Кървави книги (Том 5)

Мадоната

Джери Кахун чакаше Гарви на стълбите пред плувния комплекс на „Леополд Роуд“. Висеше там от трийсет и пет минути и краката му бяха започнали да се вцепеняват от проникващия през подметките студ. „Нищо - успокояваше се той. - Ще дойде време, когато и мен така ще ме чакат. И то скоро, стига да убедя Езра Гарви да инвестира в Купола на удоволствията.“ Работата изискваше хазартен дух и значителни авоари, но неговите познати го бяха убедили, че независимо от репутацията си Гарви притежава и двете, при това в изобилие. Няма значение откъде идват парите му, казваше си Джери. Мнозина по-порядъчни плутократи бяха отхвърлили категорично проекта през последните шест месеца, така че не можеше да си позволи да бъде сантиментален.

Неохотата на инвеститорите не го изненадваше. Времената бяха трудни и на хората не им се рискуваше. Освен това беше нужно известно въображение, за да си представиш как басейните се превръщат в бляскав комплекс за отдих, а богаташите, с които Джери бе говорил, не притежаваха голяма фантазия. Но проучванията му го бяха убедили, че в район като този, където застрашени от събаряне къщи постоянно се купуваха и реставрираха от любители на лукса от средната класа, подобен комплекс със сигурност щеше да бъде на печалба.

Имаше и още едно примамливо обстоятелство. Басейните бяха собственост на общината, а общинският съвет нямаше търпение да се отърве от тях заради натрупани дългове. Човекът от общинската управа, когото Джери бе подкупил да открадне ключовете за имота срещу две бутилки джин, му беше казал, че сградата може да бъде взета на безценица, стига да се направи бърза оферта. Просто трябвало да се действа чевръсто.

Само че Гарви не беше от най-чевръстите. Когато най-накрая се появи, краката на Джери вече бяха изтръпнали до коленете и търпението му беше на привършване. Въпреки това той изчака богаташа да слезе от роувъра с личен шофьор и го посрещна на стълбите, без да показва раздразнение. Понеже бяха разговаряли само по телефона, Джери очакваше да види по-внушителен мъж. Гарви се оказа изненадващо нисък, но дребната му фигура несъмнено излъчваше авторитет - като се започне от безцеремонния начин, по който огледа Кахун, и се стигне до сериозната му физиономия и безупречения костюм.

Те си стиснаха ръцете.

- Радвам се да ви видя, господин Гарви.

Мъжът кимна, но не отговори. Джери, който нямаше търпение да се махне от студа, отвори входната врата и го покани да влезе.

- Разполагам само с десет минути - предупреди го Гарви.

- Няма проблем, просто исках да ви покажа мястото.

- Значи сте запознат със състоянието на сградата?

- Разбира се.

Това беше лъжа. Джери беше посетил постройката миналия август със съдействието на един познат от Камарата на архитектите, после я бе оглеждал няколко пъти отвън. Но не беше стъпвал вътре от пет месеца и можеше само да се надява, че прогресиращата разруха не е нанесла сериозни поражения на зданието.

Влязоха в преддверието. Миришеше на влага, но не прекалено.

- Електричеството е изключено - обясни Джери. - Ще ни трябва фенерче. - Той извади от джоба си мощен фенер и освети вътрешната врата. Беше заключена с катинар. Гледката го слиса. Беше ли тук този катинар миналия път? Не си спомняше. Опита се да го отвори с единствения ключ, който му бяха дали, но разбра, че няма да стане още преди да го е мушнал в ключалката. Изруга под нос и обмисли набързо възможностите. Едната беше двамата с Гарви да си тръгнат и да оставят тайните на сградата неразкрити - ако плесента, гниенето и държащият се по чудо покрив можеха да минат за тайни, - а другата да се помъчи да счупи катинара. Той погледна към Гарви, който беше запалил чудовищна пура и изпускаше облаци кадифен дим.

- Извинявам се за това забавяне.

- Случва се - отговори невъзмутимо Гарви.

- Мисля да реша проблема с малко груба сила - продължи Джери и изчака да види реакцията на мъжа.

- Разумно решение.

Джери огледа набързо тъмното преддверие за подходящ инструмент. В будката за билети имаше стол с метални крака. Той го взе и се върна при вратата, после - под развеселения, но одобрителен поглед на Гарви - използва единия крак като лост, за да откърти ухото на механичното устройство. Счупеният катинар изтрака върху плочките на пода.

- Сезам, отвори се - промърмори не без задоволство Джери, сетне отвори вратата и направи път на богаташа.

Те пристъпиха в пустия коридор, докато ехото от падналия катинар заглъхваше в разклоненията пред тях. Вътрешността на комплекса изглеждаше дори по-негостоприемно, отколкото Джери си спомняше. Мъждивата дневна светлина, която проникваше през плесенясалите прозорци на тавана, имаше синьо-зелен цвят и правеше обстановката още по-мрачна. „Някога интериорът в стил ар деко сигурно е впечатлявал посетителите с блестящите си плочи и изкусните мозайки по пода и стените, но това е било, преди да се родя“, помисли си Джери. Сега плочките под краката им се бяха надигнали от влагата, а онези по стените бяха изпопадали, оставяйки десени от бяла керамика и тъмен хоросан, които приличаха на огромни нерешими кръстословици. Мястото имаше толкова окаян вид, че той почти се отказа да убеждава Гарви да го купи. Просто не виждаше как ще го убеди, въпреки че комплексът се продаваше на смешна цена. Но богаташът беше заинтригуван от видяното и вече крачеше по коридора, като пушеше и си мърмореше нещо. Джери реши, че спътникът му проявява някакво извратено любопитство към този кънтящ мавзолей. И все пак:

- Това място има атмосфера. Има потенциал - каза Гарви. - Сигурно знаете, че не съм голям филантроп, но разбирам от хубави неща. -Беше се спрял пред една мозайка, която изобразяваше неопределена митологична сцена - риби, нимфи и морски богове по време на игра. Той изсумтя одобрително, като проследи неравните контури на картината с влажния край на пурата си. - Рядко се срещат такива майсторски изработки в наши дни.

Джери не виждаше нищо забележително в мозайката, но кимна:

- Страхотна е.

- Покажете ми и останалото.

Комплексът имаше само два басейна, но предлагаше доста екстри -сауни, турски бани и термални бани. Тези зони бяха свързани с лабиринт от проходи, в които, за разлика от главния коридор, нямаше прозорци на тавана, така че посетителите трябваше да разчитат единствено на светлината на фенера. Тъмно или не, Гарви искаше да разгледа всичко. Десетте минути, които беше казал, че може да отдели за целта, станаха двайсет, после половин час, защото той се спираше периодично да коментира украсите. Джери слушаше пламенните слова с престорен интерес - ентусиазмът на богаташа към западналия интериор го озадачаваше.

- А сега искам да видя басейните - заяви Гарви, след като бяха проучили всички допълнителни зони.

Джери го поведе послушно през лабиринта. Докато се отдалечаваха от турските бани по един къс коридор, инвеститорът го дръпна рязко и каза:

- Тихо.

Джери спря.

- Какво?

- Чух глас.

Той се ослуша. Бледата светлина на фенера се отразяваше в плочките около тях и придаваше мъртвешки вид на лицето на Гарви.

- Не чувам ни...

- Тихо! - тросна се дребният мъж и наклони глава. След малко сви рамене и засмука пурата, която беше угаснала от влажния въздух.

- От коридорите е - успокои го Джери. - Ехото на това място е объркващо. Понякога човек може да чуе как собствените му стъпки се връщат при него.

Гарви изсумтя за пореден път. Изглежда, сумтенето беше неразделна част от речта му.

- Само че аз чух нещо - възрази той, явно недоволен от обяснението. И се ослуша пак, но в коридорите цареше гробовна тишина. Не се чуваше дори шумът на трафика по „Леополд Роуд“.

- Да вървим - каза най-сетне богаташът. И Джери го поведе отново към басейните, като се мъчеше да се ориентира в лабиринта от идентични проходи. Направи няколко погрешни завоя, но накрая стигнаха до желаната цел.

- Топло е - отбеляза Гарви, когато застанаха пред по-малкия от двата басейна.

Джери промърмори нещо в знак на съгласие. Не беше забелязал, че температурата се е покачила, но сега осъзна, че се е изпотил. Въздухът тук беше все така влажен, но не миришеше на плесен, а на нещо далеч по-неприятно. Можеше само да се надява, че богаташът, който бе запалил отново пурата си, няма да усети зловонната смрад.

- Някой е пуснал отоплението - каза Гарви.

- Явно. - Джери беше озадачен. Кой ли го е пуснал? Навярно общинските инженери го включваха от време на време, за да поддържат системата в изправност. Това означаваше ли, че не са сами в сградата? Може би Гарви действително е чул гласове. И как щеше да обясни присъствието им на инженерите, ако се срещнат по време на обиколката?

- Ето ги басейните. - Той дръпна една от двойните врати. Тук прозорците на тавана бяха по-мръсни и от онези в главния коридор, но оскъдната светлина не спря Гарви. Инвеститорът влезе в залата и се приближи до ръба на басейна. Нямаше много за гледане; всички повърхности бяха покрити с няколкогодишна плесен. На дъното на басейна имаше едва забележима под водораслите мозайка с формата на риба. Виждаше се само едното й ярко, но лишено от живот око.

- Винаги съм имал страх от дълбока вода - сподели замислено Гарви, докато се взираше в пресушения басейн. - Не знам откъде идва.

- От детските години? - позволи си да предположи Джери.

- Не мисля. Според жена ми го имам още от утробата.

- От утробата?

- Казва, че не съм обичал да плувам из нея - отговори с насмешка богаташът, но май се присмиваше по-скоро на жена си, отколкото на себе си.

В залата отекна кратък, но силен шум, сякаш нещо беше паднало. Гарви се намръщи.

- Чухте ли това? - възкликна той и гласът му се покачи с половин октава. - Тук има някой!

- Плъхове - каза Джери. Не му се искаше да се срещат с инженерите и да отговаря на неудобни въпроси.

- Дайте ми фенера - изръмжа Гарви и го грабна от ръката от спътника си. После освети далечния край на басейна. Там имаше няколко съблекални и отворена врата, през която се излизаше от залата. Нищо не помръдваше.

- Не обичам плъхове...

- Все пак мястото е запуснато - отговори Джери.

- ...особено плъхове в човешка форма. - Гарви му върна фенера. -Имам врагове, господин Кахун. Но вие сте ме проучили и го знаете. Знаете, че не съм праведник. - И Джери внезапно разбра защо богаташът подскача при всеки шум. Не от гризачи се страхуваше той, а от тежки телесни повреди. - Мисля, че се задържах тук прекалено дълго. Покажете ми другия басейн и да се махаме.

- Разбира се. - Джери също нямаше търпение да си тръгнат от залата. Вече се потеше обилно и синусите го боляха. Той отведе Гарви в коридора, по който бяха дошли, и натисна вратата към големия басейн, но тя не помръдна.

