Кървави книги (Том 5)

Децата на Вавилон

Защо пътищата без указателни табели - пътища, които водеха бог знае къде - винаги привличаха така неудържимо Ванеса? Защо не можеше да им устои? Ентусиазмът й да следва инстинкта си често пъти й бе навличал сериозни неприятности. Една нощ се загуби в Алпите и едва не намери смъртта си. Друг път се размина на косъм с изнасилване в Маракеш. Да не говорим за онова приключение с асистента на гълтача на саби в дебрите на Долен Манхатън. Въпреки това тя не се поучи от горчивия си опит и винаги, когато се налагаше да избира между обозначен и необозначен път, се втурваше презглава по втория.

Ето я и сега на шосето, което се виеше към крайбрежието на Китнос. Какво можеше да й предложи то освен скучно шофиране през обраслите с ниски шубраци околности? Случайна среща с някоя коза по пътя и гледка от скалите към синьото Егейско море? Ванеса можеше да се наслаждава на такава гледка и от хотела си в залива Марика, трябваше само да се надигне от леглото. Но другите шосета, които тръгваха от този кръстопът, бяха обозначени с табели: едното водеше до Лутра с руините на някогашната му венецианска крепост, а другото до Дриопис. Тя не беше посещавала нито едно от тези селища, пък беше чувала, че и двете са очарователни, но фактът, че вече е чувала за тях, ги правеше безинтересни. Докато третото шосе, което може би не водеше доникъде - и нищо чудно да бе точно така, - поне стигаше до някаква неназована дестинация. А това не беше малка препоръка. И така, подтиквана от чиста проба нездраво любопитство, Ванеса пое по него.

Пейзажът от двете страни на пътя (по-точно пътеката, в която скоро се превърна) беше, меко казано, невзрачен. Не се виждаха и кози може би защото рядката растителност не изглеждаше особено питателна. Островът не беше рай. За разлика от Санторини с неговия живописен вулкан или Миконос - Содома на Цикладските острови - с луксозните му плажове и още по-луксозни хотели, Китнос не можеше да се похвали с нищо привлекателно за туристите. И тъкмо затова Ванеса беше тук: колкото се може по-далеч от тълпата. А тази пътека несъмнено щеше да я отведе още по-далеч от нея.

Викът, който долетя от могилите вляво, не можеше да бъде пренебрегнат. Това беше вик на неподправена тревога и се чу ясно въпреки силното бръмчене на взетата под наем кола. Ванеса спря стария автомобил и изключи двигателя. Викът се чу отново, но този път бе последван от изстрел, кратка пауза и втори изстрел. Без да се замисли, тя отвори вратата на колата и слезе на пътеката. Въздухът ухаеше на пясъчни лилии и мащерка - аромати, които до този момент не беше усетила заради вонята на бензин в купето. Докато вдъхваше приятния мирис, тя чу трети изстрел и този път видя някакъв мъж -намираше се прекадено далеч, за да го разпознае, ако ще да беше и собственият й съпруг, - който прехвърли билото на един от хълмовете и изчезна в падината зад него. След три-четири удара на сърцето й се появиха и преследвачите. Прозвуча още един изстрел, но Ванеса с облекчение видя, че е насочен във въздуха, а не към мъжа. Те го предупреждаваха да спре, не целяха да го убият. Подробностите от външния вид на преследвачите бяха неясни като тези на беглеца освен един зловещ щрих - бяха облечени целите в черно.

Ванеса постоя до колата, като се чудеше дали да се качи обратно в нея и да продължи по пътя си, или да отиде и да разбере за какво е целият шум. Гърмежите не й допадаха, но можеше ли да обърне гръб на подобна загадка? Когато мъжете в черно се изгубиха от поглед, тя взе решение и тръгна към мястото, на което ги бе видяла, като се стараеше да е колкото се може по-незабележима.

Разстоянията в тази еднообразна местност бяха измамни - всеки пясъчен хълм приличаше на следващия. След като повървя десетина минути между туфите с морски краставици, Ванеса се убеди, че е пропуснала мястото - беше се залутала сред могилите. Вече не се чуваха викове, нито изстрели. Беше съвсем тихо, ако не се броят крясъците на чайките и пресипналите спорове на цикадите в краката й.

- По дяволите! Защо върша такива глупости?

Тя избра най-голямата могила в околността и тръгна бавно и предпазливо по песъчливата почва, която се свличаше под нозете й -ако успееше да се изкачи догоре, може би щеше да зърне изгубения път или морето. Дори да видеше само крайбрежните скали, пак щеше да се ориентира в коя посока да поеме и рано или късно щеше да стигне до пътеката, на която се намираше колата й. Но хълмът се оказа твърде нисък, а гледката от върха му - обезкуражаваща. Накъдето и да завъртиш глава, все същите безлични могили. Отчаяна от видяното, Ванеса наплюнчи пръст и го вдигна към следобното слънце, за да провери откъде духа бризът - понеже идваше от морето, вятърът можеше да й помогне да начертае в главата си мислена карта. Полъхът, който усети, беше съвсем слаб, но тя не разполагаше с друг ориентир, затова пое в подсказаната посока.

След петминутно катерене и спускане по хълмовете, което я остави без дъх, Ванеса изкачи поредния склон и вместо колата си видя група варосани постройки - бяха оградени от висока стена, над която се издигаше тумбеста кула. Тя реши, че мястото - не идваха ли именно оттук беглецът и тримата му преследвачи? - е някакво гарнизонно укрепление. Навярно беше по-разумно да стои далеч от него. Само че без напътствия можеше да броди цяла вечност из тази пустош и пак да не попадне на колата си. Пък и сградите изглеждаха успокоително обикновени, а над стената се показваше зеленина, която подсказваше, че там има градина, предлагаща сянка. Затова Ванеса се отклони от маршрута си и се насочи към входа.

Пристигна изтощена до портите от ковано желязо. И едва сега, при вида на очакващия я комфорт си даде сметка колко е уморена -бедрата и глезените й трепереха от мъчителния преход.

Една от големите порти беше открехната и тя се промъкна през отвора. Озова се в павиран двор, осеян с гълъбови курешки - част от виновниците бяха накацали на едно миртово дърво и приветстваха появата й с гукане. От двора започваха няколко покрити алеи, водещи към лабиринта от постройки. Подтиквана от нездравото си любопитство, което не беше пострадало от приключението, Ванеса пое по най-невзрачната и тя я отведе в приятно ухаещ, сенчест проход, от двете страни на който бяха наредени груби пейки. Проходът излизаше в друг двор, по-малък от първия. Тук слънчевата светлина падаше върху една от стените и осветяваше ниша, в която имаше статуя на Дева Мария - светицата държеше прочутото си дете, което бе вдигнало пръсти в знак на благословия. При вида на статуята част от мистерията се изясни: уединеното разположение на постройките, тишината, семплите дворчета и алеи - това можеше да е само някакво религиозно учреждение.

Ванеса беше загърбила Бог още като тийнейджърка и през последните двайсет и пет години беше стъпвала броени пъти в църква. Сега, на четиресет и една, беше късно да става вярваща, а това я правеше не само нарушителка в чужд имот, но и грешница. Само че тя не беше тук да търси убежище, нали? Щеше да помоли да я упътят и после щеше да си тръгне.

