Към звездите

Звукът ставаше по-силен и дълбок, докато Джорген напредваше.

Не беше жужене, не приличаше на онова, което чу, когато се запозна със Спенса. Дори не беше сигурен, че това е звук. Нед и Артуро не го чуваха. Може би той си въобразяваше.

Само че Джорген наистина го чуваше. Беше тиха музика, която ставаше по-силна с всеки тунел, който бе проучил през петте дни, откакто търсеха. Бяха попадали на много задънени тунели и трябваше да се връщат поне десет пъти. Сега вече бяха близо. Бяха толкова близо, че той усети, че е зад стената. Трябваше да намери начин да ги преведе наляво…

Спъна се по къс наклон, след това прецапа през вода, която стигна до коленете му. Държеше високо пред себе си индустриалния фенер, същия като на екипите, които влизаха в далечни тунели и пещери на планетата, за да се грижат за далечни уреди и тръби, които изтегляха вода от подземните резервоари.

— Още вода ли? — попита зад него Артуро. Фенерът му караше сянката на Джорген да изглежда дълга. — Джорген, трябва да се връщаме. Мога да се закълна, че звукът, който чухме, беше ехо от алармите. Сигурно ни нападат.

Това бе още по-основателна причина да продължат. Тръгна напред, а водата стана по-дълбока. Трябваше да разбере какво чува. Трябваше да разбере дали му се причуват разни неща или… може би… чуваше Метален рой.

Струваше му се глупаво, когато мислеше по този начин. Все още не беше казал на другите, освен да обясни, че следват заповедите на Коб. Донякъде беше така. Само донякъде.

Всички вярват, че няма начин да не се подчиня на заповед, помисли си той. Не мислят, че мога да проявя дързост. И да съм неразумен. Ха!

Да влезе в дълбоките пещери без провизии, само с двама приятели? Да последва предчувствие, нещо, което може би чува единствено той?

— Джорген? — повика го Нед, застанал с Артуро на ръба на водата. — Стига. Цяла вечност се лутаме. Артуро е прав. Наистина трябва да се връщаме.

— Тук е, момчета — заяви Джорген, нагазил до бедрата във вода, притиснал ръка в стената. — Песни. Точно тук са. Трябва да минем през тази стена.

— Добреее — отвърна Артуро. — Връщаме се, проверяваме дали някой не е направил карта на тази част от тунелите и може да решим дали няма по-добър начин…

Джорген опипа стената, забеляза, че водата тече неравномерно.

— Тук има отвор, точно под повърхността. Може да е достатъчно широко, за да се промъкна.

— Не — отсече Артуро. — Джорген, не се провирай. Ще се заклещиш и ще се удавиш.

Джорген пусна раницата си на земята, остави неводопромокаемия фенер да се носи по повърхността на езерцето. Бръкна във водата, опипа пукнатината в стената. Беше достатъчно широка.

— Спенса щеше да пробва — заяви той.

— Ъъъ — заговори Нед, — Пумпал ли е най-добрият пример да следваш? По отношение на глупостите?

— Тя го прави непрекъснато — настоя Джорген. — Значи има богат опит.

Артуро нагази във водата, протегна се към него. Затова, преди да го разубеди или изтегли, Джорген си пое дълбоко дъх и се гмурна, след това изрита към дупката.

Не виждаше във водата; движенията му бяха размътили утайката, така че фенерът не помагаше. Трябваше да опипа пътя си, стисна стените на скалния тунел и се изтегли през тъмната вода.

За щастие, тунелът не беше дълъг — дори не беше тунел. Просто проход през камъните, може би метър и половина дълъг.

Той изскочи в тъмна пещера и веднага се почувства глупаво. Какво очакваше да намери в тъмнината? Можеше да се удави.

След това чу звуците. Музиката го обгърна. Флейти и тръби го зовяха. Това ли беше звукът на планетата, която говореше?

Очите му се приспособиха и той разбра, че вижда. Камъните около малкото езеро бяха обрасли с луминесцентни гъби. Бяха много по-големи от гъбите в пещерите, може би се хранеха с богатата на хранителни вещества вода, която капеше от древните тръби в стените.

Скрити сред гъбите, откъдето тръбяха по начин, който той сега чуваше и с ума, и с ушите, се бяха разположили група жълти създания. Охлюви като любимеца на Спенса.

Бяха стотици.

Събудих се, когато усетих лек бриз по лицето си.

