Кървави книги (Том 5)

В плътта

Когато разговорът с отговорника на етажа приключи и Кливланд Смит се върна в килията, новият му съкилийник вече беше там и се взираше в прашната светлина, влизаща през армираното стъкло на прозореца. Това беше кратък спектакъл - всеки следобед (стига да нямаше облаци) слънчевите лъчи се промъкваха между стената и административната сграда, за да осветят крило „Б“ за няма и половин час, после изчезваха до следващия следобед.

- Ти ли си Тейт? - попита Клив.

Затворникът се извърна към него. Мейфлауър беше казал, че новото момче е на 22, но Тейт изглеждаше на не повече от 17. И имаше вид на изоставено куче. На грозно куче, зарязано от стопаните си насред трафика. Очите му бяха прекалено изразителни, устата - твърде женствена, а ръцете - ужасно тънки. Приличаше на жертва по рождение. Клив изпита гняв, че са му натресли момчето. Тейт щеше да е бреме, а той нямаше нито желание, нито сили да се занимава със защитата му, въпреки че Мейфлауър го беше убедил да му помогне.

- Да - отговори кучето. - Аз съм Уилям.

- Наричат те Уилям, така ли?

- Не. Наричат ме Били.

- Били значи. - Клив кимна и влезе в килията. „Пентънвил“ беше затвор със сравнително лек режим; пазачите оставяха килиите отворени по два часа сутрин, а често и по два следобед, осигурявайки известна свобода на затворниците. Тази привилегия обаче си имаше недостатъци - и точно заради тях Мейфлауър го бе извикал да поговорят.

- Казаха ми да ти обясня как стоят нещата.

- О.

- Не си ли лежал досега?

- Не.

- Дори в изправителен дом?

Очите на Тейт трепнаха.

- Малко.

- Значи са наясно с положението. Знаеш, че си лесна жертва.

- Аха.

- А на мен - рече недоволно Клив - се пада задачата да ти пазя задника.

Тейт присви сините си очи, сякаш слънцето продължаваше да блести в тях.

- Не си прави този труд. Нищо не ми дължиш.

- Дяволски си прав. Но явно имам нова социална отговорност. И това - добави кисело мъжът - си ти.

Клив беше излежал два месеца от присъдата си за търговия с марихуана и се намираше за трети път в „Пентънвил“. Беше на трийсет и изглеждаше отлично за възрастта си. Имаше мускулесто тяло и стегнато, гладко лице; ако някой го видеше да влиза с официален костюм в съда, като нищо щеше да реши, че това е адвокат. Един по-внимателен наблюдател обаче нямаше да пропусне белега на врата му (спомен от безпаричен наркоман), както и предпазливата му походка - той винаги крачеше така, сякаш е готов да побегне.

„Още си млад човек“, беше му казал последният съдия. „Още имаш време да се промениш.“ Тогава Клив се съгласи с него, въпреки че дълбоко в себе си знаеше - един вълк си остава вълк. Престъпленията бяха лесни, а работата не. И докато някой не му докажеше обратното, той щеше да продължи да върши онова, което най му се удаваше... и да си носи последствията, ако бъде заловен. Пък и в затвора не беше толкова лошо; въпрос на настройка. Храната беше прилична, а компанията - отбрана; Клив нямаше нищо против да е вътре, стига да има с какво да занимава ума си. В момента например четеше книги за греха. Интересна тема. През живота си беше чул куп теории как грехът се е появил на света - от пробационни служители, адвокати и свещеници. Социологически, теологически и идеологически теории. Част от тях го бяха накарали да се замисли, макар и за кратко. Но повечето бяха толкова абсурдни (грях по рождение; грях в резултат на социално положение), че той се беше изсмял в лицата на привържениците им. Нито една теория не му звучеше достатъчно убедително.

По-важното бе, че си имаше добро занимание. Нещо, с което да минават по-лесно дните. А и нощите, понеже спеше неспокойно. Не го държеше будна неговата вина, а вината на другите. Клив беше просто един дребен пласьор на трева; малък чарк в консуматорската машина. Нямаше причина да се чувства виновен. Но в затвора имаше други, много други, които страдаха от кошмари. Те плачеха и се оплакваха, проклинаха и ругаеха - както местните съдии, така и небесните. А врявата, която вдигаха, можеше да събуди и мъртвец.

- Тук винаги ли е така? - попита го Били след седмица или две. Бяха докарали нов затворник, който не спираше да хленчи и псува.

- Да, през повечето време - отговори Клив. - Някои хора просто не могат, без да крещят. Иначе ще полудеят.

- Не и ти - отбеляза немузикалният глас от долното легло. - Ти просто четеш книги и си траеш. Наблюдавах те. Тази врява не те ли смущава?

- Мога да живея с нея. Пък и нямам съпруга, която да ми идва на свиждане и всяка седмица да ми напомня какво пропускам.

- Лежал ли си тук преди?

- Два пъти.

След кратко колебание момчето каза:

- Значи познаваш мястото.

- Не и до степен да напиша туристически справочник, но знам достатъчно. Защо?

- Просто се чудех.

- Нещо по-специално ли искаш да знаеш?

Тейт помълча няколко секунди.

- Чух, че... тук са бесили затворници.

Думите му изненадаха Клив. Не беше очаквал подобен отговор, макар да си знаеше, че Били Тейт е странен. Беше стигнал до това заключение по косите погледи, които момчето му хвърляше с млечносините си очи, и по начина, по който обичаше да се взира в стената или в прозореца - като детектив, търсещ улики.

Клив каза:

- Бесили са ги в някаква барака. Или поне така мисля.

Последва ново мълчание, после момчето попита с престорено безразличие:

- А тя стои ли още?

- Бараката ли? Не знам. Вече не бесят затворници за твое сведение. -Били не каза нищо. - Защо ме разпитваш за нея?

- Просто съм любопитен.

Били наиситна беше любопитен. И толкова странен с блуждаещите си погледи и резервираното си поведение, че повечето затворници го избягваха. Само Лоуел проявяваше интерес към него и мотивите му бяха недвусмислени.

- Ще ми заемеш ли дамата си този следобед? - попита той Клив на опашката за закуска. Тейт, който стоеше до него, чу въпроса, но не каза нищо. Клив също не отговори.

- Не ме ли чу? Попитах те нещо.

- Чух те. Остави го на мира.

- Можем да си го поделим - продължи Лоуел. - Ще ти се отплатя по някакъв начин. Ще измислим нещо.

- Не става. Няма да го делим.

- Така ли? - В рошавата брада на Лоуел се появи усмивка. - А ти какво ще кажеш по въпроса, бейби? - обърна се той към Били.

Тейт се завъртя към него.

- Аз казвам не, благодаря.

- Не, благодаря - изимитира го брадатият и възнагради Клив с нова усмивка, този път мрачна. - Добре си го обучил. И в леглото ли говори така?

- Разкарай се, Лоуел. Казах ти, че няма да го деля и точка.

- Не можеш да го държиш постоянно под око - отбеляза брадатият. -Рано или късно ще му докопам задника. А може и сам да ми го предложи.

Забележката на Лоуел накара Нейлър, неговия съкилийник, да се изкиска. Клив нямаше желание да се бие с нито един от двамата, но беше добър в блъфирането и сега се възползва от уменията си.

- Не си навличай неприятности - предупреди той Лоуел, - защото с една брада няма как да скриеш всички белези.

Онзи го изгледа намръщено. Дори и да беше разбрал, че Клив блъфира, явно не му се рискуваше.

- А ти си пази гърба - рече накрая брадатият и с това разговорът приключи.

През онази нощ Клив сънува нещо. На сутринта не помнеше какво, но докато се къпеше и бръснеше, в съзнанието му изплуваха разни дразнещи фрагменти. Цяла сутрин беше така: не минаваха и десет минути, без нещо да го подсети за съня - преобърнатата солница на масата за закуска, виковете в двора за упражнения. И всеки път споменът му се изплъзваше на косъм. Това го направи необичайно избухлив и раздразнителен. Когато Уесли - дребен фалшификатор, когото познаваше от предишния си престой в затвора - го заговори приятелски в библиотеката, Клив му изръмжа да млъкне. Но Уесли не млъкна.

- Ще си имаш проблеми.

- Нима? Какви?

- С онова момче. Били.

- Какво за него?

- Задава въпроси. Става нахален. Хората не го харесват. Казват, че трябва да го стегнеш малко.

- Не съм му бавачка.

Уесли направи физиономия.

- Казвам ти го като на приятел.

- Дрън-дрън.

- Не бъди глупав, Кливланд. Създаваш си врагове.

- Например?

- Лоуел - отговори веднага Уесли. - Нейлър. И куп други. Мнозина смятат, че на Тейт не му е чиста работата.

- Моля?

Уесли изсумтя.

- Нали това се опитвам да ти кажа. Той е лукав и потаен. Като шибан доносник. Ще си имаш неприятности.

- Спести ми пророчествата си.

По закона на вероятностите и най-лошият пророк понякога се оказва прав. Този път Уесли позна. На следващия ден, докато се връщаше от Работилницата, където беше упражнявал интелекта си със сглобяване на пластмасови колички, Клив завари Мейфлауър да го чака на етажа.

- Помолих те да наглеждаш Уилям Тейт, Смит. Защо не го правиш, мамка му?

- Станало ли е нещо?

- Все едно нищо не те помолих.

- Попитах какво е станало, сър.

- Нищо фатално. Не и този път. Пребили са го. Явно Лоуел му е вдигнал мерника. Прав ли съм? - Отговорникът на етажа изгледа втренчено Клив и когато не получи отговор, продължи: - Сгреших с теб, Смит. Мислех, че под коравата ти външност се крие добър човек.

Били лежеше на леглото си с насинено лице и затворени очи.

- Добре ли си?

- Аха - отговори тихо момчето, без да отвори очи.

- Имаш ли счупени кости?

- Ще оживея.

- Трябва да разбереш, че...

- Виж какво. - Били отвори очи. Зениците му изглеждаха някак потъмни, но това можеше и да е ефект от светлината. - Жив съм, нали? Не съм идиот. Знаех какво ме очаква, когато дойдох тук. - Говореше така, сякаш беше дошъл в „Пентънвил“ по собствено желание. - Лоуел няма да ме сломи, не се притеснявай. - Той направи пауза, после добави: - Беше прав.

- За кое?

- Че не сме приятели. Всеки трябва да се оправя сам, нали? Уча се бавно, но започвам да схващам. - Той се усмихна на себе си.

- Задавал си въпроси.

- Така ли? - каза ехидно Били. - И от кого чу това?

- Ако имаш въпроси, питай мен. Хората не обичат любопитковците. Стават подозрителни. И ти обръщат гръб, когато те нападне някой като Лоуел.

Името накара Тейт да се намръщи болезнено. Той докосна насинената си буза. - Лоуел ще умре - каза тихо, почти на себе си.

- Рано или късно.

Момчето му метна поглед, който можеше да реже стомана.

- Наистина ще умре - заяви уверено. - Няма да излезе жив оттук.

Клив си замълча. Твърдението беше смехотворно, но подобни смели

изказвания повдигат духа на човек.

- Какво искаш да знаеш? За какво си разпитвал хората?

- Не е важно - отговори Били. Вече не гледаше Клив, а се взираше в горното легло. После каза тихо: - Просто исках да знам къде са гробовете, това е.

- Гробовете?

- На обесените. Някой ми каза, че на гроба на Крипън е посаден розов храст. Чувал ли си подобно нещо?

Клив поклати глава. Сети се, че момчето го беше разпитвало за бараката, а ето че сега се интересуваше и от гробовете. Били погледна към него. Синината му растеше с всяка изминала минута.

- Знаеш ли къде се намират, Клив? - попита той с все същата престорена безгрижност.

- Мога да науча, стига да ми кажеш защо се интересуваш от тях.

Момчето извърна поглед. Следобедното слънце хвърляше светло петно

с формата на арка върху боядисаната тухлена стена. Днес петното беше бледо. Били спусна крака от леглото и седна на ръба на матрака, като се загледа в светлината. Беше я съзерцавал така и през първия си ден в килията.

- Дядо ми, бащата на моята майка, е бил обесен тук - каза глухо той. - През 1937-а. Едгар Тейт. Едгар Сейнт Клеър Тейт.

- Бащата на майка ти?

- Взех неговата фамилия. Не исках да нося тази на баща ми. Не исках да бъда негова собственост.

- Ничия собственост не си - рече Клив. - Принадлежиш само на себе си.

- Не е вярно - сви леко рамене Били, без да откъсва поглед от светлото петно. - Принадлежа на дядо ми. Винаги съм му принадлежал.

