ЕпилогБардек/ДевериЛято, 1064

Множество пчели, птичките пронизително пеят —

ден без роса… Разсъмването е

червена роза на облечен в бяло склон.

Хлуарх Предтечата

1

От седмици вече Алейна не можеше да спи. Всяка сутрин ставаше преди слънцето да е изгряло, мяташе на раменете си ленена риза, излизаше в нощната си градина, преливаща от аромата на жасмин и орлови нокти; крачеше безцелно напред-назад сред статуите на предтечите, докато тъмното небе посивееше. Понякога присядаше върху ръба на мраморния фонтан и прокарваше по детински длан по повърхността на водата, като в същото време се питаше дали някога ще чуе нещо за нейното момче варварче. Сега, когато неговата хубост не блестеше наоколо, тя беше доволна, че така и не забременя, нито пък го задържа. Да се оженя за освободен роб, щеше да е най-голямата грешка в живота ми, мислеше тя, но се надявам, че е в безопасност.

Когато слънцето изгрееше, Алейна бързаше да се върне вътре, където беше сумрачно и хладно, и вземаше гадателските си плочки. Никога не излизаше нещо определено, но тя се взираше в тях, често в продължение на часове, с отчаяната надежда да види каквото и да е, което би нарушило скуката, която тегнеше над нейния ден, пък дори било то поносима беда. Така и не откриваше друго по-вълнуващо от хорските любовни връзки и далечните новини.

И все пак обикновените гадания се оказаха верни по впечатляващ начин — или поне тя така го схвана. В един особено горещ следобед се бе отпуснала на възглавниците и от време на време хвърляше поглед към наредените плочки, когато на вратата се появи Порто.

— Господарке? Иска да ви види един мъж от Девери, казва се Еван, търговец на коне. Твърди, че носел новини, които ви интересуват.

— Така ли? Някой стар приятел на съпруга ми или човек, когото трябва да познавам?

— Не. Никога преди не съм го виждал.

— Добре, покани го да влезе и накарай Дисна да донесе вино.

Посетителят носеше чифт сиви деверийски панталони и бродирана риза вместо одеждите в червено и златисто, нямаше пръстени и бижута, но Алейна го позна в мига, когато небрежно влезе в помещението.

— Търговец на коне, няма що! Или пък сам си си направил заклинание, магьоснико?

— Представяте ли си, че вие сте единственият човек в този град, който ме позна? — той се качи на подиума и седна на една виолетова възглавница до нея, без да чака покана. — Всички останали си спомнят моята пищност, а не лицето ми, което, трябва да призная, е наистина много добре. За това пътуване поне предпочитам да ме знаят като проницателен търговец, а не като театрален шут.

— Никога не съм те смятала за шут.

— Нима? В такъв случай маскировката ми не е била непроницаема.

Влезе Дисна с виното и постави подноса на ниската масичка. Тя погледна към така наречения Еван с обикновено любопитство — очевидно не успя да разпознае в него магьосника от предишната есен.

— Аз ще налея, Дисна. Можеш да си отиваш.

Но Еван взе каната, преди Алейна да свари да посегне към нея, и наля в двете чашки. Когато вдигна поглед с ленива, нежна усмивка, тя усети как топла тръпка се разлива в тялото й просто защото устните му й напомняха толкова много за Родри.

— Добре ли е той?

— Съвсем определено. Знаеш ли кой е Родри? Гуербретът на Аберуин. Отвлечен от политическите си врагове и продаден в робство, един напразен опит за отстраняването му.

— О, не!

— О, да, о, наистина да, така че, образец мой на всичко красиво, не бих си дал зор да се срамувам на твое място. Тук може да е бил роб, но не и в родината си.

— По обществено положение ли? Определено — тя отпи малка глътка вино. — Каква невероятна история! А аз все си мисля, че с мен нищо интересно не става.

— Макар че обикновено не бих желал да поправям жена, красива като теб, в този случай трябва да посоча, че наистина си грешала. Не само че се е случило нещо много интересно веднъж, но може да ти се случи нещо още по-интересно в бъдеще.

— Охо! — тя изобрази ленива усмивка, която да съответства на неговата. — Нима той ще дойде отново насам?

— Съмнявам се. Вероятно вече е съвсем в безопасност и оженен за Джил, жената, която се представяше за моя робиня.

— Само се представяше ли?

— Само се представяше. През цялото време си оставаше сгодена за Родри.

— Очарователно! Много мило от твоя страна, че дойде да ми кажеш — че Родри е в безопасност, искам да кажа. По работа ли минаваш оттук?

— Не, дойдох специално да те видя.

— В такъв случай много, много мило.

— Мило ли? Може би, но по отношение на самия мен. Би трябвало да съм прекалено жесток, за да си откажа удоволствието, след като веднъж съм те видял, да не те видя отново. Цяла зима съм мислил за красивата Алейна и тази стая, изпълнена с теб, като някакъв рядък аромат.

Алейна се усмихна деликатно, докато Саламандър отпи вино, като просто я наблюдаваше. Всъщност той има същия ранг, както и братът на някой архонт, мислеше тя — много важен мъж. И какво от това, че наистина е магьосник? Спомни си колко бе уплашена, като гледаше чудесата му, и колко възбуждащ се оказа този страх.

