Към звездите

38.

Приземих откраднатия кораб на площадката на платформа Прима, след това отворих купола. Бях изключила холограмата и ми се стори странно, когато видях нормалния цвят на ръцете си.

Ами това място. Тези стени винаги ли са били толкова голи? Всичко на Към звездите беше в цвят. Тук въздухът винаги ли миришеше на застояло? Открих, че ми липсва ароматът на дървета и почва, дори лекият дъх на канела от присъствието на Химерна.

Кималин ме чакаше, ухилена като глупачка, докато се качваше по стълбата, след това стисна главата ми, както беше с шлем, и ме прегърна. Усмихна се и изражението ѝ ми се стори странно. Агресивно.

Светци и звезди. Не бях отсъствала чак толкова дълго. Аз обаче се изправих и прегърнах Кималин и ми се стори, че сме се отчуждили. Всичко в тази вселена бе изтъкано от болезнени шумове. Това бе остатъчно чувство, което гробокопачът бе насадил у мен.

Постарах се да пропъдя тези чувства. Да прегърна приятелка трябваше да бъде най-успокояващото нещо, което съм изпитвала от седмици. Част от мен обаче се сгърчи. Не беше заради Кималин, а заради мен. Представих си как тя прегръща някакво странно създание, като извънземен червей, вместо човек. Тя дали знаеше… какво представлявам?

Аз самата знаех ли?

— О, слава на Светците — рече Кималин и се отдръпна. — Пумпал, не мога да повярвам, че наистина си ти.

— Къде е Джорген? — попитах.

— Долу, на планетата, в отпуск. Не съм го виждала от няколко дни. Май имал нужда от почивка.

Е, случваше се и с най-добрите от нас. Просто много се надявах да го видя. Може би… може би той щеше да успее да избие от мен това странно чувство, което изпитвах.

— Какво… — попита Кималин. — Джорген обясни, че те е изпратил на мисия. Наистина ли го направи? Открадна ли хипердрайв? Ами Ем-бот?

Сърцето ми сякаш се разкъса на две.

— Ами…

Включиха се алармите, подадоха сигнал за нападение. И двете погледнахме светлините, вслушахме се в интеркома, по който викаха всички дежурни пилоти за битка.

— Ще ти обясня — обещах на приятелката си. — Поне ще се опитам. След…

— Да — съгласи се Кималин. Прегърна ме отново, този път бързо — аз все още бях в пилотската кабина, а тя на стълбичката. След това се смъкна долу и затича към кораба си. Инстинктите ме тласкаха да седна отново и да се включа в битката, но Коб беше категоричен. Първо трябваше да докладвам.

Слязох и видях Дуейн от наземния екип. Той ми се усмихна широко, вдигна палци, след това ме шляпна по гърба за героичното завръщане. Погледнах го с учудване и се опитах да прочета чувствата, изписали се по лицето му — което изведнъж ми се стори странно и различно. Разбрах изражението сякаш със закъснение. Сякаш чаках някой да ми преведе и обясни. Ангели небесни, какво не ми беше наред?

Просто си уморена, казах си аз. През изминалите две седмици се напрягаше до крайност и през всичко време живееше като някой друг. И наистина, в този миг ме захлупи вълна от изтощение, точно когато отворих вратата към коридора, но спрях и погледнах безименния изтребител на Върховните с обич. Той не беше Ем-бот, но ми беше послужил добре. Щях ли някога отново да летя с него? Най-вероятно не. Щяха да го разкостят и анализират; достъпът до здрав крелянски изтребител беше уникална привилегия за ЗСД.

В стерилния коридор, където нямаше метал, открих двама мъже от пехотата, които ме чакаха. Предложиха да ми помогнат да намеря Коб, но аз веднага си спомних охраната и дроновете водачи, които ме придружаваха на борда на „Теглилки и мерки“. Не че от ЗСД ми нямаха доверие. Просто се знаеше, че врагът умее да влияе на умовете на хората, най-вече на сайтониците.

И така… предполагах, че те ми нямат доверие. Не напълно. Това не беше гръмкото посрещане, което очаквах.

Мъжете ме отведоха до командната зала с огромен екран на стената и няколко десетки малки компютърни станции, където членове на командване полети следяха отделните изтребители и напредъка на врага. Бяха свършили доста работа, откакто ме нямаше — премахнатите панели бяха по-малко, отколкото помнех.

Някои от младшите адмирали даваха насоки в битката от командните си позиции. Коб беше застанал зад тях в дъното на стаята, впечатляващ в бялата си униформа, сребърните му мустаци настръхнали на горната устна. Бяха му осигурили невъзможен адмиралски трон, от който да има видимост към всичко, което става наоколо. Той използваше седалката, за да трупа листове, а подлакътника, за кафето, докато преглеждаше доклади и си мърмореше.

— Нощносянкова? — попита той, когато охраната ме въведе. — Какво, по дяволите, си направила? Мисията, на която те изпрати Джорген, не беше ли тайна? На мен ми се струва, че си довела всички Върховни.

Поради някаква причина недоволният глас на Коб бе най-успокояващото нещо, което ми се случваше от завръщането. Въздъхнах тихо. Цялата ми вселена се обръщаше с главата надолу, но Коб бе константа, също като звезда. Гневна, кисела звезда, която пиеше твърде много кафе.

— Извинявай, Коб — отвърнах. — Замесих се в политиката на Върховните и… ами не мисля обаче, че вината за това нападение е изцяло моя, но действията ми им дадоха извинение да дойдат.

— Трябваше да се върнеш по-скоро.

— Не можех. Силите ми… уча се, но… искам да кажа, учиш се как да се телепортираш, като използваш ума си. Не е толкова лесно, колкото звучи.

— Струва ми се страхотно трудно.

— Това исках да кажа.

Той изръмжа.

— Ами мисията? Мисията, която вие двамата измислихте, без нужното разрешение?

— Получи се. Престорих се, че съм извънземната, която се разби тук — използвах холограмата на Ем-бот, за да се внедря — и живях сред Върховните достатъчно дълго, за да разбера тайната на хипердрайвите им. — Направих гримаса. — Може и да съм… оплескала някои неща тук и там.

— Нямаше да си ти, ако не ми правеше живота по-труден на всяка крачка, Пумпал. — Той кимна към охраната и те се оттеглиха. Този разговор, поне донякъде, беше тест — и аз го бях издържала. Коб бе почти сигурен, че не съм натрапница.

Коб отпи глътка кафе и ми даде знак да се приближа.

— Какво точно става?

— Върховенството е изградено от няколко групи. Не научих много; не съм сигурна, че разбрах достатъчно. Само че военните се домогват до властта и ще се опитат да ни изтребят, за да затвърдят властта си. Като се освободят от „човешкия бич“, ще се докажат.

На екрана пред нас — на който имаше абстрактна карта на битката с десетки светлинки, които представляваха кораби — „Теглилки и мерки“ бълваше ескадри изтребители. Сякаш бяха няколкостотин от нормалните дронове, с които се биехме. И петдесет други кораби, които блестяха повече от останалите.

— Кораби с пилоти — отбеляза Коб. — Вражески асове. Петдесет са.

— Не са асове — отвърнах. — Но корабите са с пилоти. Върховните подготвяха група истински пилоти за бой с нас. Аз… ами… аз обучих някои от тях.

Чашата на Коб не стигна до устните му.

— Ти наистина си влязла в космическите им части и си се обучавала с тях?

— Ами, да, господине.

— По дяволите. А корабът, който си откраднала? Има ли хипердрайв?

— Не. Но знам тайната. Нали помните жълтия охлюв, който имах? Онзи, който намерих в пещерата на Ем-бот? Върховните ги използват за хиперскоковете. Трябва ни само една експедиция в пещерите на Метален рой, за да хванем още.

— Веднага ще организирам няколко екипа. Стига да оцелеем след тази битка. Някоя друга бомба да си ми подготвила?

— Ами… разкрих се пред един от най-високопоставените министри от правителството и се разбирахме доста добре. Може и да успеем да неутрализираме тази друга фракция в правителството и да сключи мир с нас. Да, стига да оцелеем след битката.

— Ами корабът ти? Онзи, дразнещият?

Обхвана ме срам.

— Оставих го, господине. И Кръвожадния. Враговете ме преследваха и наближаваха и…

— Всичко е наред, войнико — отвърна Коб. — Ти се върна, което е повече, отколкото имахме право да очакваме. — Той се обърна към екрана и все по-нарастващия брой малки светлинки. — Искам те в стая за разпити със записващо устройство, за да ни разкажеш всичко, което помниш за военния им капацитет. Аз ще остана тук и ще направя всичко по силите си, за да преживеем инвазията. Ангели небесни, това са много изтребители.

— Коб — казах аз и пристъпих към него. — Това не са кръвожадни чудовища; те са просто хора. Обикновени хора, които си имат живот, любими хора, семейства.

— А ти срещу кого си мислеше, че се бием през изминалите години? — попита Коб.

— Ами… — Не знаех. Червенооки, безлики създания. Безжалостни разрушители. Не много по-различни от представата, която те имаха за човеците.

— Това е войната — каза Коб. — Група жалки, отчаяни глупаци и от двете страни, които просто се опитват да останат живи. Това е частта, която приказките, които толкова много обичаш, изпускат, нали? Винаги е много по-удобно, когато се биеш с дракон. Същество, за което не трябва да се притесняваш, към което няма опасност да се привържеш.

— Ама…

Той ме стисна за ръката, след това премести някакви документи и внимателно ме настани на стола си. Не ме изпрати веднага за разпита. Може би искаше да остана за още въпроси.