- Но ти дори не си бил роден, когато...

- Няма значение. Пристигането и заминаването не са важни.

Пристигането и заминаването? Раждането и смъртта ли имаше

предвид Тейт? Клив отвори уста да го попита, но Били продължи да говори със същия сподавен, но решителен глас.

- Той е бил виновен, разбира се. Не за онова, в което са го обвинявали, но все пак е бил виновен. Знаел е какъв е и на какво е способен, а това го прави виновен, нали? Убил е четирима души. Или поне заради тях са го обесили.

- Искаш да кажеш, че е убил повече от четирима?

Били пак сви леко рамене - бройката очевидно беше без значение.

- Но никой не е отишъл на погребението му. Това не е правилно, нали? Предполагам, че на никого не му е пукало. Роднините ми сигурно са били доволни, че са се отървали от него. Смятали са, че му хлопа дъската. Само че той не е бил луд. Знам, че не е бил. Имам неговите ръце и очи. Така твърди мама. И затова, преди да умре, тя ми разказа всичко за дядо. Разказа ми неща, които не е казвала на никого само заради моите очи... - Тейт сложи ръка на устата си, сякаш хипнотизиращото петно, което се местеше бавно по стената, го беше накарало да каже повече, отколкото е възнамерявал.

- И какво ти каза майка ти? - полюбопитства Клив.

Момчето помълча, явно обмисляше какво да отговори.

- Че си приличаме в някои отношения.

- Че сте еднакво луди ли? - попита полушеговито Клив.

- Нещо такова - рече Били, като продължи да съзерцава стената. После въздъхна и направи ново признание: - Затова дойдох тук. За да покажа на дядо ми, че не е бил забравен.

- Как така? Нали не си дошъл по собствено желание? Бил си заловен и осъден. Не си имал друг избор.

Пред слънцето мина облак и светлото петно на стената изчезна. Тейт

се обърна и Клив видя, че сега светлината е в очите на момчето.

- Извърших престъпление, за да ме изпратят тук. Направих го умишлено.

Клив поклати глава. Това беше нелепо.

- Трябваха ми три опита. Не стана от първия път. Но все пак успях, нали?

- Не се будалкай с мен, Били - предупреди го Клив.

- Не те будалкам. - Тейт се изправи. Изглеждаше учудващо ведър след нещата, които му разказа. Дори се усмихна колебливо. - Ти се отнасяш добре с мен. Оценявам го и съм ти благодарен. Но искам да знам къде са гробовете. Разбери къде са и повече няма да ти досаждам с въпроси, обещавам.

Клив не знаеше почти нищо за историята на „Пентънвил“, но познаваше човек, който е наясно с нея. Наричаха го Епископа и двамата се засичаха често в Работилницата. Беше прекарал по-голямата част от близо петдесетте си години в излежаване на различни присъди най-вече за дребни провинения и с фатализма на еднокрак човек, посветил живота си на познанието, беше станал експерт по затворите и наказателната система. Малък процент от знанията му се дължаха на книги обаче. Повечето идваха от стари затворници и скучаещи надзиратели. Независимо откъде идваха, с времето Епископа се бе превърнал в жива енциклопедия. И търгуваше с грижливо събраната информация - даваше уроци по география на кандидат-бегълците и разказваше митове и легенди на обезверените престъпници, които копнееха за нов бог, в когото да повярват.

Клив отиде при него и го помоли за малко инфо срещу тютюн и бъдещи услуги.

- Какво мога да направя за теб? - попита го Епископа. Беше едър мъж; не просто дебел, а масивен. Тънките като игли цигари, които свиваше и пушеше непрестанно, се губеха между месестите му пръсти. А пък те бяха така нашарени от никотина, че приличаха на пипала на сепии.

- Искам да науча всичко за обесените тук.

- Има много хубави истории - усмихна се Епископа и започна да разказва.

В общи линии се оказа, че Били е прав. В „Пентънвил“ действително бесили хора до средата на века, но бараката била отдавна разрушена. Сега на нейно място се издигала пробационната служба на крило „Б“. Историята за розовия храст също била вярна, поне отчасти. Пред една друга барака в района - в нея държали градинарските пособия - имало островче от трева, в центъра на което растели рози, посадени (тук Епископа си призна, че не знае дали наистина е така) в памет на доктор Крипън, обесен през 1910-а.

- И там се намират гробовете?

- Не, не - каза едрият мъж, като превърна в пепел половината си цигара с една-единствена дръпка. - Гробовете са покрай стената на сградата, която се пада вляво и зад бараката. Там има една дълга морава, трябва да си я виждал.

- Без надгробни камъни?

- Без. Гробовете винаги са били безименни. Само директорът на затвора знае кой къде е погребан, но сигурно е загубил документацията. - Епископа извади табакера с тютюн от джоба на затворническата си риза и започна да свива нова цигара. Беше го правил толкова много пъти, че почти не поглеждаше към ръцете си. -Опечалените роднини нямат право да ги посещават. Далеч от очите,

далеч от сърцето; такава е идеята. Само че не става така, нали? Хората забравят министър-председателите, но помнят убийците. Минаваш по онази морава, а на шест стъпки под краката ти лежат някои от най-прочутите мъже, които са крачили по тази зелена и красива земя. И нито един кръст не бележи мястото. Това е престъпно, не мислиш ли?

- Знаеш ли кой е заровен там?

- Разни много неприятни личности - отговори почти укорително Епископа.

- Чувал ли си за човек на име Едгар Тейт?

Едрият мъж повдигна вежди и дебелата кожа на челото му се нагъна.

- Сейнт Тейт? Разбира се. Не е от хората, дето се забравят лесно.

- Какво знаеш за него?

- Убил жена си, а после и децата си. Заколил ги, без да му мигне окото.

- Всичките?

Епископа сложи новата цигара между месестите си устни.

- Може би не всички. - Той присви очи и напрегна паметта си. -Възможно е едно от тях да е оцеляло. Една от дъщерите, да речем. -После сви презрително рамене. - Не съм добър в помненето на жертви. То пък кой ли е. - И фиксира Клив с невъзмутимия си поглед. - А теб що те вълнува този Тейт? Бил е обесен още преди войната.

- През 1937-а. Едва ли е останало много от него.

Епископа вдигна показалец.

- Не бъди толкова сигурен. Земята, върху която е построен този затвор, има необичайни свойства. Телата, заровени тук, не се разлагат като на другите места. - Клив го изгледа скептично. - Вярно е - каза му дебелакът. - Знам го от достоверен източник. Когато се налагало да ексхумират труп от моравата, обикновено го изваждали в почти перфектно състояние. - Той направи пауза, за да запали цигарата, после си дръпна от нея и издиша дима със следващите си думи. -Когато настъпи краят на света, добрите хора от Мерилбоун и Камдън ще се надигнат от гроба като разложени скелети. Но лошите? Лошите ще танцуват в деня на страшния съд във вида, в който са умрели. Представи си само. - Перверзната мисъл явно го развесели, защото на дундестите му бузи се появиха трапчинки. - Ха! И кой кого ще нарече покварен15 в онази славна утрин?

15 Игра на думи. На английски соггир1: означава не само покварен, но и разложен. - Б. пр.

Тейт не се появи цели два дни. Отговорникът на етажа също изчезна. Мястото му зае мъж от крило „Г“ на име Девлин. Имаше репутацията на суров човек, лишен от състрадание. И Клив се убеди лично в това, когато Девлин го извика в кабинета си в деня на завръщането на Били.

- Чух, че с Тейт сте близки - каза отговорникът с каменна физиономия.

- Близки е силно казано, сър.

- Няма да повтарям грешката на Мейфлауър, Смит. Ще третирам Тейт като проблем. Ще го наблюдавам като ястреб, а когато не съм тук, ти ще го правиш вместо мен. Ясен ли съм? И при най-дребната издънка ще го кача на скоростното влакче. Ще го преместя в специално подразделение, преди да е успял да пръдне. Разбра ли?

- Отиде да почетеш паметта му, така ли?

Били беше отслабнал в болницата и беше заприличал съвсем на скелет. Ризата висеше като торба на раменете му, коланът му беше затегнат докрай. Загубата на тегло подчертаваше още повече физическата му уязвимост. „С пръст да го бутнеш и ще падне на земята“, помисли си Клив. Но тази слабост беше придала на лицето му някаква нова, почти отчаяна решителност. Очите му изглеждаха по-големи от всякога, но слънчевата светлина в тях бе изчезнала. Нямаше го и престореното му безразличие - беше го заместила някаква зловеща целеустременост.

- Попитах те нещо.

- Чух те - отговори Били. Днес нямаше слънце, но въпреки това той пак гледаше стената. - Да, отидох да почета паметта му, щом държиш да знаеш.

- Девлин ми нареди да те държа под око. Иска да те махне от етажа. Или направо да те прехвърли на друго място.

- На друго място? - Момчето го изгледа с такава паника, че Клив отмести неловко очи. - Имаш предвид в друг затвор?

- Така мисля.

- Не могат!

- Могат. Наричат го скоростното влакче. В един момент си тук, а в следващия...

- Не - каза Тейт и сви юмруци. Беше започнал да се тресе и Клив се уплаши да не получи нов пристъп. Но момчето успя да се овладее и спря да трепери. Синините от Лоуел бяха избледнели, но още се забелязваха, а небръснатите му бузи бяха покрити с червеникава четина. Докато го гледаше, Клив изпита внезапна загриженост.

- Кажи ми...

- Какво?

- Какво стана при гробовете.

- Зави ми се свят. Припаднах. И после се свестих в болницата.

- Така си казал и на тях, нали?

- Това е истината.

- Аз друго чух. Защо не ми разкажеш всичко? Нямаш ли ми доверие?

- Имам ти. Но това е нещо, което трябва да запазя в тайна. То засяга само мен и него.

- Теб и Едгар? - попита Клив и Били кимна. - Човекът, който е убил цялото си семейство, като е пощадил само майка ти?

Тейт изглеждаше изненадан, че съкилийникът му знае това.

- Да - отговори той след кратко колебание. - Да, убил е всички. И майка ми щял да убие, само че тя избягала. Искал да затрие цялото семейство, за да не остави наследници с лоша кръв.

- И твоята кръв е лоша, така ли?

Били се подсмихна.

- Не. Не мисля. Дядо е сгрешил. Времената се промениха, нали?

„Той наистина е луд“, рече си Клив.

- Не съм луд - възрази момчето, разчело безпогрешно мислите му. -Кажи го. На Девлин и на всеки друг, който те попита. Кажи им, че съм кротък като агне. - Очите му отново горяха решително. „Какво ти агне“, помисли си Клив, но си замълча. - Не трябва да ме местят, Клив. Не и сега, когато съм толкова близо. Трябва да довърша започнатото. Важно е.

- Започното с покойника?

- Да, с покойника.

(или поне така му се струваше), а сега беше сам и тъмносивите облаци над главата му закриваха слънцето. Той тръгна напосоки през пустинята и вървя с часове, острият пясък раздра ходилата му, а вятърът покри тялото му със синкав прах. Вече беше на ръба на силите си, когато зърна руините и се насочи към тях.

Уви, това не беше оазис. Нищо ободряващо или питателно нямаше по тези пусти улици; не се виждаха плодородни дървета, нито пенливи фонтани. Градът беше просто сбор от къщи или части от къщи -понякога цели етажи, а друг път отделни стаи, - наредени една до друга в някаква пародия на градски облик. В архитектурните стилове цареше пълна бъркотия - красиви джорджиански здания се издигаха непосредствено до бедняшки жилища с опожарени стаи; една къща се подаваше от редица свързани домове, идентични чак до стъклените кучета по первазите на прозорците им, а на гърба й се мъдреше луксозен мезонет. И всичко изглеждаше лишено от логика: в стените имаше пролуки, през които се виждаше вътрешността на сградите; вити стълбища се издигаха насред нищото; врати, които не водеха никъде, се отваряха и затваряха под поривите на вятъра.

Клив знаеше, че тук има живот. Градът не беше обитаван само от белите гущери, плъхове и пеперуди - все албиноси, - които срещаше по запустелите улици. Не, тук живееха и хора. Усещаше погледите им при всяка крачка, макар че така и не видя следи от човешко присъствие - не и при първото си посещение.