- Някакъв проблем?

- Сигурно е заключена отвътре.

- Не можем ли да влезем от другаде?

- Би трябвало да можем. Искате ли да почакате тук, докато намеря задния вход?

Гарви погледна часовника си.

- Две минути - каза той. - После си тръгвам, защото имам други ангажименти.

И остана във все по-тъмния коридор, докато светлината на фенера се отдалечаваше. Не харесваше този Кахун. Беше твърде гладко избръснат и носеше италиански обувки. Но проектът - виж, проектът му харесваше. Допадаха му басейните и допълнителните съоръжения, еднаквият им дизайн и баналните украси. За разлика от много други, той намираше общинските учреждения - болници, училища, дори затвори - за успокояващи. Те му напомняха за обществения ред и му вдъхваха сигурност. По-добре да живее в един прекалено организиран свят, отколкото в хаос, защото хаосът го плашеше.

Пурата пак беше угаснала. Гарви я захапа и извади клечка кибрит. Когато я запали, зърна някаква гола девойка - стоеше в коридора пред него и го гледаше стреснато. Зърна я само за миг, защото изпусна клечката и тя угасна, но продължи да вижда образа й в съзнанието си. Беше съвсем млада, на не повече от петнайсет, и имаше заоблени форми. Голата й фигура блестеше от пот и изглеждаше толкова съблазнително, че можеше спокойно да е плод на фантазиите му. Той захвърли остатъка от пурата и запали нова клечка, но красавицата беше изчезнала; само сладкият аромат на тялото й продължаваше да витае във въздуха.

- Момиче?

Копнееше да види пак голите й форми и уплашените й очи.

- Ехо?

Пламъкът на новата клечка осветяваше едва метър и половина - два от протежението на коридора.

- Там ли си?

Момичето не можеше да е далеч. Той запали трета клечка и тръгна да го търси, но беше направил само няколко крачки, когато чу шум зад гърба си. Обърна се рязко и срещу стреснатото му лице проблесна фенерче. Беше господин Италиански обувки.

- Няма друг вход.

- Да ме ослепите ли искате? - попита гневно Гарви.

Джери наведе фенера.

- Съжалявам.

- Не сме сами, Кахун. Видях едно момиче!

- Момиче?

- Познавате ли го?

- Не.

- Беше чисто голо и стоеше на няколко крачки от мен.

Джери го изгледа смутено. Със сексуален маниак ли си имаше работа?

- Казвам ви, видях това момиче - каза ядосано богаташът. - Даже щях да го хвана, ако не бяхте... - Той се обърна пак към противоположния край на коридора. - Я светнете насам.

Джери изпълни нареждането, но коридорът беше празен.

- По дяволите! - изруга Гарви с неподправено разочарование. -Добре, да се махаме.

- Проектът има потенциал - заяви по-късно той, докато се разделяха на външното стълбище. - Разполагате ли с общ план на мястото?

- Не, но ще се постарая да намеря.

- Направете го - каза инвеститорът, като запали нова пура. - И ми изпратете по-подробно изложение на идеите си. Тогава ще говорим пак.

За да се добере до плановете на комплекса, Джери се принуди да даде доста солен подкуп на своя познат архитект. Все пак ги получи. На чертежите сградата приличаше на същински лабиринт. Това впечатление се засилваше още повече от привидно хаотичния ред, по който бяха разположени всички бани, тоалетни и съблекални. Но Керъл му доказа, че греши.

- Какво е това? - полюбопитства тя същата вечер, докато Джери ги проучваше. Бяха прекарали четири или пет часа в апартамента му, без да се скарат нито веднъж - нещо, което се случваше рядко, особено напоследък.

- Архитектурните планове на плувния комплекс на „Леополд Роуд“. Искаш ли още едно бренди?

- Не, благодаря. - Керъл прелисти чертежите, докато Джери си сипваше ново питие.

- Мисля, че убедих Гарви да го купи.

- Ще правиш бизнес с него?

- И какво от това? Да не е сводник? Просто има пари.

- Мръсни пари.

- Мръсни или не, важното е, че сме приятели.

Тя го изгледа студено и на Джери му се прииска да върне времето назад - не трябваше да казва последното.

- Нуждая се от този проект. - Той остави чашата до разпръснатите по масата планове и седна срещу Керъл. - Искам поне едно от начинанията ми да се увенчае с успех.

Тя продължи да го гледа студено.

- Не мисля, че е добра идея да се забъркваш с хора като Гарви. Не ме интересува колко пари има. Той е негодник.

- Искаш да се откажа от всичко, така ли? Това ли ми казваш? - През последните седмици бяха водили няколко пъти подобни разговори. -Значи трябва да хвърля на вятъра целия труд, който съм положил, и да добавя още един провал към предишните?

- Не е нужно да викаш.

- Не викам!

Керъл сви рамене и каза тихо:

- Сигурно ми се е причуло.

- За бога!

Тя се наведе пак над чертежите. Джери се загледа в пътя, който разделяше хубавата й руса коса. „Толкова сме различни“, помисли си той. Беше очевидно как са стигнали до тази задънена улица, нали вечно бяха на различно мнение. Не само по този въпрос, а и по сто други. Мислите, които протичаха под нежния й скалп, си оставаха

загадка за него. И неговите за нея явно.

- Като спирала е.

- Какво?

- Комплексът. Проектиран е като спирала. Виж.

Джери се надигна от масата и проследи отвисоко маршрута, който Керъл чертаеше с показалец през лабиринта от проходи. Беше права. Въпреки че бележките на архитектите му пречеха да види ясно цялостната картина, нямаше съмнение, че коридорите и стаите са подредени в груба спирала. Пръстът на Керъл описваше все по-малки кръгове, докато не се спря върху големия басейн. Джери зяпаше мълчаливо чертежа. Можеше да го проучва цяла седмица и пак да не види скритата структура, ако не бяха нейните напътствия.

Керъл реши, че няма да остане за през нощта. Това не означавало, че късат, обясни му тя на вратата, просто ценяла интимността им прекалено много, за да я използва като бинт. И Джери я разбра; нали и двамата бяха като ранени животни. Може и да не си приличаха, но поне им хрумваха сходни метафори.

И преди се бе случвало да спи сам. Това рядко го притесняваше, защото не обичаше да дели леглото си. Но тази нощ се нуждаеше от компания, искаше да прегърне някого. Отсъствието на Керъл го раздразни и той се почувства като капризно дете. Помъчи се да заспи, но сънят му бягаше.

Накрая, малко преди зазоряване, Джери реши, че будуването е за предпочитане пред тази разпокъсана дрямка. Стана, уви треперещото си тяло в халат и отиде да си свари чай. Плановете на комплекса лежаха върху масичката за кафе, където ги бяха зарязали. Джери се загледа в тях, докато отпиваше от сладкия асамски чайб. Вече не можеше да се съсредоточи върху бележките на архитектите, мислеше си само за посочената му спирала - несъмнено доказателство, че привидният хаос е подчинен на скрит порядък. Тя привличаше погледа му и го мамеше да проследи намотките й чак до центъра къде какво имаше? Един заключен басейн.

Щом изпи чая, той се върна в леглото и този път умората надви безсънието му. В седем и петнайсет го събуди звънът на телефона -беше Керъл, която се обаждаше, преди да е потеглила за работа, за да се извини за предишната вечер.

- Не искам да развалям нещата между нас, Джери. И ти го знаеш, нали? Знаеш колко държа на теб.

Но на Джери не му беше до любов рано сутрин. Романтичните чувства, които го бяха споходили снощи, му се струваха нелепи на дневна светлина. Той отговори криво-ляво на любовните й обяснения и обеща да се видят на следващата вечер. После прегърна отново възглавницата.

6 Черен чай, кръстен на индийския щат Асам, в който се добива. - Б. пр.

Не минаваха и петнайсет минути, без Езра Гарви да се сети за момичето, което бе зърнал в коридора на комплекса. Лицето му го преследваше дори когато вечеряше с жена си или правеше секс с любовницата си. Толкова невинно бе това лице, а такива възможности криеше...

Гарви беше пристрастен към жените. За разлика от повечето магнати, които предпочитаха да стоят далеч от съпругите и компаньонките си, когато не изпитваха специфична нужда от тях, той се наслаждаваше на компанията на противоположния пол. Обичаше гласа на жените, парфюмите им, техния смях. Жаждата му за тях беше почти безгранична; намираше ги за изключителни създания и беше готов да плати цяло състояние, за да си осигури компанията им. Затова, когато се върна тази сутрин на „Леополд Роуд“, джобовете на сакото му се издуваха от пари и скъпи бижута.

Случайните минувачи бяха толкова заети да опазят главите си сухи (от ранни зори валеше слаб, но студен дъжд), че не обърнаха никакво внимание на стоящия на стъпалата мъж с черен чадър. Не забелязаха и спътника му, който човъркаше ключалката на входа. Чендамен беше експерт по ключалките и тази се предаде след броени секунди. Гарви сгъна чадъра и пристъпи във вестибюла.

- Изчакай ме тук - нареди той. - И затвори вратата.

- Да, сър.

- Ще те извикам, ако ми потрябваш. В теб ли е фенерчето?

Чендамен извади фенерчето и му го подаде. Гарви го включи и тръгна

по коридора. Стори му се по-топъл от завчера може би защото навън бе по-студено. Той разкопча сакото си и разхлаби стегнатата вратовръзка. Топлината му харесваше; напомняше му за лъскавата кожа на момичето мечта и за горещите му тъмни очи. Гарви продължи да крачи уверено по плочките, които отразяваха светлината на фенера. Имаше отлично чувство за ориентация, затова откри за нула време мястото, на което беше срещнал девойката. Там се спря и се ослуша.

Беше свикнал винаги да е нащрек. През целия си професионален живот, част от който бе прекарал в затвора, не беше спирал да се ослушва за наемни убийци. Тази непрекъсната бдителност го бе направила чувствителен и към най-малките признаци за човешко присъствие. Звуци, които друг би игнорирал, се забиваха предупредително в тъпанчетата му и оставаха там като татуировка. Но тук? Тук не се чуваше абсолютно нищо. Тишина в коридорите, тишина в сауните и турските бани, тишина в цялата постройка. И въпреки това Гарви знаеше, че не е сам. Когато петте сетива го предаваха, шестото - което принадлежеше по-скоро на звяра в него, отколкото на изтънчения мъж със скъп костюм, за какъвто се представяше - винаги долавяше чуждо присъствие. То бе спасявало кожата му многократно.

А сега щеше да го отведе в обятията на красавицата.

