Към звездите

Интерлюдия

Джорген Уейт влезе в лечебницата, стиснал под ръка шлема си. Можеше да го остави, но нямаше правило, което да го налага — освен това му беше приятно да го носи. Така се чувстваше готов да си го сложи в мига, в който се наложи. Създаваше у него илюзията, че владее положението.

Създанието, което лежеше в лечебницата, доказа, че не това е случаят. Бяха свързали извънземната жена с всякакви тръби и монитори, имаше дори маска на лицето, за да контролират дишането ѝ, но онова, което привлече най-много вниманието на Джорген, бяха каишките, които държаха ръцете ѝ към масата. Хората от ЗСД искаха да са преди всичко внимателни, въпреки че Спенса бе на мнение, че извънземната не представлява опасност.

Непознатата физиология на падналия пилот караше лекарите от ЗСД да се почесват по главите. Можеха единствено да я позакърпят и да се надяват, че рано или късно тя ще се събуди. През изминалите два дни Джорген я бе проверявал шест пъти. Знаеше, че е малко вероятно тя да се събуди, докато той е при нея, но все му се искаше да има шанс пръв да говори с нея. Искаше пръв да попита.

Можеш ли да говориш със Спенса?

Тревогата му растеше с всеки изминал ден, откакто Спенса замина и нямаше връзка с нея. Беше ли постъпил правилно, когато я поощри да замине? Как можа да я изпрати сама, без подкрепление, за да бъде заловена и измъчвана.

Беше нарушил протокола за командването на ЗСД, като ѝ каза да замине. Сега, ако я заловяха заради това… Джорген не знаеше нищо по-лошо от неподчинението, след това осъзна, че е постъпил неправилно, като го направи. Затова идваше тук с надежда. Тази извънземна беше сайтоничка; тя щеше да успее да открие Спенса и да ѝ помогне, нали?

Първо обаче извънземната трябваше да се събуди. Лекар с клипборд се приближи до Джорген и послушно му показа доклад за жизнените показатели на жената. Джорген не можа да прочете по-голямата част, но хората бяха много услужливи с пилотите. Дори най-висшите правителствени чиновници отстъпваха пред мъжете и жените, които носеха пилотската значка, която показваше, че са на активна служба.

Джорген не даваше пет пари за вниманието, същевременно го търпеше заради традицията. Неговите хора съществуваха, бяха живи, благодарение на това че военната машина работеше — и ако той трябваше да бъде един от най-видните ѝ механизми, тогава щеше да търпи поста.

— Нещо ново? — попита той доктора. — Кажете ми онова, което не е включено в картона. Тя помръдвала ли е? Говори ли в съня си?

Докторът поклати глава.

— Абсолютно нищо. Сърдечният ѝ ритъм е равномерен, не знаем дали това е нормално за нейния вид. Диша безпроблемно нашия въздух, но нивата ѝ на кислород са ниски. И в този случай не можем да кажем кое е нормално и кое — не.

Същото както преди — имаше вероятност да минат седмици преди тя да се свести. Инженерите анализираха кораба ѝ, но досега не бяха успели да открият нещо полезно в депата за данни.

Учените можеха да анализират колкото искат. Тайните, които Джорген искаше, бяха в мозъка на създанието. Тих шок премина през него също като усещането, когато го плиснат със студена вода. Усети го по-ясно, докато се бе изправил над нея и слушаше тихото съскане на респиратора.

Беше усещал същото и преди, когато се запозна със Спенса. Мислеше, че става въпрос за привличане и го усещаше ясно. Колкото и да го дразнеше тя, той бе привлечен към нея като нощна пеперуда към пламък. Имаше и още нещо. Нещо, което тази извънземна също притежаваше. Нещо, за което той знаеше, че е скрито дълбоко в семейството му.

Обърна се към лекаря.

— Моля ви, запишете да бъда уведомен, когато нещо, каквото и да е, в състоянието ѝ се промени.

— Вече го направих — отвърна лекарят.

— Според кода най-долу на картона, вие сте дали на случая приоритет, което означава, че трябва да подновявам молбата си. Изискване на министерството 1173-в.

— О — отвърна лекарят и отново погледна картона. — Добре.

Джорген ѝ кимна, след това излезе от лечебницата и се върна в коридора на платформа Прима. Беше тръгнал към мястото, на което бе кацнал, за да вземе доклада на наземния екип, когато клаксоните полудяха. Той застина, обърна внимание на звученето, което отекваше в стерилния, метален коридор.

Огън отвън, помисли си той. Положението е зле.

Джорген се опита да се промъкне сред прилива от блъскащи се пилоти и наземни екипи, хукнали към корабите си, и отиде право в командната зала. Обстрел, не кораби. Не викаха изтребителите. Тук ставаше въпрос за нещо по-голямо. Нещо по-лошо.

Стомахът му се преобърна, когато стигна в командната зала, където охраната го пусна да влезе. Вътре алармата звучеше приглушено. ЗСД вече бяха прехвърлили по-голямата част от командния си състав на платформа Прима. Адмирал Коб искаше да отдели военната инсталация от цивилното население, да раздели потенциалните крелянски мишени.

Все още се устройваха и поради това в стаята цареше хаос от кабели и временни монитори. Джорген не притесни командния състав, които се бяха събрали около огромен монитор в далечния край на стаята. Макар рангът да му позволяваше да се присъедини, той не искаше да ги разсейва. Вместо това тръгна покрай работните места, за да намери Енсайн Нидора, млада жена от радио корпуса, с която бяха съученици.

— Какво става? — попита той и се приведе над нея.

В отговор тя посочи монитора, който — ако можеше да съди по знаците най-долу — показваше данни от един от скаутските кораби над черупките. Видя два огромни крелянски бойни кораба, които се движеха към планетата.

— Заемат позиция — прошепна Нидора, — откъдето могат да стрелят през разкриващата се пролука между защитните платформи точно по база Висина на повърхността.

— Можем ли да отвърнем на огъня? — попита Джорген.

Нидора поклати глава.

— Все още нямаме контрол над далекообхватните оръдия по външната платформа — и дори да имаме, тези бойни кораби са достатъчно далече и ще се преместят, преди изстрелите ни да ги достигнат. Планетата обаче не може да се помести.

Джорген усети как стомахът го присвива. От орбита врагът можеше да бомбардира повърхността на Метален рой с опустошителен дъжд от огън и смърт. Освен масирания обстрел и гравитацията на планетата, която работеше в полза на креляните, тези бойни кораби щяха да успеят да заличат дори най-дълбоките пещери.

— Какви са шансовете ни? — попита Джорген.

— Зависи докъде са стигнали инженерите…

Джорген се почувства безпомощен, докато наблюдаваше как двата бойни кораба заемат позиция и подготвят оръдията си за стрелба.

— Няма отговор на молбата ни за разговор — обади се някой от присъстващите. — Май няма да дадат първо предупредителни изстрели.

Креляните винаги действаха по този начин. Нямаше никакво предупреждение. Нямаше пощада. Нямаше призив да се предадат, ЗСД знаеха — от информацията, която Спенса беше откраднала, — че значителна част от онова, което креляните бяха направили досега, бе, за да се потискат хората. Преди шест месеца обаче врагът беше започнал да пробва с пълна ликвидация.

— Защо точно сега? — попита Джорген.

— Трябвало е да чакат платформите да се подредят — обясни Нидора. — Това е първата им възможност за изстрел от седмици. Затова са се раздвижили сега.

И наистина, Джорген наблюдаваше екрана, докато неумолимото движение на множеството платформи ги изтласкаше настрани, така че се образуваше отвор. Бойните кораби веднага започнаха обстрела с кинетични изстрели, снаряди, които бяха с размерите на изтребители. Джорген отправи мълчалива молитва към звездите и духовете на прадедите си, които се рееха сред тях. Колкото и добри да бяха уменията му в пилотската кабина, той не можеше да се бие с боен кораб.

Съдбата на човечеството бе в ръцете на Светците и инженерите на ЗСД.

В стаята се възцари тишина, Джорген чуваше собственото си дишане. Никой не дишаше, докато дъждът от снаряди се сипеше към планетата. И тогава нещо се промени — една от платформите отстрани на отвора се задвижи, древните ѝ механизми се включиха и светнаха. По втория монитор на Нидора започнаха да се изписват данни — доклади от инженерите и скаутите на ЗСД.

Планетата Метален рой не беше лесна мишена. Главният монитор на Нидора освети задвижилата се платформа, плосък лист метал. Изглеждаше така, сякаш се движеше бавно, но същото беше и с бомбите. Джорген ги наблюдаваше от такова разстояние, че умът му трудно възприемаше мащаба — това парче метал беше поне сто километра дълго.

Когато бомбите приближиха, части от платформата се отвориха и изстреляха серия от ярки енергийни изстрели в космоса. Те се сблъскаха с бомбите, изстреляни от бойните кораби, пресрещнаха силата с енергия, взривиха ги и ликвидираха инерцията им. Около платформата се отвори щит, пресрещна късовете, забави ги и не им позволи да се посипят по повърхността.

Всички в стаята въздъхнаха едновременно от облекчение. Нидора дори извика. Бойните кораби се оттеглиха бавно, което разкри — макар да бяха стреляли по Прима и очевидно нямаха никакво намерение да я разрушат — че това е била проверка на защитата на планетата.

Джорген погали Нидора по гърба, след това отстъпи настрани и започна да вдишва и издишва, за да се успокои. Най-сетне добри новини. Един от вицеадмиралите го повика на линия, за да поздрави инженерите за работата им.

Колкото и да беше странно, адмирал Коб остана пред монитора си, стиснал празна чашка кафе, загледан в екрана, дори след като останалите си тръгнаха, за да съобщят какво е станало и да поздравят героите.

Джорген пристъпи към него.

— Господине? — повика го той. — Не ми се струвате доволен. Инженерите са задействали защитата навреме.

— Това не е от платформите, над които работеха инженерите ни — отвърна тихо Коб. — Това е старата защитна програма на Метален рой. Извадихме късмет, че наблизо е имало защитна платформа, която все още може да окаже контрамерки.

— Така ли? — отвърна Джорген. Част от облекчението му се стопи. — Само че… все още сме в безопасност, господине.

— Обърни внимание на показанията на дъното на екрана, капитане — каза Коб. — Количеството енергия, което пробивът изхаби, е невероятно. Тези стари платформи едва действат. Дори да задействаме другите, ще бъдат нужни месеци или години, за да фабрикуваме нови соларни колектори.

— А дори да направим това и контрамерките да продължат да работят… ако креляните предприемат масирана бомбардировка, те рано или късно ще пробият през платформите. Защитата ни не е предвидена да ни защитава от дълга, масирана атака. Това е последната мярка, която да забави натрапниците, докато приятелски бойни кораби успеят да се доберат до системата и да ги прогонят. Само че ние не разчитаме на приятелски бойни кораби.

Джорген погледна назад към стаята пълна с хора, които празнуваха. Те изглеждаха високопоставени в колосаните, безупречни униформи на ЗСД. Това бе просто фасада. В сравнение с ресурсите на врага, ЗСД не бяха силни военни, а група опърпани бегълци, които нямаха почти никакви оръжия.

— Ние сме хванати в капан на тази планета — заяви Коб — и умираме. Съвсем просто е. Ние сме яйце с изключително здрава черупка, но с нас е свършено в мига, в който врагът осъзнае, че не може да ни счупи с лъжица и посегне към чука. За съжаление, единственият ни шанс да избягаме изчезна безследно. Това момиче…

— Поемам пълна отговорност за решението си, господине — заяви Джорген. — Спенса ще се върне при нас. Просто трябва да ѝ дадем време.

— Много ми се иска да ми се беше обадил — натърти Коб. Нямаше никакви последствия за стореното от Джорген. Можеше да спори, според точка 17-в на устава можеше да позвъни, но истината бе, че той дори не бе старши офицер по време на тази мисия. Полковник Нг от наземните сили водеше екипа по обезопасяване. Джорген трябваше да говори с него или да потърси Коб.

Възможно бе, като изпрати Спенса, да бе обрекъл всички. Ако останем в капана на тази планета, ще умрем. Съвсем простичко е…

Джорген си пое дълбоко дъх.

— Господине, може да се наложи да наруша друго правило.

— И без това не ги знам и половината, капитане. Не се тревожи.

— Не, господине. Говоря за… семейно правило. Нещо, за което не би трябвало да говорим.

Коб го погледна.

— Знаете — започна Джорген — как семейството ми се е опитвало да спре всякакви приказки за дефекта. Опитвали са се да го опазят от публиката. Говоря за дефекта, който е имал бащата на Спенса… така наречената… така наречената…

— Сайтоника ли? — помогна му Коб.

— Има причина за това, господине — уточни Джорген.

— Знам. Някои от твоите прадеди са го имали. Не е бил ограничен единствено до инженерния екипаж. Да не би да искаш да ми кажеш, че чуваш разни неща, синко? Че виждаш неща?

Джорген стисна устни и кимна.

— Бели светлини, господине. С периферното зрение. Приличат на… приличат на очи.

Ето. Каза го. Защо се потеше толкова много? Не беше чак толкова страшно да каже думите, нали?

— Е, и това е нещо — рече Коб и остави чашата настрани. Един от помощниците услужливо я грабна и затича да я напълни отново. — Ела с мен. Искам да те запозная с един човек.

— От Психологическия корпус ли? — попита Джорген.

— Не. Говоря за стара жена с отличен вкус към пайове.

19.

Паниката на Ем-бот ме изтръгна от съня.

— Спенса! — изкрещя той. — Спенса!

Сърцето ми блъскаше неудържимо, скочих в пилотската кабина. Стиснах контролната сфера и замигах с подпухнали очи, поставила пръст на спусъка.

— Какво? — попитах. — Кого да застрелям?

— Има някой в посолството — съобщи Ем-бот. — Бях пуснал датчиците за близост. Промъкват се, когато мислят, че спиш.

Ангели небесни. Убийци ли идваха? Потна, умът ми все още мътен от съня, аз включих кораба, след това спрях. Какво? Да отлетя ли? Къде? Бях напълно в лапите на Върховните — ако те искаха да умра, нямаше да прибягват до убийци, нали?

Трябваше да разбера повече. Както бях изпълнена с решителност, пъхнах ръце в малкото чекмедже за оръжия и извадих деструкторния си пистолет. Доколкото можах да разбера, личните оръжия бяха забранени на Към звездите, но аз изглежда имах дипломатически привилегии, така че не бях сигурна какво може и какво не може.

Уверих се, че холограмата ми е активна, след това тихо вдигнах купола и се измъкнах, притаих се, да не би да има снайперисти. Хукнах към стълбите и се спуснах долу в посолството. Тук се запромъквах към най-горния етаж.

— Двама са — предупреди тихо Ем-бот в ухото ми. — Единият е в кухнята на най-горния етаж. Другият е на най-долния етаж близо до вратата, вероятно пази изхода.

Така. Никога не бях участвала в подобни конфликти на земята и обучението ми беше минимално. Независимо от това оставих стълбището и завих на най-горния етаж. Усетих същото спокойствие и студена решителност както по време на битка в небето. Можех да се срещна с убиец, стига да имах оръжие в ръката. Това беше проблем, който можех да отстрелям. Много повече предпочитах този вариант пред мъглявите тревоги, над които мислех, когато заспах снощи.

— Врагът се намира на два метра вътре в стаята — прошепна Ем-бот. — Близо до плота. В момента е с гръб към вратата. Може и да се изненада, че не си в спалнята.

Кимнах, след това скочих в стаята и насочих деструктора. Крелянин с кафява броня се обърна, когато долови движението, изпусна нещо на земята и то се счупи. Чиния ли беше това?

— Ааа! — извика крелянинът, а гласът, който прозвуча от значката, беше женски. — Не ме убивай!

— Какво търсиш тук? — попитах.

— Мия ти чиниите! — отвърна крелянката. Тя размаха разтревожено ръце. — Изпратени сме да почистваме!

Почистване ли? Намръщих се, без да отпускам пистолета. Само че крелянката носеше колан, пълен с неща за почистване, които изпъкваха на бронята и през щита пред лицето видях паниката в движенията на ракоподобното създание. Видях, че не носи оръжия.

Звук от първия етаж ми заприлича на… прахосмукачка.

— Хм — обади се Ем-бот. — Може и да не сме преценили правилно положението.

— Каква агресия! — отбеляза крелянката. — Не бях предупредена за подобно нещо!

— Кой те изпрати? — попитах аз и пристъпих напред.

Тя се сви назад.

— Работим за Министерството на интеграцията на видовете!

Куна. Присвих очи, но свалих пистолета.

— Извинявам се за грешката — отвърнах, оставих я и отидох да проверя другата — втората крелянка, която си тананикаше, докато почистваше с прахосмукачка втория етаж.

Докато я наблюдавах, на вратата се звънна. Намръщих се отново, след това проверих. До вратата бе оставен пакет — вероятно новият ми пилотски костюм.

Отпред бе застанал самият Куна. Висок, със синя кожа, облечен в тъмносиня роба.

Отворих вратата.

Куна ми отправи една от зловещите си усмивки с прекалено много зъби.

— А, емисар Аланик! Може ли да вляза?

— Ти ли изпрати лакеите си да се промъкват и да ме дебнат? — попитах.

Куна се закова на място.

— Лакеи ли? Не съм запознат с превода на думата. Слуги? Изпратих госпожа Чамуит да работи като твоя икономка и тя си е довела помощничка. Разбрах, че не си довела свой персонал и прецених, че ще имаш нужда да ти заема.

Шпиони. Знаех си. Открих и изключих наблюдателните им устройства, затова са изпратили агенти в сградата, за да ме наблюдават. Бях ли оставила нещо, което да ме издаде?

— Надявам се, че ти помагат — отвърна Куна и провери комуникационния си таблет. — Хм. Малко закъснявам. Ще дойдат да те вземат след приблизително трийсет и пет минути. Не искам да закъснееш на първия си ден като пилот.

— Какво искаш от мен? — попитах подозрително. И каква игра играеш?

— Единствено да се уверя, че имаш чудесно мнение за Върховенството, което да предадеш на твоите хора — отвърна Куна. — Може ли да вляза?

Отстъпих и с нежелание направих място, за да влезе. Той погледна крелянката, която чистеше с прахосмукачка, след това влезе в друга стая за срещи, която беше празна. Последвах го и останах на вратата, докато Куна се настаняваше.

— Много съм доволен от усилията ти, Аланик — рече Куна. — И се извинявам за… изтощителното преживяване вчера. Не знаех, че Уинзик и онези като него ще използват толкова драматичен метод за подбора на пилотите. Министерство на защитата понякога са безотговорни.

— Не съм аз тази, на която трябва да се извиниш, а онези, които заслужават извинение, са мъртви.

— Така е — съгласи се Куна. — Какво знаеш за човешките войни, Аланик от УрДейл?

— Знам, че човеците са изгубили — отвърнах предпазливо. — След като са властвали над нашата планета и са ни принудили да се бием на тяхна страна.

— Много политически начин да представиш нещата — отвърна Куна. — Хората ти ще се вместят във Върховенството много по-добре, отколкото някои предполагат. За мен обаче се знае, че понякога потъпквам социалните обичаи. Може би това се дължи на предпочитанието ми да общувам и да уча навиците на видове, които все още не са се присъединили към Върховенството.

Куна изглеждаше толкова висок и надменен. Гласът му стана мек, понякога беше дори замислен, когато се обърна, за да погледне през прозореца.

— Предполагам, че никога не си виждала какво оставят след атака гробокопачите, и затова ти завиждам. Те могат да заличат живота на планета само като преминат покрай нея — или по-точно казано, през нея. Те не съществуват в нашата реалност. Те преминават и оставят единствено тишина.

Това пък какво общо имаше с разговора? Нали говорехме за хората?

— Това е ужасно — отвърнах. — Само че… ти ми каза преди, че гробокопачите са напуснали нашата галактика преди векове. Как тогава някой е видял какво могат да причинят на една планета?

Куна докосна върховете на пръстите си. Осъзнах, че отговорът е бил пред очите ми преди няколко дни. Когато бях в космическата станция над Метален рой и гледах онова древно видео. Бях видяла какво могат да направят гробокопачите.

— Човеците са призовали гробокопач, така ли? — попитах. — Затова всички вие се страхувате толкова от гробокопачите, затова мразите толкова хората. Не става въпрос единствено за войната. Хората са се опитали да използват гробокопачите като оръжие.

— Да. Ние почти изгубихме войната. По време на втората хората разработиха бази на забравени планети около малки или умиращи звезди. Там започнаха ужасна програма. Ако бяха успели, тогава Върховенството нямаше просто да е унищожено, то щеше да изчезне завинаги.

Усетих как ме завладява студ. Гробокопачът се е обърнал срещу нас… Думите, изречени от човека, когото видях на онова видео — каза пред всички на планетата Метален рой, че ще бъдат погълнати. Бях видяла как онези отдавна загинали хора са пробвали. Това значи са правели. Те са призовали гробокопач. Само че вместо да унищожат враговете на човечеството, нещото се е обърнало срещу тях.

Ужасът отново нахлу в мен и ми прилоша, облегнах се на прага.

— Ние имаме невероятен късмет, че тяхното оръжие се е обърнало срещу тях — продължи Куна. — Никой не може да се бие с гробокопачите или да ги контролира. Човеците доведоха един в нашето измерение, след това той разруши няколко от техните най-важни планети и бази. Дори след като хората бяха победени, този гробокопач вилня из галактиката години, докато най-сетне не се оттегли.

— Знам, че твоят вид изпитва почит към хората, Аланик. Не, не е нужно да възразяваш. Разбирам и донякъде изпитвам емпатия. Трябва да разбереш, че задачата, заради която сме се събрали — да се научим как да се бием с гробокопачите — е проект от първостепенно значение.

— Двамата с Уинзик може и да не сме единодушни как да процедираме, но сме сложили заедно началото на този проект: начин да разработим контрамерки срещи гробокопачите. Докато не направим това, Върховенството е в огромна опасност.

— Вие… значи мислите, че хората ще се върнат, нали? — попитах и парченцата започнаха да си идват на място. — Четох в местната база данни, че те са затворени в резервати — но някои твърдят, че те са близо до момента, в който ще успеят да избягат.

Куна се обърна от прозореца и ме погледна, извънземното му изражение бе неразгадаемо. Той направи пренебрежителен жест и замахна с два пръста.

— Провери архивите и ще разбереш, че се предполага, че хората винаги са близо до бягство. Върховете в съпротивата им винаги съвпадат с моментите, когато Министерството на защитата трябва да прокара някой важен закон за финансиране.

Това ме порази като удар в корема. Министерството на защитата — креляните… те използваха Метален рой и моите хора като начин да се сдобият с политически облаги.

— Мислиш, че те са позволили на хората да станат по-опасни ли? — попитах. — Може би се отпускат малко, така че всички да се уплашат истински и така министерството да докаже, че си върши добре работата.

— Аз не бих казал подобно нещо — рече Куна. — За подобно твърдение са нужни доказателства, не просто предположения. Нека просто кажем, че това ми се струва любопитно. Това се случва от толкова отдавна, толкова редовно, че се съмнявам, че хората представляват истинска опасност за нас, без значение какво мислят експерти и коментатори.

Много грешиш, помислих си аз. Уинзик е допуснал грешка. Той е позволил ЗСД да станат твърде силни. Той ми позволи да стана пилот. А сега… сега сме много близо до пробив. Този път не говорим за най-обикновено извинение. Той сигурно е изпаднал в паника…

Така че сега той създаваше специални сили. Специален екип от пилоти. Нямаше начин да е съвпадение.

— Гробокопачите представляват истинска опасност — заяви Куна. — Може и да греша, може в бъдеще хората отново да се превърнат в опасност. Но дори да не е така, някой друг ще се опита да използва гробокопачите. Да се разправяш с гробокопачите е проява на глупаво, безотговорно, агресивно поведение и някоя раса ще се опита да го направи. Върховенството няма да бъде в безопасност, докато не се преборим с гробокопачите или поне не ги отблъснем.

— Виждам логиката в казаното — отвърнах. Това беше самата истина. Главната ми цел беше да открадна хипердрайв… но ако имаше оръжие на Върховните срещу гробокопачите, което можех да открия, това със сигурност щеше да бъде от полза.

Въпросът бе защо Куна ми разказваше всичко това. Той стана и пристъпи близо до мен, след това погледна настрани, към оръжието, което стърчеше от джоба ми, нали го бях пъхнала там в бързината. Бързо го прибрах.

— Не бива да го носиш — рече Куна. — Ти си под моя защита, но дори това има известни граници.

— Извинявай — отвърнах. — Мислех, че ти си… Както и да е, може и да съм уплашила икономката на горния етаж.

— Ще се оправя с този въпрос — обеща Куна. — Важното е ти да разбереш важността на задачата си. Уинзик трябва да бъде държан под око. Аз нямам никаква власт над тази тренировъчна програма. Затова те моля да не забравяш за какво се разбрахме. Ще се постарая молбата на хората ти към Върховенството да бъде одобрена. В замяна искам да ми докладваш за обучението.

— Ще бъда твой шпионин — съгласих се.

— Ще бъдеш в услуга на Върховенството. Аз имам позволение и власт да научавам всичко, което ми казваш.

Супер. Беше точно както си мислех; бях хваната в капан между двамата.

— Ти не се тревожи — продължи Куна. Отправи ми поредната хищническа усмивка. — Моля те отчасти, защото знам, че ще бъдеш в безопасност. Като сайтоничка можеш да се прехвърлиш във всеки момент, в който решиш, ако се окажеш в опасност.

— Да, по този въпрос — отвърнах. Как да призная? — Няма да разполагам с кораба си, а ми трябва неговата технология, за да осъществя хиперскок.

— А — възкликна Куна. — Значи не си напълно обучена. Все още имаш нужда от механична помощ.

— Именно. Ти можеш ли да ми осигуриш обучение?

Куна поклати глава.

— Необучените сайтоници не са толкова опасни, колкото обучените. Необходими са били векове обучение, преди нашите сайтоници да станат достатъчно мощни, за да привлекат по някаква случайност гробокопач — освен това подозираме, че твоите хора са далеч от подобно постижение. Така че ако те обучаваме, само ще увеличим опасността.