При второто не му се наложи да се лута из дюните. Озова се направо в некропола и краката му поеха сами по вече познатия маршрут. Тази нощ нестихващият вятър беше по-силен. Развяваше дантелените завеси на един прозорец и дрънчеше с китайските висулки, окачени на друг. Освен това носеше със себе си гласове - странни и плашещи звуци, които идваха от някакво далечно място отвъд града. И когато чу това причудливо бърборене, сякаш излизащо от устата на умопомрачени деца, Клив изпита благодарност към улиците и сградите - не защото се чувстваше в безопасност сред тях, а понеже те бяха нещо познато. Само че гласовете не бяха достатъчни, за да го накарат да влезе в причудливите домове; не гореше от желание да разбере кой е издигнал този архитектурен хаос насред ветровитата пустош.

Въпреки това, щом заспеше, той се връщаше отново и отново там; обикаляше нощ след нощ града с окървавени крака и винаги виждаше плъховете, пеперудите и черния пясък по праговете, който вятърът навяваше в коридори и стаи, които никога не се променяха. Всеки път, когато надникнеше през пролука между завесите или дупка в стената, зърваше едно и също: маса, сякаш току-що сервирана за трима (петелът не беше нарязан, а сосът още димеше); оставен да работи душ в баня с вечно полюшваща се електрическа крушка; декоративно кученце в стая, която приличаше на кабинет на юрист; скъсана перука, захвърлена върху скъп килим, чиито шарки се губеха под наветия пясък.

Само веднъж видя друго човешко същество и то беше Били. Стана изненадващо. Една нощ - докато сънуваше улиците - отвори очи в просъница. Били беше буден и стоеше в центъра на килията, като се взираше в светлината, влизаща през прозореца. Това не беше лунна светлина, но момчето явно й се наслаждаваше: беше вдигнало лицето си към нея с отворена уста и затворени очи. Клив реши, че Били е в транс, но нямаше време да осмисли видяното, защото транквилантите го приспаха отново. Един фрагмент от реалността остана в съзнанието му обаче - образът на момчето. И когато се озова пак в града, Тейт също беше там - стоеше на улицата с вдигнато към натежалите облаци лице, устата му зееше, а очите му бяха затворени.

Момчето се задържа на мястото си само миг или два. После хукна, като вдигаше ветрила от черен пясък с босите си пети. Клив го извика по име, но Били продължи да бяга, без да се оглежда. И внезапно, както често става в сънищата, мъжът разбра с необяснима увереност къде отива момчето - там, където къщите свършват, в пустинята. За да се срещне с някой приятел може би - приятел, довлечен от ужасния вятър. Клив нямаше намерение да тича след него, но и не искаше да изгуби от поглед единственото човешко същество, което бе зървал из тези пусти улици. Затова извика името му отново, този път по-силно.

Някой хвана ръката му и той подскочи стреснато, а после се озова в добре познатата килия.

- Всичко е наред - каза му Били. - Сънуваш.

Клив се опита да прогони града от съзнанието си, но образът му се задържа още няколко секунди и през това време той видя как косата на момчето се развява от вятър, какъвто в килията, разбира се, нямаше.

- Сънуваш - повтори Били. - Събуди се.

Клив се надигна разтреперан от леглото. Градът избледняваше, но преди да изчезне напълно, той изпита странна убеденост, че Тейт знае какво е сънувал; че двамата са били заедно в съня му, макар и за кратко.

- Знаеш, нали? - попита той бледото лице.

Момчето го изгледа озадачено.

- За какво говориш?

Клив поклати глава. Мисълта му се струваше все по-абсурдна с всяка секунда, която го отдалечаваше от съня. И все пак, когато погледна към мършавата ръка, която продължаваше да стиска неговата, той си даде сметка, че е очаквал да види синьо-черни песъчинки под ноктите й.

Там имаше само мръсотия, но това не успокои мъжа. След тази нощ започна да наблюдава Тейт още по-внимателно; надяваше се да зърне или чуе нещо, което да му подскаже каква игра играе момчето. Само че Били се затвори още повече в себе си и - също като Розана - се превърна в невъзможна за дешифриране книга. Никой не отвори повторно дума за съня. Единственият намек, че нещо се е случило, беше упоритостта, с която Били настоя Клив да продължи да пие хапчета.

- Трябва да спиш - заяви момчето, когато се върна от лазарета с нова доза транквиланти. - Вземи ги.

- И ти имаш нужда от сън - отговори Клив, за да види реакцията му. - Не ми трябват повече хапчета.

- Напротив, трябват ти - настоя Били, като му протегна шишенцето. - И двамата знаем колко шумно е нощем.

- Чувал съм, че можеш да се пристрастиш към тях.

- Не - възрази момчето и настойчивостта му потвърди всички подозрения на Клив. Тейт искаше да го дрогира, от самото начало правеше именно това. - Аз спя като бебе. Моля те, вземи ги. Иначе ще отидат на вятъра.

Мъжът сви рамене и се престори, че му вярва.

- Щом казваш.

- Сигурен съм.

- Добре тогава. - Той взе шишенцето. - Благодаря.

Били грейна в усмивка. И тази усмивка положи началото на истинския кошмар.

* * *

Когато настъпи нощта, Клив разигра малко представление, като лапна демонстративно няколко хапчета пред Били. После легна на леглото си с лице към стената, изплю транквилантите, избута ги под възглавницата и се престори на заспал.

Дните в затвора започваха рано и свършваха рано: към 21:00 почти всички килии в четирите крила вече бяха тъмни, със заключени врати. Тази вечер беше по-тиха от повечето. Ревльото от съседната килия беше преместен в крило „Г“, а на етажа нямаше много като него. Клив започна да се унася и без транквиланти. От долното легло не се чуваха никакви звуци, само по някоя спорадична въздишка. Беше невъзможно да се каже дали Били спи, или не. Клив остана притихнал, като поглеждаше от време на време светещия циферблат на часовника си. Минутите се точеха и когато се превърнаха в часове, той се уплаши, че наистина ще заспи. Накрая страховете му се сбъднаха.

Събуди се значително по-късно. Лежеше в същата поза. Олющената боя на стената пред него приличаше на избледняла карта на неизвестна територия. Трябваха му минута или две, за да се ориентира къде се намира. От леглото на Били не долиташе нито звук. Като се постара движението да изглежда случайно, сякаш извършено насън, Клив премести ръка до очите си и погледна бледозеления циферблат. Беше 1:51. Все още оставаха няколко часа до разсъмване. Той полежа неподвижно още петнайсет минути, нащрек за всеки шум, който би издал местоположението на Били. Страхуваше се, че момчето може да е станало от леглото и пак да стои по средата на килията.

Нощта беше тиха, но не липсваха звуци. От килията на горния етаж се чуваха приглушените стъпки на крачещ напред-назад затворник. По отходните тръби течеше вода, а на „Каледониън Роуд“ виеха сирени. Само Били не се чуваше. Сякаш беше спрял да диша.

Измина още четвърт час и Клив усети, че започва пак да се унася. Беше въпрос на време да заспи отново, а заспеше ли, щеше да се събуди чак на сутринта. Ако искаше да научи нещо, трябваше да се завърти и да погледне. И не биваше да се обръща крадешком, а да го направи по най-естествения начин. Щом реши това, той се размърда смело, като промърмори нещо несвързано, за да подсили илюзията. Обърна се на другата страна и сложи нехайно ръка пред лицето си, после открехна предпазливо очи.

В килията беше по-тъмно, отколкото през онази нощ. И момчето не се виждаше никъде. Той отвори още малко очи и огледа внимателно помещението през пръстите си. Имаше нещо нередно, но не можеше да разбере какво. Полежа неподвижно още няколко минути, за да даде време на очите си да свикнат със сумрака. Това не се случи. Картината пред очите му остана замъглена, сякаш се взираше в покрита с прах рисунка. И все пак Клив знаеше - знаеше, - че сенките в ъглите на килията и онези на отсрещната стена не са естествени. Обзе го неистово желание да сложи край на този ужасен театър, да вдигне глава от твърдата възглавница и да извика на Били да се покаже. Но нещо му подсказваше, че това няма да е разумно, затова продължи да лежи неподвижно, като се потеше и гледаше.

Изведнъж разбра какво не е наред с гледката пред очите му. Сенките не падаха на правилните места и обхващаха дори коридора, в който трябваше да прониква поне мъничко светлина от прозореца. Да, между прозореца и стената имаше нещо, което спираше светлината. Клив затвори очи, за да позволи на обърканото си съзнание да прогони тази мисъл. После ги отвори пак и сърцето му подскочи. Сянката, която скриваше коридора, си стоеше там и даже беше пораснала.

Клив никога не беше изпитвал такъв страх през живота си, никога не бе усещал такъв студ във вътрешностите си. Трябваше да събере цялата си воля, за да не помръдне и да продължи да диша равномерно. Идеше му да се завие презглава като малко дете. Но не го направи по две причини. Едната беше, че и най-лекото движение можеше да привлече нежелано внимание. А другата - че Били, където и да се намираше, също бе застрашен от тази жива тъмнина.

И тогава момчето проговори от долното легло. Говореше тихо, сякаш не искаше да събуди съкилийника си. Тихо, но зловещо фамилиарно. И Клив веднага разбра. Това не бяха думи, изречени насън. Нямаше смисъл да се самозаблуждава; не. Тейт говореше на тъмнината.

- ...боли... - каза момчето и в гласа му се промъкна обвинение. - Не каза, че ще боли толкова...

Игра на въображението му ли беше това, или сянката се разшири като мастило на сепия, разпръснато във вода? Клив потръпна, а Били се обади отново. Говореше толкова тихо, че едва се чуваше.

- ...трябва да е скоро... - Сега в гласа на момчето имаше настойчивост. - Не... Не се страхувам.

Сянката помръдна отново. И този път, когато се вгледа в центъра й, Клив различи някаква фигура. В гърлото му се надигна писък, който той с мъка задържа.

- ...всичко, на което можеш да ме научиш... - говореше момчето, -...бързо... - Последваха още думи, но Клив ги пропусна. Цялото му внимание беше насочено към завесата от сенки и към фигурата от мрак, която се движеше зад нея. Това не беше илюзия. Там имаше някакъв човек или нещо, което напомняше на човек, но силуетът му постоянно се огъваше и променяше, сякаш фигурата с мъка удържаше човешката си форма. Клив не виждаше добре лицето й, но различаваше достатъчно от уродливите му черти: беше като куп разкашкани, изгнили плодове, по които се белееха яйца на мухи.

Как съумяваше момчето да разговаря така спокойно с подобна твар? И все пак... Имаше някакво достойнство в движенията на това разложено

осмели да заспи отново.

* * *

Слънцето си разбираше от работата. Пробутваше светлината си като шоумен в бляскав костюм, който едновременно поразява и заслепява. Но под ярко осветената повърхност на сцената му се криеше ниша -тъмно, потайно пространство. Не само мрачно, а безрадостно и отблъскващо. Заслепени от блясъка, повечето хора изобщо не го забелязваха. Но Клив го беше съзрял, даже беше влизал в него. И макар да оплакваше загубената си невинност, знаеше, че никога няма да се върне в лъскавата светла зала.

* * *

На следващия ден направи всичко възможно да се държи нормално с Били; не трябваше да се издава, че е видял среднощната му среща. Но нервността, която изпитваше, не можеше да бъде овладяна. Тя извираше през порите му, беше очевидна. И момчето разбра. Когато се върнаха в килията от Работилницата - вече беше късен следобед, - то веднага повдигна въпроса.

- Какво ти става днес?

Клив се зае да оправя наново леглото си; страхуваше се да го гледа в очите.

- Нищо. Просто не се чувствам много добре, това е.

- Да не би да си спал лошо? - попита Били и мъжът усети как втренченият му поглед прогаря гърба му.

- Не - отговори бавно той. - Нали пих пак от хапчетата.

- Аха.

Разговорът замря и Клив довърши заниманието си в мълчание. Но въпросът не беше приключен. Когато се извърна от оправеното легло, той завари Били да седи на малката масичка. Държеше една от книгите му в скута си и я прелистваше. Изглеждаше спокоен, но невъзмутимото му изражение не успя да заблуди Клив.

- Защо ти е да четеш тези неща?

- Да минава времето - отговори мъжът, после се покатери върху леглото си и се излегна върху току-що изпънатите завивки.

- Не, не питам защо четеш книги. Питам защо четеш такива книги. За греха и прочие.

Клив почти не чу въпроса. Легналата поза му припомни болезнено ясно отминалата нощ. А с нея и тъмнината, която скоро щеше да настъпи пак. При мисълта стомахът му се сви.

- Не ме ли чу? - попита момчето.

Той промърмори, че е чул.

- Кажи ми тогава. Защо четеш книги за Страшния съд?

