Любов под гибелна звезда

17.

Креон застана отстрани край голямата къща, напълно обгърнат в плащ от сенки, и изчака, докато братовчедите му потеглиха с бясна скорост в черния си джип, преди да затича след тях. С лекота можеше да поддържа същата скорост като движещата се кола, и стига да останеше обгърнат в облак от тъмнина, можеше да разчита, че мрачното време ще го опази идеално скрит. От стотици години никой друг Потомък нямаше контрола на Креон над светлината, а в облачен ден дори друг син на Аполон не можеше да го види.

Креон беше проследил Джейсън и Хектор обратно до голямата къща от дома на Хелън тази сутрин. Тъй като не разполагаше с нищо друго, на което да се опре, реши, че най-добрият начин на действие ще бъде да подслуша отчуждените си близки. Баща му му беше разказал за способността на пояса на Афродита да променя формата си, и той знаеше, че няма друг избор, освен да изчака набелязаната му жертва да се разкрие. Предположи, че в крайна сметка тя ще се свърже с предателите, и се оказа прав. Сега всичко, което трябваше да направи, беше да ги проследи и да вярва, че братовчедите му ще го отведат право при нея.

Хелън погледна навън през прозореца на хотела, претърсвайки с поглед почти пустата улица отдолу, но не видя Лукас никъде. Беше се надявала да го види още веднъж, за последен път, преди да си тръгне, дори и той да не я видеше. Това беше една твърде малка надежда, но очевидно дори и малкото пак беше твърде много. Лукас си беше отишъл, бурята приключваше и скоро тя и майка й щяха да бъдат на първия ферибот, който потегляше от острова.

— Хелън — обади се Дафна иззад гърба й. — Носиш собственото си лице. Трябва да бъдеш последователна, иначе ще ни разкрият.

Хелън се обърна и се съсредоточи да създаде образа на миловидната брюнетка, в каквато двете с майка й бяха решили тя да се превърне, докато бягаха.

— Много по-добре — каза Дафна с доволно кимване. — Все още не мога да повярвам, че никога не си се натъкнала сама на тази си сила.

Хелън нямаше отговор за това. Беше твърде смутена от новооткритата си сила и новооткритата си майка, за да реши дали тя й отправя комплимент или оскърбление. Приближи се до тоалетката в спалнята, за да погледне непознатата в огледалото. Поясът на Афродита можеше да я направи да прилича на всяка жена по света, но тя беше имала само няколко часа да се упражнява с него. Майка й и беше обещала да я научи как в бъдеще да приема всякаква възраст, раса или пол, но макар че засега се придържаше към проста маскировка, пак беше неузнаваема, стига да не забравеше да поддържа илюзията.

— Не е нужно да запазваш сърцевидната форма на твоята част от пояса на Афродита, нали знаеш — каза й майка й, като застана зад Хелън и я погледна в огледалото.

— Да, знам. Поне това разгадах сама — отговори Хелън с гласа на непознатата.

Колието на Хелън беше истинският пояс на Афродита, защитната половина, която я правеше неуязвима за оръжия. Половинката на Дафна представляваше украшенията на Афродита, и макар да не можеше да спре острие или бомба с кожата си, както Хелън, онова, което можеше да прави, беше потенциално по-плашещо. Дафна беше неустоима за всеки, когото решеше да омае.

— Е, радвам се. Винаги съм носила моята половинка като сърце и винаги съм се надявала, че и ти правиш така — каза Дафна стеснително. — Предполагам си мислиш, че нямам право да тъгувам за теб и да чувствам, че ми липсваш. Но наистина ми липсваш.

Дафна опипа с пръсти сърцевидното си колие и отвори уста да каже още нещо, но се спря и влезе в другата стая да подреди багажа си за десети път. Една част от Хелън искаше да изтича след майка си и да й каже как и тя винаги се е надявала, че колието й е връзка между тях. Друга част от нея обаче искаше да изтръгне това нещо от врата си и да го запрати във „взетото назаем“ лице на майка си.

Хелън още не беше сигурна докъде стига силата на убедителността на Дафна. Идваше от пояса на Афродита, следователно беше възможно Дафна да е неустоима само в сексуално отношение, но Хелън болезнено си даваше сметка колко бързо се беше съгласила да напусне дома си и хората, които обичаше. Следваше жена, която не помнеше, към място, което не беше виждала никога, и беше взела решението да го направи за по-малко от час. Хелън премисли всичко, което беше научила, като търсеше някакъв намек, че я контролират, но когато събра всички доказателства, разбра, че не беше нужно някой да й промива мозъка, за да поиска да избяга.

След онова, което Дафна й беше казала, Хелън беше толкова отвратена от себе си, че щеше да избяга, независимо от всичко.

— Гладна ли си? — попита Дафна. При звука, Хелън отскочи от прозореца и пусна виновно завесата. Без дори да го осъзнава, отново бе търсила с поглед Лукас.

— Не — отвърна, неспособна да вдигне поглед от килима.

— Е, все пак ще трябва да ядеш и е добре да изпробваме новото ти лице, преди да се качим на ферибота — каза Дафна с гримаса. — Ще излезем на закуска, преди да се наложи да пътуваме през този проклет океан.

Хелън се опита да възрази — да изтъкне колко глупаво би било да изпробват способността й да запази новата си външност, с толкова малко практика — но Дафна само сви рамене и каза, че щяло да бъде по-лесно да я изпробват на суша, преди да се впуснат в плаване. Изглежда, че страхът на Хелън от океана беше по наследство. Дафна го ненавиждаше, а когато си спомни онова, което й бе казал Хектор — че собствената й неприязън към океана идвала от неспособността й да го контролира — Хелън предположи, че майка й сигурно има огромна мания за контрол, за да мрази океана толкова ожесточено. След бърза проверка, за да се уверят, че никоя от двете не носи дрехи, по които могат да ги познаят, Дафна извлече Хелън навън на улицата с обещанието, че ще бъде „забавно“.

Бурята беше смляла опадалите есенни листа, превръщайки ги в нещо като червено-кафява паста, която покриваше калдъръмените улици и задръстваше преливащите канавки. Дъждът постепенно спираше, а вятърът утихваше, но долната част на облаците все още беше с цвят на размазани сивосини сенки за очи, а водата се стичаше надолу по тротоарите в импровизирани реки, отправили се към морето. Тук-там лежаха повалени клони, останали без листа, а задните им краища, току-що откършени от дърветата, завършваха с пресни бели трески, които стърчаха във всички посоки като разсипани кутии с клечки за зъби. Хелън усещаше във въздуха мириса на дървесни сокове, докато малкото дървета на острова сълзяха, изгубили битката с вятъра. С ум, изпълнен с разстройващите образи на мъртви дървени войници и огромни дървени коне, последното й желание беше да яде.

