла скала.

— Премести се! — измърмори той. Продължи да държи дясната си ръка върху амулета, а лявата протегна напред, с дланта нагоре.

— Сега! — остро изрече Гарион и бавно започна да повдига лявата си ръка, като че отместваше голяма тежест. Силата в него избухна в могъщ прилив, гърмящият звук в главата му стана оглушителен.

Скалата бавно се повдигна от тревата. Десетки червеи и личинки, прекарали целия си живот в сигурната, уютна тъмнина под камъка, започнаха да се гърчат под ярките слънчеви лъчи. Скалата продължаваше да се повдига, подчинявайки се на неумолимо устремената нагоре ръка на Гарион. За секунда тя се заклатушка на ръба си, после бавно се претърколи.

Изтощението, което бе почувствал след опита да премести скалата с ръце, беше нищо в сравнение с всепроникващата умора, притиснала го сега. Той се подпря с лакти на тревата и отпусна глава върху ръцете си.

След миг-два започна да осъзнава значението на този особен факт — стоеше изправен, ала ръцете му удобно лежаха върху тревата, която растеше на нивото на очите му. Огледа се объркано. Беше преместил скалата — беше я преобърнал. Поне това беше очевидно, тъй като сега огромният камък лежеше върху заобления си връх, а долната му влажна страна бе обърната към небето. Но се беше случило и нещо друго. Макар че не бе докосвал скалата, той през цялото време бе чувствал тежестта й. Само че силата, която беше насочил към нея, не беше подействала единствено на скалата.

Гарион с изумление откри, че е потънал до мишници в коравата почва на поляната.

— Ами сега какво да правя? — запита се безпомощно той.

Потрепера при мисълта, че ще трябва още веднъж да съсредоточава волята си, за да се измъкне от земята. Беше прекалено изтощен дори да мисли за това. Направи опит да се раздвижи, та дано лека-полека се измъкне на свобода, но въобще не успя да помръдне.

— Виж какво направи — обвини скалата той.

Хрумна му спасителна мисъл.

„Тук ли си?“ — попита той чуждия ум, който досега, както изглежда, винаги го съпровождаше. Тишината в съзнанието му беше безкрайно дълбока.

— Помощ! — изкрещя момъкът.

Една птица, привлечена от червеите и бръмбарчетата, живели досега под скалата, го погледна под око и продължи закуската си.

Гарион чу зад себе си леки стъпки и изпъна врат, за да види кой иде. Жребчето се взираше в него с почуда. После колебливо протегна муцунката си и докосна лицето му.

— Ти ли си? — каза Гарион. Изпитваше облекчение, че поне не е сам. После му хрумна нещо. — Трябва да намериш Хетар — каза той на жребчето.

То подскочи и отново докосна лицето му с муцуна.

— Престани! — заповяда му Гарион. — Това е сериозно. — Той предпазливо опита да проникне с ума си в мислите на жребчето. Направи десетки опити по най-различен начин и накрая попадна на правилната комбинация съвсем случайно. Умът на кончето бягаше ту тук, ту там, без да следва някакъв модел, без да има цел. Умът му беше бебешки, в него нямаше мисли, имаше само впечатления, получени от сетивата. Гарион улови колебливи представи за зелена трева, препускане, облаци в небето и топло мляко. Освен това откри в мъничкия ум учудване и трайна любов към себе си. Бавно и мъчително Гарион започна да създава образа на Хетар в разхвърляните мисли на кончето. Стори му се, че измина цяла вечност.

— Хетар — повтаряше Гарион отново и отново. — Върви да доведеш Хетар. Кажи му, че съм изпаднал в беда.

Жребчето заподскача наоколо, после се върна и притисна меката си муцунка в ухото на Гарион.

— Моля те, внимавай! — извика Гарион. — Моля те!

Най-накрая, след като според Гарион бяха изтекли часове, кончето, изглежда, разбра. Отстъпи няколко крачки, после отново се върна, за да докосне Гарион с муцунката си.

