Линията на бляновете

1

Следващото утро беше ясно и топло, както всяко утро на Таури. Артур се събуди с лека болка в гърба — дори мекото тукашно слънце можеше да изгаря момчетата, които не са се пекли. Но този факт не помрачи настроението му.

Хенриета им приготви закуска. Истинска таурийска закуска — сладка плодова каша, тостове с конфитюр, рохко яйце и тонизиращ чай.

— Те вегетарианци ли са? — обърна се Артур към Кей.

— Не, просто по традиция употребяват месо два пъти седмично. Освен това, то е скъпо.

— Още дълго ли ще сме тук?

— Три денонощия. Днес ще взема билети за Каилис.

Артур остави върху масата чашата с чай.

— Къде?

— Каилис.

— Планетата, където са те убили?

Кей кимна.

— Това не ми харесва — Артур поклати глава. — Ако си решил по пътя да си уреждаш сметките…

— Корабът ми остана на Каилис.

Артур скептично изгледа Кей.

— Това е корабът на Алтос, който е мъртъв. Как смяташ да го получиш?

— Винаги оставям кораба си на анонимна стоянка. Понякога се налага да излитам под друго име, нали разбираш? За да се влезе в кораба, е достатъчно да се въведе кодът.

— Кей, ти искаш да кажеш, че няма да отмъщаваш на убиеца си?

— Да.

Артур се поколеба.

— И на теб ще ти е полезно да отидеш на Каилис — подхвърли Кей. — Ще видиш.

— Добре — предаде се момчето. — Само че провери сметката, когато отидеш в града. Ако са постъпили пари, Каилис отпада.

— Ще проверя — Кей се изправи. — Как са предчувствията ти? Не се ли интересува от нас местната Служба?

— Вече не знам дали ни подозираха на Инцедиос или не, Кей, но виж, Хенриета…

— Бабката е умна — съгласи се Кей. — Но на нея не й пука за Службата. Всичките й догадки са гимнастика за ума.

— Тя знае какво е това „Игла“!

— Аз също знам, макар и да не съм членувал в терор-групите. Арти, ако човек е водил бурен живот, а после се е заселил на Таури, значи са му омръзнали интригите и престрелките. Не се страхувай. Хенриета с нищо няма да ни изненада.

На Кей му оставаха още три часа заблуда. На Артур — значително по-малко.

— Трябва ли ти пистолет? — попита Дач вече от самата врата.

Артур поклати глава.

— Разпускай максимално — посъветва го Кей, излизайки. — Таури е идеалното място за тази цел.

Почти час Къртис-младши тренира на „своята“ веранда. Просто така — той нямаше никакви предчувствия. Изпълни четири комплекса синтез-йодо — тези, които бяха ориентирани към отбрана. Йодо не изискваше голяма физическа сила и беше идеалният боен стил за тийнейджъри.

— Маретанино!

Артур се подаде през прозореца. Рашел, с преметнатия през рамо диск на „каишката“, стоеше до външния вход на къщата. Когато видя Артур, тя грейна и махна с ръка:

— Хайде на разходка!

— Къде?

— Ще ти хареса!

Притваряйки прозореца, Артур намъкна маратонките си. Не беше свикнал да ходи бос и предишния ден порядъчно си бе набил краката.

…На пет метра от него — ако смятаме по права линия — Рашел почувства на рамото й да ляга тежка ръка. Тя се обърна.

Кристална маска със сребърни лещи на мястото на очите се усмихваше на момичето. Розовите човешки устни се помръднаха:

— Тихо, малката.

Студена пластмасова длан задуши вика й. Маржан Мухаммади добре знаеше как реагират хората на външността й. С две крачки тя отмъкна Рашел до близкото ябълково дърво. Без да маха дланта си, насочи срещу момичето станера си.

Общо взето, на сътрудниците на СИБ — Службата за имперска безопасност — не се препоръчваше да използват оръжия срещу деца. Но Кал беше дала да се разбере, че днес всичките закони се отменят.

— Бай-бай — каза Маржан, насочвайки се към къщата. Кадар вече отваряше вратата и насочваше своя „Довод-36“ към тесния процеп.

„Чисто е“ — реши Кадар, влизайки в къщата. Маржан побърза да се присъедини към него — зад гърба й вече се дочуваше учестеното дишане на бурлатито. Тя не искаше да закъснява за началото на мелето.

В този момент Артур Къртис започна да се спуска по стълбата от втория етаж, а Хенриета Фискалочи, дремеща в хола, вдигна поглед от списанието „Жените на Таури“. Тя видя мършав, висок мъж с интелектуален полизарядник последна модификация и момиче-механистка, зад гърба им се мярна и бурлати.

— Дявол да го вземе! — гръмогласно възкликна Фискалочи.

Дулото на „Довода“ се насочи към челото й.

— Млъкни, дъртачко! — Механистката пристъпи към нея. — Служба за имперска безопасност. Къде са мъжът и момчето?

Хенриета Фискалочи погледна към стълбите, където, невидим за Маржан, бе застинал Артур. Погледът й беше чист и безгрижен.

— Момиче, кой е старши в отряда ви?

— Аз.

Отстранявайки бурлатито, в стаята влезе светлокоса жена в силова броня.

— Вън! — каза Хенриета Фискалочи. — Аз съм полковник от СИБ в оставка. Домът ми е екстериториален.

Артур Къртис с усилие преодоля желанието да седне на стъпалото.

Изабела се поколеба за част от секундата:

— Ахар, подхвани старицата, тя бълнува.

Бурлатито положи дланта си с острите нокти върху лицето на Хенриета и старателно изобрази човешка усмивка.

— Проверете всичко! — нареди Кал. Гласът й трепереше — тя почувства, че победата е близка.

Маржан мълниеносно пресече хола. Хвърли бърз поглед по стълбите, водещи нагоре — там не се забелязваше никой. Едва доловим дори за механоид звук я накара да промени плановете си.

— Вторият етаж, Кадар.

Маржан се обърна с гръб към стълбите и спря погледа си на вратата от оцветено стъкло, водеща вън от хола. Звукът се повтори. Маржан Мухаммади излезе през вратата, без да си прави труда да я отваря.

Зад нея имаше дълга светла стая. Стените бяха запълнени от стелажи с книги, набиваше се в очи прозрачна въртяща се стойка с оптични дискове. На екрана на плейъра беззвучно се сменяха пейзажи от Тера — очевидно някаква учебна програма. В дълбоко кресло, гледайки в екрана, седеше голям черен котарак.

Маржан насочи станера към него.

Котаракът изсъска и скочи към отворения прозорец, подобно на негатив на мълния. При това той се изхитри да удари с лапа по превключвателя на плейъра и екранът угасна.

Мухаммади се ухили. Старата вещица се развличаше с невростимулации на животни? Какво пък, законите на Империята бяха безпощадни по този въпрос. Едва ли бившата сътрудничка на Службата щеше да рискува да подаде жалба срещу действията на колегите си.

Тя прекоси стаята и се насочи към още една врата. Парчета от цветно стъкло се посипаха от рамене й на пода.

В къщата влезе Луис Номачи. Смаяно погледна бурлатито, запушило устата на седящата в креслото старица.

— Смени Ахар — нареди Кал. — Домакинята бълнува. Струва й се, че е полковник от СИБ в оставка.

Луис се намръщи. Не обичаше да влиза в конфликти с колеги — дори и такива от други планети, дори и в оставка. Но още по-малко му се искаше да спори с Кал. Той се приближи към старицата.

Ахар, пускайки Хенриета, се хвърли към стълбите.

— Това няма да остане безнаказано — студено съобщи старицата.

Кадар се качи на втория етаж. Ръбестата цев на „Довода“ в ръцете му нервно потрепваше. Кадар надникна в една от стаите, после в следващата… Не видя нито Кей, нито Артур.

Дали не са на третия етаж? През отворената врата той видя веранда — празна и тиха. Поколебавайки се, Кадар реши да провери етажа до края. Премина покрай маса с неразтребени прибори за двама (тук са, тук са келешите), излезе на верандата. И веднага видя на кревата, под одеялото, очертанията на малка фигура. „Довод-36“, открил мишената, наведе надолу цевта си.

Артур Овалд. Един по-малко. Кадар насочи полизарядника към главата на момчето. „Доводът“ потрепери в знак на протест. Някакви блокиращи мрежи, вградени от яйцеглави хуманисти? Кадар не знаеше, още не му се беше налагало да стреля в деца. С две движения той изключи интелектуалния блок и приведе „Довода“ в режим станер-излъчване. Полизарядникът се втвърди, моментално губейки илюзията за живот.

Кадар натисна спусъка. Включи с брадичката си нагръдния комуникатор.

— Високопоставена, единият е хванат.

— Кой?

— Момчето. Или спеше, или беше решил, че под одеялото нищо не го заплашва.

— Провери в какво състояние е! — Гласът на Кал звучеше триумфално.

Кадар се наведе над леглото, издърпвайки одеялото. Видя навито на руло яке, кристална ваза и десетина едри оранжеви ябълки. Гледката на обикновения натюрморт му оказа странно въздействие — той се вцепени. Досега никой не го беше прекарвал толкова лесно.

Удар в капачката на крака убеди Кадар, че неприятностите му още не са свършили. Той падна и изпълзелият изпод кревата Артур осъществи несложна болезнена атака. Преди Кадар да успее да откъсне ръцете си от слабините, Артур издърпа полизарядника му.

Най-трагичното за Кадар бе това, че е изключил интелектуалния блок на „Довод-36“. Сега оръжието се подчиняваше на всеки — сякаш е обикновен пистолет.

— Аз ви трябвам жив — каза момчето и с обезпокояваща ловкост превключи полизарядника на плазмен режим. — А вие на мен — не.

Кадар изскимтя. Дори не беше страшно, а просто унизително. Сякаш в отговор на това скимтене, стъклото зад Артур се пръсна. Т/сан, претъркулвайки се, падна на верандата. Огромното му тяло веднага направи помещението тясно и чупливо. Единият гъвкав многочленест крайник измъкна „Довода“ от Артур, другият го хвана здраво около кръста, придръпвайки го към металното тяло.

— Сополанко — прошепна Кадар, изправяйки се. Преживяното унижение го бе разтреперило. Дори не си и помисли да благодари на мелконеца. Замахна и удари силно момчето по лицето.

— Напразно, Кадар — студено каза Изабела зад гърба му. До нея стоеше Ахар, озъбен в зловещата усмивка на хищник. — Просто не трябваше да се превръщаш в лапнишаран.

Артур ги гледаше, прехапал устни. Бузата му бе пламнала, но в очите му нямаше нито една сълза.

— Къде е Кей? — с абсолютно друг тон попита Изабела.

Момчето мълчеше.

— Да го разпитам ли? — с готовност попита Кадар, вдигайки полизарядника.

