Линията на бляновете

1

Занизаха се дни, забележителни само с едно — покоя. Лайнерът се носеше през хиперпространството, затворен в себе си. Можеше да започне междузвездна война, можеше да изгорят всички планети до една — тук, в крехката метална черупка, си течеше свой живот.

Артур, както подобава на едно възпитано момче, разхождаше момичето от съседната каюта. Кей отново попадна в бара на двойката младоженци, но те и този път не събраха достатъчно кураж. Нищо нямаше да му струва да им помогне малко, но не му излизаха от главата хората от Службата, чакащи го от другата страна на пътя. Той не усети кога повярва в тази мисъл и свикна с нея. Тя сега просто беше с него — кратката схватка в края на полета. Кей не искаше да увеличава броя на хората, които ще се огорчат от смъртта му.

В края на краищата, намери утеха при момиче от обслужващия персонал на лайнера. Тя не се нуждаеше от нищо, освен от малко здрави инстинкти и значително повече пари. А парите Кей харчеше без никакво съжаление.

От вцепенението го извади Артур.

— Майката на Вера Андреевна ми благодари — изтърси той, втурвайки се в каютата. Кей разглеждаше рекламния проспект на „Волантис-пътнически“ и за пореден път се чудеше дали ще може да превземе сам лайнера. По всичко изглеждаше, че не…

— Заради това ли си толкова развълнуван?

— Взеха си довиждане с мен. Довечера слизат от кораба.

До Волантис имаше още три денонощия полет. Не се планираше излизане от хиперпространството. Кей съобщи това на Артур, който тържествуващо се усмихна:

— Лайнерът ще хвърли една совалка за системата на Догар. За там има куп пътници.

Ругаейки се, Кей изхвърча от каютата. Длъжен беше да предвиди подобна възможност, а не да се готви за неизбежна смърт.

Кей намери на товарната палуба третия пилот, отговарящ за качването и слизането на пътниците. Невзрачният човечец, комуто даже помпозната униформа не придаваше никаква внушителност, търпеливо го изслуша. Попита го:

— Знаете ли, че при кацането със совалка съществува определен риск?

— Разбира се.

Кей гледаше човека, който бе вперил поглед в уискито си, и се чудеше накъде бие.

— Имате ли аТан?

— Да, но не е платен.

Колкото и да е странно, този отговор задоволи пилота. Той измъкна от джоба си разграфен лист хартия и каза:

— Има само едно свободно място. Можете да полетите вие или да изпратите сина си.

— Дайте ми списъка — помоли го Кей.

В края на краищата той уговори някоя си Гертруда Тефер да продължи пътя си до Волантис. Описа й разкоша на магазините и непринудените нрави на младежите и й даде достатъчно пари, за да й стигнат и за двете неща. Гертруда се отказа от мястото си в полза на Кей…

Може да се каже, че я пазеше самият Бог. Впрочем, втората сутрин на Волантис Гертруда посрещна разсъблечена и завързана върху каменна маса в градината на разкошна вила. Гостоприемният домакин стоеше до нея с нож в ръка и чакаше изгрева. Младежта на Волантис беше още по-непринудена, отколкото смяташе Кей, а култът към Слънцето Покровител бе станал особено популярен през последните години.

Когато Слънцето изгря, Бог изостави Гертруда Тефер.

2

Патрулният кораб на Службата за имперска безопасност беше слабо въоръжен, но скоростта му бе страшно висока. Той изскочи от хиперпространството в системата на Волантис в момента, в който оживено разговарящите пътници на лайнера се качваха в совалката.

На борда на корвета имаше двама извънземни — естествено, ако не се брои Т/сан за човек; нещо, за което той от време на време настояваше въпреки логиката. И четирима човеци, ако се прибави и Маржан, чиято принадлежност към човешката раса се оспорваше на редица планети.

— Лайнерът още е на път — каза Луис, докато преглеждаше оперативната сводка. — В Империята всичко е спокойно.

Планетата се въртеше под тях — идеален глобус, абсолютно лишен от облаци и почти напълно — от вода. Ажурната мрежа на слънчевия щит дрейфуваше между планетата и звездата, понижавайки смъртоносната радиация.

— Не се приближавай до щита, Кадар — напомни на пилота Изабела. — Ще ни изпепелят без предупреждение.

— Знам, високопоставена — без особена почтителност отвърна Кадар. Той беше дори по-стар от Изабела, възобновяваше аТана си от време на време и дългият му живот можеше да бъде обяснен само с късмет. На Кадар не му пукаше за уставите, почитането на по-висшите чинове и кариерата. Той участваше в най-рискованите авантюри и оставаше невредим. Кал го бе взела със себе си отчасти именно заради този негов късмет. Човекът, оцелял в Тукайския конфликт, без да получи нито една драскотина, бе достоен противник за Кей Овалд, любителя на разходки с комбайн.

— Получи ли отговор, Луис? — малко по-меко попита Кал. По време на полета двамата бяха преспали заедно и в отношенията им се появи лека симпатия. Но и без това имаше достатъчно интимност — Артур Къртис спояваше съюза им.

— Получих — Номачи не изглеждаше въодушевен. — В нито една картотека, включително и в гражданската, няма такъв човек. Възможно е да са променили тялото му…

— Не — отсече Изабела.

— Но Кей Овалд не фигурира между живите!

— Тогава потърси сред мъртвите.

След този съвет Кал излезе от командната зала. Харесваше й да работи с Номачи — той се нуждаеше само от най-общи указания, след което с търпението на силикоид довеждаше работата до край. На самата Изабела никога не й бе достигала упоритост… Жалко, че щеше да й се наложи да ликвидира Луис.

Совалката беше изхвърлена в реалния космос. Леко потрепване на корпуса, рязка промяна в гравитацията и пилотът весело обяви от своята кабина:

— Граждани на Империята, ние сме в пространството на Догар. Полетът до орбиталната станция ще отнеме шест-седем часа. Отпуснете се и се наслаждавайте на пейзажа.

Всъщност нямаше на какво да се наслаждават, освен на оранжевия диск на звездата върху екрана. Но Кей и Артур седяха в края на салона, така че дори от това съмнително удоволствие бяха отделени с двайсет реда кресла.

— Сега всичко наред ли е, сине? — попита Кей. Артур поклати глава.

Совалката намаляваше скоростта, доближавайки се до планетата. Някои от пътниците станаха и се насочиха към бар-автомата, за да си вземат напитки. Кей разглеждаше вратичките на сейфа, разположен до входа на шлюзовата камера. Там се съхраняваше оръжието на пътниците, засега все още недостъпно. Сейфът изглеждаше достатъчно обикновен.

Кей Овалд потупа Артур по рамото и се приближи към сейфа. Няколко души посрещнаха маневрата му с учудени погледи, но си замълчаха. Единственият пилот беше в кабината си и бе твърде зает с управлението, за да наблюдава салона.

— Намерих го — каза Номачи. — Казва се Кей… Кей Алтос. Професионален телохранител е, притежавал е патент и имперско гражданство. Загинал е преди две седмици на Каилис. Не е успял да продължи аТана си и някой го е пречукал в хотелската му стая.

— Не впечатлява особено.

— Влизал е в първата стотица преди две години. После малко е поизостанал…

— Странно. Ван Къртис би могъл да намери и по-добър охранител за сина си. А защо има имперско гражданство? Особени заслуги?

— Не, Алтос е от Трите сестри.

— Скитник значи…

Изабела се разходи из каютата си и седна на кревата.

— Нещо ни убягва, Номачи. Или с Кей, или с Артур нещата не са толкова обикновени.

— Хлапето на Ван Къртис не би могло да е обикновено.

— Иска ми се да го видя, когато порасне — Кал се усмихна. — Жалко, че при него това няма да се случи… — Тя прехвърли погледа си върху Луис. — Ела при мен.

Сейфът наистина се оказа най-обикновен. Само Кей да имаше „Конвой“ или поне бормашина… Но той не разполагаше с нищо по-внушително от дадената му в комплект със закуската клечка за зъби. След като си взе от автомата чаша джин с тоник, Кей се върна на мястото си.

— Скоро ще пристигнем — обеща той на Артур. И в този момент високоговорителите отново оживяха:

— Граждани на Империята, към нас се приближава карантинен кораб на Догар. Дребни формалности… кацането малко ще се забави.

Пилотът старателно се опитваше да скрие смайването си и успя. Само някакво малко дете на първите редове се разплака — за него все още тонът бе по-важен от думите. Кей сложи ръка върху рамото на Артур и затвори очи.

Големите неприятности често започваха с дребни формалности.

3

Маржан бе коленичила и се молеше. Изабела се спря на прага на каютата, наблюдавайки ритуала — нейният служебен жетон й позволяваше да отвори вратата без сигнал.

Гледана в гръб и както бе облечена, старшият оперативен сътрудник на Службата Маржан Мухаммади с нищо не се различаваше от човек. Тъмните разпуснати коси закриваха шията, сложените върху гърдите ръце не се виждаха. Само лекият шум, съпровождащ всяко движение, намекваше за нещо нечовешко.

— …Защото плътта е слаба и няма друг път, и нашият път за теб… — Маржан млъкна. — С какво мога да ви бъда полезна, заместник-командващ Кал?

— Преди да постъпите в Службата, вие сте били телохранител, Маржан?

Мухаммади се повдигна с плавно движение, едновременно обръщайки се, сякаш е гъвкав винт, измъкващ се от резбата.

— Да.

Сега тя вече престана да изглежда като човек. Китката на ръката бе прекалено голяма и в черно-зелените пръсти имаше не повече плът, отколкото в тефлонов тиган. Лицето — изсечена маска от сребро и кристал… неясно защо механистите винаги започваха преработването на тялото от лицето. Шията — пръстени от тъмен метал, под които се забелязваше пластмасовата основа.

— Маржан, какво ви говори името Кей Алтос?

— Страшно много.

Меките човешки устни върху сребърното лице леко се отвориха. Мухаммади още не беше сменила гръкляна си с речев синтезатор.