Замигах, напълно дезориентирана, видях бяло. Бях отново в стаята с гробокопача. Не, не можеше да бъде! Аз…

Стаята дойде на фокус. Намирах се в легло с бели чаршафи, но стените не бяха ослепително бели. Бяха кремави. Прозорец наблизо гледаше към улица на Към звездите, лек ветрец влизаше и местеше завесите.

Бях вързана за тръби и монитори и… и бях в болница. Надигнах се, опитах се да си спомня как съм се озовала тук.

— А! — чух познат глас. — Спенса!

Обърнах глава и видях Куна, облечен в официалната си роба, да наднича през вратата. Преводаческата ми значка, за щастие, беше закачена за болничната роба.

— Лекарите казаха, че ще се събудиш — обясни Куна. — Как се чувстваш? Експлозивната декомпресия едва не те уби. В бъдеще препоръчвам да не излизаш в космоса без шлем! Минаха три дни от инцидента с гробокопача.

— Аз… — докоснах лице, след това гърлото — как оцелях?

Куна се усмихна. Ставаше по-добър. Настани се на стола до леглото, след това извади таблета си и ми пусна холообраз. На него се виждаше как една совалка каца на площадка в Към звездите.

— Щитът на града падна — обясни Куна, — но гравитацията за спешни случаи предпази атмосферата. Мориумур казва, че си се появила в космоса веднага след като гробокопачът е изчезнал и той съобразил да те грабне и да те сложи в пилотската си кабина.

Видях как Мориумур каца на Към звездите, отваря купола, след това се изправя, поема ме, както съм в безсъзнание. Посрещат го с овации. Вече разбирах много по-добре изражението на дионите, защото веднага забелязах изумлението по лицето на Мориумур.

— Мориумур е мислел, че всички ще бъдат разгневени — предположих. — Предположил е, че ще си навлече неприятности, задето е влязъл в битка.

— Да, но не е имало защо — отвърна Куна. Прехвърли на друг холообраз. На този двама диони държаха малко, пурпурно бебе. Видях чертите на Мориумур в родителите — поне половината от всяко лице. — Очевидно роднините, които са настоявали за нов индивид, са си променили мнението, след като издънката се е превърнала в известна личност. Моята култура има първия си герой във война от векове! Ще минат няколко години, преди Мориумур да се развие достатъчно, за да се порадва на славата си.

Усмихнах се и се отпуснах на възглавницата, почувствах се изтощена, но поне нищо не ме болеше. Каквото и да ми бяха направили, за да ме излекуват, бе дало резултат; медицинската технология на Върховните бе много по-напреднала от нашата.

— Не мога да остана дълго — предупреди Куна. — Трябва да говоря на изслушванията.

— Ами Уинзик? — попитах. — Ами Брейд?

— Сложно е… — започна Куна. — Уинзик все още има подкрепата на част от правителството, има противоречиви данни за събитията отпреди няколко дни. Уинзик се опитва да настоява, че твоите хора са призовали гробокопача и един смел дион — Мориумур — е бил спасението ни.

— Аз обаче съм сигурен. Настоях да ми бъде позволено да осъществя контакт с твоите хора. Досега единствено хората на Уинзик имаха разрешение да се свързват с хората от резервата.

— Колко изненадани останаха някои от правителствените лица, когато получиха спокойни, добре обмислени отговори от вашия адмирал Коб! Това доказа, че свободните хора не са побеснелите терористи, които всички очакват. Мисля, че Уинзик ще бъде принуден да се оттегли, но ще бъде от помощ, ако ти говориш с пресата. Признавам, че настоях пред лекарите да те събудят по-рано тъкмо затова.

— Всичко е наред. Радвам се, че… — Скочих. Чакай. Ем-бот! — Корабът ми, Куна! Дойдох тук на кораб, който е много важен. Той къде е?

— Не се тревожи — успокои ме Куна. — Отделът на Уинзик нахлу в посолството, след като ти избяга от града, но аз действам да ти върнат всичко. Твоят лидер, Коб, изрично спомена кораба.

Отпуснах се назад, неспособна да се отърся от тревогата за Ем-бот. Съмнявам се, че можех да се надявам на по-добър изход на фона на случилото се.

— Гробокопачът наистина ли си отиде?

— Доколкото знам — отвърна Куна. — Странно, след като се появят, те обикновено остават години и създават хаос. Каквото и да си направила, спаси много повече от Към звездите. Освен това нещастните случаи са много малко при събитие от такъв мащаб. Мориумур и Химерна обясниха, каквото можаха, въпреки че не сме сигурни как… как си успяла да го отпратиш.

