Легион

9.

Амфортас прегледа писмото. Направи някои малки поправки, после погледна колко е часът и реши, че е най-добре да си постави стероидна инжекция. Беше се научил да не чака главоболието да се появи. Сега автоматично си инжектираше шест милиграма на всеки шест часа. Скоро това щеше да промени съзнанието му. Трябваше да напише писмото сега.

Отиде в банята, инжектира се, а после се върна при пишещата машина, поставена върху масата в нишата за закуска. Консултира се с някои бележки и реши, че трябва да добави послепис към писмото. Напечата:

Амфортас измъкна писмото от машината и го пъхна в един плик. После написа на плика:

10.

Киндерман приближи до входа на болницата, като походката му ставаше все по-бавна и по-бавна с всяка следваща стъпка. Когато стигна до входа, той се обърна и погледна за момент към дъждовното небе, търсейки зората, но не съвсем където трябва; успя да види само блестящите червени светлини на полицейските коли, прииждащи неумолимо и тихо, оплисквайки тъмните, мокри и гладки улици. Киндерман осъзна, че върви насън. Не усещаше тялото си. Светът бе застанал на ръба. Когато забеляза, че пристига екипът от телевизионните новини, той се обърна бързо и хлътна в болницата. Влезе в асансьора, качи се до неврологията и излезе в тихия хаос. Новинари. Камери. Униформени полицаи. В приемната се бяха струпали стажанти и дежурни лекари, повечето от други отделения. В коридорите сновяха пациенти, по халати и уплашени; някои от сестрите ги успокояваха, хващаха ги под ръка и ги придумваха да се върнат по стаите си.

Киндерман се огледа. Срещу приемната бе застанал униформен полицай, който пазеше стаята на Дайър. Аткинс беше там. Той слушаше, докато новинарите го обсипваха с въпроси, а виковете им се смесваха в хомогенен шум. Аткинс продължи да поклаща глава и да не казва нищо. Киндерман приближи до него. Аткинс го видя и го погледна в очите. Сержантът изглеждаше поразен. Киндерман се наведе до ухото му.

— Аткинс, изтикай тези репортери във фоайето нареди му, после стисна ръката на сержанта и за миг го погледна в очите, споделяйки за момент болката му. Не си позволи нищо повече. Влезе в стаята на Дайър и затвори вратата.

Сержантът извика група полицаи.

— Закарайте тези хора долу! — разпореди рязко той. Откъм репортерите се надигна вик на протест. — Безпокоите пациентите — додаде, вече към тях Аткинс.

Разнесе се мърморене. Полицаите се захванаха да прогонят репортерите. Аткинс се разходи до бюрото на приемната и облегна гръб о него. Скръсти ръце. Зорките му очи бяха вперени във вратата на Дайър. Зад нея лежеше неописуем ужас. Умът му не можеше да го побере.

Стедман и Райън излязоха от стаята. Изглеждаха изтощени и бледи. Райън бе забил поглед в пода и изобщо не вдигна глава, докато бързаше надолу по коридора. Зави зад ъгъла до приемната и скоро се скри от погледа на Аткинс. Стедман го наблюдаваше. После се обърна към сержанта.

— Киндерман иска да остане сам — каза той. Гласът му кънтеше кухо.

Аткинс кимна.

— Пушиш ли? — попита го Стедман.

— Не.

— Аз също. Но сега бих искал една цигара — въздъхна Стедман.

За момент обърна глава и се замисли. Когато вдигна ръка към очите си и я огледа, видя, че тя трепери.

— Иисусе Христе — промълви тихо той. Треперенето се усили. Изведнъж той мушна ръка в джоба си и бързо се отдалечи. Тръгна по посоката, където бе изчезнал Райън. Аткинс все още чуваше тихото му мърморене. — Иисусе! Иисусе! Иисусе Христе!

Някъде звънна звънец. Някой пациент викаше сестрата.

— Сержант?

Аткинс вдигна поглед. Полицаят пред вратата го гледаше странно.

— Да, какво има? — попита Аткинс.

— Не знам.

Аткинс чу някаква караница отдясно. Погледна и видя, че телевизионният екип се е счепкал с двамата полицаи до асансьорите. Аткинс позна водещия от местните новини в шест часа. Косата му бе намазана с помада, а държанието му бе войнствено и необуздано. Полицаите постепенно изтикваха новинарския екип към площадката с асансьорите. По едно време водещият се препъна и залитна назад, почти изгубвайки равновесие; после изруга, отказа се и си тръгна заедно с останалите, барабанейки по дланта си с един навит на руло вестник.

— Можете ли да ми кажете кой е шефът тук? В един момент имах впечатлението, че съм аз.

Аткинс погледна наляво и видя нисък, слаб мъж в син фланелен костюм. Зад телените очила надничаха малки зорки очички.

— Вие ли сте главният? — попита човекът.

— Аз съм сержант Аткинс, сър. С какво мога да ви помогна?

— Аз съм доктор Тренч. Мисля, че съм шеф на персонала в тази болница — поде разгорещено той. — Тук имаме много пациенти в сериозно и критично състояние. Цялата тази бъркотия не им помага, нали разбирате…

— Разбирам, сър.

— Не искам да бъда груб — продължи Тренч, — но колкото по-скоро бъде изнесен мъртвецът, толкова по-скоро всичко това ще престане. Как мислите, скоро ли ще стане това?

— Да, така мисля, сър.

— Разбирате положението ми.

— Да, разбирам.

— Благодаря ви. — Тренч се отдалечи с бърза, делова походка.

Аткинс забеляза, че наоколо поутихна. Огледа се и видя изнизващия се телевизионен екип. Почти си бяха заминали. Водещият все още пляскаше дланта си с вестника и се качваше на асансьора, от който се появиха Райън и Стедман. Те вървяха към Аткинс с наведени глави. Никой не продумваше и дума. Телевизионният водещ ги наблюдаваше.

— Хей, какво става тук? — извика той. Вратата на асансьора се затвори и той изчезна.

Аткинс чу, че вратата на Дайър се отваря. Погледна и видя Киндерман. Очите на детектива бяха зачервени. Той спря и огледа за момент Стедман и Райън.

— Добре, можете да приключвате — рече им. Гласът му беше дрезгав и слаб.

— Лейтенант, съжалявам — промълви предпазливо Райън. Лицето и гласът му бяха изпълнени със състрадание.

Киндерман кимна, вперил поглед в пода. После промърмори:

— Благодаря ти, Райън. Да, благодаря ти. — След това, без да вдига глава, той бързо се отдалечи от тях. Насочи се към асансьорите.

Аткинс го настигна бързо.

— Тъкмо отивах да се поразходя, Аткинс.

— Да, сър. — Сержантът продължи да върви до него. Когато стигнаха до асансьорите, вратата на един от тях се отвори. Асансьорът слизаше надолу. Аткинс и Киндерман влязоха и се обърнаха.

— Предполагам, ме сме хванали правилния асансьор, Чик — чу се някакъв глас.

Аткинс чу бръмчене от някаква машина. Завъртя глава. Телевизионният водещ се усмихваше, докато камерата работеше в ръцете на другия мъж.

— Свещеникът обезглавен ли беше — попита водещият, — или беше…

Юмрукът на Аткинс се заби в челюстта му и главата на водещия тупна в стената, а после отскочи от силата на удара. От устните му потече кръв и той се строполи на пода в безсъзнание. Аткинс изгледа свирепо оператора, който тихо свали камерата. После сержантът погледна към Киндерман. Детективът като че ли не обърна внимание на инцидента. Той се взираше в празното пространство, а ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на палтото. Аткинс натисна един бутон и асансьорът спря на втория етаж. Той хвана детектива за ръката и го изведе.

— Аткинс, какво правиш? — попита слисан Киндерман. Имаше вид на безпомощен, объркан старец. — Искам да се поразходя — промълви той.

— Точно така, лейтенант. Насам.

Аткинс го заведе до другото крило на болницата и хвана оттам асансьора за надолу. Искаше да избегне репортерите във фоайето. Двамата минаха по още няколко коридора и скоро стояха пред болницата, от онази страна, която гледаше към университетския двор. Тесният навес над главите им ги пазеше от дъжда; той се беше усилил и двамата наблюдаваха мълчаливо пороя. В далечината студентите, в шлифери и ярки дъждобрани, отиваха на закуска. Колежанчетата излизаха със смях от спалните, разперили вестници над главите си.

— Този човек беше цяла поема — изрече замислено Киндерман.

Аткинс не каза нищо. Впери поглед в дъжда.

— Искам да остана сам, Аткинс. Благодаря ти.

Аткинс обърна глава да огледа детектива. Той се беше втренчил право напред.

— Добре, сър — кимна сержантът. Обърна се и влезе в болницата, върна се в неврологията и започна разпита на възможните свидетели. За тази цел бяха помолили целия персонал от нощната смяна да остане, включително сестрите, лекарите и санитарите от психиатрията. Някои от тях се бяха струпали около бюрото. Докато Аткинс разговаряше със старшата сестра от неврологията, която бе дежурна по времето на смъртта на Дайър, един лекар приближи и го прекъсна.

— Бихте ли ме извинили, моля? Съжалявам. — Аткинс го огледа. Човекът изглеждаше потресен. — Аз съм доктор Амфортас — представи се той. — Аз лекувах отец Дайър. Вярно ли е?

Аткинс кимна печално.

За момент Амфортас не откъсваше поглед от него, лицето му пребледня, а очите му, хлътнаха още повече. Накрая смотолеви:

— Благодаря ви. — И се отдалечи. Стъпките му бяха несигурни.

Аткинс го наблюдава известно време, после се обърна към сестрата.

— Той кога застъпи на дежурство? — попита я.

— Не е застъпвал — обясни му тя. — Вече не работи в отделението. — Едва сдържаше сълзите си.

Аткинс надраска няколко думи в бележника си. Тъкмо се канеше отново да се обърне към сестрата, когато видя, че Киндерман се приближава. Шапката и палтото му бяха съвсем мокри. Сигурно се е разхождал под дъжда, помисли си Аткинс.

Скоро детективът се изправи пред сержанта. Поведението му бе напълно променено. Погледът му беше непоколебим, ясен и решителен.

— Добре, Аткинс, престани да се размотаваш с красивите сестрички. Това е работа, а не Влюбени млади детективи.

— Сестра Кийтинг е последната, която го е видяла жив — опита се да поясни Аткинс.

— Кога беше това? — включи се веднага детективът.

— Около четири и половина — отговори Кийтинг.

— Сестра Кийтинг, може ли да поговорим насаме? — помоли я Киндерман. — Съжалявам, но трябва да го направим.

Тя кимна и избърса носа си с кърпичка. Киндерман посочи към остъкления офис зад приемната.

— Може би там вътре?

Тя отново кимна. Киндерман я последва в офиса. В него имаше писмена маса, два стола и лавици, препълнени с папки с най-различни документи. Детективът направи знак на сестрата да седне и затвори вратата. Видя как Аткинс ги наблюдава тихо през стъклената преграда.

— Значи видяхте отец Дайър към четири и половина — уточни той.

Тя кимна:

— Да.

— И къде го видяхте?

— В стаята му.

— А какво правехте там, моля?

— Ами върнах се да му кажа, че не мога да намеря виното.

— Казахте виното?

— Да. Той ми звънна малко преди това и ми каза, че имал нужда от малко хляб и вино, попита ме дали имаме.

— Искаше да отслужи някаква служба?

— Да, точно така — избъбри сестрата. Поизчерви се и сви рамене. — Един-двама души от персонала — е, те понякога държат тук малко алкохол.

— Разбирам.

— Погледнах на обичайните места — продължи тя. — После се върнах и му казах, че съжалявам, че просто не мога да намеря нищо. Но му дадох малко хляб.

— А какво каза той?

— Не си спомням.

— Бихте ли ми казала часовете на дежурството си, мис Кийтинг?

— От десет до шест.

— Всяка нощ?

— Когато съм на работа.

— И през кои нощи работите, моля?

— Дежурна съм от вторник до събота — отговори тя.

— Отец Дайър беше ли служил и преди?

— Не знам.

— Но никога преди не е искал хляб и вино.

— Точно така.

— Каза ли ви защо иска да служи днес?

— Не.

— Когато му съобщихте, че не можете да намерите вино, той каза ли нещо?

— Да.

— И какво, каза, мис Кийтинг?

Тя отново имаше нужда от кърпичка, после направи пауза и като че ли се опита да се посъвземе.

— Всичкото ли го изпихте? — попита ме той. — Гласът ѝ трепереше, а лицето ѝ се сгърчи от скръб. — Той винаги се шегуваше — простена тя. Обърна глава и се разплака. Киндерман забеляза кутия с хартиени кърпички на една от полиците и ѝ подаде цяла шепа; нейната кърпичка вече приличаше на измачкана, мокра топка. — Благодаря ви — изхлипа тя и ги взе. Киндерман изчака. — Съжалявам — смънка Кийтинг.

— Няма значение. Отец Дайър каза ли ви нещо друго тогава?

Сестрата поклати глава.

— А кога го видяхте след това?

— Когато го намерих.

— Кога беше това?

— Около шест без десет.

— Видяхте ли някой да влиза в стаята на отец Дайър между четири и половина и шест без десет?

— Не.

— Видяхте ли някой да излиза?

— Не.

— И през това време вие седяхте на бюрото, точно срещу стаята?

— Точно така. Пишех доклади.

— И бяхте там през цялото време?

— Ами като се изключат обиколките ми за раздаване на лекарствата.

— И колко време ви отнеха тези обиколки?

— О, по около две минути за всяка, не повече.

— В кои стаи?

— Четиристотин и седемнадесет, четиристотин и деветнадесет и четиристотин и единадесет.

— Значи сте напускала бюрото три пъти?

— Не, два. Две от лекарствата вървяха заедно.

— И кога ги давахте?

— Мистър Болгър и мис Райън имаха кодеин в пет без четвърт, а мис Фрайц от четиристотин и единадесета имаше хепарин и декстран около час по-късно.

— Тези стаи, те са в същия коридор, в който е и стаята на отец Дайър, нали?

— Не, те са зад ъгъла.

— Значи ако някой е влязъл в стаята на отец Дайър към пет без четвърт, вие не бихте могла да го видите; също не бихте го забелязала, ако е излязъл от стаята след около час.

— Да, така е.

— Тези лекарства — всеки ден ли ги давате по едно и също време?

— Не, хепаринът и декстранът за мис Фрайц са нови. До днес никога не бях ги виждала в дневника.

— И кой ги изписа? Спомняте ли си?

— Да, доктор Амфортас.

— Сигурна ли сте? Бихте ли проверила в документите?

— Не, сигурна съм.

— Защо сте толкова сигурна?

— Ами това не е нещо обикновено. Обикновено го прави дежурният. Но мисля, че доктор Амфортас има специален интерес към нейния случай.

Детективът изглеждаше озадачен.

— Но аз мислех, че доктор Амфортас вече не работи в отделението.

— Точно така. Напусна снощи — обясни сестрата.

— Но е бил в стаята на момичето?

— Това не е необичайно. Посещава я често.

— В тези часове?

Кийтинг кимна.

— Момичето страда от безсъние. Мисля, че и той също.

— Защо? Искам да кажа, защо мислите, че е така?

— О, той от месеци се появява внезапно по време на моята смяна и просто си седи тук и си бъбри с мен или просто броди наоколо. Тук го наричаме Призрака.

— Кога за последен път е разговарял с мис Фрайц по това време? Или кога е бил тук по това време?

— Вчера.

— В колко часа?

— Може би към четири-пет сутринта. После влезе в стаята на отец Дайър и си поговориха.

— Влязъл е в стаята на отец Дайър?

— Да.

— Успяхте ли да чуете част от разговора им?

— Не, вратата беше затворена.

— Разбирам. — Киндерман се замисли. Гледаше през прозореца към Аткинс. Сержантът се беше облегнал на бюрото и също гледаше към него. Киндерман отново обърна внимание на сестрата. — Кого друг видяхте да се шляе из отделението по това време?

— Имате предвид от персонала?

— Който и да е. Всеки, който е минал по коридора.

— Ами само мисис Клелия.

— Коя е тя?

— Пациентка е на психиатрията.

— И тя се разхождаше по коридора?

— Ами не. Намерих я просната в коридора.

— Намерихте я просната?

— Беше в нещо като унес.

— Къде точно в коридора?

— Точно зад ъгъла, до входа на психиатрията.

— И в колко часа стана това?

— Точно преди да намеря отец Дайър. Обадих се в откритото отделение на психиатрията и те дойдоха да си я приберат.

— Мисис Клелия склерозирала ли е?

— Наистина не бих могла да ви кажа. Предполагам. Не знам. Бих казала, че повече прилича на кататоничка.

— Кататоничка?

— Просто предполагам — сви рамене Кийтинг.

— Разбирам. — Киндерман се замисли за момент, после стана. — Благодаря ви, мис Кийтинг — рече късо той.

— Няма защо.

Киндерман ѝ подаде още една кърпичка, а после излезе от тесния офис и отиде при Аткинс.

— Намери телефонния номер на доктор Амфортас ѝ го извикай за разпит, Аткинс. Междувременно аз отивам до психиатрията.

Киндерман скоро се озова в откритото отделение. Събитията от сутринта не бяха го докоснали. Обичайната тълпа от мълчаливи зяпачи вече се бе струпала около телевизора; всички мечтатели бяха по столовете си. Един старец към седемдесетте приближи до детектива.

— Тази сутрин искам каша и смокини — обяви той. — Не забравяйте проклетите смокини. Искам смокини.

Един санитар приближи бавно към тях. Киндерман се огледа за сестрата в приемната. Тя беше в офиса си и говореше по телефона. Лицето ѝ изглеждаше преуморено и напрегнато. Киндерман тръгна към бюрото. Старецът остана назад и продължи да разговаря с празното пространство, където малко преди това стоеше детективът.