— Нищо няма да е отворено — възрази Хелън, но знаеше, че не е вярно.

— Някога живеех тук, знаеш. И ако има едно нещо, което съм научила… — Дафна закрачи уверено и решително покрай затворените с дървени капаци витрини на нервните продавачи на картини, и надолу по пресечката, където пред „Кафенето за бързо похапване“ се оформяше опашка. — То е, че „китоловците“ не обичат нищо повече, от една наистина хубава буря — довърши тя с наслада.

И беше вярно. Съгражданите на Хелън се гордееха с умението си да оцеляват след всичко, което майката природа запратеше по тях — каквото и да беше то. Беше вид перчене, но също и начин за създаване на близост. Обичаха хубавичко да се посмеят заедно на виещия вятър, леда, снега или дъжда, докато всички търсеха изпадналите си в паника котки и си помагаха в изваждането на градинските мебели от всекидневните си.

В квартала нямаше ток и хората още метяха стъкла от счупените прозорци. Въпреки всичко това, Хелън изобщо не се изненада, че в кафенето приемаха клиенти. Всъщност знаеше, че в този момент баща й и Кейт бяха на шест пресечки оттам, в новинарския магазин, проверявайки щетите. Знаеше също и че ако хората започнеха да се мотаят отпред с гладни изражения, Джери и Кейт щяха да отворят вратите и да ги нахранят. При положение, че хладилниците не работеха, и без друго щеше да се наложи бързо развалящите се продукти да бъдат изядени или изхвърлени, а Кейт далеч би предпочела да даде храна на съседите си, отколкото да я гледа как се разваля.

Хелън си помисли за миг, че би трябвало да е там с тях, но после зърна новото си отражение в единствената витрина на „Кафенето за бързо похапване“, която не беше счупена. Тя не беше Хелън. Беше миловидна брюнетка от континента и заедно с простоватата си майка с конска физиономия бяха на почивка в Нантъкет. Тези две туристки не дължаха никому нищо.

Хелън седна, сложи салфетката в скута си, и си поръча това, което кафенето можеше да приготви на газова печка — яйца, бекон и кафе, разтворено във вряла вода. Докато побутваше храната си из чинията, в закусвалнята влезе Мат. Очите на Хелън се разшириха, когато Мат погледна право към нея, и по навик си пое дъх да го поздрави, но очите му пробягаха покрай нея.

Беше очевидно, че Мат беше влязъл в кафенето да я търси. Хелън изпъшка тихо и разтри уморените си очи — Клеър сигурно му беше казала, че тя е изчезнала. Хелън се запита още колко ли неща знаеше Мат за нея. Като познаваше Мат и знаеше колко е умен, Хелън беше сигурна, че е разгадал сам част от тайната й, както Клеър.

За миг й се прииска той да я намери, но той оглеждаше стаята за ярко русата коса на Хелън. Когато очите му не я забелязаха веднага, той се предаде. Искаше й се да го замери със салфетката си и да изкрещи, че седи на десет крачки от него, но осъзна, че беше глупаво от нейна страна да го обвинява, че не я е познал. Въпреки това й беше обидно да не бъде разпозната от човек, когото познаваше от пеленаче. Докато гледаше как Мат излиза от кафенето, не можа да възпре чувството, че е безлика, сама и реална горе-долу колкото призрак.

— Така е по-добре за него — каза Дафна утешително, като посегна през масата да хване ръката на Хелън. — Човеците, които ни обичат, никога не издържат дълго. Потомците привличат трагедиите като магнит. По-безопасно е за тях, ако си тръгнем, преди да започнат неприятностите. Точно затова не дадох на Джери повече време…

— Никога не си обичала баща ми, искам да кажа Джери — прекъсна я Хелън горчиво. Рязко издърпа ръка изпод тази на майка си.

— Не, не съм. Няма да те лъжа, за да ти стана по-симпатична — отвърна Дафна, като отмести отблъснатата си ръка, за да вземе сметката. — Но никога не съм желала злото на този човек. Не забравяй — той е единственият, на когото поверих дъщеря си. Мразиш ме, че не съм обичала Джери? Чудесно. Но най-малкото, което можеш да направиш, е да ме уважаваш, задето съм разбрала колко е специален, и затова, че съм ти дала този дар — да мислиш, че той е твой баща.

— Джери е мой баща във всяко важно отношение — каза Хелън, като се завъртя и се измъкна от провисналото кресло на сепарето.

Изчака, обърнала гръб, докато Дафна хвърли на масата няколко банкноти. Докато отиваха към хотела да си вземат нещата, Хелън забеляза Хектор. Той погледна право към нея, а после плъзна поглед покрай нея, точно като Мат. Близнаците бяха с него, обикалящи бавно около ферибота. Хелън чу как Ариадна извика на Мат — звучеше изненадана, че го вижда, — но Дафна я издърпа в хотела, преди тя да успее да ги чуе какво си казват. Хелън чу да споменават името на Клеър точно преди вратата да се затвори зад нея, и така стана невъзможно да чуе какво казват за нея, дори със слуха си на Потомка.

Лукас беше във фоайето на хотела. Хелън не видя лицето му, но пък и не й беше нужно. Дори и само да го беше зърнала, докато изчезваше зад някой ъгъл на половин миля от нея, пак щеше да го познае. Тя извърна лице, знаейки, че не може да го погледне, иначе щеше да изгуби концентрация и да позволи на маската си да се смъкне. Докато бързаше нагоре по стълбите заедно с майка си, едновременно се надяваше и се опасяваше, че той ще извика името й, но, разбира се, той не го стори.

Обратно в стаята, Хелън грабна малкото си вещи и ги отнесе до вратата в антрето, като криеше просълзените си очи и зачервения си нос възможно най-добре от майка си. Опита се да пусне тъмната коса на непознатата да падне и да закрие лицето й, но за нещастие това момиче имаше малки плитчици. Докато майка й проверяваше стаята за последно, преди да тръгнат към кея, Хелън избухна в странен, неуместен смях, внезапно спомнила си последния път, когато се беше возила на ферибота. Беше в деня, когато Клеър за първи път й разказа за новото семейство, нанесло се в голямата къща в Сконсет. Клеър беше сигурна, че ще има по някое момче мечта, което да се влюби във всяка от тях, а Хелън пък бе убедена, че Клеър се държи нелепо. Толкова убедена, че беше сменила темата и беше започнала да се чуди на глас дали да си отреже косата.

— Е, Клеър беше абсолютно права — промърмори Хелън на себе си, като се засмя през сълзи. — Наистина ми е гадно да нося плитчици.

С все още пресекващ дъх след почти безумния смях, Хелън отвори рязко вратата на хотелската стая, за да излезе, и се сблъска с Лукас. За частица от секундата той забеляза сълзите на Хелън и шокираното лице на непознатата жена до нея. Лукас грабна Хелън за ръката и я издърпа от жената, като се изпречи между тях.

