Магия за дракон

Част първаБардекЕсен, 1063

Повечето деверийци смятаха, че Бардек е едно цяло, като тяхната страна, но всъщност той представляваше архипелаг и само най-малките острови бяха под единно управление. По-големите, като Бардекина и Суртина, се деляха на множество градове държави. Някои от тях се състояха само от град и толкова обработваеми земи, колкото едва-едва да го изхранят; други упражняваха контрол над стотици квадратни мили територия, а и градове, които бяха техни колонии, или подчинени държави. По времето, за което говорим, Милетон, който се намираше на Бардекина, представляваше един от най-големите градове държави, като освен това управляваше град Валант и около половината от острова. Беше красив, кацнал високо на една крайбрежна канара, надвиснала над тясно пристанище. Минеше ли през портите в чисто белите градски стени, човек сякаш се озоваваше в гора.

Навсякъде дървета очертаваха широките прави улици и ги покриваха със сенчести навеси от преплетени клони; край всяка жилищна или друга сграда растяха нагъсто палми както от високия тип, който дава фурми, така и от ниските декоративни видове, евкалипти с ароматни листа, джакаранди с лилави цветове; също — един храстовиден вариант, известен само в Бардек и наречен бенато — с мънички червени цветчета, сякаш посипали с прах листата. Около дърветата се виеха и цъфтяха пълзящи растения, като заплашваха да задушат всевъзможните дървени и мраморни статуи, пръснати из малките площади и по кръстовищата. Сред зеленината се издигаха правоъгълни къщи с извити като преобърнат корпус на кораб покриви, някои пазени от високи статуи, изобразяващи предтечите на техните обитатели, други — от чифт весла, предназначени сякаш за великан.

По улиците хората ходеха, без да бързат, или отиваха от къща в къща — непрекъснат поток от мъже и жени, до един облечени в туники и обути в сандали. Мъжете обаче имаха на бузите си нарисувани в ярки цветове фигури, докато жените носеха украшения, закачени в грижливо накъдрените и вдигнати високо коси; неща, които показваха към коя „къща“ или клан принадлежи съответният човек. По онова време животът беше толкова спокоен, че децата тичаха необезпокоявани по улиците, или пък бяха погълнати от сложни игри сред площади и градини, без да е необходимо някой да ги наглежда; никой не им се караше или причиняваше и за момент някакво притеснение.

Разбира се, цялото това великолепие се плащаше скъпо: Милетон беше център на търговията с роби на северните острови. Стига да имаше достатъчно пари и малко търпение, купувачът щеше да намери роби с всякаква подготовка: писари, акушерки или черноработници, а също така и по някой варварин от Девери, макар те да представляваха рядкост. По този въпрос законите бяха изключително строги — деверийците можеха да се продават в робство само за определен, ограничен брой простъпки срещу държавата, например за големи дългове, разрушаване на обществена собственост в голям мащаб или за хладнокръвно, предумишлено убийство. Архонтите на различните градове държави не желаеха да видят бойната флота на кръвожадните варвари, поела към земите им под претекст да спаси някой несправедливо третиран сънародник.

Следователно беше добре подобни екзотични покупки да не се правят на обществените пазари и край пристанището, където военнопленниците, престъпниците и децата на робите, собственост на държавата, се продаваха на търг съгласно установен ред за наддаване — а в по-малки, частни заведения, пръснати около Милетон. Такова имаше недалеч от пристанището, от другата страна на Правителствения площад, там, където между стените на задни дворове се виеше тясна, лишена от дървета уличка. Колкото повече я следваше човек, толкова по-ниски ставаха зидовете, докато напълно изчезнеха, а къщите — по-малки и по-бедни, докато не се превърнеха в лабиринт от колиби и зеленчукови градини, тук-таме с по някоя кочина, обитавана от дребни сиви прасета.

След едно последно кривване уличката излизаше на открит площад, по който между нарядко поставения калдъръм избуяваха бурени и се почесваха кокошки, като от време на време кудкудякаха на играещите дечица. От другата страна имаше висока стена, която очевидно обграждаше някакъв комплекс. В средата се открояваше обкована с желязо врата. Върху мекото й дърво не беше издълбан никакъв знак, нито пък име, обаче запознатите с тези неща хора знаеха, че това е пазарът на Бриндемо. А онези, които не знаеха, щяха да направят добре да стоят настрана от него.

И все пак вътре в комплекса обстановката не беше мрачна и зловеща като в къща на ужасите. Дворът бе обрасъл с мършава трева и запуснати цветни лехи, сред които през деня робите можеха да стоят на слънце; имаше спретнати спални помещения, където единствените ценни предмети представляваха леглата, чисти, макар и овехтели; имаше и баня, в която можеха да се къпят, когато поискат. Храната в никакъв случай не бе от такова качество, че да присъства на богатска трапеза, но робите ядяха до насита, а домакинът и семейството му се хранеха наравно със стоката. В известни кръгове Бриндемо беше известен с това, че купува роби, които други търговци биха отказали — такива, чиито договори за продажба не са съвсем наред, или идваха при него упоени и неспособни да протестират, че са поставени в такова положение — ето такива неща, може би законни, но най-вероятно — не. От време на време някое просяче без семейство, влязло при Бриндемо за парче хляб, повече не се е виждало.

За строгостта на законите, които регулираха продажбата на варвари, може да се съди по това, че когато при него се появи такъв, чийто договор не беше напълно в ред, Бриндемо се поколеба дали да го продава. Обикновено веднага би предложил такава ценна стока на някоя от големите къщи в Милетон и би поискал за нея много висока цена. Варваринът беше малко над двайсет години, изключително красив, с гарвановочерна коса и сини като метличина очи; държеше се с аристократично изящество и, най-хубавото, вече знаеше доста бардекски, като допълваше познанията си със скорост, подсказваща рядка способност за научаване на езици. Тоест щеше да е великолепен лакей, с възможност след време да се издигне с работа до домоуправител, ценен член на домакинството, който един хубав ден щеше да получи свободата си и да бъде осиновен в клана.

За нещастие съществуваха договорът за продажба и изключително неудобният факт, че робът дори не помнеше името си. Предишните му собственици го бяха нарекли Талиейсин, но той без колебание признаваше, че това име не означава нищо за него. Не си спомняше нищо — семейство, роден град, — нищо за живота преди деня, в който е бил продаден. Тъй като, за да го държат в подчинение, предишните собственици му бяха давали опиум, Бриндемо се погрижи той да получава изобилна и добра храна и да спи, колкото си ще. За съжаление доброто отношение не даваше ефект; младежът не беше в състояние да си спомня повече от преди.

— Ти ме изваждаш от търпение, Талиейсин от Пирдон — каза една вечер на деверийски Бриндемо. — Но пък не се съмнявам, че и себе си изкарваш от търпение.

— Разбира се — робът се усмихна със странната си, пленителна усмивка. — Кой не би искал да знае истината за себе си?

— Ами! Има много хора, които я крият дълбоко в сърцето си, за да не се изправят никога пред нея. Може да си един от тях. Дали не заради нещо така ужасно, че за да го забравиш, си изтрил напълно паметта си?

— Кой знае? На такъв ли ти приличам?

— Не, макар че според мен, въпреки твоя чар, си опасен човек. Не бих ти дал меч или кинжал.

Талиейсин отклони бързо поглед, очите му се замъглиха, сякаш мислите му бяха направили странен обрат.

— Кинжал — прошепна Бриндемо. — Означава ли тази дума нещо?

— Донякъде — говореше бавно, почти насила. — Не мога да открия спомена. Думата само някак подръпна паметта ми.

Бриндемо въздъхна с пресилен драматизъм.

— Двайсет и пет зотара! Спокойно мога да те продам за двайсет и пет златни зотара, стига да успеем да открием истината. Знаеш ли колко струва един зотар?

— Право да си кажа, не.

— С тях мога да купя десет прасета, а дори пет от тях ще са заплодени… ай!

— Кръв капе от сърцето ми за теб.

— О, сарказъм значи, но бих ли могъл да ти се сърдя? Това е добър признак. Съзнанието ти се връща за живот. Но ще ти кажа, че чакам гостенин тази вечер. Той би могъл да те познае или да пришпори с нещо съзнанието ти. Нямам сили повече да понасям това. Двайсет и пет зотара, а ти стоиш тук и не мога да те продам. Както казват в твоята родина, сърцето ме боли.

Докато чакаха Ариано, Бриндемо учеше роба как трябва да налива вино и да сервира чаши от поднос. Талиейсин се учеше сериозно и с интерес, който не беше лишен от известен чар — до голяма степен като умно дете, което е решило да върши нещо, макар и да му се струва смешно, за да направи удоволствие на родителите си. Но Бриндемо винаги съзнаваше, че робът е покорен само защото си е изгубил паметта. Талиейсин се движеше като състезател в бой с ножове (професионалните бойци на арената бяха единственото нещо, с което Бриндемо можеше да свърже тази особена походка, сякаш плъзгане по земята и привидно отпуснатата стойка, докато всъщност човекът беше непрестанно нащрек), до положение, че изпитваше неудобство, като го гледаше как се върти около сребърния поднос — досущ лъв с каишка около шията, който ходи след господарката си като домашна котка. Не биваше да го купувам, мислеше злощастно той; трябваше да кажа „не“ на Барума. Но по този начин мъката му само се задълбочи, защото знаеше повече от добре, че не е в състояние да откаже каквото и да е на Барума.

Ариано дойде точно когато камбаните на храма отбелязваха часа на залеза. Бриндемо го посрещна лично на вратата, след което го въведе в главната зала — дълго помещение с бели и сини плочки на пода и тъмнозелени стени. В единия край имаше нисък подиум, по който около месингова масичка се търкаляха разхвърляни шарени възглавници. След като се настаниха на нея, Талиейсин им поднесе чашите с вино, сетне приседна почтително на ръба на подиума. Ариано беше сбръчкан дребен мъж, който криеше плешивостта си под бяла ленена шапчица. Той го огледа с лека, но не враждебна усмивка.

— Така значи, Талиейсин — заговори той. — Бриндемо казва, че произхождаш от Пирдон.

— Така ми казаха, господарю.

Една от рошавите вежди на Ариано подскочи нагоре.

— Говори ми на деверийски. За какво… а, сетих се. Опиши стаята.

Докато, малко озадачен, Талиейсин покорно изреждаше мебелите и описваше цветовете в стаята, Ариано слушаше с наведена на една страна глава. Сетне прекъсна изброяването с рязко махане на ръка.

— Пирдон ли? Друг път! Ти си от Елдид, момче. Готов съм да се обзаложа на много; при това от брега на Елдид — обърна се към Бриндемо и заговори на бардекски. — Там имат ясно изразен начин на говорене. Както би могло да се очаква, Барума те е лъгал като скорпион.

— Дано нозете на боговете го смажат! — Бриндемо усети как по гърба му се стича пот. — Едва ли познаваш този предполагаем роб.

— За да ти кажа как всъщност се казва ли? Не, не го познавам. От начина, по който се движи, и всички останали неща, по-скоро смятам, че принадлежи към тяхната аристокрация.

— Какво? Аз пък мислех, че е състезател с нож, боксьор или някакъв вид изпълнител от този род.

— Мили мой стари приятелю, ти забравяш, че в Девери всички аристократи са бойци. Започват да ги обучават за това още като малки деца.

Бриндемо простена, но хлипането не му донесе облекчение. Талиейсин слушаше с добре разбираемо напрежение.

— Благородник значи, а? — проговори робът най-накрая. — Но онзи Барума каза, че съм бил син на търговец.

— Барума лъже със същата тази лекота, с каквато пада дъждът — отвърна Ариано. — На твое място бих престанал да бърборя за зотари и бих се отървал от този човек колкото се може по-скоро, но с добър господар, нали ме разбираш? Ако роднините му се появят тук с кръв във варварското си съзнание…

— Зная, зная — Бриндемо едва говореше, смазан от алчност поради осуетената си печалба. — Все пак двайсет и пет зотара! Ай!

— Дали всичкото злато на този свят ще е в състояние да ти зашие главата обратно на врата, ако…

— О, я престани! Разбира се, че си прав. Барума искаше да го продам в мините или на галерите, но за това не може да става и дума, щом човекът е аристократ.

— Така смятам и аз! Дано сфинктерът на Барума зяпне, а мъжкото му да се откачи!

— И дано един ден болни маймуни да му ядат сърцето. Добре тогава. Ще го продам, щом намеря подходящ купувач. Ако чуеш за някого, кажи ми — разбира се, срещу комисионна.

— Разбира се — Ариано протегна ръка. — Още вино, Талиейсин.

Робът поднесе виното точно както го бяха учили, със съответните жестове, но свирепият, мрачен поглед в очите му накара Бриндемо да се чувства изключително разтревожен. „Най-добре е, заради самия себе си, да го махна по-скоро оттук — помисли той — и все пак… Ай! Двайсет и пет зотара!“

Бяха дали на Талиейсин малка стаичка, защото Бриндемо се страхуваше да го остави на приказка с останалите роби. Ако Барума се върнеше, не биваше да разбере, че са се опитвали да разкрият тайната.

Стаичката едва побираше един сламеник, а в стената имаше мъничка ниша за лампа. След като го заключиха за през нощта, Талиейсин седя дълго на сламеника, премисляйки чутото от Ариано. Маслото в лампата се беше свършило, но той виждаше съвършено ясно на лунната светлина, която струеше през прозорчето. Дойде му наум, че е наистина странно да вижда в тъмното. Преди това го приемаше за дадено.

Появиха се Диви, по няколко наведнъж; група гномчета, до едно шарени — на сини, сиви и лилави пръски, различни от онези в Девери, поне доколкото си спомняше. В момента не беше особено склонен да вярва в каквото и да е за себе си. Кой би могъл да знае, че това е истина, или някоя от лъжите на Барума? Но имаше ясен спомен за плътно оцветени гномчета, а най-вече за едно сиво, което беше някакъв приятел. Очевидно от много време е бил в състояние да вижда тези същества.

От онова, което знаеше за деверийските аристократи, способността да се сприятеляват с духове им беше дотолкова неприсъща, че известно време предъвква този необикновен факт. Не си спомняше много за себе си, но общото му познание за света сякаш оставаше непокътнато. Със сигурност знаеше, че един обикновен лорд няма да се занимава с Дивите. Но тук имаше едно особено смело гномче, мърлявозелено и сивкаволилаво на цвят, със смайващ брой брадавици, които се спускаха по гръбнака му. То се покатери в скута му и го потупа по ръката с мъничката си ноктеста лапичка, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— Е, добър вечер, малки братко!

Гномчето се ухили, разкривайки ярки лилави зъби, сетне се намести в скута му като коте. Докато небрежно го галеше и почесваше от време на време зад ушите, Талиейсин усети нещо да боде съзнанието му, досущ тресчица, която се стреми да излезе навън от пръста, в който се е забила. Дивите и самият израз „малки братко“ означаваха нещо много важно, което би му дало важен ключ да разбере кой е, стига да успее да намери ключалката! Това беше тайна, много дълбоко заровена тайна, може би скрита дори и от Барума.

— Ще ми се да можехте да говорите, момчета. Знаете ли кой съм аз?

Всички едновременно закимаха утвърдително.

— А дали знаете името ми?

Този път отговорът беше отрицателен.

— Но по някакъв начин ме познавате, така ли?

Още един утвърдителен отговор. Замисли се дали някога е бил обърнат навътре към себе си човек, но най-вероятно не, след като напомня воин или състезател с нож. Частиците истина, които откриваше, бяха лишени от смисъл повече от всички лъжи. Значи благородник или състезател, но и в двата случая виждаше Дивите, а те го смятаха за приятел. И отново това придърпване на съзнанието. Приятел или един от тях? Космите на врата му настръхнаха, когато го изрече на глас.

— Или един от тях! Трябва да зная какво означава това, всички дяволи чак до третия ад да го вземат!

Но не успяваше да си спомни. Изведнъж се вбеси, вбеси се на съзнанието си, на Барума, на изкривената съдба, която му беше отнела собственото аз и го бе пуснала тук — парче човешки боклук от пазара на Бриндемо. Удари с все сила по стената. Болката и яростта се сляха и внесоха кратко прояснение в осакатеното му съзнание. Западняците, Елкион Лакар, елфите. Те виждаха Дивите, те ги наричаха „малки братя“. Някога беше познавал елфите, нали? Не беше ли ходил да воюва с някои от тях като свои съюзници? Някога, много отдавна.

— Или един от тях — прошепна той, изпускайки дъх.

Изстина до мозъка на костите си в топлата нощ. В края на краищата никак не е лесно за един човек да осъзнае, че не е напълно човек.

Талиейсин остана за продан още два дни, прекарани в сънлива досада. Правеше всичко възможно, за да проникне в съзнанието си, но тази работа вървеше много трудно, което потвърждаваше собственото му становище, че никога не е обръщал особено внимание на себе си.

И все пак си спомни една дреболия: ставаше дума за някакво украшение. Не можеше да възстанови точно какво, но оставаше съвършено сигурен, че Барума му е откраднал ценна сребърна скъпоценност, някаква реликва, дадена му от член на неговия клан, или човек, на когото се е възхищавал — не беше сигурен кое от двете. Но знаеше, че да загубиш това украшение, е нещо срамно и ще бъде завинаги опозорен, ако не намери Барума и не си го върне. Срамът подхранваше омразата, докато не започна в продължение на часове да си представя как го убива по един или друг страховит начин.

Сутринта на третия ден вече преваляше, а той седеше на тревистия двор, когато Бриндемо доведе клиент да го види. Беше висок мъж, съвсем тъмен, с ниско остригана къдрава черна коса и два зелени диаманта, нарисувани върху лявата буза. Изправената стойка подсказваше, че в някакъв момент от живота си сигурно е бил воин, а проницателните тъмни очи често хвърляха по някой изпълнен с презрително недоверие поглед към търговеца, докато онзи неспирно дърдореше, възхвалявайки достойнствата на Талиейсин и едновременно с това изграждайки негова невярна биография.

— Много изискани маниери, господине, син на търговец, говори много добре, но за съжаление проявил ужасна страст към комара, попаднал в Мангорио на лоша компания и…

— Умееш ли да се оправяш с коне? — прекъсна го клиентът, говорейки направо на Талиейсин. — Повечето деверийци ги бива за това.

— Умея, сър. Цял живот съм яздил — казвайки го, той си спомни друга частица от предишния живот — изящното черно пони, което обичаше много като дете. Споменът беше толкова ясен, толкова ценен, че докато търсеше опипом и се бореше да си спомни как се казваше дребното животно, пропусна следващите думи на клиента.

Изведнъж човекът замахна към него, ударът му беше насочен право към лицето на Талиейсин. Без да се замисли, той парира с лявата си китка и понечи да отвърне. Ужасеният писък на Бриндемо го накара да дойде на себе си. Можеха да го бият до кръв, задето е замахнал срещу свободен човек, но клиентът само се засмя и приятелски го плесна по рамото.

— Смятам, че ставаш. Ще водя керван в планините. Един от мулетарите ми се разболя, а нямам време да наема свободен човек на негово място.

— Какво, почитаеми господине? — Увисналите бузи на Бриндемо се тресяха от възмущение. — Такъв ценен варварин да бъде използван като мулетар!

— Само за известно време. Убеден съм, че ще мога да го продам по-късно с печалба. Ариано ми каза, че трябвало да изчезне заради теб, както и заради самия него — а аз мога да свърша тази работа.

— Какво ти бил казал? — гласът на търговеца се извиси в отчаян писък.

— Можеш да ми се довериш. Осем зотара.

— Намислил си да ме ограбиш! Искаш да ме разориш!

Пазарлъкът започна съвсем на сериозно. Дълго време те обсъждаха мотивите и прадедите си, колкото им глас държи, докато накрая се споразумяха на шестнайсет зотара. Появи се първоначалният договор за продажба, който новият господар на Талиейсин прегледа набързо с горчиво изкривена уста, сякаш остана смаян от нескопосаната фалшификация.

— Разбира се, ще направя нов договор — рече Бриндемо.

— Разбира се. Името ми е Зандар от Данмара.

Когато Бриндемо се потътри в къщата, за да напише новия договор, Зандар скръсти ръце на гърдите си и огледа Талиейсин внимателно и хладно.

— Ако си честен към мен, момчето ми, аз също ще съм честен с теб. Когато роднините ти ни настигнат, ще те продам за малко повече от платеното, стига да работиш упорито и да не създаваш неприятности. Споразумяхме ли се?

— Да. Сигурно свободните хора тук не стискат ръката на роб, иначе бих я подал.

— Тук никой не си стиска ръцете, както у вас, затова не го приемай като обида. На мен винаги ми се е струвало лошо от гледна точка на хигиената да пипаш дланта на някого, когото едва познаваш. Ще получиш тояга, както останалите ми хора. Готов ли си да се закълнеш, че няма да я обърнеш срещу мен?

— В боговете на моя народ.

— Добре. Повече няма да говорим за това.

Въпреки всичко Талиейсин изпита неволно уважение към този мъж. Щеше да го харесва, ако се бяха срещнали при други обстоятелства. Зандар продължи бавно да оглежда придобивката си.

— Сребърен кинжал — рече внезапно той. — Това говори ли ти нещо, момче?

Талиейсин усети как отмята глава като стреснат елен.

— Помислих, че това може да ти говори. Имаш такъв вид. Това би съвпаднало с малкото, което зная за странните обстоятелства около теб.

— Наистина ми говори. О, в името на всички богове! — той се извъртя на пета и започна да крачи напред-назад, обхванат от възбуда, докато спомените се струпаха на ръба на съзнанието му. Усещаше тежестта на кинжала в ръката си, идеалното му равновесие, виждаше дръжката с трите сребърни възела, знака, гравиран на острието — нападащ сокол. Изведнъж в очите му бликнаха сълзи, защото в съзнанието си видя друга картина — мрачното и осеяно с белези лице на мъж с прошарена руса коса и студени като лед очи; студен мъж, корав като стомана, но този човек го бе обичал. — Струва ми се, спомних си баща ми, и пъклите да го вземат, той не беше търговец.

— Всички бяхме сигурни в това, момче. Как се казваше той? Помисли! — гласът му стихна до шепот. — Опитай се да си спомниш името му.

— Не мога — усети как стомахът му се сви болезнено, защото загуби надежда. — Е, ако съм бил сребърен кинжал, няма защо да смяташ, че роднините ми ще дойдат да ме откупят. Без съмнение ще се радват, че завинаги са се отървали от мен.

— Трябва да знаеш, че мнозина са успели с труд да се освободят от робство. Необходими са само малко проницателност и готовност да поемаш допълнителна работа, след като свършиш онази, която са ти възложили.

Талиейсин кимна в знак на съгласие, но всъщност едва го чу. Спомни си отново за кинжала и вече знаеше какво му е откраднал Барума, знаеше, че трябва да си го върне, дори това да му струва живота. Никога нямаше да навреди на Зандар, но не се беше заклел да не избяга при първия случай, който му се удаде. Можеха да го късат на парчета като избягал роб, но първо щеше да отмъсти и да умре, знаейки, че си е възвърнал мъжкото достойнство.

От другата страна на Милетон, далеч от пристанището, градът продължаваше покрай широка, но плитка река. До водата беше разположена плетеница от тесни улички, порутени складове и дървени пристани, край които стояха вързани и се подмятаха на течението ярко боядисани плоскодънни лодки. Отвъд този неподреден квартал се простираха пасища, където стануваха търговските кервани с товарни животни. Керванът на Зандар го чакаше, разположен на лагер около две кръгли, оградени с камъни огнища и настанени между въжета животни. Беше голям — трийсет товарни мулета и дванайсет ездитни коне, за които се грижеха девет свободни мъже и, разбира се, един роб.

Допълвайки с жестове и пантомима познанията на Талиейсин по езика, мъжете го въведоха в новия живот. Конете бяха негово задължение, както и всичката работа, недостойна за свободните хора: да сече дърва за огъня, да носи вода, да нарежда багажа и да сервира храната. Всички се отнасяха добре с него, но никой не го заговаряше, освен когато му даваше заповед. Бидейки роб, той оставаше почти невидим, също като инструмент или съд за готвене, окачен настрани, когато не се използва.

На вечеря Талиейсин получи последен храна и седна на почетно разстояние зад останалите. След това, докато те се търкаляха около огъня, той изжули съдовете за готвене и изми паниците. Няколкото дни, прекарани при Бриндемо, му бяха помогнали донякъде да се възстанови, но продължаваше да е много отпаднал поради дългата си одисея на кораба, така че към края на вечерта му се виеше свят от изтощение. На заспиване осъзна, че ще мине известно време, преди сериозно да помисли за бягство.

На следващата сутрин вдигнаха лагера и керванът се насочи на югоизток, следвайки извивките на реката. След като изминаха няколко мили, Талиейсин разбра защо Зандар не изглежда разтревожен от възможността новият му роб да избяга. Минаваха през абсолютно равна, абсолютно безлична местност, миля след миля монотонността нарушаваха единствено дребни ферми, само с по няколко дървета за сянка. Преди пладне завиха встрани от реката, отправяйки се право на юг, скоро оставиха зад себе си фермите и започнаха да следват тесен кервански път през саваната. Избягалият роб не би имал къде да се скрие, нямаше да намери храна, нямаше да има път, който да следва. Е, в името на боговете на моя народ, мислеше си Талиейсин, значи ще трябва да почакам и да видя какви възможности ще ми дадат планините.

По това време на годината, когато из Девери вече виеше зимата, Южното море така бушуваше, че малката платноходка беше принудена да проправя мъчително пътя си до Бардек. Случваше се сутрин, понесена от силен западен вятър, да се отклони на мили от правия курс и се върне с труд към него следобеда, при друга посока на вятъра. Навсякъде наоколо океанът се простираше зимносин и самотен — безкрайно развълнувано пространство чак до обвития със сива мъгла хоризонт. Като се има предвид сезонът, едва ли съществуваше съмнение, че това е единственият кораб в открито море. Парцаливият екипаж от петнайсет моряци мърмореше срещу решението на своя капитан да направи това пътуване, но пък, от друга страна, те вечно мърмореха за едно или друго. Ходеха въоръжени с мечове и като самите ветрове непрекъснато се спречкваха помежду си, но се държаха с уважение към двамата пасажери. Винаги, когато гертдин Саламандър и личната му охрана, млад сребърен кинжал с предполагаемото име Гилин, излизаха да подишат морския въздух или пък стояха сутрин до перилата на кораба, пиратите се кланяха учтиво, напускаха палубата, за да ги оставят насаме, и в същото време правеха знака, който предпазва от магия. Ако можеха да видят малкото сиво гномче, което подскачаше между двамата, направо щяха да побегнат.

— О, зовът на морето — отбеляза една мразовита сутрин Саламандър. — Безкрайното, гонено от ветровете море, а сетне, далеч пред нас, една екзотична страна с необикновен климат. — Облегнат на перилото, той се загледа във водата, разпенена от носа на кораба. — Ободряващ солен въздух, скърцането на въжетата и платната — о, наистина колко чудесно е това.

— Дяволски се радвам, че смяташ така — озъби се Джил. — Мен да питаш, винаги бих предпочела да имам под себе си кон.

— Говориш като истински сребърен кинжал, мила ми гургулице, но пренебрегваш голямото преимущество, което дава животът на кораба — свободното време. Време да планираме, да кроим, да тънем в мрачни мисли как да отмъстим за злините, сторени на нашия Родри; но най-хубавото от всичко — време да учиш бардекски.

— Трудно ли е да се научи?

— О, съвсем не! Първия път, когато бях там, го научих за две седмици.

Но Саламандър забравяше, че е не само наполовина елф, с естествена склонност към езиците, но освен това човек с изключително подготвено и дисциплинирано съзнание. За Джил ученето беше влудяващо. Тя се подчиняваше на безкрайните упражнения със Саламандър, но след часове, прекарани в задушната кабина, упорството й започна да го дразни. Само след два дни неговото търпение се изчерпи.

— Виж какво, малка глупачке! — изръмжа една сутрин той. — Трябва да слагаш прилагателните преди съществителните! Ако речеш „орно маното“, все едно казваш „кучета десет“. Десет кучета са „маното орно“.

— Защо тези идиоти не могат да говорят, както си му е редът? Ако Кралят не възразява да слага онези, как им рече, при-работи след името, би трябвало и те да не възразяват.

Саламандър въздъхна пресилено дълбоко и рече:

— Може пък да имаме нужда от малко почивка. И без това исках да видя колко от щедрата подкрепа на гуербрет Блейн ни е останала. Тези пирати са същински животни, отвратителни при това, но никак не са евтини.

Джил залости вратата, двамата събраха парите си и ги преброиха. С трептящо носле гномчето приклекна, вперило очи в скъпоценното злато. Когато Саламандър отдели втората част от парите за наетия кораб, купчинката, която остана, изглеждаше наистина доста невзрачна.

— Дори веднага да намерим Родри, ще трябва да останем в Бардек цяла зима — обади се Джил. — Там скъпо ли е?

— Скъпичко е, но където и да живеят, хората обичат да слушат хубави разкази. Ще въртя скромния си занаят, макар и на изисканите острови да изглежда прекалено скромен. Богатите не дават пари за разказвач, защото го смятат подходящ единствено за селяни и роби.

— Е, не е нужно да живеем в лукс, стига да имаме какво да ядем.

— Може би ти нямаш нужда да живееш в лукс — Саламандър въздъхна с дълбока печал и монетите започнаха да изчезват в скрити джобове по дрехите му. — Освен това, ако не съм богат, как бих могъл да купя един екзотичен роб варварин?

— Какво? Кой ще купува роби?

— Ние, гургулице моя, ние ще купуваме Родри. Какво мислиш да направим? Да си го поискаме със сила, да го откраднем с меч в ръка? Това е цивилизована страна. Не можеш току-така да отнемаш чуждата собственост.

— В името на всеки мазен косъм от черния задник на Адовия властелин, тръгнала съм да търся отплата, а не да се пазаря на мегдана.

— Искаш ли да те арестуват за въоръжен грабеж? Джил, моля те, в името на всеки бог и на двата наши народа, когато стигнем там, изпълнявай заповедите ми. Ако създадем някакви неприятности, ще има да гнием с години в затвора, а това няма да помогне ни най-малко на нашия Родри.

След като скри монетите, Саламандър се отпусна върху тясната койка и започна разсеяно да гали одеялото с дългите си нервни пръсти, премисляйки нещо. Изведнъж се засмя и сивите му очи се разтвориха широко от удоволствие:

— Сетих се, сладка моя, орле мое! Ще бъда магьосник, а не гертдин — махна театрално с ръка и от пръстите му затанцува и заискри син огън. — Крисело, варварският магьосник от Далечния север! — Щракна отново с пръсти и от тях изхвърчаха ярки червени искри. — Елате всички, елате до един да видите чудесата на северните страни! Доведете децата, доведете престарелите си баби и вижте дали това се прави с помощта на огледала и прахове, или пък варварският магьосник е наистина онова, което твърди, че е — Саламандър размаха и двете си ръце, през кабината премина лилав пламък на златни ивици и се разпръсна, без да повреди стената. — Пъклите да го вземат, ще ни замерят с шепи монети.

— Не се съмнявам, тъй като ще виждат истински деомер. Но какво ще каже за това Невин?

— Става ли за подметка кожата на елф? Нека дълбоко се надяваме Невин никога да не разбере за това представление, или въпросът ми ще получи отговор. Но не разбираш ли колко съвършено ще бъде това, Джил? Враговете ни няма да подозират нищо, защото и за момент няма да им мине през ума, че някой ще представя истински деомер насред мегдана — потри весело ръце, предизвиквайки малък фонтан от сребърни пламъци. — Да видим сега… аха, може да си моята красива варварска асистентка. Елате да видите красивата Джилиана, дивата принцеса от далечно Девери! Вижте я как носи меч като мъж! Ще ги привлечеш със своята хубост.

— Покорно благодаря. Струва ми се, ще е по-добре да съм известна като твоето любимо момче.

Саламандър изтри усмивката от лицето си и я изгледа за момент.

— Извинявай, Джил. Зная, че сърцето ти се къса от тревога. Задачата ни е много трудна, но ще спасим Родри. Опитай да не се потапяш в мрачни мисли.

