Куца съдба

5. ФЕЛИКС СОРОКИН. „… И ЖИВОТНОВЪДСТВОТО!“

Спах зле, задушаваха ме прилепчиви кошмари: уж чета някакъв японски текст, и всички думи са ми познати, но изобщо не образуват нещо смислено и това е мъчително, защото е необходимо, абсолютно необходимо да докажа, че не съм забравил специалността си, и от време на време полусъбуден, с облекчение осъзнавах, че това е само сън, и се опитвах в просъница да дешифрирам текста, и отново потъвах в унинието и в тъгата на безсилието…

Когато се събудих окончателно, не изпитах никакво облекчение. Лежах в тъмната стая и гледах тавана с квадратното петно светлина от прожектора, осветяващ платения паркинг пред кооперацията, слушах шумовете на колите по шосето и с тъга си мислех, че тия дълги, угнетяващи кошмари ме бяха нападнали съвсем отскоро, от около две или три години, а преди сънувах повече жени. Изглежда, вече ме налягаше истинската старост, не временни изпадания в апатия, а онова ново постоянно състояние, от което за мен вече няма да има връщане.

Наболяваше ме дясното коляно, наболяваше ме под лъжичката, наболяваше ме лявата плешка, всичко ме наболяваше и поради това още повече ми беше жал за самия мен. По време на тези все по-чести пристъпи на рязко спадане на жизнения тонус точно преди зазоряване неизбежно започвах да се замислям за своята безперспективност: пред мен вече нямаше нищо. За всичките години, които ми оставаха, нямаше вече нищо, за което си струваше да се боря със себе си, за да ставам, да се завличам в тоалетната, да воювам с разваленото казанче, после да се пъхам под душа, вече без всякаква надежда да се сдобия поне с подобие на някогашната бодрост, после да се залавям за закуската… И не стига, че ми беше противно да мисля за ядене: по-рано след яденето ме очакваше цигарата, за която започвах да мисля още щом отворех очи, а сега и това си нямам…

Нямам си нищо. Хубаво, ще напиша този сценарий, ще го приемат и в живота ми ще нахлуе млад, енергичен и задължително глупав режисьор и ще започне учтиво и същевременно нагло да ме поучава, че киното си има свой език, че главното в киното са образите, а не думите, и непременно ще започне да се изхвърля с примитивни афоризми от сорта: „Нито кадър на родна земя“ или „Ще мине за мироглед“… Какво ме интересува той и дребните му кариеристични грижи, когато предварително знам, че филмът ще стане пълен боклук и че, докато го гледам в студиото, мъчително ще се боря с желанието да стана и да заявя: махнете името ми от субтитрите…

Аз съм глупак, че се занимавам с това. Отдавна си знам, че не бива да го правя, но, както се вижда, както по рождение съм бил търговец на кучешко месо, такъв съм си останал, и вече никога няма да стана никой друг, дори да напиша още сто „Съвременни приказки“. Защото откъде да знам: може и Синята папка, моята гордост, моята неразбираема надежда — и тя да не е никакво агнешко, а същото това кучешко месо, само че от друга кланица…

Хубаво, нека дори предположим, че това агнешко е прясно, първокачествено. Е, и какво? Никога няма да види бял свят, поне не и докато съм жив, защото не съзирам на хоризонта нито един издател, комуто бих могъл да обясня, че виденията ми са някаква ценност поне за още десет души в света. Дори след смъртта ми…

Да, след смъртта на автора у нас често публикуват доста странни негови произведения, сякаш смъртта ги пречиства от подмолните двусмислици и коварните подтекстове. Сякаш неуправляемите асоциации умират заедно с автора. Може би, може би. Обаче мен какво ме интересува това? Отдавна не съм пламенен юноша, вече минаха времената, когато смятах да ощастливя или поне да просветя човечеството. Твърде отдавна съм престанал да разбирам защо пиша. Достатъчна ми е и славата, която имам. Колкото и да е съмнителна, тя си е моята слава. По-просто е да се правят пари с халтура, отколкото с честен писателски труд. А с така наречените радости на творчеството така и не бях удостоен нито веднъж в живота си. Какво остава отвъд всичко това? Читателят ли? Но нали аз нищо не знам за него. Това са просто твърде много непознати и съвсем чужди за мен хора. Защо трябва да ме е грижа за отношението на някакви непознати и чужди хора към мен? Нали прекрасно осъзнавам, че ако изчезна сега, никой няма да забележи. Нещо повече, хич да ме нямаше или да бях останал щабен преводач, пак нищо, ама нищичко в живота им не би се променило — нито към по-добро, нито към по-лошо.

Но какво да говорим за Ф. Ал. Сорокин? Ето сега е утро. Кой в десетмилионната Москва сега, на ставане, се е сетил за Л. Н. Толстой? Освен учениците, които не са си научили урока за „Война и мир“… За онзи, който потриса душите. Владее умовете. За огледалото на руската революция. Може би именно затова е побягнал от Ясна Поляна, защото в края на живота му е дошла наум тази толкова простичка и толкова смъртоносна мисъл.

А нали той беше вярващ, хрумна ми внезапно. Било му е по-лесно, много по-лесно. Виж, ние твърдо знаем: няма нищо ПРЕДИ и няма нищо СЛЕД. Завладя ме познатата тъга. Между тези две НИЩО прескача слаба искрица, ето ти го цялото ни съществувание. И за нас няма нито прегради, нито възмездия в предстоящото НИЩО, и няма никаква надежда, че тази искрица отново ще прескочи някога някъде. И в отчаянието си измисляме как да придадем смисъл на искрицата, убеждаваме се взаимно, че между искра и искра има разлика, че едните наистина гаснат без следа, а другите запалват гигантски пожари от идеи и дела, така че първите заслужават само презрителна жалост, а другите са пример за всякакво подражание, ако искаш животът ти да има смисъл.

И толкова е голяма и мощна еуфорията на младостта, че тази простичка примамка действа безотказно на всеки младок, ако той изобщо се замисля над такива материи, и само след като превали някакъв връх и неудържимо се заспуска по нанадолнището човек започва да разбира, че всичко това са само думи, безсмислени думи на подкрепа и утеха, с каквито се обръщат към съседите, изгубили почва под краката. А всъщност дали си построил държава, или си построил вила от крадени материали — това няма нищо общо с цялата работа, защото има само НИЩО ПРЕДИ и НИЩО СЛЕД и животът ти има смисъл само дотогава, докато не си осъзнал това.

Склонността към мрачните логически умозаключения от този род се бе появила у мен също сравнително неотдавна. И смятах, че тя е предвестник, ако не на самия старчески маразъм, то поне във всеки случай на старческата импотентност. В широкия смисъл на думата, разбира се. Отначало тези пристъпи дори ме плашеха: аз бързах да прибегна до изпитаното средство за всички душевни и физически тегоби — изпивах чаша алкохол и след няколко минути познатият образ на искрата, която разпалва пламъка — дори да е малка, с местно значение — отново придобиваше за мен убедителността на непоколебим социален постулат. Сетне, когато тези потапяния в дълбините на вселенската тъга станаха нещо обичайно, престанах да се плаша и с право, защото, както се разбра, дълбините на тъгата имаха дъно и след като се оттласнех от него, аз неминуемо изплувах на повърхността.

