Клайв Стейпълс ЛуисЛъвът, вещицата и дрешникът

На Луси Барфийлд

Моя скъпа Луси,

Тази история написах за теб, но когато я започвах, не бях помислил, че момичетата растат по-бързо от книгите. И ето че ти вече си твърде голяма за вълшебни приказки, а докато книгата ми бъде отпечатана и подвързана, ще пораснеш още повече. Но един ден ти ще бъдеш достатъчно голяма, за да почнеш отново да четеш вълшебни приказки. Тогава може би ще свалиш книгата от някой горен рафт на библиотеката, ще я избършеш от праха и ще ми кажеш какво мислиш за нея. Аз навярно ще съм твърде глух, за да те чуя, и твърде стар, за да разбера това, което казваш, но ще бъда все още твоят любещ те кръстник.

К. С. Луис

Глава първаЛуси поглежда в дрешника

Имаше едно време четири деца, които се наричаха Питър, Сузан, Едмънд и Луси. Тази книга разказва за това, което им се случи по време на войната, когато, поради бомбардировките, родителите им ги изпратиха вън от Лондон. Изпратиха ги в къщата на един стар професор, който живееше в провинцията на десет мили от най-близката железопътна гара и на две мили от пощенската станция. Професорът нямаше жена и за голямата му къща се грижеха госпожа Макреди и три прислужници (казваха се Айви, Маргарет и Бети, но те нямат голямо участие в нашия разказ). Самият професор беше много стар, с рунтава бяла коса, която растеше както по главата, така и по по-голямата част от лицето му. Децата го харесаха почти веднага. Но първата вечер, когато излезе да ги посрещне на входната врата, той изглеждаше тъй странен, че Луси (най-малката) се поуплаши, а Едмънд (вторият по възраст) щеше да се разсмее и за да скрие това, започна да се преструва, че си духа носа.

В тази първа вечер, щом децата пожелаха лека нощ на професора и се качиха на втория етаж, момчетата отидоха в спалнята на момичетата, за да обсъдят всичко.

— Няма грешка, добре се уредихме — каза Питър. — Тук ще бъде чудно хубаво. Това старче ще ни оставя да правим каквото си искаме.

— Струва ми се, че е много мил дядко — каза Сузи.

— О, престанете! — измърмори Едмънд, който беше изморен, а се преструваше, че не е, и това, както винаги, го правеше кисел. — Стига сте приказвали така.

— Как? — обърна се към него Сузан. — Но, както и да е, време е вече да си в леглото.

— Опитваш се да говориш като мама — каза Едмънд. — А ти коя си, че да ми нареждаш кога да си лягам? Лягай си ти!

— А не е ли най-добре всички да си лягаме? — предложи Луси. — Навярно ще ни се карат, ако разберат, че сме се събрали тук да си говорим.

— О, няма — каза Питър. — В къща като тая едва ли някой го е грижа какво правим. При това не могат да ни чуят, тъй като от тук до столовата има около десет минути път по безброй стълби и коридори.

— Какъв е този шум? — внезапно извика Луси. Тя никога не беше виждала такава голяма къща и от мисълта за дългите коридори и редиците врати, водещи в празни стаи, започваха да я побиват тръпки.

— Това е птица, глупаче — каза Едмънд.

— Бухал — допълни Питър. — Това място навярно е много удобно за птици. Аз отивам вече да спя. Предлагам да правим проучванията утре. Какво ли не може да се намери в такова място! Видяхте ли онези планини, край които минахме, като пътувахме насам? А горите? Сигурно има и орли. Може да има елени или ястреби.

— И язовци — допълни Луси.

— И лисици — каза след нея Едмънд.

— И зайци — добави Сузан.

Но сутринта ги посрещна с проливен дъжд. Толкова силен, че през прозореца не се виждаха нито планините, нито горите, нито дори поточето в градината.

— Ами да, сега пък ще вали — каза Едмънд.

Децата бяха свършили закуската заедно с професора и се бяха качили в определената им от него стая — дълга, с нисък таван, с два прозореца, които гледаха в една посока, и два — в друга.

— Престани да мърмориш, Еди! — каза Сузан. — Басирам се, че до един час дъждът ще спре! А междувременно няма да скучаем. Тук има радио и много книги.

— Но не и за мене — каза Питър. — Аз ще изследвам къщата.