Кал се почувства въодушевена. Да има съратник, познаващ противника, бе голям късмет. Понякога вършеше по-голяма работа, отколкото цял взвод от имперската пехота.

— Той е обектът на нашата операция — Кал реши засега да не споменава за момчето.

— Разбирам — дори Маржан да бе учудена, сребърната маска скри емоциите.

— Какво ще кажете за него?

Кристалните лещи потъмняха, оставяйки Маржан насаме с паметта й.

— Кей Алтос… той беше доста интересен… виждала съм го три пъти. Добри физически данни, великолепно владее синтез-йодо и пауъркилинг, отлична реакция, постоянен самоконтрол. Дарба… изключителна дарба за овладяване на чужди езици, включително и езиците на други раси. Като следствие — умение да създава контакти, когато има интерес от това. Пси-силата му е близка до нула. Потаен, не афишира възможностите си, но понякога се разкрива и споделя подробности за себе си.

— Като изключим пси-способностите — данните му са великолепни.

— Пси-силата не е необходима на един телохранител — с презрение отвърна Мухаммади. — Особените, но нестабилни възможности само пречат.

— Смяташ ли Алтос за сериозен противник? — продължаваше разпита Кал.

— Не! — Лещите върху лицето на Маржан увеличиха блясъка си. — В него има обреченост.

— Какво?

— Чувство за поражение, обреченост — търпеливо повтори Мухаммади. — Това е характерно за хората, чиято планета е загинала. Усъвършенстването на тялото би му помогнало, но той предпочита аТана.

— Благодаря, Марж. Представи съображенията си в рапорт. Вечерта ще разкажеш на всички това, което си спомняш за Кей.

Излизайки от каютата, Изабела сви рамене. На нея Овалд не й изглеждаше обречен. Ни най-малко.

Може би той бе забравил за планетата си?

Совалката потрепери в обятията на площадката за скачване. Гравитацията леко се промени — притегляше ги карантинният кораб. На екрана продължаваше да се вижда космосът, великолепен и равнодушен. В салона бе настанало напрегнато мълчание — хората си спомняха прегрешенията си. Кей Овалд мислеше за Ван Къртис и обещаната му вечност.

Къртис Ван Къртис умееше да държи на думата си.

— Артур…

— Не — дори без да се обръща, отвърна момчето. Отдръпна рамото си, отхвърляйки ръката на Кей. — Не. Ти ми обеща.

От люка към шлюзовата камера се разнесе грохот. Момченцето от предните кресла отново се разплака. Вратата на пилотската кабина се отвори и между креслата и шлюза притича млад човек, насила усмихвайки се и придържайки ръка върху кобура на колана си.

— Какво става? — истерично извика тъмнокожата девойка. Но на пилота не му беше до нея. Шлюзът вече се бе отворил и двама мъже влязоха в совалката. Противно на очакванията на Кей, емблемите на Службата не украсяваха броните им. Само трицветните нашивки на Карантинната служба: бял кръг, заобиколен от червено-черен пръстен. Единият от мъжете изглеждаше невъоръжен, другият държеше в ръката си „Пчела“.

— Карантинни служители? — тихо попита Артур. Кей сви рамене. Карантинната служба би могла да спре совалката от Инцедиос, но защо тогава влезлите бяха с вдигнати предпазители на шлемовете?

Пилотът тихо разговаряше с посетителите. Показаха му някакъв документ. Той се обърна и каза на висок глас:

— Лицата с действащ аТан, станете!

По редовете премина движение, но никой не се изправи. Пилотът заспори за нещо с карантинните служители. Този, който не носеше оръжие, с небрежен жест игнорира пилота и обръщайки се към спътника си, каза:

— Съобщи на командващия — тисс-ал арах, зей жисал…

И Артур Къртис видя как лицето на телохранителя му за миг направи гримаса — като от неприятен и неочакван спомен.

— Някои формални процедури за общото благо — гръмогласно обяви карантинният служител с пистолета. — Всички да останат на местата си до ново нареждане.

Кей стана от креслото и вадейки от джоба си документите, се отправи към шлюза.

— Господа, тук при мен е написано, погледнете… Спирания не се планираха…

Без да обръща внимание на насочения пистолет, той започна да тика документите в ръцете на пилота.

— Какво общо имам аз? — отдръпна се пилотът. — Нямам никаква власт над Карантинната служба.

Кей прехвърли вниманието си върху влезлите. Документите се озоваха в ръцете на невъоръжения карантинен служител, който ги прегледа с недоумение и каза:

— Вие сте Кей Овалд от Ендория. Е, и какво означава това?

— Означава, че си труп.

Пистолетът на пилота, неизвестно как озовал се в ръцете на Кей, издаде свистящ звук. Оранжев пламък обхвана доспехите на карантинния служител и те изщракаха, надувайки се. Охранителят нададе тънък, нечовешки писък и направи крачка напред. От разкъсаната броня бликаше кипяща кръв.

За да попадне плазменият заряд в процепа между сегментите и да накара човек да закипи в собствената си броня, се изискваха изключителни умения. Карантинният служител с „Пчелата“ разбираше това и реши да не се съревновава с Кей по скорост на стрелба. Той мълчаливо хвърли пистолета си на пода и вдигна ръце.

— Разумно — Кей обърна дулото към опипващия празния си кобур пилот, който се хвърли встрани, опитвайки се да се скрие зад облегалките на креслата.

— Совалката не може да се разкачи от крайцера — съобщи обезоръженият карантинен служител.

— Разбирам — равнодушно отвърна Кей. — Заар-со, свисс? Дарлок ши церо?

— Заа Дар? Мери сич хуман?

— Не — поклати глава Кей. — Тук сгреши, не работя за вас.

Карантинният служител се хвърли към шлюза. Първият изстрел го догони, докато още беше във въздуха, разкъса доспехите му, остави в гърба му димяща дупка и го хвърли на пода.

Човекът със счупен гръбнак се повдигна от пода и леко клатушкайки се, се затътри към шлюза. В салона закрещя жена, последва я и друга. Кей стреля още веднъж и отнесе половината глава на карантинния служител. Но чак третият изстрел, попаднал между плешките, го спря и събори на пода.

От виковете ушите заглъхваха. Най-досетливите се свиха зад креслата, няколко души седяха вцепенени, без да имат сили да откъснат поглед от случващото се. Подреденият допреди малко салон сега приличаше на месарски магазин, над който е извършен погром. Бежовата облицовка беше залята с кръв, от миризмата на пърлено на всички им се повдигаше. Невъзмутим от предизвикания от него ураган, Кей вървеше през салона към Артур, държейки пистолета до бедрото си. Момчето, притиснало се към креслото, с ужас гледаше телохранителя си.

— Нямаме друг изход, Арти! — Кей почти крещеше. — Кажи ми, че мога да го направя!

Артур заклати глава.

— Момче, това не е Службата, а нещо още по-лошо!

Къртис-младши гледаше в блестящата дупка на дулото. От пистолета прииждаше равномерна топлина, която се усещаше дори от половин метър.

— Артур… — Кей погледна назад и с един изстрел изпрати пилота в компанията на сътрудниците на Карантинната служба. Повдигнатата от пилота „Пчела“ отново падна на пода. Мъжът, стоящ до шлюза, привеждайки се, скочи през люка. Кей не стреля в него.

— Момче, повярвай ми! — Кей приседна на креслото си, без да отмества дулото на пистолета от Артур. — Не бива да им се даваме живи… Това е дарлоксианин, Дарлок!

Артур мълчеше. Телохранителят му все пак бе превъртял — тъй като расата „Дарлок“ имаше сходство с хората само по броя на крайниците. Убитите от Кей карантинни служители приличаха на дарлоксиани не повече, отколкото на силикоиди.

— Арти… — Пръстът на Кей легна върху спусъка. И Артур видя в очите му своята стара позната — смъртта. Сега Кей беше нейният пълномощен посланик, безмилостен и неукротим. Трите сестри, смазани от сакрасите и изпепелени от човешките бомби, малолетните мъчители на малкия Кей, не умеещ да бъде дете, двайсетте години работа с пистолет в ръцете, самият Артур, разкъсан от взрива на интерфазовия двигател, метежниците от Инцедиос — всичко това присъстваше в погледа на Кей. Там оставаше достатъчно място и за смъртта на Артур Ван Къртис, който беше безсмъртен.

— Не ме убивай — каза момчето, което не можеше да стане възрастен.

Кей Алтос закрещя, изправяйки се. Пистолетът в ръката му с охота оживя, посявайки в салона огнена смърт. В мъчителното си вцепенение Артур разбра, че Кей избива първо децата. Той бе успял да стреля три пъти, преди писъкът на стан-бомбата, хвърлена от шлюза, да изпълни совалката.

4

Лайнерът „Волантис-пътнически“ изскочи от хиперпространството в района на родната планета. По обвивката преминаха припламванията на статичните разряди и угаснаха, абсорбирани от метала. Лайнерът направи плавен завой, излизайки на траекторията за спиране.

В този момент локаторите му попаднаха на приближаващ се малък кораб.

— Службата на Инцедиос?… — Вторият пилот недоверчиво погледна декодираните отличителни сигнали. — Ей, господа, кой е ограбил Инцедиос? И какво се е изхитрил да отмъкне?

Без да дочака нарежданията, лайнерът отвори съоръжението си за акостиране на кораби. Траекторията на посетителите беше достатъчно недвусмислена.

— Ахар, запомни, момчето ни трябва живо! — Кал, вече опакована в силовата си броня, даваше последните наставления. — Той може да се опита да сложи край на живота си — не го допускай.

Наемникът бурлати, един от малкото извънземни, работещи в Службата на Инцедиос, кимна. Той не признаваше бронята и единствената му дреха беше късата пола от твърда сребриста тъкан. Обаче Ахар все пак беше взел оръжие. Десетилетията на Смутната война бяха отучили бурлатитата да разчитат само на физическата си сила.