Всичко беше в това, че мрачната логика вършеше работа само за абстрактния свят на общочовешките дела, докато всеки конкретен живот се състои не само от дела, към които е приложимо понятието за смисъл, но и от мъки и радости, големи и малки, моментни и дълготрайни, чисто лични и свързани със социални катаклизми. И колкото и многобройни да са налегналите те мъки, на човек винаги му остава в запас нещо, което да сгрее душата му.

Остават му внуците, близнаците Петка и Сашка, побойниците с мърляви муцунки, и несравнимото с нищо умилително удоволствие да им доставяш радост. Остава му Катка, дъщерята неудачница, пред която постоянно изпитваш вина, а защо — не е ясно: сигурно защото е твоя, плът от твоята плът, метнала се е на теб и като характер, и като съдба. Остава ти и водчицата с мариновани гъбки в Клуба… Разбирам, водката е нещо банално, но нали всички радости са банални! А безотговорното дрънкане на полупияна глава в Клуба не е ли нещо банално? А безпричинният възторг, когато през лятото, рано сутрин излезеш само по къси гащи на балкона и небето е още синьо, а шосето — още пусто, стените на къщите отсреща са розови, и вече дългите сенки са се проточили през празното незастроено пространство, сред чийто пищно зелен и гъст храсталак вдигат врява врабците? Също е банално, но никога не омръзва…

Разбира се, има дейци, за които всички радости и неволи се въплъщават именно в дела. Направо си умират да откриват барута, да изкачат Валдайските възвишения или да извършат някое и друго кръвопролитие. Ами нека. А ние сме малки хора. На нас са ни повече от достатъчни сутрешните врабци. А, и да не забравя да купя днес поне кутия шоколадови бонбони за близнаците. Или някоя играчка…

Когато почувствах, че съм изплувал на повърхността, направих няколко гимнастически упражнения, без да ставам от леглото (малко проформа), с пъшкане се надигнах и пъхнах боси крака в чехлите. Предстоеше ми следната процедура: да оправя леглото, да отворя широко вратата на балкона и героично да се подложа на сутрешния ритуал по привеждане на външността си в ред. Но последователността беше нарушена още в самото начало. Тъкмо бях прехвърлил възглавницата на фотьойла, когато се раздрънча телефонът. Погледнах си часовника, за да определя кой се обажда. Беше седем часа и тридесет и четири минути. Значи се обаждаше Льоня Шибздата.

— Здрасти — произнесе той с нисък нелегално-заговорнически глас. — Как си?

— Оха-йо — откликнах аз. — Боцубоцу-са. Аригато.

— А на някой човешки език не става ли?

— Става — с готовност отвърнах аз. — Евритинг ис о’кей.

— Да го беше казал така отначало. — Той помълча. — А как приключиха нещата снощи?

— Какво имаш предвид? — попитах аз, вече нащрек, защото кой знае защо се сетих за човека с двуликото карирано палто.

— Ами ония твои работи… Къде ходи вчера? Най-накрая ми просветна, че той просто ме пита за улица „Банная“.

— М-мамка му… — рекох аз. — Пак съм забравил някъде папката!

Трескаво започнах да си припомням къде съм могъл да забравя папката с безсмъртната пиеса за Корягини, а той не спираше да дудне. Дуднеше, че се носи слух, че писателите с повече от три брака ги зачеркват от списъка на чакащите за апартамент в новия писателски блок и ще им дават само жилища, които се освобождават. Льоня Шибздата се чувстваше засегнат, защото лично той беше женен за четвърти път.

— Забравил съм я в ресторанта! — с облекчение казах аз.

— Коя? — попита той, като охотно прекъсна монолога си.

— Папката!

— Коя папка?

— Канцеларската. С ширитчетата.

— А в нея какво има? — продължи да напира Льоня.

— Слушай — казах аз. — Я ме остави на мира! Току-що се излюпих, още не съм си оправил леглото…

— И аз така… Я кажи, ходи ли вчера на „Банная“?

— Не! Не съм ходил!

— А къде беше тогава?

Страшно беше дори да си помисля, че мога да разкажа на Шибздата за снощните ми похождения. И не само защото изведнъж ме фокусираха очите-двуцевки на Иван Давидович и долетя предупредителното съскане на поета Костя Кудинов; и дори не само защото долавях във всичко нещо гадно, долно. А заради нещо много, много по-просто! Та Шибздата не е човекът, който се интересува КАКВО става. Той винаги се интересува ЗАЩО става така. Ще ми извади душицата с неговите искания да му обясня всичко, а после ще я набута криво-ляво обратно, като изложи собствените си версии, всяка от които, сякаш напук, обяснява само единия от фактите и противоречи на всички останали…

— Льоня — решително казах аз. — Извинявай, обаче се звъни на вратата. Извикал съм водопроводчик.

С тези думи, без да изслушам протестите му, затворих телефона.

Общо взето, обичам Льоня Баринов. Нещо повече, уважавам го. И съм му дал този прякор не заради същността му, а заради външността. Той си е шибзда — дребничко, мургаво, вечно уплашено човече. Пише с мъка, буквално по няколко думи на ден, защото все се съмнява в себе си и напълно искрено проповядва налудничавата идея на литературознанието, че уж съществува една-единствена дума, която най-точно от всички останали изразява зададената идея, като цялата работа е в това да се постараеш, да се напрегнеш и напънеш, да не те домързи да откриеш тази една-единствена дума и точно по този начин най-после да създадеш нещо достойно.

И не може да не му го признае човек: той има великолепен литературен вкус, моментално открива слабостите във всеки художествен текст, има направо рядка дарба за литературни анализи, не познавам и сред нашите професионалисти критици такъв като него. И ето че този негов талант за анализ фатално се трансформира в неспособност за синтез, защото според мен силата на писателя не е в умението да намира единствената вярна дума, а да отхвърли всички със сигурност неверни думи. А горкият Льоня седи и ден след ден, докато не му се размъти мозъкът, претегля на вътрешните си везни кой е по-точният израз: „тя докосна ръката му“ или „тя се докосна до ръката му“… И изпаднал в отчаяние, се обажда за консултация на Валя, а жестокият Валя Демченко, без да губи и секунда, му отвръща с прочутата фраза на Аверченко: „Тя го сграбчи за ръката и нееднократно го попита: парите де си дянал…“ Тогава той, отчаян, се обажда на мен, а аз също съм доста цапнат в устата, така че не му остава друго, освен с нещастен глас да ме упрекне за грубостта ми…

Обаче сме донякъде сродни души с него. Убеден съм, че ако му прочета нещо от моята Синя папка, той ще ме разбере така, както никой друг на света не би ме разбрал и приел. Само че в никакъв случай не бива да му чета нещо от Синята папка. Защото е дрънкало, като пробита кофа, дето нищо не задържа. Защото любимото му занимание е да събира сведения и после да ги разпространява на когото му падне и където му падне, че и непременно да ги коментира… При чудесната му памет и мрачното му въображение… Не, страшно е дори да си го помисля — да прочета точно на него нещо от Синята папка.

А той ми е чел от повестта си, над която работи вече втора година — за един спринтьор, гениален спортист и нещастен човек. Този негов герой бие всички рекорди на разстоянията до един километър, всички му се възхищават, всички му завиждат, но никой не знае, че на тартановата пътечка у него незабавно се пробужда слепият първобитен ужас на преследваното животно. И всеки път се устремява към финиша, забравяйки всичко разумно и човешко, с едничката цел — на всяка цена да спаси живота си и да се откъсне, да се изплъзне от настигащата го глутница хищници, чийто стремеж е да го повалят на земята и жив да го изядат. И ето че той получава награди и почести, става световноизвестен — и всичко това се дължи на неговия патологичен, атавистичен страх, а инак е честен човек, обичан от една чудесна девойка…

Аз си падам по такива обрати. За разлика от редакторите, които не си падат. Това не ти е някакъв бурен романс между женен началник на някое главно управление и омъжена техноложка, на фона на врящ метал и неизпълнен план на леярски цех.

