Линията на бляновете

1

Т/сан беше бесен. След като двайсет и пет години беше работил в СИБ, доживя да го държат под ключ половин час! Да не му се доверяват! И всичко това, защото сред нападателите имаше още един мелконец.

Добраха се до затворническия блок навреме — Лемак все още не бе успял да започне атаката. По пътя се наложи Кал на три пъти да показва жетона си на постовете: четирима човеци в силова броня плюс „Ловец“ — това си беше почти непреодолима преграда. Кал си помисли, че ако Лемак бе проявил такава енергия още от самото начало, щяха да хванат Кей и приятелите му по средата на пътя.

Адмиралът стоеше, обкръжен от няколко ординарци, пред триножника на полевия пулт. По-нататък по коридора, в края на който се виждаха разтопени врати, се групираха хора в броня.

— Ще тръгнете ли най-отпред? — поинтересува се адмиралът, извръщайки се от екрана. Изабела поклати глава. — Така е… Започвайте!

По коридора сякаш се търкулна метална вълна. Кал примижа, когато върху бронята на нападащите разцъфнаха огънчетата на плазмата, а в отворите на вратите се забиха лазерните лъчи.

Един от щурмоваците, откъснал се прекалено далеч напред, попадна под обстрела на приятелите си и падна на земята — или беше мъртъв, или бе решил да си полежи.

— Загубите са неизбежни — каза Лемак, поглеждайки с периферното си зрение Кал. — Но почти всички имат аТан.

Атакуващите нахлуха в затворническия блок. По-голямата част през вратите, а няколко групи — през пробитите в стената отвори. Кал разбираше, че войниците на Лемак сега проникват в затвора от всички посоки, но и тези около петстотин души, които в момента бяха пред очите й, изглеждаха способни да сломят всякаква съпротива.

Изстрелите стихнаха.

— И това е всичко — каза Лемак, обръщайки се към Кал. Усмихвайки се, сложи ръка на рамото й. Лицето на Кал беше изкривено от ярост:

— Всичко? А ако момчето е загинало?

— Моите хора… — започна Лемак.

Ординарецът, заел неговото място на пулта, пристъпи към адмирала:

— Извинете…

Лемак се запъна.

— В затворническия блок ги няма, адмирале. Три трупа на наши хора… и това е всичко.

Кал отстрани Лемак и се затича към разтопения отвор на вратата. Т/сан се хвърли след нея.

Кей никога не беше надценявал силите си. Още по-малко беше склонен да разчита на късмета си.

Обаче сега не му оставаше друг изход, освен да се довери само на тези две неща.

Излязоха от затворническия блок изключително просто — по същия метод, който ръководството на базата използваше при посещенията за разпити. Тази част от предложения от Сейкър план изглеждаше най-съмнителна на Кей, но хипертунелът наистина продължаваше да работи. Никой не беше предположил, че затворниците могат да избягат от един затвор в друг.

Но в дадения случай те получиха нищожен шанс, вместо никакъв.

— Приятно място — каза Андрей, когато Дач с Томи в ръце излезе от хипертунела.

Кей разбираше какво има предвид киборгът. Помещението беше работен кабинет — многофункционален пулт с удобно кресло, панорамен екран, вдлъбната стена, покрита със старинен гоблен, върху който бе наредена колекция от оръжия. Щеше да бъде интересно да се поровят тук… ако имаха време.

— Детектори? — попита Кей, слизайки от приемателната площадка.

— Вероятно не.

Кей погледна Томи. Момчето продължаваше да бъде парализирано, но клепачите му започваха да потрепват. Механистката му бе отмерила пълна доза излъчване от станера.

Хипертунелът сработи и в кабинета се появи мелконецът. За да се вмести в габаритите на приемателната зона, той беше застанал на задните си лапи, превръщайки се в нещо подобно на паметник на изправения мелконец. Притискаше Артур към гърдите си и Кей отново усети болезнено убождане при вида на бледо-жълтеникавото лице.

— Ще се поровите ли в машините? — попита той веднага и мелконеца, и киборга.

Кас/с/ис отстъпи на крачка и отвърна:

— Аз няма да рискувам.

— Нито пък аз — отговори и Андрей. — Ние сме още по-далеч от пристана, отколкото преди, но от тук до там води доста хубав коридор.

Хипертунелът сработи за последен път. Боецът остана на мястото си, което беше доста разумно — оставайки в приемателната зона, той блокираше прохода.

— Ще се разсъбличаме — каза Кей, отпускайки Томи на пода — Кас/с/ис, заеми се с вратата.

Бронята беше дяволски тежка и макар че си помагаха един на друг, бяха изгубени седем скъпоценни минути. Преди да се измъкне от своя „Серафим“, Кей отпи от разположената срещу устата тръбичка. Течността беше стипчиво-горчива и от миризмата й на гнило му се повдигаше, но „бойните коктейли“ никога не бяха заемали първо място в конкурсите за напитки.

— Сега разполагам с два часа — каза Кей.

— Достатъчни са и да умреш, и да се скриеш — счете за необходимо да изкоментира мелконецът, докато закрепваше със свободната лапа емблемата на ръководител от СИБ върху гърдите си. — Ако се съди по плана, тук ще има още три стаи, в последната е възможно да има охрана. После — транспортен терминал номер осем и коридорът към пристаните.

Кей оправи мундира си. Ушит преди денонощие, той не създаваше впечатление, че е нов, но това не беше и необходимо. Капитанските пагони и медалът „Слуга на Империята“, четвърта степен, прекрасно допълваха картината.

Боецът стана сержант, а киборгът — редови сътрудник на СИБ. Оказа се, че под бронята на Томи има само избледняла сива пижама, доста напомняща тази, с която бе облечен Артур. Кей потупа момчето по бузите, но не последва никаква реакция.

— Да тръгваме — каза Кей, мятайки „Ескалибура“ на рамо. — Време е. Андрей, вземете Томи.

Излязоха през послушно разтворилата се врата. Бронята остана на пода във формата на четири сивосинкави купчини. Възможно е и Кей да каза „благодаря“ на безмозъчните плочи от металокерамика, но дори той не беше толкова сантиментален, че да произнесе това на глас.

Ян Думбовски остана на второстепенен пост не защото се смяташе за слаб войник. В най-близко бъдеще за него се очертаваха сержантски нашивки и прехвърляне в елитния първи полк, подчинен лично на Лемак.

Само фактът, че още не бе заработил достатъчно пари за аТан, го лиши от удоволствието да щурмува затворническия блок. За три години служба, при почти пълно въздържане от харчене, Ян би могъл да подсигури безсмъртието си, но родителите му живееха на бедната планета Хаксия. Парите на сина им, който бе извадил късмет да го вербуват в армията, им позволяваха криво-ляво да съществуват на планетата, отдавна вече призната за безперспективна.

Ян носеше петнайсетте килограма лека броня с такава лекота, сякаш това беше риза от естествена коприна, каквато той не можеше да си позволи. Импулсният лъчемет, прикрепен на свивката на лакътя му, изглеждаше като продължение на дясната му ръка.

Общо взето, Ян беше напълно доволен от себе си и не смяташе, че ще извърши особено тежко престъпление, ако в писмото, което възнамеряваше да прати вечерта на родителите си, разкаже за произшествието с терористите така, сякаш самият той е участвал в залавянето им. Постът на Думбовски се намираше пред апартаментите на Лемак. Ян тъпчеше на едно място в ниша в стената, която му осигуряваше и добър обзор, и известно укритие, когато вратата се отвори. В коридора, без да бърза, излезе непознат капитан, отърсвайки ръкава на мундира си.

Ян оправи униформата си. Беше застъпил на пост преди два часа и не знаеше има ли някой в стаите на Лемак. Адмиралът често работеше нощем.

Но все пак се прицели с лъчемета си в непознатия, който се намръщи.

— Документите — с безизразен тон произнесе Ян. Капитанът мълчаливо бръкна в джоба на мундира си. Подаде удостоверението си — Ян го взе със свободната си ръка, хвърли му един поглед и каза: — Извинете, мистър Шиваки. Извънредно положение.

Ниязо Шиваки, специалист по водене на разпити, изпратен от ендорианския отдел, прибра документите си и попита:

— Какво, безредиците още ли продължават, войнико?

Обикновено Ян не понасяше такива офицери — снизходително-доброжелателни към редовите войници. Но сега му се искаше да си побъбри с някого.

— По общата мрежа предадоха, че терористите са блокирани в затворническия блок. И самият Лемак е там.

Шиваки поклати глава, явно не одобрявайки стремежа на адмирала да бъде в центъра на събитията. С тон, изразяващ доверие, каза:

— Едва долетяхме и веднага загазихме… Как да отидем до лазарета? Тия хлапета се скапаха от първата ампула…

— Третото равнище — отвърна Ян. Той започваше да нервничи. Документите на капитана си бяха наред, но…

— Ей, сержант!

От вратата се подаде светлокос младеж с бледо, безизразно лице.

— Носете момчетата, ще вземат да хвърлят топа преди да дочакаме адмирала.

След младежа излезе човек-киборг с омекнало детско тяло в ръцете и мелконец — със същия товар. Момъкът носеше униформа на СИБ, сред люспите на гърдите на извънземното проблясваше служебен жетон.

— Длъжен съм да проверя документите ви — каза Ян. Изведнъж му стана непоносимо студено, а по гърба му кой знае защо се спусна струйка пот. Всички знаеха, че е задържан тийнейджър, притежаващ секретна информация, но Лемак не се занимаваше с разпити в своя кабинет, а сред нападателите, както бяха обявили, имаше мелконец.

— Проверявайте — съгласи се капитанът.

Без да знае защо, Ян беше сигурен, че документите на всички ще се окажат редовни, дори и на извънземния, и те ще преминат покрай него, но ще отидат не в лазарета, естествено, а в транспортната капсула, която ще ги откара за две-три минути до палубата за акостиране на кораби.

Освен това Ян си помисли, че ако плюе на устава и ги пропусне (предупреждавайки поста на терминала), то няма да го дадат на трибунал, а просто ще го уволнят за нарушаване на правилата на караулната служба. Отново ще работи в шахтите на Хаксия, а по-малкият му брат ще е принуден да напусне колежа и след някоя и друга година ще се присъедини към него. Ян натисна спусъка.

Той изпревари мелконеца с половин секунда. Лъчът удари тялото на светлокосия младеж, ампутирайки ръката му до лакътя. После плазменият заряд на Кас/с/ис осигури на родителите на Ян Думбовски определената от Империята пенсия.

— По дяволите… — прошепна Кей Дач, гледайки как Андрей полага Томи на пода и се навежда над боеца. Той се бе озъбил, сдържайки вика си, но в лицето му нямаше страх. Лекарите на фамилията умееха да потискат инстинкта за самосъхранение. Мелконецът се приближи към Кей.

— Планът се провали. Щом дори този юноша разбра каква е работата, постовете на транспортните възли в никакъв случай няма да ни пропуснат.

— Той заподозря нещо, защото излязохме от тези стаи.

— Заподозря нещо заради мен. Какво ще правим с боеца?

Кей мълчаливо се насочи към Андрей. Той отстъпи встрани и Кей погледна ранения. За миг погледите им се срещнаха и Кей извърна своя.

— Само гледай… да е по-бързо… — прошепна младежът.

— Прости ми — каза Кей, сваляйки от рамото си „Ескалибура“. Лъхна го горещата безшумна въздишка, после той натисна спусъка. Андрей вече повдигаше Томи.

— Минаваме на резервния вариант — реши Кей.

2

Белязаха пътя си до пристана с трупове. Постът при транспортния терминал още не беше уведомен, че терористите са се измъкнали извън затворническия блок, така че не им създаде проблеми. Но когато капсулата ги понесе през пространството на базата, Лемак вече знаеше къде са — двата поста, неотговарящи на повикванията, недвусмислено показваха посоката на отстъплението им. Концентрираните при затвора отряди се понесоха към пристаните — всяка секунда беше ценна. Кал и Т/сан бяха изчезнали някъде — Лемак дори не забеляза това. Той остана на пулта — точните нареждания сега бяха по-важни от личното присъствие. Всички боеспособни сътрудници на базата, озовали се в района на пристаните, бяха събрани в терминалната зала. Трябваше да бъдат именно тук, защото късият коридор, излизащ от залата, водеше към кораба на терористите.

Лемак много добре разбираше каква е основната му грешка — беше позволил на Кей да отмъкне момчето. Така се лишиха от възможността да използват тежко въоръжение от страх да не засегнат Артур. Оставаха им само станерите и интелектуалното оръжие с включени вериги за хуманност — не чак толкова малко, но далеч не това, което се искаше на Лемак.

Оставаше им да разчитат на количественото преимущество. Двайсет души, разположени по цялата площадка на терминалната зала, бяха прекалено много, за да може някой да ги унищожи с първите залпове.

Побраха се в транспортната капсула без проблем, включително и мелконецът. Малкият вагон с огледални стени се носеше през базата върху еластичната възглавница на магнитното поле. Тя имаше независимо енергозахранване и управление — изискванията за боевата надеждност сега се бяха обърнали против стопаните на орбиталната станция. Невъзможно беше да се спре капсулата.

Кей гледаше в чистото огледало, поправяйки мундира си. Той вече бе изиграл ролята си на безобидна маскировка, приспала бдителността на момчето на първия пост и тримата войници на втория. Сега отново би им свършила работа бронята, но уви — нея в момента я ритаха в безсилна ярост десантчиците, втурнали се в кабинета на Лемак.

— Двайсет секунди до пристигането — съобщи мелконецът. Той стоеше до широката врата, старателно прикривайки по-крехките. — Започвай.

Кей измъкна от джоба си малък предавател за еднократна употреба и натисна бутона. Някой и друг рентген отгоре нямаше да им навреди кой знае колко, но животът им зависеше от мощността на сигнала.

— Ако корабът ти ни чуе — каза Кас/с/ис, — това ще е изумителен късмет.

Хвърляйки предавателя си, Кей хвана „Ескалибура“, готов да стреля. Андрей, върху чиито метални рамене се клатушкаха двете детски тела, сега бе толкова ограничено боеспособен, колкото и в повредената броня.

Хиперкатерът все още пазеше външния вид на товарен кораб. Обвивката около люка беше леко разтопена, а малката купчина пепел отдолу бе целият резултат от нечии опити за проникване вътре. Сега катера го бяха оставили на мира, само два „Ловеца“ дебнеха за хипотетичните врагове, които биха могли да се крият в кораба. Тяхната автоматика беше способна да съперничи на механизмите на катера и те нямаше да пропуснат ново отваряне на амбразурите.

Когато във вътрешността на кораба забучаха включващите се машини, излъчващите кръгове на роботите потрепнаха, проследявайки източниците на звука. Но катерът не се опита да започне лазерен дуел с тях. Той просто бе пуснал двигателите.

Бойните роботи не бяха обучавани да воюват с космически кораби.

Пръв заработи гравитационният двигател. Векторът на движещата сила бе насочен в противоположната на роботите посока и те не се опитаха да предприемат нищо. Масивните прегради на шлюза потрепнаха, огъвайки се заради виртуалната маса, но издържаха. Катерът се задвижи бавно към товарния коридор.

Движението продължи само част от секундата, докато не се включи плазменият ускорител — чудовищно нарушаване на правилата за поведение на борда на станцията. След неуловимо колебание „Ловците“ приеха това за атака и шест лазерни лъча удариха дюзите.