— Маржан, Т/сан, вие ще осъществите огневата поддръжка. Аз, Луис и Кадар ще ви прикриваме.

Изабела Кал беше преживяла достатъчно, за да не се притеснява, че някой ще я обвини, че е страхливка. А да загине в мига на своя триумф, изобщо не й се искаше. Двамата с Номачи бяха единствените, облечени с тежки силови брони — те рязко намаляваха подвижността, но можеха да издържат два-три изстрела от бластер.

— Напред.

Със станер в лявата си ръка — дясната бурлатитата винаги оставяха свободна за двубои — Ахар скочи в късия тунел на съединителния шлюз. След него, с грациозността на добре работещ механизъм, се хвърли Маржан. Т/сан, полулегнал на пода в позата за почивка, изчака три секунди и също започна да се движи. Просветна огледалното противолазерно покритие на металното му тяло, което за Мухаммади бе недостижим пример за съвършенство. Членестите крака се изправиха, хвърляйки Т/сан напред, и едновременно с това дъгоцветният ореол на силовото поле обкръжи главата — най-уязвимото място в тялото на мелконеца. Неговите прадеди са били органични същества и в изопнатата муцуна на влечугото се бяха запазили уязвими тъкани.

Капитанът на лайнера сам влезе в шлюза. Тялото му бе прекалено младо за такъв пост — безпогрешен признак за използване на аТан. Сложната татуировка на лявата буза и дългите червени коси с не по-малка сигурност свидетелстваха за неговата принадлежност към елита на Волантис. Службата рядко спираше кораби от класа на „Волантис-пътнически“ и капитанът реши, че е негов дълг да приключи колкото се може по-бързо с недоразумението. Няколко свободни от вахта членове на екипажа стояха зад гърба му, еднакво готови както за рутинна проверка, така и за цялостен оглед на лайнера. Почти всеки бе взел от Инцедиос вещи, които попадаха в категорията на контрабандните стоки, но в огромния кораб имаше доста закътани местенца.

Когато от съединителния тунел изскочи огромният бурлати — с озъбена в очакване на битката паст и станер, изглеждащ като играчка в косматата лапа, капитанът се отдръпна. Древните страхове отново оживяха, през ума му неволно се мярна мисълта, че най-страшните противници на човека отново са излезли на пътеката на войната.

Акар удостои събралите се само с един поглед и, след като не откри нито Артур, нито Кей, застина в бойна стойка. Значката на Службата, проблясваща през гъстата козина, спря протегналите се към оръжието ръце.

След него в кораба нахлуха още две същества — едното беше киборг-мелконец в бойна трансформация, а другото, изглеждащо като негова пародия, някога се бе родило като човешко същество от женски пол. Сетне се появиха двама човеци — мъже, смайващо различни един от друг. Единият — невисок, добродушно усмихващ се дебеланко, окован в сивата ризница на силова броня, размахващ някаква „Пчела“, сякаш е стик за голф; другият — костелив, жилест, подобен на ходеща поставка към своя „Довод-36“.

Последна в шлюза влезе светлокоса жена, също в силова броня. Върху бронята, на верижка, висеше златистият медальон на Службата — жената принадлежеше към висшия команден състав.

— Трябват ни хората, познати ви под имената Кей и Артур Овалд — произнесе тя.

5

Кей дойде на себе си. Стан-бомбата беше задействана в зашеметяващ режим и той не помнеше как са го хванали.

Но пистолетът му вече не беше у него, а еластичната лента на белезниците бе оковала китките му зад гърба.

Той лежеше на пода в голямо помещение — очевидно фитнес залата на крайцера. Наоколо се търкаляха хора, също с оковани ръце. Кей не забелязваше никъде Артур. Затова пък събуждането му беше очаквано от слаб, светлокос човек с тънки устни, облечен във военната униформа на Догар. Спринцовката в ръката му явно бе ускорила пробуждането на Кей.

— Ти извърши престъпление — съобщи мъжът с тънките устни.

— Причиних ви щети, ресс тис-ал — отвърна Кей, трудно произнасяйки звуците от чуждата реч.

Мъжът замълча. После попита:

— Откъде знаеш езика на Дарлок до втория слой на истината?

— Това не е твоя работа, няма и да бъде.

Кей сви коленете си пред корема и се поизправи — в неудобна поза, но все пак полуседнал.

— Ще ти се наложи да умреш — съобщи догарецът.

— И ще отнеса със себе си знанията си — съгласи се Кей.

Догарецът стана, оглеждайки залата, пълна със зашеметени, бавно идващи в съзнание хора. Каза:

— Тук има много знания, които няма да станат наши. Защо твоето трябва да бъде по-ценно, илис?

— Защото аз зная речта на Дарлок до третия слой на истината, нес цик.

Мъжът се поколеба. Кей дори се разсмя — с тежкия, нерадостен смях на обречен. И попита:

— Ще помогне ли това, което ще кажа сега? Тищ-Дарлок, зенс аал фоз.

Мъжът с тънките устни се замисли. Поклати глава:

— Не. Паднал си прекалено дълбоко, за да се изкачиш по стрък трева.

— А ако не бях започнал да стрелям в совалката?

— Все едно — не.

— Благодаря. Тази мисъл започваше да ме тревожи.

Догарецът бавно размърда глава — странно движение, сякаш не го устройваше подвижността на собствената му шия. Поинтересува се:

— С кого ще бъдеш откровен?

— Наричаха го Барт Паолини, беше осъден за шпионаж на Рилус.

— Данните са малко.

— Аз го наричах Езсанти Кри Чесциафо.

Мъжът се намръщи:

— Повтори.

Кей повтори.

— Ще опитаме — реши догарецът. — Имаш ли молби, ненадхвърлящи разумните граници?

— Синът ми… бяхме заедно, когато превзехте совалката. Съдбата ни трябва да е преплетена.

— Добре.

Догарецът се обърна и закрачи към изхода, старателно прекрачвайки мятащите се, стенещи хора. Кей дочака вратата зад него да се затвори, след което, трудно запазвайки равновесие, се изправи на крака. Тялото го болеше, а в ушите му продължаваше да звучи тънък звън — последствие от стан-удара. Но той броди из залата, докато не видя Артур, легнал по гръб на пода.

— Здрасти — каза Артур.

— Здрасти — съгласи се Кей, сядайки до него. — Защо се усмихваш, глупчо?

— Ти не ме уби.

— Ако този, който може да бъде наречен крал Пендрагон, се добере до мен, няма да мога да намеря оправдание. Дори за пред самия себе си нямам оправдание. — Кей легна на пода и си поигра малко, докато намери по-удобна поза. — Масажирай си пръстите, Арти, за да не ти се подуят китките.

— Добре.

Лежащата на метър от тях жена отвори очи. Едната й буза беше яркочервена, обгорена. Когато започна да проумява какво вижда, тя направи рязко движение и закрещя:

— Кучи син! Ти уби Рики, животно!

Вързаните ръце й пречеха да се добере до Кей. Тогава тя го наплю в лицето. Кей извърна глава, изтривайки плюнката о пода, и каза:

— Тепърва ще разбереш колко много съм направил за него. А сега млъкни, инак ще убия и теб.

Но думите му не успокоиха жената. Тя продължаваше да се мята в истерия, докато под тавана не проблесна изстрел от станер.

След това даже стоновете станаха по-тихи.

6

— Дали сте им да се измъкнат — каза Изабела. За тези, които добре я познаваха, този спокоен тон беше предвестник на надигащата се буря. Ахар се приближи.

— Позволих на пътници, пуснати от вас от планетата, да заемат свободните места в совалката. — Капитанът на лайнера не възнамеряваше да се разкайва за несъществуващи грехове. — Това е мое право.

Ахар направи леко движение и капитанът, превит на две, отлетя в краката на своите хора.

— Ето вашето право — обяви Кал. — Защо не съобщихте на Инцедиос за совалката?

Изпадналият в пристъп на кашлица капитан вече не изгаряше от желание да разговаря.

— Казвай! — изрева бурлатито. Той обожаваше своята работа — тя му даваше възможност да дава нареждания на хора. Понякога на същите ония, които бяха съкрушили цивилизацията му през годините на Смутната война.

— Това… уставът не го изисква…

Изабела се наведе над задъхващия се човек:

— Старче, ти нали не си онзи наивен юноша, какъвто си бил за пръв път в това тяло? Научил си се да се застраховаш, недей да ми пискаш за уставите.

Моторите на бронята нададоха вой, когато тя повдигна капитана във въздуха. Държейки го в протегнатата си ръка, жената огледа екипажа.

Той се бе събрал плътно до стената. Предстоеше му да стане изкупителна жертва за аристократа, унижен в присъствието на плебеи.

— Аз… аз ще се обърна към властите — с хриптящ глас каза капитанът. — Вие не сте на Инцедиос…

— Службата изразява волята на императора на всички планети — включи се в разговора Номачи. — Имаме право…

— Млъкни! — Изабела хвана капитана за чатала със свободната си ръка. — Искаш ли да бъдеш мъж за своите жени или евнух в чужд харем?

Облечените в метал пръсти леко го стиснаха.

— Рад е виновен, Рад Гарч! — закрещя капитанът, правейки несложен избор между обикновеното унижение и унижението, умножено с болка. — Той ми плати, за да пазя тайна!

Преди капитанът да довърши думите си, невзрачно човече, стоящо в задните редове на екипажа, се метна към услужливо отворената врата.

— Хванете го! — със закъснение извика Кал. Маржан и Т/сан вече се бяха хвърлили след него, като дори изпревариха Ахар. Изабела с погнуса пусна капитана, погледна към останалите с нея хора и попита: — Кадар, я напомни какво наказание се полага за роботърговците?

— Според законите на планетата, високопоставена.

Жилавият мъж, поглаждащ цевта на своя „Довод-36“, явно се забавляваше от случващото се.

— Тогава този хитрец ще изгори само с неплатените данъци — със съжаление произнесе Кал.

