Куца съдба

9. ФЕЛИКС СОРОКИН. „И ЗАЩО ВСЕ НАДУВАШ ТРЪБАТА, МЛАДЕЖО?“

Отново ми се присъни оня изпълнен с безсилие и безнадеждност сън, сякаш с топовен гръм се разтварят внезапно всички врати и прозорци и плътното течение отнася от Синята папка всичко написано от мен в озареното от кърваво зарево пространство над шестнадесететажната пропаст. И се завъртяха, завихриха и затъркаляха разнасяните от вятъра листчета, и в Синята папка не остана нищо, но все още можеше да изтичам долу, за да догоня, събера и спася поне нещо. Обаче нозете ми сякаш се бяха сраснали с пода и дълбоко в тялото ми бяха проникнали задържащите ме над балкона куки. „Катя!“ — закрещях аз и заплаках от отчаяние, и се събудих, и се оказа, че очите ми са сухи, краката ми са се схванали и непоносимо ме боли хълбокът.

Известно време лежах под светлите квадрати на тавана, търпеливо мърдах стъпалата си, за да се отърва от спазмите, и мислите ми течаха лениво и без какъвто и да било ред. Мислех си, че все пак никак не съм здрав и ще ми се наложи все пак да се вслушам в настоятелните съвети на Катка и да вляза в болница за изследвания… и веднага всичко ще забоксува, ще спре и за дълго време ще бъде затворена моята Синя папка…

Помислих и че би било добре да я разпечатам в два екземпляра. Нека единият екземпляр се пази у Рита… макар че, от друга страна, тя също не е девойче, има някакви проблеми с бъбреците или с черния дроб… Съвсем е неясно, просто не може да си представи човек как, къде, при кого може да остави ръкописа си на съхранение — хем да го пазят, хем да не си пъхат носа в него…

Защото е напълно възможно днешният ми сън да е пророчески: да не успея да завърша нищо и силното течение да издуха, да разхвърля Синята ми папка из канавките и по бунищата, и да не остане дори един лист, за да го пъхнеш в машината за определяне на НКЧТ…

Ето че, когато се сетих за НКЧТ (просто така се сетих, дойде ми наум по принципа на иронията и съжалението), ето тогава сякаш от само себе си ми хрумна нещо, ясно и сухо като формула: те там определят не стойността на произведението, а предсказват неговата съдба!

Значи ето какво се опитваше непрекъснато да ми внуши моят вчерашен тъжен познайник! Най-вероятното Количество Читатели на Текста — та нали тук влиза всичко! Тук влизат и тиражите, и качеството, и популярността, и талантът на писателя, и талантът на читателя, между другото. Ти може да напишеш най-гениалната творба, а машината ще ти даде нищо и половина, защото гениалната ти творба няма да види бял свят, понеже ще я прочетат само жената, близките приятели и познатият ти редактор, като всичко свърши дотук. „Нали разбираш, старче… Старче, разбери ме правилно…“

Умница е тая машина, хитруша е! А аз, глупакът, им за-мъкнах рецензиите си, своя боклук, боклукчийското си кошче. Седна, обгърнал с ръце коленете си. Ето какво имаше предвид той. Ето защо, може да се каже, ми определи среща. Той имаше предвид същностното мое, истинското. За да разбера със сигурност на кой свят съм и трябва ли да продължа да се паля, или подобно на мнозина други преди мен има смисъл да зарежа работата и вместо това да го ударя на печалбарство…

От тези мисли ми стана студено, полазиха ме тръпки и аз придърпах одеялото върху раменете си. Изведнъж ужасно ми се допуши.

Страшничка, ужасничка е тази машина. От какъв зор им е притрябвала? Разбира се, познанието за бъдещето е вековна мечта на човечеството, нещо като вълшебното килимче и чизмите. Царете-кралете-императорите са обещавали големи пари за подобно познание. Но ако се замислиш, само при едно задължително условие: това бъдеще да е приятно. А неприятното бъдеще — кому е нужно да го знае? Ето, аз идвам на улица „Банная“ със Синята папка и машината ми казва с човешки глас: „А твоите работи, Феликс Александрович, са лайняни. Ще имаш трима читатели — колкото да се обършеш…“

Отметнах одеялото и потърсих с крака чехлите си.

