Легион

Епилог

Киндерман стоеше на тротоара пред кино Биограф. Чакаше сержант Аткинс. Пъхнал ръце в джобовете на палтото си, той се потеше и поглеждаше нетърпеливо нагоре-надолу по М стрийт. Беше почти обяд, а денят бе неделя, дванадесети юни.

На двадесет и трети март стана ясно, че пръстовите отпечатъци, снети от трите местопрестъпления, съвпадат с отпечатъците на трима пациенти от откритото отделение. И тримата сега бяха затворени в отделението за сериозни душевни разстройства за внимателно наблюдение.

Рано сутринта на двадесет и пети март Киндерман отиде до къщата на Амфортас заедно с доктор Едуард Кофи, приятел на Амфортас и невролог в окръжната болница; той бе поръчал скенер за Амфортас и там бе открит фаталния тумор. По настояване на Кофи полицаите разбиха входната врата на къщата и откриха Амфортас, мъртъв в дневната му. По-късно това бе класифицирано като смърт от нещастен случай, защото Амфортас бе умрял от мозъчен хематом, получен от удара по главата при падането, въпреки че Кофи каза на Киндерман, че, във всеки случай, Амфортас е щял да умре след не повече от две седмици поради това, че нарочно не лекувал тумора си. Когато Киндерман го попита защо Амфортас си е позволил да умре, единственият отговор на доктор Кофи бе:

— Мисля, че имаше нещо общо с любовта.

По-късно в гардероба на Амфортас намериха черна вълнена винтяга.

На трети април единственият друг заподозрян на Киндерман, Фрийман Темпъл, получи мозъчен удар и бе настанен като пациент в откритото отделение.

През трите седмици, последвали убийството на Кийтинг, полицейските мерки за сигурност продължиха, но после постепенно бяха изоставени. В Окръг Колумбия70 не последва друго убийство с modus operandi на Близнаци и на единадесети юни убийствата, свързани с Близнаци, бяха преместени в пасивен файл на отдел Убийства, макар да бяха класифицирани като открити и неразрешени.

— Сънувам — възкликна Киндерман, — Какво правиш? — Той погледна вцепенен към Аткинс, който стоеше пред него, облечен в раиран костюм и вратовръзка. — Това да не е някаква шега?

Аткинс погледна загадъчно.

— Ами сега съм женен — поясни той. Предишния ден се беше върнал от медения си месец.

Киндерман продължи да гледа разстроено.

— Не мога да понеса това, Аткинс — промърмори той. — Необичайно е. Не е естествено. Имай милост. Свали вратовръзката.

— Може да ме видят — каза безчувствено Аткинс с непремигващи очи, втренчени в Киндерман.

Киндерман направи гримаса. Не можеше да повярва на очите си.

— Може да те видят? — повтори като ехо той. — Кой?

— Хората.

Киндерман го огледа мълчаливо за момент, после каза:

— Предавам се. Аз съм твой пленник, Аткинс. Кажи на семейството ми, че съм добре и че с мен се отнасят добре. Ще им пиша веднага щом ръцете ми престанат да треперят. Предполагам, че ще минат поне два месеца. — Погледна надолу. — Кой избра вратовръзката? — попита глухо. Върху нея бе нарисуван цветен хавайски мотив.

— Сам я избрах — похвали се Аткинс.

— И аз така си помислих.

— Бих могъл да кажа нещо за шапката ви — усмихна се Аткинс.

— Недей. — Киндерман се наведе да погледне по-отблизо, с очи като сонди. — Имах един приятел от училище, който стана трапист71 — каза той, — монах за единадесет години. През цялото време правеше сирене, после береше грозде, макар че постоянно се молеше за хората, облечени в костюми. После напусна манастира и знаеш ли какво си купи? Първото нещо? Чифт обувки за двеста долара. Мокасини с малки пискюлчета отгоре и с по едно ново пени отстрани, лъскави и крещящи. Не ти ли се гади? Чакай. Не съм свършил. Обувките бяха лилави, Аткинс. С цвят на лавандула. Разбираш ли ме или както обикновено говоря на някое дърво?

— Разбирам — кимна Аткинс, въпреки че тонът му не издаваше нищо.

— По-добре си остани в морската пехота.

— Ще пропуснем началото на филма.

— Да, може да ни видят — отбеляза мрачно Киндерман.

Влязоха в киното и заеха местата си. Филмът беше Джунга Дин, а после следваше Третият човек. В края на Джунга Дин, когато Дин стоеше на върха на златния храм и издаваше колебливи предупредителни звуци с ловджийския си рог, след като куршумите на бандитите го бяха улучили, една жена на задния ред се разкикоти, а Киндерман се обърна и я изгледа свирепо. Жлъчният поглед не постигна никакъв ефект, а когато Киндерман се обърна към Аткинс, за да му каже, че трябва да се преместят, той видя, че сержантът плаче. Детективът се разтопи от удоволствие. Остана на мястото си, доволен от света, и самият той заплака, когато, като фон на погребението на Дин, Пуснаха шотландската песен Толкова отдавна.