Доверявайки се на инстинкта си, Гарви загаси фенерчето и тръгна опипом по коридора, от който бе изникнало момичето. Усещаше присъствието на плячката и това го подлудяваше. Представяше си, че тя се намира от другата страна на стената и крачи редом с него по някакъв таен проход. Тази мисъл му достави удоволствие. Той и тя сами в горещия лабиринт, увлечени в игра на криеница, която можеше да завърши по един-единствен начин - и двамата го знаеха. Гарви продължи да се прокрадва в мрака, а учестен от преследването, пулсът му туптеше в шията, китките и слабините. Разпятието, което носеше на врата си, беше залепнало за потните му гърди.

Накрая коридорът се раздвои. Богаташът се поколеба. Светлината беше оскъдна и измамна, не можеше да прецени колко дълги са разклоненията. Реши да послуша инстинкта си и зави наляво. След няколко крачки стигна до врата. Беше отворена и го отведе в някакво по-широко пространство - не беше коридор, защото стъпките му звучаха приглушено. Той спря и се ослуша отново. Този път усилията му бяха възнаградени: чу шум от боси крака по плочките в далечния край на помещението. Дори му се стори, че зърна момичето - един силует, по-блед и по-мек от заобикалящата го тъмнина. Да, това беше то! Гарви отвори уста да го повика, но размисли. Щеше да продължи мълчаливото преследване, докато красавицата не пожелае сама играта да приключи. Той прекоси стаята и мина през друга врата, която го отведе в поредния коридор. Тук въздухът беше още по-горещ, лепкав и ласкав. Гърлото на инвеститора се сви от внезапна тревога. Не се ли канеше да скочи с главата напред в някаква клопка? Момичето, преследването... всичко това можеше да е постановка. Зад следващия ъгъл можеше да получи нож в гърлото, а не чифт красиви гърди. И все пак Гарви знаеше, че не е така; знаеше, че леките и гъвкави стъпки, които чува пред себе си, са на момичето; че горещината, която го караше да се поти, не крие заплаха. Нито един убиец не би издържал в подобна жега: ръката, стиснала нож, щеше да омекне; желанието за кръв - да изчезне. Не, той беше в безопасност.

Стъпките спряха. Гарви също. Беше станало по-светло, макар и да не се виждаше източник на светлина. Той облиза устни, вкуси солта на собствената си пот и продължи напред. Плочките под пръстите му блестяха от влага, а онези под краката му се пързаляха. Преследването беше към края си - усещаше го с всяка крачка.

Светлината се усили. Не беше слънчева; слънцето нямаше достъп до това светилище. Беше мека и измамна като сиянието на луната, но навън беше ден. Какъвто й да бе произходът й, тя му позволи най-после да види момичето. Не момичето, а някакво момиче - не беше същото, което бе срещнал преди два дни. И това беше голо и непълнолетно, но определено беше различно. Гарви го зърна само за миг, защото то избяга по коридора и изчезна зад един ъгъл. Ама че

работа! Не едно, а две момичета на това потайно място.

Той погледна назад. Искаше да се увери, че пътят за бягство е свободен, ако реши да се оттегли, но съзнанието му беше замъглено от горещия въздух и не успя да си спомни откъде е дошъл. Към въодушевлението му се прибави тревога, но Гарви я пренебрегна и продължи до края на коридора, после свърна наляво, за да настигне непознатата. След няколко метра коридорът отново завиваше наляво и той видя как момичето изчезва зад поредния ъгъл. Завоите продължиха, като интервалите между тях бяха все по-къси и Гарви се задъха от жежкия въздух и продължителното преследване.

Накрая горещината стана нетърпима, коридорът направи последен завой и богаташът се озова в малко, оскъдно осветено помещение. Той разкопча най-горното копче на ризата си и забеляза, че вените на ръцете му са изпъкнали като въжета. Сърцето и белите дробове го стягаха, но вече можеше да си отдъхне - гонитбата беше приключила. Обектът на желанията му стоеше с гръб към него до отсрещната стена. И при вида на този гладък гръб, под който се белееше един прекрасен задник, от клаустрофобията на Гарви не остана и помен.

- Добре се погонихме, а? - каза задъхано той.

Момичето не отговори - или не го беше чуло, или продължаваше да го разиграва.

Инвеститорът тръгна по хлъзгавите плочки.

- На теб говоря.

Когато се озова на броени крачки от непознатата, тя се обърна. Не беше момичето, което бе преследвал дотук, нито онова, което бе видял преди два дни. Беше различна девойка. Смаяният поглед на Гарви се задържа за няколко секунди върху непознатото лице, после се премести върху детето, което момичето държеше в ръце. Беше сукалче като всяко новородено и беше впило уста в младата гръд със същия глад. Но през четиресет и няколко годишния си живот Гарви никога не бе зървал подобно същество. Обзе го отвращение. Да види, че момичето кърми бебе, беше достатъчно шокиращо, но обликът на това нещо, което не приличаше нито на човек, ни на животно, беше повече, отколкото стомахът му можеше да понесе. Дори демоните в ада имаха по-симпатичен вид.

- Какво, за бога...

Момичето видя потресената му физиономия и избухна в смях. Той поклати глава. Детето протегна един уродлив крайник и стисна гърдата на кърмачката за по-добра опора. Жестът превърна погнусата на Гарви в ярост. Като пренебрегна протестите на девойката, той изтръгна отвратителното същество от ръцете й, усети как лъскавото, безформено телце се гърчи под пръстите му и го запрати с всички сили в отсрещната стена. Бебето се удари в плочките и изплака, после млъкна. Майката изплака на свой ред и изтича до явно лишеното от кости тяло, в което бе зейнала голяма рана. Създанието протегна един от многобройните си крайници - имаше поне шест - и се помъчи да докосне разплаканото й лице. Тя го взе в обятията си и по корема й се стече лъскава течност.

От вътрешността на комплекса долетя вой. Гарви не знаеше кой вие, но нямаше съмнение, че воят е предизвикан от предсмъртния писък на детето и от засилващия се рев на майката, при това звучеше по-страховито и от двете. Богаташът не притежаваше голямо въображение. Всичките му фантазии се въртяха около пари и жени. Когато чу този вой обаче, в съзнанието му нахлуха кошмарни видения. Не бяха образи на чудовища, защото му беше трудно да си представи нещо, което не е виждал. Не бяха картини, а по-скоро чувства, породени от костния му мозък. Гневът, който го бе обзел, изчезна, а с него се изпари и цялата му смелост. Той потрепери и избяга ужасен от залата, а сянката му подскачаше пред него по пода на притъмняващия коридор.

Беше загубил всякакво чувство за ориентация. Зави в погрешна посока; при следващото разклонение пак. След малко осъзна грешката си и направи опит да се върне, но тогава се обърка съвсем. Всички коридори си приличаха: бяха с идентични плочки и еднакво тъмни. След всеки ъгъл попадаше в зала, през която не беше минавал, или се озоваваше в задънен проход. Паниката му нарасна. Воят беше секнал и Гарви чуваше само дрезгавото си дишане и проклятията, които сипеше под нос. Ако някой беше виновен за сегашните му страдания, това беше Кахун и той се закле, че ще му го върне тъпкано - ще изпочупи лично костите му, ако трябва. Мисълта го поободри и Гарви продължи да тича. Беше толкова зает да крои планове за отмъщение, че не осъзна, че е бягал в кръг, докато не влетя отново в познатата зала. Мъртвото бебе лежеше изоставено на пода, а майката беше изчезнала.

Той спря да обмисли ситуацията. Можеше да се върне назад, но рискуваше пак да се залута. По-добре да продължи към светлината отвъд залата - така имаше по-голям шанс да разсече този гордиев възел и да излезе от лабиринта. Доволен от съобразителността си, Гарви прекоси внимателно помещението и надникна през вратата в отсрещния край. Видя къс коридор, който завършваше с друга врата, а отвъд нея - обширно пространство. Басейнът! Това можеше да е само басейнът!

Без да се колебае повече, той пое смело напред.

Жегата растеше с всяка крачка. Беше толкова горещо, че го заболя главата. Накрая коридорът свърши и се озова пред басейна.

За разлика от по-малкия, този не беше пресушен. Беше пълен почти до ръба. Но не с чиста вода, а с някакъв пенест бульон, от който се издигаше пара въпреки нетърпимата горещина в залата. Ето откъде идваше светлината! Водата в басейна фосфоресцираше и заливаше всичко около него - плочките, трамплина, съблекалните и самия

Гарви - с мръсножълто сияние.

Богаташът се огледа внимателно. Нямаше и помен от момичетата. Пътят към изхода беше свободен, а на двукрилата врата не висеше катинар. Той тръгна към нея и едва когато се подхлъзна, забеляза, че на пода има мокра диря с неопределен цвят (на тази светлина всичко изглеждаше жълтеникаво), която или свършваше при басейна, или започваше оттам.

Обзет от любопитство, Гарви погледна отново към водата. Парата се завихри, в пенестия бульон се появи водовъртеж. И ето! Видя някаква тъмна, неопределена форма да плува под ципата на бульона. Той се сети за създанието, което беше убил, за безформеното му тяло и уродливите крайници. Още едно подобно същество ли имаше тук? Светещата течност се разплиска в ръба на басейна и пяната се разпадна на мръсни парцали. Плувецът беше изчезнал.

Инвеститорът вдигна очи. Вече не беше сам. В залата се бяха появили три момичета и вървяха към него. Веднага разпозна едното - онова, което бе видял при първото си посещение. За разлика от сестрите си, то носеше рокля, но едната му гърда беше оголена.

Момичето го изгледа мрачно и продължи да се приближава, като влачеше след себе си въже, украсено с мърляви панделки.

При появата на трите грации кипящата вода се разпени ожесточено и обитателите й се надигнаха да ги посрещнат. Гарви забеляза три или четири фигури, които плуваха към повърхността. И се зачуди дали да послуша инстинкта си и да избяга (макар и накичено с панделки, въжето си беше въже), или да остане още малко, за да види какво ще излезе от басейна. Той се озърна към вратата. Намираше се на няма и десет метра от нея. Един спринт и щеше да се озове в хладния коридор, а оттам щеше да е детска игра да стигне до Чендамен.

Момичетата спряха на няколко крачки от него, като го гледаха втренчено. Богаташът отвърна на погледите им. Желанието, което го бе довело тук, го беше напуснало. Вече не копнееше да стиска гърдите им и да проучва отворите между лъскавите им бедра. Тези създания не бяха това, на което приличаха. Мълчанието им не се дължеше на покорство, а на наркотичен транс; голотата им не беше чувствена, а издаваше обидно безразличие. Дори младостта им и всичко, свързано с нея - нежната кожа, бляскавата коса, - бяха покварени по някакъв начин. Когато момичето с роклята се пресегна и го докосна по потното лице, Гарви изписка отвратено, сякаш беше усетил допира на змийски език. То пренебрегна реакцията му и пристъпи към него, без да го изпуска от очи; не миришеше на парфюм като любовницата му, а на плът. Той застина, прикован от погледа на курвата, а тя го целуна по бузата и уви въжето около врата му.