— Не искам никакви проклети смокини — казваше той.

Изведнъж се появи Темпъл. Той мина през вратата с пружиниращите си стъпки и се огледа. Изглеждаше разрошен и сънен; очите му още бяха подути от съня. Видя Киндерман и се приближи до него край бюрото.

— Иисусе Христе — възкликна той. — Не мога да повярвам. Наистина ли е умрял така?

— Да, наистина.

— Обадиха ми се и ме събудиха. Иисусе Христе… Не мога да повярвам.

Темпъл хвърли един поглед към сестрата и направи кисела физиономия. Тя го видя и бързо остави телефона. Санитарят водеше стареца към стола му.

— Бих искал да видя една от вашите пациентки — съобщи Киндерман. — Мис Клелия. Къде бих могъл да я намеря?

Темпъл го погледна.

— Виждам, че сте започнал да се чувствате като у дома си — отбеляза той. — Каква работа имате с мисис Клелия?

— Искам да ѝ задам няколко въпроса. Един-два. Няма да навреди.

— Мисис Клелия?

— Да.

— Все едно да разговаряте със стена — промърмори Темпъл.

— Свикнал съм — увери го Киндерман.

— Какво имате предвид?

— Просто си говоря. — Раменете на Киндерман се надигнаха и той показа дланите си. — Устата ми се отваря — това става преди да разбера какво говоря. Но това са просто глупости. Няма значение.

Темпъл го огледа изпитателно и се обърна към сестрата. Тя стоеше зад бюрото, събираше някакви документи и изглеждаше заета.

— Къде е мисис Клелия, маце? — попита я Темпъл.

Сестрата отговори, без да вдига поглед.

— В стаята си.

— Ще проявите ли снизхождение към стареца, ще ми позволите ли да я видя? — попита Киндерман.

— Разбира се, защо не? — сви рамене Темпъл. — Хайде.

Киндерман го последва и двамата скоро се озоваха в една тясна стая.

— Ето го вашето момиче — усмихна Се Темпъл. Посочи към една възрастна, белокоса жена, която седеше в изискан стол до прозореца. Беше се втренчила в чехлите си и стискаше краищата на червен вълнен шал, дърпайки го здраво около раменете си. Не вдигна поглед.

Детективът си свали шапката и я хвана за периферията.

— Мисис Клелия?

Жената го погледна с празен поглед.

— Ти моят син ли си? — попита.

— Бих се гордял, ако беше така — рече вежливо той.

За момент мисис Клелия издържа погледа му, после погледна встрани.

— Ти не си моят син — промърмори тя. — Ти си восък.

— Спомняте ли си какво правихте тази сутрин, мисис Клелия?

Старицата започна да напява тихо. Мелодията беше нехармонична и неприятно фалшива.

— Мисис Клелия? — подразни се детективът.

Тя сякаш не чуваше.

— Казах ви — обади се Темпъл. — Разбира се, аз мога да се опитам да ви я подготвя.

— Да я подготвите?

— Хипноза. Да опитам ли? — попита Темпъл.

— Разбира се.

Темпъл затвори вратата и дръпна един стол срещу жената.

— Няма ли първо да затъмните стаята? — учуди се Киндерман.

— Не, това са глупости — изсумтя Темпъл. — Ала-бала. — Извади малък медальон от горното джобче на лекарската си престилка. Висеше на къса верижка и беше триъгълен. — Мисис Клелия — изрече настоятелно Темпъл. Тя веднага обърна поглед към психиатъра. Той вдигна медальона и го разлюля леко пред очите ѝ. После каза думите: време за сън. Изведнъж старицата затвори очи и се отпусна в стола. Ръцете ѝ паднаха леко в скута.

Темпъл погледна детектива самодоволно.

— Какво да я питам? — каза той. — Същото ли?

Киндерман кимна.

Темпъл се обърна към жената.

— Мисис Клелия — започна тихо той, — спомняте ли си какво правихте тази сутрин?

Изчакаха, но тя не отговори. Жената седеше неподвижно. Темпъл изглеждаше озадачен.

— Какво правихте тази сутрин? — повтори той.

Киндерман се размърда. Все още нямаше отговор.

— Тя спи ли? — попита тихо детективът.

Темпъл поклати глава.

— Днес видяхте ли свещеника, мисис Клелия? — попита я психиатърът.

Изведнъж жената наруши мълчанието си.

— Неееееее — отговори тя с нисък и измъчен тон, като стенание. В него имаше нещо зловещо.

— Излизахте ли на разходка тази сутрин?

— Нееееееее.

— Някой води ли ви някъде?

— Нееееееее.

— Мамка му — прошепна Темпъл. Обърна глава и погледна към Киндерман.

Детективът въздъхна:

— Добре. Това е достатъчно.

Темпъл се обърна отново към мисис Клелия. Докосна я по челото ѝ нареди:

— Събуди се.

Жената започна да се изправя бавно. Отвори очи и погледна Към Темпъл. После се втренчи в детектива. Очите ѝ бяха невинни и празни.

— Оправи ли ми радиото? — попита го тя.

— Ще го оправя утре, мадам — отговори Киндерман.

— Всички казват така — нацупи се мисис Клелия. Втренчи се в чехлите си и започна да тананика.

Киндерман и Темпъл излязоха в коридора.

— Хареса ли ви въпросът за свещеника? — попита Темпъл. — Имам предвид, защо да го увъртаме? Направо на въпроса. Ами онзи за това дали някой я е завел до неврологията? Мисля, че той беше добър.

— А тя защо не ви отговори? — стрелна го Киндерман.

— Не знам. Право да ви кажа, това малко ме изненада.

— Много пъти ли сте хипнотизирал тази дама?

— Един-два пъти.

— Изпадна под хипноза твърде бързо — отбеляза Киндерман.

— Е, аз съм добър — усмихна се Темпъл. — Казах ви. Иисусе Христе, не мога да проумея това, което са направили на свещеника. Имам предвид, как е възможно, лейтенант?

— Ще разберем.

— Бил ли е осакатен? — попита Темпъл.

Киндерман се втренчи напрегнато в него.

— Десният му показалец е бил отрязан — каза той, а върху лявата му длан убиецът е изрязал зодиакален знак. Близнаци — съобщи Киндерман. Погледът му се заби непоколебимо в очите на Темпъл. — Какво мислите за това? — попита го.

— Не знам — сви рамене Темпъл. Лицето му беше безизразно.

— Не, откъде да знаете — кимна Киндерман. — И защо? Между другото тук имате ли патология?

— Разбира се.

— Където правят аутопсии и така нататък?

Темпъл кимна.

— Долу на ниво B. Вземете асансьора надолу от неврологията и завийте наляво. Там ли отивате?

— Да.

— Няма начин да се объркате.

Киндерман се обърна и тръгна.

— Какво ви трябва в патологията? — извика Темпъл зад гърба му. Киндерман сви рамене и продължи.

Темпъл изруга под носа си.

Аткинс се беше облегнал о бюрото в приемната, когато видя, че Киндерман идва по коридора. Надигна се от бюрото и тръгна да го посрещне.

— Свърза ли се с Амфортас? — попита го детективът.

— Не.

— Продължавай да опитваш.

— Стедман и Райън приключиха.

— Аз обаче не съм.

— Върху бурканите имаше отпечатъци — осведоми го Аткинс. Всъщност навсякъде по тях и много ясни.

— Да, убиецът е смел. Той ни се подиграва, Аткинс.

— Отец Райли е долу. Каза, че искал да види тялото.

— Не, не го пускай. Слез долу и поговори с него, Аткинс. Бъди уклончив. И кажи на Райън да побърза с отпечатъците. Искам незабавно сравнение с отпечатъците, които той взе от изповедалнята. Аз междувременно ще отида до патологията.

Аткинс кимна, после двамата мъже тръгнаха към асансьорите и хванаха един за надолу. Когато Аткинс слезе във фоайето, детективът зърна отец Райли. Седеше в ъгъла, хванал главата си с ръце. Детективът извърна поглед и се зарадва, когато вратата на асансьора се затвори.

Киндерман намери пътя до патологията и влезе в тиха стая, където студентите медици правеха дисекция на трупове. Опита се да не гледа към тях. Докторът в остъкления офис вдигна поглед от бюрото си и видя, че детективът обикаля наоколо. Стана и се изправи срещу Киндерман.

— Мога ли да ви помогна? — попита.

— Може би. — Киндерман показа служебната си карта. — Имате ли инструмент за дисекция, който да прилича на ножици? Любопитен съм.

— Разбира се — отговори докторът. Заведе детектива до една стена, където бяха закачени най-различни инструменти. Откачи един и го подаде на Киндерман. — Внимавайте с това — предупреди го.

— Добре — отговори Киндерман. Държеше в ръцете си блестящ режещ инструмент, изработен от неръждаема стомана. Приличаше на ножици. Остриетата бяха закривени рязко във формата на полумесеци, а когато Киндерман ги обърна, те блеснаха с отразената отгоре светлина.

— Голяма работа — промърмори детективът. Инструментът му вдъхваше чувство на ужас. — Как ги наричате? — попита.

— Ножици.

— Да, разбира се. В страната на мъртвите няма жаргон.

— Какво?

— Нищо. — Киндерман дръпна внимателно дръжките, полагайки усилие да разтвори остриетата. Трябваше да се напрегне. — Толкова съм слаб — оплака се той.

— Не, те са стегнати — възрази докторът. — Нови са.

Киндерман вдигна поглед и присви вежди.

— Казахте, че са нови?

— Съвсем наскоро ги купихме. — Докторът се пресегна и отлепи етикета от дръжката. — Етикетът с цената още е върху тях — промърмори той. Смачка го и го пусна в джоба на сакото си.

— Често ли ги сменяте? — попита го детективът.

— Сигурно се шегувате. Тези неща са скъпи. А освен това няма начин да бъдат повредени. Не знам защо са купили тези новите — обясни докторът. Вдигна поглед и огледа куките и калъфите на стената. — Е, не мога да видя старите — каза най-накрая той. — Може би ги е взел някой от студентите.

Киндерман му подаде предпазливо ножиците. После каза:

— Благодаря ви много, докторе… как ви беше името?

— Арни Дъруин. Това ли е всичко, което искахте?

— Това е достатъчно.

Когато Киндерман пристигна пред бюрото на неврологията, около Аткинс и шефа на персонала, доктор Тренч, се бяха събрали куп сестри. Двамата се бяха изправили един срещу друг, наежени като петли. Киндерман пристигна тъкмо навреме, за да чуе думите на Тренч.

— Това е болница, сър, не е зоологическа градина и пациентите са на първо място! Разбирате ли?

— Каква е цялата тази tsimmis? — попита Киндерман.

— Това е доктор Тренч — обясни Аткинс.

Тренч се обърна кръгом и навири брадичката си към детектива.

— Аз съм шефът на персонала. А вие кой сте? — попита настоятелно той.

— Един нещастен лейтенант от полицията, който преследва призраци. Ще бъдете ли така добър да се отдръпнете? Имаме работа — просъска Киндерман.

— Иисусе Христе, колко сте нахален!

Детективът вече се беше обърнал към Аткинс.

— Убиецът е някой от тази болница — каза му той. — Обади се в управлението. Ще ни трябват още хора.

— Сега ме слушайте! — избухна Тренч.

Детективът не му обърна внимание.

— Постави по двама души на всеки етаж. Заключи всички изходи към улицата и разстави по един човек на всеки изход. Никой да не влиза нито да излиза без основателна причина.

— Не можете да направите това! — кресна Тренч.

— Който излиза, да бъде претърсен. Търсим чифт хирургически ножици. Трябва да претърсим и болницата.

Лицето на Тренч стана мораво.

— Ще ме изслушате ли, моля, по дяволите!

Този път детективът се обърна към него със заплашително изражение.

— Не, вие ме изслушайте — сопна му се рязко той. Гласът му беше нисък, равен и заповеднически. — Искам да знаете с какво си имаме работа — додаде той.

— Чувал ли сте за убиеца Близнаци?

— Какво? — Тренч все още беше настроен свадливо.

— Казах убиецът Близнаци — натърти Киндерман.

— Да, чувал съм за него. И какво? Той е мъртъв.

— Спомняте ли си публикуваните описания на неговия modus operandi65? — притисна го Киндерман.

— Вижте, накъде биете…

— Спомняте ли си го?

— Осакатяванията?

— Да — каза съсредоточено Киндерман. Наведе глава към доктора. — Средният пръст от лявата ръка на жертвата винаги беше отрязан. А върху гърба на жертвата той изрязваше знак от зодиака — Близнаци. А името на всяка жертва започваше с К. Спомняте ли си всичко това, доктор Тренч? Е, забравете го. Веднага го изхвърлете от ума си. Истината е, че липсващият пръст беше този! — Детективът протегна десния си показалец. — Не средният пръст, а показалецът! И изобщо не на лявата ръка, а на дясната! И знакът на Близнаци не беше на гърба, той бе изрязан върху лявата длан! Само в отдел Убийства в Сан Франциско знаеха това, никой друг не го знаеше. Но те дадоха на пресата невярна информация, за да не бъдат обезпокоявани всеки ден от някой, смахнат, който щеше да дойде и да си признае, че самият той е Близнаци, а после да им губи времето с разследвания. Искаха да знаят, че той е истинският, когато го открият. — Киндерман приближи лицето си. — Но в този случай, докторе, в този и другите два, ние имаме истинския М.О.66

Тренч изглеждаше зашеметен.

— Не мога да повярвам — прошепна той.

— Повярвайте. Също така, когато Близнаци пишеше писмата си до пресата, той винаги удвояваше крайното l във всяка дума, даже когато това бе погрешно. Това говори ли ви нещо, докторе?

— Мили Боже…

— Разбирате ли ме сега? Ясен ли съм?

— Ами името на отец Дайър? То не започва с К — смотолеви озадачено Тренч.

— Второто му име беше Кевин. А сега бихте ли бил така добър да ни оставите да си свършим работата и да се опитаме да ви защитим?

Лицето на Тренч пребледня и той кимна мълчаливо.

— Съжалявам — изрече едва чуто той. После се отдалечи.

Киндерман въздъхна и погледна уморено към Аткинс; после хвърли поглед към бюрото. Една сестра от друго отделение стоеше със скръстени ръце и гледаше съсредоточено към детектива. Когато той срещна погледа ѝ, тя изглеждаше странно притеснена. Киндерман се обърна отново към Аткинс. Хвана го за ръката и го дръпна на няколко крачки от бюрото.

— Добре, направи каквото ти казах — нареди му той. — Ами Амфортас. Свърза ли се с него?

— Не.

— Продължавай да опитваш. Продължавай. Давай. — Обърна го нежно и се вгледа в гърба му, докато той отиваше към телефона във вътрешния офис.

Когато тръгна към стаята на Дайър, върху плещите му се стовари огромна тежест. Избегна погледа на дежурния полицай, сложи ръка върху бравата, отвори вратата и пристъпи вътре.

Почувства се така, сякаш бе влязъл в друго измерение. Облегна се о вратата и погледна към Стедман. Патологът седеше на един стол ѝ гледаше като вцепенен. Зад него дъждът плискаше по прозореца. Половината стая бе тъмна, а сивотата отвън обливаше другата половина в бледа призрачна светлина.

— Никъде в стаята няма и капчица кръв — каза тихо Стедман. Гласът му едва се чуваше. — Нито даже по гърлата на бурканите — допълни той.

Киндерман кимна. Пое си дълбоко дъх и погледна към тялото, което лежеше под бяла завивка на леглото. До него, върху количка, имаше двадесет и два лабораторни буркана, подредени прилежно в симетрични редици. В тях бе всичката кръв на отец Дайър. Детективът вдигна поглед към стената зад леглото, където убиецът бе написал нещо с кръвта на отец Дайър:

Към залез-слънце мистерията се задълбочи невероятно. Докато седяха в полицейската зала, Райън съобщи на Киндерман резултатите от сравнението на пръстовите отпечатъци. Детективът го погледна изумен.

— Да не би да ми казваш, че тези убийства са извършени от различни хора?

Отпечатъците от изповедалнята не съвпадаха с отпечатъците от бурканите.

11.

Окото предава на мозъка една стотна част от информацията, която получава. Възможността онова, което то предава, да се дължи на случайността, е милиардна част от милиардната от милиардната на един процент. Една единица сетивна информация прилича на всяка друга. Какво тогава решава кое трябва да бъде предадено на мозъка?

Човек решава да мръдне ръката си. Моторните му реакции са били възбудени от невроните, които пък са били възбудени от други неврони, водещи до мозъка. Но как невронът решава да вземе това решение? Приемайки, че веригата в пламването на невроните може да бъде продължена до милиарди неврони в мозъка, когато стигнем до техния край, какво тогава остава, какво възбужда свободната воля на човека? Може ли невронът да решава? Първият неврон невъзбуден? Първата инстанция не е взела решение? Или може би целият мозък решава. Дали това ще даде на неговото цяло онова, което отделните му части не притежават? Може ли нула пъти по милиард да дадат нещо повече от нула? И какво взема решението мозъкът като цяло да вземе решение?

Мислите на Киндерман се върнаха към службата.

— Нека ангелите те заведат в рая. — Отец Райли четеше бавно от книгата. — Нека хорът на ангелите бъде там, за да те посрещне. И с Лазар, някога просяк, нека да получиш вечен отдих.

Киндерман гледаше с разбито сърце как Райли ръси ковчега със светена вода. Службата в параклиса Далгрен беше свършила и сега те стояха в тревистата падина в двора на университета в началото на деня. Нов гроб бе изкопан в йезуитското гробище. Енорийските свещеници от Света Троица бяха там, както и йезуитите от университета, които бяха малко; напоследък по-голямата част от факултета се състоеше от миряни. Никой от семейството не присъстваше. Нямаха време. Йезуитските погребения се правеха веднага след смъртта. Киндерман огледа разтрепераните мъже в черни раса и палта, струпани близо до гроба. Лицата им бяха стоически и неразгадаеми. Дали си мислеха за това, че и те са смъртни?