— Ще вечеряш ли с мен довечера, Еван? Никога преди не съм споделяла яденето си с магьосник.

— Ще бъде чест за мен. Не съм споделял нищо с толкова красива жена като теб.

Той вдигна чашката си, тя се чукна с него и за миг пръстите им се докоснаха.

2

След като се измъкна от гуербрета и хората му в Абернауд, Перин тръгна на север, като се движеше встрани от главните пътища, повече към селските и целините. Отначало пътуваше трудно. Беше свикнал да бъде на път, често седмици наред, но не разполагаше с обикновените си неща: дърварски топор, чайник, рибарска корда и капани за зайци. Окаяният му запас от медни монети намаляваше с все по-голяма скорост, като купуваше оскъдните си провизии от различни ферми. Тъй като дори не разполагаше с кремък и чакмак да си запали огън, спеше на студено под живите плетове или покрит с листа в горичките. Поученията на Невин оставаха все още свежи в съзнанието му и затова се противопоставяше на всички дребни съблазни, които Уирдът изправяше по пътя: пилета, избягали от кокошарника си, и никакъв селянин наоколо, баници с месо, оставени да се охладят върху перваз на прозорец, топор, зарязан небрежно върху купчина дърва. Накрая, когато стигна в Елрид, прясно придобитата му почтеност беше възнаградена — намери керван, поел на север към Пирдон и нуждаещ се от човек за конете. От този момент нататък започна да се храни прилично и страдаше много по-малко от студа.

Докато пътуваха на север, Перин се опитваше да не мисли за бъдещето си, но когато оставиха зад себе си Елдид и се насочиха към Лок Дру, въпросът нямаше как повече да бъде отклоняван. Със смазваща душата досада осъзна, че всъщност няма къде другаде да отиде, освен при братовчеда Нед и чичо си Беноик. Знаеше, че ще беснеят и ругаят, но ще го приберат. В продължение на месеци, може би дори години щеше да е обект на отвратителни шеги и унизителни намеци, щяха да се отнасят с него като с пример на глупост и безчестие, но — нищо ново. Можеше да го преживее, също както ставаше и преди.

В Дън Друлок разпуснаха кервана и водачът щедро плати на Перин полагащите му се надници — гологани на стойност четири сребърника, които бяха достатъчни в тази бедна откъм суха пара област, за да успее да си възстанови необходимите неща и осигури достатъчно провизии за дългото пътуване до Кергоней. От разговорите с местната търговска гилдия, където съществуваше подобие на карта, Перин пресметна, че ако поеме на североизток, през провинция Аркод, ще трябва да измине около триста и петдесет мили, за да стигне Прен Глудан, града на чичо си. Местните жители обаче му предложиха да тръгне по по-дългия маршрут, като се насочи отначало право на изток към Авер Требик, която щеше да го отведе до Белавер, а после да я следва право на север до Кергоней.

— Ако отидеш на север, ще вземеш да се загубиш, момко — казаха търговците до един, кимайки тържествено с глава. — Пътищата не са твърде добри и има обширни пространства, където няма нищо друго, освен гора. Хората от Аркод наричат скапаната си дивотия провинция, но в нея има два истински града, а и те са много далеч един от друг.

Перин не си даде зор да им обясни, че по онова, което чува за Аркод, той му се струва същински рай. Когато потегли, тръгна на север, отклонявайки се на изток, когато хорските пътища и пътеките на дивеча му позволяваха, като следваше вътрешния си компас, сочещ мрачно и неумолимо към неговите роднини и онова, което можеше да представлява сърдечно посрещане.

През първите четири дни Перин въобще не зърна човешко същество. Скоро обаче стигна до ферми и оградени ливади, където, следени внимателно от млади момчета с кучета, пасяха бели крави с ръждивочервени уши. Всеки, който го срещнеше, питаше откъде идва, но любезно, а когато разберяха, че идва от юг, го гледаха с почуда, защото беше пътувал много дълго, без да се загуби. Освен това, тъй като пролетта се разпукваше и заплахата от глад през зимата беше отминала, всички бяха щедри, предлагайки храна за него и овес за коня му.

Перин избягна и двата града на Аркод. Те бяха разположени на около сто мили един от друг, следвайки един приток на Авер Бел, който местните жители наричаха Авер Клин, Лунната река. Той я прекоси горе-долу на около половината път между тях. Хората от едно село, което започваше да се превръща в малък град, се бяха обединили и построили дървен мост на място, където тя се стесняваше. Срещу такса от една медна монета те не само му позволиха да го използва, но освен това в замяна на вести от Пирдон го почерпиха половиница пиво в местната кръчма. Когато тръгна на североизток и навлезе отново в пустошта, осъзна със свито сърце, че вече е изминал поне една трета от пътя си. Мислено вече чуваше обвинителния рев на Беноик.