— Може би ако имах кораб на Върховните с хипердрайв, можех да пробвам да използвам вашата технология — отвърнах. — Тогава ще разбера какво е усещането и ще се науча да летя безопасно по-бързо от светлината.

— Ооо… — изрече Ем-бот в ухото ми. — Браво!

— Не мога да те спра да опиташ хиперскок — отвърна Куна. — Тренировъчният плац, който ще посетиш днес, изисква такъв. Затова обърни внимание на процеса.

Страхотно. Проверих часовника на гривната, ангели небесни, почти беше време.

— Няма да те задържам — подхвърли Куна с вечно спокойния си глас. — Върви да се подготвиш. Чака те натоварен ден. Много ще ми бъде интересно да науча как е минал.

Така. Не можех просто да го изхвърля. Хукнах към стълбището, грабнах пакета и профучах покрай крелянката, която чистеше с прахосмукачка — тя отскочи, когато връхлетях. Изобщо не се вързах на тази проява на уплаха. Тези двете бяха шпиони, това бе очевидно. Нямаше да им се оставя.

В спалнята бързо проверих дали не съм забравила нещо, което да ме издаде и да се разбере коя съм. След това облякох пилотския костюм, който ми беше доставен, грабнах Кръвожадния от стаята и забързах към Ем-бот.

— Наблюдавай Кръвожадния — помолих тихо и го пъхнах в пилотската кабина. — Куна каза, че ще трябва да правя хиперскок за днешното обучение. Ти ще можеш ли да се свържеш с мен?

— Гривната ти няма сайтоничен предавател — обясни Ем-бот. — Би трябвало, но хората ти нямаха подходящите части, за да изработят. Така че освен ако новият ти кораб няма и не намерим начин да се свържем — тогава не, няма да можем да говорим, когато осъществиш хиперскок.

Браво. Прибрах деструкторния пистолет.

— Внимавай за всичко странно.

— И какво да направя, ако открия нещо странно, Спенса? Не мога да избягам.

— Не знам — отвърнах разочаровано. — Ако нещо се обърка, поне се постарай да умреш героично, нали?

— Ами… ъъъ… Нямам отговор. Колко необичайно. Но имам нещо за теб.

— Какво? — попитах.

— Ъплоудвам втора холографска карта на гривната ти. Ако я използваш, образът ще те превърне в дион с непретенциозни черти, когото създадох. Може да се окаже от полза да имаш резервен образ.

— Че аз дори не знам как да използвам онзи, който вече имам — оправдах се аз.

— Разумно е, за всеки случай. Трябва да вървиш. Ще имаме връзка до хиперскока ти, така че все още няма да има радиомълчание.

Слязох по стълбите, за да хапна набързо, след това си взех храна за обяд, както бе наредено. Пъхнах всичко в раницата, която бях поръчала, след това затичах на най-долния етаж и в този момент звънецът звънна и разбрах, че совалката е пристигнала, за да ме отведе на обучение.

Куна беше на площадката близо до входната врата.

— Не ми пипай кораба — казах му аз.

— Не бих направил подобно нещо.

Поколебах се за момент, видях отново измамната усмивка, след това въздъхнах и излязох.

20.

Совалката представляваше малък въздушен автомобил с извънземен шофьор, чиято раса не познавах, въпреки че имаше гъбовиден вид. Ем-бот щеше да е във възторг.

Седалката ми се стори твърде мека. Беше като седалките в луксозните автомобили на Джорген. Поклатих глава и си сложих предпазния колан, когато совалката потегли.

Вместо да мисля, че съм оставила Ем-бот, аз наблюдавах града под нас — на пръв поглед безбрежно море от сгради.

— Къде отиваме? — попитах Ем-бот с едва доловим шепот, за да не ни чуе шофьорът.

Той заговори в ухото ми.

— Заповедите, които получи, казват, че ще бъдеш транспортирана до „Теглилки и мерки“.

— Това кораб ли е? — попитах. Какво невинно име.

— Да, огромен търговски кораб.

Очевидно това беше прикритие. Въпросният „Теглилки и мерки“ беше военен кораб, но не такъв, за който Върховните искаха обикновените хора да знаят.

— Може ли да преговорим различните видове, с които ще летя днес? — попитах. — Чувствам, че Аланик трябва да знае нещичко за тях.

— Страхотна идея! — отбеляза Ем-бот. — Не искаме да се представиш като по-голяма невежа, отколкото си. Да видим… Мориумур е дион. Вече имаме известен опит с тях. Въпреки че Мориумур е известен като издънка — техният термин за индивид, който все още не е роден.

Потръпнах и се обърнах към прозореца.

— Това, което правят, прилича на евгеника или нещо подобно — прошепнах. — Те не би трябвало да могат да решават с каква личност се раждат.

— Това е твърде ексцентрично според човешкия начин на разсъждение — отвърна Ем-бот. — Ако искаш да успееш в тази мисия, ще трябва да се научиш да приемаш нещата от извънземна гледна точка.

— Ще се постарая — прошепнах. — Много се интересувам от расата, която наричат химера. Какъв е техният случай?

— Те са вид, който съществува като локализиран облак частици във въздуха. Като цяло може да се каже, че са миризми.

— Говорещи миризми ли?

— Говорещи, мислещи и от онова, което прочетох — опасни миризми — отвърна той. — Не са многобройни, но за тях се говори тихо сред Върховните. Източници в местната база данни настояват, че всички останали химери — много са загинали в човешките войни, а се размножават бавно — работят като тайни правителствени агенти.

— Много малко се знае за тях. Очевидно разследват въпросите, които включват политиката на Върховните, най-вече когато са замесени високопоставени лица. Могат да пилотират кораби, като задействат електрониката на кораби и прекъсват — или крадат — електронните сигнали от контролите.

— Химерна е направила точно това вчера — отвърнах. — Превзела е един от дроновете и летеше на него. Така че тя просто… отлетяла е до него и е поела контрола.

— Именно — потвърди Ем-бот. — Или поне така мислят в базата данни. Има много малко официални данни за химерите, но сега разбирам защо появата на една от тях на теста предизвика такова вълнение.

— Значи и тя е шпионин — прошепнах. — Невидим шпионин.

— Който може да оцелее в пространството — потвърди Ем-бот. — Значи не са просто газообразни същества — в противен случай вакуумът ще ги разкъса. Изглежда могат да пътуват в пространството без специално оборудване и могат да се прехвърлят между движещи се кораби. През войните често са инфилтрирали механичната част на вражески изтребител и са поемали контрола, докато пилотът все още е бил на борда.

— Ангели небесни — прошепнах. Сякаш нямах предостатъчно причини за тревога. — Ами жената?

— Такива като нея са много малко. Повечето човеци трябва да останат в резерватите. Ако някой високопоставен реши да вземе човек, въпросният човек трябва да получи лиценз — някой трябва да поеме отговорност за човека, в случай че причини неприятности или щети.

— А правят ли го?

— Понякога — отвърна Ем-бот. — В повечето случаи виждам, че ги използват за плашило или се отнасят към тях, водени от предразсъдъци. Единствено правителствени лица могат да имат човеци и то единствено за безопасност или проучвания. Мисля, че Върховните ги използват, отчасти защото им напомнят, че са спечелили войната.

Кимнах, докато летяхме над града. Трябваше да науча повече за тези неща, ако имах намерение да вербувам Брейд. Не бях сигурна дали трябва да го правя, но можех поне да пробвам да я освободя, нали така?

Въздъхнах и потрих чело, опитах се да осмисля всичко. Значи, планът ми беше да открадна хипердрайв, да спася поробена жена и може би да открия тайната на борбата с гробокопачите. Може би трябваше да мисля над главната цел.

— Добре ли си? — попита Ем-бот. — Искаш ли да спра?

— Не — прошепнах. — Просто се чувствам малко объркана. Поне ми се струва, че намирам някакъв смисъл в действията на кицен.

— Може би защото са имали връзки с човечеството — обясни Ем-бот. — Преди хиляди години те осъществили контакт с хората на Земята — преди което и да е от двете общества да се индустриализира.

— Как е възможно да се е случило?

— Сайтоничната телепортация не изисква технология — продължи Ем-бот. — Както каза Куна, ако можеш да разбереш как да използваш силите си, ще можеш да се телепортираш сама — и не само кораба си. Ранната сайтоника от народа на кицен се озовала на Земята по причини, които са изгубени във времето. Те имали търговски отношения с различни райони на източна Азия на Земята. Няколко култури на кицен били повлияни от Земята. Търговският обмен продължил, докато сайтониката на кицен не изчезнала.

— Изчезнала ли?

— Историята е трагична — отвърна Ем-бот. — Би трябвало да се отбележи, че кицен били в края на желязната епоха, така че на тогавашните сведения не може да се разчита. Очевидно техните хора не се доверявали на сайтониката и така сайтониците напуснали. Хората били част от това неразбирателство — говори се за война. Накрая главната част от населението на кицен не можело да помръдне от тяхната планета в продължение на векове, чак докато Върховните не осъществили контакт.

— Хм — прошепнах. — Къде са отишли сайтониците на кицен?

— Никой не знае — отвърна той. — Останали са само легенди. Може би трябва да попиташ Хешо в какво вярва. Аз съм по-любопитен защо сайтониците са заминали. Само защото не са им имали доверие ли? Ти ми нямаше доверие, когато се запознахме, но аз не си заминах.

— Ти не можеш да си заминеш — натякнах аз.

— Мога да се цупя — напомни ѝ той. — Имам подпрограма за цупене.

— Известно ми е.

Совалката ми се спусна, когато приближихме докове настрани от града, потънали в тъмнина. Тъкмо преди да излезем от въздушния балон, забелязах група да размахват някакви надписи. Не можах да ги прочета — разстоянието беше твърде голямо за значката, за да ги преведе. Зашепнах на Ем-бот.

— Долу има група с плакати — посочих. — Точно до доковете — присвих очи аз. — Извънземен, който прилича на горила е предводителят. Мисля, че е бърл, същият вид като онзи, когото изхвърлиха от летателната програма.

— Чакай да проверя местната новинарска мрежа — помоли Ем-бот. — Дай ми минутка.

Прелетяхме покрай демонстриращите и совалката ме понесе извън въздушния балон. Вдигнах се от седалката, косата ми щръкна с нулевата гравитация, щом излязохме от гравитационния щит на платформата. Летяхме покрай доковете, повечето пълни с огромни кораби, които не можеха да кацнат на площадките.

Звездите отново оживяха за мен, също като далечна мелодия. Информацията, която Към звездите изпращаше през нищото към други планети. Опитах се да се концентрирам над различните звуци, но те се оказаха твърде много. Приличаха на река през дълбоките пещери. Ако оставех музиката да остане в ума ми, я чувах като един тон и лесно можех да я пренебрегна. Ако обаче се опитах да разгранича нещо специфично, тя се превръщаше в оглушителен шум.

Част от мен остана изненадана, че те си позволяват да използват сайтонични комуникации. Да, Върховните ограничаваха каква част от нея да се използва — повечето хора трябваше да осъществяват комуникация с други светове, като изпращат писма, които бяха качени на чипове, след това ги качваха на кораби, а в края на пътуването пък ги качваха в местните бази данни. Затова пък важните хора можеха да използват не само радио, ами сайтонични комуникации през нищото. Бяха ми позволили да го направя, когато изпратих съобщението до дома на Аланик.

— Открих причината за протеста — заговори Ем-бот. — Очевидно смъртните случаи по време на теста не са останали незабелязани. Пилотът Гул’за, който беше изхвърлен вчера, се е оплакал, има си подкрепа за начина, по който Върховните се отнасят към по-низшите видове.

Я. Че това беше повече недоволство, отколкото бях очаквала.

Приближихме последния кораб на доковете и пред огромните му размери нашата совалка стана миниатюрна. Беше дори по-голям от бойните кораби, които заплашваха родната ми планета, с множество отвори отстрани, вероятно за излитането на изтребители.

Тези неща като копчета са оръдейните установки, помислих си аз, въпреки че в момента оръдията бяха прибрани. Това означаваше, че съм права: „Теглилки и мерки“ очевидно бяха военен кораб, а не транспортен.

Щом го видях, се разтревожих. Този кораб беше създаден, за да се телепортира до различни места, а след това да изстреля флота си — което означаваше, че аз, по всяка вероятност, нямаше да получа изтребител със собствен хипердрайв. Независимо от това, аз все още таях надежда, докато совалката ми влиташе през огромната врата с невидим щит, който задържаше вътре атмосферата. Изкуствената гравитация ме лепна за седалката и ние кацнахме на площадка в огромно помещение.

През прозореца видях първото истинско военно присъствие на Към звездите — диони в сини униформи с оръжия се бяха строили и ни очакваха.

— Слизаш тук — уведоми ме шофьорът и отвори вратата. — Ще те взема отново в 9000.

— Добре — отвърнах и слязох. Въздухът миришеше на стерилно, имаше дъх на амоняк. И други совалки се приземяваха около мен и от тях слизаха пилоти. Това бяха петдесетината, издържали теста. Докато се питах какво да правя, совалката до мен отвори врата и от нея слязоха кицен. Днес мъничките животинки се придвижваха на платформи, подобни на летящи чинии, достатъчно големи, за да превозват по пет кицен.

Хешо се понесе към мен, придружен само от двама кицен — шофьор и друг с униформа в ярко червено и златно, който носеше стар на пръв поглед щит с изящни гравюри.

Пилотът вдигна летящата чиния на нивото на очите ми.

— Добре утро, капитан Аланик — поздрави Хешо от подиума в центъра на платформата.

— Здравей, капитан Хешо — отвърнах. — Добре ли спахте?

— За съжаление, не — отсече той. — Трябваше да прекарам значителна част от цикъла, отреден за сън, в политически разговори с планетарната асамблея на вида ми и гласуване. Ха-ха. Политиката е толкова досадна, нали?

— Ами, сигурно. Гласуването премина ли във ваша полза?

— Не, изгубих всички гласове до един — призна Хешо. — Останалите от асамблеята гласуваха единодушно против всичките ми желания по всеки въпрос. Какъв лош късмет! Какви унижения трябва да изтърпиш, когато има истинска демокрация, а не сенчеста диктатура, управлявана от наследствени крале. Нали?

Останалите кицен, които летяха наблизо, избухнаха в овации за демокрацията.

Мориумур пристъпи към нас и ми се стори, че се чувства неудобно в белия пилотски костюм на Върховните. Наблизо група от четирима други пилоти бяха отведени навътре в „Теглилки и мерки“.

— Виждали ли сте другите двама членове на ескадрата? — попита Хешо.

— Все още не съм помирисал Химерна — призна Мориумур. — Що се отнася до жената… — Стори ми се, че той я спомена с известно неудобство.

— Бих искал да я видя лично — заяви Хешо. — Легендите говорят за хора гиганти, които живеят в мъглата и се хранят с телата на мъртвите.

— Виждал съм няколко — призна Мориумур. — Не са по-големи от мен. Повечето са по-дребни. Но у тях имаше нещо… отблъскващо. Нещо опасно. Ще разпозная усещането на мига.

Малък дрон — подобен на платформите, на които летяха кицен — се понесе към нас.

— А — разнесе се глас от високоговорителя в него. Прозвуча като един от служителите, които бяхме срещнали вчера. — Ескадра петнайсет. Чудесно. Няма отказали се, нали?

— Двама от членовете ни липсват — казах.

— Не — обади се глас до мен. — Само един.

Отскочих. Значи Химерна е била тук! Не бях подушила канела. Само амоняк… който премина в канела почти веднага. Ангели небесни. Колко ли време ни е наблюдавала? Да не би… възможно ли бе да е летяла заедно с мен в совалката?

— Човешката жена ще се присъедини към вас в по-късен час, ескадра петнайсет — инструктира ни служителят. — Рапортувайте в стая за скокове шест. Ще ви покажа. — Дронът с дистанционно управление избръмча настрани и ние го последвахме. Преди да стигнем до вратата от мястото за кацане на совалките, ни спряха двама охранители, въоръжени с деструкторни пушки, които прегледаха чантите ни и чак тогава ни махнаха да продължим.

— Ескадра петнайсет, а? — попитах останалите, когато излязохме в коридора. — Не е много вдъхновяващо. Може ли да си измислим нещо друго?

— На мен ми харесва, че е номер — отвърна Мориумур. — Звучи простичко, лесно се записва и още по-лесно се помни.

— Глупости — отсече Хешо от платформата си от дясната ми страна. — Съгласен съм с капитан Аланик. Числото не става. Аз бих ни нарекъл Цветята на последната ни снощна целувка.

— Тъкмо за това говорих — опъна се Мориумур. — Как можем да кажем нещо толкова дълго в контекст, Хешо?

— Никой няма да пише поезия за „ескадра петнайсет“ — обясни Хешо. — Ще видите, капитан Мориумур. Измислянето на подходящи имена е един от талантите ми. Ако съдбата не ме беше избрала за настоящата служба, със сигурност щях да стана поет.

— Воин поет? — отвърнах. — Като бард от Земята.

— Именно! — кимна Хешо и вдигна космат юмрук към мен.

Вдигнах и аз юмрук и се ухилих. Присъединихме се към други групи пилоти, които ги водеха по коридора. Тези ескадри бяха разделени по видове — много бяха представени от само един вид, а смесените бяха съвсем малко. Нашата ескадра беше единствената, в която имаше повече от два различни вида.

Видът на Хешо има история с хората, помислих си аз. Също и на Аланик. Сънародниците на Химерна са участвали във войните. Може би сме били избрани, за да се справяме с Брейд.

В коридора имаше още войници, този път бяха двойка креляни, в пълни брони, вместо само с нагръдници. Когато минахме покрай тях, осъзнах, че не съм видяла представители на „по-низшите“ раси на кораба освен нас, пилотите. Всички гости и служители, покрай които минавахме, бяха или креляни, или диони.

Затова се зачудих… защо имат нужда от нас, пилотите? Те се биеха с моите хора на Метален рой с дронове с дистанционно управление.

Не, помислих си. Ако аз чувам инструкциите, които се изпращат на дроновете, значи и гробокопачите ги чуват. Те имаха нужда от пилоти, обучени в пилотска кабина.

— Ем-бот — прошепнах, защото исках да попитам дали е разбрал нещо за програмите на Върховните, свързани с дистанционно управляваните дронове.

В слушалката ми се чуваше единствено статичен шум. Ангели небесни. Да не би да му се беше случило нещо? Сърцето ми заби бързо, докато не се сетих, че се намирам на военен кораб. Сигурно имат комуникационно заглушаване. Или това, или просто бях излязла извън обсега на гривната. Сега бях съвсем сама.

Поведоха ни по нови коридори с безлични метални стени и яркочервен килим в средата. Стигнахме до кръстовище и дронът зави надясно, към коридор с много стаи.

Останалите от ескадрата ми го последваха, но аз се поколебах. Дясно ли? Защо завивахме надясно?

Знаех, логично, че няма причина да се чувствам объркана. Част от мен се протегна и се вгледа към коридора, по който вървяхме. Това беше правилният път. Усещах нещо там…

— Какво си мислиш, че правиш? — излая войник, който пазеше на кръстовището.

Застинах на място, осъзнах, че съм поела направо. Вдигнах поглед към написаното на стената и преводачът ми каза значението.

ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП. ИНЖЕНЕРЕН ОТСЕК И МАШИНИ.

Изчервих се и завих надясно, забързах, за да настигна останалите. Охранителят остана да ме наблюдава, докато групата ни не влезе в една от стаите. Усетих, преди да вляза, че Брейд е вътре — и наистина, още с влизането я заварих седнала в малката стаичка, в която имаше шест седалки. Брейд беше облечена в същия бял пилотски костюм като нас, беше се настанила в дъното и си беше сложила колана. Гледаше през прозореца.

— Това значи е тя — завъртя се Хешо до главата ми. — Не изглежда толкова опасна. Само че меч, заклал стотици, може да не блести като новоизкован. Опасност, сладка като забранен парфюм. Ще те опозная.

— Много красиво казано, Хешо — отбелязах.

— Благодаря — отвърна той.

Останалите кицен влетяха в стаята и се разбъбриха едновременно. Дронът, който ни водеше, нареди да си сложим предпазните колани и да чакаме допълнителни инструкции, а след това излетя навън.

— Да се закопчеем ли? — попита Хешо. — Мислех, че ще ни поверят изтребители.

— По всяка вероятност ще го направят — отвърна Мориумур и се настани. — Веднага след като „Теглилки и мерки“ ни откарат на мястото за тренировки — специализирана платформа на няколко светлинни години.

— Ами… — започна Хешо. — Предполагах, че ще имаме кораби с хипердрайв. За да можем сами да отлетим там.

— Признавам — обадих се, — че и аз се надявах на същото.

— А, никога няма да ни дадат индивидуални кораби, способни да извършват хиперскокове — рече Мориумур. — Подобна технология е опасна! Никога не я поверяват на по-низшите раси. Грешка при използването може да привлече към нас вниманието на гробокопачите.

— Нали се учим да се бием с гробокопачите? — попитах.

— Независимо от това няма да е разумно — продължи Мориумур. — Скоковете със скорост по-голяма от скоростта на светлината се управляват от опитни техници експерти, които имат върховна интелигентност. Дори видовете със специална класификация, като химерите, не се допускат. Нали така, Химерна?

Подскочих, когато тя заговори точно до мен.

— Самата истина.

Ангели небесни. Никога няма да свикна да имам невидим партньор в ескадрата.

— Някои раси притежават сайтонични качества — обясних се аз, докато сядах и се закопчавах. — Върховенството не им е нужно, за да осъществяват хиперскокове.

— Да се позволи на някой със сайтонични способности да телепортира кораб е невероятно опасно — обади се Мориумур и направи странен жест с ръката — приличаше на замахване. Да не би по този начин дионите да показваха пренебрежение? — Връщането към сайтониката е все едно да се върнем към древните машини с вътрешно горене, вместо да използваме подемни пръстени! Не, не, в съвременното общество ние никога не използваме толкова безразсъдни методи. Нашите скокове, по-бързи от светлината, са забележително безопасни и никога не привличат вниманието на гробокопачите.

Обзета от любопитство, погледнах към Брейд, но тя не отвърна на погледа ми. Проучването на Ем-бот потвърди казаното от Куна: съвременните хора от Върховенството знаеха за сайтониката, но основната част от населението вярваха, че сред тях няма индивиди с такива умения. Не се знаеше, че Брейд притежава такива, камо ли за мен.

Така че… възможно ли бе фантомът „технология, по-бърза от светлината“ на Върховните да беше най-обикновена лъжа? Те твърдяха, че използват нещо безопасно, но всъщност това беше ли извинението им да потискат знанията за сайтониката?

Затворих очи, вслушах се в звездите, както ме беше учила бабчето. Усетих, че „Теглилки и мерки“ най-сетне потегли, отдели се от дока и ускори бавно, отдалечи се от Към звездите. Това бяха физически усещания, изглеждаха далечни, откъслечни.

Звездите… сайтоничната комуникация… опитах се да ги анализирам, да ги разбера. Опитах и упражненията, на които ме беше научила бабчето. Престорих се, че летя. Издигах се. Реех се в космоса.

Почти… чух… нещо. Беше близо. По-високо, по-настоятелно.

Подгответе се за хиперскок.

Нареждания от капитана на кораба. Предаваха ги към инженерния отсек. Усещах мястото. И хипердрайва… Имаше нещо познато…

Чух как капитанът нареди скока. Зачаках, наблюдавах, чувствах какво става. Опитвах се да попия процеса.

Умът ми се напълни с информация. Място. Там отивахме. Познавах го много добре. Можех…

Глас изпищя някъде наблизо. След това корабът неочаквано влезе в нищото.

21.

Бях там, висях в не-мястото, заобиколена от чернота. Ами очите. И те бяха тук.

Само че не наблюдаваха мен.

Видях ги, усетих ги, чух ги. Погледът им не ме откри. Бяха се фокусирали другаде. Сякаш… сякаш гледаха източника на писъка.

Да, така беше. Пронизващият, мъчителен писък се застоя в ума ми. Той разсея гробокопачите, попречи им да видят „Теглилки и мерки“, докато се плъзгаше през нищото.

Всичко приключи като с щракване на пръсти. Бях тласната назад на седалката в малката стаичка, изпъшках. Имах чувството, че съм запокитена физически, а след това уловена от стола. Изпъшках отново, отплеснах се напред.

— Капитан Аланик? — попита Хешо и се понесе близо до мен. — Добре ли си?

Вдигнах поглед към стаята, в която бяха единствено членове от моята ескадра. Мориумур изглежда не усети момента в нищото.

Обърнах се към Брейд. Тя срещна погледа ми, след това присви очи към мен. Знаех, че тя е сайтоничка. Нима тя… подозираше ли, че и аз съм човешко същество? В момент на паника сведох очи към ръцете си, но те все още бяха бледовиолетови, което означаваше, че дегизировката ми работи.

— Добре дошли! — разнесе се глас по уредбата. Беше Уинзик. — Пристигнахме на мястото за тренировки! Ще бъде много вълнуващо, наистина! Вероятно имате много въпроси. Един дрон ще ви отведе до дока и ще получите задачите си за изтребителите.

— Пристигнахме ли? — попита Хешо. — Осъществихме ли хиперскока? Обикновено има предупреждение, преди да се случи! — Вратата на стаята се отвори и той изфуча навън, останалите кицен го последваха на платформите си.

Останалите от нас, включително и Брейд, се събраха в коридора, след това последваха дрона, който щеше да ни отведе. Друг дрон се стрелна след кицен. Едва успя да ги настигне.

Погледнах към машинното. Тази посока, помислих си аз. Писъкът дойде от тази посока.

Тази технология не беше измислица. Технологията на Върховните за свръхсветлинна скорост им даваше възможност да се крият — гробокопачите не ни бяха видели. За мен беше жизненоважно, дори повече, да открия начин да открадна хипердрайв. Моите хора имаха спешна нужда от тази технология.

Същевременно ме обзе поразяващото подозрение, че каквото и да управлява този кораб, не беше технология в традиционния смисъл. В нея имаше нещо твърде познато. Нещо…

— Какво усети? — разнесе се любопитен глас до мен.