А сега не може да не отида до „Банная“. Май така излиза! Нали трябва да знам… Защо? Защо ми е да знам, че пялата ми работа, всъщност животът ми, са напълно пропилени, хвърлени на бунището? А, от друга страна, защо пък задължително да са там? Дори да е така, какво означава „пропилени и хвърлени на бунището“? Не мечтая ли аз самият да дам да пазят Синята ми папка там, където няма да се пъхне в нея потният любопитен нос на Брижейкин или Гагашкин? Впрочем потният любопитен нос все пак е нещо по-различно. Брижейкин си е Гагашкин, а читателят си е читател. Все пак аз не се занимавам с онанизъм, дявол го взел — аз пиша за хората, а не за да се самонаслаждавам. Разбира се, от самото начало бях готов за това, че Синята ми папка няма да бъде публикувана приживе. Обичайна работа, нито съм първият, нито ще съм последният. Но мисълта, че тя просто ще погине, ще отиде на провала, ще се разтвори без следа във времето… Не, за това не съм готов. Глупаво е, съгласен съм. Но не съм готов. И затова ме е страх!

Миех лицето си, оправях леглото си, приготвях закуската си, обзет от тези мисли. Беше само шест и половина, но вече не можех да спя, нито просто да си легна. Направо ме тресеше от нервна възбуда, от желанието незабавно да предприема или поне да реша нещо.

Докъде са ни докарали само, как са ни убедили, че ръкописите не горят! Горят, и още как горят, направо изгарят сред сини пламъци! Страшно е да гадае човек колко ръкописи са погинали, без никога да се появят пак от нищото… Не искам такава съдба за творбата си. Дори не искам да знам за такава съдба, ако е такава… Ах, ненапразно, ненапразно вчера говореше със заобикалки моят невесел познайник. Можеше да ми каже направо как стоят нещата, обаче е преценил, че ако сам не се досетя, то бог ще прости на недъгавия. А ако се досетя, тогава къде ще се дявам: ще отида, ще занеса и ще узная…

Оказа се, че нямам вече сетива за това, че седя на бюрото си и че Синята папка е разтворена пред мен, и че пръстите ми сами вземат лист след лист и внимателно ги преместват отдясно наляво, изглаждат, изравняват вече обемистата купчинка. Изпитах ужасна горчивина, че късно снощи съм дочел последния написан от мен ред. А колко хубаво би било именно днес, ей сега, в мига на несигурност, в мига на паника, когато пътят ми неумолимо води към разклона, колко хубаво би било в този миг да прочета последния, може би неизвестен за мен, още ненаписан ред и под него думата „КРАЙ“. Тогава бих могъл да кажа вече с леко сърце: „Всичко това е философия, господа, а я се полюбувайте на това!“ — и бих люшнал Синята си папка върху дланта си с разперени пръсти.

Така нетърпимо ми се прииска да доближа поне малко този жадуван миг, че припряно махнах капака на пишещата машина, заредих празен лист хартия и натраках:

„Часовникът показваше три без петнайсет. Виктор стана и отвори широко прозореца. На улицата беше тъмно като в рог. Виктор допуши цигарата си до прозореца, изхвърли угарката в нощта и звънна на портиера. Отговори му непознат глас“.

Свалих ръце от клавишите и се почесах по брадичката. Както обикновено: опитам ли се да превзема тази моя творба с щурм, с гол ентусиазъм и вдъхновение, всичко зацикля.

През следващия половин час само вписах на ръка думата „мокра“ и след „тъмно като в рог“ допълних: „и в тъмата блестеше дъждът.“ Не, сериозната работа не се върши така. Сериозната работа се върши, например, в Мураши, в Дома на творчеството. Предварително трябва да събереш кураж, изцяло да се освободиш от цялата суета и стабилно да отрежеш пътищата си за отстъпление. Твърдо трябва да знаеш, че картата ти за целия срок е платена и парите по никакъв начин няма да ти бъдат върнати. И никакво вдъхновение! Само ежедневен робски, механичен труд до изнемога. Като машина. Като кон. Пет страници преди обед, две страници преди вечеря. Или четири страници преди обед и тогава вече три преди вечеря. Никакъв коняк. Никакви празни приказки. Никакви любовни срещи. Никакви заседания. Никакви телефонни обаждания. Никакви скандали и юбилеи. Седем страници на ден, а след вечеря можеш да поседиш в билярдната, вяло разменяйки някоя и друга дума с познати и полупознати братя литератори. И ако си твърд, ако ти, пази Боже, не се самосъжаляваш и не възклицаваш: „Нали имам право, дявол да го вземе, поне веднъж седмично…“, то след двадесет и шест денонощия ще се върнеш вкъщи като ловджия след добър лов, смазан от умора, но весел и с пълна чанта трофеи… А пък аз дори не съм измислил какво ще има в моята чанта!

