Линията на бляновете

1

Най-малко от всичко Кей обичаше децата. Дали за това бе допринесло собственото му детство — в приюта „Ново поколение“ на Алтос, не се знае. Както и да е, той никога не се бе задържал на една планета повече от девет месеца. На планетите, преминали през фертилна обработка по време на Смутната война и откровено служили като доставчици на пушечно месо за Империята, не се бе застоявал повече от четири месеца и половина.

Освен това Кей не обичаше да бъде убиван. Нещо понякога крайно болезнено и винаги свързано с големи разходи. А парите му бяха необходими. Той обичаше своя хиперкатер — изискващ скъпоструваща поддръжка, жените — изискващи доста по-малко, виното на Империята и Мршанската асоциация, ароматите на произведенията на старите клаконски майстори и онези удоволствия на останалите раси, които е способен да разбере и понесе човекът.

Сега двете му антипатии се бяха събрали накуп. И най-лошото беше не това, че дете се канеше да го убие заради друго дете, и то по един от най-неприятните начини. Проблемът беше, че Кей не бе успял да заплати удължаването на аТана си.

А това, както се знае, е фатално.

Стаята в хотела беше прекалено мизерна, за да заинтересува организираните обирджии, и достатъчно прилична, за да предпази Кей от дребните крадци. Хлапакът, застанал до кревата му, по външност спадаше към втората категория. Откъде е взел електронен ключ, за да отвори вратата, и нулификатор за блокиране на сигнализацията, оставаше загадка. Работата с оръжието в ръката му беше по-проста — алгопистолетите, оръжието на садистите и неудачниците, не струваха скъпо.

— Нека направим следното — предложи Кей, като правеше отчаяни усилия да запази спокойния израз на лицето си. — Ти ще отклониш цевта и ще си поприказваме. Като сериозни хора.

Момчето се усмихна:

— Аз съм несериозен.

Той наистина не изглеждаше особено сериозен — мургав чернокос хлапак на дванайсет-тринайсет години. Копринената риза в крещящо розово и късите бели панталони му придаваха още по-безопасен вид.

— Чуй ме — отново призова Кей. — Дори да изхвърлиш пистолета през прозореца…

Момчето леко се намръщи.

— Дори да изхвърлиш пистолета, няма как да ти направя нещо! Нали виждаш…

— Виждам.

— Аз не мога да разговарям с насочено към мен дуло…

— А за какво ми е да разговарям с теб? — леко се удиви момчето.

Мислено Кей отправи благодарност към всички известни му богове. Колкото повече бъде казано сега, толкова по-малки са шансовете гадинката да натисне спусъка. Да убиеш човека, с когото разговаряш, не е толкова лесно. Вярно, Кей не беше сигурен, че същото правило важи и за децата.

— Каниш се да ме убиеш, нали? — поинтересува се той.

Момчето мълчаливо кимна.

— Смърт от алгопистолет — това е най-страшното, което можеш да си представиш. Повярвай ми, знам това.

— Убивал ли си? — заинтересува се момчето.

— Мен са ме убивали.

Хлапакът присви очи. Явно разбра.

— Виж какво — продължи Кей, придавайки на гласа си най-приятелски и внушаващ доверие тон, — ако ще използваш тази гадост срещу мен, поне кажи защо го правиш. Не е чак толкова голямо благодеяние, нали?

— Вярно — неочаквано лесно се съгласи момчето. Приближи се към креслото до стената, седна в него, кръстоса крака и нагласи пистолета върху страничната облегалка. За съжаление, той нищо не рискуваше. Кей лежеше на кревата, гол и абсолютно безпомощен. Тънка сребриста паяжина покриваше тялото му, като го приковаваше неподвижно към леглото и стената до него. Момчето бе оставило флакона със спрей на масата — сякаш имаше намерение, в случай на необходимост, да повтори процедурата.

— И така, какво съм ти причинил, приятелче? — попита Кей и предпазливо, за да не се впият тънките нишки в тялото му, обърна глава. — Крадец ли си? Браво, талантлив си. И си късметлия. Ще ти кажа къде са парите и какъв е кодът на картата. Утре отлитам, така че няма да те търся, а пък вашата полиция…

Лицето на момчето трепна.

— Не съм крадец. И ти за никъде не отлиташ. Достатъчно е, че долетя.

За миг в хотелската стая настъпи тишина. После Кей попита — много тихо:

— Каква ти се падаше малката?

— Сестра.

— Приятелче, това беше просто нещастен случай. По време на кацане на космодрума. Приземих се в определената зона…

— Но не го направи в кръга! Ти я уби — нарочно! Знам какво си казал на диспечера — „ненавиждам децата, тези дребни кучки вечно се пъхат под дюзите“. Много хора те видяха как кацна — направи малко рязко завойче над площадката, за да удариш Льонка с лъча!

Гласът на момчето стана тънък, треперещ — Кей с ужас разбра — той се самонавива. Самонавива се, за да натисне спусъка.

— Не я видях, повярвай ми. Защо би ми било нужно…

— Ама разбира се, ти просто си танцуваше във въздуха — с презрение продължи момчето.

На Кей му приседна подготвената фраза. Как да обясни на това момче от тази затънтена планета, че наистина бе танцувал? Как да предаде с думи и усещането от тежестта на пилотския шлем, и синевата наоколо, и безтегловния кораб, в който си се превърнал? Бученето на гравитационните двигатели, потоците на въздушните течения, опиянението от полета… Да, той бе танцувал. И не беше гледал към бетонната равнина, на която момичето, дало дребен подкуп на охранителите на космическото пристанище, бе чакало неговия кораб — за да се затича първо към люка и да предложи най-евтините на планетата наркотици, себе си като гид или просто себе си…

Той танцуваше. И гравилъчът се плъзна по момичето, сплесквайки го върху бетона, превръщайки го в кървав прах, в онова сиво-кафеникаво петно, което бе видял на излизане от кораба.

— Момче, автопилотът ми беше неизправен. Аз поех управлението, но в този момент корабът кривна настрана…

— Лъжеш — безмилостно го уведоми хлапакът. — Всички в пристанището знаят, че катерът ти е съвсем наред.

Той взе пистолета, внимателно свали предпазителя и се доближи до кревата.

— Чуй ме! — усещайки леден хлад по кожата си, каза Кей. — Имам аТан. Не можеш да ме убиеш напълно, не разбираш ли? Ще се върна и ще ти причиня такива неща, че алгопистолетът ще ти се стори просто избавление.

— Лъжеш — едва забележимо се поколеба момчето.

— Не. Виждаш тялото ми — на него няма нито една драскотина. Хората с моята професия не изглеждат така. Аз се съживих преди месец, разбираш ли?

Противно на смътните надежди на Кей, момчето не прояви интерес към неговата професия. Но затова пък оцени края на фразата му.

— Ако си се съживил преди месец, може и още да не си възобновил аТана — замислено произнесе хлапакът. — Ще рискувам.

Кей закрещя. Мислено, разбира се. Беше долетял на Каилис, за да възобнови своето безсмъртие — тук това беше несравнимо по-евтино, отколкото на Сигма-Т, където го бяха убили. Той обичаше парите, които правеха живота приятен. И беше загубил този живот.

— В краен случай — тихо помоли той — можеш да ме убиеш не с алгопистолет. Сестра ти умря мигновено — недей да ме мъчиш. И това ще бъде шанс за теб, защото няма да проявя прекалено усърдие при отмъщението.

Момчето огледа Кей, като с особено внимание оценяваше шийната му мускулатура, и поклати глава:

— Не съм сигурен, че ще успея да те удуша…

— В шкафа, на втория рафт отдолу, има бластер. Десантна „Пчела“, офицерски модел. Там са и парите ми и кредитната карта. Кодът за достъп е тридесет и две, оранжев, „ВЪЛК“. Всичко това ще е твоята награда. Убий ме с бластера.

— Добре.

Момчето се отправи към шкафа, като пъхна пистолета в колана си. Кей извърна очи към лявата си ръка. Паяжината не беше легнала добре върху нея, прихващайки само върховете на пръстите. От рамото до втората фаланга ръката беше свободна.

— Как влезе в хотела? — поинтересува се Кей. Прехапа устни, така че да почувства вкуса на кръв и болка, и изтръгна ръката си. Полимерната нишка равнодушно прие жертвата, отделяйки последните фаланги на четирите пръста. Палецът остана невредим. Добре.

— Представих се за момче на повикване — обясни хлапакът, докато внимателно отваряше шкафа. — Платих на портие… Ей, тук са само парите, пистолета го няма…

— Ето го — изваждайки ръка изпод възглавницата, съобщи Кей. Кръвта от отсечените пръсти шуртеше на тънки пулсиращи струйки. Ръбестата цев на „Пчелата“ се тресеше. Момчето се обърна, повдигайки пистолета, и замря при вида на заплетените кървави фонтани.

— Мразя децата — прошепна Кей. — Жалко, че не видях сестра ти — щях да я убия нарочно.

Остатъкът от показалеца натисна спусъка. Когато оголените тъкани докоснаха метала, рязкото болезнено убождане принуди Кей да изкрещи. Ръката трепна и тънкият червен лъч се плъзна над рамото на момчето. Сега закрещя то — или от страх, или Кей все пак го бе закачил. Момчето приседна и от алгопистолета разцъфна конус мъждикава зелена светлина. Той удивително сполучливо се съчета с капките кръв.

С оръжие за неудачници е трудно да не уцелиш.

Когато полето на невронния активатор, или както го наричаха — алгопистолета, докосна Кей, той забрави за болката в ръката. Целият се превърна в болка. Това вече се бе случвало — но тогава неговият аТан бе платен. И той можеше поне да вярва, че ще отмъсти…

Кей не крещя дълго — след секунда вече не му останаха сили за вик. След минута и половина непоносими мъки умря — ослепял, оглушал, нарязан на парчета от паяжината, в която се бе блъскал.

2

Смъртта е последното приключение. Възкръсването не носи в себе си нищо ново — то прилича на най-обикновено пробуждане.