Навярно, ако имаха повече време, щяха да успеят да пробият тританиума. Но огнената буря, клокочеща в дока, беше безпощадна.

…Отначало в терминалната зала се разнесе бучене. Някои от войниците, замръзнали в очакване на капсулата с терористите, рискуваха да се обърнат. Те видяха маранята на горящия въздух, течащ по коридора. После, в оранжевите отблясъци на приближаващите пламъци, в залата се търкулнаха два разтопени метални куба. Само лазерните лъчи, изскачащи от по чудо оцелелите излъчватели, показваха, че това са „Ловците“.

После дойде смъртта.

Вратата на капсулата се отвори неохотно, на тласъци. Когато ширината на процепа достигна десет сантиметра, в капсулата замириса на изгоряло. Кас/с/ис пъхна предните си лапи в пролуката и отвори първо вратата на капсулата, а после и външната, на вагона, която бе разтопена и напълно заяла. Зад нея цареше вонящ полумрак.

— Богове — неочаквано каза киборгът.

Въздухът беше горещ и задушлив — в терминалната зала беше изгоряло всичко, което може да изгори, и се бе разтопило всичко, способно да се разтапя. Решетките на климатизаторите, подаващи се от лишилите се от декоративните си ламперии стени, с хлипане всмукваха струите гъст остър дим. Това беше и единственото, което позволяваше да се диша.

А още миришеше и на изгорен белтък.

Те излязоха от капсулата — първо мелконецът, после Кей и последен — Андрей с момчетата на рамене. Подметките им засъскаха при докосването на пода и дори Кас/с/ис подви нагоре лапите си. Обгорените човешки тела, част от които притиснати от димящи, несправили се със задачата си брони, бяха натрупани на купчина в ъгъла на залата, където ги бе нахвърлял огненият ураган. Някои все още бяха обхванати от пламъци.

Кей се разтресе от пристъп на кашлица. Киборгът вече вървеше по коридора, водещ към техния пристан, мелконецът се оглеждаше, сякаш оценявайки ефективността на нетрадиционното оръжие.

— Няма да ти го простят — тихо произнесе той. — Кей, ти изигра самия себе си.

Изкарвайки от лапите си тънки нокти, той заситни по разтопения под. Спря се, разглеждайки купчината метал, от която излизаше тънък, едва забелязващ се сред кълбата дим лъч, удрящ в тавана. Горе с тънък звън се пръсна един от оцелелите осветителни панели и стана още по-тъмно.

Кей се затича след мелконеца. Андрей вече се бе скрил в коридора и слабият детски стон показа, че някое от момчетата идва на себе си. Температурата там бе стотици градуси — най-голямата фурна в историята, ако не се броят планетите, изпепелени с мезонни бомби.

Пред самия коридор Кей се спря, вдишвайки с пълни гърди горещия въздух. „Бойният коктейл“ вече бе започнал да действа и подсилените от химикалите мускули щяха да му позволят да премине разстоянието за две-три минути, но не му се искаше да диша през това време.

В този момент зад гърба му се разнесе гръм.

Той се обърна точно навреме, за да види как плазменият заряд отнася една от вратите към терминалната зала. Поразеният сектор на станцията беше изолиран, но това не спря нападателите.

Възможно беше Ванда Каховски да е забелязала асинхронността на движенията на мелконеца от СИБ, но на Кей противникът му се стори абсолютно съвършен. Най-странното нещо в облика му беше жената — познатата светлокоса жена в лека броня, възседнала гърба на извънземния. На Кей по-рано не му се беше случвало да среща мелконци, позволяващи подобни волности.

Той повдигна „Ескалибура“ толкова бързо, колкото можа, и даже успя да изпревари мелконеца. Виолетовото избухване накара извънземния да подскочи и той насмалко не хвърли от гърба си гротескната ездачка. После Кей натисна спусъка.

Изключително неприятно е да стреляш, след като вече си видял, че няма да уцелиш.

— Хвани ги, Т/сан! — изкрещя Изабела Кал, скачайки на пода — Живи!

И плазменият заряд на преминаващия в бойна трансформация мелконец разкъса цевта на „Ескалибура“ на пръски бял метал.

3

Целта засега беше само една — човекът на име Кей Алтос. Т/сан тичаше към него на задни лапи като исполинска богомолка, обгърната от метал и пластмаса. Очите, значително по-сложни от човешките, следяха всяко движение на Кей.

Човекът едва не го бе уцелил. Техниката, проклетата техника, ето в какво хората се бяха изхитрили да изпреварят мелконците. Да се усложняват устройствата, вградени в тялото, беше значително по-трудно, отколкото да се усъвършенства външното оръжие. Хората компенсираха бавната реакция с полуразумно оръжие, а сега и с тахионните излъчватели, нарушаващи причинно-следствената връзка. Мелконците вече отдавна не смятаха хората за врагове — така бяха решили Съвършените, така и стана. Но Т/сан знаеше прекрасен изход от положението — да ненавижда отделни хора, а не човечеството като цяло. Някога тази мисъл му бе подсказана от Ахар и той я счете за впечатляваща.

Сега бе намерил достоен обект за омраза — мъжът в армейски мундир, стискащ приклада на повредения тахионник. Той явно възнамеряваше да го използва като палка, но нямаше как да хване разтопените остатъци от цевта.

Т/сан скочи, прелитайки над човека, и пусна пълен заряд с отдавна вече приготвения за стрелба станер.

За пръв път мелконецът срещаше човек, чиято реакция не отстъпваше на неговата. Кей започна движението си в момента на скока на извънземния, с неочаквана скорост отдръпвайки се встрани. Зарядът на станера премина покрай него, а човекът нанесе удар с осакатеното си оръжие. Силата му бе достойна за бурлати, а приложен върху скачащия с голяма скорост мелконец, ударът имаше потресаващ ефект. Гръдните люспи хлътнаха, повреждайки редица органични органи и разрушавайки извадения в бойна позиция станер.

Сваленият по средата на пътя си мелконец моментално се обърна, контролирайки противника си. Човекът явно имаше ненормална реакция — работа на генните инженери на Империята, чиято дейност така ловко бе компрометирала мелконското разузнаване преди много години. Не беше минало вероятно и без химически стимулатори — в инфрачервения спектър тялото му беше ненормално топло. Човекът се самоизгаряше, превръщайки се в бойна машина, почти толкова съвършена, колкото е и един киборг.

Мелконецът нанесе удар — предните му лапи се кръстосаха, за да прережат като исполински щипки краката на Кей. Човекът не бе в състояние да се изплъзне, затова просто пристъпи напред, така че по колената го удариха не острите нокти, а само метализираната плът. Това би означавало счупвания на костите при обикновен човек, но лапите на мелконеца отскочиха от кожата на Кей като от излети гумени колони. В следващата секунда Кей се гмурна под извънземния и го ритна в бронирания търбух. Т/сан почувства как тристакилограмовото му тяло се издига във въздуха. Тласъкът беше не толкова силен, колкото неочакван. Той се търкулна към димящата метална купчина в ъгъла на залата и издаде хриптящ звук, когато лапите му се допряха до разтопения метал. А после болка, внезапна и ярка, опърли предната му лапа. Т/сан се отдръпна, осъзнавайки, че е изгубил крайника си. От полуразрушения робот, върху когото беше налетял, към тавана излизаше лазерен лъч, изчезващ в дупка от разтопен метал.

Кей понечи да посегне към пистолета на колана си, но срещайки устремения към него поглед на мелконеца, благоразумно спря движението на ръката си.

— Искам да го убия — каза Т/сан.

Кал, държаща Кей на мушката си, поклати глава.

— Не! Докато той е жив, катерът му няма да излети.

— Искам… — отново започна мелконецът.

Кас/с/ис се изтръгна от нажежения пъкъл на коридора. От човешка гледна точка беше почти неотличим от Т/сан, дори фалшивият жетон на СИБ проблясваше в същата точка.

Моментално губейки интерес към Кей, Т/сан се хвърли срещу сънародника си. Кей беше точно на пътя им, но Кас/с/ис достигна до него пръв и с едно замахване на лапата го отпрати в коридора.

Кал успя да стреля два пъти — безрезултатно, — преди мелконците да се вкопчат един в друг в смъртоносна схватка. Амбразурите на плазмените пушки бяха отворени и при двамата, но никой не рискуваше да стреля, сигурен, че ще последва същият смъртоносен отговор. Изабела се хвърли към търкалящите се по пода влечуги, опитвайки се да определи кой от двамата е запазил всичките си крайници, но поредица изстрели от тъмнината на коридора я накараха да се скрие в мрачната компания на обгорелите трупове.

Оставаше й да чака появата на прехвалените лемакови десантчици.

Кей преодоля коридора за минута и половина. Системата за вентилация работеше с пълна мощност и температурата тук беше успяла да спадне. Той не чувстваше болки в краката от ударите на мелконеца, но знаеше, че вечерта (ако доживееше до вечерта) цялото му тяло ще се подуе.

Люкът на катера беше отворен. Кей се втурна към командната зала — там беше Андрей. Момчетата вероятно бе привързал към леглата.

— Двайсет секунди — бързо каза Кей, виждайки, че ръката на Андрей лежи върху интерфейса на пулта. — Дай шанс на Кас/с/ис.

— С плазмения двигател ли да стартирам? — попита киборгът след четвърт минута. Дач гледаше към един от екраните, където чернееше обгорелият отвор на коридора. Едва ли Кал ще успее да се измъкне, смъртта щеше да я задържи за известно време.

— С гравитационните — нареди Кей. — Кораб, отдели маскировъчния блок след старта. Нека имат две цели.

— Тази база има достатъчно излъчватели и за двайсет цели — увери го Андрей. — Самият аз съм служил на такава…

Лазерният лъч прецизно разряза външния люк и сред вихъра на замръзващия въздух катерът излетя в космоса.

— Две цели — съобщи операторът. — Катерът, отдалечаващ се по седемнайсета координата, е менте. Масата му е с порядък по-малка от стандартната.

Лемак гледаше в екрана.

— Да ги поразя ли? — нетърпеливо попита офицерът.

— Можеш ли да отстраниш двигателите, без да разрушаваш кабината?

— Полето им си го бива, ще се наложи да използвам тахионни излъчватели. Ще ги превърнат в прах.

— Унищожете ментето.

В погледа на оператора имаше всичко друго, но не и разбиране.

— Изпълнете заповедта.

Лемак се обърна към ординареца си. Той беше обучен добре — на лицето му не се бе появила дори и сянка на съмнение.

— Нека подготвят „Гореща следа“ и миноносеца ми. Започвайте ремонта. Информацията за случая да се засекрети. Това е всичко.

Ординарецът се извърна.

— Чакайте. Колко са необратимо загиналите?

— Двайсет и седем души, адмирале. Останалите си имат аТан.

— Индивидуални съболезнования до роднините им. И не забравяйте да ми ги дадете преди изпращането. Аз ще ги разпиша лично.

За своя дълъг живот Лемак бе успял да се убеди колко ценена е по света искрената човечност.

4

— Вода — каза Томи. Кей, без да престава да пръска тялото на момчето с аерозол против изгаряне, му подаде чаша вода. Краката на Томи още не го слушаха, обаче ръцете си вече владееше.

— След час ще ти излязат мехури — без особено състрадание съобщи Кей. — Но неголеми.

— Измъкнахме ли се?

— Да, вече сме в хипера. Обличай се.

Томи приседна на кревата и предпазливо започна да намъква ризата си. Попита:

— А къде е Артур?

— В каютата си, с Андрей. Той е по-добър като лекар дори отколкото аз като убиец.

На самия Кей преминаването през „фурната“, изглежда, не бе навредило. Имплантираният в кожата керопласт го бе защитил не само от ударите на мелконеца, но и от високата температура. Неизбежният канцерогенен ефект явно не вълнуваше Кей.

— Много ли ви подведох? — попита Томи.

— Умерено — Кей приседна на креслото, замислено наблюдавайки момчето. Между тях имаше ледена стена, която можеха да усетят само те двамата.

— Да пусна музика, шефе? — хитро попита корабът.

— Пусни си тапи в ушите! Питай, Томи.

Момчето внимателно пусна краката си от леглото на пода. Опита се да стъпи и отново се отпусна върху възглавницата.

— Кей, защо размисли? Защо не ме остави там?

— Как се сети? — осведоми се Дач.

— С главата. От мен нямаше полза, не би могло и да има. Ако за щурма ти трябваше още един боец, ти щеше да помолиш фамилията да ти го даде. Нали?

— Да.

— Значи съм ти трябвал за друго. След като спасявахме мой двойник, логично е да е трябвало да го заменя. Тялото си е на мястото, никой нямаше да се втурне да ви гони.

— Браво — съгласи се Кей. — Но не съм възнамерявал да те убивам. Нали ти обещах? Само щях да те упоя.

— Благодаря.

— Разпознавам семейната учтивост. Моля! — Кей стана. — Отивам при Артур. Той е значително по-зле, момче.

— Ти не ми отговори — произнесе Томи и Кей изведнъж наистина разпозна интонацията на Къртис.

— Добре. Ако ти кажа, че ми е дожаляло за тебе, ще ми повярваш ли?

— Не, разбира се.

— Тогава не вярвай.

Луис позвъни на Кал направо от догарския отдел на „аТан“. Съобщи, че е удължил безсмъртието си и помоли да пратят катер за него. Изабела прекъсна връзката. Достатъчно й бяха грижите с Маржан, над която се трудеше екип от лекари и техници, и с Т/сан, който след схватката със сънародника си се бе озовал заедно с него на операционните маси на мелконските хирурзи. Номачи и сам можеше да се добере до станцията — жетонът на СИБ му позволяваше достатъчно много.

Освен това беше бясна от безгрижието на Лемак. През целия ден адмиралът обикаляше из станцията, контролирайки възстановителните работи, водеше безкрайни преговори с администрацията на планетата и главния щаб, разтревожени от случилото се. Неговата репутация и събитията от последните седмици му позволиха да потуши скандала. Кал не се съмняваше, че накрая цялата вина щеше да бъде хвърлена върху дарлоксианските терористи.

Адмиралът я повика чак през нощта — достатъчно недвусмислен жест. Кал се появи в кабинета му, зачервена от бяс, и беше посрещната с чаша мартини.

— Трябва малко да се поотпуснем — съобщи Лемак. — Армията и СИБ не получават всеки ден такова перване по носа, нали?

— На някой носът му беше доста разбит — каза Кал, поемайки чашата. В дадената ситуация не можеше да се кара с Лемак, но не възнамеряваше да сдържа язвителността си.

— Не споря — адмиралът беше настроен миролюбиво. — Какъв нагъл тип, а? Възхитен съм от вашия Алтос.

— Той не е мой!

— И мой не е, за съжаление — Лемак отпи от виното. — Кал, напразно се нервираш. С какво разполагахме? Момче, в което се препъна цялата система на дознание. Умеещо да издържа всякаква болка и да усвоява наркотиците. Не съм сигурен, че докторът ни знае каква е причината за издръжливостта му. Освен това Артур има аТан и едва ли го бяхме лишили от всички възможности за самоубийство. Просто той беше сигурен в себе си.

— А сега с какво разполагаме? — с ирония попита Изабела.

— Сега имаме ярката следа на катера, който носи момчето право към целта. Ще стартираме сутринта и ще тръгнем по петите им. Къртис-младши няма да издържи дълго, сама го знаеш. Но той явно е решен да изпълни задачата на баща си. Има само един изход — да бърза.