Джери звънеше в офиса на Гарви през половин час. Първо му казаха, че мъжът е излязъл по работа и ще се върне късно следобед. После го информираха, че Гарви нямало да се връща в офиса. Накрая секретарката заяви, че господин Гарви не се чувствал добре и се бил прибрал вкъщи. „Обадете се утре, моля.“ Джери я помоли да предаде, че е намерил архитектурните планове на комплекса и ще се радва да ги обсъди с господин Гарви, когато му е удобно.

После му се обади Керъл.

- Искаш ли да излезем довечера? Можем да отидем на кино.

- Какво ще гледаме? - попита я той.

- О, не съм мислила по въпроса. Ще решим довечера.

В крайна сметка гледаха някакъв френски филм, който нямаше сюжет, а се състоеше от безкрайни диалози - героите обсъждаха бедите и стремежите си, като първите произлизаха от провала на вторите. Пълна скука.

- Не ти хареса...

- Не особено - призна Джери. - Много приказки...

- И никаква стрелба.

- Никаква.

Тя се усмихна замислено.

- Защо се усмихваш?

- Просто така...

- Не може просто така.

Керъл сви рамене.

- Нямаше конкретна причина. Не мога ли да се усмихвам?

- Боже. Ще ми трябват субтитри за този разговор.

Продължиха да вървят по „Осфорд Стрийт“.

- Искаш ли да хапнем нещо? - попита той, когато стигнаха до „Поланд Стрийт“. - Можем да отидем в „Ред Форт“.

- Не, благодаря. Не обичам да ям толкова късно.

- За бога! Трябва ли да се караме заради някакъв проклет филм?

- Кой се кара?

- Направо ми лазиш по нервите...

- Ти също, ако искаш да знаеш - не му остана длъжна Керъл. Вратът й се беше зачервил.

- Но тази сутрин каза...

- Какво съм казала?

- Че не искаш да се разделяме...

- Това беше сутринта. - Тя се намръщи внезапно и добави: - Изобщо не ти пука, Джери. За мен и за каквото и да било.

После го изгледа втренчено, сякаш го предизвикваше да отговори. Той не каза нищо и мълчанието му явно й беше достатъчно.

- Лека нощ - пожела му Керъл и си тръгна. Джери остана загледан след нея. Искаше му се да й извика да се върне, наистина му се искаше, но му пречеха разни неща като гордост, умора и смущение. Това, което най-накрая го накара да се размърда, беше мисълта за празното легло; за празното легло и за чаршафите, които щяха да са дяволски студени, ако нямаше кой да ги стопли.

- Керъл!

Тя не се обърна, дори не забави крачка. Наложи се да подтичва, за да я настигне - гледка, която несъмнено развесели останалите минувачи.

- Керъл. - Хвана я за ръката и тя най-после спря. Той я заобиколи, за да я погледне в очите, и видя, че плаче. Това го шокира и смути; сълзите й го ужасяваха почти колкото собствените му сълзи.

- Предавам се - каза Джери и се помъчи да се усмихне. - Филмът беше шедьовър.

- Нима?

Шегата му не я успокои; лицето й беше подпухнало от страдание.

- Недей. Моля те. Не съм... („Добър в извиненията“, искаше да добави той, но понеже наистина не беше, не успя да каже дори това.)

- Няма значение - промълви Керъл. И Джери разбра, че не е сърдита, а просто нещастна.

- Хайде да се върнем в апартамента.

- Не искам.

- Но аз искам - отговори той и този път беше напълно искрен. - Да не говорим на улицата.

Спря такси. Докато пътуваха към Кентиш Таун, никой не продума. После, докато се изкачваха по стълбите към неговия етаж, Керъл отбеляза:

- Мирише гадно.

И наистина: във въздуха имаше някаква силна, кисела миризма.

- Някой е бил тук - каза разтревожено Джери и избърза към вратата на апартамента. Тя зееше с разбита брава, от касата стърчаха трески. Той изруга.

- Какво има? - попита зад гърба му Керъл.

- Разбили са вратата.

Влезе в жилището и светна лампата. Вътре цареше пълна бъркотия. Картините бяха изпочупени, възглавниците разпорени, мебелите - на парчета. Джери се втренчи в хаоса и затрепери, а Керъл обиколи стаите и установи, че нито една не е била пощадена.

- Това е нещо лично, Джери.

Той кимна.

- Ще се обадя в полицията, а ти виж какво липсва.

Джери се размърда вдървено, беше пребледнял. Докато крачеше вяло из апартамента и проучваше щетите, като вдигаше счупени вещи и затваряше отворени чекмеджета, той си представи колко са се забавлявали крадците с дрехите и личните му принадлежности.

Бяха струпали снимките му в ъгъла на спалнята и се бяха изпикали върху тях.

- Полицаите са на път - съобщи Керъл. - Казаха да не пипаме нищо.

- Късно е - промърмори той.

- Какво са взели?

- Нищо. - Всичко ценно беше тук: видеото, касетофона, кредитните карти, малкото бижута, които притежаваше.

Тогава се сети за архитектурните планове. Върна се във всекидневната и прерови отломките, но не ги намери и това не го изненада.

- Гарви.

- Какво за него?

- Дошъл е за плановете на комплекса. Или е изпратил някого.

- Но защо? - попита тя, като оглеждаше хаоса. - И без това щеше да му ги дадеш.

Джери поклати глава.

- Трябваше да те послушам, когато ми каза да стоя далеч от него.

- Не съм предполагала, че е способен на подобно нещо.

- Аз също.

Полицаите дойдоха и си заминаха, като се извиниха с половин уста, че вероятно няма да има арестувани.

- Доста вандалски прояви стават тук напоследък - сподели единият. - И съседите от долния етаж не са си вкъщи?

- Не, на почивка са.

- Лоша работа. Постоянно получаваме такива сигнали. Имате ли застраховка?

- Да.

- И това е нещо.

По време на разпита Джери не сподели подозренията си, въпреки че много му се искаше. Нямаше смисъл да обвинява Гарви. Беше сигурен, че богаташът си е приготвил алиби, пък и нямаше как да докаже вината му; само щеше да го ядоса, а тогава бог знае какво щеше да стори онзи.

- Какво ще правиш? - попита Керъл, когато полицаите си тръгнаха.

- Не знам. Дори не съм сигурен, че е бил Гарви. Мислех, че сме приятели, а сега... Какво да правя с такъв психопат?

- Нищо. Няма да се занимаваш повече с него. Къде ще спим? Тук или в моя апартамент?

- Тук.

Разтребиха надве-натри, като събраха счупените стъкла и изправиха мебелите, които не бяха съвсем потрошени. После преобърнаха разпорения матрак, намериха две здрави възглавници и си легнаха.

Керъл поиска да се любят, но това се оказа лоша идея. Джери се държеше грубо, защото беше бесен и грубостта му ядоса и нея. Тя се намръщи и целувките й станаха неохотни, в резултат на което той съвсем побесня.

- Спри - каза му Керъл, когато се опита да влезе в нея. - Не искам така.

Но той остана глух за възраженията й и проникна със сила.

- Казах не.

Джери й запуши устата и направи нов тласък. Беше два пъти по-тежък от нея.

- Спри.

Той затвори очи. Керъл му повтори да спре, този път с ярост в гласа, но Джери продължи да се движи все по-бясно. Понякога, когато беше наистина разгорещена, тя сама го караше да се движи така, дори го умоляваше. Но сега го ругаеше и заплашваше, и думите й го настървяваха още повече, въпреки че той не изпитваше удоволствие, а само напрежение, дискомфорт и нуждата да се изпразни.

Тя започна да се бори с него, като дереше гърба му и го дърпаше за косата; мъчеше се да отмести лицето на насилника от врата си. Джери си помисли, че Керъл ще го намрази и така най-после ще постигнат хармония, после мисълта се изгуби в усещанията.

Той свърши и се претърколи от нея.

- Копеле...

Гърбът го болеше. Когато се надигна от леглото, по чаршафите остана кръв. Прерови хаоса във всекидневната и намери здрава бутилка уиски. Чашите обаче бяха изпочупени, а не му се искаше да пие направо от шишето. Джери се облегна на стената, която беше приятно хладна под изранения му гръб; не се гордееше с постъпката си, но и не изпитваше угризения. Входната врата се отвори и затвори с трясък. Той остана неподвижен, докато стъпките на Керъл не заглъхнаха по стълбището. Тогава се разплака, макар че не беше сигурен защо го прави. Накрая пристъпът премина, Джери отиде в кухнята, намери чаша и се напи до самозабрава.

Кабинетът на Гарви изглеждаше впечатляващо; беше го декорирал по примера на един познат съдебен изпълнител. Всички лавици бяха запълнени с книги, купени на килограм, а килимът и стените бяха в убити цветове сякаш в резултат на наслагван с години цигарен дим. Когато не можеше да заспи, какъвто бе и сегашният случай, той се оттегляше в кабинета си, сядаше на кожения стол зад просторното бюро и се унасяше в мечти за ред и законност. Не и тази вечер обаче; днес мислите му бяха обсебени от друго. Каквото и да правеше, те неизменно се връщаха към „Леополд Роуд“.

Не помнеше почти нищо от станалото при басейна. И това го тревожеше, защото Гарви се гордееше с отличната си памет. Нямаше да се издигне до сегашното си положение, ако не помнеше лица и извършени услуги. Стотици хора работеха за него и нямаше портиер или чистач, към който да не може да се обърне по малко име.

Но от събитията на „Леополд Роуд“ бяха изминали едва трийсет и шест часа, а си спомняше толкова малко - как момичетата го обграждат, мятат въжето на врата му и го отвеждат в някаква противна зала. Картините от случилото се там бяха като фигурите в басейна - неясни, но страшно обезпокоителни. Беше преживял нещо ужасяващо и унизително, но какво?

Гарви не обичаше неизяснените въпроси. Щом беше изправен пред мистерия, щеше да я разреши и да си понесе последствията. Затова беше изпратил Чендамен и Фрайър да потрошат жилището на Кахун. Ако това бе някакъв сложен капан, измислен от враговете му, то Кахун несъмнено участваше в подготовката. Планът не беше негов, разбира се; той беше просто един изпълнител. Но съсипаният апартамент щеше да покаже на неговите господари, че Гарви смята да се бори. Нещо повече - така се сдоби с плановете на комплекса, които сега лежаха на бюрото му. Беше ги разучавал отново и отново с надеждата, че това ще опресни спомените му. Уви.

Все така разтревожен, той стана от стола и се приближи до прозореца. Градината зад къщата беше обширна и педантично поддържана, но безупречните й форми бяха неразличими на лунна светлина. Всичко, което видя, бе собственото си отражение в полираното стъкло.

Докато се взираше в него, то потрепери и инвеститорът усети как някакъв възел в червата му се разхлабва. Той сложи ръка върху корема си. Нещо помръдна там и Гарви се озова отново в комплекса; беше гол и нещо безформено се движеше пред очите му. В гърлото му се надигна писък, но Гарви го спря, като се извърна от прозореца и се загледа в стаята: в килима, книгите и мебелите; в солидната, отрезвяваща реалност. Въпреки това картините в главата му не изчезнаха напълно и вътрешностите му продължиха да се бунтуват.

