Любов под гибелна звезда

7.

— Защото не исках да събудя Лукас! — изсъска изпълнен с раздразнение глас.

Хелън нямаше представа как Ариадна бе успяла да се добере до масата за чай върху моста „Голдън Гейт“. Ариадна не можеше да лети.

— Защо спориш с мен за това? — изрече с тих умолителен глас Касандра. Хмм. Хелън не можеше да е върху моста „Голдън Гейт“, следователно трябваше да си е в леглото, но не можеше да проумее какво прави Касандра в леглото до нея. Само да можеше да отвори очи и да види.

— Не се съмнявам в теб. Но какво можем да направим? — попита Ноел.

— Трябва да заминем. Веднага. Да опаковаме покъщнината и да се върнем в Европа.

— Реагираш твърде прибързано — изпухтя Ариадна, без дори да си прави труда да шепне.

— Две поредни нощи, Ари. Ядоха една и съща храна. Споделиха покрив и легло, а имат и свидетели! — каза Касандра също толкова високо.

— Но не са направили най-важното! — изкрещя Ариадна в отговор.

— Момичета!

Макар все още да беше толкова уморена, че се чувстваше като залепена за дюшека, крясъците накараха Хелън да отвори очи. Видя Ариадна, Касандра и Ноел, застанали над леглото й. Поправка: стояха над леглото на Лукас, а Хелън беше в него. Очите й се отвориха рязко, а главата й се извъртя да погледне Лукас. Той се разбуждаше намръщено, а от дъното на гърлото му започваше да излиза някакъв стържещ звук.

— Вървете да се разправяте някъде другаде — изстена той, като се претърколи върху Хелън. Сгуши се в нея, като се бореше неумело с шините на краката си, докато се опитваше да зарови лице в шията на Хелън. Тя го сръчка и вдигна поглед към Ноел, Ариадна и вбесената Касандра.

— Дойдох да видя как е, а после не можах да се върна в леглото си — опита се да обясни Хелън, напълно унизена.

Ахна неволно, когато едната ръка на Лукас пропълзя нагоре по дължината на бедрото й и се вкопчи в извитата гънка от хълбока до талията й. После почувства как той се напряга, сякаш току-що бе осъзнал, че възглавниците не са с форма на пясъчни часовници. Рязко вдигна глава и се огледа наоколо, готов за битка.

— О, да — каза на Хелън, когато си спомни. Очите му отново се отпуснаха в сънлив унес. Усмихна се на семейството си и се протегна, докато не трепна, после потри разранените си гърди, изгубил доброто си настроение. — Малко усамотение? — помоли.

Всички до една — майка му, сестра му и братовчедка му — или скръстиха ръце, или ги опряха на хълбоците си. Унизена, Хелън се опита да се освободи от омоталите се около й чаршафи и да се търколи от леглото, без да привлече твърде много внимание. Касандра се завъртя на пета и излезе с тежки гневни стъпки от стаята.

— Ари, помогни на Хелън — каза тихо Ноел, когато видя затруднението на Хелън. После се обърна и изрева гневно надолу по коридора. — Хектор! Ела тук и помогни на братовчед си!

— Добре съм — запротестира Хелън, докато се изправяше на едва държащите я крака, пазейки равновесие само с помощта на Ариадна. Осъзна, че е облечена в онова нелепо парче коприна, което Ариадна имаше наглостта да нарича „нощница“, макар че тази подробност беше убягнала от вниманието й снощи, когато реши да предприеме малката си разходка.

— Ау! Я чакай малко! Това е… интересно — каза Хектор, когато пристигна и видя Хелън.

— Кое е интересно? — попита Джейсън, докато минаваше по коридора. Надникна през вратата и видя какво гледаше брат му. — О, да му се не види!

И двамата се взираха в Хелън, полугола и напълно съкрушена, докато се измъкваше от леглото на Лукас. После се спогледаха, отметнаха едновременно глави назад и се разсмяха.

— Добре, добре. Достатъчно — каза Лукас отбранително. — Тя се тревожеше и дойде да види как съм, но докато стигне дотук, почти падаше от изтощение. Не исках да будя Касандра, за да я отнесе обратно в стаята за гости, затова я накарах да легне при мен. Очевидно само сме спали. Сега, може ли всички, освен Хектор и Джейс да се разкарат от стаята ми, ако обичате? Това включва и теб, мамо. Имам нужда от душ.

Хелън успя да се добере обратно до стаята за гости, без да приема повече помощ, отколкото се налагаше. Беше толкова смутена, че единственото й желание беше да хукне с писъци вън от къщата, а за да го направи, щеше да й се наложи да докаже, че е здрава.

— Не, благодаря, мога да се справя — каза на Ариадна, когато тя я попита има ли нужда от помощ да се изкъпе.

— Добре. Просто ме повикай, ако ти потрябвам — отвърна Ариадна с присвити очи.

На два пъти Хелън беше принудена да седне на пода на душкабината, за да си почине, но в крайна сметка успя да почисти всичкия боцкащ пясък от косата си и да се подсуши с хавлия, без да повика Ариадна. Трябваха й десет минути да се напъха сама в собствените си току-що изпрани дрехи, но си струваше. Всичко, което искаше, беше да благодари и да се измъкне, без да привлича твърде много внимание към себе си.

Когато слезе долу, цялото семейство беше в кухнята, включително и Лукас. Лицето му грейна като огромен неонов знак, щом я видя. Тя автоматично тръгна право към него и седна: надеждите й за безшумно измъкване бяха разбити, когато коленете й се подкосиха като при мощен пристъп на коленен рефлекс. Не беше възнамерявала да остава за закуска, но усещането беше сякаш имаше нужда да бъде близо до него.

— Тъкмо мислехме да пратим някой да провери дали не си паднала в канала — пошегува се Ноел.