— Иди да доведеш Хетар! — заповяда му Гарион, подчертавайки всяка дума.

Жребчето удари земята с копитце, обърна се и изчезна в галоп в погрешна посока. Гарион започна да ругае. Почти година бе минала, откакто се беше запознал с Барак и бе усвоил някои от по-цветистите му изрази. Сега ги повтори пет-шест пъти и като му омръзнаха, започна да импровизира.

Колеблива мисъл долетя до него от жребчето. То сега гонеше пеперуди. Гарион задумка по земята с юмруци. Искаше му се да вие от безсилие.

Хетар и Силк дойдоха след жребчето чак следобед.

— Как успя да направиш това? — попита Силк, изпълнен с любопитство.

— Не ме питай — измърмори Гарион. Изпитваше нещо средно между облекчение и пълно объркване.

— Той вероятно може да прави много неща, каквито ние не умеем — отбеляза Хетар, скочи от коня си и отвърза лопатата на Дурник от седлото. — Единственото, което не мога да разбера, е защо е пожелал да го направи.

— Сигурен съм, че е имал сериозна причина — увери го Силк.

— Мислиш ли, че трябва да го попитаме?

— Сигурно е много сложно — отговори му Силк. — Убеден съм, че прости хора като теб и мен не биха могли да го разберат.

— Дали е приключил с онова, което е вършил? Как мислиш?

— Това бихме могли да го попитаме.

— Не ми се ще да го тревожа — вметна Хетар. — Може би работата му е много важна.

— Сигурно — съгласи се Силк.

— Ще ме измъкнете ли оттук? Моля ви се — почти изхлипа Гарион.

— Сигурен ли си, че си приключил? — учтиво се поинтересува Силк. — Можем да почакаме, ако има да довършваш нещо.

— Моля ви — измънка Гарион почти през сълзи.

ГЛАВА 12

— Защо се опита да я повдигнеш? — попита го Белгарат на следващата сутрин.

— Реших, че това е най-лесният начин да я преобърна — отвърна Гарион. — Исках да я хвана отдолу и после по някакъв начин да я търкулна.

— Ами защо просто не я блъсна близо до върха, та да се претърколи?

— Не се сетих.

— Ами не помисли ли, че меката земя не може да издържи такова налягане? — попита леля Поул.

— Сега вече знам — отговори младежът. — Но нима ако го блъсках, нямаше да бъда оттласнат назад?

— Трябва да се стегнеш — обясни Белгарат. — Това е част от целия трик. За да се задържиш неподвижен, ти е необходима толкова воля, колкото да избуташ предмета, който искаш да преместиш. В противен случай всичко, което ще постигнеш, е, че ще се заровиш до гуша в пръстта.

— Не знаех — призна Гарион. — За пръв път опитвам да извърша нещо, когато не се налага да действам при критични обстоятелства… Ще престанеш ли? — обърна се сърдито той към Се’недра, която буквално се търкаляше по земята, обзета от бурни пристъпи смях.

Тя се разсмя още по-силно.

— Смятам, че трябва да му обясниш някои неща, татко — намеси се леля Поул. — Той, изглежда, няма дори най-бегла представа за начина, по който силите реагират една спрямо друга. — Тя критично огледа Гарион и каза: — Истински късмет е, че не си решил да хвърлиш скалата. Можеше да излетиш и да се приземиш някъде в центъра на Марагор.

— Ама наистина не е чак толкова смешно — заяви Гарион на всички. — Не е така лесно, колкото изглежда, да знаете. — Осъзна, че се държи като глупак, и се обърка, но и малко се обиди от весело им настроение.

— Ела с мен, момче — изрече Белгарат твърдо. — Струва ми се, че трябва да започнем от самото начало.

— Аз не съм виновен, че не знаех — възрази Гарион. — Трябваше да ми кажеш.

— Въобще не си помислих, че възнамеряваш да започнеш с експериментите си толкова скоро — отговори старецът. — Повечето от нас проявяват достатъчно здрав разум и очакват напътствия, преди да се захванат да променят местната география.