— Да не се потапям в мрачни мисли ли? О, богове, как само бих могла, като зная, че той е в ръцете на Ястребите?

— Може и да не е. Пиратът Снилин съвсем ясно каза, че щели да го оставят жив, а сетне да го продадат.

— Така са казали на Снилин.

— Вярно е, права си.

Между тях се спусна хладен страх, сякаш от морето повя вятър. Саламандър се отърси като куче и се откъсна от приближаващото се отчаяние.

— Сега ще те позабавлявам, гургулице моя. Великият Крисело ще направи добре да упражнява своя смайващ репертоар от чудеса.

Оказа се, че с помощта на Дивите на огъня и ефира Саламандър бе в състояние да постави смайващо представление от истинска магия, предрешена като лъжлива. Правеше танцуващи топки от син и завеси от червен пламък, водопади от ярки искри и ослепителни мълнии. След като отрепетира визуалните ефекти, той добави пукот, гърмежи, грохот и цвъртене, прибягвайки до услугите на въздушните Диви. Накрая изхвърли златен огнен водопад над главата си и докато го спускаше надолу, предизвика миниатюрен тътен на гръмотевица. Когато грохотът стихна, на вратата кротко се почука. Джил я отвори и намери пред нея пребледнял пират.

— Ами такова — рече той, облизвайки нервно устните си. — Тук всичко наред ли е?

— Наред е. Защо?

— Чухме едни такива звуци…

— Просто моят господар се занимаваше с тъмното си изкуство. Смееш ли да му попречиш?

Пиратът изпищя, обърна се и побягна. Джил затвори вратата и Саламандър избухна в див смях.

— Точно така — изхълца той между два пристъпа. — Смятам, че военната ни хитрост ще успее.

Търговецът Барума стоеше облегнат върху перваза на прозореца в хана и гледаше навън, към осветения от залеза Валант. Далеч надолу по склона последните лъчи на слънцето искряха по широката река; светлината на фенери разцъфваше по прозорците на къщите, пълзеше от дърветата на градините. От далечните улици до него достигаха звуците на магарешки звънци.

В тази чудесна вечер Барума беше доволен и в добро настроение. Не само приключи успешно задачата, поставена му от Стария, но и неговите дела се развиваха добре. В подгъва на туниката му бяха пришити диаманти, далеч по-лесно преносими от злато. Той търгуваше със стоки, които не можеше да продава на всеки пазар, нито в салона на който и да е еснаф. Но те носеха висока печалба за човек, който знаеше къде да ги предложи, а и отровите на Барума бяха все от най-високо качество. За да е сигурен в тях, лично ги изпробваше върху роби. Докато премисляше кого от подбраната група клиенти да посети, се чешеше по косматия корем, търсейки разсеяно мъничките черни бълхи, които бяха една от бедите, свързани с пътуванията из островите. Дошло бе време да напусне Бардекина и да премине на Суртина; крайната му цел се намираше на онзи остров, далеч горе в планината, където живееше Стария.

Когато вечерта напредна и навън захладя, Барума затвори капаците и се обърна към стаята — луксозна, с бели стени и покрит със сини и зелени плочки под, по който бяха пръснати възглавници и мънички маслени лампи. В единия ъгъл стоеше струпан багажът му и двете завити в зебло бали, които никога не изпускаше от погледа си. Всеки митнически чиновник, който претърсеше стоките му, щеше да намери богато бродирани ленени покривки за маса и салфетки, декоративни ленти за туники и други красиви неща, изработени от варварите в Девери, за да бъдат продавани на богатите дами в Бардек. Онези, които ги произвеждаха, не знаеха обаче, че щом тяхната стока пристигне в Бардек, претърпява недоловима за погледа промяна. Вместо етикети Барума използваше различните традиционни мотиви, за да означи с тях името на отровата, в която е била потопена тъканта. Сложеше ли я човек във вода или вино, тя отново се превръщаше в отрова, неподозирана от служителите на архонта.

В една от дисагите си търговецът носеше сребърния кинжал на Родри. Задържа го без специална причина, по-скоро като сувенир от онези донесли му изключително удоволствие часове, в които пречупи съзнанието и волята на пленника. От друга страна, кинжалът улесняваше сканирането. Барума го извади преди всичко от скука, сетне седна на огромна възглавница и съсредоточи мисълта си, загледан в пламъка на една лампа. Тъй като това беше полумагичен предмет от голямо значение за Родри, образът бързо се изгради. На жълтата светлина Барума видя младежа, седнал близо до лагерен огън, да яде яхния от дървена купа. Изглеждаше уморен, но далеч не изтощен, освен това не носеше вериги нито на ръцете, нито на краката, очевидно добре третиран участник в нещо, което приличаше на голям керван. Пламналата ярост пропъди образа. Глупакът Бриндемо! Защо не е продал Родри в мините или на галерите, както му заповяда? Почти без да съзнава какво прави, Барума заби кинжала във възглавницата.

Фактът, че изпусна контрол над себе си, го принуди да се изправи. Прибра кинжала и помисли, че Бриндемо ще трябва да плати за провала си. Братството щеше да покаже на тлъстия търговец на роби какво се случва с онези, които застават срещу тъмните сили. Колкото до самия Родри, тъй като Стария не беше казал нищо за това къде трябва да се продаде, Барума предполагаше, че си е свършил добре работата. (Агонията в мините или на галерите беше негово хрумване.) Сетне си спомни сребърния кинжал, застанал върху палубата на кораба, студената омраза в очите му и неговия глас, който казваше, че някой ден ще го убие. Просто глупаво перчене: тук, в Бардек, робите никога не бягат. И все пак усети как студеният страх се спуска по гърба му. Родри беше точно от онзи тип отчаяни мъже, които са способни да рискуват всичко заради отмъщението, просто защото хич не ги е еня дали ще живеят, или ще умрат след това.

За миг се поколеба дали да не проследи Родри лично, но Стария изрично му беше забранил да убива варварина. Щом Барума искаше варваринът да умре, трябваше да се погрижи никой да не разбере, че самият той има дял в това. Сигурно би могъл чисто и просто да откупи обратно роба от новия му господар и лично да го продаде в мините, но опасностите бяха прекалено очевидни, имайки предвид законите.

Най-голямата заплаха обаче беше Стария. Той щеше да се освободи от бившия си ученик, започнеше ли да го смята за безразсъден и следователно ненадежден. По начин, спрямо който продължителните, бавни методи на екзекуция, практикувани от архонтите, щяха да изглеждат милост небесна. Барума предпочиташе да се справя със скъсалия каишката си и добре въоръжен Родри, отколкото присъдата на учителя си. Оставаше нахалството на сребърния кинжал. Щеше да изпита известно удовлетворение, ако го видеше подходящо наказан.

Долу във Валант, близо до реката, в глуха тясна уличка се издигаше порутена от времето къща. Декоративната мазилка на външната стена беше напукана и изронена, а дворът — дотолкова обрасъл заради запустялата градина, че статуите на предтечите въобще не се виждаха. Самата постройка беше загубила много от дървените си покривни плочки, а на места външните стени бяха пропукани. Живеещите наблизо граждани смятаха, че принадлежи на стар търговец, загубил богатство и единствен син, жертва на пирати. Поради последвалата лудост стопанинът не се виждаше с когото и да е извън двамата си роби, древни като самия него.

Барума знаеше друго. Късно същата вечер той отиде там и почука на разнебитената врата по начин, известен на малцина. След няколко мига портата се открехна предпазливо. Престарял роб се вгледа в него с фенер в ръка.

— Искам да говоря с господаря ти. Кажи му, че е дошъл Барума от Аделион. Идва от Девери.

Робът кимна.

— Вътре ли е? Ще ме приеме ли?

Старецът сви рамене, сякаш за да каже, че не знае.

— Отговори ми, невъзпитан глупак такъв!

Отвори си устата и показа покрит с белези остатък от език, отрязан много отдавна. Барума махна с ръка:

— Е, добре, трябваше да се сетя. Позволено ли ти е да ме поканиш?

Робът кимна и го пусна в задушаващата се от бурени градина. Минаха предпазливо по пътека, чиито плочи бяха напукани и коварно разкривени, влязоха в къщата и тръгнаха по плесенясал коридор с потънали в паяжини статуи — всичко това беше декор за съседите и търговците, които биха могли да проникнат дотам. Действителните покои на Майстора бяха във вътрешността. Робът махна с ръка на Барума да влезе в стая с висок таван, ярко осветена от лампи, обзаведена с тапицирани мебели и червено-златисти килими, постлани върху покрития с плочки под. На една стена имаше фреска, която представяше пони и варварка, погълнати от странно занимание; заплеснат в изучаването й, Барума внезапно осъзна, че вече не е сам. Побърза да се обърне и откри, че Майстора е надвиснал над него. Събра всичката си воля да не изпищи от страх. Като видя това, Ястребът се засмя. Беше висок мъж със синкавочерна кожа, облечен в проста бяла туника, с глава, скрита под качулка от възможно най-изящната червена коприна. Около китката му беше татуиран спускащ се за удар ястреб.

— Ако беше някой друг, щеше да си мъртъв, Барума. Да предлагаш стока ли си дошъл? Много се интересувам да я видя.

— Поласкан съм от това. Тогава може би ще сключим сделка. Видите ли, един дребен плъх, от онези, които щъкат, където ние пожелаем, не ме е послушал. Не мога да се върна в Милетон, за да се погрижа лично за него, но трябва да бъде наказан. Не става въпрос да бъде убит — нека получи болезнен урок.

— Това може да се уреди повече от лесно — Майстора се поколеба за миг. — Значи този глупак е в Милетон?

— Търговецът на роби Бриндемо.

На трепкащата светлина Барума не можеше да види друго от лицето на Майстора на Ястребите, освен най-общото му очертание, но остана с впечатление, че го изучават. При тази мисъл космите на врата му настръхнаха от напълно основателен страх.

— Един от моите хора те придружи във варварското кралство — рече накрая Майстора. — Според мен се наричаше Гуин.

— Да. Не съм знаел, че е свързан с точно тази гилдия.

— Не му е било работа да ти казва — в гласа на домакина се долавяше някакъв хумор. — Разбира се, той направи пълен доклад за онова, което е станало.

Страхът на Барума се засили. До болка му беше ясно, че никой на този свят не знае къде се намира в момента и че може да изчезне завинаги, ако така реши Майстора.

— Родри от Аберуин ме интересува много — рече Ястреба, като сплете върховете на пръстите си и сякаш се зае да ги изучава. — Гуин и Мерик са убедени, че е благородник, но ние знаем малко за него. Питам се защо Стария го е сметнал за толкова важен.

— И аз се питам същото.

Нямаше начин да разбере дали онзи му е повярвал или не. След мъчителна пауза от няколко минути домакинът отново заговори:

— Ти скоро ще завършиш третия кръг от подготовката си, нали? — Тонът му беше съвсем обикновен, което, макар и странно, плашеше много повече, отколкото, да кажем, зловещ шепот или нещо подобно. — Човек като тебе ще има полза от подкрепа в Братството.

— Положително — Барума подбираше внимателно думите си, като се чудеше дали онзи не го проверява доколко е устойчив. — Когато човек тръгне по пътеката на властта, трябва да знае кой върви зад него.

Майстора се засмя студено и остро.

— Харесва ми начинът, по който се изразяваш, приятелю, а и казваш самата истина. Какво ще речеш, ако предложа себе си за твой поддръжник?

— Разбира се, ще съм поласкан повече, отколкото бих могъл да мечтая, но такава подкрепа е прекалено ценна, за да я получа безплатно.

— Точно така — червената коприна прошумя, защото Майстора кимна. — Някои от нас в различните гилдии се питаме какво е намислил Стария. Много се питаме. Той е страшно стар, приятелю, най-малкото далеч над стоте, а може би и над двестате. Човек няма как да разбере. Питаме се как годините са се отразили на мозъка му. Виждал ли си го скоро?

Нямаше смисъл да лъже.

— О, да, наскоро. Изглеждаше остър и гладък като добре наточен бръснач. Разбира се, физически е много муден. Но съзнанието му ми се стори… как да кажа? Страховито.

— Аха. Наистина добре подбрани думи. Нека бъде ясно едно — не искам да направя каквото и да е на Стария. Ако кръвните гилдии искаха да се отърват от него, нямаше да рискуваме да ти се доверим. Разбрано ли е?

— Съвършено. И все пак нещо ви притеснява, а?

— О, да. Защо е искал Родри от Аберуин да бъде отвлечен, сетне да бъде пуснат без посока из островите?

— Честно казано, не зная.

— Боях се, че не ти е казал. Той наистина работи върху нещо много усукано и странно — Майстора рязко се изправи. — Подушвам опасност — започна да крачи напред-назад на фона на стенописа. — А никой не достига моето положение в някоя кръвна гилдия, ако не разпознава опасността, когато я подуши. Единственото, което искам от теб, е да продължиш към вилата на Стария, точно както имаше намерение да направиш и да се опиташ да разбереш нещо за тази тайнствена работа. Това е всичкото засега — просто информация. По-късно, кой знае? Но ти обещавам следното, ако някой ще се изправи срещу Стария — това съм аз, не ти.

— Много добре, защото знаете прекрасно, че не мога да му се опълча.

— Точно така — начинът, по който се размърда качулката, остави впечатлението, че Майстора се усмихва. — А в замяна на това ще те предложим на Вътрешния кръг. Нашата поддръжка има голяма тежест, нали разбираш?

— О, да и, както казвам, съм поласкан повече, отколкото съм мечтал — по ребрата на Барума се стече тъничка струйка студена пот, но той се насили да се усмихне. — И предполагам, че някой ще тръгне по следите на този тайнствен Родри, нали?

— Разбира се. Всъщност човекът, който ти е познат като Гуин. Той е логичният избор. Нали знае как изглежда робът и въобще.

Барума се поколеба, чудейки се дали Гуин е наистина достоен за доверие, когато става дума за Родри, но да спори с Майстора на Ястребите беше много далеч в списъка на приятните забавления.

— Чудесно. Имам основания да вярвам, че Родри е много по-опасен, отколкото съзнава Стария.

— Нима? Защото се е заклел да те убие ли?

Насмешката в тона на Майстора накара Барума да побеснее, но той се застави да говори равно и спокойно.

— Трябваше да се сетя, че Гуин ще спомене този дребен инцидент. Е, да, отчасти и заради това. Вините ли ме? Знаете също като мен, че варварите са повече от готови да загинат, ако по този начин ще спасят скъпоценната си чест. Никой разумен, цивилизован човек не би се опитал да избяга от своя собственик, но Родри от Аберуин не е цивилизован, нито пък разумен.

— В онова, което казваш, има смисъл, нали? Може би ще е по-безопасно ние да държим Родри в ръцете си, отколкото да броди из островите с този търговец на подправки.

Сърцето на Барума прескочи един удар. Майстора на Ястребите вече знаеше далеч повече, отколкото си беше представял.

— Съгласен съм, разбира се — рече той. — Предполагам, че за вашите хора ще е съвсем лесно да го хванат жив. Стария беше непоколебим — трябваше да го оставим жив.

— Охо, така ли? Това е интересна вест. Много добре, тогава ще го отвлечем. Още утре сутринта ще пусна по следите му Гуин и някои от хората ми. Вероятно ще научим много неща просто като зададем на Родри подходящите въпроси. Може би няма да е готов да отговори, но пък в такива случаи ние знаем как да се справяме с упоритите.

— Наистина е така, да — Барума вече беше обхванат изцяло от страха, но знаеше, че трябва да каже истината сега, а не да остави Майстора да я открива по собствени пътища по-късно. — Но той не може да ви каже нищо, Стария ми нареди да унищожа съзнанието му.

Майстора се извъртя и впери поглед право в него. Светлината на лампата падаше под ъгъл на качулката, като по този начин даваше възможност на Барума да получи впечатление за присвити очи и извити подигравателно устни. Да прояви страх или да започне да угодничи щеше да е фатално.

— Разбира се, изпълних каквото беше заповядано. Ще ми се да бяхте направили предложението си преди това.

— И на мен — тонът на Майстора беше по-скоро ироничен, отколкото гневен и Барума започна да диша по-спокойно. — Предполагам, няма начин да се възстанови паметта му.

— Никакъв. Нито едно човешко същество не би могло да развали магията, която му направих. Колкото и дълго да живее, никога няма да си спомни дори истинското си име.

— Жалко, но ще трябва да се оправим въпреки това.

— Чакайте да си помисля. Мъжът, който се наричаше Мерик, е все още в Елдид, нали?

— Да, и работи много добре, ако се съди по последното му писмо.

— И ние знаем поне това, че Родри произхожда от Аберуин.

— Знаеш ли, приятелю, двамата с теб бихме могли да работим много добре заедно. Разсъждаваш и това ми харесва. Проклето да е това зимно време! Отсега нататък в продължение на месеци корабите спират, а това означава, че няма да имаме новини от Мерик до пролетта. И все пак, какво мислиш за сделката ни?

Тъй като би било подозрително да отговори твърде бързо, Барума се престори, че разсъждава. В края на краищата подкрепата на Стария съществуваше само хипотетично, докато предложението от Майстора на Ястребите беше съвсем реално — за добро или зло.

— Смятам, че това е ключов обрат в съдбата ми и ще съм глупак, ако откажа! — А също и мъртвец, добави наум. — Как ще го подпечатаме?

— Тъй както се подпечатват тези неща, приятелю — с кръв.

— Много добре — той се смръзна, но успя да придаде, на гласа си увереност. — Кога ще пожелаете да започнем?

Керванът на Зандар си проправяше път през планинската местност в посока югозапад, следвайки гръбнака на острова. И от двете страни на прашния път в долините се гушеха градина след градина с тъмнозелени зеленчуци, пресечени в различни посоки от мънички напоителни вади, в които искреше вода. Когато керванът минаваше, селяните, превели гръб, вдигаха глави, протягаха се и вперваха поглед в дългата верига от товарни мулета и коне. Талиейсин, който яздеше най-отзад в обвитата в прах редица, ги гледаше и им завиждаше — макар и селяни, те бяха свободни хора.

Към пладне керванът стигна до една река или по-скоро до широка равнина, из която бяха пръснати камъни и храстчета, докато водата течеше в средата като малък мътен поток. Там, на мястото, където имаше все пак някакво течение, се издигаше огромно водно колело, по ръба на което бяха накачени кофи. Потейки се на слънцето, двама роби въртяха ръчката, подканяни от бича на надзирателя, а кофите се потапяха, изваждаха скъпоценната вода и я изпразваха в дървен улей, който се спускаше, подпрян на греди, към главния напоителен канал. Като видя белезите по гърбовете на робите, Талиейсин си помисли, че има късмет.

Когато Криблано, свободният мъж, който работеше като охрана на кервана, изостана да язди до него, Талиейсин го попита за името на реката.

— Ен-гидал. Сега е пресъхнала наистина, но скоро ще започнат дъждовете, а с тях — и пороите. За наш късмет обаче дотогава ще сме си у дома.

Тази нощ керванът разположи лагера си в подножието на спретнато село, наречено Деблис, с петдесетина квадратни варосани къщи, всяка с ниска дървена ограда около зеленчукова градинка отпред и кокошарник отзад. На залез Зандар взе Талиейсин и Криблано със себе си за вечерния пазар. Сред разцъфналите като цветя светлини на маслените светилници дребни търговци и местни занаятчии клечаха на земята, наредили спретнато стоката пред себе си върху тръстикови рогозки, но жителите на селото по-скоро стояха наоколо и бъбреха, отколкото да купуват.

Стоките на Зандар обаче бяха нещо различно. След като Талиейсин ги разопакова и разстла, селските жени надойдоха и започнаха да се пазарят за малките гърненца и пакетчета от пресована кора, които съдържаха скъпоценните подправки.

След около час, когато работата понамаля, Зандар изпрати Талиейсин и Криблано да му купят вино и бидейки щедър господар, даде на последния пари да купи по чаша за себе си и роба. След известно лутане из селото откриха мъничка кръчма. Тя представляваше осветено от димящи маслени светилници помещение, част от жилище с наредени до стената ред по ред жълти стомни. Повечето посетители се бяха изсипали на уличката. Докато отпиваха от плоските чаши сладкото червено вино, Криблано започна разговор с двама местни жители, но Талиейсин стоеше малко зад него и не говореше с никого.

Докато се връщаха към пазарния площад, Криблано спря за миг и се пъхна в една странична уличка да се облекчи в тъмнината. Понесъл стомната с вино за своя господар, Талиейсин чакаше на улицата, която беше почти също толкова тъмна, и предъвкваше вечния си тревожен проблем: кой съм аз в края на краищата? Зад гърба му проскърца сандал, той се обърна и видя двама души да се приближават. Ходеха толкова целенасочено и при все това толкова тихо, че застана нащрек. Сетне зърна в ръката на единия мъничък кинжал; другият носеше тънко копринено въже. Когато стоманата проблесна към него, Талиейсин отскочи и ритна човека, но усети как острието одра ръката му. Хвърли стомната с вино в лицето на нападателя и сграбчи за ръката втория, който носеше въжето, като го накара да се обърне. Когато онзи направи лъжливо движение, Талиейсин нададе боен вик и блъсна пленника си, който опитваше да се освободи, право срещу острието. Мъжът в ръцете му изкрещя, свлече се и от него бликна кръв. Вторият се обърна и побягна, а в това време Криблано притича, викайки колкото му глас държи, докато уличката се изпълни със селяни, привлечени от крясъците. Те хукнаха да се справят с бягащия убиец, а Криблано дойде до Талиейсин и сграбчи кървящата му ръка, за да огледа раната.

Всички говореха толкова бързо, че Талиейсин трудно хващаше по някоя и друга дума, но изведнъж осъзна, че раната му гори и че повече не може да фокусира очите си. На светлината на маслените светилници, която просветваше и трептеше като огромни капки пламък, видя Зандар да си проправя път през тълпата, придружен от пълен сивокос мъж. Внезапно му стана много трудно да долавя гласовете наоколо. Чу как Криблано крещи уплашен, последва мъглива сива тишина и накрая пълен мрак.

В тъмнината гореше светлина. Отначало му се стори, че е слънцето, но когато приближи, разбра, че гори с червен пламък, като лагерен огън. Наистина виждаше огън, но някак странен, защото насред пламъците беше приклекнал мъничък червен дракон. Около огъня стояха черен мъж, който държеше ръката на бяла жена, и застанала сама черна жена. Когато го видяха, се засмяха и му замахаха. Инстинктивно разбра, че трябва да се присъедини към кръга и да съедини участниците. Направи го и всички започнаха да танцуват — въртяха се в кръг, все по-бързо и по-бързо, докато накрая се сляха в прилив на сребърна светлина, а драконът се изду, израсна огромен и застрашителен сред ревящите пламъци и го завика, завика го по име…

— Родри.

Изрече името на глас и се събуди. Лежеше на одеяло под сянката на едно дърво в края на лагера. Съдейки по положението на слънцето, разбра, че е близо пладне. В пресъхналата си уста усещаше езика, залепен за небцето, а одраскването от предишната нощ все още пареше. Но се почувства добре, съвсем не като човек, който е получил отровна рана, пък и главата му не се маеше. Когато произнесе отново името, Зандар забеляза, че е буден, и дойде, носейки мях с вода.

— Значи си жив, така ли? Добре.

— Спомних си истинското име — макар и устата му да беше съвършено суха, схващаше, че новината е толкова важна, та чак го болеше. — То е Родри.

— Ами! Слава на боговете и малките им прасенца! Добре, добре за теб. Ето. Пий първо, после ще говорим.

Талиейсин пи колкото успя да погълне, изчака няколко мига, сетне установи, че може още да пие. Зандар клечеше до него и го гледаше със същата съпричастност, която търговецът изпитва към стоката си.

— На това острие е имало някаква отрова — рече той, — но едва ли ще да е била много силна — знахарката на селото беше сигурна.

— Не смятам, че е било отрова. Не мислиш ли, че е било просто упойка — да ме зашемети и превърне в лесна плячка?

— Ако е било така, много лошо са се провалили. Мъжът, когото държеше в ръцете си, беше мъртъв.

Изведнъж Родри се вцепени, защото си спомни, че е роб.

— И трябва ли да умра заради това?

— Не. Той те е нападнал, а освен това главатарят на селото ми е приятел. Онова, което всички искаме да знаем, е защо те е нападнал? — Зандар му се усмихна мрачно. — Или, позволи ми да направя догадка, ти не си спомняш дали имаше врагове, които искат да ти отнемат живота, така ли?

— Не мога да си спомня, господарю. Съжалявам. Ще ми се да можех.

— Разбира се. Е, главатарят ще нареди другият разбойник да бъде екзекутиран и с това ще се свърши. Смяташ ли, че можеш да яздиш днес?

— О, да. Чувствам се чудесно. Затова мисля, че е било упойка, а не отрова.

— Аха — Зандар помисли за момент, сетне сви рамене. — В такъв случай да се махаме от това място и да тръгваме на път. Така твоите тайнствени врагове може да изгубят следите ти. Платил съм за теб твърде много и няма да оставя да те заколят пред очите ми — и все пак поспря за момент, опитвайки се да произнесе някакви срички. — Родри, значи, а? — Името му прозвуча по някакъв странен начин, без придихание и почти без търкалящо се „р“. — Кажи на останалите, ако обичаш. Поне е по-кратко.

Пет дни по-късно Великия Крисело и красивата му варварска прислужница се озоваха в един от най-скъпите ханове в Милетон. Тъй като ханджията имаше богат опит с пътуващи изпълнители, поиска да му се плати предварително, но когато Саламандър извади щедра шепа сребърни монети, изведнъж започна да сервилничи, въведе ги лично в апартамента, кланяше се непрекъснато и мърмореше нещо, което Джил си преведе като: „Надявам се, че скромните ми помещения са подходящи за вас“, както и поредица други любезности. Момчето на ханджията качи багажа им и го нареди върху нисък сандък, сетне се оттегли, поглеждайки, преизпълнено със страхопочитание, към светлите коси и очи на гостите, които бяха такава рядкост в Бардек, че сами по себе си представляваха цяло представление. Саламандър заяви, че е доволен, особено от купищата възглавници и лилавия диван, но Джил реши, че квадратната форма на стаята я притеснява, а ечащият, покрит с плочки под и чисто белите стени усилват неприятно всеки произведен от тях звук. Близо под тавана минаваше фриз с цветя и плодове, нарисувани изключително реалистично. Би могла да се закълне, че ако посегне, ще откъсне някое цвете или плод от стената. Гномчето се появи и подуши из ъглите като куче.

— Слушай какво, Джил — рече Саламандър. — Днес, когато отидем на пазара, ще трябва да вържеш меча си по някакъв миролюбив начин с каишка или хората на архонта ще го конфискуват.

— Какво? Ама че нахалство! Що за място е това? Ами ако ни нападне крадец?

— Тук нямат такива крадци благодарение на същите тези хора на архонта. Видиш ли, ако някой ти измъкне нещо от джоба, подаваш жалба, хората на архонта издирват крадеца вместо теб и го арестуват.

— Излишно пилеене на държавни средства, след като съм напълно в състояние да прережа гърлото на крадливото копеле.

— Боя се, че Бардек ще се окаже голямо изпитание за теб… както и ти за Бардек.

— Така да бъде. Смяташ ли, че Родри е тук, в Милетон?

— Как ми се ще животът да ни се усмихне толкова топло, орленце мое мъничко. Все пак съм готов да се обзаложа, че е минал оттук, защото градът е център на търговията с роби. Всеки, който разполага със скъпа стока като нашия Родри, ще трябва да е побъркан, ако я продаде другаде. Само се надявам, че е станало чрез наддаване пред хора. Те записват всяка продажба и за няколко медни монети ще можем… Искам да кажа, ще ми бъде разрешено да прочета регистрите им.

— В някой от тези дни сигурно ще трябва да науча буквите. Струва ми се толкова скучно човек да ги разпознава.

— Но не и след като веднъж се научиш, а ти наистина би трябвало да го направиш… Сега, след като вече сме отново на твърда земя, ще се опитам да открия следите на Родри.

В ъгъла на стаята, поставен върху солидна на вид бронзова поставка, стоеше правоъгълен мангал от ковано желязо с наредени върху него боровина и дървени въглища. Саламандър махна с ръка и го запали, сетне впери очи в мъничките бледи пламъчета. Джил се разтрепери от страх. Не можеха да знаят дали Родри въобще е бил продаден, или продължава да страда в ръцете на Ястребите от Братството. Когато гертдинът простена театрално, тя скочи на крака, мислейки, че е видял Родри мъртъв или осакатен.

— Продаден е наистина на някакъв керванджия — каза Саламандър. — И определено изглежда, че с него се отнасят добре.

— О, богове, бърборлив елф такъв! — Тя усети очите си замъглени от сълзи и потърси спасение в гнева. — Защо тогава трябваше да издаваш такива печални звуци?

— Защото се движат през саваната, упътени към безличните, с нищо неотличаващи се и досадно безинтересни планини, които заемат половината от острова, както и голямо парче от следващия. Нямам никаква представа къде се намират.

Джил промърмори под нос поредица от мръсотии, а Саламандър продължи:

— За наш късмет ще имаме възможност да прибегнем и до други средства извън деомера. Например — гореспоменатите държавни регистри, а също така можем да разпитаме частните търговци. Скъп варварин като Родри сигурно ще се помни.

— Добре. Да тръгваме.

— Няма да е зле, о, Джилиън с горещата кръв. Освен това трябва да отидем на пазара да купим туй-онуй и да вземем разрешение. Тази вечер даваме първото си представление.

Въпреки непрестанната тревога, която заливаше съзнанието й, тъй както вълните — пристанището под тях, Джил намери Милетон великолепен с продълговатите си къщи, изрисувани стени на градините, цъфтящите дървета. Когато стигнаха на пазара, тя остана двойно по-впечатлена. Огромният площад беше покрит с море от ярко оцветени сенници, които се ветрееха над стотиците щандове, пръснати около фонтаните. Тук-там имаше малки сцени, където изпълнители се бореха да привлекат вниманието на тълпата. Саламандър й каза, че по пладне пазарът ще бъде затворен и всички ще отидат да спят през горещия следобед; сетне, на смрачаване, отново ще го отворят. Тръгнаха да скитат между щандовете, хапвайки сладкиши, които полепваха по ръцете, тъй като бяха покрити с някакъв сладък бял прашец, като едновременно с това оглеждаха купищата ковано сребро и бронз, лампи, коприни, парфюми, скъпоценности, ножове с необикновена форма и декоративни изделия от кожа. Саламандър се разрови сред най-ярко оцветената стока и направи своите покупки; накрая се натовариха с два бронзови мангала, пакети дървени въглища и разни видове благовония, много червен плат, дълга сърмена туника, станала корава от богато избродираните върху нея цветни мотиви за Джил, и многоцветна роба от брокат, която могъщият магьосник щеше да носи на сцената. Докато пазаруваше, той не спираше да бърбори, но на Джил й направи впечатление, че по този начин успява да измъкне много информация, като се започне от това къде могат да се купят най-добрите коне, до текущите политически настроения в града и, което беше най-съществено, имената на няколко частни търговци на роби заедно с новината, че на последното публично наддаване не е бил предлаган за продажба варварин.

Първият търговец, когото посетиха, ги осведоми тъжно, че не е виждал варварин от година, но ги насочи към мъж на име Бриндемо, който говорел езика на варварите и поради тази причина него го предпочитали хората, разполагащи с варварин за продаване. Отбиха се набързо в хана да се разтоварят и, следвайки сложните обяснения, накрая успяха да открият с нищо непредразполагащия комплекс. Когато почукаха, вратата им отвори слаб момък, който беше прекалено млад, за да пусне брада. Докато ги поздравяваше, очите му щъкаха насам-натам. Саламандър му се поклони и заговори на деверийски.

— Къде е Бриндемо?

— Много е болен, милорд. Аз съм синът му. Ще ви услужа вместо него.

— Болен ли? Да няма треска във вашия комплекс?

— Няма, няма — момчето поспря и прокара език по устните си. — Много странно. Може би развалена храна.

Саламандър гледаше изпитателно момчето, а то се гърчеше и очите му се въртяха навсякъде, само не и към гертдина.

