Лъвът, вещицата и дрешникът

Глава десетаМагията започва да се разваля

Сега трябва да се върнем при господин и госпожа Бобър и при другите три деца. Щом господин Бобър каза: „Няма никакво време за губене!“, всички започнаха да се увиват в палтата, с изключение на госпожа Бобър, която започна да взема торби и да ги поставя на масата с думите:

— Хайде, господин Бобър, свали тази шунка. Ето и пакет чай, захар, няколко кибрита. Би ли извадил някой два-три хляба от глинения съд там, в ъгъла?

— Но какво правите, госпожо Бобър? — възкликна Сузан.

— Приготвям багаж за всекиго от нас, миличка — невъзмутимо отвърна госпожа Бобър. — Нима смяташ, че ще тръгнем на път без храна?!

— Но нямаме време! — каза Сузан, като закопчаваше яката на палтото си. — Тя може да пристигне тук всеки миг.

— И аз казвам това — обади се господин Бобър.

— Хайде, стига! — каза съпругата му. — Помисли пак, господин Бобър. Тя не може да стигне дотук поне още четвърт час.

— Но не трябва ли да тръгнем колкото може по-бързо — каза Питър, — ако искаме да стигнем до Каменната маса преди нея?

— Не бива да забравяте, госпожо Бобър — каза Сузан, — че щом тя надникне вътре и разбере, че сме тръгнали, ще потегли подире ни с най-голяма скорост.

— Точно така ще постъпи, но каквото и да правим, няма да успеем да стигнем там преди нея. Тя ще бъде с шейна, а ние ще ходим пеш.

— Значи… няма никаква надежда? — попита Сузан.

— О, недей да вдигаш шум за нищо, мила — каза госпожа Бобър, — по-добре извади половин дузина чисти кърпички от онова чекмедже! Разбира се, че имаме надежда. Ние нямаме възможност да стигнем там преди нея, но ще се крием и ще минем по пътища, за които тя не предполага, и може би ще успеем да я преварим.

— Съвършено вярно, госпожо Бобър — каза нейният съпруг. — Но вече е време да излезем оттук.

— Не започвай и ти да вдигаш шум за нищо, господин Бобър — отвърна съпругата му. — Ето, така става. Торбите са четири и най-малката е за най-малкия от нас, а това си ти, скъпа — подаде тя, като погледна Луси.

— О, моля ви, хайде — каза Луси.

— Е, вече съм почти готова — отговори госпожа Бобър най-после, като разреши на съпруга си да й помогне да си обуе ботушите за сняг. — Смятам, че шевната машина е твърде тежка за носене, нали?

— Да, тежка е — каза господин Бобър. — Твърде е тежка. И предполагам ти не мислиш, че ще имаш възможност да я използуваш, докато бягаме?

— Не мога да понеса мисълта тази вещица да си играе с нея — каза госпожа Бобър — и най-вероятно да я счупи или да я открадне.

— О, моля, моля, моля, побързайте! — казаха трите деца.

И така най-сетне всички излязоха навън и господин Бобър заключи вратата.

— Това ще я забави малко — каза той и те потеглиха всеки с багажа си на рамо.

Когато започнаха пътешествието си, вече не валеше сняг и луната се бе показала. Вървяха в нишка — пръв господин Бобър, после Луси, след нея Питър, Сузан и последна — госпожа Бобър. Господин Бобър ги преведе по бента до десния бряг на реката и после по една много неравна пътека между дърветата право покрай речния бряг. Склоновете на долината, блеснали на лунната светлина, се извисяваха високо над тях от двете им страни.

— Най-добре е, доколкото можем, да се придържаме в ниското — каза той. — Тя ще трябва да мине отгоре, защото не е възможно да се докара шейна тук долу.

Гледката щеше да бъде доста приятна, ако човек я съзерцаваше през прозореца, седнал в удобно кресло, но дори и така отначало Луси й се наслаждаваше. Но тъй като те все вървяха, вървяха и вървяха, а торбата, която носеше, все повече й натежаваше, тя започна да се чуди как ли изобщо ще издържи до края. Тя опря да погледа искрящия блясък на замръзналата река с ледените й водопади, белите снежни шапки по върховете на дърветата, голямата светла луна и неизброимите звезди. Пред себе си виждаше само малките къси крачка на господин Бобър, които топуркаха по снега, сякаш никога няма да спрат. Скоро луната се скри и отново заваля сняг. Накрая Луси толкова се умори, че вече вървеше полузаспала, но изведнъж усети, че господин Бобър се отдалечава от брега на реката надясно и ги води по стръмно нанагорнище към най-големия гъсталак. Тогава се разсъни напълно и видя как господин Бобър изчезна в някаква малка дупка в брега, която беше почти скрита под храстите и можеше да се забележи едва когато стъпиш върху й. Всъщност докато усети какво става, видя само опашката му да стърчи от дупката.