— Какво си й направила? — обърна се той заплашително към Дафна.

— А ти пък кой си? — попита Дафна с провлачен южняшки акцент. Лукас отправи към жената объркан поглед, а после погледна обратно към Хелън.

— Хелън, коя е тази жена? — попита той.

— Влизай вътре — каза Дафна, зарязвайки фалшивия акцент. — Хайде, Хелън. Разкрити сме. Той вижда истинското ти лице.

— Но как? — попита Хелън, като погледна надолу към ръцете, които не бяха нейни, към тялото, което не й принадлежеше, и последва Лукас обратно в стаята.

— Защото те обича. — Дафна затвори вратата зад тях. — Поясът на Афродита не може да скрие лицето от влюбения, може само да го разкрие. За него никога няма да бъдеш друга, различна от самата себе си, защото той те обича точно каквато си.

Дафна разтри раздразнено слепоочията си при това ново и дразнещо развитие на нещата. Обърна се към Лукас и заряза маскировката си. Той ахна.

— Ти си всичките онези жени — каза Лукас, когато си спомни какво бе видяла Касандра. — Хелън, това е жената, която те нападна, това не е истинското й лице…

— Знам. Дори знам, че точно тя е наранила Кейт в уличката — каза Хелън, като преглътна мъчително. — Мислех си, че съм аз — че аз съм поразила Кейт с електрошок, без да искам.

— Хелън, ти не си виновна — каза Дафна: звучеше почти раздразнено при тази мисъл.

— Опитвала се е да ме похити, за да ме отведе от семейството ти, преди да откриете коя съм в действителност — продължи Хелън, без да обръща внимание на Дафна. — Знаела е, че не бих й се доверила, и че буквално ще трябва да ме върже, за да ме накара да я изслушам. Така че направи точно това. Но това е истинската ми майка, а това е истинското й лице, Лукас. Това е нашето лице.

— Не е възможно — каза Лукас, като премести поглед от Хелън към Дафна и обратно. — Никой Потомък няма толкова близка прилика с друг.

— Носителките на Пояса на Афродита винаги приличат на първата Потомка, която го е притежавала — каза Дафна.

— Елена от Троя — каза Лукас тихо.

Хелън кимна, после поясни, без да поглежда майка си:

— Афродита и Елена са били полусестри и са се обичали много. Когато започнала обсадата на Троя, Афродита дала на Елена този пояс, за да я предпази. Оттогава той се предава от майка на дъщеря, заедно с лицето.

— Лицето? — попита Лукас.

— Заради което потеглили хиляда кораба — каза Дафна, повтаряйки автоматично титлата. — Това е нашето проклятие.

— Елена от Троя е принадлежала към Династията на Атрей — каза Лукас, като се отпусна тежко в един стол с права облегалка, който красеше антрето. — Значи Палас беше прав. Ти си Дафна Атрей.

— Предполагам, че Палас трябваше най-после да излезе прав за нещо — изсъска Дафна, а после се възпря и смекчи тона. — Знам, че е твой чичо, но имаме сложно минало. Баща ти беше различен. Беше много мил към мен, или поне се опитваше да бъде. Фуриите превръщат милото държание в много относително понятие.

— Фуриите — каза Лукас, когато го осени една идея. — Защо не виждам Фуриите, когато съм близо до теб?

— По същата причина, по която семейството ти вече не ги вижда около Хелън. Вие двамата рискувахте живота си, за да се спасите взаимно, и това ви освободи от кръвния дълг. Много отдавна преживях нещо подобно с друг член на Тиванската Династия. Но нямам време да ти обяснявам цялата история — каза Дафна, но не грубо. — Хелън и аз трябва да се махнем от този остров, и трябва да го направим сега.

— Не — каза Лукас, като погледна Хелън. — Върнете се с мен, и двете. Семейството ми…

— Семейството ти ме иска мъртва — отвърна Дафна студено.

— А Креон е тук, за да залови Хелън. Трябва да я отведа от този остров и ако я обичаш така, както знам, че я обичаш, ще ми помогнеш да го направя.

— Аз мога да защитя Хелън от Креон — каза Лукас предизвикателно, като все още чакаше Хелън да го погледне, но тя отказваше.

— Как? Нима си готов да станеш убиец на собствените си роднини? Прокуденик? — попита Дафна сурово.

Лукас рязко завъртя глава да погледне Дафна, реагирайки на една фраза, която бе възпитан да ненавижда. За миг я мразеше, но само защото беше права.

— Не можеш да защитиш Хелън срещу собственото си семейство — не и до смърт. Единствено аз мога да я предпазя сега — продължи Дафна, с тон, който намекваше, че изпитва искрено съжаление към него. — А най-добрият начин да го направя е да я отведа далече от Креон.

— Няма да му позволя да я доближи. Не ме е грижа какъв трябва да стана — каза Лукас, обсебен от мисълта за Хелън и обезпокоен от начина, по който тя сякаш го отбягваше. Улови ръцете й.

— Лукас. Пусни ме — каза Хелън тихо, като издърпа ръцете си от неговите. Той млъкна, доловил, че всеки миг ще се случи нещо много нередно. Отново. — Ако ме обичаш, ще ме оставиш да си отида. Обичаш ли ме? — Гласът й беше толкова тънък като хартия, че пресекваше.

— Знаеш, че те обичам — отвърна той смутен. — Ако си изплашена, избягай с мен, както планирахме. Знаеш, че ни е писано да бъдем заедно, знам, че можеш да почувстваш това, точно както го чувствам аз.

— Искам да ме пуснеш да си отида — каза тя простичко, когато най-накрая срещна погледа му и го задържа.

Вместо да си мисли как посърва лицето на Лукас под бремето на изненадата и тъгата му, Хелън си представи сърцето си като огромна вана, пълна с вода. Всички чувства, които беше изпитвала през живота си, и добрите, и лошите, бяха просто нишки хранителен оцветител в онази вода, а цялата прекрасна смесица се оттичаше надолу в канала. Единственото, което трябваше да направи, беше да изчака още няколко секунди и мивката щеше да е празна.

— Чуваш истината в това, което казвам, нали? — продължи тя безмилостно. — Искам да ме оставиш да си отида.

Лукас си пое дъх и го задържа за един дълъг миг, докато осъзна, че Хелън не го лъже. После кимна и вдиша отново с безстрастно изражение.

— Вярвам, че искаш да се махнеш от мен точно в този момент, но знам също и какво ще се случи, независимо какво иска някой — каза той.

— Оракулът! — възкликна тихо Дафна, разбрала какво има предвид Лукас. — Оцеляла е след първото си пророчество. С ума си ли е все още? — попита тя задъхано.