Вечерта се настани на лагер в мъничка долчинка, където един поток с чиста като стъкло вода скачаше по камъните и се събираше във вир под върбите. Хвана две пъстърви, напълни ги с диви гъби и мащерка, сетне ги зави в чисти листа и сложи да се пекат на жаравата. После се окъпа, задъхан и пухтящ в студената вода. След като горе-долу изсъхна, навлече ризата и бригите, изрови вечерята от жаравата и отново разпали огъня. Псувайки заради опарените си пръсти, разтвори обгорелите листа и отвътре се вдигна облак чуден аромат на билки. За един кратък миг се почувства щастлив, но си спомни какво го чака и простена, изпускайки продължителна въздишка на отчаяние.

— Какво не е наред?

Гласът беше тих, женски и прозвуча толкова близо до него, че нададе изненадан вик. Както изглеждаше, дори конят не бе чул нищо, за да изцвили предупредително. Вдигна поглед и сред върбите видя момиче на около шестнайсет години, в дълга мръсна риза, с разпусната червена коса, която падаше по гърба. Никой не би могъл да я нарече красива, защото устните й бяха твърде пълни, носът — прекалено сплескан, а ръцете — загрубели, но имаше хубави зелени очи, големи и диви като на котка. Двамата се оглеждаха продължително един друг, сетне момичето погледна към рибата.

— О, ъ, е, ами — обади се Перин. — Гладна ли си? Две са.

Без да каже и дума, тя седна до огъня, на безопасно разстояние от него и прие едната от пъстървите върху чиния от листа. Хранеше се изящно, деликатно, като късаше с палец и показалец късчета нежно месо от костите и от време на време спираше, за да оближе върховете на пръстите си с розов, говорещ за добро здраве език. Слънцето вече слизаше надолу и хладният вечерен вятър започна да се засилва, мърдайки листата на върбите и дългите масури на косата й, лъскава и чиста, макар и ужасно оплетена. Сети се, че не може просто, ей така, да я пусне да си ходи сама в студената нощ. Ако не друго, то в тази част на страната имаше мечки — гладни, раздразнителни мечки, излезли от зимните си бърлоги.

— Ъ, такова — обади се Перин. — Тук ли живееш?

— Да. С татко ми.

— В такъв случай той трябва да е фермер.

Тя поклати отрицателно глава и започна да подхвърля печени гъби в лакомо отворената си уста.

— Ъ, ще е добре, когато свършиш с рибата, да те заведа при него. Вечерта ще е студена.

— Студът не ми пречи.

— А, о, такова…

В последна сметка ги намери баща й. Бяха изяли рибата и по едно парче хляб, а сега пиеха вода от потока с една чаша, когато Перин чу далеч от тях мъжки гласове и лай на куче. Тя застина, присви се като заек в папрат и въздъхна:

— Тъкмо започвах да се забавлявам.

Виковете се приближаваха, звучаха пронизително, изпълнени с тревога и страх.

— Кейта! Кейта, обади се! Кейта, къде си?

Тя отново въздъхна, стана, отметна ръце нагоре, протегна се и разтърси глава, така че косата й падна назад, в светлината на огъня.

— Ето тук, тате! Тук съм!

След няколко минути трима мъже и една черно-кафява хрътка затрополиха и се засуркаха надолу по стръмния бряг. Двама от тях изглеждаха двайсетгодишни и имаха вид на благородник и войскар. Носеха ризи, избродирани с листа от самодивско дърво, но многократно кърпените бриги на единия бяха карирани. Третият, строен мъж с медночервена коса, силно побеляла по слепоочията, и съответна сребристочервена брада, беше облечен в дълга и широка риза, набрана, но чиста, спретнато подгъната върху чифт сиви панталони. На кръста имаше колан, пристегнат с позлатена тока във формата на елен, на кожена каишка от него висеше малък златен сърп. Когато дойдоха в кръга светлина, който хвърляше огънят, Кейта се приближи бавно към него и му се усмихна прелъстително, той я прегърна, а около тях хрътката започна да танцува, радостно олигавена.

— Мъничка мошеничка такава! Пак го направи, а обеща, че няма повече! Гледай — отново измъкна лорд Норик и бедния Баджър от огнището и, дяволите да го вземат, Кейта, ти обеща вече да не изчезваш по този начин.

— Нима съм обещала? — рече момичето и се смръщи притеснено. — Е, добре, сигурно съм обещала. Съжалявам, тате. Извинявайте, лорд Норик. Но пък Баджър изглежда се радва, че е трябвало да ме търси.

Хрътката махаше неистово с опашката си сякаш в знак на съгласие.

— Не е там работата! — изръмжа бащата.

— Зная, тате. Е, добре, разбираш ли, че трябваше да дойда тук. Има човек, с когото исках да се срещна.

Баща й леко я разтърси, сетне я пусна, обърна се и изгледа Перин, сякаш сега за първи път го видя, че стои там.

— Ъ, а, беше гладна. Затова й дадох нещо да вечеря. Исках да я заведа у дома, но тя не пожела да ми каже кой сте вие.

— Без съмнение, добри човече. Тя е дивичка, истина ви казвам, и малко глуповата, както без съмнение сте забелязали.