Капитанът се превиваше на пода, опипвайки по чудо оцелелите си органи. Животът му висеше на косъм и всичко това заради една мръсна кучка, намесила се в малкия добре разработен бизнес.

Запука мачкаща се пластмаса — бързащата да се върне Маржан не беше доволна от скоростта на сервомоторите и с голи ръце натикваше вратата в страничните улеи.

— Той се самоуби, Кал!

Изабела се намръщи. Роботърговците, които от време на време продават по няколкостотин беззащитни бежанци, не бяха склонни към самоубийство, аТанът е прекалено скъп, а законите на Волантис удрят само по джоба…

— Госпожо заместник-директор… — Маржан се приближи до Изабела. — Когато пускаше лъча си в слепоочието, той изкрещя една дума…

Кал мълчаливо чакаше.

— Дарлок!

Само агентите на Дарлок, древна и затворена раса, имаха тази странна особеност — пред смъртта да афишират на кого служат. По друго време Кал би почувствала щастие — разкриването на заговор на чужда раса гарантираше и слава, и ново стъпало в кариерата. Но сега Изабела бе обзета само от отчаяние. От ръцете й се измъкваше аТанът, измъкваше се тайната на безсмъртието… и смъртта на безсмъртните.

— Маржан, изцеди от къдравото копеле всичко, което знае. Изцедете всичко от всички… ние с Т/сан отиваме в командната зала, ще сложим кораба в дрейф.

Мухаммади кимна и обърна сребристата маска на лицето си към капитана. Гласът й стана игрив, сякаш отново се е превърнала в човек:

— Агънце, сигурна съм, че още не си имал такава като мен…

Капитанът закрещя, вече без да мисли нито за честта си, нито за бизнеса. Имаше богато въображение.

И то не го подведе.

7

Два пъти на ден ги хранеха. На малки групи, като развързваха ръцете им и внимателно наблюдаваха всяко движение. Храната беше максимално проста и балансирана — догарците (впрочем, Кей упорито ги наричаше хората на Дарлок) се интересуваха само от здравето на пленниците, а не от гастрономическите им пристрастия. Три пъти на ден ги водеха до тоалетна, където ги наблюдаваха не по-малко внимателно. Отначало това предизвикваше у няколко момичета истерия и най-странния възможен вид стачка. Но още вечерта те вече се справяха без излишни писъци.

Не пречеха на пленниците да разговарят помежду си. Но двата опита за бой — и в двата случая обект на агресията бе Кей — бяха пресичани с изстрели от станер. Кей не отдаваше това на някаква своя особена значимост — по същия начин биха пресекли какъвто и да било безпорядък. Но за пътниците на совалката имаше само един вътрешен враг — той. Неговата постъпка бе довела всички тях до мъчителен плен, неговите изстрели бяха убили три невинни деца, да не говорим пък за пилота и карантинните служители — така смятаха всички. Той трябваше да умре.

Обаче догарците, дежурещи на люка под тавана, не споделяха общото мнение. Вечерта, когато загасиха светлината и към Кей запълзяха неколцина души с намерение да го линчуват, надзирателите с два-три изстрела напомниха за съществуването на нощните очи. След това ненавистта към Кей се изразяваше само словесно.

Но Кей не забелязваше оскърбленията. Сега го вълнуваше състоянието на Артур. Момчето разговаряше с него, ако Кей започнеше разговор, и се извръщаше — ако някой от пътниците започнеше да проклина убиеца и неговия син. И мислеше за някакви свои си неща.

— Можеш ли да се самоубиеш? — попита го веднъж Кей.

Артур кимна, както и очакваше Кей. Окованите ръце никога не са били пречка за самоубийство.

— Направи го, Артур.

Момчето поклати глава. Това също не беше изненада за Кей. Той замълча, гледайки в покрития с меки плочки таван, усещайки — с цялото си тяло — как се носи през пространството крайцерът. Обикновен човешки крайцер, с екипаж от обикновени хора… знаещи езика на Дарлок.

Вечерта на третия ден от полета към него припълзя, клатушкайки се, млад мъж. Костюмът му все още изглеждаше изгладен — скъпата тъкан се съпротивляваше на заточението с всичките си сили. Но небръснатото лице и измъкналата се от панталоните риза не оставяха дори малък намек за елегантност.

— Казвам се Вячеслав — с шепот започна той. — Аз съм лекар, съдебен експерт. Не изглеждате болен.

— Здрав съм — съгласи се Кей.

— Защо започнахте да стреляте? Чух какво казахте на сина си за Дарлок…

— Плениха ни наемници на Дарлок.

— Да допуснем. Но защо?

— Помните ли Смутната война?

— Родил съм се значително по-късно.

— А учил ли сте история? Хората воювали с Дарлок само две години — след което императорът сключил мир. Не много изгоден, ние дори сме изгубили две-три планети. Но по-нататъшната война щяла да ни струва доста скъпо. Саботажи в заводите и ракетните бази, постоянен шпионаж със загуби на най-новите технологии. Агентите на Дарлок били навсякъде — нито една раса от останалите не е успявала да вербува толкова много предатели. Когато ги разобличавали, те умирали с вик „Дарлок!“

Вячеслав се намръщи:

— Юди са се срещали винаги във всяка раса…

— Но не в такива количества и не толкова фанатични. На разпитите те се самоубивали, без да кажат нито дума. А аутопсиите…

Лекарят енергично закима с глава — в легнало положение това изглеждаше дори забавно:

— Спомням си! Синдромът на нервната деструкция! Мозъците им изгнивали за броени минути след смъртта.

— Аха — с мрачно удоволствие потвърди Кей. — Те владеят техники за психичен контрол, превръщащи човека в марионетка. Необходими са само пленници и Дарлок ги получава. Когато онези двамата влязоха в совалката, единият се обърна към другия с фраза на дарлок. Знаете ли каква? „Съобщи, че имаме стотина полуфабрикати.“

Цяла минута Вячеслав лежа мълчаливо. Кей не можеше да разбере дали лекарят му е повярвал, или не, докато онзи не попита:

— Така че вие заради това започнахте да убивате децата?

— Реших да започна с тях. Детето, работещо за Дарлок, е по-опасно от възрастния — вашата емигрантска тълпа вече няма да достигне до високи постове. А детето ще се стреми нагоре, с подкрепата на цялата раса ще направи кариера в армията, Службата, планетарните администрации.

— Говорите така, сякаш децата предварително са виновни.

— Разбира се — съгласи се Кей. — Знаете ли, вие сте хладнокръвен човек.

— Аз съм съдебен експерт на Инцедиос, а ролята на полуфабрикат играя от детството си.

— За мен също не е нещо ново.

Дежурният на по-горната палуба догарец дълго наблюдава разговарящите мъже. Люкът за контрол над пленниците беше направен без никакви удобства — просто дупка в пода на коридора. От неудобната поза цялото тяло на дежурния се бе схванало. Когато мъжете започнаха да се кикотят, той изпрати на всеки от тях по заряд от станера.

Не му харесваше да слуша човешкия смях, който самият той вече дълги години имитираше.

8

Между Кал и представителите на Службата на Волантис не възникнаха никакви проблеми. Тя им даде прекалено апетитен кокал — съучастниците на Дарлок — и никой не се заинтересува от дребните нарушения.

Номачи смяташе, че Изабела не е права. Щом като Къртис-младши им се беше изплъзнал, си струваше те да се заемат с шайката роботърговци. Това също би им гарантирало нови звания и големи премии. Но Кал сякаш бе обезумяла и Луис реши да не споделя съображенията си с нея.

Подчинявайки се на нареждането на Изабела, корабът извърши скок към Догар. Там вече се бе задействала тежката машина на Службата, мачкайки продажните чиновници и многобройните пионки. „Волантис-пътнически“ редовно бе хвърлял в системата на Догар совалки с пътници. И понякога те долитаха до планетата с учудваща скорост — за месец-два. Сега Службата ловеше из цялата Империя хора, били в плен на Дарлок. Не най-приятното занимание, но двайсет години по-рано такава операция вече се бе провеждала.

Кал посети директората на Службата на Догар. Приеха я учтиво — колкото и да е странно, Изабела се бе превърнала в героиня на деня. С разкриването на шпионската мрежа и отказа от участие в подялбата на паричното възнаграждение Кал неволно бе допринесла за увеличаването на популярността си.

Обаче разговорите за престъпниците, намиращи се на совалката, будеха у събеседниците й само недоумение. По какъвто и начин Дарлок да промиваше мозъците на своите жертви, от първоначалната личност оставаха само руини.

Изабела кимаше, съгласявайки се. И продължаваше да чака завръщането на отвлечената совалка. Тя се подготвяше да плени дарлокските агенти и дори невъзмутимият Т/сан гледаше да не се мярка пред очите й.

Събудиха ги посред нощ. Догарците вдигаха пленниците от пода и ги мъкнеха по коридора, без излишна грубост, но и без капка снизхождение. Потокът от препъващи се, падащи един върху друг хора премина през коридорите и се струпа в огромния товарен хангар.

Тълпата раздели Артур и Кей. Вячеслав успя да се задържи близо до Алтос. Догарците обкръжиха тълпата, очаквайки отварянето на люка.

— Сега ще видим дали си бил прав — каза лекарят, надвиквайки детския плач и женските вопли.

— Харесва ми стилът ти — с труд запазвайки равновесие, отвърна Кей.

Люкът се спусна в дупката в пода. Слънчевата светлина, ослепителна след корабните лампи, ги удари в очите. Въздухът на чуждия свят, напоен с остър пикантен аромат, опияняваше като леко вино. Искрящата, подобна на стъкло маса, върху която стоеше корабът, се простираше до хоризонта. Малко встрани се виждаха няколко коли с необичайна форма. От тях се отдели прегърбена фигура, загърната в огромен плащ.

— Едно на нула в твоя полза, Кей — каза лекарят, свивайки се.