- Защото никой друг не ги взема от библиотеката - отговори разсеяно Клив. Мислите му бяха заети с други, по-важни неща.

- Значи не вярваш в тези работи?

- Изобщо.

Момчето помълча и той чу как отгръща нова страница.

- А някога изпитвал ли си страх? - попита тихо Били.

Въпросът стресна Клив и го извади от унеса. Разговорът пак беше поел в неприятна посока. Но защо му е на момчето да го пита подобно нещо, освен ако и то не е изплашено?

- От какво? - попита на свой ред той и зърна с ъгълчето на окото си как Били повдига леко рамене.

- От неща, които могат да се случат. Неща, които не можеш да контролираш.

- Да - отговори Клив, като се чудеше накъде бие момчето. - Разбира се. Понякога изпитвам страх.

- И какво правиш в такива случаи?

- Нищо - каза мъжът. Гласът му прозвуча глухо като този на Били. -Спрях да се моля, когато баща ми почина.

Той чу, че момчето затваря книгата, и завъртя леко глава, за да го погледне. Тейт изглеждаше развълнуван. „Уплашен е - осъзна Клив. -Не иска нощта да дойде повече от мен.“ Мисълта, че страхът му е споделен, го ободри. Може би момчето не беше изцяло под властта на сянката; може би не беше късно да го придума да намерят спасение от този ескалиращ кошмар.

Клив се надигна до седнало положение, при което главата му се озова на сантиметри от тавана. Били погледна нагоре към него, лицето му беше блед овал от потръпващи нервно мускули. „Сега е времето да говоря с него - осъзна мъжът. - сега, преди лампите да угаснат и всички килии да се напълнят със сенки.“ Защото после нямаше да има време за обяснения - момчето щеше да попадне под влиянието на града и вече нямаше да е податливо на убеждение.

- Имам странни сънища - каза той. Тейт не отговори, просто продължи да се взира в него с празни очи. - Сънувам един град.

Никаква реакция. Щеше да се наложи да го притисне.

- Знаеш ли за какво говоря?

Били поклати глава.

- Не. Аз никога не сънувам.

- Всички сънуват.

- Значи просто не помня сънищата си.

- А аз помня моите. - Сега, когато беше повдигнал темата, нямаше да позволи на Били да се измъкне. - И ти с в тях. Там, в онзи град.

Този път момчето трепна и Клив разбра, че е на прав път.

- Какво е това място, Били?

- Откъде да знам? - Момчето понечи да се засмее, но явно размисли. - Не бих могъл да знам, нали? Сънищата са си твои.

Клив долови гласа на един от пазачите - обхождаше етажа и приканваше обитателите му да се приготвят за лягане. Скоро лампите щяха да угаснат и той щеше да бъде заключен в тази тясна килия за цели десет часа. С Били. И с фантомите.

- Снощи... - започна Клив и млъкна. Страхуваше се да каже направо какво е чул и видял, но беше още по-уплашен от перспективата да посрещне нощта в покрайнините на града. - Снощи видях... - Той се запъна. Защо думите му бягаха? - Видях...

- Какво си видял? - попита момчето с безизразно лице. Вече не изглеждаше разтревожено или уплашено. Навярно беше чуло пазача и знаеше, че вече нищо не може да спре пристигането на тъмнината. -Какво?

Клив въздъхна.

- Видях майка си.

Били издаде облекчението си само с една тънка усмивка.

- Да... Видях я. Като жива.

- И това те разстрои?

- Понякога сънищата го правят.

Надзирателят стигна до килия „Б. 3. 20“.

- Две минути до гасенето на лампите - оповести той и продължи нататък.

- Трябва да вземеш още от онези хапчета - каза Били, като остави книгата и пристъпи към двуетажното легло. - Тогава ще бъдеш като мен. Няма да те тормозят сънища.

Клив разбра, че е победен. Уж беше изпечен мошеник, а бе допуснал това хлапе да го измами и сега трябваше да се изправи пред последствията. Той се отпусна на възглавницата и започна да брои секундите до угасването на лампите, а през това време Тейт се съблече и се мушна под завивките на долното легло.

Още не беше късно - можеше да скочи и да извика пазача или просто да заблъска главата си във вратата, докато някой не дотича да види какво става. Но какво щеше да им каже, за да оправдае поведението си? Че има кошмари? Та кой няма? Че се страхува от мрака? Та кой не се плаши от него? Щяха да се изсмеят и да го върнат в леглото, а момчето щеше да разбере каква е работата и да предупреди своя господар. Не, трябваше да измисли нещо друго.

Молитвите също нямаше да помогнат. Клив беше казал истината на Били - беше изгубил вярата си, когато баща му почина. Беше станал атеист и не можеше да разчита на Бог, колкото и ужасен да беше в момента.

Мисълта за баща му го накара да си припомни детските години; едва ли имаше нещо, което да прогони неприятните мисли по-успешно. И когато светлината най-после угасна, изплашеното му съзнание намери убежище в спомените. Ритъмът на сърцето му се забави, пръстите му спряха да треперят и Клив неусетно задряма.

Беше измамил съзнанието си, но подсъзнанието му продължаваше да работи. И понеже не можеше да бъде изиграно така лесно, то прогони хубавите спомени и го върна отново в страховития град.

Или поне в покрайнините му. Тази нощ Клив не пое по познатия маршрут между джорджианските къщи и бедняшките жилища, а се насочи към края на града, където вятърът беше по-силен отвсякога и гласовете в него - по-ясни. При всяка крачка очакваше да се натъкне на Били и неговия спътник, но не срещна никого. Видя само пеперуди, които светеха като циферблата на часовника му. Леки като конфети, те кацаха по раменете и косата му, после пак отлитаха.

Стигна до пустинята без произшествия и се спря, загледан в нея. Гъстите облаци плаваха по небето като огромни кораби. Тази нощ гласовете звучаха по-наблизо и не му се струваха толкова печални. Или само си въобразяваше, че е така.

Докато се взираше като хипнотизиран в ширналата се пред очите му пустош, Клив чу някакъв шум и погледна през рамо. От улицата зад гърба му излезе един усмихнат мъж, облечен като за неделна литургия. Държеше нож с окървавено острие; кръв имаше и по ръката и ризата му. Макар да осъзнаваше, че сънува, Клив се уплаши и отстъпи назад, готов да извика. Но непознатият го подмина, сякаш не съществуваше; навлезе в пустинята и захвърли ножа, щом достигна някаква невидима граница. Тогава Клив осъзна, че пясъчната ивица около града е пълна с подобни сувенири - ножове, въжета, дори една отрязана човешка китка. Не ги беше забелязал досега, защото повечето се подаваха едва-едва от пясъка.

Вятърът донесе още гласове, безсмислени песни и сподавен смях. Той погледна пак към мъжа. Изгнаникът се беше отдалечил на стотина метра от града и сега стоеше на върха на една дюна, сякаш чакаше нещо. Гласовете ставаха все по-силни и Клив изпита внезапна тревога. При всеки опит да си представи съществата, които вдигаха тази какофония, кръвта му изстиваше. Трябваше ли да чака пристигането им като онзи луд? В крайна сметка любопитството надделя над здравия му разум и той остана загледан в билото с препускащо сърце. Непознатият съблече сакото си и го пусна на земята. После взе да си сваля вратовръзката.

Клив си помисли, че съзира нещо сред дюните, и тогава шумът се извиси до възторжен приветствен вой. Обзе го желание да избяга, но въпреки това продължи да гледа, решен да види многоликото лице на ужаса...

Внезапно някой запищя толкова силно, че успя да заглуши музиката - беше мъжки глас, но висок и пронизителен. Писъкът не идваше от града на сънищата, а от света на Клив - място, което в момента му се струваше толкова далечно и нереално, че дори не се сещаше как се казва. Той се концентрира отново върху дюните; трябваше да види предстоящата среща. Писъкът се усили до късащи гласните струни децибели, после замлъкна. А след него се разнесе настойчивият звън на аларма и сънят започна да избледнява.

- Не... - промърмори Клив. - Трябва да видя...

Дюните се раздвижиха, а с тях и съзнанието му - те се отдалечаваха, а то го дърпаше назад, към килията. Мъжът се съпротивляваше, но протестите му бяха безплодни. Пустинята изчезна, а с нея и градът. Той отвори очи. Беше все така тъмно, а алармата продължаваше да звъни. Затворниците от горния и от долния етаж викаха, а

надзирателски гласове крещяха въпроси и команди.

Клив остана да лежи с надеждата, че сънят ще се върне. Но не: алармата беше прекалено пронизителна, а истерията в съседните килии - твърде завладяваща. Накрая се предаде и седна в леглото; беше напълно разбуден.

- Какво става? - попита той Били.

Но момчето не стоеше до стената. Явно спеше въпреки врявата.

- Били?

Той се наведе и надникна към долното легло. Беше празно, а завивките - отметнати.

Клив скочи на пода. Трябваха му само две секунди, за да огледа цялата килия; тук нямаше скривалища. Нима бяха отвели момчето, докато е сънувал града? Сети се за предупреждението на Девлин. Не беше чувал за среднощно преместване на проблемен затворник, но всяко нещо си имаше първи път.

Отиде до вратата, но така и не разбра какво е причинило данданията. Някое сбиване, предположи той: двама пандизчии, които са решили, че не могат да прекарат нито миг повече в едно и също помещение. Опита се да си припомни откъде бе дошъл пронизителният писък -отгоре или отдолу, отляво или отдясно, - но сънят бе объркал чувството му за ориентация.

Докато стоеше край вратата с надеждата да мине надзирател, Клив усети леко раздвижване на въздуха. Беше толкова слабо, че отначало не му обърна внимание. Чак когато посегна да разтърка сънените си очи, осъзна, че кожата на ръцете му е настръхнала.

Някой дишаше зад гърба му. Ако този дрезгав, накъсан шум изобщо можеше да мине за дишане.

Клив отвори уста, за да произнесе „Били“, но думата остана неизречена. Тръпките се спуснаха по гръбнака му и той започна да трепери. В крайна сметка килията не беше празна.

Събра кураж и се насили да се обърне. Тясното помещение му се стори още по-тъмно, а въздухът беше като потрепващ воал. Но момчето не беше там. Нямаше никого.

Тогава шумът се повтори и Клив разбра, че идва от долното легло. Там имаше сянка, която - също като онази на стената - се мърдаше и беше прекалено отчетлива, за да е с естествен произход. Задавените звуци, напомнящи на предсмъртно хъхрене на астматик, излизаха от нея. Тя беше и източникът на мрака в килията, който се стелеше по пода и се кълбеше като мъгла върху леглото.

Запасите от страх на Клив не бяха неизчерпаеми. През последните няколко дни той беше изразходвал солидни дози от тях по време на сън и при събуждане; беше се потил и замръзвал, беше се борил да запази здравия си разум. И сега, макар и настръхнал, мъжът не се паникьоса. Последните събития го бяха направили странно безчувствен и хладнокръвен. Не, нямаше да трепери повече. Нямаше да затвори очи и да се моли да дойде сутринта, защото рано или късно щеше да умре, без да е разрешил тази мистерия.

Той си пое дъх и тръгна към леглото. То беше започнало да се тресе. Сенчестата фигура върху него се мяташе ожесточено.

- Били?

Мракът се сгъсти около краката му и се навря в лицето му - беше студен и миришеше на дъждовна вода върху камък.

Клив се намираше на по-малко от метър от леглото, но не можеше да направи нито крачка повече; тъмнината не му разрешаваше. Ядосан, че го спират, той протегна ръка. Воалът отстъпи пред неговата решимост, раздели се като дим и фигурата върху леглото доби по-ясни очертания.

Беше Били, разбира се, но един изгубен Били. Или предстоящ. А Клив не искаше да живее в бъдеще, способно да роди подобен кошмар. Защото там, на долното легло, лежеше тъмна, отблъскваща форма, която малко по малко добиваше плътност, като поглъщаше околните сенки. Имаше светещите очи на бясна лисица и хищни заострени зъби, а гърбът й беше извит като корубата на насекомо. И всичките й части се променяха. Зъбите й непрекъснато се удължаваха, а когато достигнаха невъзможни размери, се разпаднаха като мъгла; изкривените й крайници, които се размахваха във въздуха, постепенно изтъняваха. А под целия този хаос надничаше духът на Били Тейт с отворена в агония уста, който отчаяно се мъчеше да върне обичайната си физическа форма. Клив искаше да бръкне във водовъртежа и да извади момчето на повърхността, но се опасяваше, че всяка външна намеса би прекъснала преобразяването му с фатални последици. Затова просто гледаше как тънките крайници на Били и подскачащият му корем се гърчат да отхвърлят тази ужасна анатомия. Трескавата метаморфоза приключи с изчезването на пламтящите очи, които изскочиха от орбитите си като сноп светещи нишки и после станаха на черна пара.