В началото Кей видя светлината, а след това грапава сива кула, издигаща се над него, неподвижна, сякаш даже нежива. Впрочем, спорът дали може да се употреби за силикоидите думата „живот“ продължаваше вече не един век.

— Име… — долетя от сивата повърхност.

Игнорирайки въпроса, Кей се повдигна. Силикоидът не му попречи. Тази раса се движеше неохотно, освен в случаите, когато убиваше.

Помещението, в което се намираше, беше прекрасно познато на Кей. Реанимационният модул на компанията „аТан“, само дето екранът на стената, където би трябвало да свети името на планетата, беше изключен. Кей лежеше на бял диск с двуметров диаметър — молекулярен репликатор, току-що пресъздал неговото тяло — новичко, здравичко, каквото бе записано преди седемнайсет години. Над главата му висеше ажурната решетка на аТан-емитера, вкарал в новия му мозък детските обиди, юношеските глупости, престъпленията му като възрастен — всичко, от което се състоеше личността на Кей. Бяха го съживили. Съживили са го, въпреки че аТанът не е бил платен?

— Име? — търпеливо повтори силикоидът.

— Кей Алтос.

— Поданство?

— Империя на хората.

— Код?

Гласът на силикоида идваше от цялата повърхност на неговото тяло. При липсата на гласни връзки и дихателни пътища той разговаря като напряга силициевата си мускулатура и вибрира с цялата повърхност на тялото си. Това създава странна полифония, обемност на звученето — сякаш цял хор съгласувано прошепва думите.

— Три, девет, шест, три, едно, четири, девет, едно — полугласно изрече Кей. Не си струваше да се афишира личният код. Дори и в компанията „аТан“, която прекрасно го знаеше. Обръщайки очи, той погледна лявата си ръка — пръстите бяха на мястото си. Да, не са го кърпили хирурзи, наистина са го съживили. Но защо?

— Кодът е правилен — силикоидът се обърна, което беше просто жест на учтивост, и заплува към изхода. При основата на сивата каменна колона пращяха сини искрици. Той се задържа за секунда пред отворилата се врата и на Кей му се стори невъзможното — че силикоидът се усмихва.

— И кой ще ми обясни какво означава това? — попита риторично Кей, гледайки покриващите стените барелефи — голи девойки, голи юноши.

— Аз.

Кей се обърна. Зад гърба му, на около два метра от диска на репликатора, седеше човек. Това вече беше нещо. Кей не беше расист, но задушевен разговор със силикоида някак не се побираше в ума му. А човекът изглеждаше дружелюбно настроен. Мъж, към четирийсет-четирийсет и пет годишен, с изнежено лице, не особено развит физически, което не можеше да прикрие дори широкият сив костюм. Чиновник от „аТан“? Не от най-дребните, не от най-главните…

— Благодаря за новия живот — произнесе Кей и свали краката си от диска.

— Няма за какво.

Думите бяха нормални, но тонът, с който бяха произнесени, не се хареса на Кей. Той предпочете да замълчи.

— И така — какви са въпросите ви?

— Аз… — Кей се запъна.

— По-смело, по-смело… — събеседникът явно се наслаждаваше на разговора. — Не сте платили аТана? Аз съм в течение.

— Имам пари. Продължавал съм безсмъртието си шест пъти и…

— Но това няма значение. Правилата на компанията са прости — безсмъртието се заплаща предварително, при това само за един път. Знаете ли защо е прието така?

Кей поклати глава. Мъжът явно бе от хората, способни с часове да разсъждават върху тънкостите на церемониалната гастрономия на бурлатитата, предимствата на интерфазовото задвижване при малките кораби или тактическите грешки на Мршан в Смутната война. Тези разсъждения обикновено са занимателни и почти винаги — неуместни.

— Когато псилонците продадоха на хората, на много далновидни хора, както разбирате, устройството, по-късно наречено аТан, те поставиха само едно условие. Доста странно, ако човек не е запознат с тяхната психология. Поискаха да се предоставя аТан само веднъж в живота. Разбирате ли, Кей? Те безкрайно ценят живота — но се страхуват от безсмъртието. И какво направихме ние?

Кей повдигна рамене.

— Ние им доказахме, след като вече договорът бе подписан, че съживеният човек е нова личност. Правоприемник е предишната, но в същото време нова. И той има пълното право отново да сключи аТан. Добре ли е?

— Прекрасно е — Кей напразно се огледа в търсене на дрехи и се приготви да чака.

Мъжът се засмя.

— Добре, отвлякох се. Какво искате да попитате?

— Къде се намирам? Каилис ли е това?

— Не, не е Каилис. Тера е.

Ако той беше очаквал да види учудване на лицето на Кей, то очакванията му се оправдаха. Кей не считаше за нужно да скрива емоциите си, когато те ласкаеха самолюбието на по-силен противник.

— Но компанията „аТан“ няма отдел на Тера…

— Това не е отдел на компанията. Частен „аТан“ е.

Кей се разсмя насила и разпери ръце:

— Отлично. Нищо не съм чул, а вие нищо не сте казали. Компанията притежава ексклузивно право и частни съживители няма…

— Грешиш, Кей Алтос. Ексклузивното право бе дадено на частно лице. Частно лице основа компанията „аТан“.

— Знам кой сте — каза Кей. — Вие сте Къртис Ван Къртис, притежателят на компанията „аТан“, най-старият човек в Галактиката.

Къртис кимна.

— Браво, Кей. Сега ще ти донесат дрехи и ще отидем в моя летен кабинет, за да изпием по чаша вино. Страшно ти провървя. Ти се сдоби не само с живот, но и с чудесна работа.

3

На брега на Женевското езеро, във влажните тропически гори по поречието на Амазонка, в пустините на Прибалтика, в блатистите низини на Китай, в Сибирската тайга има частни владения, закътани зад преливащи във всички цветове на дъгата силови полета и зад името на компанията „аТан“. Всичките са частни имения на Къртис, съединени в едно цяло от тунелни хиперпроходи. Отвън — ако допуснем, че сте се изхитрили да надникнете отвъд обсега на силовото поле — пред вас ще се открият само странни фрагменти от здания, с водещи наникъде парапети и израстващи от въздуха галерии. Отвътре картината ще бъде различна. Ще видите целия дворец — роден от безумна фантазия и от още по-безумни пари. Ако се издигнете с лифта по склона на Еверест, ще можете да се спуснете със ски право в кристалните води на Байкал. След като преплувате десетина метра в леденото сибирско езеро, ще се изкачите на нажежен от слънцето кубински плаж. И ако след разходката ви поканят да посетите притежателя на компанията, пътят към женевския дом-игла, тристаметровата кула, ще отнеме само няколко минути.

Кей стоеше на откритата площадка на върха на сградата. Вятърът разрошваше косите му, сякаш го подканваше да изпита краткотрайната радост от свободното падане. Навярно невидимо поле обкръжаваше този „кабинет“, намиращ се на чист въздух… макар че дали се боеше да падне от своята кула Къртис, владетелят на безкрайно количество животи? При тази мисъл Кей се дръпна от неоградения край. Нужен беше на Къртис за нещо, но цената му можеше да падне заедно с него. На добрия служител не бива да му се завива свят.

— Харесахте ли виното, Кей?

Кей отпи от чашата.

— Да, Ван Къртис. Това е рядък сорт, но аз предпочитам сините сортове мршански вина.

— Може и да сте прав. Но жълтите сортове са далеч по-полезни, те не травмират черния дроб и удължават живота.

Това приличаше на подигравка, но Кей си замълча. Той въртеше в ръцете си старинната кристална чаша, която вероятно струваше не по-малко от безсмъртието, и мълчеше. Господарят на аТан седеше на обикновена дървена маса, със същата чаша в ръка. Креслото на площадката беше само едно — или подчертана небрежност, или пък никой не се удостояваше с честта да седи редом с Къртис на върха на неговата Империя.

— Какво ще кажете за гледката? — полюбопитства Къртис.

— Главозамайваща — измърмори Кей. — Предпочитам да гледам в далечината.

— Калейдоскоп, а? — засмя се с глас Къртис. — Разбирам… Пустини, езера, океани, гори, степи — и всичко това само на едно нищо и никакво късче земя. Не ми трябва много, Кей. Не ми трябва Червено море или целите Хималаи, въпреки че бих могъл да си ги купя. От всичко по малко. Умереност и разнообразие — това е залогът за интереса към дългия живот. Вие още не сте разбрали това, младежо. Съживявали сте се шест пъти, ако не се брои днешният. Но аТанът ви стигаше максимум за пет години. Разточително. Даже при вашата квалификация и доходи, няма да изкарате дълго така.

— Какво ви трябва, Ван Къртис? — уморено попита Кей. — Не си е струвало да ми подарявате живота, за да ми четете нравоучения.

— Нужен сте ми вие, за да умрете за мен. Завинаги, безвъзвратно. Или да се сдобиете с вечен живот — в зависимост от това как ще се справите.

4

— Далеч от Земята, далеч от Каилис, където ви убиха, Кей… — Ван Къртис стоеше на ръба на площадката и гледаше надолу. Към късчето океан, тъмната горска ивица и парченцето нощ, притиснато помежду им. — Там е планетата Граал.

— Не съм чувал за нея.

— Не съм изненадан. Нов, слабоусвоен свят. Моите интереси изискват присъствие на него…

Ван Къртис неочаквано се изплю в пустотата. Кей сподави усмивката си — дотолкова този жест не се връзваше с господаря на „аТан“.

— Добре е, че не се смеете, Кей. Това, което чухте, само по себе си е секретно. А ще ми се наложи да ви разкажа повече… и още повече да ви се доверя. Аз рискувам…

Обръщайки се към Кей, Ван Къртис стисна рамото му.

