Клайв Баркър Кървави книги Том V

Забраненият


Както елегантната структура на една безупречна трагедия остава невидима за участниците в нея, така и перфектната геометрия на жилищния комплекс „Спектър Стрийт“ може да бъде видяна само от въздуха. Ако се разхождате по мрачните му улици или пресичате мръсните проходи между сивите правоъгълници от бетон, нищо няма да ви хване окото, нито ще провокира въображението ви. Малкото фиданки, които са били засадени в четвъртитите вътрешни дворове, отдавна са осакатени или изкоренени; тревата, макар и буйна, има болнав цвят.

Няма никакво съмнение, че комплексът и двете му прилежащи постройки някога са били мечта на архитекта. Градските проектанти навярно са плакали от радост над жилищен проект, който подслонява триста трийсет и шест души на един хектар и същевременно може да се похвали с място за детска площадка. Създателите на „Спектър Стрийт“ сигурно са станали богати и прочути, а при откриването му е имало речи, че това е образец, по който ще се строят всички бъдещи квартали. Но въпреки пролетите сълзи и изговорените думи проектантите го бяха оставили без надзор, а архитектите се бяха заели да реставрират джорджиански къщи в другия край на града, без да посетят нито веднъж комплекса.

Ако го бяха посетили обаче, жалкото му състояние едва ли щеше да ги засрами. Та нали творението им (както несъмнено щяха да възразят те) беше все така брилянтно: геометрията му продължаваше да е прецизна, а пропорциите безупречни; ако някой имаше вина за упадъка му, това бяха неговите обитатели. И обвинението им нямаше да е безпочвено. Хелън не помнеше да е виждала по-съсипана градска среда. Уличните лампи бяха изпочупени, а оградите на задните дворове - съборени; имаше гаражи с блокирани врати и овъглени автомобилни шасита без колела и двигатели. Три или четири приземни жилища в един вътрешен двор бяха напълно опожарени, а вратите и прозорците им - барикадирани с дъски и ламарина.

Но най-потресаващи бяха графитите, за които й бе разказвал Арчи. Именно заради тях бе дошла тук и видяното не я разочарова. Върху всяка тухла бяха надраскани или нарисувани със спрей толкова много припокриващи се картинки, имена, неприлични думи и цитати, че й беше трудно да повярва, че комплексът е само на три години и половина. Девствените доскоро стени бяха обезобразени до такава степен, че служителите от отдел „Чистота“ никога нямаше да успеят да ги почистят. Можеха да замажат с вар тази визуална какофония, но това само щеше да осигури нови изкусителни повърхности за любителите на графити.

Хелън беше на седмото небе. Всеки ъгъл й предлагаше нов материал за дисертацията на тема „Графитите: семиотика на градското отчаяние“.

Темата обединяваше двете й любими дисциплини - социологията и естетиката - и докато вървеше из комплекса, тя започна да се чуди дали видяното няма да й стигне да напише цяла книга. Първо обиколи дворовете, като си записа по-интересните драсканици и отбеляза местонахождението им. После взе оборудвания със статив фотоапарат от колата си и се върна на набелязаните места, за да заснеме отблизо стените.

Беше пипкава работа. Хелън нямаше голям опит като фотограф, а и по следобедното октомврийско небе плаваха облаци, които хвърляха спорадично сенки върху тухлите. Докато настройваше и пренастройваше експозицията, за да компенсира промените в светлината, пръстите й ставаха все по-непохватни, а тя - все по-раздразнителна. Въпреки това продължи да упорства, без да обръща внимание на любопитните погледи на случайните минувачи. Имаше толкова материал за документиране. Хелън си напомни, че сегашният й дискомфорт ще бъде щедро възнаграден, когато покаже снимките на отнеслия се скептично към проекта й Тревор.

„Надписите по стените? - бе възкликнал той с дразнещата си полуусмивка. - Писали са дисертации за тях стотици пъти.“

Беше прав, разбира се. И същевременно грешеше. Имаше научни трудове върху графитите и те бяха пълни със социологически жаргон: културно потисничество, градска алиенация. Но Хелън се ласкаеше от мисълта, че може да открие сред купчината драсканици нещо, което предишните анализатори са пропуснали - нещо универсално, върху което да изгради дисертацията си. Само усиленото систематизиране и групиране на фразите и образите пред нея можеше да разкрие какво е общото между тях, затова беше важно да ги фотографира. Толкова много ръце се бяха трудили тук; толкова мозъци бяха оставили своя отпечатък - ако успееше да открие някаква закономерност, някакъв преобладаващ мотив или тема, дисертацията й щеше да предизвика сериозен интерес; самата Хелън също.

- Какво правите? - попита нечий глас зад гърба й.

Тя се обърна и видя млада жена с детска количка. Имаше измъчен вид и зъзнеше. Детето в количката хленчеше и държеше в изцапаните си ръчички оранжева близалка и опаковка от десертче, а малкото му палто беше осеяно с парченца шоколад и желирани бонбони.

Хелън се усмихна вяло на жената - изглеждаше като човек, който се нуждае от усмивка.

- Снимам стените - обясни тя, въпреки че беше очевидно какво прави.

Жената, която едва ли беше на повече от двайсет, попита:

- Имате предвид онези цапаници?

- Надписите и рисунките - отговори Хелън, после допълни: - Да, цапаниците.

- От общината ли сте?

- Не, от университета.

- Отвратителна работа - каза майката. - Да цапат така стените. И не го правят само хлапетата.

- Така ли?

- И възрастните го правят. Изобщо не им пука. Правят го на светло, посред бял ден. - Жената сведе очи към детето, което беше започнало да подостря близалката си в плочките на тротоара. - Кери! - скара му се тя, но момчето не й обърна внимание. - Ще почистят ли стените?

- Нямам представа - отговори Хелън и повтори: - Аз съм от университета.

- О - възкликна едва ли не изненадано жената, - значи нямате нищо общо с градската управа?

- Нямам.

- Някои са крайно неприлични, нали? Големи цинизми. Направо ме е срам да гледам какви неща рисуват.

Хелън кимна и хвърли поглед към момченцето, което сега се опитваше да навре близалката в ухото си.

- Не така! - сгълча го майката и се наведе да го плесне по ръката. Шамарът беше слаб, но Кери се разрева. Хелън се възползва от разсейването й и се обърна пак към апарата. Само че жената не беше приключила. - И не го правят само отвън.

- Моля?

- Влизат в празните апартаменти. Хората от градската управа заковаха дъски на вратите и прозорците, но файда никаква. Пак влизат. Използват ги като тоалетни и пишат още мръсотии по стените. Освен това палят огньове. После никой не може да живее вътре.

Чутото заинтригува Хелън. Дали графитите по вътрешните стени нямаше да се различават значително от онези на обществен показ? Трябваше да провери.

- А има ли подобни места наблизо?

- Изоставени апартаменти ли?

- С графити.

- Има един-два точно до нас, в „Батс Корт“.

- Ще ми ги покажете ли?

Жената сви рамене.

- Впрочем аз съм Хелън Бюканън.

- Ан-Мари - отговори майката.

- Ще ти бъда много благодарна, ако ми покажеш един от тези празни апартаменти.

Ан-Мари беше смаяна от ентусиазма й и не направи опит да го скрие, но сви отново рамене и каза:

- Няма кой знае какво за гледане. Просто още от същите цапаници.

Хелън си събра екипировката и двете жени тръгнаха рамо до рамо по проходите, които свързваха вътрешните дворове. Въпреки че комплексът беше нисък и нямаше сграда, по-висока от пет етажа, дворовете изглеждаха ужасно клаустрофобично. Алеите и стълбищата бяха мечта за всеки крадец, защото бяха пълни с глухи ъгли и зле осветени тунели. Шахтите за смет, в които хората от горните етажи някога са можели да си изхвърлят боклука, сега бяха запечатани заради опасността от пожари и торбите с отпадъци бяха струпани в проходите между сградите. Уличните кучета бяха разкъсали много от тях и съдържанието им се въргаляше по земята. Въпреки студеното време миризмата беше крайно неприятна. А през горещите летни дни сигурно ставаше нетърпима.

- Живея отсреща - каза Ан-Мари, като махна с ръка към единия край на четириъгълния двор. - В апартамента с жълтата врата. -После посочи срещуположния край. - От онази страна има пет или шест мезонета. Два от тях са празни от няколко седмици. Едното семейство се премести в „Растин Корт“, а другото се изнесе посред нощ.

След това й обърна гръб и забута количката през двора - Кери се беше навел на една страна и от устата му се стичаше слюнка.

- Благодаря - извика Хелън след нея. Ан-Мари й хвърли кратък поглед през рамо, но не отговори. Изгаряна от любопитство, Хелън се запъти към приземните мезонети. По нищо не личеше, че в повечето от тях живеят хора. Завесите на прозорците бяха спуснати, а пред вратите нямаше бутилки с мляко и забравени детски играчки. Не се виждаха никакви следи от живот. Но имаше още графити, и то по вратите на обитаваните апартаменти. Тя ги разгледа съвсем бегло -страхуваше се, че някой може да излезе от тях, докато ги проучва, пък и изгаряше от нетърпение да види какво крият празните мезонети.

На прага на номер 14 я посрещна отблъскваща миризма - вонеше едновременно на прясна и на стара урина, на изгорена боя и овъглена пластмаса. Хелън се почуди десетина секунди дали е разумно да влезе в мезонета. Мръсният двор зад гърба й изглеждаше достатъчно негостоприемно, но стаите пред нея имаха още по-заплашителен вид -мрачен лабиринт, от който се виждаше само началото. Куражът започна да я напуска, но тя се сети пак за Тревор и пренебрежителното му отношение. Понеже копнееше да му натрие носа, Хелън пристъпи вътре и подритна едно овъглено парче дърво с надеждата, че ако в апартамента има някой, шумът ще го накара да се покаже.

Жилището си остана тихо. Възвърнала смелостта си, тя започна да проучва най-външната стая, която - ако се съдеше по изтърбушения диван в ъгъла и мокрия килим под краката й - беше всекидневната. Ан-Мари не я беше излъгала - бледозелените стени бяха здраво нашарени. По-непретенциозните творци бяха използвали химикал и въглен, а онези, които търсеха обществено признание - разноцветен

спрей.

Имаше любопитни надписи, но повечето й бяха познати от външните стени. Срещаха се едни и същи имена и неприлични рисунки. И въпреки че никога не беше виждала авторите им, Хелън знаеше колко силно копнее Фабиан Дж. (А. ОК!) да дефлорира Мишел и че Мишел на свой ред иска да изчука някой си г-н Шийн. Мъж, наречен Белия плъх, пак се хвалеше с достойнството си, а надпис с червена боя обещаваше за пореден път, че Братя Силабаб ще се върнат. Една-две от рисунките, които придружаваха тези фрази или се намираха недалеч от тях, бяха особено интересни. Впечатляваха с почти символичната си простота. До думата СНп$1о$ имаше човече от пет чертички и кръгче; косата му стърчеше като шипове, а на всеки шип беше нанизана по още една глава. Близо до него беше изобразен полов акт, но толкова минималистично, че отначало Хелън взе рисунката за нож, забит в око. Все очарователни картинки, но в стаята беше прекалено тъмно, а тя не носеше светкавица. Ако искаше да направи хубави снимки, трябваше да дойде пак, а сега да се задоволи само с разглеждане.