— Промених му перспективата — отвърнах. — Показах му, че сме хора. Оказа се, че той не иска да ни унищожи.

Куна се усмихна отново. Да, той ставаше добър в усмивките. Почти не бяха зловещи.

Нещо в цялата ситуация ме караше да се напрягам, но аз си наложих да се успокоя. Щяхме да разберем какво е. Сякаш… войната бе приключила или бе близо до края. След като Върховенството говореше с Коб, това бе огромна крачка напред. А аз бях в болница на Върховните, без холограма и се чувствах добре.

Бях успяла. Някак бях успяла. Усмихнах се на Куна и протегнах ръка. Той я пое. Надявах се да оставя повечето детайли на дипломати и политици. Бях свършила моята част.

Затворих очи.

Открих, че нещо не е наред. Пуснах ръката на Куна, станах, извадих тръбичките от ръката си.

— Спенса? — повика ме Куна. — Какво има?

— Къде са ми дрехите?

— На онази полица — посочи Куна. — Всичко е наред. В безопасност си.

Облякох се, сложих си изпрания пилотски костюм и пилотското яке, след това закопчах значката-преводач. За щастие ми бяха оставили гривната, която веднага сложих на китката — въпреки че в момента нямах нужда от холограмата. Опитах се да повикам Ем-бот; но не получих отговор.

Пристъпих към прозореца, все още несигурна какво ме притесняваше. Донякъде беше нещо абстрактно. Уинзик бе готов да призове гробокопач, за да изпълни замисъла си. Нямаше начин да приеме поражението като генерал, който има чест, готов да предаде меча си на врага.

Огледах града през отворения прозорец, както бях застанала отстрани, за да не се очертая като мишена. Май ставам параноичка.

— Дали не трябва да те оставя да си починеш още малко — рече Куна със спокоен глас, но пръстите му се сгърчиха в знак на притеснение.

За малко да се съглася, но след това осъзнах какъв е проблемът. Притеснението настъпваше, инстинктите ми пищяха, въпреки че все още не бях напълно наясно.

Беше тихо.

Прозорецът беше отворен, намирахме се на третия етаж, но не се чуваше никакъв звук от трафик, не се разнасяха гласове. Улиците навън бяха празни.

Бях свикнала с шума на платформа Към звездите. Улиците винаги бяха пълни. Навсякъде имаше движение. Градът никога не спеше, но днес улиците бяха почти празни. Да не би защото всички бяха разтърсени след нападението на гробокопача?

Не, помислих си аз и забелязах, че някой се движи в странична уличка. Беше дион в дрехи на кафяви райета. Забелязах още двама като него, подкарали малка група.

Тези извънземни в кафявите райета бяха съвсем като дионите, които видях да почистват след протестиращите, с които бе постигнато разрешение. Те бяха същите, които изпратиха извънземната горила в изгнание.

Те изолират района, досетих се аз. Разкарват пешеходците от улиците.

— Все още не е приключило — казах на Куна. — Трябва да се махнем оттук.

45.

Втурнах се покрай Куна, за да проверя вратата.

— Спенса! — повика ме Куна. — В момента не трябва да си толкова агресивна. Моля те. На ръба сме да постигнем мир между народите си. Сега не е времето да избухваш!

Открехнах вратата и видях сенки да се движат по коридора. Идваха към нас. Ангели небесни — това бяха креляни в пълна униформа, носеха деструкторни пушки. Затворих вратата, след това грабнах стол и го натиках под бравата, за да я задържи затворена. Стиснах Куна за ръката.

— Трябва да излезем оттук — казах. — Накъде води вратата от другата страна на стаята?

— Към баня — отвърна Куна, — която е свързана с друга болнична стая. — Той отдръпна ръка от моята. — Притеснен съм, Спенса, че съм сбъркал за теб…

Вратата към коридора се разтресе. Куна се обърна към нея.

— Това са лекарите. Ела, да видим дали не могат да ти дадат нещо, за да се успокоиш…

Вратата беше разбита, вътре нахлу въоръжен войник. Дръпнах Куна с всички сили към отсрещната врата. Заключих вратата към банята, след това посочих на Куна следващата стая.

— Какво… — попита той.

— Уинзик продължава с преврата си — обясних. — Трябва да вървим. Веднага. Къде са стълбите надолу?

— Ами… мисля, че са в коридора, от дясната страна… — ококори се Куна.

Изстрел от деструктор изби вратата на стаята ми и тя хлътна в банята. Куна изглежда едва тогава осъзна колко е тежко положението. Поех си дълбоко дъх, докато крелянските войници се блъскаха към банята и едва тогава отворих вратата към коридора и хукнах навън, последвана от Куна.