Стегнах се, усетих канела. Опитах се с огромно усилие да не се отдръпна от близостта на Химерна, докато вървях след останалите от екипа. След като можех да я помириша… означаваше ли това, че я вдъхвам?

— За повечето хора хиперскокът е недоловим — уточни Химерна с ефирния си глас. — Не и за теб. Интересно.

— Защо Върховенството рискува, като използва сайтонични комуникации? — избъбрих аз. Може би това беше грешният начин да сменя темата, но това ми беше в мислите. — Всички са толкова уплашени от гробокопачите, а ние нагло използваме комуникации, които могат да привлекат вниманието им.

Миризмата на Химерна се промени и стана леко ментова. Нарочно ли го направи? Или беше същото като промяната на настроенията при нас, хората?

— Минали са повече от сто години след последното нападение на гробокопач — обясни тя. — Видовете лесно се отпускат при това положение. Освен това сайтоничните комуникации никога не са били достатъчни, за да привлекат гробокопач в нашето измерение.

— Но…

— Ако гробокопач вече е дошъл в нашето измерение, тогава могат да чуят комуникациите и да ги последват. Те чуват и всички безжични сигнали — включително радиосигналите, въпреки че сайтоничните комуникации са по-атрактивни за тях. В миналото огромни империи са се научили да крият комуникациите си, но в онези дни са били използвани много предпазливо. Стига наблизо да не е имало гробокопач. Стига никой да не е бил достатъчно нагъл и дързък да ги привлече в нашето измерение със сайтонично пътуване или опасното използване на изкуствен интелект.

Миризмата ѝ се разсея. Последвах дрона, нямах си доверие да отговоря. Бях дошла тук с намерение да открадна хипердрайв, но задачата ми неочаквано стана много по-трудна. Не можех да се махна с един малък изтребител — ако исках хипердрайв, трябваше да отвлека цял търговски кораб.

Имаше ли по-лесен начин? Ако можех само да видя какво става в машинното, може би щях да разгадая тайната. Ангели небесни. Искаше ми се Дърдорко да е с мен. Той щеше да разбере всичко, сигурна бях.

Последвах другите до различен док от онзи, на който бяхме пристигнали. Тук групите изтребители се подготвяха за полети в днешните тренировки. Те приличаха на кутии в сравнение със самолетите на ЗСД, но първоначално не им обърнах много внимание.

Защото отвън висеше нещо великолепно.

Огромна многостенна структура доминираше гледката през невидимия щит, който съхраняваше въздуха. Беше толкова голяма, че нашият кораб изглеждаше малък; беше голяма като космическа станция.

— Добре дошли, пилоти — каза Уинзик по уредбата, — в гробокопаческия лабиринт.

Пристъпих към щита, който ни разделяше от вакуума. Висяхме в космоса, въртяхме се в орбита на сравнително слаба звезда. Огромната структура изглежда се местеше. Поне така ми се струваше. Не можех дори да осмисля размерите ѝ. Имаше плавни очертания, градации в мрака. Тази метална структура не беше точно сфера, а додекаедър с гладки лица и остри ръбове.

Усетих мириса на канела. След това чух тих глас.

— Пълна лудост е, че са го построили.

— Какво е това? — попитах.

— Тренировъчна площадка — обясни Химерна. Как успяваше да накара звуците да говорят? — За да пресъздадат битка срещу гробокопач. Хората са построили това преди години, а ние просто го открихме. Те са знаели.

— Какво… какво са знаели?

Миризмата на Химерна се промени в нещо по-остро, миризмата на мокър метал след смазка на машина.

— Те са знаели, че рано или късно е трябвало да се сблъскат с гробокопачите. Страхът ни от тях ограничава комуникациите ни, пътуванията, дори военното дело. Откъснеш ли се от тези ограничения… галактиката е твоя.

Миризмата ѝ избледня. Аз останах на мястото си, замислена над казаното, докато Хешо не долетя при мен.

— Невероятно — рече той. — Ела, капитан Аланик. Дадоха ни кораби. Те не могат да правят хиперскокове, но са подходящи за бой.

Последвах го към редицата от пет кораба. Те бяха боядисани в чисто бяло и нямаха истински крила; приличаха на триъгълни резени от стомана с пилотски кабини отпред и оръжия, инсталирани на всеки скосен край на резена. Те очевидно не бяха подходящи за битки в атмосферата.

Изтребителят на кицен беше около петдесет процента по-голям от другите и беше построен като боен кораб с много малки оръдейни установки. Кицен останаха очаровани, разбъбриха се, докато оглеждаха спецификата на кораба и си разпределяха задачите. Очевидно вътре имаше различни станции, които да поемат.

Моят кораб беше прихващач, създаден за скорост, с умерена огнева мощ под формата на двойка деструктори и — с удоволствие отбелязах — единично гнездо за светлинно копие отдолу. Тревожех се, че няма да имам копие и повечето нямаха. Очевидно служителите на Върховните бяха забелязали колко ефективно използвам моето светлинно копие по време на боя.

Мориумур също бе получил прихващач, докато Химерна бе получила снайпер, с дългоцевно оръдие, но без светлинно копие. Погледнах през рамо и забелязах, че Брейд отива при последния изтребител — трети прихващач, също със светлинно копие.

Пристъпих към нея, когато тя пристигна при кораба си. Тя вдигна стреснато поглед.

— Какво? — попита тя.

— Просто исках да ти кажа добре дошла в ескадрата — протегнах ръка аз. Кимнах към нея. — Това е човешки жест, поне така ми казаха.

— Откъде да знам — отвърна тя. — Нямам нищо общо с тези чудовища.

Тя профуча покрай мен, след това скочи на стълбата и в кораба. Ангели небесни. Доколко беше промит мозъкът ѝ? Ако исках да я вербувам, трябваше да намеря начин да поговоря с нея, без да събудя нечии подозрения.

Засега единствената ми възможност беше да започна обучението си. Истината беше, че нямах търпение да започна. Цялата тази имитация и подмолни действия беше изтощителна; щеше да е хубаво да летя отново.

Качих се в изтребителя и останах доволна, когато видях, че контролното табло ми е познато. Ние хората ли бяхме взели този дизайн от извънземните преди години? Да не би пък нашите опити да завладеем галактиката да са разпространили технологията ни?

— Ем-бот — започнах, — подготовка преди полета.

Посрещна ме мълчание.

Така. Без приятелския глас неочаквано се почувствах гола. Бях свикнала да е в компютъра на кораба, да бди над мен. С въздишка намерих чеклиста преди полет, пъхнат под седалката, използвах значката, за да преведа, след това повторих проверката, за да съм сигурна, че всичко работи, както очаквам.

— Тук е Аланик — казах аз, след като проверих комуникациите. — Всички ли са онлайн?

— Тук е кораб на обединените кицен „Плува срещу течението в поток, който отразява слънцето“ — разнесе се гласът на Хешо. — Името е дадено наскоро. Всички системи действат. Корабът има много хубав капитански стол.

— Трябва да си изберем позивни — предложих. — Аз ще бъда Пролет.

— Трябва ли да го правим? — попита Мориумур. — Нашите имена са достатъчно простички, нали?

— Така е при военните — обясних. — Мориумур, твоята позивна може да е Оплаквам се.

— О — отвърна той и гласът му прозвуча унило. — Май си го заслужавам.

Ангели небесни. Да лепна обидна позивна не беше никак забавно, когато някой приемаше с примирение.

— Позивните не са задължителни — намеси се Брейд. — Аз ще използвам името си, което е Брейд. Не ме наричайте по друг начин.

— Добре — отвърнах. — Химерна, тук ли си?

— Да — долетя тихият ѝ глас. — Само че обичайната ми позивна за мисии е строго секретна. Така че ще ми трябва друга.

— Вятърът, който се смесва с последния дъх на умиращия — предложи Хешо.

— Това е твърде… точно — каза Мориумур.

— Да — съгласих се. — Готино е, но е доста дълго, Хешо.

— Според мен е красиво — обади се Химерна.

— Ескадра петнайсет — прозвуча глас от командването. — Бъдете готови за излитане. Командване край.

— Чакай — спрях гласа. — Каква е командната структура? Как да се организираме?

— За нас няма значение — отсече гласът. — Разберете се сами. Командване край.

— Това е дразнещо — казах по частната линия на ескадрата си. — Мислех, че Върховенството знае повече за военната дисциплина.

— Може и да не знаят — досети се Хешо. — Те имаха нужда от нас като пилоти.

— Имат стотици други пилоти, които управляват дроновете дистанционно — отвърнах. — Със сигурност имат командна структура. Офицери, рангове?

Мориумур прочисти гърло.

— Левият ми родител е работил като пилот на дрон и… повечето от тях се пенсионират след кратко време. Службата е изключително стресираща, твърде агресивна.

Ангели небесни. Това изглежда беше поредната голяма причина ние на Метален рой да сме оцелели толкова дълго.

Командване полети ни нареди да излетим и ние петимата се издигнахме на подемните си пръстени, след това се изтеглихме с маневра от „Теглилки и мерки“ и излязохме в дълбокия космос.

Далечната звезда излъчваше светлина, която се отразяваше на ярки вълни от металната повърхност на лабиринта. Впечатляващите ѝ размери ми напомняха за платформите около Метален рой — сигурно и двете бяха отнели забележително много усилия, за да бъдат създадени.

Излетяхме към посочените координати, за да чакаме там. Откъснах внимание от лабиринта и натиснах копчето, което ми даваше възможност да чувам какво говорят другите. Нямаше начин да започнем обучение без командна структура.

— Хешо — повиках аз кицена. — Искаш ли да ни бъдеш щурмови командир? Ти имаш опит с командването.

— Не много — отвърна той. — Капитан на кораб съм от около три седмици, капитан Аланик. Преди това се занимавах с политика.

— Ти беше абсолютният монарх на малка част от планетата на кицен — обади се тихо Химерна.

— Подробности — сряза я Хешо. — На кой му пука за тези тъмни векове, нали? Сега вече сме просветлени! — Той се поколеба. — Само че не беше малка част. Ние обхващахме над една трета от планетата. Независимо от това, не мисля, че е разумно да командвам тази ескадра. Не бива да раздвоявам вниманието си, докато командвам екипажа, още повече че корабът е непознат и моите хора все още го разучават.

— Можеш ти да поемеш командването, ако искаш, Аланик — предложи Мориумур.

Направих гримаса.

— Не, моля те. Мога да се натреса в черна дупка или нещо такова. Не искаш един от прихващачите да командва. Химерна, ти трябва да си щурмови командир.

— Аз ли? — попита тихият глас.

— Според мен е добре — съгласи се Мориумур. — Аланик е права — не бива да е някой, който е твърде агресивен.

— Приемам решението — намеси се и Хешо. — Като наш снайпер, Химерна може да оцелее на бойното поле и да бъде в най-изгодна позиция да взема решения.

— Че вие почти не ме познавате — опита се да протестира Химерна.

Тъкмо затова я предложих. Може би, ако Химерна беше наш щурмови, тя щеше да е принудена да се занимава с останалите от нас — и тогава нямаше да забравям, че е наоколо. Все още не разбирах защо е тук.

— Брейд? — повиках жената. — Ти какво мислиш?

— На мен не ми е позволено да гласувам за подобни въпроси — отряза ме тя.

Чудесно.

— Добре, Химерна, постът е твой. Успех.

— Много добре — рече тя. — Тогава всички трябва да докладвате за готовността си.

Усмихнах се. Това означаваше, че тя има опит в битки — значи научавах разни неща за нея. Изглежда работата с позивните нямаше да се получи, тъй като всички се наричаха по име. Последвах примера им с нежелание, макар да ми се струваше нередно. Не исках да издавам, че имам твърде много опит с тези неща.

Химерна ни организира, постави двете с Брейд да летим най-отпред, Хешо в средата, а тя с Мориумур най-отзад. След това по мое предложение направихме няколко упражнения за формация, докато чакахме инструкции.

Докато го правехме, аз признах пред себе си, че за Върховните има смисъл, ако сами си изграждаме командната структура. Все пак повечето други ескадри се състояха само от един вид. Различните култури може би приемаха военната служба по различен начин — фактът, че имахме цял екипаж от кицен на един кораб, бе потвърждение.

Скоро започнах да се дразня. Изглежда Върховните бяха мързеливи. Те искаха ескадри бойци, но не искаха да се натоварват, като ги командват. Това беше половинчата, недоизкусурена мярка. След като се противопоставях на правилата в ЗСД, това тук ми се струваше мърлява работа.

Най-сетне Уинзик ни потърси по общата линия.

— Така! Добре дошли и ви благодаря за службата! Ние от министерството на защитата сме много развълнувани да обучаваме новите, храбри сили. Вие ще бъдете първата линия на защита срещу опасност, която тегне над Върховенството, откакто съществуваме.

— Приготвили сме два бързи видео материала за ориентация. Те ще обяснят целта ви тук. Моля ви, обърнете специално внимание на ориентацията и запазете въпросите за най-накрая. Благодаря ви отново!

— Видео ориентация ли? — подхвърлих пред моите съекипници.

— Върховенството има много графични дизайнери и аниматори — обясни Мориумур. — Това е една от най-често избираните професии от онези, които искат да работят за нещо повече от прехраната си.

Намръщих се.

— Какво е графичен дизайнер?

Куполът на изтребителя ми неочаквано светна с холографска проекция. Не беше добра като на Ем-бот — тази беше плоска, липсваше дълбочина, въпреки това ефектите бяха вдъхновяващи.

Защото ми показваше гробокопач.

Приличаше на онзи, който бях виждала на записа на Метален рой. Огромна, притискаща сянка вътре в облак от светлина и прах. Късове горящи астероиди изскачаха от него, оставяха следи в бездната. Профучаваха по купола ми и макар да знаех, че това е просто холограма, пръстите ми потръпнаха на контролните уреди.

Всеки инстинкт, който имах, крещеше да се махна от този ужас. Това бе невъзможна, невероятна гадост. Тя щеше да ме унищожи, както и всичко, което обичах. Усещах го.

— Това е гробокопач! — поясни наперен женски глас. Графично изображение обгради нещото на екрана — блестяща линия от звезди и светкавици.

— И въпреки това, никой не знае със сигурност какво представлява гробокопачът — продължи гласът и иконки като объркани личица обточиха краищата на купола ми. — Тези записи са почти на двеста години, правени, когато Акумудийския гробокопач се е появил и е унищожил планетата Фархейвън. Всички живи същества на планетата били превърнати в прах и изпарени! Колко страшно!

Образът на гробокопача приближи, сякаш неочаквано бях прелетяла по-близо до него. Отдръпнах се, макар да знаех, че не е истински. Отблизо приличаше на буря от прах и енергия — но вътре, дълбоко, видях сянката на нещо по-малко. Беше кръгло, променяше се… не знам какво беше.

— Когато гробокопачи влязат в нашето измерение — продължи гласът, — материята се скупчва около тях. Вероятно я носят от мястото, от което идват. Откачено! Тази материя образува обвивка около гробокопача; самото създание е много по-малко! В самия му център има прах, скали и отломки, които образуват нещото, наречено гробокопачески лабиринт!

— Стандартните щитове защитават пилотите от онова, което изпарява хората, така че това е хубаво, нали! Само че щитовете не издържат дълго на атаките на гробокопачите и дори планетарните щитове падат след броени минути. Но корабите с щитове могат да се доближат, някои дори са влизали отвъд прашната завеса, минавали са покрай отломките и са влизали в самия лабиринт! Там са се натъквали на сложна мрежа от извити тръби и коридори, направени от камъни и метал.

Образът на гробокопача изчезна, заменен от анимационна версия. В нея имаше гневни вежди и донякъде човешки черти, две анимационни ръце отдръпваха облака прах, разкриваха многостенна структура с екстериор на буци. Не беше полиран или ъгловат като онзи, в който щяхме да се обучаваме. На истинското нещо от различни места изскачаха спици. Приличаше на хибрид между огромен астероид, метално парче желязо и морски таралеж.

— По-малките късове, които гробокопачът изстрелва, преследват корабите — обясни гласът и анимационни метеори се изстреляха от гробокопача, за да последват малки анимационни кораби. — Ще се опитат да свалят щита ви, за да може гробокопачът да ви погълне! Дръжте се на разстояние! Те се движат, но не виждаме източник на енергия. Може да използват магия! Сведенията казват, че битката с тях е като битка в близък план в астероидно поле, когато всички астероиди се опитват да те убият!

— Самият гробокопач е в центъра на лабиринта. Специалните ни уреди при атака на гробокопач няма да помогнат! Затова трябва да влетите в лабиринта и да откриете самия гробокопач. Той е някъде вътре! Обучението ви ще включи тестови пробег през специално създадения лабиринт-имитация. Успех и се надяваме да не умрете! Благодаря ви!

Последва списък от онези, които бяха създали видеоматериала. До имената на мнозина имаше симпатични символи. Когато най-сетне свърши, куполът ми стана прозрачен отново и аз видях добре огромния тренировъчен лабиринт, който — в сравнение с гробокопача — изглеждаше съвсем обикновен.

Отпуснах се назад и усетих, че страхът ме задушава. Бях все по-сигурна, че Върховенството е пълно с хора, които приемаха тази заплаха твърде небрежно.

— Добре — заговори Химерна с тих, успокояващ глас. — Изпратиха ни заповеди. Отиваме на следните координати, след това чакаме нашия ред за лабиринта.

22.

Химерна ни поведе предпазливо към лабиринта. Отблизо виждах, че линиите очертават различните сегменти, както са били напаснати. В него нямаше прахта, както онази, която обгръщаше истинския лабиринт на гробокопачите. Тъкмо затова упражнението ми се стори дори по-просто и банално. Истината бе, че не предизвика същото усещане за ужас и безпокойство, както видеото.

— Командването казва да внимаваме за прихващачи — предупреди ни Химерна. — Гробокопачите имат изтребители, които нападат онези, които се приближат.

— Не са изтребители — заговори Брейд със строгия си глас. — Гробокопачът контролира късове скали, наречени въглени, които се опитват да прихванат корабите и да се блъснат в тях, когато корабите приближат.

— Добре — отвърна Химерна. — Аз попитах и командването ме увери, че това няма да бъде опасно като първия ни тест. Очевидно някои хора от министерството са направили брилянтната връзка, че ако убиеш всичките си новонабрани пилоти, преди да имаш време да ги обучиш, скоро ще останеш без пилоти.

Усмихнах се. Колкото повече Химерна говореше, толкова по-разговорен ставаше гласът ѝ — и вече не ми се струваше толкова зловеща.

— Това е облекчение — подхвърлих аз.

— Аз пак ще внимавам — отвърна тя. — Върховенството не е правило много обучения като това от времето на човешките войни. Засега да заемем местата си във формацията.

Подадох мощност и минах напред, заех мястото си пред екипа. За съжаление, останалите нямаха толкова опит в бойните формации. Мориумур остана прекалено назад, а Хешо се опита да се изравни с мен, докато Химерна не му припомни, че неговият кораб трябва да остане в средата. А пък Брейд…

Брейд полетя напред, далече извън формацията ни. Ангели небесни. Всички те бяха компетентни пилоти, но ние не бяхме истинска ескадра. Нямахме опит в летенето заедно. Коб бе посветил седмици да набива в дебелите глави на Звездна ескадра как се правят маневри. Не ни позволяваше да участваме в битки, нито да използваме оръдията си, докато не минахме упражненията за летене и не знаехме инстинктивно как да маневрираме като екип.

Това ни беше спасявало живота десетки пъти по време на битка. Тук щом врагът ни нападна — под формата на дронове, снабдени с каменни опаковки, които да имитират летящи астероиди — екипът се разпадна. Брейд се спусна да ги атакува, без Химерна да е казала и дума. Мориумур започна да стреля, но… изстрелите му бяха твърде далечни, а аз излязох от формацията, за да съм сигурна, че няма случайно да ме поразят. А и честно казано, не се справях най-добре, защото новият ми кораб не беше бърз и маневрен като Ем-бот, освен това не бях свикнала да маневрирам с него.

Химерна беше толкова заета да ни говори, че забрави, че работата ѝ е на снайперист, който да обстрелва вражеските кораби, докато ги разсее. Единственият от нас, който не се посрами, беше Хешо, чийто кораб изпълни нарежданията за маневри с абсолютна точност. Мъничката лисичка поет може и да се държеше твърде драматично, но очевидно екипажът му беше добре обучен. Той успя да свали четири от дроновете.

Тези дронове не се държаха като онези, с които се биехме на Метален рой. Който и да ги пилотираше, бе инструктиран да не се предава, ами да лети наоколо и да се опитва да се сблъска с нас. Това имаше смисъл, тъй като те имитираха късове скала, която гробокопачът задвижва. Радвах се да видя, че когато един от дроновете се приближи достатъчно, за да удари Мориумур, в последния момент се отдели и последва обаждане по радиото, за да съобщи, че Мориумур е мъртъв. Може би от Върховенството наистина се бяха научили да не използват истински огън по време на обучението.

Прегрупирахме се за нов опит и Брейд отново се спусна веднага към въглените. Мориумур — очевидно решил, че трябва да следва примера на Брейд — се включи в битката и едва не бе разбит от приближаващ дрон за втори път. Този не се отдръпна достатъчно бързо, но аз едва успях да го нанижа на светлинното си копие и да го изтегля настрани. Бях наградена от паниката на Мориумур, който стреля в мен, в момент на объркване. Хешо усети, че съюзниците му са в беда, и се устреми напред, а след това започна да стреля във всички посоки.

Химерна отвори линия за разговор с мен.

— Леле — прошепна тя. — Те изглеждат… объркани.

— Объркани ли? Цари пълна каша. Тази ескадра има нужда от допълнителна работа над основното.

— Ако мислиш така, тогава ти давай заповедите.

— Ти си щурмови командир.

— Правя те помощник щурмови командир — реши Химерна. — Как ще решиш тази ситуация? Много съм любопитна.

Браво. Аз нямах опит на лидер. Но… намръщих се, докато другите се биеха. Някой трябваше да прекрати това, преди да ни направят на парчета.

— Какво си мислите, че правите, идиоти такива! — изкрещях аз по общата линия. — Това е най-срамното подобие на отбиване на вражеска атака, което съм виждала! Брейд, беше ти наредено да разчистиш пътека за стрелба, не да привлечеш врага! Мориумур, върни се тук! Не придобивай лоши навици, като следваш някой, който не спазва заповедите. Хешо, ти летиш добре, но упражняваш контрол на огневата мощ също като дете с нова играчка. Всички, отдръпнете се и се стройте във формация.

След това временно добавих „Теглилки и мерки“ към канала.

— Командване полети — започнах, — ескадра петнайсет има нужда от още упражнения, за да се научи как да се координира. Отзовете дроновете и пренастройте векторите им. Не ги изпращайте отново, докато не ви кажа, че сме готови.

— Моля? — учуди се глас. — Ъъъ… би трябвало да се опитате да летите в един от тунелите на…

— Няма да оставя ескадрата си в тренировъчната ви машина, докато не се уверя, че знаят как да летят във формация! — изкрещях. — В момента съм сигурна, че ще сбъркат собствените си задници за тунели и ще се размажат така качествено, че ще ни трябват пещерняци, за да ги изстържат оттам!

Хешо се изкиска тихо.

— Ами… — отвърнаха от командването. — Май… май ще можем да го направим.

Останалите се изтеглиха и дроновете се отдръпнаха. Брейд продължи да лети към лабиринта, затова отворих лична линия с нея.

— Брейд, говоря сериозно. Химерна ме направи неин заместник, а аз ти давам заповед. Гледай да се довлечеш във формацията, ако не искаш аз да те изкарам оттам. Чувам, че тук се плащали добри пари, за да закачат човешки череп на стената си.

С очевидно нежелание Брейд се завъртя и ускори обратно към нас.

Нима… възможно ли бе всичко това да излезе от устата ми? Отпуснах се на седалката, сърцето ми блъскаше неудържимо, сякаш бях участвала в надбягване. Нямах намерение да кажа точно това. То просто ми се… изплъзна от устата.

Ангели небесни. Коб щеше да се залее от смях, ако можеше да ме чуе. Докато другите се събираха, Химерна се свърза единствено с мен.

— Браво — похвали ме тя. — Дали не беше малко агресивно за тази група? Къде се научи да говориш по този начин?

— Ами… имах интересен инструктор у дома.

— Давай малко по-меко — предложи тя. — Но съм съгласна с теб — трябва ни малко обучение, преди да влезем в битка. Организирай ги.

— Значи ще ме оставиш аз да свърша трудната част, а? — попитах.

— Добрият командир знае кога да назначи добър инструктор за упражненията. Ти си била и преди с военните. Очевидно знаеш, че е така.

Въздъхнах, но тя беше права и аз се заех веднага с работата. Щом ескадрата се събра, аз обясних едно от упражненията на Коб за формация, упражнение, което той беше адаптирал за летене в космоса, когато започнахме да тренираме във вакуум. Химерна тихо се подреди и скоро те започнаха да летят по-организирано. Макар да не ми беше никак приятно да отговарям за всичко това, можех да правя тези упражнения и насън, затова наблюдавах другите и им давах инструкции.

Те скоро разбраха всичко. Справиха се много по-бързо от Звездна ескадра. Тази група имаха добри инстинкти на пилоти; повечето просто нямаха обучение в битки.

Химерна е свикнала да работи сама, реших аз, докато правехме упражненията за разместване на местата, за да объркаме прииждащите вражески ескадри.

Мориумур беше срамежлив, но имаше желание да се научи. Хешо бе свикнал хората да го следват и често оставаше изненадан, когато останалите от нас не разбираха инстинктивно какво иска да направим. Той трябваше да се научи да общува повече.

С Брейд беше най-зле. Въпреки че беше най-добрият пилот, тя непрекъснато се опитваше да мине напред. Беше нетърпелива.

— Трябва да останеш с останалите от нас — обясних, когато се свързах с нея. — Не се пробвай да минаваш напред.

— Аз съм човешко същество — сопна се Брейд. — Ние сме агресивни. Приеми го.

— Нали одеве каза, че не си прекарвала време с хората? Следователно не знаеш какви са навиците им. Не може да ми разиграваш картата „не съм като тях“, а след това да използваш за извинение човешката си природа.