Точно в осем и половина прозвуча телефонен звън, но това не беше Льоня Шибздата. Не беше ясно кой е. Слушалката дишаше, слушалката внимателно слушаше моите раздразнени „Ало, кой е? Натиснете копчето!…“ А после се чу сигнал „заето“.

Хвърлих слушалката, с отвращение издърпах от машината започнатия лист, пъхнах го най-отдолу в папката и затворих машината. Съмваше се, навън пак се беше развилняла снежна буря. Аз отново усетих остра болка в хълбока и полегнах. Все пак съм холерик. Та нали току-що се тресях от възбуда и ми се струваше, че на света няма нищо по-важно от моята Синя папка и от нейната съдба във вековете. А сега лежа като настъпена жаба и нямам нужда от нищо вечно, освен от спокойствие.

Хълбокът ме болеше, връхлетя ме небивала слабост, прониза ме самосъжалението и аз си спомних, безволево се поддадох на спомена, както се поддаваш на загубата на съзнание, когато нямаш сили да търпиш…

Тя живееше в апартамент № 19, заемаше там мъничка стаичка, господ знае с какво право, учеше първи курс в Политехниката и беше на около деветнадесет. Казваше се Катя, а фамилията й не беше известна на Ф. Сорокин и никога нямаше да му стане известна. Във всеки случай, не в този живот.

Тогава Ф. Сорокин беше навършил петнадесет, беше преминал в девети клас и беше високо и хубаво момче, макар че ушите му доста стърчаха. На уроците по физическо той стоеше трети в редицата след Володя Правдюк (убит през четиридесет и трета) и Володя Цингер (понастоящем с висок чин в авиационната промишленост). Когато се запозна с Катя, двамата бяха еднакви на ръст, а когато ги раздели онази, която разтрогва всички съюзи, Катя вече беше с половин глава по-ниска от него.

Ф. Сорокин я беше срещал няколко пъти още преди запознанството им — било то на стълбите, било при Анастасия Андреевна. Но тогава тя не възбуждаше у него нищо мъжко и лично. Тогава той беше пикльо и лапнишаран, този висок хубавец Ф. Сорокин. Дистанцията между ученика и студентката изглеждаше непреодолима, тягостните и безрезултатни опипвания на Люся Неверовска (сега вдовица на адмирал, пенсионерка и май прабаба) издигаха непреодолима барикада между неговите въжделения и всички останали гърди и бедра на света. Изобщо, за уместното изпразване на семенниците се предполагаше отначало да се извърши проникване във вражеския лагер, да се ликвидират или да бъдат заловени живи Хитлер и Мусолини (тогава Ф. Сорокин не знаеше още за Тоджо26) и главите им да бъдат оставени пред обувчиците.

Сигурно в психиатричната наука може да се намери обяснение защо малката студентка Катя си беше паднала по един ученик. Обикновено петнадесетгодишните полово съзрели момчета привличат главно дами на възраст, но какво разбирам аз от психиатрия? Но дали ще се осмели някой да твърди, че романсът между Катя и Ф. Сорокин е универсален? Ф. Сорокин не се осмелява. (Впрочем той е предубедено лице.) Вече по-късно, след два или три месеца, Катя просто и спокойно ще разкаже на Ф. Сорокин, че се е влюбила в него от пръв поглед при първата им случайна среща дали на стълбите, дали във входа. Може би тя не говореше истината, но Ф. Сорокин беше поласкан.

Но тук може би има значение следното обстоятелство. Около година и половина преди запознанството им, на Катя се беше случила една неприятност. Тогава тя учила в десети клас в едно от малките градчета близо до Ленинград (Колпино? Павловск? Тосно?). Веднъж била дежурна и останала след края на часовете да подреди класната стая. Тогава влезли неколцина нейни съученици, сграбчили я, омотали главата й с ученическите си сака и я съборили на пътеката между чиновете. Нищо не успели да направят — може би от страх, може би поради неопитност. Само изцапали корема и краката й с изобилно количество гадост и се разбягали. Катя останала девствена. Физически. А психически?

Наистина трябва да се каже, че беше обикнала Ф. Сорокин вече като жена. Не му каза с кого й се беше случило това за пръв път, а на него този въпрос никога не му беше идвал наум.