— Хелън е притеснителна. Искаше сама да се облече — каза Ариадна, като изсипа малко мед в купичка с овесена каша и я сложи пред Хелън.

— Притеснителна? Ама разбира се, несъмнено — каза Хектор саркастично, докато подаваше бекона на Лукас.

— Това не беше ли нощницата на сестра ти! — попита Лукас мигновено, докато сервираше на Хелън и на себе си. Хектор благоразумно си замълча.

— Да — отвърна вместо него Ариадна, без да схваща. — Толкова е удобна! Какво? На какво се смеете всички?

— Нищо, Ари. Просто зарежи — каза Джейсън с измъчен глас, като закриваше очите си с длан. Всички започнаха да се подсмихват, включително Кастор и Ноел.

Хелън се разкъсваше. Не искаше да се смее на шегата, защото беше отчасти за нейна сметка, но не беше напълно в състояние да се сдържи. Потисна едно кикотене и сведе поглед към пълната си чиния. Това беше от онези закуски, почти винаги следвани от дрямка, а Хелън си умираше да отиде някъде и да се скрие. Помисли си да я пропусне, за да може да се измъкне по-скоро.

— Знам, че си гладна — каза Лукас толкова тихо, че само Хелън го чуваше. — Какво става?

— Струва ми се, че трябва да си вървя у дома. Натрапвах се достатъчно дълго… — Млъкна, без да довърши, тъй като Лукас започна да клати глава.

— Причината не е тази — заяви той убедено. — Какво има?

— Чувствам се като глупачка! Да се събудя почти гола в леглото ти, докато половината ти семейство се е надвесило над нас… Беше доста кофти — каза тя през стиснати зъби, докато гореща руменина изгаряше бузите й. Той се усмихна бавно, докато гледаше как бузите й се покриват с червени петна.

— Ако това не се беше случило, щеше ли да искаш да останеш? — попита той внезапно сериозен, с очи, приковани върху нейните. Тя сведе поглед и кимна, все още изчервена. — Защо? — продължи да упорства той.

— Първо, защото имам въпроси — каза тя, като рискува да вдигне поглед към него. Той се взираше в нея с неразгадаемо изражение на лицето.

— Това ли е единствената причина? — прошепна той.

— Стига сте бъбрили, вие двамата. И двамата трябва да се храните — обади се Ноел през масата, при което Хелън подскочи, което пък на свой ред накара Лукас да се подсмихне. Тя и Лукас нападнаха храната си с цялото ожесточение на хора, които буквално изграждат повторно телата си клетка по клетка. Когато Хелън най-накрая вдигна очи след цял час съсредоточено дъвчене, всички останали бяха приключили с яденето, но все още седяха около масата, като пиеха кафе и си подаваха страници от сутрешния вестник. Сякаш винаги прекарваха половината неделя, споделяйки късна закуска, а после другата половина — мотаейки се из кухнята, в очакване да започне вечерята. Потънала в суматохата, Хелън с изненада откри, че си изкарва добре.

Лукас още бе наведен над чинията си, затова Хелън взе страницата със спортната рубрика, когато Хектор я остави, и се зачете в статията за любимите си „Ред Сокс“, които се бореха да оцелеят до септември. Сигурно си бе мърморила на глас, защото когато най-накрая остави вестника, вниманието на всички мъже около масата беше приковано в нея.

— „За да победиш, трябва да хвърляш добре“, а? — попита Кастор с възхитена усмивка.

— „Имаме твърде много контузии и не можем да се доближим до титлата“, така ли? — повтори Джейсън думите на Хелън, а после погледна Лукас. — Добре, печелиш — каза загадъчно.

— Благодаря ти — каза Лукас с неуверена усмивка. Облегна се назад и затвори очи, и Хелън видя как по челото му избива пот. Докосна лицето му да види дали има температура, но Джейсън вече се изправяше.

— Държа го, Хелън — каза той, като заобиколи масата. Понечи да вдигне Лукас, но той не му позволи. Вместо това преметна ръка през рамото на братовчед си и позволи на Джейсън да го подкрепи.

— Само до стълбите, става ли? — помоли Лукас и Джейсън кимна в отговор: връзката помежду им беше толкова силна, че изглежда нямаха нужда от думи, за да общуват — Хелън видя как Ноел разпери длани в знак на раздразнение и безпомощност.

— Остави го сам да преценява способностите си — тихо каза Кастор на съпругата си. Тя кимна, сякаш това беше нещо, което бяха обсъждали милион пъти. После отново насочи вниманието си към остатъците от късната закуска.

— Хектор! Твой ред е да разчистиш масата!

Хелън забеляза, че Ноел полага усилия да разпределя гнева си възможно най-благоразумно. Имаше нужда да се навика хубавичко, но не можеше да се разкрещи на Лукас, защото беше ранен, а не можеше да се развика и на Джейсън, защото той помагаше на Лукас, затова взе на прицел следващото момче, което й попадна. Същото беше направила, когато Хелън тъкмо се събуждаше: беше й заговорила тихо, а после се беше разкрещяла, за да повика Хектор. Изглежда, че горкият Хектор винаги поемаше най-голямата част на гнева й, а от начина, по който той се вмъкна в кухнята, като клатеше глава, Хелън изпита чувството, че той е любимият отдушник за гнева на Ноел, откакто Лукас беше пострадал. За миг почти изпита съчувствие към него, но когато видя как Ноел се загледа разтревожено след Лукас, докато той излизаше с усилие от кухнята, не можеше да я вини.

Лукас спря за миг, преди да излезе от стаята.

— Татко? — провикна се назад, без да се обръща изцяло. — Хелън има въпроси.

Все още седнал начело на масата, Кастор кимна дълбоко замислен за миг, а после се изправи.

— Помислих си, че може да има — каза той, като се усмихна мило на Хелън. — Би ли искала да ме придружиш в кабинета ми?