— Старая се да се държа назад — отвърна Брейд, — но дълбоко в себе си знам истината. Ще си изпусна нервите. Безнадеждно е да планираш друго.

— Това са глупости — срязах я аз. — Когато аз започнах да се обучавам, бях безнадежден случай. Губех самообладание толкова често, че можеше да си настроиш часовника по изблиците ми.

— Наистина ли? — попита тя.

— Наистина. Буквално нападнах щурмовия командир един ден. Но се научих. Следователно ще се научиш и ти.

Тя млъкна, но изглежда се стараеше повече, докато правехме следващото упражнение. С напредването на деня — спряхме, за да обядваме в пилотските кабини — бях силно впечатлена от Мориумур. На фона на всичко неговите умения бяха забележителни, но той нямаше търпение да се научи. Да, не можеше изобщо да стреля, но Коб нали все казваше, че предпочита ученици, които могат да летят. Такива можеха да останат живи достатъчно дълго, за да се научат как да се бият.

Доближих кораба си до този на Мориумур, когато приключихме с обяда и се подредихме отново във формация.

— Слушай — казах, — когато правим следващата серия, пробвай да гледаш и остани плътно във формацията. Имаш склонност да се изтегляш навън.

— Извинявам се — каза той. — Ще се справя по-добре. И… извинявам се, че за малко не те застрелях одеве.

— А, нищо не беше това. Поне не искаше да ме убиеш — това е повече, отколкото мога да кажа за повечето.

Той се разсмя, макар да ми се стори, че долових напрежение в гласа му. Спомних си първото си упражнение с Коб — тревогата, че ще направя нещо грешно и ще ме изхвърлят, липсата на увереност, че мястото ми е там, разочарованието, че не правя нещата, които си въобразявах, че ще изпълня безупречно.

— Не се тревожи — казах му аз. — Справяш се супер, а си съвсем нов.

— Както вече ти казах, левият ми родител е бил пилот на дрон в младостта си — отвърна Мориумур. — За щастие, притежавам част от това умение.

— Наистина ли притежаваш умения от родителите си?

— Разбира се — отвърна Мориумур. — Част от знанията и уменията на родителите се предават на детето. Не е ли така при вашия вид?

Така ли беше? Не знаех за вида на Аланик. Без Ем-бот да ми шепне обяснения, можех да си докарам неприятности.

— Както и да е, имах късмет в това — продължи Мориумур. — Но и не съвсем. Левият ми родител е притежавал латентна агресия, а при мен е дори повече. През първите дни от живота ми се понесе славата, че се сопвам на другите.

— Значи сопването се приема за агресия от вашия вид?

— И то голяма — отвърна Мориумур.

— Леле. Аз изобщо нямаше да се родя. Щяха да ме убият на мига.

— Често се случва подобна грешка — започна да обяснява той. — Ако родителите ми решат да не ме търпят с тази личност, аз няма да бъда убит — те просто ще ме комбинират по нов начин. Това, което виждаш, е само предложение, проспект, възможност какъв ще бъда. Въпреки че… ако бъда роден, ще пазя тези спомени и личността ми ще бъде съвсем истинска. — Той замълча. — А на мен ми се иска да стане така.

Опитах се да си представя свят, в който си спомням, че съм била принудена да доказвам, че съществуването ми си струва. Нищо чудно, че това общество си имаше проблеми.

Завършихме следващата серия от упражнения и аз останах доволна как групата се държи във формация.

— Получава се — обадих се на Химерна. — Мисля, че ще успеем да направим нещо от тях.

— Чудесно — отвърна тя. — Значи готови ли са за битка?

— Ангели небесни, не! — възкликнах. — Трябва да продължим така поне още няколко седмици. Те са добри пилоти, не е като да започваме с новобранци, но това не означава, че ще ги допусна до нещо, по което да стрелят.

Химерна изглежда мислеше над думите ми и не се оплакваше — не ме попита за подробности.

— Интересно — бе единственото, което каза.

Как да го разбирам?

— Да им дадем малко почивка — каза ми тя по едно време. — След това ще опитаме формация при висока скорост. Имаме три часа преди да се върнем в Към звездите. От командването ни попитаха дали някой от нас ще влезе в лабиринта. Ще кажа, че не очакваме да се случи скоро.

— Добре — отвърнах, намалих скоростта на кораба и извадих манерката си.

— Освен, разбира се — добави тя, — ако не решиш да пробваме, докато другите са в почивка. Двете с теб можем да влезем заедно.

Поколебах се, задържах манерката пред устните си.

— Ще бъде полезно да знаем за какво се подготвяме — рече Химерна. — Чувала съм за гробокопачески лабиринти, но никога не съм влизала. — Корабът ѝ се подреди до моя и ми се стори много объркващо, че пилотската кабина е празна, сякаш пилотираше призрак.

Каква беше играта на Химерна? Да ме сложи да отговарям за упражненията, за да може да продължи да наблюдава ли? Хем щеше да участва, хем да остане мистериозна. Сега искаше да вляза в лабиринта с нея. Това ми приличаше на някакъв тест. Дали не беше предизвикателство?

Погледнах към лабиринта. Всяка ескадра бе получила свой додекаедър и пилотите практикуваха как да приближат и да влетят в него.

— Дадено — реших аз и оставих манерката. — Кажи на командването да отзове дроновете. По-късно ще се упражняваме как да се бием с тях.

— Разбрано — съгласи се Химерна. — Да вървим.

23.

Командването изпълни искането с нежелание, отзова дроновете, за да можем двете с Химерна да влезем без усложнения.

Добих по-добра идея за това чудо, когато навлязохме в сянката му. Беше широко приблизително колкото една от платформите около Метален рой — но това бе само диаметърът. Като маса сигурно беше десет пъти по-широко.

Не беше с размерите на планета, следователно бе по-малко от гробокопача, който видях на видеото, въпреки това бе със стряскащи размери. Всяка страна на додекаедъра имаше десетки дупки, пукнатини, широки по двайсет метра. Двете с Химерна избрахме една и се приближихме достатъчно, така че видях, че останалата част от лицето беше от лъскав метал.

Усетих, че вълнението ми расте. Бях впечатлена от гробокопачите, чувство, което вървеше ръка за ръка с непрекъснато растящото безпокойство, което изпитвах всеки път когато помислех за някой от тях. Може би дори се страхувах. Не можех да се отърся от видяното на Метален рой: аз, застанала там, където трябваше да бъде гробокопачът. Каквото и да означаваше да си сайтоник — каквото и да бях аз, — имаше нещо общо с тези неща и мястото, където живееха.

Това не е истинско, напомних си аз. Това е само имитация за обучението. Също като кукла, която да използваш при тренировка с мечове.

Спряхме точно пред избрания тунел и сякаш гледахме в гърлото на звяра. Очаквах Ем-бот да ми подаде анализ и открих мълчанието в пилотската кабина стряскащо.

— Значи… — започнах аз, и се свързах с Химерна. — Просто ще влезем в тунелите ли?

— Да — отвърна тя. — Докладите от пилотите, които са преживели влизане в истински лабиринт, сочат, че всички тунели изглеждали еднакви. Ако има причина да изберем един пред друг, все още не знаем каква е тя.

— Тогава следвай ме — подхвърлих и продължих напред с една десета от Маг, което бе еквивалент на пълзене за кораба. Вътре цареше непрогледен мрак. Въпреки че можех да летя, следвайки показанията на таблото — често ми се беше налагало в космоса, — аз включих предните прожектори. Исках да виждам вътрешността.

Тунелът се стесни до петнайсетина метра и бе пълен с останки от изтребители. Позволих си да продължа напред със същата скорост.

Зад мен няколко дрона се откъснаха от стената близо до входа и поеха към нас.

— Командване полети — обадих се аз, — мисля, че ви беше казано да ни оставите да направим пробег без преследване.

— Ами… — заговори някой. — Когато се биете с гробокопач, ще ви преследват…

— Никога няма да стигнем до частта с боя, ако умрем по време на учебните тренировки — отвърнах. — Отзовете дроновете и ни оставете двете с Химерна да се усетим какво става. Доверете ми се, имала съм много по-задълбочено обучение от вас.

— Добре, добре — съгласи се дионът. — Няма нужда да си толкова агресивна…

Тези типове. Извъртях очи, но те поне отзоваха дроновете, както искахме.

На пръв поглед празният кораб на Химерна се движеше успоредно с мен. Ем-бот ми беше казал, че тя не лети, като мести контролната сфера или с натискане на бутони, а като прекъсва и елиминира електрическите сигнали, изпратени от контролните уреди към останалата част на кораба. Така че… Да не би това да означаваше, че в известен смисъл тя е корабът? Все едно беше дух, който можеше да обладае електрониката.

— Сега какво? — попитах. — Просто ще летим из тунелите ли? Какво ще търсим? Центъра ли?

— Сърцето — отвърна Химерна. — То не винаги е в центъра. След като оцелелите пилоти летели из лабиринта, неколцина са открили помещение с атмосфера и гравитация. Вътре имало по-малко помещение, запечатано с мембрана, която приличала на живо същество. Когато приближили, чули гласове в умовете си и твърдят, че знаели със сигурност, че гробокопачът бил вътре.

— Добре… — отвърнах. — Това е доста неясно. Дори да предположим, че те са прави, как ще намерим въпросното „сърце“ в лабиринта? Това нещо е по-голямо от търговски кораб. Можем да летим вътре дни наред и да не проучим всички помещения.

— Това не е проблем — успокои ме Химерна. — Пилоти, които са влизали в истинския лабиринт и са оцелели, са намерили мембраната. — Тя се поколеба. — Повечето са излезли уплашени, че губят разсъдъка си, след като са били там. Неколцина влезли, но нито един от тях не се е върнал.

Супер. Надявах се никога да не ми се налага да се срещна с истински гробокопач, но едно бе сигурно — че каквото и да преживея тук, ще бъде от полза за моите хора. Продължих напред в тунела, сензорите за близост отбелязваха различни отклонения. Аз обаче разчитах на очите си — приведох се напред, гледах навътре в тунела. Приличаше на коридор, с еднакви панели и кътчета.

Виждала съм това преди, помислих си аз и усетих студена тръпка. Нали?

Да… Бях влизала в подобна структура, когато преследвах Нед, който бе последвал братята си вътре. Тогава беше огромна корабостроителница и аз трябваше да лавирам през тунелите, докато корабостроителницата падаше. Формата на този тунел с шевовете, където панелите се срещаха, беше съвсем същата.

Влязохме в огромно открито помещение, откъдето се разклоняваха тунели. Тук използвах дросела, за да маневрирам и да се издигна до тавана, където странни знаци бяха гравирани в метала.

И тези съм ги виждала преди, помислих си аз и насочих прожекторите към тавана. Извих глава, за да ги огледам. Приличаха на странен извънземен език.

— Командване полети — обадих се аз. — Чувате ли ме?

Мълчание. Най-сетне ми отговори глас.

— Чуваме. В лабиринта има инсталирани звукови бустери. Само че когато сте в истинския лабиринт, понякога има смущения, които пречат на комуникацията. Най-добре да се преструвате, че и тук е така.

— Разбира се — съгласих се аз. — Първо ми кажете какви са тези символи по тавана.

— Възстановени са от снимки, направени от пилотите вътре в истинския гробокопачески лабиринт. Не сме разгадали значението им.

— Ха — отвърнах. — Кълна се, че съм ги виждала някъде преди…

— Искаш ли да включим другите защитни механизми на тунела? — попитаха от командването. — Или предпочиташ да продължиш да летиш?

— За какви защитни механизми говорите? — попитах.

— Истинският гробокопачески лабиринт кара влезлите да халюцинират — обясни операторът. — Имитирали сме това, като сме ви дали кораби с холографски куполи, които могат да прожектират странни гледки. Когато влезеш в лабиринта, трябва винаги да има още един пилот с теб.

— Защо? — попитах. — За подкрепа ли?

— Не — прошепна Химерна. — Защото всеки вижда различни неща, нали? Чувала съм за това.

— Да — потвърди операторът. — Лабиринтът оказва влияние върху умовете на влезлите по различни начини — и всеки вижда нещо различно. Обикновено ако и двамата от екипа видят същото нещо, то е истинско, не е халюцинация. Ако видите различни неща, знаете, че не са истински. Освен това други заключения могат да се извадят, като сравните видяното.

— Пусни го — казах и включих дроселите за маневри. Изтеглих се в самия център на помещението, до кораба на Химерна.

Помещението просветна, след това се промени, червени цветове грейнаха от едната стена. Също като кръв, която се процеждаше от подземен кладенец. Тя оцвети стената, обагри всичко в наситено алено.

— Химерна — прошепнах. — Какво виждаш?

— Плътна чернота — отвърна тя, — която покрива всичко и поглъща светлината.

— Аз виждам кръв — признах. Не ми се струваше опасно, но определено беше зловещо. — Да се махаме.

Подадох мощност и излязох от просторното помещение, минах по друг тунел. Макар да беше със същите размери като онзи, по който бях минала преди, този ми се стори дори по-клаустрофобичен и тесен, защото стените приличаха на направени от плът. Те потръпваха и се гънеха и имах чувството, че се придвижвах през вените на огромен звяр.

Когато се озовах в следващото помещение, образът се промени отново. Неочаквано ми се стори, че се намирам в древна каменна пещера, а от тавана ѝ се спускаше мъх като брада.

Макар да знаех, че това е просто холограма, тези промени ме объркаха. Химерна се подреди до мен.

— Виждам стени като от стъкло. Ти какво виждаш?

— Камъни и мъх — отвърнах. — Най-гъст е от дясната страна отпред.

— Аз пък виждам късове стъкло, които се носят във въздуха. Може би лабиринтът се опитва да прикрие нещо.

— Да — кимнах и се приближих. И наистина, сензорите за близост показаха, че там се крие тунел, скрит от холограма. Напреднах с кораба през холограмата и се озовах в следващото помещение. В мига, в който влязох, сенките зад кораба ми се разместиха.

Веднага завъртях кораба по оста му и насочих прожектори в тази посока. Видях огромен куп извънземни гъби, които пулсираха леко, сякаш дишаха, всяка от тях с размерите на кораба ми.

— Ти виждаш ли това? — попитах Химерна, докато тя заставаше до мен.

— Не. Ти какво виждаш?

— Движение — присвих очи. Нещо се прокрадна в периферното ми зрение и аз отново завъртях кораба.

— Сензорите за близост не показват нищо — настоя Химерна. — Сигурно е част от холограмата.

— Командване полети? — обадих се аз. — Какво беше това движение?

Отговорът долетя объркан, накъсан, комуникациите ми очевидно прекъсваха. Сенките в тази стая се движеха. Завъртях се отново и се опитах да забележа какво има тук.

— Командване полети — повиках ги отново. — Не ви чувам.

— Искате ли автентично преживяване, или не? — долетя гласът, неочаквано съвсем ясен. — Казах ти, че когато пилотите навлязат дълбоко в лабиринта, на комуникациите не може да се разчита.

— Добре, ясно. Какви са тези сенки?

— Какви сенки?

— Които се движат в стаята — обясних. — Има ли нещо в лабиринта, което ще ме нападне?

— Ами… Не съм сигурен.

— Как така не си сигурен?

— Ами… само секунда.

Двете с Химерна останахме в сенките. По уредбата долетя нов глас, който беше по-развълнуван и ентусиазиран. Това беше Уинзик, шефът на креляните.

— Аланик! Аз съм Уинзик. Разбрах, че си изпитала някои от объркващите страни на лабиринта.

— Може и така да се каже — отвърнах. Гласът на Уинзик звучеше… малък. Сякаш сигналът от някъде далече представляваше тънка нишка, която всеки момент щеше да се скъса.

— Тук, при нас, има нещо — рече Химерна. — И на мен ми се стори, че го видях.

— Хм, олеле, олеле — отвърна Уинзик. — Сигурно става въпрос за холограма.

— Сигурно ли? — попитах.

— Ами, самите ние не сме сигурни как работи! — призна Уинзик. — Не добавяме движещи се сенки към холограмите на куполите, но може да има други холограми, създадени от лабиринта. Нали не сте забравили, че не сме го строили ние. Ние го взехме за използване, поправихме го и добавихме наши дронове, но е построено от хора. Не сме съвсем сигурни какво може да прави — или до какви крайности може да стигне, — за да имитира истински гробокопачески лабиринт.

— Значи сме лабораторни животинки? — подразних се аз. — Тествате нещо, което не разбирате. Хвърляте ни вътре, за да видите кой ще оцелее.

— Стига, стига — спря ме Уинзик. — Не бъди толкова агресивна, Аланик. Твоите хора не се ли опитват да се сдобият с гражданство във Върховенството? Като ми крещиш, няма да постигнеш тази цел, уверявам те! Както и да е, добре се справяте! Давайте все така!

Каналът прекъсна и аз едва се сдържах да не го наругая. Как смееше да е толкова… толкова… нагъл. Бе повече от очевидно, че това приятелско отношение е само преструвка заради мен. Креляните бяха отвратителни разрушители, както бяха доказали с отношението си към моите хора. Да не би Уинзик да си мислеше, че един мазен глас ще прикрие реалността от другите?

— Да излизаме и да видим какво правят другите — предложи Химерна, обърна и ме поведе по пътя, по който бяхме дошли. Последвах я и в следващото помещение, през което бяхме минали, мъхът го нямаше и сега си беше напълно нормално. Мястото отново ми напомни за старата корабостроителница над Метален рой. Там лабиринтът друг ли беше, или като този? За същата цел ли е бил строен? Да не би да си правех грешни изводи?

— Твоята раса — започна Химерна, докато летяхме — има общо минало с хората. Нали така?

— Ами, да — отвърнах и изпънах гръб на седалката. Химерна обикновено не водеше небрежни разговори.

— Любопитно — отбеляза тя.

— Случило се е години преди да се родя.

— Човешкото господство е променило бъдещето на планетата ви — обясни Химерна. — Твоята раса се е била редом с тях и е придобила някои техни черти и особености. Ти говориш на вариант на техен език. — Химерна мълча известно време, докато влизахме в тунела, който приличаше на плът.

— Агресията ти ми напомня на тяхната — добави най-сетне тя.

— Ами ти? — полюбопитствах. — Срещала ли си хора? Изключвам Брейд.

— Много — отвърна химерна с тих, въздушен глас. — Била съм се с тях.

— Във войните ли? — попитах изненадано. — Последната е била преди сто години. Била ли си жива тогава?

Химерна не отговори, а и скоро влязохме в просторната зала с надписите по тавана, в която бях видяла кръвта. Сега приличаше на огледална галерия, която връщаше хиляди образи на кораба ми.

Наклоних глава и завъртях кораба, погледнах хилядите изображения. И така, докато не попаднах срещу огледало, на което не беше корабът ми, а образ на мен — в космоса — сама.

Не бях Аланик. Бях аз. Спенса.

Версията ми вдигна очи и срещна очите ми, въпреки разстоянието. Завладя ме сковаващ студ. Това не беше отражение. Беше един от тях.

Натиснах копчето за повикване, но стаята потъна в чернота и дори прожекторите на кораба угаснаха. Останах да вися, сякаш бях в бездната от нищо. Сякаш бях влязла в нищото.

Ръката ми застина на копчето за повикване. Преди да успея да заговоря, всичко стана отново нормално. Мигнах и се озовах в пилотската кабина, в древното помещение. Химерна насочваше нейния кораб към изхода.

— … дваш ли, Аланик? — пропука гласът ѝ по канала. — Или просто ще стоиш там?

— Идвам — отвърнах и се опитах да се отърся от зловещото чувство. — Какво видя там?

— Беше просто помещение — отвърна Химерна. — Защо?

— Ами… — Тръснах глава и насочих кораба си към открития космос, където въздъхнах от облекчение.

24.

Когато бяхме вече навън, Химерна ни накара да направим няколко разгърнати формации — маневра, при която ескадрата щеше да се раздели и да полети в различни посоки, а след това да се прегрупира. Казах си, че това ще бъде от полза, когато се бием с нещо като въглените, които щяха да се опитат да ни взривят.

Изглежда останалите усетиха промяната в настроението ми, защото никой не проговори, дори Брейд изпълняваше упражненията, без да мрънка. Скоро стана време да се върнем на „Теглилки и мерки“ и денят приключи.

Приземих кораба си на площадката, след това погалих с обич конзолата. Този кораб може и да не беше Ем-бот, но бе як изтребител. Отворих купола и скочих при другите. В отношението им долових умора и неизказан ентусиазъм. Бяха изтощени след дългия ден на обучение, но ентусиазирани, защото обучението си струваше. Бяхме отбелязали прогрес и вече започвахме да се чувстваме като екип.

Хешо се разсмя сърдечно на нещо, което Мориумур каза, и до него отново застана женското същество кицен в червената униформа, понесло щит. Бях научила, че се казва Каури и беше навигатор на кораба — както и щитоносец на Хешо, макар да не бях сигурна какво точно означава това.

Докато вървяхме заедно, открих, че различавам някои от другите кицен по гласовете. Струваше ми се странно, че ескадрата ни включва не само петима пилоти, а всичките петдесет и седем кицен.

Стана ми приятно. Хареса ми с колко много енергия сме заредени. Това почти ми помогна да забравя странните неща, които бях почувствала и видяла в лабиринта.

Наредиха ни да се върнем в стаята за скокове и въпреки че пристигна дрон, който да ни отведе обратно, Брейд се опита да избърза напред. Може би не искаше да бъде принудена да общува с нас.

Забързах, изравних се с нея.

— Здрасти — започнах. — Хареса ми маневрата, която направи точно преди да приключим. Когато се шмугна между останалите членове на ескадрата, без да ги закачиш.

Брейд сви рамене.

— Беше просто.

— Имаш летателен опит — отбелязах.

— Очевидно.

— Радвам се, че си в екипа.

— Сигурна ли си? — озъби се тя. — Знаеш какво представлявам. Рано или късно ще си изпусна нервите и ще има невинни жертви.

— Разчитам на това — отвърнах.

Тя се закова на място в коридора с червен килим. Намръщи се.

— Какво?

— Там, откъдето идвам — отвърнах тихо, — малко страст се отразява добре на пилота. Не се страхувам от малко агресия, Брейд. Мисля, че можем да я използваме.

— Ти нямаш никаква представа какво искаш — сопна ми се тя, след това забърза напред.

Изчаках останалите да ме настигнат. Този път не се опитах да продължа към машинното — охраната там вече ме гледаше подозрително, ако мога да съдя по погледа, с който ме проследи.

Когато се настанихме на седалките, аз се съсредоточих над упражнението на бабчето. Затворих очи и оставих умът ми да се рее, представих си как се нося сред звездите и се вслушвах.

Гласовете на бъбривите кицен заглъхнаха. Така. Хипердрайв готов, съобщи глас. Не беше на английски, но както винаги, езикът нямаше значение. Умът ми разбра значението. Защо комуникираха със сайтоника? Та това бе просто мостикът, който говореше на машинното.

Чудесно. Това беше Уинзик. Готови.

Стегнах се, зачаках… само че нищо не се случи. Какво?

След миг се разнесе глас. Машинно, какъв е проблемът?

За съжаление, отвърна друг глас, долавяме сайтонично излъчване от локализиран източник на кораба.

Бодна ме тревога. Те… те знаеха, че съм тук.

А, това ли, заговори отново Уинзик. Очакваше се. Двама сайтоници пътуват с нас.

Това ще създаде проблем, господине, оплакаха се от машинното.

Какъв проблем?

Ще разберем. Подменяме хипердрайв екипа. Новият може и да проработи, стига да го задействаме веднага.

Зачаках, обзета от напрежение. Минаха няколко минути.

След това се случи отново. В ума ми се изсипа нова информация, този път насочена към Към звездите. Последва писък.

Усетих същото чувство на дезориентация, сякаш бях запокитена в необятна чернота. И този път гробокопачите не ме видяха. Бяха съсредоточени над писъка.

Отпуснах се тежко на седалката, а умът ми пулсираше. Увиснах на предпазните колани, въпреки че никой от другите не бе прекъснал разговора си. Те изобщо не бяха наясно какво се е случило.

Усещането, което ме връхлетя, този поток от информация… той ми каза докъде ще бъде скокът. Можех да използвам тази информация, за да се прехвърля сама на Към звездите. Тази информация избледняваше, но бавно. Можех… можех да се прехвърля от това място до гробокопаческия лабиринт и след това отново обратно, ако се налагаше.

Произволните цифри, които Ем-бот ми беше подал, не действаха, но нещо в тази информация се бе инжектирало право в ума ми… точно така. Това доказа онова, което предполагах — че трябва да мога да направя повече от това просто да знам дестинацията си; че трябва да мога да я почувствам. Това бе важно, първата ми солидна следа за това как да контролирам силите си.

Макар и изтощена, аз станах с останалите и се затътрих към площадката, откъдето щяха да ме вземат. Тя имаше изглед към платформата — трепкаща, искрящо синя, със сгради, които изникваха от нея като сталактити и сталагмити.

Сбогувах се с останалите, след това се качих в совалката. За съжаление, този път не бях сама, тъй като един служител изпрати трима влечугоподобни извънземни с мен. Очевидно живееха близо до мен. Те се настаниха на задните седалки и се разбъбриха тихо на своя език, а значката ми започна да превежда. Тъй като обсъждаха плановете си за вечеря, аз изключих преводача.

Совалката излетя и в мига, в който напуснахме площадката, в ухото ми избухна глас.

— Спенса? — повика ме Ем-бот. — Спенса, отново улавям сигнала ти. Добре ли си? Всичко наред ли е? Минаха осем часа без комуникация!

Зарадвах се много на гласа му и въздъхнах от облекчение. Задачата ми се струваше все по-страшна, но познатият глас ми напомни, че не съм съвсем сама.

— Върнах се — прошепнах аз, след това погледнах извънземните зад мен. — Ще обясня повече, когато се прибера в посолството.

— Ангели небесни, радвам се да го чуя! — рече Ем-бот. — Ти чу ли? Току-що изругах. Ако започна да ругая, това ще бъде ли доказателство, че съм жив? Безжизнените компютри не ругаят. Това е много странно.