— Знаете ли какво е да си най-могъщият човек в галактиката? Ненавиждат ме милиарди. Онези, които не могат да си позволят аТан, фалиралите, за да го платят, онези, на които им пресяда от разкоша на тази резиденция. Милиарди мразещи очи, милиони мразещи ръце… Аз плащам не само на охрана срещу потенциални убийци. Но притежавам и сътрудници за психологическа защита от онези недоброжелатели, които могат, без те самите да го знаят, да притежават способности на екстрасенси. Отвъд пределите на тази резиденция, извън Тера, мен не просто ще ме убият, не… Мен ще ме измъчват — с години, докато откача, докато се превърна в напикаващ се идиот. И никакъв аТан няма да ми помогне. Но въпреки това съм готов да рискувам…

— Телохранител ли ви трябва? — попита Кей, без сам да си вярва.

— Не е толкова просто. Ако дори за денонощие изчезна от тази цитадела, за това ще разберат конкурентите, враговете… Стотици мишки ще впият зъбите си в котката, Кей. А аз съм станал много, много тлъст и ленив котарак. Ще ми се наложи да рискувам и да поверя тази работа на сина си. А вие, Кей Алтос, телохранителят професионалист, ще го съпровождате.

— Аз съм съгласен… ако моето съгласие има значение — каза Кей. — Работата си е работа. Дори да е по-рискована от обикновено. Можехте просто да ме наемете.

— Така ли? За да разберат всички? Всеки, който се озове между тези стени, става обект на съсредоточено внимание от страна на много влиятелни компании и правителства. Излизащият — още повече. Но вие попаднахте тук… как да го кажа… виртуално. И по същия начин ще излезете.

— Ясно — Кей си наложи да се усмихне. — Надявам се, безболезнено?

— Е, значително по-безболезнено от алгопистолет. Според рапорта на полицията на Каилис, вас са ви убили с такъв?

Кей премълча.

— Чаках дълго, Кей. Под наблюдение бяха към сто човека. Опитни пилоти, телохранители, наемни убийци. Необходимо беше някой от тях да загине, без да си е плати удължаването на аТана. Вие, надявам се, знаете, че невронната мрежа, монтирана под вашата дебела черепна кутия, работи винаги. Дали ще платите новия аТан, или не, тя ще изпълни своя дълг — ще изпрати в пространството пълен отчет за изчезналия живот. От компанията зависи само дали ще бъде изтрит този сигнал от блоковете на паметта, или ще бъде изкопиран в новичко тяло. Вие не удължихте безсмъртието си — и в регионалния офис на компанията са изтрили сигнала. Изтрили са и матрицата на тялото. Но аз, в своя единствен в цялата Империя частен съживител, реших друго. И ви върнах към живот, мой злочести млади приятелю. Официално вас вече ви няма. Но вие сте пред мен.

— Благодаря — искрено каза Кей.

— Засега няма за какво. Ще отработите за мен всеки мускул, който ви дадох, всяка жлеза, даже и отпадъчните продукти в червата, които се наложи да се пресъздават за комплекта. Ако вие доставите моя син на Граал, в добавка към новите документи и много добрата банкова сметка, ще получите главната награда. Безсмъртие, Кей! Колкото и пъти да ви убиват, вашият аТан ще се заплаща от компанията. Честна ли е цената?

— Напълно.

— Харесва ми немногословието ви, Кей. Аз съм старец, въпреки че моето тяло е само на петдесет. Имам право да съм бъбрив. А вие сте млад и сте способен на много… с годините. И така, Кей, щеше ми се да ви снабдя с ново тяло, но опитът показва, че в него ще бъдете нискоефективен. Ще се наложи да рискуваме. Тази вечер всички филиали на компанията ще получат матрици на трима души: мистър и мисис Овалд, а също и на техния син.

— Ще отпътуваме и тримата, така ли?

— Не. В катастрофа ще попаднете само двамата с Артур. Вие сте свободен търговец, шляете се из областта около границата. Корабът ви се разбива — очевидно поради диверсия. Всичко ще бъде инсценирано, в сградата има отличен имитатор. Разбирате ли, прегледът на паметта на клиентите е забранен, но винаги се намират любознателни разбирачи. Надявам се, че няма да гледат по-надалеч от два-три часа преди момента на гибелта ви.

— А вие прегледахте ли паметта ми?

— Кей! — Ван Къртис плесна с ръце. — Възможно е и да не разбирате това, но на онези, които въвеждат правилата, им се налага да играят по тях. Прегледът на паметта е забранен! Ако някой от редовите сътрудници на компанията научи, че Ван Къртис, макар и рядко, нарушава собствените си закони, то моята репутация, моята империя — всичко това ще се пропука. Освен това, Кей, на мен хич не ми пука коя кучка или крадец са ви хванали в момент на релаксация. Познато ми е вашето досие. Четири пъти сте умирали, закривайки с тяло клиента си, веднъж — в абсолютно неравен бой, веднъж след падане в реката, били сте пиян…

— Бутнаха ме, Къртис.

— Все едно. Надявам се, че цената ще Ви принуди да бъдете концентриран и да забравите за мъничките радости на живота… заради самия живот.

— Разбира се, Ван Къртис.

— И така, вас ще ви съживят. Не знам къде, Кей. Не знам заради вашата собствена безопасност. Шансът дори и тук да ни наблюдават е дванайсет на сто…

Кей погледна безоблачното небе.

— Младежо, над нас има толкова екрани, че разлика между мазето и покрива на практика няма. И така, вас ще ви съживят. Ще купите кораб. Кредитът ви ще бъде ограничен — в противен случай това би предизвикало подозрения. Но не ме смятайте за скъперник — в зависимост от разходите, на сметката ще постъпват все нови и нови суми. След това — Граал. След като приземите сина ми на произволно безопасно място, вие сте свободен да правите това, което ви се харесва. А той ще се заеме с нашите семейни дела.

— Звучи просто, Ван Къртис.

— Побеждава само простотата, Кей.

— Тогава за гаранциите.

Ван Къртис сбърчи веждите си.

— Къде са гаранциите, че моят аТан ще бъде продължен? Каква е гаранцията, че след като вдиша от въздуха на вашия скъпоценен Граал, Къртис-младши няма да ми пусне някой лъч в тила? Къде са гаранциите, че десетки килъри няма да се отправят да отстранят Кей Алтос, който е узнал прекалено много?

— Така, така… — Ван Къртис по старчески премлясна с устни. Направи няколко крачки по края на площадката и със съжаление произнесе: — Колко рискувате, Кей…

— Това е професия.

Секунда Къртис разглеждаше събеседника си. Кей, борейки се с желанието си да отмести очи, го гледаше в лицето. Накрая Ван Къртис се засмя:

— Професия, казвате? А за моята професия — да ръководя галактическа корпорация, съдите по филмите, така ли? Знаете ли, че преди двеста години, когато моята фирма беше не по-голяма от свежа новина в раздела за куриозите, най-големият ми враг купи аТан? И скоро след това загина… в неочаквана катастрофа. Тогава нямахме много клиенти, на нас просто още не ни вярваха, а и в света след Тукайския конфликт цената на новия живот изглеждаше прекалено висока. Аз сам ръководех процеса на съживяване. Аз можех… да, можех…

Къртис замълча, загледан някъде много надалеч.

— Ние враждувахме още много години, Кей. Той не забравяше да удължава своя аТан. В края на краищата го разорих. Тогава Шулман скъса договора с фирмата… излетя със своята яхта и я насочи към най-близката звезда.

— Това би могло да бъде жест, предизвикан от обстоятелствата — благо каза Кей.

— Не ставайте глупав. Жест? Разбира се. Но спомнете си дали сред всичките грозни лъжи, с които ме обливат всеки час по всяка инфомрежа, е имало обвинения в некоректност?

Кей поклати глава.

— За мен работят не само заради парите, или даже заради живота. За мен работят по убеждение. Аз не предавам своите.

— Добре — Кей изведнъж почувства, че е уморен от спора. — Последен въпрос. Как ще гарантирате моята лоялност?

— Лоялност? Елементарно, Кей. Чрез невронната мрежа във вашия мозък. Ако ме предадете, рано или късно, в каквато и дупка да се скриете, ще ви застигне смъртта. И ще се съживите, повярвайте ми, именно в този дом. Не по-късно от момента, в който съм извикал при себе си най-добрите палачи, които могат да се купят за пари. Ще ви изтезават вечно, Кей. Това ще бъде вашият персонален ад. Стотици, хиляди години мъчения. Болката ще стане ваш въздух, ваша храна, ваш сън. Ще умирате и ще се възраждате за още по-силна болка. Ще ви оставят да си почивате, за да нахлуят мъченията с нова сила. Ще събера писатели, способни да измислят нови мъки, и режисьори, способни да ги превърнат в спектакъл. Ще измъкна от каторгите садисти, а от лечебниците — любители на човешко месо. Ще се обърна за помощ към други раси и те ще разровят архивите от времето на войните с хората. А понякога ще ви водят тук — в най-тихото и уютно място на моя дом, и ще ви напомнят за този разговор.

Къртис Ван Къртис, господарят на живота — и смъртта, стоеше пред Кей Алтос от планетата Алтос, сиротният авантюрист, нямащ даже фамилия, и говореше. Много спокойно и уверено. Когато завърши, Кей разпери ръце:

— Убедителен сте, Ван Къртис. Ваш съм навеки.

— Не съм се съмнявал в това и за миг. — Раменете на Къртис потрепериха. — Хладно е, Кей. Да отидем в кабинета, остава и да се простудим.

Подът под тях послушно се спусна надолу. Те плуваха в черната капсула на силовото поле и Ван Къртис с любопитство разглеждаше човека, комуто бе обещал най-голямата награда и най-страшните мъки от сътворението на света насам. Той беше бог — странен бог на Империята на хората, получил право да наказва и опрощава, да убива и да възвръща живота. Бог, страхуващ се да направи и крачка извън създадения от него Олимп.

— Синът ви умее ли да пилотира малки междузвездни кораби? — Кей сякаш беше забравил за неотдавнашния разговор.

— Не само малки.

— Как е с оръжията?

— Ръчните ги владее нелошо, корабните — добре. По-зле е с хладното оръжие. Всичките тези плоски мечове и друга подобна екзотика.

— Развит ли е физически?