Дарлоксианинът бавно влезе в шлюза. Кей погледна с периферното си зрение охранителите, очаквайки да види по лицата им поне сянка на уплаха, отвращение или почтителност. Но агентите на Дарлок се държаха, сякаш са равни на влезлия.

По някаква причина това не се хареса на Кей.

Телосложението на извънземния приличаше на човешкото. Само че раменете бяха прекалено тесни, а положените върху корема ръце се извиваха в неестествено плавна дъга. Тънки ръкавици скриваха пръстите, а под качулката можеха да се видят само проблясващите очи.

Настъпи пълна тишина. Млъкнаха даже децата, лутащи се в тълпата в търсене на родителите си.

— Хора на Империята — тихо каза дарлоксианинът, — добре дошли в пространството на Единството на Дарлок.

Някой отвърна с ругатня. Но съществото в плаща не обърна внимание на това.

— Ще ви бъде даден шанс да се приобщите към идеите на Дарлок — продължи влезлият. — Вие ще служите на бъдещето на Галактиката, бъдеще, където има място и за хората. Биссе.

Охранителите с побутвания насочиха тълпата към изхода покрай отстъпилата Встрани фигура в плаща.

— Кей Овалд, приближете се към мен.

Тъмната яма на качулката се обърна към Кей. Той спря, позволявайки на хората да преминават покрай него. Вячеслав, олюлявайки се, леко го докосна по рамото — сякаш му пожелаваше късмет.

Двамата останаха сами.

— Кей Овалд, вие лишихте Дарлок от шестима слуги.

— Вървях по своя път.

— Но не ви провървя.

— Не ми провървя — съгласи се Кей.

— Под какво име ви познаваше Езсанти Кри Чесциафо?

— Кей Алтос.

— Добре. Той ще дойде да разговаряте, но това няма да промени съдбата ти.

Подчинявайки се на жеста на дарлоксианина, Кей излезе от кораба. Хвърли поглед на ниския конус — обикновен карантинен крайцер, поразен от проказата на предателството. Дарлоксианинът остана в шлюза, разговаряйки с един от офицерите догарци.

Натовариха пленените на открита платформа, висяща във въздуха. Охранителите догарци бяха сменени от дарлоксиани. Платформата започна да се плъзга над стъкленото поле, към бавно израстващите в далечината здания. Малкото бяло слънце печеше с пълна сила и насрещният вятър не носеше облекчение. Кей намери в тълпата Артур и позволи на момчето да се облегне на него.

— Ще умрем ли? — попита Артур.

— Ще изчезнем като свободни личности — отвърна Кей. — Това е още по-лошо, Арти. Дори аТанът няма да ни помогне — невронната мрежа няма да има повод да се активира.

Артур се замисли и каза:

— Значи нямаме никакви шансове?

— Един на милион — Кей не се опита да го щади.

— Точно това очаквах.

И Артур Ван Къртис се усмихна.

9

Карантинният кораб на Догар излезе от хиперпространството. Петдесет души, които знаеха дарлок, но не умееха да се смеят, се готвеха да се върнат у дома. Всичко беше минало успешно, совалката, пълна с полуфабрикати, бе доставена в базата, трябваше да се намери подходящо обяснение само за двама загинали. Но космосът е жесток и хората гинат често.

Корабът се движеше към Догар. Десетки кораби обикаляха в орбита около планетата: търговски и пътнически лайнери, частни яхти и военни крайцери… Пограничната планета често се посещаваше от Имперските сили.

Но сега те бяха повече от обикновено.

Орбиталната база чакаше кораба.

Чакаха десетки офицери и стотици войници, оковани в брони. Чакаха сътрудниците на Службата и оборудваните на бърза ръка камери за разпити. Чакаха наизвадените автомати и десетки наемници бурлатита.

Коригирайки курса си, корабът се приближаваше до възела за скачване.

Подчинявайки се на жеста на офицера от Имперските сили, диспечерът на базата (задълбочена проверка преди три дни, надеждност — 0,93; достъп до операцията — одобрен) включи микрофона. Намигна на офицера и каза:

— „Ка Ес“, очакват ви на втора палуба за кацане.

— Втора палуба, прието — отвърна корабът.

— Как върви работата?

— Както плащат, така работим.

— И правилно. Ачи!

Офицерът повдигна станера.

Диспечерът на базата (надеждност — 0,93; 1,00 има само императорът) изскочи от креслото. Претърколи се по пода и се изправи, оказвайки се пред войник в силова броня.

Рефлексите изпревариха разума. Войникът вдигна лявата си ръка и закрепеният под лакътя му „Страж“ проби в диспечера дупка с диаметър десет сантиметра.

— Дарло… — прошепна диспечерът, падайки в краката на войника.

Карантинният кораб започна тромаво да завива, отдалечавайки се от базата. Но към него вече се приближаваха катерът на Службата, абордажните капсули на Имперските сили, дребните фигури в мобилни скафандри. Защитните системи на базата откриха огън, превръщайки резонаторите на хипердвигателя в паяжина от разтопен метал.

Службата не изпускаше заподозрени.

Агентите на Дарлок не се предаваха.

Сивият корпус на карантинния кораб потрепери, губейки очертанията си. Пламъкът близна приближаващите се десантчици и спадна, разкривайки разлетелия се рояк отломки.

Дори някой от бившите карантинни служители да бе успял да извика „Дарлок!“, нямаше кой да го чуе.

Вкараха ги в тунел, през поредица от люкове-диафрагми. Водиха ги дълго в мекия жълт полумрак, който им се струваше чудесен след изгарящото бяло слънце. Вячеслав се оглеждаше встрани — той приличаше по-скоро на турист по време на екскурзия, отколкото на пленник, обречен на смърт.

Временно ги оставиха на мира в малка зала, разделена на две части чрез решетка. Вече никой не обръщаше внимание на Кей — даже родителите на убитите от него деца. Някои се молеха, други мълчаливо стояха до решетката, разглеждайки дарлоксианите. Един от тях, който заради своя плащ много приличаше на древен монах, стоеше до пулт за управление при стената. Трима тихо разговаряха — дори когато напрегна слуха си, Кей не успя да долови нито дума.

— Как мислиш, още сега ли ще се започне? — попита докторът Кей.

— Не знам — Кей погледна в лицето Вячеслав. — Знаещ ли, аТанът се задейства, когато човек умре. А нас засега ни пазят живи.

Лекарят пресилено се усмихна:

— Преминал съм през училището за самоконтрол „Джен“.

— Дори със спряло сърце ще останеш жив още три-четири минути. По-добре си тръгни оттук, докато тълпата те прикрива.

Човекът, който имаше платен аТан, се поколеба:

— Колкото повече видя…

— Не мисли за награди — посъветва го Кей.

— Мисля за Империята.

— Направи й услуга, не рискувай.

Лекарят мълчеше. Владеейки аТан и гарантирано самоубийство, той се чувстваше неуязвим.

Решетката се прегъна, образувайки малък проход в средата на залата. В края му просветна полето на локалния хипертунел.

— Преминавайте един по един — заповяда някой от конвоя. Хората не се помръднаха от мястото си. Дарлоксианинът вдигна оръжието си и през тълпата премина болезнен спазъм. — Ще увеличавам интензивността — каза съществото под тъмния плащ.

Един от хората, клатушкайки се, се затътри по прохода. Скочи в полето и изчезна. Това сломи останалите. Тълпата започна да се вмъква в тунела, водещ към неизвестното.

— Беше ни обещано съдбите ни да се преплетат! — извика Кей, прегръщайки Артур.

— Съдбата на всички ви ще е една и съща — отвърна дарлоксианинът.

10

Кей никога не беше виждал толкова странно място. Затворът на дарлоксианите беше стъклен.

Малките прозрачни камери — кубове със страна два метра — го обграждаха от всички страни. Някои бяха празни, в други стояха, разхождаха се, лежаха на пода хора — неотдавнашните спътници на Кей. Във всяка камера имаше малка порцеланова клозетна чиния — прозрачна, малък умивалник — също прозрачен, и ни най-малък намек за врата. Очевидно, всички комуникации се осъществяваха чрез хиперпреход. Далеч долу, през няколко етажа стъклени камери, тъмнееше подът. Светлината се изливаше някъде отгоре — равномерна, студена, бледожълта.

Кей хвърли поглед нагоре, после се завъртя, разглеждайки съседите си. Над него, гледайки го с безумни очи, лежеше млада тъмнокожа девойка. Две от съседните му камери бяха празни, а в третата, замислено оглеждайки се, стоеше лекарят от Инцедиос. Той помаха с ръка на Кей, който му отговори. В четвъртата камера на пода седеше Артур.

Кей бавно се приближи до стъклената стена и притисна челото си към нея. Артур го гледаше, без да се помръдне.

Изглежда, момчето се беше пречупило…

Лентата на белезниците внезапно отпусна хватката си и те се измъкнаха и паднаха на пода — очевидно се контролираха от разстояние. Кей потърка китките си — широката червена ивица нямаше да изчезне скоро. Отпусна се на колене и сложи длани върху стъклото. Артур протегна ръцете си откъм своята страна.

— Какво очакваш, момче… — каза Кей сам на себе си.

— Чудо — тихо отговори Къртис-младши. „Стъклото“ пропускаше звука прекрасно.

Изабела Кал стоеше пред адмирал Лемак. Адмиралът отдавна бе прехвърлил сто и петдесет, но първият му аТан, купен в незапомнени времена, все още не бе използван. За него казваха, че е късметлия. Кал без колебание би сменила характеристиката на „предпазлив“.

— Вашето усърдие ви прави чест.

Лемак направи няколко крачки из каютата, прекалено разкошна, прекалено открояваща се сред строгите помещения на орбиталната база на имперските сили. Спря пред панорамното стъкло, което вероятно дори бе истинско. Погледна плаващия под тях Догар — бяло на син фон, сняг и океани.

— Постъпих в службата, за да работя — отвърна Кал.

— А ние безделничим… — Адмиралът разпери ръце. — Изпълняваме заповедта на Императора: не се поддаваме на провокации.