— Ще стартираме сутринта — гледайки през Лемак, произнесе Изабела. — Сутринта…

— Добре ли си?

Кал се сепна. Усмихна се на адмирала — и на лицето й изведнъж се появи безпомощната наивност на онази някогашна ученичка, която лепеше над леглото си портретите на героите от Смутната война.

— Уморих се, Лемак — извини се тя. — Трябваше да убия Алтос — на Таури. Момчето се държеше, защото вярваше в него. Не бива да се оставя на хората вярата в приятелите им — с нея те стават по-силни.

— Какъв приятел му е той? Много добър наемник, на когото са обещали планини от злато и безплатен аТан.

— Ти не видя как се би с Т/сан. Един наемник щеше да се предаде или да загине, прикривайки оттеглянето на останалите. А той имаше стимул и се измъкна.

Дори киборгът изглеждаше уморен. Той излезе от малката спалня (в катера не беше предвиден отделен медицински блок) и намирайки Кей на масата, седна до него.

— Разправяй — каза Кей, допивайки втората си чаша кафе.

— Той ще умре.

— Разбирам. Кога и от какво?

— До седмица. Работата не е в изтезаването, засегнат е костният му мозък. Изглежда, някой се е опитал да стерилизира напълно кръвта му.

— Никакви шансове?

Андрей поклати глава.

— Май си огорчен от нещо? — попита Кей. В погледа на киборга се мярна смайване.

— Разбира се. Операцията е провалена. Мелконецът загина.

Братята бойци дори не бяха удостоени със споменаване.

— Момчето има аТан.

Киборгът се замисли за секунда.

— Тогава защо ни трябваше да го мъкнем до катера?

Кей се наведе към гротескната глава на киборга и с тон, внушаващ доверие, прошепна:

— За да умре на подобаващо място.

Андрей плавно се изправи.

— Аз поемем управлението. Накъде да насоча катера?

— Към Урса.

— При бурлатитата?

— Да. В Имперския анклав, разбира се. Доколкото знам, тамошната СИБ си има достатъчно вътрешни проблеми, за да контролира транзитните кораби. Ти ще се прехвърлиш на някой лайнер за Горра, а ние ще продължим пътя си.

— Добре.

— Андрей! — произнесе Кей, неочаквано за самия себе си. — Ние наистина изпълнихме задачата. Всичко е наред. Предай на Лика, че ще се свържа с нея… при първа възможност.

Киборгът кимна и попита:

— Ти не се ли нуждаеш от медицинска помощ?

Кей така и не успя да разбере какво беше това — неочаквана ирония или ответен знак на симпатия.

— Не, благодаря.

Когато Андрей изчезна в командната зала, Кей се надигна и предпазливо влезе в каютата на Артур.

— Здрасти — тихо каза момчето. Кой знае защо, Дач бе сигурен, че преди излизането си Андрей му беше дал сънотворно, и думите на Артур го завариха неподготвен.

— Здрасти — също толкова тихо отвърна той. — По-добре ли си?

Почти цялото тяло на Артур беше покрито с пласт розов желеподобен мехлем. На лявата му ръка проблясваше автоинжектор, върху гърдите му, впил в кожата му разперените си паякови лапички, беше застинал дискът на кардиоводача.

— Аха. Но скоро ще съм още по-добре.

Кей предпазливо приседна на ръба на леглото. Докосна косите на момчето — лека, сякаш случайна ласка.

— Кое е това момче? — попита Артур.

— Ти.

— Ясно. Заради него ли толкова напираше да отидеш на Каилис?

— Да.

— Може ли да си поговоря с него?

— Утре. Имай търпение до утре. Искаш ли да поспиш?

— Аз само с това се занимавах… в паузите между разпитите.

— Извинявай, че толкова се забавих.

— Ще извадим сто години от безсмъртието ти… за наказание. Кей, скоро ли ще умра?

— След седмица — без колебание съобщи Дач.

— Ще дойдеш ли с мен? Всичко ще обясня на баща ми, ще видиш.

— След седмица ще сме на Граал.

Артур се усмихна и мехлемът върху лицето му затрепери като пача.

— Кей, аз съм почти труп.

— Някога да съм те лъгал?

Момчето мълчеше.

— Всичко ще бъде наред.

— Сигурен ли си?

— Шансовете ни са петдесет на сто. Наполовина.

— Доста големи са — сериозно каза Артур.

— Разбира се. А сега спи — ще ти трябват сили. Ако не издържиш една седмица, ще се наложи отново да започнеш от нулата.

— Ще се постарая.

— Постарай се. Аз ще поседя, докато заспиш.

Той наистина поседя до леглото на Артур още час. После се върна в своята каюта, мрачно погледна легналия на леглото му Томи и се настани в креслото. Впрочем след два часа, когато действието на аналгетиците от „бойния коктейл“ свърши, на него все едно му се наложи да се събуди.

5

— Те наистина отиват при бурлатитата — замислено каза Лемак. Хиперпространствените координати бяха в достатъчна степен условни, но курсът на преследвания катер се оказа поддаващ се на изчисление.

— Ще успеем ли да стигнем до Урса преди тях? — Кал нервничеше. Тя не се чувстваше твърде уверено в командната зала на миноносеца. Тук властваше техниката, а тя предпочиташе да работи с хора. Екраните на радарите, кратките доклади на операторите, наситени със сленг — всичко това й говореше несравнимо по-малко, отколкото на адмирала.

— Не — Лемак поклати глава — Явно има допълнителен двигател, преимуществото ни в скоростта е минимално. Ще закъснеем с пет-шест часа.

— Ако Къртис има някаква игра с чужди раси… макар и да са членове на Алианса… — Кал преглътна появилата се в гърлото й буца. — Ще бъда принудена да предупредя СИБ на анклава. Ще бъде измяна, ако не го направя.

— Успокой се. Твоята планета, Инцедиос, има ли си вземане-даване с бурлатитата?

— Естествено, те са един от основните ни партньори. Нашите условни координати са близки…

— Изпращате ли често лайнери до Урса?

— Почти всекидневно.

— Защо тогава на Къртис и Алтос им е изтрябвало да отиват на Волантис?

Кал сви рамене.

— Целта им е друга.

Лемак превключи нещо на пулта и върху екрана му разцъфна условна, плоска карта. Мънички флагчета отбелязваха колониите на една или друга раса. До известна степен тази примитивна схема отразяваше и разстоянията между звездите, но не абсолютните, нищо не означаващи на практика, а условните хиперпространствени разстояния.

— Новите граници — Лемак докосна картата и последва уголемяване на онази част от екрана, в която звездите бяха боядисани в двата цвята на Империята, почти неразличими на тъмновиолетовия фон. — Двайсетина полувоенни свята. Ако Артур Къртис се е насочил натам, то изборът на Урса като междинен пункт е оправдан.

— Каква работа би могъл да има там?

— Ти ме надценяваш. Ако можех да се досетя, нямаше да позволя да изтезават детето.

Лемак последователно докосваше с пръст флагчетата, при което излизаха малки тестове: най-общата информация за планетите.

— Кита, Рейън, Селия, Граал… Би могла да е всяка от тях. Ако не успеем да ги прехванем и те стартират от Урса, ще може да се каже по-точно.

— И какво?

— Ще ги настигнем, когато влязат в орбита. И това е всичко. Просто разговорът ни с момчето и верния му охранител ще се осъществи при самата цел на пътешествието им.

— Ако не избягат чрез аТан.

Лемак сложи ръка на рамото на Кал, уверено, покровителствено, но тя не възрази.

— Не, няма да избягат. Не знам защо, но те се страхуват от аТана. Странно за сина на Къртис, но толкова полезно за нас.

От височина стотици километри Урса приличаше на Тера повече, отколкото по-голямата част от човешките колонии. Същото съотношение между водата и сушата, същите спирали на облаците…

Кей беше идвал на планетата — прародина на бурлатитата, само веднъж и не можеше да се лиши от удоволствието лично да осъществи кацането. Той отговори на запитванията на орбиталните бази (куриерски катер на корпорацията „Сетико“, минава транзит, кацане с цел почивка и дозареждане, на борда няма стоки и тежко въоръжение, не се планира излизане извън анклава на Империята). Дадоха им коридор за кацане и очевидно изгубиха всякакъв интерес към малкия кораб.

Анклавът на хората се намираше на малък архипелаг, далеч от централния континент. Бурлатитата не обичаха особено водата и бяха извлекли максимална полза от поместването на половин милион авантюристи в слабонаселената зона: междурасовите контакти бяха изключени и отпадаше необходимостта от поддържане на риболовен флот. Хората, които първи бяха рискували да се появят на планетата на неотдавнашния враг, за няколко години бяха понатрупали прилично състояние от търговията с риба.

До границите на стратосферата Кей управляваше катера с плазмените двигатели, после премина на енергоемките, но екологично чисти, гравитационни двигатели. Бурлатитата бяха смахнати на тема екология — нормално за раса, чиито планети никога не са били щурмувани, но за сметка на това са били засипвани с всички известни видове отрови.

В анклава имаше само един космодрум — Имперския, както и предвиждаха условията на договора. Дадоха им зона на кацане в най-отдалечения ъгъл на площадката, сред подобни на катера дребосъци: земни и мелконски яхти, катери, малотонажни товарни кораби. На Кей му се стори, че забеляза и малък диск с характерното оцветяване на Съюза на алкарисианите — рядък гост в световете на Алианса. Военни кораби нямаше — те се обслужваха в орбиталните бази.

— Ще поостанеш ли? — попита Андрей, когато катерът докосна бетона. Кей поклати глава. С допълнителния двигател биха могли да достигнат Граал за три денонощия и дано Артур Къртис оцелееше през този кратък срок.

Горещата обвивка едва доловимо пращеше: спускането с включено защитно поле беше все едно директно да обидиш бурлатитата. Кей погледна екрана за външен обзор — между корабите лъкатушеше, приближавайки се към тях, отворената кола на сервизната служба. Времето беше топло, а от редките облаци — дело на старанията на метеоролозите на бурлатитата — рядко валеше дъжд.

— Ако искаш, аз ще се погрижа за всички формалности — предложи Андрей. — Разходи се из територията… не бързам.

Кей потисна желанието си да се откаже. Без него катерът не можеше да излети, едва ли дори киборгът беше способен да заобиколи заложените в компютъра правила.

— Три часа — наполовина предложи, наполовина помоли Кей.

— Пълното зареждане и ремонтът ще заемат двойно повече време.

— Можеш ли да почакаш?

— Да.

— И ще ме дочакаш?

Андрей извърна глава. Имаше нещо жалко в едва доловимото шумолене на синтетичните псевдомускули — шията и почти целият торс на киборга бяха изкуствени.

— Когато все още можех да чувствам — каза той, — Лика Сейкър ми беше любовница. Не мога да върна предишните си емоции, но ги помня. Майката на фамилията ми нареди да ти помогна, с каквото мога. Кас/с/ис имаше негови си причини да бъде предан, аз си имам свои. Ако й вярваш, можеш да си напълно спокоен.

— Кажи й, че си ми оказал много ценна помощ.

— Ще й кажа. Не притежавам нито тщеславие, нито скромност. Но ми е приятно да знам, че все още съм й полезен.

Кей излезе от командната зала с лек студ между плешките. Какъвто и боклук да беше Къртис-старши, аТанът, избавящ човечеството от подобен път към безсмъртието, изкупваше всичките му грехове.

Освен още неизвършените, разбира се.

— Благодаря — каза Артур. — Ще се постарая да не ставам досаден с подобни молби.

Томи сви рамене. Техните отношения за денонощие „запознанство“ придобиха доста странен характер и биха накарали всеки психолог да изпадне във възторг. Артур беше осакатен физически, а Томи — духовно. Понякога се разбираха от половин дума, понякога опитите за обяснение не даваха нищо, освен взаимното им озлобяване.

— Стига, бе, нали киборгът влиза тук, няма да викаш Кей, я!

— Ти знаеш ли какво е замислил той?

Томи поклати глава.

— Ама че охранител е избрал татко… — Артур тихо се засмя.

— Аз го избрах пръв — със същия тон отвърна Томи.

Те още се кикотеха, когато вратата се отвори и обектът на разговора им влезе в каютата. Кей беше в бял костюм с бродиран на гърдите лотос — емблемата на „Сетико“.

— Забавлявате ли се? — полюбопитства той, с което предизвика само нов пристъп на смях. Артур, вече избавил се от регенериращия мехлем, беше полулегнал върху възглавниците. Томи седеше до него. Ако по-рано на Кей му се струваше, че Томи е в доста окаяно състояние в сравнение с Артур, сега момчето му изглеждаше като олицетворение на здравето.

— Дълго ли ще бъдем тук? — попита най-накрая Томи.

— Най-много половин ден… — Кей разглеждаше своя питомец. Артур изглеждаше прекалено безгрижен — или Андрей бе прекалил с транквилизаторите, или Къртис-младши наистина беше повярвал в обещанията на телохранителя. — Арти, ще пуснеш ли приятеля си с мен?

— В анклава ли? Какво пък ще прави там? — Артур бе искрено учуден.

— Представи си, никога не е бил там. Изобщо, за пръв път е на планета на чужда раса.

— А… Ще отидеш ли?

— Ще отида.

Томи нямаше намерение да се колебае или да натрапва компанията си на Артур. Мислено Кей отбеляза, че момчетата грижливо избягват да се обръщат един към друг по име. Тази безличност на обръщенията можеше да бъде или признак за детско взаимно презрение, или обратно — странна, недетска деликатност. По-скоро второто — Томи, ставайки, леко потупа Артур по дланта, сякаш опитвайки се да го ободри.

— Купи руеп от пристанището — посъветва го Артур.

6.

Колата на ремонтната служба напомняше джип — с големи колелета, масивни кресла, здраво купе. Тя изглеждаше нелепо върху гладката равнина на космодрума. Кей не можа да съобрази веднага, че колата е била предвидена за бурлатита.

Шофьорът — гол до кръста (небесносиньото фирмено яке бе захвърлено на свободната седалка) младеж от азиатски тип, доброжелателно ги погледна, после се поинтересува:

— По работа или за да си починете?

— Ще съчетаем двете дейности — отвърна Кей.

— Правилно — съгласи се шофьорът. — Хвърлете един поглед в „Утро“. Там днес пее Алла.

Дач кимна, сякаш името на местната певица му говори нещо. Шофьорът ги свали при павилиона на митническия контрол и отлетя наобратно към джунглата от кораби.

— Прилича на Тера — плахо предположи Томи, придържайки се близо до Кей. — Нали?

Без Артур той веднага изгуби голяма част от новопридобитата увереност. Светлата риза на гърба му беше подгизнала от пот — прохладният климат на Каилис бе успял да стане обичаен за момчето.

— Не съвсем — побутвайки Томи към вратата, каза Кей. — Тук рядко вали дъжд. Не е много приятно да ти е мокра козината, нали?

— А аз откъде да знам?

Служителите нямаха никакви претенции към тях. През Урса преминаваха немалко транзитни рейсове на имперски кораби и митничарите си имаха достатъчно работа. Офицерът бурлати, озъбил муцуна, бързо провери документите им с ръчен скенер, повъртя в лапите си „Пчелата-М“ и я върна на Кей. „Сетико“ беше уважавана компания и нейните чиновници имаха право да носят оръжие.

— Защо имаме различни фамилии? — тихо попита Томи, когато излязоха от павилиона. — Мислех, че ще се правя на твой син, като Артур.