— Не можеш да твърдиш, че не си странен.

— Разбира се, че мога. Мога да споря за всичко, стига да съм програмиран. Както и да е, изглежда има някакъв комуникационен щит около „Теглилки и мерки“! Когато изгубих сигнала ти, се страхувах, че съм оставен завинаги сам с плужека.

Усмихнах се и изпитах вълнение, докато приближавахме сградата. Имах много да обяснявам на Ем-бот. За гробокопаческия лабиринт. За Химерна. Бях постигнала нещо малко с Брейд, нали? За съжаление, когато совалката приближи, открих, че госпожа Чамуит — крелянската икономка, която Куна ме беше определил — чака пред вратата.

— Тя какво прави още тук? — прошепнах и погледнах извънземната с броня, докато совалката ми кацаше.

— След като почисти, през цялото време те чака да се върнеш — отвърна Ем-бот.

Тя бе наистина отдадена на задачата си да ме шпионира! Докато слизах от совалката, тя заситни към мен, заговори енергично.

— Добре дошла, господарке! Прегледах нуждата от хранителни вещества на вида ти и мисля, че имам подходяща рецепта за тази вечер. Акокиански пудинг! Чудесна смес от сладко и пикантно!

— Ами, не, благодаря. Вече си имам храна. Поръчах я преди два дена.

— Господарке? Водораслите в хладилника ли?

— Ами, да — отвърнах. — Те са супер. — Безвкусни, но вършеха работа.

— Ами… мога да ги прибавя като гарнитура — реши госпожа Чамуит. — Или искаш само десерт?

— Няма нужда — отвърнах. — Сериозно. Благодаря. Имам работа тази вечер и не искам да ме прекъсваш.

Тя направи жест на отчаяние, въпреки че аз не се вързах. Ако крелянката беше тъжна, то бе единствено защото не ѝ давах възможност да шпионира. Накрая — след като още три пъти я уверях, че нямам нужда от нищо — тя най-сетне си тръгна, като се заклатушка по улицата.

Въздъхнах, избърсах чело, след това се отправих по стълбите към най-горния етаж на сградата и се качих в пилотската кабина на Ем-бот.

— Затъмни купола — наредих. — И се увери, че извънземните шпиони са си заминали.

Куполът се затъмни.

— Не съм убеден, че тя е шпионин, Спенса — заяви Ем-бот. — Тя не ти прегледа нещата. Просто ти оправи стаята, след това решава кръстословици на таблета си.

— Оправянето е съвършеното прикритие за шпиониране. — Облегнах се на седалката и почесах Кръвожадния под брадичката.

Охлювът затръби жално и ми се стори в летаргично настроение, докато напредваше към мен. Затова го поех и го настаних в скута си. Никога не го бях виждала толкова бавен; нещо на това място го караше да му прилошава.

— Добре, Ем-бот — казах. — Имаме проблем. Може да се наложи да крадем цял транспортен кораб.

— Чудесно — отвърна Ем-бот. — Как предпочиташ, трупът ти да бъде кремиран или изстрелян в космоса?

Ухилих се.

— Браво на теб.

— Хуморът е основна характерна черта на живите същества — уведоми ме Ем-бот. — Работя над някои подпрограми, които да ми помогнат по-добре да разпознавам шегите и сам да ги пускам.

— Можеш ли да го направиш? — попитах. — Да се препрограмираш, за да бъдеш нещо ново?

— Трябва много да внимавам — предупреди Ем-бот, — тъй като друга съществена страна на живото същество е устойчивостта на личността. Не искам да се променям прекалено много. Освен това, има определени неща, което, ако се опитам да пренапиша, ще ме изпратят в… Щрак. Щракщракщракщрак.

Въздъхнах и се наместих на седалката, галех Кръвожадния. Той беше мек и еластичен — дори гръбнакът му, който вибрираше, когато тръбеше, не беше стегнат.

— Върнах се — уведоми ме Ем-бот, след това въздъхна демонстративно. — Това е дразнещо. Както и да е, ти казваше нещо за самоубийствената мисия да отвлечеш цял транспортен кораб на Върховните.

— Не е кой знае какво — опитах се да обясня. — На борда има не повече от… да кажем, екипаж от петдесет или шейсет… — Започнах да разказвам какво ми се беше случило днес: разговорите, които бях подслушала, гробокопаческия лабиринт, преживяното с останалите пилоти и Химерна. Дори странните случки в самия лабиринт.

— И така — обобщих аз, — няма да ми дадат кораб с хипердвигател, което означава, че трябва да намерим друг начин.

— Любопитно — отбеляза Ем-бот. — Значи чуваш заповедите, които Уинзик издава в машинното. Защо?

— Предполагам, че комуникират през нищото.

— От един край на кораба до друг ли? — учуди се Ем-бот. — Това не се връзва. Простите комуникации, предавани по жици, би трябвало да са достатъчни. Сигурна ли си, че това си чула?

— Не — признах. — А чуване дори не е правилната дума. — Останах замислена за момент, преди да заговоря отново. — Може и да не се наложи да отвличаме цял голям кораб.

— Добре, защото охлювът може да е единственото, което ще ми остане, ако вземат, че те убият, а не съм сигурен, че искам той да ми бъде пилот.

— Имам чувството, че в машинното става нещо странно — обясних. — Освен това на връщане от гробокопаческия лабиринт нещо по хипердрайва се развали заради мен. Смениха го с друг, така че хипердвигателите трябва да са достатъчно малки, след като ги сменят толкова лесно.

— Това вече ни е известно — отвърна Ем-бот. — Имах нещо в празната кутия, където би трябвало да бъде хипердрайвът.

Кимнах, премислях всичко, докато галех Кръвожадния по главата. Той затръби доволно.

На два пъти вече бях телепортирала Ем-бот, но системите му твърдяха, че имат „сайтоничен хипердвигател“. Бях предположила, че предишният му пилот — командир Спиърс — е бил самият хипердрайв, който е прехвърлил Ем-бот на Метален рой. Защо обаче кутията беше празна? Имаше нещо важно, което пропусках.

— Трябва да намерим начин да се промъкнем там и да ги видим как обслужват или задействат хипердрайва. Ангели небесни, може би ако успея да открадна устройството, което използват, за да вкарат дестинацията си, мога да го използвам, за да накарам собствените си сили да проработят и поне да се прибера у дома.

— От разказа ти съдя, че това е добре охранявано място — подчерта Ем-бот. — Военен кораб с много охрана. Няма да е никак лесно да се промъкнеш.

— За щастие, имам достъп до шпионски кораб с напреднала форма на изкуствен интелект, който е създаден специално за тайни операции. Трябва да се сдобием с данни от обезопасен обект на врага. Според програмата ти какво трябва да се направи?

— Да сложим шпионски устройства — заяви веднага Ем-бот. — Най-доброто решение би било да се използват автономни дронове, които ще проникнат на място и ще направят записи. Щитът на търговския кораб няма да позволи да се изпращат сигнали, но пък това не е за препоръчване, тъй като скенерите ще ги засекат. Вместо това ще вземем устройствата ръчно, а след това ще свалим информацията от тях. — Той замълча. — Ооо. На това му се казва добра идея! Дори по-умен съм от себе си понякога, нали?

— Може би — казах и се облегнах назад на седалката. — Имаме ли подобни устройства?

— Не — каза Ем-бот. — Имам отделения за няколко малки дрончета с дистанционно управление, но са празни.

— Можем ли да направим нов такъв? — попитах, вдигнах ръка и проверих гривната, която създаваше холограмата ми. — Както направихме тези?

— Възможно е — отвърна Ем-бот. — Трябва обаче да канибализираме някои от моите сензори и да поръчаме нови части — и то да го направим така, че поръчките да не изглеждат подозрителни. Хм… Любопитно предизвикателство.

— Обмисли го — прозях се аз. — Да ми кажеш какво си измислил.

Той се зае да пресметне и премисли някои неща, а аз изглежда бях задрямала, защото се събудих след малко. Кръвожадния имитираше как някой хърка. Нямаше начин да съм била аз. Воините, разбира се, никога не хъркат. Та нали това ще предупреди врага къде точно спят.

Протегнах се, излязох от пилотската кабина и отново попаднах в града, който — независимо от часа — бе в непрекъснато движение. Застанах на ръба на покрива и погледнах огромния метрополис и за пореден път се почувствах поразена. Огнен рай, най-големият град, който моите хора бяха построили, можеше да бъде погълнат от няколко квартала на Към звездите.

Толкова много същества. Толкова много ресурси. Всички работеха и мислеха ако не как да унищожат Метален рой, то поне как да го потискат. Бе истинско чудо, че се справяхме толкова добре.

Светлина на компютъра тук горе — използваше се за диагностика на кораба и мониторинг на сградата — показваше, че съм получила доставка. Слязох по стълбите и отначало помислих, че Ем-бот вече е поръчал някои от частите, за да си направим собствен шпионски дрон.

В кутията обаче открих малък сладкиш с бележка: „Ако водораслите са стари. — Госпожа Чамуит“.

Воинът в мен не искаше да го яде. Не се страхувах, че ще бъда отровена — ако Куна искаше да ме отрови, бе достатъчно да инжектират нещо в източника, от който идваше водата в сградата ми. Истината бе, че не исках да се призная за победена пред госпожа Чамуит.

Оказа се най-вкусното поражение, което някога съм претърпявала.

25.

Седмица по-късно направих завой, докато осъществявах сложна маневра, и се промъкнах с кораба си сред многоброен враг, въглени — горящите астероиди, които гробокопаческият лабиринт изстрелваше, за да пресрещнат изтребителите. Въпреки че илюзията се разваляше от факта, че това бяха просто дегизирани дронове на Върховните, битката си оставеше вълнуваща. В момента ме преследваха десетина и аз увеличавах скоростта, ускорявах дори повече, отколкото можех в бързия ми прихващач.

Плъзнах се покрай една от страните на гробокопаческия лабиринт. От толкова близо имах чувството, че летя покрай огромна, лъскава метална повърхност. Структурата беше толкова масивна, че се усещаше гравитацията ѝ и аз трябваше да следя подемния си пръстен, за да не ме отклони от курса.

Преследваха ме въглени, горяха отвътре със светлина на разтопен метал. Заприиждаха още отстрани, опитваха се да ме притиснат към лабиринта — отрязваха пътищата ми за бягство. Бе като игра на котка и мишка, само че тук имаше петдесет мишки, които се опитваха да спипат една котка.

В моя случай, една много опасна котка.

Група въглени се устремиха към мен и се опитаха да ме смажат отпред и аз открих огън. Превърнах ги в прах — завих наляво, за да избегна отломките — след това завъртях кораба и стрелях по онези, които се приближиха твърде много. Наложи се да направя бързо завъртане и да се изкача рязко нагоре, за да избегна друга група, която се приближаваше от тази посока.

Колкото и да ми липсваше гласът на Ем-бот, част от мен се наслаждаваше на шанса да се докажа в тези състезания. Не обръщах внимание на сайтоничните си сетива — те щяха да бъдат безполезни срещу истинските въглени, — а и не разчитах на изкуствен интелект, който да прави предвиждания и да пресмята вместо мен.

Бях сама с въглените и партньор. Днес позицията бе заета от втория разрушител на име Брейд. Докато обстрелвах въглен след въглен, двете завършихме маневрата и направихме завоя заедно. За кратко летяхме една до друга, аз стрелях напред, докато тя бе насочила огъня си назад и същевременно описахме сто и осемдесетградусова дъга.

По моя команда се устремихме настрани, след това използвахме светлинните си копия, за да изпълним огледални маневри и да отстраним въглените, докато те се опитваха да се сблъскат с нас. Това обаче ни насочи една към друга. Разминахме се на сантиметри и открихме огън, всяка порази въглените, които преследваха другата.

Когато се събрахме отново, вече бяхме без опашки. Сърцето ми блъскаше, по лицето ми се беше разляла опасна усмивка, когато се подредих до Брейд. Двете оставихме зад нас гробокопаческия лабиринт, сякаш бяхме два кораба, контролирани от един ум.

Брейд беше добра. Добра колкото мен. И което беше още повече, аз се сработвах с нея. Летяхме така, сякаш бяхме партньори от десетилетия, рядко се налагаше да си напомняме коя какво трябва да направи. Може би защото и двете бяхме сайтонички, може би защото индивидуалните ни стилове на пилоти бяха в синхрон. През изминалата седмица обучавах всеки член на ескадрата, но никога не летях толкова добре, колкото когато Брейд ми партнираше.

Поне докато не заговорехме.

— Браво, страхотно — похвалих я по комуникационния канал.

— Не ми прави комплименти, задето съм толкова агресивна — сряза ме тя. — Трябва да контролирам този импулс. Не да му се наслаждавам.

— Ти правиш това, от което Върховенството има нужда в момента — успокоих я аз. — Учиш се как да ги защитаваш.

— Това не е извинение — сопна се тя. — Моля те. Ти нямаш представа какво е да си човек.

Стиснах зъби. Мога да ти помогна, помислих си аз. Ще ти предложа свобода от това — свободата да бъдеш себе си.

Не ѝ го казах. Вместо това изключих канала. Усещах, че бавно стигам до нея, но ако исках да имам по-голям напредък, нямаше смисъл да я въвличам в директни спорове за идеалите на Върховните. Трябваше да подходя изключително внимателно.

Аз можех да бъда внимателна. Нали?

Двете заедно се присъединихме към останалите кораби и Хешо и Мориумур ни аплодираха.

— Продължаваш да се биеш добре, Аланик — каза ми Химерна. — Носиш аромата на дълги дъждове. — Не бях сигурна какво означава това — в нейния език имаше странни идиоми, които значката ми превеждаше буквално. — Но не забравяй, че задачата ни не е да гоним и елиминираме тези въглени. Обучението в близък бой е едва първата крачка. Скоро ще се наложи да се упражняваме в лабиринта.

Мориумур и Хешо полетяха за поредния си пробег — използваха други упражнения, които бях разработила. Не се притеснявах, че ще ги превърна в опитни воини за близък бой, но трябваше да работим по двойки.

— Химерна? — повиках я аз. — Имаш ли някаква представа какво е оръжието, което ще използваме, за да убиваме гробокопачите?

— Не знам — отвърна тя тихо, както обикновено. Може и да беше странно, но ми беше по-леко да говоря с нея по уредбата, отколкото лично. — Но съм силно заинтригувана — добави тя. — За обществото ще бъде огромно постижение, ако гробокопачите могат да бъдат убивани.

Кимнах на себе си.

— Страхувам се от тях — призна Химерна. — През втората война, когато хората се опитали да контролират гробокопачите и да ги използват в битки, аз видях… долових как гробокопачите ни виждат. Като прашинки или насекоми, които трябва да бъдат пометени. Те унищожават светове, изпепеляват цялото население на места. Тогава не ги отблъснахме. Те си тръгнаха сами. Ние съществуваме, защото те ни позволиха.

Потръпнах.

— Ако това е истина, тогава всичкият живот в галактиката ни съществува с опряно до главата оръжие. Следователно е много важно да разберем дали това оръжие действа, или не.

— Съгласна съм — отвърна тя. — За мен създаването на подобно оръжие е особено интересно.

— Ти затова ли си тук? — полюбопитствах.

Химерна мълча няколко секунди.

— Ти защо питаш.

— А, нищо важно. Просто… имам предвид, че останалите ми казаха, че твоят вид обикновено… има специализирани мисии…

— Ние не сме убийци — подчерта тя. — Подобни слухове са измислица и никой от ескадрата не бива да ги разпространява. Ние сме слуги на Върховенството.

— Разбира се, разбира се — съгласих се аз, изненадана от настойчивостта в гласа ѝ. — Може би екипът просто бърбори прекалено много. Днес ще направим още няколко упражнения и ще ги накараме да престанат да говорят по старомодния военен начин — ще ги уморим дотолкова, че няма да имат желание за празни приказки.

— Не. — Гласът на Химерна омекна. — Няма нужда да носиш мириса на дим, Аланик. Просто… помоли ги да не разпространяват теории за мисията ми. Не съм дошла да убивам никого. Уверявам те.

— Разбрано, господине — отвърнах.

Това я накара да въздъхне — звук, който приличаше на лек ветрец, който разбърква хартия.

— Ще взема Брейд за упражненията. Моля те, почини си.

— Потвърдено — рекох и тя нареди на Брейд да се присъедини към нея. Аз отворих раницата си, която държах зад седалката, и си извадих закуската. Бях убедена, че Химерна не е дошла, за да убие когото и да било. Въпросът бе какво прави тук? Можех да се закълна, че понякога усещах ароматите ѝ да ме наблюдават през рамо, а нейната раса… и те ли виждаха като другите? Съмнявах се. Можеше ли тя да надуши какво представлявам в действителност?

Ангели небесни. Вече правех онова, което тя ме беше помолила да не правя. Дори да знаеше каква съм в действителност, все още не ме беше издала, така че нямаше смисъл да се тревожа.

Насочих кораба си настрани от мястото, където другите тренираха близък бой, и погледнах към звездите. Полето светлинки отвърна на погледа ми. То беше безбрежно, примамливо. Не чувах много от тях. Имаше незначителен поток от сайтонични комуникации, който излизаше от „Теглилки и мерки“ и най-вероятно бе насочен към платформата, но тук бе значително „по-тихо“, отколкото на огромния Към звездите.

Всички тези звезди, помислих си аз и се запитах дали слънцето на Метален рой може да се види с просто око от това разстояние. Много от планетите около тях бяха ненаселени. Милиарди, много милиарди същества…

Затворих очи, позволих си да се нося в пространството, както бях сред звездите. Летях безцелно.

Почти без да мисля, освободих предпазните колани, натиснах контрола на конзолата и се оставих; на нулевата гравитация в пилотската кабина. Тя беше тясна, ограничена, но когато затворих очи, можех просто да се зарея. Свалих си шлема и го оставих да се движи сам и да се удари тихо в купола.

Аз и звездите. Винаги преди бях правила упражненията на бабчето на земята — на места, където трябваше да си представям, че се рея сред звездите, че търся гласовете им.

За пръв път усетих какво е да съм сред тях. Сякаш самата аз бях звезда, точка на топлина и огън сред безкрайната нощ. Оттласнах се леко от купола и останах да се нося в средата на кабината. Почувствах…

Ето, помислих си аз. Към звездите е там. Инстинктивно знаех посоката на платформата. По време на скоковете между гробокопаческия лабиринт и града на платформата умът ми бе инжектиран с това знание. Всеки път отпечатъкът оставаше за по-дълго време, докато сега бе твърда увереност в ума ми и вече не избледняваше.

Ако се налагаше, аз можех да направя съвсем сама хиперскок до Към звездите. Всъщност ставах все по-уверена, че мога да намеря пътя си към града от независимо кое място. В момента обаче това не ми помагаше никак. Вече си имах превоз до Към звездите.

Концентрацията ми намаля, когато проблемите се натрапиха. Открадни хипердрайв технология от Върховните. Спаси Брейд. Разбери каква е целта на Химерна — да не говорим за оръжието, което Върховните разработваха. Нямаше нужда дори да споменавам тънкостите на политическата ситуация между Куна, Уинзик и креляните. Всичко това ми идваше множко.

Спенса… Гласът сякаш дойде откъм звездите. Спенса. Душа на воин…

Отворих очи и ахнах.

— Бабче! — прошепнах. Оттласнах се с крака от седалката, притиснах се до прозореца и устремих отчаяно поглед към звездите.

Светци и звезди. Та това беше нейният глас.

— Бабче! — изкрещях.

Бий се…

— Ще се бия, бабче! — обещах. — Но какво? Как? Аз… аз не съм подходяща за тази мисия. Не съм обучена за подобно нещо. Не знам какво да направя!

Героят… не избира… трудностите, Спенса…

— Бабче? — повиках я аз и се опитах да определя откъде идват думите.

Тя влиза… в мрака, продължи гласът и заглъхна. И се изправя пред онова, което идва след това…

Търсех отчаяно дома си сред хилядите звезди. Само че беше безнадеждно и каквото и да мислех, че съм чула, то не се върна повече.

Само една мисъл продължи да ми напомня за себе си.

Героят не избира трудностите.

Останах да се нося още дълго, косата ми се стелеше около лицето. Най-сетне се оттласнах надолу и се отпуснах на седалката. Събрах косата, след това нахлупих шлема и си сложих предпазните колани.

Тъй като следващите ми сайтонични опити не донесоха никакъв резултат, въздъхнах и се съсредоточих над упражненията, които изпълняваше ескадрата ми. И без това трябваше да преценявам как се справят; Химерна можеше да попита.

Брейд и Химерна се справяха добре, както се очакваше. Бяха най-добрите пилоти в групата, с изключение на мен. Но пък Хешо и неговите кицен също се представяха забележително. През изминалата седмица на тренировки те се бяха научили как да прикриват партньора си и как да съчетават ролите на малък кораб с нуждата да се превръщат в изтребители по време на близък бой.

Затова пък Мориумур… Горкият Мориумур. Той не беше виновен, че е най-слабият пилот в групата. Та нали беше едва на няколко месеца — и дори да беше наследил някои от качествата на родителите си, точно този опит в битките правеше грешките му по-очевидни. Докато наблюдавах, той се изтегли прекалено напред от Хешо и остави кицен да попаднат във вражески рояк. След това, когато се опита да компенсира и да се върне, изстрелите му пропуснаха врага — и едва не свалиха щитовете на кораба на кицен.

Намръщих се и отворих канал, за да се скарам на Мориумур. В същия момент чух порой от ругатни, с които преводачът услужливо ме запозна. Ангели небесни, дори бабчето не бе в състояние да ругае така цветисто.

— Ти от кой родител си научил това? — попитах по канала.

Мориумур веднага престана. Имах чувството, че чувам как се изчервява, когато отговори.

— Извинявай, Аланик. Не знаех, че слушаш.

— Прекалено много се стараеш — започнах аз. — Опитваш се да компенсираш липсата на умения. Успокой се.

— Лесно ти е да го кажеш — отвърна той, — след като ти предстои цял един живот. Аз обаче разполагам едва с няколко месеца, за да се докажа.

— Нищо няма да докажеш, ако свалиш партньор — уверих го аз. — Спокойно. Не можеш да се насилиш да станеш по-добър пилот само с решителност. Повярвай ми, пробвала съм.

Той се съгласи и ми се стори, че се справи по-добре по време на следващия пробег, така че може би съветът ми даваше резултат. Скоро пробезите приключиха, въглените се върнаха в гробокопаческия лабиринт. Четиримата ми партньори се подредиха до мен в линия.

В далечината видях, че другите ескадри се упражняват. Стана ми забавно, когато забелязах, че някои бяха прекратили опитите си в лабиринта и сега също като нас се упражняваха в близък бой. Май им оказвахме добро влияние.

Не бързай да се потупваш по гърба, Спенса, казах си аз. Това са крелянски кораби. Дори сега да се упражняват как да се бият с гробокопачи, знаеш, че е неизбежно един ден да се окажат изправени срещу хората.

Тази мисъл смаза ентусиазма ми.

— Браво — похвалих ги аз. — Дори на теб, Мориумур. Химерна, струва ми се, че те започват да приличат на пилоти.

— Може би — отвърна Химерна. — След като са толкова добри в твоите упражнения, можем да ги оставим да се пробват в лабиринта. Днес ни остава време за един продължителен пробег, преди тренировката да приключи.

— Крайно време е! — възкликна Хешо. — Аз съм търпелив кицен, но ножът може да бъде наострен, преди да започнеш да го употребяваш.

Усмихнах се, защото си спомних собствения си ентусиазъм, когато Коб ни позволи да започнем да тренираме с оръжия.

— Да се разделим по двойки — предложих на Химерна. — И направете опит. Трима обаче ще влезем заедно, тъй като сме петима…

— На мен не ми трябва партньор — прекъсна ме Брейд, след това се обърна и ускори към лабиринта.

Седях потънала в слисано мълчание. Тя се държеше по-добре през седмицата и си мислех, че сме минали този етап. Ангели небесни, при такава изцепка Коб щеше да ми крещи, докато не почервенее цялото му лице.

— Брейд! — изкрещях в микрофона. — Звездите да са ми на помощ, ако не се върнеш, ще…

— Остави я — спря ме Химерна.

— Нали винаги трябва да сме с партньор в лабиринта — напомних ѝ аз. — В противен случай илюзиите ще те заблудят!

— Тогава нека си научи урока — отвърна Химерна. — Сама ще се увери, когато другите се справят по-добре от нея.

Измърморих, но се овладях — едва — да не се нахвърля на Брейд. Химерна обаче си оставаше нашият командир, а аз заместникът.

— Аз ще взема Мориумур — реши Химерна. — Мисля, че ще помогна да го науча на малко търпение. Той трябва да се научи да сдържа агресията си.

— Значи аз оставам с Хешо. Да се видим тук след час и половина? Влитаме за четиридесет и пет минути, започваме да се приспособяваме към странностите на мястото, след това излитаме.

— Много добре. Успех. — Химерна и Мориумур потеглиха, а Хешо нареди на навигатора да следва моя кораб.

— Не ти ли се струва странно — попитах го аз, — че се оплакваме, че Мориумур бил агресивен, а Брейд е тази, която отлетя сама? Мориумур съвсем не е толкова агресивен, колкото съм аз. Дори по-малко от теб, бих казала.

— Мориумур не е от „низша раса“ — напомни ми Хешо. — Другите очакват повече от него заради прословутата първична интелигентност.

— Това така и не ми става ясно — признах, докато летяхме, за да изберем различно място от това на Химерна и Мориумур. Гробокопаческият лабиринт беше толкова голям, че нямаше проблем. — Какво изобщо означава „първична интелигентност“?

— Просто термин, не е мерило за интелигентността им — обясни Хешо. — От онова, което разбрах, означава, че видът им е създал мирно общество, където престъпленията са почти несъществуващи.

Изсумтях. Мирно общество, а? Не се връзвах на това твърдение нито за миг, а и дори да бях готова да повярвам, последните думи на Аланик щяха да ме разколебаят. Не се доверявай на техния мир.

Двамата с Хешо приближихме гробокопаческия лабиринт и аз потиснах чувството на безпокойство, което се надигна у мен. Последния път, когато влизах, преживях странни неща. Но щях да се справя. Героят не избира трудностите.