Трябваха му няколко минути, за да се насили да погледне пак към

отражението си. Но когато все пак го стори, от нерешителността му не беше останала и следа. Нямаше да има повече безсънни нощи като тази. Навън се зазоряваше и Гарви знаеше, че днес ще пречупи Кахун.

Джери направи няколко опита да се свърже с Керъл, но всеки път колегите й казваха, че е заета. Накрая му омръзна да й звъни и се зае с херкулесовската задача да въдвори ред в апартамента. Само че беше твърде изтощен и разсеян, за да се справи с хаоса. След едночасови усилия, които се оказаха почти безрезултатни, той заряза и подреждането. Бъркотията, която го заобикаляше, беше в унисон с душевното му състояние. Най-добре да я остави.

Малко преди обед телефонът иззвъня.

- Господин Кахун? Джерард Кахун?

- Да.

- Казвам се Фрайър и се обаждам от името на господин Гарви.

- О.

Да злорадстват ли му се обаждаха? Или да го заплашат с още неприятности?

- Господин Гарви има предложение за вас - продължи Фрайър.

- Предложение?

- Много е ентусиазиран от проекта за комплекса и иска да вложи в него значителни средства.

Джери замълча объркано.

- Настоява да се срещнете пак час по-скоро.

- Така ли?

- При басейните. Има няколко архитектурни детайла, които иска да покаже на колегите си.

- Аха, ясно.

- Ще можете ли да се срещнете с него по-късно днес?

- Разбира се.

- В четири и половина?

Джери остана озадачен от разговора. Нищо в думите на Фрайър не подсказваше, че инвеститорът му има зъб. Може би полицаите бяха прави. Може би апартаментът му е станал жертва на случайни вандали, които са задигнали плановете на комплекса от чист каприз. Настроението му рязко се подобри. Не всичко беше изгубено.

Позвъни отново на Керъл, обнадежден от благоприятния развой на нещата. Този път не прие извиненията на колегите й и настоя да говори с нея. Накрая чу гласа й.

- Не искам да говоря с теб. Върви по дяволите.

- Само ме изслушай...

Тя трясна слушалката. Джери я набра пак. Когато разбра, че пак я търси, Керъл остана смаяна от упоритостта му.

- Защо продължаваш да ми звъниш? - попита тя с треперещ глас. -Какъв е смисълът, за бога?

- Искам да знаеш колко отвратително се чувствам. Позволи ми да оправя нещата. Моля те, нека ги оправя.

Керъл не отговори.

- Не ми затваряй, умолявам те. Знам, че се държах непростимо. Боже...

Тя продължи да мълчи.

- Просто помисли, става ли? Дай ми шанс да оправя нещата. Ще го направиш ли?

- Не виждам смисъл - отговори тя тихо.

- Може ли да ти се обадя пак утре?

Керъл въздъхна.

- Може ли?

- Да, добре.

Връзката прекъсна.

Джери потегли към „Леополд Роуд“ четиресет и пет минути преди срещата, но по средата на пътя го застигна пороен дъжд, срещу който чистачките на предното стъкло се оказаха безсилни. Трафикът забави ход и той се принуди да намали скоростта си до пъплене, като през следващия километър едва виждаше стоповете на колата отпред, толкова силно валеше. Безпокойството му растеше с всяка минута. Когато най-после успя да се измъкне от проклетия трафик, за да мине по заобиколен маршрут, вече беше закъснял. Никой не го чакаше на стълбите пред комплекса, но светлосиният роувър на Гарви беше паркиран наблизо. Шофьорът на богаташа не се виждаше никакъв. Джери спря на едно свободно място от другата страна на улицата и се затича към сградата. Разстоянието, което трябваше да измине, беше по-малко от петдесет метра, но когато се добра до стълбището, вече беше вир-вода и се задъхваше. Вратата зееше. Явно Гарви беше намерил начин да я отвори, за да се спаси от потопа. Той се втурна във вестибюла.

Посрещна го някакъв непознат. Беше висок колкото Джери, но два пъти по-широк. Носеше кожени ръкавици. Лицето му нямаше шевове, но беше толкова грубо, че можеше спокойно да е ушито от същия материал.

- Кахун?

- Да?

- Господин Гарви ви чака вътре.

- А вие сте?

- Чендамен - отговори мъжът. - Хайде, влизайте.

В края на коридора имаше светлина. Джери бутна остъклените врати на вестибюла и пое към нея.

Помощникът на Гарви затвори вратата на комплекса и тръгна след него.

Инвеститорът разговаряше с друг мъж, който беше по-дребен от Чендамен и държеше голям фенер. Щом чуха стъпките на Джери, те млъкнаха и се обърнаха да го посрещнат. Гарви не му протегна ръка, само каза:

- Крайно време беше.

- Дъждът... - започна Джери, но осъзна, че няма смисъл да се оправдава. Беше очевидно защо е закъснял.

- Само да не настинете - обади се човекът с фенера и той разпозна моментално мелодичния му глас.

- Фрайър?

- Същият.

- Радвам се да се запознаем.

Те се здрависаха и Джери забеляза, че Гарви го наблюдава втренчено. Богаташът продължи да разглежда смутената му физиономия още няколко секунди, после каза:

- Не съм глупав. Знам, че планът не е твой, затова съм склонен да бъда великодушен.

- Какъв план?

- Склонен съм да бъда великодушен - повтори Гарви, - защото не схващаш колко здраво си нагазил в лайната. Прав ли съм?

Джери се намръщи.

- Не схваща - отговори вместо него Фрайър.

- Наистина не разбираш колко си загазил, нали?

Джери си спомни за стоящия зад него Чендамен и внезапно осъзна колко е уязвим физически.

- Само че невежеството няма да ти помогне - продължи Гарви. -Това, че не разбираш, не те извинява, нали така?

- Нямам представа за какво говориш - възрази вяло Джери. Лицето на инвеститора беше бледо и изопнато като на човек, който се нуждае от дълга почивка.

- За това място. Говоря за това място. И за жените, които си вкарал вътре... за да се погрижат за мен. Защо е всичко това? Само това искам да знам. Каква е целта?

Джери сви рамене. Объркването му растеше с всяка чута дума, но Гарви го беше предупредил, че невежеството не е оправдание. Може би беше най-мъдро да отговори на въпроса с въпрос.

- Видял си тук жени?

- По-скоро курви - рече богаташът. Дъхът му миришеше на едноседмични угарки от пури. - За кого работиш, Кахун?

- За себе си. Сделката, която предложих...

- Забрави за шибаната сделка. Сделките ти не ме вълнуват.

- Ясно. Тогава не виждам смисъл от този разговор. - Той отстъпи назад, но инвеститорът протегна ръка и го сграбчи за мокрото сако.

- Не съм приключил с теб.

- Имам работа...

- Ще почака - каза Гарви, като продължи да го стиска за сакото. Джери знаеше, че дори да се отскубне от него и да хукне към изхода, Чендамен ще го хване на третата крачка. Ако не се опиташе да избяга обаче...

- Не харесвам хората като теб - заяви богаташът и го пусна. - Не харесвам хитреците, които гледат да се възползват от всеки шанс. Мислиш се за голям умник, като говориш превзето и носиш копринена вратовръзка. Нека ти кажа нещо... - Той го ръгна с пръст в гърлото. -Пет пари не давам за теб. Това, което ме интересува, е за кого работиш. Ясен ли съм?

- Вече ти казах...

- За кого работиш? - повтори Гарви, като при всяка дума го ръгаше с пръст в гърлото. - Казвай или ще съжаляваш горчиво.

- За бога! За никого не работя. И не знам нищо за никакви жени.

- Не влошавайте излишно положението си - посъветва го Фрайър с престорена загриженост.

- Казвам ви истината.

- Май човекът иска да страда - отбеляза Фрайър и Чендамен се изхили заплашително.

- Искам имена - продължи Гарви - или ще ти счупим краката.

Недвусмислената заплаха не накара мозъка на Джери да се размърда.

Не му хрумваше по-добър начин да се измъкне от ситуацията, освен да продължи да настоява, че е невинен. Ако назовеше името на някакъв измислен шеф, лъжата му щеше да бъде разобличена за секунди и последствията щяха да са още по-ужасни.

- Провери препоръките ми - примоли се той на Гарви. - Имаш ресурси. Провери ме. Не съм обвързан с никакви компании, винаги съм работил за себе си.

Инвеститорът отмести очи от лицето му и хвърли поглед към нещо зад гърба му. Джери схвана твърде късно какво означава това и не успя да се подготви за удара в бъбреците, който получи. Залитна напред и щеше да се стовари върху Гарви, но Чендамен го срабчи за яката и го запрати в стената. Той се преви и болката изличи от главата му всякакви мисли. Чу, че богаташът го пита отново за кого работи, но гласът му звучеше приглушено. Черепът му беше пълен със сачмени лагери, които се блъскаха един в друг и тракаха.

- Боже... боже... - изхленчи Джери. Напъваше се да каже нещо, с което да предотврати нови удари, но Чендамен го сграбчи и го вдигна на крака. Фенерът светеше в лицето му и той изпита срам от сълзите, които се търкаляха по бузите му.

- Имена - заповяда Гарви.

Лагерите продължаваха да тракат.

- Пак - каза богаташът и Чендамен пусна юмруците си отново в действие. - Спри - нареди той, когато видя, че Джери е напът да припадне. Грубото лице се отдръпна. - А ти се изправи. Искам да ме гледаш, когато ти говоря.

Джери направи опит да се подчини, но тялото не го слушаше. Крайниците му трепереха и имаше чувството, че ще умре.

- Изправи се - повтори Фрайър и пристъпи напред, за да го срита. Сега, когато по-дребният мъж стоеше непосредствено до него, Джери надуши киселата миризма, която Керъл беше усетила на стълбите: идваше от одеколона на Фрайър.

- Стани! - настоя мъжът.

Джери повдигна немощно ръка, за да предпази очите си от лъча на фенера. Не виждаше лицата на мъчителите си, но предполагаше, че Фрайър е застанал пред Чендамен. А този от дясната му страна трябваше да е Гарви, защото щракна кибритена клечка. Беше благоприятен за бягство момент - богаташът беше зает да пали пурата си, а пътят на бияча беше преграден - и Джери реши да се възползва.

Оттласна се от стената и изби фенера от ръката на Фрайър. Той падна на плочките и угасна.

Настана мрак. Джери хукна със залитане в тъмнината и чу как Гарви изруга зад гърба му и как Чендамен и Фрайър се сблъскаха, когато се хвърлиха едновременно да търсят фенера. Той продължи да тича към дъното на коридора, като се придържаше към стената. Пътят към изхода беше блокиран, затова смяташе да потърси спасение в лабиринта от проходи.