— Вече се потруди — отряза го Кал. — Т/сан, обездвижи момчето.

Мелконецът не се нуждаеше от външни оръжия. Люспите броня на гърдите му се разтвориха, проблесна светлосиня светлина. Артур омекна.

— Търсете възрастния — каза Изабела, поемайки в ръце момчето. В силовата си броня тя бе почти с размерите на мелконеца, в ръцете й Артур изглеждаше крехък и лек. — Това се отнася за всички.

2

Градовете на Таури бяха малки и патриархални. Кей прекара два-три часа в тихо кафене, което обичаше да посещава преди много години. То изобщо не се бе променило. Тук продължаваха да сервират отлично кафе, великолепно пиле на грил и двайсетина вида плодов сладолед. На Кей дори му се стори, че е познал няколко от редовните посетители.

После поръча два билета първа класа за Каилис. Сега не беше необходимо да се прави на търговец скъперник. Оставаше му още да купи и „Конвой“ за Артур — на Кей не му харесваше мисълта, че момчето е невъоръжено.

— Очакват ви неприятности — каза Изабела. — Укривали сте опасни престъпници.

— А вие нарушихте границите на частно имение, момиче — студено съобщи Хенриета.

— Аз не съм по-млада от тебе, кучко! — избухна Кал.

— Затова пък с възрастта не си поумняла.

Изабела и Мухаммади се спогледаха.

— А какво ще кажеш за котарака? — с хитро изражение попита Кал. — Черният котарак, който обича да гледа учебни програми?

— Глупости — сухо отвърна старицата.

— Нима? А ако помоля мелконеца да намери котарака? И да му отвори черепа, за да видим мозъка му?

— Гадна подла мръсница! Да преследваш деца и животни не е голямо геройство!

— Т/сан!

— Не е необходимо! — Гласът на Хенриета трепереше. — Оттеглям претенциите си.

Кал тържествуващо огледа подчинените си. Кадар раболепно се усмихваше. Луис, който държеше неподвижното тяло на Артур, кимна одобрително.

— Къде е Кей Овалд? — Изабела отново се обърна към старицата.

Хенриета мълчеше.

— Ах. Така няма да се разберем.

— В града е. Не знам кога ще се върне.

Старицата извърна поглед.

Кал се замисли за момент.

— Тръгваме си. Кей не ни е толкова необходим… провървя му.

— Изабела! — Луис бе единственият, който остана недоволен от решението. — Само няколко часа… това няма да промени нищо… операцията трябва да бъде завършена!

Кал се готвеше да постави на място самозабравилия се неин помощник, когато й хрумна блестяща идея.

— Сигурно си прав. Ахар и Кадар! Ще дочакате Кей Овалд. Хванете го жив, а ако не стане, го убийте.

Муцуната на бурлатито не изрази никакви емоции. Кадар изглеждаше смаян.

— Това е шансът ти да се реабилитираш — любезно го уведоми Кал. — Ахар ще контролира действията ти, той е старши.

Сега вече бурлатито не можа да се сдържи и със задоволство се усмихна. В Тукайския конфликт, където някога се бе отличил Кадар, бурлатитата бяха понесли огромни загуби. Мигът на триумф бе сладък като къс изгнило месо.

— Ще ви чакаме на кораба едно стандартно денонощие — подхвърли Кал на излизане. Тя не удостои старицата дори с поглед — отломките чуждо самолюбие не я интересуваха. След нея излязоха и останалите.

Когато преминаваха покрай парализираната Рашел, по тялото на която се суетяха мравки, Маржан попита:

— Струва ли си да се рискува? Кей Алтос, за разлика от Кей Овалд, е професионалист.

— Кадар е боклук. Но бурлатито ще се справи… с Кей Овалд.

Маржан се спря:

— Трябва да махнем момичето оттук…

— Сами ще се досетят — отговори Кал с недопускащ възражения тон. Беше дошло време да се съкрати броят на помощниците й.

След сто метра попаднаха на десантчиците на Лемак, които бяха блокирали целия район около къщата. Десантчиците също бяха проблем, но засега Изабела предпочиташе да не мисли за него.

Чакаха мълчаливо — Ахар при прозореца, Хенриета в креслото си, Кадар — нервно разхождайки се из стаята.

— Ти, страхливецо! — неочаквано се обади старицата.

Кадар яростно се обърна към нея:

— Кого нарече страхливец?

— Този, който отговори. Ти си страхливец и боклук. Кей скоро ще ти види сметката, приготви се.

Ахар издаде хриптящ звук. Без да се откъсва от прозореца, попита:

— А на мен, стара жено?

— На теб — не — безгрижно отговори Хенриета.

3

Под дървото седеше мургаво момиче с остър нос. Отстрани изглеждаше, че си почива. Само дето неуверените движения на ръцете, които изобщо не можеха да достигнат до лицето, издаваха истината.

Кей се наведе над момичето. Беше му провървяло — той отново предпочете да приземи флаера на поляната. На Таури рядко стреляха в деца със станер, така че не беше трудно да си направи изводите.

— Не се опитвай да говориш — каза той. — Висшите функции ще се възстановят по-късно.

С едната си ръка оправи полата на момичето, а с другата махна от лицето й няколко едри мравки. Движението му беше почти нежно.

— Ти приятелката на Арти ли си?

Момичето кимна.

— Отвлякоха ли го?

Отново леко кимване.

— Има ли засада в къщата?

Неуверен жест — нещо средно между „да“ и „не“. Кей смъкна от рамото на момичето металния диск. Неинерционна силова „каишка“…

— Искаш ли да ми помогнеш?

Момичето енергично закима.

— Когато вляза в къщата, преброй бавно до десет и включи „каишката“. Разбра ли?

Кей сложи ръката на момичето върху бутона, свали устройството с предпазителя и закачи за колана си закопчалката на „каишката“. Оставаше му да се надява, че коланът наистина е направен от естествена кожа и ще издържи рязкото дръпване.

— Не се страхувай — каза той на момичето, изправяйки се. — Те нямат нищо против тебе. Само натисни бутона, става ли?

В тишината на безкрайните градини Кей Дач тръгна към къщата — за да убива.

— Приготви се — каза Ахар. Метализираната му пола иззвънтя, когато зае позиция при вратата. Кадар зае позиция срещу входа. „Доводът“, почувствал вълнението на стопанина си, се разтрепери.

— Интелектуалното оръжие е само за глупаците — каза Хенриета Фискалочи.

Вратата се отвори и Кей влезе в хола. Той видя мършавия мъж с полизарядника, насочен в челото му, собственичката на къщата, седяща мирно в креслото си, и бурлатито, застинало отстрани.

— Не мърдай — каза мъжът с полизарядника.

— Предавам се — каза Кей. — Не ме бийте.

Хенриета смаяно повдигна вежди. Кадар се ухили. Бурлатито изръмжа разочаровано.

— Къде е оръжието ти, човеко? — попита бурлатито.

— На колана, отзад.

Ахар плавно заобиколи Кей. Опипа колана му.

— Тук няма оръжие.

— Има, има — успокояващо изрече Кей. Бурлатито, почувствало клопката, застина с протегната лапа.

— Има нещо в джоба на шортите и под мишницата — съобщи Кадар, гледайки в екранчето на „Довода“. Но бурлатито се бавеше.

— На колана ти има метална закопчалка — каза накрая извънземният. — Какво представлява?

— Сега ще разбереш! — Кей жизнерадостно се усмихна на мъжа с полизарядника, чиито нерви явно бяха обтегнати и това можеше да се окаже фатално. Също както и необяснимото закъснение на момичето.

Напразно се бе доверил на детето.

…Рашел за трети път се опитваше да натисне бутона. Мускулите не й се подчиняваха напълно, пръстът й се плъзгаше по гладката повърхност. Тя прехапа устната си до кръв и рязката болка задейства притъпените нерви.

„Каишката“ затрептя, генерирайки тънката нишка на силовото поле.

— Стреляй! — нареди бурлатито. Кадар натисна спусъка.

В този миг невидимото въже достигна Кей и така го дръпна, че той се преви на две. Да закачи „каишката“ за колана си беше рисковано, разбира се.

Но рискът беше оправдан. „Каишката“ не само че можеше да задържи падащ алпинист, тя също така генерираше силов щит, способен да предпази човека от падащите камъни. Бурлатито, стоящо зад гърба на Кей, почувства удар — сякаш, бягайки, се беше врязал в бетонна стена. Той се повлече пред Кей, блъскайки се във всеки ъгъл, срещнат по пътя. Зашеметяващият лъч, пуснат от полизарядника, не достигна целта си.

Хенриета Фискалочи, полковник от СИБ в оставка, се кикотеше, наблюдавайки изчезването на Кей и извънземния. Кадар й хвърли безумен поглед и се хвърли към вратата.

— Не… не ме бийте… — повтори старицата думите на Кей. Отново избухна в смях. Стана и заситни към прозореца.

„Каишката“ най-добросъвестно докара Кей и бурлатито при краката на Рашел. Момичето направи рязко движение, опитвайки се да се измъкне, когато косматата грамада, разоравайки земята, се натъкна на дървото. Кей, който по пътя беше предпазван от щита, скочи пръв. „Пчелата“ се бе измъкнала от кобура някъде при вратата на къщата, но „Конвоят“, купен за Артур, колкото и да е странно, беше оцелял. Кей насочи пистолета към бурлатито.

Ахар, дори и полузашеметен, си оставаше бурлати — най-страшният боец от всички органични форми на живот. Преди Кей да успее да стреля, Ахар грабна с лапата си Рашел за талията. Там, където ноктите бяха докоснали тялото, бликна кръв. Бурлатито държеше момичето пред себе си, прикривайки най-уязвимите точки на тялото си.

Кей, стискайки „Конвоя“ с протегнатите си напред ръце, бързо насочваше дулото към органите, чието поразяване би довело до незабавна смърт. Бурлатито, без да откъсва ромбовидните си зеници от него, в синхрон местеше безволевото тяло на момичето. Този странен дуел продължи не повече от три секунди, казвайки на двамата всичко, което може да се каже за противника.

— Хаей, буул — произнесе Кей. — Уронх-а, буул? Мат Кей.

По лицето на бурлатито плъзна сянка на смайване.

— Сич, кхомо? Аххар мит, кхомо.

— Аххар? Жет? Дорт Аххар, Вел Аххар, Шивуким Аххар? Мит Кей Дач, Шедар-нек.

Бурлатито се надигна от земята, като продължаваше да не пуска момичето.

— Шивуким Ахар, Урса. Кхаа нит.

— Пусни момичето — каза Кей. — Аз ще хвърля пистолета и ще продължим.

— Хвърли го — съгласи се бурлатито.

— Шивуким Аххар, дин Урса.

— Кълна се — каза бурлатито.

— Хур?