Докато пресичаше слънчевия двор, Ванеса изпита хладната увереност, че отнякъде я шпионират. Това беше усещане, което животът й с Роналд бе превърнал в шесто чувство. Нелепата му ревност, довела до развода им преди три месеца, го караше да измисля шпионски стратегии, които можеха да засрамят разузнавателните служби на Уайтхол и Вашингтон. Сега Ванеса почувства, че е наблюдавана не от един, а от няколко чифта очи. Тя огледа с присвити очи тесните прозорци, които гледаха към двора, и дори видя движение зад един от тях, но никой не се обади, никой не я повика. Дали не беше попаднала на орден, който е положил клетва за мълчание? Може би членовете му я спазваха толкова стриктно, че щеше да й се наложи да използва знаци, за да комуникира с тях?

Зад нея се разнесе шум от тичащи стъпки, а железните порти в съседния двор се захлопнаха с дрънчене. Ванеса изпита необяснима тревога: сърцето й заби учестено; кръвта нахлу в лицето й. Уморените й крака затрепериха отново.

Тя се обърна да посрещне собствениците на стъпките и зърна как главата на Девата се завърта едновременно с нея. Сините й очи бяха наблюдавали преминаването й през двора, а сега бяха втренчени в гърба й. Шокирана от откритието, Ванеса се вцепени. Не смееше да помръдне под погледа на вездесъщата статуя. А и бягството се оказа безсмислено, защото в същия миг от сенките на сводестите галерии изскочиха три монахини с развети одежди. Какви ти монахини! Имаха бради, а в ръцете им проблясваха автомати. На Ванеса й се прииска да се засмее на нелепия им вид и сигурно щеше да го стори, ако оръжията не бяха насочени към гърдите й.

Нямаше предупредителни думи, нито обяснения. Но какво можеше да се очаква от място, което приютява въоръжени мъже, облечени като монахини? Нямаше да се изненада повече, ако бе видяла жаби с пера.

Благочестивите сестри я изведоха грубо от двора - сякаш не беше обикновена жена, а терорист, взривил Ватикана - и я претърсиха щателно. Тя понесе това посегателство без особени възражения. Едва ли беше разумно да се съпротивлява под дулата на автоматите. Щом обискът приключи, й дадоха знак да се облече пак и я заключиха в някаква стая. Малко по-късно една от монахините й донесе бутилка превъзходна рецина9 и - финалният абсурд - най-вкусната пица с дебел блат, която бе опитвала, откакто напусна Чикаго. Сигурно и Алиса не е била по-изумена при пристигането си в Страната на чудесата.

9 Гръцко вино с аромат на борова смола. - Б. пр.

* * *

След разпита, който продължи няколко часа, мъжът с намазаните с восък мустаци заключи, че вероятно е станала някаква грешка. Ванеса изпита облекчение, че господинът не се държи като игуменка. Кабинетът му - ако това изобщо бе кабинет - беше обзаведен спартански: най-забележителната вещ представляваше един човешки череп без долна челюст, който стоеше на бюрото и я гледаше равнодушно. Този мъж беше облечен далеч по-изискано; папийонката му беше безукорна, а ръбовете на панталоните му - остри като бръснач. Говореше гладко английски, но Ванеса реши, че долавя лек акцент. Френски? Немски? Може би швейцарски, защото по някое време мъжът извади от бюрото си шоколад. Казваше се Клайн или поне така твърдеше.

- Грешка? - повтори тя. - Дяволски сте прав!

- Намерихме колата ви. Свързахме се и с хотела. Засега историята ви се потвърждава.

- Не съм лъжкиня. - Беше й омръзнало да се държи любезно, въпреки че я бяха почерпили с шоколад. Сигурно наближаваше полунощ или поне така си мислеше - не носеше часовник, а малката стая се намираше във вътрешността на една от сградите и нямаше прозорци. Започваше да нервничи, а г-н Клайн явно не бързаше да я освободи от присъствието си. - Радвам се, че изяснихме нещата. А сега мога ли да се прибирам в хотела? Уморена съм.

Клайн поклати глава.

- Боя се, че това е невъзможно.

Ванеса стана рязко и столът се преобърна с трясък. Миг по-късно вратата се отвори и в стаята нахлу една брадата монахиня с пистолет в ръка.

- Всичко е наред, Станислас - успокои я г-н Клайн. - Не са ми прерязали гърлото.

Монахинята се оттегли и затвори вратата.

- Защо? - попита Ванеса.

- Какво защо?

- Монахините.

Клайн въздъхна тежко и сложи длан върху кафеварката, която бяха донесли още пред час, за да провери дали кафето е изстинало. После си наля една чаша и чак тогава отговори.

- Това са неща, които няма смисъл да обсъждаме, госпожо Джейп. Ще ви пусна да си тръгнете при първа възможност, уверявам ви. Междувременно се надявам да проявите снизходителност. Представете си, че участвате в някаква игра... - той се намръщи леко. - Те обичат игрите.

- Те?

- Няма значение. Колкото по-малко знаете, толкова по-лесно ще ви накараме да забравите всичко.

Ванеса изгледа подозрително черепа.

- Нищо не разбирам.

- И не е нужно. - Клайн направи пауза, за да отпие от изстиналото си кафе. - Направихте голяма грешка, като дойдохте тук, госпожо Джейп. А ние - че допуснахме това да се случи. Обикновено сме по-бдителни. Хванахте ни неподготвени и...

- Вижте - прекъсна го Ванеса. - Не знам какво става тук. И не искам да знам. Всичко, което искам, е да се върна в хотела и да се насладя спокойно на остатъка от почивката си. - Изражението на мъжа не се промени; явно не й вярваше. - Толкова много ли искам? Не съм сторила нищо, не съм видяла нищо. Какъв е проблемът?

Клайн се изправи.

- Проблемът - повтори замислено той на себе си. - Добър въпрос. -Но така и не му отговори. Вместо това извика: - Станислас?

Монахинята изникна на вратата.

- Ще бъдеш ли така добър да върнеш госпожа Джейп в стаята й?

- Ще се оплача в посолството! - изкрещя възмутено тя. - Имам права!

- Моля ви - каза Клайн с обидено изражение. - Крещенето няма да помогне нито на нас, нито на вас.

Монахинята я хвана за ръката. В другата държеше познатия пистолет.

- Ще тръгваме ли? - попита любезно тя.

- Имам ли избор? - попита Ванеса.

- Не.

* * *

Зетят на Ванеса, бивш театрален актьор, й беше споделил веднъж, че тайната на добрия фарс се крие в сериозното изпълнение на актьорите. Не трябвало да има закачливи намигвания към публиката, които да издават намеренията на комика; нищо екстравагантно, което би направило изпълнението неестествено. По тези стандарти Ванеса бе заобиколена само от експерти - въпреки че бяха облечени като монахини, всички се държаха така, сякаш това е в реда на нещата. Нищо не подсказваше, че блъфират; по сериозните им лица нямаше и капчица смущение. Само тя не се вписваше в комедията. И колкото по-скоро осъзнаеха, че мястото й не е там, толкова по-добре - нямаше търпение да я изгонят от сцената.