— Там е работата, че не съм. Дива е наистина, но ъ, такова, не ми изглежда глуповата.

И тримата впериха очи в него, явно давайки му същата „титла“.

— Е, добре, казвам се Мидир и, както без съмнение сте се досетили, това е дъщеря ми — той се обърна към Кейта. — Какво искаше да кажеш с това, че трябвало да се срещнеш с някого?

Тя сведе поглед и започна да чертае с палеца на босия си крак линия в праха.

— Просто знаех — рече накрая момичето. — Почувствах, че е там.

Мидир погледна към Перин, установи, че той изглежда не по-малко объркан от него, и сви рамене, преставайки да мисли по въпроса.

— Благодаря ти, млади човече, а също така те и благославям. Разбираш ли, аз съм тукашният жрец на Керун.

Перин възкликна с чиста радост и това прозвуча като звука, който би издало малко дете при вида на току-що извадени от пещта меденки. Усети как очите му се изпълват със сълзи.

— О, на Керун ли, добри човече? Та аз смятах, че жреците, които го почитат, отдавна са измрели. Аз, такова, не искам да ви обиждам, но там, откъдето идвам, вече ги няма.

— И без съмнение в по-голямата част от кралството. Вероятно съм последният, колкото и да ме боли, когато го казвам. Изглеждате силно развълнуван, добри човече.

— Та аз наистина съм развълнуван! Аз го обожавам, разбирате ли? Искам да кажа, че той е моят бог. Другите не са. Не зная защо.

Мидир наведе на една страна глава и дълго го оглежда, а в очите му се появи някаква странна надежда. Лорд Норик се покашля почтително:

— Такова, Ваша святост… Като че ли става прекалено студенко тук, за да стоим и обсъждаме теологията.

— Ами да, и затова много ви се извинявам. Сега вече можем да си ходим у дома. Много съм ви задължен, милорд, че изведохте кучето си.

— О, Баджър винаги бързо я намира — Норик се усмихна на Перин. — Тя може да е глуповата, но удивително умее да се разбира с животните. Мога да се закълна, че разбират какво им говори. Не само кучетата, а и конете.

Сърцето на Перин тупна силно. Докато милордът, кучето и войскарят се приготвиха да тръгнат, Кейта гледаше само към Перин, очите й имаха наситен и жив цвят — зеленият цвят на пролетна папрат в гората. Когато пое риска да й се усмихне, в отговор тя направи същото — с магична топлота, която обви неговата душа. Сърцето му започна силно да бие — нима наистина беше същата като него?

— Е, добри пътнико — обади се Мидир. — Можем ли да ти предложим нашето гостоприемство? Имаме малка къща недалеч оттук, в гората, току до светилището на Керун. Ако не друго, то без съмнение ще пожелаеш да се помолиш на олтара на бога.

— Ще пожелая. Благодаря, Ваша святост. Нека само да заровя огъня и оседлая коня си. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да ви гостувам тази вечер.

Това гостуване се проточи още една нощ, после още няколко, сетне седмица-две. Перин започна, почти без да се замисля или пита някого, да помага на Мидир, докато той работеше по имота и светилището. Местният благороднически клан беше дал на жреците четири големи ферми, които да издържат храма, както и голямо пространство дива гора около самото светилище, но тук горе, в тази бедна местност, наемите и задълженията от имотите не биха стигнали, за да изхранят овдовелия жрец, дъщеря му и двамата им слуги. Перин помагаше на Мидир с конете, прасетата или работеше заедно с Кейта в зеленчуковата градина. Тя много обичаше да засажда и се грижи за живи неща, а познанията й за билките бяха удивително задълбочени за едно младо момиче, затова на него бързо му стана ясно, че тя не е селски идиот или някаква си там малоумна.

Но имаше своите прищевки. Не искаше да носи каквото и да е на краката си, било то обувки или налъми, ако снегът не беше прекалено студен, така че обикновеният човешки крак би замръзнал здраво върху него. Колкото до косата, не даваше да я подрежат или срешат. От време на време изпадаше в пристъпи на страховита ярост и тогава хвърляше из кухнята дърва за горене или железни съдове, сетне се втурваше навън и свличаше на тревата, ридаейки. В такива случаи не допускаше другиго до себе си, включително Мидир и дори домашните котки, към които иначе се отнасяше като с бебета — гушкаше ги и им подаваше храна с пръсти.

Вечер, след работа, Мидир разказваше на Перин онова, което знаеше за Керун, и то не празни приказки или разкази. Той разработваше някакъв момент от разказа за божеството, сетне разпитваше Перин за онова, което е чул, търпеливо поправяше прилежния си ученик, докато той запамети идеално всяка отделна подробност. Понякога се грижеха за самото светилище, бършеха каменния олтар, мажеха с масло и лъскаха дървената статуя на божеството, докато тя започваше да блести. Мидир му разказваше и по нещо за храма, но в това отношение бе потаен, като подаваше само онези подробности, които би могъл да чуе непосветен човек.