Той кимна рязко в отговор на нетактичния й въпрос.

Дафна закрачи разсеяно, сякаш хиляда мисли бяха започнали да се блъскат из главата й. Изведнъж престана да се движи и се втренчи в Лукас.

— Какво каза тя за нас? — попита.

— Че възлюбените на Афродита ще намерят подслон в Тиванската Династия — отвърна Лукас, без да показва никаква емоция. — Така че, виждате ли, ще се върнете с мен.

— Очевидно — каза Дафна, като извърна длани нагоре в знак на подчинение. — Хелън, вземи си нещата.

Челюстта на Хелън увисна и тя се втренчи невярващо в майка си. След всичко, което Дафна й беше казала, за да я махне от Ливанската династия, в тази промяна нямаше никаква логика.

— Но ще изпуснем ферибота… — запелтечи Хелън, все още несигурна.

— Оракулът проговори — каза Дафна, като нарами чантата си с алчно изражение в очите. Хелън нямаше представа какво е намислила майка й, но тъй като й липсваше всякаква причина да възрази, тя нямаше друг избор, освен да се подчини.

Хелън и Дафна приеха маскировката си и тримата слязоха във фоайето на хотела. Лукас ги помоли да изчакат за миг, когато стигнаха до предната врата. Извади телефона си и се обади на Хектор, като му каза да докара колата при входа на хотела.

— Останете тук — каза твърдо. — Нека да проверя улицата, преди да излезете. Хектор каза, че Креон се е отправил в нашата посока.

— Не е необходимо, Лукас. Стига да се държиш на разстояние от нас, ние сме добре скрити — каза Дафна уверено, докато излизаше на тротоара, търкаляйки зад себе си елегантния си кожен куфар.

Докато гледаше как майка й се отправя към вратата, Хелън случайно хвърли поглед отсреща. Креон стоеше от другата страна, втренчен нагоре към прозорците на хотела със своето отблъскващо отраженията зрение. Наведе очи, когато видя Дафна.

Щом видя Креон, сетивата на Хелън се върнаха към последния й сблъсък с него. Все още можеше да почувства влажния му дъх във врата си, когато той прошепна в ухото й „preciosa“ точно преди да я намушка. Най-вече си спомняше задушаващата тъмнина, която я беше оставила с чувството, че е изгубена в космоса и напълно безпомощна. Отекващият спомен за ужаса, който почувства, я накара да забрави за момент, че и тя, и майка й бяха защитени чрез взетата си назаем външност.

— Мамо! Спри! — изпищя тя инстинктивно, като протегна ръка да дръпне Дафна обратно в хотела.

Креон срещна погледа на Хелън, когато тя изпищя. После видя как братовчед му Лукас се приближава решително и неистово сграбчва непознатото момиче. Креон премести поглед от миловидната брюнетка към Лукас, като забеляза как я прегърна закрилнически. После погледна отново към простоватата жена със скъпия куфар и се усмихна. Притича през улицата със сведена глава и повдигнати рамене като бик.

— Дафна! Той знае! — извика Лукас, като бутна Хелън зад себе си и хукна невъзможно бързо, за да препречи пътя на Креон.

Братовчедите се сблъскаха насред улицата, и двамата — използвайки инерцията, за да вложат сила в първите си юмручни удари. Лукас обаче можеше да прави нещо, което Креон не очакваше. В последния момент накара гравитацията да го притегли по-силно, и в стабилното си състояние отблъсна зашеметения си противник назад на асфалта, толкова силно, че разби настилката на улицата.

Частица от секундата по-късно, Лукас хвърли поглед нагоре и видя ужасеното лице на Мат през предното стъкло на колата му, докато настъпваше с все сила спирачките. Мат се опита да спре, но беше твърде късно. Удари двете фигури, които се бяха появили изневиделица насред улицата, и колата му се нагъна навътре, сякаш се беше блъснала в тухлена стена.

— Лукас! — изпищя Хелън, като се опита да изтича покрай майка си.

Дафна сграбчи Хелън и я удържа точно когато големият черен джип на Хектор спря със скърцане пред тях, препречвайки пътя на Хелън към мястото на катастрофата. Ариадна изскочи от колата, още преди Хектор да беше спрял напълно, и изтича до развалините.

— Влизай в джипа! — изрева Хектор на Дафна, като заобиколи от шофьорското място и закрачи гневно към димящата предница на колата на Мат.

Хелън се бореше, неспособна да види какво става. Още викаше Лукас по име, когато Джейсън и Дафна я натовариха като вързоп отзад в джипа.

— Люк е добре! — каза й Джейсън през стиснати зъби, докато се бореше с нея. — Хелън, моля те! И без друго привличаме достатъчно внимание.

Припомнила си къде се намира, Хелън се застави да се успокои и да седне на задната седалка. Плъзна се към един от затъмнените прозорци и въздъхна с облекчение, когато видя Лукас да стои пред унищожената кола на Мат. Беше невредим и държеше Хектор, за да му попречи да хукне нанякъде. Креон беше изчезнал, затова Хелън предположи, че Хектор се опитваше да го последва. За миг изглеждаше, сякаш Лукас ще удари Хектор, но после му прошепна нещо, което изглежда убеди упорстващия му братовчед, и изведнъж Хектор се успокои и кимна.

— Изглежда точно като Аякс — прошепна Дафна зад нея, с очи, приковани върху Хектор.

Хелън хвърли кратък поглед към майка си, после насочи вниманието си обратно към останките от катастрофата. Ариадна помагаше на Мат да излезе от колата си, като го придържаше изправен. Той залиташе с окървавена глава, блед и с изцъклени от удивление очи, но не изглеждаше зле ранен.

— Трябва да те отведем до някоя болница — настоя Ариадна, докато оглеждаше неравните зеници на Мат.

— Не — каза Мат ожесточено. — Няма начин да обясня това. Нормалните хора не стават и не си тръгват, след като си ги прегазил с кола.

Всички знаеха, че е прав. Дори с мозъчно сътресение, Мат мислеше бързо.

— Ти си удари главата — каза предупредително Джейсън, докато Потомците се стрелкаха помежду си с несигурни погледи.

— И въпреки това знам какво видях. Вижте, не се тревожете за мен, никога няма да изпортя приятел, но сега трябва да вървим — настоя Мат. — Преди да дойде полицията.

— Ари? — попита Джейсън, като погледна искрено близначката си в очите. — Има ли опасност за живота му?

Ариадна прокара ръце точно над черепа на Мат: от дланите й се излъчваше слабо сияние.

— Ще се оправи напълно — каза тя след един кратък миг. Поведе Мат към джипа на Хектор, но Мат се изкикоти и се закова на място.

— Леле. Какво ми направи? — усмихна й се той глуповато.