Бутилката с уиски, която някой бе оставил предвидливо в стаята й, й помогна да заспи. Понеже изпи половината, а рядко пиеше толкова, когато се събуди призори от леко почукване по вратата, главата й тежеше, а езикът й беше грапав като шкурка. Докато осъзнае къде се намира, почукването се повтори и някой отвори прозорчето на вратата. Едно брадато лице с обезумели очи се притисна нетърпеливо към отвора.

- Госпожо Джейп - изсъска старецът, на когото принадлежеше лицето. - Госпожо Джейп, може ли да поговорим?

Ванеса отиде до вратата и надникна през прозорчето. Дъхът на стареца вонеше на узо, затова отдръпна глава, въпреки че той й правеше знаци да се приближи още.

- Кой сте вие? - попита тя и въпросът й не беше продиктуван само от любопитство - грубите черти на това загоряло от слънцето лице й се сториха някак познати.

Мъжът се поколеба, после рече:

- Доброжелател.

- Познавам ли ви?

Той поклати глава.

- Прекалено сте млада, за да ме познавате. Но аз ви познавам. Видях пристигането ви. И исках да ви предупредя, но нямаше време.

- И вие ли сте затворник като мен?

- В известен смисъл. Кажете ми... Видяхте ли Флойд?

- Флойд?

- Той избяга. Завчера.

- О - каза Ванеса, - това трябва да е мъжът, когото преследваха.

- Сигурно. Той се измъкна оттук и глупаците се втурнаха да го преследват, като оставиха портата отворена. Тези дни охраната е просто трагична... - каза старецът с искрено възмущение. После добави: - Не че не се радвам, че сте тук. - В погледа му имаше някакво отчаяние; някаква тъга, която напразно се опитваше да прикрие. -

Чухме изстрели. Нали не е мъртъв?

- Не, мисля, че не го улучиха. Отидох да проверя, но нямаше следи...

- Ха! - възкликна мъжът и лицето му светна. - Може и да е избягал значи.

Ванеса се чудеше дали този разговор не е капан - някакъв трик, с който тъмничарите й искат да изкопчат повече информация. Но инстинктите й подсказваха, че старецът е искрен. Вълнението му изглеждаше неподправено, а лицето му на клоун - прекалено честно, за да е способно на фалшиви чувства. За добро или за лошо, тя реши да му се довери. Не че имаше голям избор.

- Помогнете ми да избягам. Трябва да се махна оттук.

Той посърна.

- Толкова скоро? Но вие едва пристигнахте.

- Не съм крадец. Не ми харесва да ме държат под ключ.

- Разбира се, че не сте - кимна старецът, като се упрекна мълчаливо за проявения егоизъм. - Съжалявам. Просто красива жена като вас... -Той млъкна, после каза извинително: - Никога не ме е бивало с думите...

- Сигурен ли сте, че не ви познавам отнякъде? - попита пак Ванеса. -Лицето ви ми изглежда някак познато.

- Наистина? Много мило. Пък ние си мислехме, че са ни забравили.

- Ние?

- Толкова време мина, откакто ни затвориха. Много от нас бяха в началото на научноизследователската си дейност. Флойд също, затова избяга. Искаше да посвети още няколко месеца на проучванията си. И на мен ми се иска понякога. - Той прекъсна тъжната си тирада и се върна на въпроса й. - Казвам се Харви Гом, професор Харви Гом. Само че напоследък забравям по какво съм професор.

Гом. Беше рядко срещано име и й звучеше познато, но Ванеса не можеше да се сети откъде.

- Не можете да си спомните, нали? - попита я той, като я гледаше право в очите.

Искаше й се да излъже стареца - единствения нормален човек, на когото бе попаднала тук, - но това можеше да го нарани повече от истината.

- Не... Все още не мога. Ще ми подскажете ли?

От коридора се чуха гласове.

- Трябва да тръгвам, госпожо Джейп.

- Ванеса. Наричай ме Ванеса.

- Наистина ли? - Лицето му поруменя. - Добре, значи Ванеса.

- Ще ми помогнеш ли?

- Ще опитам - отговори той. - Но ако при следващата ни среща не съм сам...

- Да се правя, че не се познаваме.

- Именно. Аи геуоггю.

Той затвори прозорчето и стъпките му се отдалечиха от вратата. Когато пазачът й - любезен главорез на име Гийемо - се появи след няколко минути, за да остави поднос с чай, Ванеса го посрещна с лъчезарна усмивка.

10 Довиждане (фр.). - Б. пр.

* * *

Гневният й изблик от вчера явно бе дал резултат. Г-н Клайн я повика след закуска, за да й съобщи, че може да се поразходи в двора и да се порадва на слънцето; разбира се, в компанията на Гийемо. Освен това получи нов комплект дрехи. Бяха й малко големи, но я накараха да се почувства по-добре - нейните, които не бе сваляла от гърба си повече от денонощие, бяха потни. Все пак този жест на внимание не я зарадва особено. Беше доволна, че има чисто бельо, но подаръкът подсказваше, че Клайн не възнамерява да я пусне скоро.

Колко време трябваше да мине, зачуди се тя, преди дебилният управител на хотела да осъзнае, че гостенката му е изчезнала? И какво щеше да предприеме? Щеше ли да алармира властите? А може би вече го е сторил: те щяха да намерят изоставената кола и да я проследят до това чудато укрепление. Напразни надежди. Когато излезе на разходка същата сутрин, Ванеса видя, че автомобилът е паркиран под лавровите дървета до портата, а изобилието от гълъбови „благословии“ по бронята му подсказваше, че е стоял там цяла нощ. Тъмничарите й не бяха глупави. Щеше да се наложи да почака изчезването й да разтревожи някого в Англия, а през това време като нищо можеше да умре от скука.

За да се избавят от скуката, другите затворници явно си бяха намерили развлечение. Докато се разхождаше с Гийемо, Ванеса чу гласове, сред които и този на Гом. Идваха от съседния двор и звучаха развълнувано.

- Какво става?

- Играят игри - отговори Гийемо.

- Може ли да погледаме? - попита нехайно тя.

- Не.

- Обичам игрите.

- Така ли? Да поиграем тогава?

Ванеса очакваше друг отговор, но реши да се задоволи и с този; не искаше да буди подозрение.

- Защо не? - Трябваше да спечели доверието на мъжа; това можеше да й бъде от полза.

- Покер?

- Не знам как се играе.

- Ще ви науча - каза той. Изглеждаше въодушевен от идеята. Глъчката в съседния двор се усили. Явно имаше някакво състезание, защото се разнесоха окуражителни крясъци, които рязко престанаха, щом състезателите финишираха.

- Жаби - обясни Гийемо, когато видя, че Ванеса се ослушва любопитно. - Правят състезания с жаби.

- Звучи интересно.

- Не прекалявайте с любопитството - посъветва я любезно той.