Луси веднага се наведе и пропълзя след него. Сетне чу шум от лазене, пухтене и тежко дишане зад себе си и след миг и петимата бяха вътре.

— Къде се намираме? — попита Питър с глас, който звучеше уморено и бледо в тъмнината. (Надявам се, че разбирате какво искам да кажа с „глас, който звучи бледо“?)

— Това е старо скривалище на бобри, когато настъпят лоши времена — каза господин Бобър, — и е много тайно! Не е кой знае какво, но трябва да поспим няколко часа.

— Ако не бяхте се разбързали толкова, когато тръгвахме, щях да взема няколко възглавници — каза госпожа Бобър.

Според Луси пещерата не беше толкова хубава като тази на господин Тумн — просто представляваше дупка в земята, но все пак бе суха и от пръст. Беше много малка, така че, когато всички легнаха, приличаха на купчина дрехи. Поради това, а и затоплени от продължителното вървене, им беше наистина доста уютно. Само подът на пещерата да бе по-равен! След това госпожа Бобър им подаде наред едно малко шишенце и всички пийнаха от някаква течност, която ги накара да се закашлят — малко поизплюха, залютя им на гърлото, но след като я преглътнаха, по тялото им се разля приятна топлина. И веднага всички заспаха.

На Луси й се стори, че е минала само минута (макар да бяха минали часове), когато се събуди от това, че и бе станало малко студено и страшно се беше схванала, та си помисли колко би желала една топла вана. После усети чифт дълги мустаци да гъделичкат бузата й и видя студената дневна светлина, която влизаше през отвора на пещерата. Веднага след това тя се разсъни напълно, събудиха се и останалите. Всъщност всички седнаха и с широко отворени уста и очи се вслушваха в някакъв звук — в звука, за който непрекъснато си мислеха (дори понякога им се счуваше) по време на пътешествието си снощи. Беше звукът на подрънкващи звънчета.

В мига, когато ги чу, господин Бобър изскочи като светкавица от дупката. Навярно и вие, както и Луси, в момента си помислихте, че това е глупава постъпка. Но всъщност постъпката на господин Бобър беше много разумна. Той знаеше, че може да изпълзи незабелязано горе на брега между храстите и калините. Искаше на всяка цена да види накъде върви шейната на вещицата. Останалите седяха в дупката и го чакаха, и се чудеха. Чакаха близо пет минути. Изведнъж чуха нещо, което много ги изплаши. Чуха гласове. „О — помисли Луси, — видели са го. Тя го е хванала!“ Колко голямо беше тяхното учудване, когато след малко чуха гласа на господин Бобър, който ги викаше от входа на пещерата.

— Всичка е наред — викаше той. — Излизайте, госпожо Бобър. Излизайте, синове и дъщери Адамови. Всичко е наред! Това не е нея! — говореше неправилно граматически, разбира се, но така се случва с бобрите, когато са възбудени. Имам предвид бобрите в Нарния, в нашия свят те обикновено въобще не говорят.

Така че госпожа Бобър и децата излязоха от пещерата, като се блъскаха и примигваха срещу дневната светлина, целите в пръст, вмирисани, неизчеткани, несресани и сънени.

— Елате! — извика господин Бобър, който почти танцуваше от радост. — Елате да видите! Страшен удар за вещицата! Изглежда, че силата й вече се губи.

— Какво искате да кажете, господин Бобър? — задъхано попита Питър и всички залазиха по стръмния склон на долината.

— Нали ви казах — отговори господин Бобър, — че тя направи тук да бъде винаги зима, но никога да не идва Коледа! Нали ви казах! Е, елате и вижте.

Когато всички стигнаха върха, наистина видяха.