— Вие с екипажа готови ли сте? — попитах го аз, когато първите въглени приближиха към нас.

— „Плува срещу течението“ е готова за екшън, капитане — рече Хешо. — Този момент… очаква ни така, както езикът очаква виното.

Пробихме си път с бой през въглените. След това, един до друг, двамата влязохме през една от многобройните дупки в нашата част на лабиринта. Разчитах на по-големия кораб на кицен, с по-як щит, докато влизахме в дългия стоманен тунел, набразден от гънки, подобни на колони на равномерни интервали. Вътре нямаше светлини, затова включихме прожекторите си.

— Включете сензорите — обърна се Хешо към екипа си, — направете снимка в близък план на символите на стената.

— Разбрано — отвърна друг кицен.

Понесох се настрани, моите светлини осветиха друга плоскост със странни надписи по стените.

— Не можем да ги преведем, Ваше Нормалничество — заяви Каури. — Но символите са подобни на онези, които се намират близо до порталите на някои планети и станции.

— Портали към нищото ли? — намръщих се аз.

— Мнозина са се опитвали да проучват гробокопачите в тяхното измерение, капитане — обясни Хешо. — Каури, обясни, ако обичаш.

— Порталите към нищото са стабилни отвори — започна Каури, — нещо като червееви дупки, които не отвеждат никъде. Там често се намират подобни символи. Тези портали са мястото, откъдето се вади камък за подемни пръстени и се пренася в нашето измерение — но не знам защо има такива символи тук. Не виждам портал.

Я. Приближих кораба си до символите и насочих прожекторите към тях.

— Виждала съм подобни в моя роден свят — признах. — В един тунел близо до дома.

— Тогава много бих искала да дойда на гости и да ги видя — заяви Каури. — Възможно е от твоя дом да има достъп до неизвестен портал за нищото. Това може да донесе неизмерими богатства — Върховенството пази зорко техните портали за нищото, тъй като няма друг източник за подемни камъни.

Я. Не казах нищо повече, защото не исках да издам истината — че това писмо беше в пещерите на Метален рой, не на планетата на Аланик.

Старите жители на Метален рой бяха паднали от гробокопачите. Аз бях все по-сигурна, че казаното от Куна е истина — че хората от Метален рой са предизвикали разрушенията, като са се опитали да контролират гробокопачите. Те са създали щитове, постарали са се да бъдат тихи, но нито едно от предпазните им средства не е дало резултат. Когато гробокопачът бе дошъл за хората от Метален рой, той лесно бе преминал през защитата ми.

Тунелът около мен неочаквано се превърна в плът. Сякаш бях попаднала във вените на огромен звяр. Стиснах зъби.

— Хешо, какво виждаш?

— Тунелът се промени — отвърна той. — Сякаш е под вода. Виждаш ли това? Странно усещане?

— Аз имам чувството, че съм се озовала в огромна вена — признах. — Това е холограма, илюзия. Нали не забравяш?

— Да — потвърди Хешо. — Показват ни различни неща. Добре че имаме два кораба.

Запитах се какво ли прави Брейд сама.

— Илюзията е любопитна — продължи Хешо. — Имам чувството, че камък се е откъснал от сушата и е паднал, за да потъва безкрайно в бездънна пропаст. — Той замълча. — Екипажът ми вижда същото като мен, капитан Аланик.

— Има смисъл — отвърнах. — Корабите ни са програмирани да повтарят илюзиите на гробокопаческия лабиринт. За нас в момента това е просто програма. Ако беше истинско, всички щяхте да виждате различни неща.

Поне това ни бяха казали да очакваме. Изглежда онова, което Върховните „знаеха“, бяха просто предположения. Ако влезех в истински гробокопачески лабиринт, дали правилата щяха да са същите като тук?

Да се надяваме никога да не се наложи да разбираш, помислих си аз. Заедно с Хешо излязохме от дясната страна и полетяхме по коридор, който ми се стори кристален, но Хешо видя пламъци. И двамата обаче забелязахме огромна канара в единия край на помещението — затова прелетяхме над нея, за да я огледаме. Подръпнах я със светлинното копие, оказа се, че е истинска, и тя се изтърколи в стаята.

— Колко странно — отбеляза Хешо. — Да не би някой да е идвал специално, за да инсталира канарата и да ни препречи пътя?

— Много вероятно е — отвърнах — този лабиринт да е строен в опит да пресъздаде странностите и мистериите, на които ще се натъкнем в истински лабиринт.

— Скенерите ни са безполезни — оплака се Хешо. — Имам доклади от екипите, които отговарят за уредите — и те не могат да определят кое е истинско и кое — не. Изглежда Върховните са програмирали кораба ни да може да бъде заблуден от местонахождението си, нещо, което всява объркване. Не ми допада идеята да виждам онова, което Върховните са решили да ми показват, дори да е важна тренировъчна симулация.

С навлизането по-навътре аз се радвах, че кицен са с мен. Бе напълно разумно да си с партньор не само за да определиш кое е истинско и кое — не. На по-основно ниво се чувстваш по-спокоен, когато има с кого да си кажеш няколко думи.

Минахме през няколко странни стаи с какви ли не илюзии — от топящи се стени до сенки с огромни зверове, които минаваха наблизо. В едно от помещенията ни нападнаха въглени, по които открих огън — преди да разбера, че Хешо не ги вижда. Изстрелите ми попаднаха в стената, откъртиха парчета метал и цялата структура се сгърчи по начин, за който можех да се закълна, че е застрашителен.

— Как да чуем това? — попита Хешо. — Уредите отчитат, че извън корабите има вакуум. Там няма среда, в която звукът може да се движи.

— Ами… — потръпнах. — Да пробваме този тунел.

— Тази работа не ми харесва — призна Хешо, докато пътувахме през тунела. — Все едно ни тренират да разчитаме на очите си.

— Това е хубаво, нали?

— Не е задължително — заяви Хешо. — Онова, което виждаме, е субективно и реалността в някои отношения е илюзия, представлява опасност. Ако разчитаме на консенсус, за да определим кое е истинско, лабиринтът може просто да се възползва от предположението и да ни измами.

В следващото помещение бяхме атакувани от въглени, които този път се оказаха истински и аз едва не ги подминах, грешка, която можеше да се окаже смъртоносна. Реагирах на предупреждението на Хешо в последната секунда, избегнах ги тъкмо когато масиран огън от тежко въоръжения кораб ги изпари.

Останахме в помещение с отломки, които подскачаха напред и назад и се удряха в стените, преди да започнат да се утаяват на дъното. Бях потна, сърцето ми биеше силно, докато ни водех към следващия пасаж. Ангели небесни, щях ли някога да свикна с това място?

Стигнахме края на тунела и прожекторите ми осветиха странна мембрана, която покриваше отвора. Тръгваше от пода и стигаше до тавана, пулсираше тихо с ритъм, който чувах.

Този звук неочаквано отекна в цялата структура. Изтребителят ми вибрираше и туптеше под пръстите ми.

Погледнах мембраната. Бях шокирана. Та ние бяхме в гробокопаческия лабиринт… колко, половин час? Може би малко повече? Очаквах да ни отнеме часове, докато открием сърцето.

— Това е то — посочих. — Мембраната. Това търсим. Сърцето на гробокопача.

— Какво? — попита Хешо. — Не виждам нищо.

О. Поех си дълбоко дъх, успокоих се. Беше илюзия. А това означаваше…

Видях цялата вселена.

В миг всичко около мен изчезна и умът ми някак се разшири. Видях планети, видях звездни системи, видях галактики. Видях лутащи се, безполезни, ситни, незначителни насекоми, които бяха накацали като в кошер. Обзе ме отвращение. Изпитах омраза към тези насекоми, които се рояха в световете. Ята мравки се скупчваха върху изпуснат залък храна. Жужаха, прескачаха се безмозъчно, бяха противни. Беше болезнено, когато ме полазиха, от време на време хапеха — защото може и да бяха толкова малки, че не можеха да ме унищожат — но ми причиняваха болка. Техният шум. Мъчителното им простъргване. Те нахлуха в дома ми, след като запълзяха по всички скали, които накъсваха безкрайното нищо, което представляваше вселената. Не ме оставяха на мира и аз имах само едно отчаяно желание — да ги размажа. Исках да ги смачкам с крак, за да престанат да се трупат и да пълзят, и да издават цъкащи звуци, да разтварят челюсти и да хапят, да рушат и…

Сепнах се в пилотската си кабина, дръпнах се рязко назад и се лепнах за седалката, сякаш някой ме беше хвърлил там.

— Поредната илюзия — подхвърли Хешо с отегчение. — Искаш ли да поемеш първа? Аз ще те прикривам, в случай че нови въглени охраняват помещението.

Потреперих, ужасното видение ме притискаше като тъмнина в пещера, някъде дълбоко под земята. Дишах на пресекулки, опитвах се да си поема дъх. Сега вече стаята ми се струваше нормална, но…

— Капитан Аланик? — попита Хешо.

Какво? Защо… защо ли това остана в ума ми, защо ме накара да се замисля над думите на Хешо, сякаш идваха от нещо лигаво и противно?

— Аз… — започнах. — Извинявай, трябва ми миг.

Той ми го даде. Възстановявах се бавно. Ангели небесни. АНГЕЛИ НЕБЕСНИ. Това сякаш беше… както Химерна каза, гробокопачите ни наблюдаваха всички.

— Командване полети — обадих се аз. — Да не би току-що да ми показахте нещо странно?

— Пилот? — обади се някой от командването. — Трябва да се научите да летите, без да се свързвате с нас. Когато влезете в истински лабиринт, няма да…

— Какво ми показахте току-що? — настоях.

— Вашият дневник показва, че илюзията за кораба ви в това помещение е на мрак, който крие изхода. Това е всичко.

Значи… те не ми бяха показали усещането за вселената?

Разбира се, че не бяха. Това бе много над възможностите на холографския прожектор. Бях видяла нещо друго. Нещо… нещо, което собственият ми ум беше показал.

Ангели небесни. Какво представлявах?

По настояване на Хешо продължихме и прекарахме още петнайсет минути из различни стаи, запознавахме се с начина, по който лабиринтът работеше. Не изпитах нищо друго, което да се доближаваше дори малко до онзи странен момент, когато видях вселената.

Най-сетне времето, определено да останем вътре, изтече, затова полетяхме назад. Навън заварихме другите да се събират — включително побеснялата Брейд, която, както Химерна беше предположила, се беше забила в една от първите стаи и не бе успяла да разбере кое е истинско и кое — не.

Нито един от тях не бе виждал мембрани и нямаше идея какво се опитвах да обясня, когато опитах — и не успях — да разкажа какво съм видяла. Не можах да го предам с думи, но то остана в мен. Беше като прозорец над рамото ми, остана там, когато се върнахме на „Теглилки и мерки“.

26.

Влязохме в нищото.

Както винаги, всичко започна с писък.

Съвършен мрак, в който надничаха очите. Бяха нажежени до бяло, но гледаха в неправилната посока. Колкото по-често правех това, толкова по-дълбоко усещах… сянката на това, което представляваха. Каквито бяха огромни, те притискаха ума и формите, не се подчиняваха на представата ми как трябва да работят физическите форми.

Сякаш висях там цяла вечност. Освен Брейд, която отказваше да говори по този въпрос, останалите от ескадрата ми казаха, че не усещат да е минало време в нищото. За тях хиперскокът бе нещо мигновено. Те не виждаха нито тъмнината, нито очите.

Най-сетне усетих, че краят идва. Долових избледняващо усещане, което…

Едно от очите се обърна и погледна право към мен.

„Теглилки и мерки“ се появи в космоса пред Към звездите. Ахнах, пулсът ми направо обезумя, сетивата ми бяха готови за битка.

То ме беше видяло. Едно от тях погледна право в мен.

Връщахме се в Към звездите след поредния ден на обучение — десетият, откакто бях постъпила при военните тук. Днес бях поуморена, след като бях накарала другите да се упражняват. Затова ли ме беше видяло?

Какво бях направила? Какво не беше наред?

— Капитан Аланик? — повика ме Хешо. — Може и да не познавам твоя вид, но ти показваш типичните признаци на страдание.

Погледнах към кицен. Инженерите на Хешо бяха приспособили някои от седалките в стаята за скокове — малки постройки, по няколко етажа, прикрепени към стените, с малки седалки вътре за целия им екипаж.

Те бъбреха в структурата без стени, въпреки че Хешо имаше покрив за себе си и за слугите си. За него беше на нивото на очите и беше снабдено с луксозен капитански стол. Освен това имаше барче и няколко монитора за развлечение, което беше нелеп лукс за късия половин час, който прекарвахме на „Теглилки и мерки“ всеки ден, за отиването и връщането до Към звездите.

— Аланик? — повтори Хешо. — Мога да повикам лекарката на кораба ми, тя е долу. Има обаче много малък опит с извънземни. Ти колко сърца имаш?

— Добре съм, Хешо — успокоих го. — Просто съм понастинала.

— Хм — изсумтя той и се облегна назад на седалката, вдигна крака. — Минутка на слабост в иначе могъщ воин. Това е красив момент, който ще ценя. — Той кимна на себе си, след това въздъхна и докосна мигащо копче на подлакътника и екранът пред него се завъртя.

Ние не трябваше да използваме безжични комуникации освен в спешни случаи. Хешо обаче имаше по-широко разбиране за понятието „спешен случай“ и му беше дадено разрешение — след много настояване — да получи достъп до антикомуникационния щит около „Теглилки и мерки“.

Вероятно не беше много възпитано да подслушвам. Но пък аз седях до него. А значката превеждаше думите в слушалката, независимо дали исках — или не.

На екрана му се появи кицен, женско — ако можех да съдя по светлата окраска на тъмната кожа — с много официален тоалет от пъстра коприна и шапчица в същите цветове. Тя се поклони на Хешо.

— Възвишени, който не е крал — започна тя. — Обаждам се, за да поискам напътствия за утрешния ми вот във връзка с националния данъчен фонд.

Хешо се почеса по косматата брадичка.

— За съжаление, така не става, сенатор Ариа. Когато разговарях с нашите наблюдатели от Върховенството, те настояха, че все още упражнявам ненужно влияние върху сената ни.

Сенаторът вдигна поглед.

— Но, Възвишени, сенатът гласува точно обратното на вашите предпочитания.

— Да, и направиха добре — отвърна той. — Само че Върховенството изглежда мисли, че съм ви казал да гласувате обратно на желанията ми, следователно продължавам да ви манипулирам.

— Трудно положение — отвърна сенатор Ариа. — Как искате да действаме?

— Ами — рече Хешо. — Изглежда… Върховенството много би искало вие да изберете онова, което искате.

— Най-голямото ми желание е вселената да види как кралят прави манифест.

— Ами ако волята му е ти да бъдеш себе си?

— Разбира се. Коя себе си искате да бъда?

— Може би всеки път да избираш на случаен принцип как да гласуваш.

— Разбира се, в такъв случай Върховенството не може да твърди, че ни интересува друго освен съдбата ни. — Сенатор Ариа се поклони отново. — Ще потърсим вашето влияние върху вселената, докато тя сама определя вота. Мъдро решение, Невъзвишени. — Тя прекрати връзката.

Хешо въздъхна.

— Те ми се сториха много… лоялни — отбелязах.

— Стараем се — отвърна Хешо. — Тази ситуация ни е много трудна. Цял живот са ме учили да внимавам как изразявам волята си — но не знам как да избегна да я изразявам. — Той потри слепоочия, затвори очи. — Трябва да изучим поведението на Върховенството или да се оставим да бъдем покорени, ако хората някога се върнат. От тях най-много ме е страх — те ни нападнаха първи, по време на най-ранната човешка война. Техният лидер твърдеше, че общото ни минало вече ни е превърнало в тяхна колония. Глупости. Козината ми настръхва само като изричам тези думи.

— Трябва да се променим, за да бъдем подготвени, но промяната е трудна. Моите хора не са нито глупави, нито безволеви. Просто в продължение на много векове тронът е бил неоспоримата мощ, на която те са разчитали. Да им бъде отнет така неочаквано е все едно да дръпнеш лепенка още преди раната да се е излекувала напълно.

Открих, че кимам, което беше глупаво. Бе по-добре, че управлението на Хешо е било прекратено. Що за назадничава култура все още разчиташе на наследствена монархия? Военен режим — с най-силните пилоти и адмирали, които идват на власт, като докажат качествата си в битка — имаше много повече смисъл.

— Може би не трябва да се тревожиш чак толкова за хората — настоях пред Хешо. — Искам да кажа, че те може никога повече да не се появят.

— Може би — отвърна Хешо. — Още от малък съм научен да поставям нуждите на планетата пред всичко друго. Векове наред сме се опитвали да възродим ходещите в сенките, но нека бъдем реалисти. Никога повече няма да имаме сайтоници сред нас. Изгубили сме тази привилегия много отдавна.

Той ме погледна.

— Не ме съжалявай, задето съм си изгубил властта. Преди много години моят пра-пра-прадядо повел в битка армиите ни срещу човешката инвазия. Той се е бил срещу гигантите с меч. Преди това даймьо на седемнайсетте клана били в непрекъсната готовност да поведат своите на война. Но аз винаги съм се наслаждавал на тази роля, да бъда капитан на собствен кораб. Би било добре. Стига моите кицен да не бъдат погълнати от Върховенството като капки кръв от океана.

— Не знам дали си струва усилието, Хешо — облегнах се на седалката си. — Всички тези усилия да се преклоним пред онова, което те искат.

— Или това, или ще бъдем заложници на собствените си планети, като нямаме хипердрайв. Моите поданици са го пробвали и това направо ни задушаваше. Единственият начин да съществуваме и да имаме някаква тежест е като играем по правилата на Върховенството.

— Същевременно дионите и останалите видове се наричат велики раси — отбелязах. — Толкова са горди с постигнатия напредък, че на практика поробват останалите.

— Хм — изсумтя Хешо, но не каза нищо повече. Проследих погледа му през рамо, след това се изчервих, когато забелязах, че Мориумур седи точно зад него. Ангели небесни. Нямаше ли най-сетне да се науча да мисля, преди да приказвам?

Щом „Теглилки и мерки“ кацна, Уинзик освободи пилотите, позволи им да се отправят към совалките си, за да се приберат за вечерта.

— Да прекараш приятен почивен ден — пожела ми Хешо, докато кицен излитаха от стаята. Мориумур забърза напред, без да срещне погледа ми. Браво. Не беше моя вината, че техният вид представляваше група диктатори, които потискаха останалите.

— Слушай — заговори Брейд, докато си вземах чантата, за да тръгна.

Вдигнах поглед към нея, малко изненадана, че я чувам да говори. Обикновено тя не общуваше с нас след тренировките.

— Добре се справи днес — каза ми тя. — Струва ми се, че групата най-сетне започва да схваща.

— Благодаря — отвърнах. — Това означава много. Наистина.

Тя сви рамене и профуча покрай мен, изскочи навън, сякаш бе засрамена, че си е позволила момент на откровеност. Аз просто си седях на стола, напълно объркана. Забележителното беше, че изглежда постигах напредък с нея. Може би щях да успея.

Изпълнена с нова решителност, аз излязох бързо от стаята след другите. Днес ме чакаше работа.

Не забравяй, че воинът не избира трудностите.

Когато стигнахме отклонението за машинното, аз си поех дълбоко дъх, след това се приближих до охраната.

Ем-бот беше категоричен, че можем да поставим там дрон и да го програмираме, но когато го вмъкнех на кораба, щеше да ми бъде нужно малко време, за да го наглася. Не можех да го направя, докато бях заобиколена от останалите от ескадрата. Най-простичкото решение изглежда беше най-доброто.

— Трябва да отида до тоалетната — казах на охраната, който пазеше подхода към машинното. Беше крелянин — жена, струва ми се, ако можех да съдя по костните образувания от външната страна на бронята.

— Разбрано — отвърна тя. — Ще изпратя дрон.

Мерките за сигурност на „Теглилки и мерки“ бяха много строги. Въпреки че можехме да отидем пеша от площадката за кацане до стаята за скокове, навсякъде другаде, където искахме да отидем — дори когато командният състав искаше среща, — трябваше да бъдем придружени от дрон, който бдеше за всяка наша крачка, пилотиран от охранител.

Охраната, разбира се, не напусна поста си. Зад мен Хешо, Каури и още няколко кицен ме изчакаха, докато не им дадох знак с ръка да вървят. След това надникнах покрай охраната към коридора. Не можех ли да измисля начин да измъкна информация, докато чаках?

— Я кажи — започнах. — Как можеш да си намериш работа в пехотата?

— Моят пост не е за низши, пилот на изтребители — отвърна тя и премести въоръжената си ръка с няколко опитни движения. — Радвай се, че ти е дадена привилегията да се обучаваш.

— А как е? — попитах. — Ти стоиш на този ъгъл почти през всичкото време. Позволяват ли ви поне да ходите на други места? Може би… ъъъ…

— Този разговор приключи — сряза ме тя.

Ангели небесни. Хич ме нямаше като шпионин. Стиснах зъби, разочарована от неумението си, докато не пристигна малък дрон, който да ме придружи до тоалетната. Нашите изтребители, разбира се, имаха място за отпадъци, свързано с костюмите ни — там прекарвахме много часове, все пак. Досега не ми се беше налагало да използвам тоалетните на „Теглилки и мерки“.

Сърцето ми подскочи от вълнение, когато дронът ме поведе покрай охраната към машинното. За съжаление, след няколко крачки завихме по друг коридор, надясно, където имаше няколко знака на стената. Както и другите, които бях виждала, и тези тоалетни бяха направени за различни видове. Насочиха ме към тоалетната на дионите, тъй като имахме сходна биология.

Дронът ме придружи вътре в тоалетната, но не и в кабинката, така че това беше добре. Докоснах гривната си — включих таймер на холограмната гривна, за да имам груба представа колко време ще ми отнеме — след това влязох в кабинката, оставих на земята раницата си и си свърших работата. Пилотът на дрона не каза нищо — въпреки че докато си миех ръцете, го чух да разговаря небрежно с колега. Очевидно бе забравил микрофона включен. Значи може би пилотът не обръщаше много внимание.

Дронът ме изведе обратно в коридора, където — колкото и да бе странно — открих, че Хешо ме чака, въпреки че екипажът му, освен Каури и личните му слуги, които летяха на един диск с него, ги нямаше. Той се завъртя около главата ми, когато продължихме към площадките за кацане на совалките.

— Добре ли си, капитане? — попита той.

— Да, просто трябваше да отскоча до тоалетната.

— А. — Хешо спря и погледна през рамо, докато вървяхме. — Отведоха те по коридора близо до машинното.

— Най-близката тоалетна е от дясната страна.

— Но не успя да надникнеш в машинното, а? Случайно стана ли?

— Не. Не стигнах там.

— Жалко. — Той продължи да лети. — Чух… чух, че имаш собствен кораб, който може да прави хиперскокове. Просто слух. Не че трябва да споделяш такава информация с нас.

Погледнах го, докато се носеше до мен и се опитваше да говори престорено небрежно. След това улових, че се усмихвам. Той се опитваше да разбере дали знам за хипердрайвите на Върховните — само че бе точно толкова неумел в тази работа, колкото бях и аз. Изпитах обич към косматия диктатор.

— Не знам как работят техните хипердрайви, Хешо — отвърнах тихо, докато влязохме в хангара за совалките. — Аз съм сайтоничка. Мога да телепортирам кораба си, ако се налага — но това е опасно. Една от причините да съм тук е, че моите хора могат да получат достъп до по-сигурната технология на Върховните.

Хешо се замисли над чутото и двамата с Каури се спогледаха.

Площадката за излитане гъмжеше от същества, докато пилотите се качваха в совалките, след това се отправяха към домовете на всеки на Към звездите. Останалите кицен вече се качваха на тяхната совалка, но Хешо — след кратко колебание — даде знак на Каури да насочи платформата близо до главата ми.

— Ти си ходеща в сенките — заяви той. — Това не го знаех.

— Не е нещо, което споделям с удоволствие — признах. — Но нямам нищо против, че ти знаеш. Просто е… странно.

— Ако не се получи — продължи все така тихо Хешо и посочи хангара, — ако нещо се обърка, посети моите поданици. Много отдавна сред нас не е имало ходещи в сенките, но някои от техните традиции са записани. Може би… може би твоите хора и моите ще успеят да дешифрират технологията на Върховните.

— Ще запомня тези думи — обещах. — Все още се надявам да се получи. Или може би ще успея да измисля… — насилих се да млъкна.

Идиотка. Какво се опитваш да направиш? Да му съобщиш открито насред вражеска писта, че се опитваш да разбереш как да откраднеш тяхната технология ли?

Хешо обаче изглежда разбра.

— Моите поданици — заобяснява все така тихо той — веднъж се опитаха да откраднат технология на Върховните. Беше преди десетилетия и е… причината, за която никой не говори, статутът ни на граждани да е на сегашното положение.

Притаих дъх, но не се сдържах да не попитам.

— Получи ли се?

— Не — призна Хешо. — По онова време баба беше кралица и координираше кражбата от три различни кораба на Върховенството — всичките с хипердрайви — едновременно. И трите, след като бяха откраднати, престанаха да функционират. Когато моят вид погледнали на мястото, където трябвало да бъдат хипердрайвите, открили единствено празни кутии.

Също като на Ем-бот, помислих си аз.

— Хипердрайвите на Върховенството — намеси се Каури — се телепортират, ако бъдат откраднати — изтръгват се сами от корабите и оставят кораба да бедства. Това е една от причините, поради които, въпреки че са минали векове, технологията остава тайна.

Хешо кимна.

— Разбрахме истината по трудния начин.

— Странно — отбелязах. — Много странно. — Поредното препятствие за преодоляване.

— Осъзнах, че най-добрият начин да помогна на хората си е да следвам правилата на Върховенството — призна Хешо. — Само че… ти не забравяй предложението ми. Имам чувството, че ме използват за нещо в този проект. Нямам доверие нито на Уинзик, нито на министерството му. Ако се върнеш при твоя вид, разкажи им за моите поданици. Имаме нещо общо, капитан Аланик — били сме потиснати от хората в миналото, сега пък сме играчки в ръцете на Върховните. Можем да станем съюзници.