Размишлявайки за литературата, сюжетите и Шибздата Баринов, седнах да закусвам. Измисленият от мен самия пример за бурния романс изведнъж завладя въображението ми. Минават десетилетия, изписват се хиляди и хиляди страници, но литературата от този род не демонстрира друго, освен неприкрита халтура или в най-добрия случай трогателна безпомощност.

И ето кое е смайващото: сюжетът съществува реално. Наистина се изливат тонове метал и плановете не се изпълняват, и на целия този фон и дори във връзка с това жененият началник на главното управление наистина се среща с омъжената техноложка и помежду им започва конфликт, който преминава в бурен романс, и възникват ужасни ситуации, назряват и се пукат кошмарни нравствено-организациоини циреи, като работите стигат до КПК11…

Всичко това наистина се случва в живота, дори често, като сигурно е достойно за описване, дори не по-малко от бурния романс на безделника дворянин с някоя възторжена провинциална девойка, където работите стигат до дуел. Обаче в резултат се получава чисто менте.

И винаги се получава менте, междувпрочем не само при нашего брата, съветския писател. Ето и Хемингуей е осмял несретника халтураджия, който пише роман за стачката на текстилната фабрика и се пъне да съвмести проблемите на профсъюзната дейност със страстта към младата еврейка-аги-татор. Омъжена техноложка, еврейка-агитатор… Човешкият език протестира против такива съчетания, когато става дума за отношенията между мъж и жена. „Младата пешеходка дотича до подлеза…“

Ето, при мен, в „Другари офицери“, любовта протича на фона на политико-възпитателната работа сред офицерския състав на Н-ския танково-пехотен полк. И това е ужасно. Заради това ме е страх да препрочитам собствената си книга. Ами то си трябва някакъв особен читател за четенето на такива книги! У нас такъв е налице. Дали ние го изковахме с нашите произведения, дали той самичък изкласи някак — във всеки случай, в книжарниците нищо не залежава.

Пиех кефир пред прозореца. Съмваше се и времето бе мразовито. Дървета и храсти — всичко беше побеляло. Гаснеха лампите в кооперацията отсреща, по неразчистените пътечки сред преспите към автобусната спирка бързаха черпи човечета. Колите префучаваха, някои вече с изгасени фарове.

Защото в наши дни я няма любовта, изведнъж си помислих аз. Има любовни връзки, но не и любов. В наши дни няма време за любов: автобусите са претъпкани, в магазините се вият опашки, детската ясла е в другия край на града, трябва да си много млад и много безгрижен, за да си способен да обичаш. А сега се обичат само възрастните двойки, които са успели да се задържат заедно четвърт век, без да затънат в блатото на жилищния въпрос, без да озвереят от безбройните, разяждащи всичко дребни неудобства; съумели са обичливо да си разпределят властта и отговорностите. Като Валя Демченко с неговата Соничка. Но у нас не е прието да се възпява такава любов. И слава Богу. Изобщо нищо не трябва да се възпява. Нека Костя Кудинов я възпява. Или Съюзният Охльо…

— Обаче всичко това е философия, така че не е ли време да се заловиш за работа? — казах аз на глас.

И се залових да мия чиниите. Не понасям, когато в мивката има дори една мръсна чиния. За да се работи нормално, трябва мивката да е празна и чиста. Особено когато става дума за работа върху сценарии или статии. Обичам да пиша сценарий. От всички видове литературна ангария най са ми присърце преводите и сценариите. Може би защото и в двата случая не ми се налага да се нагърбвам с цялата отговорност.

Все пак е приятно да осъзнаваш, че, в крайна сметка, за бъдещия филм е отговорен режисьорът — най-често някой млад, енергичен човек, който изтънко разбира, че киното има свой собствен език и главното в киното не са думите, а измислените от режисьора образи. Ако нещо не е наред обаче, той ще махне с ръка и безгрижно ще рече: „Много важно, нали ще мине за мироглед!“ А що се отнася до другия му афоризъм — „Нито кадър на родна земя“ — нека се опита да заснеме кадрите на танковата ми атака някъде на Шанз Елизе! И все пак филмът му ще се получи. Разбира се, няма да е като заснет от Айзенщайн или Тарковски, обаче ще го гледат и лично аз ще го гледам с интерес, защото наистина е интересно как ще направи танковата ми атака.

(Обикновен човек съм, обичам във филма — но само във филма! — да има двойка щурмбанфюрери12, огневата атака по възможност да се води с всички видове стрелково оръжие и да е налице хубавичка танкова атака, желателно — масирана…

Киновкусовете ми са най-примитивни, до такава степен, че Валя Демченко ги нарича инфантилен милитаризъм.)

Седнах да тракам на машината и почти два часа не спрях, докато отново не иззвъня телефонът.

Слънцето отдавна беше нахлуло в стаята и ми беше горещо, освен това бях набрал скорост, така че не отговорих, а изревах в слушалката. Обаче се оказа, че се обажда нашият Фьодор Михеич, и аз, японистът, който свято спазва правилото Ко13, незабавно се насилих да премина на една октава по-ниско.

Слава богу, стана дума за съвсем друго, а не за улица „Банная“. Михеич се осведоми известно ли ми е за конфликта между Олег Орешин и Семьон Колесниченко. Нужни ми бяха няколко секунди, за да превключа, след което казах, че знам за този конфликт, имаше такава дрязга миналия месец в приемната комисия. Тогава Михеич ме уведоми, че Орешин е подал оплакване срещу Колесниченко в секретариата и че той, Михеич, би искал да знае какво е мнението ми за въпросния конфликт.

— Този Орешин е глупак и интригант — изпуснах се аз несдържано, за кой ли път забравил за твърдото си решение никога да не се намесвам, да не се забърквам и да не се застъпвам.

Михеич ми посочи сурово, че това не е отговор, че от мен не очакват да псувам и ругая, а обективно мнение по въпроса.

Ама какво обективно мнение можех да имам по въпроса? На миналото заседание на приемната комисия този Олег Орешин, зализан и загладен мъж към петдесетака, с отлично ушит костюм, бутонели, масивен пръстен и златен зъб, изведнъж поиска думата и изказа оплакването си срещу прозаика Семьон Колесниченко, извършител на тежко плагиатство. И от кого е плагиатствал? Ами от него, поета-баснописец Олег Орешин, член на приемната комисия, лауреат на специалната награда на списание „Машиностроител“. Той, Олег Орешин, преди две години публикувал в споменатото списание сатиричната басня „Мечешки неволи“. И какво било неговото, на Олег Орешин, смайване, когато буквално тези дни в декемврийския брой на списанието „Советише Хаймланд“ прочел повестта „Влак на надеждата“, преведена от иврит, в която точно се повтаря цялата ситуация, сюжет и последователност на действащите лица от неговата, на Олег Орешин, басня „Мечешки неволи“! Потресен, той предприел самостоятелно разследване и установил, че въпросният С. Колесниченко, след като е изплагиатствал, е написал повест, за да я пробута после на редакцията на списанието във вид на превод от иврит. При това С. Колесниченко излъгал редакцията, като казал, че преводът на повестта на еди-кой си прогресивен израелски писател е осъществен от негов уж прикован на легло приятел и т.н., и т.н., и т.н. Той, Олег Орешин, настоява другарите му от приемната комисия да му помогнат и т.н., и т.н., и т.н.