— Е, поне успях да я преместя — рече Гарион, сякаш се отбраняваше от бъдещи обвинения, и последва стареца към кулата.

— Прекрасно. А върна ли я на мястото й?

— Защо? Има ли някакво значение?

— Тук, в Долината, не разместваме нещата. Всичко, което се намира на определено място, има причина да бъде точно на него и не бива да бъде премествано.

— Не знаех — извини се Гарион.

— Сега вече знаеш. Хайде да отидем и да върнем скалата на мястото й.

— Дядо? Докато местех скалата, ми се струваше, че черпя сили от всичко, което ме обкръжава. Силата просто се вливаше у мен отвсякъде. Това означава ли нещо?

— Винаги се получава така — обясни Белгарат. — Когато правим нещо, черпим сила за извършването му от средата, която ни обкръжава. Когато си изгорил Чамдар например, ти си поел топлината от всичко, което те е заобикаляло — от въздуха, от земята, от всички хора, които са били наблизо. Извлякъл си по мъничко топлина от всичко, за да запалиш този огън. Когато си преобърнал скалата, си почерпил сили, за да преодолееш тежестта й, от всичко наоколо.

— Аз си мислех, че цялата сила идва отвътре.

— Така е само когато създаваш — отговори старецът. — Тази сила трябва да произлиза от самите нас. За всичко останало ние я вземаме отвън. Приемаме по мъничко мощ оттук-оттам и после я освобождаваме на определено място. Никой не е достатъчно могъщ да носи сила, която е необходима и за най-простото нещо.

— Значи тъкмо това става, когато някой се опита да унищожи нещо — подхвана Гарион, осланяйки се на интуицията си. — Събира цялата сила, но после не е в състояние да я освободи и просто… — Той разпери ръце.

Белгарат го измери с внимателен поглед.

— Имаш особен ум, момче. Трудните неща разбираш с лекота, ала, изглежда, не можеш да схващаш простите. Ето я скалата — старецът поклати глава. — Не бива така. Постави я където й е мястото и този път опитай да не вдигаш толкова много шум. Врявата, която вдигна вчера, отекна из цялата Долина.

— Какво да направя? — попита Гарион.

— Събери сила в себе си — каза Белгарат. — Поеми я от всичко около тебе.

Гарион опита да го стори.

— Не от мен! — разпалено възкликна старецът.

Гарион изключи дядо си от своето поле на действие и започна да поема мощ. След миг-два започна да чувства цялото си тяло изтръпнало, а косата — настръхнала.

— А сега какво? — попита той и стисна зъби, за да задържи силата у себе си.

— Окажи мислен натиск зад себе си и същевременно блъскай скалата.

— Къде да отправя натиска зад себе си?

— Към всичко — и не забравяй да блъскаш скалата. Това трябва да се извърши едновременно.

— Няма ли да се окажа… притиснат между двете сили?

— Напрегни се.

— Трябва да побързаме, дядо — рече Гарион. — Чувствам се така, сякаш ще избухна всеки момент.

— Задръж. Сега съсредоточи волята си върху скалата и произнеси думата.

Гарион протегна ръце пред себе си и заповяда:

— Блъсни се!

Почувства прилива на сила и ревящия звук.

Че се звучно „туп“; скалата се люшна, преобърна се и падна на старото си място. Гарион изведнъж почувства, че цялото тяло го боли като натъртено, и падна на колене от изтощение.

— „Блъсни се“ ли? — изрече Белгарат невярващо.

— Нали ми каза да я блъсна!

— Казах ти да блъскаш, а не да произнесеш думата „блъсни“.

— Но работата е свършена. Какво значение има коя дума съм използвал?

— Просто въпрос на стил — каза старецът огорчено. — „Блъсни се“ ми звучи някак… бебешки.

Гарион се засмя.