Когато първата житна реколта придоби златист цвят, Перин осъзна, че никога няма да поиска да си тръгне. Но пък, от друга страна, беше съвсем сигурен, че ще престане да е желан, защото с него винаги ставаше така, дори и когато живееше при роднини. Една хладна вечер двамата с Мидир седяха на кръглата маса до кухненското огнище, обсъждайки как Керун се е родил в пустошта и бил откърмен от сърна, която му била доведена майка. Наблизо Кейта сортираше зрял боб, а около краката й имаше шест котки — всъщност рижавият котарак обичаше винаги да спи, сложил глава върху пръстите на краката й — и се мръщеше, докато работеше. Косата й беше в обикновеното състояние на бодлив плет, чиста и лъщяща в светлината на огъня, но оплетена на дебели пухкави възли около врата й. При една пауза в разговора Перин събра онова, което му беше останало от чувството за приличие, и изломоти:

— Ъ, а, такова. Исках нещо да кажа. Постъпих много невъзпитано, е, ъ, като ви се натрапих по този начин. Аз, такова, време е да потеглям.

Кейта вдигна очи и нададе такъв вой, че котките побързаха да се пръснат.

— Не мога да остана тук завинаги — рече Перин, усещайки, че сълзите напират в очите му. — Да ям храната на баща ти и така нататък.

Тя запокити купата с боба в другия край на помещението, скочи на крака, нададе отново вой и се втурна навън.

— Оставам с определеното впечатление — проговори Мидир, като си разтри бузата с мазолеста ръка, — че тя би желала да останеш. Боя се, че аз съм онзи, който ти се натрапвам, момчето ми. Нали разбираш, че Кейта е единствената ми дъщеря, а не съм я виждал толкова спокойна и щастлива, както през последните няколко седмици. Що се отнася до мен, ти си добре дошъл да останеш, колкото пожелаеш. Ако искаш — завинаги.

— Наистина ли?

— Наистина. Кой ще стане жрец след смъртта ми? Ти си единственият мъж, който съм срещал да се интересува от обредите на Керун.

— О! — Перин помисли за момент. — О, ъ, а, такова. Благодаря ти. Ще ми е много приятно да остана. Наистина ти казвам. Е, такова, хъм.

Погледна надолу и видя как възмутените котки яростно го фиксират.

— Да видя къде отиде Кейта — рече Перин, отново ломотейки. — Не ми се ще да побегне.

Изпълнен с радост от поканата да остане, той изтича през вратата навън, където пълната луна бе потопила вечерта в сребро. Стопанският двор беше притихнал, но вратата на обора мърдаше и той се досети къде се намира Кейта, защото, също като него, намираше утешение край конете. Вътре тя се беше проснала върху купчина сено и хлипаше в тъмното. Той приседна до нея, а тя вдигна поглед и му изсъска.

— Ъ, разбираш ли, в края на краищата няма да си тръгвам.

Хлипането престана, докато тя премисляше чутото.

— Никога ли?

— Никога.

На лунната светлина, която се разливаше от един близък прозорец, виждаше дългата й заплетена коса, в най-бледото възможно сребристочервено, нещо като степано одеяло. Погали я леко, после, като тръгна от близо до кръста, започна да я разплита. Отначало вцепенена, Кейта бавно се отпусна, докато, малко по малко, той стигна до тила, правейки дългия кичур гладък и сресан. Когато започна да оправя съседния, тя се примъкна малко по-близо, сетне все по-близо, докато той влезе в ритъма на работата. Внезапно Перин проумя, че наистина има ритъм, че изпълнява някакъв обред, нещо, което наполовина си спомня, наполовина знае, изхождащо от най-дълбоките равнища на душата му. Кейта се протягаше блажено и триеше о него, сякаш и тя знаеше ритуала. Гърбът започна да го боли, защото бяха нужни часове, за да приведе в ред тази грива, но и през ум не му мина да спре.

Накрая можеше да прокарва пръсти през косата й, без да срещне друга съпротива, освен парченце слама. Тя седна, усмихната, протегна се отново, сетне сложи ръце върху раменете му и започна да ги мачка като котка. Топлината на усмивката й беше съвършено осезаема и той имаше усещането, че седят на слънце по пладне.

— Ъ, такова, ще направим добре да се оженим. Преди другото, искам да кажа. Е, а, такова, в края на краищата баща ти е жрец, нали?

Тя скочи, зашлеви го през лицето, но докато тичаше през вратата навън, се кикотеше. Той я последва, питайки се защо преди не е забелязвал колко красива е всъщност.

Макар в селото хората да се подсмиваха и говореха колко хитър е излязъл Мидир, намирайки съпруг за малоумната си дъщеря и свой приемник с един щастлив удар, Перин разбираше, че Керун най-сетне е чул молитвите му и го е довел у дома.

3

В Северозападен Кантрей, по бреговете на алер Кан, е разположен градец на име Брин Торейдик, кръстен на една необикновена височина, издигаща се насред ливадата, около две мили на юг от града. Горе, върху скалистия хребет на затревената могила, има пролом — дълбока цепнатина, права и гладка — сякаш някакъв великан я е разцепил с меч. Ако отидете по тези места, хората от града ще ви разкажат, че някога зъл демон си построил дън върху могилата и повел война с боговете, докато накрая Бел го поразил с мълния. Демонът потънал в Третия пъкъл през цепнатината, която и до ден-днешен отвежда долу, в Отвъдните земи — стига да събереш смелост… Дори и сега, когато демона вече го няма, там продължават да се случват необикновени неща, или поне така казват: на лунна светлина танцували сини светлини, нощем натам-насам пробягвали неясни сенки, чували се плачливи звуци, скърцане и трополене.