Аз се отпуснах, наблюдавах го как пристъпи напред, за да поема командването. Беше много по-добър в тази работа, отколкото човек предполагаше. Не се опитваше да върши всичко сам. Оставяше и останалите адмирали — които той сам беше избрал заради усета им към битките — да водят отделни части от битката. Намесваше се единствено когато се налагаше. През повечето време куцукаше из стаята, пиеше кафе и даваше насоки тук и там.

Наблюдавах как рояците кораби приближават едни към други. Опитах се да се отпусна на стола, докато гледах. Червени и сини светлинки бяха надупчили екрана — но някои от тях бяха хора, които много обичах. Хора и от двете страни. Беше ли Мориумур там, ужасен, но решителен? Хешо и кицен? Щеше ли Кималин да ги свали?

Това не беше правилно. Не можеше да се случи. И… освен това беше нередно. Грешно не само от морална гледна точка, но и от тактическа. Гледах картите и ми стана ясно, че силите на Върховните са впечатляващи.

Двеста дронове, петдесет кораба с пилоти. Нашите изтребители не бяха повече от сто и петдесет.

Само че ние бяхме ЗСД, изковани в битки, набирахме умения с всеки изминал ден, докато Върховните пускаха пилоти, които бяха обучени да не бъдат агресивни, и група новобранци, прекарали едва две седмици в пилотската кабина. Уинзик не можеше да не знае, че тези сили са в губеща позиция.

Освен това знае, че с всеки ден ставаме по-силни, а сега — след като са намерили останките от деструкторния ми пистолет — се страхува, че ще се доберем до Към звездите. Знае, че притежаваме сайтонични качества. Знае, че сме шпионирали операциите му…

Неочаквано видях различен развой на тази битка. Видях как ужасеният Уинзик осъзнава, че затворниците му са извън контрол, че заплахата, която често е използвал, за да плаши останалата част от Върховенството, е съвсем истинска. Така че какъв беше планът му? Трябваше да е нещо повече от това да остави новосформираните си космически сили да умрат поразени от нашите деструктори.

Докато двете групи се сражаваха, аз се опитах да измисля какво планира лидерът на креляните. За нещастие, никога не се бях замисляла над едромащабна тактика. Работата ми беше да седна в пилотската кабина и да започна да стрелям. Да, мислех много, можех да спечеля битка, но днес имаше нещо повече. Разбирах враговете по-добре от всеки друг. Бях живяла сред тях. Бях разговаряла с техния генерал, бях слушала заповедите му.

Какво търсеше днес тук? Наблюдавах битката и бавно се изправих от мястото си — адмиралския стол, от който имах поглед към цялото помещение. Виждах светлините на екрана, виждах хората, които представляваха. Усетих как светът бавно избледнява около мен. Видях… и чух… звездите.

Уинзик предаваше тези събития. Това нападение беше просто театър. Представих си милионите на Към звездите, които наблюдаваха предаването, обзети от страх. Уинзик можеше да съсипе репутацията си, ако се провали тук. И той щеше да се провали, нали? Не можеше да ни победи.

И зад всичко това чух нещо друго. Приличаше на… на все по-силен писък. Или пък предизвикателство? Брейд ли беше това? Крещеше в нищото? Не можеше да го направи — това щеше да привлече очите. Това щеше…

Всичко започна да се изяснява. Онова, което чувах, предупрежденията на Куна, одевешните обяснения на Брейд. Планът на Уинзик.

Те щяха да призоват нарочно гробокопач в нашето измерение.

Неколцина в помещението ме забелязаха и Риколфр сръчка Коб.

— Пумпал? — повика ме адмиралът и пристъпи към мен.

— Трябва да вървя, господине — заявих, без да откъсвам поглед от картата на боя.

— Не знам дали можем да те изложим на риск — призна той. — Нито един от другите ни кораби не може да защити мозъка ти от сайтонични атаки. Освен това не знаем дали можем да намерим от охлювите, които спомена… така че скоро можем да имаме нужда от теб.

— В момента имате нужда от мен — казах. Погледнах към него. — Ще се случи нещо ужасно. Не мисля, че мога да ви обясня. Нямам време. Но трябва да го предотвратя.

— Върви — разреши той. — Може и да успеем да победим изтребителите, но бойните кораби? След като най-сетне решиха да пуснат срещу нас всичко, което имат, времето ни изтича. Така че, ако можеш да направиш нещо… добре, върви. Светците да те пазят.

Затичах по коридора преди още да бе завършил мисълта си.

39.

Затичах, усетих как сянката в мен става по-плътна.

Като приближих нищото, за да подслушвам, аз бях допуснала по-голяма част от него в себе си. Мислите за гробокопачите докоснаха част от мен, която не можех да обясня.

Тази част от мен мразеше всички. Жуженето, което хората издаваха. Прищракването и натрапничеството в безкрайната, спокойно бездна, която представляваше космосът.

Човекът в мен започна да се съпротивлява. Видях живота на мнозина зад мигащите светлини на екрана. Бях летяла с врага и бях открила приятели сред тях.

Не разбирах себе си. Как бе възможно да съм едновременно всички тези неща? Как можех да искам да спра боя, същевременно да се надявам, че те просто ще се унищожат?

Изригнах от площадката за кацане на платформа Прима с кораба на Върховенството, тъй като беше единственият свободен кораб в момента. Коб наистина беше разтревожен. Беше мобилизирал всички изтребители, които имахме.

Следвах подадения ми курс през черупките около Метален рой и ускорявах непрекъснато, гърбът ми бе притиснат в седалката. Най-сетне изскочих в космоса над черупките и попаднах сред хаоса от стотици кораби, които се сражаваха. Деструкторен огън разкъсваше чернотата, кораби експлодираха с примигване на светлина, която бързо угасваше. В далечината „Теглилки и мерки“ наблюдаваше стоически заедно с другите два бойни кораба.

Струва ми се, че разбирах плана на Уинзик и виждах колко е хитър. Той искаше да унищожи хората на Метален рой. Като успявахме да избягаме, щяхме да докажем, че той е слаб, дори некадърник. Но той все още нямаше космическите сили, които му трябваха, за да доведе задачата си докрай.

Същевременно имаше нужда от гробокопач в нашето измерение, който да контролира и да използва като заплаха. Но той нямаше да го призове сам. Какво тогава да направи? Изпращаше силите си на Метален рой, за да се „бият храбро“ с хората. Тайно обаче щеше да използва Брейд, за да привлече гробокопач в нашето измерение и да го остави да разруши Метален рой. Щеше да обвини нас, че сме го призовали. Все пак всички знаеха, че хората навремето са се опитали да направят точно това.

След като погълнеше хората, гробокопачът щеше да продължи, да потърси друга жертва. Само че Уинзик щеше да използва новосъздадените си сили, за да го контролира — и щеше да го изпрати другаде, да го накара да се лута между ненаселените светове.

По този начин щеше да се превърне в герой — и в най-важното същество в галактиката. Защото когато скитащ се гробокопач заплашва всички цивилизовани светове, единствено неговите сили щяха да осигурят защита. Неговите пилоти щяха да защитават планетите, които имаха нужда — но ако някой му се противопоставеше, гробокопачът просто щеше да намери пътя си към техния регион без защитни сили, които да го отпратят.

Брутално. Ефективно.

Ужасяващо.

Подадох мощност в посока на битката, където изтребителите се завъртаха, избягваха врага, стреляха и поразяваха. Къде беше Брейд? Чувах я, че крещи в нищото, но не виждах къде се намира. Дали не беше на „Теглилки и мерки“?

Не. Едва ли искаха нещото да дойде в нашето измерение близо до някой от техните кораби. Тя беше някъде наблизо.

Въпросът беше къде. Битката беше няколко пъти по-голяма от онези, в които бях участвала досега — може би дори по-голяма, отколкото някой бе виждал. Бойното поле се беше превърнало в хаос, докато ескадрите се опитваха да се държат заедно и адмиралите се опитваха да следват смислена стратегия.

Завладя ме познато вълнение, очакването за битка, възможност да се намеся. Само че… днес усетих и колебание, което навремето щях да нарека страх. Безмълвно благодарих на Коб, че бе избил подобни мисли от главата ми по време на тренировките.

Не бях тук, за да се бия. Затова, вместо да стрелям по първия дрон на Върховните, който мина, аз огледах монитора за близост и осъзнах, че е все още настроен на сигналите на Върховенството. Те ме бяха блокирали от общите разговори, затова не чувах какво си казват, но пак можех да набележа отделни кораби на монитора.

Избрах определен изтребител, който летеше почти сам, близо до далечния край в дясната половина на бойното поле. „Плава срещу течението в поток, който отразява слънцето“. Корабът на Хешо. Старата ми ескадра. Те може и да знаеха къде е Брейд.

Само че двамата с Хешо сега бяхме врагове. Той вече знаеше каква съм — едно от съществата, които мразеше най-много.

Въпреки това насочих кораба си натам. Минах бързо през бойното поле, за да избегна стрелбата на някои от дроновете, след това изстрелите на някои от изтребителите на ЗСД, които очевидно не вярваха на сигнала ми, който ме отличаваше като съюзник.

Дроновете и изтребителите на ЗСД започнаха да се обстрелват, което ми даде възможност да направя завой към Хешо. Кицен обърнаха кораба си към моя и аз спрях на достатъчно разстояние, намалих и останах неподвижна в космоса. Сега какво?

Опитах се да отворя частен канал към кораба на кицен.

— Хешо? — повиках го аз. — Извинявай.

Отговор не последва. Корабът зареди деструкторите и потегли към мен. Сякаш чувах командите на борда, докато Хешо нареждаше на кицен да се подготвят за битка. Пръстите ми потръпнаха на контролните уреди. Те мислеха, че могат да ме свалят. Наистина ли щяха да ме тласнат в тази посока? Те бяха незначителен, безсмислен шум в една необятна…

Не. Отдръпнах ръка от контролните уреди и проверих шлема си.