Къртис се изкиска и се потупа по отпуснатото коремче:

— Несравнимо по-добре от мен. Бих казал, че е развит прекрасно за годините си.

— Какво пък, съвсем поноси… — Кей вдигна очи. — На колко години е, Къртис?

— Роди се преди шестнайсет години — хитро подзе Ван Къртис.

Кей се намръщи, но в гримасата му имаше повече облекчение, отколкото недоволство.

— … Но биологически е на малко повече от дванайсет.

5

— Кое не ви устройва, Кей? — Къртис измерваше с крачки кабинета. Дали за да контрастира с „кабинета“ на покрива, дали поради някаква друга причина, но този бе твърде малък. Пет на пет метра, маса с кресло и канапе пред тях. Кей се настани на канапето, но домакинът му не седна в креслото. — Баща с малолетен син — това далеч не е най-подозрителната двойка. Летите към Граал в търсене на нови стоки… наркотици, руди, екзотични зверове. Къде е проблемът?

— Къртис, повтарям ви, никога не ми се е налагало да работя с деца. Просто не ги обичам.

— Да, знам това! И за приюта на Алтос… цялата ваша тълпа малолетни, евакуирани от Трите планети преди десанта на сакрасите. И нравите, и обидите… може би не съм в течение само кой от вашите връстници ви е принуждавал към сексуална близост, и кой просто е тикал главата ви в писоара. Знам, че сте били най-слабият физически. Дълго сте търпели. След това сте заклали през нощта няколко от своите мъчители и сте офейкали. Присъединили сте се към пътуваща циркова група…

Кей се вледени.

— Казват, вие всички на Втората…

— Там имате две плитчини и океан от гнила вода…

— А хриле имаш ли? Момчета, да потопим Кей по-надълбоко…

На него просто не му провървя. Попадна в блок, където живееха само момчета от Третата планета на Трите сестри, трите обитаеми планети на системата Шедар. Грешка в документите… Втората и Третата бяха враждували много години, до деня, в който жадуващите жизнено пространство сакраси не бяха принудили човечеството да се сплоти. Възрастните се бяха сдобрили. Възрастните заедно пилотираха космическите кораби, заедно работеха в заводите, заедно загиваха в планетните десанти. За децата бе останала само тази война — един с друг.

— Ако бъдеш послушен…

— Момчета, кой ще бъде пръв?

— Кей, казаха ми, чети много здраво…

Той не забеляза как стана и препречи пътя на размишляващия на глас Къртис.

— …Разбира се, след тези печални години човешкото отношение от страна на възрастните е повлияло на вашата психика. Добър психиатър би могъл да помогне…

— Къртис — той хвана своя работодател за ревера на сакото. — Дори и при положение, че сте бог… или дявол… даже с вашия крастав аТан, купен от наивните псилонци, даже с обещаните хиляди години в ада… Вие не трябва да се ровите в живота ми.

Къртис с недоумение погледна ръцете на Кей, отделили го от пода. Смръщи вежди, вдигайки погледа си…

— Простете, Кей — с треперещ глас произнесе той. — Вие прекалено дълго бяхте за мен просто абстракция, един от кандидатите за най-великото начинание в историята. Аз не можех да не изуча изчерпателно тези, на които възнамерявах да доверя живота на сина си и немалко количество тайни. Това е естествено, Кей. Но аз бях рязък. Забравих, че сте тук с мен, забравих, че изпитвате болка. Моля ви да ме извините.

— Май разбрах, защо сте достигнали такива висини — разтваряйки длани, прошепна Кей. Едва сега осъзна станалото. Той бе вдигнал ръка срещу бога.

И богът му се беше извинил.

— Надявам се, че ще се справите с емоциите — Къртис седна на канапето, приканвайки с жест Кей да седне до него. — Моят син не принадлежи към разреда на малолетната сган.

— Той е дете.

— На шестнайсет е, Кей.

— Той е на дванайсет биологични! Когато се завръщам в това тяло — трийсетгодишно тяло, аз усещам как се променя светът. Психиката е случаен израстък върху жлезите с вътрешна секреция. Синът ви не е изгубил познанията си, но той не е юноша, той отново е момче, сигурен съм. Защо вие, владетелят на „аТан“, толкова рядко сте снемали матрица от неговото тяло?

— А вие помните ли снемането на матрица от вас?

Кей се намръщи.

— Три процента от хората прекъсват снемането на матрица и се отказват от аТана. Отказват се от безсмъртието, Кей! Знаейки, че трябва да изтърпят процедурата само веднъж! Половината от моите инженери се борят с проблема за безболезненото молекулярно сканиране. За двеста години — никакви резултати. Аз обичам своя син. Сканирах тялото му и имплантирах невронната мрежа веднага щом лекарите дадоха съгласие за това. Повторих сканирането на дванайсетгодишна възраст. Не ми достигаше смелост да го накарам да премине през това отново. Договорихме се — ще се сканира на осемнайсет и това тяло ще бъде базово за него. Но не стана така… Океанът, Кей! Той потъна! Схващане на мускула и…

В този момент Кей помисли, че можеш да съжаляваш дори един бог. Даже знаейки, че той не се нуждае от съжаление. Къртис отново гледаше наникъде — в черната дантела на своята дълга памет…

— Знаете ли как се съживяват удавниците, Кей? Те кашлят, за да изкарат водата, която я няма. Дращят гърдите си, защото здравите бели дробове още ги болят…

— Къртис, много съжалявам… струва ли си да се изпраща дете…

— Нямам кого друг да изпратя, Кей. Слугите могат да ме предадат, приятелите — още повече. Моята жена… тя е най-добрата жена, която може да се купи. Би била украшението на всяко парти. Тя е прекрасна майка на Артур. Тя даже ме обича — мен, а не парите ми — и знае за какво може да говори, а за какво — не. Но тя припада при първия изстрел, а половината мъже, които ще срещнете, ще поискат да я обладаят. А и вие може би ще забравите за обещаното наказание и ще ми сложите рога!

Ван Къртис високо се засмя.

— Примирете се, Кей. За съжаление имам само един син. Когато си безсмъртен, не бързаш с наследниците. На него мога да се доверя, а той ще се справи със задачата. Ще имате пълната свобода да го поощрявате или наказвате. Разбрахме ли се?

— Какви са другите подробности на задачата?

— Ще имате три дни на разположение. Ще изучите легендата, ще се вживеете в ролята. Малко ще потренирате. Моите инструктори знаят доста забавни прийоми. Доставяте Артур на Граал — и сме приятели навеки.

— А ако ни хванат същите тези многобройни врагове…

— Тогава, Кей, ще проявите вашите таланти. Ако те се окажат недостатъчни, ще убиете моя син. Той не бива да попада в ръцете на враговете ми.

Кей погледна Къртис и каза:

— Изглежда, че се захващам. А какво ще се случи с мен, ако загина?

— Това изцяло ще зависи от разказа на сина ми.

6

Кей се наспа отлично. Анфиладата на предоставените му стаи беше безкрайно дълга и го домързя да търси спалнята с обещаното гравитационно легло. Диванът в библиотеката напълно го устройваше, а плодовете в кристалната ваза му послужиха за закуска. За втори път в живота си пробваше тези капризни земни плодове — сливите, и реши, че спокойно могат да се ядат.

Силикоидът, вероятно онзи същият, който бе присъствал при неговото съживяване, му донесе поднос със закуска. Кей допълни плодовата диета с чаша кафе и попита:

— Обещаха ми инструктор. Да не би случайно да си ти?

Сивият каменен стълб игнорира иронията.

— Последвайте ме. Инструкторът ви чака.

Или Ван Къртис обичаше разходките пеша, или силикоидът не счете за нужно да се възползва от комуникациите. Те поеха по пустите коридори, като от време на време минаваха през открити участъци. Преминаха през нощна джунгла, където резкият глас на някаква птица се опитваше да разпръсне тишината, за да се озоват на огрян от залез океански бряг. Силикоидът летеше над ивицата на прибоя и капките вода съскаха при допир с каменното му тяло. Разсъбут, Кей се тътреше след него. Светлокосо момченце, играещо с топка до водата, ги проследи с поглед.

— Къртис-младши? — попита Кей силикоида.

— Не.

Океанът свърши с ограда от жив плет. Силикоидът спря при портичката и произнесе:

— Нататък ще продължите сам. Аз не трябва да виждам вашия инструктор, ние се намираме в състояние на война.

Кей превъртя в ума си всичко, което знаеше за силикоидите, и кимна:

— Отлично. Ще отида сам. Имаш ли право да отговаряш на въпросите ми?

— Понякога.

— Защо служиш на Къртис?

— Силикоидите не служат.

— Именно затова, защо…

— Връщам дълг.

— Аха… Ясно.

Сивата кула търпеливо чакаше.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за Къртис?

— Какво?

— Каквото и да е.

Неравният камък затрептя. И невидимият хор прошепна:

— Той прилича на дома си.

— Тъжна работа, а? — ухили се Кей, отваряйки портичката. — Благодаря, камъче…

Той стъпи на пясъка. Жълт пясък до хоризонта, където през обагрената в цветовете на дъгата мъгла на бариерата просветваха нощните женевски улици. Тук слънцето беше в своя зенит и по челото на Кей избиха капки пот. Всъщност причината не беше само в жегата. Той беше видял инструктора.

Бурлатитата бяха една от най-могъщите и опасни раси в нечовешкия космос. Външно те приличаха на мечка с двуметров ръст — само дето нито една мечка не може да се похвали с такава бързина на движенията, здрава като стоманена жица козина и пълноценен разум.

Това бурлати беше старо. Тъмнокафявата козина беше загубила блясъка си и бе започнала да се навива на невинни пръстенчета. Зъбите в разтворената за поздрав паст бяха изтънели наполовина.

— Здравей, Кей. Обличай бронята. Готов ли си?

Гласът му изглеждаше учудващо мелодичен и нежен — случайна особеност на еволюцията, така често подвеждала хората в епохата на Първите контакти.