Там имаше шейни с елени, чиито хамути бяха обкичени със звънчета. Но елените бяха много по-големи от тези на Вещицата и бяха не бели, а кафяви. В шейната седеше човек, когото всички познаха от пръв поглед. Бе едър мъж, с яркочервен кожух (ярък като плодовете на бодливата зеленика), с качулка, подплатена отвътре с кожа, и с голяма бяла брада, която падаше като пенлив водопад върху гърдите му. Всички го познаха, защото, макар че такива хора могат да се срещнат само в Нарния, човек ги вижда неведнъж на картинки и чува да се приказва за тях дори и в нашия свят — светът отсам вратата на дрешника. Но съвсем друго нещо е да го видиш на живо в Нарния! На някои картинки в нашия свят Дядо Коледа е представян само смешен и весел. Но сега, когато децата всъщност стояха и го гледаха, не им се виждаше точно такъв. Той бе толкова голям, толкова доволен и толкова истински, че всички се смълчаха. Бяха много щастливи, но изпитваха и някакво тържествено чувство.

— Най-после пристигнах — каза той. — Дълго време тя не ме пускаше, но най-после успях да дойда. Аслан е потеглил. Магията на вещицата започва да губи сила.

Луси усети как през нея преминава онази дълбока радостна тръпка, която те обхваща, когато си тържествен и тих.

— А сега — каза Дядо Коледа, — вашите подаръци. Тук има нова и по-хубава шевна машина за вас, госпожо Бобър. Ще я оставя в къщата ви, като мина край нея.

— Но, моля ви, господине — каза госпожа Бобър, като се поклони. — тя е заключена.

— Ключовете и ключалките не са проблем за мен — каза Дядо Коледа. — А когато вие, господин Бобър, се приберете вкъщи, ще намерите своя бент завършен и поправен, всички пукнатини запушени, а ще поставя и нов шлюз.

Господин Бобър беше толкова доволен, че отвори широко уста, но, откри, че няма думи да отговори.

— Питър, сине Адамов! — каза Дядо Коледа.

— Ето ме, господине — обади се Питър.

— Това са твоите подаръци — беше отговорът — и те са истински, а не играчки. Може би наближава времето да ги използуваш. Отнасяй се добре с тях.

С тези думи той връчи на Питър щит и сабя. Щитът беше сребрист на цвят и отгоре имаше гравиран червен лъв, изправен на задните си крака, ярък като зряла ягода в мига, когато я откъсваш. Дръжката на сабята беше златна и имаше ножница и колан — изобщо всичко необходимо за нея. По размер и тежест беше точно за Питър. Питър мълчаливо и тържествено прие всичко, защото чувствуваше, че това са много сериозни дарове.

— Сузан, дъще Евина — каза Дядо Коледа, — тези неща са за теб! — И той й подаде лък и колчан, пълен със стрели, и малък рог от слонова кост. — Трябва да използуваш лъка само в краен случай. Нямам предвид, че трябва да участвуваш в битката. Лъкът е много точен. А когато опреш рога на устата си й го надуеш, според мене, където и да си, ще получиш някаква помощ.

Най-накрая той каза:

— Луси, дъще Евина!

И Луси се приближи. Той й даде малко, като направено от стъкло, шишенце (но после хората разправяха, че било направено от диамант) и малка кама.

— В това шишенце — каза той — има ободрително питие, направено от сока на едно огнено цвете, което расте по планините на Слънцето. Ако ти или някой от твоите приятели е ранен, само няколко капки от него ще го излекуват. Камата пък ти давам, за да се защищаваш при крайна нужда. Защото ти също няма да участвуваш в битката.

— Защо, господине? — каза Луси. — Аз мисля… не зная, но… мисля, че мога да бъда достатъчно храбра.

— Не е там работата — каза той. — Битките обаче стават грозни, когато в тях участвуват жени. А сега — той неочаквано придоби малко по-сериозен вид — тук има нещо за всички ни, засега! — И Дядо Коледа извади (навярно от голямата торба на гърба си, макар че никой не го видя да го прави) пет чаши с чинийки върху голям поднос, купа със захар на бучки, буркан със сметана и голям чайник, който съскаше и свиреше. След това извика:

— Весела Коледа! Да живее истинският крал!

Камшикът му изплющя и преди някой да разбере, че са тръгнали, той и елените, и шейната — всичко изчезна от погледа.

Питър тъкмо бе извадил сабята си от ножницата и я показваше на господин Бобър, когато госпожа Бобър каза:

— Хайде, хайде! Вие си говорите там, а чаят ще изстине. Мъжка му работа. Елате и помогнете да свалим този поднос долу и да закусим. Колко хубаво, че се сетих да донеса нож за хляб!

Те отново слязоха по стръмния бряг и се върнаха в пещерата, където господин Бобър наряза малко хляб и шунка и направи сандвичи, а госпожа Бобър сипа чая и всички бяха доволни. Но доста преди да бяха приключили с удоволствието, господин Бобър каза:

— Сега вече е време да тръгваме.