Стигна до ъгъла и зави надясно; имаше смътни спомени, че това разклонение води към сервизните коридори. Макар и кратък, боят, който му бяха хвърлили, го беше наранил и оставил без сили. При всяка стъпка усещаше остро пробождане в гърба и в корема. По едно време се подхлъзна и едва не изрева от болка.

Гарви извика отново. Бяха намерили фенера и яркият му лъч затанцува из лабиринта. Джери се възползва от оскъдните отблясъци на светлината и ускори крачка. Щяха да го преследват. И да го хванат, ако Керъл беше права, че коридорите описват спирала. Но той не смяташе да се предава. Затова продължи да тича, като се бореше със замайването от растящата горещина и се молеше да попадне на противопожарен изход, който да го изведе от този капан.

- Избяга нататък! - каза Фрайър. - Или поне така си мисля.

Гарви кимна. Това беше най-вероятният път за бягство - далеч от светлината, в мрака на лабиринта.

- Ще го догоним ли? - попита Чендамен, който нямаше търпение да довърши започнатия побой. - Не може да е стигнал далеч.

- Не - отсече Гарви. За нищо на света не искаше да влиза отново в лабиринта.

Фрайър вече беше направил няколко крачки нататък, лъчът на фенера му се отразяваше в блестящите стени.

- Става горещо - отбеляза той.

Инвеститорът знаеше отлично колко е гореща вътрешността на комплекса. Подобна жега беше нетипична за Англия. Климатът на острова беше умерен, затова Гарви никога не напускаше пределите му. Непоносимата горещина в чуждите страни раждаше извращения, които той предпочиташе да не вижда.

- Какво ще правим? - поиска да знае Чендамен. - Ще чакаме да излезе на улицата?

Гарви се замисли. Миризмата, която идваше от вътрешността на лабиринта, започваше да го изнервя. Коремът му се бунтуваше, кожата му беше настръхнала. Опипа инстинктивно слабините си и откри, че пенисът му се е свил от тревога.

- Не - каза внезапно той.

- Не?

- Няма да чакаме.

- Не може да се крие вечно вътре.

- Казах не! - Вече се потеше, а не очакваше, че проклетата горещина ще го изнерви толкова. И без това беше ядосан от бягството на Кахун. Ако прекараше тук още няколко минути, рискуваше да изгуби и малкото му останал самоконтрол. - Ще го причакате в апартамента. Рано или късно ще се прибере вкъщи.

- Жалко - промърмори Фрайър и тръгна обратно към тях. - Бях се настроил за гонитба.

А може би не го преследваха. От няколко минути не чуваше гласове зад себе си. Сърцето му вече не туптеше така бясно. Беше спряло да изпомпва адреналин и енергията му беше на привършване, а острите болки започваха да стават нетърпими. Той забави ход и въпреки това всяка крачка беше истинска агония.

Накрая краката му се предадоха и Джери се свлече до стената. Мокрите дрехи бяха залепнали за тялото му и хем го караха да трепери от студ, хем го задушаваха. Той разхлаби възела на вратовръзката си, после разкопча жилетката и ризата. Въздухът в коридора беше топъл. Беше хубаво да го усеща по голата си кожа.

Затвори очи и се помъчи да си внуши, че не изпитва болка. Нали физическите усещания бяха само трик на нервните окончания? Съществуваха техники, с които човек можеше да спре да мисли за тялото си и така да се освободи от агонията.

И тогава чу някакви приглушени звуци. Стъпки и неясни гласове. Не идваха от Гарви и хората му; гласовете бяха женски. Джери повдигна глава и отвори очи. Или беше привикнал към тъмнината по време на кратката си медитация, или в коридора беше проникнала някаква светлина. Той реши, че е второто.

Надигна се от земята. Мокрото сако му се стори ужасно тежко, затова го свали и го пусна на пода. После тръгна към източника на светлината. През последните минути жегата се бе увеличила значително и явно го караше да халюцинира. Стените сякаш потрепваха, а въздухът се беше сгъстил и като че ли сияеше.

Коридорът зави и светлината се засили. Още един завой и Джери се озова в малка зала, която го остави без дъх - толкова беше гореща. Той зяпна като риба на сухо и погледна през маранята - въздухът се сгъстяваше с всеки удар на сърцето му - към отворената врата в отсрещния край. Жълтата светлина, която извираше от нея, беше още по-ярка, но Джери нямаше сили да продължи; жегата го беше надвила. Усети, че е напът да изгуби съзнание, и се подпря на стената, но дланта му се плъзна по влажните плочки и той падна на една страна, като изпищя от болка.

Сви крака към тялото си и остана да лежи на земята, като стенеше. Гарви сигурно беше чул писъка и идваше насам, но на Джери вече не му пукаше.

В далечния край на помещението се разнесе шум. Той повдигна едва-едва глава и примижа към вратата. Там, ако можеше да се вярва на замъгления му поглед, стоеше някаква гола девойка. Кожата й блестеше като намазана с олио, а по гърдите и бедрата й имаше петна от засъхнала кръв. Но кръвта, ако това действително беше кръв, не беше нейна. Нито една рана не загрозяваше лъскавото й тяло.

Джери осъзна, че непознатата се смее - весел и безгрижен смях, който

го накара да се почувства глупаво. Но мелодичността му го очарова и той се помъчи да я разгледа по-добре. Тя беше тръгнала към него, без да престава да се смее, и той видя, че не е сама - зад нея идваха още момичета. Значи това бяха жените, за които говореше Гарви; това беше капанът, за който магнатът го обвиняваше.

- Кои сте вие? - промълви той, когато момичето се приближи. То се загледа в сгърченото му от болка лице и внезапно спря да се смее.

Джери се надигна до седнало положение, но ръцете му се огънаха и той се свлече пак на плочките. Младата жена не отговори на въпроса, нито направи опит да му помогне. Просто стоеше над него и го наблюдаваше с безизразно лице - като минувач, срещнал проснат в канавка пияница. Джери усети, че му причернява. Жегата, болката, а сега и тези красавици... Вече не знаеше кое е реалност и кое не. Фигурите на момичетата, които стояха отзад, се размиха в тъмнината, а цялата зала започна да се свива като магическа кутия на илюзионист, докато прекрасното създание пред Джери не изпълни цялото му зрително поле. Вече не виждаше нищо освен кожата на мълчаливата девойка - един пейзаж от плът, в който всяка пора изпъкваше като яма, а всеки косъм се извисяваше като пилон. Беше неин пленник. Жената го удави в очите си и свали кожата му с миглите си, после го търкулна надолу по корема си. Обгърна го с бедра и го пое в горещите си слабини, после го изплю навън миг преди да изгори жив. Джери си даваше сметка, че тялото му продължава да лежи на пода и да се бори за въздух, но неговото въображение, което не се нуждаеше от кислород, се рееше като птица натам, накъдето момичето решаваше да го поведе, докато разпокъсаният му объркан разум не се завърна обратно в черепа. Той се помъчи да осмисли феномена, който току-що бе преживял, но очите му се затвориха и всичко потъна в мрак.

Тялото не се нуждае от разум. Има много операции, за които трябва да се грижи - да пълни и изпразва белите дробове, да изпомпва кръв и да абсорбира погълнатата храна, - но нито една от тях не изисква съзнателна мисъл. Разумът осъзнава колко сложен механизъм обитава едва когато някоя от тези операции не може да бъде извършена.

Джери беше прекарал в безсъзнание само няколко минути, но когато дойде на себе си, разбра по-ясно от всякога, че тялото му не е просто тяло, а капан. Неговата уязвимост, формата и размерите му, дори неговият пол бяха капан. Съзнанието му беше приковано към - или по-точно във - една развалина, от която не можеше да избяга.

Той се замисли над това, после го забрави. Беше прекалено замаян, за да разсъждава, даже не осъзнаваше напълно какво се случва около него.

Жените го носеха нанякъде. Главата му висеше и косата му се влачеше по пода. „Аз съм трофей“, каза си Джери в миг на просветление, сетне мракът пак го погълна. След малко се съвзе отново и видя, че се намират до ръба на големия басейн. В ноздрите му нахлу странна миризма, едновременно приятна и противна. Басейнът беше пълен с вода, която изглеждаше толкова ярка, че сякаш пламтеше, а под раздиплената й повърхност се движеха някакви сенки.

„Канят се да ме удавят“, помисли си той. А след това: „Вече се давя“. Представи си как водата изпълва устата му и как фигурите, които беше зърнал, нахлуват в гърлото, а после и в корема му. Напъна се да ги повърне и тялото му се сгърчи в конвулсии.

Някой сложи ръка върху челото му. Дланта беше освежаващо хладна. „Шшт“, промърмори този някой и Джери веднага се успокои. Страховете го напуснаха и съзнанието му се проясни.

Дланта се отдръпна. Той се огледа за спасителя си, но не видя никого. В другия край на сумрачното помещение - вече не беше в залата с басейна - имаше разположени високо на стената душове, които работеха: водата падаше на силни струи и се отцеждаше в каналите под тях. Въздухът бе пълен с водни пръски. Джери се надигна и седна. Нещо се раздвижи зад водната завеса - фигура, която беше прекалено голяма, за да е човешка. Той присви очи срещу пръските, като търсеше някаква логика в извивките на помръдващата плът. Животно ли беше това? Надушваше някаква остра миризма, може би животинска.

Помъчи се да се изправи бавно и безшумно, не искаше да привлича вниманието на звяра. Само че краката не го държаха и в крайна сметка запълзя на лакти и колене - като животно, което дебне другото животно, - без да откъсва очи от водната завеса.

Внезапно осъзна, че присъствието му е било разкрито: усети погледа на незнайното същество. Кожата му настръхна, но той продължи да се взира в тъмната маса. Примижа, за да я разгледа по-добре, и тогава животното заблестя - по огромното му туловище се разля призрачно,

фосфоресциращо сияние. Беше женски звяр. Джери веднага разбра, че е женски, въпреки че не можеше да определи към кой вид или род спада. Сиянието продължи да пълзи по тялото на съществото, като всяка пулсираща вълна разкриваше нова уникална форма. Докато го наблюдаваше, Джери си помисли за нещо, което е било разтопено -примерно стъкло или камък - и прецизно оформено, а после върнато в пещта, за да бъде преправено. Съществото нямаше ясно обособена глава или крайници, но беше осеяно с гроздове от ярки мехури, които напомняха на очи, и от различни места на тялото му периодично изскачаха разноцветни ленти - бавни, пастелени пламъци, - които сякаш възпламеняваха въздуха.

Сега нещото издаде серия от тихи звуци: скърцане и въздишки. Джери се зачуди дали са насочени към него и ако да, как трябва да им отговори. Чу стъпки зад себе си и се озърна за напътствие; беше една от жените.

- Не се плаши - каза му тя.

- Не се плаша. - И наистина не се страхуваше. Чудото пред очите му го караше да трепери, но не от страх, а от вълнение.