— Утринната светлина от висините ще ни посети, за да грейне над онези, които са в мрака, и ще влезе в мрачната страна на смъртта.

Киндерман си помисли за съня си с Макс.

— Аз съм възкресението и животът — молеше се Райли. Киндерман вдигна поглед към старите червени учебни сгради, извисили се навсякъде около тях, пред които те изглеждаха дребни в тази тиха долина. Също като света те продължаваха своето неумолимо съществувание. Как можеше Дайър да е мъртъв? Всеки жив човек жадува съвършеното щастие, замисли се тягостно детективът. Но как можем да го имаме, когато знаем, че ще умрем? Над всяка радост тежаха облаците на ясното съзнание, че тя ще свърши. Нима природата бе насадила у нас желанието за нещо непостижимо? Не. Това не може да бъде. В това няма никакъв смисъл. Всяко друго желание, насадено от природата, си имаше съответен обект, който не беше призрачен. Защо е това изключение? — замисли се детективът. Природата предизвикваше глада, когато нямаше храна. Ние продължаваме. Продължаваме напред. Така смъртта доказваше живота.

Свещениците започнаха да се оттеглят мълчаливо. Само отец Райли остана. Той стоеше неподвижен, втренчил поглед в гроба; после започна да рецитира тихо Джон Дън: Смърт, не се гордей, макар някои да те наричат могъща и страховита, защото не си такава — изрече той напевно и нежно. Очите му се наляха със сълзи. — Защото онези, които мислиш, че си надделяла, няма да умрат, нещастна Смърт; нито мен можеш да убиеш. От Почивката и Съня, каквато те рисуват, изтича много наслаждение; и скоро най-добрите ни мъже ще ти дадат останките от своите кости и души! Ти си робиня на съдбата, на случайността, на кралете и на отчаяните, на отровата, войната и болестите; а макът и талисманите могат да ни приспят по-добре, отколкото твоят удар. Защо си ти тогава? Ще мине един кратък сън и ние ще се събудим навеки и вече няма да има Смърт: Смърт, ти ще умреш!

Свещеникът изчака, вперил поглед надолу, в гроба. Накрая вдигна глава и срещна погледа на Киндерман, очите му, пълни с мъка, болка и загуба.

— Намери го — изрече мрачно той. — Намери копелето, което е направило това, и му отрежи топките. — Обърна се и тръгна през долината. Киндерман го гледаше.

Хората жадуват и справедливост.

Когато най-накрая йезуитът се изгуби от погледа му, детективът отиде до един надгробен камък и прочете надписа:

Вгледа се съсредоточено. Надписът му казваше нещо. Какво? Дали беше датата? Не можеше да свърже нещата. Вече нищо няма смисъл, замиели се той. Логиката бе отлетяла след сравнението на пръстовите отпечатъци. Хаосът управляваше този край на земята. Какво да прави? Не знаеше. Погледна към административната сграда на университета.

Киндерман отиде до офиса на Райли. Свали си шапката. Секретарката на Райли наведе глава.

— С какво мога да ви помогна? — попита го тя.

— Отец Райли. Той вътре ли е? Може ли да се видя с него?

— Ами съмнявам се дали приема сега — въздъхна тя. — Знам, че не приема никакви телефонни обаждания. Но все пак ми кажете името си, моля.

Киндерман ѝ го каза.

— О, да — усмихна се тихо тя. Вдигна телефона и звънна във вътрешния офис. Когато свърши разговора си с Райли, остави слушалката и каза на Киндерман: — Ще ви приеме. Моля, влезте. — Посочи към вратата.

— Благодаря ви, мис.

Киндерман влезе в просторен офис. Повечето мебели бяха от тъмно, шлифовано дърво, а по стените висяха картини и литографии на видни йезуити от миналото на Джорджтаун. Свети Игнаций Лойола, основателят на Ордена на йезуитите, надзърташе благо от маслено платно в масивна дъбова рамка.

— Какво ви е дошло наум, лейтенант? Искате ли едно питие?

— Не, благодаря ви, отче.

— Седнете моля — Райли посочи към един стол пред бюрото.

— Благодаря ви, отче. — Киндерман седна. Изпита чувство за сигурност в тази стая. Традиция. Ред. Сега имаше нужда точно от това.

Райли гаврътна чаша скоч. Чу се приглушен звук, когато я остави върху полираната кожа, с която бе покрито бюрото.

— Бог е велик и тайнствен, лейтенант. Какво има?

— Двама свещеници и едно разпънато на кръст момче — поде глухо Киндерман. — Съвсем ясно е, че има някаква религиозна връзка. Но каква? Не знам какво търся, отче; търся пипнешком. Но освен това, че бяха свещеници, какво общо имаха Бърмингам и Дайър? Знаете ли?

— Разбира се, че знам — каза Райли. — А вие не знаете ли?

— Не, не знам. Какво е то?

— Вие. Това се отнася също и за хлапето Кинтри. Вие ги познавахте всичките. Не сте ли се сетил за това?

— Да, мислил съм за това — призна детективът. — Но това сигурно е съвпадение — додаде. — Разпъването на Томас Кинтри — това няма нищо общо с мен. — Той разтвори ръце в риторичен жест.

— Да, прав сте — отбеляза Райли. Обърна се настрани и погледна през прозореца. Часът току-що беше свършил и студентите се отправяха към следващите си задачи. — Може да е заради това заклинателство — промърмори той.

— Какво заклинателство отче? Не разбирам.

Райли обърна глава към него.

— Хайде, знаете нещо за това, лейтенант.

— Е, мъничко.

— Обзалагам се.

— Отец Карас бе замесен по някакъв начин.

— Ако наричате умирането замесване — уточни Райли. Той погледна отново през прозореца. — Деймиън беше един от заклинателите. Джо Дайър познаваше семейството на жертвата. А Кен Бърмингам даде на Деймиън разрешение за разследване, а после му помогна да избере другия заклинател67. Не знам какво може да означава това, но то определено е някаква връзка, не мислите ли?

— Да, разбира се — кимна Киндерман. — Обаче е много странно. Но все пак ни остава Кинтри.

Райли се обърна към него.

— Така ли? Майка му преподава чужди езици в Института по лингвистика. Деймиън им занесе касетка със запис — помоли ги да го анализират. Той искаше да разбере дали звуците на касетката са от някакъв език или просто празно дърдорене. Искаше доказателства, че жертвата говори на някакъв език, който никога не е чувала.

— И така ли беше?

— Не. Беше английски на обратно. Но това го откри майката на Кинтри.

Киндерман изгуби усещането си за сигурност. Тази свързваща нишка водеше към мрака.

— Този случай на обсебване, отче — вярвате ли, че беше истински?

— Не мога да бъда притеснен от таласъми — изсумтя Райли. — Бедните винаги са с нас. За мен това е достатъчна тема за размисъл, през повечето време. — Той вдигна чашата и започна да си играе разсеяно с нея, като я въртеше в пръстите си. — Как са го направили, лейтенант — попита тихо.

Киндерман се поколеба преди да отговори. Най-накрая промълви тихо:

— С катетър.

Райли продължи да върти чашата.

— Може би трябва да търсите демон — промърмори той.

— И един доктор ще свърши работа — поклати глава Киндерман.

Детективът излезе от офиса и скоро дишаше накъсано и учестено, докато излизаше през главния вход на университета. Тръгна надолу по Тридесет и шеста улица. Дъждът току-що беше спрял и червените тухлени тротоари блестяха от влагата. На ъгъла той зави надясно и тръгна направо към малката къщичка на Амфортас. Качи се по стълбите и натисна звънеца. Мина цяла минута. Звънна отново, но пак не се показа никой. Киндерман се отказа. Обърна се и забърза към болницата, беше объркан в странен лабиринт, но се движеше бързо, сякаш се надяваше, че това действие може да генерира някаква мисъл.

В болницата Киндерман не можа да намери Аткинс. Никой от полицаите не знаеше къде е. Детективът отиде до приемната на неврологията и поговори с дежурната сестра Джейн Харгаден. Попита я за Амфортас.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

— Не. Той вече не минава на визитация — обясни Харгаден.

— Да, знам, но все пак нали идва понякога. Виждала ли сте го?

— Не, не съм. Чакайте да проверя в лабораторията му — каза сестрата. Вдигна телефона и набра номера. Никой не отговори. Тя затвори и сви рамене. — Съжалявам.

— Може би е заминал някъде? — предположи Киндерман.

— Наистина не бих могла да кажа. Имаме съобщения за него. Чакайте да ги проверя. — Харгаден отиде до преградите за писма и извади сноп бележки от едната. Прегледа ги и ги подаде на Киндерман. — Ако искате, може да ги прегледате.

— Благодаря ви. — Киндерман огледа бележките. Едната беше от магазин за доставка на медицинско оборудване, във връзка с поръчка на лазерна сонда. Всички други бяха от един ѝ същ човек, доктор Едуард Кофи. Киндерман вдигна една бележка пред очите на сестрата. — Същата е като другите — каза той. — Може ли да я задържа?

— Да — кимна тя.

Киндерман пъхна бележката в джоба си и върна останалите на сестрата.

— Задължен съм ви — рече ѝ. — Междувременно, ако случайно видите доктор Амфортас или се чуете с него по телефона, ще го помолите ли да ми се обади? — Той ѝ подаде визитката си. — На този номер. — Посочи ѝ номера.

— Разбира се, сър.

— Благодаря ви.

Киндерман се обърна и тръгна към асансьорите. Натисна бутона с надпис Надолу. Асансьорът пристигна и той влезе, след като от вътре излезе една сестра. После сестрата се върна вътре. Киндерман си я спомни. Точно тя го гледаше толкова странно сутринта.

— Лейтенант? — рече му. Беше намръщена и се държеше колебливо. Скръсти ръце върху гърдите си и върху бялата си кожена чантичка.

Киндерман си свали шапката.

— Мога ли да ви помогна?

Сестрата извърна поглед. Изглеждаше неуверена.

— Не знам. Това е малко налудничаво — промърмори тя. — Не знам.

Стигнаха до фоайето.

— Хайде, нека да намерим някое място, където бихме могли да поговорим — предложи детективът.

— Чувствам се глупаво. Това просто е нещо… — Тя сви рамене. — Ами не знам….

Вратата на асансьора се отвори. Излязоха отвън и детективът поведе сестрата към ъгъла на фоайето, където Седнаха в два сини кожени стола.

— Това наистина е ужасно глупаво — повтори сестрата.

— Нищо не е глупаво — увери я детективът. — Ако сега някой ми каже: Светът е портокал, аз бих го попитал какъв вид портокал, а след това кой знае какво. Не, наистина. Кой знае вече кое какво е? — Той погледна към табелката с името ѝ: КРИСТИН ЧАРЛЗ — Е, за какво става дума, мис Чарлз?

Тя издиша със стиснати устни.

— Всичко е наред — успокояващо промълви детективът. — А сега, какво има?

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Аз работя в психиатрията — поде тихо. — В отделението за сериозни душевни разстройства. Там е този пациент. — Тя сви рамене. — Още не работех там, когато е постъпил. Било е преди години — додаде тя. — Преди десет-дванадесет. Прегледах досието му. — Тя ровеше в чантичката си и най-накрая извади пакет цигари. Взе една и я запали с кибритена клечка. Трябваше да опита няколко пъти, преди да успее да запали клечката. Изви глава и издуха дима в дебел, сив стълб. — Съжалявам — поде тихо.

— Продължавайте моля.

— Ами този човек. Полицията го прибрала на М стрийт. Мотаел се наоколо и бил като замаян. Не можел да говори и предполагам, че не е имал документи. Във всеки случай, най-накрая се озовал тук, при нас. — Тя дръпна нервно, припряно от цигарата. — Беше диагностициран като кататоник, макар че кой, по дяволите, го знае какъв е. Говоря откровено. Както и да е, човекът изобщо не е проговорил през всичките тези години и ние го държахме в откритото отделение. До скоро. След секунда ще стигна до това. Този човек си нямаше име, така че ние му измислихме. Всички го наричаме Томи Сънлайт68. В стаята за отдих той по цял ден се мести от стол на стол и следва светлината. Никога не сяда на сянка. — Тя отново сви рамене. — В него имаше нещо нежно. Но, както казах, всичко се промени. Някъде в началото на годината той започна ами — предполагам, че започна да излиза от вцепенението си. И малко по малко взе да издава звуци, сякаш искаше да проговори. Мисля, че всичко в главата му се проясни, но той не бе използвал гласните си струни толкова дълго, че успяваше да издаде само сумтене и стонове. — Тя се наведе над пепелника и смачка цигарата си с бързи, силни удари. — Боже, правя такава дълга история от едно нищо. — Погледна отново към детектива. — Накратко, накрая той започна да проявява жестокост и ние го изолирахме. Усмирителна риза. Облицована килия. Пълна програма. Там е от февруари, лейтенант, така че няма никакъв начин да е замесен. Но казва, че бил Убиецът Близнаци.

— Моля?

— Настоява, че той е убиецът Близнаци, лейтенант.

— Но вие казахте, че е заключен?

— Да, точно така. Ето защо се колебаех дали да ви съобщя всичко това. Той лесно би могъл да каже, че е Джак Изкормвачът. Нали разбирате? И какво? Но това е просто… — Гласът ѝ заглъхна, а очите ѝ бяха разтревожени, неясни и далечни. — Ами предполагам, че е заради това, което го чух да казва миналата седмица — додаде тя, — един ден когато му давах торазина.

— И какво каза той?

— Свещеникът.

Влизането в охраняваното отделение се контролираше от една сестра, която седеше в кръгла стъклена будка. Тя бе поставена в центъра на широка квадратна площадка, където се сливаха три коридора. Сестрата натисна един бутон и металната врата се плъзна назад. Темпъл и Киндерман влязоха в отделението и вратата зад тях се затвори тихо.

— Просто няма начин да се излезе оттук — отбеляза Темпъл. Беше раздразнен и се държеше грубо. — Тя или те вижда през прозореца си и те пуска, или трябва да набереш четирицифрена комбинация, която се сменя всяка седмица. Все още ли искате да го видите? — попита пак.

— Няма да навреди.

Темпъл погледна недоверчиво.

— Килията му е заключена. Той е в усмирителна риза. С вериги на краката.

Детективът сви рамене.

— Просто ще погледна.

— Ваша работа, лейтенант — навъси се психиатърът. Тръгна и Киндерман го последва в слабо осветения коридор. — Постоянно сменят тези проклети крушки — изръмжа Темпъл — и те постоянно изгарят.

— Така става по цял свят.

Темпъл бръкна в джоба си и извади тежка връзка с ключове.

— Той е тук вътре — информира. — Дванадесета килия. — Киндерман надзърна през шпионката и видя изолационната килия, обзаведена с груб стол, мивка, тоалетна и фонтанче за пиене на вода. На леглото до стената в края на килията седеше мъж в усмирителна риза. Киндерман не видя лицето му. Главата на човека беше наведена надолу към гърдите, а дългата черна коса падаше надолу на мазни, сплъстени кичури.

Темпъл отключи вратата и я отвори. Посочи вътре.

— Бъдете мой гост — изрече любезно. — Когато свършите, натиснете звънеца до вратата. Сестрата ще дойде. Аз ще си бъда в офиса. Няма да заключвам вратата. Погледна детектива с неприязън и заподскача по коридора.

Киндерман влезе в килията и бавно затвори вратата зад себе си. Една гола крушка висеше от жицата на средата на тавана. Жичките ѝ бяха тънки и тя обливаше стаята с жълтеникав блясък. Кранът капеше, по една бавна капка от време на време. В тишината звукът им беше силен и отчетлив. Киндерман отиде до леглото и спря.

— Отне ти много време, докато стигнеш дотук — обади се гласът. Беше нисък, почти шепот. Язвителен.

Киндерман погледна озадачено. Гласът му се стори познат. Къде го бе чувал преди?

— Мистър Сънлайт? — попита детективът.

Човекът вдигна глава и когато Киндерман погледна мрачните, груби черти на лицето му, той залитна шокиран назад.

— Мили Боже! — въздъхна глухо. Сърцето му започна да препуска.

Устата на пациента се разтегна в усмивка.

— Това е един чудесен живот — ухили се злобно той, — не мислиш ли?

Киндерман отстъпи напосоки към вратата, залитна, обърна се, натисна звънеца за сестрата и изскочи от стаята с пребледняло лице. Хукна към офиса на Фрийман Темпъл.

— Хей, друже, какво става? — сепна се Темпъл и се намръщи, когато Киндерман влетя в офиса му. Настанен зад бюрото си, той бутна настрани последния брой на списанието по психиатрия и погледна към потния, запъхтян детектив. — Хей, седнете… Не изглеждате много добре. Какво става?

Киндерман се отпусна тежко в стола. Не можеше да говори, нито дори да фокусира мислите си. Психиатърът стана и се наведе над него, оглеждайки лицето и очите му.

— Добре ли сте?

Той затвори очи и кимна.

— Бихте ли ми дали малко вода, моля? — помоли го тихо. Сложи ръка на гърдите си и се опита да измери пулса си. Сърцето му все още биеше бързо.

Темпъл наля ледена вода от гарафата в пластмасовата чаша на бюрото си. Взе я и я подаде на Киндерман.

— Ето, изпийте я.

— Благодаря ви. Да. — Киндерман взе чашата от ръката му. Отпи от водата веднъж, после отново, а след това изчака сърцето му да се успокои. — Да, така е по-добре — въздъхна най-накрая. — Много по-добре. — Дишането на Киндерман скоро се нормализира и той вдигна поглед към нетърпеливия Темпъл. — Сънлайт — обяви кратко. — Искам да прегледам досието му.