Въпреки това Ванеса не спря да мисли за глъчката. Тя продължи през

целия следобед, като ту се засилваше, ту спадаше. Понякога играчите избухваха в смях, друг път спореха ожесточено. „Като деца са -казваше си Ванеса. - Бива ли да се карат за подобни глупости?“ Все пак не можеше да ги вини, на това място по-смислени развлечения явно нямаше. По-късно, когато лицето на Гом се появи отново на вратата, тя побърза да каже:

- Чух те тази сутрин в двора. И следобед беше там. Забавлявахте се с другите.

- О, игрите - кимна той. - Беше напрегнат ден, имаше емоции.

- Не можеш ли да ги убедиш да ми позволят да играя с вас? Тук е ужасно скучно.

- Горката Ванеса. Ще ми се да можех, но се опасявам, че е невъзможно. Откакто Флойд избяга, сме затрупани с работа.

„Че откога състезанията с жаби са работа?“, помисли си тя, но си замълча тактично. После попита:

- Я кажи, вие нали не сте престъпници?

Гом я изгледа възмутено.

- Престъпници?

- Съжалявам...

- Не, разбирам защо питаш. Сигурно ти се струва странно, че сме... затворени тук. Но не, не сме престъпници.

- А какви сте тогава? Обясни ми.

Гом си пое дъх, преди да отговори.

- А ти ще ни помогнеш ли да избягаме, ако ти кажа?

- Как?

- С твоята кола. В двора е.

- Да, видях...

- Ако се доберем до нея, ще ни вземеш ли с теб?

- Колко души сте?

- Четирима. Аз, Ирения, Мотърсхед и Голдбърг. И Флойд едва ли е далеч, но той ще трябва да се спасява сам.

- Колата е малка - предупреди го тя.

- И ние сме малки. Хората се смаляват с възрастта, нали знаеш; спаружват се като стафиди. А ние наистина сме стари. Общата ни възраст - ако броим и Флойд - е триста деветдесет и осем години. И натрупахме толкова горчив опит, а така и не помъдряхме.

От двора под прозореца на Ванеса се разнесоха крясъци. Гом изчезна от вратата, после се появи пак.

- Намерили са го - прошепна той. - О, боже, намерили са го. - И избяга.

Ванеса отиде до прозореца и надникна навън. Дворът беше пълен със

После неусетно стана нощ и денят си отиде.

„Може би ще дойдат под прикритието на мрака.“ Но старците така и не се появиха. Луната изгря, а от Харви и приятелите му нямаше и следа. Ванеса започна да подозира най-лошото: че планът им е бил разкрит, а заговорниците - наказани. Ами нейното участие? Нямаше ли рано или късно г-н Шоколад да разбере за него? И какво щеше да предприеме, когато научи за малката й роля? По някое време след полунощ Ванеса реши, че няма да стои с глава на дръвника; щеше да избяга като Флойд.

Тя се измъкна от килията и заключи след себе си, после забърза по коридорите, като се придържаше към сенките. Не видя никого, но това не означаваше, че няма пазачи. Още помнеше бдителната Дева, а на място, на което дори статуите те шпионират, човек трябва винаги да е нащрек. В крайна сметка късметът й се усмихна и след известно прокрадване се добра до двора, на който се бе състояла срещата между Флойд и Клайн. Там спря, за да се огледа. Искаше да разбере в коя посока се намира изходът, но облаците бяха скрили луната и беше твърде тъмно, за да се ориентира. Реши да се довери отново на късмета си и избра наслуки една покрита алея, която след няколко завоя я отведе в друг, по-голям двор. В центъра му се издигаха две преплетени лаврови дървета. Лекият бриз поклащаше листата им, а отнякъде се чуваше песента на нощни насекоми. Ванеса огледа пустото място, но не видя друг изход от него. Вече се канеше да се върне в алеята, когато луната се показа иззад булото си и освети двора от стена до стена.

Сега лавровите дървета хвърляха сянка, а тази сянка падаше върху някаква сложна плетеница, изрисувана по паважа. Тя се загледа любопитно в очертанията й, после се разходи покрай нея, като се мъчеше да проумее какво изобразява. Внезапно осъзна, че рисунката е обърната наопаки. Отиде в противоположния край на двора и този път разбра какво вижда. Плетеницата представляваше карта на света, възпроизведена до най-дребния детайл. Бяха отбелязани всички големи градове, а океаните и континентите бяха пресечени от стотици прецизни линии, които показваха географските координати -дължина, ширина и прочие. Имаше много непонятни за Ванеса символи, но картата несъмнено беше с политически характер. Бяха маркирани спорни граници, териториални води, зони с ограничен достъп. Голяма част от тях бяха прерисувани многократно с тебешир, сякаш в резултат на всекидневно разузнаване. В някои особено богати на събития райони бяха надраскани множество бележки.

Погълната от рисунката, Ванеса чу приближаващите се от север стъпки чак когато собственикът им се появи в осветения от луната двор. Тя се приготви да побегне, но после разпозна фигурата. Беше Гом.

- Не мърдай - прошепна й той.

Ванеса се подчини на заповедта. Старецът се озърна на всички страни като приклещен от хрътки заек и когато се увери, че дворът е празен,

отиде при нея.

- Какво търсиш тук? - попита я той.

- Ти не дойде - каза обвинително тя. - Реших, че си ме забравил.

- Нещата се усложниха. Наблюдават ни през цялото време.

- Не можех да чакам повече, Харви. Това не е място за отдих и развлечения.

- Права си - съгласи се унило Гом. - Положението е безнадеждно. Безнадеждно. Трябва да избягаш сама. Забрави за нас. Никога няма да ни пуснат. Истината е твърде ужасна.

- Каква истина?

Той поклати глава.

- Забрави това. Забрави, че изобщо сме се срещали.

Ванеса стисна тънката му ръка.

- Няма. Трябва да знам какво става тук.

Старецът сви рамене.

- Може би. Може би целият свят трябва да узнае. - Той я отведе под свода на галерията, където шансът да ги видят бе по-малък.

- За какво служи тази карта?

- Там играем - отговори Гом, взирайки се в шарената плетеница на двора. После въздъхна. - Отначало не служеше за игри, разбира се. Но системата се разпада. Неизбежно е. Започваш с добри намерения и след две десетилетия... две десетилетия... - повтори той, сякаш ужасен от мисълта - ...вече си играем с жаби.

- Нищо не разбрах - каза Ванеса. - Нарочно ли говориш с недомлъвки, или това се дължи на старческа сенилност?

Гом се намръщи, но обвинението явно свърши работа. Без да откъсва очи от картата, той заговори ясно и плавно, сякаш беше репетирал изповедта си.

- През 1962-ра в миг на здрав разум управниците осъзнали, че са напът да разрушат света. Щели да оцелеят само хлебарките, а това било недопустимо. За да предотвратят катастрофата, те решили, че подобрите им инстинкти трябва да вземат превес. Събрали се на таен симпозиум в Женева. Била първата по рода си среща на велики умове. Лидерите на политическите бюра, парламентите, конгресите, сенатите - всички властелини на Земята - на един колосален дебат. Било решено, че в бъдещия свят всички действия ще бъдат надзиравани от специална комисия, съставена от големи и влиятелни умове като моя - мъже и жени без политически пристрастия, които да опазят човешкия вид от масово самоубийство. В тази комисия щели да участват хора с различни професии - най-добрите в областта си, един интелектуален и морален елит, чиято колективна мъдрост щяла да донесе нова златна ера. Поне на теория.