Мезонетът не беше голям, но всичките му прозорци бяха барикадирани и щом Хелън се отдалечи от входната врата, оскъдната светлина намаля още повече. За сметка на това миризмата на урина се усили и когато жената прекоси късия коридор, който свързваше всекидневната със съседната стая, стана натрапчива като тамян. В това помещение беше още по-тъмно, затова Хелън изчака няколко секунди, докато очите й привикнат със сумрака. Намираше се в спалнята или поне така предположи. Малкото мебели, останали от обитателите на апартамента, бяха направени на пух и прах. Само матракът беше оцелял и лежеше захвърлен в ъгъла, а върху него се валяха скъсани одеяла, вестници и парчета от керамични съдове.

Слънцето се показа между облаците. Няколко лъча си пробиха път през закованите с дъски прозорци и нашариха срещуположната стена със светли ивици. Художниците на графити се бяха разписали и тук, оставяйки след себе си обичайните любовни послания и заплахи. Хелън ги разгледа набързо, като следваше лъчите с поглед. Накрая очите й се спряха върху стената, на която се намираше изходът от спалнята.

Там имаше една-единствена рисунка със спрей, каквато не беше виждала преди. Използвайки вратата като уста, художниците бяха нарисували около нея гигантска човешка глава. Картината беше необичайно изкусна и изобилстваше от детайли, които й придаваха стряскаща реалистичност. Скулите изпъкваха под кожата с цвят на суроватка, а кривите, заострени зъби стърчаха заплашително около рамката на вратата. Заради ниския таван очите на човека бяха разположени на броени сантиметри над горната му устна, но това създаваше илюзията, че той е отметнал глава. От скалпа му излизаха кичури сплетена коса и се виеха като змии по тавана.

Портрет ли беше това? Веждите и бръчките около раззинатата уста бяха изобразени много прецизно, жестоките зъби също. Може би кошмар, роден в хероинов транс? Каквото и да изобразяваше рисунката, беше много ефектна. И вратата уста се вписваше чудесно в илюзията. Късият коридор между всекидневната и спалнята приличаше на зейнало гърло, а една мръсна крушка играеше ролята на мъжец. Ярката дневна светлина в дъното на гълтача сякаш излизаше от кошмарния хранопровод. Цялостният ефект беше като от рисунка в къща на ужасите. Картината притежаваше същата колосална уродливост и явно бе създадена да плаши. И плашеше - Хелън стоеше като вцепенена под свирепия поглед на кървясалите очи. „Утре - реши тя - ще се върна тук с високочувствителна фотографска лента и светкавица, за да заснема този шедьовър.“

Тъкмо когато се канеше да тръгва, слънцето се скри и светлите ивици по стената изчезнаха. Хелън погледна през рамо към закованите прозорци и видя за пръв път надписа със спрей под тях.

„Сладко за сладура“. Цитатът й беше познат, но не и източникът му. Дали не беше любовно обяснение? В такъв случай авторът му беше избрал доста странно място да разкрие чувствата си. Въпреки матрака в ъгъла и относителната уединеност на стаята на Хелън й беше трудно да си представи момиче, което ще дойде тук, за да търси любов. Колкото и да са разгорещени влюбените тийнейджъри, никой нямаше да пожелае да прави секс под ужасяващия поглед на лицето на стената. Тя се приближи до надписа. Беше нарисуван със същата розова боя, с която бяха оцветени венците на крещящия мъж. Може би беше дело на една и съща ръка?

Зад гърба й се разнесе шум. Хелън се обърна толкова бързо, че едва не се спъна в покрития с одеяла матрак.

- Има ли някой?

В другия край на хранопровода, във всекидневната, стоеше шест- или седемгодишно момче с ожулени колена. То се взираше очаквателно в Хелън и очите му проблясваха в полумрака.

- Да? - насърчи го тя.

- Ан-Мари пита дали искате чаша чай - изрецитира на един дъх момчето с равен глас.

Хелън имаше чувството, че е разговаряла с майката на Кери преди цяла вечност, но посрещна поканата с радост. Беше се смръзнала във влажния мезонет.

- Да - отговори тя. - С удоволствие.

Момчето продължи да я зяпа, но не помръдна.

- Ще ме заведеш ли при нея?

- Стига да искате - каза детето, но в гласа му нямаше и капка ентусиазъм.

- Искам.

- Снимки ли правите? - попита то.

- Да. Правя. Но не и тук.

- Защо?

- Защото е прекадено тъмно.

- Не стават ли на тъмно?

- Не.

Момчето кимна, сякаш тази информация се вписваше добре в представите му за света, после се завъртя безмълвно към изхода - явно очакваше Хедън да го последва.

* * *

Поведението на сдържаната на улицата Ан-Мари беше съвсем различно в уединението на собствената й кухня. Предпазливото й любопитство беше заменено от безгрижно бърборене, което не секваше дори за миг, въпреки че жената се занимаваше с половин дузина дребни домакински дейности - беше като жонгльор, който върти няколко чинии едновременно. Хелън наблюдаваше този спектакъл с възхищение, защото собствените й умения на домакиня бяха посредствени. Накрая прескачащият от тема на тема разговор се върна към причината да посети комплекса.

- Защо ти е да правиш снимки? - попита Ан-Мари.

- Пиша за графитите. Снимките ми трябват за дисертацията.

- Не са особено красиви.

- Не, но са интересни.

Ан-Мари поклати глава.

- Мразя това място - каза тя. - Не е безопасно. Обират хората на собствения им праг. Хлапетата палят постоянно торбите с боклуци. Миналото лято идваха пожарни коли по два-три пъти на ден, накрая им писна и запечатаха шахтите. Сега хората си изхвърлят боклука направо на улицата и районът се напълни с плъхове.

- Сама ли живееш тук?

- Да, откакто Дейви си тръгна.

- Съпругът ти?

- Бащата на Кери. Не бяхме женени, но поживяхме заедно две години. Бяха хубави времена. Един ден с Кери отидохме на гости на майка ми и когато се върнахме, той беше изчезнал. - Тя се загледа в чая си. - Без него ми е по-добре. Но понякога ми става страшно. Още чай?

- Много се забавих.

- Само още една чаша. - Ан-Мари скочи и занесе електрическия чайник на мивката, за да го напълни пак с вода. Вече посягаше към кранчето, когато забеляза нещо да лази по плота и побърза да го смачка с палец. - Пипнах ли те, гадино! - възкликна тя, после се обърна към Хелън: - Проклети мравки.

- Мравки?

- В комплекса е пълно с тях. Фараонови мравки, от Египет. Малки кафяви копеленца. Размножават се в тръбите на парното и влизат през тях във всички апартаменти. Голяма напаст, навсякъде са плъзнали.

Тази твърде екзотична напаст (мравки от Египет?) се стори комична на Хелън, но тя си замълча. Ан-Мари се беше обърнала към прозореца на кухнята и се взираше в задния двор.

- Кажи им... - започна жената и Хелън се зачуди кого има предвид -кажи им, че нормалните хора вече не могат да се разхождат спокойно по улиците.

- Наистина ли е толкова зле положението? - попита Хелън, искрено отегчена от този каталог с проблеми.

Ан-Мари се извърна от мивката и я изгледа втренчено.

- Тук стават убийства.

- Сериозно?

- Имаше едно през лятото. Един старец от „Раскин Корт“, живееше отсреща. Не го познавах, но беше приятел на сестрата на съседката. Забравих му името.

- И е бил убит?

- Разфасован в собствения му хол. Мина близо седмица, преди да го открият.

- А съседите? Не са ли забелязали отсъствието му?

Ан-Мари сви рамене, сякаш вече е съобщила най-важното и смята всякакви по-нататъшни обяснения за излишни. Но Хелън продължи да човърка въпроса.

- Струва ми се странно.

Ан-Мари включи напълнения чайник.

- Но е самата истина - отговори равнодушно тя.

- Не казвам, че не е, просто...

- Очите му били извадени - отбеляза жената.

Хелън примигна.

- Стига бе - успя да промълви тя.

- Сериозно. И това не е най-лошото, което са му сторили. - Ан-Мари направи пауза за по-голям ефект. - Сигурно се питаш що за човек може да извърши такова нещо.

Хелън кимна, защото си мислеше същото.

- Разбраха ли кой го е сторил?

Ан-Мари изсумтя презрително.

- На полицаите не им пука какво става тук. Гледат да стоят настрана от комплекса. А когато все пак се завъртят наоколо, прибират пияните хлапета и това е всичко. Страхуват се, нали разбираш. Затова не влизат в комплекса.

- От този убиец?

- Може би - отговори жената. После добави: - Казват, че имал кука.

- Кука?

- Онзи, който го е сторил. Имал месарска кука като Джак Изкормвача.

Хелън не беше експерт по убийствата, но беше повече от сигурна, че

Изкормвача не е използвал кука. Щеше да е невъзпитано от нейна страна да изкаже съмненията си на глас, но мислено се запита каква част от историята на Ан-Мари - извадените очи, разложеният труп, куката - не е измислена. Все пак и най-добросъвестните репортери обичаха да украсяват истината от време на време.

Жената си беше сипала нова чаша чай и се канеше да напълни и нейната.

- Не, благодаря - каза Хелън. - Наистина трябва да тръгвам.

- Омъжена ли си? - попита ненадейно Ан-Мари.

- Да. За един университетски преподавател.

- Как се казва?

- Тревор.

Ан-Мари сложи в чая си две препълнени лъжички захар.

- Ще се върнеш ли? - попита тя.

- Да, надявам се. По-късно през седмицата. Искам да направя няколко снимки на рисунките в мезонета отсреща.

- Обади ми се, като дойдеш.

- Ще. И благодаря за помощта.

- Няма защо - отговори Ан-Мари. - Нали ще им предадеш нещата, които ти казах?

мръсна, отчайваща дупка, в която обществото беше изолирало пропадналите и нежеланите - съществуваха такива места и тя ги приемаше като неприятна социална реалност. Но историята за убийството и осакатяването на стареца беше нещо различно. Жестока картина, която се беше загнездила в съзнанието й и отказваше да го напусне.

Хелън осъзна, че смущението е изписано на лицето й и че това забавлява Тревор.

- Щом те вълнува толкова - каза той, - защо не отидеш пак там да поразпиташ, вместо да ми проваляш вечерята с игра на догадки?