Появи се лицето на Били, но по него пробягваха следи от предишното му състояние. А после и те изчезнаха, сенките се разнесоха и върху леглото остана само голото му тяло, което потръпваше от преживените страдания. Той погледна към Клив с невинно изражение. И Клив си припомни думите му към съществото от града: „Боли... Не каза, че ще боли толкова...“ Да, тялото му сякаш се състоеше само от пот и кости; безспорно неприятна гледка. Но поне беше човешко.

Били отвори уста. Устните му бяха яркочервени и блестяха като намазани с червило.

- А сега... - рече той, поемайки си мъчително дъх - какво? Какво ще правим?

Усилието да говори му дойде в повече. Задави се и притисна устата си с ръка. После се надигна от леглото и щом Клив се отдръпна, се затътри към кофата за нощни нужди, която държаха в ъгъла на килията. Само че повърна, преди да е стигнал до нея: течността изригна между пръстите му и се разплиска по пода. Клив извърна поглед и се подготви за смрадта, която трябваше да изтърпи чак до сутринта; тогава сменяха кофите. Обаче миризмата, която изпълни килията, не беше кисела, а странно сладникава.

Озадачен, той погледна отново към приведената фигура. По пода и по голите й крака се стичаше нещо тъмно. Толкова тъмно, че се чернееше в сумрака.

Това не беше стомашен сок. Беше кръв.

Насилието може да изригне внезапно - и неизбежно го прави - дори в най-охраняваните затвори. Отношенията между двама престъпници, които са принудени да бъдат заедно по 16 часа на ден, винаги са непредсказуеми. Но никой - нито другите затворници, нито надзирателите - не очакваше да избухне вражда баш в килията на Лоуел и Нейлър, която беше абсолютно тиха допреди да започнат писъците: нямаше скандали, нямаше повишени гласове. Причината Нейлър да нападне и заколи съкилийника си, а после да нанесе ужасяващи рани и на самия себе си предизвика ожесточени дискусии както в столовата, така и в двора за упражнения. А начинът, по който беше нарязал Лоуел, будеше по-голямо недоумение и от повода да го стори. Според слуховете тялото му било така обезобразено, че описанията шокираха дори тези корави мъже, навикнали на брутални гледки. Никой не страдаше особено от станалото; Лоуел беше грубиян и измамник. Но мъченията, на които явно е бил подложен, бяха наказание, което не заслужаваше дори отрепка като него. Коремът му бил разпорен, очите извадени, а гениталиите - отрязани. Нейлър -единственият възможен извършител - бил разпорил и собствения си търбух. И сега се намирал в Спешното отделение, докато жертвата му била отвъд всякакво спасение.

Вълненията, обхванали крило „Б“, помогнаха на Клив да остане незабелязан. Той също имаше история за разказване, но кой щеше да й повярва? Та той и сам едва си вярваше. От време на време - когато среднощните образи се завръщаха в съзнанието му - даже се питаше дали не полудява. Но нали здравият разум е относително понятие? Онова, което за едни е лудост, за други е политика. Беше сигурен само в едно - че е видял Били Тейт да се преобразява. И се вкопчи в това убеждение с упоритост, породена от нещо, близко до отчаяние. Ако спреше да вярва на собствените си очи, нямаше да му остане никаква защита срещу мрака.

Щом се измиха и закусиха, затворниците бяха върнати по килиите си: работата и развлеченията - както и всяка друга дейност, свързана с движение по етажите - бяха отложени, докато килията на Лоуел не бъде фотографирана, изследвана и почистена. След закуската Били легна пак и спа непробудно чак до обед - беше изпаднал в състояние, прилично повече на кома, отколкото на сън. Когато най-после се събуди, изглеждаше по-ведър и по-общителен от седмици насам. Бърбореше на неангажиращи теми и с нищо не показваше, че си спомня събитията от изминалата нощ. По някое време следобед Клив реши да го изправи пред истината.

- Ти уби Лоуел - каза му той. Нямаше смисъл от повече преструвки: дори момчето да беше забравило какво е направило, след време със сигурност щеше да си спомни. Както и че Клив е видял трансформацията му. По-добре да си признае още сега. - Видях те. Видях как се промени...

Били не изглеждаше особено притеснен от чутото.

- Да. Аз убих Лоуел. Виниш ли ме? - Въпросът, зад който се криеха куп други, беше зададен със съвършено спокоен тон, сякаш от просто любопитство.

- Какво ти се случи? Видях те там - Клив посочи долното легло, ужасен от спомена. - Не приличаше изобщо на човек.

- Не трябваше да ме виждаш. Дадох ти от хапчетата, нали? Не биваше да ме шпионираш.

- И предишната нощ... - каза Клив. - Тогава също бях буден.

Момчето примигна като стресната птичка и наклони леко глава.

- Постъпил си глупаво. Наистина глупаво.

- Не съм го искал, просто съм част от всичко това. Имам сънища.

- О, да. - Гладкото като порцелан лице внезапно се набръчка. - Да. Сънуваш града, нали?

- Какво е това място, Били?

- Някъде прочетох, че мъртвите имат магистрали. Звучи ли ти познато? Е... те имат и градове.

- Мъртвите? Искаш да кажеш, че това е някакъв призрачен град?

- Не съм искал да те въвличам в това. Ти се отнасяш добре с мен, по-добре от почти всички. Но съм дошъл в „Пентънвил“ по работа; казах ти.

- По работа с Тейт.

- Да.

На Клив му идеше да се разсмее, защото чутото - град на мъртвите? -само увеличаваше броя на абсурдите. Но нима можеше да се надява на по-разумно обяснение?

- Дядо ми убил децата си - продължи Били, - защото се уплашил, че ще наследят способностите му. Просто научил твърде късно за тях. Разбрал, че не е като другите хора едва когато вече имал жена и деца. Разбрал, че е специален. Но не искал дарбата, която бил получил, и не можел да допусне децата му да носят същата сила в кръвта си. Смятал да убие и себе си, но не го направил, понеже майка ми избягала. Трябвало да я намери и да я довърши, само че междувременно го арестували.

- А после бил обесен. И погребан.

- Обесен и погребан, но не и загубен. Никой не изчезва завинаги, Клив.

- И си дошъл тук, за да го намериш.

- Да го намеря и да го помоля да ми помогне. Разбрах на какво съм способен още когато станах на десет. И се уплаших. Как да не се уплаша от нещо подобно?

- Значи си се преобразявал и преди?

- Не. Само знаех, че мога. Дойдох тук, за да получа напътствия от дядо ми; да го накарам да ми покаже как. Но дори сега... - Били сведе очи към мършавите си ръце. - Дори сега, когато вече има кой да ме обучава... болката е почти непоносима.

- Защо го правиш тогава?

Момчето го изгледа недоверчиво.

- За да бъда нещо различно от себе си. Да бъда дим и сенки; да всявам ужас. - Беше изумено от намръщеното изражение на мъжа. - Нима не би направил същото?

Клив поклати глава.

- Онова, в което се превърна снощи, беше отвратително.

Били кимна.

- И дядо ми смятал така. По време на съдебния процес заявил, че заслужава да умре, защото е абоминация. Едва ли е осъзнавал напълно какво говори, но станал и казал: „Аз съм лайно, изсрано от дявола...“ -Момчето се усмихна при мисълта. - „За бога! Обесете ме! Изгорете ме!“ Но после си променил мнението. Този век остарява и става безинтересен; крайно време е за нещо свежо, за нов биологичен вид. -

И изгледа внимателно Клив. - Не се страхувай. Няма да те нараня, стига да си затваряш устата. Ще си я затваряш, нали?

- Че какво бих могъл да кажа, без да ме помислят за луд? - отговори вяло Клив. - По-добре да си трая.

- Правилно. Пък и скоро ще се махна оттук. Ти също ще излезеш навън и ще забравиш видяното.

- Съмнявам се.

- Щом си отида, сънищата ти ще престанат. Сега ги споделяш с мен, защото имаш някакви наченки на екстрасензорни способности. Повярвай ми. Няма от какво да се страхуваш.

- Градът...

- Какво за него?

- Къде са жителите му? Така и не ги видях. Не, всъщност видях един. Един мъж с нож, който навлезе в пустинята...

- Не мога да ти помогна. Там съм просто гост, какъвто си и ти. Знам само онова, което ми е казвал дядо ми: че това е град, населен с душите на мъртъвци. Каквото и да си видял, забрави го. Мястото ти не е там. Там е само за мъртвите.

Беше ли мъдро да се вярва на всичко, което казват умрелите? Правеше ли ги смъртта им светци, лишени от всякакво коварство? Клив не смяташе така. Подозираше, че запазват талантите си, били те добри или лоши, и се възползват максимално от тях. Нима в рая нямаше да има обущари? Би било наивно да се вярва, че някой ще забрави как се шие кожа.

Може би Едгар Тейт беше излъгал за града. Може би онова място беше нещо повече. Ами гласовете, които донасяше вятърът? И мъжът, който захвърли ножа си при другите оръжия, преди да продължи бог знае накъде? Що за ритуал беше това?

Сега, изчерпал запасите си от страх и без неопетнена истина, в която да повярва, Клив реши, че няма причина да не посети града по собствена воля. Нима онези прашни улици можеха да крият нещо по-страховито от видяното на долното легло или от случилото се с Лоуел и Нейлър? В сравнение с тези кошмари градът приличаше на рай. Имаше някакво ведро спокойствие в празните му улици и площади; усещане за гняв и болка, които вече са преминали; намек, че онези стаи (с работещия душ и димящата купа) са преживели най-лошото и сега просто чакат края на хилядолетието.

Когато настъпи нощта и Клив заспа, градът изникна пред него, а той навлезе в очертанията му не като уплашен човек, попаднал във враждебна територия, а като посетител, дошъл да се разсее на място, което познава достатъчно добре, за да не се изгуби в него, но не чак толкова, че да му бъде безинтересно.

И градът, сякаш усетил новооткритата му смелост, разкри с охота тайните си. Когато тръгна по улиците с окървавени както винаги крака, Клив забеляза, че вратите са широко отворени, а завесите на прозорците - дръпнати. Той не пренебрегна поканата и се зае да разгледа по-обстойно къщите и апартаментите. Грижливият оглед му показа, че те не са онзи образец на домашно спокойствие, за който ги бе смятал. Навсякъде имаше следи от скорошно насилие. В някои жилища те се свеждаха до прекатурен стол или кървав отпечатък от пета по пода, но в други бяха съвсем недвусмислени. Един окървавен чук беше оставен на маса, постлана с вестници. Част от дъските на пода в една стая бяха махнати, а до дупката лежаха вързопи от подозрително мазен черен полиетилен. В едно помещение имаше счупено огледало, а в друго - камина с буен, съскащ огън, до която се търкаляше изкуствено чене.

Във всеки един от тези домове някой бе умрял по насилствен начин. И жертвите си бяха заминали - може би към други градове със заколени деца и убити приятели, - оставяйки след себе си тези живи картини, уловени завинаги в миговете на измамно спокойствие, които настъпват след едно престъпление.

Клив продължи да крачи по улиците, като се спираше да надникне във всеки дом с любопитството на воайор. И възстановяваше в съзнанието си часовете, предхождащи спокойствието във всяка стая. Тук беше умряло малко дете - креватчето му беше преобърнато, а там някой е бил убит в леглото си - възглавницата плуваше в кръв, а на килима лежеше брадва. Някакво проклятие ли беше това? Наказание за убийците, принудени да прекарат част от вечността (или цялата вечност) на своите местопрестъпления?

Не срещна нито един тези престъпници, въпреки че логиката му подсказваше, че трябва да са наблизо. Може би те умееха да стават невидими, за да се крият от любопитните очи на случайни туристи като него? Или времето, прекарано на това необикновено място, ги беше лишило от кръв и плът, превръщайки ги в някаква част от личния им затвор - тук стол, а там порцеланова кукла?

Тогава Клив се сети за човека с официалния костюм и окървавената ръка, който бе напуснал очертанията на града, а после бе навлязъл в пустинята. Онзи мъж не беше невидим, нали така?

- Къде си? - попита той на прага на една занемарена кухня с отворена фурна и мивка с мръсни съдове, върху които шуртеше вода. - Покажи се.