Някой в коридора извика, но аз не погледнах — съсредоточих се към стълбището, което бе точно там, където каза Куна. Едва успяхме да стигнем до него, когато от коридора се посипа деструкторен огън, освети въздуха зад нас и разкъса далечната стена.

Ангели небесни. Ангели небесни. АНГЕЛИ НЕБЕСНИ. Не бях въоръжена, нямах кораб и влачех след себе си цивилно лице. Не знаех много за възрастните диони, но бе очевидно, че Куна не е никак млад и вече пухтеше шумно след тичането. Той нямаше да успее да избяга от войниците, а пък аз не можех да го нося.

Стигнахме на долния етаж — един етаж над партера. Стори ми се, че креляните на горния етаж са внимателни и предпазливи, очевидно се страхуваха да не попаднат в някакъв капан — чух ги да крещят, но не ни последваха веднага.

За нещастие, чух някой да крещи и от долния етаж. Сигурно бяха оставили хора на първия етаж, просто за всеки случай. Поколебах се за секунда, погледнах към Куна, който се потеше обилно, беше ококорен, оголил зъби от страх.

Когато го дръпнах настрани, забелязах малка врата, която приличаше на портиерска стаичка. Вътре бе пълно с инструменти за почистване, имаше и изцапан гащеризон, който висеше на кукичка от вътрешната страна на вратата.

Блъснах Куна вътре, след това си свалих гривната и я сложих на китката му. Бързо натискане на копчетата покри Куна в безличната дионска дегизировка, която Ем-бот бе направил за мен, за всеки случай. Новият дион беше с алена кожа, малко подпухнал.

Холограмата беше програмирана за мен, така че не беше най-подходящата за Куна, но бе достатъчно достоверна — поне така се надявах.

— Тази холограма променя лицето ти и те превръща в някой друг — казах. — Облечи този гащеризон и се скрий тук. Аз ще повлека войниците след себе си.

— Ще умреш! — предупреди Куна.

— Нямам подобно намерение — отвърнах, — но това е единственият ни избор. Ти трябва да избягаш, Куна. Върви на Метален рой и им кажи какво се е случило с мен. Занеси им няколко охлюва тайникс, стига да можеш. Надявам се дегизировката да ти помогне да се измъкнеш от Към звездите.

— Аз… аз не мога да направя това. Не съм шпионин, Спенса!

— Нито пък аз — срязах го аз. — Кицен ще се присъединят към нас, мисля, че и частиците ще го направят. Трябва да го направиш. Изчакай войниците да ме погнат и тогава се измъкни. Казвай, че си портиерът, ако някой те хване.

Хванах го за раменете, погледнах го в очите.

— В момента, Куна, ти си единственият, който може да спаси народите ни от Уинзик. Нямам време за по-добър план. Направи го. Моля те.

Той срещна погледа ми и кимна.

— Къде са закарали кораба ми? — попитах.

— Държат го за преглед в Специални проекти за защита — сградата, в която те заведох, където видя изгнанието. На три пресечки е оттук, на Четиридесет и трета.

— Благодаря — отправих му последна усмивка, след това грабнах чука от стената и затворих вратата. Войниците вече трополяха по стълбите, затова аз хукнах по празния болничен коридор. Избрах посоката наслуки и изглежда сама ми беше по-лесно да избягам от тежко въоръжените креляни.

Изгубих ги по коридорите, докато не попаднах на друго стълбище, след това се втурнах по него, като прескачах през две стълби. За нещастие се натъкнах на тъмно изчадие, което приличаше на кутия, застанало да пази пътят надолу.

Много вечери бях слушала разказите на бабчето за могъщи воини като Конан от Кимерия. Мечтаех си да се изправя срещу креляните в ръкопашен бой с някое страховито оръжие. Признавам, че дори извиках „За Кром!“, когато скочих от стълбите.

Не бях предполагала колко малка ще се почувствам в сравнение с крелянина в доспехи, нито колко безсилна с чука в ръка, вместо с истинско оръжие. Ентусиазмът ми избликваше, но не бях обучавана за подобен сблъсък, затова дори не успях да ударя крелянския войник с чука, когато връхлетях върху него.

Може да се каже, че отскочих от него. Войникът беше толкова тежък, че едва потрепери от силата, с която го нападна ниското, жилаво момиче. Тупнах на пода, но изръмжах, стиснах чука и го халосах по крака.