- Мислех, че обичаш игрите на догадки - не му остана длъжна тя.

Тревор я изгледа намръщено.

- Пак си в грешка.

Идеята да провери историята не беше лоша, въпреки че несъмнено й беше подхвърлена с користни цели. Не ставаше ли Тревор все по-егоистичен от ден на ден? Преди си мислеше, че той обича да спори от любов към спора, а сега знаеше, че просто му харесва да се налага. Съпругът й не влизаше в дебати заради тръпката от споренето, а защото изпитваше патологична нужда да се състезава. Хелън го беше виждала многократно да заема позиция, в която реално не вярва, само и само да се лее кръв. И за съжаление, не беше единственият любител на този спорт. Университетът беше една от последните крепости на професионалните специалисти по губене на чуждо време. Кръг, в който доминираха образованите глупаци, залутани в пущинака на баналната реторика и фалшивите позиции.

Тя се върна в „Спектър Стрийт“ на следващия ден, въоръжена със статив, високочувствителна лента и светкавица. Имаше силен, много студен вятър, който фучеше сърдито в лабиринта от проходи и вътрешни дворове. Хелън намери номер 14 и прекара следващия час в западналия мезонет, като снимаше старателно стените на спалнята и всекидневната. Беше предполагала, че повторната й среща с гигантската глава няма да е толкова впечатляваща, но се оказа, че греши. Въпреки че се постара да я заснеме по най-добрия начин, тя си даде сметка, че фотографиите ще бъдат бледо ехо на безкрайния ужас, който главата внушаваше.

Силата на въздействието й се дължеше до голяма степен на околния фон, разбира се. Да попаднеш на подобна рисунка в толкова сива и банална обстановка, беше като да намериш икона в бунище - ярък символ на преминаване от свят на безконечна борба и бавна смърт към някакво още по-тъмно и плашещо място. Хелън осъзна, че вероятно е неспособна да опише реакцията си към картината с думи. Речникът й беше аналитичен и изобилстваше от сложни понятия и академични термини, но се оказваше печално беден, когато се стигнеше до описването на емоции. Можеше само да се надява, че снимките, макар и несъвършени, ще успеят да загатнат за силата на рисунката дори и да нямат нейния смразяващ ефект.

Когато излезе от мезонета, вятърът продължаваше да бушува свирепо, но момчето, което стоеше пред вратата - вчерашният пратеник на Ан-Мари, - беше облечено с пролетни дрехи и правеше гримаси, за да сдържи треперенето си.

- Здравей - поздрави го тя.

- Чаках ви.

- Защо?

- Ан-Мари каза, че ще се върнете.

- Смятах да се върна към края на седмицата. Щеше доста да ме почакаш.

Намръщеното лице на момчето се поотпусна.

- Няма проблем. И без това нямам какво да правя.

- А училището?

- Не го харесвам - отговори то, сякаш ходенето на училище беше въпрос на желание.

- Разбирам - каза тя и тръгна да пресича двора. Момчето я последва. На тревната площадка в центъра бяха струпани на купчина няколко стола и две-три изсъхнали дръвчета.

- Това пък какво е - промърмори Хелън по-скоро на себе си.

- Клада за Нощта на огньовете2 - обясни момчето. - Нали е следващата седмица.

- Аха, вярно.

- При Ан-Мари ли отивате сега?

- Да.

- Тя не си е вкъщи.

- О. Сигурен ли си?

- Да.

- Тогава може би ти ще ми помогнеш... - Тя спря и се обърна към момчето, което имаше тъмни сенки под очите. - Чух, че наблизо е бил убит един старец. През лятото. Знаеш ли нещо по въпроса?

- Не.

- Нищичко ли? Не си ли спомняш за убийството?

- Не - повтори решително момчето. - Не си спомням.

- Добре, благодаря ти все пак.

Хелън се запъти към колата си и този път момчето не я последва. На излизане от двора тя хвърли поглед през рамо - детето стоеше там, където го беше оставила, и я гледаше сякаш е луда.

Когато се добра до автомобила и прибра фотографското оборудване в багажника, беше започнало да роси и на Хелън й се прииска да забрави за убийството и да отпраши към къщи, където едва ли я очакваше топло посрещане, но пък щеше да получи топло кафе. Само че тя се нуждаеше от отговор на въпроса, който Тревор й бе задал снощи. Беше я попитал дали вярва на тази история. Тогава не успя да му отговори; не можеше и сега. Може би (защо ли й се струваше, че е точно така?) истината имаше много лица; може би окончателният отговор на въпроса му изобщо не беше отговор, а нов въпрос. И така да е. Трябваше да разбере.

„Раскин Корт“ имаше окаян вид като другите вътрешни дворове, даже изглеждаше още по-запуснат. Тук нямаше клада. На терасата на третия етаж една жена прибираше прането, преди дъждът да се е усилил, а на тревната площадка две кучета се чукаха вяло. Докато крачеше по пустия тротоар, Хелън си придаде решителен вид -Бернадет й беше казала веднъж, че когато изглеждаш решително, шансът да те нападнат е по-малък. След малко забеляза две жени, които разговаряха в далечния край на двора, и тръгна забързано към тях, зарадвана от присъствието им.

- Прощавайте?

Жените, и двете на средна възраст, прекъснаха оживения си разговор и се обърнаха към нея.

- Питам се дали няма да можете да ми помогнете.

Те я огледаха преценяващо, без да крият недоверието си. После едната, която имаше румено лице, попита направо:

- Какво искате?

Хелън се зачуди дали ще успее да ги предразположи. Какво трябваше да им каже, за да не ги отблъснат мотивите й?

- Казаха ми... - започна тя и се запъна, защото осъзна, че едва ли ще получи помощ. - Казаха ми, че наблизо е станало убийство. Вярно ли е?

Румената жена повдигна вежди - бяха толкова изтънени, че едва се забелязваха.

- Убийство ли?

- От пресата ли сте? - попита другата. Годините бяха оставили неизлечим отпечатък върху лицето й. Около малката й уста имаше дълбоки бръчки, а под боядисана й в черно коса се виждаха сиви корени.

- Не, не съм от пресата - отговори Хелън. - Приятелка съм на Ан-Мари от „Батс Корт“.

Твърдението, че е нейна приятелка, беше пресилено, но явно имаше ефект, защото жените се отпуснаха.

- Значи идвате на гости? - попита румената жена.

- Нещо такова.

- Изпуснахте топлото време...

- Ан-Мари ми разказа за един човек, който е бил убит тук през лятото. И се зачудих...

- Така ли?

- ...дали не знаете нещо повече за убийството.

- Доста неща стават тук - отбеляза другата жена. - Нямате си идея какви.

- Значи е вярно - каза Хелън.

- Наложи се да затворят тоалетните - вметна първата жена.

- Така е, затвориха ги - потвърди втората.

- Тоалетните? - учуди се Хелън. - Това какво общо има със смъртта на мъжа?

- Беше ужасно - каза първата. - Твоят Франк ти разказа какво е станало, нали, Джоси?

- Не, не беше Франк - отговори Джоси. - По това време Франк беше на море. Разбрах от госпожа Тайзак.

Щом уточниха свидетеля, Джоси се обърна отново към Хелън. Подозрението не беше изчезнало напълно от очите й.

- Случи се само преди два месеца, точно в края на август. Беше през август, нали? - Тя погледна към другата жена за потвърждение. - Ти имаш памет за дати, Морийн.

Морийн се смути.

- Забравих - каза тя; явно не искаше да я използват като свидетел.

- Разкажете ми - рече Хелън. И Джоси, която не се смущаваше да говори, продължи:

- Има едни тоалетни пред магазините, нали знаете, обществени тоалетни. Не съм сигурна как точно е станало всичко, но имаше едно момче... така де, не точно момче, а мъж на двайсет и няколко, само че... - тя се запъна в търсене на точните думи - умствено изостанал, както бихте казали вие. Майка му го водеше навсякъде със себе си, сякаш е четиригодишен. Както и да е, тя го пуснала да отиде до тоалетна, докато била в онзи малък супермаркет, забравих му името -и се обърна към Морийн, но приятелката й отклони умишлено поглед. Не че това спря Джоси. - Било посред бял ден - продължи тя, като се завъртя пак към Хелън. - По пладне. Та момчето отишло до тоалетна, а майка му останала в магазина. И после се улисала в покупките, знаете как става, докато внезапно не осъзнала, че го няма от бая време...

На това място Морийн не се сдържа и се намеси в разговора - явно желанието историята да бъде разказана правилно беше надделяло над предпазливостта й.

- Спречкала се с управителя - поправи тя Джоси. - За някакъв развален бекон, който й били продали. Затова се улисала.

- Ясно - каза Хелън.

- Както и да е - продължи Джоси. - Свършила с пазаруването и когато излязла от магазина, синът й още не се бил върнал...

- Затова помолила един човек от супермаркета - започна Морийн, но

Джоси не позволи да й отнемат разказа в този критичен момент.

- Затова помолила един мъж от супермаркета - повтори тя - да го потърси в тоалетните.

- Било ужасно - каза Морийн, явно си представяше жестоката гледка.

- Лежал на пода в локва кръв.

- Убит?

Джоси поклати глава.

- Не, ама по-добре да беше умрял. Някой го нападнал с бръснач - тя направи драматична пауза, преди да пристъпи към соир де дгасез - и го кастрирал. Отрязал му атрибутите и ги изхвърлил в тоалетната. Ей така, без причина.

- Боже мой.

- По-добре да беше умрял - повтори Джоси. - Все пак не могат да му ги върнат, нали?

Ужасната история беше още по-ужасна заради спокойствието на разказвача и небрежното повтаряне на „по-добре да беше умрял“.

- Успял ли е да опише нападателя? - попита Хелън.

- Не - отговори Джоси. - Той си е имбецил. Не може да говори свързано.

- И не са забелязали някой да влиза в тоалетните? Или да излиза от тях?

- Там влизат и излизат постоянно хора - намеси се Морийн. Беше добро обяснение, но не и за Хелън. По проходите и вътрешните дворове на комплекса не се разхождаха тълпи. От друга страна, помисли си тя, в мола навярно е по-оживено.

- Значи не са открили виновника.

- Не - отговори Джоси и очите й поизгубиха блясъка си. Престъплението и последиците от него бяха най-същественото в историята; престъпникът и залавянето му не я вълнуваха особено.

- Не се чувстваме в безопасност дори в собствените си легла -отбеляза Морийн. - Питайте когото искате.

- И Ан-Мари каза същото - отговори Хелън. - После ми разказа за стареца. Каза, че бил убит през лятото. Тук, в „Раскин Корт“.

- Май имаше нещо такова - рече Джоси. - Говореше се за един старец и неговото куче. Той бил пребит до смърт, а кучето... Не знам. Със сигурност не е било тук. Трябва да е станало някъде другаде.

- Сигурни ли сте?