Нещо помръдна в ъгъла на полезрението му и Клив погледна към отсрещната врата. Там стоеше някакъв мъж. „През цялото време е бил там - осъзна Клив, - само че е стоял толкова неподвижно, че се е сливал напълно с обстановката.“ И го жилна безпокойство при мисълта, че във всяка разгледана досега стая може да е имало един или повече убийци, останали незабелязани по същата причина. Щом разбра, че са го видели, мъжът влезе в стаята. Беше петдесет и няколко годишен и имаше раничка от бръснене на лицето.

- Кой сте вие? Виждал съм ви и преди да се разхождате наоколо.

Говореше прекалено спокойно и тъжно за един убиец.

- Просто посетител - отговори му Клив.

- Тук няма случайни посетители, само бъдещи граждани.

Клив се намръщи, опитвайки се да осмисли чутото. Но спящият му мозък работеше бавно, а следващите думи на мъжа бяха не по-малко загадъчни.

- Познаваме ли се? Забравям все по-често, а това не е хубаво. Ако забравя всичко, никога няма да си тръгна оттук.

- Да си тръгнете?

- Да ме сменят - каза мъжът и намести малката перука на темето си.

- И къде ще отидете?

- Ще се върна. Ще го направя отново.

Той пристъпи към Клив и му показа дланите си, които бяха покрити с мехури.

- Можете да ми помогнете. Мога да се договоря с най-добрите от тях.

- Не ви разбирам.

Човекът явно реши, че го занасят. Горната му устна, над която се перчеше боядисан в черно мустак, се повдигна в гримаса.

- Напротив. Разбирате ме чудесно. Просто искате да се продадете като всеки друг. На най-високата цена, а? Да не би да сте наемен убиец?

Клив поклати глава:

- Просто спя и сънувам.

Раздразнението на мъжа изглежда се поуталожи.

- Направете ми услуга. Аз нямам никакво влияние. Някои идват тук и си тръгват след броени часове. Но те са професионалисти. Знаят как да се споразумеят. А аз? Извърших престъпление от страст. Пристигнах неподготвен. И ще си остана тук, докато не успея да сключа сделка. Моля ви, помогнете ми.

- Не мога - отговори Клив, без да е сигурен какво има предвид онзи.

Убиецът кимна.

- Разбира се. Не съм и очаквал...

После се обърна и отиде при фурната. От вътрешността й излизаше нажежен въздух и замъгляваше скарата. Той постави небрежно една от изгорените си длани върху отворената врата и я повдигна, за да я затвори, но миг по-късно тя зейна отново със скърцане.

- Знаете ли колко апетитно мирише опечената плът? - попита мъжът, докато правеше повторен опит да затвори фурната. - Кой може да ме вини?

Клив го остави да си бърбори несвързано. Дори в думите му да имаше някакъв смисъл, едва ли си заслужаваше да се опитва да го проумее. Приказките за смяна и напускане на града бяха отвъд способностите му за разбиране.

Продължи да крачи по улицата, като се стараеше да не наднича в къщите. Беше видял достатъчно. Скоро щеше да се съмне и алармата на етажа щеше да се включи. А можеше да се събуди и сам; за тази нощ се беше наситил на приключения.

Тогава видя момичето. Беше шест- или седемгодишно и стоеше на следващата пресечка. Твърде малко, за да бъде убиец. Той се загледа любопитно в него, а то, дали от срамежливост, или по друга причина, се обърна надясно и избяга. Клив го последва. Докато стигне до пресечката, момичето вече се бе отдалечило на значително разстояние. Той също се затича. И както често става насън, физичните закони за преследвач и преследван внезапно се промениха. Докато момичето бягаше с лекота, Клив имаше чувството, че въздухът се е сгъстил като меласа. Но той не се отказа от гонитбата. И скоро се озова в лабиринт от дворчета и алеи. За разлика от централната част на града, в това гето всичко беше занемарено. Видя островче от започнала да повяхва трева; недовършено строително скеле, от което висеше примка; купчина пръст. А после - стена.

Момичето го бе отвело в задънена улица и беше потънало вдън земя, а пред него се извисяваше ерозирала тухлена стена с тясно прозорче. кЛив пристъпи към нея - нещо му подсказваше, че не случайно е доведен тук. Надзърна през нацвъканото от птици армирано стъкло... и видя една от килиите в „Пентънвил“. Стомахът му се преобърна. Що за номер беше това? Да тича из този сънуван град само за да се озове отново в затвора? Но след няколко секунди осъзна, че това не е неговата килия. Беше онази на Лоуел и Нейлър. По сивите тухли имаше техни снимки, а подът, леглото и стената с вратата бяха изплескани с кръв. Още едно място на убийство.

- Мили боже - промърмори. - Били...

Извърна се от стената. Върху пясъка в краката му се съвкупяваха гущери. Задуха вятър и въздухът се напълни с пеперуди. Той се загледа в танца им, а алармата в крило „Б“ зазвъня и се съмна.

Беше капан. Механизмът му беше загадка за Клив. Но не и целта му. Били скоро щеше да се пресели в града. Килията, в която бе извършил убийство, вече го очакваше, и от всички ужасяващи места, които Клив бе видял в този сбор от костници, малкото, плувнало в кръв помещение несъмнено беше най-лошото.

Момчето не знаеше какво го очаква, защото дядо му го беше излъгал, пропускайки да спомене какви специални качества са необходими, за да съществуваш в града. И защо? Клив си припомни объркания разговор с мъжа в кухнята. Приказките за смени, сключване на сделки и завръщане. Едгар Тейт се беше разкаял за греховете си, нали? С времето беше решил, че не е дяволското лайно, за което се мисли, и че идеята да се върне в света не е толкова лоша. А Били щеше да бъде инструмент за това завръщане.

- Дядо ми не те харесва - заяви момчето, когато се озоваха отново в килията си следобед. За втори пореден ден всички трудови и развлекателни дейности бяха отменени - щеше да има разпити във връзка със смъртта на Лоуел и починалия по-рано през деня Нейлър.

- Така ли? И защо?

- Каза, че си ходил да любопитстваш в града.

Клив беше седнал на горното легло, а Били - на стола до отсрещната стена. Очите на момчето бяха кървясали и от време на време тялото му потреперваше конвулсивно.

- Ще умреш - каза Клив без заобиколки. Нима имаше по-добър начин да му съобщи този факт? - Видях... в града...

Били поклати глава.

- Понякога говориш като безумец. Дядо ми ме предупреди да не те слушам.

- Защото се страхува от мен.

Момчето се изсмя подигравателно. Беше грозен смях, вероятно научен от стария Тейт.

- Той не се бои от никого.

- Страхува се от нещата, които мога да видя там. И от нещата, които мога да ти кажа.

- Не - възрази Били, но в гласа му се прокрадна несигурност.

- Той те накара да убиеш Лоуел, нали?

Момчето вдигна рязко глава.

- Това пък как ти хрумна?

- Ти никога не си желаел смъртта му. Може би си искал да изплашиш и двамата, но не и да ги убиваш. Това е било идея на любящия ти дядо.

- Никой не ми нарежда какво да правя - отговори Били с леден поглед. - Никой.

- Добре - съгласи се Клив. - Тогава те е убедил да го направиш. Казал ти е, че това е въпрос на семейна чест или нещо от сорта.

Забележката явно улучи в целта, защото конвулсивното треперене се засили.

- И какво, ако е така?

- Видях къде ще се озовеш, Били. На място, подготвено специално за теб... - Момчето го изгледа втренчено, но не го прекъсна. - Този град се обитава само от убийци, Били. Затова и дядо ти е там. И когато намери човек, който да го замени - някой, чрез когото отново да убие, - ще бъде свободен да го напусне.

Били скочи от стола с буреносно лице. И когато заговори, в гласа му нямаше и капчица присмех:

- Какво ще рече свободен да го напусне?

- Да се върне в света. Тук.

- Глупости...

- Питай го.

- Не би ме измамил така. Във вените ни тече една и съща кръв.

- Да не мислиш, че му пука? Прекарал е петдесет години на онова място в очакване на шанс да се измъкне. Да не мислиш, че му дреме как ще го направи?

- Ще му разкажа за лъжите ти! - изръмжа Били. Но в гнева му към Клив имаше и известна доза съмнение, което се мъчеше да потисне. -И когато научи как се опитваш да ме настроиш против него, ще умреш. Той ще дойде за теб. О, да. Ще дойде. И тогава ще се молиш на Господ да не си го срещал.

Нямаше измъкване. Дори да успееше да убеди властите да го преместят в друга килия преди падането на нощта (което не беше особено вероятно, защото щеше да се наложи да се отрече от досегашните си думи и да каже, че момчето наистина е лудо), нямаше никаква гаранция, че там ще бъде в безопасност. Били беше казал, че е само дим и сенки. Не съществуваха врата или решетки, които да спрат нещо подобно; съдбата на Лоуел и Нейлър го доказваше. Пък и не ставаше дума само за Били. Трябваше да се пази и от Едгар Сейнт Клеър Тейт, а Клив нямаше идея за способностите му. Но да прекара нощта в една и съща килия с момчето щеше да е равносилно на самоубийство, нали? Все едно да се предаде сам в ръцете на зверовете.

Когато изведоха затворниците на вечеря, Клив се огледа за Девлин, намери го и го помоли да поговорят на четири очи. Отговорникът се съгласи и след вечерята Клив отиде в кабинета му.

- Нали искахте да държа под око Били Тейт, сър?

- Е, и?

Клив беше мислил усилено какво да каже на Девлин, за да предизвика моментално преместване, но не му беше хрумнало нищо убедително. И сега се запъна в търсене на внезапно вдъхновение.

- Аз... искам да помоля за смяна на килията.

- Защо?

- Момчето е неуравновесено, сър. Страхувам се, че ще ме нарани. Ще получи пак един от онези пристъпи...

- Но ти можеш да го набиеш с една ръка, той е само кожа и кости.

Ако разговаряше с Мейфлауър, Клив просто щеше да падне на колене.

Но с Девлин подобна тактика щеше да е обречена.

- И не разбирам защо ме молиш за подобно нещо. Та той е толкова кротък - продължи да говори отговорникът като някаква пародия на любящ баща. - Тих и винаги учтив. Не представлява опасност за никого.

- Не го познавате...

- Какво ще рече това?

- Сложете ме в карцера, сър. Където и да е. Само ме махнете от него. Моля ви.

Девлин го изгледа удивено. Накрая каза:

- Боиш се от него.

- Да.

- Какво ти става? Делил си една килия с всевъзможни здравеняци и никога не си се шашкал така.

- Той е различен - заяви Клив, после добави единственото възможно обяснение: - Абсолютно луд е. Пълен психопат.

- Всички хора са луди, Смит; само двамата с теб сме нормални. Не знаеше ли? - Мъжът се изсмя. - Прибирай се в килията си и никакво мрънкане повече. Да не яхнеш накрая скоростното влакче.

Когато Клив се върна в килията, завари Били да пише писмо. Седеше на леглото си, изцяло погълнат от писането, и изглеждаше безкрайно безобиден. Девлин беше прав - момчето беше само кожа и кости. И беше трудно да се повярва, че този жив скелет - костите му изпъкваха съвсем ясно под фланелката - е способен да понесе една толкова мъчителна трансформация. А може и да не беше. Може би жестоката промяна щеше да го убие с времето. Но когато и да го убиеше, нямаше да е достатъчно скоро.

- Били...

Момчето не вдигна поглед от писмото.

- Онова, което казах за града...

Писането спря...

- Може и да е било продукт на фантазията ми, просто сън...

...и продължи.

- Казах ти го само защото бях уплашен за теб. Не за друго. И искам да бъдем приятели...

Били вдигна очи.

- Това не зависи от мен. Вече не. Зависи само от дядо. Може да се смили над теб. А може и да те накаже.

- Нужно ли е да му казваш?

- Аз съм като отворена книга за него. Ние сме... еднакви. Затова знам, че никога не би ме измамил.

Скоро щеше да се стъмни, лампите в крилото щяха да угаснат и сенките да дойдат.

- Значи просто трябва да изчакам, така ли?

Били кимна.

- Ще го извикам и ще видим.

Нима старецът се нуждаеше от покана, за да напусне мястото, на което почиваше? Това ли правеше Били, когато стоеше в средата на килията със затворени очи и повдигнато към прозореца лице? Призоваваше ли го? И ако да, нямаше ли начин призивът му да бъде осуетен?

Докато нощта напредваше, Клив лежеше в леглото си и обмисляше как да постъпи. Дали да изчака решението на Едгар Тейт? Или да направи опит да саботира пристигането му? Знаеше, че ако опитът се провали, ще бъде късно за молби и извинения - на агресията му щеше да бъде отговорено с агресия. А това означаваше сигурна смърт.