— Защо?

— Искам да го видя! — изкрещя детективът.

Стреснат, психиатърът се дръпна назад.

— Добре, добре, човече. Спокойно. Ще го донеса. — Темпъл изскочи от офиса и се блъсна в Аткинс, когато сержантът влизаше вътре.

— Лейтенант? — изгледа го Аткинс.

Киндерман го погледна смутено.

— Къде беше? — попита го.

— Избирах годежен пръстен, лейтенант.

— Това е добре. Това е нормално. Добре, Аткинс. Стой наблизо. — Киндерман се втренчи в стената. Аткинс не знаеше как да разбира това, не му бяха ясни и думите на детектива. Намръщи се и отиде до приемната, облегна се о бюрото и зачака. Никога не беше виждал Киндерман в подобно състояние.

Темпъл се върна и подаде досието на Киндерман. Детективът започна да го чете, а Темпъл седна и взе да го наблюдава. Психиатърът запали пурета и огледа внимателно лицето на Киндерман. Той гледаше надолу, а ръцете му бързо прелистваха страниците на досието. Трепереха.

Киндерман вдигна поглед от папката.

— Бяхте ли тук, когато този човек е бил приет? — попита го рязко.

— Да.

— Напрегнете си паметта, моля ви, доктор Темпъл. С какво беше облечен?

— Иисусе Христе, та това бе толкова отдавна…

— Спомняте ли си?

— Не.

— Имаше ли белези от някакви наранявания? Синини? Рани?

— Това трябва да го пише в досието — посочи Темпъл.

— Но не го пише! Не го пише! — Детективът пляскаше с папката по бюрото при всяко не.

— Хей, по-спокойно…

Киндерман стана.

— Вие или някоя сестра казвали ли сте на човека от дванадесета килия за убийството на отец Дайър?

— Аз не съм. Че защо, по дяволите, да му казвам за това?

— Питайте сестрите — нареди му мрачно Киндерман. — Питайте ги. Искам да знам отговора до сутринта.

Киндерман се обърна и излезе от стаята. Отиде при Аткинс.

— Искам да провериш в университета — каза той. — Там имаше един свещеник, отец Деймиън Карас. Виж дали още пазят медицинските му картони, провери и за зъболекарския му картон. И се обади на отец Райли. Искам да дойде тук веднага.

Аткинс погледна въпросително към витаещите очи на Киндерман. Детективът отговори на незададения въпрос:

— Отец Карас ми беше приятел — поясни Киндерман. — Умря преди дванадесет години. Падна по стълбите на Хичкок. Присъствах на погребението му. И току-що го видях. Той е тук, в това отделение, в усмирителна риза.

12.

В полунощната мисия в центъра на Вашингтон Карл Венамън сипваше супа на бездомниците, седнали край дългата обща маса. Когато те му благодариха, той каза:

— Бог да ви благослови. — Със сърдечен, нисък глас. Основателката на мисията, мисис Тремли, го последва, раздавайки дебели резени хляб.

Докато бездомниците ядяха с треперещи ръце, старият Венамън застана зад малък дървен подиум и прочете на глас пасажи от Светото писание. След това, докато те поглъщаха кафето и кейка, той изнесе проповед, а очите му пламтяха трескаво. Гласът му беше дълбок, а паузите и ритъмът му бяха хипнотизиращи. Владееше цялата стая. Мисис Тремли огледа лицата на бездомниците. Един-двама дремеха, обезсилени от храната и от топлината в помещението, но другите бяха погълнати напълно и лицата им сияеха. Един мъж плачеше.

След вечерята мисис Тремли седна насаме с Венамън в края на масата. Тя духна горещото кафе в чашата си. От него се надигаше пара. Отпи глътка. Ръцете на Венамън бяха сплетени на масата, а той се взираше в тях замислено и мълчаливо.

— Карл, ти проповядваш чудесно — рече мисис Тремли. — Имаш такъв страхотен дар.

Венамън не каза нищо.

Мисис Тремли остави чашата си на масата.

— Трябва да помислиш отново как да споделиш този дар със света — продължи тя. — Те вече са забравили всичко, цялата тази ужасна трагедия; всичко е свършило. Трябва да започнеш отново публичните си проповеди.

Известно време старият Венамън не помръдна. Когато най-накрая погледна мисис Тремли в очите, отрони тихо:

— Точно това си мислех да направя.

13.

Говори се, че всеки човек си има двойник, замисли се Киндерман, идентично физическо копие, което съществува някъде по света. Може ли това да е отговорът на загадката? — учуди се той. Погледна надолу към гробокопачите, които копаеха мрачно, изравяйки ковчега на Деймиън Карас. Йезуитският психиатър нямаше братя, никой член на семейството, който да отговаря на изумителната прилика между свещеника и човека в психиатрията. Не бяха запазени никакви медицински или зъболекарски картони; били изхвърлени след смъртта на Карас. Сега не може да се направи нищо друго, помисли си Киндерман, освен това, и той стоеше край гроба с Аткинс и Стедман, молейки се тялото в ковчега да е на Карас. Алтернативата беше един почти немислим ужас, завъртане на ума извън оста му. Не! Това не може да бъде, помисли си Киндерман. Невъзможно. Но даже отец Райли си мислеше, че Сънлайт е Карас.

— Спомена светлина — изрече замислено детективът. Аткинс не беше споменал нищо, но слушаше, закопчавайки яката на коженото си яке. Беше обяд, но вятърът бе станал пронизващ и студен. Стедман наблюдаваше съсредоточено изравянето. — Онова, което виждаме, е само част от спектъра — продължи да размишлява Киндерман, — мъничък прорез между гама-лъчите и радиовълните, малката частица светлина, която се намира там. — Присви очи към сребърния слънчев диск, чиито ръбове бяха твърди и ярки зад облака. — Значи когато Бог е казал Да бъде светлина! — продължи той. — Той всъщност е казвал: Да бъде реалност.

Аткинс не знаеше какво да каже.

— Свършиха — съобщи им Стедман. Погледна към Киндерман. — Да го отваряме ли?

— Да, отворете го.

Стедман даде инструкции на копачите и те внимателно надигнаха капака на ковчега. Киндерман, Стедман и Аткинс впериха погледи в него. Вятърът ставаше все по-силен и развяваше краищата на палтата им.

— Открийте кой е — обади се най-накрая Киндерман.

Не беше отец Карас.

Киндерман и Аткинс влязоха в отделението.

— Искам да видя човека от дванадесета килия — обяви Киндерман. Чувстваше се като в сън и не беше сигурен кой и къде се намира. Съмняваше се дори в един толкова прост факт като собственото си дишане.

Сестра Спенсър, дежурната, провери личната му карта. Когато срещна погледа му, в очите ѝ се четеше безпокойство и сянка на нещо като страх. Киндерман бе забелязал това у целия персонал. Над болницата се бе спуснала повсеместна тишина. Облечени в бяло фигури сновяха като призраци на призрачен кораб.

— Добре — рече неохотно тя. Взе ключовете от бюрото и тръгна. Киндерман я последва и тя скоро отключваше дванадесета килия.

Киндерман вдигна поглед към тавана. Докато гледаше, още една крушка изгоря.

— Влизайте.

Киндерман погледна към сестрата.

— Да заключа ли след вас? — попита го.

— Не.

Тя продължи да го гледа за момент, после си тръгна. Беше обута с нови обувки и дебелите ѝ гумени токове скърцаха силно върху плочките на утихналия коридор. За момент детективът продължи да я наблюдава, после пристъпи в стаята и затвори вратата. Сънлайт го гледаше с безизразно лице. Кранът капеше на равни интервали; едно кап на всеки удар на сърцето. Поглеждайки в очите му, детективът усети ужасяващо вълнение в гърдите си. Отиде до грубия стол, изправен до стената, като чуваше болезнено собствените си стъпки. Сънлайт го проследи с очи. Погледът му беше остроумен и пуст. Киндерман седна и го погледна в очите. За миг погледът му се плъзна по белега над дясното око на пациента, после се сведе към обезпокоителния му, неподвижен поглед. Киндерман все още не можеше да повярва на очите си.

— Кой си ти? — попита. В малката, изолирана стая звукът от думите му бе странно отчетлив. Той почти се учуди кой ги е произнесъл.

Томи Сънлайт не отговори. Продължи да гледа втренчено.

Кап. Тишина. После още едно кап.

Паника обзе детектива.

— Кой си ти? — повтори той.

— Аз съм някой.

Киндерман изцъкли очи. Сепна се. Устата на Сънлайт се изкриви в усмивка, а в очите му присветна подигравателен, злобен блясък.

— Да, разбира се, че си някой — кимна Киндерман, полагайки усилия да се овладее. — Но кой? Деймиън Карас ли си?

— Не.

— Кой си тогава? Как се казваш?

— Наричай ме Легион, защото сме много.

Безпричинен хлад премина по тялото на Киндерман. Искаше да е далеч от тази стая. Не можеше да се помръдне. Изведнъж Сънлайт отметна глава назад и изкукурига като петел; после изцвили като кон. Звуците бяха автентични, изобщо не приличаха на имитации и Киндерман ахна в себе си от съвършенството на изпълнението.

Кикотът на Сънлайт приличаше на водопад от гъст и горчив сироп.

— Да, доста добре правя имитациите си, не мислиш ли? В крайна сметка съм се учил от майстор — измърка той. — А освен това имах толкова време да ги усъвършенствам. Практика, практика! А, да, това е ключът. Това е тайната на безупречното ми клане, лейтенант.

— Защо ме наричате лейтенант? — сепна се Киндерман.

— Не го увъртайте. — Гласът приличаше на ръмжене.

— Знаете ли името ми? — изгледа го втренчено Киндерман.

— Да.

— Кажете го.

— Не ме пришпорвайте — изсъска Сънлайт. — Ще ви покажа силата си постепенно.

— Силата си?

— Отегчаваш ме.

— Кой си ти?

— Ти знаеш кой съм.

— Не, не знам.

— Знаеш.

— Кажи ми тогава.

— Близнаци.

Киндерман спря за момент. Заслуша се в капките от кранчето. Най-накрая промълви:

— Докажи го.

Сънлайт отметна главата си назад и изрева като магаре. Детективът усети как косъмчетата по ръцете му настръхват. Сънлайт погледна надолу и отбеляза делово:

— Добре е от време на време да сменяме темата, не мислиш ли? — Въздъхна и извъртя поглед към пода. — Да, имал съм толкова добри моменти в живота си. Толкова съм се забавлявал. — Затвори очи и върху лицето му се появи блажено изражение, сякаш вдишваше благоуханен аромат. — А, Карен — изтананика той, — Красивата Карен. Малки корделки, жълти корделки в косата ѝ. Миришеше на миро̀. И сега надушвам тази миризма.

Киндерман сбърчи неволно вежди и лицето му пребледня. Сънлайт погледна към него. Очите му прочетоха изражението на Киндерман.

— Да, аз я убих — рече Сънлайт. — В крайна сметка това беше неизбежно, нали? Разбира се. Божеството ни оформя. Хванах я в Саусалито, а после я захвърлих на градското сметище. Поне част от нея. Запазих другата част. Аз съм ужасно сантиментален. Това е грешка, но кой е съвършен, лейтенант… За мое оправдание аз задържах гърдите ѝ във фризера си за известно време. Аз съм пестелив. С какви красиви дрехи беше облечена… Малка селска блузка с розови и бели волани. Все още я чувам понякога. Как крещи. Мисля, че мъртвият трябва да млъкне, освен ако има какво да каже. — Той погледна сърдито, после отметна глава и измуча като бик. Звукът беше удивително реален. Изведнъж престана и погледна към Киндерман. — Трябва работа — намръщи се той. Замълча за известно време, оглеждайки Киндерман с неподвижен, непремигващ поглед. — Спокойно — изрече той с равен, мъртвешки глас. — Чувам как звукът на твоя ужас тиктака като часовник.

Киндерман преглътна и се заслуша в капчука, неспособен да се обърне настрани.

— Да, аз убих и момчето край реката — продължи Сънлайт. — Беше забавно. Всички те са забавни. Освен свещениците. Свещениците бяха различни. Не са в моя стил. Аз убивам напосоки. В това е тръпката. Без мотив. Много е забавно. Но свещениците бяха различни. О, разбира се, и те имаха К в началото на имената си. Да, в крайна сметка поне на това настоявам. Трябва да продължим да убиваме татко, нали? Но все пак свещениците бяха различни. Не в моя стил. Не бяха напосоки. Бях задължен — да, задължен да си разчистя сметките заради… един приятел. — Той замълча и продължи да се взира. Да чака.

— Какъв приятел? — попита най-накрая Киндерман.

— Ти знаеш, един приятел оттам. От другата страна.

— Ти си от другата страна?

Странна промяна се появи по лицето на Сънлайт. Атмосферата на далечна подигравка изчезна и бе изместена от безпокойство и страх.

— Не завиждай, лейтенант. Там има страдание. Не е лесно. Не, не е лесно. Понякога те могат да бъдат жестоки. Много жестоки.

— Кои са те!

— Няма значение. Не мога дати кажа. Забранено е. Киндерман се замисли. Наведе се напред.

— Знаеш ли името ми? — попита.

— Твоето име е Макс.

— Не, не е — каза Киндерман.

— Щом казваш.

— Защо мислиш, че е Макс?

— Не знам. Предполагам, че ми напомняш за брат ми.

— Ти имаш брат на име Макс?

— Някой има.

Киндерман се вгледа в безизразните очи. Имаше ли нещо язвително в тях? Нещо подигравателно? Изведнъж Сънлайт отново измуча като бик. Когато свърши, той изглеждаше доволен.

— Става по-добре — изръмжа той. — После се оригна.

— Как се казва брат ти? — попита Киндерман.

— Не намесвай брат ми — пресече го свирепо Сънлайт. В следващия миг стана по-отстъпчив. — Знаеш ли, че говориш с един артист? — попита. — Понякога правя специални неща с моите жертви. Художествени. Но, разбира се, те приемат знанията и се гордеят с работата ми. Знаеше ли например, че отрязаните глави продължават да виждат наоколо — о, вероятно още двайсетина секунди. Така че когато отсека някоя, аз я вдигам, за да може да види тялото си. Това е екстра, която давам без допълнителна такса. Трябва да призная, че това всеки път ме разсмива. Но защо трябва да запазя за себе си цялата тази забава? Искам да я споделя. Но, разбира се, аз нямам доверие на медиите. Те искат само да печатат всички онези лоши неща за мен. Честно ли е?

Изведнъж Киндерман извика рязко:

— Деймиън!

— Моля те да не крещиш — стрелна го недоволно с поглед Сънлайт. — Тук има болни хора. Спазвай правилата или ще ги накарам да те изхвърлят. Между другото, кой е този Деймиън, който настояваш, че съм аз?

— Не знаеш ли?

— Понякога се чудя.

— За какво се чудиш?

— За цените на сиренето и за това как се оправя татко. Дали вестниците съобщават за тези убийства на Близнаци? Това е важно, лейтенант. Трябва да ги накараш да го направят. Скъпият татко трябва да разбере. В това е смисълът. Това е моят мотив. Толкова се радвам, че си побъбрихме и ми позволи да те убедя.

— Близнаци е мъртъв — каза Киндерман.

Сънлайт го смрази със злобен поглед.

— Аз съм жив — изсъска той. — Продължавам. Признай това или ще те накажа, дебелако.

— Как ще ме накажеш?

Държанието на Сънлайт изведнъж стана дружелюбно.

— Танцуването е забавно — избъбри той. — Можеш ли да танцуваш?

— Ако ти си Близнаци, докажи го — настоя Киндерман.

— Пак? Боже, дадох ти всяко шибано доказателство, от което се нуждаеше — ядоса се Сънлайт. Очите му грееха с гняв и жлъч.

— Не би могъл да убиеш свещениците и момчето.

— Направих го.

— Как се казваше момчето?

— Кинтри, малкото черно копеленце.

— Как успя да излезеш оттук и да го извършиш?

— Те ме пускат — каза Сънлайт.

— Какво!

— Те ме пускат. Свалят ми усмирителната риза, отварят вратата и ме изпращат навън да бродя по света. Всичките доктори и сестри. Всички те са на моя страна. Понякога им нося пица или новия брой на Уошингтън поуст. Друг път само ме карат да пея. Аз пея добре. — Той отметна глава и запя с безупречен тон и висок фалцет. Изпий ме с твоите очи. Изпя я цялата. Киндерман отново усети страх в душата си.

Сънлайт свърши и се усмихна на детектива.

— Хареса ли ти? Убеден съм, че съм много добър. Не мислиш ли? Аз съм с много лица, както казват. Животът е забавен. Всъщност това е един чудесен живот. За някои. Твърде лош за бедния отец Дайър.

Киндерман се втренчи.

— Ти знаеш, че аз го убих — изрече тихо Сънлайт. Интересен проблем. Но свърши работа. Първо мъничко от стария сукцинилхолин, за да мога да работя без неприятни моменти на разсейване; после трифутов катетър, забит директно в малката сърдечна вена — или всъщност в главната сърдечна вена. Въпрос на вкус, не мислиш ли? После тръбата минава през вената от сгъвката на ръката, а после влиза във вената, водеща към сърцето. После вдигаш краката и изцеждаш ръчно кръвта от ръцете и от краката. Не е съвършено; боя се, че в тялото остава малко кръв, но независимо от това цялостният ефект е удивителен, а не е ли най-важно онова, което се получава накрая?

Киндерман погледна изумен.

Сънлайт се изкикоти.