— Мит дин Урса, кхомо! — В тънкия глас на бурлатито зазвъня ярост. Кей със замах хвърли „Конвоя“ в тревата. Бурлатито със същата ловкост запокити момичето на земята.

— А това вече не биваше да го правиш — каза Кей.

Кадар не повярва на очите си. Кей Алтос и Ахар вървяха един до друг между дърветата. Излязоха на малка полянка, застанаха на няколко метра един от друг…

— Единна воля! — прошепна Кадар. — Дай му само да се бие!

Той повдигна „Довода“ си. Полизарядникът започна опити да се прицели в полускритата от дърветата фигура.

— Аз ще ти видя сметката — обеща Кадар на Кей. — Аз на теб, а не ти на мен.

— Да, аз сгреших — отговори му старицата от прозореца. — Кей ще убие бурлатито, а не теб. А искаш ли да видиш как ще умреш ти?

Тонът й беше по-убедителен от думите. Кадар се обърна, опитвайки се да насочи полизарядника към Хенриета. Уви, интелектуалният блок, едва успял да се прицели в Кей, не го разбра. „Доводът“ упорито извиваше цевта си, проследявайки предишната мишена.

— Ето така! — заключи старицата. Нещо, което стискаше в пръстите, подобно на къс молив, тихо изщрака. Тънка струя пламък удари лицето на Кадар.

Той крещя, докато все още имаше гръклян. Но това не продължи дълго.

— Оръжието не трябва да е по-умно от човека — замислено каза Хенриета, въртейки в ръцете си горещия пиропатрон — древния инструмент на терор-групите на Империята. — Впрочем да е по-умно от този човек, не беше трудно.

Тя хвърли пиропатрона върху обезглавеното тяло на Кадар, към мятащия се в истерия „Довод“. В огнемета за еднократна употреба нямаше нищо ценно — тънък керамичен корпус, пирогел, фокусираща дюза и детонатор. Някога ги произвеждаха дори във фабриките за макарони — когато за Империята оръжието ставаше по-важно от макароните.

— Преди да те убия — каза бурлатито, — кой си ти, Кей Дач от Втората планета на Шедар?

— Супер.

Бурлатито се озъби.

— Това усложнява…

Без да довърши, извънземният се хвърли напред. Право напред, без никакви лъжливи движения и нападения — четвърт тон мускули, твърда козина и шлифовани от еволюцията инстинкти.

Също така леко и безгрижно Кей вкара кратка серия удари в тялото на противника си, обръщайки внимание не на ефективността, а на скоростта. Два от ударите достигнаха целта си — бурлатито не им обърна внимание.

Но Кей и не разчиташе на това.

— Ктар — каза бурлатито. То бавно изтласкваше човека от поляната. Сред дърветата, независимо от внушителните си размери, извънземният би получил решаващо предимство — неговите предшественици бяха живели в горите.

Кей Дач се спря. По всичко изглеждаше, че крайното оскърбление го беше извадило от равновесие. Бурлатито се озъби и се хвърли в атака. Предсмъртните удари, които би могъл да нанесе самоувереният човек, не го притесняваха.

Ударът беше един-единствен, между ребрата и корема. Бурлатито направи още една крачка и спря. Разтворените за смъртоносна прегръдка лапи започнаха леко да потрепват.

— Оооо… — От бурлатито се изтръгна нещо средно между стон и песен.

Кей го изгледа за секунда, после леко го бутна в гърдите. Бурлатито тежко се строполи по гръб. Тялото му бе обхванато от конвулсии.

— Хубаво ли ти е? — поинтересува се Кей, присядайки до повредения си противник.

— Лим… — прошепна бурлатито.

— За кого работиш?

— Нрап-по.

Кей не знаеше какви са тези „Бдящи денем“, но не беше трудно да се досети. За всеки случай той уточни:

— Кой отведе Артур?

— Изабела Кал… СИБ — Инцедиос…

Кей подсвирна. Русокосата мръсница ги беше последвала на разстояние петдесет парсека, въпреки дарлоксианския плен и десанта на силикоидите.

Избягалите от пасивно наблюдение не ги преследват толкова енергично.

— Браво, Кей, браво.

Той се обърна. Старицата одобрително кимна:

— Отдавна не бях виждала такова мило отношение към чужди раси. А за шоковите точки знаеш ли?

— Знам — Кей се изправи, защото потрепванията на бурлатито бяха станали прекалено бурни — Къде е другият?

— Или в „аТан“, или никъде. Не знам защо, но ми се струва, че „никъде“.

Бурлатито застина.

— Не аз ги доведох, Кей — каза Хенриета. — Нямам нищо общо с извънземните… и с хората, които ги взимат в отрядите си.

— Имаше ли още някой?

— Мелконец. Момиче-механистка, порядъчно трансформирана. Твърдоглав дебелак. И русокоса девойка в ролята на командир… Ще режеш ли ушите?

— Какво? — не разбра Кей.

— Ушите. Ушите на мечока. Законен трофей… ценен талисман. Разправят, че увеличава потентността при мъжете.

— Имам си достатъчно. По дяволите!

Кей подритна бурлатито и се затича към мястото, където лежеше Рашел.

4

— Потърпи — каза Кей на момичето. Той държеше главата й на коленете си, а Хенриета се суетеше, сваляйки дрехите й и слагайки превръзки върху раните й. Диванът, върху който бяха сложили момичето, се покри с ръждивокафяви петна.

— Ама че звяр, извънземна твар… — мърмореше Хенриета. — Как е изподрал детето… не се притеснявай, малката. Няма от какво да се страхуваш. Бурлатито умря, напълно. Чичо Кей го уби, да им бъде за урок.

— Леличката също не е дремела — отбеляза Кей, гледайки овъглената каса на вратата. Отмъкнаха трупа до рамата с органична тор и го хвърлиха вътре, но неприятната миризма си оставаше.

— Добре, добре — продължаваше да гука Хенриета. — Раните не са дълбоки, само на външен вид са страшни. Ще ги превържем, за седмица ще заздравеят, после ще разкараме и отоците. Леля Фискалочи умее да лекува, пак ще станеш красавица като преди.

— Това задължително ли е? — попита Кей. — Фъфленето? Забелязал съм, че можете да говорите и по друг начин.

— Чичо Кей е груб — съобщи Хенриета. — Груб, макар и добър. Нашата планета е тихичка, страх ни е от такива хора. Ние сме едни такива мирни… старци, дечица…

— Да, защото младежите обикновено служат в Имперските сили — уточни Кей. Намигна на момичето, което търпеливо понасяше както превързването, така и бърборенето на старицата. Рашел му намигна в отговор, почти с лекота. Вцепенението й бе започнало да отминава.

— И последният пластир… — въздъхна Хенриета. — Ех, да имаше целебни билки… обаче не знам дали ще помогнат при такива рани.

Кей само поклати глава. Попита момичето:

— Пробва ли да говориш?

Тя облиза устни. Прошепна:

— Рашел.

— Какво?

— Рашел. Така се казвам.

— Аз съм Кей. Благодаря за „каишката“.

— Вие ще отървете Артур, нали? Ох!

Хенриета виновно отдръпна ръката си. Поклати глава:

— Нима и реброто ти е счупено? И търпиш?

— Търпя — призна си Рашел. — Вие не бързайте с лекарите, ако трябва да се печели време. Аз ви разбирам.

Кей и Фискалочи се спогледаха.

— Ето такива ни се раждаха между рейдовете — каза Хенриета. — Защото на Империята й трябваха войници. А после се хвърляха под куршумите.

Дребните кучки винаги се хвърлят под дюзите…

Кей Дач тръсна глава, сякаш се опитваше да изтръска паметта си. Каза:

— Трябва да тръгвам. А вие повикайте лекар.

Хенриета се поколеба.

— Рашел, скъпа моя, ще изтърпиш ли петнайсет минути?

— Поне час.

— Само четвърт час. Кей, трябва да пийнеш едно кафе.

— Е, щом трябва… — Кей отпусна главата на момичето върху възглавницата и каза: — А Артур ще го спася. Не се съмнявай.

— Там има една такава… със сребърно лице.

— Ще направя от него обеци и ще ти ги изпратя.

— По-добре пръстенче — отвърна момичето, след като помисли малко. — Мама не ми разрешава да си продупча ушите. И… така е по-интересно. А вие ще дойдете ли пак при нас?

— Разбира се. Да си ближем раните. Или да вербуваме доброволци за малка война.

— Аз съм първата в списъка — без сянка на ирония каза Рашел.

Кафето беше, според местните традиции, с леденостудена сметана, с кубчета лед и почти без захар. Хенриета щедро пръсна в чашите някаква подправка с остър аромат. Кей не се беше сблъсквал по-рано с подобна волност, но не се зае да спори.

Честно казано, той не би се отказал от половин чаша коняк. Но Фискалочи не му предложи, въпреки че барът в стаята беше пълен с напитки. Стаята подхождаше по-скоро на наемник терорист, отколкото на старица градинарка.

— Спомени за трудни раждания? — Кей кимна към окачените по стената оръжия. Тук имаше дори и „Ултиматум“ — и Дач му се усмихна като на стар познат.

— Напразно иронизирате — Хенриета остави чашката. Погали черното коте, настанило се на коленете й. — Бях и акушерка в десанта.

— Грижели сте се и за живота, и за смъртта?

— Не беше трудно. Войната продължи седемдесет години, ако не си спомняте.

— Тогава още не съм бил роден.

— Нима? Толкова лесно го уцелихте в сигмовидната…

— Учителят ми беше добър.

— Защо „беше“?

— Умря. И на него не му отрязах ушите.

— Кей, Кей — Фискалочи поклати глава — Грубо момче.

— Защо ми помогнахте? — попита я Кей директно.

— Бях полковник в терор-група при СИБ. Домът ми е неприкосновен за Службата. Това е привилегия, подарена от императора, и нито една подмладила се глупачка няма право да ми я отнема.

Кей знаеше как са наричали единствената жена-полковник в кратката и мрачна история на терористичните отряди. Но предпочете да не споделя тази информация. Жената, пратила на оня свят петстотин извънземни и стотина-двеста хора, имаше право да живее под каквото си иска име.

Освен това, под собственото си име тя не би оцеляла дълго. Сключвайки Тройния алианс, Мелкон и Бурлати бяха успели да уговорят списък с хора, с които си остават в състояние на война. Старицата, наричаща се Фискалочи, присъстваше в този списък.

А казаното от нея беше признак за немалко доверие… или порция отрова в кафето.

— Преследването на хора с помощта на извънземни никак не ми харесва — невъзмутимо продължаваше старицата. — А и освен всичко останало, вие и момчето, което твърдите, че ви е син, кой знае защо сте ми симпатични.

— Време е да тръгвам — каза Кей.