Най-фантастичното в тази налудничава история беше това, че поне една трета от приемната комисия взе присърце жалбата на О. Орешин и моментално се захвана да предлага оживено една от друга по-смразяващи мерки. Но силите на разума надделяха. Нашият председател, който моментално се усети, че лично той ще трябва да изнесе тая дрязга на гърба си, обяви следното: той собствено разбира възмущението на другаря Орешин, но тази работа изобщо не влиза в компетентността на приемната комисия и приемната комисия по никакъв начин не може да се отвлича по повод същата.

Аз, уви, си помислих тогава, че с това ще се изчерпи въпросът. Но, изглежда, глупостта човешка няма край. Въпросът не е приключил. Впрочем Михеич има право: с псувни и ругатни тук няма да се оправят нещата. Стегнах се и внимателно претегляйки думите си, се изказах в смисъл, че за мен аргументите на Олег Орешин са неубедителни. Превръщането на една басня в повест, дори да става въпрос за такова нещо, според мен е отвъд границата на представата за плагиатство. От друга страна, на мен, като преводач с опит, би ми било много интересно да узная как Колесниченко е успял да пробута свое собствено произведение като превод. Според мен това е просто невъзможно.

Ето това беше казано не от момче, а от истински мъж. Михеич изслуша реченото от мен, без да ме прекъсва, благодари и затвори слушалката. За улица „Банная“ дори не се спомена.

Измъкнах се иззад бюрото, отворих вратата към балкона и постоях на прага, окъпан от слънчевите лъчи. Чувствах се опустошен, уморен и умиротворен. Така или иначе, днешната трудова норма беше изработена, дори с малък излишък. Сега можех с чиста съвест да скрия сценария в чекмеджето на бюрото, да покрия пишещата машина и да сляза за вестници. Което и направих.

Освен вестниците бяха дошли и две писма за мен. Едно официално, с покапа за концерт па някакъв неизвестен за мен бард от Клуба и аз си помислих, че трябва да дам тази покана на Катка — може би ще й е интересно.

Вторият плик беше ръчно направен, от плътна кафява хартия, залепен отзад със скоч, към адреса беше добавено с черен туш „да се връчи лично!“, обаче липсваше адресът на изпращача.

Не понасям писма без обратен адрес. Те идват рядко, но всеки път съдържат някаква гнусотия, неприятност или стават източник на допълнителни грижи и притеснения. Бръкнах с досада в чекмеджето на бюрото, за да извадя ножици, но отново проехтя телефонен звън.

Този път се обаждаше Зинаида Филиповна, която лаконично ме подсети, че поредното заседание на приемната комисия е след десет дни, а аз още не съм взел от нея предложените за разглеждане книги. Попитах много хора ли предстои да обсъдим. Оказа се, че са общо осем: по двама критици и драматурзи, трима критици и публицисти и един поет, творящ малки форми. Попитах я какво е това „поет, творящ малки форми“. Тя отвърна, че никой не знае точно какво е, обаче именно с този поет се очаква скандал. Обещах да намина тия дни.

Пак скандал. Ето нещо, за което си заслужава да се пише, помислих си. Типично заседание на приемната комисия. Отначало, за да се отметне работа, се обсъжда трудът на някакъв несретник от секцията за научнопопулярна литература. Докладчикът произнася възмутена реч „против“, като при това непрекъснато бърка батисферата със стратосфера и батискафа с пироскаф. Комисията слуша, онемяла от ужас, някои скришом се кръстят, чува се: „Пфу, пфу!“ Обобщен, патосът на докладчика гласи: „Къде е тук литературата?“ Вторият докладчик е честен и кратък: не е успял да прочете нито една от книгите на претендента докрай, нищо не е разбрал, инфузорий-лепрозорий, претендентът е кандидат на науките — и от какъв зор му е да става член на Съюза? Изказва се председателят: Космосът, векът на НТС14 (той има предвид НТР15), не бива да се забравя, че авторитетът на нашата организация… висококачествена литература… Антон Павлович Чехов… Александър Сергеич… Клозет Клозетич… Единодушно провалят първия претендент с тайно гласуване, като има един-единствен глас „за“.

Вторият претендент е медик, хирургия, право черво, но е влюбен в нашето село. Докладчикът със сънливи очи се възхищава шумно на тази любов и преразказва два бляскави сюжета на претендента. Минавал един селянин с талигата си през гората и изведнъж — хоп! — насреща му тигър (Рязан-ска област, село Месно). Селянинът хукнал да бяга. Тигърът — подире му. Селянинът се напъхал в дупката в леда на реката, а тигърът седнал в края й и цяла нощ похърквал над него, а после се оказало, че тигърът бил избягал от зоопарка, но не може без хора, та затова се е лепнал за селянина… Всеобща възхита, добродушен смях, одобрителни възгласи на старата гвардия. Следва втори сюжет: селянин отива при лекаря с оплакване от някаква вътрешна болест, а лекарят му заръчва да донесе изследванията си. Обаче селянинът решава, че от него искат подкуп и пише писмо до прокуратурата. Ала се оказва, че е болен от рак, лекарят го оперира успешно, селянинът е спасен, обаче точно в този момент донасят призовката от прокуратурата… Отново възхита и одобрителни възгласи, единият от гвардейците плаче от смях, скрил лице в рамото ми. Вторият докладчик с трогнат глас чете част от творбата на претендента — описание на селска местност; възхитата и одобрението се превръщат в гръмовито лигавене и водопади от хлипания, след което обаче пак провалят претендента, този път има три гласа „за“. Всички са смутени. Старата гвардия до мен ми обяснява: „Ами не знам. Аз си бях «за» и си гласувах «за»…“

После се захващат за бившия министър на местната администрация на една от Южните републики, публикувал като сувенирно издание разкошен том — нещо от сорта на „Развитие на перачното дело от царица Тамара до наши дни“.

В този момент размишленията ми отново бяха прекъснати от телефонен звън. Фьодор Михеич произнесе угрижено:

— Извинявай, че пак те откъсвам от работата, Феликс Александрович… Какво стана, ходи ли вчера до „Банная“?

— Да — казах аз. — Е, как да не отида… занесох всичко, както си му е редът.

— Е, благодаря. Тогава нямам други въпроси.

Фьодор Михеич затвори слушалката, а аз станах от креслото и се упътих право към антрето да си обувам обувките. И едва когато вече се бях облякъл, с увит около врата шал, нахлузил шапката и сложил ръкавиците, и вече дори посягах към ключалката, слава богу, се сетих, че ръкописът ми вчера остана в Клуба… и ако сега отида да го взема оттам…

Върнах се в стаята, с пъшкане извадих първата по-тънка папка, която ми попадна, от малкия архив, струпан под бюрото (чернови на преводи, втори екземпляри на анотации за японски патенти, чернови на рецензии и други вторични суровини), завързах я за по-сигурно с връвчица, напъхах криво-ляво в джоба на якето кафявия плик без обратен адрес (за из път) и излязох.