— Изцелих те. Това е дарбата ми — отговори тя, като му се усмихна в отговор, внезапно придобивайки изтощен вид.

— Благодаря — каза Мат. Остави й се да го поведе към джипа на Хектор. — Чакай. Къде е Клеър?

Хелън беше излязла от джипа и се нахвърляше върху Мат още преди майка й да може да протегне ръка да я спре.

— Какво искаш да кажеш с това „къде е Клеър“? — настоя Хелън, като сви юмруци толкова силно, че ръцете й затрепериха. — Къде я видя за последно?

— На предната седалка — отвърна Мат немощно, като посочи към колата си.

Цялото тяло на Джейсън се стегна. Движейки се толкова бързо, че беше малко повече от размазано неясно петно, той изтръгна вратата на колата с една ръка и нежно измъкна Клеър изпод контролното табло на автомобила с другата. Тя беше в безсъзнание, окървавена и отпусната безжизнено като мокра парцалена кукла.

— Не — прошепна й Джейсън. — Казах ти да стоиш далече от мен. — Той приближи устните си на косъм от нейните и застина неподвижно като статуя.

— Как е тя? — попита Ариадна тревожно.

— Диша — каза той след миг с пресекващ глас. Вдигна глава и погледна близначката си в очите.

— Ще можеш ли да я изцелиш или не? — попита го тя спокойно, сякаш двамата с близнака си се бяха подготвили за това.

Той стисна челюст и кимна, но не каза нищо, само отнесе Клеър отзад в джипа и я задържа внимателно в скута си, докато всички други се организираха.

— Ще се погрижа за колата на Мат и ще те чакам вкъщи — каза Лукас на Хектор, вече замъглявайки подробностите от катастрофата, като изкривяваше светлината около нея.

— Чакайте — нареди Дафна. Вдигна ръка, сякаш за да помаха на такси, и затвори очи. — Това ще привлече по-малко внимание — каза тя. Дебели нишки перленосива мъгла се издигнаха от водата и дългите, подобни на въжета пипала се устремиха към деликатно наклонените й пръсти. Хелън имаше чувството, че неотдавнашната буря не беше случайна, и се запита дали майка й не я беше предизвикала.

— Велики Зевсе, Повелителю на облаците — промърмори Хектор под нос, мислейки си същото като Хелън. Сцената на катастрофата изчезна в мъглата, а после той се обърна към Лукас: — Къде ще скриеш колата?

— В океана. Можем да я почистим, след като се стъмни — отговори Лукас, като се гмурна в гъстата мъгла да бутне колата на Мат, превърнала се в буца изкривен метал и изтичащи отрови, от кея.

Всички останали се наблъскаха в джипа на Хектор. Целият инцидент — от нападението на Креон до бягството им — беше отнел само няколко минути, а те бяха на цели четири пресечки от мястото на произшествието, когато чуха първата сирена, виеща сред мъглата.

Пътуваха в пълно мълчание, с изцяло позволена от закона скорост, нататък към Сиасконсет, всеки от тях — затворен в клетката на собствените си шокирани и тревожни мисли. Докато пъплеха бавно по пътя, Хелън не можеше да свали очи от Джейсън и Клеър. Джейсън беше започнал да движи ръцете си на около два сантиметра и половина над тялото й, дланите му сияеха както тези на сестра му, когато беше изцелила Мат. Зашепна в ухото й. Изпусна няколко тихи, искрящи дихания върху затворените й очи, сякаш издишваше енергия право в безсъзнателните й сънища.

Каквото и да правеше, то помагаше на Клеър, но освен това му причиняваше мъчителна болка. Мънистени капки гъста, лъскава пот избиваха по посивяващата му кожа, докато Клеър сякаш се намести по-удобно в ръцете му и бузите й поруменяха. До момента, когато паркираха в двора на семейство Делос, Джейсън беше толкова изтощен, че без изобщо да пита, Хелън просто вдигна Клеър от скута му и я внесе в къщата вместо него.

— В моята стая. Бързо — изрече дрезгаво Джейсън, докато Хелън внасяше Клеър в препълнената кухня.

Шмугна се покрай стреснатите лица на семейство Делос, гушнала Клеър до гърдите си, за да я защити от любопитни погледи, докато тя и Джейсън си проправяха път към стълбите. На половината път нагоре по стълбището почувства как Джейсън слага ръка на рамото й и се обляга на нея за опора. Беше толкова слаб, че едва можеше да поставя единия си крак пред другия. Накрая успя да извърви остатъка от пътя.

— Как мога да ти помогна? — обърна се Хелън към Джейсън, докато внимателно слагаше Клеър в леглото му.

— Не можеш — отвърна той, като простря едрото си тяло до това на Клеър. — Аз направих своя избор и ние сме обвързани един с друг, докато тя се възстанови. Това е нещо като последния отпор на един лечител. На този етап или ще успеем да се измъкнем от тази пустиня заедно, или няма.

— Е, добре — въздъхна Хелън, най-накрая почувствала се обзета от надежда. — Клеър никога не би допуснала някой, на когото държи, просто да умре, особено, за да спаси живота й.

Видя как Джейсън се усмихна и кимна развеселено, когато си спомни, че независимо колко тежка и безизходна изглеждаше тази ситуация, поне беше обвързал жизнената си сила с истински легендарен боец.

— Направих всичко, каквото можах, за да не я въвличам в това, да я предпазя от нашия вид — прошепна той, като погледна Хелън в очите.

— Да, знам. Всички тези ваши спорове, макар че очевидно сте идеални един за друг — каза Хелън, чувствайки се виновна. Джейсън се беше опитал да отблъсне Клеър, за да я опази, но Хелън не беше направила същото. — Сега схващам.

— Ти имаш да се справяш с други неща — каза той: очите му вече започваха да се затварят. — Върви. Аз ще я преведа през това.

— Ако изгубиш пътя, ще те последвам там долу — каза му Хелън, вече чувствайки как нагорещеният въздух на сухите земи изсмуква цялата влага от атмосферата.

Внезапно Хелън осъзна какво бяха сухите земи и защо винаги беше твърде изплашена, за да разпознае истината, когато тя щеше направо да й извади очите. Пустинята, в която се луташе, докато спеше, земята, която сега Джейсън трябваше да прекоси, за да спаси Клеър, беше земята на мъртвите. За един съвсем кратък миг тя видя усилието на Клеър, докато тя объркано, уплашено и беззвучно викаше Джейсън по име. Хелън прогони този разстройващ образ и заговори право в ухото на Джейсън:

— Знам пътя през отломките и обещавам, че ако не можете да се справите сами, ще сляза и ще изнеса и двама ви.