Хенриета пусна котката на пода, кимна:

— Да, за съжаление… Не бих имала нищо против да си побъбрим две-три вечери, но… Кей, запомнете какво ще ви кажа…

Той слуша седем минути. Кратки, максимално достоверни характеристики за всеки от нашествениците, проникнали в дома на Фискалочи.

…Лепкав, праволинеен, от стандартна ситуация ще изстиска всичко, но на нея й трябваше само момчето, когато го взеха… Мелконецът — най-нови модификации, би те превърнал в прах, но в походна трансформация крайниците му се движат асинхронно. Сигурен признак за непълно срастване на органичните и механичните части, решавай сам как ще ти помогне това… Ако не се брои физическата сила, то тя е по-опасна от мелконеца. Нейното честолюбие…

— Да повторя ли? — попита Хенриета.

— Аз имам абсолютна памет.

— Ясно. В посоката съм сигурна — тръгнаха на югоизток, разстоянието сам ще го научиш. „Пчелата“ ти е в лехата с незабравките, вземи си я. Какво още, дано Бог ми помогне да си спомня… Тежко въоръжение?

Кей посочи с поглед стената.

— Всичко е заредено и работи. Но всичките модели са стари. Носталгия.

— „Доводът“ не се оказа особено убедителен — отбеляза Кей, разглеждайки оръжията.

— Добре щеше да е да си намериш „Ескалибур“. Уви, аз нямам… И бронята ми няма да ти помогне, много си широк в раменете. Не взимай „Ултиматум“! Дори и ти ще се изтощиш с него.

— Ще взема „Шанс“ — реши Кей, откачайки оръжието.

Хенриета кимна спокойно и произнесе:

— Приятно е да научиш, че не цялата младеж е изпаднала в маразъм. Вземи го. Това е добър „Шанс“.

— Да — съгласи се Кей. — Един на сто.

5

Артур не помнеше как са го пренесли в кораба на Службата. Мелконецът или не беше преценил добре, или нарочно го бе поразил със зашеметяващо мощен заряд. Болката в гърдите накара момчето да дойде на себе си.

Малка квадратна стая — копие на дарлоксианска клетка, само че непрозрачна… отвътре. Тоалетна чиния, умивалник, дунапренов дюшек на пода. Той лежеше, облечен, а мъж в силова броня прикрепваше електроди към гърдите му.

— Свести ли се? — попита го Номачи, без да прекъсва работата си. Вкара под кожата на момчето поредната платинена игла, отгоре постави фиксираща ципа. — Интересно ти е какво правя ли?

Артур кимна.

— Много просто, приятелче. Това е реанимационен комплекс. Ако спреш сърцето си или престанеш да дишаш, то комплексът ще поеме управлението на тези функции. Ясно ли е?

Вратата на камерата се отвори. На прага стоеше Изабела Кал, жената, разпитала Артур на Инцедиос. В същата свободна синя пола и бяла блуза с широки ръкави. Къртис не я беше познал под силовата броня в къщата, но сега почувства странна гордост. Интуицията не го беше излъгала. Бяха избягали навреме от Инцедиос, но службата бе успяла да ги догони.

— Свърши ли, Луис?

— Ей сега.

— Приключвай и иди в командната зала. Тук е прекалено тясно.

— По-добре да се изпотя в бронята, но няма да позволя момчето да се измъкне — с лека обида изрече Номачи.

— Браво.

Луис прикрепи към кожата на момчето управляващата микросхема. Измъкна спрея с фиксатора и внимателно покри гърдите на Артур с прозрачна ципа.

— Готово.

— Върви!

Номачи се надигна, хвърли на Артур последен доволен поглед и тромаво излезе. Къртис-младши и Изабела Кал останаха насаме.

— Ето че отново се срещнахме — каза Кал почти нежно, заставайки на колене до Артур. — Нали знаеш какво ми е нужно?

— Добър психотерапевт.

Изабела се засмя. Гласът й беше звънък, щастлив.

— Не, сега това няма значение. Ти си Артур Ван Къртис. Ще отречеш ли?

— Няма да отговарям на въпроси.

— Ние умеем да ги задаваме, Артур. Вие изгубихте и ти нямаш избор.

— Къде е Кей?

— Значи ти искаш да задаваш въпроси? Добре, ще ти отговоря. Кей скоро ще го доведат.

— Ха-ха — каза Артур с най-противния глас, на който бе способен.

— Уверен си в силите му? Няма да споря. При малко късмет добре трениран човек може да се спаси от бурлати… или дори да го убие. Но Кей не ми трябва особено. Той е пешка, прикриваща краля. А самият крал… — Изабела протегна ръка и потупа Артур по бедрото — … кралят е в пат.

— Знаете ли — замислено каза Артур, — аз изобщо не се притеснявам от вас.

На лицето на Кал се мярна странно изражение, сменено с усмивка:

— Ти не си на дванайсет, приятелче. Хитрият ти татко те е подложил на аТан, за да заблуди всички. На шестнайсет си и мисля, че си имал достатъчно момичета, за да свикнеш…

— Не — Артур се усмихна и Кал не хареса усмивката му. — Аз съм стеснителен. Но от вас не ми пука. Вие вече сте мъртва. От момента, в който насъскахте против мен и Кей бандата си. Не се комплексирам от трупове.

— Ще се наложи да ти доказвам, че съм жива.

Гласът на Кал не обещаваше нищо добро. Но ръцете й, изглежда, живееха свой собствен живот.

— Вие няма да имате аТан, няма да имате работа, няма да имате роднини — продължаваше Артур. — Ще ви заточат в такава дупка, която дори си няма име. По лично нареждане на императора… той… ще се… съгласи… с Ван Къртис…

— Е, как е, още ли съм жива? — Кал се засмя.

— На вас наистина ви трябва психиатър — каза Артур.

— Не, момче. На мен ми трябва „аТан“ и ти ще ми разкажеш как баща ти осъществява последния етап на монтирането. Трябва ми инструкция как се убиват хора с невронна мрежа. И последното, което ми трябва… — Кал се наведе над момчето и прошепна: — Истината за това накъде летеше. Каква е тази работа, че Къртис праща за нея сина си?

— Устата ви вони — каза Артур.

— Ти ми омръзна — съобщи Кал. Вратата на камерата се отбори и жената се изправи. Маржан Мухаммади ги гледаше безизразно. — Добре е, че дойде. Поработи с момчето.

— До каква степен?

— До три „а“. — Кал намигна на Артур: — Ще ти хареса.

„Шансът“ не беше особено тежък. Шестцевната автоматична неприцелваема система с лазерен огън, иначе казано — ветрилната лазерна конструкция на Мартизенски, на езика на простолюдието — „дърворезачката“, приличаше най-вече на старинна многоцевна картечница. Шестте цеви бяха събрани в пакет около въртяща се ос. Всяка цев бе леко отклонена встрани. При работа въртящите се лазери се включваха за неопределено време в случаен ред, което им даваше време за охлаждане и осигуряваше обширна зона на поразяване. Това оръжие беше сродно с „Ултиматума“, оръжие от Смутната война, предназначено за зле обучени войници или за бой на единак с група.

На Кей му бе приятно да се смята за единак. Той не знаеше колко хора и извънземни ще излязат насреща му. Хенриета беше видяла четирима, но това още нищо не значеше. Впрочем мелконецът можеше да бъде броен за десетима, както и момичето-механистка.

Той вървеше през градината, внимателно опитвайки се да открие някакви следи. Противниците му също бяха професионалисти. Бе напълно вероятно корабът на Службата вече да е в орбита и да му остане само да се любува на оголеното от трева място, откъдето е стартирал корабът.

Сетне Кей почувства миризмата на изгоряло. Ветрецът я донасяше от запад. Той едва не мина покрай целта си. Корабът се бе приземил съвсем близо до къщата.

— Надявам се, че градината ви е застрахована… Ванда Каховски — каза Кей, сваляйки предпазителя на „Шанса“. Цевите на лъчемета тихо запяха, завъртайки се. Нямаше вибрации, оказа се, че ветрилникът е отлично балансиран, и Кей кимна със задоволство.

6

Чен Чамри стоеше на двайсет крачки от кораба, там, където изпепелената от двигателите почва преминаваше в редица овъглени дървета. Кал не бе наредила да се сложи охрана, но сержантът от Имперския десант изтръпваше при мисълта за подобна непредпазливост. Той изкара от кораба шестима редовни войници, подреди постовете и сега просто си почиваше, разглеждайки околността.

Самият Чен беше роден на Ментар, гореща и сушава планета, макар и нелишена от странното очарование на безкрайната пустиня. Сега Чен се опитваше да реши дали му харесва на Таури, или не. Засега минусите бяха повече — излишно много дървета, прекалено тъмно небе, прохладен (за ментарец) климат.

Харесваше му само изобилието от плодове. Той откъсна от близкото дърво странен плод, изглеждащ като ябълка, но с вкус на градинска ягода, и тръгна към сребристия конус на кораба.

— Хей! — обади се някой зад гърба му. Чен се обърна.

Той веднага позна Кей Овалд. Оръжието в ръката му — лазерен многоцевник — също. Десантчиците умееха да си служат със старинна техника.

— Не полудявайте — помоли Чен. — Хвърлете оръжието и ще запазят живота ви.

Човекът, когото Кал толкова упорито бе преследвала, мълчеше. Чен се обля в пот. Шестте цеви на „Шанса“ се въртяха на празен ход, сочейки към корема му.

— Всичко е наред със сина ви — Чен пристъпи към Овалд. — Службата на Инцедиос има въпроси към вас. Пуснете оръжието, та вие сте просто търговец!

Кей Овалд се разсмя. Лекотата, с която държеше многоцевника, накара Чен да осъзнае нелепостта на собствените си думи.

— Нали не възнамерявате да щурмувате кораба сам?! — извика Чен. До най-близкия пост имаше петдесетина метра — те би трябвало да го чуят.

— Не, не възнамерявам — отвърна Кей, включвайки ветрилника.

Корабите на Службата не са предназначени за сражения, още по-малко пък за планетарни битки. От командната зала можеха да се подслушат телефоните на другия край на планетата, но не и да се сканира околността.

— Какво става? — Изабела се втурна в командната зала, където вече бяха Т/сан и Ралф Гордън.

— Изтребване — Т/сан обърна глава. — Заместник-командващ Кал, предполагам, че Кей Овалд има тежко въоръжение. Ще разрешите ли да изляза от кораба?

Кал мълчеше, гледайки екрана. Градините на Таури горяха лошо, само плазмените заряди на „Кобрите“ на редовните войски караха отделни дървета да пламтят. Затова пък повалените, отсечени ябълкови дървета бяха достатъчно, за да запълнят приличен по размери склад за дървени материали.

— Да си забелязал при старицата „Шанс“? — попита Кал.

— В колекцията й на третия етаж. Предполагам, че Кадар и бурлатито са мъртви.