— Понякога легендите трябва да се променят. Какво, не ти ли харесва вероятният ти статут?

— Определено не!

— Когато беше тръгнал да ме убиваш, това не те смущаваше! — не можа да се сдържи Кей.

Поеха по сенчест булевард, на който бяха засадени местни видове дървета — със сини сочни листа и здрави стъбла. По редиците високи здания — тук земята беше скъпа — проблясваха поляризиращите полета, отразяващи инфрачервената част на слънчевата светлина. За съжаление, от това на улицата ставаше още по-задушно.

Градчето живееше с интересите на космическото пристанище. В другите човешки селища на анклава хората можеха да се занимават с риболов или със съвместни с бурлатитата научни разработки. Дружба, както бяха нарекли първите заселници града на планетата на новия съюзник, се беше ориентирала само към туристите и екипажите на корабите. Пълно беше с лавки с фалшиви сувенири, разкошни супермаркети, където можеха да се намерят истински деликатеси на извънземните раси, имаше и неизброимо количество евтини барове, в които предлагаха не толкова алкохол и наркотици, колкото разхладителни напитки.

След десет минути те просто бяха принудени да се мушнат в едно от магазинчетата. Оказа се, че вътре е прохладно, а персоналът, за радост на Кей, не досаждаше — похват, сработващ още по-добре от прекалената вежливост.

Томи се залепи за подобната на стъклен гроб витрина, където беше изложен „Истински боен екип на бурлатитата от епохата на Смутната война“. Според Кей в екипа имаше прекалено много бронирани елементи, за да са го носили самонадеяните бурлатита от онези години, и прекалено много декоративна резба, за да е служил за боен. Оставяйки момчето да се любува на екипа, намъкнат кой знае защо върху манекен-човек, Кей се приближи към стената, където висяха ритуалните ножове на различни кланове. Разбира се, фалшиви, но изработени много майсторски. Един от продавачите изникна като сянка зад гърба на Кей.

— Интересуват ли ви?

— Да. Трябва ми нож на клана Шивуким Ахар. Но истински.

— Нямаме право да търгуваме с истински ножове — учтиво съобщи продавачът, но без да бърза да се оттегля.

— Никой няма такова право. Обаче ги продават.

Върху лицето на продавача се бореха алчност и предпазливост.

— Ще можете ли да дойдете утре вечерта?

Кей поклати глава.

— Тогава… уви! — Изглежда, продавачът изпитваше истинско облекчение. Законите на Империята бяха строги към нарушаващите междурасовия мир.

Томи, откъснал се най-сетне от витрината, се приближи към тях.

— Имате ли руеп, мистър?

Продавачът се оживи.

— Руеп? Разбира се. Отличен сувенир от Урса за млад човек. Ще има какво да си спомняш, нали?

Кей мълчаливо плати — сумата се оказа не чак толкова голяма — и Томи стана притежател на десетсантиметрово кълбо от дъгоцветно стъкло.

— Предмет на един от религиозните култове на бурлатитата — каза продавачът с такава гордост, сякаш е централна фигура на този култ — Доста добър психостимулатор… макар и нашите учени да отричат това. Занимавате ли се с „джен“, младежо?

— Занимавал съм се.

— Прекрасно. Погледът към руеп в състояние на медитация позволява да преживееш отново приятни спомени, да се върнеш назад във времето… ако вярваш, естествено.

— Благодаря — мрачно каза Томи, разглеждайки цветното кълбо. Кей положи ръка на рамото му, тихо попита:

— Какво, неуместна шега на Артур?

Томи вдигна поглед:

— Не, напротив. Мистър, а имате ли бурлатски тренажори? За да стана силен?

Продавачът се усмихна широко:

— Разбира се, младежо.

На Кей му се наложи да плати и за сплетен на плитчица еластичен шнур, чиито единствени достойнства бяха сочният зелен цвят и възможността да се носи вместо колан. Той така и не разбра за какво отидоха парите му — за издевателство на двете момчета едно над друго или за плахи жестове на зараждащо се приятелство.

След като излязоха от магазинчето, Томи въпросително погледна Кей, който предложи:

— Да намерим „Утро“ и да послушаме местната звезда?

— Аха — с явно удоволствие се съгласи момчето. — И ще ми вземеш к’ола. Две бутилки.

Намериха бара без проблеми — всъщност се оказа, че не е бар, а уютен малък ресторант. Кей дълго се смя на входа, след като прочете пълното име на заведението: „Утро в борова гора“1. Томи не разбра причината за веселието му. Чак вечерта Артур му разказа за древната картина и дори намери репродукция в компютърната енциклопедия на изкуствата.

Тогава Томи беше принуден да признае, че Дач е имал известно основание да се кикоти при вида на сглобената от груби греди естрада, върху която под съпровода на две бурлатита в юношеска възраст пееше Алла — млада самка-бурлати.

Някой в „Утро“ имаше тънко чувство за хумор.

7

На Артур му стана зле през второто денонощие след старта от Урса. Сутринта се чувстваше добре, бъбри си с Томи, после помоли за руепа и дълго се взира в дъгоцветната дълбина на кълбото. На Кей му се наложи да прегледа всички данни на кибердиагностика, за да се убеди — чудо няма да има. Момчето умираше бавно, защото повече от половината му кръв бе заменена с универсален хемоликвос, и то необратимо — експериментите на военните лекари бяха разрушили не само костния мозък, но и бъбреците.

Но у Кей поне се появи лека увереност, че ще успеят да се доберат до Граал. Той си позволи да се наспи хубаво и прекара два-три спокойни часа в командната зала — насаме със сивата тъмнина на хиперпространството върху екраните и равномерния глас на кораба, дочитащ стара книга.

Томи нахлу в каютата, когато корабът, прекъснал четенето, съобщаваше:

— Имаме неприятности, Кей. Момчетата…

— Артур умира! — хващайки Дач за ръката, изкрещя Томи. — Кей, той съвсем умира.

— Той не може да умре съвсем — отбеляза Кей, отърсвайки се от ръката му. — Успокой се.

Но момчето беше право за себе си.

Вероятно Андрей, бил през живота си и лекар, и убиец, би могъл да обясни случващото се. Кей нямаше неговия опит, а кибердиагностикът само излагаше симптомите, без да рискува да посочва причините. Масирано разпадане на еритроцитите — сякаш остатъците от собствената кръв на Артур се бяха разбунтували срещу съседството с полимерния хемоликвос.

Зелената бледност на кожата, така поразила Кей на орбиталната база, се бе появила отново. Артур не стенеше и не плачеше — само жадно гълташе въздух, приповдигнат на леглото, сякаш стремящ се към нещо невидимо и изплъзващо се от него.

— Дръж се, кралю — каза Кей, хващайки момчето за ръката. — Не смей да се предаваш, чуваш ли?

Това, което би могъл да препоръча компютърът, вече се осъществяваше. Помпата хлипаше, прогонвайки кръвта на Артур по лабиринта на филтрите, почиствайки я от продуктите на разлагането. Успоредно с това в момчето се вкарваха нови и нови ампули хемоликвос — вече нямаше друг изход, освен да се замени цялата кръв. В каютата се повиши съдържанието на кислород — корабът изпълняваше указанията на медицинския компютър, на Кей леко му се зави свят.

— Чуваш ли ме, Арти?

Устните на момчето потрепнаха:

— Да.

— Издръж още денонощие, малкият. Издръж, моля те…

Отново движение на устните, беззвучен шепот:

— А после?

— После всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Помниш ли, че искаше чудо? Знак, че имаш право да стигнеш до края на пътя? Това чудо ще се случи. Само не умирай. Арти!

Момчето отвори очи.

— Не заспивай!

— Той ще умре ли? — попита тихо Томи иззад гърба му.

— Излез навън — нареди Кей, без да се обръща. — Арти, разбираш ли какво се случва с тебе? Това вече не е последствие от облъчването, нали? Какво още може да се направи?

Артур се досещаше какво се случва. Бактериите-симбионти, невидимият му вътрешен щит, пазещ го и от наркотиците, и от отровите, и от дум-вируса, не бяха убити от облъчванията. Те се бяха стаили — в дълбината на тъканите, в нишките на капилярите, в клетките на мозъка. Изчакали бяха и отново се заемаха със запълването на съдовете, предано унищожавайки чуждите примеси.

А сега собствената му кръв беше само примес в разтвора хемоликвос. Иронията на съдбата беше в това, че сега на Артур можеше да помогне нова порция бактерицидно облъчване. Но Кей нямаше необходимата техника за това, а на Артур не му достигаха сили, за да обясни всичко.

— Не заспивай — повтори Кей. — Докато се бориш, ще продължаваш да живееш.

— Дач, да увелича ли скоростта? — поинтересува се корабът.

— Това възможно ли е?

— Ако пусна допълнителния двигател, ще мога да изстискам още пет процента — увери го корабът.

— Десет.

— Пет, Кей. Ще се постарая.

Кей кимна, без да откъсва поглед от лицето на Артур. Изглежда беше започнал да диша по-леко — въздухът в каютата беше сладък и опияняваше като силно вино. Денонощие. Само още денонощие или дори по-малко, ако корабът изпълни прибързаното обещание.

— Арти, помниш ли Рашел?

„Да“ — отговори момчето само с очите си.

— Каза ми да ти предам поздрави. Хубаво момиче, нали? Дори ми помогна… мъничко.

Лека усмивка.

— Ей, момче… не заспивай. Искаш ли да отлетим на Таури, когато си уредиш сметките със своя бог? Ако Ван Къртис те пусне… а може и да се отбием по време на обратния път.

Артур поклати глава — слабо, със съмнение.

— Какво, няма ли да ти разрешат? Или са ти възложили задачата тържествено да се принесеш в жертва на висшите сили? Имай предвид, че няма да се съглася — това си е безсмислено нещо.

Той разговаря с момчето през цялата нощ, условната корабна нощ, която така или иначе не стана по-кратка. Кей си имаше свои отношения с малката смърт — съня, който така обича да преминава в истинска смърт. Дач ту разтърсваше момчето, ту го люлееше в ръце, само и само да не заспи. И говореше, говореше, говореше…

— Знаеш ли, на твоята възраст, малко над шестнайсет, бях най-големият лакомник на планетата. Точно тогава започна преустройването на тялото ми, както бяха планирали генетиците, и аз от хилка се превърнах в планина от мускули. Всичко, което припечелвах, отиваше за шоколади и същия този кашкавал, който ти не обичаш…

…Терор-групите изпепелили града за три часа. Когато алкарисианите се върнали в кокошарника си, от него вече не било останало нищо, освен пепел и препечени яйца. А насред града — пътен знак от Ксендала, с надпис „Гедеон“. За да знаят за какво е всичко това. В града имало зидария на Небесния лорд. По техните закони той би могъл да има следваща чак след четирийсет години. Половината от офицерите им, виновни за пробива, били хвърлени в пропаст с подрязани криле. Лордът бил освирепял и избивал собствената си армия. Ето каква е била старицата. А аз я баламосвах с риба и планктон…

…Забавна броня, аз не обичам силовите системи, но да разтапяш стени със собственото си чело…

Артур не заспа и не умря. На сутринта Кей му позволи да задреме, пускайки за гаранция една от най-дисонансните мелодии на мршанците. Десет часа, десет часа до Граал… Той излезе от спалнята и намери Томи, спящ в креслото, с нахапана ябълка в ръка. При появата му момчето се събуди.

— Засега се държи — отговори Кей на безмълвния въпрос. — Не се сърди, че те изгоних. Но смъртта е като съдия — много обича двойката свидетели. Смятай ме за суеверен.

— Да отида ли при него? — попита Томи.

— Иди. Говори му, разтърсвай го. Помогни му, ако нещо се наложи… Впрочем, бъбреците му вече не работят.

Момчето пристъпи към вратата.

— Почакай. Томи, вие лесно свикнахте един с друг, това е много хубаво. Какъв е за теб Артур?

Томи сви рамене:

— Брат, предполагам.

— Какъв брат?

— По-малък — сериозно каза Томи.

Влизайки в командната зала, Кей си помисли, че ако Артур започне пътешествието си към Граал още веднъж, той вече никога няма да излезе от тази роля. По-малкият брат, кралят, търсещ Бога…

Той още се опитваше да разбере какъв е станал за него Артур. И не намираше отговор.

8

Луис Номачи, човекът, идентифицирал Артур Къртис, се промени след преминаването през аТан. Кал, която сега живееше в постоянно напрежение и продължаваше да спи с Лемак, не забеляза това.

А Луис си умираше от страх. Той проклинаше мига, когато започна да преглежда записа на паметта на Кей. Ненавиждаше се за необмисления съвет, който бе дал на Изабела — да не постъпват по обичайния начин, а да прехванат момчето на Волантис. С проклятия си спомняше за постоянната си разточителност. Как можа така да обърка всичко…

Мухаммади, вече възстановила се, не общуваше с него. Изглежда, тя се беше изхитрила да обвинява за провала Луис, макар и вътре в себе си. А Кал не бързаше да прави никакви изводи.

Когато миноносецът на Лемак навлезе в пространството на неизвестната жалка планета Граал, Луис с шестото си чувство усети някаква опасност. Той никога не беше страдал от прекалена интуиция и леденият студ под лъжичката го ужаси.

Затворен в каютата си, Номачи наблегна на евтиния коняк — сега вече избягваше излишните разходи. Чакаше сигнала за тревога, който щеше да се превърне в негов погребален звън. Той не разбираше как може да му навреди Кей Алтос — на него, скрития в недрата на могъщия космически кораб. Луис просто чувстваше приближаването на смъртта, като набелязана жертва, която не е успяла да се скрие никъде.

Кей пренесе Артур в командната зала. Стимулаторите подействаха и той беше в ясно съзнание, въпреки че на външен вид това почти не си личеше. Корабът леко се разтресе — той прекалено бързо намаляваше скоростта, излизайки от хиперпространството. Томи тревожно поглеждаше Кей — изглежда, загубата на паметта не бе повлияла на семейния нюх към неприятностите.

— След четвърт час ще сме при планетата — каза Дач. — Искаш ли да знаеш какво ще се случи по-нататък?

Артур кимна и тихо отвърна:

— Проблеми. Не знам какви ще бъдат, но ще ги има.

— Възможно е. Арти, ние с Томи, в ролята на твой заместник, възобновихме аТана.

Момчето обмисляше думите му няколко секунди, после кимна.

— Разбираш ли какво искам да направя?

— Да. А Томи?

— А за него ще останат катерът, космосът и дълъг живот.

— А може би ще попиташ и мен?

Двамата с Кей се вгледаха един в друг за секунда — сякаш се виждаха за пръв път. После Дач поклати глава:

— Мислил съм по въпроса. Но тук дори Ван Къртис не би могъл да предвиди резултата. Ако не ми вярваш, попитай Артур.

Трясъците престанаха и сивата мъгла върху екраните се смени с бездънна чернота. В този момент гласът на кораба — сух и официален — сложи край на спора.

— Кей, струва ми се, че ни посрещат.

Миноносецът плуваше над планетата — стометрова метална грамада, настръхнала заради стърчащите излъчватели. Той беше предназначен за прехващане на вражески изтребители близо до слабо защитени планети — идеалният кораб за улавяне на малък катер, току-що излязъл в обикновеното пространство.

— Той няма шансове — каза Лемак. — Толкова близо до планетата няма да има мощност, за да избяга в хипера.