- Какво е тя? - попита той.

Жената застана до него. Кожата й изглеждаше златиста под призрачното сияние на съществото. И въпреки обстоятелствата - или именно заради тях - Джери усети, че се възбужда.

- Тя е Мадоната. Майката девица.

Майка? Той зяпна и се обърна пак към създанието. По тялото му вече не се разливаха вълни от фосфоресцираща светлина. Сега светлината пулсираше на едно-единствено място от причудливата анатомия и в този район в ритъм с пулсациите плътта на Мадоната се подуваше и цепеше. Джери чу нови стъпки зад гърба си и залата се изпълни с шепот, звънлив смях и аплодисменти.

Майката раждаше. Подутата плът се разтвори, бликна течна светлина и залата се изпълни с миризма на кръв и пушек. Една от жените извика, сякаш страдаше заедно с Мадоната. Аплодисментите се усилиха, отворът потръпна конвулсивно и изплю детето - нещо средно между сепия и одрано агне. Водата от душовете го съживи почти мигновено; то повдигна глава и се огледа с единственото си око -голямо и съвършено прозрачно. Започна да се мята по плочките, но девойката до Джери пристъпи под водните струи и го взе. Беззъбата уста на новороденото се устреми към гърдите й и тя му помогна да засмуче едната.

- Не е човешко... - промърмори той. Не беше очаквал да види подобно бебе - толкова странно, а несъмнено интелигентно. - Всички... всички деца ли са като него?

Приемната майка погледна към съществото в ръцете си.

- Не, винаги са различни. Ние ги храним. Някои умират. Други

оживяват и поемат по пътя си.

- Къде отиват, за бога?

- Във водата. В морето. В сънищата.

Тя изгука на бебето. Един усукан крайник, в който проблясваше фосфоресцираща светлина, се размаха доволно във въздуха.

- А бащата?

- Девата не се нуждае от съпруг. Ако поиска, може да зачене и от пръски дъжд.

Джери погледна отново Мадоната. Светлината в нея угасваше. От туловището й изскочи един финален жълтеникав пламък, който се отрази във водната завеса и хвърли танцуващи шарки по стената. После сиянието изчезна. Той се обърна към жената с детето и видя, че тя също е изчезнала. В залата беше останала само девойката с мелодичния смях. Тя се усмихваше пак и седеше на пода с разтворени крака. Джери хвърли поглед между бедрата й, после вдигна очи към усмихнатото лице.

- Плаша ли те?

- Не.

- Тогава защо не дойдеш при мен?

Той се изправи и отиде при момичето. Водата продължаваше да плющи по плочките, а Мадоната издаваше мърморещи звуци иззад водните струи. Джери не се чувстваше застрашен от нея. Хората не представляваха интерес за подобно същество. Дори да го виждаше, тя сигурно смяташе, че изглежда абсурдно. А и той самият се чувстваше абсурдно. Беше изгубил всякаква надежда и чувство за лично достойнство.

Утре всичко щеше да е просто сън: водата, децата, дори красавицата, която се надигна да го прегърне. Утре щеше да си мисли, че е умрял за един ден и е посетил някаква небесна баня за ангели. А сега - сега просто щеше да се възползва от ситуацията.

След това Джери не беше сигурен, че изобщо са правили секс. Не помнеше нищо конкретно. Не си спомняше целувките на усмихнатата девойка, нито самия полов акт; помнеше само как от гърдите й капе мляко и как тя мърмори „Никога... никога“, докато телата им се сплитат. Когато всичко приключи, красавицата си тръгна. Нямаше разговори, нито усмивки. Тръгна си и го заряза във влажната зала. Той закопча лекьосаните си панталони и остави Мадоната сама с нейната плодовитост.

Късият коридор го отведе при големия басейн. Беше пълен като в спомените му отпреди да припадне. Многобройните деца на Мадоната си играеха в сияйната вода. Жените не се виждаха, но вратата към външния коридор беше отворена. Джери мина през нея и тя се затвори зад гърба му, преди да е направил десетина крачки.

Въпреки че сплашването на Кахун му достави удоволствие (много си падаше по такива неща), Езра Гарви разбра, че е допуснал грешка, като се е върнал в плувния комплекс. Връщането там отвори рана, за която смяташе, че е почти заздравяла, и пробуди спомени от предишното посещение (за жените и нещата, които му бяха показали), които се бе опитвал безуспешно да извади на повърхността, преди да осъзнае какво представляват. Бяха го упоили някак, нали? А после, когато бе загубил воля и всякакво благоприличие, се бяха позабавлявали с него. Бяха му дали да бозае сякаш е кърмаче и го бяха направили своя играчка. Тези спомени бяха смущаващи, но имаше и други, по-дълбоко заровени, които го ужасяваха. За някаква потайна зала и водни струи, падащи като завеса; за страховита тъмнина и още по-страшно сияние.

Крайно време беше да прогони тези кошмари. Той беше от хората, които не забравят услуги - както направени, така и дължими - и малко преди единайсет вече бе провел два телефонни разговора. Каквото и да обитаваше плувния комплекс на „Леополд Роуд“, нямаше да просъществува още дълго. Доволен от взетите мерки, Гарви се качи на горния етаж, за да си легне.

След инцидента с Кахун беше побързал да се прибере у дома и да изпие бутилка шнапс, за да се успокои и сгрее. Сега погълнатият алкохол започна да си казва думата. Крайниците му омекнаха, главата му натежа. Без да се съблича, той се отпусна на двойното легло; искаше да отдъхне няколко минути, за да се съвземе.

Когато отвори очи, минаваше един и половина сутринта.

Гарви седна в леглото. Коремът го свиваше пак и цялото тяло го болеше. Беше боледувал броени пъти през близо петдесетгодишния си живот - нещо, което отдаваше на успешната си кариера. Но сега се чувстваше повече от ужасно. Мъчеше го нетърпимо, заслепяващо главоболие. Той отиде със залитане в кухнята, като се ориентираше повече с ръце, отколкото с очи. Там си наля чаша мляко, седна на масата и я поднесе към устата си, но така и не отпи. Остана втренчен в ръката, която държеше чашата. Взираше се невярващо в нея през мъглата на болката. Това не беше неговата ръка; тази беше твърде нежна и деликатна. Гарви остави разтреперан чашата, но тя се преобърна; млякото се разля по тиковата повърхност и закапа по пода.

Той стана от масата - шумът от плясъка на млякото по кухненските плочки му навяваше странни мисли - и се затътри към кабинета си. Имаше нужда от компания, не искаше да е сам. Взе тефтера си и го прелисти, но не видя номера, само непонятни драсканици. Паниката му се засили. Що за лудост беше това? Халюцинацията с преобразената ръка, а сега и странните усещания, които пълзяха по цялото му тяло. Инвеститорът посегна да разкопчае ризата си и напипа нова

халюцинация, по-абсурдна и от първата. Пръстите му се вцепениха, затова разкъса дрехата, като си повтаряше отново и отново, че това е невъзможно.

Но доказателството беше там. Гарви докосна едно тяло, което вече не беше неговото. Още имаше следи, че плътта и костите са негови -белегът от операцията на апендикса, родилното петно на предмишницата, - но самото тяло беше променено (и продължаваше да се променя пред очите му). Той задра с нокти новите, срамни образувания, които загрозяваха торса му, и те прокървиха, но не изчезнаха.

Езра Гарви беше страдал много през живота си, често пъти по своя вина. Беше лежал няколкократно в затвора, бяха му нанасяли доста сериозни физически травми, беше се измъчвал заради красиви жени. Но тези страдания бяха нищо в сравнение със сегашното. Вече не беше себе си! Някой беше откраднал тялото му по време на сън и му беше подхвърлил това.

Неспособен да сдържи сълзите си, той задърпа колана на панталоните си. „Господи, моля те, моля те, нека съм цял.“ Избърса разплаканите си очи, после погледна слабините си. И когато видя деформациите, протичащи там, ревът му разтърси прозорците.

Гарви беше решителен мъж, човек на действието. Знаеше, че от много мислене полза няма. Не беше сигурен как и защо се променя физически, а и това не го вълнуваше особено. Всичко, за което можеше да мисли в момента, беше как ще умре хилядократно от срам, ако унизителното му състояние излезе наяве. Затова се върна в кухнята, взе един голям месарски нож, оправи дрехите си и напусна къщата.

Сълзите му бяха пресъхнали. Нямаше смисъл да плаче, а той беше практичен човек. Пресече пустия по това време град с колата си, после прекоси Блекфрайърския мост и паркира. Отиде пеша до брега на реката. Тази нощ Темза беше пълноводна и бърза, по повърхността й имаше бяла пяна.

Едва сега, когато се намираше на крачка от смъртта, Гарви осъзна какво се кани да стори и се уплаши. Той беше богат и влиятелен мъж. Нямаше ли друг начин да приключи това мъчение? Хапчета, които да излекуват лудостта на клетките му? Хирурзи, които да изрежат срамните части и да върнат стария му облик? Само че това бяха временни решения на проблема. Рано или късно процесът щеше да започне отново, знаеше го. Вече нищо не можеше да му помогне.

Вятърът навя пръски речна пяна в лицето му и това най-после строши бента на забравата. Изведнъж си спомни всичко: банята; водните струи, които се лееха по пода; горещината; жените, които се смееха и аплодираха. А сетне и нещото, което живееше зад стената от вода - същество, по-лошо и от най-кошмарната жена, която можеше да си представи.

Беше правил див секс в присъствието на този бегемоту и явно кучките са му сторили нещо, докато е бил погълнат от акта. Нямаше смисъл от съжаления. Каквото станало, станало. Все пак се беше погрижил леговището им да бъде разрушено. А сега щеше да изреже онова, което бяха променили с магия, за да не видят никога плода на труда си.

Вятърът беше студен, но кръвта му кипеше. Тя излезе на горещи струи, когато се сряза. Реката прие възлиянието с радост. Уви се около краката му и се завихри. Гарви продължи да се реже, но кръвозагубата си каза думата, преди да е довършил започнатото. „Няма значение“, помисли си той, когато колената му се подкосиха и падна във водата. „Щом рибите се нахранят с мен, никой няма да ме разпознае.“ И остави Темза да го погълне, като се молеше смъртта да е мъж, а не жена.

7 Митичен звяр с чудовищни размери, който се споменава в Библията. - Б. пр.

По времето, когато Гарви се събуди и откри, че тялото му се бунтува, Джери вече беше напуснал комплекса и пътуваше към дома си. Да шофира обаче, се оказа трудна задача. Зрението му бе замъглено, а чувството за ориентация - объркано. След като едва не катастрофира на едно кръстовище, той заряза колата и тръгна пеша към апартамента. Спомняше си смътно последните часове. Главата му беше пълна със странни асоциации. Крачеше в реалния свят, но му се струваше, че сънува. Върна се в действителността чак когато влезе в спалнята си и видя Чендамен и Фрайър. Не се остави да го хванат, а се обърна и избяга. Те бяха пресушили запасите му от алкохол и не успяха да реагират. Докато осъзнаят, че са го изпуснали, Джери вече тичаше по улицата.