— Да, разбира се. Добър шоубизнес, лейтенант. Ефектът. И всичко става без да се разлее и капчица кръв. Това наричам аз майсторско шоу, лейтенант. Но, разбира се, никой не забеляза. Перлите69 на…

Сънлайт не успя да завърши. Киндерман беше станал, пресегна се над дивана ѝ халоса Сънлайт по лицето с яростен, съкрушителен удар с опакото на ръката си. Изправи се над него с разтреперано тяло. От устата и от носа на Сънлайт потече кръв. Той погледна злобно към Киндерман.

— Няколко освирквания от залата, разбирам. Това е добре. Да, това е добре. Разбирам. Бях тъп. Е, за малко ще оставя нещата в твои ръце.

Киндерман погледна озадачено. Думите на Сънлайт ставаха все по-неясни, клепачите му натежаха от внезапно налегналата го дрямка. Той шепнеше нещо. Киндерман се наведе да чуе думите.

— Лека нощ, луна. Лека нощ, кравичке — скачаща над — луната. Лека нощ — Ейми. Сладка малка…

Стана нещо необикновено. Макар че устните на Сънлайт едва се мърдаха, от устата му излезе друг глас. Беше по-младежки, по-лек мъжки глас и като че ли крещеше от далеч.

— С-с-с-спри го! — заекна той. — Н-н-н-не му позволявай…

— Ейми — прошепна гласът на Сънлайт.

— Н-н-н-не! — извика другият отдалеч. — Д-д-д-жеймс! Н-н-н-не! Н-н-н…

Гласът притихна. Главата на Сънлайт клюмна и той като не ли изпадна в безсъзнание. Киндерман погледна надолу към него, изумен, неразбиращ нищо.

— Сънлайт — повика го той. Не последва отговор.

Киндерман се обърна и отиде до вратата. Натисна звънеца за сестрата и излезе отвън. Изчака я, която пристигна тичешком.

— Припадна — осведоми я.

— Пак?

Киндерман я видя как се втурва в килията, как веждите ѝ се сплитат въпросително. Когато сестрата стигна до Сънлайт, детективът се обърна бързо и хукна по коридора. Изпита срам и съжаление, когато чу сестрата да вика:

— Проклетият му нос е счупен!

Киндерман изтича до приемната, където го чакаше Аткинс с някакви документи. Той ги подаде на детектива.

— Стедман каза, че искате това веднага — обясни сержантът.

— Какво е то? — попита Киндерман.

— Докладът от патологията за човека в ковчега — отговори Аткинс.

Киндерман пъхна документите в джоба си.

— Искам полицай на пост в коридора пред дванадесета килия — нареди припряно на Аткинс. — Кажи му да не си тръгва тази вечер, докато аз не го освободя. Втора точка, намери бащата на Близнаци. Казва се Карл Венамън. Опитай да получиш достъп до националния компютър. Моля те, захвани се с това, Аткинс. Много е важно.

Аткинс кимна:

— Да, сър — И се отдалечи бързо.

Киндерман се облегна о бюрото и извади документите от джоба си. Прехвърли ги набързо, но после се върна и препрочете една част. Тя му даде началото. Чу, че към него се приближава скърцане на обувки, и вдигна глава. Сестра Спенсър стоеше пред него и го гледаше с укор.

— Вие ли го ударихте? — попита.

— Може ли да поговоря с вас насаме?

— Какво ви е на ръката? — рече му, пренебрегвайки въпроса. Беше втренчила поглед в ръката му. — Подута е.

— Няма значение — смотолеви детективът. — Можем ли да поговорим във вашия офис, моля?

— Влизайте — покани го тя. — Аз трябва да взема нещо.

Отдалечи се и зави зад ъгъла. Киндерман влезе в малкия офис и седна зад бюрото. Докато чакаше, той прегледа отново доклада. Вече разтреперан, изпита още по-силно съмнение и объркване.

— Добре, дайте ми сега тази ръка. — Сестрата се върна с някакви медикаменти. Киндерман протегна ръка, а тя започна да я налага с марля, после я бинтова.

— Много мило от ваша страна — благодари ѝ той.

— Няма нищо.

— Когато ви казах, че мистър Сънлайт е припаднал, вие казахте пак — започна Киндерман.

— Така ли?

— Да.

— Ами ставало е и преди.

Детективът трепна от напрежението, което почувства в ръката си.

— Ето какво става, като удряте хората — рече укорително сестрата.

— Колко често е изпадал в безсъзнание преди?

— Ами всъщност само тази седмица. Мисля, че първият път беше в неделя.

— Неделя?

— Да, така мисля — кимна Спенсър. — И още веднъж на следващия ден. Ако искате точния час, ще проверя в картона.

— Не, не, не, не още. Друг път? — попита той.

— Ами… — Сестра Спенсър погледна сконфузено. — Към четири часа в сряда през нощта. Искам да кажа, когато открихме… — Тя спря и погледна смутено.

— Всичко е наред — вдигна ръка Киндерман. — Много сте чувствителна. Благодаря ви за това. Междувременно, когато това стане, какво представлява — нормален сън?

— Съвсем не — отговори Спенсър, отрязвайки бинта. Залепи края. — Автономната му система се забавя почти до нищо: сърцебиене, температура, дишане. Като зимен сън. Но при мозъчната му дейност е точно обратното. Ускорява се като луда.

Киндерман я гледаше мълчаливо.

— Това означава ли нещо? — попита го Спенсър.

— Някой споменавал ли е пред Сънлайт какво е станало с отец Дайър?

— Не знам. Аз не съм.

— А доктор Темпъл?

— Не знам.

— Той прекарва ли много време при Сънлайт? Лекува ли го?

— Имате предвид Темпъл?

— Да, Темпъл.

— Да, така мисля. Предполагам, че го смята за предизвикателство.

— Хипнотизира ли го.

— Да.

— Много често?

— Не знам. Не съм сигурна. Не мога да бъда сигурна.

— И кога за последен път видяхте Темпъл да прави това, бихте ли била така любезна да ми отговорите?

— В сряда през нощта.

— В колко часа?

— Към три. Аз бях поела смяната на едно момиче, което е в отпуск. Раздвижете си пръстите.

Киндерман размърда подутата си ръка.

— Добре ли се чувствате? — попита тя. — Не е ли много стегнато?

— Не, добре е, мис. Благодаря ви. Благодаря ви, че си поговорихте с мен. — Стана. — Още нещо — додаде той. — Бихте ли запазила разговора ни в тайна?

— Разбира се. А също и счупения нос.

— Той добре ли е сега — Сънлайт?

Тя кимна.

— Точно сега му правят ЕЕГ.

— Ще ме известите ли, ако резултатите са както обикновено?

— Да. Лейтенант?

— Да?

— Всичко това е много странно — рече тя.

Киндерман я погледна мълчаливо. После каза:

— Благодаря ви. — И излезе от офиса. Пое бързо по коридорите и намери офиса на Темпъл. Вратата беше затворена. Той вдигна бинтованата си ръка, за да почука, но се сети за раната и почука с другата ръка.

Чу Темпъл да казва:

— Влез.

И Киндерман влезе.

— О, вие ли сте — посрещна го Темпъл.

Седеше зад бюрото си, бялата му лекарска манта бе изцапана с пепел. Навлажни с език края на една пурета. Посочи към стола.

— Седнете. Какъв е проблемът? Хей, какво е станало с ръката ви?

— Малка драскотина — отвърна му нехайно детективът. После се отпусна на стола.

— Голяма драскотина — поправи го Темпъл. — Е, какво мога да направя за вас, лейтенант?

— Имате право да запазите мълчание — поде Киндерман, говорейки със смразяващ, равен тон. — Ако се откажете от правото си да запазите мълчание, всичко, което кажете, ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право да говорите с адвокат и адвокатът ви да присъства на разпита. Ако желаете, но не можете да си позволите адвокат, той ще ви бъде назначен безплатно преди началото на разпита. Разбирате ли всяко едно от тези права, които ви изложих?

Темпъл изглеждаше смаян.

— За какво говорите, по дяволите?

— Зададох ви въпрос — сопна се Киндерман. — Отговорете.

— Да.

— Разбирате ли правата си?

Психиатърът изглеждаше уплашен.

— Да, разбирам — отрони тихо той.

— Мистър Сънлайт от отделението за тежките умствени разстройства, докторе — лекувал ли сте го?

— Да.

— Лично ли?

— Да.

— Използвахте ли хипноза?

— Да.

— Колко често?

— Може би веднъж-два пъти седмично.

— В продължение на колко време?

— Няколко години.

— И с каква цел?

— Просто исках да го накарам да говори, най-напред, а после исках да разбера кой е.

— И разбрахте ли?

— Не.

— Така ли?

— Да.

Киндерман го погледна със стоманено мълчание. Психиатърът повдигна стола си.

— Ами той казва, че е убиецът Близнаци — изтърси Темпъл. — Това е лудост.

— Защо?

— Ами… Близнаци е мъртъв.

— Докторе, не е ли вярно, че посредством хипноза вие сте втълпил на мистър Сънлайт убеждението, че той е Близнаци?

Лицето на психиатъра почервеня. Той поклати енергично глава:

— Не.

— Не сте?

— Не, не съм.

— Разказахте ли на мистър Сънлайт за начина, по който е бил убит отец Дайър?

— Не.

— Казахте ли му името и чина ми?

— Не.

— Вие ли фалшифицирахте тъй нареченото нареждане за освобождаване на Мартина Ласло?

Темпъл погледна мълчаливо, изчерви се, после рече едва чуто:

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Доктор Темпъл, не е ли вярно, че сте работил с екипа за залавяне на Близнаци в Сан Франциско като техен главен консултант психиатър по този случай?

Темпъл изглеждаше поразен.

— Вярно ли е, или не? — попита грубо Киндерман.

Психиатърът отговори:

— Да. — Със слаб, дрезгав глас.

— Мистър Сънлайт има специфична информация, известна само на екипа, работил по залавянето на Близнаци, за убийството на една жена на име Карен Джейкъбс, убита от Близнаци през шейсет и осма. Вие ли дадохте на мистър Сънлайт тази информация?

— Не.

— Не сте?

— Не, не съм. Кълна се!

— Не е ли вярно, че посредством хипноза сте втълпил на мъжа в дванадесета килия убеждението, че той е убиецът Близнаци?

— Вече казах. Не!

— Искате ли да промените нещо от показанията си?

— Да.

— Какво?

— За нареждането — едва чуто рече Темпъл.

Детективът сложи ръка на ухото си.

— Нареждането — повиши глас Темпъл.

— Вие ли го фалшифицирахте?

— Да.

— За да създадете неприятности на доктор Амфортас?

— Да.

— За да ме накарате да го заподозра?

— Не. Не беше това.

— Какво беше тогава?

— Аз не го харесвам.

— Защо?

Темпъл като че ли се поколеба. Най-накрая отговори:

— Държанието му.

— Държанието му?

— Това високомерие — поясни Темпъл.

— И заради това вие фалшифицирахте нареждането, така ли, докторе?

Темпъл се втренчи.

— Когато в сряда разговарях с вас за отец Дайър, аз описах автентичния М.О. на Близнаци. Вие не направихте никакъв коментар. Защо? Защо скрихте миналото си, докторе?

— Не съм го крил?

— Защо не го споделихте?

— Бях уплашен.

— Какво?

— Боях се. Бях сигурен, че ще ме заподозрете.

— Придобихте известност със случая на Близнаци и оттогава потънахте в неизвестност. Не е ли вярно, че имате интерес да възкресите убийствата на Близнаци?

— Не.

Киндерман прониза очите му със смъртоносен, мрачен, непремигващ поглед. Той нито каза нещо, нито се помръдна. Накрая лицето на Темпъл пребледня и той попита с разтреперан глас:

— Няма да ме арестувате, нали?

— Силната неприязън — каза твърдо детективът — не е причина за арест. Вие сте ужасен, непочтен човек, доктор Темпъл, но единственото ограничение, което ви налагам за момента, е да стоите надалеч от мистър Сънлайт. Няма да го лекувате и няма да влизате в килията му до второ нареждане. И не ми се мяркайте пред очите — завърши рязко Киндерман.

Изправи се и излезе от офиса на Темпъл, затръшвайки вратата след себе си.

През по-голямата част от останалия следобед Киндерман броди из отделението за сериозни душевни разстройства, очаквайки човекът от дванадесета килия да дойде в съзнание. Чака напразно. Към пет и половина излезе от болницата. Павираните улици бяха лъскави от дъжда, когато той зави на О стрийт и тръгна по Тридесет и шеста към къщичката на Амфортас. Натисна звънеца и почука няколко пъти. Никой не отговори и той си тръгна. Тръгна по О стрийт и влезе през портала на университета. Отиде до офиса на отец Райли. Малката приемна беше празна; секретарката не седеше зад бюрото си. Киндерман си поглеждаше часовника, когато чу приятния глас на отец Райли, който го викаше от вътрешния офис.

— Аз съм тук, приятелю. Влезте.

Йезуитът седеше зад бюрото си, ръцете му бяха сплетени зад темето. Изглеждаше уморен и потиснат.

— Сядайте и се отпуснете — каза той на детектива.

Киндерман кимна и се настани на стола до бюрото.

— Добре ли сте, отче?

— Да, слава Богу. А вие?

Киндерман погледна надолу и кимна; после се сети да си свали шапката.

— Съжалявам — промърмори.

— Какво мога да направя за вас, лейтенант?

— Отец Карас — поде детективът. — Какво стана, след като го взеха с линейката, отче? Знаете ли? Имам предвид точно, отче — поредицата от събития от момента, когато умря, до погребението.

Райли му каза каквото знаеше, а когато свърши, двамата мъже помълчаха известно време. Вятърът отвън трополеше по прозорците в тъмнината на зимната вечер. После капачката на бутилката скоч започна да стърже с металически звук, докато йезуитът развиваше бавно. Наля си два пръста в една чаша, отпи и се намръщи.

— Не знам — въздъхна леко той. Погледна през прозореца — към светлините на града. — Вече нищо не знам.

Киндерман кимна в мълчаливо съгласие. Наведе се в стола си, сплете пръсти и започна да търси пипнешком някаква разумна нишка, която би могъл да следва.

— Беше погребан на следващата сутрин — каза той, резюмирайки онова, което му беше разказал Райли. — Затворен ковчег. Обичайният ритуал при вашите погребения. Но кой го е видял последен, отче Райли? Знаете ли? Спомняте ли си? Имам предвид, кой е бил последният човек, който го е видял в ковчега?

Райли разклати уискито в чашата си с плавно движение на китката, загледан замислено в кехлибарената течност. И после промърмори:

— Фейн. Брат Фейн. — Спря сякаш да освежи паметта си, после вдигна глава и кимна. — Да, точно така. Той остана да облече тялото и да запечата ковчега. Оттогава никой не го е виждал.

— Как така?

— Казах, че никой не го е виждал. — Райли сви рамене и поклати глава. — Тъжен случай — въздъхна той. — Винаги се чувстваше потиснат, смяташе, че Орденът не се отнася добре с него. Имаше семейство в Кентъки и постоянно молеше за назначение някъде наблизо. Към края той…

— Към края? — прекъсна го Киндерман.

— Беше стар; осемдесет — осемдесет и една. Винаги казваше, че иска да си умре у дома. Сметнахме, че просто е заминал, защото усещаше, че смъртта му наближава. Вече бе прекарал два доста тежки инфаркта.

— Два инфаркта?

— Да — кимна Райли.

Нещо зловещо пропълзя по тялото на Киндерман.

— Човекът в ковчега на Деймиън — промълви вцепенен той. — Спомняте ли си, че беше облечен като свещеник?

Райли кимна.

— Аутопсията — каза Киндерман и направи кратка пауза. — Човекът беше стар и имаше следи от три сериозни инфаркта: два преди и онзи, който го е убил.

Двамата мъже се спогледаха мълчаливо. Отец Райли изчака да види какво следва. Киндерман го погледна в очите и му каза:

— По всичко личи, че е умрял от страх.

Човекът в дванадесета килия не дойде в съзнание чак до шест на следващата сутрин, няколко минути преди да открият сестра Ейми Кийтинг в една празна стая в неврологията. Коремът ѝ беше разпран, органите — извадени, а тялото ѝ — преди да бъде зашито отново — бе натъпкано с електрически ключове за осветлението.

14.

Той седеше в пространството между страха и копнежа с портативен касетофон в едната ръка, прослушвайки касетите с музиката, която някога обичаха да слушат заедно. Дали отвън беше ден, или нощ? Не знаеше. Светът отвъд дневната му бе забулен, а светлината от лампите изглеждаше мъждива. Не можеше да си спомни откога седеше там. Дали бяха часове, или само минути? Реалността танцуваше в съзнанието му и изскачаше от него в безшумна, объркана клоунада. Спомни си, че бе удвоил дозата стероид; болката се бе облекчила до зловещо пулсиране, цената, която мозъкът му извличаше от останките си, защото лекарството изяждаше жизнените му връзки. Той погледна към дивана и го видя как се свива наполовина. Когато го видя, че се усмихва, затвори очи и се отдаде изцяло на музиката, очарователна песен от едно шоу, което бяха гледали заедно:

Песента профуча през душата му и я изпълни. Искаше да я чуе по-силно и опипа, търсейки копчето за усилване, когато усети как една касета пада леко на пода. Когато опипа да я вдигне, още две касети се изплъзнаха от скута му. Той отвори очи и видя човека. Беше втренчил поглед в своя двойник.

Фигурата седеше наведена във въздуха, все едно че беше седнала и имитираше съвършено позата на Амфортас. Облечена в същите сини дънки и син пуловер, тя го наблюдаваше със същото удивление.

Амфортас се облегна назад; тя направи същото. Амфортас изрече:

— Здравей! — Тя откликна:

— Здравей!