— Ваше благородие…

— Недейте, Кал. Аз не изисквам учтивост от своите капитани, а вие нали сте им равна по звание. Да оставим взаимните обиди… засега. Какво искате?

— Да накажа Дарлок.

— А още кого? Дарлок е в алианс с Алкарис, които пък имат пакт за взаимопомощ с Псилон. Единствената възможна война е до пълно изтребване, а чуждите раси още не са ни простили за Сакра.

— Аз не говоря за война… още по-малко пък за геноцид — внимателно започна Кал.

— А с какво ще завърши рейдът на редовните Имперски сили в пространството на Дарлок? — Адмиралът се извърна от прозореца. Дребен и сух, той изглеждаше като пародия на храбрия офицер, когото Кал помнеше още от детството си — от предаванията на Си Ен Би, от обложките на списанията и патриотичните плакати по стените на къщите. Можеше ли тогава тя да си представи, че ще седи в неговата каюта, все така млада… на външен вид… и ще притиска, притиска, притиска героя от Тукайския конфликт.

— Рейдът не е необходим, адмирале. Империята не е отговорна за постъпките на отделни граждани, които решават например да спасят роднините и приятелите си.

— Искате да съберете щурмова група от граждани? — поинтересува се Лемак. — Свежа идея… плодотворна…

— Аз имам щурмова група. Ще атакуваме с морт-бомби и от загиналите няма да останат дори молекули. Никакви доказателства.

— Да допуснем. А какво се иска от мен?

— Кораб с детектори „гореща следа“.

Изабела затаи дъх. Тя играеше ва-банк.

Адмиралът артистично се хвана за главата:

— Какви са тези работи, мис? Службата даже и нас ли следи?

— Естествено, че не, Лемак. Във всеки случай на мен подобно нещо не ми е известно. — Кал се усмихна възможно най-дружелюбно. — Но ние контролираме военните разработки и беше логично да допуснем, че прославен флот, като вашия, не може да не е получил новите технологии.

— Прославен… — Лемак изсумтя и Кал разбра, че е напипала болното му място. — Сега това не е флот, а голяма тълпа чиновници и момчета за парад. „Гореща следа“, какво друго?

Изабела сви рамене:

— Ами… малко тежко въоръжение. „Ултиматум“, „Блиц-Д“, „Шанс“, „Кондор“…

— Може би и „Ескалибур“? — с ирония попита Лемак.

— Този модел ми е непознат — твърдо каза Изабела — Но ако го препоръчвате, адмирале, ще го вземем.

Лемак си затрая.

— Още — кораб за електронна поддръжка — продължи Кал. — Нещо от типа „Кръг от тишина“, с нулификатор от планетарен тип. Без заглушаване на планетарни бази, няма да можем да се справим.

— Да, вие сте напълно сериозна — Лемак седна в креслото си. Подпря с ръце брадичката си и заразглежда Кал. — Вие сте мило момиче…

— На ваше разположение съм.

Адмиралът избухна в сух, подобен на кашлица смях.

— Оставете, Кал. Не си правя никакви илюзии. Е, когато ме повали последният инсулт — тогава може да ме поканите на гости. Ще бъда здрав, петдесетгодишен — като на снимките, които в детството си сте окачвали над леглото си. Окачвали сте ги, нали? Кал, какво ви мотивира?

Изабела не отговори — впрочем, от това нямаше нужда. Лемак разсъждаваше на глас:

— Патриотизъм? Глупости, вие не сте такъв човек. Стремеж към служебно издигане? Дори целият ви Инцедиос не си заслужава риска. Дарлоксианите са способни да пленят хора с аТан и вие го знаете. Отмъщение? Възможно е, но защо да се отмъщава на мъртвите? Любов?… А, Кал? На совалката е имало някой… Нима сте толкова романтична?

— Да — произнесе Изабела и се изненада от това колко искрено звучат думите й.

— Ще ви дам кораб с „гореща следа“, „Кръг от тишина“, конвой от два ескадрени миноносеца, тежко въоръжение — Лемак потри длани — и десетина-двайсет доброволци. Такива, на които вярвам като на себе си. Не се щурмува планета с шестчленен екип, Кал. Вас са ви учили на други работи, а това е нещо, което аз знам.

Изабела се повдигна от креслото и леко се поклони.

— Още нещо, Кал. Бурлатито и мелконецът са отлична добавка към щурмовата група. Но струва ли си да се вземат за подобна акция?

— Те не практикуват аТан, адмирале — простичко отвърна Кал.

11

Вечерта изгасиха светлината. Кей лежеше на пода и сега, когато ръцете му не бяха оковани, това изглеждаше удобно и почти естествено. Зад тънката прозрачна преграда се търкаляше Артур, над главата си Кей чуваше шума от движенията на момичето. Едва сега, в тъмнината, тя бе решила да се възползва от санитарните удобства.

— Какво чудо чака кралят? — тихо попита Кей.

Артур мълча толкова дълго, като че ли не е чул въпроса. После каза:

— Трийсет и седем пъти… би трябвало да стигна дотам, дори и случайно.

— Съгласен съм.

— Кей, уморих се. Не искам да се блъскам в тази врата безкрайно. Ако нещо в самия мен ми пречи да достигна — нека пътят ми свърши. А ако наистина мога — нека да има някакъв знак. Чудо. Нека да се спасим.

— Арти, попаднахме във верига от случайности. Нека да опитаме отново — и аз ще те отведа.

— Не! — отсече Артур. След минута, вече по-меко, добави: — За теб са случайности, Кей. А аз вече съм свикнал с тях.

Стъкленият мравуняк утихваше. Стеснителните бяха приключили с вечерния си тоалет, вярващите бяха се помолили, отчаяните се умориха да плачат. Кей Алтос и Артур Къртис разговаряха, отделени един от друг с тънка студена стена.

— Арти, кажи, Бог добър ли е, или лош?

— Той е Бог.

— А ако е от машина?

Даже през стъклото Кей почувства как момчето се напрегна.

— Още повече, Кей.

— Това е добре…

В далечината, отвъд много редици стъклени клетки, някой закрещя — страшно и безнадеждно. Кей се напрегна, но викът все не спираше и не спираше — вик, роден не от болка, а от самота и отчаяние. След това проблесна изригването на стан-излъчвателя и викът утихна. Затова пък заплака дете — толкова тихо, сякаш плачът му бе част от сън.

— Разкажи ми приказка, татко — неочаквано помоли Артур.

— Какво?

— Родителите винаги разказват на децата приказки за лека нощ — не много уверено каза Артур. — Разкажи ми нещо.

— Не съм имал деца… сред познатите си.

— Но сега имаш син.

Алтос мълчеше.

— Кей!

— Много отдавна… — Кей с изненада чу собствения си глас. Той не се боеше от неизбежното подслушване — просто не му се искаше да изглежда като идиот.

Обаче на децата винаги им разказват приказки преди сън. Защо само никой не разказва приказка на момичето, което плаче самотно в клетката си?

— …Когато хората живеели само на Тера и я наричали Земя, когато още не умеели да летят към звездите, на малък остров живеело момче, което трябвало да стане крал… — Кей продължаваше да говори, затворил очи. Беше се уморил да гледа тъмнината.

Но тъмнината не изчезна.

— …И той изпратил своите рицари на път — не за да намери Бога, а за да открие най-добрите сред тях. Но никой никога не попитал краля защо той самият не е потеглил на път. И той се радвал, че е така, защото знаел: онзи, който ръководи добрите, не задължително е най-добрият. Той просто трябва да бъде крал…

…Върнали се всички, освен най-лошите, които загинали по пътя, и освен най-добрите, които намерили Бога. И кралят, който просто искал да разбере кой кой е, съжалил, че е крал. Той свалил короната и в тъмната нощ, когато дори стражата била повалена от умората, излязъл от двореца.

— Не е станало така — сънено каза Артур.

— В приказката е така. Кралят излязъл от своя дворец, оседлал коня си, препасал древния си меч и поел на път. Той препускал и не срещал опасности, защото рицарите му били минали оттам триста пъти. Мечът му зараснал в ножницата, а конят му започнал да се препъва от старост. И тогава кралят намерил Бога.

Застанал пред Него, без да извръща поглед, и Бог не издържал. Той попитал: „Какво искаш? Твоите рицари дойдоха при мен и аз ги приех. Защо довтаса и ти самият?“ И кралят отвърнал, свеждайки поглед, защото така или иначе бил ослепял: „Исках само да знам има ли Бог за кралете“. Бог се разсмял, защото тогава боговете все още приличали на хората и попитал: „Сега знаеш ли?“

Кралят поклатил глава и отвърнал: „Не, все така не знам. Защото, когато бях крал, не видях Бога. А сега, когато го видях, престанах да съм крал“.

— Освен това е престанал да вижда — неочаквано ясно каза Артур.

— А имало ли вече какво да гледа?

На сутринта ги събуди светлината, преплитаща се в стъклените плоскости. Кей лежеше по гръб и гледаше как Артур се мие на няколко крачки от него. От крана течеше ледена вода, но той все пак се бе съблякъл до кръста и се обливаше, доколкото бе възможно. След като приключи, се обърна към Кей и потропа с пръсти по стената:

— Разбрах какво в приказката ти е неправилно.

— Е?

— Кралят съвсем не е престанал да е крал, виждайки Бога. Той е видял Бога, когато вече не е бил крал.

Кей само разтвори ръце. Артур се усмихна… после наведе поглед и каза:

— Но в приказката ти не се казва как е престанал да бъде крал.

По пладне на пода на всяка кабина се появи контейнер с храна — стандартната дажба на Имперските войски. Кей си похапна с апетит и само с един строг поглед накара Артур също да се храни.

После в няколко от камерите се появиха фигури в плащове. Те отведоха трима мъже, една жена, приятелката на Артур — Вера, и девойката, която бе плакала през цялата нощ.

Никой от тях не се върна обратно.