По времето на Джил и Невин градът представляваше само мъничко селце, което се намираше на около пет мили от тора. Тъй като тя винаги си бе представяла, че Невин ще живее сред обикновените хора, не се изненада, когато й каза, че имал дом там.

— Или, по-скоро бих казал, близо до селото — допълни той. — На човек с нашата работа му се иска да не го безпокоят. Ще видиш, когато стигнем. То аз не съм се връщал от петнайсет години у дома, но изпратих преди нас Дивите да проветрят. Интересно ми е какво ли са свършили.

Един горещ летен следобед стигнаха тора. Под яркото, безоблачно небе той изглеждаше сякаш посипан с детелина, приличаше на мрачен, стар великан, превърнат в камък, а цепнатината представляваше белег от сражение. Докато го приближаваха, Джил виждаше Дивите, струпани около нея. Конят й също ги виждаше — той танцуваше и хапеше нервно юздечката, докато Невин не го успокои с няколко кротки думи.

— Ще трябва да водим конете нагоре. Прекалено стръмно е — забеляза той.

— Я чакай! Нима живееш тук?

— Живеех допреди петнайсет години. Признавам, че ми е приятно отново да съм си у дома.

Цепнатината беше широка около шест стъпки, като от едната страна стената й представляваше естествена канара, набита с пръст и трева. Другата обаче беше изградена от огромни гладко изсечени каменни блокове и в тях имаше дървена врата с голяма желязна халка по средата. Дивите ги пресрещнаха: силфиди, които наподобяваха сгъстявания на въздуха, гномчета с мършави личица и дълги ръчички танцуваха и се трупаха около Невин като деца, които посрещат завърналия се у дома баща. Едно синьо спрайтче, чиято уста беше изпълнена с остри зъбки, се материализира на рамото на Джил и й дръпна толкова силно косата, че я заболя. Сепната, тя нададе вик и го перна настрана.

— Престани — рече Невин на спрайтчето. — И Джил вече ще живее тук.

То погледна сърдито и изчезна, леко раздвижвайки въздуха.

— Сам съм направил тази врата — продължи Невин. — Един дърводелец сигурно ще се смее, но се отваря и затваря достатъчно добре.

Сякаш за да й покаже, той отвори широко вратата и влезе, а конят и мулето го последваха страхливо. Джил въведе след него своя кон и се озова в конюшня, която представляваше голямо каменно помещение с четири ясли до едната стена и струпано прясно сено при другата. Някъде наблизо чу звука от течаща вода. На стената беше прикрепена желязна халка с наполовина изгоряла дървена факла. Наложи се Невин два пъти да щрака с пръсти, за да запали старото влажно дърво, но накрая от него право нагоре се издигна дим, който изчезна през някакъв скрит отдушник. Като се има предвид, че това все пак беше пещера, въздухът се оказа забележително чист и свеж.

— Дивите са свършили добра работа — обади се Невин. — Но се боя, че сеното е откраднато от някой фермер. Ще трябва да открия кой и да го обезщетя.

Разседлаха добитъка и пренесоха багажа по един къс тунел в някакво огромно помещение, което се простираше напред и ехтеше в тъмното. Майсторът на деомера се придвижи пипнешком; после в едно огромно огнище от изсечени под прав ъгъл каменни блокове лумна огън. За разлика от външните горещини в пещерите си беше направо студено. Стените на помещението — изсечен гладък камък — бяха дълги по около сто стъпки всяка, а равният таван се извисяваше на повече от двайсет стъпки над тях. Сгушени близо до огнището, стояха дървена маса с две пейки, тесен одър, голям шкаф и дървено буре.

— Ето и крадено пиво — отбеляза старецът с въздишка. — Ще трябва да ти осигурим собствен одър. В селото има дърводелец.

— Засега мога да спя на пода върху купчина слама. Ти ли си построил това място?

— Съвсем не — той направи пауза и се ухили тайнствено. — Но го изкопах с помощта на едно-две гномчета. Хайде да пийнем малко от краденото пиво и ще ти разкажа историята.

Невин се зарови в шкафа, който беше натъпкан с книги, готварски уреди, пакети остарели билки, парчета плат и няколко прашни дреболии. Накрая измъкна две половиници от пютер, избърса праха и ги напълни с пиво. Двамата се настаниха до огъня, настрана от студа, който изпълваше огромното помещение. Няколко минути старецът се оглеждаше с обич наоколо, като търговец, който след дълги години, прекарани на път, се е върнал у дома при собственото си огнище.