Жената явно се засегна от недоверието й.

- Разбира се. Ако беше станало тук, щяхме да знаем всички подробности, не мислиш ли?

1 Италиански специалитет; макарони с бекон, рукола и пармезан. - Б. пр.

2 Празник на Великобритания, който се чества на 5 ноември с палене на огньове,

фойерверки и чучела. Празникът е в памет на осуетяването на Барутния заговор през 1605 г., когато е направен опит за държавен преврат. - Б. пр.

3 Последен/смъртоносен удар (фр.). - Б. пр.

След като поблагодари на жените, Хелън все пак реши да обиколи мястото, за да види колко изоставени жилища има. И тук, като в „Батс Корт“, повечето завеси бяха спуснати, а вратите - заключени. Но ако в „Спектър Стрийт“ действително вилнееше маниак, способен на подобни зверства, не беше изненадващо, че хората предпочитаха да си стоят вкъщи. Нямаше много за гледане. Всички празни мезонети и апартаменти бяха запечатани наскоро, до прага на една закована врата още стояха забравени от общинските работници пирони. Все пак нещо привлече вниманието й. На плочките на земята, почти заличен от дъжда и краката на минувачите, беше надраскан същият надпис, който й беше направил впечатление в спалнята на номер 14: „Сладко за сладура“. Съвсем безобидни думи - тогава защо й се струваше, че крият някаква неясна заплаха? Може би я тревожеха, защото звучаха прекалено сладникаво?

Тя продължи обиколката си, въпреки че не спираше да вали, и след като прекоси още няколко вътрешни двора, се озова в открито бетонно пространство, което виждаше за пръв път. Това беше - или поне е било - мястото за отдих и развлечения на комплекса. Тук се намираше детската площадка: желязната въртележка лежеше прекатурена, пясъчникът приличаше на кучешка тоалетна, а плиткият басейн беше празен. Тук се намираха и магазините. Част от тях бяха със заковани врати, а останалите бяха мръсни и неприветливи, с метални мрежи на прозорците.

Хелън подмина магазините, зави покрай последния в редицата и видя ниска тухлена постройка. Предположи, че това са обществените тоалетни, въпреки че нямаше табела. Железните врати бяха затворени и залостени. Тя постоя пред тях, въпреки че мястото беше ветровито -не можеше да се отърси от мисълта за станалото вътре. За кървящия на пода мъж-дете, неспособен дори да извика за помощ. Беше достатъчно само да си го представи, за да й прилошее. Тя прогони образа му и вместо това се замисли за нападателя. Що за мъж би могъл да стори нещо подобно? Опита се да си го представи, но не можа; беше прекалено чудовищен за въображението й. И все пак повечето чудовища не изглеждат толкова страшни на дневна светлина. Мъжът я плашеше заради деянията си, но Хелън знаеше, че ако го види, ще остане разочарована от външността му. В крайна сметка той не беше истинско чудовище, а бледо извинение за човек - някой, който не буди страхопочитание, а по-скоро съжаление.

Дъждът се усили със следващия порив на вятъра и тя реши, че за днес й стигат толкова приключения. Обърна гръб на тоалетните и забърза към уюта на колата си, а ледените капки жилеха изтръпналото й лице като игли.

Поканените на вечеря гости изглеждаха порядъчно ужасени от историята и това вбеси Тревор, пролича си по физиономията му. Но стореното беше сторено, нямаше връщане назад. И Хелън не можа да прикрие задоволството, което изпита, че е секнала академичния разговор около масата. Мъчителната тишина беше прекъсната от Бернадет, асистентката на Тревор в Историческия факултет.

- Кога е станало това?

- През лятото - отговори Хелън.

- Не помня да съм чел за подобен случай - обади се с натежал от алкохола език Арчи, който иначе не пропускаше да изтъкне познанията си.

- Може полицията да го е потулила умишлено - предположи Даниел.

- Конспирация, а? - каза скептично Тревор.

- Случва се непрекъснато - възрази му Даниел.

- И защо им е да потулват нещо подобно? - обади се Хелън. - Няма логика.

- Че откога полицаите действат логично? - попита на свой ред Даниел.

- Истината е, че вече не следим криминалната хроника - намеси се Бернадет, преди Хелън да свари да отговори.

- Говори за себе си - подметна някой, но тя не му обърна внимание и продължи:

- Насилието вече не ни впечатлява, претръпнали сме. Не го забелязваме дори когато се случва под носа ни.

- Виждаме го всяка нощ по телевизията - обади се Арчи. - Смърт и трагедии в едър план.

- Нищо ново под слънцето - каза Тревор. - По времето на кралица Елизабет смъртта е била всекидневие. Публичните екзекуции са били много популярна форма на забавление.

Всички гости заговориха едновременно. Край на спокойните разговори - след два часа около масата страстите внезапно се бяха разгорещили. Хелън се заслуша в ожесточените дебати и съжали, че не е успяла да прояви направените снимки; графитите щяха да налеят още масло в огъня на спора.

Както обикновено, последен се изказа Пърсъл и мнението му пак беше унищожително.

- Разбира се, драга Хелън - каза той с престорено отегчение, - твоите свидетели може да са те излъгали, нали?

Разговорът замря и всички глави се обърнаха към него. Той игнорира умишлено вниманието им и се наведе да прошепне нещо в ухото на момчето, което беше довел със себе си - ново увлечение, което след броени седмици щеше да зареже, за да флиртува с друг хлапак.

- Да са ме излъгали? - повтори Хелън и цялата настръхна.

- Защо не? - отговори Пърсъл, след като отпи от чашата си с вино. -Може да е някаква колективна измислица. Скопяването на имбецила в обществените тоалетни. Убийството на стареца. Дори куката. Колко типично. Нали си даваш сметка, че има нещо традиционно в тези жестоки истории. Хората си ги разменят постоянно, има някаква тръпка в това. Може би заради предизвикателството да измислиш нов детайл, който да добавиш към колективната фантазия; нов неочакван обрат, който да направи историята още по-ужасна, когато я преразказваш.

- За теб може и да е типично - възрази Хелън. Пърсъл винаги я дразнеше с увереността си. Дори и аргументите му да не бяха лишени от основание (което беше крайно съмнително), този път тя нямаше да отстъпи. - Аз обаче не съм чувала подобни истории.

- Не си ли? - попита той, сякаш не можеше да повярва колко е необразована. - Нима не си чувала историята за любовниците и избягалия лунатик?

- Аз съм я чувал... - обади се Даниел.

- Любовникът е изкормен обикновено от мъж с кука на ръката, а тялото му е захвърлено върху покрива на колата, в която жената се свива от страх. Това са лъжи, които се разказват като предупреждение за злините от ширещата се хетеросексуалност. - Всички се засмяха на шегата, но не и Хелън. - Тези истории доста си приличат.

- Значи твърдиш, че са ми наговорили куп лъжи.

- Не точно лъжи, но...

- Ти каза лъжи.

- Просто исках да те провокирам - заяви Пърсъл и спокойният му тон беше по-вбесяващ отвсякога. - Не казвам, че са те излъгали нарочно. Но трябва да признаеш, че досега не си попаднала на нито един свидетел. Всичко се е случило на неуточнена дата, с неуточнен човек. Събитията не са от първа ръка. И винаги са се случили на други хора, примерно на братята на приятели на далечни роднини. Не можеш да отречеш възможността да са измислени от скучаещи домакини. - Хелън не каза нищо, защото нямаше как да се аргументира. Липсата на свидетели, която Пърсъл изтъкна, действително беше съмнителна. Странна беше и убедеността на жените от „Раскин Корт“, че убийството се е случило на друго място, сякаш такива зверства винаги стават някъде наблизо - зад следващия ъгъл, на следващата улица, - но никога тук.

- Какъв е смисълът тогава? - попита Бернадет.

- Смисълът от какво? - учуди се Арчи.

- От подобни истории. Защо ги разказват хората, ако не са верни?

- Да - каза Хелън, като се обърна отново към Пърсъл. - Защо?

- Не знам - отговори той, за да приключи въпроса, след като вече беше показал на какво е способен. - Не си мисли, че съм капацитет по всичко, Хелън. Старая се да не бъда.

Момчето до Пърсъл се изкиска.

- Защото подобни зверства са табу в обществото - предположи Арчи.

- И властите ги покриват - напомни Даниел.

- Не е точно така - възрази Арчи. - Не всичко е политика, Даниел.

- Колко си наивен само.

- Че откога смъртта е табу? - обади се Тревор. - Както отбеляза Бернадет, тя е постоянно пред очите ни. Виждаме я по телевизията, във вестниците.

- Може би това не ни е достатъчно... - каза Бернадет.

- Нещо против да запаля цигара? - прекъсна я Пърсъл. - Десертът май се отлага за неопределено време.

Хелън игнорира забележката и попита Бернадет какво има предвид под „това не ни е достатъчно“.

Жената сви рамене.

- Не съм сигурна - призна тя. - Може би смъртта трябва да е по-близо до нас; да знаем, че ни чака зад ъгъла. Да не е само на телевизионния екран.

Хелън се намръщи. В това имаше известна логика, но в момента не можеше да я проумее напълно.

- Значи смяташ, че онези жени са ми наговорили небивалици?

- Просто споделям мнението на Андрю...

- Много мило - каза Пърсъл. - Някой да има кибрит? Малкият е забутал някъде запалката.

- ...за липсата на свидетели - довърши Бернадет.

- Да, не съм срещнала човек, който да е видял станалото със собствените си очи - съгласи се Хелън, - но това не означава, че няма свидетели.

- Добре - въздъхна Пърсъл. - Намери ми свидетел. Ако успееш да докажеш, че твоето чудовище действително съществува, ще поканя всички на вечеря в „Аполинер“. Е? Не съм ли много щедър? Или просто знам, че няма начин да загубя? - Той се изсмя и затропа с юмруци по масата.

- На мен ми звучи добре - обади се Тревор. - А на теб, Хелън?

Въпреки че се върна в комплекса чак в понеделник, тя прекара целия уикенд мислено в него - пред огромния портрет в спалнята или под дъжда пред заключената тоалетна. „Спектър Стрийт“ я беше обсебил напълно. И когато Тревор си намери повод за спор в събота следобед, Хелън не реагира изобщо на обидите - само стоеше и гледаше безучастно как мъжът й се прави пак на онеправдан. Безразличието й го ядоса допълнително и той изхвърча вбесен от апартамента, за да посети поредната си любовница. Хелън се зарадва, че се е махнал. И не проля нито една сълза, въпреки че Тревор не се прибра цяла нощ. Той беше глупак и не му пукаше за нищо. Не беше виждала в очите му дори намек за интерес или загриженост; не вярваше и че някога ще види. А защо й е мъж, който не се вълнува от нея?