Един горещ ден в началото на септември Ф. Сорокин се върна от училище и се отби при Анастасия Андреевна в апартамент №19, за да си вземе ключа. Не намери Анастасия Андреевна, а бележка, че ключът е оставен при съседката, при Катя. В полутъмния коридор, задръстен с какви ли не вехтории, той намери вратата на Катя и почука. В същия миг вратата се отвори. И той видя Катя. И беше потресен.

В края на краищата целта оправдава средствата. А в любовта, както казват, всички средства са добри. Разбира се, тя го чакаше и се беше подготвила. Но той съвсем не беше подготвен. После разбра, че още малко (малко какво?) и или щеше да хукне да бяга, или да падне в несвяст…

Станах, пъшкайки и простенвайки, мушнах се под дивана и измъкнах от най-далечния тъмен ъгъл угарката, за която си спомнях през цялата тази година. Отидох с нея в кухнята и запалих, застанал до прозореца. Бегло се учудих, че тютюневият дим не ми въздейства изобщо, сякаш вдишвах не дим, а топъл уханен въздух.

… Катя беше слабичка, с тесни рамене и бедра, с кръгли стърчащи гърди. Облечена бе с широк пеньоар, каквито се носят в сиропиталищата. Мълчаливо хвана Ф. Сорокин за ръката, въведе го в стаята си, после се върна при вратата и тихичко, но плътно я затвори и щракна резето. После се обърна към Ф. Сорокин и се загледа в него, отпуснала ръце. Пеньоарът й беше разтворен, а под него имаше гола кожа, но отначало Ф. Сорокин видя, че тя е почервеняла от челото до гърдите, а после всичко останало. Ама че зрелище бе това за един полово узрял сополанко, който дотогава беше виждал голи жени само на репродукции на Рубенс! Впрочем и на порнографските снимки, дето му ги беше показвал Борка Кутузов (разкъсан от парчета от снаряд през август четиридесет и първа година).

Те се срещаха, ако не всеки ден, то все пак достатъчно редовно. Точно в определения ден и в уговорения час, на минутата. Ф. Сорокин с безшумни скокове се качваше до вратата на апартамент №19. Обикновено това се случваше през деня, в три или четири часа, веднага след училище. Разбира се, той не звънеше и не чукаше. Вратата се отваряше. Катя в сиропиталищния си халат на голо го сграбчваше за ръката, въвеждаше го в стаичката си. Те се заключваха там, насищаха се един на друг жадно и припряно и след около двайсет минути Ф. Сорокин, безшумен и предпазлив като индианец на пътеката на войната се изнизваше бързо в полутъмния коридор, с отработен жест напипваше барабана на френската ключалка и се озоваваше на площадката на стълбите. Говореха си малко и само шепнешком и през цялата еднообразна, но невероятно наситена история на тази любов нито веднъж не им се случи да прекарат заедно повече от половин час…

А историята наистина беше невероятно наситена — за Ф. Сорокин без съмнение, но сигурно и за Катя. Когато се спускаше по стълбите от апартамент №19, Ф. Сорокин вече започваше да тъгува. След някой и друг ден на мястото на тъгата идваше напрегнатото нетърпение. Настъпваше определеният час и всичко у него трепереше от трескава радост и от нарастващ страх, че срещата току-виж не се състои (имаше и такива случаи). И ето я срещата — а после отново тъга, нетърпение, радост и страх, и отново среща. И така седмица подир седмица, есента, зимата, пролетта и накрая прокълнатото лято на четиридесет и първа. Нито веднъж Ф. Сорокин не усети умора от Катя, нито веднъж не му се прииска срещата да не се състои. По всичко личеше, че и при Катя беше същото.

Интересното бе, че тъкмо по това време, в девети клас, Ф. Сорокин успешно щурмуваше висшата математика и сферичната тригонометрия, заедно със Саша Аронов (умрял от глад през януари четиридесет и втора) неуморно майстореше астрономически далекогледи, бачкаше в работилниците на Дома на занимателната наука и като на игра се справяше с най-трудните училищни предмети. Платоничната му връзка с Люся Неверовска продължаваше, а след посрещането на Нова година започна и флиртът с Нина Халяева (изчезнала безследно след евакуацията). Имаше още много и всякакви глупости и дребни неща. Ф. Сорокин водеше активен живот в учението, науката и обществените и личните връзки и нито веднъж, при никакви обстоятелства, никога и пред никого нито с дума, нито с намек не се изпусна за Катя.