— А ако просто си кацне, без да му пука от пушките ти? Ние не можем да го унищожим — и Кей знае това.

— Абордажните групи са готови — искаш ли да ги подсилиш?

Кал погледна хората си. Номачи беше леко пиян и трепна след предложението на Лемак като от токов удар. Маржан кимна — поне тя се стремеше да пообщува с Кей Алтос. Механистката отново беше във форма — само откъснатата част на ухото, кой знае защо, си оставаше невъзстановена.

— Нека се потрудят твоите спецчасти — реши Кал. — Можем ли да се свържем с катера?

— Ако пожелаят да отговорят.

Изабела кимна:

— Ще пожелаят, довери този разговор на мен.

Кей беше очаквал неприятности от друг вид. Нещо, излизащо извън рамките на реалността, недопускащо Артур до планетата толкова успешно, колкото и бойните кораби на Основата на силикоидите.

Но миноносецът на няколко хиляди километра от тях не приличаше на рожба на неизвестна свръхсила. Обикновен имперски кораб, способен да сваля изтребители като мухи, а понякога и да ги завзема — когато му трябва екипажът им.

— Няма да успеем да им се измъкнем — съобщи катерът.

Кей дори и не помисли да отговаря. Измъкна се от дълбокото пилотско кресло и погледна момчетата. Артур не изглеждаше учуден, а Томи даже беше зарадван.

— Катер, космос и живот? Ха! — с удоволствие изрече той. — На тях ли ще ме оставиш? Тогава ще се самоубия.

Кей измъкна от кобура си „Пчелата“. Погледна въпросително Артур.

— Не знам — отвърна момчето. — Наистина не знам. Нека всичко стане… както стане.

Да се прицели в момчето кой знае защо се оказа доста трудно. А да натисне спусъка — съвсем немислимо. Кей насочи пистолета към Томи — той зажумя и се вкопчи в страничните облегалки на креслото, без обаче да пророни нито звук.

— Поех отговорността да променя курса и да увелича скоростта — произнесе катерът и Кей отпусна пистолета — Струва ми се, че това ще бъде най-добрият вариант.

Артур тихо се засмя.

— Ти, изглежда, си решил, че също имаш аТан? Лягай в дрейф. Все още имам нужда от катер — Кей неволно погледна към пулта.

— В Империята е забранено съществуването на изкуствен интелект, Дач. Аз също нямам избор.

— Ти си просто имитация — каза Кей, чувствайки, че нещо стиска гърлото му. — Събеседник за самотници. Престани да се превземаш.

— Глупчо — каза катерът и млъкна. Но не промени курса си.

Кей Дач остави пистолета си в креслото. На пулта трептеше светлинката за повикване, за което катерът, въпреки всички правила, дори не си бе направил труда да съобщи. Кей натисна бутона и се усмихна на Изабела.

— Очертава се гореща среща между нас — съобщи й той и изключи връзката, преди жената да успее да произнесе дори една дума.

Момчетата го гледаха. Кей се доближи до Артур, застана зад гърба му, сложи длан върху рамото му. Миноносецът върху екрана растеше — обгърнат от леката мъгла на защитното поле, сиво-синкав, дребен на фона на планетата.

— Граал е красив — каза Кей. — Обичам планетите, на които все още няма градове.

— Хвани Томи за ръката. Страх го е.

Кей успя да хване момчето за дланта, мокра от пот, но студена като лед. И даже попита Артур:

— А теб?

Но време за отговора не им остана.

9

Когато катерът се удари в защитното поле, Кал закрещя. На екраните пламна бял огън, в който изгоряха всичките й надежди.

— Не! Не! — повтори Кал.

Лемак сякаш остаря отново; застина прегърбен над пулта, без да реагира нито на докладите на екипажа, нито на пробягващите върху екрана съобщения на главния компютър.

— Изпрати хора! — разтърсвайки Лемак за раменете, крещеше Кал — Какво се бавиш!

— Къде да ги изпратя? Да ловят фотони? — Адмиралът бавно се обърна към нея. — Те са се превърнали в енергия и се е задействал аТанът им. След час Къртис Ван Къртис ще узнае за нашия малък лов на сина му, след два часа ще разговаря с императора. Те вече са на Тера, глупачке!

Кал обходи командната зала с безумен поглед. После се спря върху планетата, плуваща под кораба.

— Задействал се е аТанът им. Но нали тук също има офис на „аТан“, Лемак! Те може и да са на Граал! За тях беше важно само да се доберат до планетата, съживяването се извършва в най-близкия филиал на компанията. Лемак, приземи кораба!

— Това не е катер, Кал. Той не може да кацне на планетата — в гласа на Лемак се появиха нотки на оживление. — Могат да се използват десантните ботове, но те са консервирани.

Изабела трепна, сякаш представяйки си часовете, които ще отидат за осъществяване на процедурата, а в това време Артур Къртис вече ще е на планетата, към която толкова се бе стремил.

— Да тръгнем след тях, Лемак.

Адмиралът бързо повдигна глава.

— Кал, ти полудяваш.

Изабела се извърна, хвърляйки поглед на Маржан — колко жалко бе, че механистите отхвърлят аТан. Прехвърли погледа си върху Луис и разкопча кобура си. Гласът й беше мек като кадифе.

— Номачи, ще ни се наложи да ги догонваме. Чрез аТан.

Луис отстъпи назад, бързо вдигайки ръка, сякаш искаше да се защити от лъча. Замърмори бавно, сякаш насън:

— Кал, имам малко пари, на Догар цените бяха толкова…

— Аз ще ти платя следващия аТан — каза Кал, натискайки спусъка. Номачи падна на пода, след миг се строполи и Изабела, повалена от удара на Лемак.

— Ти си се побъркала, глупачке! Да стреляш в командната зала!

— Железата ти са надеждни… по-здрави са от хората… — Кал се закикоти, прехвърляйки поглед от Лемак на двамата офицери, вече държащи я на мушка. — Помогни ми, адмирале.

В Лемак се бореха яростта и разсъдъка. Той погледна сержанта десантчик, който тичаше към тях от поста си, и нареди:

— Застреляйте я. За опит за метеж на кораб по време на бойна операция.

— С удоволствие — каза Ралф Гордън. Първият му изстрел изпепели краката на Кал, вторият раздроби гърдите й и едва третият попадна в главата й.

— Нещо лошо съм започнал да стрелям — отбеляза Ралф Гордън, прибирайки пистолета си. — Простете, адмирале.

— Три денонощия карцер — каза Лемак, гледайки все още потрепващите останки. — За ниско равнище на подготовката.

Ралф изкозирува и се обърна. Дори и адмиралът да бе чул фразата му: „Ако щеш ми дай и трийсет и три…“, той изобщо не реагира.

Мухаммади продължаваше да стои до трупа на Луис. Лемак се вгледа в механистката за секунда, после произнесе:

— Помогнете да се подготви десантен бот. Мисля че разбирате от техника, Маржан.

— Ще се радвам, ако мога да помогна.

Прекрачвайки през тялото на Луис, механистката тръгна към изхода.

Тя наистина ускори разконсервирането на бота. С нейна помощ техниците биха се справили за три часа, но след два часа и половина с миноносеца се свърза оперативният щаб на догарската групировка. Лемак изслуша доклада на заместника си, даде нарежданията си и корабът се оттегли от планетарна орбита. Ускоряването не отне много време, миноносецът не го сковаваха особено някакви ограничения в мощността. Той осъществи хиперскок, когато планетата все още се виждаше като малък диск.

Граал не можеше да претендира за пълноценно отделение на „аТан“. Тук компанията бе изградила минимален комплекс — „трилистна детелина“. Впрочем на Граал не се случваше често да има и двама клиенти едновременно. Освен погребани под камъните миньори-партньори, успели да припечелят за безсмъртието си от някоя жила дзот-кристали.

Персоналът задълго запомни този ден.

— Дойде сигнал!

Карън Брауди едва не затанцува на пулта. Кей Овалд, търговец от Ендория — какъв ли вятър го бе довял по тези краища? Сънародник на самия император. Разправят, че всички ендорианци са смайващо красиви и наистина аристократични. Като в сериала „Леденият трон“.

Тя беше родена на Граал, много млада и все още незагубила нито наивността, нито оптимизма си. Сигналите на паралелните дисплеи, на които дори никой не дежуреше, Карън забеляза чак след минута. И се хвърли към видеофона — да вика втората смяна.

…Кей Дач разбра, че още е жив. Осмата му смърт беше лека — не като предишните. Просто миг тъмнина.

И вече ги нямаше нито болката в претоварените на базата мускули, нито сърбежа в превърнатата в броня кожа. Останал беше само страх. Той отвори очи.

— Всичко е наред, вие сте жив — каза крехката девойка в аТанска униформа. — В безопасност сте, не се вълнувайте.

На самата нея не би й било излишно да се успокои малко. Кей погледна с периферното си зрение светещото табло. „Граал“.

Беше се промъкнал. Неговият аТан беше платен, и въпреки замисъла на Къртис бяха включили репликатора не само на Тера. Сега той имаше две тела, в замяна на изгубеното в пламъка на атомния разпад. Едното — при Къртис Ван Къртис, другото — на планетата, където, според Артур, живееше Бог. Но само едното тяло можеше да придобие пълноценен разум — създаденото първо.

— Благодаря ви за оперативността — каза Кей. Момичето се изчерви. После, веднага станала сериозна, започна с официален тон:

— Как се казвате?

— Кей Овалд. Ендория, код: три, девет, шест, три, едно, четири, девет, едно. Всичко е наред с мен. Паметта ми е ясна, умът ми работи.

Пускайки ръка долу от студения диск, Кей, както обикновено, напипа евтините парцали и започна да се облича. Момичето го гледаше объркано.

— Наистина, благодаря — Кей признателно се усмихна, намъквайки панталоните си. — Аз не съм новак, мис. За втори път ми е.

Девойката кимна, малко поуспокоена.

— Не бях сам — каза Кей, чувствайки как се учестява биенето на сърцето му. — Всичко ли е наред?

Нищо не би могло да е наред, нищо. Две невронни мрежи с еднакви номера щяха да предадат едновременно два различни сигнала. Естествено, никой няма да тръгне да проверява структурата на номера — дълга редица от нищо не означаващи цифри. Само че как би възприел такъв сигнал компютърът? Като грешка? Но при аТан няма грешки. Като един сигнал? Вероятно.

Артур и Томи, как ще се съживите в една черепна кутия?

И на кого ще се падне да научи това — на Къртис Ван Къртис или на Дач?

— Момчетата ви са живи — момичето изглеждаше дълбоко трогнато. Естествено — децата рядко имат аТан.

— Момчетата?

— Процесът сега приключва, ако вече не е приключил. Извинявайте, мистър Овалд, това ендориански обичай ли е — да давате на близнаците еднакви имена?

— Вероятно — прошепна Кей.

Машини. Просто машини, неумеещи да грешат. Никой никога не е искал от тях да сравняват сигналите един с друг. Артур Овалд, дванайсет години, аТанът е платен. И още веднъж Артур Овалд, дванайсет години, аТанът е платен. Номерата са правилни. Могат да бъдат съживени. Нали така?

Кей почувства, че има логическо противоречие. Не, не е възможно…

Но нали се беше случило? Картите са раздадени, на масата има две валета купа. И никой не е учуден.

Само че при кого са отишли картите близнаци?

— Вие сте много мила. Как се казвате? — попита Кей.

— Карън — момичето отново се смути. Господи, що за планета е това… резерват за невинност.

— Отведете ме при децата, Карън. Много се безпокоя за тях.

За разлика от жената на Инцедиос, Карън не си направи труда да споменава за правилата.

— Да вървим, мистър. Вие загинахте… извинявайте, неприятността в космоса ли се случи?

— Да, врязахме се в астероид — мрачно каза Кей. За момиче, запознато с космоса само от телевизионните програми, тази причина трябваше да е не по-лоша от всяка друга.

Излязоха от реанимационния модул и се озоваха в малка квадратна зала. Трите еднакви врати на всяка стена очевидно водеха към служебни помещения.

— Там и там — посочи Карън. С извинителен тон добави: — Имаме само три модула, жената ще се наложи да почака.

— Жената?

— О, не сте ли заедно? Аз си помислих… Почти веднага след вас имаше още два сигнала. Мъж и жена от СИБ. Но мъжът не си беше платил аТана. Знаете ли, много жалко е, когато човек е могъл да продължи живота си, но не е успял да си плати…

Кей, без да я доизслуша, пристъпи към една от вратите. Какво пък, Кал все така продължаваше да ги следва по петите. Добре поне, че беше сама.

— Почакайте, тук бравата е тактилна… — Карън притисна дланта си към сензорната пластина и Кей, изпреварвайки я, влезе в модула. Навреме — решетката на аТан-емитера вече се вдигаше нагоре, откривайки малкото голо тяло, неподвижно лежащо върху белия диск. Сътрудничка, значително по-възрастна от Карън, но с нещо подобна на нея, им хвърли бърз поглед и се наведе над момчето.

За миг на Кей му се стори, че все пак е загубил. Тялото (Артур? Томи?) оставаше неподвижно. После жената каза:

— Не се притеснявай, приятелче. Всичко е наред. Ти си жив. Тук е компанията „аТан“.

Момчето се повдигна на лакти и Кей срещна погледа му. Артур? Томи? Сътрудниците ще приемат само един отговор.

— Синко! Артур! — хвърляйки се към момчето, закрещя Кей. — Артур, ти… Ти, Артур!

— Татенце, излизайте! — в гласа на жената имаше раздразнение. — Момче, всичко ли помниш? Как се казваш?

— Артур — и Томи едва забележимо намигна на Кей. Дач бързо заотстъпва назад, хвана за ръка Карън и двамата изскочиха от модула.

— Ще си имам разправии с мама — каза момичето, впрочем без особена паника. — Виждате, аТанът е безупречен.

— Моля ви.

Карън мълчаливо отвори втората врата, обаче заставайки на прага. Ала Кей и без това изобщо нямаше намерение да влиза — той беше видял, че Артур, седейки на края на диска, говореше нещо на ниския маслиненомургав аТановец.

— Благодаря — каза Кей. — Вие сте много мила.

Той хвана Карън за раменете и я целуна по устата. Това не смути момичето — тя още беше опиянена от странния еротичен заряд, обгръщащ отново живеещите, който привличаше на работа в „аТан“ толкова много сексофили.

— Сега ще дойде психологът ни — каза Карън, бавно освобождавайки се. — Той едва ли ви е нужен, но…

— Ние страшно бързаме! — Кей поклати глава — Нали е наше право да си тръгнем веднага?

— Да, но на повърхността…

— Да няма война?

— Какви ги говорите? Просто е нощ!

Кей се закикоти, все още не пускайки момичето. Нощ. Просто само нощ. Да, той не би се отказал от вечеря и от нормален сън. Това без съмнение важеше в още по-голяма степен за Артур.

Но след няколко минути тази наивна девойка щеше да се заеме със съживяването на Изабела Кал, която имаше право да носи тежко въоръжение и бе способна да вдигне на крака цялата СИБ на Граал, колкото и провинциална и тромава да бе тя.

— Извинявайте, Карън, но ние наистина бързаме — каза Кей. — Толкова много, че ще рискуваме да пожертваме съня си и забележителната ви безплатна закуска.

10

Джипът беше стар и Кей не би се доверил на автошофьора му и на градска улица. А пътят ставаше все по-лош и по-лош — ако първите километри явно бяха строени от „аТан“ заедно с комплекса на сградите им, то по-нататък се бяха хванали за работа планетарните власти.

