Лъвът, вещицата и дрешникът

Глава дванадесетаПървата битка на Питър

Докато джуджето и Бялата вещица казваха това, на мили далече от тях бобрите и децата вървяха вече часове наред сякаш в един хубав сън. Отдавна бяха свалили палтата си. В момента дори се бяха спрели и си говореха:

— Гледайте! Синьо рибарче!

Или:

— Ей, див зюмбюл!

Или:

— А какъв беше този приятен аромат?

Или:

— Само чуйте дрозда.

Продължиха да вървят мълчаливо, като се захласваха от всичко наоколо, минаваха от топли слънчеви пътеки в прохладни зелени гъстаци и излизаха на широки, покрити с мъх горски поляни, където стари брястове извисяваха нагоре разлистените си корони. После пак навлизаха в гъсталак от цъфнало френско грозде и глог, където сладкото ухание направо упойваше.

Те бяха удивени не по-малко от Едмънд, като видяха как зимата си отива и как в цялата гора за няколко часа вместо януари настъпи май. Дори не бяха сигурни (като Вещицата), че така става, щом Аслан дойде в Нарния. Но понеже всички те знаеха, че причина за безкрайната зима са нейните магии, когато вълшебната пролет настъпи, всички разбраха, че замислите на Вещицата се провалят, напълно се провалят. А тъй като затоплянето продължи доста, те се сетиха, че тя няма да може да използува шейната си. Затова вече не бързаха толкова и си позволяваха повече и по-продължителни почивки. Естествено вече бяха доста уморени; не бих казал ужасно уморени, просто се движеха по-бавно и бяха одрямани и притихнали, като човек, който е бил целия ден под открито небе. На Сузан й излезе малък мехур на петата.

От известно време те не следваха течението на голямата река, защото трябваше да свърнат малко надясно (което означаваше малко на юг), за да стигнат до мястото, където се намираше Каменната маса. Но дори и пътят им да бе друг, нямаше да могат да продължат по долината на реката, след като започна размразяването, защото както снегът се топеше, реката скоро придойде — разля се волно, като бучеше и гърмеше, и пътеката, по която трябваше да вървят, щеше да бъде под жълтите й води.

Но ето че слънцето вече слезе ниско, светлината му стана по-червена, сенките се удължиха и растенията започнаха да мислят да затварят цветчетата си.

— Вече не е далеч — каза господин Бобър и ги поведе нагоре по хълма по дебел килим от пружиниращ мъх (много приятен за уморените им крака), докато стигнаха до място, където на голямо разстояние едно от друго растяха само високи дървета. След това катерене в края на дългия и уморителен ден, всички дишаха тежко и пъшкаха. Луси тъкмо се чудеше дали ще може да стигне до върха без още една дълга почивка, когато неочаквано се оказа, че вече са на върха. И ето какво видяха там.

Бяха на открито зелено място, откъдето имаше изглед надолу към гората, която се простираше на всички посоки, с изключение право насреща им. Там, далеч на изток, нещо проблясваше и се движеше.

— Господи! — прошепна Питър на Сузан. — Морето!

Точно по средата на този открит връх беше Каменната маса. Тя представляваше грамадна мрачна плоча от сив камък, подпряна на четири изправени камъка. Изглеждаше много стара и цялата бе набраздена със странни линии и фигури, които може би бяха букви от някакъв непознат език. Човек изпитваше странно чувство, когато ги погледнеше. Следващото нещо, което децата видяха, бе палатка, разпъната в единия край на поляната. Особено сега, огряна от светлината на залязващото слънце, тя бе чудесна, със стени като от жълта коприна, с яркочервени въжета и колчета от слонова кост, а над нея се извисяваше пилон и знамето, върху което бе изрисуван изправен на задните си лапи червен лъв, се развяваше от лекия ветрец, който духаше в лицата им откъм далечното море. Докато гледаха, те чуха музика отдясно и като се обърнаха натам, видяха точно това, заради което бяха дошли чак тук.