Едва ли ги свързваше просто сексуалната страст, макар и най-необуздана: такова нещо не би могло да продължи толкова време и при това да се придружава от пристъпи на тъга, радост и страх. Едва ли беше и романтичната любов, за която пишеха великите. Имаше и от едното, и от другото, вероятно беше налице и момчешката радост да притежаваш една истинска жена, и благодарната нежност на момичето към мъжа, който не те наранява и не се фука. А сигурно имаше и предчувствие.

За последен път се срещнаха през май, в началото на изпитите.

Към десети юли Ф. Сорокин се върна от строителството на аеродрума в покрайнините на Кингисеп възмъжал, вече убил първия си човек, враг, фашист, и много горд от стореното. По заобиколни пътища успя да разбере, че преди седмица Катя е заминала с курса си да копае противотанкови ровове нейде в Гатчина (или Псков?).

В края на юли в домоуправлението съобщиха, че Катя е убита при бомбардировка.

Слабост. Всичко това е моята слабост. Днес нещо съм се поддал на слабостта. Но защо винаги си забранявам да си спомням за това? Името — да. Катя. Катя. Но само името. Сигурно защото никога повече не съм обичал. Оттогава Ф. Сорокин бе имал много бройки, две или три жени и нито една любов.

Телефонът иззвъня и аз се потътрих обратно към кабинета. Обаждаше се Рита, най-накрая и навреме.

Току-що се беше върнала от своя град Тъмохлебаровск, сиреч от Таманския полуостров и желаеше да си пообщува с интелигентен човек от литературния свят. Гласът й беше ясен, весел и здрав и това беше прекрасно. Прииска ми се незабавно да се видя с нея. Попитах каква е днешната й програма и тя отвърна, че сега е в службата си, където ще стърчи до обед, а на обяд ще може да се чупи. Аз възкликнах и ние изковахме съвместно план как ще се срещнем в моя Клуб точно в петнадесет часа и ще се слеем там в гастрономически екстаз. Като начало, делово казах аз. После ще видим, отвърна тя още по-делово.

Този разговор, както би следвало да се очаква, коренно промени погледа ми върху заобикалящата ме действителност. Обкръжението от враждебно се превърна в дружелюбно, а действителността изгуби мрачността си и придоби всички мислими нюанси на розовия и светлосиния цвят. Ето че и навън стана много по-светло и фучащата фъртуна се превърна в лек, да не кажа празничен снеговалеж. И всичко, което навъсено и мрачно ми се беше струпало през последните дни, всички тези неприятни и странни срещи, плашещи разговори и недомлъвки, проблеми, придобили изведнъж плът и кръв, съвсем доскоро още абстрактни, пялата тази мрачна безнадеждност, заобиколилата ме със зловещо настръхнала с нагъсто забитите си колци ограда изведнъж се отдръпна, отстъпи някъде назад и встрани, а всичко пред мен се обагри в изумруденозелено, сребристослънчево, мъглявосиньо с бодро примигващия отпред надпис: „Все някак ще се оправим!“ И хълбокът почти не ме болеше…

Защо все я надуваш тая тръба, младежо? По-добре да беше полегнал в ковчега, младежо!

Преди всичко отидох в банята и там най-грижливо се избръснах. Рита не може да понася дори намек за четина. После избърсах с влажен парцал всички столове и шкафове. Рита не понася прах по полираните повърхности. Смених завивките. Ние с Рита признаваме само чисти, хрущящи, колосани чаршафи. Прецизно избърсах чашите, придирчиво оглеждайки стъклото срещу светлината, излъсках с прах „скайдра“ ножовете, вилиците и тоалетната чиния. И вече на края на представлението измъкнах прахосмукачката и почистих пода навсякъде, където имаше такъв.

Докато се занимавах с всичко това, два пъти звъня телефонът. Единият път беше Льоня Шибздата, на когото след първия му стандартен въпрос-поздрав „как си?“ не позволих дори да си отвори устата, а втория път отново подиша в слушалката оня, срамежливият, и аз в порив на весело настроение му казах, че оценявам предложението му да ми помогне, но всички свои задачки вече съм приключил и в най-близко време ще напусна тази планета и това време завинаги.

Не знам какво си помисли за това срамежливкото, но телефонните обаждания бяха дотук.

Нагласих се с най-хубавия си костюм с лауреатската значка, единствената ми награда, и излязох от вкъщи в два без четвърт — за да успея да мина през приемната комисия и да взема полагаемата порция четиво. Господи, спаси и помилуй! Асансьорът не работеше. Тоест, изобщо не работеше — нито голямата, нито малката кабина.