— Ще преминем покрай столицата — каза Артур. — Тук на картата е отбелязан мотел, в който можем да купим храна. После в планините… докато моторът издържи.

Противно на очакванията на Кей, заспа само Томи, загърнал се в одеяло на задната седалка. Артур седеше отпред, до Кей, бодър и доволен. Той много рядко поглеждаше в картата — вероятно я знаеше наизуст.

— Нямаме време да сменяме колата.

— Ясно.

Бяха купили джипа от кантората за коли под наем покрай сградата на „аТан“, събуждайки възрастен пазач, който не прояви ни най-малко любопитство. Кей честно заплати пълната стойност на трошляка, разбирайки, че едва ли ще го върне обратно. Дрехи и оръжие („Конвой“ и станер) си купиха в аТанския магазин. Продавачът, естествено, не си беше на мястото, обслужи ги Карън. Независимо от нишката симпатия, която ги свързваше, Кей така и не се осмели да помоли за „Пчела“.

Впрочем, той не възнамеряваше да воюва. Спасението им беше в бягството и Кей успяваше да изстиска от износения, раздрънкан мотор скорост сто километра в час.

— Да си взема ли шоколадче?

— Вземи…

Момчето се беше изхитрило да се изтегне в седалката, изпружило крака към страничния прозорец. В момента, шумолейки с тънката обвивка, гледаше към нощния пейзаж. Жълтите ветрила на фаровете тичаха по празния път.

— Ако спра внезапно, ще излетиш през стъклото — предупреди го Кей.

— Няма, сложил съм си колана. А ти намали скоростта, настилката скоро ще свърши и ще започне черен път. А може и да пропуснем мотела.

— Гладен ли си?

— Ужасно. Заради спомените е. Две седмици нищо освен инжекции… писна ми.

— Бързах, колкото можах.

— Остави, Кей, нали всичко свърши. И двамата направихме грешки на Таури.

Кей Дач погледна косо Артур, който дояждаше шоколадчето си, прекарвайки предната част на маратонките си по стъклото. Кой знае защо, си беше избрал същите дрехи като на Инцедиос, а Томи просто бе повторил поръчката му.

— Пораснал си, кралю — каза Кей.

— Така ли? Това пък защо?

— Не ти пукаше от смъртта, която винаги е била лесен изход от бедите за теб.

— Все едно, нали ми се наложи да умра?

— Да, но дори смъртта си я избрахме сами.

В далечината заблещука слабо оранжево огънче — табелата на мотела. Кей намали скоростта. Каза:

— Само едно нещо не мога да разбера: защо оживяхте и двамата? На компютъра не му пука, че един и същи човек е умрял два пъти, при това едновременно. Добре, да допуснем. Но нали аТанът беше платен само веднъж?

Артур се засмя:

— Кей, ти просто забравяш една подробност. В помещенията на „аТан“ оживелите притежават временно безсмъртие.

— По дяволите…

— Когато компютърът е потвърдил, че единият от нас има право на съживяване, той е попаднал под действието на закона за временното безсмъртие. И разглеждайки втория сигнал, компютърът е разрешил да бъде съживен именно поради това. Този случай ще влезе в статистиката като „смърт в помещенията на компанията по неизяснени причини“. Рядко се случва… но ако бяхме не двама, а седем, все едно — щяхме да се съживим всичките.

В мотела — ниско дървено здание, около което бяха паркирани няколко фургона, Кей събуди собственика и още веднъж нанесе удар по спестяванията си. Местните продукти не бяха скъпи на Граал, но за продадената в нарушение на закона фузионна карабина го одраха с тройна цена.

— Искаш ли аз да покарам колата? — попита Артур, когато Кей се върна с тежкия си сак.

— Хайде.

Дач се прехвърли на задната седалка, достатъчно широка, за да събере и него, и Томи. Тук беше топло — по гладкия път Кей беше шофирал, пускайки мотора само на задните колела. Томи промърмори нещо насън и се облегна на Кей.

— Между другото, договорът ти вече е изпълнен — отбеляза Артур. — Аз съм на Граал… и даже в два екземпляра.

— Сигурен ли си, че моите услуги повече няма да ти потрябват?

— Напълно.

— Аз все пак предпочитам да те придружавам до края. Помниш ли малката ни уговорка?

— Помня я.

Артур караше колата доста уверено и Кей скоро заспа. Той все пак беше уморен, страшно уморен. Клиентът му смяташе договора за изпълнен, но Дач не вярваше в наградата. Той вече нямаше нито пари, нито катер, нито безсмъртие.

Струваше си поне да запази силите си.

На площадката за коли под наем, малка и неосветена, Кал бързо премина покрай десетина коли, чакащи своя час, в който ще се появят богати безсмъртни. После влезе в къщичката на собственика, прекара няколко минути вътре и отново излезе на чист въздух.

Тук наистина се дишаше леко и нощната прохлада беше ободряваща като силно кафе. Кал седеше на капака на спортно „Тореро“ и разглеждаше небето в търсене на бърза и ярка звезда — миноносеца на Лемак. Млечният път блещукаше над Граал като брилянтни трошици.

— Късметлия — каза Кал на небето. — Защо толкова му върви? А?

Небето не отговаряше и само искриците на метеорите избухваха над главата й.

— И на глупаците, кой знае защо, не им върви понякога — продължи Кал. — Точно когато трябва да са умни. Това тлъсто говедо не си е платило аТана, кой би могъл да предположи.

От далечината, откъм града, който на Граал се наричаше столица, се дочу равномерно бучене. Изабела изчака флаера на медицинската служба да се приземи, след което скочи от капака. Лекарят се опитваше да извади от машината чантичката си — тя се беше закачила за седалката.

— Какво се е случило? А? — попита той, бегло поглеждайки жената. На слабата светлина от кабината небръснатото му лице изглеждаше още по-сънено, отколкото бе в действителност.

— Старецът умря — каза Кал.

— Сигурни ли сте, че застраховката… Какво? Аз да не съм ви гробар? — Лекарят се обърна, оставяйки чантичката си на мира. Жената се приближи достатъчно близо, за да може да види той очите й.

Там имаше само безумие и смърт.

— Не, не си гробар, а клиент на някой гробар.

Скорострелният лазерник в ръцете й избухна. Тя премести прицела върху пилота и видя как трепери лицето му.

— Мис…

— Излизай.

— Защо?

— Бързо.

Пилотът напусна креслото си с вдървени крака. Той беше толкова послушен, че дори се отдалечи от флаера, подчинявайки се на кимването на жената. На стотина метра от тях сияеха лампите на входа на подземния център на „аТан“ — празничният блясък на безкрайния живот, забравените страхове, новите надежди. Това беше последното, което той видя.

— Флаерът много ми трябва — настанявайки се в още топлото кресло, каза Кал, неясно дали на небето, или на убитите хора. Тя би могла да реквизира всяко превозно средство на Граал, но жетонът й бе останал на миноносеца.

11

Черният път свърши скоро — той се разтвори в каменистите хълмове, където колелата на джипа вдигаха фонтани от дребен бял прах. Артур кара до разсъмване, след което спря колата и събуди Кей и Томи. Похапнаха пушено месо, опаковано в груби найлонови пакети, после Артур заспа, а Кей седна зад волана. Той шофира още десетина километра, говорейки си с Томи за всякакви дреболии и слушайки радио. На Граал, изглежда, имаше само два канала — планетарен и имперски. На обяд музикалното предаване по имперския прекъсна и те чуха изявление на императора. Грей каза само това, което Кей очакваше през последните десетина дни — започнала е война с Дарлок. Поводът бил взрив в имперското посолство на Нардия, централната планета на Дарлокското единство, но Дач само се усмихна, спомняйки си за Вячеслав от спецгрупата „Щит“. Той не очакваше особени проблеми с тази война — единственият съюзник на Дарлок, Съюзът на алкарисианите, си имаше достатъчно свои проблеми. Тройният алианс, базиращ се върху Имперския флот, десантните отряди на бурлатитата и мелконската техника, сега беше еднозначно най-силният в Галактиката. Вероятно, ако императорът си поставеше задачата да унищожи напълно древната раса, в играта биха се включили силикоидите, би се размърдала Конфедерацията на псилонците и пламъкът на нова война би погребал мира. Но този път всичко щеше да се ограничи с унищожаване на вражеския флот и окупиране на десетина планети — Кей беше почти сигурен в това.

Кал, кръжаща във флаера на стотина километра от тях — съдбата я накара отначало да тръгне по грешен път, — също чу речта на императора. Тя разбра, че най-вероятно миноносецът на Лемак вече отдавна се движи през хипера, за да се съедини с ескадрата си. Но й беше трудно да повярва — съзнанието на Кал, на която никога не беше достигала твърдост, стремително се потопи в собствения си, изкривен свят. В този свят вече ги нямаше нито императора, нито Лемак, нито планетата Инцедиос, където вече бяха обявили поста й за вакантен. Съществуваше само Граал — изумруденозелен в низините, неплодородно-каменист в планините, съществуваха нарядко разположените селища, където можеше да разпитва за стар джип с трима пътници, съществуваха Кей Алтос и Артур, раздвоил се по някакъв чудовищен начин.

Колата им върши работа до вечерта — докато хълмовете не се смениха с плато, обсипано с морени. На Кей неволно му хрумна мисълта за ледник — но по камъните нямаше и следа от остъргване, а само многобройни остри ъгли и откъртени парчета. Той изключи двигателя и тишината обгърна древния джип като погребална пелена.

— На картата това място е наречено Злата земя — каза Артур. — А местните жители предпочитат нецензурна дума.

— Защо? — полюбопитства Кей.

— Прекалено много нещастни случаи с тези, които идват тук. Почти сто процента. Изостряне на хроничните заболявания, непредпазливо отношение към оръжията, падания от скалите. Още пет-шест години, и местните власти щяха да се заемат сериозно с тази местност. Точно затова толкова бързахме.

— А ти как би нарекъл Злата земя?

— Праг. Не се страхувай, Кей, ти си имаш ключ. Даже два. И ти самият го знаеше, иначе не би се хвърлил да търсиш Томи. — Артур се измъкна от колата, отиде зад най-близката морена и извика: — Но се опитай винаги да бъдеш близо до някой от нас двамата, става ли?

Оставиха джипа и тръгнаха на юг — по безжизнената пустош, прескачайки дребните морени и заобикаляйки едрите. Кей раздели продуктите на три части и момчетата мълчаливо разпределиха пакетите по джобовете на якетата си. За разговор не им бяха останали нито сили, нито желание, и Дач забеляза, че е започнал да бърка Артур и Томи. Идентичността на телата и дрехите им сега бе подкрепена с плашещо сходство в поведението им. Или Томи неволно се правеше на Артур, или, колкото и да бе странно, ставаше обратното.

Вечерта Томи падна от неустойчива морена и одраска бузата си. Кей почувства странно облекчение. Вече се стъмваше и те спряха да нощуват, разстилайки върху камъните скъсаните калъфи от седалките на джипа. Полимерното „кадифе“ почти не пропускаше топлината и Кей моментално заспа.

На сутринта той установи, че засъхнали драскотини украсяват бузите и на двете момчета.

— Отидох да се изпишкам през нощта и се спънах в един камък — разясни Артур.

— Очевидно пред огледалото — бе единственото, което каза Кей.

Закусиха и продължиха пътя си. Водеше Артур, пътеката му беше толкова позната, сякаш вървеше по нея за стотен път. Двукратно им се наложи да свърнат встрани, за да напълнят манерката си със студена вода от малки изворчета.

Кей мълчеше почти през цялото време. За пръв път през последния месец се почувства безполезен — усещане, обичайно при приключване на работа, но неочаквано станало до болка остро.

— Дач, а корабът ти наистина ли беше разумен? — попита го Томи по време на една от кратките почивки.

— Бях програмирал псевдосвобода на поведението.

— И какво означава това?

— Той се стараеше да изглежда като личност. Всеки един свещеник или програмист ще ти докаже, че това няма никакво отношение към разума. Просто неразличима имитация.

— И каква е тогава разликата?

— Ами никаква…

До малката гладка площадка между скалите достигнаха вечерта, когато бе започнало да се стъмва. Артур се спря и погледна към Кей с лека ирония, каквато се бе забелязвала в погледа му само на Тера.

— Добре ли е да нощуваме тук, Дач?

Кей гледаше камъните под краката им. Те бяха малко по-тъмни, отколкото бе редно, и изглеждаха като загладени от водата или от вятъра… или от огън.

— Не е добре, мисля. Едноместните корвети имаха доста страшен двигател. Басирам се, че камъните излъчват.

— Разбрах — констатира Артур.

— Къртис се е приземил тук — продължи Кей. — Той е избирал точно такива с нищо незабележими планети, където не е имало риск да попадне на врага. Винаги е бил на „ти“ с компютрите и бордовият му дневник не е предизвиквал никакви съмнения. Свободните ловци не са признавали заповеди и пред никого не са се отчитали — доста удобно.

— Спри.

Дач продължаваше да разглежда разтопените камъни.

— Плазмено торпедо, с което да стреля по вражеските кораби, два излъчвателя на неутрино — за да се измъква от изтребителите, три грама антихелий в магнитен капан, които да се хвърлят върху чуждите планети. Много успешни кораби, оказали се по-полезни от линейните. Хиляди кораби, хиляди пилоти — сред тях имало и немалко страхливци. Не се комплексирай, Арти.

— Какво иска да каже? — Томи хвана Артур за ръката. Те стояха пред Кей — сякаш отражения в невидимо огледало.

— Че татко е страхливец.

— Артур, Къртис Ван Къртис не ти е баща. Това си ти самият, лишен от преживения друг живот. Тогава Ван Къртис е бил само на деветнайсет години. Не е имал аТан, пари и власт. А не е искал да умира.

Артур криво се усмихна. Съвсем не по детски. И каза:

— Сигурно ти искаш. Да продължим по-нататък, там има горичка и река.

Реката беше тиха, не приличаше на планинска, бреговете й бяха обрасли с бодлив храсталак. Обещаната горичка се оказа струпване от десетина дървета — ниски, обсипани със сочни оранжеви шушулки.

— Отрова — съобщи Артур. — А бодливите храсти могат да се ядат, но не са вкусни.

Кей разпали огън от счупени сухи клони. Те похапнаха месо и корави питки, посипани с горчиво-пикантна подправка. Томи почти веднага заспа, без да задава въпроси, без да се интересува от утрешния ден, и на Дач му се мярна мимолетната мисъл, че момчето е започнало своя собствена игра.

— Имахме уговорка — каза той на Артур.

Къртис-младши го гледаше през пламъка на огъня.

— Ти наистина ли искаш да ме убиеш?

— Ако няма друг изход. Искам истината.

— Можеш ли да почакаш до утре?

— Защо?

— През нощта дори думите имат друг цвят.

— По-малко трябва да се играе с тях.

— Разкажи ми приказка, Кей. За последно.

Дач разстла на земята калъфката, легна върху тъмната тъкан. Небето на Граал плуваше над тях — студена блещукаща покривка. Артур се настани до него.

— Много отдавна — каза Кей, — момчето, което се страхувало да умре, намерило Бога. Бог бил много стар и му било страшно скучно. Някога той бил създал света и в този свят не останало място за самия Бог. Той попитал момчето какво иска и то му отговорило — искало да бъде господар на живота и смъртта.