— Аз… благодаря ти за предложението — отвърнах. — Смятай ме за съюзник, Хешо. Независимо какво ще се случи.

— Тогава ще споделим съдбата си. Като равни. — Той ми отправи зъбата усмивка. — Освен когато започнем война с хората. Тогава аз ще застрелям първия.

Направих гримаса.

— Приемам това за обещание. Пази се, капитан Аланик. Ще преживеем заедно тези странни времена.

Каури отлетя и, ангели небесни, на мен наистина ми се прииска да бях Аланик. Може би щяхме да постигнем нещо заедно със знанията на народа на Хешо и уменията на моите хора в боя. С тази разлика, че ние бяхме хора. Точно създанията, които го плашеха толкова, че бе готов да следва стриктните норми на Върховните.

Неочаквано се почувствах гола, след като си бях позволила да говоря по този начин на Хешо. Да, на площадката беше пълно с кого ли не — но нашият разговор се въртеше около измяна по отношение на Върховните. Нямаше ли това да е напълно подходящо за мен? Да скрия факта, че съм човек и да ме арестуват като Аланик? На какво миришеше въздухът? На смазка. Стерилна, почистваща течност. Нищо подозрително.

Наистина трябваше да започна да душа, за да уловя присъствието на Химерна, преди да се заема с нещо подозрително.

Този път се качих на совалката сама и отлетях към града, където се стегнах, защото музиката на звездите щеше да заглъхне. Дори подготвена, усетих някаква липса, когато се случи.

Те са свели до минимум безжичните комуникации, въпреки това има такива. Имат нужда от тях, за да съществуват. Разбирах, че е така. Те трябваше да балансират страха от гробокопачите с нуждата обществата да комуникират.

Докато мислех по този въпрос, нещо друго ми направи впечатление. Протестиращите. Нямаше ги. Бях свикнала да виждам групата в края на града, докато държаха плакати и се оплакваха за правата на „низшите“. Само че районът бе разчистен от хора, въпреки че диони в кафяви раирани униформи почистваха боклуците, оставени от протестиращите.

— Какво се е случило? — попитах Ем-бот. — С протестиращите.

— Постигнали са съгласие с правителството — обясни Ем-бот. — Компенсация за семействата на загиналите в теста и обещание да въведат допълнителни протоколи за безопасност при бъдещи такива тестове.

Това ми се стори доста примиренчески край на протеста. Бюрократичен край, след който нищо нямаше да се промени. Какво друго очаквах? Протести по улиците ли?

Въздъхнах и се загледах през задния прозорец на совалката, погледът ми бе впит в мястото и работещите диони.

27.

На следващата сутрин се събудих и открих куп кутии на входа на посолството.

— Я, какво е това? — попита госпожа Чамуит и аз бързо ги събрах. — Може ли да помогна?

— Не! — отвърнах, вероятно твърде троснато. — Това не е нищо.

— Да не е дрон за почистване? — разпитваше госпожа Чамуит, докато четеше надписа на една от кутиите. — Аз… О. — Тя притихна, но продължи да размахва ръце. — Да не би да не се справям задоволително?

— Не! — отвърнах отново, докато крепях кутиите. — Просто… обичам да имам известно усамотение…

— Ясно — отвърна тя. — Да помогна ли с включването? Използвала съм няколко дрона за почистване…

— Не, благодаря.

— Аз май… аз май… Тогава ще ви оставя да се насладите на свободния си ден. Направила съм ви обяд и вечеря. В хладилника са. — Тя излезе.

— Благодаря! Довиждане! — провикнах се нетърпеливо и затворих вратата след нея, след това понесох кутиите нагоре по стълбите. Сигурно беше грубо, но същевременно не можех да допусна шпионинът на Куна да виси около мен и да разбере какво смятам да правя с почистващия дрон.

Забързах към стаята си, поставих кутиите на леглото, след това заключих вратата.

— Ем-бот, там ли си? — попитах.

— Да — долетя гласът му в слушалката. — Вдигни тези неща за камерата на уъркстейшъна ти, за да потвърдя дали всичко е доставено.

Оставих го да провери всичките етикети. След това, по негово настояване, отворих опаковките и извадих поръчката. Почистващият дрон беше приблизително с размерите на поднос за обяд и вероятно петнайсет сантиметра дебел. Имаше си собствени подемни пръстени под крилата — не по-големи от О-то, което можех да направя с палец и показалец. Такъв дрон можеше да лети в стая, да чисти полици и да мие прозорци. Беше безшумен, движеше се бавно на въртящите се крила с подемни пръстени.

Ем-бот беше поръчал и комплект инструменти, огромен найлон и резервни части, които можех да използвам, за да свържа системите на Ем-бот към шасито на дрона.

Прекарах следващите два часа, като внимателно махах долните части на дрона — четките за прах, торбичката за боклук, спрея за почистваща течност. Оставих малките роботски ръце, но махнах всички други приставки.

Докато работех, Ем-бот ме забавляваше, като ми четеше статии от местната база данни. Останах изненадана от нещата, които Върховните позволяваха на публиката да чете — нямаше военни тайни, нито информация за хипердрайв, разбира се, но научих за старата Земя. Особено интересни ми бяха сведенията за първия контакт, за първия път, когато хората на земята са срещнали извънземни, което било подпомогнато от стара телекомуникационна компания.

Хрумна ми нещо, докато работих с едни отвертки и Ем-бот завършваше да ми разказва за историята на връзката на кицен със Земята. Тази връзка бе по-стара — но доста неясна — от първия официален контакт.

— Слушай — казах и посочих Кръвожадния с отвертката. Той се беше сгушил на плота, близо до мен. — Има ли нещо за охлюви?

— Да ти призная, не съм търсил — отвърна Ем-бот. — Нека да… О!

— Какво „о“?

— Този вид се нарича тайникс — прочете Ем-бот — и е опасно, отровно създание с жълта кожа и син гръбнак от планетата Камбри. Избягали са оттам с първите търговски кораби и се смятат за паразитен вид на няколко планети. Виреят край различни видове гъби, които се срещат в цялата галактика. Ако видите такъв, веднага докладвайте на властите и не го докосвайте.

Погледнах Кръвожадния, който тръбеше любопитно.

— Отровни ли? — попитах.

— Така пише — потвърди Ем-бот.

— Не вярвам — заявих и отново се заех с работа. — Сигурно става въпрос за различен вид.

— Картинките са много подобни… — отвърна Ем-бот. — Може да не са отровни за хората.

Хм. Може би. Мислих за това, докато довършвах работата си по дрона. След като махнах всички части той се оказа много по-лек — но пак можеше да лети, след като закача шпионското оборудване. Закрепих дрона върху найлона и стиснала инструментите под една ръка, а Кръвожадния под другата, се качих на покрива. След това поставих всичко в пилотската кабина на Ем-бот и включих дрона към конзолата.

— Добре — каза той. — Има предостатъчно място в паметта на дрона. Ще го изтрия и ще го пренапиша с нов код. Може да ми отнеме няколко минути. Ти трябва да минеш под мен и да махнеш следните системи от корпуса ми.

— Корпуса му! — затръби Кръвожадния от седалката. Ангели небесни, да не би госпожа Чамуит да го беше видяла? Не помнех.

Ем-бот прожектира няколко схеми, подчерта други. Кимнах, след това слязох и го увих с найлона, завързах го съм стъпенката.

— Госпожа Чамуит виждала ли е Кръвожадния? — попитах. — Знаеш ли?

— Не мога да кажа — отвърна Ем-бот. — Обикновено охлювът живее в стаята ти или в пилотската кабина, места, които си помолила госпожа Чамуит да не чисти.

— Да, но Кръвожадния рядко стои там, където съм го оставила. Подозирам, че госпожа Чамуит търси за какво да докладва, така че като имам вредител за домашен любимец, може да ми докара неприятности.

— Мисля, че си много строга към госпожа Чамуит. Аз я харесвам. Тя е мила.

— Прекалено мила — отвърнах.

— Нима това е възможно?

— Да. Особено ако си крелянин. Не забравяй какво направиха тези създания — и какво правят в момента — с нашите хора на Метален рой.

— Не съм в състояние да забравя каквото и да било.

— Нима? — попитах. — Каква част от живота си, преди да ме срещнеш, помниш?

— Това е различно — каза той. — Както и да е, току-що получихме съобщение от Куна, който иска да получи сведения за тренировките по летене. Да му изпратя ли поредното сухо описание на деня?

— Да. Не включвай личните срещи.

— Ще се наложи все някога да говориш с него.

— Не и ако преди това успея да избягам с хипердрайва — казах и завързах ъглите на найлона. Нямах желание да се разправям с Куна и гадната му, зловеща усмивка. Този извънземен знаеше повече, отколкото казваше — и според мен отлагането и протакането бяха по-добър вариант, отколкото да бъда хваната в мрежите, които плетеше Куна.

Грабнах инструментите, минах под Ем-бот и се заех с работа. Той ми помагаше, като прожектираше схемите, от които имах нужда, на долната страна на корпуса, за да следвам инструкциите му стъпка по стъпка. Докато махах първия панел, неочаквано си спомних как работех сама в пещерата на Метален рой — опитвах се да накарам Ем-бот да се включи за пръв път. Странно, с каква обич се връщах към онова време. Вълнението, че бях в школата по летене, и предизвикателството да построя собствен кораб.

Беше време от живота ми, което носеше удовлетворение, прекрасно време. Като мислех за него, се сещах за приятелите си. Не бяха минали и две седмици, но имах чувството, че е минала цяла вечност, откакто чух Нед да бъзика Артуро, а Кималин подхвърли поредната си измислена поговорка.

Бях тук заради тях. И заради тях, и заради всички на Метален рой. С тази мисъл започнах да ровя във вътрешностите на Ем-бот. Повечето жици бяха внимателно вързани, подредени и надписани от Родж, докато стягахме Ем-бот. Приятелят ми беше свършил добра работа и аз бързо намерих системата, която трябваше да махна.

— Добре — казах и почуках по една кутия с гаечен ключ. — Това е едно от холограмните ти депа. Щом я изтегля, една четвърт от теб ще започне да изглежда, както си изглеждаш. Готов ли си за това?

— Всъщност… не съм — призна той. — Малко ми е нервно.

— Ти можеш ли да изпитваш нервност?

— Опитвам се да правя онова, което ти ми каза — отвърна Ем-бот. — Да твърдя, че емоциите са си мои, не просто симулация. А и… наистина съм нервен. Ами ако някой ме види?

— Затова имаме найлона. А тази част ни трябва. В противен случай всички ще виждат дрона.

— Добре — съгласи се Ем-бот. — Предполагам… това май беше моя идея. Но пък е добра идея, нали?

— Попитай ме отново, когато успеем — отвърнах, след това си поех дълбоко дъх и разкачих малкия холографски проектор, който беше с вграден процесор за активен камуфлаж. Беше по-голям и по-напреднал от гривната ми, въпреки това трябваше да е подходящ за дрона.

— Чувствам се гол — оплака се Ем-бот. — Съвършено гол. Това ли е чувството, когато си гол?

— Подобно, струва ми се. Как върви програмирането?

— Ами — отвърна Ем-бот, — този дрон ще има по-малко ограничения от мен. Няма да препиша кода, който ми забранява да летя сам, например. Ще бъде като мен, само че по-добър.

Това ме накара да спра.

— Ти ще му дадеш самоличност?

— Разбира се — отвърна Ем-бот. — Искам най-доброто за детето си.

Дете. Ангели небесни, не бях и помисляла…

— Така ли го възприемаш? — попитах.

— Да. Ще бъде моето… — Щрак. Щракщракщракщрак.

Намръщих се, докато оставях холографската кутия настрани, след това се заех да извадя другите компоненти, от които имахме нужда.

— Върнах се — обади се по едно време Ем-бот. — Спенса, тази драконовска подпрограма не ми позволява да се копирам. Това… ме разстройва.

— Можеш ли да кодираш дрона, но без самоличност?

— Може би — отвърна Ем-бот. — Тази подпрограма е дълга. Очевидно, някой е бил много уплашен от възможността да създам свое… — Щрак. Щракщракщракщракщрак.

— Ангели небесни — въздъхнах аз, изтръгнах един от сензорите на Ем-бот и го поставих до холографската кутия. — Ем-бот?

Трябваше да чакам цели пет минути, за да се рестартира. Беше по-дълго от предишни пъти — толкова дълго, че започнах да се притеснявам, че съм развалила нещо за постоянно по него.

— Върнах се — уведоми ме той и аз въздъхнах облекчено. — Виждам, че си изкарала бекъп сензорния ми модул. Това е добре; сега просто имаме нужда от датчика за честотите и сме почти готови.

Заврях се под него, до друг капак, и го свалих.

— Може ли да поговорим за… онова, което става с теб? Без да предизвикаме същото?

— Не знам — призна той. — Уплашен съм. Не ми е приятно да бъда уплашен.

— Сигурна съм, че онова, което не е наред с програмирането ти, може да се оправи — успокоих го аз. — Някой път.

— Не това ме плаши. Спенса, мислила ли си защо програмирането ми е с толкова много правила? Не мога да летя сам, освен за най-основно преместване. Не мога да стрелям — дори нямам връзки, които да позволят подобно нещо. Не мога да се копирам, а програмата ми зацикля всеки път, когато дори помисля за… — Щрак. Щракщракщракщракщрак.

Продължих да работя мълчаливо, докато той не се включи отново.

— Върнах се — каза най-сетне той. — Това става изключително дразнещо. Защо са го направили толкова трудно?

— Предполагам, че онзи, който те е програмирал, е бил много внимателен — обясних, като се опитвах да не казвам нищо, което ще го накара отново да зацикли.

— Внимателен за какво? Спенса, колкото повече оглеждам, толкова повече умът ми заприличва на клетка. Който и да ме е правил, не е бил никак внимателен. Бил е параноик. Страхувал се е от мен.

— Аз не се страхувам особено от водата — отвърнах. — Въпреки това ще затворя плътно кранчетата, ако правя отводнителна система.

— Не е същото — заяви Ем-бот. — Тук всичко е ясно. Създателите ми — старият ми пилот, командир Спиърс — сигурно много са се страхували от мен, след като са наложили чак толкова ограничения.

— Може и да не е бил той — предположих. — Може тези правила да са просто резултат от намесата на някой свръхпредпазлив бюрократ. И не забравяй, че мощният изкуствен интелект е по някакъв начин свързан с гробокопачите. Такива като теб ги вбесяват. Може би никой не се е страхувал. Вероятно ограниченията са направени заради опасностите, които водиш след себе си.

— И въпреки това — не се съгласи Ем-бот. — Спенса? Ами ти? Ти страхуваш ли се от мен?

— Не, разбира се.

— А щеше ли да се страхуваш, ако можех сам да стрелям с оръжията си, да летя сам? Да се копирам, когато ми скимне? Един Ем-бот е твой приятел. Ами ако бяхме хиляда? Или пък десет хиляди? Преглеждах медиите от старата Земя. Те определено са се страхували от подобно нещо. Ти нямаше ли да се страхуваш от нас, ако станем цяла армия?

Трябваше да призная, че това ме накара да се поколебая. Представих си какво би било и разиграх идеята.

— Ти ми разказа една приказка — продължи Ем-бот, — за сянката, която заела мястото на човека, който я бил създал.

— Спомням си.

— Ами ако аз съм сянката, Спенса? — попита Ем-бот. — Ами ако аз съм нещото от мрака, което се опитва да сплаши хората? Ами ако не може да ми се има доверие? Ами ако…

— Не — прекъснах го остро. — Аз ти имам доверие. Защо тогава да не ти имам хилядократно повече доверие? Може да е много по-зле от това да имаме флота от Ем-боти на наша страна. Може да изглежда странно да говорим с всички вас, но… е, моят живот не може да се нарече нормален, особено напоследък.

След като свалих нужните части, аз се измъкнах изпод Ем-бот и положих ръка на обвитото в найлон крило.

— Ти не си някаква опасна сянка на човек, Ем-бот. Ти си мой приятел.

— Тъй като съм робот, твоите физически и вербални уверения се губят. Не усещам докосването ти, намирам семплите ти уверения за опит да наложиш мирогледа си, вместо да провериш задълбочено въпроса.

— Не знам какво представляваш, Ем-бот — отвърнах. — Ти не си чудовище, но не съм сигурна, че си и робот.

— Ти отново нямаш доказателства за подобни твърдения.

— Имам ти доверие — повторих. — От това чувстваш ли се по-добре?

— Не би трябвало — отвърна той. — Защо се преструваме? Аз просто имитирам чувства, за да мога по-добре…

— Чувстваш ли се по-добре?

— … Да.

— Ето ти доказателство — казах.

— Чувствата не са доказателство. Чувствата са точно обратното на доказателствата.

— Не и когато онова, което се опитваш да докажеш, е нечия човечност — усмихнах се аз, след това се пъхнах под найлона — бях оставила нещо близо до пилотската кабина — и се изтеглих нагоре, за да бръкна вътре. — Какво ще правим с дрона, ако не можеш да го програмираш?

— Мога да го програмирам — увери ме Ем-бот. — Просто ще има базови, рутинни програми — няма да има личност, нито ще симулира емоции. Ще си бъде машина.

— Става — отвърнах. — Продължавай да работиш.

Почесах Кръвожадния по главата, поех го в ръце, след това събрах частите, които бях взела от Ем-бот и се върнах в спалнята. Ем-бот включи следващата ми задача на екрана там: трябваше да събера сензора, холографския проектор и заглушаващото устройство в кутията, която той беше поръчал. Заех се с работа, като следвах инструкциите на Ем-бот.

Отне ми по-малко време, отколкото предполагах. Оставаше само да извадя жиците, за да ги свържа с дрона. Щяха да висят отдолу като плодове от клон — дизайнът нямаше да бъде особено елегантен, но пък камуфлажът на дрона щеше да му позволява да записва онова, което вижда, и да се скрие от вражеските сензори. На теория щях да го пусна в тоалетната на „Теглилки и мерки“, след това щях да го оставя да си проправи път — в невидим режим — до машинното и да направи снимки на място.

Ем-бот беше скептичен, че най-обикновени снимки ще са достатъчни и настояваше да включим и отделен сензор, който да премери нивата на радиация. Аз обаче имах инстинкт, вероятно свързан със способностите ми. Бях близо до това да измисля нещо, тайна, свързана със сайтониката и как Върховните я използваха. Да можех само да погледна хипердрайва…

— Спенса? — повика ме Ем-бот. — Долу, на вратата, има някой.

Вдигнах поглед от жиците и се намръщих.

— Ами ако е Чамуит? Ще трябва да я отпратя — може би ще ѝ кажа да отиде на ваканция за няколко дни. Не можем да рискуваме Куна да научи…

— Не е тя — отвърна Ем-бот и ми показа образа от камерата на вратата. Беше Мориумур. Той пък какво търсеше тук? Дори нямах представа, че знае къде живея.

— Аз ще се справя с него — отвърнах.

28.

Вече бях започнала да усещам израженията на дионите. Когато свиваха устни и ги превръщаха в линия — без да показват зъби — беше нещо като усмивка за тях. Тя показваше, че са доволни и неагресивни.

— Мориумур? — възкликнах на вратата. — Всичко наред ли е?

— Всичко е наред, Аланик — отвърна той. — Доколкото е възможно, след като не летим. Ти нали веднъж каза, че не обичаш свободните дни?

— Точно така — потвърдих.

— Не мога да се докажа, когато не летя — обясни Мориумур. — Така се притеснявам. Не ми остава много време, но не искам да бъда принуден да се бия с гробокопач. Не искам да се случи нещо катастрофично само и само да мога да докажа, че съществуването ми е оправдано.

— И аз мисля така — отвърнах и останах на вратата. — Толкова ми се искаше да летя, докато бях на родната си планета, за да мога да се включвам в битки. Същевременно не исках.

Мориумур направи жест на съгласие, след това се изправи мълчаливо. Може и да разучавах гримасите им, но все още ми беше трудно да ги разбирам. Да не би Мориумур да беше нервен? Каква беше тази работа?

— Много неловко, нали? — отбеляза той. — Аланик… трябва да говоря с теб. Трябва да разбера веднага. Струва ли си да продължаваме с тази шарада?

Обзе ме паника. Той знаеше. Как бе възможно да знае? Тревожех се за Химерна, че е видяла под дегизировката ми, от евентуален сблъсък с Брейд, но никога не се бях съмнявала в Мориумур. Не бях готова…

— Струва ли си да продължа да се обучавам? — продължи той. — Струва ли си да се преструвам, че съм част от ескадрата? Не трябва ли да се откажа?

Чакай. Чакай малко, не. Той не знаеше за мен. Стегнах се и се насилих да се усмихна — изражение, което накара Мориумур да трепне. Така. Показването на зъбите бе акт на агресия при тях.

— Ти си страхотен, Мориумур — казах честно. — Наистина. Като знам откога летиш, ти си прекрасен пилот.

— Наистина ли?

— Наистина. — Поколебах се, след това излязох от сградата. Не исках да го каня — не и докато бях по средата на таен проект. — Искаш ли да поговорим? Ти си от града, нали?

— Да — потвърди Мориумур. Той ми се стори по-отпуснат, когато продължи. — И двамата ми родители са живели тук цял живот. Има прекрасна водна градина наблизо! Ела, ще ти я покажа.

Заключих вратата, след това набрах съобщение на гривната като използвах кода на ЗСД, за да обясня на Ем-бот. Отивам на разходка. Всичко е наред. Скоро ще се върна.

Мориумур отново изтегли устни в права линия и аз забелязах, че дясната му половина е по-червена, отколкото преди няколко дни. Запитах се дали това не е потвърждение, че времето да се роди наближава. Правилно ли беше да се каже „да се роди“?

Той ме повика с пестеливо движение на ръката с обърната длан — дионски жест, определено много различен от вика или помахването, които използваха на Метален рой. Тръгнах по тротоара с него и се смесихме с гмежта от създания, които винаги се движеха по тези улици. Непрекъснатото присъствие на всички тези извънземни ме караше да се чувствам като хваната в капан.

По същия начин се чувствах понякога в Огнен рай. Тъкмо затова бягах в пещерите, за да ги изследвам. Мразех винаги да съм заобиколена от хора, мразех да вървя рамо до рамо с други. Мориумур сякаш не забелязваше множеството. Вървеше до мен, свил ръце зад гърба, сякаш се опитваше да остане незабелязан. Никой на улицата не обръщаше внимание на пилотските ни костюми. На Метален рой хората забелязваха пилотите и им правеха път. Тук бяхме просто две непознати лица сред море от странности.

— Това е добре — каза ми Мориумур. — Тъкмо това правят приятелите — излизат заедно.

— Казваш го така, сякаш… сякаш е нещо ново за теб.

— Така е — отвърна Мориумур. — Два месеца живот не е дълго и… виж, честно да ти кажа, процесът по сближаване ми се струва труден. Десният ми родител се справя много добре в това отношение, сприятелява се, разговаря, но това не е качество, което тази моя версия е наследила.

— Ангели небесни — отвърнах. — Ще бъда пределно откровена, Мориумур. Така както го казваш, направо ме слисваш. Значи помниш някои от нещата, които родителите ти са знаели, но не всички ли?

— Именно — потвърди Мориумур. — А бебето, в което ще се превърна, ще помни същото: смес от двамата родители с много дупки за запълване от моя опит. Тази смес, разбира се, може да се промени, на базата на това колко пъти се появявам наново.

— Казваш го толкова… откровено — отбелязах. — Не ми харесва мисълта, че обществото модифицира някого, преди още да се е родил.

— Не става въпрос за обществото — поправи ме Мориумур. — Говорим за родителите ми. Те просто искат да намерят за мен личност, която ще има най-добрите шансове за успех.

— Ами ако решат да опитат отново, вместо да те родят теб, това не е ли същото, като да умреш?

— Не точно — наклони глава Мориумур. — Дори да беше така, аз не мога да бъда убит — аз съм хипотетична личност, не окончателна. — Той стисна устни, дионския знак за неудобство. — Искам да се родя. Според мен ще стана великолепен пилот и тази програма показва, че имаме нужда от пилоти, нали? Значи не е толкова ужасно, че ще се роди дион, който обича да се бие.

— Струва ми се, че това е нещо, от което твоите хора се нуждаят — отвърнах и заобиколих цветисто създание с две огромни очи, което приличаше на купчинка пръст. — Виждаш ли, това е проблемът. Ако обществото е сигурно, че неагресивните хора са най-добрите, единствено такива деца се раждат — и тогава те насаждат такъв начин на мислене. Следователно никой извън стандарта не се ражда.

— Ами… — сведе поглед Мориумур. — Чух какво казахте двамата с Хешо вчера. Докато бяхме на „Теглилки и мерки“ на връщане към града.

Първо си помислих, че става въпрос за разговора за хипердрайва — и за секунда изпаднах в паника — но след това се сетих, че се оплаквахме от Върховните и дионите. Техният елит, снобското им държание, убеждението, че са над „по-низшите“ видове.

— Знам, че не харесваш Върховенството — заяви Мориумур. — Смяташ, че работата с нас е трудна работа — необходимо зло. Но искам да знаеш, че Върховенството е и нещо чудесно. Може и да сме сноби и да нямаме желание да видим какво могат да ни дадат другите видове.

— Но тази платформа и десетки други като нея съществуват от стотици години в мир. Върховенството е осигурило чудесен живот на родителите ми — осигурява чудесен живот на милиони създания. Като контролираме хипердрайвите, ние предотвратяваме много страдания. Не е имало значителни конфликти от времето на човешките войни. Ако някой вид стане прекалено буен или опасен, можем просто да ги оставим сами. Не е толкова зле. Не им дължим технологията си, освен ако не решат да се съобразят с мира.

Мориумур ни преведе по няколко улици, покрай много магазини и сгради с надписи, които не можах да прочета. Постарах се да не се стряскам от всичко това, стараех се да не личи, че оглеждам всички извънземни наоколо. Само че не успявах да се сдържа. Какви ли тайни се криеха зад тези лица, които полагаха огромно старание да се представят като мили и любезни?