Аслан стоеше в средата на тълпа от някакви същества, които се бяха струпали около него във формата на полумесец. Имаше горски и водни самодиви (дриади и нимфи, както ги наричаме в нашия свят); със струнни инструменти в ръце; точно от тях се носеше музиката. Имаше четири големи кентавъра — в конската си част от кръста надолу приличаха на огромни английски работни коне, а в човекоподобната си половина приличаха на сурови, но красиви великани. Имаше и еднорог, и бик с човешка глава, и пеликан, и орел, и едно грамадно куче. А редом с Аслан стряха два леопарда — единият носеше короната му, а другият — знамето.

Бобрите и децата само гледаха Аслан, без да знаят какво да направят и какво да му кажат. На хора, които не са били в Нарния, се случва да мислят, че едно нещо не може да бъде едновременно и добро, и страшно. Ако децата бяха имали подобни мисли някога, вече бяха излекувани от тях. Защото, когато се опитаха да погледнат Аслан в лицето, само мярнаха златната му грива и тържествения, царствен поглед на огромните му изумителни очи. Усетиха, че не могат да го гледат, и целите се разтрепериха.

— Вървете! — прошепна господин Бобър.

— Не — пошепна Питър, — първо вие.

— Не, синовете Адамови — пред животните — пошепна отново господин Бобър.

— Сузан — пошепна Питър, — какво смяташ? Жените имат предимство.

— Не, ти си най-големият — пошепна Сузан.

И, разбира се, колкото по-дълго разговаряха така, толкова по-неловко се чувствуваха. Най-после Питър разбра, че той трябва да тръгне пръв. Извади сабята си и я вдигна за поздрав, като припряно каза на другите:

— Хайде. Стегнете се! — След което се придвижи към лъва и каза: — Ние дойдохме, Аслан!

— Добре дошъл, Питър, сине Адамов — каза Аслан. — Добре дошли Сузан и Луси, дъщери Евини, добре дошли господин и госпожо Бобър.

Гласът му беше плътен, звучен и някак прогони опасенията им. Сега те се чувствуваха радостни и спокойни и не им се виждаше неловко, че стоят и мълчат.

— А къде е четвъртият? — попита Аслан.

— Той се опита да ги предаде и се присъедини към Бялата вещица, о, Аслан! — каза господин Бобър.

Нещо накара Питър да каже:

— Това донякъде е моя грешка, Аслан. Аз му се разсърдих и мисля, че това е помогнало да тръгне по лош път.

Аслан не каза нищо — нито оправда Питър, нито го обвини; просто стоеше и го гледаше с големите си неподвижни очи. И всички мислеха, че няма какво да се каже.

— Моля, Аслан — каза Луси, — не може ли да се направи нещо, за да спасим Едмънд?

— Всичко ще бъде направено — отговори Аслан. — Но може би ще бъде по-трудно, отколкото си мислите.

И той отново известно време мълча. Дотогава Луси си мислеше, че лицето му излъчва царствена сила и кротост; а сега изведнъж й се стори, че то изглежда и тъжно. Но в следващия миг това изражение изчезна. Лъвът разтърси грива и плесна с лапи („Страшни лапи, помисли Луси, ако не знае как да ги направи меки като кадифе!“) и каза:

— В това време да се подготви тържеството. Дами, отведете тези дъщери Евини в палатката и се погрижете за тях!

Когато момичетата се отдалечиха, Аслан положи лапата си — макар и мека като кадифе, тя бе доста тежка — на рамото на Питър и каза:

— Ела, сине Адамов — ще ти покажа отдалеч двореца, където ти ще бъдеш крал.

Питър, все още с извадена сабя в ръка, тръгна с лъва към източния край на хълма. Там пред очите им се разкри чудна гледка. Слънцето залязваше зад гърбовете им. Това означаваше, че цялата местност под тях се разстилаше на вечерната светлина — гора, хълмове, и долини, и долното течение на Голямата река, лъкатушеща като сребърна змия. Отвъд всичко това, на мили далеч, беше морето, а над него — небето, покрито с облаци, които порозовяваха от отблясъците на залеза. И точно където земята на Нарния се срещаше с морето, всъщност при устието на Голямата река, нещо блестеше върху едно хълмче. Блестеше, защото това беше замък и, разбира се, слънчевата светлина се отразяваше от многобройните му прозорци, които гледаха към Питър и залеза. Но Питър виждаше всичко това като една голяма звезда, почиваща на морския бряг.

