Лъвът, вещицата и дрешникът

Глава шестаВ дрешника

— Ще ми се Макреди да побърза и да отведе всички тия хора — каза след малко Сузан. — Ужасно се схванах.

— И каква гадна миризма на камфор! — каза Едмънд.

— Предполагам, че с него са пълни джобовете на тези палта — рече Сузан, — за да прогонва молците.

— Нещо ми лепне по гърба — каза Питър.

— Не е ли студено? — попита Сузан.

— Сега, като го каза, усетих, че е студено — отвърна Питър. — Дявол го взел, и е мокро. Какво става с това място? Седнал съм на нещо мокро. И с всяка минута става все по-мокро. — Той с усилие се изправи.

— Хайде да излизаме — каза Едмънд. — Те са си отишли.

— О-о-о! — извика изведнъж Сузан. И всички я попитаха какво става.

— Облегнала съм се на някакво дърво — каза Сузан. — Гледайте, започна да става светло, ей там.

— По дяволите, права си! — каза Питър. — Погледнете тук… и там… Наоколо има само дървета. А това, мокрото, е сняг. О, струва ми се, че в крайна сметка сме попаднали в гората на Луси.

Да, сега вече нямаше никакво съмнение. Четирите деца стояха и примигваха от дневната светлина на зимния ден. Зад тях останаха палтата, висящи на закачалки, а пред тях имаше дървета, покрити със сняг.

Питър веднага се обърна към Луси.

— Извинявай, че не ти повярвах — каза той. — Съжалявам! Ще си стиснем ли ръце?

— Разбира се — каза Луси и му стисна ръката.

— А сега? — попита Сузан. — Какво ще правим по-нататък?

— Какво ще правим ли? — каза Питър. — Ще отидем да изследваме гората, разбира се.

— Ух! — каза Сузан, като потропваше с крака. — Доста е студено. Да бяхме облекли по някое палто?

— Не са наши — каза Питър колебливо.

— Сигурна съм, че никой няма да има нищо против — каза Сузан. — Та ние не искаме да ги изнесем от къщата, дори няма да ги изнасяме от дрешника.

— Изобщо не помислих за това, Су — каза Питър. — Разбира се, погледнато така, става. Никой не може да каже, че си задигнал някакво палто, щом като то си остава в дрешника, където си го намерил. А аз предполагам, че цялата тази страна се намира в дрешника.

Те веднага изпълниха разумния план на Сузан. Палтата им бяха доста големи и когато ги облякоха, стигнаха им чак до петите и приличаха повече на царски мантии, отколкото на палта. Но на всички им стана доста по-топло и всеки мислеше, че другите изглеждат по-добре в новите си одежди, които са по-подходящи за пейзажа.

— Можем да си представяме, че сме изследователи на Арктика — каза Луси.

— Ще бъде достатъчно вълнуващо и без да си представяме каквото и да е — каза Питър и ги поведе напред към гората.

Над главите им имаше тежки тъмни облаци и изглежда щеше да вали още сняг, преди да е настъпила нощта.

— Вижте какво — каза Едмънд след малко, — не трябва ли да вземем малко по-наляво, в смисъл ако сме се насочили към стълба с фенера.

Той бе забравил за миг, че трябва да се прави, че никога преди не е бил в гората. В мига, в който думите излязоха от устата му, той разбра, че се е издал. Всички спряха и втренчиха поглед в него. Питър изсвири с уста.

— Значи ти наистина си бил тук — каза той, — онзи път, когато Лу каза, че те е срещнала тук, а я изкара, че лъже.

Настъпи мъртва тишина.

— От всички отвратителни хора… — започна Питър, но сви рамене и не каза нищо повече. И наистина, изглежда, нямаше какво повече да се каже, затова след малко четиримата отново тръгнаха. Но Едмънд си повтаряше: „О, ще ви платя на всички за това, на цялото надменно и самодоволно стадо!“

— Все пак, къде отиваме? — попита Сузан, главно за да смени темата на разговора.

— Според мен Лу трябва да ни води — каза Питър. — Заслужила си го е. Къде ще ни заведеш, Лу?

— Какво ще кажете да отидем да видим господни Тумн? — каза й Луси. — Той е добрият фавън, за когото ви разказах.

Всички се съгласиха и продължиха бързо, като потропваха с крака. Луси се оказа добър водач. В началото се чудеше дали ще може да намери пътя, но позна някакво криво дърво на едно място, някакъв пад на друго и ги отведе дотам, където земята ставаше неравна, после в малката долчинка и най-подир точно пред вратата на пещерата на господин Тумн. Но там ги очакваше страшна изненада.

Вратата беше откачена от пантите и натрошена на парчета. Вътре в пещерата беше тъмно и студено, усещаше се влага и миризма на място, което не е било обитавано от няколко дни. През счупената врата на купчини по пода беше навяло сняг, размесен с нещо черно, което се оказа овъглени съчки и пепел от огнището. Явно някой ги беше разхвърлял из стаята и после ги бе тъпкал с крака. Чашите и чиниите лежаха изпочупени по пода, а портретът на бащата на фавъна беше нарязан на ивици с нож.

— Ама че погром — каза Едмънд. — Нямаше много смисъл да идваме тук.

— Какво е това? — каза Питър, като се наведе. Беше забелязал парче хартия, приковано с пирон през килима в пода.