Ванеса слушаше мълчаливо, въпреки че беше пълна с въпроси.

- И за известно време идеята проработила. Наистина проработи. Бяхме само тринайсет, за да няма излишни разногласия. Един руснак, няколко европейци, скъпата Йонийоко, един новозеландец, двама американци... бяхме впечатляваща група. Двама Нобелови лауреати, сред които и аз...

Едва сега Ванеса се сети откъде познава лицето на Гом. Беше учила теориите му като ученичка.

- Задачата ни беше да съдействаме за взаимното разбирателство на бъдещите правителства, да помогнем да се изградят разумни икономически структури и да оформим културната идентичност на нововъзникващите нации. Абсурдни неща, разбира се, но навремето ни звучаха смислено. Освен това трябваше да решаваме териториални проблеми.

- Териториални?

Гом махна към картата на двора.

- Да помагаме в подялбата на света. Да контролираме малките войни, за да не станат големи; да ограничаваме диктатурите. Станахме домашни прислужници на света; хората, които го почистват, когато се натрупа мръсотия. Отговорността беше голяма, но я приехме с радост. Харесваше ни да си мислим, че оформяме света и че никой освен управляващия елит не знае за съществуването ни.

„Какъв Наполеонов синдром“, помисли си Ванеса. Гом несъмнено беше луд, но лудостта му имаше героичен характер и беше безвредна. Нямаше смисъл да го държат под ключ; той не беше способен да навреди на никого.

- И ви затвориха тук? Колко несправедливо.

- Направиха го заради собствената ни безопасност. Представи си какъв хаос ще настъпи, ако някоя анархистична група открие къде се събираме и ни премахне. Ние управляваме света. Не трябваше да е така, но както казах, системата се разпада. С времето истинските управници - спокойни, че ние вземаме критичните решения вместо тях - зарязаха мисленето и се съсредоточиха върху облагите, които им носи високият пост. За няма и пет години от съветници станахме техни заместници - властелини, жонглиращи с нации.

- Звучи забавно - отбеляза Ванеса.

- И за известно време беше - отговори Гом. - Но ни омръзна. А след има-няма десетилетие напрежението взе да си казва думата. Половината членове на комисията вече са мъртви. Головатенко се хвърли през прозореца. Бюканън - новозеландецът - хвана сифилис, а когато разбра за заболяването си, вече беше късно да го лекува. Скъпата Йонийоко, Бернхаймер и Сауърбатс умряха от старост. Всички ще умрем рано или късно и Клайн все обещава, че ще ни намерят заместници, но на тях не им пука. Изобщо не им дреме за нас! Ние сме просто чиновници. - Беше повишил тон. - И няма да си мръднат пръста за нас, докато сме способни да вземаме решения. Само че -гласът му отново спадна до шепот - на нас ни писна.

Беше ли осъзнал старецът лудостта си? Дали разумният човек в главата му не се опитваше да отхвърли илюзията за световно господство?

- И решихте да избягате.

Гом кимна.

- Искам да видя отново дома си, преди да почина. Лиших се от твърде много неща заради комисията и това ме побърква. - „А - помисли си тя, - значи знае, че е луд.“ - Посветих живота си на глобалния мир, но това е прекалена саможертва. Сигурно звуча егоистично. - Ванеса се усмихна, но не каза нищо. - И така да е! Не се разкайвам. Искам да се махна! Искам...

- По-тихо - предупреди го тя.

Гом се опомни и кимна.

- Искам малко свобода, преди да умра. Всички искаме. И ти можеш да ни помогнеш. - Той се втренчи в нея. - Какво има?

- В смисъл?

- Защо ме гледаш така?

- Защото не си наред. Не мисля, че си опасен, но...

- Я почакай - прекъсна я той. - Защо ти разказах всичко това според теб? Хвърлих толкова усилия...

- Историята си я биваше, Харви, но...

- История? - въкликна кисело Гом. - Имаш предвид... О! Значи не ми вярваш? Споделих ти най-голямата тайна на света, а ти не ми вярваш!

- Не казвам, че лъжеш...

- Нима? Мислиш ме за луд! - Крясъкът му отекна в двора. Миг по-късно от околните сгради долетяха гласове, последвани от тътена на стъпки.

- Виж какво направи - изстена той.

- Аз?

- Загазихме.

- Виж, Харви, нямах предвид...

- Късно е. Остани тук, а аз ще опитам да избягам.

Гом повдигна ръката й и я целуна.

- Ако съм луд, ти ме направи такъв.

После се обърна и хукна през двора. Бягаше със завидна за късите му крака скорост, но пазачите бяха по-бързи - появиха се, преди да е стигнал до лавровите дървета. Развикаха се да спре и когато не се подчини, един от мъжете откри огън. Куршумите изораха нарисувания океан, по който тичаше в момента.

- Добре де - кресна той, като спря и вдигна ръце. - Меа си1ра!12

Стрелбата секна и пазачите се разделиха, за да направят път на своя

командир.

- А, Сидни, ти ли си - каза Харви на капитана. Мъжът трепна от проявата на подобна фамилиарност пред неговите подчинени.

- Какво правиш навън по това време?

- Гледам звездите - отговори Гом.

- Сам? Нямаше ли още някой с теб?

Сърцето на Ванеса се сви. Не можеше да се върне в стаята си, без да прекоси открития двор, а и вдигнатият по тревога Гийемо сигурно вече беше разбрал, че е избягала.

- Да - съгласи се Гом. - Не бях сам. - Нима старецът щеше да я предаде, защото й беше обиден? - Видях жената, която доведохте...

- Къде?

- ...да прескача стената.

- Господи - изстена капитанът и заповяда на хората си да догонят бегълката.

- Казах й - продължи да бърбори Гом - да не се катери по нея, защото ще си счупи врата. Изчакай да отворят портите, й казах...

Да отворят портите! Значи старецът не беше толкова луд в крайна сметка.

- Филипенко - рече капитанът на останалия с него страж, -ескортирай Харви до общата спалня...

- Благодаря, но не ми е нужна приказка за лека нощ - опита се да протестира Гом.

- Ескортирай го.

Пазачът хвана стареца и го отведе. Капитанът промърмори под носа си: „Кой е умно момче, Сидни?“, после тръгна след тях и дворът опустя. Останаха само лунната светлина и световната карта.

Ванеса почака, докато стане съвсем тихо, напусна скривалището си и последва мъжете. След малко попадна на място, което й беше смътно познато от разходките с Гийемо. Окуражена, тя забърза по един от проходите и се озова в двора на Девата с електрическите очи. Започна да се прокрадва покрай стената, като вървеше приведена, за да остане извън зрителното поле на камерите. И когато дворът свърши, съзря портите. Бяха отворени! Изглежда, тукашната охрана действително беше трагична (както бе отбелязал старецът при първата им среща) и Ванеса поблагодари на Бог за това.