Бронята лежеше наблизо върху пясъка. Тъмносиня грапава люспа, сгъваща се в странни меки форми. Леки пластични доспехи, предназначени само за ръкопашен бой. Мускулните усилватели бяха свалени, но медицинският блок премигваше със зелената светлинка, показваща състояние на готовност.

— Как да те наричам, старче? — попита Кей, като съединяваше частите на бронята.

Бурлатито изтрака със зъби:

— Името ми не е за теб. Аз съм твоят инструктор. Човеко Кей, цениш ли тялото си?

— То трябва да оцелее три дни… — Кей съедини последните сегменти на бронята и застана в бойна стойка — Готов съм, бурлати.

Удар в корема го отхвърли към плета. Медблокът в бронята му запищя, като напомпваше Кей със стимулатори и обезболяващи.

— Този удар не убива веднага — пристъпвайки към Кей, поясни бурлатито. — След седмица-две черният ти дроб ще престане да функционира. Неприятна изненада за пленените хора, които пускахме на свобода в Смутните дни.

Повдигайки се, Кей удари бурлатито в слабините. Козината смекчи удара, кракът го заболя, но бурлатито се отдръпна.

— Ние обикновено просто кастрирахме пленените — съобщи Кей. — Или стерилизирахме планетите. Нали?

— Бил съм на една от планетите, над която е преминал „Жътваря“ — съобщи инструкторът. — Ударът ти е болезнен, но слабоефективен.

Кей отбягна следващия удар. Бурлатито започна да обикаля около него, като разораваше пясъка с острите нокти на лапите си. След това, внезапно спускайки се на четири крака, се хвърли към Кей.

Подскачайки, Кей прелетя над разтворената паст. Възседна огромното тяло, удари го отстрани — анатомията на бурлатитата беше почти като човешката, а бъбрекът си оставаше уязвим орган при всички раси, и се преметна през глава в пясъка.

Бурлатито се изправи. Прекара лапи по тялото си. Попита спокойно:

— Обикновено на хората и през ум не им минава, че някоя разумна раса може да атакува на четири крака. Външно изглеждаш млад. Воювал ли си с нас?

— Обичам да гледам хрониките.

— Несъвършеното ви зрение улеснява записа на информация… — бурлатито издаде грухтящ звук. — Защо победихте в тази война? Вие сте по-слаби от нас и по-глупави от псилонците. Вие сте посредствени…

— Ние сме посредствени във всяко едно отношение.

— Да… Обидно е, че посредствеността управлява Галактиката…

Тази атака завари Кей неподготвен. Притиснат към пясъка от двестакилограмовото тяло, той не можеше дори да помръдне. Челюстите на бурлатито се разтвориха, облъхвайки Кей със странна, неочаквано приятна миризма, и се насочиха към гърлото му…

Тънкият писък се раздаде в мига, в който Кей почувства допира на зъбите. Бурлатито изрева, отдръпвайки муцуната си. Повдигна дясната си лапа — сред козината проблясваше най-обикновен човешки часовник.

— Провървя ти, човеко — произнесе, вече по-тихо. — Ти издържа пет минути бой без правила. Сега аз нямам право да те убия.

Изправи се с неземна грациозност. Кей лежеше, гледайки бившия си вече палач.

— Стани, Кей. Сега ще те уча как човек може да убие бурлати. — И запомни — тези познания са единствено за теб.

— Може ли един въпрос?

— Казвай.

— Защо дъхът ти мирише толкова приятно? Та нали вие предпочитате да ядете вмирисано месо?

— Това е дезодорант, тъпако. Всяка разумна раса се грижи за хигиената си.

— Логично… — Кей се изправи. Медблокът продължаваше да работи, но човекът чувстваше тъпа болка. — Добре, обясни ми как да те убия?

— Най-уязвимата зона в телата на расата ни е районът на сигмообразната жлеза — глухо започна бурлатито. — Ако прекараш мислена линия от половите ми органи до дясното око, то точно на средата на тази линия ще се окаже участък, незащитен от мускулен слой…

7

Ван Къртис покани Кей на вечеря. След като изслуша кратките наставления на силикоида относно приетите норми на поведение, Кей, мръщейки се, се надигна от креслото. Без да обръща внимание на неподвижната каменна грамада, съблече дрехите си. Мрачно се огледа в огледалото. Бронята не го бе спасила от синините и кръвоизливите, а също така и от удара в черния дроб, ако можеше да се вярва на инструктора.

— Бурлатитата са най-добрите бойци в Галактиката — глухо произнесе силикоидът.

— По-добри от вас? — Кей докосна рамото си и тихо изстена.

— Вероятно. Те са намерили начин да ни убиват в ръкопашен бой.

— Така ли? И какъв е този начин? — попита Кей.

— Не бих ти казал, дори и да го знаех.

— Трябваше да се поинтересуваш…

— Легни на пода.

Кей погледна учудено силикоида, но не се опита да спори. Протегна се върху тънкия и леко прашен килим, а силикоидът бавно се приближи към него. По тялото му премина тежка вълна.

— Гравитационен масаж — неизвестно защо поясни силикоидът, разклащайки се. — Ще се почувстваш по-добре. Ние можем не само да убиваме с полето си…

Обикновено телохранителят от Алтос не бе измъчван от неприятни спомени. Но по някаква причина сега се сети за космодрума на Каилис и за кървавото петно на петдесетина метра от кораба. Дребните гадинки винаги се навират под дюзата…

— Благодаря, вече съм по-добре — Кей се измъкна изпод силикоида. — Къртис-младши ще присъства ли на вечерята?

— Вероятно.

Кей се облече — скъп костюм, широка вратовръзка в преливащи се цветове, крайно нефункционални обувки от твърда кожа — и тръгна след силикоида. Усещаше леко любопитство, примесено с досада, както винаги преди запознанство с клиент, на когото не може да откаже. Професионалистът трябва да има право на избор, по дяволите…

— Имаш ли желание да задаваш въпроси?

— Какво? Ами… да, разбира се. Вие носите ли дрехи?

— Аз съм облечен — с достойнство отвърна силикоидът.

Кей се задави, но успя да сдържи смеха си.

— Сега е мой ред да задам въпрос — силикоидът забави движението си, изравнявайки се с Кей. — Ако хората придобият могъщество, какво ще направят?

— Не разбрах — честно отговори Кей. Те излязоха от дома-кула и се насочиха към малък кръгъл павилион в далечината. По пътя си трябваше да пресекат борова гора, да преминат покрай някакви камъни, глупаво разположени в кръг, и малък корвет от времената на Смутната война, вграден в гранитен постамент.

— Да го формулираме по друг начин. Ако могъществото на Империята на хората нарасне неизмеримо, как ще се измени политиката на човечеството?

— Ще престанем да обръщаме внимание на останалите раси. Ще престанем да се съобразяваме с тях. А вие по друг начин ли бихте постъпили?

Силикоидът премълча. После, накланяйки се в посока към корвета, произнесе:

— По време на Смутната война Къртис Ван Къртис е служил в частите на военните изтребители. За тях не е имало устави, заповеди и стратегически задачи. Така и не разбрахме как да се борим с неорганизиран противник.

— Ван Къртис е мъжествен! — високо произнесе Кей.

— Съгласен съм. Но много се говори, че корабчето му доста добре се е запазило. Двигателите са износени, но бронята е цяла. Най-любопитното е, че от последния полет Къртис Ван Къртис се върнал с неработещ компютър… Пристигнахме. Аз не употребявам органична храна, но ви пожелавам приятни вкусови усещания и успешно храносмилане.

Грациозно описвайки полукръг, силикоидът полетя обратно. Кей постоя, разглеждайки древния кораб на Къртис. След това отвори вратата на павилиона. Той имаше органично тяло, нуждаещо се от храна, и отличен апетит, пробуден от тренировката с бурлатито.

8

Отвътре дървеният павилион се превърна в каменен замък. Огромната зала напомняше на Кей за Църквата на Единната воля, където го бяха водили в детството му, и предизвикваше объркани чувства на трепет и неприязън. Краката му се оплитаха в сухата тръстика, покрила пода. Сводестият таван превръщаше нейното шумолене и звуците от стъпките в равномерен шум.

Къртис Ван Къртис седеше на кръгла маса и енергично нарязваше парче печено месо. При вида на Кей той се понадигна от мястото си:

— Настанявайте се, Кей! В чест на тазсутрешния ви подвиг ще вечеряме мечешко месо.

Неволно усмихвайки се, Кей седна на масата. Той не се съмняваше, че Къртис е наблюдавал тренировката, интересуваше го само дали на ръката на бурлатито наистина е имало таймер, или Къртис е подал сигнал, предотвратяващ кръвопролитието.

— Хареса ли ви инструкторът ми?

— Никога не съм предполагал, че бурлатито може да умре от удоволствие.

— Сигмообразната жлеза? Да, те умират в екстаз… ако някой има достатъчно сила, за да пробие кожата им. Хормони, хормони… Старият мечок пропусна да ви уведоми, че освен с тлъстина, сигмообразната му жлеза е защитена още и с присадена метална пластинка. Иначе някой от неговите ученици би му видял сметката. А как обича удара в черния дроб! Това си е негово откритие, бог знае колко хора са загинали, докато той усъвършенства майсторството си… Сипвайте си от виното, Кей.

Поглеждайки бутилката с нежно синя течност, Кей поклати глава:

— Позволете да си налея от вашето, Къртис. Започнах да се отнасям по-внимателно към черния си дроб.

— Направете ми това удоволствие, Кей.

След глътка от гъстата жълта течност Кей поклати глава. Да, това беше добър сорт…

— Къртис, нима инструкторът ми е чак толкова стар?

— Бурлатито? Да, участвал е в Смутната война. Връстник ми е. Религията им забранява да се възползват от аТан, но тази раса и без това не живее малко.

— Знам доста неща за тази война. Те са били в съюз със Сакра. Осигурявали са смазването на нашите планетарни бази. Ако не са били бурлатитата, то Сакра не би доживяла до конфликта на Трите планети.