След това отворих купола.

Въздухът вътре бе засмукан от бездната. Водата във въздуха веднага се изпари, след това замръзна и ледът се лепна от външната страна на стъклото. Кристалчетата искряха, отразяваха далечното слънце.

Освободих предпазните колани, освен една корда, която да ме задържи, в случай че катапултирам. Сега беше хлабава, но ме свързваше с пилотската кабина.

Излязох навън, затворих очи. Представих си, че се рея. Бях свободна. Аз, бездната и звездите. Те пееха далечни песни, но наблизо имаше по-силен шум. Намираше се в дъното на бойното поле. Ставаше все по-силен. Гробокопачът наближаваше.

— Какво правиш? — попита гласът на Хешо в ухото ми. — Връщай се в кораба си, за да започнем битка.

— Няма — прошепнах.

— Това е проява на глупост, Аланик, или каквото е там истинското ти име. Предупреждавам те. Няма да се въздържим да стреляме единствено защото не си пред нас.

— Обещах ти нещо, Хешо — отвърнах. — Помниш ли? Първият изстрел по човек е твой.

Отворих очи към сюрреалистичната празнота около нас. Открай време знаех, че е там — бях летяла през нея — но поради някаква причина, когато бях извън кораба, само с един пилотски костюм, който да ме пази от вакуума, всичко изглеждаше по-истинско.

Навремето гледах към небето и бях изпълнена със страхопочитание. Нямаше разделителна линия между него и мен. Бяхме едно.

Беше пронизано от онова, което Брейд правеше. Вик, който стигаше до нищото. Опасен писък…

Корабът на Хешо беше пред мен, на няколко метра, деструкторите насочени към мен. Не откъсвах очи от него.

— Говориш за обещания — рече той. — А си ми пробутвала лъжи.

— Аз бях все същият човек, Хешо — отвърнах. — Ти никога не си познавал Аланик. Познаваше единствено мен.

— Човек.

— Съюзник — отвърнах. — Когато бяхме пилоти, ти ми говореше за общо желание да се противопоставим на Върховенството и да намерим наш начин да използваме хипердрайвите. Знам тайната, Хешо. Открих я. Можеш да я занесеш на хората си.

— Защо да ти вярвам?

— А защо да вярваш на тях? — попитах. — Нали знаеш, че не съм чудовището, което казват. Летял си с мен. Нашите народи са били съюзници навремето, много отдавна. Знаеш, че Върховенството пет пари не дава за твоя вид. Ела с мен. Помогни ми.

Отговор нямаше. Протегнах ръка към кораба.

— Хешо — прошепнах. — Уинзик планира да направи нещо ужасно. Според мен използва Брейд, за да призове гробокопач. Ако това е истина, ще ми трябва помощта ти. Цялата галактика има нужда от помощта ти. Не ни трябва просто един капитан на кораб. Трябва ни герой.

Зад нас бушуваше битка. Две сили уплашени хора, всеки без друга възможност, освен да избива другите. Беше или това, или смърт.

— Не знам какво да направя — призна Хешо.

— Можеш — обади се Каури — да попиташ нас.

Връзката прекъсна. Аз чаках, бях в космоса точно над кораба си. Най-сетне Хешо заговори отново.

— Очевидно — каза Хешо — екипажът ми не иска да те застреля. Аз се оказвам… малцинство. Странно преживяване. Много добре, Аланик. Ставаме съюзници за кратко — колкото да научим дали онова, което ни казваш, е истина или не.

— Благодаря ви — отвърнах и ме обзе облекчение. След това подръпнах с крак и се изтеглих обратно в пилотската кабина. — Къде са останалите? Мориумур? — стегнах се, готова да чуя, че е бил свален. Все пак какво правеха кицен тук сами?

— Мориумур не дойде — отвърна Хешо. — Реши в последния момент, че времето му като пилот е изтекло, и се върна при семейството си. Химерна е някъде наоколо; изгубих я в битката. Брейд…

— Оказа се права за това, Аланик — заяви Каури от мостика. — Брейд прави нещо странно. Ние трябваше да разсейваме човешките изтребители и да ги държим далече от нея. Тя тайно се отдели близо до планетата ви.

— Усещам я — отвърнах, сложих си коланите и запечатих пилотската кабина. — Само че не мога да я намеря. Това е лошо. Много, много лошо. Трябва да я спрем.

— Като се присъединим към теб — заяви Хешо, — ще извършим предателство срещу Върховенството.

— Хешо — започнах да обяснявам, — част от причината всички да мразят моя вид е, защото преди няколкостотин години хората са се опитали да превърнат гробокопачите в оръжие. Наистина ли ще си стоиш тук и ще преглътнеш факта, че Върховенството се опитва да направи съвсем същото?

Хората от Метален рой не бяха успели в опитите да контролират гробокопач. Бях ги видяла как умират. Уинзик бе уверен, че няма да го сполети същата съдба, но аз не вярвах на това нито за момент. Бях усетила гробокопачите. Техните идеи се опитваха да се вмъкнат в ума ми дори в този момент. Ние не можехме да ги контролираме. Ако този план успееше, гробокопачът щеше да му се изплъзне. Точно както щеше да стане и с нас, хората.

Прорязах бойното поле, последвана от „Плава срещу течението“.

— Не може да са толкова глупави, че да си играят с опасността — каза Хешо. — Трябва да има друго обяснение за онова, което прави Брейд.

— Те са ужасени от хората, Хешо — напомних му аз. — А Уинзик има нужда от категорична победа, за да докаже пред Върховенството колко е могъщ. Замисли се. Защо да обучаваш отделна част, която да се бие с гробокопачи, след като са минали десетилетия от последния път, когато някой е виждал подобен ужас? „Оръжието“, което Уинзик е разработил, всъщност е просто начин да насочи гробокопача в посоката, в която той иска. Тук не става въпрос единствено за Метален рой. Той търси начин да контролира цялата галактика.

— Ако това е истина — отбеляза Хешо, — тогава Върховенството ще стане още по-властно, отколкото е сега. Ти каза, че знаеш тайната на хипердрайва. Ще ни я дадеш ли като доказателство за добра воля?

Поколебах се само за секунда. Да, тайната беше важна, но хората, които я контролираха и я криеха от другите, бе част от проблема.

— Провери вид охлюв, наречен тайникс. Върховните твърдят, че били опасни и трябвало, щом някой ги види, веднага да докладва — но това е, защото са сайтоници и Върховните не искат останалите да знаят. Като ги използват по някакъв начин, Върховните телепортират корабите си, без да привличат вниманието на гробокопачите.

— Според древните песни… — прошепна Хешо. — Имало малка колония от тях на планетата ни. Върховенството изпрати част, която да ги изтреби, уж преди да се размножат и да ни унищожат. Тези плъхове! Така, аз имам бойните планове на „Теглилки и мерки“. По тях би трябвало да се разбере къде се намира Брейд. Трябва да я отведат близо до планетата ти.

— Значи гробокопачът ще нападне първо Метален рой — отбелязах. — Вместо да се заеме с корабите на Върховенството.

— Ето! — извика един от кицен на мостика. Мисля, че беше Хана. — От разгърнатия план на битката подозирам, че корабът на Брейд е на координатите, които препращам на монитора ти, Аланик.

Поехме в тази посока, въпреки че трябваше да минем през бойното поле. Заобиколихме два изтребителя на ЗСД с обозначения на ескадра Нощна буря, след това през останките на кораб, от който щитът ми заблестя. Набирахме скорост, когато шепа крелянски дронове поеха след нас.

— От „Теглилки и мерки“ най-сетне ни забелязаха, капитане! — провикна се един кицен. — Питат какво правим.

— Забаламосай ги! — нареди Хешо.

Не знаех дали ще се получи. Те ме бяха забелязали, ако можех да съдя по начина, по който дроновете летяха след нас. Включих на свръхскорост, но този кораб не беше като Ем-бот. Беше удобен, но не беше изключителен, а корабът на кицен беше още по-бавен.

Започнахме защитни маневри и аз останах много доволна, че бях накарала и кицен, и останалите да правят упражнения за лавиране по време на близък бой. Оцелявахме единствено благодарение на хаоса на бойното поле. На пилотите на дронове им беше трудно да ни следват и още по-трудно да избегнат изстрелите, насочени към тях.

Незнайно как успяхме и аз забелязах самотен черен изтребител, който летеше забележително умело. Това беше Брейд. Само че тя не се движеше в рамките на бойния план. Незнайно защо се биеше с дрон. Докато наблюдавахме, Брейд отбеляза серия от попадения по дрона, свали щита му и го унищожи.

Ние с Хешо я последвахме и на свой ред бяхме последвани от още дронове. Чувах как звукът от ума на Брейд става по-силен, все по-настойчив сайтоничен писък. От силата му потреперих и това повлия на умението ми да летя — тъй като ми трябваше секунда, за да забележа, че един от дроновете, които ни преследват, се държеше странно. Той се отдели от другите два, след това ги застреля отзад.

— И така — обади се Химерна по личния канал към кораба ми. — Ти си от тази планета? Не си от РиДон? Човек от един от резерватите. Куна знае ли?

— Казах му — отвърнах и я прибавих към линията с Хешо. — Точно преди да стане тази каша. Много се извинявам, Химерна, че те излъгах…

— Пет пари не давам — прекъсна я Химерна. — Трябваше да се досетя за цялата истина. Както и да е, мисията ми беше — и все още е — да държа под око Уинзик и слугите му. Да не би Брейд да прави онова, което си мисля, че прави?

— Опитва се да призове гробокопач — отвърнах. — Вика ги — по-точно казано крещи им. Имам чувството, че не е правила това преди.

Погледнах към купола си и — главоболието от крясъците на Брейд ставаше по-силно — започнах да виждам отраженията им. Очите се отваряха, взираха се към нас от нищото.