Т/сан се насочи към изхода.

— Остави!

Ралф гледаше неразбиращо към Изабела. Тъмната му кожа побеля.

— Аз ще изведа хората си.

— Не бива.

Не беше ясно дали Кал моли, или заповядва.

— Аз не съм ви подчинен — Гордън не се и опита да скрие презрението в гласа си. — Ние не изоставяме своите.

Изабела вдигна ръката си. Под маншетите й проблесна метал.

— Поздрави Лемак — каза тя. — Скоро ще дойдем.

Плазменият заряд на „Стража“ хвърли Ралф на пода. Дланта му стисна дръжката на пистолета, но така и не успя да измъкне оръжието.

— Ххруз — каза мелконецът. Той също имаше граница на невъзмутимост.

— Т/сан, вземи Мухаммади и се заеми с останалите — нареди Изабела.

— Имам право да не се подчиня — отвърна студено мелконецът. — Като асоцииран работник на Империята, протестирам срещу опита за метеж.

— Това не е метеж — Кал отпусна ръката си. Да мери силите си с мелконеца, при положение че оръжието й е само маломощен „Страж“, беше глупаво. — Ще обясня всичко. Действията ни са в полза на Тера и Мелкон.

Т/сан се колебаеше.

— Ще стартирам кораба, а вие се заемете с войниците — повтори Изабела. — Те всичките имат аТан, това не е дори убийство. Трябва да си развържем ръцете, Т/сан.

Мелконецът мълчаливо излезе.

Кей лежеше в оросителната канавка, в черната от пепел вода, и гледаше излитащия кораб. На петдесет метра над земята малкият конус увисна, люлеейки се над оранжевия венец на пламъка.

— Ще изравняваш земята? — попита Кей невидимия пилот. Водата би могла да го спаси от плазмено изригване и дори от гравитационен удар… при нечия голяма небрежност. Конусът започна стремително да намалява размерите си. Кей Дач полежа в канавката още няколко минути. Той не разчиташе сам да завземе кораба — това беше наивно. Преди всичко Кей се интересуваше как ще реагира Кал на атаката.

Реакцията беше най-неприятната — бягство. Дадоха му да разбере, че Службата не се интересува от него. Разрешиха му да остане жив. Дори не обърнаха внимание на седемте трупа, без да се броят бурлатито и мъжът с полизарядника.

Русокосата жена от Инцедиос просто беше наблюдавала реакцията му.

— За теб наистина е важен процесът, а не резултатът — сядайки на брега, каза Кей. — В това си приличаме.

„Шансът“ му тежеше и той го положи на земята. Ще го намерят работниците от местната Служба, ще видят номера му и ще го върнат на Хенриета. Кей нямаше нито време, нито причина да чака появата им.

7

Каилис посрещна Кей с дъждовно сумрачно утро. Той почти беше забравил, че на света има и есен, но богатите планети като Таури или Тера, които можеха да си позволят пълна климатизация, не бяха много. Пътниците — по-малко от трийсет души — стояха под търбуха на лайнера в очакване на превоз. На четирийсет метра по-нататък, при товарния трюм, вече бяха разтоварили всички контейнери.

— Само дето не плюят по нас — промърмори стоящият до Кей мъж. — Не намирате ли?

Кей само сви рамене.

— И така е всеки път, когато долетиш с товарно-пътнически от Таури…

Дач гледаше дъжда. Сивият бетон, прострял се до хоризонта, бе покрит с деформираните огледала на локвите. Духаше влажен вятър, очевидно дъждът си валеше сериозно от дълго време. Топлината, прииждаща от горещата обвивка на кораба, само подчертаваше неуютността.

— Имперските кораби пристигат за три денонощия, а и цената… Случайно да сте в течение защо повишиха цените?

Лайнерът най-накрая съвсем се намокри и по него потекоха струи почерняла вода. Светът сякаш бе забулен с тъмна завеса.

— Аз съм тук случайно — каза Кей.

— Да, ама вдигнаха всичките цени — оживи се мъжът. — Всички посоки, всички видове превоз. Ето…

— Нещата вървят към война — сухо отвърна Кей. Случайният му събеседник млъкна, обмисляйки. После пресилено се засмя:

— Вие сте песимист! Разправят, че е имало поредица диверсии в заводите за гориво и…

— Нали ви казвам — война — търпеливо обясни Кей. Оранжевият автобус на космическото пристанище плавно спря под търбуха на лайнера.

— Вие сте песимист — тъжно повтори мъжът.

— А вие сте бърборко.

Кей вдигна сака си и тръгна към автобуса. Беше прекарал петте денонощия на полета, без да излиза от каютата си. Не се чувстваше добре. Провалил се беше… напълно се беше провалил като телохранител.

Макар че продължаваше да си бъде нелош убиец.

Таурийският лайнер се бе приземил не на местния космодрум, където Кей го очакваше хиперкатерът му, а на Имперския, построен по проект, типов за всеки свят. На Таури мрачните виолетови куполи изглеждаха високомерни и старомодни. На Каилис, обгърнати от дъжда, те си бяха съвсем на мястото. Автобусът се носеше по стартовата площадка, следвайки сложни дъги при заобикалянето на малобройните кораби. Кей, седнал до прозореца, наблюдаваше как в далечината стартира шлеп — стар и доста претоварен, ако се съди по бавното, тежко издигане. Местните чиновници не следяха прекалено строго какво е състоянието на корабите.

Но поне тук никой не се пъхаше под самите дюзи.

Митническата проверка също се оказа формалност. Стандартен тест за заразни болести, тънка книжка със закони — местните добавки към общоимперския кодекс, декларация, позволяваща да се превозва не повече от двуседмичен запас наркотици за лично ползване и строго забраняваща притежаването на неизвестния за Кей „Ангарски меморандум“ в каквато и да било възпроизводима форма.

За „Пчелата“ и „Конвоя“ на Кей му се наложи да плати малък данък, но оръжието не предизвика никакви въпроси. У него дори остана усещането, че биха му разрешили да вкара на планетата и „Шанса“.

Каилис му се бе сторила доста либерална планета и предишния път.

Той изпи едно кафе в ресторантчето на втория етаж и с мъка се справи с пържолата с вкус на синтетика. В бюрото за коли под наем му предложиха няколко автомобила. Той си избра „Мицан-торнадо“, местно производство, с което си спечели симпатията на служителите. „Мицанът“ не изглеждаше разкошно, но под пластмасовия капак се криеше мощен мотор и приятелски настроена система за управление, произведена по мелконски лиценз. На съседната площадка се даваха флаери под наем, но Кей нямаше намерение да се отправя на дълго пътуване. Всичко, което му трябваше, беше в столицата на Каилис, Ангобад.

Нарасин Хан работеше в хотел „Лошо време“ вече шеста година. Достатъчно дълъг срок, за да може още при първия поглед към клиента да избере за него подходяща стая — най-скъпата, на която би се съгласил.

Но при този клиент портиерът не почувства нито пари, нито липсата им. Само големи неприятности.

— Трябва ми колегата ти.

— Кой? — Желанието на Нарасин да спори се изпари някъде.

— Набит, с моя ръст и къса брада.

— Ами… — Нарасин срещна погледа на мъжа и се запъна. Стойката, зад която приемаше клиентите, беше достатъчно висока, а за да се повдигне бронираното стъкло, бе необходимо само натискане на бутона. Но на Нарасин не му се вярваше, че това ще помогне. На колана на мъжа имаше много голям кобур, а самият той създаваше впечатление за човек, чупещ бронирани стъкла по време на сутрешната си разгрявка. — Очевидно, Дьордж Саване?

— Ти ще кажеш. Къде е той?

Нарасин безпомощно погледна към хотелския детектив. Той седеше в далечния ъгъл на вестибюла, зад екрана на вътрешен контрол. Явно увлечен от ставащото в някоя стая.

— Не ме карай да убивам стареца — спокойно каза мъжът — Кое ти харесва повече: три трупа, включително и твоя, или един, който няма никакво отношение към теб?

Нарасин Хан направи отчаян опит да събере цялото си мъжество.

— В какво ме забърквате, мистър? Какви трупове? За съучастничество тук наказват по-строго, отколкото за убийство.

Неочаквано тези думи имаха ефект.

— Колкото по-бързо намеря колегата ти, толкова по-големи шансове има той да оцелее — спокойно съобщи мъжът. — Засега в нищо не си се забъркал.

— Той е в стая сто и седем — Нарасин взе решение. — Работил е през нощта, сега почива…

— Благодаря.

Мъжът се отдалечи от рецепцията, после се обърна и допълни:

— Имай предвид, че имам аТан.

В бюрото си Нарасин имаше старичък, но надежден лазерен „Стил“, а чрез комутатора би могъл да се свърже със стая сто и седем за две-три секунди. Но той седеше неподвижно, гледайки увлечения в шпиониране детектив. Притежаването на аТан е прекалено тежък довод за беден служител в скромен хотел. С Дьордж никога не са били приятели, явно нямаше и да станат.

Кей чука на вратата три минути — тихо, но монотонно. За миг дори му се мярна мисълта, че портиерът го е излъгал.

После вратата се отвори.

— Това е служебна стая — запълвайки отвора, каза мургавият брадат човек. — Какво искате?

— Сега ще узнаеш — отвърна Кей, хващайки Дьордж за реверите на пижамата. Платът запращя, но той натика смаяния портиер в стаята.

— Ти, животно… — Саване се отскубна, разкъсвайки пижамата. И застина, вглеждайки се в лицето на Кей.

— Аз съм. Позна ли ме?

— Мистър… — По лицето на Дьордж се смениха всичките възможни емоции. — Изключително се радвам… вещите ви са невредими… аз се осмелих…

— А, ти освен всичко друго и крадеш?

Кей удари портиера в корема, чак в последната секунда съобразявайки, че му е нанесъл бурлатския удар със забавено действие. Дьордж Саване се строполи на пода, без да издаде обаче никакъв звук. Страшно го болеше, но очакваше и много по-лоши неща.

— Повече няма да те бия — обеща Кей, — ако проявиш благоразумие.

— Мистър… Кей Алтос? — Саване леко му се усмихна от пода. Явно не беше от глупаците, които ще се опитат да се бият. И усещаше разликата между любителя и професионалиста. — Не съм виновен, мистър Алтос. Ще ви върна вещите, всичко ще върна.

— Така ли? И с какво ще ме ощастливиш? — Кей не беше съвсем на себе си. Не възнамеряваше да убива портиера, особено пък с удар, научен от извънземен.

— Дрехите, вещите, триста „хартийки“, „Пчела“, кредитна карта… — занарежда Саване.

— Дори и дрехите? В какво тогава са ме погребали?

Дьордж предпазливо се надигна. Нямаше опит в общуването с преминали през аТан — в „Лошо време“ не отсядаха богаташи.