Очите на Джейсън рязко се отвориха отново, стреснато, но духът му вече следваше този на Клеър, и макар че се опита да се пребори, очите му се затвориха отново, докато потъваше в дълбок, подобен на кома, унес. Хелън излезе от стаята, доверявайки му се напълно за изцеляването на Клеър. Мислено тя вече се присъединяваше към битката, която я очакваше в дневната.

Хелън тръгна внимателно надолу по стълбите, чувайки повишения тон на майка си, когато се приближи. Той вече й беше стряскащо познат, макар да познаваше жената само от няколко кратки часа. Гласът на Дафна беше този на самата Хелън, излизащ от главата й, като запис от развален телефонен секретар. Хелън го мразеше — не звука, а чувството, че сякаш беше нечия грешка, обречена да възприеме най-лошите качества на хората, които се предполагаше, че обича най-много.

Хелън спря за миг, за да събере смелост, преди да влезе в дневната. През няколкото кратки минути, които беше прекарала горе, беше започнала кавга.

— Значи аз съм виновна? — изкрещя Дафна на Палас, в отговор на нещо, което той току-що беше казал. — Ако всички просто си бяхте останали в Кадис, далече от Хелън, нищо от това нямаше да се случи!

— Това беше по моя вина — призна Хектор, като се опитваше да накара всички да се успокоят. — Семейството ми трябваше да замине, защото едва не убих свой родственик.

— Нямаше да си първият — изрече Дафна с ъгълчето на устата си.

— Какво трябва да означава това? — попита Палас възмутено.

— Готов ли си най-сетне да си признаеш истината? — попита Дафна горчиво. — Не съм убила Аякс. Тантал го направи.

— Ти си лъжкиня! — каза Палас, като пристъпи заплашително към нея.

— Тогава как така съм жива? Тантал каза на всички ви, че лично ме е убил, нали?

Палас се втренчи яростно в нея.

— Просто ми отговори на този единствен въпрос. Ако съм убила брат ти Аякс, тогава защо не виждаш Фуриите в момента? — попита Дафна, като разпери рязко ръце, сякаш за да покаже, че не ги крие никъде.

Всички се спогледаха, сякаш очакваха някой друг да има обяснение, но никой нямаше.

— Палас, помниш ли как Аякс и аз се мразехме толкова много, че не можехме да припишем това само на гнева на Фуриите, но в същото време не позволявахме да бъдем разделени? Помниш ли как все се търсехме, сякаш не можехме да понесем да сме разделени дори за миг? — попита Дафна с по-мек тон.

— Той беше луд по теб — каза Палас мрачно и очите му се стрелнаха за кратко към Лукас.

— И аз — по него. В края на краищата се сбихме, но в последния момент, вместо да се убием взаимно, се случи ужасен инцидент. В крайна сметка взаимно спасихме живота си. Когато направихме това, аз платих дълга си към Тиванската Династия. А той плати своя дълг към Династията на Атрей. След това Аякс можеше да бъде с моето семейство, без да разгневи Фуриите, а аз можех да бъда с неговото. Как бих могла да стоя пред теб, ако това не е истината? — Дафна посочи към Хелън и Лукас. — Видяхте го да се случва отново точно пред очите ви, и всички вече знаете какъв е изходът. Щом Фуриите си отидоха, Аякс и аз се влюбихме.

— Лъжкиня! — изсъска Пандора.

— Не — каза Лукас, като поклати глава с опечалено, почти изплашено изражение в очите. — Тя казва истината.

— Докоснах тялото му със собствената си ръка — изкрещя Пандора: сълзите разкривяваха красивото й като на фея лице в озъбена гримаса. — Беше мъртъв.

— Мисля, че за няколко секунди и двамата бяхме мъртви — каза Дафна съчувствено. Опитваше се да накара Пандора да я изслуша, но напразно. Пандора клатеше глава на всичко, което Дафна се опитваше да й каже. — Аякс и аз така и не разбрахме в действителност какво точно се случи, но ти се кълна, че не съм го убила.

Пандора рязко се извъртя от Дафна, като й обърна гръб и все така продължи да клати отрицателно глава. Ариадна отиде да застане до нея и взе ръката й, но Пандора не желаеше да приеме никаква утеха. Пусна ръката на Ариадна и здраво скръсти ръце на гърдите си, сякаш я боляха вътрешностите, лявата й длан беше обгърнала гривната медальон на дясната й китка.

— О, колко типично! Тиванската Династия си мисли, че знае всичко, защото е династията на Оракула — каза Дафна на гърба на Пандора, като почти я умоляваше. — А иронията е, че точно защото си мислите, че знаете всичко, останалите Династии са успели да скрият от вас толкова много неща — нашите реликви, например пояса на Афродита — дори самото ни съществуване. Мислехте си, че Династията на Атрей е изчезнала, но ето ме тук. Отвори си очите! Независимо дали искаш да го повярваш или не, Пандора, Аякс и аз спасихме взаимно живота си онази нощ, а след това се влюбихме дълбоко.

— После двамата избягахте заедно? — попита Кастор, като шокира всички със съчувствения си тон.

— Нямахме избор. Макар да бях платила дълга си към Тиванската Династия и да можех да съм близо, до когото и да е от вас.

— Без да разгневя Фуриите, всички вие продължавахте да желаете смъртта ми — отвърна Дафна, като сви рамене. — Аякс каза, че ако можем да обясним на Тантал какво се е случило, той ще вземе нашата страна. Наистина вярваше, че брат ти ще ни помогне. Бяхме толкова млади, само на седемнайсет. — Завладя я силна емоция и тя внезапно стисна юмруците и челюстта си, сякаш отказваше да се разплаче.

— Довърши историята си — каза Лукас с равен тон.

— Аякс и аз живеехме на платноходка, криехме се в морето. Тантал дойде с гребна лодка, за да се срещне с нас, защото се бояхме от засада твърде много, за да излезем на брега. В мига щом видя лицето ми, Тантал обезумя. Сбиха се за мен в гребната лодка. Не мога да плувам — кълна се, не можех да стигна до тях. Аякс изгуби — каза Дафна. Взря се право в очите на Лукас. — В онзи ден Тантал заяви, че ме е убил, но очевидно това е лъжа. Преследва ме оттогава насам, може би защото ме иска за себе си, или може би защото възнамерява да ме убие и не иска никой друг да му отнеме Триумфа. Вече не съм напълно сигурна какво иска.

— Не го вярвам, независимо какво казваш ти, Лукас — каза Палас, като клатеше глава в знак на несъгласие. — Тантал обичаше Аякс.

— Да, така беше. Той обичаше брат си, а после го уби — каза Дафна, толкова раздразнена, че ставаше жестока. — Сега, като братоубиец, той е Прокуденик и не може да общува с никого от Тиванската Династия, без Фуриите да ви разкрият греха му.