— Получава се — предупредих другите. — Гробокопачите ни наблюдават в момента. Усещам ги как… как са се размърдали.

Химерна избълва поредица от думи, които значката преведе като „Неописуемо вулгарни ругатни, които включват противни миризми“.

— Не мислех, че ще стигнат чак дотам — рече Химерна. — Това е лошо — мнозина биха нарекли това предателство срещу Върховенството. — Тя замълча за кратко. — Други пък биха го нарекли истински патриотизъм.

— Едва ли тези са много! — намеси се Хешо.

— Вероятно ще зависи от това дали атаката ще се получи — отвърна Химерна. — Много от Върховенството ненавиждат човешките същества, а политиката винаги е в полза на онези, които бележат успехи. Той има ли план как да отпрати нещото, след като вече го е призовал?

— Според мен планира да използва новоизлюпените си ескадри, за да го разсейват — обясних. — Брейд каза, че гробокопачите в нашето измерение понякога остават тук години между нападенията.

— Понякога се случва — отвърна Химерна. — Но понякога те нападат безогледно. Това е изключително необмислено.

Тя се подреди от лявата ми страна, Хешо от дясната, докато аз преследвах Брейд. Тя се беше отправила към черупките около Метален рой и се опитваше да се добере колкото е възможно по-близо до планетата.

След като знаех къде отива, имах малко предимство, тъй като възнамерявахме да я отклоним. Поведох тримата натам, но ми хрумна стряскаща мисъл: не бях сигурна дали ние тримата ще успеем да спрем Брейд. Тя беше добра — дори по-добра от мен. Освен това гробокопачът можеше да се появи всеки момент.

Може би щях да успея да направя нещо, за да огранича катастрофата, която предстоеше. Обадих се по общата линия на ЗСД.

— Командване полети? Тук е Пумпал. Трябва да говоря с Коб.

— Тук съм — отвърна Коб в ухото ми.

— Трябва да прекъснете всички комуникации с корабите. Накарайте всички кораби на ЗСД да замлъкнат, изключете всички съществуващи радиа в база Висина — може би дори електричеството на платформа Прима — и останете на тъмно.

Подготвих се за спор. Само че Коб бе удивително спокоен, когато отговори.

— Пумпал, ти наясно ли си, че това означава да оставим всички пилоти да се бият сами. Няма да има никаква координация. Няма да имат подкрепа от земята. Няма дори да могат да разчитат на помощ от партньора си.

— Наясно съм, господине.

— Искам да съм абсолютно сигурен, че това е нужно, преди да мина към такива крайни мерки.

— Господине… един от тях идва. Гробокопач.

— Разбирам. — Коб не изруга, не се разкрещя, дори не се оплака. Тихият му глас прозвуча отдалече и това ми се стори изключително тревожно. — Ще предупредя пилотите, след това ще наредя комуникационно мълчание. Звездите да бдят над теб, лейтенант. И над останалите от нас, нещастни души. — Той прекъсна линията.

Усетих студена тръпка, все по-силен ужас, докато Брейд — както се надявах — се обърна срещу нас. Бяхме на секунди от сблъсък.

— Химерна — обади се Хешо. — Можеш ли да превземеш кораба ѝ, както направи с дроновете?

— По-трудно е, когато става въпрос за кораб с екипаж — призна Химерна. — Тя ще може да премине на ръчно управление, което е разработено специално, за да пречи на манипулациите на моя вид. Мога да ѝ огранича контрола и да обездвижа кораба ѝ, което ще означава да катапултирам от този дрон и да се опитам да се добера до нея. Засега обаче тя се държи настрани от корабите, които пилотирах, и не ме допуска в обсег, за да завладея кораба ѝ.

— Разбрах — казах. — Бъди готова да пробваш. — Не наредих радио мълчание между нас тримата — надявах се да защитя Метален рой, но засега комуникациите бяха жизненоважни за последния ни отчаян опит да спрем това.

Щеше да стане, като сваля една от приятелките си.

Отворих линия с нея, когато корабите ни се доближиха.

— Брейд. Знаеш защо сме тук.

— Знам — потвърди тихо тя. — Не те виня. Ти си родена, за да убиваш.

— Не, Брейд…

— Трябваше да се досетя какво представляваш. Знаех, че я чувстваш. Нуждата да рушиш, също като дракон, който се е свил вътре в теб, който потиска пламъците си. Чака да нанесе удар, копнее да нанесе удар. Няма търпение да нанесе удар.

— Много те моля, не ни принуждавай да го направим!

— Какво, да се откажа от битка ли? — ахна тя. — Признай си. Все този въпрос си задаваше, още от самото начало, нали? Коя от нас е по-добра. Е, време е да разберем.

Стиснах зъби, след това се прехвърлих на канала с Хешо и Химерна.

— Добре, ескадра. Трябва да я ликвидираме. — Писъците, които тя наддаваше, продължаваха да ехтят в ума ми, все по-високо, отколкото думите. — И няма да стреляме, за да я обезвредим. Тя ще продължи да се опитва да докара гробокопача, докато е жива. Така че, ако ви изпадне шанс… убийте я.

40.

Разделихме се, разгърнахме се, за да координираме атаката от всички посоки. Спуснах се по-ниско към черупките около планетата и очаквах — много правилно — че Брейд ще се устреми първо натам.

Писъците ѝ станаха по-тихи, когато я принудихме да се съсредоточи над летенето. Усетих, че съм права за нея — тя не знаеше как да го направи, не напълно. Тя можеше да отправи писък към нищото и в отражението на купола виждах как гробокопаческите очи наблюдават, но тя все още не беше измислила най-важната стъпка, за да бъде призован тук.

Предполагам, че бе решила, че ще се окаже лесно. Всеки път, когато влизах в нищото, се страхувах, че едно от тези неща ще ми скочи — или още по-лошо, ще ме последва. За щастие, май не беше толкова лесно да призовеш един от тях.

По моя команда тримата намалихме разстоянието и се опитахме да поразим Брейд от всички ъгли. Предвидих, че тя ще ускори и ще се отклони. Вместо това тя се завъртя и не се опита да избяга — остави деструкторите ни да я поразят. Защо?

При тази маневра се приближихме твърде много. Аз инстинктивно направих завой и се опитах да се изстрелям настрани — но не успях и Брейд активира ОМП, свали щитовете на всички.

Ангели небесни! Аз щях да направя същото, а ето че паднах право в капана. Винаги преди бях единственият пилот, който се биеше срещу многоброен враг. Не знаех как да мисля от другата страна — като човек, който притиска един-единствен кораб.

На таблото ми светна предупреждение, когато със закъснение се изстрелях настрани. Кицен — които бяха опитни стрелци — бяха уцелени, докато Брейд отпрашваше, но тежки поражения нямаше.

Направих лупинг, поведох Химерна като партньор. В близката далечина разгърнатата космическа битка продължаваше — и аз усетих някакво отчаяние. Може пък това да беше моята интерпретация, но изглеждаше така, сякаш изтребителите са станали по-настойчиви. Постарах се да не мисля как се чувстват Кималин и останалите, докато се бият на сляпо, без комуникации.

Брейд се опита да се изстреля настрани, прелетя близо до защитните платформи. Огромни късове метал се нагъваха в далечината, докато се спускахме — но аз отказах да бъда хваната в капан, какъвто навремето използвах за дроновете. Двете с Химерна останахме извън обсега на защитните оръдия, докато Брейд не беше принудена от изстрелите им да се изтегли нагоре.

Тя не можеше да ни остави твърде назад, защото така щеше да ни даде шанс да включим отново щитовете си. Вместо това, докато опитвах, тя се спусна към мен и ме принуди да премина в отбрана. Трябваше да изоставя включването на щита, тъй като за целта ми трябваше време, за да летя в права посока — без да имам кой знае каква маневреност и всичката мощност щеше да е насочена към запалващото, — за да се възстанови щитът ми.

— Хешо — обадих се по частната линия, — при мен. Химерна, заеми позиция за стрелба и бъди готова да я застреляш, когато я разсея.

— Потвърдено — отвърнаха двамата едновременно, Химерна изостана, а Хешо се подреди до мен.

Брейд ни обиколи и ние я пресрещнахме с деструкторен огън. Не можехме да се прицелим добре заради скоростта и завоите, но това нямаше значение, тъй като я разсейвахме заради Химерна. Тя отново предвиди тактиката ни. Вместо да се заеме с нас с Хешо, тя обърна назад, при което сигурно бе изложена на десет или петнайсет джи. Аз също се завъртях, но докато я последвам, тя вече обстрелваше Химерна.

Химерна се опита да лавира, но някои от изстрелите я поразиха. Крилото се откъсна от кораба ѝ — което нямаше да бъде смъртоносно в космоса, но следващият изстрел разкъса корпуса и оголи пилотската кабина. Тя беше без защита.

Тя може да оцелее, помислих си аз и стрелях по Брейд. За малко да я уцеля, но изстрелите пропуснаха купола, тя направи рязък завой и се промуши между изстрелите от деструктори.

Брейд стреля, докато се завърташе и уцели „Плава срещу течението“.

— Удариха ни! — извика глас на кицен. — Лорд Хешо!

Десетина други кицен закрещяха, докладваха за положението, докато „Плава срещу течението“ падаше и изпускаше въздух. За съжаление, не можех да се съсредоточа над това. Стиснах зъби и поех след Брейд.

Писъкът в главата ми почти заглъхна, докато битката между нас двете продължаваше. Жена срещу жена, пилот срещу пилот. Гмурнахме се покрай древни отломки, въртяхме се, падахме, бяхме като хванати в капан в орбита, Брейд непрекъснато изпълняваше завъртания със светлинното си копие.