Амфортас усети как пулсът му се ускорява. Двойникът бе често докладвана халюцинация при сериозните мозъчни увреждания, но да гледаш в тези очи и в това лице, беше зловещо и обезпокояващо, почти страшно. Амфортас затвори очи и започна да диша дълбоко, а пулсът му бавно започна да възвръща нормалния си ритъм. Дали двойникът ще бъде там, когато отворя отново очи? — помисли си той. Погледна. Беше там. Сега Амфортас прояви интерес. Никой невролог не беше виждал двойника. Сведенията за поведението му бяха неясни и противоречиви. Клиническият интерес го завладя. Той вдигна крака и ги протегна. Двойникът направи същото. Той си свали краката. Двойникът го последва. После Амфортас започна да кръстосва и оправя краката си, опитвайки се да го прави ненадейно и непланирано, но двойникът изпълняваше движенията едновременно с него без никакво забавяне или промяна.

Амфортас спря и се замисли за момент. После вдигна касетофона в ръка. Когато двойникът имитира действието му, ръката му беше празна, извита във въздуха. Амфортас се учуди защо заблудата спря внезапно, когато трябваше да бъде включен и касетофонът. Все пак двойникът имаше дрехи. Не можа да измисли някакво обяснение.

Амфортас погледна надолу към обувките на двойника. Същите като неговите — Найк на сини и бели ленти. Той погледна към краката си и ги изви навътре, уверявайки се, че не вижда дали двойникът го имитира. Дали щеше да го имитира, ако той не наблюдаваше действията му? Вдигна поглед към краката на двойника. Те вече бяха извити. Амфортас се чудеше какво още да опита, когато забеляза, че краят на лявата връзка на обувката на двойника е изцапан с мастило или по-скоро е протрит. Когато погледна своята обувка, той видя, че неговата връзка е същата. Помисли си, че досега не знаеше за това петно. Как успя да го види върху връзката на двойника? Реши, че вероятно подсъзнанието му е знаело.

Амфортас вдигна поглед към очите на двойника. Те бяха измъчени и пламнали. Амфортас се наведе по-наблизо; помисли си, че вижда светлината на лампата, отразена в очите му. Как е възможно? — учуди се неврологът. И отново изпита безпокойство. Двойникът го наблюдаваше съсредоточено. Амфортас чу гласове, които се носеха от улицата; после заглъхнаха, спусна се тишина и той си помисли, че чува биенето на сърцето си, когато изведнъж двойникът се хвана за слепоочието и въздъхна болезнено; Амфортас не можеше да различи действията на двойника от своите собствени, защото нажежените клещи се стегнаха в мозъка му. Изправи се нестабилно, а касетофонът и касетите тупнаха на пода. Амфортас залитна слепешката към стълбите, прекатурвайки масичката и лампата. Стенейки, той залитна нагоре към спалнята си, отвори аптечката на леглото и потърси пипнешком лекарството и спринцовката. Болката беше непоносима. Строполи се на ръба на леглото и напълни спринцовката с треперещи ръце. Едва виждаше. Заби иглата през плата на панталона си и вкара в бедрото си дванадесетте милиграма стероид. Направи го толкова бързо, че лекарството удари мускула му като чук; но скоро усети облекчение на болката в главата си, спокойствие и яснота на мисълта. Издиша продължително и накъсано и остави спринцовката за еднократна употреба да се плъзне от пръстите му и да тупне на пода. Тя се търколи и спря в стената.

Когато Амфортас вдигна поглед, той видя пред себе си двойника. Седеше във въздуха и го гледаше спокойно в очите. Амфортас видя усмивка на устните му, неговата собствена усмивка.

— Загубих ти следите — изрекоха двамата в съвършен синхрон. Амфортас усети замайване. — Можеш ли да пееш? — попитаха те; после затананикаха заедно едно адажио от симфонията на Рахманинов в до. Когато спряха, те се разсмяха весело. — Каква добра компания си — казаха те. Амфортас вдигна поглед към нощното шкафче, към зелено-бялата керамична фигурка на патенцето. Вдигна я и я задържа нежно, докато очите му се плъзгаха по нея и се изпълваха със спомени.

— Купих това за Ан още когато се срещахме — каза той. — От Мама Леоне в Ню Йорк. Храната беше ужасна, но патенцето беше голям хит. Ан много обичаше това налудничаво мъниче. — Погледна към двойника. И двамата се усмихнаха нежно. — Тя каза, че е романтично — промълвиха Амфортас и двойникът. — Като онези цветя в Бора Бора. Каза, че ги е нарисувала като картина в сърцето си.

Амфортас се намръщи и двойникът се намръщи насреща му. Изведнъж дублирането на гласа му започна да дразни невролога. Изпита странното усещане, че се носи нанякъде, че се откъсва от околната среда. Нещо замириса ужасно.

— Върви си — каза на двойника. Но той упорстваше, повтаряйки всяка негова дума.

Амфортас стана и пое нестабилно надолу по стълбите. Виждаше двойника до себе си, огледален образ на неговите собствени движения.

В следващия момент Амфортас се озова седнал на стола в дневната. Не разбра как е стигнал дотам. Държеше патето в скута си. Умът му беше ясен и спокоен, макар че в далечните дълбини на възприятията си изпитваше някакво страдание. Изпитваше глухо пулсиране в главата си, но не го усещаше. Погледна с неприязън към двойника. Той го гледаше, седеше във въздуха и се мръщеше. Амфортас затвори очи, за да избяга от видението.

— Имаш ли нещо против да запуша?

За момент той не осъзна откъде идва гласът; после Амфортас отвори очи и погледна. Двойникът седеше на дивана, протегнал удобно крак върху възглавничките. Запали цигара и издиша дима.

— Бог знае, че се опитвам да ги откажа — промърмори той. — О, добре, поне ги намалих…

Амфортас беше слисан.

— Разстроих ли те? — попита двойникът. Намръщи се, сякаш съжаляваше. — Ужасно съжалявам. — Сви рамене. — По-точно казано, аз не трябва да се отпускам така, но, за Бога, уморен съм. Това е всичко. Имам нужда от почивка. А в този случай какво може да навреди? Знаеш ли какво имам предвид? — Той гледаше към Амфортас с очакване, но неврологът продължаваше да мълчи. — Разбирам — рече най-накрая двойникът. — Трябва ти малко време, докато свикнеш, сигурно е така. Никога не успях да се науча да влизам незабелязано. Предполагам, че трябваше да опитам малко по малко. — Сви рамене сякаш се предаваше, после додаде: — След дъжд качулка. Както и да е, аз съм тук и наистина се извинявам. През всичките тези години аз знаех за теб, разбира се, но ти никога не научи за мен. Много лошо. Понякога исках да те разтърся, да те изправя. Е, предполагам, че не мога да направя това, дори сега. Глупави правила. Но поне можем да си побъбрим. — Изведнъж погледна загрижено. — По-добре ли се чувстваш? Не. Виждам, че все още си си глътнал езика. Няма значение, ще продължа да говоря, докато свикнеш с мен. — Върху пуловера му падна пепел от цигарата. Той погледна надолу, изчетка я и промърмори: — Пустото ми нехайство.

Амфортас се разкикоти.

— Той е жив — въздъхна двойникът. — Колко хубаво. — Втренчи се в него, а Амфортас продължи да се смее. — Само че до известна степен — добави строго двойникът. — Искаш ли пак да те имитирам?

Амфортас поклати глава и продължи да се смее. После забеляза, че масата и лампата, които бе съборил, са си на мястото. Погледна озадачено.

— Да, аз ги вдигнах — погледна го с разбиране двойникът. — Аз съм истински.

Амфортас отново се втренчи в него.

— Ти си в съзнанието ми — настоя той.

— Пет думи. Добре. Напредваме. Аз говоря за формата — каза двойникът, — не за съдържанието.

— Ти си халюцинация.

— Като лампата и масичката?

— Изпаднах в транс, докато слизах по стълбите. Вдигнал съм ги и съм забравил.

Двойникът издиша малко дим и въздъхна.

— Земни души — промърмори той, поклащайки глава. — Ще те убедя ли, ако те докосна? Ако можеш да ме усетиш?

— Може би — отговори Амфортас.

— Е, това не може да стане — сви рамене двойникът. — Изключено е.

— Това е защото халюцинирам.

— Ако го кажеш отново, ще повърна. Слушай, с кого си мислиш, че разговаряш?

— Със себе си.

— Е, това отчасти е правилно. Поздравления. Да. Аз съм другата ти душа — кимна двойникът. — Защо не кажеш Радвам се да се запозная с теб или нещо такова? Възпитание! О, една история ми дойде наум. За представянето и за какво ли не. Прекрасна е. — Двойникът се изправи за момент и се усмихна. — Разказа ми я двойникът на Ноел Кауърд, а и самият Кауърд казва, че е вярна, че точно така е станало. Той стоял в редицата на един кралски прием. Бил отдясно на кралицата, а от другата му страна била застанала Никол Уилямс. Е, минал един човек на име Чък Конърс. Американски актьор. Знаеш ли го? Разбира се. Е, той подал ръка на Ноел и казал: Мистър Кауърд, аз съм Чък Конърс! А Ноел отговорил веднага с утешителен, успокояващ тон: Защо не, скъпо момче, разбира се, че си ти. Не е ли прекрасно. — Двойникът се облегна назад в дивана. — Колко остроумен е бил, този Кауърд. Много лошо, че се премести отвъд границата. За него е добре, разбира се. За нас е лошо. — Двойникът погледна многозначително към Амфортас. — Добрите събеседници се срещат толкова рядко — промълви той. — Схващаш ли мисълта ми, или не? — Хвърли фаса си на пода. — Не се безпокой. Няма да пламне — каза.

Амфортас усети смесица от съмнение и вълнение. В двойника имаше нещо реално, дъх на живот, който не беше неговият собствен живот.

— Защо не ми докажеш, че не халюцинирам — подкани го той.

Двойникът погледна озадачено.

— Да го докажа?

— Да.

— Как?

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Не мога да остана вечно тук — каза двойникът.

— Някакъв факт, който не знам и който мога да проверя.

— Знаеше ли тази историйка за Ноел Кауърд?

— Аз съм я измислил. Тя не е факт.

— Ти си съвсем ненаситен — промърмори двойникът. — Смяташ ли, че имаш толкова ум да я измислиш?

— Подсъзнанието ми има — уточни Амфортас.

— Още веднъж си близо до истината — отбеляза двойникът. — Твоето подсъзнание е другата ти душа. Но не точно по начина, който предполагаш.

— Моля те, обясни това.

— Превантивно — каза двойникът.

— Какво?

— Това е факт, който ти не знаеш. Просто ми хрумна. Превантивно. Това е дума. Чух я от Ноел. Ето. Доволен ли си?

— Знам латинския корен на думата.

— Това е абсолютно влудяващо, даже непоносимо — разсърди се двойникът. — Отказвам се. Ти халюцинираш. Предполагам, че сега ще ми кажеш, че не си извършил тези убийства. Говорим за факти, които не знаеш, старче.

Амфортас замръзна. Двойникът се втренчи лукаво в него.

— Виждам, че не отричащ.

Езикът на невролога надебеля.

— Какви убийства? — изломоти той.

— Ти знаеш. Свещениците. Онова момче.

— Не. — Амфортас поклати глава.

— О, не упорствай. Да, знам, ти не го осъзнаваш. Все още. — Двойникът сви рамене. — Ти знаеше. Ти знаеше.

— Нямам нищо общо е онези убийства.

Двойникът погледна сърдито и подозрително. Изправи се на дивана.

— О, предполагам, че сега ще обвиниш мен. Добре, но аз нямам тяло, така че това ме отписва. Освен това ние не се бъркаме. Разбираш ли? Ти и твоят гняв извършихте онези убийства. Да, твоят гняв към Бога, който ти отне Ан. Погледни го в очите. Това е причината, поради която си позволяваш да умреш. Това е твоята вина. Между другото, това е глупава идея. Страхливците се измъкват така. Това е преждевременно.

Амфортас погледна към керамичната фигурка. Стискаше я в ръце и клатеше глава.

— Искам да бъда с Ан — прошепна той.

— Тя не е там.

Амфортас вдигна поглед.

— Виждам, че привлякох вниманието ти — каза двойникът. Облегна се назад в дивана. — Да, ти умираш, защото искаш да отидеш при Ан. Е, сега няма да споря за това. Ти си твърде упорит. Но това е безсмислено. Ан се премести в друго крило. С цялата тази кръв в душата си аз се съмнявам дали някога ще я настигнеш. Ужасно съжалявам, че ти казвам това, но не съм дошъл тук да ти пълня главата с лъжи. Не мога да си го позволя. И така си имам достатъчно неприятности.

— Къде е Ан? — Сърцето на невролога биеше по-бързо, болката приближаваше, той вече я усещаше.

— Ан я лекуват — каза двойникът. — Както всички нас. — Изведнъж погледна лукаво. — Знаеш ли откъде идвам?

Амфортас обърна глава и погледна вцепенен към касетофона в ъгъла, после отново към двойника.

— Удивително. Завой в историята на учението. Да, ти си чувал гласа ми и преди — на твоите касетки. Аз съм оттам. Искаш ли да узнаеш всичко за това?

Амфортас бе хипнотизиран. Кимна.

— Боя се, че не мога да ти кажа — усмихна се двойникът. — Съжалявам. Има правила и наредби. Нека просто да кажем, че това е едно място на преход. Колкото до Ан, както ти казах преди, тя си отиде. Това е много добре. Ти беше длъжен да разбереш за нея и за Темпъл.

Неврологът затаи дъх и ококори очи. Биенето в главата му се усилваше, болката ставаше все по-осезателна и настойчива.

— Какво имаш предвид? — попита с разтреперан глас.

Двойникът сви рамене и погледна встрани.

— Искаш ли да чуеш една хубава дефиниция на ревността? Това е чувството, което изпитваш, когато някой, когото мразиш абсолютно, си прекарва чудесно без теб. В това трябва да има някаква истина. Помисли си.

— Ти не си истински — избъбра Амфортас е пресипнал глас. Зрението му се замъгляваше. Тялото на двойника се нагъваше върху дивана.

— Боже, свършил съм цигарите…

— Ти не си истински — светлината ставаше все по-бледа.

Двойникът беше глас сред блещукащите движения.

— О, така ли? Добре, Боже, ще наруша още едно правило. Не, наистина. Търпението ми се изчерпва. Има една сестра, която постъпи на работа днес. Казва се Сесили Уудс. Няма откъде да знаеш това. Точно в тази минута тя е дежурна. Давай, вдигни телефона и провери дали съм прав. Искаш факт, който не си знаел? Това е то. Давай. Обади се в неврологията и поискай да говориш със сестра Уудс.

— Ти не си истински…

— Обади ѝ се. Веднага.

— Ти не си истински! — крещеше Амфортас. Стана от стола е керамичната фигурка в ръка, тялото му трепереше, болката се издигаше нагоре, разкъсвайки и смазвайки мозъка му, караше го да вика:

— Боже! О, Боже мой! — Тръгна слепешката към дивана, залиташе, ридаеше и когато стаята започна да се върти, той се препъна и падна напред, разбивайки главата си в ръба на масичката за кафе с такава сила, че в нея се отвори кървава рана. Строполи се на пода, а зелено-бялата керамична фигурка, притисната в ръката му, се разби на парченца. За момент кръвта, потекла от слепоочието му, покриваше отломките и боядисваше пръстите му, все още стиснали здраво парчето с надписа. Там пишеше: ВЪЗХИТИТЕЛНА Скоро кръвта го покри. Амфортас прошепна:

— Ан…

15.

Старецът се казваше Пъркинс и беше пациент в откритото отделение. Намериха го в безсъзнание в стая четиристотин, където сестрата, застъпваща на дежурство в шест часа, откри тялото на Кийтинг. Стаята се намираше зад ъгъла, след приемната, и униформеният полицай на пост до стълбите край асансьорите не можеше да я види. Старецът имаше кръв по ръцете си.

— Ще ми отговорите ли? — попита го Киндерман.

Погледът на стареца беше празен. Бяха го настанили на един стол.

— Искам вечеря — измрънка той.

— Само това казва — обясни сестра Лоренцо. Тя беше сестра от откритото отделение. Дежурната сестра от неврологията, която бе открила тялото, стоеше до прозореца, контролирайки ужаса си. Това бе вторият ѝ работен ден в отделението.

— Искам вечеря — повтори безчувствено старецът. Облиза устни през беззъбите си венци.

Киндерман се обърна към сестрата от неврологията, преценявайки напрежението по стегнатите мускули на врата и лицето ѝ. Погледът му се стрелна надолу към табелката с името ѝ.

— Благодаря ви, мис Уудс — каза той. — Можете да си вървите.

Тя си тръгна бързо и затвори вратата след себе си. Киндерман се обърна към мис Лоренцо.

— Бихте ли завела стареца в банята, моля?

Сестра Лоренцо се поколеба за момент, после помогна на стареца да се изправи на крака и го поведе към вратата на банята. Детективът стоеше вътре. Сестрата и старецът спряха на прага, а Киндерман посочи към огледалото на вратата на аптечката над мивката, където с кръв бе надраскано послание.

— Ти ли написа това? — попита детективът. Той хвана главата на стареца и я обърна към огледалото. — Или някой те накара да го напишеш?

— Искам вечеря — разлигави се пациентът.

Киндерман го погледна безизразно, после наведе глава и каза на сестрата:

— Върнете го обратно.

Сестра Лоренцо кимна и помогна на изкуфелия старец да излезе от банята. Киндерман се заслуша в колебливите им стъпки. Когато чу, че вратата се затваря леко, той бавно вдигна глава към надписа върху огледалото. Облиза пресъхналите си устни и прочете посланието.

Киндерман изскочи бързо от банята и намери Аткинс в приемната.