— Добре — рече най-сетне Саламандър. — Предай моите смирени извинения на многоуважавания си баща, но настоявам да го видя. Зная много странни неща, разбираш ли. Може би ще съм в състояние да му препоръчам лек — направи пауза за ефект. — Аз съм Великият Крисело, Варварският магьосник от Севера.

Младежът започна да стене и се гърчи още повече, но отвори широко вратата и ги пусна в затревения двор. Там, близо до кладенеца, седяха отпуснати една до друга две млади жени с потъмнели от отчаяние очи. Джил осъзна, че вижда хора, които са стока за продаване, сърцето й се сви и тя извърна поглед.

— Ще видя дали баща ми е буден.

— Ще дойдем с теб и ние да видим.

Момчето издаде изпълнен с искрен страх стон и ги поведе край продълговата къща към странична врата, която, както се оказа, водеше право в спалнята на родителите му. Бриндемо, който лежеше сред купчина възглавници на ивици върху нисък диван, вдигна като пиян глава и ги загледа с мътни очи. Тъмната му кожа беше придобила пепеляв цвят от страх и треска. Дебелата му жена седеше вцепенена в ъгъла със свити върху устата ръце. Бриндемо я погледна и лавна една-единствена дума; тя побягна от стаята. Саламандър се приближи гордо до леглото.

— Виж светлата ми коса. Знаеш, че съм от Девери. Имал си варварин за продаване, така ли е?

— Вярно е — гласът на търговеца излизаше като дрезгав шепот от изгореното от отрова гърло. — Казах вече на вашите хора. Продадох го. На търговеца на подправки Зандар от Данмара. — Поспря и се изкашля по ужасяващ начин. — Да не сте дошли да ме убиете?

— Нищо подобно. Подушвам отрова в потта ти и зная каква е. Гълтай с лъжици мед, размесен с прясно масло или някакъв друг вид мазнина. Това ще облекчи болките и ще попие отровата. Тъй като растението бен-мароно убива бързо, а ти си жив, можем да заключим, че са ти дали по-малка от фаталната доза.

— Благодаря. Ай! Барума е един от вашите северни демони, кълна се.

— Най-малкото е син на един от тях.

С голямо усилие Бриндемо вдигна глава и впери поглед в очите на Саламандър.

— Ти! — просъска търговецът. — Ти не си един от тях, нали?

— Един от кои?

Бриндемо се отпусна назад, задъхан от усилието си, и погледна встрани. Саламандър нежно се усмихна.

— Няма да измъквам истини от теб, приятелю. Ако имаш предвид онова, което подозирам, положително ще те убият. Но в замяна няма да ти кажа и думичка за себе си, за да не са в състояние да я измъкнат от теб.

— Сделката е добра — за момент Бриндемо остана да лежи неподвижен, събирайки сили отново да заговори. — Ако можеш, задоволи любопитството на един болен човек, добри човече. Варварчето, онзи, когото наричаха Талиейсин, кой е всъщност той?

— Не ти ли каза?

— Не знаеше. Паметта му си беше отишла, напълно отишла.

Джил промърмори неволно мръсна псувня.

— Разбирам — Саламандър стана мрачен. — Е, добре, приятелю, ти си имал честта да храниш много важен човек. Той е Родри Мелуейд, гуербрет Аберуин, отвлечен и продаден от враговете си.

Бриндемо издаде дълбок, хъркащ звук, задави се и се закашля. Докато се гърчеше в спазми, от порите му бликна пот.

— Успокой се — рече му Саламандър. — Не ти е била известна истината и затова няма да те сполети по-голяма беда. Приемам, че знаеш къде е Аберуин.

— Не зная — Бриндемо едва успя, давейки се, да изрече думите си. — Няма значение. Зная какво е гуербрет. Ай, ай, ай.

— Този Барума — обърна се Джил към сина на Бриндемо. — Кажи ми как изглежда. Баща ти не може да говори вече. Трябва да си почине.

— Той е дебел мъж, според мен на вашия език бихте казали пълен човек. Много, много странна кожа, много гладка, а черната му коса и брада винаги лъщят и са намазани с мазнина. Освен това носи сребърна щипка за брада, а очите му са като на змия, много тесни, лъскави и зли.

— Какво си спомняш за роба на име Талиейсин? — обърна се Саламандър към момчето. — Казвай всичко, което знаеш.

— Не зная много, сър. Смятахме, че е благородник, защото се движеше като боец с нож, а всички ваши лордове са воини. Спомни си, че е бил нещо, наречено сребърен кинжал, но нищо друго за себе си — той погледна към баща си, който прошепна името на Зандар. — О, точно така, керванът. Отиваше на юг. Беше преди десет дни. Зандар обикаля всички села и местности до южния бряг. Продава подправки на готвачите — замисли се за момент, очевидно борейки се с недотам познатия му език. — Името на наркотика на вашия език е… хъм, точно така, опиум! Барума му беше давал опиум. Освен това Талиейсин беше много отслабнал, когато го купихме.

— Барума ще плати за всичко това — рече тихо Джил. — Ще плаща и плаща, и плаща, докато започне да скимти, да пищи и да ме моли да го убия, за да сложа край на мъките му.

— Джил! — Саламандър ахна искрено шокиран.

Бриндемо се засмя и смехът му прозвуча като мъчителен шепот.

— Имаш моята благословия, момиче — прошепна той. — Най-смирената ми и честна благословия.

Саламандър тръгна към вратата, сетне се обърна и погледна отново Бриндемо.

— И един последен въпрос. Защо ти причини това Барума?

— Не му се подчиних. Каза ми да продам Талиейсин в мините или на галерите. Вместо това го продадох на добър господар.

— Разбирам. Е, добре, това милостиво дело ти е струвало скъпо, но аз ти благодаря за него.

През целия път на връщане към хана Джил пламтеше от ярост и това се предаде на нейното зрение, докато наистина започна да й се струва, че по улиците пред тях танцуват колони от пламък. Саламандър не каза нищо, докато не се върнаха в стаята си и не залостиха здраво вратата зад себе си, но непрекъснато й хвърляше тревожни погледи. Веднъж озовали се вътре, я сграбчи за раменете и разтърси.

— Стига вече! Дори не зная какво правиш, но веднага го прекрати! Усещам как от теб се излива мощ.

— Аз просто… ами отново виждах разни неща. Не зная как да го спра.

Разтърсването и съвсем действителният му страх вече бяха върнали внезапно съзнанието й към по-нормално състояние. Всичко в стаята продължаваше да сияе със сребриста енергия, но пламъците ги нямаше.

— Тогава въобще не започвай! — Саламандър я пусна. — Джил, прекалено много си потънала в тежки размисли и трябва да имаш предвид, че наистина не те виня за това. Но… е, как да ти обясня? Така привличаш сила, защото, колкото и да го отричаш, имаш деомерско съзнание. Повечето хора в подобно състояние виждат картини или чуват гласа, който смятат за своето аз, но това си остава там, където му е мястото, в съзнанието. Когато тази сурова сила се излее в теб, ти започваш да виждаш картини и всичко останало извън съзнанието си, нали?

— Така е — тя направи признанието с неудоволствие. — Видях по улицата пред нас да тече огън.

— Е, добре, това е дяволски опасно. Ние, деомерците, също виждаме образи и работим с тях, но сме се научили да ги контролираме. Ако продължаваш да се луташ така слепешката, можеш да полудееш напълно и окончателно. Около теб по собствена воля ще идват и ще си отиват образи и няма да си в състояние да ги спреш.

При мисълта за такава възможност Джил се смрази, тъй като и сега едва ги контролираше. Саламандър въздъхна драматично и се просна на тапицирания диван.

— Храна — рече внезапно той. — Когато човек яде, това обикновено помага. Ужасно трудно е да правиш какъвто и да е деомер на пълен стомах. Пиенето също притъпява съзнанието. Но се съмнявам дали ще е достатъчно. Нямам право да се занимавам с подобни работи, но ще трябва да те науча на някои чирашки номера в областта на възвишеното изкуство.

— А какво те кара да смяташ, че искам да ги науча?

— Твоето елементарно желание да останеш със здравия си разум и жива, ето какво. Не ставай глупава, Джил! Ти приличаш на ранен човек, който се страхува и не позволява на хирурга да спре кървенето му, защото от притискането на раната може да го заболи — замлъкна и започна да разглежда въздуха около нея. — Добре, сега си прекалено напрегната, за да се опитвам да ти преподавам урок. А какво всъщност ще кажеш да хапнем? Великият Крисело умира от глад. Ако нямаш нищо против да приемеш образа на красива варварска прислужничка, слез долу и поръчай на ханджията да изпрати поднос с меса и плодове. А също и шише с вино.

— И аз съм гладна — рече Джил и се насили да се усмихне. — О, могъщи майсторе на тайнственото изкуство!

Саламандър наистина се оказа прав за въздействието на храната върху нейното състояние. Още щом хапна няколко парченца месо и препечен хляб, почувства определена промяна — едно притъпяване, както го нарече той, от което имаше такава голяма необходимост. Цветовете в стаята продължаваха да й се струват необикновено ярки, но постоянното трептене изчезна. Две чаши сладко бяло вино окончателно ликвидираха неволното й състояние на деомер.

— Кога тръгваме на път? — попита тя. — Нямам нищо против да потеглим сутринта, да речем, когато отварят градските порти на разсъмване.

— Зная, че пламтиш от нетърпение, Джил, гургулице моя, но трябва да помислим какво ще направи по-нататък Зандар, принцът на търговията с подправки. Може да се е насочил към дома си в Данмара, а може и да пътува нагоре-надолу из страната, отървавайки се от стоките си с помощта на настроената за покупки общественост. Ако е така, бихме могли да вървим в една посока, когато той е тръгнал в друга. Ако отидем в Данмара и го изчакаме, нищо чудно да висим там със седмици. От друга страна, не можем да седим тук, без да правим нещо, докато зли магьосници кроят пъклени планове, вършат злини или просто манипулират. Накъдето и да тръгнем, ще трябва да пътуваме бавно, да спираме често за представления, както подобава на изпълнители, за каквито минаваме.

— Е, прав си. Трябва все пак да посъберем малко пари, преди да отидем където и да е. Не мога да си представя колко много си похарчил.

— Добрите коне не са евтини в тази изключителна и изискана страна.

— А ние все още ги нямаме, нещастни прахоснико. Хубаво ще е представлението ни тази вечер да мине добре или съвсем сме загазили.

От неколцина жонгльори Саламандър беше научил, че всеки изпълнител е свободен да дава представление на обществените площади, стига да предаде на хората на архонта една четвърт от полученото. Когато се стъмни, те помъкнаха новопридобития си сценичен реквизит на пазара, който току-що започваше отново да се оживява в хладовината. Сред ярките чадъри и знамена проблясваха фенери и хвърляха цветни сенки върху белите сгради, докато търговците и клиентите им стояха на малки групички, говореха, шегуваха се, отпиваха вино от чашите си и похапваха закуски, които представляваха подправени зеленчуци, завити в прясно изпечени тънки питки. След като поразпитаха насам-натам, Джил и Саламандър се настаниха на една тераса пред обществена сграда, до която се стигаше по стълбище. Джил сложи дървени въглища в мангалите и ги поръси с благовония, а в това време Саламандър просна шарения килим, сетне взе сърмената драперия и започна да прави номера с нея, като я караше да пърха във въздуха и да улавя светлината или пък внезапно да се вкоравява и да се издува като платно на вятъра. Под тях започнаха да се събират хора.

— Аз съм Крисело, Варварският магьосник от Далечния север. Гледайте чудесата, които правя, и се смайвайте! — той подхвърли драперията за последен път, сетне я остави да падне върху стъпалата. — Двамата с Джилиана, моята прекрасна варварска асистентка, сме дошли отдалеч, от другата страна на моретата, от чудното кралство Девери, за да ви забавляваме и объркваме с магия, каквато вашият иначе прекрасен град не е виждал.

В основата на стълбището вече се бяха насъбрали петдесетина души. Саламандър вдигна бавно ръка и посочи към първия мангал. Пламъкът избухна в ароматна кула, сетне се сниши и остави въглищата да горят червени, а благовонните смоли да пушат. Тълпата зяпна откровено изненадана, притичаха и други хора. Саламандър изчака публиката да се умири и едва тогава запали втория мангал.

— Да продължавам ли със скромното си представление, о, добри жители на Милетон?

Публиката се разсмя, хората бръкнаха в кесиите си и хвърлиха дъжд от медни монети. Джил ги събра и зае място встрани. Сивото гномче изпълни възбудено някаква джига, сетне скочи на рамото й и се приготви да гледа. В същото време всевъзможни Диви заприиждаха на импровизираната сцена и се трупаха около Саламандър.

Саламандър извади дълъг копринен шарф от въздуха (или поне така изглеждаше) и започна да върши обикновени номера, които бяха по силите на всеки илюзионист. Шарфът изчезна и се появи от косите на Джил; сетне заприлича на птица, която кацна на рамото му; раздели го на три, развъртя парчетата около главата си, после ги показа, но по някакъв тайнствен начин се бяха навързали в едно. През цялото време пееше откъси от различни плачливи елфически бойни напеви, деверийски балади и откъси на някакъв гърлен език, който според Джил би могъл да е джуджешки. След няколко минути премина към фокуси със сребърни монети. И отново това бяха обикновени панаирджийски номера. Искаше да внуши на публиката, че е само изпълнител и нищо повече, да посее в съзнанието им представата, че за всичко, което виждат, трябва да има някакво рационално обяснение.

Накрая, когато зрителите започнаха да стават нетърпеливи, Саламандър разпери ръце и от въздуха се посипаха многоцветни искри. Докато падаха, образуваха две дъги; публиката закрещя и се струпа по-близо. На трептящата светлина зрителите приличаха на море от потни лица. Надавайки вик на елфическо задоволство, Саламандър накара през сцената да се понесат големи червено-зелени вълни на сребърни и златни петна, които бяха последвани от миниатюрни светкавици и гръмотевици. Представлението продължаваше ли, продължаваше: взривяваха се цветя от многоцветна светлина, сипеха се лилави каскади, а публиката въздишаше и си поемаше рязко дъх, докато Саламандър редуваше песните с шеги. Когато съобщи, че вече се е поизморил, зрителите хвърлиха друг дъжд от монети, като повечето от тях бяха сребърни, а тук-там имаше и златни. След като изпълни няколко жонгльорски номера с кокоши яйца, той поднесе на публиката още една поредица действителни магии, сетне оповести, че този път наистина се е уморил и представлението свършва. И отново към тях полетяха много монети.

Публиката започна бавно да се разотива и зрителите продължаваха да обсъждат видяното, а един от хората на архонта — на бузата му беше нарисуван гербът на града — дойде да прибере полагаемата се на бюджета част. Докато Джил навиваше килима и сгъваше сърмата, Саламандър седна с чиновника близо до единия от мангалите, за да преброят събраното.

— Това беше най-доброто представление, което съм виждал от година, магьоснико. Кажи ми как го правиш? Някакъв барут ли има в тези мангали?

— О, съвсем не. Всичко е истинска магия, на каквато ни учат във варварските кралства.

— Е, не е честно от моя страна да си пъхам носа в тайните ти. Ако знаех как правиш номерата си, нямаше да се забавлявам така. И все пак се обзалагам, че тази твоя асистентка пръсва най-различни химикали, докато всички те гледат как жонглираш. Виждам, че по робата ти има хубави дълбоки джобове.

Саламандър просто се усмихна, но Дивите се начумериха и изплезиха езичета, сякаш се питаха как човек може да е толкова сляп.

Събраха толкова много пари, че Саламандър злорадстваше през целия път към хана. Когато се прибраха в покоите си, започна да танцува елфически танци, тананикайки елфически мелодии с отхвърлена назад глава и вдигнати неподвижно на височината на раменете ръце; поклащаше се и потропваше сред купищата сценичен реквизит по пода. Джил не можа да не се посмее заедно с него.

— Това ти доставя удоволствие — рече тя. — Всички тези изпълнени с обожание женски очи, вдигнати към теб.

— Разбира се — той спря, леко задъхан. — Слушай, какво ще кажеш, о, прекрасна варварска прислужнице, дали да не грабнеш шепа от тези монети и да не отидеш да купиш кана с вино? Великият Крисело гори от жажда, а трябва и да отпразнуваме успеха на нашата военна хитрост.

И все пак, когато виното беше донесено и налято, тя установи, че отново мисли за Родри, питайки се дали е в безопасност, дали някога ще й прости, дори да успеят и го спасят.

— Отново потъна в мрачни мисли — обади се внезапно Саламандър. — Това не носи никаква полза на никого.

— О, зная го, но нямам капчица елфическа кръв и никак не мога да съм безсърдечна.

— Какъв лош език! Я слушай! Ако наистина бях безсърдечен, щях ли да тичам из цял Бардек да търся Родри?

— Нямаше. О, прости ми, наистина съжалявам. Просто съм разнебитена.

— Разбира се — той взе каната и намръщен се загледа в нея. — Почти е празна. След малко ще отида да купя още, но първо ще изпием каквото е останало. По този начин поне ще сме се насладили на последната чаша, ако магазинът е затворен или си счупя врата по несигурните стъпала на нашия ханджия. Така правят елфите, Джил, и нима смяташ, че е безсърдечно да се радваш днес, след като никой не знае какво зло може да му донесе утрешният ден?

— Не е. Би трябвало да съм благодарна, че двамата с Родри сме прекарали толкова хубави мигове, дори ако ме засипе с презрение, когато се срещнем.

— Няма да те презре! Хъм, съдейки по мрачния ти поглед, ако продължа да приказвам, ще ме удушиш, което ще попречи много на нашите планове. Великият Крисело ще направи върховна саможертва и ще си държи езика зад зъбите.

Тъй като спираше във всеки град и село, на кервана му бяха необходими няколко седмици, за да стигне до Дарадион, град под южния връх на Бардекина. Оттам, както научи Родри, щяха да вземат един от специалните шлепове за кервани (които напомняха повече кораби за добитък, отколкото платноходи), за да стигнат до остров Мартина и техния роден Данмара. Пристигнаха в пристанищния град тъкмо преди залез и затова устроиха лагер извън северните порти, на общественото място за стануване. Докато връзваха животните, към тях се присъедини малък керван, в състава на който имаше младеж, облечен в скъпа бяла туника на златни и пурпурни райета, с тока от чисто златна корона. Водеше със себе си момче, което приличаше на личен роб, и три мулета, натоварени, както се оказа, с личен багаж. Зандар приветства младежа — Помейо — като стар приятел и го покани край огъня на вечеря.

След като се нахраниха, Зандар накара Родри да донесе кана с вино и да налее на всички. Докато работеше, той забеляза, че Помейо го наблюдава, и разбра защо след няколко минути, когато онзи се обърна към Зандар.

— Деверийският роб? Колко ще искаш за него?

— Всъщност мислех да го задържа. Той разбира от коне.

— Скъпи ми стари приятелю, никога не си бил човек с нюх, нали? Наистина ли ще държиш такова ефектно нещенце в обора? Мога да си представя безкрайно по-подходящи начини да бъде използван. Ще ти дам трийсет зотара.

— Не ми е за продаване.

— Тогава петдесет.

— Не се пазаря. Истина ти казвам.

За момент Помейо се поколеба дали да не се разсърди, нацупен като дете, на което никога не са отказвани дреболии или играчки. След това бръкна в туниката си, измъкна кесия, в която дрънкаше много злато, и извади отвътре огромна монета — един от приказните бардекски зиали, който струваше номинално сто зотара, но тъй като беше изключителна рядкост, вървеше малко по-скъпо при сделки. Останалите свободни хора сдържаха дъха си, но Зандар просто сви рамене. Помейо се намръщи още повече.

— Да се славят крилете на Бащата на вълните! — Зандар му се усмихна. Усмивката трябваше да мине за знак на помирение, но се получи изпълнена с подозрение. — Всъщност за какво ти е притрябвал, че да си готов да платиш толкова много?

И Родри се питаше същото.

— Като подарък за една много важна приятелка. Убеден съм, че ще изпадне във възторг от това, че на входната й врата ще стои екзотичен варварин.

— Охо — Зандар изведнъж се засмя. — Значи продължаваш да ухажваш вдовицата Алейна, така ли?

— Не разбирам защо ти е толкова смешно, но отговорът е да, всъщност отивам да я посетя.

— А за да хванеш в капана богата жена, ти трябва богат подарък, така ли?

Помейо отвърна с бардекска фраза, която Родри не знаеше, макар и да се досети за общото й звучене по това, че останалите едновременно трепнаха и се закискаха. Ухилен, Зандар стана, даде знак на Родри да го последва и се отдалечи на няколко крачки.

— Наистина ми е странно, че трябва да се оправдавам пред роб, но започнах да те харесвам, момчето ми. Ще приема предложението, защото според мен по този начин ще си в по-голяма безопасност. Всеки може да открие, че живея в Данмара. Откъде да зная дали хората, които искаха да те спипат, не стоят и не чакат да им влезеш в капана. По този начин много ще ги объркаме. Освен това в къщата на вдовицата Алейна ще живееш добре и ще имаш много възможности да печелиш бакшиши. Не пропилявай парите на комар и за пиене и рано или късно ще можеш да се откупиш — той плесна Родри приятелски по рамото. — Пожелавам ти късмет.

Заради Зандар Родри се насили да се усмихне, но вътрешно кипеше при мисълта, че ще послужи за подарък на жена. Ако положението му позволяваше да го направи, щеше да псува много дълго време.

Към сделката Зандар добави коня, язден от Родри; дрехите и одеялата, които беше използвал. Докато му помагаше да премести багажа в лагера на новия си господар, младото момче роб Мико не спираше да говори, при това бързо, така че Родри успя да разбере само половината от казаното. Схвана обаче, че Помейо бил труден човек, склонен да бие робите си, ако не правели нещата точно така, както е наредил. Осъзна, че ако иска да се озове в домакинството на вдовицата, ще трябва здраво да се сдържа; отвърнеше ли на удара, щеше да изпита бичовете на архонта. Не можеше да си спомни конкретно защо, но знаеше, че никога преди не се е сдържал и нямаше да му е лесно.

По-късно същата вечер Помейо напусна лагера на Зандар и се върна при собствения си огън. Докато Мико решеше косата на господаря си и му сваляше боите за през нощта, Помейо изнесе на Родри кратка лекция на забележително добър деверийски. Оказа се, че е пътувал няколко пъти до Девери по търговия с чичовците си.

— И така, елдидец значи и продаден като роб на островите? Зандар ми каза, че ставало въпрос за дългове на комар, но се съмнявам. Разбира се, това не чини и свинска пръдня, стига отсега нататък да се държиш добре.

— А имам ли някакъв избор?

— Никакъв, разбира се. Сега слушай какво. Ще отидеш на чудесно място, в сравнение с което вашите варварски дънове приличат на кочини. Ще имаш точно определени задължения и други роби, които ще имат грижата да ги изпълняваш правилно. Ако науча, че създаваш и най-малките неприятности на госпожа Алейна, лично ще те бия с бич. Разбираш ли ме?

— Разбирам, господарю.

Родри кимаше, изпълнен с уважение, докато в същото време мислеше как да удуши Помейо и да остави тялото му край пътя. Глезеното попикано подобие на истински мъж! На лов за богати вдовици! Да се надяваме, че бедната старица ще има достатъчно ум в главата си да го разбере що за змия е!

— Знаеш ли каква е цялата тайна на деомера? — попита внезапно Саламандър. — Да създаваш картини в съзнанието си. Само това и почти нищо друго — да създаваш каквито трябва картини и да казваш съответните думи, които вървят с тях. Как ти се струва?

Сепната, Джил вдигна поглед от закуската си.

— Сигурен ли си, че не се шегуваш с мен?

— Не се шегувам, макар и нищо чудно да ти звучи така. Има една книга, която всички изучаваме — в края на краищата ще трябва да се научиш да четеш, гълъбчето ми, — която е известна като „Тайната книга на Кадуалон Друида“, макар да са ми казвали, че била кратки пасажи и афоризми, нахвърляни от различни майстори на деомера в течение на годините. Но както и да е, в момента от нея ми идва наум едно нещо: „Можеш да отидеш на пазара и, също като гертдин, на висок глас да проповядваш тайните на деомера и никой няма ни най-малко да помъдрее.“ Знаеш ли защо? Защото е толкова просто, че всички ще се присмеят. Или за да съм точен: просто за описване, дяволски трудно за правене.

— Ще призная, че се боря с порива да ти се присмея, ако говориш само за поредица от картини.

— Аха, разпознавам предизвикателството, когато ми бъде хвърлено. Много добре — той вдигна своя пищно украсен със скъпоценни камъни нож за маса. — Погледни това за момент. Сетне си затвори очите. Опитай се да го видиш също така ясно, както би го видяла с отворени очи, нещо като запомнена картина.

Джил впери продължително очи в кинжала, но го направи с празен поглед, сякаш можеше да го попие, тъй както парцалът попива разлято пиво. Щом затвори очи, образът изчезна и колкото и да се бореше с паметта си, не успя да възстанови ясна картина. Изруга, погледна отново и този път активно се опита да си спомни подробностите, но можа да запази само най-общо впечатление, не виждаше кинжала, а по-скоро подобна на кинжал форма.

— По-трудно е, отколкото звучи, нали? — Саламандър се смееше на нейния неуспех.

— Така е.

— Когато свършиш чирашката си работа, ще си в състояние да влезеш в една стая, която преди не си виждала, да останеш там само няколко минути и въпреки това ще можеш да извикаш картината на стаята съвсем ясно и ще си готова да се закълнеш, че се намираш в нея. Освен това, преди да си свършила работата, ще я проклинаш, защото да се научиш да боравиш с образи, е най-скучното нещо на този свят. Гледай на него като на изпитание, мъничка ми чинке. Бардовете разказват, че за да постигне деомерско майсторство, човек трябва да понесе тайнствени изпитания както сурови, така и наситени, но готова ли си да ти стане досадно до смърт? Това е истинското изпитание за всеки чирак.

— Когато баща ми ме учеше да въртя меча, стигаше дотам, че накрая ми се щеше да се разплача. Хвърлял ли си се отново и отново срещу бала сено на горещото слънце? Имаше дни, когато го правех по сто пъти, а той стоеше и критикуваше стойката ми, положението на ръката и какво ли още не.

— Богове, съмнявам се, че в мое лице ще намериш суров учител, какъвто е бил Кълин от Кермор. Да видим сега. Някак си е по-лесно да се започне с картина, отколкото с твърд предмет. Можем да потърсим на пазара изрисуван свитък.

— О, я стига, да не очакваш на пазара в Милетон да намерим случайно някоя книга за деомер, а?

— Разбира се, че не очаквам, но пък и няма да търся подобна рядкост. Имаме нужда от нещо такова, което жената на търговец би сложила в приемната си, за да забавлява гостенки — малък свитък с четири-пет оцветени рисунки на него, може би картини на прочути храмове или крайбрежни изгледи — такива едни най-обикновени работи. Обучени роби ги копират със стотици, затова едва ли ще ни е трудно да открием някоя подходяща. Необходима е достатъчно сложна картинка, за да държи съзнанието ти будно, докато правиш гадните упражнения.

— Както кажеш. А какво идва, след като се научиш да задържаш картини в съзнанието си?

— О, продължаваме с основната работа. Може би ще започнем с промяна на някои подробности в картината, която мислено виждаш: добавяш облаци на небето или, да речем, дърво. След това, чакай сега… Ами, ъ-ъ… в последна сметка трябва да си представиш, че се намираш в самата картина и оглеждаш различните и части… Зная, че правехме това — думите му увиснаха във въздуха.

— Всъщност не си спомняш всичко, нали?

— Ако желаеш, можеш да ме наречеш загубен и съвсем лекомислен елф, тъй като за съжаление, за зла беда и така нататък говориш истината. Но си спомням началния ритуал на прокуждане, а това е наистина важно за човек в твоето душевно състояние.

— Е, добре тогава. Какъв е той?

— Нямаме време да се занимаваме с него точно сега. Ако ще купуваме коне, трябва да отидем на пазара, преди да е затворил по пладне, затова да почакаме, докато тръгнем на път. Но ми напомни да ти го покажа!

На Джил й дойде на ума, че обучението по деомер при Саламандър щеше да има свои забавни страни.

Преди да отидат на пазара, Саламандър извърши обикновеното си утринно сканиране. С присвити очи и напълно съсредоточено лице, наведен над нажежените въглени в мангала, той се загледа в необикновените образи, които се движеха сред тях. Изведнъж се усмихна и зашепна.

— Най-сетне! Той се приближава към град, гургулице моя, така че можем — чакай, чакай, какво е това? Ледовете на ада и всички гадни телесни течности! Родри е бил отново продаден! Проклятие! Виждам го да язди зад нов господар — замълча продължително. — Аха, най-сетне! Влизат в портите на града, виждам герба, о, радост, о, възторг, великолепния градски герб! Дарадион, долу на южния бряг. Ох, о, богове! Проклети да са, проклет да съм и аз, шарка да ни тръшне и па̀рите на миазмата да ни обвият всичките! Отиват на пристанището. О, мили, мили мои богове, не на кораб! — Издаде някакъв прегракнал звук с гърлото си, сетне продължи да гледа мълчаливо още дълго. — Нека топките на Адовия властелин атрофират и да му паднат! Този скапан глупак се пазари със собственик на кораб за някакво пътуване! — Отметна глава, вдигна очи и изтри видението. — Поне успях да прочета името на кораба. То е „Сивият керкенез“, така че ще можем да попитаме началника на пристанището закъде е заминал.

— Когато стигнем там. О, богове, на какво разстояние е това място?

— Повече от две седмици езда за съжаление. Имаме прекрасния избор да пътуваме направо и бавно през планините или по околен път, но по-бързо покрай брега. Няма да мога да сканирам, докато те пътуват, поради…

— Проклетите първични… какво беше там… воали от астрална сила?

— Това откъде го знаеш?

— Самият ти ми го каза, глупчо.

— Не бъди толкова проклета. Виж какво, поне ще знаем, че сме на вярна следа. Можехме да бродим и въобще да се мотаем безцелно насам-натам.

— Прав си и ме извини, задето ти се озъбих. Просто защото този негов нов собственик може да го заведе боговете знаят къде.

Чертите на Саламандър се отпуснаха в отчаяние, подобно омекнал восък.

— За съжаление си право, орленце мое мъничко. За щастие през защитеното Вътрешно море цяла година пътуват кораби, така че ще можем да ги последваме, където и да отидат. Достатъчно сме се бавили. Хайде да си събираме багажа и да насочим стъпките си към великолепния Дарадион, който има платна вместо крила и т.н. Милетон достатъчно дълго се е наслаждавал на удоволствието от нашето присъствие.

По време на бавното плаване по Вътрешното море до остров Суртина Родри беше настанен в трюма, при конете и мулетата, но му позволяваха да се качва на борда за храна. Той нямаше нищо против, защото така можеше да мисли далеч от Помейо с неговия злобен характер. Или поне се опитваше; повечето време спеше, дремеше в топлата слама, а около него Дивите се трупаха като глутница кучета. Хрумна му, че вероятно е бил воин, защото тялото използваше всяка възможност да натрупа сън. Но колкото и да се стараеше, прозрението не му дойде отново.

Слязоха от кораба в Рахатон и още два дни яздиха на северозапад към планинския град Вилинт, където живееше вдовицата Алейна. Помейо беше толкова нагъл и претенциозен, че когато най-сетне стигнаха там, Родри беше дошъл до заключението, че срамът да бъде поднесен в дар на жена ще му се стори нещо дребно в сравнение с удоволствието да се отърве от него.

Вилинт с чистите си бели мазилки на стените и цъфнали дървета беше разхвърлян по група възвишения и обкръжен със стени от розов камък. Помейо плати таксата при градските врати и поведе миниатюрния си керван към дълъг нисък хан в центъра на града, където нае апартамент. Основната стая беше постлана със сини и зелени плочки, а в центъра й мързеливо плискаше водоскок. Двама роби изнесоха планините от багаж, сетне Помейо даде на Мико поредица от заповеди, докато Родри разгъна върху леглото неговите бродирани одеяла на мястото на обикновените завивки на ханджията.