Следвах я, не я изпусках — но едва успявах. Стрелкахме се в мрака, нито една от нас не стреляше, бяхме съсредоточени единствено над преследването. Аз бях в по-благоприятна позиция отзад, но…

Но, Светци, тя беше добра. Всичко останало избледня. Светът под мен, звездите отгоре, ние на фона на ужасната битка. Нищо нямаше значение. Двете с нея бяхме двойка акули, които се преследваха в море от дребни рибки. Тя успя да ме привлече до защитните платформи, след това изпълни лупинг около мен, когато бях принудена да избегна изстрел.

Попаднах пред нея, след това вкарах и двете ни в спирала, от която едва успях да изляза и да я заобиколя, за да заема отново мястото на опашката ѝ.

Беше вълнуващо, зареждащо. Чувствах се както рядко досега, предизвикана до пределите на възможностите ми. А Брейд наистина беше по-добра. Тя пилотираше пред мен и успяваше да избегне всеки мой изстрел.

Това ми се стори ободряващо.

Много пъти бях най-добрият пилот в небето. Да видя някой, който беше по-добър, бе най-вдъхновяващото нещо, което бях преживявала. Исках да летя с нея, да я преследвам, да се изправя срещу нея, докато не скъся разстоянието и не се докажа.

Само че аз бях широко ухилена, когато я чух отново да крещи в нищото. Викът бе едва доловим, но следата, която остави в моята илюзия за наслада, смаза всичко. Брейд се опитваше да унищожи всичко, което обичах. Ако не можех да я спра, ако не бях достатъчно добра, това щеше да бъде краят на ЗСД, на Метален рой, на човешкия вид.

В тази светлина неспособността ми беше ужасяваща.

Не е нужно да я победя сама, помислих си аз. Достатъчно е да я докарам там, където искам…

Откъснах се и се устремих настрани. Усетих раздразнението на Брейд. Сигурно и тя се е наслаждавала на преследването и неочаквано ми се ядоса заради проявената страхливост. Бягах ли?

Тя ме последва на мига, започна да стреля по мен. Трябваше да остана отпред още съвсем малко. Заобиколих едни отломки и Брейд ме последва. Притаих дъх…

— Спипах я! — похвали се Химерна по канала на Брейд.

Завъртях кораба си и ускорих обратно към Брейд, която ме беше последвала през останките от дрона на Химерна. Виждах в пилотската ѝ кабина, където тя блъскаше по конзолата, обзета от раздразнение.

След като изключи кораба ѝ, Химерна блокира всички системи. Бяхме я спипали. Намалих скоростта на кораба си, след това насочих носа към Брейд. Думите, които бях казала се понесоха обратно към мен.

И няма да стреляме, за да я обезвредим. Тя ще продължи да се опитва да докара гробокопача, докато е жива…

Сякаш за да докаже правотата ми, тя отправи вик към нищото. Очите, които избледняваха, отново насочиха вниманието си към нас, най-вече към двойката, която изглеждаше по-забележима от всички други.

Натиснах спусъка. В този момент, писъкът на Брейд стана по-остър от когато и да било преди. Обзета от паника пред смъртта, тя най-сетне постигна целта си.

И нещо се появи от нищото.

41.

Появата на гробокопача разкъса реалността. Корабът на Брейд беше пред мен, след това изведнъж бе отстранен. Нещо чудовищно, което влезе в измерението ни, оттласна назад, сякаш бяхме яхнали вълна, която премина през реалността.

Изстрелът, който бях насочила към Брейд, пропусна и бе погълнат от разширяващата се чернота.

Корабът ми потрепери и аз бях изтласкана настрани. Чернотата стана толкова гъста, че скри всичко от погледа ми. Стори ми се, че за момент видях сърцето на гробокопача, онази дълбока сянка. Абсолютна тъмнина, която бе твърде чиста, за да съществува.

След това се появи лабиринтът, материята се устреми към нещото като… също като кондензация по много студена тръба. Събра се около сърцето, изстреля ужасни остриета, образува нещо като малка планета. Беше много по-голям от лабиринта, в който бяхме тренирали.

Този лабиринт скоро беше обгърнат в прах и материя от частици, замъглен от мараня. Тъмни остриета хвърляха вътре сенки, осветени от отблясъци на наситеночервено, сърцевината с цвета на разтопен камък. Имаше бури в ужасни цветове и притискащи ума сенки. Това бе нещо чудовищно, умът ми не можеше да го обхване. То бе скрито сред облаци прах.

Огромното нещо бе надвиснало като луна над Метален рой — прекалено близо. Сензорите ми полудяха; гробокопачът си имаше собствено гравитационно привличане.

Преди две седмици бях гледала запис на това нещо, докато поглъща някогашните обитатели на Метален рой. Сега се свивах пред истински гробокопач в истинския живот. Прашинка. Всички бяхме просто прашинки пред това същество.

Ръцете ми се отпуснаха на контролните уреди. Бях се провалила. И бях почти сигурна, че онова, което предприех, за да спра това — стрелбата по Брейд — ѝ бе дало тласък, за да постигне целта си.

Неочаквано усетих смазващо чувство на безнадеждност. Това нещо бе толкова огромно и странно.

След това друго чувство прониза отчаянието. Гняв. Щяхме да умрем тук — всички в пещерите на Дръзки — докато хората от Към звездите си похапваха, смееха се и не обръщаха внимание на онова, което правителството им вършеше. Не беше никак честно. Тези насекоми, които се лигавеха и разпиляваха навред, които проскърцваха и… и…

Чакай. Пропъдих тези потискащи чувства. Това не бях аз. Аз не се чувствах така.

Битката бе прекратена. На Метален рой цареше пълна тишина, точно както бях наредила. Сякаш цялата планета бе притаила дъх. Един ум — необятен, могъщ — се докосна до моя. Нещо толкова потискащо, че заплашваше да ме смаже.

Тук няма нищо, помислих си, обзета от паника. Няма какво да рушиш. Не виждаш ли? Няма жужене, няма нищо дразнещо. Върви другаде. Върви… върви натам.

Подадох му посока. Не го направих нарочно — по-скоро по същия начин, по който хвърляш нещо горещо, след като го докоснеш неочаквано и се опариш. Беше посоката, в която бяха насочени излъчванията на Уинзик, посоката, в която звездите пееха.

Усетих как вниманието на гробокопача се обръща. Да, наблизо имаше разни неща — кораби на Върховните — те издаваха шум, но то искаше нещо по-голямо. То чуваше онова, което се носеше в далечината, мястото, накъдето го бях насочила.

То изчезна, последва далечната песен.

Бях всмукана напред от вълна в реалност, същата вълна, която ме изтласка одеве. По лицето ми беше избила пот, докато объркването се сблъскваше с облекчението. То си отиде. Просто така, отиде си.

Аз го бях изпратила да унищожи Към звездите.

42.

— Ехо? — чух глас на кицен по уредбата.

Както бях изтръпнала погледнах към бездната.

— Аланик… аз… аз не знам как е истинското ти име. Аз съм, Каури. Ние… ние претърпяхме огромни загуби. Лорд Хешо е мъртъв. Поех командването, но не знам какво да правя.

Хешо? Мъртъв? Корабът на кицен спря до моя. От едната страна се виждаше черна дупка, но екипажът я беше закърпил с щит.

— Силите на Върховенството отстъпват — докладва Химерна. — Корабите се отдръпват от човешките и отлитат обратно на „Теглилки и мерки“. Може и да са се уплашили, след като ужасното им оръжие се провали.

— Не се провали — прошепнах. — Отиде при Към звездите. Те… те не се бяха заглушили достатъчно. Започнали са да разчитат на комуникациите си. То ги е чуло.

— Какво каза? — попита Каури. — Би ли повторила, моля те? Ти каза, че гробокопачът е отишъл при Към звездите.

— Да. — Аз го изпратих.

— Не! Имаме хора от семейството на платформата! И членове на екипажа, които бяха твърде болни, за да работят. Там има… милиони живеят на Към звездите!

Един дрон се зарея до мен. Химерна беше откраднала нов кораб. Почти не я забелязах. Наблюдавах звездите, вслушвах се в звуците им.

— Уинзик… това чудовище — отбеляза Химерна. — Абсолютно същото се е случило, когато хората се опитали да контролират гробокопач по време на Втората война. Той се обърнал срещу онези, които го призовали. Нали той предаваше събитията на живо. Така е дал на нещото път право към дома!

Това също, но и моята намеса. Аз бях виновна за това. Светци и звезди… Аз го бях изпратила да ги унищожи. Брейд беше права. Можехме да контролираме тези неща.

— Не можем да позволим това… — заяви безпомощно Каури. — Можем да се върнем на „Теглилки и мерки“. Ще ги помолим да ни върнат на Към звездите, за да се бием. Само че… отстъплението ще отнеме време; корабът има нужда да почака изтребителите да прекратят всички бойни действия. Може да мине цял половин час, преди корабът да се върне в града.

Твърде дълго. Към звездите беше обречен. Всички онези хора. Куна и госпожа Чамуит. Мориумур. Заради мен. Почувствах… Имах чувството, че гробокопачът е усетил, че съм побесняла. Възможно ли беше това?

— Какво направи? — обади се Брейд по уредбата. Погледнах настрани и видях кораба ѝ. Беше наблизо и вече не се преобръщаше както одеве. — Какво направи?

— Каквото трябваше — прошепнах. — За да спася моите хора.

По този начин бях обрекла други. Щеше ли някой да ме обвини за този избор? Знаех, че дори корабите на Уинзик да се доберат навреме до гробокопача, тяхното „оръжие“ щеше да е просто начин да отклони вниманието му. Те се бяха опитали да го изпратят тук, за да унищожи нас.

Трябваше да избирам между тях и нас.

Корабът на Брейд изчезна, стопи се в нищото.

— Какво да правим? — попита Химерна.