Кастор я отведе до един тих край на просторната къща, и я въведе в наполовина пълен с неразопаковани вещи кабинет със забележителен изглед към океана. Кожени кресла и кашони с книги на дузина различни езици се съревноваваха за място на пода с навити на руло килими и картини, които чакаха да бъдат закачени. В двете противоположни страни на стаята имаше две големи бюра. Плотът на всяко от тях вече беше покрит с най-различни листове, пликове за писма и пратки.

По протежение на задната стена имаше редица френски врати, които се отваряха към вътрешен двор, граничещ с плажа. Пред вратите имаше две канапета и голямо кресло, и трите — поставени с лице едно към друго.

Касандра седеше в огромното кресло и четеше книга, която остави настрана при влизането на Хелън и Кастор. Хелън очакваше тя да си тръгне, или поне да бъде помолена да излезе, но след няколко мига стана ясно, че Касандра е чакала Хелън и Кастор да дойдат при нея и да проведат този разговор. Хелън нямаше понятие откъде Касандра изобщо знаеше, че ще има разговор, но Кастор май не беше изненадан.

Кастор покани Хелън да седне на едно от канапетата, а после седна на другото. Хвърли поглед към Касандра, смалена от огромното си кресло, а после започна.

— Доколко познаваш гръцката митология? — попита той.

— Имаш предвид например Троянската война? Омир и всичко останало? — попита Хелън на свой ред. Когато Кастор кимна, тя сви рамене: — Знам части от нея. Царица на име Елена напуснала съпруга си и избягала с троянски принц на име Парне. Съпругът й я последвал с хиляда кораба, пълни с гръцки войници, и последвала продължителна война. Имаше нещо за дървен кон… и горе-долу това е. — Хелън направи смутена гримаса. — Никога не съм чела самата поема.

— Е, не е започнало точно така. Но засега е достатъчно — каза Касандра, като подаде на Хелън книгата, която четеше. Беше антология, която съдържаше и „Илиада“, и „Одисея“.

— Задръж я. Имаме много допълнителни екземпляри — каза с иронична усмивка.

Хелън за пръв път виждаше Касандра да прави опит да се шегува, затова се насили да се усмихне в отговор.

— Почти съм сигурен, че синът ми вече ти е казал, че сме потомци на създанията, познати като гръцки богове — започна Кастор. Когато Хелън направи смутена гримаса, той кимна добродушно: — Предполагам, че е трудно за проумяване, но трябва да знаеш, че Омир е бил историк, а „Илиада“ и „Одисея“ са разкази за истинска война, състояла се преди хиляди години. Повечето древни митове и велики драматични произведения се основават на реално съществували личности. Херкулес и Персей, Едип и Медея. Всички те са съществували, а ние сме техни издънки. Техни потомци.

— Добре — каза Хелън, чувайки колко разстроено звучеше собствения й смях. — Да кажем, че ти вярвам и всичко това наистина се е случило. Боговете са създали деца заедно с човешки същества? Чудесно. Но няма ли цялата тази магия или божественост, или каквото е там, досега вече да се е изличила от нас? Това е било наистина отдавна.

— Дарбите не изгубват чистотата и силата си — отвърна Касандра. — Някои Потомци са по-силни от други, а някои имат по-широк обхват от дарби, но силата на тези дарби не зависи от това колко силни са били родителите им.

Кастор кимна и се зае да разясни:

— Например моята съпруга е изцяло смъртна, но и двете ни деца са по-силни от мен. А аз съм много силен — каза той без самохвалство в гласа. — Смятаме, че има нещо общо с факта, че боговете са безсмъртни. Те никога не стареят и не повяхват, така че същото важи и за талантите, с които са ни дарили, независимо колко поколения отминават. Всъщност… — започна той, но млъкна рязко, поглеждайки Касандра.

— Ние ставаме по-силни, а всяко следващо поколение Потомци е надарено с все повече и повече таланти от техните родители. Но все още съществуват известни спорове защо това е така — завърши Касандра.

— Ясно — каза Хелън, най-вече на себе си. — Знаех си, че сигурно съм нещо от не съвсем човешки произход. Всъщност е облекчение да знам какво съм и че не съм нещо ужасно. Но мога ли да задам един друг въпрос? Какво са Фуриите? И защо вече не ни тормозят?

След този въпрос последва по-дълга пауза. Касандра и Кастор се спогледаха, сякаш се опитваха да прочетат взаимно мислите си, а после Касандра заговори:

— Не сме напълно сигурни защо си отидоха. В миналото имаше слухове за двойки Потомци, обикновено мъж и жена, които са намерили начин да бъдат заедно, без да виждат Фуриите, но така и не беше доказано. Доколкото знаем със сигурност, ти и Лукас сте първите, които го постигат. Мисля, че може да има нещо общо със спасяването на живот. Мисля, че по някакъв начин успяхте да се спасите взаимно и това ви освободи от цикъла на отмъщението, но не мога да съм сигурна в това — каза тя.

За миг Хелън се сети за Лукас в сухите земи — сляп и изгубен, паднал на колене и неспособен да се изправи. Отблъсна ужасния образ.

— Отмъщение ли? — попита Хелън. Кастор видя объркването й.

— Троянската война била много продължителна, с много жертви. Била най-ужасната, която светът бил виждал до този момент и били извършени много грехове. Никой не знае откъде са дошли Фуриите; всичко, което знаем, е, че започнали да преследват нашия вид след края на войната. Започнало се в семейството на Агамемнон, но с течение на годините се разпростряло към всичките четири големи Династии и ги изправило една срещу друга. През годините се превърнало в кръвна вражда, която ни поставила в сегашното ни положение… в смъртна вражда с всички останали Династии.