— Отивам на пазара — рече господарят. — Родри, прави каквото ти каже момчето.

Заповедите на Мико бяха съвсем добре дошли. Очевидно господарят му се готвеше да го подари още същата вечер и желаеше той да има представителен вид. Родри беше повече от готов да слезе в ъгъла на банята, отделен за робите, и за първи път от седмици да се изкъпе както трябва. Дори позволи на момчето да му подстриже косата с минимум мърморене. Помейо се върна от пазара скоро след това, а когато няколко минути по-късно пристигна един роб с товар от покупки, Родри забеляза с известен интерес, че господарят наистина даде две медни монети бакшиш на човека. Той порови из пакетите, сетне подхвърли единия на Родри.

— Облечи това. Няма да си голям подарък с твоите дрехи, целите напоени с конска пот.

Вътре имаше обикновена на вид, но висококачествена бяла туника и нов чифт сандали, гребен за косата и, за голяма изненада на Родри, хубав бронзов бръснач в обикновен калъф.

— Е, ще трябва да се бръснеш всеки ден — рече господарят, очевидно забелязал изненадата на Родри, тъй като не му минаваше през ума, че дава на един роб потенциално оръжие. — Като домашен роб от теб ще се иска да се поддържаш чист, а не да се валяш като варварин сред животните. По всяко време говори смирено и изпълнявай точно онова, което ти казва шамбеланът. Ако аз не съм там да те набия с бич, ще го направи деверът й. И се опитай да оправиш това деверийско поведение на масата, чу ли? Другите й роби са цивилизовани хора и трябва да се хранят заедно с теб.

Напуснаха хана веднага след залез. Понесъл фенер, Мико вървеше няколко крачки напред по широки прави улици, обточени с палмови и жасминови дървета. Минаха през пазарния площад, където започваха да палят светилници, които премигваха като вечерни звезди, сетне изкачиха една стръмнина и стигнаха до друг квартал. Там, зад измазани с бяла мазилка стени, сред просторни дворове, се издигаха огромни къщи. Трудно можеше да види ясно на светлината на фенера, но успя да различи сложни стенописи, нарисувани върху всяка от тях. Накрая стигнаха до стена с изрисувана върху нея селска сцена, която имаше за фон къщичка с истински дървен под. Помейо подвикна, отвори възрастен роб и ги въведе вътре.

В предния двор сред сплетен жасмин и прецъфтели рози струеше и плискаше водоскок. Самата къща, правоъгълна, с чифт кръстосани весла отпред, се издигаше в дъното. При постлания с плочки главен вход им се поклони ниско робиня, която ги отведе през фоайето в голяма, проветрива стая с под в синьо и бяло. По стените изкусно бяха изрисувани клони, листа и птици с ярки пера, сякаш помещението се намираше в гора, при това високо по дърветата. Дузини маслени светилници сияеха в ниши и върху полици, хвърляйки отблясъци по сребърни дреболии и стъклени вази с цветя. В единия край имаше нисък подиум, отрупан с кадифени възглавници. На тях се беше отпуснала една от най-красивите жени, които Родри бе виждал в живота си.

Не беше много висока, но стройна. Кожата й с цвят на мед изпъкваше върху фона на черната коса, която се къдреше плътно около лице с безукорен овал. Огромните й тъмни очи наблюдаваха Помейо с точно необходимата доза подигравателно презрение, докато дългите тънки пръсти си играеха с копринен шарф. На светлината на лампите приличаше на момиче, но съдейки по движенията и израза на очите, Родри реши, че трябва отдавна да е надхвърлила трийсетте. Помейо удари Родри с юмрук, за да го накара да коленичи пред подиума, сетне започна дълга и цветиста реч, която всъщност се свеждаше до това, че скромният му дар бил недостоен за голямата й красота. През ума на Родри мина мисълта: „Значи това е бедната стара вдовица, така ли?“ Той намери сили у себе си отчасти да прости на временния си господар. Тихичко смеейки се, Алейна хвърли шарфа настрана и стана да огледа Родри.

— О, колко мило! За мен ли е той? Не трябваше да го правите!

Помейо приседна на края на подиума и арогантните му черти се разтвориха в обезумяла от любов глуповата усмивка. Алейна потупа Родри по главата като куче, изкиска се, когато вдигна нежната си кафява ръка, за да я сравни с цвета на неговата кожа, сетне подвикна на слугинята да донесе светилник. Двете впериха поглед в очите му.

— Виж, Дисна! — рече господарката. — Те са сини.

Когато Дисна се изкиска на свой ред и му хвърли кос поглед, Родри осъзна, първо, че робинята беше почти толкова красива, колкото господарката, и второ, че може би ще намери някакво утешение в робството си. Алейна се обърна към Помейо и му поднесе ръка да я целуне. Очевидно подаръкът пожъна голям успех.

Мико остана да налива вино на господарите, а Родри последва Дисна в огромната кухня, покрита с кафяви и червени плочки. В единия й край имаше кирпичено огнище, където три жени работеха усилено, за да приготвят вечерята, а в другия — куп гърнета и дървени бурета. Между тях бе разположена ниска маса, която, макар и леко надрана, не отстъпваше на много маси в залите на деверийски лордове. До нея седяха изпълнен с достойнство мъж на около шейсет и момче на около дванайсет години. Заливайки се в кикот, който предизвика остра забележка от възрастния човек, Дисна обясни кой е Родри. Мъжът стана и му се усмихна сдържано, мило.

— Казвам се Порто и в Девери, струва ми се, бихте ме нарекли шамбелан. Тук ме наричат вареко. Не го забравяй!

— Да, господине — Родри познаваше властта, когато тя прозвучеше в гласа на човека. — Казвам се Родри.

— Хубаво. Не ми създавай неприятности и ти самият няма да имаш неприятности. Разбра ли ме?

— Да, господине.

— Много добре. Е, и без това имаме нужда от още един мъж. Ела с мен.

Качиха се по тясна, извита стълба на най-горния етаж, под покрива, където жегата от деня продължаваше да се усеща: задушно и спарено. От едната страна на коридора беше стаята на жените, от другата — на мъжете, с четири тесни одъра, разположени в ниши. Само на два имаше одеяла, но Порто се разрови в дървен сандък, извади още две и ги подхвърли върху едното от празните легла. Жестовете му бяха по някакъв странен начин толкова познати, че Родри се опита да си спомни нещо, без съмнение място — или не, поредица от места, до голяма степен едни и същи. Накрая тръсна глава и се отказа. Порто го гледаше внимателно.

— Не се ли чувстваш добре?

— Извинявайте. Просто от горещината. Все още не съм свикнал с нея.

— Горещина ли? — Старецът направи пауза и се усмихна. — Почти е зима, момче. Ако искаш горещина, почакай да дойде лятото.

Родри прекара остатъка от вечерта в кухнята. След като сервираха вечерята първо на Алейна и Помейо, сетне на робите, той извади вода от кладенеца вън и помогна да измият съдовете за готвене под внимателното наблюдение на готвачката. Веднага осъзна, че Винсима е втори център на власт сред робите. Жена на петдесет години, с толкова тъмна кожа, че лъщеше в кафяво-черно, тя беше висока, с широки бедра, мускулести като на воин ръце и съответните рефлекси. Веднъж, когато младото момче каза нещо нахално, тя го цапна толкова силно по главата с дървена лъжица, че то извика от болка. Погледът, който хвърли на Родри, говореше, че ако не внимава, следващият ще е той.

След като свършиха работата, всички насядаха около масата, за да обсъдят събитията от деня. От време на време прозвънтяваше малко звънче, с което господарката викаше Дисна да донесе още вино или поднос със сладкиши. Когато се върнеше, тя докладваше какво става в другото помещение. Очевидно никой от робите не искаше Алейна да се ожени за Помейо; след като в продължение на няколко дни бе търпял този човек, Родри нямаше как да не се съгласи. Постепенно научи имената на всички и започна да установява йерархията в домакинството. На върха стояха Порто и Винсима, макар че Дисна, която се радваше на лично благоволение, имаше известна независимост. Най-долу в стълбицата бяха носачите, четирима млади мъже, които живееха зад къщата и ги хранеха навън като кучета. Родри изпита пълен шок по повод на момчето, което се казваше Сион и се оказа личен роб на Порто. Купен с парите от бакшиши, той вършеше работата, която не беше по вкуса на Порто, като например да лъска огромната колекция от сребърни фигурки на животни на господарката. Родри просто не проумяваше как един роб може да притежава друг, но от разговора му стана ясно, че тази, както й казваха, служба е нещо съвсем обикновено.

На няколко пъти Родри улавя Порто, че го изучава, защото беше нов и следователно неизвестна величина в тази сложна йерархична система. Домоуправителят положително се питаше дали ще се окаже добър работник или размирник. В това проучване имаше нещо толкова познато, че докато се опитваше да спи на новото си, тясно и на буци легло, Родри се чудеше откъде го помни. Изведнъж на повърхността на съзнанието му изплава парче памет и му донесе поток от информация. По същия начин го оглеждаха капитаните на бойните отряди, когато беше сребърен кинжал в Девери. Спомни си няколко лица, няколко имена, дори и няколко дъна, в които беше престоявал за кратко време. Информацията толкова го развълнува, че остана буден половината от нощта, за да я предъвква.

За нещастие Порто го събуди точно на зазоряване. Прозявайки се и препъвайки се, Родри слезе в кухнята, където намери Винсима да меси огромен куп тесто на мраморна плоча.

— Дърва за горене, момче. Къси, дебели колкото ръката ти и много — за печенето. Бараката с дървата е вляво от вратата — тя посочи към една полица на стената. — Там е брадвата.

За своя изненада Родри видя тежка дърварска брадва с хубаво стоманено острие, опасно оръжие в ръцете на човек, който знае как да борави с нея. Взе я и излезе, намери лесно бараката за дърва и се залови за работа, а докато цепеше на ситно подпалките, се запита защо са оставили подобно оръжие там, където могат да го вземат робите. След няколко минути се появи, без да бърза, Порто и застана да гледа, отпивайки от изпускаща пара чаша с горещо мляко. Накрая даде знак на Родри да почине за малко.

— Виждам, че си свикнал здравата да работиш. Да ти там един съвет, момче. Бъди мил с приятелките на господарката. Усмихвай се непрекъснато и прави онова, което поискат от теб. Повечето от тях са по-възрастни от нея, всъщност куп дърти квачки, които ще изпитват удоволствие да подхвърлят по някоя и друга монета на един хубав млад мъж.

— Разбирам. А вашата… искам, да кажа, нашата господарка много ли гости има?

— О, да, а освен това ще бъдеш неин лакей. Тя има нужда от придружител, когато излиза, а аз съм затрупан с прекалено много неща, за които трябва да се грижа тук.

— Ще правя всичко, стига да ми обяснявате за какво става дума. Не разбирам всички обичаи в тази страна.

— Отскоро си тук, така ли?

— Да, господине — Родри се сети, че трябва да предложи някаква удобна история. — Дойдох тук като телохранител на богат търговец и затънах до уши в дългове на комар. Беше само преди няколко месеца.

— Твоят търговец не откупи задълженията ти, така ли?

— Не, господине. За него аз нямах никакво значение, само един наемен воин, наречен сребърен кинжал. Чувал ли си за тях?

— Не, но доколкото разбирам, те не се радват на някакво положение. Е, лоша работа — той спря, загледан с проницателен поглед към брадвата. — Нека ти кажа нещо, момче. Знаеш ли какво се случва на един роб, ако убие господаря си?

— Издирват го и измъчват до смърт.

— О, да, но освен това те избиват всички останали роби от домакинството, независимо дали имат нещо общо с убийството или не.

— Какво?!

— Измъкват ги навън и им прерязват гърлата, като оставят неколцина и ги измъчват, та да дадат показания пред съда. — Гласът на Порто стана монотонен и мек. — Веднъж видях как става това в една къща от другата страна на улицата, на която съм роден. Господарят беше звяр, садистично животно и всички го знаеха, но когато един от робите му го уби, хората на архонта изклаха цялото домакинство, извлякоха ги пищящи на площада и избиха всички до един, дори бебето на готвачката. Все още го виждам в кошмарите си, макар и да стана преди петдесет години — той се отърси като мокро куче. — Не мога да си представя как човек може да вдигне ръка срещу нашата господарка Алейна, но щом приеме Помейо, той ще стане лорд и господар тук. Предупреждавам те: ако някога ми се стори, че дори ти минава през ума да прибегнеш до насилие, ще те предам лично на архонта. Разбра ли ме?

— Да, господине, но както казваме в моята родина, не си го туряй на сърце. Никога не бих направил нещо, което да ви изложи на риск.

— Смятам, че го казваш от сърце, и трябва да знаеш, Родри, че според мен си поначало добро момче. Много лошо е това с комара, истина ти казвам. Чувал съм, че вие, варварите, сте прекалено привързани към заровете.

— Варвари ли? Варвари казваш, така ли? О, богове, ако съдя по онова, което ми каза току-що, вашите закони ми се струват доста диви.

— Диви ли? Не, просто практични. На островите робите много рядко убиват господарите си — и въпреки това извърна поглед, защото в очите му се надигна голяма печал.

Сутринта преваляше, когато Родри опита за първи път новите си задължения, защото Алейна реши да отиде на гости, преди Помейо да се върне в къщата й. Порто му даде жезъл от абаносово дърво с тежка сребърна топка на върха и малък кожен бич. Бичът беше предназначен за робите носачи, а жезълът — за просяците и всякаква друга паплач, която би могла да препречи пътя на дамата. Когато носилката се появи на двора, той най-сетне видя онези животински отрепки на робството — четири момчета, на не повече от петнайсет години, които се свиха при вида на камшика. По-светли от повечето бардекци, те имаха странни жълти очи с необикновена форма и гледаха втренчено. Стреснат, Родри се запита дали нямат в жилите си елфическа кръв. Сякаш дочули това, се появиха няколко Диви и очите на момчетата ги последваха, докато те се разхождаха нагоре-надолу.

— Те произлизат от Анмурдио — обясни Порто, като, разбира се, имаше предвид не Дивите, а робите. — Било отвратително и първобитно място, купища малки островчета, до едно покосени от болести. Казват, че тамошните хора били канибали — той сви рамене, отминавайки както островната група, така и нейните обитатели. — Ето ти парцал. Вземи го и обери праха по носилката. Господарката е почти готова.

Носилката беше красива, изработена, също както и жезълът, от абаносово дърво, изрисувана с цветни гирлянди на тъмносин фон. Кабината, в която се возеха двамата пътници, беше украсена с лят бронзов обков във формата на маймуни, чиито лапи и опашки се събираха, за да оформят пръстена, в който бяха нанизани прътовете. Вътре имаше още от лилавите кадифени възглавници, каквито дамата сякаш предпочиташе. Тъкмо Родри върна парцала на Порто, когато се появи Алейна, облечена в дълга до коленете туника от брокат, с множество смарагди на врата и шарф от зелен копринен газ, завит около главата, та слънцето да не грее лицето й. На силната светлина тя определено изглеждаше някъде около трийсет и пет, но въпреки това си оставаше красива. Когато Родри й помогна да влезе в носилката, тя лекичко го потупа по бузата. Последва я веднага Дисна, която носеше украсено с резба, квадратно дървено сандъче с дълги близо две стъпки стени, но дълбоко едва два инча. Когато и на нея помогна да влезе, сякаш бе истинска дама, тя го награди с блестяща усмивка.

Порто изкаканижи дълга поредица от упътвания, но Родри щеше да се загуби, ако не бяха момчетата, които носеха носилката — те очевидно бяха следвали този маршрут много пъти. Той вървеше напето и се мръщеше на минувачите, а най-близкият от носачите му подвикваше с треперещ от страх глас, когато трябваше да завиват. На Родри му хрумна, че благодарение на строгата йерархия сред робите, ако се загубеха, щяха да бият с бич момчетата, а не него. Реши, че ще се опита да им осигури допълнително ядене тази вечер; не можа да си представи каква друга награда би имала смисъл в ужасния им живот.

Целта, към която се бяха упътили, се намираше на не повече от миля разстояние и представляваше друго великолепно имение, по чиито външни стени бяха нарисувани подводни сцени — риби сред коралови рифове. Родри остави носилката и носачите на грижите на вратаря, но придружи господарката си и Дисна вътре, понесъл дървеното сандъче. Престаряла прислужница им се усмихна широко с беззъбата си уста, поклони се и ги въведе в къща, която беше по-луксозна от тази на Алейна.

В централното помещение, където стените бяха нарисувани с пълзящи рози, а сред бродираните възглавници се гонеха четири котета, на ниска маса чакаха три жени. Макар и да не ги беше виждал преди, Родри разбра веднага, че са майка и две пораснали дъщери, защото момичетата имаха същите красиво оформени кафяви очи и пълни устни, както и определен начин да си накланят главите и да се усмихват. Те станаха да приветстват Алейна с поток от бърборене, който Родри трудно следваше, тъй като по-голямата част от него сякаш бе свързана със съседи и приятели, за които нищо не знаеше. Сетне една от дъщерите забеляза Родри и издаде лек, подобаващ на дама, писък.

— Варварин, Лейн! Откъде го намери?

— Всъщност от скучния Помейо. Ужасно е досаден, когато говори непрекъснато за себе си, но наистина знае как да купува подаръци — тя му даде знак да се приближи. — Вижте му очите. Сини са.

Дъщерите зяпаха и се кикотеха, докато майката просто се усмихна с обич и Родри се изчерви — реакция, която ги накара още повече да се кискат. Накрая, след като задоволиха любопитството си, всички коленичиха на възглавници около масата. Алейна взе от Родри дървената кутия и извади от нея комплект малки плочки от слонова кост, нарисувани с цветя, птици и неща от този род. Жените започнаха да ги обръщат с лицето надолу и да ги смесват, произвеждайки тропот, който наподобяваше гръмотевица. Сякаш по предварително уговорен сигнал се появиха двама слуги с бронзови подноси, отрупани със сладкиши, и ги сложиха в ъглите на масата. Когато понечиха да напуснат, Алейна даде знак на Дисна да ги последва, но с властен жест накара Родри да остане до подиума.

— Можеш да седнеш зад мен.

— Благодаря, господарке — той определено остана с впечатление, че не се е наситила на подаръка си, досущ малко момиченце, което не желае дори за миг да остави новопридобитата си кукла.

Плочките очевидно бяха вече разбъркани както трябва, защото останалите три жени спряха да стържат по масата с тях и вдигнаха очаквателно поглед към Алейна. По няколко наведнъж, наоколо се струпа малка тълпа от Диви, вперили също поглед в масичката, но поне доколкото можа да прецени, друг освен него не ги виждаше, дори когато едно синьо гномче се престраши да сложи мършав пръст върху една от плочките.

— Искаш ли да си първа, Малина?

— Да дадем път на възрастта пред красотата ли? — каза, без да се притеснява, майката. — Моята е винаги най-скучна, затова нека свършим първо с нея.

Другите се засмяха, а Малина започна да взема една по една плочки, като ги нареждаше, все още с лицето надолу във формата на звезда. Родри се досети, че онова, което смяташе за игра, всъщност се оказа средство за предсказване на бъдещето. Изпита известно леко презрение, всъщност снизхождение, защото не можеше да си представи как тези глупави жени могат да вярват в подобни щуротии, когато навсякъде около тях имаше истински деомер? Внезапно изстина. Какво имаше предвид под истински деомер? Как знаеше, че такова нещо съществува, как можеше да е по-сигурен в това, отколкото в собственото си име? Почувства се като човек, който се е блъснал право в стената, докато е говорил през рамо със спътника си — едновременно объркан и някак глупаво. Единственото, което можеше да послужи като доказателство, бяха Дивите, насядали по пода и незаетите възглавници, за да гледат как Алейна се привежда напред и обръща с лицето нагоре първите три плочки — показа се меч между две цветя.

— Любовник значи, а? Тъй, тъй, тъй — какво имаше предвид, като каза, че твоята била винаги скучна?!

На това се засмяха и четирите, издавайки остри кратки викове, подобно на птици в птичарник, а Дивите запляскаха с ръце и започнаха да се хилят. Алейна си взе един сладкиш, който представляваше нещо правоъгълно и желирано, покрито с матовобял прах. Докато изучаваше плочките, тя замислено отхапа от него, сетне се обърна, даде на Родри знак и му поднесе сладкиша като на куче. Той отвори уста, за да откаже любезно, а тя подхвърли парчето вътре и го потупа по бузата. Родри нямаше избор и трябваше да го сдъвче, но беше толкова сладко, че едва не се задави. За щастие Алейна така и не забеляза, тъй като насочи вниманието си отново към своите плочки. Всички ледове в пъклите да го вземат, помисли си той, колкото по-скоро избягам и започна да издирвам Барума, толкова по-добре! Бих предпочел да умра, отколкото да съм галено кученце, дори и на хубава жена като нея. Сетне се зае с трудната задача да не заспи, докато дългата сънлива утрин се точеше ли, точеше.

Когато напуснаха Милетон, Джил и Саламандър избраха да тръгнат напряко, право на юг от града, макар оттам да беше по-трудно, и вече в продължение на седмица пътят им се виеше през планинска местност. Тъй като пътуваха бавно и скучно, а упражненията с образите й помагаха да не мисли за Родри, Джил се отдаде на работата, бързо напредна и Саламандър трябваше да признае, че е впечатлен. На тръгване наистина намериха свитък с картини за уроците й. Висок около стъпка и дълъг пет, той се отваряше от дясно на ляво, съвсем наопаки от гледна точка на Саламандър. За Джил посоката не беше от особено значение, тъй като никога не беше чела деверийска книга или свитък. Тя хареса доста самите рисунки — три сцени от историята на Милетон, които показваха как първите колонизатори основават новия град, прочутата приливна вълна, дошла около сто години по-късно, и накрая избора на архонта, известен като Манатаро Добрия. Всяка от тях беше претъпкана с дребни, сръчно подредени подробности и й се струваше, че пред себе си има обемно изображение.

И въпреки това, след като дни наред непрекъснато гледаше прочутата историческа приливна вълна и работеше да я види като нещо истинско в съзнанието си, направо започна да й се повдига от свитъка и упражненията. Саламандър безмилостно я караше да работи, но все пак ритуалът за прокуждане й се струваше по-поносим, защото виждаше пряката полза от него — контрол над пороя от образи, които заплашваха да я залеят, когато се ядосаше. Първо, трябваше да ги изгражда в съзнанието си, сякаш бяха практически уроци, а след това да ги пропъжда със знака на пламтящата петолъчка. Понякога не й се удаваше и огньовете на яростта продължаваха да се вихрят неовладени около нея, но всеки път, когато успяваше да го направи, усещаше как става все по-изкусна и с течение на дните неконтролируемите образи започнаха все по-рядко да я посещават.

Всичко сякаш се обърка в онзи следобед, в който стигнаха до средата на острова. Първо се препъваше с думите на ритуала и предизвикваше присмеха на гертдина. После, когато се опита да запомни нова картинка от свитъка, успя да получи само най-общо очертание на архонт Манатаро и започна да й се струва сякаш всичките й усилия са отишли напразно. Когато се оплака на Саламандър, той се усмихна по своя най-вбесяващ начин.

— Нали не искаш да се откажеш, а? Или пък ти се ще да започнеш бавно, но неизбежно да полудяваш?

— Разбира се, че не искам! Изпълнявам каквото кажеш, тъй както изпълнявах каквото казваше тате, когато ме обучаваше в изкуството на меча. Само не мога да разбера защо тези скапани картини са толкова важни. Искам да кажа, че с тате винаги можех да го проумея — едно упражнение укрепва ръцете ти, друго прави стойката ти по-добра, но всичко това сега е много особено.

— Аха. Е, онова, което правиш сега, е също както упражненията на татко ти; просто укрепваш умствените си мускули. Виж какво, когато бардовете пеят за деомера, те винаги говорят за странни способности, нали? Откъде според теб са дошли тези способности? От боговете ли?

— Определено не от боговете. Аз смятам, че човек просто ги има. Това е деомер, нали? Ето какво го прави магичен — опъна се тя, но внезапно проумя, че думите й звучат глупаво. — Искам да кажа, магичните неща просто се случват.

— Всъщност не се случват, макар и всички така да мислят. Могъщите сили и необикновени магии идват до една от съзнанието, човешко или елфическо, каквото и да е. Деомерът е въпрос на умствени способности. Знаеш ли кои са те?

— Не.

— Когато се научиш да четеш, а започвам да си мисля, че ще е най-добре да започнем уроци и по това, ще ти намеря една книга, написана от Мейл Мъдреца, един славен предтеча на Родри, която се казва „За рационалните категории“. В нея той дава определение за нормалните способности на хората. Повечето от тях, като зрението, слуха и всички други физически сетива, а също и логическото мислене, интуицията и още много други, включително — самата способност за категоризиране и обобщение, на което умение не бива никак да се гледа с лекота или да се приема за дадено, важат и за елфите, папагалче мъничко. Това са, както той ги нарича, рационалните способности, установени и добре известни сред елфи и хора, макар че елфите имат няколко в повече от хората, като например да виждат Дивите. Следват заровените, скрити или окултни способности, които съществуват в съзнанието като пилета в току-що снесеното яйце. Всеки елф и всеки човек имат потенциално най-различни от тях, много малко са родени с вече развити способности. Ако желаеш, можеш да ги наричаш „сили“, макар това да звучи прекалено възвишено за най-обикновени естествени явления. Разбираш ли идеята за категорията „естествени“? Противоположната на „свръхестествени“?

— Ъ, какво? Ами, ъ…

— Виждам, че книгата на Мелуейд се превръща в необходимост.

— Добре де, но какво общо имат гадните картинни упражнения с всички тези великолепно звучащи неща?

— Охо! Вярно е, че наистина малко се отклоних. Ами ако искаш да събудиш тези спящи сили, използваш най-вече картини, както и имена, а понякога и музика, която да ги съпровожда. Веднъж събудиш ли ги, после си в състояние да ги използваш многократно. Размисли — нали след като си се научила да мислиш логично, можеш да призовеш тази способност винаги, когато имаш да решаваш някакъв проблем, съгласна ли си? Разбира се. По същия начин, когато развиеш способността, да речем, да сканираш, можеш всеки път, когато пожелаеш, да я извикваш с помощта на подходящи образи и думи. Ако е въпрос, голям майстор като Невин вече не се нуждае от имена и образи. При него окултните способности са се проявили…

Кратката му лекция беше толкова трудна за разбиране, че Джил се почувства пълна глупачка (когато ставаше дума за логически способности, тези на Саламандър едва ли бяха най-добрите в Анун), но всичко онова, което той каза, резонира в душата й като нещо повече от намек — едно обещание, че в това се крие ключ, способен да отвори ракла със съкровища.

— Но ще ти кажа нещо, червеношийке сладкогласна моя, сега вече ако желаеш, можеш да опиташ ново упражнение. Вместо да използваш свитъка, изгради свой образ и се опитай да го постигнеш ясно в съзнанието си. Нямам предвид да го нарисуваш или нещо подобно, и без това не разполагаш с мастило — само си науми нещо простичко и се опитай да го видиш, като например хан, в който си отсядала, или коня ти Изгрев, онзи, дето сега хапва от изобилния овес на краля, нещо от този род.

— Е, добре, ще го направя. Стига да е редно да подскачам така насам и натам.

— О, богове! Чирачеството всъщност не е същински деомер. Просто се научаваш да използваш някои полезни средства. Не мога да си представя как от това може да произлезе нещо лошо.

Последната вечер преди заминаването на Помейо от Вилинт двамата с Алейна се скараха. Тъй като прислужваше на масата, Родри чу всичко; изглежда обръщаха толкова внимание на присъствието му, колкото и на останалата част от мебелировката. Веднага след като сервира вечерята и наля виното, той се оттегли в кухнята, където откри Дисна и Винсима да се ослушват при вратата за далечния звук на гласовете с повишен тон.

— Нещата вървят на добре — изтърси Родри. — Тя отказва да му даде каквото и да е обещание, а той я обвинява, че има други кандидати. Има ли?

— Само един и той е на повече от седемдесет години — рече Дисна. — Така че наистина изглежда върви много на добре.

— Все още не мога да се успокоя — рече Винсима. — Ами ако уредят нещата с куп целувчици? Е, трябва да се сервира десертът, момче, така че имаш прилично извинение отново да влезеш.

Когато Родри внесе позлатената чиния с малки, напоени със сироп сладкиши, те се оказаха единственото сладко нещо в стаята. Седнали изпънати на възглавниците си, Алейна и Помейо се гледаха гневно през малката масичка.

— Махни тези сладкиши! — отсече Алейна.

— Да, господарке.

— Само че това са любимите ми сладкиши — рече Помейо с леден глас. — Донеси ги.

Родри се поколеба.

— Казах да си вървиш!

— Да, господарке.

Той побърза да излезе тъкмо когато Алейна осведомяваше своя гостенин, че не му е работа да дава заповеди на когото и да е от нейните роби. Само половин час по-късно вратарят се втурна в кухнята да съобщи, че Помейо си е тръгнал вбесен. Но на следващата сутрин се появи Мико с дълго писмо от господаря си, което, според думите на Дисна, било пълно с мазни извинения. Господарката го чела на глас, докато слугинята й решела косата. За голямо отвращение на Дисна, в отговор Алейна написала примирителна бележка.

— А сега трябва да отида бързо до скапания му хан и да я предам, преди да тръгне. Е, поне няма да го има цяла зима. Не е от онези, които пътуват в дъжд.

— Значи нашата господарка може да чете и пише, така ли? — попита Родри, искрено изненадан.

— Разбира се, че може — Дисна набръчка нослето си. — Твоето варварско кралство трябва да е много първобитно, повече няма да кажа. Изненадваш се от най-обикновени неща.

— Е, да, изненадвам се. Надявам се, че това не те кара да мислиш лошо за мен.

В отговор Дисна му се усмихна — много бавно, намеквайки за много неща, сетне побърза да тръгне, за да изпълни възложената й работа.

Същия следобед Алейна привика Родри до себе си. Когато влезе, тя седеше, кръстосала крака на една възглавница до ниската масичка, облечена в проста бяла туника и гледаше намръщено към своите гадателски плочки. Веднага там се материализираха две обсипани в брадавици кафяви гномчета и му се ухилиха.

— Ето те и теб. Сега, след като разполагам с време, ще започнем да се обучаваме — тя помете от масичката плочките и вдигна очи да го огледа. — Не си много зле, когато сервираш храна, но трябва да се научиш как се носи ветрилото ми и други подобни неща. Освен това се налага да оправим начина, по който говориш. Акцентът ти е ужасен и ще трябва да отделим известно време да го подобрим.

Родри се надяваше, че Алейна ще се умори да го учи на съмнителни умения от рода на това как се сгъват шарфове и се подреждат възглавници, но тя гледаше на всяка подробност много сериозно и той скоро осъзна, че господарката му чисто и просто скучае. Благодарение на наследеното богатство не й се налагаше да работи или да чака за каквото и да било, а макар и да разбираше чудесно финансовите въпроси, и то в подробности, един от многобройните й девери вършеше цялата действителна работа, свързана с управлението на имотите, които й принадлежаха. Два пъти седмично този Динварбало идваше на обяд. По време на продължителното угощение, включващо много изтънчени блюда, те обсъждаха капиталовложенията й в земя и търговски предприятия; тя задаваше проницателни въпроси и правеше още по-проницателни предложения, докато той записваше желанията й върху покрита с восък дървена плочка. Щом си отидеше, бодрият дух отново напускаше Алейна и тя привикваше Родри за поредния му урок. Освен това обикновено ставаше и много раздразнителна, като го пляскаше по лицето и за най-дребната грешка и дори го отпращаше с порой от обиди. Но следващия път, когато го повикаше, макар и строга, беше мила.