— Виж какво — започна най-после той. — Този тор не е естествена могила. Доколкото мога да разбера, някога той е бил село — наистина много отдавна, преди времето на Зората. Хората изхвърляли боклука си на улицата и строели нови къщи върху развалините на старите, като по този начин селото се издигало все по-високо и по-високо над поляната. Сетне, по някаква неясна причина, го напуснали, далеч преди народът на Бел да дойде в Девери. Вятърът навявал върху него прах, а тревата растяла. Сетне, някъде около времето на Зората, някой построил върху могилата дън, за да се брани от нашите кръвожадни предтечи. Но който и да е бил — не е видял хаир от това. Отзад, от другата страна на могилата, намерих помещение с обезглавени скелети. Винаги съм ги смятал за човешки, но след като се срещнах с Перин, вече не съм толкова сигурен. По-голямата част от дъна е била срината, но този негов ъгъл беше останал недокоснат, когато го намерих. А после народът на Бел слязъл обратно на брега, вятърът и тревата се върнали обратно и с времето всичко се покрило отново с пръст, а могилата станала по-висока от всякога. Както виждаш, единственото, което съм направил, е, че съм си разчистил място за живеене.

— Ами проломът?

— О, той минава покрай старата външна стена. Може би някога там е имало защитен ров, но каквато и да е причината, земята се е слегнала покрай стената. Стана така, че един ден, когато минавах оттук, се качих нагоре да проуча. Ето как се натъкнах на уличката в тора — усмихна се за момент. — Копая като същинска къртица. Забавлявам се с това през дългите зими. Прокопал съм тунели навсякъде; понякога намирам грънци и украшения. Всички са в онзи шкаф — въздъхна тежко. — Някой от тези дни ще трябва да разчистя проклетото нещо.

— Ще го направя аз. Нали сега съм ти чирак.

— Така си е — гласът на Невин се сниши до шепот. — О, богове, наистина е така.

Благодарността, която долови в гласа му, събуди онова непрестанно, необикновено чувство у Джил, че го е познавала и преди, много отдавна, в някаква друга страна. То бе придружено от още едно — че цял живот се е стремила към това, наполовина заровено под земята, наполовина издигнато над нея помещение. Побърза да стане и донесе храна от дисагите. В огнището Дивите на огъня играеха, триейки гърбовете си в цепениците, тъй както котката трие своя в рамката на вратата. Невин се загледа в пламъците, а в това време Джил наряза хляб и сирене и нареди парчетата в голяма дървена чиния.

— Ще ми бъде интересно да те обучавам — обади се Невин. — Преди всичко ще трябва да разплетем кашата, която е набил в главата ти бърборливият елф. Трудно ми е да повярвам, че в уроците му е имало много ред и логика.

— Наистина е така, но сякаш това нямаше никакво значение. Колкото и да е странно, но оставам с чувството, че и преди съм изучавала деомера.

— Охо, нима? — той леко се усмихна. — Брей, брей, ти да видиш.

Не каза нищо повече по време на вечерята, само се хранеше разсеяно и гледаше огъня. Против волята си, противно на всички усилия да се възпре, Джил започна да мисли за Родри. След мъчителното им сбогуване се опитваше да забрави, сякаш споменът е място, от което да заминеш завинаги. През деня успяваше, но спомените се връщаха вечер по това време, когато преди двамата с Родри сядаха да се хранят и разговаряха за изминалия ден — в залата на някой лорд или край лагерния огън по пътя. Изненадваше се, защото бе смятала, че ще й липсва най-вече в леглото.

„Истински го обичах — мислеше тя, — но винаги съм разбирала, че деомерът иска своята цена.“ Виждаше го толкова ясно в мисълта си, застанал до някакво огнище, обърнал към нея красивата си слънчева усмивка и очите със синия цвят на метличина…

И въпреки всичко веселието и шегите представляваха трескав опит да скрие колко е нещастен. Носеше изящна ленена риза, на която бяха бродирани със сребърен конец драконите на Аберуин, хвърлящи отблясъци от светлината на огъня. Един паж му донесе сребърна чашка с медовина и Родри я глътна прекалено бързо. Внезапно видението се разшири. Джил видя, че луксозното помещение беше изпълнено с хора в карираните бриги на благородници. На един стол близо до него седеше млада жена, стройна като тръстика и също така крехка на вид, но красива, с дълга тъмна коса и широки тъмни очи. Изящните й ръце бяха здраво стиснати върху тъмносинята рокля. Стресната, Джил осъзна, че фустата й беше в цветовете на Аберуин. „О, пъклите да го вземат — помисли тя, — тази ли са му намерили за жена?“ Но когато момичето обърна глава, за да погледне към полупияния си нов съпруг, изпълнена с ужас от онова, което боговете и собственият й брат бяха стоварили в нейното легло, Джил намери сили да съжали детето. Внезапно бузата й пламна като огън. Опита да се разтрие и отстрани болката, но установи, че е напълно парализирана, тъй като тя се беше върнала и Невин стоеше наведен над нея, с вдигната за нов шамар ръка. Като пияна, Джил се огледа и видя стените на подземното помещение.

— Извини ме, че те ударих — каза Невин. — Но това беше най-бързият начин да те върна. Какво сканираше? Родри ли?