— В крайна сметка, Гарион, ние до известна степен трябва да запазим и достойнството си — каза старецът възмутено. — Ако тръгнем да приказваме „Блъсни се!“ или „Цопни!“, или други подобни фрази, никой няма да ни приема на сериозно.

Гарион искаше да престане да се смее, ала просто не можеше. Белгарат му обърна гръб и се отдалечи, мърморейки си под нос.

Когато се върнаха при останалите, видяха, че палатките са прибрани, а товарът — вече разпределен по конете.

— Няма смисъл да стоим повече тук — каза леля Поул. — Другите ни чакат. Успя ли да го накараш да разбере нещо, татко?

Белгарат само изсумтя.

— Разбирам, че нещата не са потръгнали както трябва.

— Ще ти обясня по-късно — кратко изрече той.

По време на отсъствието на Гарион Се’недра — с много ласкателства и цял скут с ябълки от запасите им — беше примамила жребчето и го беше довела до състояние на възторжено раболепие. То безсрамно вървеше след нея и в хладните погледи, които отправяше към Гарион, нямаше и следа от чувство за вина.

— Ще го разболееш — обвини я Гарион.

— Ябълките са полезни за конете — отвърна тя небрежно.

— Кажи й, Хетар.

— Няма да му навредят — отговори мъжът с орловия нос. — Това е обичаен начин да спечелиш доверието на млад кон.

Гарион се опита да измисли някакво друго подходящо възражение, ала не успя. Неизвестно защо видът на малкото животно, докосващо с муцуна Се’недра, го обиждаше, макар че момъкът не можеше да посочи точната причина за гнева си.

— Кои са тези „други“, Белгарат? — попита Силк. — Онези „други“, за които спомена Поулгара?

— Моите братя — отговори старият вълшебник. — Нашият учител им е съобщил, че идваме.

— Чувал съм какви ли не разкази за Братството на вълшебниците. Наистина ли са толкова забележителни, както се разправя?

— Мисля, че ви предстои мъничко да се разочаровате. — обади се леля Поул. — Повечето вълшебници обикновено са капризни старци с цял куп лоши навици. Аз пораснах сред тях, така че ги познавам добре. — Тя обърна лице към дрозда, който бе кацнал на рамото й и пееше с обожание. — Да — рече тя на птицата. — Зная.

Гарион се приближи до леля си и внимателно се вслуша в птичата песен. Отначало тя му се стори просто свирукане — красиво, ала безсмислено. После той постепенно започна да схваща значението на откъслечни фрази — малко тук, малко там. Птичката пееше за гнезда и малки пъстри яйчица, за изгревите и безкрайната радост от летенето. По-късно ушите му като че ли изведнъж се отпушиха и Гарион започна да разбира всичко. Чучулигите пееха за летене и песни, лястовичките чуруликаха за скрити семена и мушици. Ястребът, който кръжеше над главата му, с писък изпя самотната си песен как се носи върху вятъра и описа жестоката радост при убиването на плячката. Гарион беше потресен, въздухът около него оживя от думи.

Леля Поул го погледна строго.

— Това е само началото — рече тя, без да си дава труд да обяснява по-подробно.

Гарион беше така пленен от света, който току-що се беше разкрил пред него, че отначало не забеляза двамата мъже с коси с цвят на сребро. Те стояха заедно под едно високо дърво и чакаха групата пътешественици да се приближи. Носеха еднакви сини одежди, белите им коси бяха твърде дълги, макар че и двамата бяха гладко обръснати. Когато ги видя, Гарион си помисли, че зрението му изневерява. Мъжете така си приличаха, че беше невъзможно човек да различи единия от другия.

— Белгарат, братко наш — заговори единият, — страшно дълго време…

— …не сме се виждали — завърши вторият.

— Здравейте, Белтира — поздрави ги Белгарат, — и Белкира.

Слезе от коня си и ги прегърна.

— Скъпа, скъпа мъничка Поулгара — изрече единият.

— Долината беше… — започна другият.

— …пуста без тебе — довърши мисълта му вторият, обърна се към брат си и каза възхитено: — Наистина много поетично.