— Не знам, полицията отнесе тялото, очевидно са го кремирали.

— Отвратително! — Кей се настани на разхвърляното легло, сложи възглавницата зад гърба си. — Постоянно не ми върви. Добре, остави всичко за себе си.

Дьордж пооправи разкъсаното горнище на пижамата си. Самоувереността му започна да се възвръща.

— Това беше трагедия за целия хотел, мистър Алтос. Не бяхме имали убийство почти две години. Изключително неприятно, повярвайте ми…

— О, я стига. Досещаш се кой ми трябва, нали?

Портиерът закима:

— Момчето?

— Момчето — съгласи се Кей. — Славното момче с алгопистолета.

— Той избяга през прозореца… втори етаж, нали разбирате…

Кей поклати глава:

— Не, не разбирам. На вашата скапана планета имам длъжник. Или онова момче, или ти.

По тялото на Саване изби пот.

— Почти нищо не знам, повярвайте ми! Той каза, че се е договорил с вас по телефона. Прибрах петарка, но откъде…

— Дори във вашата дупка не пускат толкова лесно в хотелите. Какви документи ти представи, освен петарка с портрета на императора?

— Училищен пропуск, но не помня името.

— А на мен ми се стори, че имаш отлична памет за имена.

Саване се предаде:

— Да, спомням си. Сигурно беше фалшификат, но…

— А, ти и на момчето искаше да му съдереш кожата? За мълчанието? — Кей Дач поклати глава — Камък ми падна от сърцето, благодаря ти. А сега — името!

8

Томи Арано, слушател на третия кръг от общообразователната програма, излезе от училището. Беше на тринайсет и по законите на Каилис нямаше право да управлява дори мотопед. Не можеше да се каже, че това особено го потискаше. Той обичаше дъжда. Квадратът на училищния двор, обикновено прашен и многолюден, сега беше измит и свеж. Светлолилавият сумрак, сменил пладненската горещина, бе направил опротивелите учебни корпуси тайнствени и непознати.

Ахмеди, негов познат от четвърти кръг, тъкмо вземаше от охраната мотоциклета си, паркиран на стоянката. Забеляза Томи и му махна с ръка:

— Хей, герой! Да те откарам?

Томи поклати глава. Ахмеди сви рамене и запали двигателя. Премина бавно покрай момчето, подхвърляйки:

— Да не се намокриш?

— Няма — слагайки качулката си, отвърна Томи.

— Правилно, аз ще те откарам — каза някой зад гърба му.

Томи се обърна. Дълъг шлифер с вдигната яка, нахлупена над очите шапка — всичко това му попречи да познае веднага човека, когото беше виждал само веднъж. Когато все пак си спомни — по-скоро по гласа, — вече беше късно.

Кей Алтос сложи ръка на рамото му, каза:

— Нали обещах, че ще се върна. Помниш ли?

Томи не успя да отговори — езикът не му се подчиняваше. Краката му също омекнаха, но той се задържа на тях. Това, от което момчето вече почти бе престанало да се страхува, това, което няколко пъти му се бе присънвало в кошмарите, се бе случило.

Убитият от него злодей бе оживял и се беше върнал да си отмъщава.

— Дай си сега лапката — каза Алтос. Томи вдигна ръка — като насън. Алтос щракна около нея, до евтиния електронен часовник, широка гривна, после показа на момчето, че има същата на своята китка. — Силови белезници. Сега сме неразделни, загряваш ли?

Томи мълчеше и Кей с бавни, ловки движения запребърква дрехите му. После надникна в папката с тетрадките.

Минаващата покрай тях кола намали скоростта си. Стъклото й бавно се спусна и Данияр Вазаде, учителят по древна история, се взря с късогледите си очи в най-добрия си ученик.

— Томи, всичко ли е наред?

Без да бърза, Алтос извади от джоба на шлифера си пистолет. Прицели се в челото на Вазаде и каза:

— Всичко е супер. Ти ще се прибереш вкъщи и ще живееш дълго и щастливо.

Невидимата за света борба в душата на учителя продължи пет секунди и Кей реши, че той е храбър човек.

— Моля за извинение — отклонявайки очи от бледото лице на Томи, каза Вазаде. Не стана ясно дали думите му са предназначени за Кей, или за момчето. Стъклото плъзна нагоре, колата набра скорост.

— Когато става въпрос за живот и смърт, момче — замислено изрече Кей, — количеството на приятелите намалява. Какво да говорим за познатите — техният брой става дори по-малък от нула.

Той направи няколко крачки, сякаш забравил за Томи. Подръпването на силовите белезници хвърли момчето на колене, върху мократа неравна каменна настилка.

— Не се заплесвай — каза Кей и дръпна ръка, вдигайки Томи на крака с невидимата верига на силовото поле. — Не е приятно да си марионетка, нали?

От рязкото движение качулката падна от главата на момчето и сега дъждът се изливаше по лицето му. Той се радваше на това — не обичаше да плаче. Кей Алтос го наблюдаваше, мушнал ръцете си в джобовете.

— Аз също скачах ли скачах по чуждите конци, а сега реших да си направя собствен театър — съобщи той. — Ти ще си водещият ми актьор.

Кей отново закрачи, отдалечавайки се от училището, и този път Томи побърза да го последва. Гривната на ръката му беше топла, почти гореща, но тази топлина не го радваше.

Вече извън границите на училищния комплекс, покрай който се простираха редици безлични многоетажни сгради — тях дори дъждът не можеше да ги разкраси, — късметът реши да намигне на Томи Арано. До „Мицана-торнадо“, към който го водеше Алтос, край пътя ревяха десетина мотоциклета. Ленивите пипала на лъчите на фаровете пълзяха през тъмнината, осветявайки капките дъжд.

— Момчета! — изкрещя Томи. Фаровете се обърнаха към тях, обливайки ги в дъгоцветна — заради дъжда — светлина.

— Напразно — каза Кей, спирайки. — Но се радвам, че не си онемял.

Към тях се приближиха, бавно, стараейки се да не попаднат по пътя на светлината. Дрезгав, мутиращ глас попита:

— Проблеми с чичкото ли имаш, герой?

Кей изведнъж се усмихна и поверително съобщи на Томи:

— Знам как си заработил този прякор…

Момчето не отговори. Изведнъж му се стори, че е направил глупост. Алтос пристъпи настрани, в тъмнината.

— Стой където си! — извика момчешкият фалцет.

Кей се спря и почти добродушно произнесе:

— Той има проблеми, момчета. Но това са си само наши проблеми.

— Грешиш! — възрази притежателят на дрезгавия глас. — Проблеми сега имаш само ти… Томи, тръгни към колите!

— Обясни им — помоли го Кей.

Томи Арано вдигна ръка. При вида на силовите белезници тъмнината реагира с поток от псувни. Общо взето — това беше ефектът, към който се стремеше Алтос.

— Момчета… — Томи, на когото светлината пречеше не по-малко, отколкото на Кей, безпомощно бе присвил очи. — Това е онзи, който… когото… той имаше аТан!

В този момент Кей започна да се движи. Той не бе разчитал, че споменаването на аТана ще спре тълпата тийнейджъри. Трябваше му само миг на объркване.

Останалото беше просто въпрос на техника. Пречеше му закаченият за дясната му ръка с двуметровата силова нишка Томи, но дори пълната загуба на един крайник не би извадила от строя телохранител от неговата класа. Той изгуби само секунда за приспособяване към тъмнината. После само се движеше — безмълвно и монотонно.

Те бяха седемнайсет — много от мотоциклетите през тази нощ носеха по двама ездачи. Три девойки, две момчета на десет години — тях Кей дори не ги удряше, а просто ги отхвърляше встрани. Може би прекалено твърдо — те не правеха опит да се изправят след това. Но двамата тийнейджъри с лазерници в ръце, безуспешно прицелили се в тъмнината, не оставиха на Кей свобода за маневриране.

Томи се влачеше след него в калта, като необикновена, но не прекалено ефективна котва — Кей се придвижваше между крехките тела на противниците си прекалено бързо. Тълпата го накара да пусне в ход рефлексите, придобити след години тренировки. Той чупеше ръцете със стиснатите в тях метални боксове, нанизваше момчетата на собствените им ножове, блокираше редките, неумели удари. Двамата най-големи — седемнайсетгодишни — младежи, които имаха пистолети, паднаха, така и не успели да стрелят нито веднъж. Кей ги обезвреди по начин, който може би отстрани изглеждаше щадящ.

Последно беше момче, връстник на Томи, с гравитационна палка. Той се въртеше на място, зашеметен от случващото се, вече не виждайки нищо наоколо. Кей просто се приближи до него, хвана го за тънката китка със стиснатото оръжие и удари момчето със собствената му палка.

Нощта крещеше, плачеше и стенеше с детски гласове. Кей повдигна Томи за реверите на якето и се развика:

— Е, какво постигна?

Момчето не отговори, задавяйки се в плач, който никога не би си позволил Артур Къртис. Кей го напъха в колата — мокър, омазан в кал от главата до петите — и включи двигателя. Виковете останаха назад, само Томи ридаеше на задната седалка, повтаряйки:

— Гадина, гадина, звяр, гадина…

Кей не му обърна ни най-малко внимание. Той набра двуцифрен номер на клавиатурата на телефона и бързо каза:

— Учебен център номер осемнайсет, на изхода. Младежко сбиване, много ранени, необходими са реанимационни коли.

— Кой се обажда? — Диспечерът на спасителната служба не изглеждаше прекалено шокиран.

— Очевидец — промърмори Кей, изключвайки се. Хвърли поглед към Томи и добави: — Неволен.

9

Кал мързеливо се протегна, прикривайки се с одеялото. Погледна към Номачи с насмешка.

— Ти си полудяла — каза той.

— Леле-леле… — Изабела млясна с устни. — Какви емоции, мой сдържани приятелю…

— Кал, армията ще ни изгори с все парцалите. Ако си решила да изтрепеш десантчиците… богове, та те всичките са с аТан… тогава защо се напъхваме направо в ръцете на Лемак?

— Сега той ще се отнесе по-сериозно към нас. Говорих с него, Лемак е съгласен да почака обясненията ни.

— Какви обяснения? Защо? При нас е синът на Къртис! Да поемем към Тера, към Ендория, към който и да е голям център… — Луис стана от леглото, заразхожда се из каютата. Кал се намръщи, но той не забеляза реакцията й на голотата му. — Ще съобщим всичко, ще предадем момчето, ще ни отърват от всякакви неприятности… Кал, та ти имаш право да напишеш доклад до императора! Това е още по-добре! Ордените не ни мърдат.

— Напъхай си ордена в тлъстия задник — каза Кал. — Или се облечи. Постът на заместник на дива планета — това ли е венецът на мечтите ти?