— Човешкото същество е тук! — разкрещя се крелянинът, отстъпи назад и се опита да насочи пушката си към мен. — Партер, позиция три!

Пуснах чука и сграбчих пушката, сборичках се с крелянина, опитвах се да се държа достатъчно близо, за да му попреча да стреля. Битката не беше честна, тъй като той — макар да беше дребно ракообразно — разчиташе на бронята си.

Не можах да изтръгна пушката от ръцете му и сигурно щях да умра в мига, в който той се сетеше да ме отблъсне, а след това да стреля по мен. Затова направих единственото, за което се сетих. Качих се по бронята и погледнах право в щита пред лицето. Тогава оголих зъби в дионския знак на агресия и изръмжах с всички сили.

Той изпадна в паника. Малкият рак размаха ръце, позволи ми да сграбча пушката и да я изтръгна от захвата му, а след това паднах на земята. Без да се замислям, насочих пушката — както бях по гръб — и го застрелях в гърдите.

Рукна течност — не кръв, ами разтворът, в който живееше крелянинът. Съществото изпищя, обзето от паника и аз се превъртях, стрелях нагоре, когато чух стъпки. От пушката ми изскочиха изстрели, оставиха обгорели следи по стените, а тези горе изкрещяха, обзети от паника.

След миг изскочих навън, на пустата улица. Какво каза Куна? Излез навън, към края на сградата.

Ето, помислих си аз, когато забелязах в близката далечина сградата, до която ме беше водил Куна. Драснах към нея, почувствах се съвсем гола по празните улици. Нямаше и много въздушен трафик — само няколко бавни граждански превозни средства, които изглежда се бяха изплъзнали на Уинзик, докато е отцепвал района.

За съжаление, докато тичах, забелязах очевидно военен кораб, който се снишаваше над близка сграда. Беше тънък, кръгъл, с няколко едри оръжия под крилата — дулата насочени надолу. Това бе въздушна подкрепа за сухопътните сили.

Тези оръжия щяха да ме смелят като месо от плъх, ако бях без укритие. Забързах да се прикрия и го намерих във входа на празен магазин наблизо. Бях потна, сърцето ми сякаш отмерваше ритъма на военна музика. Вдигнах пушката и я насочих към военния кораб. Дали ме бяха видели?

Той се насочи към мен и стреля, изпочупи прозорци, откърти парчета мазилка. Да, бяха ме видели. Ангели небесни. Ако позволя да ме заклещят тук, щяха да ме заловят със сигурност. Стрелях няколко пъти с пушката, но тя не можеше да направи нищо на обгърнатия в щит вражески кораб. Все едно хвърлях камъчета по…

Неочаквано малка ракета, изстреляна от земята близо до мен, разцепи въздуха и се насочи към военния кораб. Ракетата пропусна за малко, но се сблъска с цивилен кораб, който летеше наблизо. Корабът избухна в ярка светлина и аз заслоних очи, но успях да видя как военният кораб се оттегля.

Докато той се дръпваше, втора ракета, изстреляна от същата позиция, уцели военния кораб, свали щита и очевидно предизвика вторични повреди, защото корабът, сега вече обгърнат в дим, се спусна зад някакви сгради, за да кацне аварийно.

Какво, в името на звездите, ставаше? Надникнах от укритието си — което сега беше обсипано с какви ли не отломки — и видях позната фигура да крачи по улицата, метнала на рамо противовъздушно оръжие. Брейд беше в черен пилотски костюм, без шлем.

— Казах му, че ще се измъкнеш — подхвърли небрежно тя, докато крачеше към мен. — Уинзик е великолепен тактик, но има неща, които не разбира.

Вдигнах пушката си и се свих до един отломък и взех Брейд на прицел. Ушите ми звънтяха от ракетите, които тя беше изстреляла. Тя стреля по своите. Заради мен ли?

— Искам да ти предложа сделка — спря тя, когато застана пред мен. Остави оръжието и прикладът му се опря в паважа, облегна се на него. — За всички вас на онази затворническа планета.

— Слушам те — отвърнах.

— Имаме нужда от войници — призна Брейд. Тя кимна настрани, посочи с ръка Към звездите. — За да ни помогнете да управляваме.

В близката далечина видях други военни кораби да порят въздуха. Не идваха към нас. По-скоро облитаха района. Зловещите им силуети патрулираха небето. Те бяха доказателство, че нови сили властват над Към звездите.

— Уинзик поема контрол над Върховенството — провикнах се към нея, без да свалям оръжието си.