— Не знам — рече Каури. — Аз… аз…

Нямаше какво да се прави. Възобнових щита, след това отпуснах глава назад и приех случващото се.

Нека Върховенството се оправя с проблемите си. Единствено се притеснявах за Ем-бот и Кръвожадния. Те със сигурност бяха в безопасност. Та той беше кораб.

А и какво можех да направя? Или те, или ние. Обърнах кораба си с гръб към звездите, за да се отправя към дома.

Не.

Ръцете ми сами се преместиха към контролните уреди.

— Тази битка не е моя — прошепнах.

Героят не избира трудностите, припомни ми гласът на бабчето.

— Не знам как да го спра.

Героят се изправя срещу онова, което предстои.

— Те ни мразят! Те мислят, че трябва да бъдем унищожени!

Докажи им, че грешат.

— Ъъъ… Аланик? — повика ме Каури несигурно и премести кораба си до моя.

Поех си дълбоко дъх, след това погледнах отново към звездите. Ангели небесни. Не можех да ги изоставя.

Не можех да избягам от битката.

— Приближете си корабите — казах на кицен и Химерна. — Докоснете крилата на моя кораб, ако можете.

— Защо? — попита Химерна и изпълни. Крилото ѝ се опря в моето, а кицен направиха същото от другата страна. — Какво правим?

— Влизаме в мрака — отвърнах.

След това ни запокитих в нищото.

Интерлюдия

Да бъде двама човека бе преживяване, което предизвика чувство на неудобство у Мориумур. Този от лявата страна можеше да спори, че Мориумур никога не познавал нещо различно. Онзи от дясната страна пък можеше да изтъкне, че отделните половини — и спомените, които беше наследил — съзнаваха колко е необичайно преживяването.

Умовете на двама мислеха заедно, но смесваха спомени и преживявания от миналото. Всеки родител бе дал от своите, за да се получи смес и като личност, и като спомени. От време на време инстинктите им се бореха. По-рано днес Мориумур посегна да се почеше по главата — но и двете ръце се опитаха да го направят едновременно. Преди това, когато чу силен трясък — някой беше изпуснал чиния, — Мориумур се опита и да се скрие, и да помогне.

Това раздвоение ставаше все по-зле, докато двете половини се канеха да се разделят и да се съберат отново. Мориумур пристъпи към кабината за отделяне на издънките, мина покрай двете редици членове на семейството — на левия родител от едната страна, на десния от другата, — докато те даваха мнението си. Бяха протегнали съответната страна, докосваха протегнатите ръце на Мориумур, докато минаваха през тъмната стая.

На Мориумур му оставаха още два месеца и половина, но след като напусна космическия отряд… решението беше да се пристъпи към действия по-рано. Издънката не беше достатъчно добра. Родителите на Мориумур и роднините бяха единодушни. Време бе да пробват отново.

Всички казваха, че не би трябвало да прилича на сбогуване, че Мориумур не бива да го приема като отхвърляне. Повторната обработка на издънката бе нещо често срещано и те го уверяваха, че нямало да боли. Само че как иначе да го приеме човек, ако не като отхвърляне.

Твърде агресивен, каза един от дядовците. Това ще му създава неприятности цял живот.

Избрал е кариера, напълно нетипична за дион, каза един от чичовците. Така никога няма да е щастлив.

Същите тези роднини разтягаха устни за пред Мориумур, докосваха ръцете му, сякаш го изпращаха на пътешествие. Капсулата за целта много приличаше на легло, въпреки че средата беше издълбана. Оформена от традиционното дърво с гладък, лъскав интериор, щом Мориумур влезеше вътре, капакът щеше да бъде поставен на място и баня от хранителни вещества инжектирана, за да подпомогне пашкулирането и процеса на подмяна.

Най-възрастната им баба, Нумига, пое и двете му ръце, когато той пристъпи към капсулата.

— Ти се справи добре, Мориумур.

— Тогава защо не успях да се докажа?

— Работата ти не беше да се доказваш, а да съществуваш и да ни дадеш възможност да видим възможностите. Ела, ти сам се върна при нас и се съгласи, че процесът трябва да продължи.

Лявата ръка на Мориумур направи жест на обич. Задвижи се сякаш сама. Той се беше върнал. Излезе от площадката за излитане, докато другите отиваха на бой. Избяга, защото… защото бе твърде разстроен и не можеше да продължи. Защитата от гробокопачите бе едно, но да сваля други пилоти? Тази мисъл ужаси Мориумур.

Ти щеше да си твърде ужасѐн, за да се биеш с гробокопач, част от него — вероятно единият родител — мислеше. Твърде агресивно за дионското общество. Твърде параноично, за да се включи в бой. Новата издънка щеше да се справи по-добре.

По-добре, помисли си друга част.

Мориумур се спъна, почувства дезориентация, причинена от двете отделни части на мозъка. Нумига му помогна да седне отстрани на капсулата, а наситената червеникавовиолетова кожа сякаш блестеше на светлината на свещите.

— Започва се — предупреди Нумига. — Време е.

— Не искам да си отивам.

— Няма да боли — обеща Нумига. — Пак ще бъдеш ти, когато излезеш като нова издънка. Просто ще бъдеш различен.

— Ами ако искам да си бъда същият?

Нумига го погали по ръката.

— Почти всички от нас са минали през няколко издънки, Мориумур, и сме оцелели. Когато се появиш отново, ще се питаш защо си бил толкова притеснен.

Мориумур кимна и постави и двата си крака в капсулата. След това спря.

— Когато се върна, ще помня ли тези месеци?

— Смътно — отвърна Нумига. — Като част от сън.

— Ами приятелите ми? Ще ги позная ли?

Нумига го побутна внимателно навътре в капсулата. Времето бе дошло. Двете половини на Мориумур се отдръпваха, умовете се разделяха, а личността му… бе опъната до крайност. Ставаше му… трудно… да… мисли…

Капсулата се разтърси неочаквано. Мориумур сграбчи стената и изсъска от изненада. Около него останалите започнаха да се блъскат, викаха или съскаха. Започнаха да падат, когато разтърсването стана по-силно, но най-сетне се успокои.

Това пък какво беше? Сякаш платформата беше ударена от нещо — но що за удар можеше да е толкова мощен, че да разтърси целия град Към звездите?

Навън, на улицата, се разнесоха писъци. Роднините на Мориумур се изправиха макар и объркани, дръпнаха завесите на вратата. Отвориха и светлината нахлу в малката тъмна стая.

Разтреперан, като едва успяваше да контролира крайниците си, Мориумур се измъкна от капсулата. Изглежда всички го бяха забравили. Какво… какво ли се беше случило? Изправи се до капсулата и се олюля към вратата за навън, където много от роднините му бяха вдигнали глави, ококорени, напълно слисани.

Някаква планета се беше появила до Към звездите. Беше тъмна, обвита в прах, с ужасни линии, които се стрелкаха откъм черния център. Наситеночервени светлини си играеха под прахта, също като пламтяща магма. Планетата бе надвиснала над Към звездите, невиждана гледка, толкова неочаквана, че и двата мозъка на Мориумур се почувстваха замаяни. Как бе възможно това нещо да е тук, да разкъсва дълбокия космос, който обгръщаше платформата?

Това е гробокопач, потрепери единият ум. Бягай!

Спасявай се, изпищя другият мозък.

Роднините около Мориумур се пръснаха, избягаха, въпреки че как и къде да избягаш от подобно нещо? След малко единствено Мориумур стоеше пред сградата, сам, умовете бавно се отпускаха и се свързваха отново заедно.

Нямаше да продължи дълго. Засега обаче Мориумур вдигна поглед и оголи зъби.

Куна стисна парапета на балкона си и се опита да приеме, че вижда гробокопач.

— Провалихме се — прошепна той. — Той е унищожил Метален рой. Сега го е довел тук, за да се перчи с могъществото си.

Миризмата около него неочаквано стана гневна, също като от мокра пръст.

— Това е катастрофа — отбеляза Зезин. — Ти каза… аз не повярвах… Куна, как е възможно Уинзик да направи подобно нещо?

Куна направи жест на безпомощност с пръсти, все още загледан в ужаса пред него. Мащабът на нещото беше невъобразим. Куна усети как то се приближава, как настъпва към града.

— То ще ни унищожи — осъзна Куна. — Висшият министър все още е на посещение. Уинзик ще унищожи правителството, ще остане само той.

— Не — отвърна Зезин и замириса на горещи подправки. — Дори той не е чак толкова жесток. Това е грешка, Куна. Той го призова, но не може да го контролира, както предполагаше. Това нещо е дошло тук по своя воля.

Да. Куна веднага разбра истината. Уинзик искаше да го запомнят като герой; той нямаше да унищожи Към звездите. Това не беше просто грешка — беше невероятна катастрофа. Същата глупост бе накарала човеците да се провалят.

Кораби, обзети от паника, излитаха и Куна им пожела добър път. Може би някои щяха да избягат.

Това бе съмнителна надежда. Към звездите беше обречен и Куна изпитваше ужасна отговорност. Щеше ли Уинзик да реши да действа по този начин, ако двамата не бяха измислили потенциалната космическа част преди години?

От гробокопача започнаха да изскачат въглени, блъскаха се в щита на Към звездите и предизвикваха невероятни експлозии. Скоро щитът щеше да падне.

Въздухът придоби мирис на развалени плодове — тъга и мъка от Зезин.

— Върви — прошепна Куна. — Може да успееш да избягаш.

— Ние… ние ще спрем това, Куна, няма да му позволим да стигне до самия край — обеща Зезин. — Ще се опълчим на Уинзик. Ще почистим кашата след него.

— Върви.

Зезин си тръгна. Частиците можеха да се движат бързо във въздуха, дори във вакуум. И двамата знаеха, че ако е сам, Зезин ще стигне до частен кораб с хипердрайв и ще излети.