Тревор не се прибра и в неделя. И когато паркираше колата си в комплекса на следващата сутрин, Хелън осъзна, че никой не знае, че е тук, както и че никой няма да забележи отсъствието й дори да изчезне с дни. Също като стареца, за когото й беше разказала Ан-Мари - лежал забравен в любимото си кресло с извадени очи, докато маслото на масата гранясвало, а мухите пирували с плътта му.

Оставаха броени часове до Нощта на огньовете и през изминалата седмица малката клада в „Батс Корт“ беше добила впечатляващи размери. Конструкцията имаше нестабилен вид, но това не спираше местните хлапета да се катерят по нея и да се крият във вътрешността й. Сред купчината се виждаха много мебели, несъмнено задигнати от запечатаните апартаменти. Хелън се зачуди дали това чудо ще се разгори както трябва, ако го подпалят - беше съмнително, но със сигурност щеше да дими до небесата.

Докато се добере до дома на Ан-Мари, на четири пъти я спираха деца, за да си просят пари за фойерверки.

- Пени за чучелото - молеха я те, въпреки че нито едно от тях не носеше чучелоД.

Когато позвъни на вратата на Ан-Мари, в джобовете й не бяха останали никакви дребни монети.

Жената си беше вкъщи, но този път не я посрещна с усмивка. Просто застана на прага и се втренчи в гостенката си като хипнотизирана.

- Надявам се, че не идвам в неподходящ момент...

Ан-Мари не отговори.

- Реших да се отбия за малко.

- Заета съм - оповести накрая жената. Не я покани да влезе, не й предложи чай.

- О, няма да се задържам тогава, ще ти отнема само минутка.

Задната врата беше отворена и в апартамента ставаше течение. Хелън

видя страници от вестници, които вятърът разнасяше из задния

двор - кръжаха във въздуха като големи бели молци.

- Какво искаш? - попита Ан-Мари.

- Просто да поговорим за онзи старец.

Жената се намръщи. Имаше болнав вид: лицето й приличаше на старо тесто, а косата й беше мазна и сплъстена.

- Какъв старец?

- Последния път ми разказа за един убит старец. Не си ли спомняш?

- Не.

- Каза, че живеел наблизо.

- Не си спомням.

- Но ти ми каза...

Нещо падна с трясък на пода в кухнята. Ан-Мари трепна, но не помръдна от прага, нито отмести подпряната си на рамката на вратата ръка. Коридорът зад гърба й беше осеян с надъвкани и очукани детски играчки.

- Добре ли си?

Жената кимна.

- Имам работа - напомни й тя.

- И не помниш, че ми разказа за стареца?

- Не знам какво съм ти разказвала, но си ме разбрала погрешно -отговори Ан-Мари, после понижи глас: - Не трябваше да идваш. Всички знаят.

- Какво знаят?

Жената започна да трепери.

- Не разбираш ли? Хората ни наблюдават.

- И какво от това? Просто исках...

- Нищо не знам. Каквото и да съм ти казала, е било лъжа.

- Добре, благодаря все пак - каза Хелън, крайно озадачена от поведението на Ан-Мари и нежеланието й да говори.

Тя се обърна и ключалката на вратата изщрака зад гърба й.

4 По време на празника се изгаря чучело на войника Гай Фокс, един от най-известните участници в неуспешния преврат. - Б. пр.

Разговорът с жената не беше единственото разочарование, което сутринта й донесе. Хелън се върна при магазините и посети супермаркета, за който й беше казала Джоси. Там разпита за скорошния инцидент в тоалетните. Новият собственик - навъсен пакистанец, който беше купил мястото само преди месец - настоя, че не знае кога и защо тоалетните са били затворени. Докато го разпитваше, тя осъзна, че другите клиенти я оглеждат подозрително, и се почувства като престъпник. Това чувство се задълбочи още повече, когато видя Джоси да излиза от обществената пералня и извика след нея, а жената ускори крачка и се шмугна в лабиринта от проходи. Хелън я последва, но скоро я изгуби от поглед, а после откри, че се е залутала в комплекса.

Напът да се разплаче, тя спря сред преобърнатите торби с боклуци и се прокле за глупостта си. Мястото й не беше тук, нали? Колко пъти беше критикувала хора с претенции, че разбират общности, които са наблюдавали само отдалеч? И ето че сега извършва същото престъпление - пристига с фотоапарат и задава въпроси, използвайки живота (и смъртта) на тукашните обитатели като храна за разговор на маса. Нима можеше да обвинява Ан-Мари, че й е обърнала гръб?

Уморена и премръзнала, Хелън реши, че е време да се съгласи с Пърсъл. Бяха й наговорили куп небивалици. Бяха надушили апетита й за страшни истории и се бяха подиграли с нея, а тя беше повярвала на нелепиците като кръгъл глупак. Дотук с лековерието; връщаше се вкъщи.

Но преди да се качи в колата, трябваше да свърши още нещо - да зърне за последен път рисунката на главата. Не в ролята на антрополог сред чуждоземно племе, а като посетител на къща на ужаса - заради самата тръпка. Когато пристигна пред номер 14 обаче, тя се сблъска с последното и най-голямо разочарование. Мезонетът беше запечатан от добросъвестни служители на общината. Вратата беше заключена, а прозорецът до нея - закован с дъски.

Но Хелън не смяташе да се предава толкова лесно. Заобиколи „Батс Корт“ и намери задното дворче на номер 14 с проста аритметика. Двукрилата порта беше запречена от вътрешната страна, но тя я блъсна силно и успя да я отвори. Някой беше струпал зад нея купчина боклуци - изгнили килими, кашон с подгизнали от дъждовна вода списания и една съсухрена елха.

Хелън прекоси дворчето и надникна през пролуките на закованите с дъски прозорци. Навън беше светло, но вътре цареше сумрак и беше трудно да се види рисунката на стената. Тя притисна лице към дъските, нетърпелива да я зърне за последен път.

През стаята премина сянка и затъмни за миг полезрението й. Хелън отстъпи стреснато назад. Какво беше видяла? Собствената си сянка?

Само че тя стоеше неподвижно, а онази фигура се движеше.

Хелън пристъпи отново към прозореца, този път по-предпазливо. Въздухът вибрираше и се чуваше приглушен хленч, само че не можеше да се каже дали идва от вътрешността на апартамента, или някъде отвън. Тя притисна пак лице към грубите дъски и в следващия момент нещо се метна към прозореца. Хелън изпищя, а от стаята се разнесе стържене, сякаш някой дращи с нокти по дърво.

Куче! При това голямо, иначе нямаше да успее да скочи на височината на главата й.

- Глупачка - каза си тя. И внезапно се обля в пот.

Дращенето спря почти веднага, но Хелън не посмя да доближи повторно прозореца. Работниците, запечатали мезонета, явно не го бяха претърсили щателно и бяха оставили животното затворено вътре. То звучеше прегладняло и Хелън се зарадва, че не беше направила опит да проникне в жилището. Това озверяло от глад, обезумяло куче, което кръстосваше вонящия мрак, като нищо можеше да й прегризе гърлото.

Тя се втренчи в прозореца. Пролуките между дъските бяха само сантиметър широки, но Хелън долавяше ясно присъствието на животното - беше седнало на задните си крака и я наблюдаваше. Сега, когато дишането й се бе нормализирало, можеше да чуе как кучето пъхти тежко, а ноктите на предните му лапи стържат по перваза.

- Проклета твар - каза тя. - Остани си там.

Пое обратно към портата. Съборените килими бяха прогонили от гнездата им десетки паяци и мокрици, които сега пъплеха забързано под краката й в търсене на нов дом.

Хелън затвори портата и тръгна покрай редицата от задни дворчета, когато чу сирените - грозен звук, който накара космите на тила й да настръхнат. Шумът се приближаваше. Тя ускори крачка, излезе на „Батс Корт“ и видя, че по тревата вървят полицаи, а една линейка заобикаля площадката с кладата и се насочва към отсрещния край на двора. По терасите се бяха показали любопитни хора, а други бързаха по тротоара, за да се присъединят към увеличаващата се тълпа. Когато разбра накъде гледат всички, стомахът на Хелън се сви - бяха обърнати към вратата на Ан-Мари.

Униформените разбутаха зяпачите, за да направят път на медицинските лица. Зад линейката се появи още една патрулка, от която слязоха двама цивилни полицаи.

Хелън се приближи до тълпата. Имаше приглушени разговори, но повечето хора мълчаха; една или две от по-възрастните жени плачеха. Тя се повдигна на пръсти, но не успя да види нищо от главите на зяпачите. Тогава се обърна към един брадат мъж с дете на раменете и го попита какво става. Мъжът каза, че не знае. Май някой бил умрял, но не беше сигурен.

- Ан-Мари? - попита тя.

Една жена пред нея се обърна и изрече едва ли не с благоговение:

- Познавате ли я?

- Бегло - отговори Хелън след кратко колебание. - Знаете ли какво е станало?

Жената отвори уста и побърза да я запуши с ръка, но думите вече се бяха изплъзнали:

- Детето й...

- Кери?

- Някой проникнал в дома й през задния вход и му прерязал гърлото. Хелън усети, че се облива отново в пот. И видя в съзнанието си

вестниците, които вятърът разнасяше из задния двор на Ан-Мари.

- Не - прошепна тя.

- Не е за вярване, нали?

Хелън продължи да повтаря „Не“, като се взираше в жената. Отказваше да повярва, но това нямаше да промени ужасната истина. Прилоша й.

Обърна гръб на тълпата и се отдалечи. Знаеше, че няма какво повече да види тук, а и да имаше, не искаше да го вижда. Тези хора -новината се разпространяваше и зяпачите се увеличаваха - споделяха апетит, който я отвращаваше. Тя не беше една от тях и никога нямаше да бъде. Искаше да ги навика, да им каже: „Дошли сте да гледате чужда болка и скръб. Защо? Защо?“. Но нямаше смелост да го направи. Отвращението я беше изцедило, затова просто си тръгна, като остави сеирджиите да се радват на зрелището.

Тревор се беше прибрал. Не направи опит да обясни отсъствието си, явно чакаше Хелън да повдигне въпроса. И когато тя не го стори, започна да й се подмазва, което беше по-дразнещо и от очакваното му мълчание. Изглежда, безразличието й го тревожеше повече от поредния скандал, но на нея не й пукаше.

Тя пусна радиото на местната станция и зачака новините. Те не закъсняха и потвърдиха онова, което вече й беше казала жената. Кери Латимър беше мъртъв. Престъпникът или престъпниците проникнали в жилището през задния двор и убили детето, докато си играело на кухненския под. Полицейският говорител нарече смъртта на Кери „неописуемо престъпление“, а извършителя - „опасен и очевидно неуравновесен субект“. Обичайните баналности. Все пак гласът му потрепери, когато описа сцената, на която се бяха натъкнали полицаите в кухнята.