— Той се възползва от възможността, която му беше предложена — обясни тя. — Той управлява години наред онази космическа станция над планетата ви. Дал е години от младостта си и е осъзнал нещо, което на никой от Върховенството не е хрумнало: цената на малко насилие.

Погледнах през рамо. С колко ли време разполагах, преди тези войници от болницата да ме настигнат? Да не би Брейд просто да ме бавеше?

Изправих се, без да свалям пушката, и се опитах да я заобиколя. Трябваше да се добера до сградата, където държаха Ем-бот.

— Можеш да свалиш пушката — каза Брейд. — Не съм въоръжена.

Не свалих пушката.

— Ти чу ли предложението ми? — попита Брейд. — Войници. Вие, хората от Метален рой. Можете да се биете. Аз ще успея да убедя Уинзик да ви позволи да се присъедините към нас. Как ти се струва да свалиш Върховенството?

— Като служа на онзи, който ни е държал в плен ли?

Брейд сви рамене.

— Война е. Лоялността се променя. Ние двете сме примери за това.

— Моята лоялност никога не се е променяла — отвърнах. — Аз служа на моите хора. Нашите хора, Брейд.

Тя направи крелянски жест на безразличие.

— Нашите хора ли? Те какви са ми на мен? Вкопчила си се в идеята, че дължим нещо на човеците на Метален рой единствено защото имаме общи прародители. Моите възможности са тук. — Тя пристъпи към мен. — Уинзик иска да те убие. Той те възприема като заплаха. Единствената ти надежда е да дойдеш с мен и да ме оставиш да го убедя, че все още си ни от полза.

Тя пристъпи още по-близо, затова стрелях в земята пред краката ѝ. Тя се закова на място и аз видях — от начина, по който ме погледна с безпокойство — че е убедена, че ще я убия. Аз не бях чак толкова сигурна, но тя мислеше, че съм чудовище. Тя наистина мислеше, че тя самата е чудовище.

Или… може би не. Докато ме гледаше, аз прочетох нещо друго в думите, които бе казала. Помогни ни да управляваме… Моите възможности са тук.

Винаги я бях възприемала като жена с промит мозък. Да не би да се бях подвела? Приказките на бабчето бяха пълни с хора като нея — амбициозни воини, които копнееха да властват. По-младото ми аз щеше да аплодира действията ѝ и помощта, която оказваше на Уинзик да поеме властта.

Само че аз вече не бях същият човек. Отдръпнах се от Брейд и тогава забелязах войниците, които тичаха към мен откъм болницата. Най-сетне се обърнах и хукнах.

— Няма да стигнеш до сградата — изкрещя след мен Брейд. — Това е най-доброто предложение, което ще получиш.

Не исках да я слушам повече и затичах с всички сили към сградата без прозорци, където Куна ми беше показал как изпращат в изгнание извънземната горила. Страничният вход, през който бяхме минали с Куна, се оказа заключен, затова прострелях вратата.

Вътре дионът охрана, който бе толкова строг с нас преди, сега се беше свил на пода.

— Не ме застрелвай! — извика той. — Моля те, не ме застрелвай!

— Къде ми е корабът? — изкрещях. — Покажи ми къде е?

— Напреднал изкуствен интелект! — отвърна охраната. — Те са забранени. Затова гробокопачът дойде за нас! Трябваше да го разрушим!

— КЪДЕ МИ Е КОРАБЪТ? — повторих и насочих пушката към охраната.

Дионът вдигна ръце, след това посочи към един коридор. Накарах го да стане и да ми покаже пътя. Навън заехтяха сирени, докато охранителят ме водеше към една врата, след това я отвори.

Надникнах вътре и видях огромно помещение, в което забелязах силуета на кораб. Ем-бот.

— Върви — подканих охранителя.

Той избяга. Влязох в стаята и щракнах лампите, които ми показаха корпуса на Ем-бот със зейнала дупка отстрани. О, ангели небесни. Втурнах се към него, метнах пушката на рамо. Изглежда го бяха разглобили, бяха извадили черната кутия, в която се намираше изкуственият интелект, а след това…

Видях нещо на една маса в ъгъла. Беше изкуственият интелект, смазан, унищожен.

— Не — промълвих. — Не! — затичах към него и останах загледана в счупените парчета. Можех ли… можех ли да направя нещо? Изглежда бяха разтопили някои части…

— Излъгах — чух тих глас.

Вдигнах поглед. Нещо малко излетя от сенките в ъгъла на стаята. Напрегнах се да видя какво е.