— Знам тази приказка — каза Артур. — В нея няма нищо интересно.

— Най-смешното било — продължаваше Кей, — че момчето не вярвало в Бога. То вярвало само в машините, които го слушали. И затова неговият Бог бил машина, и дори животът и смъртта, дадени му, за да властва над тях, се оказали машини.

— А защо Бог направил този подарък?

— Защото безкрайната власт и знания не оставят място за желанията. И желанията на момчето станали желания на Бога. Малчуганът си тръгнал с кремъчни скрижали, върху които били изобразени чертежите на живота и схемите на смъртта. Той остарял, преди да успее да им намери приложение… Спи, Артур. Ще почакам до утре.

— Защо така изведнъж?

— Защото и нощта си има свой цвят и аз искам да го запомня. Утре един от нас ще умре, нали?

— Да — съгласи се Артур.

— Жалко. Успях да се привържа към теб.

— И аз към теб. По-добре си върви, Кей. Вземи Томи и си вървете.

— Аз съм отговорен за теб.

12

Кал дори не си и помисли да каца при изоставения джип. Флаерът описа кръг, обливайки колата с конуса на светлината на прожектора, после отново се издигна в небето.

— Идвам — съобщи Изабела. — Нима си мислеше, че ще се измъкнеш?

В кабината на флаера нетърпимо вонеше. Вече от денонощие Кал не си правеше труда да каца за санитарни нужди и това й се струваше напълно естествено.

— Ти изобщо не ми трябваш — говореше си Кал. — Хич не ми пука за аТана. И за това, което търсиш тук. Нали, Лемак? На теб не ти пука, значи не си струва усилията…

Лемак, съществуващ само във въображението на Кал, кимна от второто кресло. Той отново беше стар, какъвто и трябваше да бъде, защото аТанът не е необходим на героите от детските сънища.

— И как да убия безсмъртния също знам — не спираше Кал, вече обръщайки се към Луис, някак неусетно сменил адмирала. Номачи виновно наведе глава. — Глупакът ще умре сам — продължаваше Изабела, вглеждайки се в малкото екранче за нощно виждане. — Трябва само да се държиш с него като с умен и той ще умре. А умният може да бъде сломен. Той самият няма да иска да живее. И ти няма да искаш, момче…

Тя погледна накриво креслото — но Артур не се появи там. Палето я чакаше някъде там, долу, със своя двойник, появил се от нищото, и с вярното си псе телохранител.

— Аз бързам — нежно каза Кал, хвърляйки флаера към земята. — Бързам…

Невидимата нишка, изтъкана от разпадащия се разум на жената, ги свързваше почти толкова здраво, колкото са свързани влюбените. Без да знае това, Кал притежаваше ключ, и флаерът й не падаше над Злите земи, където случайните произшествия бяха станали закономерност.

Вече в розовата светлина на утрото Кал видя върху инфрачервения екран едва забележимо петно — следа от догорял огън. Изхили се, оправяйки косата си, и се приземи на стотина метра, така че бученето на моторите да не разтревожи дори и най-лекия сън. Измъкна се от кабината, влачейки лазерника за ремъка, не забелязвайки нито болката в отслабналите крака, нито студения вятър, проникващ под тънката рокля.

Над рекичката плуваше мъгла на парцали, в светлолазурното небе все още светеше някаква упорита звезда. Кал се приближи до водата, жадно се напи, заставайки като куче на четири крака и лочейки направо от реката. Подчинявайки се на внезапен порив, се разсъблече и се изми до кръста.

Внезапно й стана по-добре. Тя бързо намъкна роклята си, приближи се до флаера и гнусливо мръщейки се, свали от носилката, закрепена в товарния отсек, топло вълнено одеяло. В чантата на убития от нея лекар Кал намери флакон със спирт и отпи две големи глътки. После седна на брега и зачака.

Артур се събуди пръв. В съня си се беше търколил до Кей, който го бе прегърнал с едната си ръка. Томи, със своите придобити на Каилис познания за отношенията между възрастните и децата, сигурно веднага би се отдръпнал. Но Къртис-младши за всичките години на своя път се беше научил да чувства разликата в чуждите докосвания. Той полежа минута, гледайки в лицето на Кей, където сега нямаше нищо, освен пропита в плътта умора, после внимателно махна ръката му. Кей продължаваше да спи. Артур тихичко стана и тръгна към реката.

Кал седеше неподвижно, като изваяние, загърнато от някой шегаджия в одеяло. Артур премина на десетина крачки покрай нея, без да я забележи сред дърветата в измамната утринна светлина. Изабела безшумно стана и тръгна след него, запазвайки същата дистанция.

За миг съзнанието й се проясни. Тя дълго гледа как момчето се мие, пръхтейки от студената вода, и насила се смее, сякаш преструвайки се пред самия себе си. В очите й сега имаше копнеж — нежен, като майчина любов.

Момчето се обърна и я видя.

— Ти ми причини толкова беди, Артур — каза Кал.

Той не отговори. В момента не бе в състояние да говори.

— Разбирам, аз също не те щадих — продължи жената. — Но това беше игра, която започна ти. Трябваше да се предадеш по-рано, а ти все се бореше, побеждаваше. И сега какво?

— Аз победих — каза момчето. — Пораснах.

— Така ли? Това ли беше целта на пътуването ти? Ритуалът на инициация на Къртисови включва победи на СИБ и армията? Добре, няма значение… Все още не си пораснал.

Тя направи крачка към Артур и той отстъпи, влизайки до глезените в ледената вода. Кал вдигна лазерника. Съобщи:

— Не ми трябват твоите тайни. Запази си ги за себе си. В тукашния „аТан“ има толкова добри момичета, беше им тъжно, че Овалд не е продължил безсмъртието нито на себе си, нито на своите деца… Ти така или иначе няма да умреш, нали? Татенцето ще те съживи на Тера. Живей. Пътешествай отново.

— Не бива — каза Артур. — Моля ви.

— Значи съм права — Кал се усмихваше с чистата усмивка, умряла в нея преди десетилетия. — Можеш да бъдеш пречупен. Пречупвай се. Ще убия и второто ти „аз“. А Кей нека живее. Ще бъде интересно.

Тя докосна спусъка и тънкият бял лъч удари Артур в гърдите.

— Първият — каза Кал.

Артур продължаваше да стои. От якето му се вдигаше пара, сякаш е изгладено с ютия. Кал отново натисна спусъка и лъчът удари момчето в лицето.

Артур все така си стоеше на мястото.

— Падай! — каза Кал. — Падай, ти си убит!

Безумието отново закипя в нея като яростен черен водовъртеж. Тя стреля още веднъж.

Артур се засмя.

— Единият е готов — съобщи Кал, пускайки в момчето цял откос. — Вторият.

После остави лазерника върху земята и замислено погледна към горичката.

Къртис-младши престана да се смее, когато тя премина покрай него. Спря се за миг, докосна рамото му и допря устни до челото му в лека прощална целувка.

— Така трябваше… Спи.

Течението беше бавно. Кал премина десетина метра, преди да бъде съборена и повлечена през камъните. Нямаше да й е трудно да изплува, но на Артур му се стори, че тя дори не се опитва да се бори с потока. За миг се мярна вдигнатата й над водата ръка — и това беше всичко.

Артур дълго стоя във водата. Само тялото се изцеляваше от аТана, болният разум си оставаше проблем на лекарите. Разбира се, не му беше мъчно за Кал, но не почувства и радост.

После ръката на Кей докосна дланта му.

— Да настинеш ли искаш?

— Кал беше тук — каза Артур. — Тя полудя… и се самоуби.

— Върви ти, кралю.

Артур погледна телохранителя си.

— Да тръгваме, Дач. Ще ти разкажа всичко. И Томи трябва да слуша.

13

Къртис-младши се събу и уви босите си крака с якето. Кей сложи маратонките да се сушат при отново разпаления огън.

— Татко намерил тази планета пръв — с някаква странна гордост каза Артур. — Можеш да го смяташ за страхливец, но за откриването на кислороден свят от клас „А“ са прощавали и по-големи престъпления.

— А той съобщи ли координатите на колониалната служба?

Артур сведе поглед.

— Продължавай.

— Той прекарал в кораба само една нощ. На сутринта сякаш нещо го повикало. Татко даже не взел оръжие със себе си. Просто тръгнал към реката, точно към това същото място…

…Къртис Ван Къртис, призован във флота по новия закон на Империята, отменящ всички предишни лъготения, стоеше на брега. Той не знаеше какво го е довело тук. Трябваше да отлети — на Тера го чакаше награда за откриването на подходящ за заселване свят. Не си струваше да рискува, скачайки по камъните в търсене на местни зверове.

Той прегази реката и се насочи към една от скалите, която с нищо не се отличаваше от останалите — безжизнена гранитна отломка. Сега Къртис не изпитваше страха, станал спътник на неговия живот. Той сигурно щеше да се порадва на това — ако все още можеше да изпитва емоции.

Като двукрак автомат Къртис Ван Къртис се доближи до камъка. И светът наоколо изчезна, превърна се в заслепяваща тъма, без време и пространство. Дори тогава не почувства страх. Той стана част от нещо, толкова огромно, че пред него двата килограма неврони в крехкия череп имаха по-малко значение, отколкото прахта, носена от вятъра. Той беше абсолютно открит и не предизвикваше нито учудване, нито осъждане, нищо. Той беше прекалено малък.

И в същото време стана единственият стимул за това, което го заобикаляше.

За миг той видя себе си през чуждия поглед — поглед, който идваше от всички посоки. Човече, достатъчно силно, за да си измисли цели, и прекалено слабо, за да ги има.

Къртис Ван Къртис усети погледа на Бога.

А после мъглата се разсея и той Го видя.

— Татко не знае — каза Артур. — Може би там има планета, а може би — цял свят. Светът на Бога… той не би могъл да създаде Вселената, ако не е равен на нея.

— Желязна планета със заводи за запалване на звезди.

Кей погледна от другата страна на реката. Там имаше много скали и сред тях не можеше да се види Вратата.

— Не, разбира се. Баща ми Го наричаше машина само защото е реален физически. Той не ми обясни подробностите, но аз сам ще видя за какво става въпрос.

— Къртис не би могъл да види друг Бог. Нужна му е била почва под краката и нещо, което е можело да говори, нещо, умеещо да слуша. Той е намерил само своя Бог.

— Да. И какво от това, Кей? Нека е видял само част и само онова, което е можел да види. И какво от това? За да видиш всичко, трябва да си равнопоставен.

— Прав си — съгласи се Дач. Погледна към седналия до него Томи. Какво би видяло това момче — сияние в безформен облик като на фреските в църквите на Единната воля или човек, надарен с нечовешка сила?

А какво би видял самият Кей?

— Татко твърди, че Той няма никакви желания — продължаваше Артур. — Тук твоята приказка казва истината. Той е създал света и е престанал да му влияе. В това просто няма смисъл за Бога. И когато татко преминал през Вратата, станал тази част от Вселената, която умее да желае. Бог му предложил света.

Имаше прекалено много скука в думите му, за да може Кей да се усъмни в тях. Артур Къртис беше израснал с тези знания. На неговия баща — на него самия — Бог беше подарил Вселената.

А той се беше отказал от подаръка, така ли?

— Все пак не бих казал, че този свят е светът на Къртис — отбеляза Кей.

— Не този. Този свят вече е създаден и неизменен. Даже това, което още не се е случило, тук е предопределено. Бог е открил път, татко го нарича „Линията на бляновете“. Това е път, който може да се види и който може да се извърви. В края на пътя баща ми би получил нов свят, нова вселена — създадена за него. Вселената на неговите блянове.

— И той се е отказал?

— Помолил е за време, през което да помисли. Безкрайно време, за да осъзнае бляновете си. И получил аТана. Сега той реши да получи и „Линията на бляновете“.

Кей се засмя. Облегна се назад на студената каменна ложа, гледайки в сътвореното от някого небе. На сто метра от него, зад свещената Врата, дремеше флегматикът Бог, правещ подаръци на първия поклонник. На далечната Тера Къртис Ван Къртис чакаше чертежите на мечтата си.

— Бог му казал, че трябва да се върне — продължаваше Артур, леко обиден. — Казал му, че трябва да дойде — нямало значение дали ще е по-млад или по-стар. И той дойде. Аз дойдох при Бога.

— Ти ли ще мечтаеш вместо Къртис? — попита Кей. Напрежението го напусна — драмата се беше превърнала във фарс. Напълно го устройваше един Бог, който не се меси в човешките дела, и не го вълнуваше светът на мечтите, който бе измислил за себе си Къртис Ван Къртис.

— Всеки си има свои мечти. Татко ще ги избира сам, аз също. — Артур се пресегна към огъня и свали маратонките от забитите в земята колчета. — Помисли си какво искаш ти.

— На първо място не исках да те убивам — каза Кей. — И се радвам, че няма да се наложи.

— Аз също, защото ти не би могъл да ме убиеш.

Артур отпусна ръката си в огъня. Бавно загреба шепа въглени. Томи нададе вик.

— Опитай, ще се получи същото — каза му Артур, измъквайки ръка от огъня. — Това е Праг, където могат да стоят само избраните. Тук бдят над нас. Татко го предполагаше, макар и да не беше напълно сигурен.

Въглените тлееха върху дланта му — червено-черна купчинка, над която се издига тънка струйка сив дим. Кей го плесна по ръката, отърсвайки въглените, и усети убожданията от изхвърчалите от тях искри.

Дланта на Артур си остана чиста, недокосната от жаравата. Кожата дори не беше почервеняла.

— Не го взимай навътре, Кей. В света на своите мечти ти можеш да бъдеш също толкова неуязвим. Това ще бъде твой свят, отговарящ на твоите желания. Ако поискаш, там ще изгорят корабите на Сакра по пътя към Шедар. Ако пожелаеш, там изобщо няма да има чужди раси.

— „Линията на бляновете“ не е подарена на мен — каза Кей, без да пуска ръката на момчето. — Дойдох твърде късно.

— Но Линията е дадена на нас.

Едва сега Кей разбра.

— Това ще бъде като с аТана?

— Да. Светове на тезгяха. Плати си и върви. Истински свят, не бълнуване на наркоман, нито пък виртуална реалност. Свят, в който можеш да станеш император или роб, безсмъртен или пеперуда-еднодневка. Това, което искаш. Без никакви граници.

— Сега разбирам Седмин — каза Кей. — аТанът беше еволюция-плюс… най-добрите оставаха живи. „Линията на бляновете“ е еволюция с три минуса. Първо ще си отидат най-талантливите, които са реализирали мечтите си. После слабите и нетърпеливите, уморилите се да се борят. Всички, които имат някаква стойност и могат да си платят.

— Татко ще дари на хората свобода.

— Той ще продаде на човечеството деградация.

Дач повдигна от земята карабината си и без да откъсва поглед от Артур, свали предпазителя.

— Не мисля, че ще се получи — каза момчето.

— Аз също. Но си струва да опитам.

— Не си прав, Кей — Артур не изглеждаше уплашен. Силата, предпазила го от лазерния лъч, едва ли щеше да направи изключение за плазмата. — Поговори с баща ми, той дълго е мислил върху това.

— Прекалено силно ще се наложи да викам.

— Не е задължително. Това е Праг, Кей. Оттук тръгват много пътища…

Дач не забеляза почти нищо — нито движение на устните, нито напрежение в погледа. Само сянка на отчужденост върху лицето на момчето.