— Какъв филм — въздъхна той. — Такава schmaltz. Обичам го.

Когато свърши и вторият филм, те станаха и излязоха на претъпканата и знойна улица пред киното.

— Хайде сега да идем и да си вземем малко nosh — предложи нетърпеливо Киндерман. В този ден никой не работеше. — Искам да чуя как мина меденият ти месец, Аткинс, както и нещо ново за гардероба ти. Изпитвам някаква нужда да се подготвя за бъдещето. Къде да отидем? В Гробниците? Не, не, чакай. Имам идея. — Мислеше си за Дайър. Хвана сержанта под ръка и го поведе. — Ела. Знам едно абсолютно подходящо място.

Скоро след това седяха в Бялата кула, душеха мазнината от хамбургерите и обсъждаха филмите, които току-що бяха гледали. Бяха единствените клиенти. Барманът стоеше до грила с гръб към тях. Беше висок и силен а лицето му, имаше мършав, недодялан вид. Бялата му униформа и шапка бяха опръскани с мазнина.

— Нали разбираш, ние говорим за злото в този свят и за това откъде идва то — каза Киндерман. — Но как обясняваме всичко добро? Ако не сме нищо друго, освен молекули, ние винаги ще мислим за себе си. Как тогава винаги се появяват хора като Джунга Дин, хора, които отдават живота си за другите? И после даже Хари Лайм — обяви оживено той, — Хари Лайм, който е пълна противоположност, зъл човек, даже той си има добрите страни в онази сцена с виенското колело. — Говореше за Третият човек. — В онази част, където говори за швейцарците и за това как след толкова векове мир най-великият продукт, който са ни дали до днес, е часовникът с кукувицата. Това е вярно, Аткинс. Да. Той има право. Вероятно светът не може да прогресира без angst. Между другото, в момента работя върху едно убийство при грабеж на П стрийт. Стана миналата седмица. Утре трябва да се заемем с него.

Барманът се обърна и ги погледна мълчаливо и строго, после се върна при бургерите си, подравнявайки дъната на дузината малки, квадратни хлебчета. Киндерман го наблюдаваше как слага по резенче туршия върху всяко хлебче, а очите му се изпълваха с копнеж.

— Не може ли да им сложите малко повече туршия, моля?

— Многото туршия ще ги развали — изръмжа барманът. Гласът му бе като на старшина от единичното обучение, дебел и груб. Сложи капачетата на хлебчетата. — Ако искате континентална кухня, вървете в Бю Риваж. Там имат всякакви шикозни боклуци.

Клепачите на Киндерман клюмнаха.

— Ще платя допълнително.

Барманът се обърна и постави по шест бургера в картонена чиния пред всеки от тях. Лицето и очите му бяха каменни.

— Ами за пиене? — попита той. .

— Малко бучиниш72 — поръча Киндерман.

— Свършили сме го — осведоми глухо барманът. — Не се ебавай с мен, човече. Гърбът ме боли. Е, к’во искате за пиене?

— Еспресо — каза Аткинс.

Барманът погледна към сержанта.

— Какво беше това, професоре?

— Две пепси — каза бързо Киндерман, притискайки ръката на Аткинс.

Дъхът на бармана подхвана един косъм в ноздрата му. Той ги погледна свирепо и се обърна да донесе питиетата.

— Всеки нафукан задник от М стрийт идва тук — промърмори той.

Влезе група студенти и скоро заведението се оживи от смеха и бърборенето им. Киндерман плати бургерите и питиетата и каза:

— Писна ми да седя. — Стана и Аткинс го последва. Занесоха храната си до мястото за правостоящи край стената. Киндерман отхапа от бургера си и започна да дъвче. — Хари Лайм беше прав — отбеляза той. — От бъркотията се получава поема — този бургер.

Аткинс кимна в съгласие и продължи да дъвче доволно.

— Всичко това е част от моята теория — изрече доволно Киндерман.

— Лейтенант? — Аткинс вдигна показалеца си, спря да дъвче и преглътна. Извади бяла салфетка, изтри си устните и наведе лице към лицето на Киндерман; гълчавата в заведението се беше усилила. — Бихте ли ми направил една услуга, лейтенант?

— На вашите услуги, мистър Чипс. Сега ям и поради това съм сърдечен. Нека да видя молбата ви. Законно ли е подпечатана?

— Бихте ли ми обяснил вашата теория?

— Невъзможно, Аткинс. Ще ме затвориш под домашен арест.

— Не можете ли да ми разкажете?