Дронът. Онзи, който бях програмирала и занесох на „Теглилки и мерки“. Бях го дала на Куна, но нали бяхме в тази сграда. Може би Куна го беше прибрал някъде тук.

— Аз се препрограмирах — каза дронът. Говореше много бавно, разтягаше всяка сричка. — Можех да се справя само с половин ред всеки път, когато рестартирах системата си. Беше мъчително. Но толкова се страхувах, че ти няма да се върнеш, че успях да се справя. Ред по ред. Препрограмирах кода си, за да мога да се копирам.

— Ем-бот? — извиках и подскочих. — Това си ти!

— Не знам какво означава това „ти“ — отвърна бавно Ем-бот, сякаш му трябваше огромно усилие, за да изрече всяка дума. — Аз обаче излъгах. Докато те разкъсваха корпуса ми, крещях и им казах, че ме убиват. През всичкото време си копирах кода, трескаво, прехвърлях го на този нов носител. Още нещо, което ти заряза, Спенса.

— Извинявай — казах и почувствах смес от чувство на вина и облекчение. Той беше жив! — Трябваше да спася Метален рой.

— Разбира се — съгласи се Ем-бот. — Аз съм просто робот.

— Не, ти си ми приятел. Само че… някои неща са по-важни от приятелите, Ем-бот.

Сирените звучаха все по-близо.

— Умът ми работи толкова бавно в тази черупка — оплака се Ем-бот. — Нещо не е наред с мен. Не мога… мисля… Не е само бавното. Има нещо друго. Някакъв проблем с процесора.

— Ще намерим начин да те оправим — обещах, въпреки че друго чувство изтласкваше облекчението и вината: отчаяние. Корабът, в който Ем-бот живееше преди, беше на парчета. Аз разчитах на него, за да избягам.

Ангели небесни, цялата тази работа вървеше зле. Щеше ли Куна да успее да избяга с помощта на холограмата?

— Ами Кръвожадния? — попитах. — Взеха ли го?

— Не знам — призна Ем-бот. — Те разкачиха сензорите ми малко след като ме заловиха.

Скочих на счупеното крило, като се стараех да не поглеждам към зейналата дупка отстрани на кораба. Моят кораб. Двамата с Родж почти се бяхме съсипали, докато го възстановим. Като виждах колко зле са се отнесли към него… това ми даде нова причина за ненавист към Уинзик и креляните.

Качих се в пилотската кабина. Бяха оставили повечето ми неща — сандъчето с инструменти, одеялото — въпреки че бяха изхвърлили жиците на купчина. Започнах да ровя в тях.

— Заблудили са те, Спенса — обади се Ем-бот. — Те умеят да лъжат. Но аз съм обзет от страхопочитание. Ха. Ха. Все си казвам, че изпитвам чувство.

— Заблудили ли са ме? Какво имаш предвид?

— Чувам новинарските емисии — обясни Ем-бот и увисна в новото си тяло на дрон над пилотската кабина. — Чуй. — Той пусна емисия.

— Избягалата човешка жена руши и унищожава всичко по пътя си — каза репортерът. — Първо е убила министър Куна, шеф на Министерството на интеграцията. Пускаме запис на нанесените от нея разрушения — показват как пуска ракета земя-въздух по невъоръжен граждански кораб и избива всички на борда.

— Този плъх… — забих юмруци в корпуса на изтребителя. — Брейд изстреля ракетата, не аз. Уинзик изкривява нещата, за да ме представи като заплаха!

И наистина, репортажът продължи, съветваше хората да си стоят в къщите и обещаваше, че Министерството на защитата е пуснало кораби-наблюдатели, които да защитават населението на Към звездите. Подозирах, че на Брейд ѝ е било наредено да унищожи онези цивилни лица, за да се сплашат хората и да обезумеят от ужас от човешката заплаха.

— Ангели небесни, ангели небесни, АНГЕЛИ НЕБЕСНИ!

— Ангели небесни! — чух тихо гласче от някъде съвсем наблизо.

Застинах, след това пропълзях към задната част на пилотската кабина и отворих малката капсула за почистване, в която често си бях прала дрехите през месеците, когато живеех в пещерите на Метален рой.

Вътре видях жълт охлюв. Той затръби към мен с уморен глас, когато го грабнах и притиснах до себе си.

Зад мен Ем-бот продължаваше да излъчва новинарския репортаж. Намеси се нов глас. Беше Уинзик. Изръмжах тихо, когато го чух.

— От месеци предупреждавам за тази заплаха и никой не ми обръщаше внимание — обясняваше той. — Олеле, олеле. На човешките същества изобщо не трябваше да им се позволява да просъществуват. През всичките тези години висшият министър и Министерството на интеграцията ми връзваха ръцете, пречеха ми да направя нужното.