Хелън си спомни историята за Орест и как той бил принуден да убие родната си майка, за да отмъсти за своя баща, Агамемнон, който убил сестра му. Все още й се струваше ужасно нечестно, сякаш Фуриите създаваха безизходна ситуация, в които накрая всички се оказваха мъртви.

— „Династии“ е името, с което наричаме четирите различни рода, от които произхождат Потомците — вметна Касандра, виждайки как Хелън се намръщи, когато чу термина. — В древна Гърция те са били кралски особи.

— В такъв случай, да не искаш да кажеш, че ние сме гърци? — попита Хелън, като се опитваше да си избие от главата бедния Арест и да следва посоката на разговора. Кастор се усмихна:

— Вече не гледаме на себе си като на гърци или троянци, а като на членове на различните Династии, основани от четири различни божества. За нас няма значение кой е бил грък и кой — троянец. Войната е приключила отдавна — каза тихо. — И Фуриите са нашето проклятие оттогава насам.

Те принуждават членовете на враждуващи Династии да се избиват помежду си, за да заплатят кръвен дълг, който имаме към предците си. Това е порочен цикъл. Кръв за кръв за още кръв — прошепна Касандра и Хелън потрепери при вида на безизразния блясък в очите й.

— Тази част я знам. Орест трябвало да убие майка си, защото убила баща му, който пък убил тяхната дъщеря — каза Хелън.

Но съм чела онези пиеси и те имаха щастлив финал. Аполон убеди Фуриите да простят на Орест.

— Тази част е била чиста измислица — каза Кастор, като клатеше глава. — Фуриите никога не прощават и никога не забравят.

— Значи, в общи линии нашите семейства се избиват помежду си още от Троянската война? — попита Хелън. — Едва ли сме останали много.

— Не сме. Династията, към която принадлежи нашето семейство, се нарича Тиванска династия. Смяташе се, че това е единствената останала Династия — докато Фуриите не ни доведоха до теб, разбира се — отвърна Кастор.

— От коя Династия съм аз?

— Няма да узнаем това, докато не разберем коя е била майка ти — каза Касандра.

— Името й е било Бет Смит — каза Хелън, надявайки се, че Лукас е сгрешил и че баща му някак ще си я спомни. Но Кастор мило поклати глава.

— Която и да е била, очевидно е казала на теб и на баща ти фалшиво име, за да ви предпази. Определено ми приличаш на някого, когото познавах, но Потомците невинаги предават физическите си белези по същия начин като простосмъртните — заговори колебливо Кастор, като се раздвижи смутено в стола си. — Например, Лукас въобще не прилича на мен — дори не прилича на типичен Син на Аполон, като брат ми или мен. Ние, Потомците, сме наполовина човешки същества, наполовина архетипи, и понякога начинът, по който изглежда някой от нас, зависи повече от това, по подражание на коя историческа личност богините на съдбата са предопределили този човек да моделира живота си, отколкото от това, кои са родителите му.

— Е, аз приличам ли на „някого“? — попита Хелън.

— Не искаме да правим прибързани заключения. Може би имаш снимки или видеозапис на майка ти? Тогава може би ще можем да установим коя е била — каза Кастор нетърпеливо, сякаш бяха близо до проумяването на огромна загадка, която ги беше измъчвала.

— Нямам нищо. Никакви снимки — отвърна Хелън безизразно. Касандра издиша рязко и кимна в отговор на някаква вътрешна мисъл.

— Вероятно за да те предпази. Ако е прекъснела всички връзки с миналото и се е погрижела да израснеш на малък остров с ограничена група приятели, е било по-малко вероятно да те открие враждебна Династия — отбеляза Касандра, сякаш беше детектив, който сглобяваше всички улики.

— Това очевидно не свърши работа — подметна насмешливо Хелън.

— Дълго време е вършело работа, но Фуриите няма да го допускат вечно — каза Кастор тихо.

Хелън прокара талисмана на колието си по верижката и го протегна към Кастор и Касандра да го погледнат.

— Това е всичко, което имам от нея. Бижу. Говори ли ви нещо? — попита тя напрегнато.

Част от нея винаги се беше надявала, че колието е важно — че може би някой ден то щеше да отговори на всичките й въпроси. В най-безумните си блянове си представяше, че то е талисман, който някой ден ще я отведе при майка й. Касандра и Кастор огледаха внимателно сърцевидното колие, но в него нямаше нищо особено.

— Много е красиво — каза Касандра мило.

— Така е. Но е от „Тифани“, така че вероятно има хиляди точно като него. Просто това е всичко, което имам — каза Хелън: думите й се изливаха безконтролно. — Баща ми казва, че вероятно отдавна е планирала да си тръгне, защото докато разбере, че ни е напуснала, всички снимки били изчезнали. До една. Дори снимки, за които смятал, че тя не знае.

Внезапно Хелън се изправи и закрачи безцелно наоколо. Стигна до далечния край на библиотеката, като гледаше всички книги, които семейство Делос беше събрало, всички старинни мебели, които вероятно бяха предавали помежду си от поколение на поколение. Това беше семейно наследство, каквото бе отказано на Хелън, и тя изпита чувство на загуба от това, да не знае къде е майка й или откъде е дошла. Но долови и възможност в това невежество.

— Вашето семейство е сплотено, виждам това. Винаги знаете къде е всеки от вас. Но майка ми е извършила нещо драстично, нали? Избягала е. — Хелън се мъчеше да определи какъв е правилният начин да изрази мисълта си и реши, че ще бъде най-добре да зададе въпрос: — Защо сте били толкова сигурни, че Тиванската династия е единствената останала? Как е възможно да знаете това?

— Следим много внимателно числеността си, Хелън — каза Касандра.

— Да, но как можете да знаете със сигурност?