Сградата на улица „Банная“ се оказа сива, пететажна и бетонна. Лявото й крило беше опасано от скеле, празно и заснежено. Средната част на фасадата изглеждаше достатъчно свежа, а дясното крило плачеше за нов ремонт. Входът беше един — в центъра на фасадата. Порталът беше широк и според замисъла на архитектите бе предвидено едновременното преминаване на шест потока влизащи и излизащи, но както си му е редът, от шестте секции на входа функционираше само една, а останалите бяха стабилно залостени; една беше дори закована с дъски, кокетно декорирани като палитра на художник мърляч. И както си се полага, отляво и отдясно на касата на вратата се мъдреха разнокалибрени табели с наименованията на учреждения, така че аз далеч не веднага открих скромната табела със сребрист надпис: „Институт по лингвистични изследвания към АН на СССР“.

След като не без усилие се промуших през функциониращата секция, известно време блуждах из тъмните кулиси, сред тълпа от същите като мен несретници. Тук беше мрачно, тревожно, а на пода имаше толкова много отъпкан сняг, че от страх да не паднем, всички се придържахме едни други.

Когато най-сетне си пробих път до оперативното пространство, се озовах пред просторно стълбище, което ме доведе до огромна кръгла зала с височината на всичките пет етажа. Средата на тази зала беше преградена на многобройни дървени килийки, а отгоре, през остъкления зарешетен таван, се процеждаше сива дневна светлина. В стъклената будка от лявата ми страна се търгуваше с картички и друга изобразителна продукция, а отдясно се продаваха пържени пирожки и бисквитки с пълнеж от сладко.

Дори не можех да си представя накъде да поема сега, а когато се опитах да разбера нещо по въпроса от онези, с които рамо до рамо си бях пробивал път през кулисите, се оказа, че всички са дошли тук за бисквитки, като изключим едно старче, пратено да купи пирожки.

Бабата в павилиона каза, че работи тук едва от два дни. И само една гримирана, засукана дама без палто и с книга за приходи и разходи под мишница ме упъти надясно и нагоре, където на първата стълбищна площадка открих указател.

Трябваше да се отиде на третия етаж и аз започнах изкачването по желязната вита стълба, по която пак беше тъмно и тревожно. Подметките ми се плъзгаха по стъпала с различна големина, пред мен някой сумтеше тежко и страшно, с намерението да ме бутне долу, или приглушено женско врещене отброяваше стъпалата след всяко подхлъзване. А зад мен нещо твърдо, неодушевено, дървено, ако се съди по усещането, ме подпираше в гръб, изригвайки потоци нечленоразделни псувни.

Впрочем всичко си има край. Озовах се на площадката на третия етаж запъхтян, дишащ шумно и силно. Зачудих се дали да не взема един нитроглицерин, когато за последен път ме блъснаха отзад под кръста и нечий гъгнив глас попита: „Какво стоиш бе, дърво?“, и покрай мен пренесоха дървена сглобяема стълба, ама толкова дълга, че направо не повярвах на очите си: как е възможно такова чудо да бъде пренесено по вита стълба?

Сложих под езика си зрънцето нитроглицерин и се огледах. На площадката, както в приказките, имаше три врати: наляво, надясно и право напред. Ако се съди по надписа, трябваше да поема надясно, и аз поех надясно. Зад вратата открих масичка, а на масичката лампичка, а зад лампичката бабичка с плетка. Тя ме погледна добродушно-въпросително и ние си поговорихме.

Бабчето беше съвсем в час. Писателите трябваше да отиват в стая номер еди-коя си, през залата за конференции, а в залата за конференции се стига по ей оня коридор, без да се свива никъде, освен в бюфета, обаче бюфетът е още затворен. Благодарих и потеглих, а бабчето ми каза на прощаване: „Само че там се провежда събрание…“ — и аз, макар да не я бях разбрал, се обърнах и няколко пъти кимнах в знак на благодарност.

Коридор. Сега рядко се срещат такива коридори. Този беше тесен, без прозорци, с тайнствени отдушници с решетки под самия таван, с плътни железни врати, изникващи ту отляво, ту отдясно, постлан с неравни, скърцащи, опасно поддаващи под краката дъски. И този коридор не беше прав, той се движеше в класически фортификационен зигзаг, при това всеки отрязък на зигзага не надхвърляше двадесет метра. Всичко тук бе пресметнато за оня случай, в който противниковата пехота с ризници успява да сломи нашата съпротива на витата стълба и тя, пехотата, нахлува тук, още без да знае какъв страшен капан й е подготвен: от отдушниците под тавана върху нея рукват потоци вряло масло; от разтворилите са железни врати щръкват копия с назъбени остриета с ширина една длан; дъските под нозете се рушат; зад всеки ъгъл поразяват от упор безпощадни стрели… Целият се изпотих, докато стигна до края на този коридор.

Както ми беше предсказало честното бабче, коридорът излезе в залата за конференции. Но едва в този момент до съзнанието ми достигна смисълът на последните й думи. В залата наистина се провеждаше някакво събрание, сигурно общо, защото нямаше къде игла да падне в навалицата от седящи и правостоящи. Принудих се да се спра на прага. Бях се озовал в задънена улица.

Отначало не възприех събранието като пречка за намеренията ми. Събрание като събрание, маса със зелена покривка, гарафа с вода, някой говори нещо от трибуната, а поне триста смотаняци и смотанячки присъстват (вместо да тласкат напред научно-техническия прогрес). Надигнах се на пръсти и се заоглеждах над морето от глави, докато не открих в далечния от мен ъгъл на залата почти незабележима врата, над която се мъдреше бяло платно с черен надпис: „Писателите — насам“. Чак тогава започнах да осъзнавам мащабите на постигналия ме неуспех.

Не можеше да става и дума да си пробивам път към тази врата през събранието, аз не съм Бенкей16, за да стъпвам по глави и рамене в претъпкан храм, нито го мога, нито го обичам. Не можеше и дума да става да се обърна гордо и да си тръгна, вече бях стигнал твърде далеч. Логически погледнато, ми оставаше само едно: да чакам и да се уповавам на това, че няма събрания, които да продължават вечно.

След като стигнах до този извод, веднага си помислих за бюфета. Някъде отзад, зад една от тези страшни врати даваха кифлички с извара, сандвичи със салам, пепси и може би даже бира. Погледнах часовника си. Показваше три без десет и ако па бюфета изобщо му беше писано да отвори днес, най-вероятно това щеше да стане след десет минути. Десет минути се изтрайваха. Пренесох тежестта на тялото си от единия на другия крак, опрях рамо на касата на вратата и се заслушах.

Много скоро разбрах, че присъствам на другарски съд. Обвиняемият, някой си Жуковицки, беше придобил навика да прави нещастни младите сътруднички от своя отдел. Отначало минавал между капките, но след третия или четвъртия нещастен случай търпението на обществеността се изчерпало, престъпленията апелирали към небесата, а жертвите апелирали към местния управителен комитет. Обвиняемият, мъж с нагла красота, облечен с лъскаво яке от хромова кожа, седеше на стол до президиума, леко привел глава. Той гледаше навъсено изпод вежди и имаше вид на упорстващ и неразкаял се, макар и примирен със съдбата.

Общо взето, работата ми се видя фасулска. Ясно беше, че сега, след като престане да плещи членът на комитета, на трибуната ще се изтъпани завеждащият отдел и ще разпие подсъдимия на кръста на общественото порицание, като тутакси, без никакъв преход, ще помоли съда за снизхождение, защото в отдела му са само моми и всеки сътрудник от мъжки пол има цената на злато; сетне председателят с кратка и енергична реч ще тегли чертата и всичко живо ще хукне към бюфета.