— Благодаря — скромно отговори първият.

— Това са моите братя Белтира и Белкира — осведоми Белгарат членовете на групата, които вече бяха започнали да слизат от конете. — Не се опитвайте да ги възприемате поотделно. И без това никой не е в състояние да различи единия от другия.

— Ние можем — заявиха в хор близнаците.

— Не съм сигурен дори и в това — отвърна им Белгарат с мека усмивка. — Умовете ви са толкова близки, че всичките ви мисли започват у единия и свършват у другия.

— Винаги прекалено усложняваш нещата, татко — намеси се леля Поул. — Това е Белтира — и тя целуна единия от миловидните старци, — а този е Белкира — след което целуна и другия. — Винаги съм ги различавала, още от дете.

— Поулгара знае…

— …всички наши тайни — усмихнаха се близнаците. — Кои са…

— …вашите другари?

— Мисля, че ще ги разпознаете — отговори Белгарат. Това е Мандорален, барон Воу Мандор.

— Рицарят защитник — изрекоха близнаците в хор и се поклониха.

— Принц Келдар от Драсния.

— Водачът — откликнаха те.

— Барак, граф Трелхайм.

— Ужасната мечка! — Двамата неспокойно огледаха огромния черек.

Лицето на Барак потъмня, но той не каза нищо.

— Хетар, синът на Чо-Хаг от Алгария.

— Повелителят на конете.

— И Дурник от Сендария.

— Човекът с двата живота — измърмориха те с дълбоко уважение.

Дурник изглеждаше твърде объркан при тези думи.

— Принцеса Се’недра, престолонаследницата на Толнедра.

— Кралицата на света — отвърнаха двамата с дълбок поклон.

Се’недра нервно се изсмя.

— А това…

— …може да бъде само Белгарион — изрекоха те с лица, озарени от радост. — Избраникът! — Близнаците едновременно протегнаха десните си ръце и ги поставиха върху главата на Гарион. Гласовете им прозвучаха в ума му: „Здравей, Белгарион, върховний повелителю, надеждо на целия свят!“

Гарион беше прекалено изненадан от този странен поздрав и не съумя да стори нищо друго, освен неловко да кимне.

— Ако не спрете да се лигавите, ще повърна — чу се груб, дрезгав глас. Произнеслият тези думи, който току-що се бе показал иззад едно дърво, бе тумбест уродлив старец, мръсен и изключително грозен. Краката му бяха криви и чепати като дънери на дъб. Раменете му бяха огромни, ръцете му висяха под коленете. Имаше голяма гърбица, а лицето му бе изкривено в нелепа карикатура на човешки черти. Дългата му стоманеносива коса и брадата му бяха сплъстени, вейки и късчета листа бяха оплетени в рошавите косми. Върху ужасното му лице бе замръзнал израз на вечно презрение и гняв.

— Белдин — меко каза Белгарат, — не бяхме сигурни, че ще дойдеш.

— Не би и трябвало, некадърнико — сприхаво отсече грозният старец. — Отново оплеска нещата както винаги, Белгарат. — После се обърна към близнаците. — Донесете ми нещо за ядене.

— Да, Белдин — побързаха да кажат те и изтичаха да изпълнят нареждането му.

— И не се мотайте цял ден — изкрещя след тях гърбавият.

— Изглежда, че днес си в добро настроение, Белдин — подхвана Белгарат без следа от сарказъм. — Какво те прави толкова ведър?

Грозното джудже се навъси срещу него, после се изсмя.

— Видях Белзедар. На нищо не приличаше. Нещо ужасно се е случило с него, а на мен пък тези неща ми доставят истинска наслада.

— Скъпи вуйчо Белдин — гальовно изрече леля Поул и прегърна мръсния дребосък. — Толкова ми липсваше!