Порто и Дисна му разказаха донякъде нейната история. Родила се второ дете от общо десет в семейството на беден продавач на зехтин в Ронатон; живеели в такава нищета, че едва не я продали за робиня, за да нахранят останалите. Но красотата я спасила, защото й хвърлил око богат търговец, който, вместо да я купи, се оженил най-почтено за нея. Но той бил на петдесет и две години, а тя — на четиринайсет, и бракът им далеч не бил щастлив, макар поради страданията в детството да имала желание да бъде идеална съпруга. Нямали деца по-скоро защото той не бил в състояние, отколкото поради някакви други причини. Умрял на седемдесет и четири години след продължителна съсипваща болест, по време на която тя се грижела лично за него. Сега, макар далеч да не била изпълнена с желание да се обвърже с друг съпруг, тя съзнавала също така, че красотата й няма как да не повехне, по-вероятно рано, отколкото късно. Затова утрините й бяха изпълнени с козметични занимания, по време на които вземаше вани с билки. Често изпращаше Родри на пазара рано, за да купи листенца от цвета на рози, прясна сметана и пчелен восък, а след това двете с Дисна се затваряха като алхимички в помещението за къпане.

За голяма своя изненада Родри установи, че започва да я съжалява. Искаше да я мрази за това, че държи свободата му заключена върху късче хартия в ковчежето си за украшения, но просто сърце не му даваше. Освен това дойде време, когато осъзна една горчива истина за себе си. Веднъж сутрин, когато въздухът беше свеж и хладен и се усещаше миризмата на задаващия се дъжд, а последните летни цветове на дърветата се издигаха ярки над изрисуваните огради, той тичаше от пазара към къщи с козметични средства и подправки. Усети се, че пее. Изпаднал в шок, осъзна, че в момента се чувства щастлив, че е започнал да приема новия си живот. През целия ден забелязваше и други неща: колко доволен остана, когато Порто го похвали, как се смееше на шегите в кухнята, как се усмихна, когато Алейна му даде сребърна монета в знак на благосклонност. Помисли, че ако някой ден заеме мястото на Порто на доверен вареко, ще се радва на сигурно положение, независимо за кого ще се ожени господарката.

Преди се питаше защо робите не се вдигат на открит бунт, а сега започна да разбира. Ако бяха в неговото положение, животът им не беше толкова жесток, че да рискуват. Онези, които работеха, да речем, в калаените мини, можеха да бъдат доведени до отчаяни постъпки, но те бяха дамгосани, оковани и полугладни, а животът им — прекалено кратък за дългосрочни планове. Всеки роб като него, който имаше твърда търговска цена, разполагаше с всички необходими за живота неща, някои удобства дори, както и възможността, макар и под въпрос, някой ден да си спечели свободата. Реши, че ако си спомняше предишния живот, би се чувствал различно, без съмнение изпълнен с копнеж по свободата, с хирейд, подобаващ на човек, роден свободен, но на практика за него Девери представляваше място, изпълнено със сенки и откъслечни спомени. Единствено беше сигурен, че е бил сребърен кинжал, презрян парий, без клан или дом, опозорен човек без чест, осъден да се бие безкрай в различни дребни вражди между лордове, докато не го сполети ранна смърт. Много пъти му се струваше, че да бъде лакей на Алейна, е по-добър житейски зар.

Но имаше едно нещо, което пречеше задоволството да го хване в капана си. Барума. Всеки следобед, когато цялото домакинство, роби и господарка, спяха или поне почиваха на леглата си, Родри си напомняше, че дължи на Барума кървава смърт, макар и това да коства собствения му живот. Какво е направила тази свиня с моя сребърен кинжал? Въпросът се превърна в мания, сякаш самото оръжие, тези няколко унции джуджешко сребро съдържаха самата му чест така, както тялото съдържа душата. От време на време сънуваше да убива Барума и си връща кинжала, а след такъв сън оставаше цяла сутрин мълчалив, погълнат от себе си и забелязваше, че всички останали, включително и господарката, го избягват.

После, един следобед, възстанови друг спомен от изгубения си живот, който прониза сърцето му. След една сива утрин най-сетне заваля — мразовит ситен дъждец, който накара всички да мърморят. Тъй като нямаше как да работи навън, Родри отиде да прислужва на господарката си, която, както обикновено, беше вперила поглед в гадателските си плочки. Известно време Родри просто седеше до нея и й подаваше парченца сушени кайсии и захаросани бадеми, когато тя поднесеше нетърпеливо ръка. Дъждът продължаваше да барабани, кандилата премигваха, а Алейна нареждаше плочка след плочка, но след това ги помиташе сприхаво настрана и започваше отначало. Когато накрая му проговори, той почти беше заспал.

— Това ми омръзна и престани да се прозяваш.

— Смирено се извинявам. Да ги прибера ли, господарке?

Алейна сви рамене, нацупи се и поднесе ръка. Родри й подаде сушена кайсия и тя започна да отхапва по малко от нея, докато размисляше.

— Сетих се — изведнъж тя се усмихна. — Ще гледам на теб. Седни от другата страна и започни да размесваш плочките.

Толкова пъти беше гледал тази игра на гадаене, че знаеше какво трябва да прави. След като ги разбърка, избра на посоки 21 от 76-те и ги нареди във формата на звезда. Алейна си взе един бадем и го яде, докато оглеждаше фигурата.

— Тук, разбира се, става дума само за миналото, защото преди не ти е гледано на плочки. Понякога, преди нещата да тръгнат напред, се получават няколко прочита назад. Не зная защо. В свитъка, който придружаваше комплекта, нищо не се казваше — направи пауза, за да помисли. — Славен да е подгъвът на дрехата на Богинята! Не съм знаела, че си бил воин. Виждам много битки в миналото ти.

— Това е съвсем вярно, господарке — Родри се примъкна по-близо, внезапно изпитал интерес към тази игра. Ами ако откриеше други неща за него, такива, които той не знаеше?

— Сражавал си се на много различни места — тя посочи плочка с две кръстосани копия. — Това показва, че си бил наемник, а не гражданин доброволец.

— Наистина съм бил такъв.

— Всъщност това е много странно, защото, както изглежда, си роден във високопоставено семейство — тя допря с лакирания си нокът плочката с асо злато. — Много високопоставено. Но, о, да, ето го — имал си неприятности със закона и си бил прокуден или просто си избягал. Истина ти казвам, Родри, много лошо от твоя страна! Пак ли е било поради комар?

Тъй като не можеше да си спомни, той само се усмихна, жест, който тя прие за потвърждение.

— Едно обаче е сигурно — че никога не си знаел какво да правиш с парите си. Изтегли още две плочки.

Когато й ги подаде, тя ги обърна с лицето нагоре и ги постави до двойката злато.

— Никак не си ги ценял — засмя се тя. — Виждам те как раздаваш богати дарове на всеки, който пожелае.

— Така постъпват деверийските лордове, господарке. Трябва да са щедри или ще се обезчестят в очите на всички останали.

— Значи наистина си благородник. Склонна бях да го мисля, но Помейо рече, че това било глупава идея и да я забравя. Честно ти казвам, Родри, сигурно е страшно да паднеш толкова ниско само защото не можеш да устоиш на заровете — загледа се отново в плочките, сетне се усмихна дяволито. — Имало е и други неща, на които не си можел да устоиш. Виж как Принцът на мечовете има по една Принцеса на цветята от двете си страни. Имал си много любовни похождения.

Родри реши, че е изключително несправедливо това, че не си спомня за нито една.

— О, я гледай тук! Ти имаш и дете в родината си.

— Така ли? — Шокът, който изпита, го накара да забрави робската си маска.

— Не си знаел, значи? Как си постъпил? По всяка вероятност си потеглил с войската си, преди да е разбрала, че е бременна — Алейна избухна в смях. — Е, по някои основни неща мъжете в Девери наистина си приличат с мъжете в Бардек, нали? Боя се, че плочките не са в състояние да ми кажат дали е момче или момиче — все така усмихната, тя взе още една кайсия и я изяде бавно, докато размишляваше. — Чудя се каква е тази дама с мечове отгоре. Там като че ли не й е мястото. Изтегли още две.

Те се оказаха асо копия и гарван.

— Я виж ти! — Алейна се задави в искрен шок. — Колко тъжно! Тя е била единствената ти истинска любов, но всичко е свършило трагично. Какво се случи? Както изглежда и нея са я продали в нещо като робство или е била оженена против волята си за друг мъж.

Внезапно Родри си спомни Джил, спомни си името, което принадлежеше на красивата руса жена, която понякога го навестяваше в паметта и сънищата, спомняйки си в прилив на чувства как я е загубил някъде по дългия път. Смътно си спомни, че е започнал да я търси из тъмните гори…

— Родри, ти плачеш.

— Извинете ме, господарке — той преглътна сълзите си и обърса лице с ръкава на туниката. — Простете ми. Обичах я много и тя наистина беше принудена да тръгне с друг мъж.

Вдигна поглед и я видя да го наблюдава с израз на изненада, сякаш току-що се бе материализирал като някой от Дивите.

— Не, ти ме извини. Забравих, че не винаги си бил роб — тя погледна надолу към плочките, сетне прокара ръка през фигурата. — Само бъди така добър да вземеш тези плодове. Прави каквото искаш до вечеря.

Тъй като нямаше другаде къде да остане насаме, Родри се качи в помещението за мъжете и легна на своя одър, сложи ръце под главата, впери поглед в тавана и се заслуша в дъжда. Постепенно сглоби част от спомените си, но само част. Знаеше, че е обичал, че продължава да обича с ожесточение, което го стресна, жената на име Джил, но коя беше тя, къде я бе срещнал, защо му е била отнета — това все така си оставаше мистерия. Отново заплака, но само за малко и тези няколко сълзи бяха по-скоро от безпомощност, отколкото от сърдечна болка.

Алейна не спомена повече за инцидента, но от този следобед нататък Родри усети някаква промяна в отношението й към него. Понякога я улавяше как го наблюдава леко смръщена от учудване, сякаш за нея той представляваше задача за решаване. На пръв поглед нищо не се беше променило; прекарваше следобедите си с нея, както и преди, изучаваше протоколните поздрави и обявяване на гостите от различен ранг. И като че ли, с изключение на Дисна, никой нищо не забелязваше. Внезапно Родри установи, че прислужницата се държи студено с него; винаги, когато й правеше комплимент, го поглеждаше с едва доловима усмивка или направо го стрелваше лошо. Когато се опитваше да обърне всичко на шега и да я закачи, не пожелаваше да отговори, а отминаваше бързо с вирнат нос, карайки го да се пита дали не е било съдено всички тези любовни похождения, появили се на плочките, да си останат само в миналото.

След няколко дни дъждът спря и Алейна излезе на пазар. Тъй като, както си личеше, всички в града бяха там, за да наваксат с покупките и клюките, оставиха носилката в странична улица, дадоха пари на един продавач в магазин да я наблюдава и отидоха пеша до самия пазар. Понесъл своя абаносов жезъл, Родри следваше на няколко крачки господарката си, докато тя минаваше от сергия на сергия и се заглеждаше преди всичко в бижутерията и коприните, а търговците й угодничеха. Накрая му даде знак да се приближи и посочи няколко сребърни брошки, украсени с полускъпоценни камъни.

— Искам да купя подарък на Дисна. Смяташ ли, че ще хареса онази с големия тюркоаз?

— Нямам никаква представа, господарке. Нищо не разбирам от бижута.

— Трябва да се научиш. Помага да прецениш хората, когато ги срещаш за първи път, искам да кажа, какъв вкус имат, а не само колко пари могат да похарчат. Но не смятам, че тези ще свършат работа — продължи нататък, давайки му знак да върви до нея. — Разбира се, у дома имам купища неща, които Помейо ми е давал, и някои от тях са съвсем хубави, но… — внезапно тя се усмихна по своя дяволит начин. — Не, тях ще използвам за нещо друго. Ела насам. Там виждам още един бижутер.

Въпросният бижутер беше тлъст мъж, който напомни на Родри за Бриндемо. На двете си ръце носеше смайваща колекция от пищни пръстени, а в допълнение беше накачил на врата си поне дузина различни колиета. Сред предлаганата стока имаше игла, която изглеждаше толкова различна от останалите, че сякаш се обади на Родри. Представляваше мъничка роза, изработена от фино сребро, не по-голяма от един инч, но изключително жива, сякаш листенцата й потрепваха от лекия ветрец. Алейна я взе в ръка.

— Какво странно нещо — рече на търговеца тя. — Що за сплав е тази? Прекалено е корава, за да е чисто сребро.

— Не зная, о, възвишен и красив модел на женственост. Всъщност я спечелих на зарове от един човек, който ми каза, че произхождала от варварското кралство.

— Така ли? И колко искаш за нея?

— За такава хубава жена ще струва само два зотара.

— Разбойник! Ще ти дам десет сребърника.

Пазарлъкът започна на сериозно. Накрая Алейна придоби иглата за двайсет сребърника, което представляваше около една шеста от първоначално поисканата цена. Тя не пожела човекът да я увие, а се обърна и я забоде върху туниката на Родри, близо до яката.

— Варварска дреболия за един варварин — рече усмихната тя. — Получава се нещо, което доста ми харесва.

— Благодаря ви, господарке. — Родри беше научил, че такива подаръци си оставаха за него и дори някой ден, стига да реши, може да ги обърне в пари. — Поласкан съм, че мислите така добре за мен.

— Знаеш ли от какъв метал е това нещо?

— Ами да. Някога имах кинжал от такова нещо. В деверийските планини има малки човечета, наречени джуджета, които живеят в тунели и правят скъпоценни предмети от метали като този вид сребро. Някои от техните украшения са свързани с магия. Може би казаното се отнася и до това, но няма да разберем, ако то само не пожелае да ни се покаже.

— Колко очарователен си, когато пожелаеш — тя се засмя и вдигна ръка да го потупа по бузата. — Каква сладка история! Сега да отидем да намерим нещо за Дисна.

Накрая Алейна откри чифт дълги златни обеци, оформени като мънички весла, и ги обяви за подходящи. Родри взе пакета и понечи да я последва, докато излизаше от пазара, но тя отново го накара да върви до нея.

— Всичко това беше забавно, но сега отново ми стана досадно — тя тихо въздъхна. — Според теб трябва ли да се омъжа за Помейо?

Въпросът толкова го стресна, че той не можа да намери подходящо подбрани думи, за да отговори. Направо зяпна срещу нея, а тя на свой ред се засмя.

— Е, според мен ще е зъл по отношение на теб и прекалено много ще се интересува от Дисна — рече накрая тя. — Затова може би няма да се омъжа за него. Освен всичко друго, когато си науми, той е в състояние да бъде възможно най-досадното нещо на този свят.

Когато се върнаха у дома, Алейна се затвори в спалнята си с Дисна, а Родри отиде в кухнята да донесе нацепени дърва за вечерята. След около половин час Дисна се втурна вътре. Увиснали на ушите й, обеците блестяха и образуваха изключително привлекателна рамка за нейното лице.

— Познайте какво стана? В края на краищата господарката няма да се жени за онзи ужасен Помейо. Вместо това ще помоли госпожа Малина да й намери други възможни кандидати.

Персоналът нададе сдържани приветствени викове.

— Благодаря на свещения Зейос, на всички Богини на многозвездното небе и на Бащата на вълните — рече Винсима. — Който и да е от семейството на госпожа Малина ще бъде справедлив и щедър мъж.

— Според мен можем да пием допълнително вино на вечеря — обади се Порто. — Ако не за друго, то за да вдигнем тост за боговете, че ни се усмихнаха по този начин. Момиче, иска ли нещо господарката?

— Да — Дисна погледна към Родри и по някакъв странен начин усмивката й внезапно изчезна. — Иска да свършиш нещо. В момента се намира в спалнята си.

Родри сметна, че ще трябва да отнесе бележка до Малина, но когато влезе в помещението, намери господарката да седи на пода пред ковчежето със скъпоценности, безгрижна като момиче. Когато, несигурен, застана пред нея, тя му даде знак да седне, като посочи пода с мъничката си ръка. До нея на една възглавница бяха натрупани без ред смарагдови огърлици и две тежки златни гривни.

— Подарявал ми ги е Помейо. Искам да ги отнесеш в храма на Селента като дар за жриците. Те поддържат сиропиталище и могат да ги продават една по една, когато имат нужда от пари.

— Много добре, господарке. И мен ли ще ме дадеш?

Алейна избухна в смях, като по този начин даде музикален израз на забавлението си.

— Не, всъщност нямам такова намерение — тя се пресегна и допря длани от двете страни на лицето му. — Ами ела насам. Целуни ме.

По-скоро сащисан, отколкото с удоволствие, Родри я целуна по устата.

— Правиш го много по-добре от Помейо. Да, смятам, че определено харесвам повече роба, отколкото глупавия господар — хвърли поглед на скъпоценностите до себе си. — О, това може да почака!

Нямаше съмнение какво искаше да каже, но Родри се поколеба, почти изпаднал в паника. Цялата му интуиция изкрещя, че и за двамата ще бъде много лошо, че един роб не бива да има любовна връзка с господарката си, независимо колко обикновено нещо е мъжете да спят с робини. „И без съмнение ще е по-лошо за роба — помисли той. — Нямам желание да ме бият с бич на площада или нещо от този род.“

— Как можеш да изглеждаш толкова смутен? — Тя му се усмихваше широко, по своя дяволит начин. — Ами всички онези жени, които видях в плочките ти?

— Те не са стояли толкова над мен, както вие. Вие ме притежавате телом и духом.

— Тогава ще е най-добре да правиш каквото искам, нали?

Този път тя посегна и го целуна. Жадните й устни, меката топлина на тялото й, начинът, по който се притисна до него — всичко се съчета, за да го накара да забрави, че някога е сметнал идеята за опасна.

От тази вечер нататък Алейна често го викаше в спалнята си под един или друг предлог, или му нареждаше да се измъква от леглото нощем и да ходи при нея. Но през по-голямата част от времето се отнасяше с него точно както преди — като към екзотичен слуга, който често се нуждаеше от як шамар за поука. Родри се радваше на половото задоволяване, което му осигуряваше, но честно желаеше тази връзка никога да не бе започвала. От една страна усещаше, че неговото любене е просто още едно от задълженията на добре обучения лакей, докато, от друга, знаеше, че то застрашава сигурното му място в домакинството. Ами ако се умореше от него и решеше да се отърве от нещо, което й създава неудобство? Алейна съзнаваше нежеланието му, но то по-скоро я забавляваше, отколкото да я дразни. Харесваше й да му заповяда да легне при нея, а веднъж озовал се там, той повече не можеше да й откаже.

Тъй като нощем се измъкваше от помещението, в което спяха заедно с Порто, Родри не се съмняваше, че той знае точно какво се случва в спалнята на господарката му, също както и Дисна, макар нито един от двамата да не го издаваше с нищо, дори с една дума или изкискване. Един-два пъти дочу как Порто прави остра забележка на някого от останалите роби с очевидното намерение да задържи скандала в строго ограничени рамки. Накрая Родри се почувства достатъчно отвратен от чувството на срам, което изпитваше, за да извади въпроса наяве. Един ден, докато пренареждаше дървата в бараката, Порто дойде да му съобщи, че за вечеря ще има гости.

— Свършил си добра работа тук, момче, а се боя, че тази барака имаше нужда от такова нещо. Вече съм прекалено стар за това. Ти се справяш добре с всичката си работа.

— Благодаря. Убеден съм, че е така. С всичката.

Порто замръзна и започна да премигва.

— О, в името на Зейос и всичките ви богове! — избухна Родри. — Да не смяташ, че ми допадат тези иди ми-дойди ми? Умирам от страх.

— Разумен си, момчето ми. По-разумен от бедната ни мъничка господарка.

— Бъди така добър да ми кажеш нещо. Какви неприятности могат да се случат по този повод? Не искам да ме бият до смърт на пазарния площад просто за да дам добър пример на всеки роб от проклетите ви острови!

— Чакай, чакай, съмнявам се, че ще се стигне дотам. Алейна е толкова богата, че никой няма да се намеси, дори и онзи неин девер. Без комисионната, която му плаща, не би живял много богато. Но ако хората разберат, ще тръгнат лоши приказки, а такива неща винаги излизат по един или друг начин наяве, нали? — Порто въздъхна и поклати глава. — Ще направиш добре да се молиш на всички Свещени звезди да не чуе Помейо. Разбира се, един хитър човек е в състояние да помогне на богините да отвърнат на молитвите му.

— Като си държи устата затворена и винаги внимава какво върши.

— Точно така. И като прави така, че другите много да го харесват. Ако някоя от приятелките на господарката ти даде бакшиш, би могъл да похарчиш част от него за Винсима.

— Добре тогава. А Дисна няма никога да носи тежък товар нагоре по стълбите, поне не докато аз съм наоколо.

В един лепкав от хладния дъждец ден Джил и Саламандър пристигнаха в пристанищния град Дарадион. Беше прекалено късно да питат началника на пристанището за „Сивия керкенез“, затова наеха стая в някакъв хан, а още веднага след като дъждът престана, излязоха на вечерния пазар. Джил намираше дъждовното време за много приятна промяна, затова остана изненадана да чуе как гражданите горчиво се оплакват от студа и влагата. Пазарът беше почти пуст, половината от сергиите стояха празни и само шепа клиенти бързаха да свършат енергично работата си.

— По всичко личи, че тази вечер няма да има голяма полза да устройваме представление, какво ще кажеш? — забеляза Саламандър с известна тъга. — Бях забравил как хората в Бардек се оплакват от времето.

— Правичката да ти кажа, човек би помислил, че е завила снежна буря — тя направи пауза, за да сграбчи гномчето си, което плискаше в някаква гадна и отвратителна канавка. — Как сме с парите?

— Имаме достатъчно да си платим пътуването до Суртина, но не и за първа класа.

— Това едва ли е от значение.

— От значение е, разбира се. Проклет да съм, ако прекарам дни наред, натъпкан в трюма заедно с разни ми ти търговци и всевъзможна друга паплач.

— Тогава ще трябва да помислиш за представление на дневна светлина, как смяташ?

— Ето това, красива моя асистентко, е великолепна идея. Хъм. Ще свършат работа оцветени пушеци. И ще накарам някоя и друга силфида да разнася шарф из въздуха — ще изглежда, сякаш лети по своя собствена воля. А какво ще кажеш за тайнствена музика, която идва от неизвестни източници? Има възможности, наистина виждам възможности.

През останалата част от вечерта Саламандър премисляше новото си представление. От време на време издаваше тревожни звуци или изпълваше стаята с огромни червени и зелени пушеци, но преди всичко остави Джил да си върши работата.

Тя вече контролираше със забележителна лекота образите — достатъчно добре, за да бъде принудена да признае естествената си дарба. Веднъж след като заковеше по памет някакъв предмет в съзнанието си, беше в състояние да го обръща, оглежда от всички страни и мести така, сякаш го гледа първо отгоре, сетне — отдолу. Тази вечер тя се натъкна, без да иска, на особено интересен номер. Визуализираше малката кожена кесия, в която Саламандър държеше парите им, и мислено я сложи отворена на масата, за да надникне в нея. Изведнъж се почувства само няколко инча висока и, застанала на масата, надникна в зейналата й паст като в пещера. Изненада се и тутакси изгуби образа, но станалото й се стори достатъчно важно, за да наруши спокойствието на Саламандър, който създаваше ефект на облачен залез върху тавана. Той остави илюзията да се разпръсне и внимателно я изслуша.

— Отбелязала си истински напредък, гургулице моя. Започваш да стигаш до важната част от работата, затова не губи кураж.

— О, хич не се безпокой. В живота си не съм правила нещо по-интересно.

Той остави челюстта си да увисне от искрена изненада.

— Значи го смяташ за интересно, така ли? О, богове, ти действително си белязана за деомера!

— Абе не самите упражнения. Разбирам как направо са те карали да полудяваш от досада. Всъщност имам предвид всичко онова, което ми се случи това лято. Започвам да разбирам къде… Толкова дяволски трудно е да го облека в думи! Но където и да ме заведе работата, която върша със съзнанието си, то е… ами то е същото, както когато татко ми дойде и ме взе от село. Пред мен, надолу по пътя, се простираше цял един свят, а аз въобще не го разбирах.

На другата сутрин Джил и Саламандър слязоха на пристанището, което изглеждаше така, сякаш някакъв великан беше отхапал полукръгла хапка от брега. Скалите се спускаха право надолу към тясна ивица бял плаж, а дъжда и облаците вече ги нямаше.

Покрай ръба на пропастта бяха безразборно струпани сергии и щандове, сякаш нароени от огромна дървена къща със статуи, която обрамчваше пазара.

— Това храм ли е? — попита Джил, сочейки продълговатата постройка.

— Точно така, храм на Далей-о-Контремо, бог на морето. Всъщност той е бог на най-различни други неща, включително и, по някаква необяснима причина, на несправедливо третираните роби.

— Значи в законите се предвижда подобно нещо, така ли?

— Разбира се. Нима крепостните селяни в Девери нямат права, които техният лорд не може да пренебрегва?

— Така е, но пък крепостните не са роби.

— О, я стига! — Саламандър изсумтя презрително. — Вярно е наистина, че не могат да бъдат продавани и отделяни от земята и семействата им, но пък нима са свободни? Ти сигурно се шегуваш, гургулице моя. Разбира се, в Девери вече не са останали много крепостни, затова без съмнение никога не си се замисляла за тях.

— Да, това, което казваш, е истина. Я слушай, някога те много ли са били?

— Имало ги е във всяко владение на лорд, или поне така са ми казвали. Сега, общо взето, само кралят държи крепостни. Не зная защо са се променили нещата, но дяволски се радвам, че е станало така. Знаеш ли защо робството е толкова лошо, гургулице моя?

— Ами то е дяволски несправедливо.

— Нещо повече от това. То кара хората да свикват на жестокост и да намират оправдание за нея. Този път води неизбежно към злото.

Каза го толкова тихо и спокойно, без привичните си шеги или преструвки, че Джил беше принудена да си спомни действителната мощ, която се крие зад неговите закачки и суетност.

Лесно установиха, че кораб на име „Сивия керкенез“, собственост на някой си Галейтрано, се е върнал току-що от пътуване до Ронатон, на Суртина, тъй като излизането и завръщането на всеки кораб се обявяваше публично пред помещенията на пристанищния началник. След известно търсене откриха самия Галейтрано — огромен мъж с бронзов цвят и права черна коса. Той седеше с някои членове на своя екипаж в една винарна в края на пазарния площад. Връщал се утре в Ронатон, имал достатъчно място за още двама пасажери и два коня, особено след като бяха готови да платят за първа класа. Саламандър поръча вино за всички, разказа две от не особено деликатните си историйки и успя да предизвика разговор за живота въобще и за този на корабите. Едва ли не съвсем случайно, или поне така изглеждаше, самият капитан започна да им разказва за някой си Помейо, един от редовните му пасажери, който при последното си пътуване водел със себе си рядък роб варварин.

— Каза ми също, че е платил двойно на онова, което струвал този човек, само и само да може да го подари на някаква жена. Доколкото мога да преценя, дамата, която иска да спечели, е наследила голямо богатство.

— О, затова е тръгнал толкова далеч — само и само да намери съпруга — рече Саламандър небрежно. — Тя сигурно живее тъкмо в Ронатон, а?

— Ами не — капитанът внезапно се разсмя. — Знаеш ли какво? Той така и не ни каза къде живее тя. Току-що го осъзнах. Голям хитрец се оказа. Ако познаваш богата вдовица, трябва да я пазиш за себе си.

— Не го виня за това, разбира се, но пък не е никак хубаво — Саламандър погледна съвсем безразлично към Джил. — Бихме могли да използваме още един варварин в представлението си. Ще изглежда добре на сцената, особено ако е също рус.

— О, робът имаше черна коса — рече Галейтрано. — Но разбирам какво искаш да кажеш, защото ще е наистина ефектно. Знаеш ли, че е наистина много странно. Ти си вторият човек, който ме пита за роби варвари напоследък.

— Така ли?

— Беше преди последното ми пътуване до Ронатон, обаче този другият беше от островите. Чакай да помисля, но според мен въобще не спомена името си, което е наистина малко странно. Във всеки случай се интересуваше само за да го купи и препродаде. Беше от Тондио. Така, струва ми се, каза. Във всеки случай не тръгна с моя кораб, затова и не съм се замислял повече за него.

След като поръчаха още вино за всички, този път за сметка на капитана, Саламандър обяви, че двамата с прислужницата му ще трябва да се приготвят за вечерното представление, покани всички да дойдат да го видят и си тръгна при всеобщо добро настроение. Джил успя да остане усмихната, докато стигнаха улицата, но не повече от това.

— Дано този Помейо мръзне в третото пъкло!

— Ще призная, че съм смутен, раздразнен и въобще ядосан на нашия ухажор. Но другата вест, която ни съобщи капитанът, е дори по-неприятна.

— Онзи така наречен търговец на роби, който разпитвал за варвари ли?

— Хареса ми твоето „така наречен“, гургулице моя. Излиза, че знаеш как да слушаш какво се говори. Вестта хич не ми допада. Разбира се, може и да е някакво съвпадение.

— Също както беше съвпадение, че са отровили Бриндемо в деня, преди да пристигнем в Милетон?

— За съжаление това, което казваш, е съвършено вярно. Знаеш ли, че няма да е зле, ако като се върнем в хана, се поогледам.

— Защо? Че щом искаш да се поогледаш в града, защо ще се връщаш в хана?

— Понякога има по-добри начини за придвижване, отколкото да ходиш с краката си, скъпо мое бекасче. Виждала ли си Невин да изпада в транс?

— Да, виждала съм. Искаш да кажеш, че и ти можеш да изпадаш в транс, така ли?

— Мога, а скоро без съмнение и ти ще се научиш да го правиш. Това е един от основните способи в нашия занаят.

Джил изстина до мозъка на костите си, отчасти уплашена, но пък и от възбуда. Беше смятала, че способността на Невин да работи в състояние на транс е достояние само на високопоставен майстор, а не на обикновен калфа.

Трансът на Саламандър със сигурност не беше много интересен за гледане. Той легна на дивана в ханската им стая и кръстоса ръце на гърдите си. От едната му страна беше коленичила Джил, а от другата се бяха струпали куп любопитни Диви. След миг изглеждаше дълбоко заспал, със затворени очи, дишаше бавно и тихо, с леко отворена уста. Джил го гледа известно време, след което вниманието й се отклони дотолкова, че нададе изненадан писък, когато той внезапно стана и заговори.

— Джил, това не ми харесва. Въобще не ми харесва.

— Какво стана?

— Нищо. Но имаше… ох, как да ги опиша? Всъщност наистина не мога. Да ги наречем следи и белези — това ще трябва да е достатъчно. И видях един-единствен конкретен дух, който можеше да е свързан само с тъмен господар, жалко разкривено нещо — лицето му потъмня от ярост. — Исках да му помогна, но горкият беше толкова изплашен, че не успях да го доближа. Очевидно свързва човешките и получовешките души с нещо повече от болка. О, богове, как мразя тези свине! — Той отметна глава и стана, протегна се, сетне се усмихна, скривайки се отново зад маската на идиот със слънчев характер. — Има ли вино, о, прислужнице прекрасна? Магьосникът е завъдил неутолима жажда.

— Ще отида да взема, но нима искаш да кажеш, че тъмните майстори са тук, в Дарадион?

— Нищо подобно, гугутке. Само една-две от по-ситните слузести гадинки са преминали оттук преди няколко дни. Но въпреки това си мисля, че отсега нататък ще трябва да сме от хитри, по-хитри.

Дълго след като си легнаха, Джил не успя да потъне в сън и съзнанието й се намираше в състояние непосредствено преди заспиване. Случайно си спомни за Тъмното слънце, елфическата богиня, която двамата със Саламандър призоваха за свидетелка на клетвата им да отмъстят за Родри. Сякаш бяха минали години, а не само месеци, откакто дадоха смъртен обет с чашки медовина. Богинята разполагала с вълци на смъртта, или поне така й каза тогава Саламандър, и клетвата призоваваше тези зверове да тичат пред тях в кървавия им лов. Харесваше клетвата, харесваше образа, който тя събуждаше в представата й — за висока богиня, застанала с дълъг елфически лък в ръце, с колчан на бедрото, а в нозете й — свити два вълка.