Докато един стар дион… Къде можеше да отиде Куна, за да помогне? Да изпрати съобщение, в което да изобличи Уинзик? Да даде кураж на бягащите? Имаше ли време за това?

Куна стисна перилата и погледна към гробокопача. Беше обгърнат — осветен отвътре от собствената си светлина — нещото притежаваше ужасяваща красота. Куна почти чувстваше, че е застанал пред божество. Бог на разрушенията.

След това нещо неестествено привлече вниманието на Куна. Нещо невъзможно сред страха.

Малка група изтребители се намираха от външната страна на щита и се бяха устремили към гробокопача.

43.

Устремих се към гробокопача, Химерна и кицен от двете ми страни. В ума ми преживеният ужас в нищото, засенчването, спомените — скокът беше кошмарен, толкова много от тях ме наблюдаваха. Но един гробокопач, който напоследък беше толкова близо, сега го нямаше. Усещах разликата, макар да не знаех как.

Не беше трудно да се досетя къде се намираше гробокопачът. Той беше непосредствено до Към звездите и вече бе започнал да изстрелва стотици въглени по щита. Информационните канали излъчваха хаотични сведения, казваха, че градът е отворил щита от страната най-далече от гробокопача, за да могат да излитат кораби.

— Каури — повиках аз клатушкащия се кораб на кицен. — От вас излиза дим.

— Бустерите ни едва работят — отвърна тя. — Извинявай, Аланик. Не знам дали ще можем да сме ви от полза в битка срещу въглените.

— Ние с Химерна ще се справим — отвърнах. — Връщай се и виж дали ще успееш да привлечеш някой на военните канали. Градът трябва да потъне в тишина. Гробокопачът чува радиосигналите им. Не знам дали ще можем да отпратим това нещо, но подозирам, че ще бъде много по-лесно, ако градът не пищи срещу него.

— Разбрано — каза Каури. — Ще направим, каквото можем. Успех.

— Късметът е за онези, които не могат да помиришат пътя си напред — обади се Химерна. — Само че… може би днес това ще бъдем ние. И така, успех и за вас.

„Плава срещу течението“ се отдели от нас и пое обратно. Двете с Химерна продължихме извън атмосферния балон. Под нас корабите се тълпяха в опити да избягат.

— Ем-бот — повиках го аз по тайната линия, която двамата използвахме на гривната.

Отговор не последва и като използвах сензорите на кораба, направих снимка на посолството, докато минавахме. Покривът беше празен. Може пък някак да беше излетял. Ангели небесни, искаше ми се да знам какво става.

Двете с Химерна доближихме гробокопача. Той бе чудовищен и много по-стряскащ, отколкото предполагах. От прахта изскачаха въглени, след това се разбиваха един след друг в щита на платформата, експлодираха беззвучно и потъваха в бездната — но някои от ударите бяха с размерите на бойни кораби.

— Не мога да се въздържа — призна Химерна, докато се приближавахме — и да не отбележа, че обучението ни е безкрайно непълно.

— Да — съгласих се. Никакво обучение със симулации не може да възпроизведе дори частично усещането, което създаваше у мен гробокопачът. Той сякаш смазваше ума ми, увеличаваше страха ми, подсилваше гнева ми и караше чувството на ужас да набъбне. Всичко това ставаше по-зле, като наближавахме.

Малка точка се появи на сензорите за близост и изпиука.

— Какво е това? — попита Химерна.

— Тя е — посочих кораба пред нас. Отворих бързо линия. — Брейд. Не можеш да щурмуваш това нещо сама.

— Няма да му позволя да унищожи дома ми — озъби се тя. — Това не трябваше да става така. Трябваше да погне вас.

— Престани с това — сопнах ѝ се аз. — Поне този път работи с мен.

— Аланик… ти разбираш ли какво ще направя, ако стигна центъра? Единственото, което мога да направя?

Да използваш оръжието за отклоняване, помислих си аз. Да го изпратиш обратно към Метален рой.

— Трябва да го изпратим някъде другаде, Брейд. Трябва да опитаме.

Тя прекъсна линията.

— Тази винаги е била гнусна миризма, Аланик — обади се Химерна. — Тя е… О. Ммм.

Тя е човек.

— Прикривай ме, когато се приближим — помолих и задействах бустерите.

Откъснахме се от Към звездите, приближихме прашния облак на гробокопача. Единствената надежда, която имах за план, беше да се опитам да изпратя гробокопача на някое ненаселено място. Бях набелязала три места за хиперскок: Към звездите, Метален рой и мястото на гробокопаческия лабиринт в далечния космос.

Така че имах само една възможност. Трябваше да го изпратя при лабиринта. Но… там нямаше да намери какво да разрушава и веднага щеше да се върне при Към звездите. Какво друго можех да направя? Може би щеше да види лабиринта и да се разсее. Това изглеждаше крехка надежда, но бе единствената, която имах.

Химерна полетя пред мен и започна да стреля по въглените, които приближаваха. Забавих, опитах се да достигна гробокопача с ума си.

Той беше… огромен. Чувствата, които излъчваше, ме задушиха. Усещах как ме задушава. Усещах как ни наблюдава. Усетих гнева му заради жужащите звуци, които издавахме. Същите тези чувства ме притискаха, отчуждаваха ме, накараха ме да се почувствам по същия начин.

Съпротивлявах се срещу това, подадох му мястото на лабиринта, опитах — както бях направила малко преди това — да раздвоя вниманието му. За нещастие, преди не бях само аз. Беше смес от чувствата ми, от мълчанието на Метален рой и звуците на бездната. Пеещите звезди.

Гробокопачът беше дошъл тук, защото знаеше, че шумовете са най-силни тук. Настоящите ми усилия да го разсея бяха погълнати от емоциите, които той излъчваше. Имах желание да изпищя и макар да се опитах, не можах да премина през шума.

Изругах, прекъснах опитите си и подадох мощност след Химерна, взривих въглен, който едва не я удари.

— Трябва да влезем вътре — казах. — Трябва да намерим сърцето.

Химерна бе до мен и двете заедно навлязохме в прахта. Видимостта бе почти нулева и се наложи да летя по уреди. Бяхме предупредени, че това може и да ни се наложи, но нищо в обучението ни не подсказваше колко зловещо ще бъде, когато влезем в прахта.

Докато летяхме през притихналия облак, който проблясваше от време на време с червена светлина, сензорите ми започнаха да угасват. Екранът ми започна да се замъглява, даваше ми единствено кратки предупреждения, когато нещо приближаваше. Въглените се появяваха като горящи форми, неясни, стряскащи.

Двете с Химерна спряхме да стреляме по въглените и просто се опитвахме да избегнем опитите им да се забият в нас. Те поемаха след нас и от време на време подаваха мощност и се устремяваха напред. Имах чувството, че се опитвам да се надбягвам със сянката си.

Натискът върху ума ми ставаше все по-неприятен, колкото повече приближавахме до гробокопача. Скоро стиснах зъби заради напрежението — връхлетелите ме чувства бяха толкова смазващи, че оказваха влияние върху качеството на летенето ми. Едва успях да се отдръпна, когато един въглен ми препречи пътя, аз се дръпнах, но се озовах пред друг.

Обзета от нетърпение, нанизах трети със светлинното копие, който, за щастие, ме изтегли настрани. Когато вдигнах поглед, вече не виждах Химерна. От сензорите ми се носеше статичен шум и единственото, което различавах наоколо, бяха движещи се сенки и проблясъци червена светлина.

— Химерна? — повиках я аз.

Получих накъсан отговор. Тя ли беше това? Последвах друга сянка, но само се загубих и обърках в прашната буря. Погледнах в другата посока и видях нещо, за което бях сигурна, че е експлозия.

— Химерна?

Чух единствено статичен шум.

Отдръпнах се от друг въглен, но пръстите ми бяха започнали да треперят от напористите мисли.

Жужащи… жужащи насекоми… Унищожи ги…

Потискащи мисли ме притискаха. Кошмарни видения започнаха да се показват от прахта. Чудовища от приказките на бабчето се появяваха и изчезваха. Видях лицето на татко. Ето ме и мен, с пламнали бели очи…

Това съвсем не бяха внимателно измислените илюзии на тренировъчния лабиринт. Тук цареше ужасяваща какофония. Нямаше тайни, които да се разкриват, блъскаше ме единствено шумът. Да съм сайтоничка тук бе огромен проблем, защото гробокопачът влизаше в ума ми.

Едва успявах да контролирам кораба си. Реалност и илюзия се сляха в едно, аз отдръпнах ръце от контролните уреди и ги притиснах към очите си. Главата ми беше започнала да пулсира в агония. Насочих нов, неумел опит да прошепна нещо в отговор — да отклоня нещото към дълбокия космос.

Това изглежда ме откри още повече и шумът нахлу в ума ми. Изкрещях и нещо се разби в кораба ми, размаза се отстрани, едва не свали щита ми. Предупредителните сигнали от таблото бяха просто поредният шум. Аз… аз изобщо не можех да летя в това. Аз…

От прахта излезе сянка. Сърцето ми подскочи, когато видях очертанията на кораб. Химерна ли беше? Ем-бот?

Не, беше совалка, без оръжия освен индустриалното светлинно копие за местене на товари. То наниза кораба ми и ме изтегли след себе си, далече от вихрещите се форми. Един въглен — мисля, че беше истински — избръмча покрай мен, едва пропусна кораба ми.

— Аланик? — повика ме глас по уредбата.

Познавах този глас.

— Мориумур? — прошепнах.

— Изтеглям кораба ти — каза той. — Ти просто стоеше там. Добре ли си?