— Това, о, Човеко — каза Аслан, — е Каир Паравел на четирите трона, на единия от които ще се възкачиш ти като крал. Показвам го на теб, защото ти си първородният син и ти ще бъдеш върховният крал над всички останали.

Питър пак не каза нищо, защото изведнъж странен звук събуди тишината. Той прозвуча като ловджийски рог, но по-плътно.

— Това е рогът на сестра ти — каза тихо Аслан на Питър; толкова тихо, че бе по-скоро мъркане, ако не е липса на уважение да мислиш, че един лъв може да мърка.

В първия миг Питър не разбра нищо. Но после видя, че всички други същества тръгнаха нататък и чу Аслан да казва, като махна с лапа:

— Назад! Да оставим принца да извоюва своето звание!

И тогава той разбра и се втурна с всички сили към палатката. А там видя страшна гледка.

Горските и водните самодиви бягаха на всички страни. Луси тичаше към него толкова бързо, колкото можеха да я носят малките й крачета, а лицето й бе бяло като платно. След това видя как Сузан, гонена от грамадно сиво животно, се втурна към едно дърво, хвана се и се покатери. Отначало Питър помисли, че това е мечка. После видя, че прилича на немска овчарка, макар че бе твърде голямо, за да е куче. И накрая разбра, че това е вълк, изправен на задните си лапи, той бе подпрял предните на дървото, като дращеше и ръмжеше. Козината му бе настръхнала. Сузан успя да се покачи едва на втория голям клон и единият й крак висеше така, че ходилото й беше на няколко сантиметра от тракащите зъби. Питър се почуди защо Сузан не се изкачва по-нагоре или поне не се хваща по-здраво, но скоро видя, че тя, изглежда, всеки миг можеше да загуби съзнание и ако припадне, ще се строполи долу.

Питър не се чувствуваше много смел; всъщност усещаше, че почти му прилошава. Но това не променяше каквото трябваше да свърши. Той се втурна право към чудовището и замахна със сабята си отстрани. Този удар изобщо не докосна вълка. Бърз като светкавица, той се обърна с пламнали очи и уста, широко отворена в яростен вой. Ако вълкът не беше така ядосан, че просто нямаше как да не вие, той щеше веднага да захапе момчето за гърлото. При това положение, макар че всичко стана много бързо, за да има време за разсъждения, Питър само успя да се наведе и заби сабята си колкото може по-дълбоко между предните крака на звяра, в сърцето му. Следващият момент беше ужасен, объркан, като в кошмар. Той дърпаше и теглеше, а вълкът беше ни жив, ни умрял; оголените му зъби тракаха срещу челото на момчето и всичко наоколо потъна в кръв, горещи вълни и козина. След миг Питър видя, че чудовището е мъртво и извади сабята си от него, изправи се и избърса потта от челото и очите си. Чувствуваше се напълно изтощен.

След малко Сузан слезе от дървото. И тя, и Питър трепереха, като се срещнаха. И аз не бих казал, че нямаше целувки и плач и от двете страни. Но в Нарния никой не си помисля нещо лошо за теб заради такава работа.

— Бързо! Бързо! — се чуваше гласът на Аслан. — Кентаври! Орли! Виждам друг вълк в гъсталака. Там зад вас. Той току-що побягна. Всички след него! Ще отиде при господарката си. Сега имате възможност да намерите Вещицата и да освободите четвъртия син Адамов.

И веднага, с гръм от копита и шум от крила, около дузина от най-бързоногите същества изчезнаха в сгъстяващата се тъма.

Питър, който все още не можеше да си поеме дъх, се обърна и видя Аслан близо до себе си.

— Забрави да почистиш сабята си — каза Аслан.

Това беше вярно. Питър се изчерви, като погледна блестящата сабя, цялата измърсена от вълчи косми и кръв. Той се наведе и я избърса о тревата, докато съвсем се изчисти. След това я избърса в палтото си.

— Дай ми я и коленичи, сине Адамов — каза Аслан.

И когато Питър направи това, лъвът го докосна с тъпото по сабята и каза:

— Станете, сър Питър, Вълчето проклятие, и каквото и да се случва, никога не забравяйте да избършете сабята си.