— Чрез варварския ритуал — каза Кастор, като клатеше глава. — Когато един полубог убие друг от враждебна Династия, има традиционно честване за победителя, наречено Триумф. Смята се за огромна чест.

— Но това не означава, че моята майка е мъртва. Може би просто е изчезнала! Дори не знаете коя е! — каза Хелън. Сълзите преляха от ръба на клепачите й и се разплискаха по тениската й.

— Фактът, че съществуваш, доказва, че всичко е възможно каза Касандра. Но не можеше да погледне Хелън в очите.

— Точно по времето, когато си родена, Династиите преживяваха период на ожесточени схватки, който се смяташе за последния сблъсък. Загинаха много хора — каза Кастор, като сведе поглед към ръцете си, сякаш очакваше да открие кръв върху тях.

Хелън обърна гръб на Кастор и Касандра и се опита да диша дълбоко, за да се пребори със сълзите, но въпреки това й трябваха няколко мига, преди да се убеди, че няма да избухне отново в ридания. Дори не знаеше защо е толкова разстроена. Винаги си беше мислила, че мрази майка си.

— Хелън, разбираме, че може би имаш нужда от малко време, преди да продължим. Все още имаме да говорим за много други неща, но не бързаме за никъде и можем да довършим този разговор, когато си готова. Междувременно искаме да знаеш, че наистина имаме желание да ти помогнем — каза внимателно Кастор някъде от другия край на стаята.

Хелън ги чу как стават, за да си тръгнат, но не можеше да се застави да каже „довиждане“. След като си отидоха, тя разтвори френските врати и излезе във вътрешния двор. Гледката на девствения плаж и прозрачната синя вода притъпи емоциите й, и преди да се усети, тътреше крака надолу по плажа.

— Добре ли си? — попита Лукас иззад гърба й.

Хелън просто кимна, без да е изненадана, че се е появил. И двамата се загледаха надолу към плажа, наблюдавайки как едро, космато куче подскача радостно във водата. След миг Лукас се премести и застана до нея.

— Изпитвам облекчение — каза Хелън, като обърна глава да го погледне. — Цял живот съм си мислела, че майка ми ме е мразила толкова много, че дори не е искала да знам как изглежда. — Измъчено изражение помрачи лицето на Лукас, но Хелън продължи, преди той да може да я прекъсне. — Не казвам, че една древна кръвна вражда е нещо хубаво, но поне е причина да ме изостави. Никога преди не съм разполагала с причина.

— Може още да е жива, нали знаеш — настоя Лукас. — Независимо какво мислят Кас и баща ми.

— Още не знам как да се чувствам по отношение на това — отвърна Хелън искрено. — Кейт се държи с мен по-майчински, отколкото някога се е държала Бет или както там се е казвала. Предполагам, че ще реша как се чувствам, когато открия истината. Цялата истина.

— Това върши работа — отвърна Лукас, като се загледа усмихнато към водата за миг, а после му хрумна друга мисъл и лицето му посърна. — Засега поне.

Стисна пръстите й и Хелън погледна надолу, отново изненадана, че се бяха хванали за ръце, без да усети. Не знаеше какво бе породило този техен нов навик, но осъзна, че ще бъде почти невъзможно да спре. Никога преди не беше държала друго момче за ръка и това би трябвало да я накара да изпитва стеснение, но не беше така. Да го докосва, й се струваше най-естественото нещо на света. Тази мисъл я накара да поклати зачудено глава. Вдигна поглед и забеляза, че той също гледаше надолу към ръцете им, докато вероятно си мислеше същото.

— Искаш ли да седнем за малко? — попита тя, внезапно осъзнавайки факта, че последния път, когато го видя, той не можеше да ходи без помощта на Джейсън.

— Не. Но не бих възразил срещу още нещо за хапване. — Той хвърли разсеян поглед през рамо към къщата.

— Аз също. Боже, истинско прасе съм! — възкликна Хелън, все още изненадана от себе си.

— Изкара цели часове, без да се храниш по време на изцеляването — каза той, като я поведе далече от водата. — Това са глупости.

— Знаеш ли, ако не беше моментът с „мъчителната болка“, мисля, че бих могла да започна да харесвам изцеляванията. Хората те разнасят наоколо и те хранят непрекъснато. Все едно си бебе, само дето си достатъчно възрастен, за да го оцениш.

— Въпреки това не е толкова забавно, когато се налага да отидеш до банята.

— О, не! Особено когато си сред непознати — каза Хелън, като очакваше смях или остроумен отговор от Лукас, а не получи нито едно от двете.

— Не сме непознати — каза той тихо, като забави ход, за да може да я погледне в очите.

— Е, вече не сме — съгласи се тя. Почувства как гореща руменина пари бузите й и трябваше да сведе поглед. Очите му бяха толкова искрени и толкова сини, че Хелън почувства как, ако не се заставеше да извърне поглед още от началото, щеше да потъне в тях и никога да не престане да го гледа.

На връщане се държаха за ръце. Когато се приближиха до къщата, Хелън забеляза Касандра да гледа надолу към тях от един от балконите на втория етаж. Не изглеждаше щастлива.

Когато влязоха в кухнята, завариха Ноел вече да се труди усърдно над половин дузина тенджери и тигани. Тя им връчи голяма кутия сладолед, бисквити, ядки и карамелен сироп, и им заяви, че вече са достатъчно силни, за да си приготвят сами проклетите мелби, а после отново се захвана да се ядосва с голямото колкото цял вол печено, което се мъчеше да приготви във фурната. След едно абсолютно греховно похапване, което изкуши останалите от семейството да се промъкнат в кухнята, за да си развалят апетита, Ноел каза на всички, че спокойно могат да си останат по местата, защото вечерята ще бъде готова след двайсет минути.

— Не мога. Трябва да си вървя у дома — призна Хелън разочаровано, докато побутваше няколко подгизнали ядки от американски орех по дъното на купичката си.