Тя се втурна към тях, но чу стъпки от ботуши по чакъла. И когато погледна през рамо, видя капитана - явно я беше причаквал зад миртовото дърво.

- Какво ще кажете за малко шоколад, госпожо Джейп? - попита г-н Клайн с автомат в ръка.

11 Завинаги (лат.). - Б. пр.

* * *

- Това е психиатрична клиника - заяви му тя, когато я върнаха в стаята за разпити. - Проклет приют за душевноболни. Нямате право да ме държите тук.

Той пренебрегна протестите й.

- Разговаряли сте с Гом.

- И какво, ако съм?

- Какво ви каза?

- Попитах „и какво, ако съм“.

- А аз „какво ви каза“ - изръмжа Клайн и Ванеса се стресна от гневния му изблик. - Искам да знам, госпожо Джейп.

Тя осъзна, че се е разтреперила против волята си.

- Наговори ми някакви глупости. Той е луд. Всички сте луди.

- Какви глупости?

- Пълни безсмислици.

- Искам да знам, госпожо Джейп - рече Клайн с малко по-спокоен тон. - Какви глупости?

- Каза ми, че тук работи някаква комисия, която определя световната политика. И че той е част от нея. Това е.

- И?

- И аз му намекнах деликатно, че е луд.

Г-н Клайн изфабрикува усмивка.

- Това, разбира се, са пълни измишльотини.

- Разбира се - съгласи се Ванеса. - Не се отнасяйте с мен като с дебил, господин Клайн. Аз съм зряла жена...

- Господин Гом...

- Той твърди, че е професор.

- Поредната самозаблуда. Господин Гом е параноиден шизофреник. И може да бъде изключително опасен, когато е във фаза. Извадили сте голям късмет.

- А другите?

- Кои други?

- Тук има и други като него, чух ги. И те ли са шизофреници?

Клайн въздъхна.

- Всички страдат от различни форми на умопомрачение. И са убийци, колкото и невероятно да ви се струва. - Той направи пауза, за да й даде време да осмисли информацията. - Някои от тях са масови убийци, извършили са многобройни убийства в миналото. Затова ги държим тук, далеч от обществото. И затова хората ми са въоръжени...

Ванеса отвори уста. Искаше да попита защо е нужно хората му да бъдат облечени като монахини, но Клайн не й даде тази възможност.

- Повярвайте ми, за мен е точно толкова изнервящо да сте тук,

колкото и за вас.

- Тогава ме пуснете да си тръгна.

- Когато разследването ми приключи. А междувременно се надявам на пълно съдействие от ваша страна. Ако господин Гом или друг пациент се опита да заговорничи с вас... или нещо подобно, трябва да ми докладвате незабавно. Ще го направите ли?

- Предполагам...

- И без повече опити за бягство, ако обичате. Следващият може да се окаже фатален.

- Исках да попитам...

- Утре. Може би. - Клайн се изправи, като погледна часовника си. - А сега отивайте да спите.

* * *

„На кого да вярвам? - запита се Ванеса, когато сънят отказа да я споходи. - На Гом, на Клайн или на здравия си разум?“ Всички обяснения й се струваха еднакво невероятни. Толкова версии, толкова пътища към истината, а не знаеше къде ще я отведе ни един от тях. Вече си беше изпатила от перверзното желание да тръгне по един необозначен път - и ето я тук, изтощена и отегчена, затворничка с малка надежда за бягство. Но нездравото любопитство й беше в кръвта - това, както Роналд бе заявил веднъж, беше може би единственият неоспорим факт за нея. И ако пренебрегнеше инстинкта си сега, колкото и неприятности да й беше причинил, с нея щеше да е свършено.

Понеже не можеше да заспи, Ванеса продължи да прехвърля възможностите в съзнанието си. И когато се развидели, вече беше взела решение.

* * *

Надяваше се да види пак Гом, но денят мина, а той така и не се появи. Ванеса не се изненада. След събитията от предходната нощ сигурно го държаха още по-изкъсо. На нея не й липсваха посетители обаче. Гийемо дойде няколко пъти в стаята й - първо й донесе храна, после напитки, а накрая - тесте с карти. Научи я на покер с пет карти за отрицателно време и двамата прекараха час или два в спокойна игра, докато през прозореца долитаха крясъците на лудите, които се състезаваха с жаби.

- Дали е възможно да взема една вана, или поне душ? - попита го тя, когато се появи отново с вечерята й. - Скоро няма да съм способна да се наслаждавам дори на собствената си компания.

- Ще видя какво мога да направя - отговори й Гийемо с усмивка.

- Наистина ли? - възкликна радостно Ванеса. - Много мило.

Той се върна след час, за да я уведоми, че има разрешение да се изкъпе, и я попита дали е готова да го последва до банята.

- А вие обещавате ли да ми изтъркате гърба?

В очите на пазача проблесна паника и ушите му станаха червени като цвекло.

- Моля, последвайте ме - рече той накрая. Тя тръгна послушно след него, като се стараеше да запамети маршрута за по-късно.

Банята, в която я заведе Гийемо, се оказа изненадващо луксозна и докато разглеждаше покритите с огледала стени, на Ванеса действително й се прииска да се изкъпе. Само че чистотата беше последната й грижа в момента.

- Ще чакам отвън - каза пазачът.

- Много успокоително - подхвърли тя и го изгледа по начин, който трябваше да мине за съблазнителен. После затвори вратата, пусна душа, като развъртя докрай крана за горещата вода и залази по пода, за да го натърка със сапун. Когато банята се напълни с пара, а подът стана порядъчно хлъзгав, тя повика Гийемо. Той се появи с бързина, която поласка Ванеса и пристъпи колебливо в парата, а тя се шмугна зад гърба му и го блъсна. Пазачът се подхлъзна и се просна под душа, като изскимтя, щом горещата струя го опръска по скалпа. Автоматичната пушка изтрака на пода и докато мъжът се изправяше с усилие, Ванеса я грабна и я насочи към масивния му торс. Макар да не беше изкусен стрелец и ръцете й да трепереха, мишената беше толкова голяма, че можеше да я улучи и сляпа жена. Гийемо явно осъзна това, защото вдигна ръце.

- Не стреляйте.

- Само да си шавнал...

- Моля ви... Недейте.

- Искам да ме заведеш при Гом и другите. Бързо и тихо.

помещението и смутеният мъж скочи на крака.

- Ще те гръмна - заплаши го тя с автомата.

- Мамка му.

- Къде са Гом и другите?

- Какво?

- Къде са? - повтори тя и добави: - Бързо!

- Надолу по коридора. Наляво и после пак наляво. Не искам да умирам.

- Тогава сядай и млъквай.

- Боже, благодаря.

- Благодари на Господ, не на мен - посъветва го Ванеса и излезе от стаята. Мъжът падна на колене, а калните борци продължиха да лудуват зад гърба му.

Наляво и пак наляво. Указанията я отведоха пред нова серия от врати. Тъкмо вдигаше ръка да потропа на едната, когато зазвуча аларма. Ванеса заряза всякаква предпазливост и отвори всички стаи. Разнесоха се сърдити гласове, които питаха защо ги будят и какво става. В третата стая намери Гом.