В тази въображаема сцена един от вълците обърна глава и погледна право към нея. С лек писък тя се събуди напълно, раздразнена на себе си, че е позволила на собственото съзнание да й погажда номера. И все пак си спомняше идеално картината, а когато дойде време да прави упражненията с мислено изграждане на образи, тя избра вълка, но за съжаление без да каже на Саламандър какво има намерение да прави. Образът имаше древно ядро от мощ на астрално равнище и се изграждаше със забележителна бързина. Тъй като с него лесно се работеше, тя реши за известно време да продължи да го използва в упражненията си.

Тъкмо след зазоряване в един мразовит дъждовен ден „Сивият керкенез“ напусна кея в Дарадион и потегли бавно. Имаха благоприятен вятър, така че само след час и нещо сушата вече не се виждаше от бавно поклащащия се фериботен шлеп, но пък ги налегна скуката — поне що се отнася до Джил. Тя прекарваше по-голямата част от спокойното им плаване, работейки със своя образ на вълк, докато Саламандър угощаваше екипажа и другите пасажери със своите истории, песни и жонгльорство.

Накрая, през последната вечер на борда, за миг Джил остана с чувството, че огромният вълк лежи до нея върху койката и че едва ли не го вижда. Когато направи обикновените жестове за пропъждане в края на упражнението си, той си отиде сякаш с нежелание.

Стигнаха Ронатон посред слънчева утрин и веднага поеха на югозапад покрай брега. Яздиха в продължение на около два часа, докато тъкмо по пладне стигнаха до група дървета и поток, чието корито беше направено по-дълбоко; а след това, по нареждане на архонтите на града — облицовано с камък, за да го ползват пътниците. Разположиха се на лагер там, за да починат конете и мулето, които бяха все още изнервени и уморени от непрекъснатото стоене в обора на кораба. Джил разтовари добитъка и го остави да се поотъркаля, а в това време Саламандър мръдна на няколко ярда встрани и застана, загледан в морето. Когато се върна, поклати неудовлетворено глава.

— Е, сканирах Родри, макар че това няма да ни свърши някаква особена работа. Намираше се в нещо като зимник и нареждаше до стената големи пръстени гърнета, които ми се сториха пълни с осолена храна, и още по-големи амфори с вино. С него имаше и един по-възрастен мъж, който сякаш ръководеше работата. О, богове, надявам се, да не останат там цял ден!

Двамата вече бяха свикнали с бардекския обичай да дремват следобед, затова проснаха завивките и легнаха да починат някой и друг час. Саламандър направо заспа. Както често ставаше, Джил помисли за Родри и избухна в плач, повече от безсилие, отколкото от мъка; една спъната ярост, предизвикана от всички тъмни и магични събития, които ги бяха разделили.

След като пристъпът на плач отзвуча, тя започна да изгражда мислено образа на вълка. Успя бързо и си представи как рунтавото животно лежи в краката й. Както я бе учил Саламандър, при изграждането на образа да използва всичките си сетива: представи си, че може да го помирише, да почувства тежестта и топлината през тънкото одеяло. Изведнъж усети как нещо щракна и се намести в съзнанието й. Вълкът се появи там, където си го представяше, малко мъгляв и слаб наистина, но сякаш действително беше там и съществуваше независимо от волята й. Положи усилия да го постави на фокус, направи го по-плътен, отдели внимание на лъскавата му козина и тя стана по-гъста, представи си зъбите и изплезения език. Забеляза, че носи златна яка с елфическа украса, и внезапно се изплаши, защото не беше създавала такова нещо. Голямата глава се обърна към нея и тъмните очи я огледаха. Едва тогава осъзна, че някаква тънка, мъглява нишка свързва нейния слънчев сплит с вълка; но колкото пъти се опитваше да погледне направо към нея, тя избледняваше.

Животното стана и се протегна като същинско куче. Опита се веднага да започне ритуала по пропъждането, но думите и жестовете не носеха никаква сила, защото макар и изплашена, оставаше очарована от своето създание. Във всеки случай вълкът не обърна внимание на обреда, а само подуши Саламандър и одеялата му със смайващо истински влажен нос.

— Наистина жалко, че не си действителен. Можех да те изпратя по следите на Барума.

Вълкът обърна глава и я погледна. Джил установи, че разговаря с него, изля объркано цялата си омраза към Барума, всички частици познание за това как изглежда, но по някакъв начин разбираше, че физическият вид няма каквото и да е значение за звяра. Той отметна глава, прескочи я, препусна към дърветата и изчезна…

В този момент тя се събуди или поне така й се стори. Внезапно изпита усещането, че е паднала право по гръб от няколко инча височина. Очите й бяха отворени за слънчевата светлина, която изпълваше лагера. „О, в името на боговете и съпругите им! — помисли си тя. — Значи това е било сън, така ли? Може и да е за хубаво.“ Надигна се и докато ровеше за храна в дисагите, забрави за станалото. Беше напълно изтощена и изпитваше усещането, че кръвта й е изтекла от жилите, но го отдаде на дългите месеци напрежение.

Саламандър се събуди след няколко минути с унесен поглед и започна да се прозява, после се приближи, олюлявайки се, до потока. Коленичи там, потопи глава в студената вода, изпръхтя, закашля се и се разпсува, сетне, усмихнат, вдигна поглед; от косата му потече вода и намокри ризата.

— Много по-добре — съобщи той. — Ще се опитам отново да сканирам Родри. Рано или късно трябва да напусне глупавия зимник. Ела да го направим заедно, да видиш каквото можеш.

Водата се надигаше безшумно и се бръчкаше, плискайки леко о стените на басейнчето, а след това изтичаше от преливната тръба. Когато Саламандър посегна и я притегли в приятна близост, тя усети не неговото физическо докосване, а аурата му и първичната сила, бликаща от самото му същество, тъй както водата извира от земята.

— Съсредоточи се върху вълничките и направи така, че очите ти да са леко не на фокус. Сетне помисли за Родри.

Дълго време не виждаше нищо, освен подобната на стъкло, надигаща се към камъка вода. После внезапно различи неясна разпокъсана картина върху набръчканата повърхност: Родри, който вървеше из нещо, което приличаше на пазар. В несъвършеното й видение сергиите и продавачите се поклащаха и потрепваха подобно веещи се знамена, но неговият образ беше солиден и не мърдаше. Отначало, докато той вървеше с широки крачки, дори усмихнат и поздравяваше от време на време някого, когото изглежда познаваше, й се стори съвсем добре, загорял и в добро телесно здраве. Продължи да го гледа с жадно любопитство и изпита усещането, че се приближава, докато имаше чувството, че се носи до него. В един момент той обърна глава, погледна, сякаш тя действително беше там и тогава забеляза промяната. Беше наистина трудно доловима — леко отпусната уста, известно объркване в погледа. Като че ли дори когато се усмихваше, нещо липсваше. Къде беше животът, който гореше в очите му, широката му усмивка, която беше в състояние да накара мъжете, изпълнили цяло помещение, да се засмеят в отговор? Или — лекото отмятане на главата, гордо изпънатите му рамене, които говореха, че е воин, опасен мъж, но човек на честта, роден да командва? Изпита физическа болка в стомаха си, когато осъзна, че психическата му травма е също така ясна и доловима като рана в тялото.

— Знам къде е това — прошепна Саламандър. — Всички тези измазани и нарисувани стени, розовият пясъчник и изгледът на планините от пазарния площад, това е… Вилинт, слава на боговете!

Победният му грак прекъсна видението. Той я пусна, приседна на пети и я погледна с широка усмивка, която изведнъж замръзна, като видя израза на лицето й.

— Саламандър, нали ще се оправи? Можем да направим нещо за него, нали? Можем да го излекуваме. Нали можем?

Той остана безмълвен дълго време и устните му бяха също така безизразни, както и тези на брат му.

— Саламандър!

— Не зная, гургулице моя. Наистина не зная. Ако не друго, можем да го отведем у дома при Невин, а там е и Адерин, който съм убеден, че ще дойде в Елдид да помогне — и отново настъпи мрачно мълчание. — Но не съм сигурен.

Джил зарови лице в дланите си и заплака. Когато потеглиха, на седлото с нея яздеше и желанието за отмъщение.

Вилинт беше само на около шейсет мили разстояние, около три дни път с кон, но Саламандър реши, че ще е най-добре, ако стигнат до него по обиколен път. Първия следобед вървяха право на запад, следвайки реката до малкия градец Андира, който можеше да се похвали само с два хана, за ужас на Саламандър и облекчение на Джил, с умерена цена и качество. Обаче представлението им постигна голям успех, тъй като през Андира рядко минаваха пътуващи изпълнители. Лично главата на местния търговски еснаф ги покани да се срещнат в къщата му с някои от видните хора в града, където беше поднесена пищна вечеря, а това предостави на Саламандър прекрасна възможност да задава небрежно въпроси за наличието на екзотични роби варвари. Домакинът не знаеше да има такива, но спомена, че предишната седмица съвсем същия въпрос му задал някакъв търговец на роби, който минавал на път за Тондио.

Още щом се прибраха в стаята си в хана, Джил попита Саламандър дали според него тайнственият търговец е същият човек, на чиято следа се бяха натъкнали в Дарадион.

— Готов съм да се обзаложа на добра сума пари, повярвай ми. Но всичко е много странно! Щом задава въпроси на търговци, той не знае да сканира. Освен ако, разбира се, никога не е виждал Родри преди, но защо Тъмното братство ще изпрати човек като него?

— А може да е просто търговец. Може и да не е от Тъмното братство.

— Тогава откъде се е взел бедният малък дух, който видях в Дарадион? Не зная, Джил! О, богове, имам чувството, че съм селянка, която прибира кокошките си в курника и на мястото на всяка вкарана вътре две изскачат навън!

Първия път, когато видя вълка, Барума не му обърна внимание, защото беше отседнал в хан, чийто собственик държеше няколко ловни кучета. По това време той пътуваше през планините на Северна Суртина, приближавайки се все повече към изолираното имение на Стария. Не бързаше, за да даде възможност на кървавата гилдия да залови отново Родри. Беше спрял да прекара нощта в малък градец на няколко мили източно от Вардет. Тъкмо по свечеряване пресичаше двора, упътен към стаята си, когато видя в далечния край на комплекса голямо черно куче, което стоеше, вперило поглед в него. Събитие без каквото и да е значение или поне така сметна тогава. По-късно същата вечер чу за малко по вратата му да драска лапа и кучешко скимтене, но не му обърна внимание. И наистина след няколко минути чу по коридора да се задават човешки стъпки и при приближаването им драскането престана, сякаш кучето си бе отишло със своя господар.

Но следващия път осъзна истината. Беше стигнал във Вардет и отседнал в скъп хан в центъра, близо до Правителствения площад, заведение, където кучетата далеч не са добре дошли. И отново на свечеряване пресичаше оградената със стени градина, когато видя черното същество да пие от покрития с плочки фонтан. Този път видя ясно, че не е куче, а огромен вълк. Когато звярът вдигна глава и го погледна, от челюстите му не капеше вода. Веднага Барума вдигна ръка и очерта сигла за прокуждане, но вълкът не й обърна внимание. Той отхвърли глава, сякаш нададе беззвучен вой, след което дотича при него, тракна с челюсти и изчезна също така тихо, както беше дошъл. Леко разтреперан, Барума побърза да се върне в апартамента си. Тъкмо залостваше вратата зад себе си, когато се огледа и видя вълка да се търкаля на дивана.

— Вън!

Тук, останал сам в стаята си, той имаше възможността да извърши пълен ритуал за пропъждане и този път вълкът наистина изчезна при последната му заповед, но се върна с настъпването на зората. Когато отвори очи, го намери, застанал на неговите гърди, да ръмжи беззвучно в лицето му. С едва сподавен писък стана и започна да прави знаците на обреда. Докато го отхвърляше от себе си, усети, че вълкът е много тежък, и разбра, че е дело на истински майстор в тъмните изкуства, защото в мисловната форма имаше вложен голям магнетизъм. Беше убеден, че е изпратен от някой враг в кръговете на посветените или кандидатите за посвещение, които се навъртаха около тъмния деомер като мухи около тор; в края на краищата съперниците му искаха да го отстранят от състезанието, тъй както той — да излезе по-силен от тях. Съсредоточи се за пълно прокуждане, а когато свърши, наложи над себе си астрални печати.

Въпреки това на свечеряване вълкът се върна. През следващите няколко дни го преследваше, където и да отидеше, без да обръща внимание на страховитите му проклятия с Тъмните имена и заплахите с демони и унищожение. Не се опитваше да му нанесе телесна вреда, но въпреки това го плашеше, показвайки се едва ли не иззад всеки ъгъл, или пък пристъпвайки безшумно по тъмните улици. Понякога навестяваше сънищата му; друг път деомерските му действия. Накрая му хрумна, че вълкът може да е шпионин, изпратен от друга фракция на вечно намиращото се в състояние на кавга Тъмно братство. След като Майстора на Ястребите искаше да знае какво е намислил Стария, същото биха могли да желаят и други. Тази нощ извади гърненцето с осветено черно мастило, наля го в специално предназначената за това сребърна мастилница, по която бяха изрисувани нечестиви сигли, и се залови да влезе във връзка със Стария и да му разкаже за нежелания си спътник.

Барума все още не беше станал член на Вътрешния кръг, но не беше и някакъв окаян начинаещ, затова установи почти веднага връзка. На повърхността на мастилницата се разстла лицето на Стария, леко потрепващо от парализата, която го нападаше в студено време. Докато Барума му разказваше своята история, Стария слушаше с полузатворени очи.

— Правилно постъпваш, че ми докладваш за това — рече накрая той. — От известно време подозирам, че някой друг върви по следите на Родри и това го потвърждава.

— Така ли? — Барума леко изстина, защото би трябвало да знае, че дори и един Майстор на Ястребите не би могъл да скрие предателството си от Стария. — Ами тогава е логично същите да са изпратили вълка.

— Той може да е вълк, но те самите са кучета — дори кутрета — стори му се, че Стария се изсмя. — Погрешно са ме преценили, приятелю, защото изглеждам като тлъст гол охлюв върху лист в градината и смятат, че прекарвам дните си, пълзейки из тинята. Ха. В тази гнусна обвивка продължава да живее могъщ човек, както без съмнение рано или късно ще разберат.

— Ъ, господарю? Как смятате, може ли този вълк да идва от нашия стар враг, онзи „никой“, а?

— Не, не и не, глупако! Идиотите, които следват префърцунения деомер на светлината, не биха направили подобно нещо — от съзнанието му се процеди презрение. — Те с техните дребнички правила, подходящи за жени и роби, и за никого другиго! Но достатъчно! Щом имаме врагове, ще е добре да не рискуваме да ни подслушат. Ела бързо при мен, но се погрижи никой да не те проследи. Предпочитам да изчакам, отколкото по петите ти да дойдат онези, които не трябва.

— Разбира се. Ще бъда много, много дискретен.

Барума прекъсна видението и си позволи да се усмихне. Да бъде предпазлив, така ли? Стария сам му даде основателна причина да забави отиването си във вилата. Почувства приказно самодоволство — до момента, когато се обърна и видя вълка, който гризеше една от пътните му торби. Барума подскочи като подплашено агне и изпищя.

Джил и Саламандър пристигнаха във Вилинт късно на следващия следобед и едва имаха време преди залез да наемат апартамент в най-добрия хан, който предлагаше селището. Същата вечер, когато отидоха да уговарят представление с хората на архонта, Джил непрекъснато се оглеждаше за Родри. Тя искаше да тръгне от врата на врата във всяка къща, но Саламандър настоя за търпение.

— Имам план, гургулице моя, съвършено тънък, потаен и, поне аз така се надявам, безукорен.

— Слушай, елф такъв! Имам известен опит с твоите скапани планове и те винаги са се размотавали безкрайно дълго, докато стигнат края си.

— Не безкрайно. Просто един достатъчен период от време. Джил, довери ми се още веднъж, моля ти се. Ако прибързаме, можем всичко да съсипем. Досега не сме имали и най-малката причина да смятаме, че тъмният деомер знае за присъствието ни в този достопочтен архипелаг, докато ние от своя страна сме предупредени за тяхното. Колкото по-дълго положението остане такова, толкова по-щастливи и в по-добро здраве ще се запазим.

— Е, казаното е вярно. Но ако не го намерим до една седмица, ще започна да разпитвам за него.

— Справедливо казано. Да бъде седмица.

Поне два пъти седмично някоя от приятелките на Алейна я канеше да й гадае. Всички жени от нейната компания се занимаваха с астрология, но само тя имаше дарбата да чете по плочките и да използва други форми на ясновидство. Жените приемаха сеансите съвършено сериозно, макар че им предсказваше само дребни събития, като например писмо от стар приятел и посещение на роднина. Надяваха се да види възможност за романтично преживяване, защото в Бардек богатите съпруги често имаха сантиментални любовни истории и никой не ги винеше за това, стига да не зарязваха децата и да не навираха любовниците си в лицата на своите съпрузи. Тъй като това беше основното им забавление, те клечаха в продължение на часове над плочките, докато Алейна ги изучаваше и търсеше в тях предзнаменования за любовни романи.

Сега, след като обядваха с Малина и Елдани, матрона на същата възраст, Алейна избра плочките си, за да й гледат. Малина се мръщи дълго време над тях, сетне изрече няколко очевидно наизустени фрази:

— Вале птици е добър късмет, но точно до него е тройка спатии, който пречат това да се сбъдне. Съжалявам, Алейна, нямам твоята дарба.

— Необходима е практика, а освен това е добре да съчиниш и разказ. Можеш да включиш в него неща, които знаеш за мен, нали разбираш, просто за да му придадеш пълнота.

Малина отново се намръщи, загледана в плочките, произнесе още няколко колебливи клишета, сетне въздъхна:

— Просто не мога да измисля никакъв разказ. Чувствам се толкова себична. Ти винаги ни гадаеш, а на теб никой. Или пък можеш да си гадаеш сама, а?

— Не много добре.

— Може би този магьосник от пазара гадае — намеси се Елдани. — Чували ли сте дали го прави?

— Аз дори не знаех за него — рече Алейна.

— Доколкото разбирам, представлението му е много забавно. Съпругът ми го е гледал снощи, на път за заседанието на гилдията. Бил някакъв смешен мъж в дълга червена одежда, но можел да върши всевъзможни слисващи номера.

— Чух за това — рече Малина. — Готвачката беше много развълнувана, когато се прибра от покупки. Магьосникът можел да направи така, че от ръцете му да изскача огън — рече тя — и светлини във всевъзможни цветове. Очевидно било, че го прави с някакъв вид прахове и химикали, но според нея ефектът бил много приятен.

— Вечер положително ще е така — рече Алейна. — Може да отида.

— Алейна! — Малина беше скандализирана. — Не можеш да отидеш там вечер, сред тълпата простаци!

— А защо не? — усмивката на Елдани стана прекалено прозрачна. — Нашата Лейн обича предизвикателствата.

— Защо не? Прекалено съм млада, за да седя и да рисувам като теб рогозки по цял ден и цяла нощ, миличка.

Малина се приведе напред и размаха ръце:

— Да отидем всички с придружители и тогава няма да е предизвикателно.

— Вероятно — рече Елдани. — Алейна ще вземе да доведе своя лакей?

Родри изпита чувството, че са го ритнали в корема. Малина придоби толкова свирепо изражение, че Елдани се сви уплашена.

— Ако не друго — продължи темата Малина, — това ще ни предложи нещо ново, за което да мислим.

— Да, разбира се — Елдани си наложи да се усмихне нормално. — Или ето какво ми хрумна — да устроим прием и наемем магьосника с представлението?

— Чудесна идея! — Малина се хвана за тази възможност да промени темата. — Ако не вали, той може да направи представлението вън, в градината, и ще стане просто прекрасно. Сигурна съм, че ако му предложа добра сума, ще дойде.

— Това положително ще накара Танилан да се изяде — рече Алейна. — Помниш ли онези ужасни акробати, които нае за последния си прием?

— Поне си спомням колко се надуваше след това.

Забравили плочките, трите жени се приведоха напред над масата и започнаха да кроят планове.

— Направо ме е подлудил, казвам ви! — макар и да се опитваше да си придава вид, че е спокоен и овладян, Барума знаеше, че има озъбен вид. — Където и да се обърна, виждам този създаден от демони вълк да ръмжи насреща ми.

— Може ли да ти навреди? — помисли в отговор Стария.

— Не зная. Не се поддава на нито един от опитите ми да го прокудя.

Образът на Стария, който се носеше върху тъмното мастило, придоби замислен вид.

— Значи го е изпратил могъщ човек, а не някой твой конкурент калфа. Боях се от това. Някои от съперниците ми в Братството знаят, че съм се заловил с важна работа, и очевидно се опитват да ми попречат. Е, когато се върнеш, ще направим магия и ще проследим вълка до бърлогата му. Вероятно ще бъде много интересно да открием кой живее наблизо. Междувременно гледай на това като изпитание на смелостта ти.

Стария махна с ръка и прекъсна връзката; както и да се опитваше, Барума не можа да я възстанови.

От няколко дни в къщата на Алейна пристигаха бележки от Малина. Да, магьосникът ще даде представление; да, той наистина гадае бъдещето, между другото Малина ще носи синя рокля, така че ще е много мило от страна на Алейна да облече нещо в друг цвят. В деня преди приема господарката изпрати Родри на пазара да напълни шишенце с обичайния й парфюм. Докато вървеше между сергиите, той чу да се говори много за Великия Крисело и приказното му представление.

— Да пукна, ако мога да разбера как го прави — рече парфюмеристът. — Но има асистентка, която ми прилича по-скоро на съдружник, както и два големи мангала, бълващи благовония. Сигурно използва химикали.

— Сигурен съм, че е така — обади се продавачът на плодове от съседната сергия. — Казват, че ако отидеш на големите пазари по брега, ще намериш странни стоки. И все пак не можеш да не се слисаш, като го гледаш как изстрелва сини пламъци от върховете на пръстите си. Мен ако питаш, това е доста рисковано.

— Нямам нищо против да видя това нещо — рече Родри. — Трябва добре да припечелва.

— О, да се слави брадата на Господаря на вълните! Дали припечелва добре ли? Той и неговото варварско девойче са отседнали в хана „Седемте лампи“, ето колко печели.

Тъй като внушението беше съвсем ясно, Родри подсвирна тихичко, сетне случайно погледна надолу и видя на няколко крачки от себе си сиво гномче. Дребното същество беше вперило очи в него, а когато той си тръгна оттам, отначало се поколеба, сетне го последва, докато накрая се втурна, сграбчи го за подгъва на туниката и започна да подскача възбудено. Родри се огледа, видя, че никой не гледа към него, сетне приклекна привидно да намести каишките на сандала си.

— Изглеждаш ми познат, истина ти казвам, малък братко. Дали не съм те виждал за последен път в Девери? Сигурно е така, но не си спомням къде.

Гномчето се хвана злочесто за главата, сетне изчезна.

На залез-слънце в деня, когато щеше да се състои приемът, Родри придружи носилката на своята господарка до имението на Малина. Там вече имаше пет носилки, а носачите им клечаха до тях под бдителния поглед на портиера и един от лакеите. Родри би предпочел да остане при тях, далеч от любопитните погледи на дамите от обществото, но Алейна му заповяда да влезе вътре с нея. Малина беше надминала себе си. Навсякъде из пищната й градина блестяха мънички кандила, а към последните цветя за сезона бяха добавени снопове от преплетени панделки. Хората се разхождаха, разговаряха и се смееха или вече бяха насядали на малките пейки близо до импровизираната, накичена с червено-златисти знамена сцена, на която вече стояха приготвени два бронзови мангала. Родри забеляза, че не един или двама от гостите внимателно го оглеждат, и страшно се притесни, защото се боеше, че господарката му ще настои да я придружи като свободен човек. Докато минаваха покрай групичка любопитни, тя се погрижи да му каже ясно и високо, че трябва да отиде да помогне на готвачката за вечерята. Преди да е сварила да му даде друга, противоречаща на тази заповед, той побърза да отиде право в помещенията на робите и се скри там.

Кухнята беше същинска лудница, из която се носеха на талази приказни аромати. В един ъгъл двама роби панически месеха кръгли питки и ги стоварваха с плясък върху нагрятата до крайна степен плоча за печене. На огнището къкреха огромни тенджери с подправени зеленчуци и докато тичаше напред-назад да ги разбърква, като опитваше от една тенджера, добавяше нещо в друга, готвачката неспирно крещеше заповеди през рамо. Други роби режеха на ситно плодове и пълнеха с тях съдове, ръсеха малки сладки със захар и подреждаха на подноси ядки и бонбони. Непосредствено отвън видя двама души да пекат цяло прасе на открит огън. Готвачката погледна към Родри, махна мократа си от пот коса от челото и посочи към една висока четири стъпки амфора близо до вратата.

— Изнеси виното при масата за сервиране. Чашите вече са там. Черпаците са на малката полица.

С помощта на едно момче роб той помъкна амфората навън и заби острото й дъно в лехата близо до масата. Веднага се появиха гости, подавайки нетърпеливо ръце. През следващия час беше прекалено зает да сервира вино, за да го е грижа за приличието. Но успя да забележи, че около него се е струпала цяла орда от Диви. Те бяха в пълна истерия по някакъв повод, подскачаха непрекъснато, дърпаха го за туниката, тичаха насам-натам под масата и дори от време на време пощипваха някого от гостите. След като вечерята беше наредена и всички обслужени, той напълни сребърен черпак с вино и тръгна да долива чашите. Намери Алейна да разговаря с девера си и неговата съпруга. Докато им наливаше, тя му поднесе широката си чаша автоматично, почти без да го погледне. Той отмина заедно с Дивите, които танцуваха около него.

Изведнъж отекна гонг. На сцената пристъпи с лека усмивка съпругът на Малина и оповести, че Великият магьосник Крисело от Далечния север е вече готов да започне. Гостите насядаха по пейките със смях и суетня. Родри се върна на масата за сервиране, близо до сцената, макар и встрани. Наля си чаша вино, сетне приседна в ъгъла на масата сред тълпа Диви тъкмо когато червено-златистите завеси се дръпнаха и се появи строен мъж в дълга червена дреха. Косата му беше светла като лунен лъч, а очите — опушеносиви. Като го видя, Родри изпсува високо и прошепна на деверийски:

— Слава на боговете! Та той е поне наполовина елф.

Дивите закимаха в знак на съгласие и се струпаха още по-близо, а в същото време на сцената се материализираха още куп от тях, толкова внезапно и драматично, че Родри се огледа, сякаш очакваше, че са ги видели и всички останали.

— Аз, Крисело, макар и велик магьосник, съм смирен просяк в сравнение на издигнатото и високопоставено положение на събраните тук — изпълнителят се поклони дълбоко. — Поласкан съм повече, отколкото някога съм се надявал, че ще склоните и ми разрешите да представя пред вас малките си чудеса — изправи се и махна с ръка към първия мангал. Над него избухнаха червени пламъци, извисиха се, а после се снишиха и се превърнаха в розово сияние. Една жена простена и потисна писъка си. — Не се страхувайте, възвишена госпожо. Вие виждате просто представянето на дребни варварски магии от далечния, далечен север — той махна отново с ръка и от втория мангал лумна златист пламък. — А сега, позволете ми да ви представя моята красива варварска асистентка, принцеса Джилиана.

Чуха се ръкопляскания, червената завеса се разтвори и навън пристъпи руса жена, облечена в обточена със златна сърма туника от брокат, прихваната през кръста с колан, от който висяха истински меч и сребърен кинжал. Когато последният проблесна на светлината, Родри разпозна дръжката. Когато се насили да погледне към лицето на Джил, дъхът му секна, главата странно натежа. Веднага разбра, че по някакъв начин през цялото време е очаквал на сцената да застане Джил. Тя също търсеше отчаяно с проницателните си сини очи, с празна усмивка. Все така се усмихваше ли, усмихваше при кратките реплики на магьосника, докато той караше шарфове да се носят насам-натам, но сега се обърна и погледна право към него; и за момент усмивката й замръзна и тя на свой ред мъчително се опита да поеме дъх, преди, все така усмихната, да отклони погледа си.

Родри започна да трепери. Можеше да спре да се тресе също толкова успешно, колкото да обясни коя е тази жена и защо, независимо дали си спомня коя е, я обича. С тръпките дойде и студената пот, която вече се стичаше по гърба му. Свлече се от ръба на масата, отиде, олюлявайки се, до стената на градината и приседна на земята, където никой нямаше да го види как трепери, а Дивите се струпаха наоколо, потупваха го, галеха го със загрижено зяпнали разкривени личица. Тъкмо започна да се взема в ръце, когато на сцената лумна светлина и го накара да вдигне поглед. Крисело танцуваше и се виеше по подиума с вдигнати над главата ръце, а над него струяха, трещяха, изливаха като водопад цветни светлини — червена, златиста, виолетова, небесносиня, изпъстрени до една със сребърни искри и ослепително бели стрелички. Зрителите си поемаха рязко дъх и въздишаха като деца, докато Дивите подскачаха по сцената в такт с музиката на магьосника, с неговите пискливи, плачливи напеви от елфически бойни песни.

Родри започна отново да се тресе, но беше хипнотизиран, усещаше как се е вкаменил, а очите му са принудени да стоят заковани върху мъничката сцена, където елфическият деомер кипеше и заливаше света с изкуствени звезди и огромни дъждовни дъги, носеха се на талази мъгли с чисти цветове, просветваха и трещяха мълнии. Чу как в съзнанието му високо крещеше някакъв глас: това е действително, всичко това е истински деомер! Не разбираха ли тези глупаци какво виждат? Очевидно не, защото публиката се смееше и ръкопляскаше, подвикваше думи за възхвала и се кискаше, а магьосникът танцуваше и тъчеше магиите си, превърнал сцената в пламтящ ад от червени и златисти пламъци. Сред всичко това Джил стоеше, без да мръдне, скръстила ръце на гърди, вече без да се усмихва, със сковани в едва сдържана ярост устни, вперила поглед отвъд градината, сякаш виждаше нещо там. По едно време видя около нея да се навърта гигантски вълк; сетне звярът изчезна във вълна от тюркоазен пушек. Родри не можеше повече да гледа. Сведе глава на коленете си и остана да трепери така, докато представлението най-сетне свърши с оглушителен смях и ръкопляскания.

Когато аплодисментите спряха, той чу раздразнени гласове, които искаха вино, но той можеше единствено да стиска ръце около коленете. В своя ужас си спомни една друга нощ, когато се бе свил и треперил по същия начин. Знаеше, че едва не е загинал заради Джил, че по някакъв начин, докато я е бранел от оскърбление, едва не е бил обесен, но подробностите съвсем не му идваха наум. Сетне чу женски глас, изпълнен със загриженост.

— Алейна, ела тук! — Над него се беше надвесила Малина. — На лакея ти му е прилошало. Чуй ме, момче, кажи ми какво те боли. Коремът ли?

Самата идея, че може да го боли корем, беше толкова абсурдна, че развали магията. Усещайки как бузите и вратът му са облени в студена пот, Родри успя да вдигне глава и да я погледне.

— Не съм болен, господарке Малина — от гърлото му излезе по-скоро хрип, отколкото глас. — Не разбирате ли? Това беше истинска магия. Всичко беше истинско.

— О, да са славни пръстите на краката на Баки! — се чу неясен мъжки глас и човекът се изсмя. — Бедното момче се е вцепенило от страх! Мисли си, че някой от техните варварски магове е правил магии на сцената. Не се бой, момче. Няма да му позволим да те замеря с огън.

Всички се разсмяха и Родри опита да се изправи на крака, но Малина го натисна надолу с изненадваща сила.

— Не се подигравай на момчето, Тралино! Той няма да се оправи, ако му се присмиваш. А, хубаво, ето я Прина! Ей, Прина, чуваш ли ме? Ела тук и наливай вино, момиче. Гостите чакат. Хайде, Родри, няма такова нещо като истинска магия, ти си в пълна безопасност.

— Да, глупчо! — това вече беше Алейна, която му се усмихваше, свела поглед с чаша вино в ръка. — Почини малко. Във всеки случай скоро ще си ходим у дома. Няма никаква опасност.

— Мои скъпи гости, вървете да ви налеят вино и да хапнете десерт! — гласът на Малина изплющя като команда. След като хората се пръснаха, прошепна на Алейна: — Бедното момче! Чудя се каква е причината за станалото? Имал ли е някакви пристъпи на епилепсия?