Лампите угаснаха. Сега всички мъже от крило „Б“ щяха да заровят лица във възглавниците си. Някои от тях щяха да потънат в планове за дните, когато няма да са тук, а други щяха да потърсят утеха в ръцете на невидими любовници. Клив се заслуша в шума на тръбите и в плиткото дишане от долното легло. Понякога му се струваше, че живее втори живот, толкова изолиран се чувстваше в мрака върху опърпаната си възглавница.

Постепенно момчето притихна. Може би чакаше Клив да заспи, за да пристъпи към действие. Ако беше така, имаше да си чака. Той нямаше да затвори очи и да се остави да го заколят в съня му; не беше прасе, което ще тръгне послушно към ножа.

Като се стараеше да не мърда много-много, за да не събуди подозрения, Клив разкопча колана си и го издърпа от гайките на панталона. Можеше да се сдобие с по-читави ремъци, като разкъса чаршафа и калъфката, но тогава със сигурност щеше да привлече вниманието на Били.

Сега стисна освободения колан и зачака, преструвайки се, че спи.

Беше благодарен, че тази нощ крилото е шумно, защото изминаха цели два часа, преди момчето да стане от леглото си - два часа, през които клепачите му се затвориха няколко пъти, колкото и да се страхуваше да заспи. Но другите обитатели на етажа бяха неспокойни, смъртта на Лоуел беше стреснала и най-коравите. Някои плачеха и се вайкаха, а други им крещяха да млъкнат. Така че сънят не успя да надвие Клив, макар крайниците му да бяха натежали от умора.

Когато Били най-после се надигна, минаваше полунощ и етажът вече беше попритихнал. Клив чу дишането му, което вече не беше така равно, и после видя през притворените си клепки как момчето пресича килията и застава на познатото място пред прозореца. Нямаше никакво съмнение, че се кани да призове ужасния старец.

Щом Били затвори очи, мъжът отметна завивката и скочи от леглото. Момчето реагира твърде бавно. Преди да е проумяло напълно какво става, Клив го блъсна в стената и му запуши устата.

- Не, няма да го извикаш - изсъска му той. - Няма да свърша като Лоуел.

Били се замята, но беше твърде слаб, за да се освободи.

- Той няма да дойде тази нощ - заяви Клив, като гледаше ококорените му очи, - защото ти няма да го извикаш.

Момчето се забори още по-ожесточено и захапа дланта му. Мъжът отскочи инстинктивно и то пристъпи към прозореца с вдигнати ръце. От гърлото му се изтръгна нещо като напев, а по лицето му бликнаха сълзи. Клив го сграбчи отново и го дръпна назад.

- Млъкни!

Били продължи да издава звуци. Той го зашлеви силно и му изръмжа пак да млъкне. Но момчето отказа да се подчини, само ритъмът на напева се промени. Клив го шамароса пак и пак, но без резултат. Въздухът в килията започна да се променя, сенките се размърдаха.

Мъжът се паникьоса. Сви ръката си в юмрук и го заби в корема на Били. Момчето се преви и Клив му вкара един ъперкът в челюстта. Ударът запрати главата му в стената и черепът на Били изкънтя в

тухлите. Краката му се подкосиха и той се свлече на земята. „Наистина е лек като перце - помисли си мъжът. - Бяха достатъчни два добри удара, за да го просна в безсъзнание.“

Клив огледа килията. Сенките бяха спрели да се движат, но потрепваха като хрътки, които само чакат да бъдат отвързани. Той вдигна момчето и го остави на долното легло с разтуптяно сърце. Били не се размърда дори когато мъжът разкъса чаршафа, за да навре в устата му една топка от плат. Щом се увери, че момчето няма да е в състояние да пее или вика, Клив го завърза за леглото, като за целта използва не само неговия и собствения си колан, но и съдрани ивици от двата чаршафа. Отне му броени минути, за да го овърже хубаво. Тъкмо приключваше с обездвижването на краката, когато Били най-после дойде в съзнание и отвори учудено очи. Щом осъзна ситуацията, пленникът започна да върти бясно глава - просто нямаше друг начин да изрази протеста си.

- Не - промърмори Клив и метна едно одеяло върху овързаното му тяло, за да го скрие от всеки надзирател, който би решил да надникне в килията преди зазоряване. - Няма да го викаш тази нощ. Всичко, което ти казах, е вярно, момче. Иска да избяга от града и те използва. -Хвана лицето му между дланите си. - Той не ти е приятел. Но аз съм. И винаги съм бил. - Били направи безуспешен опит да издърпа главата си. - По-добре си пести силите - посъветва го Клив. - Ще бъде дълга нощ.

После заряза момчето, отиде до отсрещната стена и седна там, без да го изпуска от очи. Щеше да го наглежда до сутринта, а после, когато мракът си отиде, щеше да измисли какво да прави нататък. Най-важното беше, че засега грубата му тактика беше сработила.

Били беше спрял да се бори; явно беше осъзнал, че няма надежда да разхлаби умело завързаните възли. В килията настъпи временно спокойствие: мъжът седеше в петното светлина под прозореца, а момчето лежеше в тъмнината под горното легло и дишаше равномерно през носа си. Клив погледна часовника си. Беше петдесет и четири минути след полунощ. Кога щеше да се развидели? Най-рано след пет часа. Той облегна глава на стената и се загледа в светлината.

Тя го хипнотизира. Минутите се точеха бавно, но неотменно, а светлината не се променяше. От време на време по етажа минаваше надзирател и чул стъпките му, Били започваше да се върти. Но никой не се спря, за да провери килията. Двамата затворници бяха оставени насаме с мислите си: Клив се питаше дали ще дойде ден, когато ще бъде свободен от надвисналата над него сянка, а Били си мислеше за каквото там си мислят уловените в капан чудовища. Междувременно минутите продължаваха да се нижат през съзнанието им като послушни ученици. И зората наближаваше час по час. А с нея и смъртта им, а може би и краят на света - онова чутовно Последно тръбенехб, за което бе говорил така разпалено Епископа, когато погребаните в моравата на двора щяха да възкръснат свежи като репички, за да посрещнат Създателя. И седналият до стената Клив, който слушаше дишането на Били и гледаше светлината в стъклото на прозореца, осъзна, че дори да излезе невредим от тази клопка, това ще бъде само кратък отдих пред неизбежното; че тази дълга нощ, тези тягостни минути и часове са едва началото на още много нощни бдения. И постепенно го завладя отчаяние, а душата му сякаш потъна в дупка, от която нямаше излизане. „Ето, това е истинският свят -проплака мислено той. - Без радост, без светлина и упование; просто едно лишено от надежди и страх очакване, защото страхът е само за хората с мечти за губене.“ Дупката беше дълбока и мрачна. Клив се взираше от дъното й в светлината, а мислите му се въртяха в един и същ порочен кръг. Постепенно забрави за момчето върху леглото. Забрави и за болката в изтръпналите си крайници. Навярно щеше да забрави и да диша, ако от унеса му не го бе изтръгнала острата миризма на урина.

Той погледна към леглото. Били беше започнал да изпразва пикочния си мехур, но това действие не беше продукт на обикновена физиологична нужда. Скритото под одеялото тяло се мърдаше по начин, който ремъците не би трябвало да позволяват.

Изминаха няколко секунди, докато Клив се отърси от летаргията. И още няколко, докато осъзнае какво става.

Момчето се променяше.

Той се изправи с вцепенени от седенето крака. Залитна и щеше да падне, но успя да се подпре на стола. Не можеше да откъсне очи от мрака под горното легло. Движенията се засилиха и станаха по-сложни. Одеялото се свлече на пода. Показа се тялото на Били. Преминаваше през ужасните трансформации, които Клив вече познаваше, само че в обратен ред. Около момчето се събираха вибриращи облаци от материя, които после се втвърдяваха в отвратителни форми. Образуваха се чудовищни крайници и органи, а зъбите се превръщаха в големи игли и се наместваха в челюстта на една глава, която продължаваше да расте и да се издува.

Клив умоляваше Били да спре, но молбите му оставаха нечути, защото с всеки поет дъх човешката същност на момчето намаляваше. И звярът, който беше далеч по-силен от него и вече бе разкъсал повечето ремъци, накрая се освободи окончателно, претърколи се от леглото и скочи на пода.

Мъжът отстъпи към вратата, като оглеждаше мутиралата форма на Били. Майка му изпитваше ужас от ухолазки и той откри, че в анатомията на чудовището има нещо от това насекомо - може би в начина, по който лъскавият му гръб бе извит нагоре, разкривайки сегментирания му корем. Но приликите, ако изобщо имаше такива, свършваха дотук. Главата на съществото беше като гнездо от езици, които ближеха очите без клепачи и се разхождаха по острите зъби, навлажнявайки ги отново и отново, а сълзящите отвори, с които бяха осеяни двете страни на тялото му, изпускаха смрад на канал. И ако сред целия този ужас все пак имаше нещо човешко, то само правеше създанието още по-отвратително. Докато разглеждаше куките и шиповете му, Клив си припомни пронизителния писък на Лоуел и усети как гърлото му се раздвижва, за да възпроизведе подобен.

Но Били нямаше намерение да го напада. Той пропълзя с многобройните си крайници до прозореца, покатери се на стената и притисна глава към стъклото. После запя някаква мелодия, която беше различна от предишната, но несъмнено беше призив. А Клив се обърна към вратата и заблъска по нея, като се молеше помощта да пристигне, преди песента да е свършила.

- Бързо, за бога! Бързо! - изкрещя той с колкото сили му бяха останали и погледна през рамо, за да види дали Били е скочил от прозореца. Не беше, но призивът му вече заглъхваше. Явно беше изпълнил целта си - килията се пълнеше с мрак.

Обзет от паника, Клив се обърна пак към вратата и поднови тропането. Някой тичаше по етажа, а от околните килии се разнасяха викове и проклятия.

- Помощ! - изрева той. Усети хладен повей по гърба си. Не беше нужно да се обръща, за да разбере какво става. Сянката растеше, а стената се разтваряше за града и неговия обитател. Тейт беше дошъл. Клив почувства мрачното му заплашително присъствие. Тейт-сенчестото нещо, Тейт-превъплъщенецът.

Продължи да блъска по вратата, докато ръцете му не се разраниха. Тичащите стъпки сякаш бяха на един континент разстояние. Кога щяха да пристигнат? Кога?

Повеят стана мразовит. Върху вратата падна потрепваща синя светлина, замириса на разтопен пясък и кръв.

А после се разнесе гласът. Не на момчето, а на неговия дядо, Едгар Сейнт Клеър Тейт. Човекът, самообявил се за лайно на Сатаната. И когато чу противния му глас, Клив не само повярва в съществуването на дявола, но и се изпълни с хладната увереност, че вече се намира в червата му.

- Прекалявате с любопитството - каза Едгар. - Време е да заспите.

Клив не искаше да се обръща. Изобщо не държеше да вижда

говорещия. Но вече не беше господар на собствената си воля, Тейт беше бръкнал в главата му и човъркаше там. Затова се обърна и погледна.

Обесеният беше в килията. И не беше онова чудовище с изгнило лице, което Клив беше зърнал, без да успее да разгледа. Изглеждаше като човека, който някога е бил, носеше старовремски дрехи и не му липсваше обаяние. Имаше симпатично лице с широко чело и решителни очи. А на ръката, с която галеше и потупваше наведената глава на Били, проблясваше венчалната му халка.

- Време е да умрете, господин Смит - проговори отново старецът. Клив чу, че Девлин вика името му, но не можеше да си поеме дъх, за

да извика в отговор. Чу и дрънчене на ключове. Опитваше ли се някой да отключи вратата, или това беше само илюзия, с която да успокои паникьосаното си съзнание?

В тясната килия се изви силен вятър. Той преобърна стола и масичката, а въздухът се напълни с листове хартия, които излетяха през дупката в стената като детски спомени. После вихърът грабна Тейт и момчето и ги понесе към отдалечаващия се град.

- Хайде! - извика повелително старецът и Клив видя, че лицето му е започнало да се разлага. - Нуждаем се от душата и тялото ви. Елате с нас, господин Смит. Няма да ви оставим.

- Не! - изкрещя Клив. Усещаше налягането от образувалия се вакуум с върховете на пръстите и очните си ябълки. - Няма...

Вратата зад гърба му се разтресе...

- Няма!