- Ванеса! - ухили се той и изскочи в коридора. Беше гол, ако не се броеше дългият му потник. - Ти се върна за нас!

Другите също наизлизаха от стаите си, като я зяпаха със сънени очи. Ирения, Флойд, Мотърсхед и Голдбърг. Имаха толкова състарени лица, че Ванеса се почуди дали общата им възраст действително не прави четиристотин години.

- Ставайте, дърти мръсници - подвикна им Гом. Беше намерил чифт панталони и сега ги навличаше.

- Алармата звъни - отбеляза един от старците. Имаше искрящо бяла коса, която стигаше почти до раменете му.

- Скоро ще са тук - каза Ирения.

- Няма значение - тросна се Гом.

- Аз съм готов - обади се вече облеченият Флойд.

- Но те са повече от нас - каза Ванеса. - Никога няма да се измъкнем живи.

- Права е - рече някой. - Няма смисъл да бягаме.

- Не говори глупости, Голдбърг - скастри го Гом. - Не виждаш ли, че момичето има автомат?

- Само един - напомни му старецът с дългата коса, който, изглежда, беше Мотърсхед. - Един автомат срещу всички пазачи.

- Връщам се в леглото - заяви Голдбърг.

- Това е шанс да избягаме - спря го Гом. - Навярно единственият, който някога ще имаме.

- Прав е - каза старицата.

- А игрите? - не се предаваше Голдбърг. - Какво ще стане с тях?

- Майната им на игрите - намеси се Флойд. - Нека им припари малко под задника.

- Късно е - рече Ванеса. Вече се чуваха крясъци и от двата края на коридора. - В капан сме.

- Браво - каза Гом.

- Май наистина ти хлопа дъската.

- Още не е късно да ни застреляш - отговори й той с усмивка.

Флойд изсумтя:

- Не знам за теб, но аз предпочитам да напусна това място по друг начин.

- Заплаши ги! Заплаши ги! - продължи Гом. - Кажи им, че ако опитат нещо, ще ни застреляш.

Ирения го дари с усмивка. Беше забравила да си сложи ченето.

- Пък аз си мислех, че в тази хубава главица няма никой.

- Прав е - каза Флойд и лицето му светна. - Няма да рискуват живота ни. Ще ни пуснат.

- Вие не сте добре - промърмори Голдбърг. - Навън няма нищо за нас... - Той се върна в стаята си и трясна вратата. В следващия миг коридорът се напълни с пазачи. Гом хвана дулото на автомата и го опря в гърдите си.

- Бъди предпазлива - изсъска той на Ванеса и й изпрати въздушна целувка.

- Оставете оръжието, госпожо Джейп - каза един познат глас и стражите се разделиха, за да направят път на г-н Клайн. - Всички изходи са завардени.

- Ще ги избия до крак - отговори колебливо Ванеса. После продължи, вече по-уверено: - Предупреждавам ви. Отчаяна съм. Ще убия всички старци, преди да ме застреляте.

- Разбирам... - каза тихо Клайн. - А защо решихте, че ми пука за тях? Те са ненормални, нали ви казах. Лунатици, убийци...

- И двамата знаем, че това не е вярно - възрази Ванеса, като почерпи нова увереност от тревогата на лицето му. - Искам да отворите портите на крепостта и да оставите ключовете ми в стартера на колата. Ако опитате нещо глупаво, ще започна да убивам заложниците един по един. А сега кажете на хората си да се разкарат.

Г-н Клайн се поколеба, после даде знак на пазачите да се оттеглят.

Очите на Гом светнаха.

- Справи се отлично - прошепна й той.

- Защо не ни изведеш навън? - предложи му тя. Гом поведе малката им група покрай стаите с часовници, телефони и телевизионни екрани. Ванеса очакваше да я надупчат всеки миг, но явно Клайн беше прекалено загрижен за здравето на старците. Стигнаха до изхода на сградата без произшествия.

Навън гъмжеше от пазачи, макар че повечето се стараеха да бъдат невидими. Заложниците продължиха да крачат към двора с автомобила, а Ванеса вървеше след тях, като ги държеше на мушка. Портите бяха отворени.

- Гом - прошепна тя. - Отвори вратите на колата.

Гом се подчини. Смалени от възрастта или не, четиримата старци се побраха с усилие в тясното купе. Ванеса остана последна. Когато се наведе, за да се мушне на мястото на шофьора, прозвуча изстрел и нещо я удари в рамото. Тя изпусна автомата.

- Копелета - изруга Гом.

- Остави я - каза някой от старците, но той вече беше изскочил от колата и натика Ванеса отзад, до Флойд. После седна на шофьорската седалка и запали двигателя.

- Можеш ли да шофираш? - попита Ирения.

- Разбира се, че мога! - отвърна троснато Гом и автомобилът потегли със стържене към портите.

Ванеса не беше получавала огнестрелна рана преди и се надяваше -ако оцелее - да не получава повече. Дупката в рамото й кървеше лошо. Флойд се опита да спре кървенето, но не можа да стори много, защото колата се тресеше и люшкаше.

- Има път - успя да каже тя. - Някъде там.

- Къде там? - извика Гом.

- Надясно! Надясно! - изписка Ванеса.

Гом пусна волана и се обърна.

- Кое дясно?

- За бога...

Ирения, която седеше до него, върна ръцете му на волана. Колата заподскача в лудешки танц и Ванеса изстена от болка.

- Виждам го! Виждам пътя! - каза Гом и настъпи газта.

Вратата до Ванеса, която не беше затворена добре, се отвори и тя едва не падна навън. Мотърсхед се пресегна над Флойд и я придърпа назад, но вратата се удари в скалата, която бележеше сливането на двата пътя. Ударът я изкърти и автомобилът подскочи още по-силно.

- И без това ни трябва повече въздух - отбеляза Гом и продължи да кара.

Ръмженето на колата им вече не беше единственият шум, който смущаваше егейската нощ. Зад тях се появиха светлините на фарове и се разнесоха звуците на трескаво преследване. Автоматът на Гийемо беше останал в двора на крепостта и Клайн вече не се тревожеше, че Ванеса може да застреля някого.

- Настъпи педала! - каза Флойд, ухилен до уши. - Гонят ни.

- По-бързо от това не може - каза Гом.

- Тогава угаси фаровете - предложи Ирения. - Без тях ще бъдем по-трудна мишена.

- Но няма да виждам пътя - оплака се Гом през рева на двигателя.

- Че ти и без това не караш по него.

Мотърсхед се изкиска и Ванеса го последва. Не й беше до смях, никак даже, но явно беше изпаднала в истерия от кръвозагубата. А и как да не се разсмее - пътуваше в пълен мрак в автомобил с три врати, при това в компанията на четирима Матусалшз. А фактът, че старците също намираха ситуацията за комична, доказваше за пореден път, че изобщо не са лунатици. Гом даже беше започнал да си пее: откъси от Верди и някаква фалцетна версия на „Над дъгата“.

Но ако тези хора бяха нормални... Нима историята, разказана от Гом, беше истинска? Възможно ли беше тези кискащи се старци действително да пазят света от апокалипсис?