В очакване на този, както ми се струваше, неизбежен развой на събитията, заразглеждах лицата — любимото ми занимание на събрания, съвещания и семинари. И вече след минута, за най-голямо свое учудване, открих на петия ред, право срещу президиума, лющещата се муцуна на моя Съюзен Охльо, Петка Скоробогатов, и унилия профил на неговото приятелче, играча на билярд. И двамата изглеждаха така, сякаш седят тук от самото начало, стабилно и по право. Играчът мируваше и само се блещеше към президиума: изглежда, зеленото сукно на покривката будеше у него приятни асоциации. Докато Съюзният Охльо беше невероятно активен. Непрекъснато се извръщаше към съседката си отдясно и нещо й обясняваше, поклащайки заканително показалец; после се изнасяше устремно напред с цяло тяло, пъхаше глава между главите на съседите си от предния ред и нещо им обясняваше, при това повдигнатият му тлъст задник правеше сложни лупинги; след това, сякаш напълно удовлетворен от схватливостта на събеседниците си, се отмяташе към облегалката на стола си, кръстосваше ръце на гърдите и леко извърнал ухо, благосклонно изслушваше онова, което му шушнеха съседите отзад.

От трибуната се носеше:

— … и в такива дни като нашите, когато всеки трябва да отдаде всичките си сили за развитието на конкретните лингвистични изследвания, за развитието и задълбочаването на връзките ни със сродните области на науката, в такива дни за нас е особено важно да заздравяваме и да повишаваме трудовата дисциплина на всички и всеки, моралното и нравствено ниво на всеки и всички, духовната чистота, личната честност…

— И животновъдството! — изведнъж настоятелно изкрещя Петка Скоробогатов, като рязко изнесе напред и нагоре изопнатата си ръка със сочещ показалец.

Сред аудиторията се разнесе неясен шум. На трибуната изпаднаха в смут.

— Безусловно… безспорно е така… и животновъдството също… но що се отнася до другаря Жуковицки, ние не бива да забравяме, че той е наш другар…

Виж го ти Съюзния Охльо! Каквото и да си говорим, но у него безусловно има нещо човешко. Независимо от свинските му, вечно недоспали очички. Независимо от постоянната му миризма на буре, образуваща нещо като негова собствена атмосфера. Независимо от навика му да сяда неканен и да си налива без да пита… (Впрочем, не, тук не съм съвсем прав. Разбира се, Охльо обикновено ходи безпаричен, защото вечно пропива парите си. Обаче, когато ги има! Всеки може да яде и пие на корем за негова сметка, че и да занесе нещо вкъщи.) Той е фантазьор, ето кое го извинява. Въплъщава в практиката и най-невъзможните фантазии, каквито има може би само във вицовете.

Веднъж в Мураши, в Дома на творчеството, Рогожин публично порица Охльо за появата му в нетрезво състояние в столовата, като освен това му прочете конско за нравствения облик на съветския писател. Охльо изслуша всичко това с подозрително смирение, а на заранта върху голямата преспа право срещу стъпалата, водещи към входа на дома, се появи надпис „Обичам Ви, Рогожин!“ Този надпис беше направен с жълта струя, достатъчно гореща, ако се съдеше по дълбочината на проникването в преспата.

Сега, значи, си представете следната картина. Мъжката половина на обитателите на Мураши се превива от смях. Сред тях се разхожда с каменна физиономия Охльо и непрекъснато повтаря: „Това вече е безнравствено, значи… Писателите, значи, не постъпват така…“ Женската половина гнусливо се мръщи и настоява да се зарине тази гадост. Успоредно на надписа, като хищник в зоопарка тича напред-назад Рогожин и не пуска никой да го доближи преди пристигането на следствените органи. Органите не бързат да пристигат, за сметка на това някой грижовно прави за Рогожин (и за себе си, разбира се) няколко снимки: надписът, Рогожин на фона на надписа, просто Рогожин и пак надписът. Рогожин взема от него касетата с филмчето и се устремява към Москва. Четирийсет и пет минути с електричката, нищо работа.

С касетата в единия джоб и с пространно оплакване от Петка в другия, Рогожин се устремява към нашия секретариат да завежда дело за дифамация — или с други думи казано, за публикация на позорящи личното му достойнство сведения в средствата за масова информация. Във фотолабораторията на клуба за нула време му изготвят дузина снимки и той с негодувание ги хвърля на бюрото пред Фьодор Михеич. Точно в това време кабинетът на Фьодор Михеич е пълен с членове на управителния съвет, събрали се по повод някакъв юбилей. Мнозина вече са в час. Всичко живо се кикоти. Снимките минават от ръка на ръка и повечето изчезват. Полина Златополских (със замечтано вдигнати нагоре очи): „Обаче каква струя само!“

Фьодор Михеич с вкаменено лице заявява, че не вижда никаква дифамация в надписа. Объркването на Рогожин трае само секунда. Дифамацията се състои в начина, по който е направен надписът, заявява той. Фьодор Михеич с каменно лице заявява, че не вижда никакви основания да обвинява именно Пьотър Скоробогатов. В отговор Рогожин предявява искане за графологична експертиза. Всички изпопадват едни върху други. Фьодор Михеич с каменно лице изразява съмнение в това доколко е ефективна графологичната експертиза в конкретния случай. Рогожин, разгорещен, се позовава па данните на криминологията, която уж твърди, че почеркът на личността остава непроменен, с каквото и да пише въпросната личност. Опитва се да демонстрира този факт, като захапва химикал, за да се подпише на книжата пред Фьодор Михеич, заплашва да стигне до ЦК и, изобщо, се държи безобразно.

В края на краищата Фьодор Михеич е принуден да отстъпи и на местопроизшествието отива комисия, Петка Скоробогатов, притиснат към стената и вече поуплашен от размаха на събитията, признава, че именно той е направил надписа. „Но не така, както си мислите, пошли типове! Нима това е в човешките възможности?“ Вече е късно. Вечер е. Комисията в пълен състав стои на площадката пред входа. Преспата още през деня е прекопана и вече е девствено чиста. Петка Скоробогатов бавно върви покрай преспата и ловко боравейки с тумбестия чайник за заварка изписва надписа: „Рогожин, аз съм равнодушен към Вас!“ Удовлетворената комисия отпътува. Надписът остава.

Виж го ти, моя Съюзен Охльо?!

Гръмовният възглас „И животновъдството!“ ме върна към действителността. Съдът продължаваше. Възгласът се бе откъснал от гърдите на играча на билярд, внезапно пробудил се за активни действия. От трибуната кой знае защо говореха за някакво дамско кожено палто. Коженото палто било откраднато. Откраднато било нагло, предизвикателно. Към аудиторията май се отправяше призивът да не се крадат кожени палта. За жертвите на сластолюбието и разпуснатостта вече не се споменаваше, а историята с коженото палто по някакъв тайнствен начин реабилитираше обвиняемия. Той вече не седеше с вид на покорство пред съдбата, той бе изправил рамене и, опрял длани в раздалечените си колене, предизвикателно и осъдително гледаше към президиума. Членовете на президиума се извръщаха от него и единият от тях беше доста по-зачервен от останалите.