- Защо слушаш новините? - попита небрежно Тревор след третия пореден информационен бюлетин. Хелън реши, че е безсмислено да премълчава, че е била в „Спектър Стрийт“; все пак той щеше да научи рано или късно. Затова му предаде сбито събитията, без да влага в разказа си излишни емоции.

- И тази Ан-Мари е жената, с която си се запознала при първото посещение на комплекса?

Тя кимна, като се надяваше, че няма да й задава много въпроси. Беше напът да се разплаче, а не искаше да хленчи пред него.

- Значи си била права.

- Права?

- Че там има маниак.

- Не - поклати глава тя. - Не.

- Но детето...

Хелън стана, отиде до прозореца и се загледа в тъмната улица два етажа по-надолу. Защо изпитваше такава натрапчива нужда да отрече конспиративната теория? Защо беше започнала да се моли Пърсъл да се окаже прав? Защо искаше да повярва, че са й наговорили куп лъжи? Тя се замисли за Ан-Мари и за начина, по който беше изглеждала жената тази сутрин - бледа, паникьосана, на тръни. Като човек, който очаква да се случи нещо и няма търпение да отпрати неканените гости, за да се подготви за него. Но какво може да е очаквала? Или кого? Беше ли възможно да познава убиеца? И дори да го е поканила сама вкъщи?

- Надявам се да хванат копелето - рече тя, без да откъсва очи от улицата.

- Ще го хванат - каза Тревор. - Все пак е детеубиец, за бога. Ще направят всичко възможно.

От съседната пресечка се появи мъж, който се обърна и подсвирна.

Една голяма немска овчарка дотича при него и двамата отминаха по посока на катедралата.

- Кучето - промърмори Хелън.

- Какво?

Беше забравила напълно за случката с кучето. Сега си спомни как я беше стреснала появата му на прозореца и потрепери.

- Какво куче? - поиска да знае Тревор.

- Днес се върнах при онзи апартамент с графитите. И там имаше куче. Бяха го заключили вътре.

- Е, и?

- Ще умре от глад. Никой не знае, че е там.

- Откъде знаеш, че не са го оставили вътре да пази?

- Издаваше едни такива звуци...

- Кучетата лаят - отсече той. - Само за това ги бива.

- Не - възрази съвсем тихо тя, като си припомни звуците през закования с дъски прозорец. - Не лаеше...

- Спри да мислиш за това куче. И за детето. Нищо не можеш да направиш. Просто си минавала оттам.

Думите му бяха като ехо на мислите й по-рано, само че - по причини, които не й бяха съвсем ясни - вече не смяташе така. Не можеше да се преструва, че станалото не я засяга. Никой не може да забрави подобно нещо, то винаги оставя белези. Понякога те са повърхностни, но друг път са много дълбоки. Хелън не знаеше колко сериозни са нейните травми, но със сигурност не бяха плитки и това я плашеше.

- Алкохолът свърши - обяви тя, докато си сипваше последната глътка уиски.

- Ще отскоча до магазина за още - каза Тревор, доволен, че може да свърши нещо полезно.

- Добре, щом ти се ходи.

Върна се след половин час и Хелън съжали, че се прибира толкова скоро. Не й се говореше; искаше просто да седи и да размишлява. Въпреки че Тревор беше отхвърлил тревогата й за кучето като абсурдна, тя не можеше да прогони заключения мезонет от съзнанието си - виждаше отново и отново яростното лице на стената и чуваше приглушеното ръмжене на животното, което дращи по дъските на прозореца. Каквото и да разправяше мъжът й, тя не вярваше, че кучето е оставено там като пазач. Не, то беше затворено случайно вътре и търчеше като обезумяло из затвора си; беше принудено да яде собствените си изпражнения и полудяваше с всеки изминал час. И Хелън се опасяваше, че някой - например деца, които търсят още подпалки за кладата, - ще намери начин да влезе в апартамента, без да подозира какво го очаква там. Всъщност тя не се страхуваше толкова за безопасността на евентуалните нарушители. Повече я плашеше мисълта (нали беше пияна), че щом се озове на свобода, кучето ще тръгне след нея. Ще надуши следите й и...

Тревор донесе уискито и пиха до среднощ, после стомахът й се разбунтува. Тя се скри в тоалетната и чу гласа му през вратата -питаше дали има нужда от помощ. Хелън му каза вяло да се разкара и когато час по-късно излезе от тоалетната, откри, че той е заспал. Не легна при него, а се настани на дивана, където спа неспокойно до ранни зори.

Убийството стана сензация. На сутринта беше водеща новина във всички таблоиди; беше отразено на първа страница дори в големите вестници. Имаше снимки как извеждат от апартамента покрусената майка и други, по-неясни, явно заснети през оградата на задния двор, на които се виждаше отворената кухненска врата. Кръв ли беше това на пода, или сянка?

Хелън не прочете статиите - главата и без това я болеше, - но съпругът й, който беше донесъл пресата, не спря да говори за случая. Така и не разбра дали това е нов опит за примирие, или Тревор е искрено заинтригуван от убийството.

- Жената е задържана - осведоми я той, докато преглеждаше „Дейли Телеграф“. Имаше политически разногласия с този вестник, но никой не отразяваше по-детайлно жестоките престъпления.

Думите му привлякоха вниманието на Хелън.

- Задържали са Ан-Мари?

- Да.

- Дай да видя.

Той й подаде вестника и тя плъзна поглед по страницата.

- Третата колона - подсказа й Тревор.

Намери статията. Ан-Мари била задържана, за да обясни защо не е докладвала за смъртта на детето веднага след убийството. Хелън прочете още веднъж текста, за да се увери, че е разбрала правилно. Да. Според полицейския патолог Кери бил умрял между шест и шест и половина сутринта, а за убийството било съобщено чак в дванайсет.

Прочете материала за трети и за четвърти път, но това не промени ужасяващите факти. Момченцето беше загинало преди разсъмване. Когато е позвънила на вратата на Ан-Мари, то е било мъртво от четири часа. И трупчето му се е намирало в кухнята, на няколко метра от тях, а Ан-Мари не беше казала нищо. Какво е чакала тогава? Някой да й даде знак да вземе телефона и да се обади на полицията?

- Боже... - Хелън пусна вестника.

- Какво?

- Трябва да отида в полицията.

- Защо?

- За да им кажа, че съм ходила до апартамента. - Тревор я изгледа озадачено. - Детето е било мъртво, Тревор. Когато разговарях с Ан-Мари вчера сутринта, Кери вече е бил мъртъв.

Тя се обади на номера, който бяха дали във вестника за хора, разполагащи с информация по случая, и половин час по-късно една патрулка я откара в управлението. Последва двучасов разпит, по време на който Хелън научи много изненадващи неща, в това число, че никой не е съобщил за присъствието й на местопрестъплението, въпреки че посещението й със сигурност не беше останало незабелязано.

- Нищо не ни казват - уведоми я детективът. - В комплекса би трябвало да гъмжи от свидетели, но всички си траят. А такова престъпление...

- Първото ли е? - попита тя.

Той я изгледа втренчено над разхвърляното си бюро.

- В какъв смисъл?

- Чух разни истории за мястото. Че това лято там са станали и други убийства.

Мъжът поклати глава.

- Няма такова нещо. Имаше доста грабежи, една нападната жена прекара в болницата цяла седмица. Но никакви убийства, не.

Хелън харесваше детектива. Имаше честно лице и открит поглед. Затова, без да се притеснява, че ще прозвучи глупаво, тя попита:

- Тогава защо разправят такива лъжи? Че имало хора с извадени очи и така нататък.

Той почеса дългия си нос.

- И ние сме чували подобни измислици. Идват разни хора и си признават всякакви гадости. Някои от тях ни разказват цяла нощ за неща, които са сторили или поне си мислят, че са сторили. Описват ни ги до най-малката подробност. А когато проверим историите им, откриваме, че са си съчинили всичко. Ненормалници.

- Може би ви разказват тези неща, защото им се иска да ги направят.

Детективът кимна.

- Да, възможно е. Да не дава господ.

А историите, които бяха разказали на нея? Дали и те не бяха признания за неосъществени престъпления? Мисълта доведе след себе си друга: тези ужасни истории все пак трябваше да имат

първоизточник, да идват отнякъде. И докато вървеше към къщи по оживените улици, Хелън се запита колко от познатите й знаят такива истории. Дали бяха често срещани, както твърдеше Пърсъл? Имаше ли място, колкото и малко да е то, за подобни зверства във всяко сърце?

- Пърсъл се обади - каза й Тревор, когато се прибра. - Покани ни на вечеря.

Поканата не беше добре дошла и Хелън направи физиономия.

- В „Аполинер“ - напомни й той. - Нали обеща, че ще заведе всички

на вечеря, ако докажеш, че греши.

Мисълта за безплатна вечеря в чест на смъртта на детето беше гротескна и тя му го каза.

- Ще се обиди, ако му откажеш.

- Голям праз. Не искам да вечерям с Пърсъл.

- Моля те. Той е злопаметен, а не искам да си разваляме отношенията точно сега.

Хелън се обърна към него. Гледаше я умолително, с влажния поглед на кокер шпаньол. „Манипулативно копеле“, помисли си тя, но каза:

- Добре, ще дойда. Но не очаквай да танцувам на масата.

- Ще оставим танцуването на Арчи. Казах на Пърсъл, че утре вечер сме свободни. Това устройва ли те?

- Все ми е едно.

- Ще запази маса за осем часа.

Вечерните вестници бяха свели „Трагедията с малкия Кери“ до кратки съобщения на вътрешна страница. Понеже по случая нямаше развитие, те просто пишеха, че полицията продължава да разпитва жителите на „Спектър Стрийт“. В някои от статиите се споменаваше, че Ан-Мари е била освободена и настанена при приятели. Споменаваше се също, че починалото дете ще бъде погребано на следващия ден.

Хелън не смяташе да се връща в комплекса, но явно сънят промени решението й, защото се събуди с мисълта, че трябва да отиде на погребението.

Смъртта беше съживила „Спектър Стрийт“. Докато вървеше към „Батс Корт“, Хелън осъзна, че никога не е виждала толкова хора в комплекса. На тротоара вече имаше цяла тълпа и по всичко личеше, че зяпачите стоят на местата си от доста време въпреки вятъра и постоянната заплаха от дъжд. Някои носеха черни дрехи - кой палто, кой шал, - но (независимо от приглушените гласове и преднамерено намръщените физиономии) тълпата създаваше впечатление, че е дошла да празнува, а не да гледа погребална процесия. Наоколо тичаха безгрижно деца, а от време на време възрастните спираха да клюкарстват и избухваха в смях. Хелън усети всеобщото нетърпение и тази натежала от почти жизнерадостно очакване атмосфера повдигна духа й.