- Настигат ни! - извика Флойд. Той беше коленичил на задната седалка и надничаше през прозореца.

- Няма да успеем - заяви Мотърсхед, без да спира да се хили. - Ще умрем.

- Там! - изкрещя Ирения. - Има друг път! Завий по него!

Гом завъртя волана и колата зави по новото шосе, като едва не се преобърна. Не се виждаше много от него, нали караха без фарове, но това ни най-малко не притесни шофьора. Той настъпи газта, докато двигателят не запищя. Въздухът се изпълни с облаци прах и те нахлуха в купето през липсващата врата; една коза избяга със скок от пътя миг преди да я блъснат.

- Къде отиваме? - извика Ванеса.

- Нямам идея - отговори Гом. - А ти?

Накъдето и да отиваха, вече се движеха по-бързо. Този път беше по-равен от предишния и Гом се възползва максимално от факта. Беше започнал пак да пее.

Мотърсхед беше подал глава през прозореца, за да вижда по-добре преследвачите, и косата му се вееше.

- Губим ги! - изрева триумфално той. - Губим ги!

Думите му ободриха всички останали и те запяха заедно с Гом. Пееха толкова силно, че така и не чуха следващия крясък на Мотърсхед, който ги предупреждаваше, че пътят отпред свършва. А Гом не видя урвата, докато колата не излетя във въздуха и морето не се надигна, за да я посрещне.

13 Матусал, син на Енох, е библейски персонаж, станал нарицателно за дълголетие. Според Библията той е живял цели 969 години. - Б. пр.

- Госпожо Джейп? Госпожо Джейп?

Ванеса отвори с нежелание очи. Главата я болеше, ръката също. Беше се случило нещо ужасно, но какво? Изведнъж си спомни всичко. Шеметното падане; студеното море, което нахлу в колата; паникьосаните викове, когато започнаха да потъват. Беше успяла да изплува от купето малко преди да изгуби съзнание и беше видяла тялото на Флойд. Тогава извика името му, но така и не получи отговор. Сега го извика пак.

- Мъртъв е - каза й Клайн. - Всички са мъртви.

- Господи - промълви тя. Не гледаше лицето му, а едно петно от шоколад върху жилетката, която Клайн носеше.

- Няма значение - рече той.

- Няма значение?

- Има по-важни неща, госпожо Джейп. Трябва да станете, и то бързо.

Гласът му беше толкова настойчив, че Ванеса се подчини.

- Утро ли е? - попита тя. Намираха се в стая без прозорци. Някъде в Будоара, ако се съдеше по бетонните й стени.

- Да, утро е - отговори нетърпеливо Клайн. - А сега ще дойдете ли с мен? Трябва да ви покажа нещо.

Той отвори вратата и двамата тръгнаха по сумрачния коридор. Някъде наблизо се водеше ожесточен спор. Десетки гласове се караха, чуваха се молби и проклятия.

- Какво става?

- Обсъждат апокалипсиса - отговори Клайн и я въведе в помещението, в което Ванеса бе видяла калните борци. Сега всички екрани работеха и всеки показваше различно място. Виждаха се военни щабове, президентски апартаменти и конгресни зали. И навсякъде - крещящи хора.

- Два дни бяхте в безсъзнание - осведоми я Клайн, сякаш това обясняваше какофонията. Главоболието на Ванеса се засили. Тя плъзна очи по екраните - от Вашингтон до Хамбург, от Сидни до Рио де Жанейро. Господарите на света очакваха новини. Но оракулите бяха мъртви.

- Те са просто изпълнители - каза Клайн, като махна към викащите лица. - Не могат да организират едно състезание като хората, камо ли да си поделят света. Вече изпадат в истерия и започват да ги сърбят пръстите да натиснат червения бутон.

- И аз какво да направя? - попита Ванеса, депресирана от врявата. -Аз не съм стратег.

- Гом и останалите също не бяха такива. Може и някога да са били, но рано или късно всичко се разпада.

- Всяка система рано или късно рухва.

Светлината на двора й се стори болезнено ярка след мъждивото осветление в бункера, но Ванеса беше щастлива, че е оставила врявата зад гърба си. Клайн й беше казал, че скоро ще има нова комисия; било въпрос на седмици равновесието да бъде възстановено. Проблемът беше, че отчаяните същества, които бе видяла, можеха да разкъсат света, преди това да се случи. Затова трябваше да бъдат взети решения, и то бързо.

- Голдбърг е жив - съобщи й Клайн. - И ще продължи с игрите, но за тях са нужни минимум двама играчи.

- А вие защо не играете с него?

- Защото ме мрази. Мрази всички нас. Съгласен е да играе само с вас.

Голдбърг седеше под лавровите дървета и редеше пасианс. Съвсем

бавно. Беше късоглед и вдигаше всяка карта до очите си, за да разбере какво изобразява, а когато се наканеше да я постави на мястото й, вече беше забравил какво е наредил до момента.

- Тя се съгласи - рече Клайн, но старецът не откъсна поглед от играта. - Казах, че е съгласна.

- Може да съм сляп, но не съм глух - промърмори Голдбърг, като продължи да разглежда картите. Накрая вдигна късогледите си очи и примижа към Ванеса. - Предупредих ги, че това няма да свърши добре... - каза примирено той, но в гласа му се прокрадна тъга по изгубените другари. - Предупредих ги, че няма смисъл да бягаме. -Сви рамене и погледна пак към картите. - Къде да отидем? Светът не е какъвто беше. Ние го променихме.

- Не беше толкова зле - каза Ванеса.

- Светът ли?

- Начинът, по който умряха.

- А.

- Забавлявахме се до последната минута.

- Гом беше прекалено сантиментален. Никога не сме се разбирали добре с него.

Една голяма жаба скочи пред краката на Ванеса и ги изгледа злобно. Голдбърг забеляза движението.

- Кой е там?

- Просто жаба - отговори му Ванеса.

- Как изглежда?

- Дебела е. С три червени петна на гърба.

- Това е Израел - заяви старецът. - Внимавай да не го настъпиш.

- Ще вземете ли някакво решение до обед? - намеси се Клайн. - Поне за ситуацията в Залива, за мексиканския въпрос и...

- Да, да, да - промърмори Голдбърг. - Остави ни.

- Да не се повтори операцията в Залива на прасетата...14

- Не ми казваш нищо, което да не знам. Махай се! Смущаваш нациите. - Той присви очи отново към Ванеса. - А ти ще седнеш ли най-после?

Тя седна.

- Махам се - каза Клайн и се оттегли.

Старецът започна да издава гърлен звук, който имитираше жабешко крякане. Отговорът не закъсня, при това дойде от всички краища на двора. Когато чу задружното квакане, Ванеса едва не се усмихна. Та нали тайната на добрия фарс се криеше в сериозното изпълнение на актьорите. Само трагедията изискваше смях, но тя се надяваше да няма трагедии. Все пак разполагаха с жаби, които да им помогнат за целта.

14 Опит за десант с помощта на кубински имигранти, организиран през 1961 г. от американското правителство с цел сваляне на Фидел Кастро от власт. Името на операцията идва от Залива на прасетата, разположен в югозападната част на Куба. -Б. пр.