— Засега — да! Но с течение на времето — ще видим! — гордо вдигнал брадичка, Луис посегна към дрехите си.

— Не, ти си тъпак! — Кал приседна. — Императорът е партия с Къртис, по принуда, естествено. Той не би се решил да рискува всичко. А ако ние сами накараме момчето да говори, ако аТанът стане държавен монопол — какво ще остане от Къртис-старши? Нищо.

— За какво тогава ни е Лемак? — истерично възкликна Номачи.

— Момчето издържа разпит три „а“ без нито един писък. Серумът на истината в кръвта му се разпадна след четири секунди, невропотискането предизвика дълбок и здрав сън. Можем да го убием, но нищо повече.

— А Лемак?

— Армията има свои лаборатории, свое контраразузнаване, своя школа за разпити. Обединим ли се, ще смачкаме момчето. По-добре награда за трима, отколкото каторга за мен и теб.

Номачи изсумтя, сега приличаше на тлъсто и противно дете. После се поинтересува:

— Защо за трима? Маржан, Т/сан…

— Те са редови изпълнители. Тях нищо няма да ги огрее, освен поредното звание или служебно наказание. Ние рискуваме, Луис, ние! Но и ние ще оберем каймака първи.

Номачи със съмнение кимна:

— Е, ще рискуваме. Нали вече сме започнали.

Кал с усилие сподави желанието си да строши врата на своя любовник.

Артур се събуди, когато Кал влезе в камерата.

— Здравей — каза жената. — Не изглеждаш зле.

Къртис-младши не я удостои с отговор.

— Добре подготвен си — продължаваше Кал. — Не ти пука от болката, така ли? С наркотиците в кръвта ти става нещо странно. Ваксиниран си още преди аТана, нали?

Артур мълчеше. Децата не се ваксинираха с наркопротектори, това би могло да спре израстването на тъканите. В кръвта му циркулираха бактерии-симбионти, охотно изяждащи всеки чужд химически препарат, дори токсина на биотерминатора. Но Артур не възнамеряваше да споделя и тази тайна на империята „аТан“.

— Какво ли да направим, а? — Кал пусна капака на тоалетната чиния и приседна. — Посъветвай ме.

Къртис-младши затвори очи.

— Искаш ли да ти разреша да вземеш душ? Ще отмиеш кръвта, ще се отпуснеш.

— А има ли видеодатчици в банята? — отговори с въпрос Артур. — Това ме забавляваше още на Инцедиос.

Кал се почувства унизена. Още по-лошо — тя излезе от равновесие. Трябваха й няколко секунди, за да отпусне мускулите на гръкляна си и да отговори с предишния си тон:

— Разбира се, че има.

— Благодаря, ще помисля. Засега извъртете някой от старите записи.

Кал стана. Прииска й се да удари момчето, но след причиненото му от Маржан това би било просто смешно.

— Ще съжаляваш — прошепна тя. — Ще измъкнем от теб всичко… всичко…

— Вие сте стара и болна психопатка — каза Артур. — Дори механистката е по-човечна от вас.

Когато Мухаммади видя Кал, не се наложи да използва подсилените сензори, за да разбере колко е разярена жената.

— Иди при хлапето — нареди Изабела — Три „б“.

— Това нищо няма да ни даде — произнесе Маржан, вдигайки се от пода. Тя разговаряше с мелконеца, който като уродлив цербер лежеше в коридора пред камерата за разпити. — Разрешете да приложа три „в“ или да премина към осакатяване.

— Решенията ги вземам аз! — развика се Кал. — Имаме още три дни до Лайън, а интензивността трябва да се повишава непрекъснато!

Тя дори не забеляза, че дава обяснения пред механистката. Маржан наведе глава:

— Три „б“, заместник-командващ.

Когато жените тръгнаха в различни посоки — Маржан към камерата на Артур, а Кал в каютата си при Луис, мелконецът каза на глас:

— А защо веднага не го убием? Ефектът ще е същият.

Той избухна в дрезгав лаещ смях. Т/сан се гордееше с това, че е изработил в себе си истинско човешко чувство за хумор.

10

— Болеше ли те, като умираше? — попита Томи. Кей го погледна накриво и хладнокръвно продължи да шофира.

— А ти не видя ли?

Момчето продължаваше да се окуражава. Завладяло го беше онова безгрижно състояние, което често обхваща възрастните хора пред смъртта и почти никога не посещава децата.

— Видях. Пищеше като недоклан бик. Дори още по-противно.

— Много остроумно — съгласи се Кей. — Твоят глас едва ли ще се окаже по-силен.

Центърът на Ангобад беше останал далеч назад, после изчезнаха зловещите къщурки на покрайнините. Само от време на време покрай пътя се мяркаха високи дървени огради с богаташки къщи зад тях. Томи проследяваше с тъжен поглед светлината на прозорците им. „Мицанът“ се движеше на пълна скорост, понякога поемайки управлението — толкова деликатно, сякаш Кей сам се справяше с всичките трудни участъци на мокрото, неосветено шосе.

— Наел си къщичка в предградията? — попита Томи. Алтос не отговори. Момчето предпазливо се наведе напред.

— Не те съветвам — без да се обръща, каза Кей. — Нали ти самият си призна, че няма да можеш да ме удушиш.

Дъждът продължаваше да се лее, изтривайки последните следи от деня. Томи, свил се на задната седалка, гледаше в широкия тил на Алтос. Ако у него имаше нещо по-тежко от папката с тетрадките, щеше да рискува.

— Мислех, че ме лъжеш за аТана — неочаквано си призна той. — По филмите често се случва — бандитът пуска слух, че има аТан, и всички се страхуват от него.

— Животът не е кино. Нещата са много по-лоши, момче.

— Все едно, не съжалявам. Аз си отмъстих за Льонка. А някой ще си отмъсти за мен.

— Твърде е възможно.

Томи настръхна.

— А защо извика лекар в училището? Нали не обичаш децата? И по телевизията го съобщиха, ти си наемен убиец със садистични наклонности.

— Те се застъпиха за глупав приятел. Това е достойно за уважение, не намираш ли? Между другото, пристигнахме…

Колата забави хода си, приближавайки се към бетонна стена. Символичната височина на оградата, зад която се простираха дълги редици хамбари, се компенсираше напълно от емитерите със силово поле, разположени покрай стената. Сега защитата беше изключена — в дъждовно време тя изразходваше прекалено много енергия, дори в режим на очакване. Кей спря колата до прозрачната портиерска будка — щитът над нея беше включен.

— Ще викам — бързо изрече Томи.

— Викай — съгласи се Кей, включвайки комуникатора.

— Вие сте в охраняваната зона на космическото товарно-пътническо пристанище на Каилис — произнесе нечий отегчен глас. — Каква е целта на появата ви?

— Помогнете! — изкрещя Томи. Кей каза, сякаш не го е забелязал:

— Катерът ми е на седемнайсета стоянка.

— Първична парола?

— Помогнете! Искат да ме убият! — дереше гърлото си Томи.

— Домино, трийсет, алфа, седем — издиктува Кей.

— Благодаря за използването на нашите услуги — отвърна охранителят. — Следвайте светлинния лъч.

— Ама… помогнете ми… — прошепна момчето. Без да бърза, Кей изключи комуникатора и пристъпи през отворилата се врата. Каза:

— Дъжд, киша, проверката не е задължителна… Комуникаторът на колата е настроен към гласа ми, глупчо. Той филтрира страничните шумове.

Колата бавно пълзеше покрай хангарите, следвайки петното оранжева светлина. Томи мълчеше.

— Вече возих така един тип — съобщи Кей. — Големи ядове ми създаде, рани клиента ми. А аз не съм убиец, телохранител съм. Има мъничка разлика… Оня господин обаче го закачих под дюзите на катера и излетях.

Момчето издаде хлипащ звук.

— Не се притеснявай, твоята съдба ще е по-интересна.

При седемнайсети хангар Кей продиктува още един код — този път на автомата. Широките врати се разтвориха и колата влезе вътре. Запали се осветлението — дълъг бял панел под покрива.

— Почти вкъщи сме си — каза Кей, настанявайки се в креслото. Той усети, че е успял да позабрави катера си и че му е домъчняло за него.

Хиперкатерите се появиха преди десетина години, с изобретяването на реаджекс-двигателя, заемащ по-малко място от по-евтиния интерфазовик. Катерът на Кей дори бе успял леко да остарее. Но това беше здрав модел, излязъл от ендорианската корабостроителница, най-добрата в Империята. Жилищният отсек — десетметров овал, бе свързан с двигателното отделение — кръг с мъничко по-малък диаметър, чрез две дълги решетъчни подпори. Между тях се простираше цилиндърът на кварковия реактор. Някои боядисваха катера си с цветовете на своите планети или като двуцветния флаг на Империята. Кей предпочиташе простите бои — сива и черна. Но те бяха нанесени върху корпуса на кораба под ръководството на опитен дизайнер, придавайки на цивилната машина измамната външност на военен кораб.

— Здравей, приятел… — каза Кей, спускайки стъклото.

— Здравей, страннико — дочу се от кораба нисък контраалт. — Ти приличаш на моя собственик.

— Аз съм собственикът ти — отвърна Кей.

— А не ме ли лъжеш? — гласът повдигна тона си, придобивайки интонацията на свадлива жена.

— Не те лъжа!

— Може би ще ми кажеш и паролата? — с лукав тон се поинтересува корабът.

— Фасулска работа!

— Добре, влизай, скитнико — с чисто, лирично сопрано се съгласи корабът. От входа плавно се спусна стълба.

Кей отвори вратата и с гордост каза на Томи:

— Заслужава партия в „Аида“, не намираш ли? Гласът е дело на бивша певица… от любов към изкуството.

На момчето сега не му беше до вокалните способности на хиперкатера. Той се измъкна от колата и безпомощно се огледа. Хангарът беше празен, само в далечния му ъгъл се издигаше разпределителен терминал. Жиците и кабелите бяха навити грижливо, но пултът светеше. Там сигурно имаше телефон, но белезниците не му даваха никакви шансове да се добере дотам.

— Недей да дремеш — каза Кей, насочвайки се към стълбата.

— И момчето ли да пусна? — полюбопитства корабът.

— Да, ще се наложи…

— Аз, общо взето, не искам да се натрапвам — в последен пристъп на храброст изрече Томи. Кей се изхили.

В сравнение с жилищния отсек на товарния кораб, хиперкатерът беше върхът на комфорта и уюта, но Томи не можеше да оцени това, за разлика от Кей. Каютата по-скоро би прилягала на лайнер от средна ръка, отколкото на малко корабче. Мек килим на пода, кресла, кристални съдове върху рафтове от тъмно дърво, две чупливи масички. На едната от тях дори имаше цветя във ваза… увехнали.