Погледнах часовника си. Вече беше три и нещо. Имаше смисъл да потърся бюфета, но в този миг покрай мен в коридора се изнизаха двама юноши бледни с пламтящи погледи, извадиха цигари и запалиха, всмуквайки жадно дима. Онова, което ми се наби на очи, беше тяхното противоестествено оживление, обзелата ги някак трескава бодрост. Никаква умора, никаква скука — напротив, те явно се стремяха час по-бързо да погълнат никотиновата си доза и да се върнат в залата. Никога в живота си не бях виждал хора, така погълнати от едно събрание.

Попитах ги колко време още според тях ще продължи това словоблудство. Видях, че този израз ги шокира. Много сухо ми обясниха, че събранието сега е в самия си разгар и едва ли ще свърши преди края на работното време. После един от тях се досети:

— Вие сигурно сте писател, нали?

— Уви — признах си аз.

— А как ви е фамилното име? — осведоми се с юношеска непосредственост другият.

— Есенин — казах аз и поех към къщи.

Кълнейки по пътя всички събрания с най-страшни клетви, влязох в магазина за играчки на улица „Петровка“, купих на бандитите близнаци по една количка и влязох в апартамента си вече съвсем в настроение. В кухнята шеташе Кат-ка. Носът ми на гладник изпадна във възторг и предаде този възторг на целия ми организъм: в кухнята се задушаваше месо по бургундски.

Докато се събличах, Катка изхвърча от кухнята, подаде горещата си буза за целувка и държейки мазните си от готвенето ръце като хирург пред операция, започна да ми разправя нещо за своите работи в службата.

Отначало я слушах с половин ухо, защото за кой ли път изпитах потрес, че такава хубавка, по дяволите, пикантна млада жена, такава мацка, е неудачница! Как е възможно? Та това е някаква нелепост. Винаги съм смятал, че една жена, притежаваща свой особен чар, просто е обречена на успех и ето ти… На тридесет години. С две деца. Първият мъж се разтопи във въздуха. Вторият е боклук, някакъв вечно фиркан мухльо. На работата — конфликти. Дисертацията й е готова от три години, а не може да се защити. Всичко това е някак несъобразно, необяснимо…

Машинално тръгнах след нея към кухнята и изведнъж осъзнах, че Катка говори някакви странни, непосредствено засягащи мен самия неща.

Оказва се, че днес, след обедната почивка я извикал при себе си кадровикът и я подложил на същински разпит. Повечето въпроси били обикновени, анкетни, но между тях някак небрежно минавали и направо стряскащи въпросчета. Интуитивната Катка моментално ги беше засякла, без да се издава външно, и ги беше запомнила, а сега добросъвестно, един след друг, ми ги преразказваше… От каква възраст помни баща си, тоест мен? Била ли е някога в родния му край, тоест в Ленинград? Познава ли някой от приятелите на баща си отпреди войната? Срещал ли се е баща й пред нея с някой от тези приятели? Разказвал ли й е баща й за съдбата на къщата в Ленинград, където е израснал и живял преди войната?

След като издекламира на един дъх всичко, тя млъкна и ме погледна изчаквателно. Аз също мълчах, усещайки с ужас, че лицето ми почервенява, а погледът ми се отклонява по най-подозрителен начин. Чувствах се като пълен идиот.

— Тате, ти да не би пак да си ги забъркал някакви? — попита тя, понижила глас.

Тя беше уплашена, а моята реакция на нейния разказ я уплаши още повече. Пък аз само сумтях в отговор. Хиляди думи напираха на езика ми, но всички те, като напук, бяха мелодраматични, фалшиви и предполагаха жестове от рода на простиране на дланите напред, вдигане на погледа към небесата и други подобни Шилерови похвати. После изведнъж ме осени страшна мисъл: ами ако са ме издали зад желязната завеса без разрешението на държавната агенция по авторско право? Ама че мръсници, наистина! И аз избухнах.

— Глупости на търкалета! — изревах аз. — Нищо подобно не се е случило и не е могло да се случи! Какво ми се блещиш? Е, наклеветил ме е някой боклук… Знае ли се… Той защо изобщо те извика? Каза ли ти защо те вика?

— На събеседване — рече Катка. — Може би ще замина за Ганда…

— Каква Ганда? В Африка ли? А бандитите какво ще ги правиш?

Обаче се оказа, че тя е измислила всичко. Бандитите ще ги вземе Клара, апартаментът се дава под наем на Шчукини, събраните съчинения ще изплащам аз. Всичко това никак не ми хареса. Ако бандитите ще са при Клара, как ще се виждам с тях? Не желая да се срещам с Клара и с нейния генерал, не желая да изплащам абонамента на събраните съчинения… А освен това — къде отива Алберт? И него ли взема Клара? Ах, мъжа й така или иначе го местят в град Сизран? Прекрасно! Моите поздравления! Нова стъпка по следите на маменцето. Впрочем твоя си работа. Но имай предвид, че сега в Ганда има престрелки!

Е, тя знае как да се държи с мен. Докато аз съсках и вдигах пара, тя ловко напълни чинията ми с месо с гъби, задушено в червено вино, сипа ми два пръста коняк и ме настани на масата. Аз издадох гърлен звук на удовлетворение, отпих, омекнах, хвърлих към нея последен поглед, изпълнен с родителски упрек, и взех вилицата.

— Ами ти? — както обикновено, се усетих вече с пълна уста.

— Ами аз хапнах — както обикновено отвърна тя, застана на колене на стола, вирнала закръглен задник, и облакътена на масата, много доволна, започна да ме гледа как ям.

— Щом е за Ганда — мляскайки, казах аз, — тогава не се коси. Просто кадровикът вече и сам не знае за какво да пита. За майка ти пита ли те?

— Пита ме.

— Ето, виждаш ли! Я ми отрежи от белия хляб.

— Пита за майка, защо се е развела с теб — каза Катка, докато режеше хляба.

С мъка се сдържах да не хвърля на масата вилицата и ножа: ама че свинщина, какво го засяга, кучият му син? А после си помислих: я да вървят всички по дяволите, на мен какво ми дреме? А ако не пратят Катка в Ганда, ще е още по-добре. Само Катка в Ганда ми липсваше, дето се стрелят и огромни негърски тълпи се заливат едни други с напалм…

— Въпросите бяха някак странни — каза тихо Катка. — Необичайни. Тате, а при теб наистина ли всичко е наред? Да не криеш нещо?

Ето защо никога няма да дам на собствената си, единствена и любима дъщеря да прочете дори една страничка от Синята папка. Откакто я жегна страхът след онази статийка на Брижейкин за „Съвременните приказки“, когато ме откараха с първия ми истински пристъп на стенокардия, оттогава до днес тя си остана като урочасана и омагьосана. И ето сега — усмихва се, остроумничи, перчи се, а в очите й се чете все същият страх. Помня тези очи, когато в болницата седеше до леглото ми…

Успокоих я, както можах, после пихме чай. Катка ми разказа за близнаците бандити, аз й разказах за Петка Скоробогатов и за събранието, стана много уютно и ми беше неприятно да мисля, че след четвърт час тя ще се нагласи и ще си тръгне. После се сетих, дадох й количките за бандитите и поканата за концерта на барда. Тя взе поканата с възторг и започна да ми разказва за този бард, колко е известен сега, а аз слушах и се чудех как да я осведомя по-деликатно, че съвсем не съм забравил за ателието и коженото палто (пак кожено палто!), че помня за ангажимента и макар че тя, Катка, изобщо не ме подсеща за това, просто не мога да събера смелост да й го кажа… В този момент у мен се зароди лека надежда, че във връзка с командировката в Ганда въпросът за коженото палто ще отпадне от само себе си: ами да, наистина, за какво й е кожено палто в тази Ганда?