— Хич и не се опитвай да ме очароваш, Поулгара — отряза я той, макар че очите му, изглежда, поомекнаха мъничко. — Вината ти е също тъй голяма, като тази на баща ти. Мислех си, че ще го държите под око. Как Белзедар е докопал в лапите си Кълбото на нашия Учител?

— Мислим, че е използвал дете — сериозно отвърна Белгарат. — Кълбото никога не би поразила невинно същество.

Джуджето изсумтя.

— Невинни същества не съществуват. Всички хора се раждат покварени. — Той отново обърна поглед към леля Поул, огледа я преценяващо и изтърси: — Надебеляваш и задникът ти е заприличал на каруца.

Дурник светкавично сви юмруци и се нахвърли срещу отвратителния дребосък.

Джуджето се изсмя, сграбчи туниката на ковача с една ръка и без да полага видимо усилие, вдигна изненадания Дурник и го захвърли на няколко разкрача встрани.

— Можеш да започнеш втория си живот веднага, ако искаш — изръмжа то заплашително.

— Нека аз се справя с това, Дурник — обърна се леля Поул към ковача. После каза хладно: — Белдин, от колко време не си се къпал?

Джуджето сви рамене.

— Преди два месеца ме валя дъжд.

— Ала не те е намокрил достатъчно добре. От тебе се носи миризма като от непочиствана кочина.

— Ето това вече наистина е моето момиче — изкикоти се Белдин. — Бях се уплашил, че годините са притъпили остротата на езика ти.

И започнаха да си разменят най-ужасните обиди, които Гарион беше чувал. Цветисти, грозни думи прелитаха между тях, като почти цвърчаха във въздуха. Очите на Барак се разшириха от изненада, лицето на Мандорален на няколко пъти губи цвета си. Се’недра избяга надалеч, за да не ги чува. Лицето й бе пламнало.

Ала колкото по-страшни ставаха обидите, толкова по-широко се усмихваше Белдин. Накрая леля Поул го нарече с такъв злостен епитет, че Гарион се сви, а грозният дребосък се сгромоляса на земята, като ревеше от смях и думкаше по черната пръст с огромните си юмруци.

— В името на всички богове, страшно ми липсваше, Поул! — задъха се той. — Ела тук и ме целуни.

Тя се усмихна и с обич целуна мръсното му лице.

— Краставо куче!

— Стара крава. — Той се ухили и я сграбчи в смазващата си прегръдка.

— Не ми чупи ребрата, вуйчо — засмя се тя.

— От години не съм ти чупил нито едно, момичето ми.

— Ами недей и сега, ако обичаш.

В този момент близнаците донесоха чиния с яхния, от която се вдигаше пара, и голяма халба. Грозният мъж погледна с любопитство чинията, след това небрежно изсипа яхнията на земята и захвърли чинията настрана.

— Не мирише прекалено зле. — Той клекна и започна да тъпче храната в устата си с две ръце, ката от време на време поспираше само за да изплюе някое по-едро камъче, залепнало по парчетата месо. Когато приключи, гаврътна на един дъх съдържанието на халбата, оригна се гръмотевично, седна и започна да разчесва сплъстената си коса с измърсени от кашата пръсти.

— Хайде да поговорим по работа — рече той.

— Къде беше? — попита го Белгарат.

— В централната част на Ктхол Мургос. Седях на върха на един хълм, откакто свърши Битката при Воу Мимбре, и наблюдавах пещерата, където Белзедар отнесе Торак.

— Петстотин години? — ахна Силк.

Белдин сви рамене.

— Горе-долу толкова — отговори той с безразличие. — Все някой трябваше да наблюдава онзи и Опърления, пък и нямах неотложна работа, която да не бива да прекъсвам.

— Каза, че си видял Белзедар — напомни му леля Поул.

— Видях го преди около месец. Нахълта в пещерата, сякаш някакъв демон го следваше по петите, и измъкна Торак навън. После се превърна в лешояд и отлетя с тялото на Опърления.

— Сигурно е станало след като Ктучик го е причакал на нийсанската граница и му е отнел Кълбото — рече замислено Белгарат.