...после се отвори рязко и го запрати към водовъртежа от мъгла и прах, който беше засмукал Тейт и момчето. Дупката щеше да погълне и него, но една ръка го сграбчи за тениската и го издърпа назад миг преди да изгуби съзнание.

Докато припадаше, Клив чу как Девлин започва да се смее като хиена. „Полудял е“, реши той и си представи как всички разумни мисли изскачат през устата на отговорника като ято летящи кучета.

16 Звукът на йерихонските тръби, които ще засвирят в деня на Страшния съд. - Б. пр.

* * *

Клив се събуди в града и разбра, че сънува. Последните му спомени бяха за истерията на Девлин и за ръката, която го издърпва назад, докато двете фигури изчезват през дупката в стената. Явно спящото му съзнание беше решило да ги последва по познатия маршрут и го бе отвело в метрополиса на убийците. Но Тейт не беше победил, поне засега. Клив само сънуваше, че е тук. Истинското му тяло се намираше в „Пентънвил“ и затворникът усещаше връзката си с него при всяка крачка.

Заслуша се във вятъра. Той беше приказлив както винаги - всеки прашен порив донасяше причудливи гласове, които ту се усилваха, ту отслабваха, но никога не изчезваха напълно. И докато се вслушваше в тях, Клив чу вик. Човешки вик. Звукът беше съвсем реален и толкова нетипичен за този безмълвен град, че плъховете наизскачаха от гнездата си, а над един площад се разлетяха птици.

Обзет от любопитство, той тръгна след ехото от вика. След малко чу още човешки гласове и видя мъже и жени, които надничаха през прозорците и вратите на килиите си. Толкова много лица и - за разочарование на физиогномиците - до едно различни. Убийците не си приличаха по нищо. Единственото сходство между тях беше отчаянието от факта, че са стояли цяла вечност на своите местопрестъпления. Докато минаваше покрай тях, Клив ги заглеждаше, затова не осъзна накъде го води викът. Разбра едва когато се озова в гетото.

Щом зави зад ъгъла и попадна в глухата улица, която помнеше от предишното си посещение (със стената, прозореца и кървавата килия зад него), той видя Били, който се гърчеше в краката на Тейт. Момчето беше наполовина себе си и наполовина звярът, в който се бе превърнало пред очите на Клив. Човешката му част се бореше да се освободи от другата, но без успех. Всеки път, когато изплуваше от хаоса, слабото му бяло тяло потъваше в нова трансформация. Не се ли появи ръка, която изчезна, преди да са се образували пръсти? Не изникна ли лице само за да се изгуби отново в гнездото от езици? Беше трудно да се каже, защото познатите черти се меняха постоянно.

Едгар Тейт вдигна очи от борбата, която наблюдаваше, и се озъби на Клив като същинска акула.

- Той се усъмни в мен, господин Смит. Усъмни се и тръгна да търси килията.

Сред гърчещата се върху пясъка плът изникна уста и нададе писък на болка и ужас.

- Вече не иска да бъде с мен. Вие посяхте в него съмнение и той ще си изстрада последствията. - Старецът посочи с треперещ пръст Клив и ръката му започна да се разлага. - Дойдохте тук неканен и вижте каква агония причинихте.

Той ритна безформеното нещо, а то се претърколи и повърна.

- Той се нуждае от мен. Толкова ли е трудно да го проумеете? Без мен е изгубен.

Клив не отговори на обесения, а се обърна към съществото, което лежеше на пясъка.

- Били?

- Изгубен - повтори Тейт.

- Били? Чуй ме...

- Вече не може да се върне. За вас това е само сън. Но той е тук, от плът и кръв.

- Били - не се отказа Клив, - чуваш ли ме? Аз съм. Клив.

Момчето спря да се гърчи за момент. Беше ли чуло думите му? Той продължи да повтаря името му.

Едно от първите неща, които научава всяко дете, е как го наричат другите. Ако нещо можеше да върне същността на момчето, това беше именно името, което му бяха дали.

- Били... Били...

Нещото се преобърна и Тейт започна да нервничи. Увереността го беше напуснала. Тялото му взе да потъмнява, главата му набъбна. Клив се помъчи да не гледа деформациите, които настъпваха в анатомията на стареца, а да се съсредоточи върху спасението на момчето. Непрестанното повтаряне на името му даваше резултати. Малко по малко звярът се превръщаше отново в Били. Беше жалка гледка - не човек, а карикатура от кожа и кости. Но лицето му ставаше все по-човешко и очите му вече гледаха към Клив.

- Били?

Момчето кимна. Потната му коса беше залепнала за челото, а крайниците му потръпваха спазматично.

- Знаеш ли къде си? Кой си?

Момчето го изгледа озадачено, но постепенно в очите му се появи разбиране. А после и ужас от надвесения над него старец.

Клив погледна към Тейт. През последните секунди главата и горната част от торса на обесения бяха изгубили почти напълно човешките си характеристики и сега изглеждаха по-кошмарно и от мутацията на внука му. Нищо чудно, че Били го зяпаше като бито куче.

- ТИ. Ми. Принадлежиш - произнесе Тейт с уста, от която трудно излизаше човешка реч. Били видя как крайниците му се спускат да го сграбчат и се надигна, за да избяга, но беше твърде бавен. Една от бодливите куки, в които се бяха превърнали ръцете на стареца, се уви около врата му и го придърпа назад. От пробитото гърло се чу свистене и изригна кръв.

Клив изкрещя.

- С мен... - каза Тейт и следващите му думи се изродиха в

неразбираем брътвеж.

Глухата улица внезапно се изпъли със светлина и фигурите на Били и чудовището избледняха. Клив се опита да ги задържи в съзнанието си, но те се изплъзнаха и очертанията на града бяха заменени от друга, по-стабилна реалност - светлина, лице (лица) и глас, който го приканваше да се събуди от един абсурд в друг.

Докторът беше сложил хладна длан върху челото му.

- Какво сънуваше, за бога? - попита го идиотът му с идиот.

* * *

Били беше изчезнал.

От всички загадки, с които управителят на „Пентънвил“, Девлин и нахлулите в „Б. 3. 20“ надзиратели се бяха сблъскали през онази нощ, чудодейното изчезване на Уилям Тейт от една заключена килия беше най-озадачаващата. За гледката, превърнала отговорника на етажа в хилещ се малоумник, не беше изречена и дума - беше по-лесно да повярват в някаква колективна халюцинация, отколкото да признаят, че са видели друга реалност. Когато Клив се опита да им разкаже събитията от нощта и предхождащите я нощи, монологът му, често прекъсван от сълзи и мълчания, беше посрещнат с престорено разбиране и тайна размяна на погледи. Въпреки снизходителното им отношение те го накараха да повтори налудничавия си разказ няколко пъти, понеже търсеха улика, която да им подскаже що за фокус е направил Били. И когато не намериха нищо смислено, за което да се хванат, започнаха да губят търпение. Утешителните думи преминаха в заплахи. Задаваха му един и същ въпрос отново и отново, всеки път по-силно от предишния: „Къде е Били?“. Но Клив им отговаряше с неизбежното: „В града“. И после допълваше: „Той е убиец, нали разбирате“.

- А тялото му? - попита накрая управителят. - Къде е тялото му?

Клив каза, че не знае. И наистина не знаеше, поне тогава. Сети се за

моравата чак след четири дни, когато стоеше до прозореца и зяпаше пролетните насаждения в градината между крилата.

Отиде при Мейфлауър, когото бяха върнали на мястото на Девлин, и рече:

- Той е в гроба. Били е при дядо си. Дим и сенки.

Изкопаха ковчега под прикритието на нощта зад параван от пръти и насмолен брезент на светлината на лампи, ярки като ден, но не така горещи. Отговорът на загадката около изчезването на Тейт, който бе предложил Клив, беше посрещнат с всеобщо недоумение, но нито едно обяснение, било то и абсурдно, не можеше да остане непроверено. Затова се събраха при немаркирания гроб и го разкопаха, макар да си личеше, че никой не е пипал пръстта от цели пет десетилетия: управителят, избрани полицаи, един патолог и Мейфлауър. Един от лекарите, който смяташе, че Клив ще се излекува от нездравите си самозаблуди само ако види съдържанието на ковчега и се увери с очите си, че греши, убеди управителя, че затворникът също трябва да присъства.

В ковчега на Едгар Сейнт Клеър Тейт нямаше почти нищо, което Клив да не беше виждал и преди. Трупът на убиеца - нещо средно между звяр и човек, но съвършено запазен (както бе обещал Епископа) -делеше дървения сандък с Били Тейт, който лежеше в прегръдките му, гол като бебе. Мутиралата ръка на Едгар продължаваше да е обвита около врата на момчето, а стените на ковчега бяха почернели от спечена кръв. Но лицето на Били не беше пострадало. „Прилича на кукла“, отбеляза един от лекарите. На Клив му се прииска да каже, че няма кукли със следи от сълзи по бузите - нито с такова отчаяние в очите, - но мисълта остана неизречена.

* * *

Три седмици по-късно Клив излезе от „Пентънвил“. Освободиха го със специална молба до Комисията по помилване, въпреки че беше излежал само две трети от присъдата си. След половин година той се завърна към единствената професия, която познаваше. Вече не хранеше илюзии, че ще се отърве от кошмарите. Градът продължаваше да му се явява. Без Били, чието съзнание бе отворило вратата към него, мястото беше мъгляво и не така достъпно, но това не го правеше по-малко плашещо и вечното му присъствие тормозеше Клив.

Понякога сънищата почти изчезваха, а после започваха с нова сила. Трябваха му няколко месеца, за да разбере на какво се дължи това. Причината беше в хората. Ако прекараше известно време с човек, който има убийствени намерения, градът се завръщаше. А такива хора не бяха рядкост. Накрая Клив стана толкова чувствителен към потенциалните убийци, че му беше трудно да върви по улиците. Те бяха навсякъде: хора със спретнати дрехи и усмихнати лица крачеха по тротоарите и си представяха как убиват работодателите си, брачните си партньори, звездите от телевизионните сапунки или някой некомпетентен шивач. Светът не спираше да обмисля убийства, а Клив вече не понасяше мислите му.

Само хероинът му помагаше да се справя с това бреме. Преди се дрогираше рядко, а сега не можеше без него. Но наркотикът беше скъп, а парите и връзките му в наркосредите бяха на изчерпване. Един негов познат на име Грим - пак наркоман, но толкова изпаднал, че не пропускаше да се надруса и с ферментирало мляко - му подсказа как да си осигури мечтаните дози. Клив реши, че идеята си я бива. Срещна се с едни хора и получи предложение за работа. Заплащането, което му обещаха, беше толкова високо, че веднага прие офертата. А тя, разбира се, беше за убийство.

„Тук няма случайни посетители, само бъдещи граждани.“ Клив вече не помнеше кой му беше казал това, но вярваше в пророчества. Дори и да не убиеше сега, беше въпрос на време да го стори.

Въпреки че отделни моменти от престъплението му се сториха странно познати, Клив остана доста изненадан от развоя на събитията, който го принуди да избяга бос от мястото на убийството. А когато полицаите най-после го застреляха след продължителна гонитба по паваж и чакъл, стъпалата му бяха разранени до кръв и нетърпеливи да го отведат в града - също като в сънищата.

Стаята, в която бе убил, го очакваше. И той живя в нея няколко месеца, като се криеше всеки път, когато някой минаваше по улицата. (Реши, че са няколко месеца по дължината на брадата, която му порасна - тук беше вечна нощ и рядко му се доспиваше.) Накрая тръгна след прохладния вятър и пеперудите, които го отведоха в покрайнините на града - там, където къщите свършваха и започваше пустинята. Но Клив не отиде там, за да разгледа дюните, а за да послуша гласовете, които звучаха като вой на чакали или плач на деца - понякога силни, понякога слаби, но винаги доловими.

Остана дълго време на прага на пустинята - толкова дълго, че пясъкът, навяван от вятъра, едва не го затрупа. Но упорството му бе възнаградено. След един ден (или цяла година) се появи мъж, който захвърли пистолета си на земята и навлезе сред дюните, където малко по-късно го посрещнаха собствениците на гласовете, като подскачаха диво и танцуваха. Те го наобиколиха със смях. Той също се разсмя, после тръгна с тях. И въпреки че разстоянието и вятърът замъгляваха гледката, Клив видя как един от празнуващите вдига мъжа и го понася на раменете си като малко момче, сетне го подава на друг, който го взема на ръце сякаш е пеленаче, а накрая, когато фигурите почти се изгубиха, чу как мъжът плаче като новородено. И Клив си тръгна доволен. Вече знаеше как двамата с греха са се появили на този свят.