12

На екипажа на ескадрения миноносец не бе известна целта на полета. Дори и на капитаните. Те следваха „Хрътката“ — малък съд с нелепо голям агрегатен отсек. „Хрътката“, от своя страна, се движеше по хиперпространствената следа, оставена в системата на Догар от кораба на Карантинната служба. По какъв начин го правеше, си оставаше тайна за персонала, обслужващ механизма „гореща следа“. Но след всяка вахта им се налагаше да сверяват часовника и да уточняват коя дата е днес.

Зад тях се движеше корветът на Службата за имперска безопасност, чийто екипаж бе допълнен с петнайсет десантчици.

„Кръг от тишина“ бе най-отзад в малката ескадра. Този кораб беше построен като танкер и изглеждаше учудващо лесна мишена. Огромната товароподемност, някога служила за превозване на течни продукти, сега бе запълнена с километри електронни схеми и допълнителни енергийни блокове. Половинкилометровият корпус на антената, изнесена на решетъчни подпори встрани, трябваше да има собствен двигателен механизъм — иначе корабът би се разпаднал при първата си маневра.

Траекторията, надушена от „Хрътката“ в океана на изминалото време, водеше ескадрата към пространството на Дарлок. Към малката бяла звезда Лайън, за която преди сто години Империята на хората три пъти бе водила безрезултатни сражения.

Кал бродеше из корвета, безмълвна и щастлива. Номачи гледаше да я избягва — дори неговият темперамент в последно време беше на изчерпване.

Безкрайният кошмар продължи през целия ден. От време на време дарлоксианите извеждаха от камерите хора — по двойки и по тройки. Това сломи пленниците. Кей видя как възрастен мъж се опита да си разбие главата в стената. Прозрачният материал пружинираше, но след третия удар се обагри в червено. Тогава от тавана изсвистя лъча на станера, след което изнесоха парализирания човек.

Кей, Артур и лекаря от Инцедиос засега не ги закачаха. Те дочакаха вечерта, когато ги нахраниха още веднъж и изгасиха светлината.

— Лека нощ, Кей — каза Артур през стената. Той продължаваше да чака чудото — малкият крал, търсещ Бога.

— Лека нощ — съгласи се Кей. За щастие този път Артур не пожела приказка. Нервите на Алтос бяха пред срив.

Той полежа няколко часа, напразно опитвайки се да заспи. Тишината го потискаше — мъртвата тишина на дарлоксианския затвор. Мъчение чрез тишина — имало ли е такова при хората? Сигурно. Човешката раса винаги се е славила с находчивостта си при унизяването на себеподобните.

За разлика от хората Дарлок не беше жесток. Може ли да се нарече жестокост обработката на потенциалните врагове? Бившият човек, служещ на Дарлок, бе нарекъл пленниците „полуфабрикати“. Полуфабрикатът няма защо да бъде мразен.

Кей Алтос също не изпитваше ненавист към дарлоксианите. Той би бил напълно удовлетворен от мъчителната смърт на всички представители на тази раса.

В дълбините на душата си Кей се надяваше, че когато му дойде времето, точно така ще стане.

Когато Кей Алтос все пак започна да се унася, в центъра на камерата се появи тъмна, по-скоро доловима, отколкото различима фигура. Бяха дошли за него.

— Кей? — кой знае защо попита посетителят и произнесе на дарлок: — Върви след мен и не се опитвай да прилагаш насилие.

Произношението беше безупречно — никой човек не е в състояние да имитира свистящия глас на дарлоксианите. Но нещо в структурата на фразата изглеждаше познато. Кей мълчаливо се изправи и хвърли поглед към Артур. После скочи в хипертунела.

Преходът от тъмнина към светлина беше неприятен. Те се озоваха в малка кръгла стая — дарлоксианинът в своя тъмен плащ и Кей Алтос — небръснат, в смачкан мръсен костюм. Тук имаше два стола, еднакво удобни и за човек, и за представител на чужда раса, и ниска масичка с ваза, пълна с остро миришещи плодове.

— На мен и сина ми ни беше обещано съдбите ни да се преплетат — каза Кей.

— Това е просто разговор, Кей — премина на стандарт дарлоксианинът. — Ти нали искаше да разговаряш?

— Ще говоря само с Барт Паолини… Езсанти Кри Чесциафо е името му на дарлок.

— Тогава говори.

Кей се засмя. Продължително и искрено. После произнесе:

— На какво се надяваш, извънземни? Барт работеше за вас, но беше човек. Свали качулката си!

Дарлоксианинът махна бавно тъканта от главата си. Показа се нещо, подобно на буца сиво-синкави пипалца, леко потрепващи, помръдващи тънките си връхчета. Сред пипалцата проблясваха две кръгли, немигащи очи.

— Кей, това съм аз — каза дарлоксианинът. Гласът извираше от сплетените пипалца, от невидима уста или нещо, което я заменяше. — Най-важното не може да се види с очите. Помниш ли, че ми разказва тази история?

Алтос се отпусна на стола и извънземното последва примера му. Пипалцата замърдаха по-бързо — една част от тях се протегнаха към човека, а друга — към вазата. Извънземният взе малък плод и го поднесе към пипалцата. Тънките жила обгърнаха плода, впиха се в него и той веднага започна да изсъхва.

— Това е невъзможно… — бе единственото, което успя да промълви Кей. — Барт беше човек…

— Истината ще се окаже по-неприятна от догадките ти — отвърна дарлоксианинът. — Как да те накарам да повярваш? Ние добивахме дзот-кристали и се налагаше да работим нощем. Ти ме измъкна под срутените камъни… аз разцепих главата на дебелака Хем, когато беше решил да ти види сметката. Леглата ни бяха съседни. Когато ме беше хванала треската, ти изхвърляше кофата, в която ходех по нужда, въпреки че можеше да се заразиш. Ти излежаваше присъда за превишени права на телохранител и аТанът ти не беше платен…

— Ти беше човек! — каза Кей.

— Езсанти Кри Чесциафо беше в тялото на Барт Паолини — търпеливо каза извънземният. — Какво те учудва? Оттеглих се от оперативна работа. Вече не ми е нужен човешки облик.

— Значи вие приспивате съзнанието напълно?

— Може да се каже — отвърна извънземният след кратко колебание. — Остават части от предишната памет, но те са малко. Този, който заеме тялото ти, няма да научи много за теб. Затова и дойдох аз — да науча.

— Само затова?

— Главно затова, Кей Алтос.

— Ясно — Кей разпери ръце. — Аз съм глупак, Кри.

— Ти мислеше, че в твоя разум ще набият любов към Дарлок, ще ти дадат наше име и ще те пратят обратно? Не, Кей. Не е толкова просто — меко отвърна извънземният.

— Помниш ли, Кри, когато ми каза, че работиш за Дарлок, ти ми обеща защита.

— Ти знаеш прекалено много истини, Кей.

— Ясно — Кей се опита да се усмихне. — А синът ми? Можеш ли да го спасиш? Той не е видял много и едва ли е разбрал нещо.

— Взимай си от плодовете, Кей. Те не са опасни за човешкото тяло.

— Ясно — повтори Кей.

Човекът и извънземният седяха един срещу друг. Езсанти Кри Чесциафо търпеливо чакаше.

— Как ще стане? — попита Кей.

— Безболезнено. Ще ви лишат от съзнание преди процедурата.

— Мога ли да помоля да не се прави това с мен?

— Защо?

— Любопитство, Кри.

— В такъв случай ще почувстваш болка.

— Не ми пука.

— Ще изглежда изключително неприятно за човек.

— Досещам се.

— Ще ти направя тази услуга, Кей.

— Благодаря и за това — Кей се прозина. — Предполагам, че сега няма да протакате?

— Всичко ще свърши утре. Искаш ли да ми разкажеш нещо?

— Не, не искам.

— Разбирам. Дадено ми е разрешение за изтезания, но няма да се възползвам от него, Кей. Ти прекалено добре понасяш болката.

— Отведи ме обратно, Кри. Спи ми се.

Дарлоксианинът се изправи, но не побърза да включи хипертунела.

— Кей Алтос, защо искаш да останеш в съзнание до края?

Алтос си взе от вазата най-големия плод. Приближи се до извънземния, който отстъпи крачка назад. Кей поднесе плода към масата от пипалца, затрептели в очакване на храната.

— Интересно ми е да видя истинския облик на дарлоксианите, Кри.

— Как се досети? — Гласът на извънземния за пръв път се повиши с един тон. Алтос внимателно остави плода на пипалцата и гнусливо избърса длан в панталона си.

— Тези тела винаги са ми изглеждали прекалено самостоятелни, прекалено непосредствени. Разумните нямат толкова инстинкти. Ако вие присаждате съзнанията изцяло, изводът е очевиден.

— Ти знаеш прекалено много, Кей! — Съществото, чиито пипалца възбудено разкъсваха неочакваното подаяние, вдигна ръка, с усилие изтръгна плода и го хвърли на пода. — Съжалявам, че разумът ти ще загине, но представи си как би постъпила Империята, ако научи истината за нас?

— Тя и без това ще постъпи така, Кри. Няма да ни се размине второто обвинение в геноцид.

Дарлоксианинът се приближи към Кей и положи ръка на рамото му. Алтос не се отдръпна.

— Ти ми спаси живота, Кей, когато бях в човешко тяло. На нас ни е недостъпен аТанът и аз съм ти благодарен.

— И аз на теб…

— Даваш ли ми дума, че ако останеш в съзнание, няма да се съпротивляваш? Ти вече ни причини вреда.

— Давам ти дума, до седмия слой на истината, че няма да се съпротивлявам — обеща Кей, гледайки извънземния в лицето.

— Върви.

Кей Алтос проспа остатъка от нощта. Но сънят не му донесе нито почивка, нито сила. Разбуден от включилото се осветление, Кей се изми и седна до стената, гледайки Артур, който продължаваше да спи.

Мисълта, че няма да умре сам, не утешаваше особено Кей.