— Не знам. Това е част от твоята отговорност, не от моята. Аз трябваше да наблюдавам Торак, това бе всичко. Пепелта засипа ли и вас?

— Каква пепел?

— Когато Белзедар изнесе Торак, планината експлодира, раздра се на хиляди парчета. Предполагам, че това е свързано със силата, обкръжаваща тялото на Едноокия. Когато си тръгнах, още се вдигаше пушек.

— Ние се питахме какво ли е причинило това изригване — вметна леля Поул. — Цялата Нийса беше потънала в три пръста пепел.

— Жалко, че не е била по-дълбока.

— Видя ли някакви признаци…

— …подсказващи, че Торак се раздвижва? — попитаха близнаците.

— Вие двамата не можете ли поне веднъж да приказвате като хората? — изръмжа Белдин.

— Съжаляваме, просто…

— …природата ни е такава.

Грозният дребосък поклати с отвращение глава.

— Добре де. Не видях. Торак не помръдна нито веднъж. Когато Белзедар го измъкна от пещерата, по него имаше плесен. Все пак това са петстотин години, нали?

— Проследи ли Белзедар? — попита Белгарат.

— Естествено.

— Къде отнесе Торак?

— А ти къде мислиш, глупако? Разбира се, че в развалините на Ктхол Мишрак в Малореа. Има само няколко места на земята, които могат да издържат теглото на Торак, и това е едно от тях. Белзедар трябва да задържи Ктучик и Кълбото далеч от Торак и това беше единственото място, където можеше да отиде. Кролимите на Малореа отказват да приемат властта на Ктучик, така че там Белзедар ще бъде на сигурно място. Ще трябва да плати много висока цена за тяхната помощ, но те няма да пуснат Ктучик в Малореа — освен ако той не събере армия от мурги и не нападне страната.

— Да се надяваме, че ще се случи тъкмо това — рече Барак.

— От теб се очаква да бъдеш мечка, а не магаре — сряза го Белдин. — Недей да градиш надеждите си върху нещо невъзможно. Нито Ктучик, нито Белзедар биха започнали такава война точно сега — не и когато Белгарион крачи по света като истинско земетресение. — Той се намръщи срещу леля Поул. — Не можеш ли да го научиш да бъде малко по-тих? Или умът ти се е отпуснал както задните ти части?

— Бъди учтив, вуйчо — отговори тя. — Момчето тъкмо набира сили. Всички сме малко непохватни в началото.

— Той няма време да се глези като бебе, Поул. Звездите в южната част на Ктхол Мургос падат като отровени хлебарки, мъртвите кролими стенат в своите гробници от Рак Ктхол до Рак Хага. Времето напредва и той трябва да е готов.

— Ще бъде готов, вуйчо.

— Може би — кисело подметна мръсният дребосък.

— Ти ще се връщаш ли в Ктхол Мургос? — попита Белгарат.

— Не. Нашият учител ми каза да остана тук. Аз и близнаците трябва да свършим една работа и не разполагаме с много време.

— Той разговаря с…

— …нас също.

— Престанете! — озъби им се Белдин и после се обърна към Белгарат. — Ами ти сега в Рак Ктхол ли отиваш?

— Още не. Първо трябва да отидем в Пролгу. Трябва да разговарям с горима и трябва да вземем още един член на нашата група.

— Забелязах, че групата ви все още не е в пълен състав. Какво става с последния й член?

Белгарат разпери ръце.

— Именно тя ме тревожи. Не успях да открия нито следа от нея — а я търся от три хиляди години.

— Сигурно си я търсил по пивниците.

— И аз забелязах същото нещо, вуйчо — потвърди леля Поул със сладка усмивка.

— А къде ще отидем след Пролгу? — попита Барак.

— Смятам, че тогава ще трябва да се отправим към Рак Ктхол — отговори господин Улф мрачно. — Трябва да вземем Кълбото от Ктучик. Пък и от доста време ми се иска да си поприказвам с магьосника на мургите.