— Палас — каза Кастор внимателно. — Никога ли не те е смущавал фактът, че брат ни е останал скрит дори когато не са останали други Династии, с които да се бие?

— Но е имало други Династии, и все още има! — изкрещя Палас, като посочи Хелън и майка й. — Трябва да е знаел, че тя е още жива и че може да прелъсти всеки, дори нас, за да й помогнем да стигне до него.

— Не съм използвала пояса на Афродита върху теб, Палас. Дори не и за да те накарам да ми повярваш — каза Дафна уморено. — Искам да разбереш със собственото си сърце кой уби Аякс. Имам нужда да повярваш, че не аз съм убила съпруга си.

— Всичко, което тя казва, е вярно — каза Лукас, като прикова очи върху тези на Хелън. — Не е използвала пояса на Афродита. И с Аякс са били женени.

Хелън извърна поглед, макар че чувстваше как той изучава лицето й.

— Богините на съдбата са правили това много пъти — изрече напевно Касандра: в очите й се появи сияние, а в гласа й — нотка, която напомняше за Оракула, когато тя за миг надзърна през завесата. — Влюбените под гибелна звезда са като нишката и кройката на тъканта, а моите майки са принудени да повтарят модела отново и отново. Трябва да се поддържа симетрия или тъканта на вселената ще бъде унищожена. Така са съхранени и четирите Династии.

— И четирите? — повтори Лукас, докато очите му потърсиха тези на Хелън. В неговите очи припламна искрица надежда, но вместо да види собствения си възторг, отразен като ехо в Хелън, нейното лице беше бледо и безизразно. Тя извърна очи.

— Четири Династии в трима Наследници — продължиха да напяват множеството гласове. — Влюбените под гибелна звезда са съхранили родословията. Тримата ще възродят Атлантида.

Странна тишина завладя стаята, като паузата между ослепителна светкавица и оглушителния тътен на гръмотевица, който неизбежно следва.

— Сибила! — изрече внезапно Дафна, обръщайки се към Касандра с най-древната титла на нейния сан. — Умолявам те да ми отговориш! Как могат Потомците да се освободят от Фуриите?

— Тя още не може да ги контролира! — задъхано прошепна Кастор на Дафна, чието изражение бе станало жадно и отчаяно. В ума на Хелън проблесна споменът за внезапното решение на Дафна да се върне в Тиванската Династия с Лукас, и тя разбра, че през цялото време майка й беше искала точно това.

Кастор сграбчи Дафна за ръката, издърпвайки я от дъщеря си, но бе твърде късно. Трите Богини на съдбата бяха официално призовани в тялото на Оракула, за да отговорят на пряко зададен въпрос, и не можеше да бъдат спрени. Устата на Касандра засия, косата й се загърчи и главата й рязко се отметна назад. Очите й се замъглиха като от катаракта, а кожата й се сбръчка. Една старица си проби със сила път през обвивката на младо момиче, сякаш разкъсваше лист хартия. Присвивайки се в конвулсии, старицата се преобрази в друга жена, а след това — в трета, докато множеството гласове излизаха напевно от нея.

— Търсачът в дълбините трябва да слезе при онези, които не могат да простят и не могат да забравят. Онази, която слиза в дълбините, и нейният Щит, ще освободят Тримата от техните страдания, защото тя ще освободи Династиите от цикъла на кръвното отмъщение — изрекоха те, а после замлъкнаха.

Главата на Касандра зае правилното си положение. Бръчките се изгладиха и очите й се проясниха, но зловещите пришълци още населяваха тялото й. Дафна се отдръпна от Кастор и се приближи към Оракула със скръстени ръце и с благоговейно притиснати към гърдите си длани.

— Династията на Атрей има дълг към теб, Сибила — каза Дафна с дълбок поклон, завършвайки ролята си в ритуала.

— И Династията на Атрей ще го плати, когато бъде поискан — каза Оракулът, преди сиянието да замре напълно и Касандра да се върне напълно на себе си, с поредица от примигвалия и шумно издишване. Всички се втренчиха в Дафна, потресени и разгневени.

— Съжалявам, но трябваше — каза тя с глас, съвсем малко по-висок от шепот.

— Можеше да я убиеш — каза Лукас, като стисна юмруци. — Все още е твърде млада.

— Ако цикълът на отмъщението не бъде прекъснат, тя и без друго няма бъдеще. Никой от нас няма — промърмори Дафна, неспособна да го погледне. Няколко души надигнаха глас да възразят.

— Тя е права — каза Касандра, като прекъсна рязко всички. — Нещата ще се променят. Направено е пророчество, и независимо дали ви харесва или не, аз съм Оракулът. Вече не мога да се крия.

— Може би не можеш — каза Кастор мрачно. — Но следващия път решаваме заедно какви въпроси да задаваме и кога да ги зададем. — Той се обърна и насочи пръст към Дафна: — Още един такъв номер и ще се погрижа да не доживееш да чуеш отговора на Сибила.

Дафна кимна веднъж с безучастно лице, което успокои Кастор, но не и Лукас. Беше виждал Хелън да прави тази гримаса преди, и знаеше, че е престорена. Лукас хвърли поглед към Хелън, която бе забелязала същото като него, и двамата се спогледаха тревожно.

Касандра каза, че е уморена, и Пандора я отведе на горния етаж да полегне за малко. Ариадна влезе в кухнята да нагледа Мат, който все още притискаше лед към няколко цицини и синини, докато Ноел го просвещаваше набързо относно полубоговете.

Лукас кимна на Хелън да дойде с него в съседната стая. Тя се опита да поклати глава отрицателно, но той вече се беше извърнал и се бе отправил към вратата. Трябваше да го последва.

Той я отведе в непозната част от къщата — крилото точно срещу кабинета на баща му, в което Хелън никога не беше влизала. Докато се движеха през пустите коридори и покрай неизползваните стаи, тя видя как Лукас накланя съвсем леко глава през рамо, долавяйки присъствието й.

Докато го следваше, винаги само на няколко крачки зад него, тя видя как раменете му се напрягат, а дишането му се учестява. Загледа как топлата кожа на гърба му се движи под ризата му с всеки дъх, и трябваше да потърка стегнатите си юмруци един в друг, за да се сдържи да не протегне ръка да го докосне. Най-сетне той влезе в празния солариум в най-източния край на голямата къща и се обърна. Тя имаше една секунда да отвори уста, за да възрази, преди той да започне да я целува. В мига след това тя почувства как той я побутва леко надолу към пода. В следващия миг Хелън почти му се отдаде.

От корема й се надигна зашеметяващ пристъп на гадене и тя стисна уста, докато извръщаше глава от него. Лукас се дръпна внимателно назад, като си помисли, че я е наранил по някакъв начин. Тя подпря лакти на мраморния под и го блъсна в гърдите.