Присъствието на толкова много хора беше успокояващо и тя осъзна, че се радва да бъде отново тук. Четвъртитите вътрешни дворове с повехнала трева и закърнели фиданки й изглеждаха по-истински от застланите с килими коридори, по които беше свикнала да ходи; непознатите лица по терасите и улиците й се струваха по-близки от колегите в университета. С други думи, Хелън се почувства като у дома си.

Накрая колите се появиха. Пъплеха едва-едва по тесните улици и когато се показа катафалката, която носеше малък бял ковчег, покрит с цветя, част от жените взеха да бършат сълзи и да подсмърчат. Една от тях припадна и загрижени хора се втурнаха да й помагат. После всички притихнаха, дори децата.

Хелън наблюдаваше сцената със сухи очи. Не беше свикнала да плаче на обществени места, а и не се разплакваше лесно. Когато втората кола, в която пътуваше Ан-Мари в компанията на още две жени, се изравни с нея, тя видя, че опечалената майка също не дава публичен израз на скръбта си. Тъкмо обратното - Ан-Мари изглеждаше въодушевена от ставащото и седеше с изправен гръб на задната седалка на автомобила, сякаш се наслаждаваше на съчувствието, с което гледаха бледото й лице. Хелън потръпна от противната мисъл, но осъзна, че в известен смисъл това е най-хубавият момент в живота на жената -единственият ден от иначе безличното й съществуване, през който тя е център на внимание.

Процесията се отдалечи и се изгуби от поглед. Тълпата вече беше започнала да се разпръсква. Хелън загърби шепата опечалени, които продължаваха да стоят на тротоара, и тръгна към „Батс Корт“. Искаше да се върне при заключения мезонет, за да провери дали кучето е вътре. И ако е там, да успокои съвестта си, като докладва за случая на общинските власти.

За разлика от другите вътрешни дворове, „Батс Корт“ пустееше. Може би всички съседи на Ан-Мари бяха отишли при крематориума. Във

всеки случай мястото изглеждаше призрачно безлюдно. Само децата бяха тук и продължаваха да играят около пирамидалната клада, а гласовете им ехтяха над иначе празния двор.

Хелън стигна до мезонета и откри с изненада, че входната врата пак зее. При вида на мрачната вътрешност на жилището й се зави свят. Колко пъти през последните дни си бе представяла, че стои тук и се взира в нея? От мрака не долитаха никакви звуци. Кучето сигурно беше избягало или умряло. Значи нямаше да й се случи нищо лошо, ако влезе в апартамента, за да зърне за последен път рисунката на стената и придружаващия я надпис. Нали?

„Сладко за сладураТака и не бе проверила откъде идва фразата. Няма значение, каза си Хелън. Каквото и да е означавал някога този лозунг, тук смисълът му беше станал различен, защото това място променяше всичко, дори нея самата. Тя постоя във всекидневната няколко секунди, за да се наслади на предстоящата среща, а в двора зад гърба й децата пищяха като побеснели птици.

Хелън тръгна бавно по осеяния с отломки под към късия коридор, който свързваше хола със спалнята. Сърцето й се разтуптя, на устните й затрептя усмивка.

И ето! Портретът най-сетне изникна пред нея! Беше все така завладяващ. Тя отстъпи няколко крачки, за да го обхване с поглед, и токчето й се закачи за матрака, който продължаваше да лежи в ъгъла на спалнята. Хелън сведе очи. Мръсният чаршаф беше отметнат и се виждаше повърхността на матрака. Върху нея бяха захвърлени две-три одеяла и една парцалива възглавница. Нещо проблесна между гънките на най-горното одеяло. Тя се наведе, за да провери какво е, и видя шепа бонбони в лъскави опаковки - някои бяха шоколадови, други карамелени. А разпръснати между тях - няколко бръснача, които не изглеждаха така примамливо, нито пък апетитно. По част от тях имаше кръв. Хелън се изправи и се отдръпна от матрака. В съседната стая се разнесе тихо бръмчене. Тя се обърна и в спалнята внезапно притъмня. Една фигура пристъпи в гърлото на портрета, което я отделяше от външния свят. Беше силует на мъж и Хелън не можеше да види лицето му, но усети миризмата му. Миришеше на захарен памук и бръмченето идваше от него.

- Дойдох - заекна тя - само да видя картината.

Бръмченето продължи и извика в съзнанието й представата за сънлив следобед. Мъжът в коридора не помръдна.

- Добре... Видях каквото исках. - Надяваше се, че думите й ще го накарат да се отмести. Но той пак не помръдна, а Хелън не посмя да го предизвика, като пристъпи към вратата.

- Трябва да тръгвам - добави тя. И осъзна, че колкото и да се опитва да запази спокойствие, в гласа й вече се прокрадва страх. - Очакват ме...

Наистина я очакваха. Беше поканена на вечеря в „Аполинер“. Само че до вечерята в осем оставаха четири часа, а междувременно никой нямаше да се разтревожи от отсъствието й.

- Може ли... да мина?

Бръмченето намаля и мъжът проговори. Лишеният му от акцент глас беше сладък досущ като миризмата му.

- Не бързай толкова - каза тихо той.

- Трябва... трябва да...

Въпреки че не можеше да види очите му, Хелън усещаше погледа му и той я приспиваше като звуците на летен следобед, които отекваха в главата й.

- Дойдох за теб - продължи мъжът.

Тя повтори думите наум. „Дойдох за теб.“ Дори и в тях да имаше някаква закана, те не бяха изречени заплашително.

- Но аз не ви... познавам.

- Не - съгласи се мъжът. - Но се съмняваше в мен.

- Съмнявала съм се?

- Не вярваше на историите и на надписите по стените. Затова трябваше да дойда лично.

Сънливостта на Хелън забавяше мисловния й процес, но все пак схвана основното. Мъжът беше легенда, а тя се бе усъмнила в съществуването му и той бе дошъл, за да й покаже, че е реален. Хелън погледна ръцете му. Дланта на едната липсваше и на мястото й имаше кука.

- Ще хвърлят върху теб вината - предупреди я мъжът. - Ще кажат, че недоверието ти е довело до проливането на невинна кръв. Но за какво е кръвта, ако не да бъде проливана? Постепенно обвиненията към теб ще отпаднат. Полицията ще си тръгне, телевизионните камери ще се насочат към нов ужас и жителите на комплекса ще бъдат оставени на спокойствие, за да разказват отново историите за Кендименд.

- Кендимен? - повтори Хелън, като произнесе с усилие тази иначе безобидна дума.

- Дойдох за теб - прошепна мъжът толкова нежно, че думите му изпълниха въздуха със съблазън. И пристъпи в спалнята.

Хелън видя лицето му и го разпозна. Нямаше как да не го разпознае, защото напоследък го виждаше често в кошмарите си. Беше мъжът от стената. Художникът на портрета не беше проявил въображение -надвисналата над нея рисунка беше точно копие на човека, който стоеше пред очите й. Плътта му беше жълта като пчелен восък, тънките устни синееха, а ирисите на големите му очи имаха рубинов блясък. Крещящата му външност се допълваше от палто и панталони, които бяха като ушити от кръпки. „Изглежда почти комично с това опръскано с кръв шутовско облекло и следи от руж по жълтите бузи“, помисли си Хелън. Но хората бяха повърхностни. Нуждаеха се от подобни зрелища и илюзии. Чудеса, убийства, призоваване на демони и помръдващи надгробни плочи. Евтиният блясък не отблъскваше, а привличаше. Та нали и в природата беше така - яркото оперение караше видовете да се чифтосват.

Хелън беше като омагьосана. От гласа на мъжа, от неговите цветове, от бръмченето, разнасящо се от тялото му. Гледаше го прехласнато и се бореше да излезе от унеса си. Защото там, под шарените дрехи, се криеше чудовище, а до краката й се намираше гнездото му с окървавени бръсначи. Нима това същество нямаше да й пререже гърлото веднага, щом я докопа?

Кендимен посегна към нея, но тя се наведе, грабна одеялото и го метна върху него. По раменете на мъжа се посипаха бръсначи и бонбони, после завивката го захлупи. Хелън се приготви да се втурне към вратата, но в този миг пред обувките й се търкулна възглавницата, която бе лежала върху одеялото.

Само че това изобщо не беше възглавница. Хелън не знаеше какво е имало в малкия ковчег, който бе видяла в катафалката, но каквото и да е имало, явно не е било тялото на Кери. Защото то беше тук, в краката й, и обезкървеното му лице гледаше към нея. Детето беше голо... и цялото му тяло беше нашарено със следи от любовните ласки на звяра.

През двете секунди, които й бяха необходими да проумее този последен ужас, Кендимен успя да свали одеялото от главата си. Палтото му се беше разкопчало от усилията и Хелън видя, че торсът на мъжа е изгнил, а в образувалата се кухина има гнездо на пчели. Насекомите се рояха в гръдния му кош и покриваха като жив килим останките от плът. Кендимен зърна отвратената й физиономия и се усмихна.

- Сладко за сладура - промърмори той и вдигна желязната кука пред лицето й. Хелън вече не виждаше светлината на външния свят, нито чуваше гласовете на играещите на двора деца. Нямаше как да избяга от този кошмар. Кендимен беше надвиснал над нея, а омекналите й крайници нямаха силата да го отблъснат.

- Не ме убивай - промълви тя.

- Вярваш ли в мен? - попита той.

Тя побърза да кимне.

- Как бих могла да не вярвам?

- Тогава защо искаш да живееш?

Хелън не разбра въпроса и замълча, за да не отговори погрешно.

- Ако си вземеш поука от мен - продължи демонът, - няма да ме молиш за живота си. - Гласът му спадна до шепот. - Аз съм просто слух. А това е благословено състояние, повярвай. Да живееш в сънищата на хората; да говорят шепнешком за теб по уличните ъгли, но да не се налага да бъдеш. Разбираш ли?

Отмалялото й тяло разбираше. Изтощените й нерви разбираха.

Сладостта, която Кендимен й предлагаше, беше живот без живеене - да бъде мъртва, но да съществува в спомени; да бъде обезсмъртена чрез слухове и графити.

- Стани моя жертва.

- Не... - промълви тя.

- Няма да те принуждавам - увери я той като истински джентълмен. - Няма да те убия против волята ти. Но помисли, само помисли. Ако те убия тук, ако те разпоря ето така... - Демонът допря куката до слабините й и я плъзна нагоре, докато железният връх не погали гърлото й. - Помисли какви истории ще се родят за това място. Хората ще го сочат, когато минават покрай него, и ще казват: „Тя умря тук; жената със зелените очи“. Смъртта ти ще стане легенда, с която ще плашат децата. А влюбените ще я използват като извинение да се прегръщат по-силно...

Хелън беше права - Кендимен наистина се опитваше да я съблазни.

- Нима има по-лесен начин да станеш известна?

Тя поклати глава.

- Предпочитам да бъда забравена, отколкото да ме запомнят така.

Демонът сви рамене.