Потърси Керъл, но тя не си беше вкъщи. Реши да я изчака. Поседя половин час на стълбите пред дома й, после убеди собственика на горния апартамент да го пусне в относителната топлина на къщата и продължи да я чака на вътрешното стълбище. По някое време задряма. Присъни му се, че се връща на кръстовището, където бе оставил колата си. По улицата вървеше тълпа от хора. „Накъде сте тръгнали?“, попита ги той. „Да видим яхтите“, отговориха му те. „Какви яхти?“, поинтересува се той, но хората вече го бяха отминали, като си говореха оживено. Повървя малко след тях. Небето беше тъмно, но улиците бяха осветени от слаба синя светлина, която не хвърляше сенки. Когато наближи плувния комплекс, Джери чу плисък на вълни и щом зави зад ъгъла, откри, че „Леополд Роуд“ е залята с вода. „Що за море е това?“, попита той чайките над главата си, защото соленият въздух подсказваше, че водата е морска, а не речна. „Има ли значение“, отговориха му те. „Всички морета са част от един океан.“ Водата не спираше да се покачва и той погледа как вълните заливат тротоарите. Морето прииждаше бавно, но неумолимо, като първо събори уличните лампи, а после прояде основите на сградите и те рухнаха. Не след дълго вълните стигнаха до краката му. Във водата се стрелкаха сребристи рибки.

- Джери?

Керъл стоеше на стълбите и го гледаше.

- Какво е станало с теб, по дяволите?

- За малко да се удавя - отговори той.

Разказа й за капана, който му бе спретнал Гарви; за побоя и за биячите, причакали го вкъщи. Не каза нито дума за жените и за съществото в банята - това бяха неща, които не знаеше как да опише. А и с всеки изминал час му се струваше все по-съмнително, че наистина ги е видял.

- Искаш ли да останеш при мен? - попита го тя накрая.

- Вече си мислех, че никога няма да попиташ.

- Първо си вземи един душ. Сигурен ли си, че нямаш нещо счупено?

- Ако имах, щях да съм разбрал досега.

Може и да нямаше счупени кости, но се чувстваше като потрошен. Беше покрит с морави синини и цялото тяло го болеше. Когато се погледна в огледалото след половинчасов престой във ваната, откри, че е подут, а кожата на гърдите му - изопната и болезнена. Не беше приятна гледка.

- Утре трябва да отидеш в полицията - каза му Керъл, когато легнаха един до друг - и да се погрижиш да арестуват това копеле.

- Аха - съгласи се той.

Тя се наведе над него и го целуна леко, имаше уморен вид.

- Иска ми се да те обичам - каза му Керъл, - но ти изобщо не ме улесняваш.

- Така ли? - попита безучастно той, клепачите му падаха. Тя се почуди дали да не мушне ръка в халата за баня, който Джери така и не беше свалил (срамежливостта му винаги я озадачаваше и очароваше), и да го погали между краката. Но позата му подсказваше, че не желае да го закачат.

- Ще изгася лампата - каза накрая Керъл и когато се надигна, той вече спеше.

Реката не беше любезна с Езра Гарви. Взе тялото му и си поигра известно време с него - подмяташе го насам-натам, както човек побутва в чинията си неапетитно изглеждаща хапка. Отнесе трупа на километър и нещо, после се умори да го влачи. Течението го предаде на по-бавните крайбрежни води и там - в района на Батърсий - той се закачи за въжето на едно закотвено корабче. Темза продължи по пътя си, но не и Гарви. Когато нивото на водата спадна, той остана да виси на въжето и зората дойде да погледа как отливът разкрива тялото му сантиметър по сантиметър. До осем сутринта на мястото вече се бяха събрали доста зяпачи.

Джери се събуди от шуртенето на душа в съседната баня. Завесите на прозорците бяха спуснати, но в спалнята проникваше тънка ивица дневна светлина и падаше върху него. Той се обърна на другата страна и зарови глава във възглавницата, но веднъж събуден, мозъкът му продължи да работи. Чакаше го тежък ден, трябваше да измисли какво точно да каже на полицията. Щяха да му задават въпроси и някои от тях можеха да се окажат неудобни. Трябваше час по-скоро да измисли правдоподобна история, в която да няма пробойни. Той се завъртя отново и отметна завивките.

Първата му мисъл, когато погледна надолу към тялото си, беше, че още не се е събудил; че продължава да лежи с лице във възглавницата и че само сънува как се събужда. Как иначе да си обясни големите гърди и гладкия корем, които виждаше? Това не беше неговото тяло; той беше мъж, а не жена.

Направи опит да се събуди, но гледката не беше сън. Променената анатомия действително беше негова - от цепката между краката до гладката кожа и олекналия торс. Всичко това беше негово. Продукт на необяснима метаморфоза, състояла се през нощта.

Шумът на душа го подсети за Мадоната. За Мадоната и за жената, която му беше прошепнала „Никога... никога“, докато той я любеше съсредоточено, без да знае, че това ще бъде последното му чукане като мъж. Те се бяха наговорили да го омагьосат и му бяха отнели мъжествеността, както съдбата го бе лишила от власт и богатство. Нима имаше по-голям провал от това? Да не успееш да опазиш собствения си пол...

Джери стана от леглото и завъртя ръце, за да се възхити на новопридобитата им изящност, после прокара длани по набъбналите си гърди. Не беше уплашен, нито се радваше. Гледаше на състоянието си като на /ак ассотрИв, както бебето приема раждането си на този свят, без да знае дали промяната е за добро, или за лошо.

А там, откъдето беше дошла тази магия, навярно имаше и други. Трябваше да се върне в плувния комплекс, за да ги открие; да отиде в сърцето на спиралата и да поговори с Мадоната.

Светът беше пълен с чудеса! Съществуваха сили, които бяха способни да моделират плътта по безкръвен път; които можеха да съборят реалността от трона й и да си поиграят с отломките.

Водата в банята продължаваше да шурти. Той отиде до открехнатата врата и надникна вътре. Душът работеше, но Керъл не беше под него. Беше седнала на ръба на ваната и беше захлупила лицето си с длани. Тя долови присъствието му и потрепери, но не вдигна глава.

- Видях... - започна тя и млъкна. Гласът й беше гърлен; говореше с едва прикрито отвращение. - Полудявам ли?

- Не.

- Какво става тогава?

- Не знам - отговори простичко той. - Толкова ли е ужасно?

- Противно е. Направо отвратително. Не мога да те гледам. Чуваш ли? Не искам да те виждам.

Джери не възрази. Керъл не искаше да има нищо общо с новото му аз и това беше нейно право.

Той се върна в спалнята, навлече мръсните си дрехи и побърза към комплекса.

8 Свършен факт; нещо необратимо (фр.). - Б. пр.

Премина необезпокоявано през града. Малкото минувачи, които се заглеждаха в него - сигурно защото дрехите, които носеше, не подхождаха на тялото му, - бързаха да извърнат глава: явно не желаеха да се занимават с подобна аномалия в този ранен час, не и на трезва глава.

Когато пристигна на „Леополд Роуд“, завари трима мъже на стълбите пред комплекса. Обсъждаха предстоящото му разрушаване, но Джери нямаше как да го знае. Той се скри във входа на един магазин и почака да си тръгнат, после се изкачи по стълбището. Страхуваше се, че ключалката на входната врата може да е подменена, но опасенията му се оказаха напразни. Отключи я безпроблемно, влезе вътре и затвори вратата.

Не носеше фенер, но пристъпи смело в лабиринта, като се довери на инстинкта си и той не го подведе. След няколко минути попадна на зарязаното на пода сако, а няколко завоя по-нататък - на залата, в която го бе намерило смеещото се момиче. В нея проникваше оскъдна дневна светлина от съседния басейн. Призрачното сияние, което го бе довело тук миналия път, бе изчезнало.

Джери прекоси залата със свито сърце. Басейнът продължаваше да е пълен с мътна вода, но тя светеше съвсем слабо. Той се втренчи в пенестия бульон, но не забеляза никакво движение под повърхността му. Нямаше ги. Майките и децата си бяха отишли. А щом те си бяха отишли, значи и Мадоната беше изчезнала.

Джери влезе в банята. Тя действително не беше там. Освен това помещението тънеше в разруха, сякаш е било напуснато в пристъп на наранена гордост. Плочките бяха изтръгнати от стените, а душовете бяха изкъртени и разтопени от гнева на Мадоната. Тук-там по пода имаше кървави пръски.

Той се върна при басейна, като се чудеше дали импровизираният храм не е бил напуснат заради нахлуването му в него. Каквато и да бе причината, вещиците, които го бяха създали, си бяха отишли. Бяха лишили творението си от нови чудеса и го бяха оставили да се оправя само.

Отчаян, Джери закрачи безцелно покрай басейна. Повърхността на водата вече не беше спокойна - беше се образувал малък въртоп, който се разширяваше с всеки удар на сърцето му. Той се загледа в него и откри, че нивото на бульона е започнало да спада. Водовъртежът ставаше все по-силен и пенлив. Явно някой беше отпушил сифона на басейна. През него ли беше избягала Мадоната? Той изтича пак до банята и разгледа плочките пред вратата. Да! Там имаше слузеста диря, която започваше от светилището на Мадоната и свършваше при ръба на басейна. Явно беше потърсила убежище в него и всички останали я бяха последвали.

Къде ли се оттичаше водата? В канализацията, после в реката и накрая в морето, където магията приключваше с удавяне? Или в някакъв таен подземен канал, водещ към неприкосновено светилище на необезпокояван екстаз?

Бульонът се въртеше все по-бясно, засмукван от пенливия водовъртеж. Джери се загледа във формата, която образуваше. Беше спирала, разбира се - елегантна и неизбежна. Водата намаляваше все по-бързо и плискането й се превръщаше в рев. Скоро щеше да изчезне напълно, а входът към другия свят щеше да бъде запечатан и изгубен.

Нямаше избор. Скочи в басейна. Въртеливото течение го сграбчи веднага. Едва свари да си поеме въздух и водовъртежът го дръпна надолу. Усети, че се блъска в пода, после се преметна през глава. Отвори очи и видя, че се носи към някакъв проход; водата го подмяташе яростно.

Отпред имаше светлина. Беше трудно да каже на какво разстояние се намира от нея, пък и му беше все едно. Имаше ли значение дали ще се удави, преди пътуването му да приключи? Смъртта не беше по-реална от илюзиите за мъжественост, с които бе живял години наред. Всичко бе относително и подлежеше на промяна. Светът, към който летеше, беше ярък. Нима не беше пълен със звезди? Джери отвори уста и закрещя във водовъртежа, а светлината продължи да расте - един химн в прослава на парадокса.