— Спри — изрече умолително.

Той се отмести незабавно от нея, като вдигна длани в умиротворителен жест. Когато двамата седнаха и се погледнаха в лицата, очите му изглеждаха толкова объркани, толкова наранени, че от очите на Хелън започнаха да се процеждат сълзи, макар че предишната вечер си бе обещала, че няма да плаче никога повече.

— Какво има? — попита той, объркан и обзет от болка.

— Не можем да направим това — каза тя, като поклати глава с бързо движение.

— За какво говориш? — Опита се да я накара да го погледне, докато посягаше да улови ръцете й. — Хелън, свободни сме. Останали са още две Династии, които да съхранят Примирието. Можем да бъдем заедно.

— Не можем да направим това — повтори тя, като сви ръцете си в юмруци, за да не може той да ги хване.

— Защо? — попита той задавено, доловил, че Хелън е искрена с него, но все още неспособен да разбере защо. — Толкова ли много се промениха чувствата ти към мен за една нощ? Нима спря да ме желаеш?

— Не е това — каза тя измъчено. — Ще ми се да не те желаех.

— Как можеш да кажеш това? — попита Лукас, облекчен да узнае, че Хелън поне все още имаше чувства към него. — Знам, че ти се събра много днес и може би не си готова точно в този момент. Това не е проблем, ще чакаме колкото искаш… — Той се опита да я притегли в прегръдките си, просто да я задържи, но тя го блъсна силно в гърдите и извърна лице от неговото.

— Ние сме първи братовчеди! — проплака тя безнадеждно, раменете й заподскачаха нагоре-надолу от неконтролируеми ридания. — Лукас, баща ми не е Джери. А Аякс.

Цялото тяло на Лукас застина неподвижно от страх. В тишината, която последва, Хелън чуваше единствено звука на дъжда по стъкления покрив.

— Не е възможно — прошепна той, макар да усещаше, че тя не лъже. Поклати глава: — Не. Видяхме Фуриите, когато се запознахме. Не е възможно да сме роднини.

— Напротив, възможно е — каза Хелън, като избърса едната си буза, после другата, после се върна на първата, в нещо като безкрайна процесия от сълзи, които трябваше да бъдат избърсани. — Върху децата от смесен произход може да предяви претенции само една Династия, и върху мен предявила претенции Династията на Атрей. Така се случват нещата още от началото.

— От началото? — каза Лукас, спомняйки си по-ранното изказване на Касандра. — Влюбените под гибелна звезда повтарят модела. Още колко други Потомци от смесен произход се крият някъде там?

Хелън подсмръкна и се втренчи в него с едва доловима усмивка. Той беше толкова чувствителен, толкова бързо схващаше всяка подробност, че тя не можеше да сдържи обожанието си към него. Имаше безкрайно много причини да се възхищава точно на този човек, и поради това имаше безкрайно много начини да се влюбва в него отново и отново. Осъзна, че нямаше да е принудена да се откаже от Лукас само този път и да приключи с това; щеше да й се наложи да се откаже от всички различни начини, по които се беше научила да го обича, всеки ден от днес нататък. Бремето на всички тези бъдещи разбивания на сърцето я притискаше и се наложи да свали глава, неспособна да го погледне, докато отговаряше на въпроса му.

— Дафна ни нарича Скитници, и, да, наистина сме доста — каза тя тихо. — Никой не знае колко сме, майка ми може да посочи местонахождението на поне двайсет.

— Следователно ако тези деца могат да принадлежат само към една Династия, но родителите им са от вражески Династии, едната страна от семейството…

— Изпада в предизвикана от Фуриите ярост и преследва това бебе. Дафна каза, че поривът да убиеш новороденото е почти неустоим, същият, какъвто е за новосъздаден Прокуденик. Единият от родителите трябва да се бие със семейството си за своето дете, и това обикновено означава, че този родител или загива, убит от собствените си родители или братя и сестри, или в крайна сметка се налага да ги убие.

— Това е отвратително — промълви Лукас. Хелън кимна.

— Отвратително е. Бебетата не бива да бъдат част от кръвната вражда. Просто е нечестно. Дафна се заклела да се отърве от Фуриите, така че бебетата на Скитници като мен да могат да бъдат и с двете си семейства, и така никой да не е принуден да преминава през ужаса да избира дали да защити детето си, или да се бие с родния си брат или сестра — или родител. Всъщност тя си е поставила за мисия в живота да освободи Потомците от проклятието на Фуриите завинаги.

Лукас кимна, най-сетне разбирайки. Започна да крачи, сякаш не можеше да остане в една и съща поза за повече от миниатюрна частица от секундата, докато толкова много мисли го блъскаха и дърпаха едновременно.

— Какво ще правим? Не можем да страним един от друг — каза той, като престана да крачи и се втренчи в Хелън, която все още седеше прегърбена на пода.

— Знам, но и не мога да съм близо до теб — каза тя, като се изправи с въздишка на изтощение.

Лукас изстена и покри лице. Никой от двамата не можеше да понесе да погледне другия, но посегнаха сляпо и се вкопчиха в здрава прегръдка. Залюляха се напред-назад: и двамата се нуждаеха от утеха.

— С майка ми планирахме да заминем днес — прошепна Хелън.

— Не ме оставяй — прошепна в отговор Лукас, като я прегърна по-силно.

— Какво ще правим? — промълви отчаяно Хелън, знаейки, че той няма отговор.

Стояха вкопчени един в друг в неизползваната стая, с дъжда, потропващ на пресекулки по стъклените стени, докато чуха разтревожени гласове, които викаха имената им по пустите коридори.

— Не мисля, че мога да го направя — каза Хелън. Отдръпна се от него и отметна косата от трескавото си чело. — Няма да мога да го обясня отново.

— Аз ще го направя — каза Лукас, като посегна инстинктивно към ръката й, а после се възпря и отдръпна ръка.

Хектор стигна до вратата точно когато Лукас я отвори. Лицето му бе маска от тревога, а гърдите му се издуваха от бързото дишане. Премести поглед между съкрушените им лица няколко пъти, преди да осъзнае, че са добре.

— Вие двамата сте… живи. Това е добре — каза той с облекчение.

— Хубаво е да се връщаме — каза Лукас с празно изражение, преди да тръгне вдървено надолу по коридора, като остави Хектор с Хелън.

— Дафна ни каза — съобщи Хектор без заобикалки. — Съжалявам, братовчедке.

Хелън кимна няколко пъти, тъй като нямаше доверие на себе си, че ще може да каже нещо, и тръгна по коридора. За нейна изненада, Хектор я настигна и сложи ръка на рамото й, докато вървяха. Притисна я здраво за миг и я целуна по темето. Когато наближиха обитаемата част от къщата, Хелън осъзна колко много се уповава на него в действителност.