— Само не ровете из стари рани. Вашия свят са го изпепелили големите бели жаби, а не големите тъмнокафяви мечки. Не искам от вас да обичате моя инструктор, но заниманията с него са ви необходими. Още един ден тренировки — а от утре започвате да репетирате легендата заедно със сина ми. Между другото, ето го и него…

Кей се обърна. От разтворилата се врата, отвъд която имаше море и слънчева светлина, към тях вървеше Артур Ван Къртис, неговият клиент.

Неговата съдба.

Артур беше на дванайсет години… биогодини — коригира се Кей. Той беше мургав, тъмнокос юноша. Лицето му беше познато на Кей до болка.

Много, много силна болка от алгопистолет…

На Кей му провървя — Ван Къртис не гледаше в него. Той се усмихваше, наблюдавайки единствения си наследник. Впрочем, имат ли наследници безсмъртните? Гримасата върху лицето на Кей се запази само за секунда — прекалено дълго се бе учил да оцелява.

— Привет, тате — произнесе Къртис-младши. — Здравейте, Кей. Знам, че вие сте най-якият охранител в света. Ще успеете ли да ме защитите?

Сега, когато Артур Къртис беше до него, приликата леко се разсея. Той беше мъничко по-млад от момчето, убило Кей на Каилис. Съвсем малко, но на такава възраст това е достатъчно. Дрехата му, спортен екип от зелена коприна, бе излязла от ръцете на водещ моделиер, а не фабрикувана на конвейер от пластмаса, предадена за вторични суровини. Независимо от ранната си възраст той беше очевидно по-силен и мускулест, защото зад него стояха парите, а зад парите — най-добрите в света храна, треньори и масажисти. И в очите му се четеше не глухата омраза на преследвано зверче, а непоколебима увереност и властност.

— Разбирам, че не съм в най-добрата си форма, нещата се развиха не съвсем според очакванията — продължи Артур. — Обаче наскоро се удавих, съжалявам. И така, захващате ли се?

Къртис-старши се усмихна накриво. Кей стана, направи крачка към Артур. Да, по-млад е, по-як и с различен поглед. Останалото си е същото.

— Знаеш ли какво е това телохранител? — попита Кей, като се молеше на бога гласът му да е спокоен и безизразен.

— Разбира се.

— Лягай!

Артур продължаваше да стои, гледайки Кей. Последвалият тласък го повали на земята.

— Когато кажа „лягай“ — падаш — каза Кей, надвесен над събореното момче. — Когато кажа „скачай“ — скачаш. Защото никога, освен днес, няма да ти го кажа просто така. Всеки път от това ще зависи животът ти… Скачай!

Къртис-младши скочи на крака. Направо от пода. И застина пред Кей.

— Не бива да удряте сина ми — каза отзад Ван Къртис. И Кей усети, учудващо ясно, че между плешките му е насочено дуло.

— Мистър Ван Къртис — без да се обръща, произнесе Кей. — На вас ви трябва истински телохранител. Готов съм да работя за вас. Но след няколко дни може и да не разполагам със секундите, необходими, за да отхвърля Артур от линията на огъня. Ако имам възможност, ще го прикрия. Но по-добре би било просто да падне, за да ми даде възможност да стрелям. Съгласен ли сте? Между другото, не го ударих. Блъснах го. Това са различни неща.

— Възможно е — спокойно отвърна Къртис. — Сядайте, и двамата.

— Тате, Кей е добър телохранител — каза Артур, сякаш нищо не се е случило, пльосвайки се на масата до баща си и поклащайки крака. — Як е.

— Артур! — с леко учудване произнесе Къртис. Кей изхъмка, заемайки се с мечешкото.

— Днеска здравата половувах — с въодушевление продължи Артур. — Убих оня тигър.

— Поздравявам те — отвърна Къртис кисело.

— Тате, те ядат ли се?

— Кои? Тигрите? Черният дроб… струва ми се.

— Пфу, гадост. Аз няма да го ям. Поръчай още тигри, става ли?

— Добре. Успокой се, Артур!

Кей отпиваше от виното, като искрено се наслаждаваше на случващото се. Харесваше му този замък, скрит в дъсчената беседка. Харесваше му и нервността на Къртис-старши.

— Знаете ли, Кей, според преданието това е замъкът на крал Артур — с излишна припряност изрече Къртис. — А масата, на която седим, е самата Кръгла маса. Подарих замъка на своя Артур за рождения му ден.

— Не съм чувал нито за крал Артур, нито за Кръглата маса — отговори Кей.

— Древна легенда — оживи се Къртис. — Още отпреди първите междузвездни полети…

— Тате, това са измишльотини — прекъсна го Артур. — На такава маса не биха се събрали сто и петдесет бойци, особено пък ако са били в броня. А приказката си е хубава, там има и най-различни други образи. Даже и Кей го има. Второстепенен герой.

За секунда двамата с Кей се гледаха един друг. После Артур стана от масата и целуна Кей по бузата.

— Да тръгвам, а, тате? Не ми се яде…

Кей изчака Артур да излезе и едва след това си позволи да се засмее, гледайки смаяния Къртис.

— Какво има, Кей? — уморено го попита той.

— Синът ви ми хареса, Къртис. Нормален дванайсетгодишен хлапак. Ще се сработим.

— Наистина се надявам, че се шегувате — Къртис си позволи да се отпусне. — Той е умен юноша, но шокът от първата смърт още не е отминал. Освен това… с основание споменахте за хормоните. Консултирах се с лекарите — леката инфантилност в поведението не можеше да не се появи.

Кей кимна. Той вървеше по ръба и знаеше това. Артур Ван Къртис, който според баща си не беше в течение на разговорите им, издевателстваше над Къртис. Издевателстваше, държейки се като дете, каквото, естествено, вече не беше.

— Ще станем приятели — каза Кей, доливайки си от виното.

9

Повелителят на безсмъртието посрещна утрото в кабинета си. Не в преднамерено скромния, където уговаряше Кей да работи с Артур, и не в демонстративно незащитения на покрива на кулата.

Този кабинет, скрит в подземните помещения, приличаше на командна зала на крайцер от среден клас. Къртис действително бе копирал строгия стил на военните кораби, на които беше преминала младостта му. Някога той бе мечтал да командва такъв кораб. Много отдавна, преди двеста години…

Това, с което се занимаваше, би се сторило на някого повече от странно. Облегнал се назад в креслото и наклонил глава настрани, Ван Къртис рисуваше. Светлинното перо се плъзгаше по екрана, оставяйки след себе си тънки разноцветни щрихи. Нещо бе започнало да се оформя, нещо смътно познато, напомнящо човешко лице, гледано от странен ракурс. Сякаш мравка се беше опитала да разгледа човек през разноцветна призма…

— Ето така — каза Къртис, оставяйки перото. Прехвърли погледа си върху страничния екран — там, върху жълтия пясък, стояха Кей и бурлатито. Само преди минута бяха приключили спаринга. Сега Кей сваляше бронята си и грижливо, сегмент след сегмент, пускаше частите й върху пясъка. До изображението му светеше червена точка — менталният датчик свидетелстваше за нажежаване на емоциите.

— Увеличи, дай звук! — Къртис, заедно с креслото, се приближи до изображението. Камерите вече бяха запълнили целия екран с лицето на Кей, изхитрявайки се да разшифроват свободната команда на стопанина си. — Какво си замислил, момче? — попита самия себе си Къртис.

— Защо насъскахте нас и Сакра едни срещу други? — попита Кей, хвърляйки долу последния сегмент от бронята. Бурлатито внимателно следеше движенията му. Странните му ромбовидни зеници се свиха в тесни процепи.

— Тактика. Опитахме вашия метод — разделяй и владей.

— Но не успяхте да го усвоите.

— Да.

Също толкова бавно, колкото сваляше и бронята си, Кей смъкна бялата си блуза. Протегна се — под кожата му се очертаха мускулите.

— Бурлати, ти каза, че си бил консултант на сакрасите във войната им за Трите планети. Възможно ли е дори да си участвал в десантите?

— Възможно е… — Бурлатито леко разтвори дланите си. Лявата беше без показалец, което донякъде я доближаваше до размерите на човешка длан.

— Аз съм от Трите планети, бурлати. От Трите сестри, както някога ги наричаха. Това бяха заядливи сестри, но те не хвърляха око на чужди светове. Ние бяхме на границата на сектора и атаката на Сакра се стовари върху нас.

— Забавно — каза бурлатито.

— Бяха прекалено много, смазаха отбраната. Крайцерите от Тера не успяха да дойдат навреме. Качиха децата и част от жените в товарни кораби — ние имахме добър търговски флот. Голяма част се добра до Алтос. Двеста милиона гърла, бурлати! На Алтос ни ненавиждаха, останалите светове не ни приемаха. Бащите ни загинаха в боевете с жабите — не най-приятният вид смърт. Изгориха Трите сестри с мезонни бомби — нямаше друг изход. Сега те не са нужни никому.

— Буферна зона.

Кей замълча. Прекара длан през брадичката си, сякаш проверяваше колко хубаво се е обръснал.

— Знаеш ли, плаках, когато последният свят на Сакра изчезна в огъня. Плаках, защото не бях успял да си отмъстя. Прекалено дълго пораствах…

— Забранено ми е да те убивам — каза бурлатито. — Ти си необходим на Къртис Ван Къртис.

— Знам. Бурлати, майка ти е пасла трева и се е мила с топла вода. Баща ти е бил последният в строя. Децата ти ровят канавки в полето.

От пръстите на бурлатито се подадоха ноктите. Гласът му стана тънък като звук от флейта:

— Рискуваш, човеко. Дори дългът не отменя честта…

— Кузуар буул-рати, к, хаа! К, хаа, буул!

— Хазар, кхомо! — по-скоро пропя, отколкото изговори, бурлатито.

Къртис Ван Къртис скочи от креслото. С два скока достигна центъра на кабинета: това място, където във въздуха се преливаше мъждукане в цветовете на дъгата.

— Аравия, полигона — изкрещя той, изваждайки от джоба на панталоните си малък, подобен на играчка пистолет. Къртис знаеше, че няма да стигне навреме.

И наистина не успя.