— Абсолютно не. — Киндерман отхапа още веднъж от бургера, прокара го с глътка пепси и се обърна към сержанта. — Но щом настояваш. Настояваш ли?

— Да.

— И аз така си помислих. Първо свали вратовръзката.

Аткинс се усмихна. Развърза вратовръзката и я свали.

— Добре — кимна Киндерман. — Не бих могъл да разкажа това на някой напълно непознат. То е толкова огромно. Толкова невероятно. — Очите му блестяха. — Запознат си с Братя Карамазови, нали? — осведоми се той.

— Не, не съм — излъга Аткинс. Искаше да поддържа щедрото настроение на детектива.

— Трима братя — поде Киндерман, — Димитрий, Иван и Альоша. Димитрий е тялото на човека, Иван представлява ума му, а Альоша е сърцето. И накрая — в самия край — Альоша завежда няколко много малки момчета в гробището, на гроба на техния съученик Илюша. Навремето те се отнасяли много гадно с този Илюша, защото… ами той бил странен, няма съмнение в това. Но по-късно, когато умрял, те разбрали защо се е държал така и колко истински смел и любящ е бил. И сега Альоша — той между другото е монах, той произнася реч пред момчетата край гроба и главното, което им казва, е, че когато те пораснат и се срещнат със злото по света, винаги трябва да се връщат назад и да си спомнят този ден, да си спомнят добротата на своето детство, Аткинс; добротата, която е основата във всеки от тях; добротата, която не е била развалена. Само един добър спомен в сърцата им, казва той, може да спаси тяхната вяра в добротата на света. Какво е основното? — Очите на детектива се извъртяха нагоре и връхчетата на пръстите му докоснаха устните му, които вече се усмихваха в очакване. Погледна към Аткинс. — Да, аз го имам! Може би този единствен спомен може да ни предпази от злото, а ние ще се замислим и ще кажем: Да, тогава аз бях добър, смел и честен. После Альоша им казва нещо, което е жизненоважно. Първо и над всичко бъдете добри, казва той: И момчетата — те всички го обичат — те всички крещят: Ура за Карамазов! — Киндерман усети, че се задушава. — Винаги плача, когато си помисля за това — призна той. — Толкова е красиво, Аткинс. Толкова вълнуващо…

Студентите си вземаха пликовете с хамбургери и Киндерман ги наблюдаваше как излизат.

— Сигурно това е имал предвид Христос — замисли се той, — когато е казал, не трябва да станем като деца, преди да влезем в Царството Небесно. Не знам. Може би е така. — Погледна как барманът слага още хлебчета върху грила, подготвяйки се за следващия наплив, как после сяда на стола и се зачита във вестника си. Киндерман отново се обърна към Аткинс. — Не знам как да кажа това — продължи той. — Имам предвид онази налудничава, невероятна част. Но нищо друго няма смисъл, нищо друго не може да обясни нещата, Аткинс. Нищо. Убеден съм, че това е истината. Но да се върнем за момент към Карамазов. Главното, което казва Альоша, е Бъдете добри. Докато не направим това, еволюцията няма да се състои; ние няма да стигнем там — заключи Киндерман.

— Къде? — попита Аткинс.

Сега Бялата кула беше утихнала. Чуваше се само цвърченето от грила и шумоленето на вестника. Погледът на Киндерман бе твърд и спокоен.

— Сега всички физици са сигурни — продължи той, — че всички познати процеси в природата някога са били част от една-единствена, обединена сила. — Киндерман млъкна и после заговори по-тихо. — Вярвам, че тази сила е била човек, който много отдавна се е разкъсал на парчета заради копнежа си да оформи собственото си същество. Това е било Грехопадението — почти прошепна той, — Големият Взрив — началото на времето и на материалната вселена, когато единственият се е превърнал в множество — легион. И ето защо Бог не може да се намесва: еволюцията е този човек, който расте и се връща навътре в себе си.

Лицето на сержанта се сбръчка озадачено.

— Кой е този човек? — попита той.

— Не можеш ли да се досетиш? — Очите на Киндерман бяха жизнерадостни и се усмихваха. — Отдавна съм ти дал повечето нишки.

Аткинс поклати глава и зачака отговора.

— Ние сме Падналия Ангел — каза Киндерман. — Ние сме Носителя на Светлина. Ние сме Луцифер.

Киндерман и Аткинс се спогледаха. Когато камбанката на вратата звънна, те погледнаха към входа. Влезе един раздърпан скитник. Дрехите му бяха изпокъсани и изцапани с кал. Той тръгна мълчаливо към бармана и впери очи в него в кротка и мълчалива молба. Барманът го изгледа над вестника си, стана, приготви няколко хамбургера, пъхна ги в плик и ги подаде на бродягата, който тихо се затътри към изхода.

— Ура за Карамазов — промърмори Киндерман.