- Как щяхме да знаем какво е добро за нас, ако не се учим от лошото? - Той повдигна отново куката си. - Казах, че няма да те убивам насила, и ще спазя думата си. Позволи ми обаче да те целуна...

Кендимен пристъпи към нея. Хелън промърмори някаква нелепа заплаха, но тя не спря демона. Жуженето, което излизаше от тялото му, се засили. Мисълта да се допре до плътта му - до плътта и насекомите в нея - беше ужасна. Хелън повдигна с усилие натежалите си ръце. Не искаше да го докосва, но трябваше да се предпази.

Страховитото му лице закри портрета на стената. Тя отстъпи. Жуженето се засили още повече и от гърлото на демона започнаха да извират възбудени пчели. Някои оставаха да пъплят по устата му, други се заплитаха в косата му.

Хелън продължи да отстъпва, като го умоляваше да я остави на мира, но Кендимен беше непреклонен. Накрая гърбът й се опря в стената. Тя се стегна в очакване да бъде нажилена и протегна ръце, за да отблъсне гъмжащото от пчели тяло. Но демонът я изпревари - замахна с ръка и улови врата й с желязната си кука. Студеният метал се допря до зачервената й кожа и Хелън изтръпна: беше сигурна, че върхът ще разпори югуларната й вена. Само че той й беше дал дума. И не наруши обещанието си.

Пчелите се разлетяха, стреснати от внезапното движение. Хелън усети как кацат по нея и се завират в ушите и устата й, но не помръдна. Куката обгръщаше заплашително врата й. Беше попаднала в капан без изгледи за бягство, също като в детските й кошмари - хваната натясно от чудовища, които идват да я разкъсат. И сега, както в лошите сънища, й оставаше една-единствена възможност: да се примири със съдбата си. Да се откаже от живота и да отстъпи тялото си на мрака.

Лицето на Кендимен се притисна в нейното, жуженето заглуши шума от собственото й дишане... и Хелън се предаде. Когато сънуваше кошмари, този трик винаги помагаше, щеше да помогне и сега. Стаята щеше да избледнее и демонът да изчезне...

5 В днешно време думата сапйутап се използва като жаргонен синоним на наркопласьор, но буквалното и значение е „продавач/търговец на сладки изделия (особено на бонбони)". Може да бъде преведена по-свободно и като„сладур". - Б. пр.

* * *

Тя се събуди и отвори очи. Беше тъмно. За няколко секунди изпадна в паника, защото не знаеше къде се намира, после си спомни всичко. Докосна трескаво врата си, но рани нямаше; тялото също не я болеше. Изведнъж осъзна, че лежи на матрака. Нима са я изнасилили, докато е била в безсъзнание? Хелън повдигна глава и се разгледа предпазливо. Нямаше кръв и дрехите й бяха недокоснати. Кендимен наистина се бе задоволил само с целувка.

Седна. През закованите с дъски прозорци проникваше слаба светлина, но не и през входната врата. Сигурно беше затворена. Не, от прага се чуваше шепот. Женски шепот.

Хелън замръзна. Тези хора бяха луди. Знаеха отлично какво е призовало присъствието й в „Батс Корт“ и въпреки това бяха защитили чудовището; бяха му осигурили легло и бонбони, криеха го от любопитни очи и си мълчаха за престъпленията. Дори Ан-Мари не беше казала нищо; една сълза не беше проляла през онази сутрин, макар да е знаела, че детето й лежи убито на няколко крачки от коридора.

Детето! Ето доказателството, от което се нуждаеше. Бяха извадили тайно трупа от ковчега (Какво ли бяха подхвърлили на мястото му? Мъртво куче?) и го бяха оставили тук, в храма на Кендимен, като негова любовна играчка. Но тя щеше да го занесе в полицията и да им разкаже цялата история. Знаеше, че няма да повярват на всичко, но тялото на Кери щеше да докаже, че е поне отчасти права. И безумците, участвали в този заговор, щяха да бъдат наказани. Щяха да страдат заради нейното страдание.

Шепотът спря. Към спалнята се приближиха стъпки. Който и да идваше насам, не носеше светлина със себе си. Хелън се сви на матрака с надеждата, че няма да я забележат.

На прага изникна силует. Слабата фигура се наведе и вдигна някакъв вързоп от пода. Хелън не видя лицето й, но позна русата коса - беше Ан-Мари и вързопът, който беше взела, можеше да бъде само тялото на Кери. Без да погледне нито веднъж към матрака, майката се обърна и напусна стаята.

Хелън остана заслушана в заглъхващите стъпки. После скочи на крака и изтича до коридора. Видя силуета на Ан-Мари да излиза от мезонета. Дворът отвън беше тъмен. Жената изчезна и Хелън се втурна след нея, без да изпуска от очи вратата. Спъна се, после пак, но стигна благополучно до изхода и зърна слабата фигура на Ан-Мари, която се отдалечаваше във вечерния мрак.

Излезе от апартамента. Нощта беше студена и беззвездна. Лампите на улиците не светеха, жилищата и терасите бяха тъмни, зад пердетата нямаше отблясъци от включени телевизори. „Батс Корт“ беше безлюден.

Хелън се поколеба. Нямаше ли да е по-добре, прошепна страхът й, да зареже Ан-Мари и да избяга с колата си? Мисълта звучеше примамливо, но така щеше да даде време на заговорниците да скрият тялото на детето. И когато се върнеше тук с полицията, щяха да ги посрещнат със стиснати устни и повдигане на рамене, а после щяха да кажат, че си е въобразила и трупа, и Кендимен. Ужасите, които беше видяла, щяха да се превърнат пак в слухове и надписи по стените. И тя щеше да се презира до края на живота си, че не е последвала Ан-Мари, за да докаже, че е права.

Хелън тръгна след жената. Ан-Мари не бързаше да напусне двора, а вървеше към тревната площадка. Към кладата. Да, към кладата! Тя се извиси отпред, по-черна и от нощното небе. Майката стигна до пирамидалната купчина и се изгуби във вътрешността й. Ето как възнамеряваха да се отърват от доказателството! Вместо да заровят някъде детето, щяха да го кремират - кой щеше да разбере?

Хелън се спря на десетина метра от пирамидата и зачака. Ан-Мари се появи отново и тънката й фигура се отдалечи в мрака.

Без да губи повече време, Хелън се втурна през тревата и намери кухината, в която майката беше скрила Кери. Стори й се, че съзира бледото тяло, но беше прекалено далеч, за да го достигне. Слава богу, че беше слаба като Ан-Мари. Тя се провря през тесния отвор. Дрехата й се закачи за някакъв пирон. Хелън се обърна, за да се освободи, и когато се завъртя пак напред, откри, че е изгубила трупа от поглед.

Заопипва сляпо кухината пред себе си и пръстите й намериха дъски, парцали и нещо, което приличаше на протрита облегалка на кресло. Но не и студената кожа на детето. Хелън се беше стегнала в очакване на неприятния допир - през последните часове беше преживяла и по-лоши неща от докосването до детски труп. Само че Кери го нямаше. Решена да не се предава, тя продължи да се провира навътре. Пищялите й се ожулиха, пръстите й се напълниха с трески. Пред очите й излязоха свитки, ушите й забучаха. Но ето! Ето! Телцето лежеше на няма и метър от нея. Хелън клекна и протегна ръка под изпречилата се греда, но пръстите й пак не достигнаха бленуваната цел. Нямаше избор - трябваше да се промъкне в скривалището, което децата си бяха направили в центъра на кладата.

Отворът беше толкова тесен, че се наложи да пълзи, но това не я спря. Кери лежеше по очи. Хелън се измъкна от тунела, надигна се и посегна да го вземе. Нещо пропълзя по ръката й. Тя преглътна вика си и го бръсна. Не беше паяк, а пчела, която излетя от кожата й с бръмчене. Едва сега осъзна, че бученето в ушите й всъщност е било жужене.

- Знаех, че ще дойдеш - каза Кендимен зад гърба й и една голяма длан захлупи лицето й. Хелън падна назад и демонът я прегърна.

- Трябва да тръгваме - продължи той и в този миг между дъските проникна трепкащата светлина на пламъци. - Време е да поемем по нашия път.

Тя се замята - искаше да се освободи и да им извика да не палят кладата, - но демонът я държеше здраво. Светлината се усили, а с нея дойде и топлината. И Хелън видя през пролуките и растящите пламъци, че от всички страни на двора се стичат човешки фигури. Хората не бяха напуснали „Батс Корт“, просто бяха угасили лампите, за да се насладят на огненото зрелище. Последната им конспирация.

Цялата клада пламна, но благодарение на някакъв трик в конструкцията й огънят и задушливият дим не проникнаха веднага в скривалището. Хелън съзря радостните лица на децата и чу как родителите им подвикват да стоят по-далеч от пирамидата; видя как стари жени протягат с усмивка ръце към огнените езици, за да сгреят кръвта си. Ревът на пламъците и пращенето на дървесината вече бяха толкова силни, че Кендимен махна длан от устата й и я остави да крещи на воля - знаеше, че никой няма да я чуе, а дори и да я чуе, няма да влезе заради нея в огъня.

Горещината прогони пчелите от тялото на демона и те се разлетяха паникьосано във въздуха. Докато се опитваха да избягат, част от тях се подпалиха и изпопадаха на земята като метеори. Тялото на Кери, което лежеше близо до пламъците, започна да се пече. Меката му косица запуши, а гръбчето му се покри с мехури.

Нажеженият въздух нахлу в гърлото на Хелън и задуши молбите й. Изтощена, тя се отпусна в ръцете на Кендимен и се предаде на триумфа му. След малко щяха да поемат по пътя си, както й бе обещал. Беше неизбежно.

Щяха да открият напукания й череп в утрешната пепел и навярно щяха да я запомнят. Може би след време щеше да се превърне в история, с която да плашат децата. Хелън беше излъгала, когато каза, че предпочита смъртта пред такава съмнителна слава. А нейният съблазнител се смееше, докато огънят ги поглъщаше. За него тази смърт не беше окончателна. Делата му красяха стотици стени и се разказваха от хиляди уста; ако някой се усъмнеше пак в съществуването му, неговото паство щеше да го призове с бонбони. Имаше защо да се смее. И Хелън също се разсмя, защото забеляза познато лице сред тълпата. Беше Тревор. Съпругът й беше зарязал вечерята в „Аполинер“, за да я потърси.

Той вървеше сред зяпачите и ги разпитваше за нея, но те поклащаха отрицателно глави, без да откъсват грейналите си погледи от кладата. „Горкият глупак“, помисли си тя. И си пожела Тревор също да се вгледа в пламъците; да се вгледа и да види как гори. Не че се надяваше да я спаси - вече беше късно за спасение. Просто недоумението му будеше съжаление. Затова Хелън искаше да му остави нещо за спомен, пък бил той и неприятен - една незабравима гледка и история, която да разказва.

Загрузка...