Кей седеше край трупа на бурлатито. В смъртта си то бе изгубило и силата, и величието си — от пет крачки би могло да бъде сбъркано с умряла крава от северна порода. Тялото се бе свило, заемайки най-желаната за четириноги същества поза. Озъбената муцуна се бе впила в пясъка. Само двете дълбоки бразди под неподвижните крака не си пасваха с мирния облик.

— Какво се случи, момче? — попита Къртис, скривайки пистолета. Кей леко се обърна към него. До този момент изглеждаше напълно невредим, обаче сега Къртис видя дълга, но не дълбока рана върху корема.

— Струва ми се, че той претърпя спонтанно спиране на сърцето — меко каза Кей. — За щастие, успя да ме научи на всичко, което смяташе за необходимо и което знаеше.

Къртис се наведе, повдигна главата на бурлатито и погледна мъртвото му лице. То изглеждаше малко учудено.

— Спонтанно, казваш? Горкият Аггаш искрено вярваше, че невъоръжен човек може да убие бурлати само по един начин. Все не ми оставаше време да разсея заблудата му. Вземи, Кей.

Той му подхвърли лекото си сиво сако. Кей мълчаливо притисна тъканта към корема си.

— Откъде знаеше за рефлекторните точки?

— Имах приятел, преживял Смутната война.

— Ясно. Аггаш беше ценен сътрудник.

— Значи е достоен за церемониално погребение.

— Бурлати, умряло от човешка ръка? Ти се шегуваш, Кей.

— Нима някой е споменавал за ръка? Или за убийство?

— Май не… Поне знаеш ли какво му каза?

Кей поклати глава.

— Разреши му да си близне от екскрементите ти.

— Само това? — каза Кей, ставайки от пясъка, той хвърли сакото на Къртис върху трупа и то случайно падна на лицето на Аггаш. Без сам да знае това, Кей се изхитри да унизи бурлатито и след смъртта му.

10

Каквото и да беше мнението на Къртис за случилото се, той повече не се върна на тази тема. Двама лекари — млади на вид, но прекалено съгласувано работещи — затвориха раната на Кей и му инжектираха няколко ампули с непознати препарати. Тънък слой аерозол довърши работата.

— Ще издържи ли два дни? — полюбопитства Къртис.

— О, поне две години — сви рамене единият от лекарите, фамилиарният тон само затвърди мнението на Кей, че тези „младежи“ неотдавна са преминали през аТан.

Сега Кей почиваше в стаята си. Вечерта зад прозорците се сгъстяваше — ритъмът на живот се определяше от денонощния цикъл на кулата.

Силикоидът се появи, когато Кей вече бе започнал да задрямва.

— В двубоите с органични форми на живот понякога бурлатитата използват отровни нокти — съобщи той вместо поздрав.

— Той нямаше време да отдели отрова, а и лекарите ми инжектираха някакъв токсинопротектор. Но въпреки това — благодаря.

— Ще разрешиш ли? — силикоидът заплува към дивана и преди Кей да успее да се учуди, седна до него, извивайки цялото си тяло. Кей лекичко се отдръпна — от каменното туловище прииждаше горещина. — Нека да помълчим в памет на отишлия си живот — тържествено произнесе силикоидът.

Кей помълча две минути. После попита:

— Трудно ли ти е да създадеш екран?

— На близко разстояние е лесно. За съжаление ти не можеш да се приближиш… Готово, защитени сме от каквото и да било подслушване.

— Дори от това, което осъществява Артур Къртис?

— Да.

— Ти си толкова сигурен, че имам думи, предназначени за теб?

— Да. Говори.

— Бурлатитата са намерили слабото ви място, камъче. Структурите, които генерират силовото ти поле, са неустойчиви. Забавно за раса, побъркана на тема стабилност и баланс на силата, нали? Звук с определена честота и сила влиза в резонанс с тях, а после е достатъчен дори и слаб тласък, за да се превърнете в неподвижни, безпомощни, макар и все още мислещи камъни.

— Какъв е този звук?

— Не мога да го издам. Нужно е гърло на бурлати.

— Може би лъжеш?

— Може би.

— Защо ми разкри тази тайна?

— Хората почти не са воювали с вас. Вие живеете на такива планети, където ние по собствено желание не си пъхаме носа. Империята на хората има едни интереси, Основата на силикоидите — други. Те не се пресичат. А ако все пак започне война, няма да вземем да хвърлим срещу вас тълпа певци-скопци. Лазерният пистолет изравнява шансовете ни, фузионният бластер ще ми даде сто точки преднина. Трябва да си бурлати, побъркан на тема сила, за да търсиш преимущество в ръкопашна схватка със силикоидите.

— Това ни потискаше, Кей — произнесе силикоидът с нещо между шепот и шумолене. — Ние не обичаме неясните ситуации.

— Да, и аз си го помислих. А какво ще ми кажеш ти, силикоиде?

— Къртис Ван Къртис купи от псилонците прототипа на аТан за две хиляди и петстотин кредита.

— Но по онова време тази цена…

— Е била също смайващо ниска. След година и половина псилонците капсулираха своята зона на космоса. Това е всичко. Казах, каквото можех. Дългът ми пред Къртис ще се изплаща още много дълго време.

Въздухът се залюля, когато защитният екран изчезна. Силикоидът се издигна нагоре. От дивана се носеше лек мирис на опърлена кожа.

— Отдадохме дан от тишина за отишлия си. Толкова чиста тишина, колкото той заслужаваше. А сега, Кей, Артур Ван Къртис те очаква. Трябва да поработите.

Влизайки в стаята на Артур, Кей си спомни за приюта. Блокът „Джи“, заедно със своето многоетажно спално помещение, с учебния и възстановителния си модул, би се побрал във всяка от стаите на Къртис-младши. Например в тази — овална зала, декорирана с гоблени в преобладаващи тъмни тонове. Кей не се комплексира по този повод. Алтос му бе дал единственото, което можеше — живота. Кей просто си спомни за детството си.

— Здрасти, тате — каза Артур. Той седеше на пода в стойка „лотос“, затворил очи и отпуснал ръце на коленете си.

— Обърка се, това съм аз — каза Кей, сядайки на пода до Артур.

— Знам, че си ти. Но нали възнамеряваме да свикнем с легендата?

— Правилно. Здрасти, синко.

Без да отваря очи, Артур се намръщи.

— Не мисля, че ще ми викаш „синко“. По-скоро — „малкия“.

— Не си познал.

— Добре, да помислим… Ти си досаден и скучен, доста самодоволен, трепериш над всеки кредит, стараеш се да възпиташ от мен достоен търговец. Наричаш ме „сине“. Или се обръщаш към мен по име.

— Добре, синко. Как ти е галеното име?

— Какво? — Артур отвори едното си око.

— Когато се съживим, аз трябва да проявя море от емоции. Според легендата това ще е първият ни аТан. Каквато и суха стипца да съм, не върви да кажа „сине мой, Артур“. Как те е наричал баща ти… е, когато ти…

— Сине — Артур се усмихна и отново затвори очите си.

— Аха. Добре, това ще го решим на място. Къде живеем?

— Ендория. Имаме къщичка на брега на океана…

— …Два етажа, лозе, площадка за флаер…

— …Оставяш си кораба на държавното пристанище, то се намира по-далеч от Ендория-плюс, но е значително по-евтино…

— …Ти си преминал задължителния учебен курс в частен колеж от средна ръка, а после съм решил лично да се заема с възпитанието ти…

— …Майка ми се грижи за финансовите дела на компания „Овалд и син“ и никога не лети с нас. Понякога й изневеряваш, а на Рух си имаш постоянна любовница. Аз се правя, че не го знам.

— Ще мине — кимна Кей. — Официалната част я знаем. Нека да си поговорим за нещата, които не са отразени в инструкциите.

— Обичаш да се презастраховаш — с явно удоволствие отбеляза Артур.

— Разбира се. Длъжен съм. Каква храна обичаш най-много?

— Тазианско желе.

— Синът на един дребен търговец няма как да го е опитвал.

— Защо? Превозвали сме желе от Тазия на Тера. За самия Къртис Ван Къртис. И сме оплюскали двата процента, които се броят за транспортни разходи.

— Да допуснем. Какво не обичаш?

— Сандвичи с кашкавал.

— Защо? — обърка се Кей.

— Ами просто не ги обичам!

Кей кимна. Стана, с труд изпъна схванатите си нозе. Артур продължаваше да седи като вкаменен.

— Два-три въпроса извън легендата. Що за стая е това?

— Зала за медитация. Защо питаш?

— Просто така. Имаш ли братя?

— Доколкото ми е известно — не.

— Бил ли си извън Тера?

— Това вече е трети въпрос.

— Добре, да продължим.

Кей обиколи Артур.

— Страх ли те е от тъмнината?

— Не.

— От високо?

— Не.

— От смъртта?

Артур обърна глава. Очите им се срещнаха.

— Естествено, че не, тате — с леден глас изрече момчето.

— А от мен страх ли те е?

— Когато се напушиш с треб.

— Никога не съм опитвал.

— Всички търговци пушат треб. Зад завесата, в сандъчето от кост, има един пакет. Вземи го.

Зад завесата имаше много интересни неща. Сандъче с треб, десетина други сандъчета, разопакован, но неработещ, пулт на комуникатор, активиран охранителен робот, чиито обективи непрекъснато следяха Кей. След като сложи плътно натъпкания пакет с наркотика в джоба си, Кей се върна при Артур.

— Често ли го пуша?

— Когато не ти вървят работите. Рядко.

— Обичам ли нравоучителните разговори?

— Естествено.

— Разказвал ли съм ти за разликата между тичинките и плодниците?

Артур се усмихна:

— Да, когато навърших десет, ти ме извика в кабинета си… в капитанската каюта и каза: „Артур, ти вече порастваш и трябва да узнаеш за някои страни от живота на възрастните хора. Когато мъжът и жената се обичат и искат да имат малко бебе, те се занимават с някои неща…“

— Нима трябва да бъдеш такъв идиот? — попита Кей.