И Къртис Ван Къртис, облечен в строг костюм, се озова до тях. Кей дори не успя да се учуди. Нямаше време за това.

— Радвам се да ви видя, шефе — каза Дач. — Говорим за бляновете. Не правете резки движения и всичко ще бъде наред.

14

Къртис Ван Къртис беше чакал този миг четири години. От най-първия път, когато Артур, още наистина дванайсетгодишен, беше поел чрез аТана към Граал. Тогава го водеше човек, който във всяко отношение превъзхождаше Кей Алтос. Генетично модифициран убиец, способен да пребори бурлати и да изпревари мелконец. Загинаха на космическото пристанище на Култхос, веднага след като купиха кораб. Терористичен акт, чиято случайна жертва стана Артур.

После случайностите прераснаха в закономерности, също като в Злата земя, където не можеха да попаднат недостойни. Ако Къртис не беше толкова сигурен, че Бог не се намесва в хода на събитията във Вселената, би приел това като знак свише и би тръгнал сам на път. Ако съществуваше поне малък шанс, че в отдалечените отдели на „аТан“ няма вражески агенти, той би плюл на собствените си правила и би наредил Артур да бъде съживен на Граал.

Всичко това бе станало невъзможно след първия опит да се отвлече момчето, след като съживеното тяло се оказа лишено от личност. Някой беше научил за случващото се и единствената надежда на Къртис си оставаше случайността — невъзможно беше да се предвиди на коя планета ще се съживи човек, загинал на Тера. Не могат да бъдат затворени всички пътища, така че той наемаше все нови и нови придружители. Алтос беше добър, но нищо повече. Къртис очакваше да се провалят веднага, още щом разбра, че са се съживили на Инцедиос. Но времето си минаваше, а сигналите на невронните мрежи не се прекъсваха. После дойде странната постъпка на Алтос, който бе възобновил аТана си и бе изпратил на Къртис писмо. Сетне — трите зомбита. И Граал.

Къртис Ван Къртис стоеше на планетата, на която не беше стъпвал повече от век. Не при самата Врата, но вече на Прага. Впрочем до Вратата трябваше тепърва да стигне. Кей Алтос, най-успешният от слугите му, се беше прицелил в господаря си със стара плазмена карабина. До него седяха две момчета, приличащи си като отпечатъци от един и същи негатив. С еднакви драскотини на лицата, облечени в евтини парцали… сякаш Къртис се беше върнал в собственото си детство. Единият го гледаше сериозно и спокойно, другият се усмихваше, явно очаквайки реакцията му.

— Не ставайте глупав, Кей — каза Къртис.

— Нямам намерение… — Алтос отмести карабината, но само едва-едва.

Къртис Ван Къртис премести погледа си върху момчето със сериозно лице и каза:

— Здрасти, сине. Виждам, че имаме неприятности.

Отвърна му другият:

— Здрасти, татко. Беше ми много интересно дали ще ме познаеш.

Къртис седна до Артур. Погледна накриво Кей, който, изглежда, се интересуваше повече от течението на водата в реката.

— Променил си се — призна си Къртис и ободряващо се усмихна на второто момче. — А ти сигурно си от Сигма-Т? Артур с изтритата памет?

— Браво — каза Кей. — Казва се Томи, но също е ваш клонинг.

— Много неща ли му разказа? — попита Къртис сина си.

— Всичко. Така трябваше.

Кей Дач чакаше отговора на Томи. Но той мълчеше. Заговори Къртис:

— Какво пък, преизпълнихте задачата. И вероятно искате да уговорим новите цени?

— Да. Искам да знам две неща.

— Питайте.

— Какво има отвъд Прага?

— Бог.

— Машината, създала света, все още не е Бог.

— Кей, щяхте да ме разберете, ако можехте да минете през Вратата. Но пътят е отворен само за мен, Артур и Томи.

— А аз нужен ли съм ви? — за пръв път от появата на Къртис се обади Томи.

— Естествено! — Къртис сякаш изгуби всякакъв интерес към Алтос. — Вълнува те съдбата ти, момченце? Разбирам. Очевидно Кей е провел с теб редица разговори за моята циничност. Нужен си ми. Дори ако новата ти личност е абсолютно различна от предишната, това не променя нещата. Ти си моя плът и кръв. Повече, отколкото ако ми беше просто син. Имам нужда от съратници.

Томи кимна и Къртис го потупа по рамото. Попита:

— Какво още, Кей?

— Защо искате човечеството да загине?

Къртис се намръщи.

— Не ме гледайте така. Преди сто години, когато Империята се е пръскала по шевовете, пограничните планети били обхванати от пламъци, а в изтребителите-камикадзета слагали пилоти деца, вие сте се отказали от най-щедрия в историята подарък. Вие сте отхвърлили един свят — истински свят, въплътил всичките ви мечти. Аз очевидно бих изминал „Линията на бляновете“. А вие сте се върнали в армията, скрили сте координатите на планетата и превъзмогвайки страха си, сте продължили бойните полети.

— Алтос, вие си противоречите.

— Не мисля, че сте били воден от патриотични подбуди. Вие бихте се върнали за „Линията на бляновете“ след сключването на Алианса. Но дори сега тя не ви трябва за вас самия, а за да я продавате.

— Аз вече създадох света на своите мечти — сериозно отвърна Къртис. — Това е и отговорът на загадката. На мен Линията не ми трябва, но ако има възможност да се спечели от нея и да бъдат ощастливени милиони…

— Не ме разсмивайте, Къртис. През „Линията на бляновете“ от Вселената ще си отиде цветът на човечеството. Ще се приключи с науката, ще изчезне изкуството, глупаци полковници ще командват войници дебили. Може би тогава ще си отидете и вие. След което сигурно ще излезе от строя апаратурата на аТана и на „Линията на бляновете“. И нашите приятели бурлатита ще си спомнят за старите амбиции, псилонците ще прекратят самоизолацията си, алкарисианите ще се интересуват не от съседната галактика, а от отнетите им някога планети. Империята, цялата човешка раса, ще загине. Защо?

— Няма да получите отговор, Алтос — на скоропоговорка каза Къртис. Погледна към Артур, сякаш очаквайки подкрепа, но момчето изглеждаше прекалено объркано.

— Длъжен съм да опитам… — изрече Кей, вдигайки карабината. Лицето на Къртис се сгърчи, той понечи да се изправи и тогава Дач натисна спусъка.

Оръжието беше много стар модел и изхвърлянето на плазмения заряд проехтя като взрив. Върху гърдите на Къртис разцъфна огнено цвете и той отхвръкна върху камъните.

Най-смаян от всички бе самият Дач. Артур само леко трепна, гледайки падналия си баща, и попита:

— Какво, сега аз ли съм на ред?

— Прости ми — каза Кей.

— Хайде, давай — окуражи го момчето. — Говорили сме за такъв вариант и ти си свободен от всякакви обещания.

Къртис Ван Къртис се размърда, застана на четири крака, после се изправи в цял ръст. Лицето му беше станало бяло като тебешир, а вратовръзката беше измачкана. И само толкова.

— Трябваше да изчакаш малко, татко — отбеляза Артур. — Така и не разбрах ще ме убие ли Кей, или не.

Дач внимателно остави карабината до накладения огън и се изправи. Къртис вече беше дошъл на себе си, но гневът му беше насочен по-скоро към Артур, отколкото към неуспелия да го убие убиец.

— Ти… ти знаеше, че сме защитени… сополанко… експериментатор…

— Тате, по мен са стреляли стотици пъти. Усещането е интересно и ми се щеше да го споделя с теб.

Томи се пресегна и взе карабината.

— Дай това насам! — сряза го Къртис. Момчето послушно подаде оръжието и Кей Дач реши, че е избрало ролята си. Вероятно същото си помисли и Къртис. Той потупа Томи по бузата. И насочи оръжието към Кей.

— Недей! — Артур се изпречи между Кей и дулото на карабината.

— Артур, сега синовете ми са двама — сухо отбеляза Къртис. — И забелязвам, че единият е доста по-послушен.

— А другият е по-благодарен. Кей ме доведе дотук, татко. Това е най-важното, не намираш ли?

Къртис отпусна карабината. Измери Кей със замислен поглед. Озлоблението, изписано върху лицето му, започна да изчезва.

— Алтос, съгласен ли сте и занапред да работите за мен? Аз умея да прощавам.

— Ако Бог Ви прави такива подаръци, ще е по-добре да започна да се кланям на дявола.

— Това си е ваше право — Къртис се извърна, губейки всякакъв интерес към Кей. — Да вървим, момчета, прекалено дълго тъпкахме на едно място.

— Знам защо желаете смъртта на Империята — каза Кей. — Тя е въплъщение на чужда, но не и на вашата мечта, нали така?

Никаква реакция, но Кей не беше и очаквал друго. Къртис Ван Къртис имаше здрави нерви. Дач очакваше от Артур да го погледне поне веднъж. Поне един поглед за сбогом, в знак на съжаление или за окуражаване. Но Артур го беше загърбил и не се обръщаше.

Кей сви рамене и ги загледа как се отдалечават. На брега Къртис спря и извика:

— Успешно завръщане, Алтос!

— Внимавайте да не си намокрите краката — отвърна Кей.

Къртис не си намокри краката. Той тръгна по водата. След него, трогателно хванати за ръце, поеха Артур и Томи.

Кей Дач стоеше насред Злата земя и чакаше. Ако аТанът му беше платен, щеше да се застреля. Но сега се беше превърнал в същия бедняк, какъвто беше в началото на кариерата си.

На сиромасите не им се полага аТан. Както и бъдещата „Линия на бляновете“.

Затова Кей Дач предпочете да се надява.

Насред реката и тримата се спряха. Кей не чуваше звука, но виждаше жестовете на Ван Къртис. Разговорът не трая дълго, после Къртис замахна с ръка.

Звукът от шамара достигна до Кей.

Докато едно от момчетата се връщаше обратно, Кей събираше сухи клони. Той разръчка гаснещия огън и наниза остатъците от месото върху откъснатите клонки. Нямаше доверие на качеството на местните консерванти, месото трябваше поне да се изпече.

Момчето спря на няколко крачки от него.

— Знаех, че ще се върнеш — каза Кей.

— Нима?

— Не се съмнявах… почти. Честно казано, разчитах, че и Артур ще разочарова Къртис, но той прекалено много ме мрази. И има за какво, признавам си. Пък и новият статут е твърде примамлив… Хапваме и си тръгваме. Кал не ни е догонила пеша, колата й трябва да е наблизо.

Момчето мълчеше.

— Къртис така и не разбра, че си пораснал — продължи Кей. — Той не прави разлика между двама ви.

— И наистина няма разлика.

Кей Дач остави настрана шишчето. Отиде при Томи и го хвана за раменете.

— Защо се върна?

— Ако ти кажа, че ми е дожаляло за теб, ще ми повярваш ли?

— Не.

— И ще си прав. Аз също разбрах защо Къртис иска да прекара цялото човечество. Това не ми харесва.

— А разбра ли какъв е начинът ние да прекараме Къртис?

— Твоя грижа е да го откриеш.

Дач се захили. В далечината Къртис Ван Къртис и Артур вървяха към Вратата — вече по суша, не по водната огледална повърхност. На Кей даже му се стори, че се досеща при коя скала ще завърши пътят им.

— Томи, ти избра не най-добрия партньор. И прекалено трудна цел. Защо?

— Ако бях останал, щяхме да станем врагове с Артур.

— А така приятели ли сте?

— Сега — да.

По каменното плато на планетата Граал, изгубена в покрайнините на Империята на хората, вървяха двама души. Кей Дач, супер от втората планета на Шедар, и Томи Къртис, лишен от памет клонинг на властелина на живота и смъртта. Те не се възползваха от флаера на Кал — прекалено смърдеше на смърт и изпражнения. В края на краищата това не беше най-трудният път, а само началото му.

На стотици парсеци от Граал ескадрата на адмирал Лемак, влязла в пространството на Дарлок, прикриваше десантните кораби на бурлатитата. Това бе добра и почтена работа. Маржан Мухаммади, формално числяща се към СИБ, беше останала на борда на флагмана. Тя притежаваше търпението на покойния Номачи и значително по-здрав разум от Кал.

Изабела Кал, облечена в сива, прекалено широка пижама, бе настанена в малка болнична стая в единствената на Граал психиатрия. Лекарите още не бяха изгубили интерес към нея, въпреки че вече не вярваха в успеха на лечението. Кал просто не желаеше да се върне в реалния свят. Беше й хубаво в света на собствените блянове — където Артур Къртис и неговият двойник лежаха на брега мъртви, мъртви завинаги.

Кас/с/ис и Т/сан, разделени от прозрачна преграда, си разменяха погледи. Може би разговаряха помежду си. Но още никой не бе успял да подслуша разговор между мелконци, водещ се по директен лъч. Единият тепърва щеше да се изправи пред междурасовия съд на Алианса, а другият щеше да се отчита пред управлението на СИБ. Не личеше това да ги вълнува.

Лика Сейкър стоеше пред огледалото. Андрей, равнодушен към козметичните й усилия, както и към голотата й, държеше тънката паяжина на копринения плат. През този ден фамилията щеше да се срещне със своята Майка. Мнозина от Синовете копнееха да станат сираци.

Джипът дочака своите стопани — на границата със Злата земя никога нямаше излишък от шляещи се. Кей изгуби половин ден, докато излязат на пътя, но после нещата потръгнаха далеч по-лесно. Привечер успяха да стигнат до мотела.

Кей изгаси двигателя и двамата с Томи слязоха от колата. На светлината на догарящия ден мотелът изглеждаше дори привлекателно — здрачът бе скрил нерендосаните дъски и пукнатините по вратите, оцветил беше в синкаво мръсните стъкла и бе хвърлил дълбоки сенки върху купчините боклук. От отворения прозорец долиташе добре школуван глас: някой слушаше имперския канал.

— …Разпадът на тританиума беше предотвратен и броят на жертвите на диверсията не надхвърли петдесет хиляди. Хуманитарната помощ от Демократичния съюз на бурлатитата продължава да пристига на Ендория. В своето изявление император Грей каза…

— Всичко това е било нечия мечта — каза Кей. — Много ми се иска да узная кой е изминал „Линията на бляновете“, създавайки нашия свят. Искам да му разкажа за Трите сестри. За Инцедиос и затворите на Дарлок.

— А аз искам топла супа и купчина сандвичи.

— Да вървим, лакомнико — Кей сложи ръка на рамото на Томи. — Колкото за една вечеря, все ще имам пари…

Той се обърна при самата врата и погледна светлинките на малкото градче, водещо се за столица на Граал. Тук беше тихо и спокойно — корабите на Империята загиваха далеч от никому ненужната планета. И някъде вече горяха градове, а щурмоваците бурлатита, родени, за да убиват, вече се хвърляха в битки.

Ако Къртис Ван Къртис дадеше на хората „Линията на бляновете“, всичко това щеше да се повтори още милиони пъти. Вместо Шедар щеше да изгори Таури, вместо Сакра хората щяха да унищожат Мелкон. Същността нямаше да се промени. Бог правеше своите подаръци, но човешките мечти бяха само за едно.

Сила и власт. Живот и смърт. Любов и подлост.

Който и да премине през Линията, новият свят ще стане щастлив само и единствено за него. Също както не бе станал щастлив този свят — вече сбъднал нечии блянове.

— Ще ви отуча да мечтаете — каза Кей Дач.