— Написано ли е нещо на него? — попита Сузан.

— Да, така ми се струва — отговори Питър, — но не мога да го прочета на тази светлина. Хайде да излезем навън, на открито.

Всички излязоха навън на дневната светлина и наобиколиха Питър, докато той четеше следните думи:

Децата се спогледаха.

— Не съм сигурна, че това място в крайна сметка ще ми хареса — каза Сузан.

— Коя е тази кралица, Лу? — попита Питър. — Знаеш ли нещо за нея?

— Това изобщо не е истинска кралица — отговори Луси, — а една страшна вещица, Бялата вещица. Всички — всички горски жители я мразят. Тя е направила магия в цялата страна да бъде винаги зима и никога да не идва Коледа.

— Чудя се има ли някакъв смисъл да продължаваме нататък — каза Сузан. — Имам предвид, че тук не изглежда особено безопасно и като че няма да бъде и много забавно. При това с всяка минута става все по-студено, а не сме си донесли нищо за ядене. Предлагам да си отидем вкъщи.

— О, не можем, не можем — каза изведнъж Луси. — Не разбирате ли? Не можем да си тръгнем за дома просто така, след всичко това. Бедният фавън е попаднал в тази беда заради мен. Той ме скри от Вещицата и ми показа обратния път. Точно това означава „подпомагане на врагове на кралицата и побратимяване с човешки същества“. Ние просто трябва да се опитаме да го освободим.

— Много можем да направим ние — каза Едмънд, — както дори нямаме нещо за ядене!

— Я да млъкваш! — каза Питър, който все още беше много ядосан на Едмънд. — Какво мислиш ти, Сузан?

— Имам страшното чувство, че Лу е права — каза Сузан. — Не искам да направя и крачка по-нататък и бих желала никога да не бяхме идвали тук. Но мисля, че трябва да се опитаме да направим нещо за този господин, как се казваше, имам предвид фавъна.

— И аз имам същото чувство — каза Питър. — Тревожи ме това, че не носим никаква храна. Бих предложил да се върнем и да си вземем нещо от килера, само че не съм сигурен дали ще можем да се върнем отново в тази страна, след като веднъж излезем от нея. Мисля, че ще трябва да продължим.

— Аз също! — казаха едновременно двете момичета.

— Ако само знаехме къде е затворен нещастникът! — каза Питър. Всички се умълчаха и продължаваха да се чудят какво да правят по-нататък, когато Луси каза:

— Погледнете! Червеношийка, с такива червени гърдички! Това е първата птичка, която виждам тук. Не може да бъде! Чудя се дали птиците в Нарния могат да говорят? Тя ни гледа, сякаш иска да ни каже нещо. — Луси се обърна към червеношийката и каза: „Моля те, можеш ли да ни кажеш къде са отвели Тумн, фавъна?“

Като изрече тези думи, тя направи крачка към птицата. Птицата веднага отлетя, но само до съседното дърво. Кацна там и ги загледа настойчиво, като че разбираше всичко, каквото бяха говорили. Почти без да забележат, че го правят, четирите деца пристъпиха една-две крачки по-близо до нея. Тогава червеношийката пак литна до следващото дърво и отново ги погледна настойчиво. (Едва ли имаше червеношийка с по-червени гърди и по-искрящи очи.)

— Знаете ли — каза Луси, — сигурна съм, че тя иска да я следваме.

— И аз имам същото чувство — каза Сузан. — А ти какво мислиш, Питър?

— Нищо не пречи да опитаме — отвърна Питър.

Червеношийката като че ли напълно разбра разговора. Тя продължи да прехвърча от дърво на дърво, винаги на няколко метра пред тях, но и винаги достатъчно близо, за да могат лесно да я следват. По този начин ги водеше по нанадолнището. Всеки път, когато червеношийката кацваше, от клоните се изсипваше малко сняг. Междувременно облаците над главите им се разнесоха, зимното слънце се показа и снегът ослепително блесна. Вървяха вече почти половин час, като момичетата крачеха отпред, когато Едмънд се обърна към Питър:

— Ако престанеш да ми се надуваш, имам да ти кажа нещо, което е най-добре да изслушаш.

— Какво? — попита Питър.

— Шт! Не толкова високо — каза Едмънд. — Няма смисъл да плашим момичетата. Ти разбираш ли какво правим сега?

— Какво? — каза Питър, като сниши гласа си до шепот.

— Вървим след водач, за когото не знаем нищо. Откъде сме сигурни на чия страна е тази птица? Защо да не ни води в някакъв капан?

— Противна мисъл! Та това е само една червеношийка, разбираш ли, а във всички приказки, които съм чел, червеношийките са добри птици. Положително една червеношийка не може да бъде наш враг.

— Като стана дума за това — коя е правата страна? Откъде сме сигурни, че фавните са на добрата страна, а кралицата (да, знам, че ни казаха, че тя е вещица) е на лошата страна? Всъщност не знаем нищо нито за едните, нито за другите.

— Фавънът е спасил Луси.

— Това го е казал той. Но ние откъде да сме сигурни? А има и друго нещо. Има ли някой и най-малко понятие за пътя към къщи от тук?

— Велики боже! — каза Питър. — Не бях помислил за това.

— А и без всякакви изгледи да ядем! — каза Едмънд.