— Сърцето… — прошепнах. — Трябва да ме отведеш до сърцето. Но… но, Мориумур… ти не можеш… Илюзиите…

— Мога да ги премина! — отвърна Мориумур.

Какво?

Той ме изтегли през прахта, доближи един от гръбнаците на гробокопача — огромен шип, който водеше надолу към повърхността. Летяхме покрай него, Мориумур избягваше някои от кошмарите, други напълно пренебрегваше. Те се разбиваха в нас и изчезваха. Бяха просто… илюзии.

— На всеки показва различни неща — обясни Мориумур и като опитен пилот ме изтегли до дупка на повърхността.

— Двама… — прошепнах аз и стиснах глава. — Ти трябва…

— Тъкмо това е, Аланик — отвърна Мориумур. — Аз съм двама човека.

Изхленчих, стиснах очи пред нашествието на образи, които ставаха все по-ужасни, като напредвахме. За щастие, гласът на Мориумур продължаваше да звучи, успокояващ, истински насред емоциите и шума.

— На мен показва две различни неща — рече Мориумур. — Различни образи за ума на всеки от родителите ми. Не мисля, че знае как да се справи с мен. Никога преди не сме влизали в истински гробокопач, доколкото знам. Не мисля, че дион е попадал вътре. Пилотите ни винаги са били варвакс или тенаси.

— Илюзиите не представляват нищо за мен, Аланик — призна Мориумур. — Това не го открихме по време на обучението. Отнасяха се към мен като към всички други, но аз ги виждам като два различни, припокриващи се образа. Справям се. Мога да стигна до сърцето.

Разкопчах коланите с разтреперани ръце, едва съзнавах какво правя. Махнах си шлема, след това се свих, стиснах глава и се опитах да избягам от виденията. Блъснах се в едната стена на кораба, докато Мориумур ме водеше в една посока, след това в друга.

— Много от тези тунели са измислени — продължи Мориумур. — Мисля, че лабиринтът ни води в кръгове… Вътре има просто широко пространство, Аланик.

Потреперих под огромната тежест. Не знам колко време отне, но усетих, че приближаваме. Бях дете, оставено само в тъмна стая и мракът ме притискаше. Ставаше все по-дълбок и по-дълбок.

Пред нас имаше нещо.

— Има нещо пред нас.

Все по-дълбок и по-дълбок.

Отпуснах се вътре в пилотската кабина, притиснах се към седалката.

— Това е! — чух тънък глас откъм таблото. Насекомо, което трябва да бъде смазано. — Аланик, влязохме в джоб от въздух, с гравитация. Какво да правя сега? Аланик? Аз така и не стигнах до сърцето по време на тренировките ни!

— Отвори. Пилотската ми кабина — прошепнах с дрезгав глас.

След малко чух драскане, когато Мориумур отвори капака ръчно.

— Аланик? — повика ме той. — Виждам… дупка. Мембраната е илюзия. Там има само чернота, също като дупка в нищото. Какво да правя?

— Помогни. Ми.

Със затворени очи оставих Мориумур да ме изведе от кораба на едно от крилата. Препънах се, притиснах се към него и отворих очи.

Заобиколиха ме кошмари. Образи на умиращи пилоти. Драйфа пищеше, докато гореше. Бим. Татко. Хешо. Всички, които познавах. Също така виждах дупката. Корабите ни бяха кацнали на нещо солидно. Приличаше на една от пещерите у дома. Дупката беше непосредствено до кораба ми, дълбока бездна в земята.

Пуснах Мориумур, отблъснах го. Той извика, когато скочих от крилото. И пропаднах в бездната.

44.

Влязох в съвършено бяла стая.

Натискът върху мозъка ми изчезна веднага. Спрях, олюлях се и огледах безупречната белота, която ми се стори позната.

Въздъхнах дълбоко, обърнах се и видях, че съм застанала до далечната стена. Това не беше огледален образ. Аз бях застанала там. Това беше той, гробокопачът. Приличаше на мен, беше като на записа. Не бях сигурна защо избра този вид и дали това беше истината. Може би умът ми го интерпретираше по този начин.

Пристъпих към гробокопача, изненадана колко самоуверена и силна се чувствах. След всичко, което преживях, трябваше да бъда слаба, изтощена. Тук обаче, в тази бяла стая, аз се възстанових.

Гробокопачът гледаше към стената. Наведох се напред и видях, че има малки точици. Дупки ли бяха това? Чух бръмчащ звук от тях. Колкото повече се фокусирах, толкова по-ужасно звучеше. Това беше раздразнение, което нарушаваше спокойствието на иначе съвършената стая.

Погледнах назад към гробокопача. Той беше с моето лице, което трябваше да е странно. Само че… поради някаква причина не беше така. Докоснах го с ума си, обзета от любопитство.

Любопитството се върна. Наклоних глава, след това затворих очи. Почувствах… болка, агония, страх от точките на стената. Гробокопачът усети тази емоции и ги отрази по начина, по който бяха дошли.

— Ти не разбираш чувствата, нали? — попитах го аз. — Ние те разбираме погрешно, също както аз не бях разбрала Куна. Ти не ни мразиш. Ти просто отразяваш онова, което ние чувстваме. Затова приличаш на мен. Ти просто ми връщаш онова, което ти показвам.

Той ме погледна с безизразно лице. И… разбрах, че онова, което бях казала, не беше съвсем истина. Той наистина мразеше жужащите звуци, онова, което будеше раздразнение. Значителна част от онова, което ние му показвахме — голяма част от нашите преживявания във вселената — бе напълно непознато за него. Той ни връщаше това, част от огромната му неспособност да разбере.

— Трябва да отидеш някъде другаде — казах му аз и се опитах да му покажа мястото на гробокопаческия лабиринт.

Той изви поглед от мен, погледна отново към стената.

— Моля те — рекох. — Много те моля.

Отговор нямаше. Затова протегнах ръка и го докоснах. Бялата стая се разчупи на парчета и неочаквано аз започнах да се разширявам, сякаш… станах голяма като планета. Като галактика. Бях огромна, вечна. Бях живяла открай време в мир и спокойствие, на място, където времето нямаше никакво значение. Само че хората се натрапиха.

Сега вече ги видях, чух дразнещото бръмчене на Към звездите. Щитът падна под напора ми и аз се понесох напред, пометох някои от най-близките кораби. Тези звуци заглъхнаха, всяко насекомо, накарано да млъкне, бе облекчение. Не случайните пътувания през нищото ме притесняваха, а всеки един от тези противни източници на шум. Най-сетне успях да ги достигна. Накарах ги да замълчат. Беше великолепно!

Отдръпнах се назад и се озовах в стаята, притиснала ръка към гърдите. Усетих стелеща се омраза към всички живи същества. Гробокопачът щеше да разруши цялата платформа Към звездите в търсене на тишина и спокойствие. Разбрах това, защото част от мен бе от това място, на което той живееше. Тази част можеше да се докосва до нищото.

— Недей — помолих. — Моля те, недей!

Част от точките по стената изчезнаха.

Какво можех да направя? Не можех да се боря с него. Не бях нищо повече от една от тези точици. Колкото и да бях тренирала в гробокопаческия лабиринт, колкото и да се бях сражавала с деструктори и светлинни копия, нищо нямаше да ми помогне за този момент. Не бях обучена как да се справя с това нещо.

Хората от Към звездите заслужаваха дипломат или учен, който може да разбере проблема. Не мен.

Още точици изчезнаха и — сълзи се стичаха по лицето ми — аз стиснах предната част на пилотския костюм на гробокопача с две ръце. Усетих вече познатото ми разширяване, единението с неговата перспектива, която бе толкова необятна, че отделните личности станаха безсмислени.

Но те не бяха.

— Виж ги — прошепнах. — Моля те, виж ги.

Бях видяла какво изпитва гробокопачът. В този трескав момент, с катастрофата, която ни заплашваше, аз се опитах да покажа какво съм преживяла. Потеглих с всички сили съзнанието му.

Получи се. Вместо да стана с размерите на галактика, аз ни изтеглих надолу и ние се свихме до размерите на дете. Безкрайността се простираше и в двете посоки. Ти можеше да се разширяваш навън до безкрай, същевременно колкото по-отблизо поглеждаш нещо, толкова повече подробности виждаш.

За момент ние бяхме дете, което си играеше с понесли се във въздуха балони вода. Ние бяхме госпожа Чамуит, която отнасяше вечеря на съсед. Ние бяхме Куна. Ние бяхме креляните на улиците, които се извиняваха, когато ме блъснеха. Докоснах ума на гробокопача и му показах тези дразнещи неща от гледна точка на всеки отделен от тях. Показах му, че жуженето понякога е смях.

Това виждам аз, казах на гробокопача. Въпреки че трябваше да се науча да се вглеждам.

Гробокопачът спря да напредва. Умът му докосна моя и аз усетих чувства, видях образи и извънземни неща, които не бяха нито едното, нито другото. Все неща, които нямаше начин нито да изпитам, нито да обясня. Насред всичко това имаше една идея… въпрос.

Те като нас ли са?

Не бяха думи. Идеи. Думата нас изникна в ума ми като важна и значителна идея, която трудно можех да интерпретирам.

Те… — повтори той. Те живи ли са?

Да, прошепнах. Всеки един от тях.

Нещото потръпна от чувства. Разбрах го, без да има нужда от интерпретация. Ужас.

Гробокопачът се отдръпна, събра се вътре в себе си. Аз бях изхвърлена от мястото, на което се намирах, когато цялото нещо — огромната маса като планета и странното същество в средата — изчезнаха.

Изхвърлиха ме в космоса.

Бях правила декомпресионни упражнения и някак успях да издишам, преди дробовете ми да се пръснат. Вода кипна върху очите ми, проряза ме болка и аз усетих, че ще припадна почти веднага. Същевременно усетих как две ръце ме сграбчват.