— Ела с мен, Немо — нареди детективът, без да забавя ход, докато минаваше покрай сержанта. Аткинс го последва по петите, докато най-накрая застанаха в изолационната секция, пред вратата на дванадесета килия. Киндерман надзърна през шпионката. Човекът в килията беше буден. Седеше на ръба на леглото в усмирителната си риза и се усмихваше към Киндерман с подигравателен поглед. Устните му се раздвижиха и той сякаш искаше да каже нещо, но Киндерман не го чуваше. Детективът се обърна и попита полицая, застанал на пост пред вратата:

— Откога си тук?

— От полунощ — отговори полицаят.

— Влизал ли е някой в стаята оттогава?

— Само сестрата. Няколко пъти.

— И никой доктор?

— Не. Само сестрата.

Киндерман обмисли това за момент, после се обърна към Аткинс.

— Кажи на Райън, че искам да вземе отпечатъци от всеки член на болничния персонал — нареди той. — Да започне с Темпъл и да продължи с всички, работещи в неврологията и психиатрията. После ще видим. Повикайте още хора за вземането на отпечатъците и после ги сравнете с отпечатъците, снети от местопрестъпленията. Извикайте колкото може повече хора. Искам всичко да стане бързо. Давай, Аткинс. Побързай. И кажи на сестрата да се върне с ключовете.

Киндерман го наблюдаваше как се отдалечава тичешком. Когато сержантът зави зад ъгъла, детективът продължи да се вслушва в стъпките му, сякаш те бяха изчезващия звук на реалността. Заглъхнаха, възцари се тишина, а в душата на Киндерман отново се спусна мрак. Той погледна към крушките на тавана. Имаше три изгорели. Коридорът тънеше в полумрак. Стъпки. Сестрата приближаваше. Изчака. Тя стигна до него ѝ той посочи към вратата на дванадесета килия. Сестрата огледа ключовете с несигурен поглед, после отключи вратата. Влезе. Носът на Сънлайт бе облепен и бинтован, а очите му бяха приковани в очите на Киндерман, не се отделяха от него и не премигваха, докато го следваха до стола. Киндерман седна. Тишината бе гъста и клаустрофобична. Сънлайт седеше съвършено неподвижен, замръзнал образ с широко отворени очи. Приличаше на восъчна фигура в музей. Киндерман вдигна поглед към провесената от тавана крушка. Тя премигваше. Сега не се клатеше. Чу кикот.

— Да, да бъде светлина — отекна гласът на Сънлайт.

Киндерман погледна Сънлайт в очите. Бяха широко отворени и празни.

— Получи ли съобщението ми, лейтенант? — попита той. — Оставих го при Кийтинг. Хубаво момиче. Добро сърце. Между другото, възхитен съм, че повика Татко. Още нещо обаче. Една услуга. Може ли да се обадиш на Юнайтед прес и да ги накараш да снимат Татко заедно с Кийтинг? Заради това убивам, ти знаеш — за да го опозоря. Помогни ми. Ще направя така, че и ти да имаш полза от това. Смъртта ще излезе във ваканция. Само веднъж. За един ден. Уверявам те, ще ми бъдеш благодарен. Междувременно бих могъл да поговоря с моите приятели тук за теб. Да им кажа една добра дума. Те не те харесват, нали знаеш. Не ме питай защо. Постоянно споменават, че името ти започвало с К, но аз не им обръщам внимание. Добре ли правя? Постъпвам смело. Те са толкова капризни в гнева си. — Той сякаш се замисли за нещо и потрепери. — Няма значение. Нека сега да не говорим за тях. Да продължаваме. Поставям ти един интересен проблем, нали, лейтенант? Имам предвид, ако приемем, че сега си убеден, че аз наистина съм Близнаци. — Лицето му се превърна в заплашителна маска. — Убеден ли си?

— Не — процеди Киндерман.

— Много си глупав — изръмжа злобно Сънлайт. — И направо ме каниш на танц.

— Не знам какво имаш предвид — стрелна го с очи Киндерман.

— Нито пък аз — промърмори безчувствено Сънлайт. — Лицето му бе откровено. — Аз съм луд.

Киндерман втренчи поглед и се заслуша в капките от крана. Накрая проговори.

— Ако ти си Близнаци, как излизаш оттук?

— Обичаш ли опера? — попита Сънлайт. Запя ария от Бохеми с дълбок, разкошен глас, после изведнъж спря и погледна към Киндерман. — Много повече обичам пиесите — поясни той. — Тит Андроник ми е любимата. Много е сладка. — Разкикоти се. — Как е твоят приятел Амфортас? — попита. — Разбирам, че наскоро е имал едно малко посещение. — Сънлайт започна да кряка като патица, после утихна. Погледна настрани. — Трябва работа — изръмжа той. Обърна се отново към Киндерман и го погледна съсредоточено. — Искаш да разбереш как излизам? — попита.

— Да, кажи ми.

— Приятели. Стари приятели.

— Какви приятели?

— Не, това е отегчително. Нека обсъдим нещо друго.

Киндерман изчака, издържайки на погледа му.

— Лошо направи, че ме удари — рече спокойно Сънлайт. — Не мога да се въздържам. Аз съм луд.

Киндерман слушаше напрегнато капките от крана.

— Мис Кийтинг беше яла риба тон — поклати укорително глава Сънлайт. — Надуших я. Проклетата болнична храна. Отвратителна е.

— Как излизаш оттук? — повтори Киндерман.

Сънлайт отметна глава назад и се разкикоти. После фиксира блесналия си поглед в Киндерман.

— Има много възможности. Често си мисля за тях. Опитвам се да ги преценя. Мислиш ли, че това може да е вярно? Мисля, че е възможно наистина да съм твоят отец Карас. Може да са ме обявили за мъртъв, а аз да не съм бил. По-късно аз се съживих в — е — един объркан момент и тръгнах да бродя по улиците, без да зная кой съм. Всъщност все още не знам. И, разбира се, не е нужно да го казвам, аз съм естествено и безнадеждно луд. Често сънувам, че падам от високи стълби. Това ли е станало наистина? Ако е било така, падането сигурно е повредило мозъка ми. Така ли е станало, лейтенант?

Киндерман не каза нищо.

— Друг път сънувам, че съм някой на име Венамън — продължи Сънлайт. — Тези сънища са много хубави. Убивам хора. Но не мога да отделя сънищата от истината. Аз съм луд. Бих казал, че ти си твърде мъдър, за да погледнеш скептично. Но все пак ти си детектив от отдел Убийства, Ясно е, че има убити хора. Това се разбира от само себе си. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че е доктор Темпъл. Не би ли могъл да хипнотизира пациентите си да… ами… извършат определени действия, които не са приемливи за обществото в наши дни? А, времената, те се променят към лошо, не мислиш ли? Междувременно, аз може би съм телепат или имам психически способности, от които разбирам всичко за престъпленията на Близнаци. Каква мисъл, а? Да, разбирам за какво си мислиш. Много добре. Между впрочем помисли си за това. Все още не си мислил за него. — Очите на Сънлайт блеснаха подигравателно и той наведе тялото си напред. — Ами ако Близнаци има съучастник?

— Кой уби отец Бърмингам?

— Кой е той? — полюбопитства невинно Сънлайт. Присви озадачено вежди.

— Не знаеш ли? — попита го детективът.

— Не мога да бъда навсякъде едновременно.

— Кой уби сестра Кийтинг?

— Завистливата луна. — Сънлайт отметна глава и измуча като бик. Погледна към Киндерман. — Мисля, че сега почти го улучих — отбеляза той — Много е близко. Кажи на пресата, че аз съм Близнаци, лейтенант. Последно предупреждение.

Той гледаше зловещо към Киндерман. Секундите тиктакаха беззвучно.

— Отец Дайър беше глупав — изрече най-накрая Сънлайт. — Глупав човек. Между другото как е ръката ти? Още ли е подута?

— Кой уби сестра Кийтинг?

— Беляджии. Хора неизвестни и несъмнено чудати.

— Ако си го направил ти, какво стана с органите ѝ? — продължи с въпросите Киндерман. — Трябва да знаеш. Какво стана с тях? Кажи ми.

— Обичам вечеря — обяви монотонно Сънлайт.

Киндерман се вгледа в безизразните очи. Стари приятели. Сърцето на детектива прескочи един удар.

— Татко трябва да знае — каза най-накрая Сънлайт.

Извърна поглед от Киндерман и се загледа безучастно в празното пространство. — Уморен съм — промълви тихо той. — Изглежда, че работата ми никога не свършва. Уморен съм. — За момент изглеждаше странно безпомощен. После като че ли го налегна дрямка. Главата му клюмна. — Томи не разбира — промърмори той. — Казвам му да продължава без мен, но той не го прави. Бои се. Томи… ми е… сърдит.

Киндерман стана и се приближи. Наведе ухо до устата на Сънлайт, за да долови шепота.

— Малкият… Джак Хорнър. Детска… игра. — Киндерман почака, но не чу нищо друго. Сънлайт изпадна в безсъзнание.

Киндерман излезе бързо от стаята. Имаше ужасно предчувствие. Излизайки, натисна звънеца за сестрата. Когато тя пристигна, той се върна до неврологията и потърси Аткинс. Сержантът стоеше в приемната и говореше по телефона. Когато видя детектива до себе си, той бързо приключи разговора.

В неврологията бе прието едно дете, момче на шест години. Санитарят тикаше количката му към бюрото.

— Ето ви го хубавия малък човек — каза санитарят на дежурната сестра.

Тя се усмихна на момчето:

— Здрасти:

Вниманието на Киндерман бе фиксирано върху Аткинс.

— Фамилия? — попита сестрата.

Санитарят отговори:

— Корнър, Винсент П.

— Винсент Пол — уточни момчето.

— Със С ли се мише или с К? — попита сестрата.

Санитарят ѝ подаде някакви документи!

— С К.

— Аткинс, побързай — извика настоятелно Киндерман.

Аткинс приключи за няколко секунди и момчето бе закарано обратно в стаята си в неврологията.

— Искам някой тук двадесет и четири часа! Никой пациент да не излиза, независимо за какво. Независимо за какво!

Аткинс посегна към телефона, но Киндерман го сграбчи за китката.

— Обади се по-късно. Дай ми някой веднага — настоя той.

Аткинс направи знак на един униформен полицай, застанал на пост пред асансьорите. Той приближи.

— Ела с мен — нареди Киндерман. — Аткинс, оставям те. Довиждане.

Киндерман и полицаят тръгнаха бързо към откритото отделение. Когато стигнаха до входа, Киндерман спря и инструктира полицая.

— Никакви пациенти да не излизат оттук. Само персоналът. Разбрано ли е?

— Разбрано, сър.

— Не напускай поста по никаква причина, преди да бъдеш освободен. Даже не ходи до тоалетната.

— Да, сър.

Киндерман го остави и влезе в отделението. Скоро застана в стаята за отдих, на няколко фута отдясно на бюрото. Огледа се бавно, изследвайки всяко лице с предпазливост ѝ страх. Но все пак всичко изглеждаше наред. Погледна към тълпата около телевизора. Премигна и приближи, но изведнъж спря на няколко крачки от групата. Възхитени и втренчени, очите им бяха приковани към празния телевизионен екран. Телевизорът не беше включен.

Киндерман огледа стаята и за пръв път забеляза, че наоколо не се виждат нито сестри, нито санитари. Присви очи към офиса зад бюрото. И там нямаше никой. Погледна към притихналата група край телевизора. Сърцето му се разтуптя. Детективът тръгна бързо към бюрото, изтича покрай него и отвори вратата на малкия офис. Дръпна се шокиран — сестрата и санитарят бяха проснати на пода, изпаднали в безсъзнание, а от раните по главите им течеше кръв. Сестрата беше гола. Нито една част от униформата ѝ не се виждаше наоколо.

— Детска игра! Винсент Корнър!

Думите поразиха съзнанието на Киндерман като удар. Обърна се бързо и изтича от офиса, само за да замръзне на място от онова, което видя. Всички пациенти от стаята се придвижваха към него, приближавайки в кордон, който се затваряше, а тътренето на чехлите им бе единственият звук в зловещата, ужасяваща тишина. Те гледаха злобно, блесналите им очи бяха фиксирани в него, а от отделни точки на стаята се носеха гласовете им, напевни, смаяни и зловещо любезни:

— Здравей.

— Здравей.

— Толкова е хубаво да те видим, скъпи.

Започнаха да шепнат неразбрано. Киндерман извика за помощ.

Момчето бе получило лекарствата си и спеше. Венецианските щори на прозорците бяха пуснати и тъмнината в стаята се осветяваше едва-едва от блещукането на анимационния филм, който вървеше по телевизора с изключен звук. Вратата се отвори бавно и вътре влезе жена в сестринска униформа. Носеше пазарска торба. Затвори тихо вратата зад себе си, остави пазарската торба на пода и извади нещо от нея. Погледна съсредоточено към момчето, а после тихо и бавно приближи до него. Момчето се размърда. То лежеше по гръб. Отвори сънливо очи и ги присви. Когато се наведе над момчето, жената бавно вдигна ръце.

— Виж какво съм ти донесла, скъпичко — изтананика тя.

Изведнъж Киндерман нахлу в стаята. Извиквайки грубо Не!, той хвана жената отзад в отчаяна, задушаваща хватка. Тя изкряка като задушена, отпусна безпомощно ръце, а момчето се изправи в леглото и закрещя от ужас, когато Аткинс и един униформен полицай нахлуха в стаята.

— Хванах я! — изкрещя Киндерман. — Светлината! Включете светлината! Включете я!

— Мамо! Мамо!

Лампите светнаха.

— Душите ме! — едва успя да каже сестрата. Плюшено мече изпадна от ръцете ѝ на пода. Киндерман го погледна, изненада се и бавно отпусна яростната си хватка. Сестрата се завъртя и разтърка врата си.

— Иисусе Христе! — възкликна тя. — Какво ви става, по дяволите? Да не сте луд?

— Искам мама! — изстена момчето.

Сестрата го прегърна и го придърпа близо до себе си.

— Едва не ми счупихте врата! — изписка тя към Киндерман.

Детективът едва си поемаше дъх.

— Съжалявам — изхриптя той, — много съжалявам. — Извади си кърпичката и я притисна към бузата си, където дългата, дълбока драскотина продължаваше да кърви. — Приемете моите извинения.

Аткинс вдигна торбата и погледна в нея.

— Играчки — промърмори той.

— Какви играчки? — попита момчето. Изведнъж то се успокои и се дръпна от сестрата.

— Претърсете болницата! — нареди Киндерман на Аткинс. — Тя преследва някого! Намерете я.

— Какви играчки? — повтори момчето.

На вратата се появиха още полицаи, но Аткинс ги задържа на прага и им даде нови инструкции. Полицаят в стаята излезе и се присъедини към тях. Сестрата вдигна торбата си над момчето.

— Не ви вярвам — каза сестрата на Киндерман. Изсипа съдържанието на торбата върху леглото. — Така ли се отнасяте със семейството си? — попита настоятелно тя.

— Семейството ми? — Умът на Киндерман започна да препуска. Изведнъж той видя табелката с името на сестрата: ДЖУЛИ ФАНТОЦИ.

— … покана за танц.

— Джули! Мили Боже!

Изтича от стаята.

Мери Киндерман и майка ѝ приготвяха обяда в кухнята. Джули четеше роман на кухненската маса. Телефонът звънна. Джули бе най-далеч от него, но успя да го вдигне.

— Ало?… О, здрасти, тате… Разбира се. Ето ти мама. — Тя подаде слушалката на майка си. Мери я взе, а Джули се върна към четенето.

— Здрасти, миличък. Ще си дойдеш ли за обяд? — Мери се заслуша за малко. — О, наистина ли? — възкликна тя. — Защо така? — послуша още малко. Накрая каза: — Разбира се, скъпи, щом казваш. Между другото, ще обядваш ли, или не? — Заслуша се. — Добре, скъпи. Ще запазя храната топла. Но побързай. Липсваш ми. — Затвори телефона и се върна към хляба, който печеше.

— Nu? — попита майка ѝ?

— Нищо — отговори Мери. — Една сестра ще дойде с някаква пратка.

Телефонът звънна отново.

— Сега ще го отменят — промърмори майката на Мери.

Джули скочи отново да вдигне телефона, но майка ѝ махна да се върне на мястото си.

— Не, не го вдигай — каза тя. — Баща ти иска линията да остане свободна. Ако се обади, ще даде сигнал — две позвънявания.

Киндерман стоеше в приемната на неврологията, а тревогата му нарастваше след всяко позвъняване, останало без отговор. Притискаше нервно слушалката до ухото си. Някой да отговори! Отговорете! — молеше се яростно той. Остави телефона да звъни още цяла минута, затръшна слушалката и хукна към стълбището. Даже не си помисли да чака асансьора.

Запъхтян, той пристигна във фоайето и изтича на улицата, останал без дъх. Побягна към една Полицейска кола, влезе и затръшна вратата. Полицай с каска седеше зад волана.

— Фоксхол стрийт две-нула-седем-осемнайсет и побързай! — нареди задъхано Киндерман. — Сирената! Не спазвай правилника! Бързо, бързо!

Потеглиха с изсвирване на гуми, полицейската сирена зави пронизително, скоро препускаха по Резервоар роуд, а после по Фоксхол — към къщата на Киндерман. Детективът се молеше със затворени очи по време на цялото лудешко препускане. Когато полицейската кола закова, той отвори очи. Бяха спрели в неговата алея.

— Заобиколи! Задната врата! — заповяда на полицая, който скочи от колата и хукна, изваждайки от кобура чипоносия си револвер. Киндерман се измъкна от колата, измъкна си пистолета и бръкна в джоба си да извади ключовете за къщата, докато тичаше към вратата. Тъкмо се опитваше да пъхне ключа в ключалката с трепереща ръка, когато вратата се отвори.

Джули погледна към пистолета и извика към вътрешността на къщата:

— Мамо, татко се прибра! — В следващата секунда Мери се появи на прага. Тя погледна към пистолета, а после изгледа сурово Киндерман.