— Не. Аз…

С дъх на тамян и парфюм и шумолене на дълга копринена дреха в техния кръг се озова магьосникът Крисело. Светлата му коса лъщеше, прилепнала от пот.

— Скъпи мои дами! — той неспирно се усмихваше и кланяше. — Изглеждате притеснени! Какво се е случило? Аха, виждам девериец; и бедничкият изглежда ужасѐн! Той разбира какво е това истинска магия, когато я види.

— О, в името на богините! — озъби се Малина. — Бъдете така добър и не го карайте отново да започне. Моля ви се, кажете му, че сте правили само номера!

— Мадам, ще сторя нещо по-добро.

Когато магьосникът коленичи до него, Родри го погледна право в лицето и заговори на деверийски.

— Ти ли си мъжът, който ми е отнел Джил?

— Така — отговори другият на същия език. — Значи си спомняш нещичко? Не съм. Кълна ти се в боговете на своя народ, че съм само приятел на Джил и нищо повече. Сега ти ще забравиш известно време за нея. Ще забравиш, докато не видиш слънцето утре сутринта. Тогава ще си спомниш всичко. Всичко.

С чиста усмивка Крисело постави една длан с дълги пръсти върху челото на Родри. Последният почувства топлина — осезаема, гъста топлина, която сякаш се просмука в съзнанието му през пространството между очите, протече надолу по врата, гръбнака и встрани, към раменете. Престана да трепери и се усмихна, питайки се какво ли е станало, та така се е притеснил. С доволно кимане Крисело вдигна дланта си.

— Прости ми, господарке — запелтечи Родри. — Не зная какво ме прихвана.

— Ужас, момче, ужас и суеверие — Малина му се усмихна майчински. — Ако достатъчно дълго и много вярваш в нещо, за теб то става действителност. Сигурно твоята майка ти е пълнила главата с приказки за вещици и магьосници, а във вашата първобитна страна те са изглеждали напълно приемливи. Алейна, наистина трябва да отида, за да съм сигурна, че десертът е сервиран както трябва.

И бързо се отдалечи, сякаш да избяга от въпроса как точно един уж-магьосник е могъл да успокои роба по такъв магичен начин. Но Алейна остана, стискайки здраво чашата вино с две ръце, загледана в Крисело. Той й се поклони и коприната по него прошумя.

— Госпожо, уведомен бях, че сте изпълнена с желание да ви бъде разгадано бъдещето. Дали бих могъл да ви посетя утре сутринта?

— Да — гласът й отново беше нормален и в него се долавяше сдържано весело настроение, което влизаше в противоречие със сащисания поглед в очите. — Два часа преди пладне ще бъде чудесно, стига да ви е удобно.

— Госпожо, моето определение за удобно е да задоволя и най-дребната прищявка на жена като вас! — той отново направи поклон, сетне се обърна и изчезна сред публиката.

За момент Алейна остана да гледа подире му, сетне се обърна към Родри:

— Можеш ли вече да ходиш?

— Така смятам, господарке. Наистина се извинявам за…

— Не е необходимо да ми се извиняваш — гласът й загуби отракания си тон. — И аз се изплаших. Вярвам ти, Родри. Според мен това беше истинска магия. Само говорех така пред Малина.

Изненадан, той се изправи на крака. И осъзна, че лечението на магьосника е свършило чудесна работа — не се чувстваше ни най-малко уморен от продължителния си пристъп на ужас и повече от всякога се изпълни с убеждението, че магията на този човек е истинска.

— Ти определено си необикновен кораб, появил се на хоризонта — продължи Алейна. — Кораб, който води след себе си всевъзможни, дори още по-странни неща — тя се огледа, видя хората в другия край на градината, както става при увеселенията, и се вдигна на пръсти да го целуне. — Искам да се прибирам.

Когато го целуна за втори път, жадната й страст беше както плашеща, така и възбуждаща.

— Както искаш, господарке, разбира се. Да отида ли да приготвя носилката?

— Да. А когато се приберем, не чакай прекалено дълго, за да дойдеш в стаята ми.

— Моля те, не говори такива неща тук!

— Не бъди досаден — тя го зашлеви през лицето. — Приготви носилката. Ще се видим при портите.

Когато стигнаха у дома, там на крак беше само сънливият вратар, който ги чакаше. Родри го изпрати да си легне, заключи носачите за през нощта, прибра абаносовия жезъл и камшика в кухненския шкаф. За момент остана така в тъмното помещение, загледан в мътното сияние на оградения с пепел огън, радвайки се за малко на мир, преди да отиде, бавно и неохотно, в спалнята на господарката си.

При вида й част от неохотата му си отиде. Тя беше приседнала на ръба на леглото и решеше къдриците си с гребен от слонова кост, облечена само по една долна риза от лека прозрачна тъкан. На светлината на кандилата медночервената й кожа сияеше като същински огън. Когато той затвори вратата, Алейна вдигна поглед, усмихна се и хвърли гребена на пода.

— Мислиш ли, че съм хубава, Родри?

— Разбира се, че мисля — почувства се като участник в обред; всеки път, когато се любеха, тя го питаше същото. — Не съм виждал красива като теб жена.

Седна до нея, хвана лицето й с двете си длани и я целуна по устата. Тя сплете ръце зад врата му, целуна го бавно и пресметливо, сетне изведнъж се дръпна, за да разгледа лицето му. Би могъл да се закълне, че се изплаши от нещо, което видя там.

— Какво не е наред, господарке?

— Нищо, о, нищо. — И все пак тя се поколеба, поглеждайки ту насам, ту натам, преди да заговори, и изсипа поток от задъхани думи. — Родри, такава нужда имам от теб. Толкова самотна бях. Тревожа се какво би могло да ни се случи, но изпитвам голяма нужда от теб.

Тогава той осъзна, че най-сетне вижда не внимателно подредената повърхност, а самата нея.

— Ами ето ме — този път я целуна с всичкото си желание. В ръцете му тя се превърна в алчно животинче, което го дразнеше, уж се противопоставяше, а той се смееше, целуваше, прегръщаше я.

Събуди се тъкмо когато маслениците догаряха и разбра, че има само час, час и нещо до разсъмване. Всички в къщата знаеха за връзката им, но нямаше никакво желание, когато Дисна влезе там сутринта, да го намери в леглото на господарката. Предпазливо и бавно се освободи от отпуснатата й прегръдка, измъкна се от леглото, грабна дрехите си и се облече в коридора.

Вече беше напълно буден и обхванат от някакво тревожно чувство, което нямаше нищо общо с опасната му любовна връзка. Пристъпвайки тихо на боси крака, отиде в кухнята, взе тежкия жезъл и се измъкна навън да обиколи комплекса от сгради. На сивата светлина в градината нищо не помръдваше, освен листата на сребристите евкалипти, които трептяха на хладния ветрец; от улицата или от спящия квартал не идваше никакъв звук. Но когато стигна до портата, Дивите се появиха, задърпаха полите на туниката му и го загледаха с тревожни очи.

— Нещо опасно ли има отвън?

Те кимнаха утвърдително и тогава той подхвърли жезъла на плоския покрив върху павилиона на вратаря, стъпи на сандъчето с цветя и се покатери горе. Къщичката беше висока, колкото да се облегне със скръстени ръце върху дебелата външна стена. От другата страна на улицата, в сенките на две дървета, стоеше, завит в лека наметка, мъж и наблюдаваше къщата. Родри се чувстваше вече дотолкова сигурен в своето положение в домакинството, че без да се замисли особено, викна:

— Ей, ти! Какво правиш там?

Човекът се обърна, драсна по улицата, шмугна се в една странична пресечка и изчезна. Първият порив на Родри беше да се развика и да вдигне тревога, която би довела хората на архонта, но реши първо да събуди Порто и да поиска съвета му. Освен това осъзна, че у човека, когото видя, имаше нещо познато… Гуин? Гуин, в името на боговете! Той изстина до мозъка на костите си, благодарейки на своя късмет, че направо не е отворил портите и не е хукнал след него. Сетне скочи долу и изтича в къщата да събуди Порто и му каже какво се е случило, но по някаква причина, която не можеше да формулира с думи, не спомена името на Гуин.

— Е, който и да е бил, най-вероятно вече е далеч оттук — каза накрая Порто. — А освен това хората на архонта тъкмо приключват дежурството си. По-късно ще отида в участъка, за да кажа на началника им, и утре вечер ще направят така, че техен патрул да минава на редовни интервали покрай нас. Да видим какво има да се прави тази сутрин. Някакви посетители?

— Магьосникът от пазарния площад ще идва да гадае бъдещето на господарката около два часа преди пладне. Снощи на приема го покани.

Порто простена отвратен.

— Парите са си нейни, но защо не вземе направо да ги хвърли в калта, след като иска да ги пропилее? Когато дойде, ще отида при архонта. Не мога да търпя такива глупости. Ти стой наблизо, докато е тук, момче. Не искам да установя, че нещо от среброто ни е изчезнало, докато е бил у нас.

— Ще стоя до вратата и няма да го изпускам от очи.

— Добре. Зората се разпука. Ти отиди да нацепиш дърва за Винсима, а аз ще събудя останалите.

Родри излезе навън през кухнята. Още щом пристъпи през вратата, изгряващото слънце хвърли светлина върху лицето му. Той примига и изруга, обърна гръб и си спомни. Джил. Беше я видял, тя беше там, на приема, жената, която обичаше, жената, която по някакъв начин беше загубил отдавна в Девери — в Кергоней. Заради лорд Перин, онази попикана претенция за благородна свиня, когато и двамата се сражаваха в кръвната вражда на някакъв лорд. Тогава беше сребърен кинжал и се озова в обсада. Първо дойде Джил с войска и победиха; сетне се оказаха разделени. Как? Защо я бе оставил в дъна на тиерин Греймин? Защото идваше кралският хералд! Тръгна да приветстват пратеника с човека, който го беше наел — лорд Нед, а когато се върнаха, Джил я нямаше, открадната, или поне те така казаха, от проклетия грозен братовчед на Нед. Той отметна глава, засмя се високо и там, при бараката за дърва, изигра няколко стъпки от джига. Спомни си как намери Перин и изтънченото удоволствие, което изпита, когато го преби до безсъзнание. После той… после… — мъглата отново се вдигна и закри всички спомени за онова, което се бе случило, след като остави Перин окървавен до стената на обора. Не помнеше също каквото и да било преди онзи слънчев ден, когато двамата с Джил пристигнаха в рушащата се къща на лорд Нед — колко отдавна? Нямаше представа.

— Родри! — крясъкът на Винсима го извади от мрачните му мисли. — Къде са подпалките? Какво ти става, не се ли чувстваш добре?

— Хиляди извинения! Ето, идвам.

Докато работеше, продължи да предъвква онова, което си беше спомнил. Имаше нещо особено важно, свързано с кралския хералд, но колкото и да опитваше, не можеше да го възстанови и в края на краищата се отказа, смятайки усилията си за безнадеждни. Прекарваше непрекъснато през съзнанието си останалите скъпи нови спомени, за да ги запечата в него, когато му хрумна да се запита какво ги е върнало. Едва тогава си спомни как магьосникът Крисело оповестява, че ще си спомни „всичко“, когато види отново слънцето.

— О, богове, така и стана.

По няколко наведнъж, Дивите се материализираха около него, две кафяви и виолетови гномчета, изящно бледо спрайтче с остри като игли зъбки и сивото гномче, което беше видял там, на пазара.

— Гномчето на Джил!

Мъничкото същество скочи високо, изигра няколко стъпки от победен танц, сетне изчезна заедно със събратята си. Родри се разтрепери. Изведнъж подуши свобода, а сега, след като беше видял Джил, тя отново придоби смисъл. Осъзна, че по някакъв начин заедно със спомените беше умряла цяла една личност и че онова, което наричаме човешки характер, е нещо повече от сбора от спомените му. Мисълта го накара да изтръпне и да изпита чувство, близко до паника. Отскочи встрани, подобно на кон, който вижда усойница на пътя.

Мъжът, който използваше името Пирало, беше нисък, бледен и тлъст, с дебел врат и пълни бузи. С годините те щяха да се надуят, да увиснат, докато заприлича на жаба. Лицето му беше покрито с младежки пъпки, които, също с времето, щяха да се превърнат в белези и осеят цялата кожа като петна на крастава жаба. Мъжът, известен като Гуин, установи с изненада колко дълбоко го мрази. В края на краищата през своите трийсет и две години беше видял много по-гнусни неща от него, но може би сега се чувстваше по този начин, защото разбираше, че Пирало е колкото партньор, толкова и шпионин. Съзнанието, че някой наблюдава всеки техен ход и използва магия, за да докладва на Майстора на Ястребите, би хвърлило в ужас повечето хора в гилдията; но Гуин по-скоро се дразнеше, защото не даваше и пукната пара за това дали ще живее, или ще умре. Другото нещо, което го изненадваше през тези дни, бе фактът, че всъщност толкова малко го е еня. Можеше да се самоубие по всяко време, но да го направи, му се струваше прекалено голямо усилие, без да е сигурен, че смъртта ще е награда — също както съмнителната радост, че продължава да е жив, бе твърде малко поощрение, та да угодничи пред човек, изпратен да преценява доколко е достоен за доверие. Дори беше готов да направи може би фаталното признание, че направо се е провалил в задачата си в село Деблис, вместо да скимти и да измисля извинения, както биха постъпили повечето Ястреби. Стига да беше в състояние да го направи пред самия Майстор, вместо пред крастава жаба като Пирало. Беше въпрос на гордост, онази мъничка гордост, която бе единственото нещо, останало му в този живот.

След като зърна Родри, Гуин напусна града и се отправи на север. Около три часа след зазоряване се присъедини към спътниците си, но когато пристигна краставата жаба, все още спеше. Бяха се разположили на около дванайсет мили извън Вилинт заедно с малък керван за прикритие, с което да обикалят островите. В някои случаи Пирало твърдеше, че е търговец на роби, но да водят със себе си роби беше прекалено опасно, защото те имаха очи да виждат и уста да дрънкат; вместо това се движеха с двайсет и няколко коня за продан и двама души да се грижат за тях, които всъщност бяха дребни, посветени в гилдията. Самият Гуин минаваше за собственост на Пирало просто защото, притежавайки един роб варварин, краставата жаба имаше причина да търси да купи друг и това прикритие неспирно го глождеше, защото където и да отидеше дамгата, че е роден роб, му личеше, дори сред следващите тъмни пътища. До предишното лято се изправяше срещу й и понякога побеждаваше, а когато не успяваше, извличаше някакво извратено удовлетворение. Краткото пътуване из Девери обаче преобърна нагоре с главата възгледите му за живота и за самия него. Прекара много време в мисли за тази промяна у себе си и я прие като следствие на живота му сред свободни хора, но всъщност много по-силно, отколкото съзнаваше, му въздействаха неща от по-дълбоките равнища на душата и паметта. Гуин не беше истински варварин — с баща бардекец и майка деверийско момиче, — но по някакъв странен начин гледаше на Девери като на своя родина и без да го съзнава, живееше с чувството, че цял живот са го държали в изгнание далеч от нея и че, разбира се, това негово изгнание ще продължава все така, без каквато и да е друга надежда.

Едно от утешенията му през тези дни беше усещането, че другите двама Ястреби ненавиждаха Пирало не по-малко от него. В края на краищата, ако тяхната крастава жаба шпионин настроеше Майстора срещу тях, Бриноно и Вандар щяха също да умрат. Онази сутрин тримата седяха край изстиналия огън и хапваха баят хляб и зеленчуци от предишната вечер, докато Пирало хъркаше в палатката си в другия край на лагера. Дори Вандар изрече на глас онова, което и тримата мислеха — дали все пак тлъстият глупак няма да свърши някаква дивотия и да направи така, че да го убият или арестуват, когато стигнат във Вилинт.

— За нещастие не е много вероятно — рече Гуин. — Той наистина си знае работата.

— Нали не мислиш, че сега ни сканира, а? — подскочи Бриноно. — И слуша какво говорим?

— Много се съмнявам — Гуин си позволи да се усмихне, но се получи нещо криво. — Знаете ли къде е голямата му слабост? Толкова обича себе си, че и през ум не му минава как могат другите да го мразят.

— Във всеки случай готов съм да се обзаложа, че той не обладава способност за сканиране — вметна Вандар. — Вечно се перчи, да, но защо се скитаме навсякъде из островите и разиграваме тази сложна игра, ако наистина може да сканира Родри? Зная, че не е виждал варварина, но ти си го виждал, а един истински майстор може да работи през очите на друг човек.

— Само ако този човек е готов да го остави да смаже собствената му воля — Гуин усети как гласът му стана монотонен. — В името на Козокраките, ако се опита да сложи жабешката си лапа на врата ми, ще го ударя така, че ще стигне наполовина път до пъклото и според мен той го разбира — след това се засмя, иронизирайки сам себе си. — Но не защото го е страх от мен и това го кара да се въздържа. Не, когато пристигна, той рече, че имал нови заповеди от Майстора. Имал причина да смята, че би било прекалено опасно да сканира твърде често или дори да използва много деомер. Не ми съобщи защо.

— Може Майстора да не му е казал — обади се Бриноно.

— Може и да не е — Вандар се изправи и се протегна. — Но най-вероятно ситният скотоложец е излъгал. Е, ще отида да напоя добитъка. По всичко личи, че след като дъждът отмина, денят ще бъде топъл.

Двамата се отдалечиха заедно, а Гуин остана до огъня да мисли за тях. Със сигурност щяха да кажат на Майстора всичко, което са чули, особено ако трябва да спасяват собствените си кожи, но беше убеден, че няма да изпуснат нищо пред Пирало. Гуин умееше добре да преценява мъжете, затова познаваше искрената омраза, когато се натъкнеше на нея.

— Саламандър — попита Джил, — можеш ли да гадаеш?

— Мога, но не бих използвал истински деомер за такава тъпа игра.

— Просто се чудех.

— За плочките, с които се забавляват жените в Бардек ли? Всъщност онова, което те постигат, е да съсредоточат интуицията си. Ще измисля някакви пищни, гъделичкащи и доставящи удоволствия брътвежи за господарката Алейна, които повече или по-малко съвпадат с доловеното от мен по интуиция, а в тази ароматна яхния ще вплета всички късчета информация, събрани на приема.

— Да вплетеш неща в яхния ли?

— Права си, че това не беше най-блестящата ми формулировка — Саламандър отхвърли несполучливата си езикова фигура с небрежно махване с ръка. — Въобще не бих гадал, само дето това е идеален начин да проникна в къщата й. Би било невероятно просташко от моя страна да почукам на вратата и да я попитам дали ще ми продаде екзотичния си роб. Първо ще спечеля доверието й; сетне, много лукаво, преливащ от коварство, ще завъртя разговора така, че да стане дума колко много ми трябва още един варварин за нашето представление.

— Нека да е така. Досега се оказа прав, поне в повечето случаи.

— Аз винаги съм прав — отпуснат на възглавниците, Саламандър я поздрави с пълната си чаша вино. — Но какво точно от моята правота те кара да ме възхваляваш?

— Че намери Родри, разбира се. Дължа ти извинение. Смятах, че да стоиш в най-добрия хан и се докарваш пред богати жени са чисти глупости, но всъщност през цялото време си бил прав.

— Аха. А кой би могъл да си позволи такъв роб, освен някое богато домакинство?

— Така е, сега разбирам.

Саламандър се усмихна, сетне посочи пищната закуска от студено месо и подправени зеленчуци.

— Ще ядем, гургулице моя.

— Не мога.

— Опитай. Тревогата е като червеите — вирее най-добре на празни черва.

Без да ще, Джил се засмя. Тя си взе резен свинско с подправки, зави го в питка и насила преглътна няколко хапки.

— Не бой се, ще измисля нещо. След около час отиваме в нейния палат, но преди това ще се изкъпем и облечем в най-пищните си и скъпи одежди. В края на краищата трябва да се грижим за своята варварска репутация.

Когато Джил и Саламандър се представиха пред вратаря на Алейна, облечени в червено-златиста коприна и брокат, старецът изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото впечатлен, но веднага ги пусна в градината, където една хубава слугиня чакаше, за да ги заведе в приемната. Джил обикновено не харесваше бардекския стил в изкуството, но остана очарована, когато видя изобразените дървета и ярко оцветени птици. Освен това стенописите й се сториха познати и тя внезапно си спомни за рисуваните палатки в Елкион Лакар. Но преди да успее да попита Саламандър за приликата, от една странична врата при тях влезе Алейна.

Облечена в туника от прост бял лен, на чийто фон изпъкваше една-единствена огърлица във формата на верига, която изглеждаше от чисто злато, домакинята ги приветства много любезно и покани да седнат с нея на подиума. След като се настаниха върху кадифените възглавници около ниската масичка, прислужницата внесе плата със сушени плодове, бонбони и сладко вино.

— И кутията с плочките, Дисна — нареди Алейна.

— Да, господарке — момичето отиде до един шкаф от абаносово дърво. — Те са тук, където обикновено ги оставя Родри.

Като чу името на лакея, господарката придоби странно напрегнато изражение и преди да се усмихне с безразличие, погледна едва ли не потайно към Саламандър. Дисна донесе кутията, сложи я и махна капака.

— Сега можеш да си вървиш — заповяда Алейна. — Кажи на готвачката да направи оранжада. Това вино е твърде силно да се пие сутрин.

— Възвишената красавица е прекалено мила с един скромен магьосник — обади се Саламандър.

— Скромният магьосник беше така мил да дойде по нейно искане. Дисна, казах ти да вървиш.

Когато момичето, което се навърташе, тръпнещо от любопитство, побърза да се измъкне, Алейна изсипа плочките от кутията и започна да ги размесва с грохот, който говореше за голям опит.

„Има прекрасни ръце“ — помисли Джил. И наистина — те бяха тънки и грациозни, с дълги нокти, изискано боядисани в оранжево-червено с помощта на семена от анато, полирани до съвършенство; това накара Джил да скрие в полите си своите мазолести пръсти с изпохапани нокти. Тя забеляза как, докато дамата подреждаше избраните от нея плочки във фигура с формата на звезда, Саламандър я наблюдаваше с топла оценка, която показваше, че одобрява не само ръцете й.

— Аха — рече той и се приведе над масата. — Виждам много неща: тъмни, скрити, неясни, време на болка, последвано от ликуване; смях, следван от сълзи; слънчеви лъчи, които пробиват през облаци; бури, следвани от мир.

Алейна потрепери очарована и впери поглед в плочките.

— Виждам, че стоите на кръстопът в живота, о, любимке на Звездните девици. Вижте как сред копията цъфтят цветя. Гарванът грачи, но ще бъде накаран да замълчи. Преди всичко — той направи пауза и сложи пръст на десетката цветя — имате много верни приятели, които се грижат за вашето благо. Те са разтревожени за вас — разтревожени, като ви гледат как се ядете отвътре, изгубили живец, докато, без съмнение, се питате дали да се омъжите повторно, или да изчакате каквото донесат вълните на живота върху вашия бряг. Винаги се съмнявате дали ви обичат заради самата вас. Заобиколена сте от ухажори, които по-скоро искат да се оженят за вашите капиталовложения, заради връзките ви с големите търговски къщи.

— Това е съвършено вярно! — в задъхания й глас се четеше нотка на детска възбуда. — Някои от тях са толкова безочливи в това отношение, добри ми човече, че направо да не повярваш доколко са лишени от такт.

— За жалост се боя, че прекрасно ви разбирам, тъй като познавам много добре сърцата на хората — той се намръщи в продължение на дълъг драматичен момент. — Тук виждам млад мъж от друг остров, той е хубав, но пък е много арогантен.

— Ами да!

— Младостта, както и неговата мъжественост са били съблазнителни, защото голямата мъка на живота ви е, че така и сте останали без деца.

— Да — гласът на Алейна потрепери от истинска болка. — Това също е вярно. Но той имаше други слабости.

— Виждам ги съвсем ясно. Не се бойте — взели сте правилното решение. Но сега за жалост вашата мисъл се лута ту в една, ту в друга посока и се чудите дали животът ви няма просто да се изниже, тъй както потокът потъва в пустинята, погълнат от пясъка. Но като се има предвид вашето богатство, малцина ще ви пожалят.

— Трудно ми е да съжаля сама себе си, добри магьоснико. Била съм много бедна и точно зная колко голям късмет имам сега.

— И въпреки това нещо ви яде, някаква празнота. Хъм, виждам, че тя ви кара понякога да се отчайвате. Я да видим какво е това? Виждам голяма опасност от скандал, но не мога да определя причината за него.

Точно в този момент влезе Родри с поднос стъклени чашки и стъклена кана с оранжада. Погледна към Джил, сетне към Алейна с някаква мъчителна безнадеждност, после пламна червен.

— Ужасен, ужасен скандал — говореше Саламандър. — Виждате ли Кралицата на магическите пръчици? Сигурно сте като нея, изпълнена с чувство за собствена правота, че никой не може да оспори онова, което правите, тъй като сте много силна и можете да отстраните враговете само с едно перване на пръстчето си.

Родри остави подноса, отстъпи безшумно назад и побягна от стаята. Алейна така и не показа с нищо, че е забелязала присъствието му, но Джил беше сигурна, че само желязното самообладание на домакинята й попречи да се изчерви. Вдигна поглед и махна неопределено с ръка към каната:

— Джилиана, ще бъдеш ли така добра да налееш в чашите? Просто не мога да се откъсна от гадаенето на Крисело.

— Разбира се, милейди — Джил би предпочела да й пререже гърлото, но се усмихна, а когато поднесе чашите, отново се усмихна.

— После, след като отмине неприятността — а тя ще отмине, обещавам, о, видение на женственото съвършенство, — виждам да идват щастливи времена. Има хора, които ви обичат заради самата вас. Виждам мъж, срамежлив, изпълнен със смирение, който се въздържа да проговори, единствено защото е изпълнен с убеждението, че не е достоен за вас. Чакайте! Виждам двама такива — единия почти не познавате; другият е стар приятел. Приятелят пътува през зимата, както изглежда надалеч, макар и плочките да не могат да ми кажат къде. Новият познат се навърта много по-наблизо, отколкото бихте си помислили.

— О, слава на звездите! Питам се кой ли… — Алейна прехапа долната си устна и дълбоко се замисли. — Продължавай, добри магьоснико.

Саламандър успя да разточи гадаенето с внимателен подбор от празни приказки и приумици. Алейна зададе няколко въпроса, после насочи разговора към пътешествията му из страната. Както обикновено, Саламандър се опияни от възможността да разкаже една дълга и сложна история, бродерия от истина и чисти лъжи, особено след като тя слушаше с ласкаещо напрежение.

— Но нямаш ли си собствен дом? — рече накрая тя. — Там, във варварското кралство?

— Не, о, връх на очарователността и грацията. Всички пътища и развълнуваното море са мой дом. Придружава ме Джилиана, която весели самотните ми часове и работи редом с мен.

— Разбирам — Алейна й се усмихна съвършено приятелски. — Трудно ли ти е?

— О, не. Обичам да скитам.

— Това е хубаво — господарката насочи отново вниманието си към магьосника. — Но в известен смисъл сигурно е тъжно непрекъснато да си събираш нещата и да вървиш по-нататък.

— Всъщност всичко това е свързано с много тежък труд. Мислел съм си, дали след като кариерата ми напредва така добре, да не си купя роб, яко момче, което да товари конете и така нататък. Разбира се, онова, от което имам нужда, е някой варварин като нас.

— Моя няма да го получиш! — гласът й приличаше на детско озъбване; сетне придоби покрусен вид. — О, прости ми! Толкова съжалявам, че бях груба! Само дето всички непрекъснато се опитват да купят моя лакей, а аз просто не го продавам — успя да се усмихне. Наистина става толкова досадно, след като всички питат за него.

— Сигурно е така и, да си призная, бих предпочел да чуя вашите резки думи, отколкото милите приказки на други жени. Във всеки случай се питам откъде ли сте го купили. Този търговец би могъл да има и други.

— Родри ми беше подарен от арогантния млад мъж, когото видя в плочките ми, но не зная откъде го е намерил. Човек не пита, когато му правят подаръци — тя вдигна каната със съвършено спокойна ръка. — Още оранжада?

Побъбриха известно време, преди Саламандър да заяви, че трябва да си вървят, защото, след като хапнат по пладне и дремнат следобеда, са канени в други къщи — не една изискана дама искала да й гадаят бъдещето. Когато си тръгнаха, доста по-богати благодарение на Алейнината щедрост, Джил се питаше как да направи така, че да не заспива, докато седи из парфюмирани стаи и слуша брътвежи. Каза му го направо, след като се върнаха и останаха насаме в „Седемте лампи“.

— Брътвежи били! — Саламандър изглеждаше сериозно наранен. — Според мен тази сутрин дадох едно от най-добрите си представления.

— Е, тя наистина остана много доволна. Всичко това снощи на приема ли го научи?

— Точно така, вярно е. Странно е като си помислиш, нали? Хората, които плащат, за да им гадаеш, сякаш никога не съзнават колко е лесно да научиш предварително всичко за тях. Но този скандал? Той дойде право от плочките! Е, предположих, че всяка жена, стига да е красива като нея, положително ще преживее поне един скандал.

— Без съмнение, кучката запенена!

— Джил!

— О, богове, ти сляп ли си? Разбира се, че е затънала до ушите в скандал! Или изисканото общество на островите почита жените, които лягат с робите си?

Саламандър изобрази спазъм на учудване, премина към откровен шок и накрая — някаква лукава радост:

— Тя мачка чаршафите си с моя мил брат? По-хубаво от това не би могло и да бъде!

Джил грабна кана с вино и я запокити по главата му. Той нададе вик и едва успя да се наведе, а сребърният съд пукна една плочка на стената и падна подвит на пода.

— Хиляди извинения, о, свирепа орлице планинска. Трябва да съм забравил как ли изглежда от твоя гледна точка, разбира се — гласът му леко трепереше. — Моля те да приемеш извинението ми. Нали повече няма да хвърляш съдове по мен?

— О, разбира се, но съжалявам, че не те уцелих, безсърдечно диване такова!

— Тук не става въпрос за някакво безсърдечие, а че помирисвам победа. Не разбираш ли? Точно това е лостът, от който имаме нужда, за да отскубнем Родри. Брей, брей, брей — наистина скандал и също така голямо облекчение за чувствителната ми етика. Като измъквам екзотичния варварин от нейната къща, всъщност й правя услуга — махам го от града, преди същият този град да се изпълни с приказки за хубавата вдовица и нейния лакей!

— Това, което казваш, е вярно, но я ми обясни как ще я убедиш?

— Въпросът ти е добър, мъничка моя гълъбице. Наистина много добър. Какво ще кажеш, докато размишлявам, предъвквам и медитирам по този въпрос, да вземеш и донесеш обяда ни? Никога не съм бил в състояние да мисля добре на празен стомах.

Няколко часа преди залез те се представиха пред портите на Малина. Тъй като следобедът беше топъл и не духаше вятър, господарката на дома и двете й дъщери ги приеха в градината, на една маса, в сянката на пълзящи растения с бледорозови цветчета. Докато Саламандър предричаше, че дъщерите ще се оженят великолепно, и намекна за възможни кандидати, Джил почти дремеше над чашата вино. После Малина отпрати момичетата, за да може да й гадае насаме. След няколко общи приказки Саламандър нанесе своя удар:

— Мила моя госпожо, трябва да ви кажа, че това тук не ми харесва! Четворка мечове е прекалено близо до двойка цветя. Страшно се боя, че някаква ваша приятелка… о, не, нещо повече — някаква много близка и ценена от вас жена ще бъде засегната от мъчителен скандал.

Джил напълно се събуди. Малина беше леко пребледняла около устата.

— Плочките казват също така, че се притеснявате от нещо много неприятно. Бих ли могъл да допусна, че двете неща са свързани помежду си?

— Да, проницателно предположение. Хъм, предполагам, че не би казал на никого какво си видял в чужди плочки?

— Обикновено не бих, но дълбоко съжалявам за Алейна.

Малина трепна.