— Дълго скитосва този път — съобщи катерът, когато Кей неодобрително изгледа букетчето. — Между другото, по местните мрежи съобщиха, че си убит.

— Да не би да е за първи път? — Кей измъкна букетчето и го хвърли в керамичен съд, разположен на пода. Отвътре се дочу бучене.

— Казаха още, че убиецът е момче на тринайсет години… връстник на госта ни, както разбирам?

— Ако не бях настройвал самият аз логиката ти, щеше да се наложи да те смятам за разумен — каза Кей.

— Благодаря — сухо отвърна корабът, за пореден път сменяйки колоратурата си — на баритон.

Кей погледна към Томи. Той стоеше при затварящия се вход, безпомощно дърпайки гривната върху китката си. Кей въздъхна и разкопча своята половина на белезниците. Гривната върху ръката на Томи изщрака и падна. Момчето потрепери.

— Какво ще правим… убиецо? — попита Кей. — Бавно да те натикам в утилизатора, да те закача под дюзите, да те нарежа на късчета, да те облъча с алгопистолет, да те разпоря?

Устните на Томи се разтрепериха. Той се разплака.

— О! — разочаровано каза Кей. — Съсипаха силикоида кислородните планети… Уж си е същият, но не е.

— Какво… какво искаш?

— Влез в онази стая, там има душ. Измий се, противно ми е да те гледам — мръсотия и сополи…

— Защо?

— Предпочитам да убивам чистички деца — каза Кей. — Понякога дори им давам да се нахранят. Върви. Дрехите ги напъхай в почистващия блок, ще си ги вземеш след десет минути.

Той се обърна и влезе през отворилата се пред него врата в малката командна каюта, огряна от светлинките на пробуждащите се пултове.

11

Когато Кей се върна в каютата, Томи тъкмо бе започнал да се мие. Той беше изгубил десет минути, преди да се убеди, че шлюзът няма да се отвори, а на кораба и през ум не му минава да повика полиция. Кей очакваше нещо подобно. Той приготви вечеря и успя да изпие чаша вино, преди Томи Арано да се престраши да излезе от банята.

— Искаш ли да похапнеш? — дружелюбно попита Кей. — Вредно е да се яде преди лягане, но ние няма да заспим скоро.

Томи извърна поглед. Той беше успял да си състави свое мнение за действията на Кей и не очакваше нищо добро.

— Похапни — повтори Кей, пълнейки чашата си. — Или не, ела тук.

Момчето нямаше особено богат избор. Приближи се. Кей измъкна от задния джоб на дънките си метален гребен и с усмивка прекара пръсти през острите зъбци.

— Забравил си да се срешиш, Арти.

— Казвам се Томи Арано — отчаяно каза момчето.

— Забравих… Пътят е отляво, нали? Там има и сешоар, но не сме се събрали на представление…

Кей прибра гребенчето в джоба си и се зае да разкопчава още влажната риза на Томи. Момчето рязко се дръпна, но не рискува да се съпротивлява.

— Така и предполагах — със задоволство съобщи Кей, разглеждайки грубия белег на лявото рамо на Томи. — На косъм ти се размина… Какво, не ти достигнаха парите да се доизлекуваш? Или смяташ, че белезите украсяват децата? Те не красят и възрастните, приятелче. Сядай да ядеш.

Предпазливо поглеждайки Кей, Томи седна в креслото и бързо закопча ризата си.

— Сега ще направим експеримент с храносмилането ти — каза Кей, играейки си с чашата. — Какво си се вцепенил? Та това е просто кренвирш. Яж, а аз ще ти разкажа приказка за лека нощ, нарушавайки отделянето на стомашен сок и работата на червата ти.

Той се намръщи, гледайки как Томи послушно започна да дъвче.

— Здравата са те изпуснали, момче. Смелостта ти е останала, но от волята — само късчета. Можеш да избухнеш, но не и да гориш… В сравнение с това, свилите се мускули и гърчавите ти рамене са дребна работа.

Томи остави нахапания кренвирш и за пръв път погледна Кей с проблясък на любопитство.

— Какво, спомняш ли си? Преди година си бил великолепно развит… за дете, разбира се. Но вече си се отучил да поддържаш форма.

— Аз раста — каза Томи.

— Аха. Навътре. Хапвай, трябват ти протеини. И престани да се страхуваш, няма да те убивам. Ти дори не се досещаш какви наказания си избегнал, ти си щастливец.

Томи недоверчиво гледаше Кей.

— Знаеш ли кой е Къртис Ван Къртис?

— Имам седем бала по политология — с нерешителна гордост каза Томи.

— А кой е Артур Къртис?

— Синът му… струва ми се.

— Засега ще смятаме, че е така. Яж! Приказката ни започва в мръсен хотел, където кротко си спял човек на име Кей Алтос. Предния ден, приземявайки катера, той преминал на ръчно управление и гравитационните двигатели убили момиче, занимаващо се с малкия си бизнес… — Кей остави чашата си и вече с друг тон изрече. — Ако има някакво значение за теб, то Кей Алтос не е имал никакво намерение да го убива. Той дори е готов да се извини на момчето, смятащо се за брат на девойката. И прощава на момчето за смъртта си.

— Ти нали си жив — каза Томи.

— Едва ли задълго. Аз вече никога няма да имам аТан. В известен смисъл, ти ме уби завинаги. Но аз те моля за прошка.

Кей стана, приближи се към Томи и сложи ръка на рамото му.

— Много съжалявам. Никога не съм убивал безцелно — нито деца, нито възрастни.

— Защо ми говориш всичко това? — попита Томи. Той плачеше тихо, почти беззвучно.

— Сега ще разбереш. Ти си умно момче, макар и лишен от предишните си знания. Изслушай историята ми, става ли?

— Става — каза Томи.

Когато Кей приключи разказа си, той допиваше бутилката мршанско, а Томи Арано почти бе доял първия си кренвирш.

— Не ти вярвам — каза момчето. — Всичко това е лъжа. Ти си разбрал, че преди година съм претърпял катастрофа, и си измислил… измислил си…

— Дълга-предълга история. Защо? Бих могъл да те заплюя и да се откажа от отмъщението, бих могъл и примитивно и дълго да измъчвам дребното ти тяло. Защо ми е да те лъжа, Арти?

— Казвам се Томи!

— Нека да е така. За какво ми е да те лъжа? И каква е тази катастрофа, в която си изгубил цялата си памет, но не си получил нито драскотина?

Неочаквано Кей се пресегна през масата и понечи да удари Томи по бузата. С движение на главата момчето избегна удара, а китката на Кей се озова в ръцете му.

— По-смело! — окуражи го Кей. — Продължи движението и ще ми счупиш пръстите. Това е похват от синтез-йодо, ти го владееш добре. Ти си една малка бойна машина, Арти-Томи. Твоята личност е била изтрита, но не са докоснали базовата ти памет… за да не се напишкваш в гащите си и да не се учиш да говориш отново. Не знам защо силикоидите са проявили такава мекота, но трябва да им благодариш поне за това. Един курс по йодо — и ти ще можеш да го употребяваш съзнателно. Ти си пълен отличник, макар и да не ти пука за училището, под влияние на всичките ти приятели. Знаеш ли защо? Ти не учиш, ти си спомняш. Ти дори и император Грей си виждал със собствените си очи, да не говорим за дребната паплач. Ти умееш да управляваш този катер, ще се справиш и с боен миноносец. Ти си Артур Ван Къртис, клонинг на Къртис-старши. Ти си бил принц, а си станал бедняк.

Томи Арано бавно разтвори длани. Ръката на Кей довърши движението си и леко потупа момчето по бузата.

— Ти не си от Каилис, от Тера си. Преминавал си през аТан десетки пъти и веднъж са пробвали да те спрат по нов начин. Отчасти са успели. Сега ти си Томи.

— Клонингите нямат душа… — прошепна момчето.

— Имат. Иначе аТанът не би сработил, нали? Може да се поспори имаш ли душа, с какво си останал, когато на Тера е оживял Артур Ван Къртис. Но аз не съм теолог. Не ми пука дали душата ти се е разделила на две половинки, умножила се е чрез деление, или Единната воля милосърдно те е дарила с нова душа. Ти не си зомби, ти имаш свободна воля, ти можеш да се снабдиш с аТан. Между другото, в главата ти и сега има невронна мрежа.

— За какво съм ти?

— За най-гнусни цели.

Томи се отдръпна.

— Не бой се, за още по-гнусни. Ти си моят шперц. Моето вале-коз, което крия в ръкава си. Поп или асо щяха да са по-полезни, но ще ни се наложи да блъфираме.

— Не вярвам — упорито повтори Томи. — А дори и да си прав — защо да се забърквам във всичко това?

— Защо? Бедняк на Каилис или империята „аТан“, кариера на счетоводител или власт над Галактиката, тайните на „сапунените опери“ или планетата Граал — избирай!

— Това не е моя битка. В Галактиката вече има Артур Къртис, нали?

— Там ще се намери място и за теб, повярвай ми.

Момчето мълчеше. Кей уморено се отпусна в креслото си.

— Колко е часът?

Томи погледна часовника, но Кей не се обръщаше към него.

— Три и половина местно време — със сочен баритон съобщи катерът. — Кей, приятелче, аз съм потресен от разказа. В такава каша никой друг малоумник не се е забърквал!

— Млъкни… — обади се Кей с нещо средно между молба и заповед. — Отвикнал съм от теб. Бъди мила и грижовна дама.

— Разбира се, мили. Да почистя ли пистолетите ти? — нежно изрече корабът.

— Гадина — протягайки се, изрече Кей. — Изрод… Томи, чакаха ли те вкъщи тази вечер?

Момчето се усмихна.

— Тогава позвъни вкъщи. Кораб, свържи го!

Томи потрепери и погледна Кей.

— Диктувай номера — каза Алтос.

— Сериозно?

— Диктувай. Слушалката е на масата. Кажи, че ще се прибереш в къщи към обед. По-добре недей да казваш къде си, че ще ти се прекъсне връзката.

— Сериозно ли ми разрешаваш? — повтори Томи.

Кей уморено прикри очите си с длан и светлината в кораба моментално намаля.

— Момче, аз също съм имал майка. Толкова ли е трудно да го разбереш?

— Да — предизвикателно отвърна Томи.

Алтос търпеливо слушаше разговора на Томи с мисис Арано. Когато всичко, което според него бе важно, беше казано, той с един жест прекъсна връзката. Стана и побутвайки Томи, го поведе към затворена до този момент врата.

— Имам две спални — съобщи той. — Тази е твоята.

— Ще ме заключиш ли? — попита момчето.

— Разбира се, нали вече нямам аТан. Лека нощ.

Томи легна, без да се съблича, и заспа бързо. Страховете му бяха намалели само донякъде, но той беше прекалено уморен и напълно претоварен с информация.

Кей първо се застави да измие зъбите си и се събу.