Всички решиха да тръгнат с него и така започнаха приключенията. Тази къща беше сякаш безкрайно голяма и пълна с неочаквани неща. Както и очакваха, първите няколко врати, които отвориха, водеха в необитаеми спални. Но скоро попаднаха на една много дълга стая, пълна с картини, а в един ъгъл видяха и желязна ризница. Следващата стая беше цялата облицована в зелено, а в един от ъглите имаше арфа. След това извървяха три стъпала надолу и пет стъпала нагоре и после минаха през нещо като малко холче и врата, която водеше към балкон. После следваше поредица от свързани една с друга стаи с рафтове, отрупани с книги. Повечето от тях бяха много стари, а някои — по-големи и от черковна библия. Скоро след това надникнаха в съвсем празна стая, където се намираше само един голям дрешник от ония, дето имат огледало на вратата. Нищо друго нямаше в стаята освен една умряла конска муха на перваза на прозореца.

— Тук няма нищо — извика Питър и всички се втурнаха навън от стаята. Всички освен Луси. Тя остана, защото си помисли, че си струва да се помъчи да отвори дрешника, макар и да беше почти сигурна, че е заключен. За нейна изненада вратата се отвори лесно и отвътре паднаха две нафталинени топчета.

Луси надникна и видя няколко закачени палта — най-вече дълги, кожени. Едва ли имаше нещо, което Луси обичаше повече от мириса и мекотата на кожите. Тя веднага влезе в дрешника, мушна се между палтата и потърка лице о тях, но остави вратата отворена, защото знаеше колко е глупаво да се затвориш в дрешник. След малко влезе по-навътре и попадна на втори ред палта, който висеше зад първия. Беше почти тъмно и Луси протегна ръце, за да не блъсне лице в гърба на дрешника. Направи крачка напред, две крачки, три — като все очакваше, че пръстите й ще се допрат до дърво, но все не го достигаше.

„Какъв огромен дрешник“ — мислеше Луси и продължаваше да влиза навътре, като разтваряше меките надиплени палта. Изведнъж тя усети нещо да скрипти под краката й.

„Дали не стъпвам върху топчета нафталин?“ — запита се тя и се наведе да провери с ръка. Но вместо твърдото гладко дъно на дрешника напипа нещо меко, пухкаво и много студено. „Това е странно!“ — си помисли Луси и направи още една-две крачки напред.

В следващия миг почувствува, че до лицето и ръцете и вече не се допира меката кожа, а нещо твърдо, грубо и дори бодливо. „Като че ли вървя сред клоните на дърво!“ — възкликна Луси. И тогава видя, че пред нея проблясва светлина, но не на няколко сантиметра, където би трябвало да бъде гърбът на дрешника, а много далеч. Отгоре й се сипеше нещо меко и студено. Минута по-късно тя разбра, че стои сред гора, нощем, че под краката й има сняг, а из въздуха се носят снежинки.

Луси се поизплаши, но любопитството и вълнението надделяха. Погледна през рамо назад и там, между тъмните стволове на дърветата, все още се виждаше отворената врата на дрешника и тя дори успя да зърне стаята, от която бе тръгнала. (Луси, разбира се, беше оставила вратата отворена, защото знаеше, че е много глупаво да се затвориш в дрешник.) Там изглежда все още бе ден.

„Ако поискам, винаги мога да се върна обратно“ — помисли Луси.

Тя тръгна напред през гората по скриптящия сняг към другата светлина, която беше видяла. След десетина минути стигна до нея и откри, че това е уличен фенер. Докато го гледаше и се чудеше защо сред гората има фенер, чудеше се и какво да прави по-нататък, Луси чу топуркане, което се приближаваше. Скоро измежду дърветата на светлината на фенера се появи странно същество.

То беше малко по-високо от нея и се пазеше с чадър, побелял от снега. От кръста нагоре приличаше на човек, но краката му бяха като на козел, с черна лъскава козина и копита. Имаше и опашка, която Луси отначало не забеляза, тъй като, за да не се влачи по снега, беше елегантно преметната върху ръката, която държеше чадъра. На врата си имаше червено вълнено шалче, а и кожата му беше червеникава. Макар и странно, личицето му беше приятно, с малка щръкнала брадичка, заобиколено с къдрава коса, от която се подаваха два рога, по един от двете страни на челото му. В едната си ръка, както казах, то държеше чадър, а в другата — пакети, увити в кафява хартия. В този сняг и с пакетите в ръце то сякаш се връщаше от коледни покупки. Това беше фавън1. Като видя Луси, той така се стресна, че изпусна всичките си пакети.

— Господи боже мой! — възкликна фавънът.

Загрузка...