— Толкова е уязвима, нали? — продължи мисълта му дамата. — А градът е пълен със завистливи клюкари, които с удоволствие говорят ужасни неща за нея. Животът й щеше да е различен, ако имаше деца. Нейният съпруг беше много по-възрастен, разбирате ли? О, в името на Огнената планина! Да бяхте я видели, когато Нинелдар я доведе у дома! Беше само на четиринайсет години, слаба като вейка, дете, което би трябвало да си играе с кукли. Като гледах това красиво лице над мършаво телце, направо ми идваше да се разплача. Приличаше на цвете върху стеблото си. Нинелдар не беше лош човек, само прекалено самотен; съжалил я искрено, като разбрал, че се предлага за продан. Доведе детето и ме помоли да го обуча за съпруга.

— Без съмнение този брак е бил далеч не… задоволителен, така ли?

Малина удари с двете си длани по масата.

— За какво точно намекваш, гадателю?

— Не е време за шикалкавене, нали? Чух тревожни слухове и ги отхвърлих, наистина — те просто бяха слухове. Но когато видях в плочките й един ужасен скандал, започнах да се питам дали не са плод на нещо повече от завист и волни езици.

— Слухове за какво?

— За онова красиво варварче.

Малина се разплака — две тънки струйки, които тя почти незабавно овладя.

— Нинелдар я разглези, опитвайки се да компенсира нещата. Тя е свикнала да получава всичко, което пожелае, дори забраненото.

Саламандър я изгледа право в лицето с едно толкова искрено изражение, че даже Джил едва не му повярва.

— Опитах се да откупя от нея момчето за моето представление. Не пожела да ми го продаде. Това ме накара да се запитам дали слуховете не са верни.

Малина отвърна поглед, с леко отпуснати устни, отдадена на собствените си мисли.

— Ще отида да й говоря — рече накрая. — И ще разговарям с нея дълго и твърдо. Има още няколко други неща, до които дори не сме се докоснали, нали, мили ми магьоснико?

— Боя се, че не ви разбирам.

— Ето точно това просто не го вярвам. Но нека бъде твоето; не те виня за това, че искаш да скриеш в почтено мълчание собствения си скандал. Ще изпратя един от моите роби в хана и ще ти съобщя какво точно е станало. Сега можеш да си вървиш. Колкото по-скоро говоря с нея, толкова по-добре.

Цяла сутрин след като магьосникът си отиде, Алейна крачеше из градината. От време на време викаше Родри и го оглеждаше напрегнато, сякаш да запамети лицето му; сетне го целуваше или пляскаше по лицето. Накрая, когато всички се оттеглиха за следобеден сън, тя го накара да остане.

— Господарке, но това наистина е опасно — тук и посред бял ден.

— Ти за кого се мислиш, че спориш с мен?

— Само се опитвам да ти спестя неприятностите. Онзи магьосник видя в плочките скандал, нали така?

Този път тя го зашлеви достатъчно силно:

— Ти и твоят скапан магьосник!

Сетне избухна в сълзи. Тъй като не успя да измисли нещо друго, Родри я отнесе, ритаща и протестираща, в спалнята й. След като я люби, заспа в ръцете му толкова дълбоко, че той можа да се измъкне и отиде в собственото си легло в помещенията на робите. Порто се направи, че хърка силно, макар и да беше ясно, че е чакал да види дали Родри ще се прибере. Но младежът вече беше толкова изтощен, че заспа веднага.

Много по-късно го събуди Дисна, която го друсаше и повтаряше, че господарката иска да отиде при нея. Той седна и разтри лицето си със звук, който беше нещо средно между прозявка и стенание.

— Иска да наливаш вино в приемната. Родри, нещо не е наред. Малина е тук.

— Че Малина е тук всеки ден.

— О, зная, но този път е друго. Тревожа се за теб.

Изведнъж той беше напълно буден и на крака, без всъщност да си е дал сметка. Дисна го гледаше със сълзи в очите.

— Само се надявам, че няма да те бият.

— Мислех, че не можеш да ме понасяш.

— Мъже! Мъже от островите, мъже варвари — всички сте слепи!

Тя побягна от стаята, изтрополи надолу по стълбището.

Обхванат от студена паника, Родри се втурна в кухнята да вземе подноса с чаши и виното. Когато влезе в приемната, намери Алейна и Малина да седят до ниската масичка — една срещу друга и леко пребледнели. Той сложи подноса и понечи да се оттегли заднишком, но Малина посочи с властен жест към една възглавница.

— Седни, момче. Това те засяга.

Погледна към господарката си, но тя не му обърна внимание и той седна.

— Много добре — Малина се обърна към Алейна. — Виждаш ли какво имам предвид, мила? Всичко излиза извън контрол, ако някакъв пътуващ изпълнител чува всичко, което има да се чуе, не другаде, а на пазарния площад.

— Откъде знаеш, може да лъже.

— А защо ще лъже?

Алейна се поколеба, извръщайки се да погледне Родри, сетне отново се обърна към Малина, чиито очи проблеснаха като на кадвридок, когато отдава жестоки заповеди.

— Разбираш го, нали? Е, ще направиш ли нещо почтено — да го продадеш обратно на семейството му или не? Неговият брат наистина е дошъл много отдалеч да го търси.

— Не ме интересува. Робът е мой и никой не може да ме накара да го продам.

— Говоря за морал, а не за законност.

Родри се вцепени от изненада. Неговият брат ли? В този момент той смътно си спомни, че в онзи свой предишен живот е имал няколко братя. Трябва да е бил един от тях, но не можеше да си спомни достатъчно. Малина се обърна към него.

— Е, момче, нали ти е брат?

— Да, господарке.

— Сега слушай, Алейна, скъпа моя, просто няма какво друго да правиш, освен да го продадеш. Освен всичко кой почтен мъж би се оженил за теб, ако клюките тръгнат навсякъде?

— Не ме интересува! Тогава въобще няма да се омъжвам. Във всеки случай харесвам роба си повече, отколкото глупавите островни мъже.

— Достатъчно ли го харесваш, за да имаш дете от него? Колко ужасно би било! Бедното същество по всяка вероятност ще има сини очи и това ще бъде достатъчно доказателство за всекиго. Искаш ли да видиш Родри, бичуван до смърт на пазарния площад, а детето му продадено?

— Тогава ще го направя свободен. Ако е свободен човек, никой нищо не би могъл да ни направи, а щом гадните, проклети, злобни хора искат да приказват зад гърба ми, нека!

— Това е чудесно, само дето приемаш за дадено, че той ще пожелае да остане.

Алейна се извърна и го погледна с ясен въпрос в очите и полуотворените устни. Родри онемя. Каквото и да кажеше, щеше да е погрешно. Мълчанието обаче беше повече от ясно — то каза всичко. Алейна зарови лице в ръцете си и захлипа.

— Не смятам така — гласът на Малина беше непоколебим и леден. — Бременна ли си вече?

— Съмнявам се — вече по-скоро подсмърчаше, отколкото да хлипа. — Ще зная със сигурност след два-три дни.

— Е, ако си, то има разумен начин да се оправи проблемът и ти ще го направиш.

Алейна кимна безмълвно.

— И ще продадеш Родри обратно на брат му, ще го направиш още тази вечер.

— Не искам да го продавам. Ще го подаря на проклетия му брат. Не искам и един глупав зотар за него.

— Много добре. Родри, извикай Порто и му кажи да донесе хартия и мастило. Ще напиша документа за дарението веднага и ще накарам господарката ти да го подпише.

Родри побягна от стаята, а сърцето му блъскаше възбудено, но не толкова пред перспективата да бъде свободен. Най-сетне щеше да научи истината за себе си. И тогава изведнъж изпита страх, питайки се каква ли може да е тази истина.

— Вече почти се стъмни — обади се Джил. — Скапаното съобщение би трябвало скоро да дойде.

— Не бих нарекъл залеза „почти се стъмни“, о, чапло моя неспокойна, но наистина мога да разбера защо в теб кипи нетърпение — охо! Чувам как по коридора разцъфтяват стъпки.

Работата се състоеше в това, че сега Джил се почувства парализирана. Придвижвайки се по-бързо, отколкото някога го беше виждала, Саламандър скочи от дивана, втурна се към вратата и я разтвори тъкмо когато някой почука на нея. Там стоеше Родри, преметнал омотаните си завивки през рамо, с кутия за писма в ръка. От своето място, приседнала върху перваза на прозореца, Джил го гледаше, едва ли не алчно, едва ли не изплашена, че е извикала образа му на упражнение по визуализация. Родри погледна към нея, сетне се озърна из стаята с объркан от нервно изтощение поглед.

— Значи тя е готова да те продаде? — попита Саламандър.

— Не е, но ме подарява — Родри подаде писмата. — Странно нещо е да си собственост на собствения брат.

— О, богове! Значи ти знаеш?

— Жените са го забелязали, а когато се погледнах в огледалото, им повярвах. — Родри се усмихна с болезнена самоирония. — Не мога да лъжа, че те помня, но в живота си не съм бил по-щастлив да видя роднини. Така поне предполагам. Не мога и в това да се закълна, дори ако ще ми струва живота. Слушай, знаеш ли какво се е случило с мен?

— Може би по-добре от теб, братко мой. О, богове, колко съм щастлив да те видя свободен!

Когато, едва ли не разплакан, Саламандър го сграбчи за ръката и го дръпна силом в стаята, Родри хвърли завивките на пода, сетне изведнъж вдигна поглед и се усмихна на Джил. Усмихваше се, сякаш призрак на някогашното му аз, но, макар и само сянка, тя беше хвърлена от познато слънце.

— А не се ли предполага, че трябва да се втурнем в прегръдките си и да заговорим един през друг, като в разказите на гертдин, любов моя? Струва ми се дяволски скучно да влезна ей така и да подам документа за свобода!

Тя се засмя и почувства как в съзнанието й се пречупи някаква мъничка грозна магия. Изсули се от перваза и влетя в отворените обятия на Родри. Прегръдката му беше толкова позната — как я притисна, а ръцете му започнаха да се движат по гърба й. Понечи да крещи и вие от смях, като истерично дете. Вместо това го целуна и усети неговите устни като докосване до стар приятел, когото отдавна не беше виждала. Сетне усети нещо мокро по лицето си, вдигна поглед и видя неговите сълзи.

— Помня те, Джил. Нито за момент не съм те забравял напълно, дори в най-тежките си мигове — искам да го знаеш. Е, добре, помня повече, отколкото каквото и да е друго, но в името на всички богове и техните коне, не си спомням всичко — той направи пауза, подсмръкна като дете и я остави да избърше лицето му с ръкава на туниката. — Дори не си спомням как сме се срещнали.

— Помниш ли как се разделихме?

— Донякъде само. Кажи ми едно — искаше ли да тръгнеш с Перин?

— В никакъв случай! Кълна се в боговете на нашия народ!

— Това е най-хубавото нещо, което някога съм чувал!

Той я сграбчи и отново я целуна, и този път се смееше, смееше се със стария си налудничав кикот под нос, сякаш целувката беше достатъчно магична, за да му върне миналото. После изведнъж я пусна, тази частица от старото му аз изчезна досущ като парче лед, който се стопява в локва.

— Какъв беше Перин? — той погледна към Саламандър. — Някакъв магьосник като теб ли?

— Нещо като магьосник, така е, но не като мен — ни най-малко, благодаря! Ела седни, братко. Имаме да обсъждаме много сериозни неща и не на последно място кой всъщност си ти.

За един кратък миг Джил се ядоса, чувствайки се повече от пренебрегната и унизена. Внезапно й стана ясно, че в продължение на месеци е репетирала наум тази сцена, тънейки във вина и кроейки различни планове как да измоли от Родри да й прости. А сега установи, че вече е простил, само трябва да му каже простата истина и той ще приключи с въпроса веднъж завинаги. Без бесни упреци, без сцени на опрощаване. Почувства изключително облекчение и в това чувство откри първата си надежда, че един ден той ще бъде излекуван. Колкото и да се бе напъвал, Барума не беше успял да прекърши честта в душата на своята жертва.

Когато насядаха около ниската маса, а Саламандър започна да налива вино, премисляйки какво да каже, Джил осъзна още нещо — че всъщност имаха далеч по-важни въпроси за обсъждане от нейната история в Девери или дори неговата в Бардек. Усети как по гърба й пробяга студена тръпка, деомерско предупреждение. След като откри Родри, сърцето и съзнанието й дотолкова бяха изпълнени, че не виждаше опасността. Намираха се на стотици мили от дома, в чужда страна, изправени пред врагове, които бяха както напълно покварени, така и изцяло безскрупулни. Много се съмняваше, че те просто ще останат настрана, махайки за сбогом, докато двамата отвеждат Родри отново вкъщи. Очевидно същата мисъл стоеше и в съзнанието на Саламандър:

— Не ми е приятно да прекъсвам вълнуващото събиране, но остава досаден тъжният факт, че сме замесени във възможно най-лоши опасности, беди, примки, капани и така нататък, пред каквито всеки от нас е бил изправен, а Тъмното слънце знае, че имаме склонност и вкус към ужасни неприятности. Нежните чувства трябва да почакат…

— И дърдоренето също — промърмори Джил.

— И дърдоренето наистина, за жалост. Виж какво, по-млади братко. Имаме един и същи баща, но не една и съща майка. Помниш ли твоята?

— Не я помня, не помня нищичко за нашия клан или моя дом — нищо. Какво сме ние? Две копелета, създадени от някакъв могъщ човек ли?

— Ами как да ти кажа — Саламандър замълча и потри брадичката си. — В известен смисъл е така. Когато става въпрос да се признае дете в клана на нашия баща, никой не си дава зор да устройва някаква скучна церемония.

— Аха. Той значи е елфът, не майка ми.

— О, богове! Както излиза, ти си изровил голям куп тайни, а? Наистина скандално! Е, той е точно такъв и е великолепен бард сред Елкион Лакар. Работата е там, млади мой братко, че никой освен него, майка ти и ние тримата не знае, че той е действителният ти баща. В същото време съществуват някои съвършено настоятелни и нетърпящи отлагане причини това да си остане тайна.

— Съпругът й е още жив, така ли?

— Не, мъртъв е и сега ти си неговият законен наследник. Най-вероятно — единственият — той погледна към Джил. — Освен това се съмнявам дали Рийс е още жив. Той пострада много жестоко тази есен.

Родри леко се намръщи, когато чу името.

— Спомняш ли си го, любов моя? — попита Джил.

— Не, но името ми прозвуча някак познато. Той друг брат ли е?

— Да, той ти е брат, син на майка ти от мъжа, който всички смятат за твой баща.

— О, пъклите да го вземат! — Родри се изсмя и смехът му прозвуча като остро излайване. — На какво прилича това? Имам чувството, че съм се озовал в лабиринти от жив плет, дето ги има в парка на Върховния крал… Или чакай, бил ли съм в кралския дворец? Сякаш си спомням доста за него.

— Би трябвало, защото си бил там доста често — отвърна Саламандър. — Знаеш ли кой е съпругът на майка ти, мъжът, когото трябва да наследиш? Тингир, гуербрет на Аберуин. Спомняш ли си какво е гуербрет?

Точно в този момент Аберуин едва не загуби последния си наследник. Родри се задави с глътка вино, едва не я изплю през масата, успя в последния момент да я преглътне, сетне отново се задави, стана яркочервен, закашля се, а Саламандър започна да го удря по гърба, сериозно разтревожен. Накрая овладя кашлицата си и постепенно възвърна нормалния си цвят.

— Да не искаш да кажеш, че съм Аберуин?

— Точно това искам да ти кажа.

Все така с виното в ръка, той се изправи, остана там замаян за миг, сетне отиде при прозореца, остави чашата на перваза и се облегна с две ръце. Джил понечи да тръгне след него, но Саламандър я спря с ръка.

— Аберуин има страшна нужда от теб — проговори гертдинът. — По всички повели на честта ти не си истинският му наследник, но пък си единственият, с когото разполага. Ако абдикираш, по полета и улици ще рукне кръв.

— Зная какво става, когато няма наследник за богат ран — той замълча. — И все пак лъжата си е лъжа.

— Родри! — възкликнаха едновременно Джил и Саламандър.

Той сви рамене и се обърна облегнат. Усмивката му беше мъчителна гледка, защото бе изпълнена с подигравка и умора.

— Да ме чуе човек, все още проклет роб, как говоря за чест. О, богове, не разбирате ли? Можете да ми пълните главата с всички хубави думи на света, а аз все още не зная кой съм всъщност.

— Не ни ли вярваш? — попита Джил.

— Разбира се, че ви вярвам! Но това са само думи. Истината е, че не си спомням и едно-единствено проклето нещо. Не чувствам кой съм! О, богове, опитай се да ме разбереш!

— Ще се опитам, любов моя. И те моля да ме извиниш.

Той отметна глава и се върна да седне, протегна ръка, хвана нейната и я стисна.

— Знаеш ли, Джил, спомням си изгнание и позор, как пътувам гладен и лежа ранен, а сега ми казвате, че съм гуербрет — та пъклите да го вземат, дори не някакъв беден провинциален лорд или придворен без земя, а гуербрет!

— Хъм, така е — Саламандър отново потри брадичката си. — Наистина мога да разбера с какво ще трябва да свикваш. Но се опитай, братко мой. О, в името на всички богове, опитай се и вземи проклетия ран, защото ако не го направиш, Смъртта ще акостира в пристанището на Аберуин и ще потегли по неговите пътища.

— Това е вярно — внезапно Родри едва не се разплака. — И най-зле ще пострадат обикновените хора, нали така? Когато лордовете вземат синовете им за войници, когато обсадят градовете и смачкат посевите, те ще започнат да гладуват и мизерстват. Да, наистина ще страдат. О, пъклите да го вземат! Може да съм незаконнороден и роб, но проклет да съм и дважди по-проклет, ако допусна това да стане.

Джил направо зяпна. Никога преди не беше чувала него или друг благороден лорд да говори така. Въпреки прословутото си чувство за чест Родри не бе показвал с нищо, че дава и пукната пара за стоящите по-долу от него. Разбира се, винаги беше щедър с просяците, но нали от един благороден лорд се очаква да е щедър; уважаваше бойците си, но пък те бяха воини и като такива ги смяташе за равни. Селяните, занаятчиите, търговците, дори жреците — за него те едва ли означаваха повече, отколкото конете — същества, за които да се погрижи, когато може, и използва, когато му потрябват.

— Нещо да не е наред? — попита Родри.

— Няма нищо. Само дето напоследък пътищата, по които вървим, са доста необикновени.

— Точно така, колко вярно — той се обърна към Саламандър. — Е, по-стари братко, тъй като изглежда знаеш твърде много, кажи ми как в края на краищата съм се озовал на тези проклети острови? Помня само, че се събудих в трюма на един кораб в бардекско пристанище. Там имаше мъж на име Гуин, който сякаш ми беше приятел, и друг на име Барума, който беше враг, сякаш заченат от демони в третия ад. Плавахме малко, а сетне ме продадоха в Милетон на човек с име Бриндемо.

— Вече се срещнахме с този грозен и ерудиран търговец на роби. Накарахме го да ни каже, каквото знае, за печалната ти история — Саламандър замълча и се намръщи, загледан в чашата си. — За Гуин не зная нищо, но Барума — а, Барума! Джил научи за него за първи път в „Керморското Дъно“, където очевидно са те заловили. Спомняш ли си нещо оттам?

— Нищо не помня.

— След това са те натоварили на кораб и отвели в Слайт, тайно пиратско убежище в Аудглин. И това се съмнявам да помниш.

— Всичкият лед в пъклите да го вземе, дори не си спомням, че съм бил в Кермор или защо съм отишъл там.

— Дяволски неприятно, защото любопитството ме гризе отдавна. Във всеки случай в Слайт ти и ужасните хора, които са те пленили, сте се качили на друг кораб и сте отплавали за Бардек. Някъде по пътя Барума — защото подозирам, че онзи от гаден, по-гаден Барума е отговорен за това — те е омагьосал и надробил паметта ти на малки късчета.

— Донякъде си спомням — Родри се изправи, потрепери конвулсивно. — Не беше приятно.

— Без съмнение — гласът на Саламандър стана нежен. — Без никакво съмнение.

Родри поклати глава и приближи до прозореца. Джил искаше да отиде при него, но се съмняваше дали ще понесе нейното съчувствие. Потънала в мрачни мисли за болката, която Барума му е причинил, тя позволи на яростта да се надигне и разгори като треска в кръвта й.

— О, богове! — просъска Саламандър. — Това пък какво е?

В ъгъла стоеше вълкът, доста плътен на вид, макар че просветваше, и махаше леко с опашка, а езикът му висеше от муцуната, досущ куче, което очаква заповедите на господаря си. Но Джил се изненада най-много от това, че и Родри го виждаше. Той се дръпна, сетне сви рамене и поднесе ръката си. Вълкът я подуши, продължавайки да маха с опашка, сетне погледна отново към Джил.

— Ами — рече тя, — всъщност той е мой. Аз, ъ, такова, го изградих една нощ по време на упражненията си.

— И както гледам, добре си го изградила — очевидно Саламандър беше бесен. — С какво го нахрани, с омраза и ярост ли?

— А защо да не го направя след всичко, което се случи на Родри? Мислех за отмъщение, за вълците на смъртта от Тъмното слънце и…

— Това го виждам, идиотка такава! Какво стана после?

— Ами, той сякаш… такова… си отиде сам.

— Наистина ли сам си отиде? — В гласа на Саламандър се долавяше студена стомана.

— Абе, как да кажа, аз, такова, го изпратих подир Барума.

Когато чу името, вълкът скочи и изчезна през прозореца. В продължение на една дълга минута Саламандър руга на няколко различни езика.

— Извинявай, гълъбице, защото когато чиракът направи някаква наистина ужасна грешка, вината е на учителя. О, в името на боговете и всичките им цицки!

— Какво толкова е станало?

Саламандър я изгледа, понечи на няколко пъти да заговори, сетне просто поклати глава.

— В тези неща, гълъбице, има някаква етика и ти просто си отишла против всички нейни повели, щом си пуснала такова нещо по света. Не си знаела, така че обвинявам себе си и поемам всичката вина, която друг би пожелал да хвърли върху ми. И все пак си сторила злина. Освен всичко — опасна, защото Барума разполага с дяволски повече мощ от теб и ако реши да последва вълка при притежателя му — е, тогава ще ни намери съвсем сигурно.

Като чу това, Джил изтръпна до мозъка на костите си. „Етика“ беше нова и непозната за нея дума, но от опасност разбираше. Изведнъж Родри се разсмя и за миг напомни предишния си вид — с разцъфтяла по устните усмивка на берсеркер.

— Да заповяда — рече той. — Нека ни проследи, ако смее. Когато Барума се готвеше да ме продаде, аз дадох обет, че някой ден ще му прережа гърлото. Слушай, Джил, можеш ли да ми простиш? В копелето е моят сребърен кинжал. Той ми го отне и нищо не можех да направя.

— Да ти простя ли? Няма за какво да ти прощавам, но ме заболя сърцето. Спомняш ли си човека, който ти го даде? Кълин от Кермор? Моят баща?

— Не си го спомням, или чакай — смятам, че си спомням лицето му и че съм го уважавал повече от всеки друг мъж, когото съм срещал. И в името на топките на Адовия властелин! В такъв случай повече от всякога си искам обратно кинжала — гласът на Родри беше съвършено спокоен, сякаш ставаше дума за заем от две медни монети, но прословутата усмивка се открои, изрязана още по-дълбоко върху лицето му. — Наистина имам много голяма нужда от него, затова нека дойде подире ни, ако ще. Ще го чакам.

Когато Джил се разсмя с отмъстителен грак, Саламандър погледна ту единия, ту другия, а очите му се изпълниха с притеснение и лек страх.

— Трябва да ви кажа, че двамата сте чудесна двойка — рече гертдинът най-накрая. — И определено не бих желал който и да е от вас да връхлети някой нещастник. Боговете са били предвидливи, когато са ви събрали.

Всички се разсмяха, опитвайки се отчаяно да обърнат на шега мрачните неща, които бяха обсъждали, но Джил се почувства странно хладна и уморена при тази шега. Разбира се, че принадлежим един на друг, си каза тя. Никога няма отново да напусна моя Родри, никога! И все пак дълбоко в сърцето си тя се питаше къде ли ще я отведе пътят на деомера. Сега, когато беше прекалено късно за връщане назад.

Известно време, докато вечерният мрак се сгъстяваше и изпълваше помещението със сенки, те разговаряха, опитвайки да сглобят случилото се в Девери. Няколкото месеца оттогава им се струваха цял век. Стана все по-трудно и по-трудно да следват нишката, неизменно стигаха до ужасни неща, до болка и мъчения; до самия тъмен деомер. Защото някои хора бяха превърнали деомера на светлината в най-голямото възможно извращение, в мрак и смърт. Накрая всички се смълчаха, загледани безцелно някъде из стаята. Излизаше, че бяха готови да гледат към всичко останало, освен един към друг. Джил стана, запали една борина в мангала, сетне запали кандилата, за да има какво да прави, но сълзите й напираха, защото усещаше, че Родри никога не е бил по-далеч от нея. След няколко мига лепкаво мълчание Саламандър прояви такт, какъвто Джил не беше и подозирала, че притежава. Той се изправи, протегна се мързеливо и оповести, че слиза долу в кръчмата.

— И както си мисля, ще посетя не една кръчма тази вечер. Не ми харесват всички тези мрачни и кисели предупреждения за злия деомер, който е навсякъде около нас, но не смея и да сканирам. А за да събираме вести, слухове, намеци за странни хора и зловещи дела, ще трябва да виждаме и чуваме онова, което виждат очите ни и чуват ушите ни без помощта на могъщи магии.

— Безопасно ли е това? — попита Родри.

— Да, защото не забравяй, че съм добре известен, а също така и популярен — прочутият забавен магьосник, забавлявал града не една и две щастливи вечери. Смяташ ли, че тези добри люде ще стоят настрана и ще гледат как ме колят или похищават? Където и да отида, ще събирам около себе си куп хора, а това ще бъде щит, който нито един въоръжен мъж няма да е в състояние да преодолее.

— Наистина си прав — обади се Джил. — Докога няма да те има?

— О, часове наред. Ако не се върна на разсъмване, тръгнете да ме търсите, но дотогава не се притеснявайте. Ние, варварските вещери и магьосници, сме известни с това, че се веселим по цяла нощ.

Саламандър грабна червената си наметка, подплатена със сатен в цвета на злато, който съответстваше на одеждите му от брокат, и излезе, покланяйки се изискано и на двамата. Джил затвори вратата зад него, сетне се обърна и видя как Родри стои при прозореца, стиснал перваза с две ръце, вперил празен поглед навън. За миг се изпълни със състрадание към него, сякаш беше болник, при това от много дълго време, та вече не може да се каже дали ще се възстанови въобще. Накрая той въздъхна и се обърна към нея. Мълчанието течеше край тях като вода, дълбока и заплашителна.

— Не зная какво да кажа — изтърси накрая Джил.

— Нито пък аз. О, пъклите да го вземат, във всеки случай достатъчно съм слушал смрадливи думи за една вечер.

Когато обгърна раменете й и я целуна, тя усети как пропастта между тях се затваря. Каквото и да бе станало с неговото съзнание, тялото му я помнеше, а и нейното го разпознаваше, независимо от промяната. Докато беше в прегръдките му, опитваше да се прави, че нищо не се е обърквало, а от отчаяния начин, по който я любеше, разбираше, че при него е същото.

На сутринта се събудиха от шума, който вдигаше Саламандър, докато се щураше насам-натам и хвърляше разни неща в конски дисаги и денкове за муле. Докато работеше, пееше под нос, но фалшиво и някак изнервено. Когато излязоха от стаята си, той ги посрещна с властно движение на ръката и оповести:

— Ще хапнем по пътя. Сега искам да се махаме от града, преди на нашата хубава Алейна да е дошъл друг акъл или пък враговете ни да предизвикат някакви неприятности.

— Ще бъдем ли в безопасност по пътя? — попита го Джил.

— Разбира се, че не, но пък и тук едва ли е по-сигурно, затова по-добре да видим нещо повече от тези великолепни острови. Не ме замеряй с лампата, Джил, гълъбице моя! Просто се пошегувах, това е всичко. Всъщност имам наум един съвършено коварен и притворен план. Ще трябва рано или късно да направим Родри свободен, а това не е просто нещо: клетвени заявления пред жреци, декларации, които да бъдат записани от градски писар, и т.н., и т.н. На пъпа на този остров има високо плато, насред него се издига град — красивият и прославен Пастедион, а пък посред него се намира особено великолепен храм на Далей-о-Контремо, Бащата на вълните, същият, който защитава несправедливо третираните роби. Отиваме там, искаме убежище и официално завеждаме съдебен иск срещу нашия Барума — за това, че е продал свободен варварин с лъжливи документи. Архонтите са длъжни да направят разследване и докато вършат своите мудни дела, ние сме в относителна безопасност. Кой знае? Ако успеят да намерят Барума, биха могли дори да го замъкнат в съда.

— Охо, наистина ли? — рече Джил. — Значи тези архонти все пак стават за нещо, така ли?

— Ще видиш, яребичке дребна, преимуществата на цивилизования начин на живот. Имаме силни доказателства, защото разполагам с първоначалния договор за продажба, който изглежда подправен, поне за моите очи на елф. Помниш ли как посетихме прекрасния Бриндемо в личните му покои? Зърнах документа в ъгъла на писалището и го отмъкнах, докато ти разговаряше със сина му — искам да кажа, договора за продажба, а не писалището, което е твърде голямо, за да го скрие дори изпечен магьосник като мен.

— Ама че цивилизован начин на живот!

— Има една дреболия — намеси се Родри, без да се усмихва. — Заклел съм се да му прережа гърлото и ще спазя този обет, дори да ми струва живота. Разбираш ли? Гуербрет или не, няма да напусна Бардек, докато не го видя да умира, дори после хората на архонта да ме мъчат до смърт. Ей Богу, това е цена, която съм се заклел да платя.

В стаята настана дълбока тишина. Накрая Саламандър въздъхна.

— Знаеш ли, любими мой братко, може спокойно да ти се удаде възможността да го убиеш, преди да сме стигнали Пастедион, ако гадният ни скапан късмет е същият и враговете ни настигнат по пътя. Ако не, ще се постараем първо да стигнем на сигурно място, а сетне да убиваме Барума. Съгласен ли си?

Родри се усмихна, устните му се извиха горчиво и грозно, но нищо не рече. Джил реши, че няма смисъл да спори с него, поне за момента.

— Ще направим най-добре да отидем дотам по обиколен път — обади се тя. — Колкото по-дълго се правим на пътуващи магьосници, толкова по-добре.

— Права си, бухалчето ми. Първо ще тръгнем обратно към брега и ще показваме чудесата си из пристанищните градове на север. Знаеш ли, сякаш започвам да свиквам със занаята на магьосника. Идват ми всевъзможни нови идеи за представление.

Великият магьосник и прясно набъбналият му екип имаха вече един ден път зад гърба си, когато вестта най-накрая стигна до пазара на Вилинт: при една от внезапните си прищевки вдовицата Алейна продала красивия си роб варварин на Крисело за бъдещите му представления. Естествено, трябва да й е предложил огромна сума пари, значи — както всички подозираха — изпълнителят е богат като архонт. Местните клюкарки бяха възмутени, защото виждаха как вкусният им скандал съвсем се е провалил; положително Алейна не би го продала, ако, както се говореше, има интимна връзка с момчето. Гуин и Пирало бяха не по-малко раздразнени, когато научиха тази новина, разбира се, по свои собствени съображения.

— Колко лошо стана, че не побърза — рече Гуин с далеч не мила усмивка. — Ако беше направил своя ход още щом го намерих, можехме да сме го купили ние.

— Дръж си гадния език! Ще ги настигнем по пътя, а ако този глупав жонгльор не го продаде миром, ще умре.

— Охо? И сигурно ще ми посочиш накъде са тръгнали, така ли?

Пирало понечи да каже нещо, сетне се изправи с целия си ръст.

— Разбира се! Но имам нужда от спокойствие, за да работя. Ти и останалите да не сте се мярнали около мен, докато свърша.

Гуин го гледаше как гордо се отдалечава и бе убеден, че Пирало ще ги поведе в грешна посока. И откри с изненада, че се радва на това.