— Глупости. Никъде няма да ходиш — отвърна Лукас.

— Не, наистина. Трябва да се прибера у дома, да взема джипа, а после да посрещна Кейт и татко на летището.

— Някой от нас може да ги посрещне вместо теб — каза Ариадна, като се надигна от мястото си на пейката от дясната страна на Хелън.

— Сядай, Ари, все още си изтощена от изцеляването. И дори за секунда не си помисляй, че всичкият този руж, който носиш, може да ме заблуди — каза Пандора с дяволита искра в очите и престорено заплашително размахване на пръст, при което гривните й се разлюляха и иззвънтяха. — С огромно удоволствие ще отида да посрещна баща ти, Хелън.

— Не, не може! — възкликна Хелън малко прекалено грубо, преди да се овладее и да продължи по-спокойно: — Баща ми не знае нищо за това. Моля ви. Много е мило от ваша страна да го предложите, но ако можете просто да ме закарате обратно до вкъщи, наистина ще съм ви признателна. — Не можеше да вдигне очи, но знаеше, че всички си разменят бързи многозначителни погледи над главата й. Ариадна докосна ръката й и отвори уста да каже нещо, но Лукас проговори пръв.

— Аз ще те закарам вкъщи — каза той, като се измъкна от мястото си на пейката и задърпа Хелън за ръката да го придружи. — Да вървим.

— Не си във форма — каза Ноел, като поклати глава, но Лукас вече вървеше към нея и се усмихваше дяволито.

— Ще я закарам до вкъщи, няма да я пренеса с летене до там — каза той, като сграбчи майка си преди тя да може да помръдне, и я целуна по главата с преувеличен всмукващ звук. Едва ли беше твърде удобно, но беше достатъчно забавно, за да накара Ноел да се засмее и да признае, че Лукас е достатъчно силен, за да шофира.

Хелън се опита да благодари сърдечно на всички, но Лукас изсумтя, сграбчи я за ръката и я повлече през стаята с думите:

— Да, добре. И без друго ще се върнеш утре.

— Какво? — попита Хелън, замаяна и объркана, докато Лукас я теглеше през кухненската врата, която водеше към огромен гараж, претъпкан с луксозни коли. Натовари я в малък, класически мерцедес кабриолет, и запали двигателя, докато натискаше бутона за отваряне на вратата на гаража.

— Ще дойдеш отново тук утре следобед — каза той, отговаряйки най-сетне на въпроса й, докато излизаше от гаража и се отправяше към Майлстоун Роуд.

— Не мога. Имам бягане — напомни му Хелън.

— Аз имам футбол. Ще те докарам обратно тук, след като и двамата приключим. А сутринта мога да те взема и да те закарам на училище, ако искаш.

— Мислех, че вече не ти е позволено да спортуваш.

— Този въпрос е почти уреден — каза той, като се ухили широко. — Виж, всичко, което ще кажа, е, че видях футболния отбор. И повярвай ми, наистина имат нужда от братовчедите ми и мен.

— Вероятно би трябвало да се засегна от това, но и аз видях футболния отбор — каза Хелън, усмихвайки се също като него. — Но независимо от това, не мога да се отбия след утре. В понеделник вечер трябва да работя.

— Вторник тогава — каза Лукас.

— Не мога. Трябва да готвя вечеря за баща ми — каза тя припряно.

— И той може да дойде. Мама иска да се запознае с него — каза Лукас с нарастваща неувереност. Хвърли поглед към Хелън. — Не искаш ли да дойдеш?

— Не, че не искам — каза тя: чувстваше се хваната натясно и раздразнена, а не знаеше защо. — Баща ми няма да разреши, разбра ли? — Хелън се загледа през прозореца си към игрището за голф и почувства как Лукас хвана ръката й и леко я разтърси, за да я накара да го погледне.

— Никой няма да каже на баща ти за теб, ако не искаш — каза той, като хвърли поглед от нея към пътя, а после обратно.

— Не е това. Той просто не ме пуска да излизам вечер през учебните дни — каза тя, като отвърна на погледа му, но той беше силно намръщен и се взираше в пътя. Докато минутите се нижеха мълчаливо, Хелън чувстваше как настроението на Лукас става все по-лошо и по-лошо.

— Не. Така няма да стане — каза той внезапно, като отби колата встрани до пътя, дръпна рязко спирачката и се извърна на мястото си, за да погледне Хелън в лицето. Когато видя стреснатото й изражение, той си пое треперливо дъх, за да се овладее, преди да започне: — Не знам дали татко ти е обяснил това, но различните Династии са потомци на различни богове — поде той.

— Да, спомена нещо подобно — отговори Хелън тихо. Чувстваше се като хлапе в кабинета на директора, и нямаше представа защо. Той се опита да й се усмихне, но се отказа.

— Династията, към която принадлежи моето семейство, Тиванската династия, са потомците на Аполон. Той е познат предимно като богът на светлината, но е бил също бог на музиката, на изцеляването, и на Истината. Разобличителите на лъжи — Потомци, които могат да почувстват лъжите — са много редки, но аз съм един от тях. Винаги разпознавам една лъжа, когато я чуя, а ако идва от мой близък човек, не мога да я понеса, затова не ме лъжи, Хелън. Никога. Ако не искаш да ми кажеш истината, моля те, заради мен, просто не казвай абсолютно нищо — изрече той умолително.

— Боли ли? — попита Хелън: любопитството й се беше разбудило.

— Опитвал съм се да обясня на Джейс какво е чувството, но така и не успях да го предам правилно. То е почти като онова чувство, което изпитваш, когато си загубил нещо наистина важно и не можеш да го намериш, но е много по-лошо. Колкото повече ме лъжат, толкова по-безумно желание изпитвам да открия истината. Продължавам да ровя и ровя за нея…

— Просто имам нужда от мъничко време, за да се приспособя — призна Хелън припряно. — Не съм готова да кажа на татко за мен или за мама, защото не знам какво ще му причини това. За да бъда честна, не знам дали някога въобще ще му кажа. Но знам, че ми трябва малко време да свикна с всичко това. Поне няколко дни.