— Него самия. Трябва да е в Дън Девери. Видях навсякъде по стените и мебелите гербовете с двукракия дракон.

— Положително кралят е искал да огледа що за човек е този нов негов васал.

— О, без съмнение. Видях жена му. Тя не е нищо повече от едно мишле, изпратено да забавлява котките.

— Я се чуй какво говориш!

Джил сви рамене и извърна поглед. Усети как в гърлото й се надигат сълзи. Невин въздъхна и седна до нея на пейката.

— Дете мое, изпълнен съм със съчувствие към теб — гласът му беше странно нежен. — Зная, че обичаш своя Родри.

Джил кимна жално в знак на съгласие.

— Трябваше да продължиш обучението си — продължи Невин. — Не виждаш ли какво става? Използваш деомера, но само на парче, затова не можеш да го владееш, и всъщност не разбираш какво правиш. Седиш тук, копнеейки по Родри, представяш си го мислено и хоп — изпадаш в транс.

— Дори не го осъзнавах — Джил се стресна, като премисли нещата. — Какво щеше да ми се случи, ако не бях дошла с тебе…

— Не зная точно, но много е вероятно да беше полудяла.

— Но ако поисках, ти щеше да ми позволиш да остана с Родри.

— Щях да съм там да те наглеждам, но независимо от цената, трябваше свободно да избереш.

Огънят догаряше. Джил стана, сложи две цепеници и се загледа в тях, докато Дивите им се нахвърлиха като огнен дъжд. Призракът на някакъв спомен преследваше съзнанието й — абстрактен, без образ или дума — за някакво време, когато не е могла да избира; белязана за деомера, но на пътя й застанали други неща. Не можеше да си спомни точно — друг мъж може би, когото е обичала колкото Родри. Внезапно й стана ясно, че трябва да си спомни, трябва да види ясно своя Уирд. Седеше мълчаливо, докато споменът избледня, но сетне отново се надигна — един неспокоен дух от отвъдните земи на душата.

Времето, когато е трябвало да избира, времето, когато личният Уирд е бил грабнат от нея. Времето, когато седящият до нея мъж е трябвало да я доведе до този Уирд.

— Галрион — проговори Джил. — Така се казваше тогава, нали?

Споменаването на името извика спомен за един образ. Образът на Невин като много млад мъж.

— Ти въобще не си умирал — каза тя. — Ти не си умирал от онзи ден, та до днес.

— Че как бих могъл да съм умрял и да съм тук? Когато човек умре, не е ли това неговият край?

Гласът му беше изпълнен с хумор. Когато разбра, че разбира шегата, тя изстина и стана да си стопли ръцете на огъня.

— Всичко това беше преди много време — каза Джил.

— Беше.

— И колко живота съм изживяла оттогава досега?

— Значи ти знаеш истината, нали?

— Зная я — Джил обърна гръб към огъня и застана с лице срещу него. — Колко живота са били?

— С течение на времето ще си спомниш всичките. Само ще кажа, че ми се сториха прекалено много, както и годините…

Невин се загледа в огъня и по някакъв начин Джил разбра, че и той си спомня. Тя изпита чувството, че след като е живяла в дълбока долина, стои навръх планината. Най-сетне виждаше как светът се разстила наоколо и разбра, че е по-просторен, отколкото някога си го е представяла. Спомените нахлуха в съзнанието, призраци се струпаха около нея, за да разкажат своите истории. После Невин вдигна поглед.

— Брангуен? — обърна се той към нея. — Прощаваш ли ми?

— Никога не съм ти се сърдила за каквото и да било.

— Тогава толкова много ме обичаше. Аз те предадох от фалшива гордост и небрежност, но все едно, че те удавих с ръцете си.

Джил си спомни тъмната нощна река, студената вода, която я покрива, дави я… Потръпна и се приближи към огъня.

— Е, може и така да е — каза тя. — И наистина твърде много те обичах — поколеба се, търсейки думи, питайки се дали е достатъчно мъдра, за да каже такива неща. — И затова е трябвало да те изгубя. В онази сляпа, кучешка любов нямаше място за деомер. О, богове, исках да се погреба в теб, да се удавя в теб! За станалото съм виновна не по-малко и аз!

— Това, което казваш, е вярно. Но ако ти бях признал честно какво се готвя да направя, вместо да дебна наоколо като крепостен селянин, само да бях ти дал да разбереш, че бягаш към свободата, а не към живот в изгнание — нямаше ли да намериш начин да избягаш от дъна на брат си?

— Е, положително щях. Тогава щях да видя избора между живота и смъртта, вместо само между теб и Герейнт.

— Щеше. Та ти не беше глупава, Гуени — само млада, много млада — Невин замълча дълго. — Но прощаваш ли ми?

— Да. Съвършено спокойно.

— Е, тогава ти благодаря — гласът му измени, докато изричаше тези думи.

Джил седна отново до него. Дълго време седяха мълчаливо, гледайки как Дивите играят в огъня и как светлината танцува по стените, светлина и сянка, безкрайно движение, безкрайна промяна, превръщане от едно в друго и отново обратно.

Загрузка...