Тя вече се обличаше, когато иззвъня телефонът. Наложи се да си кажем довиждане набързо и аз вдигнах слушалката. Кирие елейсон! Господи, спаси и помилуй! Обаждаше се О. Орешин.

Обаждаше ми се, за да получи от мен, тутакси и незабавно, директно и недвусмислено, моето уверение, че съм настроен позитивно към неговата, на Орешин, борба срещу безочливия плагиат Семьон Колесниченко. Когато си осигури моето положително отношение, а той не крие, че аз не съм първият, към когото се обръща за подкрепа, вече няколко от авторитетните членове на секретариата са му обещали пълното си съдействие, без което съдействие, разбира се, е немислима каквато и да било надежда на успех при разобличаването на мафията на плагиаторите…

Аз с чак болезнено любопитство изчаквах как той ще се измъкне от тази синтактична спирала на Бруно, готов бях да се обзаложа, че вече е забравил откъде е започнало това огромно изречение, обаче той се оказа много по-печен, отколкото си мислех.

Та така, когато си осигури моето положително отношение, той, Орешин, на предстоящото заседание на секретариата би могъл да постави въпроса за мафията на плагиаторите с онази рязкост и острота, която толкова не ни достига, когато става дума за хора, които формално са наши колеги, докато морално и нравствено…

Внимателно оставих слушалката на масата, донесох чаша вода и изпих едно хапче „Сустак“, Олег Орешин не спираше да бърбори. Откровено казано, преди месец, в мига на лумването на скандала, го помислих за обикновен зоологически антисемитски екземпляр от рода на онези от старата гвардия. Но сега разбирах, че съм се лъгал. Той не беше антисемит. Нещо повече — не беше и политически демагог. Изглежда, наистина бе потресен, че ето, той в мъки, а може би в необуздан порив на вдъхновение е родил морално-нравствена ситуация, приковал е към позорния стълб грубите и алчни мечки, както и ловките и хитри зайци и изведнъж — моля ви се! — се появява някакъв си Колесниченко, този хитрец, тази пеперудка, този литературен паразит по призвание, който не знае нито що са творчески мъки, нито що е вдъхновение, а просто има ястребови очи и грабливи лапи, които бързо докопват онова, което е оставено без надзор, набързо, криво-ляво, го префасонират — и хоп, готово! А за да покрие по-хитро следите си, пробутва скалъпеното за превод от някакъв екзотичен език, разчитайки на това, че така или иначе никой няма да може да го прочете…

Този О. Орешин е глупак, това е цялата работа. При това не глупак в житейския, лекия смисъл на думата, а глупак като представител на специален психологически тип. Сред нас е като извънземно: съвсем друга ценностна система, непозната и чужда психология, други цели на съществуванието, а онова, което ние високомерно смятаме за дълбок комплекс за малоценност, за болезнено отклонение от психологическата норма, в действителност е изначално здравият стожер на неговото светоусещане.

— …но в противен случай никой от нас, честните писатели, а те са мнозинството, тъй като колесниченковците просто се набиват на очи, обаче мнозинството все пак се състои от хора като нас двамата, за които най-важното е честният труд, внимателното проучване на материала, идейно-художественото равнище…

— И животновъдството! — изревах аз първосигнално.

Цяла секунда, а може би две, слушалката мълча. После Орешин колебливо рече:

— Животновъдството ли? Да… животновъдството — несъмнено… Но разберете, Феликс Александрович, кое обстоятелство тук е най-важното за мен.

И той отново запя песента си от самото начало.

Общо взето, се разбрахме аз да се запозная с нещата по-отблизо: да прочета и баснята, и повестта, да поговоря с Колесниченко, а вече след това да се чуем пак по телефона и да подновим този интересен и полезен разговор.

Уф! Хвърлих слушалката и като Щастливеца Джим17 скочих на дивана, вирнах крака и започнах да се чеша като крастав под мишниците, и да правя ужасни гримаси. Няма спасение, въртеше се в ума ми. Няма спасение за тях, повтарях аз, подскачайки и гримасничейки. Няма и няма да има спасение за нас, сега и всякога, и вовеки веков, амин! После се задъхах, паднах на дивана и разперих ръце.

Едва сега забелязах, че в стаята е съвсем тъмно. Че е вечер, макар и ранна, но все пак вечер и аз със смесено чувство на тъга си помислих, че само допреди няколко години по това време отново сядах да пиша на машината и натраквах две-три пълноценни страници, а сега сте куц кон, другарю Сорокин, сега вече нищо свястно няма да натракате по това време на денонощието, само ще си скапете настроението, такива ми ти работи…

И отново иззвъня телефонът. С пъшкане станах и вдигнах слушалката. Още не бях успял да осъзная пламналата надежда, че това е Рита, когато мъжки глас изрече тихо:

— Феликс Александрович може ли да се обади, моля?

— На телефона.

След кратка пауза гласът попита:

— Прощавайте, Феликс Александрович, дали получихте писмото ни?

— Кое писмо?

— Ъ-ъ-ъ… Сигурно още не е пристигнало… Прощавайте, Феликс Александрович, тогава ние ще се обадим след два-три дни… Извинете… Довиждане…

И от слушалката долетя сигналът заето.

Ама че дяволска работа… Бързо прехвърлих наум всички писма от последните дни и изведнъж се сетих за кафявия плик без обратен адрес. Къде го забутах?! Аха! Пъхнах го в джоба на якето и забравих… Отново ме обзе смътното лошо предчувствие, което изпитах преди, щом установих липсата на обратен адрес.

Светнах лампата, отидох до антрето за плика и след като се настаних на бюрото, заразглеждах печатите. Нищо особено не видях. Москва-Г69 — къде ще да е това? Хартията е много плътна, не прозира срещу светлината, но при опипване си личи, че вътре няма нищо друго, освен писмо. Взех ножицата и разрязах прецизно плика. Вътре се оказа втори плик, също грижливо залепен, но вече съвсем стандартен пощенски плик с картинка. Без адрес, само с надпис: „Лично за Феликс Александрович Сорокин! Да не се отваря от чужди лица!“

Хванах се, че седя с издадена напред устна, обзет от пълна нерешителност. Телефонно обаждане… „НИЕ ще се обадим“… кадровикът на Катка… Перспективата да занеса плика където трябва и да давам някакви обяснения, включително и в писмен вид, се стовари като камък върху душата ми. А впрочем… „Да. Имаше някакво писмо. Пълни глупости. Не си спомням. Нали знаете, получавам всеки ден по много писма, как да им хванеш края, знаете ли…“

Решително срязах и втория плик.

Вътре имаше лист пощенска хартия със синьо по ръба. С четлив, дори красив почерк, с черно мастило бе написано следното:

Без обръщение.

„Отдавна се досетихме кой сте Вие. Но не се притеснявайте. Вашата съдба ни е толкова скъпа и разбираема, че от наша страна не може да става и дума за каквато и да било заплаха от разобличаване. Напротив, готови сме да положим всички усилия, за да потушим слуховете, които вече възникват по отношение на Вас и причините, поради които сте се озовали сред нас. Ако Вие не можете да напуснете нашата планета (или нашето време) по технически причини, тогава знайте: макар техническите ни възможности да не са големи, те са изцяло на Ваше разположение. Ще Ви телефонираме. Работете спокойно.“

Да вървят по дяволите, болни мозъци.