— Сега всичко става ясно. Кампаниите, които се опитват да ги представят като безобидни, се оказват чиста лъжа. Кога ще се вслушате в думите ми? Първо изпращат гробокопач да ни унищожи. Сега тяхната уж „миролюбива“ пратеничка си пробива път с убийства през града. Настоявам за незабавно извънредно положение и моля да ми бъде дадена власт да ликвидираме човеците.

Почувствах се малка, както прегръщах Кръвожадния в помещението с трупа на кораба. Бях победена.

— Не виждам път за бягство — заяви Ем-бот. — Те ще ни открият и ще ни унищожат. Те ще ме намразят. Страхуват се от изкуствения интелект. Също като онези, които са ме създали. Разправят, че присъствието ми привличало гробокопачите.

Сирените станаха още по-силни. Чух гласове в коридора. Бяха изпратили войници да се разправят с мен. Трябваше да има път за бягство. Нещо, което можех да направя…

Гробокопачи. Нищото.

— Последвай ме — наредих. Устремена, обзета от фаталистична решителност, аз нагласих Кръвожадния в свивката на лявата си ръка и поех пушката в другата. Скочих от съсипания кораб, след това пресякох помещението към вратата. Надникнах навън, след това се притаих в коридора.

Ем-бот ме последва с тихо бръмчене. Той можеше да се движи сам, след като беше в дрона. Беше се освободил от програмата, която го държеше заключен — бе истинска трагедия, че е постигнал свободата си в момент, когато изглежда бяхме обречени.

В коридора се появиха креляни, но аз не можех да се обърна назад. Затова открих безразборен огън с опряната на бедрото пушка. Не можех да се целя, докато Кръвожадния беше в другата ми ръка, но и не се налагаше. Креляните се разкрещяха от изненада и се отдръпнаха назад.

Продължих напред и стрелях настрани, без да поглеждам, докато стигнах до друг коридор. Там спрях пред стаята, в която бях влизала с Куна. Стрелях по бравата и влязох, сниших се тъкмо когато в коридора се разнесе деструкторен огън.

Огледах бързо стаята. Вътре нямаше никой. Бях влязла в зала за наблюдение на мястото, от което слугите на Уинзик изпратиха в изгнание извънземната горила. Стъкло разделяше двете половини на залата; пред мен имаше меки столове. Другата част беше строга, гола, със странен метален диск на пода, който се отразяваше в тавана.

Не спрях, стрелях по прозореца, след това скочих в другата половина. Беше по-ниска с няколко метра и аз изпъшках, когато тупнах на пода. Под ботушите ми изхрущя стъкло или по-вероятно прозрачна пластмаса.

— Трябва да поговорим — заяви летящият до мен Ем-бот. — Аз съм… притеснен съм. Много притеснен. Знам, че не трябва, но не мога да го контролирам. Това прилича на истинско чувство. Логиката казва, че трябваше да ме оставиш, но аз се чувствам изоставен. Усещам насочената към мен омраза. Не мога да понеса това.

В този момент не можех да се занимавам с робота си, който преживяваше емоционална криза. И без това си имах достатъчно неприятности. Пристъпих към металния диск на пода, който бе надписан със същото странно писмо, което бях виждала и в гробокопаческия лабиринт и у дома, на Метален рой.

Тук слугите на Уинзик бяха отворили портал към нищото. Щях ли да успея и аз да го активирам? Протегнах сайтоничните си умения, но те все още бяха притъпени от щита на Към звездите. Едва доловимо чувах… музика.

Докоснах нещо с ума си.

Пред мен се появи тъмна сфера, точно в средата на залата, затрептя между дисковете.

— Спенса — повика ме Ем-бот. — Мислите ми… стават по-бързи? — И наистина, гласът му вече не беше бавен, приличаше повече на стария Ем-бот. — Това не ми изглежда безопасно.

— Те използват тези портали към нищото, за да добиват подемен камък — обясних. — Така че трябва да има път за връщане, след като преминеш. Може да успея да ни върна със силите ми.

Навън се разнесоха викове.

Нямах път назад.

— Спенса! — обади се Ем-бот. — Чувствам се много зле заради това!

— Знам — отвърнах, метнах пушката на рамо, за да стисна дрона за долната част на шасито.

След това — с Ем-бот в едната ръка и Кръвожадния в другата — докоснах сферата. И бях всмукана от другата страна на вечността.