— Шаранът вече е мъртъв. Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — извика Мери.

Киндерман свали пистолета и тръгна бързо напред, прегръщайки Джули.

— Слава Богу! — прошепна той.

Появи се майката на Мери.

— Отзад има един щурмуващ кавалерист — съобщи тя. — Започва се. Какво да му кажа?

— Бил, искам обяснение — настоя Мери.

Детективът целуна Джули по бузата и прибра пистолета в джоба си.

— Аз съм луд. Това е всичко. Това е цялото обяснение.

— Просто му казах, че сме Фебре — изсумтя майката на Мери. Върна се в къщата. Телефонът звънна и Джули изтича в дневната да го вдигне.

Киндерман влезе в къщата и тръгна към задната врата.

— Ще кажа на полицая — извика той през рамо.

— Какво ще му кажеш? — настоя Мери. Тръгна след него през кухнята. — Бил, какво става тук? Ще ми кажеш ли, моля те…

Киндерман замръзна. Видя пазарска торба до стената на прага към кухнята. Изтича напред да я вземе, когато чу старчески, напевен женски глас в кухнята:

— Здравей. — Киндерман извади веднага пистолета, влезе в кухнята и го насочи към масата, където седеше стара жена в сестринска униформа и го гледаше с празен поглед.

— Бил! — изкрещя Мери.

— О, скъпа, толкова съм уморена — каза жената. Мери сложи ръце върху рамото на Киндерман и го принуди да смъкне оръжието.

— Не искам никакви оръжия в тази къща, чуваш ли ме?

Полицаят нахълта в кухнята с изваден и насочен револвер.

— Свали този револвер! — изкрещя Мери.

— Може ли по тихо, моля? — извика Джули от дневната. — Говоря по телефона!

Полицаят погледна към Киндерман.

— Лейтенант?

Очите на детектива не се откъсваха от жената. На лицето ѝ бяха изписани объркване и умора.

— Свали го, Франк — въздъхна Киндерман. — Всичко е наред. Връщай се. Върни се в болницата.

— Разбрано, сър. — Полицаят прибра револвера в кобура и излезе.

— Колко души за обяд? — попита майката на Мери. — Вече трябва да знам.

— Що за дивотия беше това, Бил? — попита Мери. Посочи към жената. — Що за сестра си ми изпратил? Отварям вратата на тази жена и тя припада. Пада на земята. Вдига глава и крещи нещо налудничаво, после припада. Мили Боже, та тя е прекалено стара за сестра. Тя е…

Киндерман ѝ махна да замълчи. Жената го погледна невинно в очите.

— Нима е време за лягане? — попита го тя.

Детективът седна бавно на масата. Свали си шапката и я постави внимателно на стола.

— Да, почти стана време за лягане… — каза ѝ нежно той.

— Толкова съм уморена…

Киндерман я погледна в очите. Те бяха искрени и благи. Той вдигна поглед към Мери, която стоеше със смесица от объркване и раздразнение, изписани по лицето ѝ.

— Спомена, че е казала нещо — припомни ѝ Киндерман.

— Какво? — намръщи се Мери.

— Споменахме тя е казала нещо. Какво каза?

— Свършено — изсумтя майката на Мери откъм печката.

— Да, това е — потвърди Мери. — Сега си спомням. Тя изкрещя: — С него е свършено и после припадна.

— С него е свършено или Свършено? — притисна я Киндерман. — Кое от двете?

— С него е свършено — каза Мери. — Боже, звучеше като върколак или нещо такова. Какво ѝ има на тази жена? Коя е тя?

Киндерман извъртя глава.

— С него е свършено — промърмори замислено той.

Джули влезе в кухнята.

— Е, какво става? — попита тя. — Какво става?

Телефонът звънна отново. Мери го вдигна веднага.

— Ало?

— За мен ли е? — попита Джули.

Мери подаде слушалката на Киндерман.

— За теб е — каза тя. — Мисля да дам на бедното същество малко супа.

Детективът вдигна слушалката.

— Киндерман.

Беше Аткинс.

— Лейтенант, той ви вика — докладва сержантът.

— Кой?

— Сънлайт. Постоянно вика. Все вашето име.

— Ще дойда веднага — каза Киндерман. Затвори спокойно телефона.

— Бил, какво е това? — чу гласа на Мери зад себе си. — Беше в пазарската ѝ торба. Това ли беше пратката?

Киндерман се обърна и затаи дъх. Мери държеше чифт големи и блестящи хирургически ножици за дисекция.

— Трябва ли ни това? — попита Мери.

— Не.

Киндерман извика друга полицейска кола и заведе старицата до болницата, където я разпознаха като пациентка на откритото отделение в психиатрията. Незабавно бе прехвърлена в отделението за сериозни разстройства за наблюдение. Киндерман научи, че ранената сестра и санитарят не са получили сериозни увреждания и че ги очакват на работа през следващата седмица. Доволен, Киндерман си тръгна от това място и отиде в изолационната секция, където Аткинс го чакаше в коридора. Стоеше пред отворената врата на дванадесета килия. С гръб, опрян в стената, със скръстени ръце, той наблюдаваше мълчаливо как детективът се приближава. Очите му изглеждаха разтревожени и далечни. Киндерман спря и го погледна.

— Какво ти става? — попита детективът. — Нещо не е наред ли?

Аткинс поклати глава. Киндерман го огледа за момент.

— Той току-що каза, че вие сте тук — промълви Аткинс.

— Кога?

— Само преди минута.

Сестра Спенсър се появи от килията.

— Ще влезете ли? — попита тя детектива.

Киндерман кимна, после се обърна и влезе бавно в килията. Затвори тихо вратата след себе си, отиде до стола и седна. Сънлайт го наблюдаваше с блеснали очи. Какво различно има в него? — учуди се детективът.

— Е, просто трябваше да те видя — обясни Сънлайт. — Ти ми беше късметът. Дължа ти нещо, лейтенант. Освен това искам моята история да бъде разказана така, както се е случила.

— И как се случи? — попита го Киндерман.

— Навременно обаждане за Джули, не мислиш ли?

Киндерман изчака. Заслуша се в капките от крана.

Сънлайт внезапно отметна глава и се разкикоти, после фиксира детектива с блеснал поглед.

— Не се ли досети, лейтенант? О, разбира се, че си. Най-накрая събра всичко — как моите безценни малки заместници ми вършат работата, моите скъпи, сладки, престарели празни съдинки. Е, те, разбира се, са съвършени домакини. Те не са тук. Собствените им личности са разбити. И така, аз се промъквам в тях. За малко. Само за малко.

Киндерман втренчи поглед.

— О, да. Да, разбира се. За това тяло. На твоя приятел, нали, лейтенант? — Сънлайт отметна глава в накъсан смях, който премина в пронизителен магарешки рев. Киндерман усети ледени тръпки по врата си. Сънлайт внезапно спря и погледна с безизразни очи.

— Ами аз бях толкова ужасяващо мъртъв — изохка той. — Това не ми харесваше. На теб би ли ти харесало? Разстройващо е. Да, почувствах се много нещастен. Нали знаеш — понесен по течението. Оставаше ми да свърша толкова работа, а си нямах тяло. Не беше честно. Но тогава дойде — е, един приятел. Знаеш. Един от тях. Той мислеше, че работата ми трябва да продължи. Но в това тяло. Всъщност именно в това тяло.

Детективът бе хипнотизиран. Попита:

— Защо?

Сънлайт сви рамене.

— Нека да го наречем злоба. Отмъщение. Шегичка. Мисля, че беше определен проблем във връзка със заклинателството, в който отец Карас бе участник и… е… изгони определени заинтересовани страни от тялото на едно дете. Заинтересованите страни не бяха доволни, меко казано. Не, не бяха доволни. — За момент погледът на Сънлайт стана далечен и призрачен. Потрепери, после отново погледна към Киндерман. — Значи, той си мислеше за тази лудория като за начин да се върне: с това набожно, героично тяло като инструмент за… — Сънлайт сви рамене. — Е, ти знаеш. За моята работа. Моят приятел ми съчувстваше много. Заведе ме при нашия общ приятел отец Карас. Боя се, че той не беше много добре по онова време. Умираше. В умирающ статус, както казват. Така че когато той се изплъзна навън, моят услужлив приятел ме вмъкна вътре. Срещнахме се за малко, само веднъж и толкова. Е, разбира се, настъпи малко объркване край стълбите, когато медицинският екип от линейката обяви, че Карас е мъртъв. Е, той беше мъртъв, от техническа гледна точка. Имам предвид в духовния смисъл. Той беше вън. Но аз бях вътре. Вярно, малко травматизиран. И как не? Мозъкът му приличаше на желе. Липса на кислород. Нещастие. Не е лесно да си мъртъв. Но няма значение. Аз Се справих. Да, максимум усилия, които поне ме измъкнаха от онзи ковчег. И накрая малко палячовщина и комично облекчение, когато онзи стар брат Фейн ме видя да излизам. Това помогна. Да, това са усмивките, които понякога поддържат хода ни, парченцата неочаквана радост. Но след това за известно време бях доста сломен. Време? Дванайсет години. Толкова много увреждания на мозъчните клетки, нали разбираш. Толкова много изгубени. Но мозъкът притежава забележителни сили, лейтенант. Питай своя приятел, добрия доктор Амфортас. О… Не, предполагам, че аз ще трябва да го попитам вместо теб.

Сънлайт замълча за известно време.

— Никаква реакция от публиката… — промърмори най-накрая той. — Вярвате ли ми, лейтенант?

— Не.

Подигравката изчезна и Сънлайт изглеждаше поразен. За миг лицето му се сбръчка в израз на безпомощност.

— Така ли? — попита той с разтреперан глас.

— Така.

Очите на Сънлайт гледаха умолително и уплашено.

— Томи казва, че няма да ми прости, докато ти не узнаеш истината — проплака той.

— Каква истина?

Сънлайт се обърна настрани. Каза мрачно:

— Те ще ме накажат за това. Сякаш се взираше в някакъв далечен ужас.

— Каква истина? — попита го отново детективът.

Сънлайт потрепери и погледна отново към Киндерман. Цялото му лице излъчваше настойчива молба.

— Аз не съм Карас — прошепна дрезгаво той. — Томи иска ти да знаеш това. Аз не съм Карас! Моля те, повярвай ми. Ако не ми повярваш, Томи казва, че няма да си тръгне. Просто ще остане тук. Не мога да оставя брат си сам. Моля те, помогни ми. Не мога да тръгна без брат си!

Киндерман присви вежди озадачено. Наведе глава на една страна.

— Закъде да тръгнеш?

— Толкова съм уморен. Вече нямам нужда да оставам. Искам да продължа. Твоят приятел Карас няма нищо общо с убийствата. — Когато Сънлайт се наведе напред, Киндерман се смая от отчаянието в очите му. — Кажи на Томи, че ми вярваш! — умоляваше го той. — Кажи му!

Киндерман затаи дъх. Изпита усещане за нещо важно, което не можеше да обясни. Какво беше то? Защо изпитваше това чувство? Нима вярваше в думите на Сънлайт? Няма значение, реши той. Знаеше, че трябва да го каже.

— Вярвам ти — изрече решително.

Сънлайт се отпусна назад към стената и очите му се извъртяха нагоре, когато от устата му се чуха заекващите звуци, другият глас:

— Аз те об-б-б-б-б-бичам, Д-д-д-д-джими. — Очите на Сънлайт натежаха, налегна го дрямка и главата му увисна върху гърдите. После очите му се затвориха.

Киндерман стана бързо от стола. Разтревожен, той отиде бързо до леглото и наведе ухо към устата, на Сънлайт. Но Сънлайт не каза нищо повече. Киндерман се втурна към звънеца, после излезе бързо в коридора. Погледна Аткинс в очите и промърмори:

— Започва се.

Киндерман изтича до телефона в приемната. Обади се у дома си. Вдигна Мери.

— Скъпа, не излизайте от къщата — нареди настоятелно детективът. — Никой да не излиза от къщата! Заключете прозорците и вратите и не пускайте никого, докато не се върна!

Когато Мери възрази, той повтори инструкциите си и затвори телефона. Върна се в коридора пред дванадесета килия.

— Искам охрана пред къщата си! Веднага! — нареди той на Аткинс.

Сестра Спенсър излезе от килията. Погледна към детектива и му съобщи:

— Той е мъртъв.

Киндерман втренчи изумения си поглед в нея:

— Какво?

Тя повтори:

— Той е мъртъв. Сърцето му току-що спря.

Киндерман погледна зад нея. Вратата беше отворена и Сънлайт лежеше по гръб на леглото.

— Аткинс, чакай тук — промърмори детективът. — Не се обаждай. Няма значение. Просто чакай — заповяда му той.

Киндерман влезе бавно в килията. Чу, че сестра Спенсър влиза след него. Стъпките ѝ спряха, но той продължи още малко и застана близо до леглото. Сведе поглед към Сънлайт. Веригите и усмирителната риза бяха свалени. Очите му бяха затворени, а в смъртта чертите на лицето му бяха станали по-нежни — по лицето му бе изписано нещо като мир след дългоочаквания край на едно пътуване. Киндерман беше виждал това изражение само веднъж преди. За момент се опита да събере мислите си. После заговори, без да се обръща:

— Питал ли е за мен преди?

Чу гласа на Сиенсър зад себе си:

— Да.

— Само това?

— Не знам какво имате предвид — отговори Спенсър. Тя приближи до него.

Киндерман обърна глава към нея.

— Чухте ли го да казва нещо друго?

Тя бе скръстила ръце.

— Е, не съвсем.

— Не съвсем? Какво точно имате предвид?

Очите ѝ изглеждаха тъмни в мрачната стая.

— Онова заекване — обясни тя. — Странният глас, който използва понякога. Той заеква.

— Каза ли нещо?

— Не съм сигурна. — Сестрата сви рамене. — Не знам. Това стана точно преди да започне да ви призовава. Мисля, че все още беше в безсъзнание. Аз влязох да му премеря пулса. После чух това заекване. Беше нещо — ами, не съм сигурна — но приличаше на татко.

— Татко?

Тя сви рамене.

— Нещо такова. Така мисля.

— И той все още беше в безсъзнание?

— Да. После като че ли дойде на себе си и — о, да, сега си спомням и нещо друго. Изкрещя: С него е свършено.

Киндерман премигна.

— С него е свършено?

— Точно преди да започне да крещи вашето име.

Киндерман се замисли за момент; после се обърна и погледна към тялото.

— С него е свършено — промърмори той.

— Странно — обади се сестра Спенсър. — Накрая изглеждаше щастлив. Отвори очи за секунда и изглеждаше щастлив. Почти като дете. — Гласът ѝ бе странно неутешим. — Съжалих го — въздъхна тя. — Какъв ужасен човек, независимо дали е луд. Но в него имаше нещо, заради което го съжалих.

— Той е част от Ангела — промърмори тихо Киндерман. Очите му все още бяха приковани върху лицето на Сънлайт.

— Не чух какво казахте.

Киндерман се заслуша в капките от крана, пляскащи по порцелановата мивка.

— Сега можете да вървите, мис Спенсър — каза ѝ тихо, — благодаря ви. — Чу я как се отдалечава, а когато замина, той се пресегна надолу и докосна лицето на Сънлайт. Задържа ръката си нежно; после се обърна и излезе бавно в коридора. Нещо изглежда различно, помисли си той. Какво беше?

— Какво те притеснява, Аткинс? — попита подчинения си. — Моля те, кажи ми.

Очите на сержанта витаеха.

— Не знам — смънка той. Сви рамене. — Но имам една информация за вас, лейтенант. Бащата на Близнаци — погледна го. — Намерихме го.

— Така ли?

Аткинс кимна.

— Къде е? — попита Киндерман.

Очите на Аткинс изглеждаха по-зелени от всякога, не премигваха и се въртяха около зениците.

— Мъртъв е — каза. — Умрял е от удар.

— Кога?

— Сутринта.

Киндерман се смая.

— Какво става, по дяволите, лейтенант? — възкликна Аткинс.

Киндерман разбра какво е различно. Вдигна поглед към тавана. Всички крушки грееха ярко.

— Мисля, че всичко свърши — промърмори тихо той. После кимна. — Да. Така мисля. — Киндерман сведе поглед към Аткинс и приключи: — Свърши. — После замълча. — Повярвах му.

В следващия момент нахлуха ужасът и загубата, облекчението и болката и лицето му се сбръчка. Той се облегна о стената и започна да ридае неутешимо. Аткинс се изненада и за момент не знаеше какво да прави; после пристъпи напред и хвана ръцете на детектива.

— Всичко е наред, сър — повтаря той няколко минути, докато риданията продължаваха. Точно когато Аткинс се уплаши, че няма да престанат никога, риданията започнаха да стихват; но сержантът продължаваше да успокоява началника си.

— Просто съм уморен — прошепна най-накрая Киндерман. — Съжалявам. Нямаше никаква причина. Нямаше причина. Просто съм уморен.

Аткинс го заведе у дома му.

16.

Кой е реалният свят, учуди се Киндерман, светът отвъд или светът, в който той живееше? Те се интерпретираха взаимно. И в двата се сблъскваха мълчаливи слънца.

— Това трябва да е било голям удар за вас — промърмори Райли.

Свещеникът и детективът стояха сами край гроба, втренчили погледи в ковчега на човека, който може би беше Карас. Молитвите бяха свършили и двамата мъже стояха заедно със зората, с мислите си и с тихата земя.

Киндерман вдигна поглед към Райли. Свещеникът стоеше до него.

— Защо е така?

— Ти го изгуби два пъти.

Киндерман се учуди мълчаливо, после бавно погледна отново към ковчега.

— Това не беше той — отрони тихо детективът. Поклати глава. — Никога не е бил той.

Райли го погледна.

— Да ви почерпя ли едно питие?

— Няма да навреди.