Лицето на Лукас мигновено се отпусна и той изпусна дъха, който бе задържал.

— Защо просто не каза това още отначало?

— Защото е, защото е твърде… — тя замлъкна, без да знае защо беше толкова трудно да го изрече.

— Твърде първично и грубо. Сякаш си гол — каза Лукас вместо нея. Хелън кимна. — Е, съжалявам. Но с мен трябва или да бъдеш честна, или да мълчиш. — Той освободи спирачката, включи колата на скорост и отново се включи в трафика.

Веднага щом можеше да спре да превключва скоростите, той сграбчи ръката й и я задържа върху крака си, а когато гаснещата слънчева светлина го принуди да включи фаровете, той предпочете да пусне волана, вместо ръката й.

Лукас спря на автомобилната алея на Хелън зад „Пиги“, после изгаси фаровете и двигателя.

— Стой тук за секунда — каза той, преди да изскочи от колата и да изчезне отзад зад къщата.

Хелън проточи шия да го потърси с поглед, докато чакаше, но не чуваше нищо — нито дори звука от стъпките му. Подразнена, че той е готов да избяга просто ей така, тя излезе от колата и се приближи до „Пиги“, за да вижда по-добре. Забеляза дамската си чанта да лежи на земята зад предната гума. Вдиша я и изрови телефона си. Имаше над дузина пропуснати повиквания.

Спомни си, че чантата й лежеше на земята, защото я бяха нападнали, и внезапно осъзна, че нападателят й не е бил Хектор или Лукас, както беше предположила опази нощ.

Сега, когато можеше да погледне назад към станалото, без Фуриите да изкривяват преценката й, тя проумя, че някой друг я беше чакал, когато се прибра у дома. Някой с жилести ръце — жена, помисли си тя, припомняйки си аромата на козметика — я беше сграбчил в гръб, после се беше изплашил от пристигането на семейство Делос. Лукас беше изпратил Ариадна и Джейсън да преследват жената, но тя сигурно се беше измъкнала, защото никой не я спомена през уикенда. В шока от последните няколко дни, Хелън напълно беше забравила за нападението.

— Лукас? — обади се тя, като се отправи към сенките отстрани на къщата. Беше се забавил твърде дълго. Хелън чу приглушено тупване зад гърба си.

— Помолих те да останеш в колата. Това е заради безопасността ти, Хелън — каза Лукас раздразнено. Тя се завъртя рязко да застане с лице към него, като сочеше неистово, все още с телефон в ръката.

— Онази жена! Ти търсеше онази жена, която нападна Кейт и мен — каза Хелън, най-сетне проумяла всичко. — Тя също е Потомка. Трябва да е!

— Да, разбира се, че е… — прекъсна я той. — Но чуй ме. Те са две — две различни жени те преследват, а още не сме хванали нито една от тях.

Две светлини проблеснаха от другата страна на къщата. На алеята спираше кола. Лукас застана пред Хелън и погледна без усилие през светлините, които я заслепяваха и й пречеха да види хората в колата.

— Баща ти е — каза й той.

— Хелън? Ето те и теб! Къде беше, по дяволите? — изкрещя Джери, докато слизаше от таксито още преди шофьорът да е спрял напълно. От години не го беше виждала толкова ядосан.

— Звънях отново и отново. Ти никога не закъсняваш! Помислих си, че ти се е случило нещо!

— Защо си тук? — изхриптя Хелън.

— Хванахме по-ранен полет. Не получи ли нито едно от съобщенията ми?

— Аз… — Хелън млъкна, вдигайки глуповато телефона си. Осъзнаваше, че трябва да измисли нещо, но знаеше също и че изобщо не я бива да лъже. Започна да изпада в паника. Лукас грабна телефона от ръката й и Хелън чу почти недоловимо хрущене.

— Телефонът й е счупен — каза Лукас, като подаде телефона на баща й, за да може да го види. Той се разпадна в ръката на Джери. — Отбих се да проверя защо не вдига телефона, и тя беше тук отвън на алеята за коли; тъкмо тръгваше да ви вземе. — Хелън се взираше в Лукас с отворена уста, питайки се как някой, който изисква честност от всички останали, може да изрича лъжи толкова бързо.

— Как го направи, Лен? — попита Джери слисано, докато оглеждаше смачкания „сандвич“ от пластмаса и микрочипове. — Беше чисто нов.

— Знам! — възкликна Хелън малко прекалено енергично. — Боклук, нали? Толкова съжалявам, татко. Нямах представа, че ще се прибереш по-рано. Наистина.

— О, всичко е наред — каза Джери малко смутено сега, когато не беше толкова разтревожен. Двамата с Хелън се усмихнаха един на друг: всичко беше простено. После Джери погледна Лукас. — Изглеждаш ми познат — каза подозрително, забелязвайки присъствието на Лукас за първи път, и незабавно изпълнен с недоверие към него.

За миг Хелън видя Лукас така, както го виждаше баща й — съкрушително красив младеж, който беше твърде добре сложен, твърде добре облечен, и караше твърде хубава кола, за да бъде харесан от бащата, на което и да е момиче.

— Лукас Делос — представи се той, като подаде ръка.

— Не мразеше ли този хлапак? — обърна се безцеремонно Джери към Хелън, докато разтърсваше подадената ръка. Лукас се засмя и смехът бе толкова открит и непринуден, че Джери се присъедини.

— Изяснихме се — каза Хелън.