— Да. Винаги и във всичко. Ти нали искаш да се държа естествено?

— Добре. Сега ти си наред.

— Бръснеш ли се?

— Всекидневно. Освен в дните, в които се напушвам с треб.

— Хъркаш ли, докато спиш?

— Понякога.

— Неспретнат ли си, когато мислиш, че никой не те вижда?

— Естествено.

Артур се преметна през глава назад, с лекота се изправи.

— Без грешка си, Кей. Искаш ли сок? Или вино?

— Чаша жълто мршанско.

— Чаша жълто мршанско и чаша портокалов сок — повтори неадресирано Артур. — По дяволите, защо нямахме повече време? Щяхме да се сработим.

— Ще се сработим. Нямаме друг изход. Да продължим…

11

Събудиха Кей на разсъмване. Легнал си беше в три часа през нощта и събуждането не можеше да се нарече приятно.

— Къртис Ван Къртис ви очаква — това бе всичко, което каза дошлият за него човек. Носеше силова броня с активирана защита, а кобурът му с „Пчелата“ бе разкопчан. С такива хора Кей предпочиташе да не спори. Мълчаливо се облече и излезе от стаята. Човекът в броня — затвореният шлем скриваше изражението на лицето му — вървеше отзад и с докосвания с ръце показваше посоката. Два коридора и три локални хиперпрехода — след всеки от тях към двамата се присъединяваше още един спътник в броня — ги отведоха в непознат за Кей кабинет. Помещението напомняше най-много на капитанската каюта на крайцер от среден клас — както по дизайна, така и по количеството прибори. Къртис излезе да ги посрещне.

— Ситуацията се промени, Кей.

— И аз станах излишен?

— Откъде ви хрумна? Ник, не съм нареждал да се води Кей под стража!

— Извинете, Ван Къртис. Ние го охранявахме.

Къртис прегърна Кей през рамо, освобождавайки с кимване охраната.

— Нервите на всички са обтегнати, Кей. Задържахме шпионин… един от сътрудниците ми. Възможно е вече да е предал нещо, не знам. Наложи се да го убием.

— Разпитайте го.

— Мъртъв е.

— Мислех, че всичките ви хора имат аТан.

— Разбира се. Но той не беше човек.

— Неприятно — съгласи се Кей.

— Операцията започва незабавно. Сверихте ли легендата?

— Сякаш не знаете, Къртис! — не издържа Кей.

— По-тихо, момче, по-тихо! — Гласът на Къртис веднага загуби дружелюбието си. — Наех те за много важна операция и искам добре свършена работа. Ти ще отведеш сина ми на Граал. Жив и невредим. Не искам и косъмче да падне от главата му. В краен случай самият ти ще го убиеш. И запомни Кей — безсмъртие! Вечни удоволствия или вечни мъки. Не го забравяй!

— Татко?

И двамата се обърнаха. Кей се вживя в легендата. Артур Ван Къртис вече не беше син на бога. Пред тях стоеше момче, облечено с износени сини дънки, прекалено голяма карирана риза, поочукани маратонки. Върху ризата проблясваха десетина значки с гербове на планети — вечната детска мода. Кей си спомни, че когато преди година си позволи пътешествието с „Южна звезда“, хлапакът стюард си закачваше подобна значка след всяка нова планета.

— Доверяваш ли се на Кей, сине?

— Общо взето, да… — Артур замълча и добави: — Да, тате. Той ще се старае.

„Гадинка“ — спокойно си помисли Кей. Пристъпи към Артур и го потупа по главата:

— Тръгваме ли, сине?

— Тръгваме, тате.

— Браво — кисело произнесе Къртис. — Звучи убедително.

— Всичко ще е наред, мистър Ван Къртис — обеща Артур, хващайки Кей за ръката.

— Мене, Артур и Кей — в имитатора.

Ван Къртис не се опита да скрие раздразнението в гласа си. Светът около тях примигна, променяйки се. Вместо в пълна с пултове зала, те се озоваха в малка празна стая. Стени от груб камък и една-единствена стоманена врата.

— Напред — Къртис побутна Кей към вратата. — Не знам колко време ще имате. Но всичко ще се случи напълно реално.

Когато Кей докосна вратата, тя се отвори. Озова се в шлюз — малка цилиндрична кабина с още два люка. Така… десният води към товарния трюм и двигателния отсек, левият — към жилищния модул. Малък товарен кораб със сто-сто и петдесет тона полезна маса. Един от стотиците хиляди, сновящи из Галактиката. Чифт скафандри в калъфи, снимка, залепена за стената… Симпатична жена, заканваща се с пръст и надпис по дължината на снимката: „Когато излизате, първо погледнете дали там има планета!“

Да, поздрав от грижовната мисис Овалд към лекомисления съпруг и непослушния син. Старият мошеник Ван Къртис беше поработил както трябва.

Кей погледна през отворения „външен“ люк. Къртис Ван Къртис, сложил ръка на рамото на сина си, обясняваше нещо. До Кей достигнаха откъслечни фрази:

— …И помни — аз винаги съм с теб. Ако ситуацията излезе от контрол, връщай се. Обичам те, Артур, и вярвам в силите ти. Пред нас е вечността…

…Вечни мъки…

Кей се обърна и разгледа опакованите скафандри. Малкият скафандър беше почти нов. По-големият — доста поразмъкнат, но в добро състояние.

Люкът измляска, затваряйки се.

— Чудя се дали да не се охарча за нов скафандър, сине? — попита Кей, без да се обръща. — Ако курсът бъде успешен.

— Разбира се, тате.

Очите на Артур бяха сухи. Но Кей беше виждал прекалено много сълзи, които текат някъде там вътре.

— Нещо си се натъжил, Артур. Какво ще правим?

— Да легнем да поспим, а? Стоката я проверихме…

Кей кимна. Много новаци смятат, че смъртта насън е най-леката. Напразно. Обикновено успяваш да се събудиш.

12

Той спеше, по-точно — спокойно си доспиваше. Седем пъти смърт зад гърба са напълно достатъчен опит. Освен това Кей беше сигурен, че Къртис Ван Къртис няма да им позволи да загинат толкова тривиално.

Артур, изглежда, не беше разбрал това.

— Татко, ставай…

Проклинайки всичко на света, Кей отлепи клепачи. Няма нищо по-изморително от прекъснатия сън, особено пък ако се спи в очакване на смъртта. А, според разбиранията на Кей за живота, смъртта идваше напълно естествено.

— Пак ли ще ме будиш за дреболии — изръмжа той. — Какво е станало?

Жилищният модул на товарния кораб беше малък. Две пилотски кресла пред подковообразния пулт за управление и подвижни легла отстрани на стените. Предната стена бе направена във вид на екран, което според Кей бе глупаво. Да се гледат звездите през „прозорец“ е тъпо, а да се управлява чрез него кацането, си е просто самоубийство.

— Нещо става с двигателите — виновно отвърна Артур.

Кей се надигна с неподправена бързина и осъзна, че е започнал да вярва в „полета“ на стоящия на земята „кораб“. Това беше добре.

С двигателите наистина „ставаше нещо“. На контролния екран на интерфазовата трансмисия — каквато уж имаше на кораба — хаотично пробягваха цифрите, показващи мощността на фокусиращото поле. Тревожната светлинка на индикатора на автопилота ту се наливаше с червено, ту позеленяваше. Кей почука с пръсти по дисплея и колкото и да е странно, цифрите послушно застинаха в нормалните си стойности.

— Дяволска работа — възмутено каза Кей.

— Дали да не легнем в дрейф? — попита зад гърба му Артур.

— И да загубим денонощие за пресмятане на координатите? По-добре веднага да викаме пътната служба и Патрула! — със сарказъм отвърна Кей.

Мощността на полето отново се промени — до максималните стойности. Корабът леко се разтресе. Артур тъжно се усмихна.

Той какво, да не го е страх?

— Така… Или повреда в генераторите, или контролният блок лъже — Кей се обърна. Шкафчето с техническите средства… детекторите… резервните схеми… — Артур, смени централния процесор в контролния щит на трансмисията. Аз ще те контролирам от пулта.

Артур не помръдна.

Страх ли го е?

— Какво ти става, синко?! — изкрещя Кей.

— Да, тате — Артур измъкна от ръцете на Кей пластмасовата кутийка на процесора и се метна към шлюза.

— И престани да трепериш, нали сме си купили аТан! — извика след него Кей.

Това ли е обещаната от Къртис катастрофа? Хуманно. Внезапен взрив… Но нима излезлият от режим интерфазовик е способен да взриви целия кораб?

Какво си намислил, Къртис Ван Къртис?

Артур притича през шлюза и разтвори вратата към двигателния отсек.

Цифрите върху пулта, показващи мощността, паднаха до нула. Сирената зави в синхрон с тихото изплющяване на взрива.

Лицето на Кей се заби в пулта. Чу се още един пукот. Излизащият в пустотата въздух засвистя.

„Кучи син“ — без каквато и да било злоба си каза Кей, повдигайки лице. От разцепеното му чело течеше кръв. Почувства тъпа болка в черния дроб — поздрав от бурлатито. Започнаха да му заглъхват ушите.

После видя Артур — това, което бе останало от него. Кървави късове от дрехите и още нещо. Не му се искаше да се вглежда. За сина си Къртис-старши бе избрал бърза смърт.

А за Кей — реалистична.

Аз съм пилот, аз не вярвам в аТан, аз съм длъжен да се боря…

С подвиващи се крака Кей се насочи към шлюза. Все още имаше гравитация. Той беше длъжен да направи опит — безуспешен — да се напъха в скафандъра…

Такова нещо Кей не бе очаквал дори от Къртис. Шлюзът беше разкъсан на две и през дупката надничаше откритият космос. Чернота, пронизана от звезди, и аеродинамичното туловище на товарния отсек, бавно отплуващо в далечината. По двигателните конзоли танцуваха сини светлинки.

„Кучи син, кучи син, кучи син…“ — безпомощно повтаряше Кей, чувствайки как очите му започват да се издуват. После светът се скри зад кървава пелена.