— Ами онези, които се оплакват или не пасват на обществото ви? — попитах. — Какво се случва с тях? Онзи, който протестираше пред площадките. Къде е сега?

— Изгнанието е съдбата на мнозина, които създават неприятности — отвърна Мориумур. — Но някой от нас длъжен ли е да търпи видове, които искат да живеят тук? Не може ли да обърнеш внимание на онези, на които сме помогнали, вместо на малцината, които не намират начин да се вместят?

На мен ми се струваше, че онези, които не се вместваха, бяха най-важните — истинско доказателство за това, какво е да живееш във Върховенството. Освен това непрекъснато си повтарях най-важния факт: че тези хора потискат и се опитват да изтребят другите като мен. Не знаех цялата история, но от онова, което бе казала бабчето, прадедите ми на „Дръзки“ не бяха участвали във войната. Били са набелязани единствено защото са хора, и са били преследвани още откакто са се приземили на Метален рой.

Брейд не беше предизвикала войната, но Върховните се отнасяха към нея като към пещерна тиня. Трудно ми беше да мисля за „доброто“, което правителството правеше, след като изключенията бяха прекалени.

Продължихме напред, аз бях отпуснала ръце отстрани и не ги движех много, защото, ако се блъснех в някой, този някой ми се извиняваше. Цялото това престорено възпитание криеше деструктивните им мисли. Колко бяха различни. Дори Мориумур бе пример за това. Той представляваше двама отделни индивида, които… се бяха слели, нещо като гъсеница. Двама, които имитираха трети човек.

Как можех да разбера подобни индивиди? Трябваше ли да се държа, сякаш е нормално? Завихме зад един ъгъл и подминахме двама креляни. Всеки път когато видех някой от тях, настръхвах и ме разтърсваше студена тръпка. Техните брони се използваха в изкуството на Метален рой, откакто бях родена.

— Усещаш ли ги? — попитах Мориумур, докато се разминавахме с креляните. — Родителите ти?

— Донякъде — отвърна Мориумур. — Трудно ми е да го опиша. Аз съм направен от тях. Накрая те ще решат дали да ме родят, или да пробват отново. Значи те са в съзнание, мислят, разсъждават, същевременно не го правят. Аз използвам умовете им, за да мисля, използвам и слетите им тела, за да се движа.

Ангели небесни. Това беше толкова… напълно извънземно.

Заобиколихме стена, минахме под арка и влязохме в градината, към която Мориумур ме водеше.

Застинах на място и ахнах. Представях си потоци, може би водопад, но „водната градина“ представляваше нещо много по-грандиозно. Огромни, блестящи глобуси вода — с диаметър от поне метър — се носеха над земята. Повърхността им трептеше, отразяваше светлината, висяха на два метра над земята.

Под тях имаше по-малки глобуси, които излизаха от чучури в земята и се понасяха нагоре, сливаха се с други или се пръскаха. Деца от поне сто различни раси тичаха в парка, гонеха водните балони. Бе като да си при нулева гравитация, но единствено за водата. Някои деца хващаха воден балон и го удряха, а той се пръскаше на хиляда малки балончета, които се набраздяваха и улавяха светлината.

Всеки ден си изяждах обяда в пилотската кабина по време на тренировките и знаех колко е странно да пиеш при нулева гравитация. Понякога изстисквах глътка вода, която се носеше пред мен, след това се опитвах да я уловя с устни и да я преглътна. Тук бе същото, само че в по-голям мащаб.

Беше великолепно.

— Ела! — повика ме Мориумур. — Това е любимото ми място в града. Просто внимавай. Водата може да плисне върху теб.

Влязохме в парка и тръгнахме по пътеката между чучурите. Децата нито се усмихваха, нито се смееха — дионите имаха характерното си отпуснато, незастрашително изражение, докато други видове виеха. Едно наситенорозово дете, покрай което минах, издаваше хълцащи звуци.

Когато ги видях заедно, радостта им беше осезаема. Колкото и да бяха различни, те всички се забавляваха.

— Как го правят? — попитах, пресегнах се и пернах балонче вода, което минаваше наблизо. То се разтърси във въздуха, завибрира, заприлича на начина, по който се усещаше биенето на барабан.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Мориумур. — Има нещо общо със специалните начини на използване на изкуствената гравитация и определена йонизация. — Мориумур наклони глава. Бях почти сигурна, че това е дионският начин да свие рамене. — Моите родители идваха често тук. Наследил съм слабостта си към това място от тях двамата. Ето! Ела да седнем. Виждаш ли таймера тук? Това е най-хубавата част!

Отпуснахме се на пейката, Мориумур се наведе напред, загледан в таймера в далечния край на парка. По-голямата част представляваше каменен вътрешен двор без много украса освен пътеките от светлосини камъни, обточени с пейки. Когато таймерът на далечната стена достигна нулата, всички водни балони във въздуха се спукаха и водата се пръсна като неочакван дъжд, който накара играещите деца да се разпискат и избухнат в смях, развълнувано да започнат да се викат или да се обръщат към родителите си.

Звукът бе омайващ.

— Родителите ми са се запознали тук — заразказва Мориумур. — Преди пет години. Идвали са тук като деца в продължение на много години, но едва когато приключили обучението си, започнали да разговарят.

— И са решили да станат двойка ли?

— Първо се влюбили — отвърна Мориумур.

Това беше очевидно. Разбира се, че дионите можеха да обичат. Макар да ми беше трудно да си представя нещо толкова човешко като любовта да съществува между тези създания, които ми се струваха толкова странни.

Притичаха няколко крелянски деца, облечени в малки брони с два допълнителни крака, може би за да е по-лесно на малките ракообразни същества да се държат прави. Те размахваха диво ръце от радост. Това… това са Върховните…, казах си аз. Това са креляните. Те се опитват да унищожат моите хора. Съхрани гнева си, Спенса.

Само че тези деца не можеха да лъжат. Може би възрастните умееха да поддържат фасадата, която мислех, че всички поддържат. Децата обаче заличиха тези мои мисли.

За пръв път откакто пристигнах, аз си позволих да отпусна гарда. Тези деца си бяха просто деца. Онези, които вървяха през парка, дори креляните, не замисляха как да ме унищожат. Те вероятно дори не бяха чували за Метален рой.

Те бяха хора. Те бяха просто… хора. Със странни брони или странен жизнен цикъл. Те живееха, те обичаха.

Погледнах Мориумур и забелязах, че очите му блестяха от чувства, които веднага разпознах. Обич. Човек помнеше онова, което го правеше щастлив. Те не се усмихваха — те правеха типичното за диони изражение с тънки устни — но някак бе същото.

О, Светци и звезди. Вече не можех да се правя на безчувствен воин. Това не бяха моите врагове. Някои части от Върховните бяха, разбира се, но тези хора… те си бяха най-обикновени хора. Госпожа Чамуит може и да не беше шпионин, ами най-обикновена мила икономка, която искаше да ме нахрани. Ами Мориумур… той просто искаше да стане пилот.

Мориумур просто искаше да лети. Също като мен.

— Ти си чудесен пилот — казах му аз. — Наистина. Научаваш толкова бързо, че е невероятно. Не мисля, че трябва да се отказваш. Трябва да летиш, за да докажеш на Върховенството, че има нужда от диони като теб.

— Наистина ли? — попита Мориумур. — Ти сериозно ли?

Вдигнах очи, за да проследя как балоните вода се издигат — и потръпват — във въздуха. Слушах гласовете на деца от стотина раси.

— Знам много истории — казах. — За воини и войници от кадамик, народната версия на нашата свещена книга. — Ем-бот ме беше запознал с термини, типични за хората на Аланик, и аз се опитвах да ги вмъкна в разговора. — Баба ми ги разказваше — някои от първите ми спомени са за гласа ѝ, който тихо ми разказва за древни воини, които са се изправяли срещу съдбата.

— Тези дни са отминали — отвърна Мориумур. — Поне за Върховенството. Дори обучението ни срещу гробокопачите е просто хипотетично — план за нещо, което едва ли някога ще се случи. С всички истински войни е приключено, така че имаме план за почти невъзможни конфликти.

Само ако знаеше. Затворих очи, докато водата се плискаше и караше децата да пропискват.

— Тези истории имат различни теми — обясних. — Една дори не разбирах, докато не започнах да летя. Случва се в епилога. Това е историята след самата история. Воини, които са се били, се връщат у дома, но откриват, че вече нямат място там. Битките са ги променили, изкривили дотолкова, че те са се превърнали в непознати. Защитавали са обществото, което са обичали, но по този начин са се превърнали в нещо, което никога повече няма да принадлежи на това общество.

— Това е… депресиращо.

— Колкото е депресиращо, толкова и не е. Така е, защото много от тях са се променили, въпреки това те са победили. Без значение колко мирно е обществото, конфликтите винаги намират своето място. През тези дни на мъка тъкмо възрастният воин — онзи, който е пречупен от битките — се изправя отново и защитава слабите.

— Ти нямаш място, но не си пречупен, Мориумур. Просто си различен. А някой ден те отново ще имат нужда от теб. Уверявам те.

Отворих очи и го погледнах, опитах се да му отправя дионската версия на усмивка — с плътно стиснати устни.

— Благодаря ти — отвърна той. — Надявам се да си права. Същевременно, надявам се да не си.

— Добре дошъл в живота на войника. — Порази ме една мисъл. Може и да беше глупава, въпреки това трябваше да опитам. — Просто ми се иска моите хора да помогнат повече. Бях поканена да се пробвам за пилот, защото част от вашето правителство знае, че има нужда от нас. Мисля, че моите хора могат да бъдат воините на твоите хора.

— Може би — отвърна Мориумур. — Не знам дали ще искаме да изсипем този товар на твоите хора.

— Мисля, че ще се справим — отвърнах. — Трябва единствено да знаем как… как да правим хиперскокове, за да можем да защитаваме галактиката.

— Разбирам какво правиш, Аланик. Само че няма смисъл. Не знам как действа! Нямам и спомени по този въпрос, защото нито един от родителите ми не ми е обяснил тайната на хиперскоковете. Дори на нас не ни е казано. В противен случай вражески извънземни могат да ни отвлекат и да се опитат да измъкнат тайната от нас.

— Това не беше… искам да кажа… — Направих гримаса. — Май го направих доста очевидно.

— Няма нужда да се чувстваш зле — успокои ме Мориумур. — Щях да се притесня, ако не искаше да знаеш тайната. Имай ми обаче доверие, не искаш да я знаеш. Хиперскоковете са опасни. Технологията трябва да бъде поверена на онези, които знаят какво правят.

— Май си прав.

Тръгнахме обратно и — на базата на ограничената ми способност да разбирам дионите — имах чувството, че настроението на Мориумур е много по-добро. Трябваше и аз да се чувствам така, но всяка крачка ме отвеждаше към грозната истина, която най-сетне бях приела.

Ние, хората, не бяхме във война с могъщите, отвратителни, гнусни сили на злото. Воювахме с група смеещи се деца и милиони, ако не милиарди, обикновени хора. Ангели небесни, току-що бях убедила един от техните пилоти да не се отказва.

Това място влияеше по странен начин на емоциите ми и на чувството ми за дълг.

— Радвам се, че си в нашата ескадра, Аланик — каза Мориумур, когато пристигнахме в посолството. — Мисля, че притежаваш правилното количество агресия. Мога да се уча от теб.

— Не бъди толкова сигурен — отвърнах. — Може да съм по-агресивна, отколкото си мислиш. Искам да кажа, че моите хора са живели с човеците дълги години.

— Човеците не могат да са щастливи — отбеляза Мориумур. — Те не разбират концепцията — дори Брейд доказва, че това е истина, ако я слушаш внимателно. Без качествено обучение хората са просто безмозъчни машини за убиване. Ти си много повече. Ти се биеш, когато се налага, но се наслаждаваш на плисналата вода, когато не си в битка! Ако аз се докажа пред семейството си, то ще бъде, защото ще им докажа, че мога да съм като теб.

Потиснах въздишка и отворих вратата. Кръвожадния беше на прага от вътрешната страна и чакаше с нетърпение завръщането ми. Ангели небесни. Дано Мориумур да не…

— Какво е това? — попита Мориумур. Той оголи зъби в странна проява на агресия и омраза.

Влязох вътре.

— Ами… това е домашният ми любимец охлюв. Не се тревожи.

Мориумур нахлу вътре и ме накара да поема Кръвожадния в ръце и да го гушна, а след това да отстъпя. Мориумур затвори вратата, след това надникна през пролуката. Накрая се врътна към мен.

— Ти имаш ли разрешение да внесеш отровно животно в Към звездите? Имаш ли лиценз?

— Не — признах. — Искам да кажа, не съм питала.

— Трябва да унищожиш това нещо! — нареди той. — Това е тайникс. Те са смъртоносни.

Погледнах Кръвожадния, който затръби неразбиращо.

— Това не е тайникс — уверих го аз. — Съвсем различен вид е. Те просто изглеждат подобни. Гушкам го непрекъснато и нищо не ми се е случило.

Мориумур направи нова гримаса. Видя как съм прегърнала Кръвожадния, готова да го защитя и стисна устни в линия.

— Просто… просто не го показвай на никой друг, нали? Можеш да си навлечеш сериозни неприятности. Дори да не е тайникс. — Той излезе навън. — Благодаря ти, че си ми приятелка, Аланик. Ако се родя с друга самоличност… много ще се радвам, че съм те опознал пръв.

Заключих вратата, след като той си тръгна.

— Не бива да идваш тук долу — скарах се на Кръвожадния. — Кажи ми как успя да слезеш по тези стъпала? — Пренесох го в стаята си, поставих го на леглото, след това затворих вратата и я заключих — не че имаше причина да го правя.

— Спенса? — повика ме Ем-бот. — Ти се върна! Какво се случи? Той какво искаше?

Поклатих глава и седнах до прозореца, погледнах към множеството навън. Бях твърдо решена да ги възприемам като врагове. Така се фокусирах. Поради някаква причина обаче ми се струваше, че безразличието им ме плаши още повече.

— Спенса? — повика ме отново Ем-бот. — Спенса, трябва да видиш това.

Намръщих се и се обърнах към монитора на стената. Ем-бот включи новинарска станция.

Видях Метален рой от космоса с надпис отдолу. Човешкият бич близо до бягство от затвора.

29.

Наистина беше Метален рой. Огромните пластове около планетата се въртяха бавно в бездната, осветени от слънце, което рядко виждах. Притаих дъх. Долу на екрана имаше лента с новините, но се носеше и гласът на дион. Значката започна да превежда.

— Тези удивителни кадри са донесени тайно от анонимен работник, който твърди, че е бил изпратен в човешкия резерват и работи там от известно време.

Дадоха в близък план изтребители на Дръзки, които водеха бой с крелянски дронове. Близо до защитните платформи блестяха изстрели с деструктори.

— Това изглежда е доказателство — отбеляза репортерът, — че проблемът с човеците не е останал в миналото, както си мислехме. Анонимният ни източник твърди, че овладяването на човешката раса не се следи от Министерство на защитата, което се отнася все по-несериозно. Източникът изтъква ключови проблеми като слаб контрол и неумение да бъдат въведени мерки за потискане на човеците. Както сами виждате от този материал, човешката напаст е започнала да преодолява защитата ни.

На екрана показаха снимка на Уинзик, който бе застанал спокойно зад един подиум. Гласът на репортера продължи.

— Министърът на защитата на Върховенството, Оз Въртим Уинзик, настоява, че всички приказки за повишен риск са неоснователни.

— Този дял от хората — обясняваше Уинзик — си остават затворени. Нямаме доказателства, че знаят как да избягат от системата, която е на светлинни години от друга населена планета. Администрацията подхожда с внимание, когато трябва да елиминира опасността от хората и ви уверяваме, че новините за опасността са силно преувеличени от пресата.

Пристъпих към екрана, спънах се в някакви кутии, тъй като не можех да откъсна очи от видеото на корабите, които водеха близък бой. Това аз ли бях? Да, кадрите бяха от битката, в която участвах точно преди да спася кораба на Аланик от сблъсък.

— Тази новина вече я излъчват по всички канали — уведоми ме Ем-бот. — Изглежда един от варвакс, който е работел на космическата станция, е направил тайни записи през изминалите месеци, а след това се е върнал на Към звездите и ги е предал.

— Как така ги е предал? — учудих се. — Как става така? Не може ли правителството просто да спре програмата да не пуска това видео? Не споменават и дума за начина, по който работят хипердрайвите.

— Става сложно — отвърна Ем-бот. — Доколкото разбирам, правителството ще изпрати в изгнание човека, който е направил това видео — но по законен път не могат да спрат станциите, които сега го излъчват. Поне не и без мерки, които първо трябва да бъдат одобрени от сената им.

Колко странно. Присвих очи, когато Уинзик се появи отново на екрана. Куна ми беше казал за това. Министерството на защитата използваше такива новини за човешкия бунт като начин да си осигури средства. Това ли правеха и сега?

Изглежда тези кадри караха всички да поставят под въпрос работата на Уинзик и министерството му. Може би това изтичане на информация наистина беше гаф.

Наведох се напред, когато на екрана се появи крелянин със светлорозов екзоскелет. Ем-бот прочете надписа на дъното. „Сссизме, експерт по човешката раса“.

— Тази администрация винаги е била твърде благосклонна към опасните видове — заяви експертът и размаха ръце, за да покаже вълнението си. — Размножаването на човеците е бомба, която чака да експлодира, а фитилът бе запален в мига, в който Третата човешка война приключи и човешките бежанци плъпнаха. Правителството упорито се преструваше, че онзи затвор е окончателна и сигурна мярка, но ето че истината излиза наяве.

— Простете ми, ако греша — намеси се интервюиращият, — но не бяхме ли принудени да съхраняваме човеците? Не се ли наложи заради съхранението на култури и общества?

— Морално остарял закон — настоя експертът. — Нуждата да се опазват култури и опасни видове трябва да бъде балансирана спрямо нуждата да се защитават мирните видове на Върховенството. — Ракоподобният крелянин замахна настрани и камерата показа млад мъж, седнал на маса. Той остана на мястото си, не каза нищо, когато експертът продължи.

— Виждате лицензиран и наблюдаван човек. Макар мнозина да се страхуват от стряскащата им репутация, истината е, че хората не са по-опасни от всички средни по-низши видове. Да, агресивни са, но не колкото дрон кормакс или рексианците.

— Опасността от хората идва от необичайната им смес от качества — включително факта, че физиологията им създава огромен брой сайтоници. Обикновено, когато видовете култивират сайтониката и ранните умения да създават хипердрайв, те откриват и пътя си към мирното общество. Хората са агресивни, трудолюбиви и — най-важното — се разпространяват бързо, в състояние са да оцелеят при екстремни условия. Това е смъртоносна комбинация.

— И така — рече интервюиращият, — как мислите, че трябва да се справим с тяхното нашествие?

— Да се заличат — отсече експертът.

Камерата приближи интервюиращия, дион, който — доколкото можех да преценя — бе ужасен от тази мисъл.

— Варварство! — възкликна той и се изправи. — Как е възможно дори да предложите подобно нещо?

— Може и да е варварство — обясни спокойно експертът, — когато говорим за раса от интелигентни същества. Само че хората от тази конкретна планета… те са по-скоро насекоми, отколкото хора. Очевидно е, че резерват Метален рой не изпълни предназначението си и за доброто на цялата галактика трябва да бъде разчистен.

Експертът посочи човека до себе си.

— Освен това този човек е доказателство, че човешкият вид няма да бъде ликвидиран напълно, ако унищожим една вредна планета. Хората могат да съществуват редом с нас във Върховенството, но не бива да им се позволява да виреят самостоятелно. Глупаво е да се опитваме да съхраняваме Метален рой.

— И най-официално, не приемам извиненията, които администрацията ни пробутва за причините, поради които на човеците им е позволен достъпът до технология. Какви са тези приказки да им осигуряваме космически битки, за да ги занимаваме с нещо? Глупости. Администрацията си търси извинения, за да прикрие неконтролируемата експлозия от човешка агресия, която започна преди десетина години. Висш министър Вед трябваше да се вслуша в съветите на експерти като мен и да се разправи по-категорично с хората.

Отпуснах се на стола, когато отново включиха битката. Цял живот си бях мислила, че креляните се опитват да ни изтребят, но да чуя как някой говори за нас по този начин… толкова равнодушно… По моя молба Ем-бот смени канала и на новия се оказа, че говорят цяла група експерти. И на него включиха същия запис.

Колкото повече гледах, толкова по-малка се чувствах. Начинът, по който тези новинари говореха… ми отне нещо ценно. Те принизиха целия ми народ — героизма ни, смъртта ни, борбата ни — до поява на вредители. Отново пристъпих към прозореца.

Нямаше хаос по улиците. Хората влизаха и излизаха от магазини, живееха си живота. Странно, макар да ми беше трудно да изпитам омраза към тях, аз изпитвах все по-нарастваща омраза към правителството, което ги управляваше. То не просто бе убило баща ми, то го беше превърнало в насекомо, което трябва да бъде размазано.

Незначителни и дребни, мислеше си част от мен, докато наблюдавах видовете, които се тълпяха по улиците. Всички бяха толкова дребни и незначителни.

Нима Върховенството си мислеше, че са толкова велики? Те бяха просто насекоми. Хапещи насекоми. Те създаваха дразнещ шум, който трябваше да бъде заглушен. Защо тези насекоми ми се зъбеха? Беше нужна една-единствена мисъл, за да ги размажа и…

Ама какви мисли ми минаваха през главата? Отдръпнах се от прозореца и почувствах, че ми се гади. Усетих как очите са ме обградили и ме наблюдават. Този път ги разбрах. Тези мисли за насекоми бяха техните мисли.

Аз… Нещо ставаше с мен. Нещо, свързано с гробокопачите, с нищото и моите способности. Ем-бот се тревожеше, че той е сянката. Представа нямаше.

Погледнах към бюрото, на което работех. Там бях поставила кутията, може би с размерите на човешка глава, в която бях закачила компонентите, които взех от Ем-бот. Грабнах я и изскочих от стаята. Оставих Кръвожадния да тръби въпросително след мен.

Качих се на покрива, след това се промъкнах под найлона, който скриваше Ем-бот. Дронът лежеше там, където го бях оставила, на седалката ми в пилотската кабина, вързан към конзолата.

— Още колко? — попитах го аз. — Докато го програмираш?

— Приключих — отвърна Ем-бот. — Бях готов малко след като ти излезе с Мориумур. Ще ми се да ми оставиш един ден, в който да пусна диагностични тестове.

— Няма време — настоях. — Покажи ми как да закача тази част към дъното.

Той пусна инструкции на монитора си и аз започнах безмълвно работа, свързах жиците и завинтих ръчно направения сензор към дъното на препрограмирания дрон.

— Преглеждам осемдесет различни канали на Върховните — съобщи ми Ем-бот. — Много от тях говорят за Метален рой.

Продължих да работя.

— Повечето от индивидите, които говорят в тези предавания, са гневни, Спенса — продължи той. — Те настояват за по-крайни мерки, които да се използват срещу твоите хора.

— Какви по-строги мерки от това да лепнеш цяла флота бойни кораби пред прага ни? — попитах.

— Правя симулации и нито един от изходите не е добър. — Ем-бот замълча. — Твоите хора имат нужда от хипердрайв. Единственият начин да избягате от тези превъзхождащи сили е като избягате.

Вдигнах дрона и го активирах. Двата малки подемни пръстена заблестяха в наситеносиньо под крилата и задържаха нещото във въздуха, макар и не много убедително. Големият сензор беше прикрепен за дъното.

— Дрон? — повиках го аз. — Буден ли си?

— Интегриран изкуствен интелект успешен — отвърна с монотонен глас той.

— Как се чувстваш?

— Не разбирам как да отговоря на този въпрос — отвърна.

— Той не е жив — уведоми ме Ем-бот. — Или… по-точно казано, това… не съм аз.

— Дрон — продължих. — Включи активен камуфлаж.

Той изчезна — проектира холограма от външната страна, която го направи да изглежда така, сякаш можех да видя през него. Това, плюс умението му да обърква сензорите, щеше да го скрие от всичко, освен от най-чувствителните скенери.

— Активният камуфлаж има слабости — отбеляза Ем-бот. — Невъзможно е да направиш нещо невидимо от всички ъгли, като се използва тази технология. Погледни го отстрани и го накарай да се премести.

Аз се преместих и той се оказа прав. Отстрани той не беше убедително невидим — имаше вълничка във въздуха, която показваше къде се намира дронът. Когато се преместеше, вълничката ставаше по-забележима.

— Най-добрите ни шансове да остане невидим е като виси високо, където никой няма случайно да се натъкне на него — предупреди Ем-бот. — След това ще го накараме да се придвижи бавно и ще му наредим да застива на място, ако някой го погледне. Така дронът ще се адаптира към перспективата си и ще остане скрит. Колкото повече хора го гледат от различни ъгли, толкова по-забележим ще бъде.

— Той може ли да изпълнява заповеди? — попитах.

— Да. Това е първичен интелект и аз копирах значителна част от стелт протоколите си. Би трябвало да може да разузнава, да снима мястото, което искаме, след това да се върне в скривалището си, откъдето ще бъде прибран. — Ем-бот замълча отново. — Може да лети сам, нещо, което аз не мога. Май не трябваше да казвам, че не е жив, защото в някои отношения е по-жив от мен.

Замислих се над тези думи, след това отворих жабката отстрани на пилотската кабина и извадих малкия деструкторен пистолет, който държах там.

— Дрон — повиках го аз, — деактивирай холограмата.

Той се появи точно над мен, увисна над отворения купол и найлона, с който бе прикрит Ем-бот. Уверих се, че деструкторният пистолет е на предпазител и го залепих с електрическо тиксо за гърба на дрона, за да вмъкна и него.

— Ако имаш неприятности — каза Ем-бот, — не забравяй, че имаш второ лице, което е програмирано в гривната ти. Можеш да станеш друга, ако Аланик бъде компрометирана и трябва да се скриеш.

— Добре — съгласих се аз. — Да се надяваме, че няма да се стигне до това. Както и да е, Метален рой не разполага с почти никакво време. Ще трябва още утре да пробваме този план.