13

Маржан Мухаммади и Имперските десантчици се разбираха прекрасно. Може би защото в своята работа десантчиците бяха свикнали да разчитат на полуразумни механизми, а и много от тях можеха да се похвалят с части от тялото, които не са им били дадени по рождение.

Изабела Кал гледаше на това спокойно. Тя не обичаше механистите, а проповедите за пълна кибернетизация на човечеството я довеждаха до бяс. Но сега това не беше важно, защото всички участници в рейда, освен нея и Луис, бяха смъртници. Десантчиците може и да вярваха в платения аТан и да предчувстваха юнашка битка, но Кал вече беше решила съдбата им. Артур Къртис и тайните на безсмъртието щяха да станат нейният коз по пътя нагоре. Тя нямаше намерение да дели с никого дори частица от тайната.

Най-важното бе да успее. Дарлок, във вечния си стремеж да вербува нови агенти, би могъл да разруши разума на Артур, употребявайки един скъпоценен камък за павиране на улиците. Никога преди Кал не бе изпитвала такава омраза към чужди раси. Щеше да ги превърне в прах, да ги изрита от Галактиката… ако Артур Ван Къртис й дадеше възможност да се изкачи по пирамидата на властта.

Империята отдавна се нуждаеше от здраво разтърсване.

Първо дойдоха за Вячеслав. Той криво се усмихна на Кей и изчезна заедно с конвоя. После, почти едновременно, дарлоксианите се появиха в камерите на Кей и Артур.

Дарлок се отнасяше доста сериозно към термина „преплитане на съдбите“.

Хипертунелът ги отведе в просторна зала. Белите пластмасови стени изглеждаха току-що измити, въздухът бе напоен с аромата на химикали и свежа кръв. Четирите маси в центъра на залата сякаш бяха взети от операционна.

Но Кей по-скоро би нарекъл мястото морга.

Един дарлоксианин с оръжие, напомнящо по дизайн станер, стоеше в далечния ъгъл, покрай голям пластмасов контейнер. Контейнерът не бе затворен напълно и от него се подаваше ръкав на пуловер. Ръкавът бе малък — свалили бяха дрехата от жена или от дете.

Четиримата дарлоксиани, които ги бяха довели тук, изглеждаха невъоръжени. Двама стояха до Кей и Вячеслав, един придържаше за рамото Артур, в ръцете на четвъртия бе увиснала млада червенокоса девойка. Очите й бяха безумни, не можеше да се държи на краката си.

— Кей Алтос, още ли държиш да видиш всичко? — попита дарлоксианинът със станера. Гласът му звучеше познато.

— Да, Езсанти Кри Чесциафо — отвърна Кей.

Дарлоксианинът, който държеше девойката, започна да я разсъблича. Тя не се съпротивяваше. Кей стоеше, слушайки равномерния шум от дишането на извънземния зад гърба си. Случващото се напомняше калпав стар филм — извънземни се канят да обезчестят девойка.

Но нейната участ щеше да е значително по-неприятна.

— Ти сам пожела да видиш всичко — каза онзи, когото Кей Алтос познаваше под името Барт Паолини, след като сложиха разсъблеченото момиче да легне по корем върху масата. Кей мълчеше. Той се опитваше да разбере къде е скрита апаратурата, прехвърляща съзнанието. Едва когато през отворилата се врата влезе още един дарлоксианин, Кей разбра, че няма никаква апаратура и никога не е имало. В ръцете си извънземният държеше дребно отвратително същество.

Змия. Просто половинметрова змия, тънка, покрита със зеленикави люспи. Дребната тясна главичка завършваше с венец от къси пипалца. Това беше истинският облик на дарлоксианската раса. Малкото тяло, разбира се, не можеше да съдържа пълноценен мозък. Дарлоксианите не го притежаваха. Раждащи се като паразити, те се развиваха в други същества, използвайки не само тялото, но и съзнанието им. Както шпионските микросхеми превръщат компютрите в нещо твърде далечно от замисъла на създателите им.

— Расата ви трябва да умре — каза Кей. Извънземният зад гърба му се напрегна, но отговор не последва. Дарлоксианите бяха прекалено заети със случващото се.

Влезлият пусна змията върху гърба на девойката. Момичето потрепери, но не се помръдна. То се беше потопило в страха си, в единственото убежище, оставено й от съдбата. Змията направи мълниеносно движение — и венецът от пипалца се впи в кожата на девойката между плешките. Бликна кръв.

Артур закрещя, извръщайки се, изтръгвайки се от ръцете на дарлоксианина. И в този миг, когато погледът на Езсанти Кри Чесциафо се плъзна към момчето, Кей скочи.

В движение успя да събори своя пазач, но той самият също падна. Търкулна се към краката на Кри и в мига, когато дулото на станера се насочи към него, ритна дарлоксианина в гърдите. Лъчът се плъзна по пода.

— Кей! — закрещя Артур. Неговият пазач го притискаше към пода и той стоеше в покорна поза, която не си пасваше нито с тона, нито с поведението му. Без да освободи рамене си от ръцете на извънземния, Артур направи рязко движение с глава и удари дарлоксианина в слабините.

В това отношение анатомията на хората и на съществата, които дарлоксианите обикновено използваха, си приличаха. Извънземният изпищя и пусна Артур.

Докато се бореше с Езсанти Кри Чесциафо, Кей за част от секундата се огледа. Неговият охранител още не се беше изправил. Пазачът на момичето и извънземният, донесъл змията, не се бяха включили в битката. Те бяха застинали пред масата, на която лежеше девойката, наведени над нея, като не й даваха да се обърне и да смаже впилия се в тялото й паразит. Пазачът на Вячеслав си имаше достатъчно свои проблеми. Лекарят от Инцедиос му нанасяше късите точни удари, характерни за професионалистите. За секунди се счупиха няколко от костите на извънземния, но той продължаваше да се съпротивява.

Най-накрая Кей успя да изтръгне станера и да скочи. Езсанти Кри Чесциафо се протегна към него. Качулката се смъкна от отвратителната глава, откривайки потрепващите пипалца. Двете кръгли очи, покрити с кафява мрежа от кръвоносни съдове, се подадоха извън преплетените пипалца.

— Ти обеща! — изкрещя бившият приятел на Кей Алтос.

— Смятай ме за гнусен лъжец — съгласи се Кей, натискайки спусъка.

Тялото на извънземния омекна. Артур изрита онова, което обикновено се наричаше глава. Пипалцата се оказаха доста меки — те се пръснаха от удара с мляскащ звук. Без да вади крака си от лепкавата маса, Кей се обърна.

Противникът на Вячеслав лежеше на пода — потрепваща, безформена буца, покрита с плащ. Лекарят вече се занимаваше с пазача на Артур — с едната ръка го държеше за пипалцата, а с другата го млатеше в гърдите. След всеки удар извънземният се гърчеше в спазми. Кей стреля по дарлоксианите, държащи момичето. Те паднаха на пода, но жертвата им бе престанала да се движи. Змията върху гърба й вече я нямаше — само празната й, сгърчена обвивка се клатеше между окървавените плешки. Това, което бе тялото на истинския дарлоксианин, вече бе влязло в момичето, беше се промъкнало в гръбнака и се бе смесило с човешките тъкани.

Олюлявайки се, Артур се изправи. Погледна момичето и се преви, повръщайки. Кей не пристъпи към него, а продължи да следи вратите, от които излизат хипертунелите, готов да стреля със станера.

— Значи така го правят — каза Вячеслав, навеждайки се над разсъблеченото тяло.

— Кой си ти? — попита Кей, плюейки кръв. Разбитите в боя устни го боляха.

— „Щит“. Спецгрупата на императора. — „Лекарят“ изгледа изпитателно Кей. — Имате ли аТан?

— Да.

— Радвам се. Прикривайте ме четири минути, важно е, за да успее мозъкът да загине. Надявам се, че пак ще се срещнем.

Веднага лицето на Вячеслав стана съсредоточено, погледът му бе насочен някъде навътре. После той с плавно движение седна на пода. Техниката „Джен“ позволява на човек да се самоубие практически моментално.

С две крачки Кей се приближи към Артур. Хвана го под мишниците, без да обръща внимание на факта, че на момчето още му се повдигаше. Отстъпвайки назад, достигна до ъгъла, откъдето се виждаше цялото помещение. Неговият пазач най-после се размърда и Кей му пусна един заряд от станера.

— Кей… — произнесе Артур с нещо средно между шепот и стон.

— Доволен ли си? — прекарвайки прицела на оръжието през помещението, се поинтересува Кей. — Това може ли да мине за чудо?

— Не… но все едно… — Артур не успя да довърши фразата.

Кей положи ръце върху тънката, веднага напрегнала се шия. Той нямаше оръжие, следователно нямаше и особен избор за вида убийство. Момичето на масата внезапно се протегна, повдигна глава и огледа мястото на сражението. Кей стреля в нея.

— Кей, по-бързо! — Артур плачеше. — Не искам да ми се случи такова нещо, Кей!

Артур леко сви пръстите си, докосвайки горещите, пулсиращи артерии, и отдръпна ръката си.

— Почакай, Арти. Почакай.

— Какво?

— Нас вече три пъти можеха да ни пленят. Тук трябва да има монитори и стационарен станер.

— Е, и какво?!

— Млъкни за малко — меко каза Кей. — Помълчи. Започнах да вярвам в чудото.

Артур утихна, притискайки се към Кей. И в настъпилата тишина те почувстваха как подът леко трепери. На вълни до тях достигна далечен грохот — сякаш без определен източник, а прииждащ от всички посоки.

— Това е орбитална бомбардировка, Арти — все още не вярвайки на себе си, изрече Кей. — Някой дълбае планетата на концентрични окръжности, около това място. Не знаех, че Дарлок воюва с някого…

Той замълча, разрошвайки косата на момчето — със същата ръка, с която едва не бе стиснал гърлото му. Станерът продължаваше да сочи напред.

— Единственото, което не разбирам, е дали си струва да се радваме на това — заключи Кей.