— Хубаво — каза Джери. После подмина лъскавото кабрио на Лукас, докато се връщаше при таксито да плати и да си вземе чантите. — Или може би не — поправи се. Хелън се възползва от този момент да завърти очи към Лукас и да посочи телефона си.

— Ами онази жена? Сега как ще ми разкажеш останалата част от историята? — прошепна тя трескаво. — Ако използвам телефона в кухнята, баща ми ще чуе.

— Съжалявам — прошепна Лукас в отговор, със смеещи се очи. — Не можах да измисля какво друго да направя.

— Утре — предупреди Хелън. — Искам цялата история.

— Ще те взема за училище половин час по-рано. Ще пием по кафе — обеща Лукас.

— Какво става? — попита подозрително Джери, като дойде пак при тях.

— Лукас трябва да се прибира за вечеря — каза Хелън. Видя как Лукас трепна при тази лъжа, но схвана намека.

— Беше ми приятно да се запозная с вас, господин Хамилтън — каза Лукас, като помаха за довиждане и тръгна обратно към колата си.

— По дяволите, наистина ми се ще да имаше акне или проблем със сливиците — отвърна Джери.

— Татко! — тросна се смутено Хелън. — Лека нощ, Лукас — каза извинително.

— Лека нощ, Хелън — отвърна той меко, със светнали очи.

— Добре, достатъчно. Влизай в къщата, Хелън — каза Джери с нервна усмивка. Буквално завъртя Хелън и я побутна леко към вратата. — Мисля, че предпочитам пак да го намразиш.

Хелън чу как Лукас се смее тихо, докато пали двигателя. Топлият звук я накара да се усмихне.

Лукас караше бавно на връщане от онзи край на острова, където живееше Хелън. Имаше нужда от време, за да помисли и да се овладее, преди да се изправи пред семейството си. Не че щеше да има особена полза. Касандра и Джейсън винаги можеха да се досетят как се чувства, а тъкмо сега бдителността им по отношение на него бе свръхизострена. Тревожеха се за него още от онзи ден в коридора, когато я беше видял за пръв път, а сега щеше да стане по-зле. Вече беше станало по-зле. Джейсън вероятно щеше да се опита да го накара да седне за един дълъг, хубав разговор, а Лукас нямаше нужното търпение за това. Не му трябваше ничие съжаление; просто искаше да го оставят на мира поне веднъж.

Лукас вкара колата в гаража и остана да седи с включен двигател няколко минути, като се опитваше да прибере чувствата си обратно на място. През изминалите няколко дни се чувстваше, сякаш емоциите му са като изопната докрай пружина, сякаш ако ги освободеше, щяха да се изсипят като конфети от коледен фойерверк. Знаеше с абсолютна сигурност, че не би могъл да се справи със срещата с Касандра, не и точно в този момент, а знаеше също и че тя вероятно го чака. Той излезе от колата, отиде навън и литна нагоре към прозореца на стаята си, за да избегне срещата с нея.

Но, разбира се, тя знаеше, че той ще направи това, и вече седеше на дивана в стаята му. Лукас се усмихна печално под нос още преди да отвори прозореца си. Трябваше да е по-благоразумен, вместо да се опитва да надхитри малката си сестра.

— Не искам да говоря за това, Каси — каза той с — надяваше се — търпелив, но твърд глас.

— Не ти правиш този избор — отвърна тъжно Касандра.

— Не. Ние сме Потомци. Не ни се полага да правим сами кой знае колко от изборите си, нали? — каза той горчиво, като влетя плавно през прозореца и влезе вътре, за да се приземи.

Тялото му пое бремето на гравитацията и краката му докоснаха пода, когато мигновено премина от летене към ходене.

— Доста се забави — каза Касандра с многозначителен тон.

— Останах малко в нейния район, за да огледам из квартала за някаква следа от онези жени — каза той с равен тон, и не лъжеше.

— Казах ти, не е нужно да се тревожиш. Тя е в безопасност поне за още няколко дни — каза Касандра, като клатеше глава. — За теб обаче не съм толкова сигурна.

— Не съм я докоснал.

— Но и не можеш да стоиш далече от нея.

Не можеше. Дори когато Фуриите все още го обсебваха в нейно присъствие, не можеше да стои далече от Хелън. Не знаеше как да опише усещането; сякаш му се струваше нередно да е разделен от нея.

— Не е нужно да се тревожиш. Няма да я докосна.

— Това не е единственото, което ме интересува — поде тя с предупредителен тон.

Той я прекъсна, уморен от двусмислените й приказки:

— Да, естествено, това е нещото, от което ти и всички останали се интересувате най-много, Каси — каза той. Откопча часовника си и го сложи внимателно на нощното си шкафче. Отказваше да я погледне и знаеше, че е жестоко, но не можеше да се сдържи.

— Не е вярно. Знаеш го, нали? — каза тя, внезапно превърнала се просто в сладката му малка сестричка. Хвърли поглед към нея и почувства как сърцето му омеква. Знаеше, че тя носи по-тежко бреме от него. Понякога огорчението му надделяваше, но той вярваше, че Касандра знае, че я обича, и че знае също и че няма да спре да я обича, дори ако му заяви, че трябва да се откаже от единственото нещо, което искаше най-много на този свят. Това ни най-малко не правеше нещата по-лесен и за никого от двамата, макар че всъщност никой не ги беше питал какво искат.

— Какво значение има как се чувства, който и да е от нас? — промърмори той. — Ако взема Хелън, войната ще започне отново. Никакви желания няма да променят нещата.

— Не знам това — отвърна Касандра, изпълнена със силно съмнение в способностите си. — Още не съм достатъчно силна.

— Но си почти сигурна, че е така — каза той, като седна на края на леглото си, внезапно почувствал се така, сякаш бе поел гравитация колкото за две планети. — И не се преструвай, че не си, защото дори ти не можеш да ме излъжеш.