Тутакси въображението ми нарисува омировата картина как Рита и аз след хубава разходка из заснежената Москва се качваме пеша до шестнадесетия етаж, как сърцето ми бие лудо и неравномерно в гърдите и аз посядам на специално предвидените за целта на всяка площадка пейчици, скришом пъхам в устата си нитроглицерин, а Рита, тази красива жена, дамата на сърцето ми, любовницата, последната ми жена, деликатно говори за дреболии, като с унизително съчувствие ме поглежда отгоре надолу и от време на време повтаря: „Ама не бързай, закъде да бързаме?“

Пропъдих позорното видение и тръгнах да слизам пеш. И кого срещнах на площадката между осмия и седмия етаж? Кой стремително се изкачваше насреща ми, като прескачаше по две стъпала наведнъж, придържайки се с лявата ръка за парапета? Кой бе този румен, свирукащ си Гершуин мъж, който държеше в дясната си ръка тежка чанта с продукти, хранителни продукти по поръчка, ако се съди по някои признаци?

Ами, разбира се, той! Поетът Костя Кудинов, същият жълт-зелен и миришеш на повръщано нещастник, когото наскоро на последно издихание бяха откарали да промиват в Бирюлевската болница!

— Старче! — жизнерадостно изкрещя той, още щом ме позна. — Добре, че се срещнахме! Бързаш ли? Имай предвид, че съм те включил в нашата бригада. Да вървим на Байкало-Амурската магистрала. Двадесет дни, петнадесет изказвания, специален полет отиване и връщане… Как ти се струва, а?

Наистина днес беше късметлийски ден. Може да изглежда странно, но аз, човекът в напреднала възраст, общо взето, затворен и отбягващ нови познанства, обичам публичните изказвания.

Харесва ми да стоя пред претъпкана зала, да виждам едновременно хиляди физиономии, обединени от израза на интерес, на жаден, скептичен, присмехулен интерес, интерес, примесен с изумление, но винаги интерес. Харесва ми да ги шокирам с тайните на нашия занаят, да им разкривам скрити рецепти на редакционно-издателската ни кухня, безжалостно да разрушавам илюзиите по повод на такива похабени стереотипи като вдъхновението, озарението, божиите искри.

Харесва ми да отговарям на бележки, да правя за смях глупаците — фино, за да не може да се заяде никой помияр, ако се окаже, че се намира такъв в залата; харесва ми да се движа по острието на бръснача, като лавирам между онова, което мисля в действителност, и онова, което ми се полага да мисля според общото мнение…

А после, когато изказването ми вече е приключило, харесвам да стоя долу, в залата, заобиколен от истински почитатели и ценители, да надписвам препрочитаните до овехтяване книги със „Съвременните приказки“ и да водя разговора вече на равна нога, без глупости, здраво, до ожесточение да споря, като непрекъснато изпитвам възхитителното чувство, че съм защитен от груби нападки и нетактична рязкост, когато не е страшно да направиш погрешна стъпка, когато дори казаната от теб явна глупост учтиво се пуска покрай ушите…

Но особено обичам всичко това да се случва не в Москва и не в други столици, административни, научни и промишлени, а в далечни места, някъде на границата на цивилизацията, където всички тези инженери, техници, оператори, всички тези довчерашни студенти са изгладнели за култура, за Европа, просто за интелигентен разговор.

И аз, разбира се, дадох на Костя съгласието си, проучих кога ще е полетът, кой още е включен в бригадата и къде ще ни инструктират. Вече му подавах ръка за довиждане, когато той изведнъж ме хвана за палеца, хитро присви очи и някак кокетно и напевно каза:

— А ти си ни мъжко момче, Феликс Александрович, падаш си по риска! Ловко се справи! Но не смяташ ли, че ще ти го напомнят, а? Като му дойде времето, а?

Той кокетно присвиваше очи и поклащаше във въздуха омекналата ми длан, а аз усетих, че всичко вътре в мен се свива от лошо предчувствие. Сигурно работата преди всичко беше там, че тези думи бяха произнесени тъкмо от Костя. Не знам. Но веднага си помислих, че още не е приключила онази глупашка история с оня… как беше… с дяволския еликсир, който сам бях измислил, за своя зла беда… Нищо не е приключило, какво от това, че съвсем бях забравил за съгледвача с карираното двулицево палто, те обаче не са ме забравили и ето че съм направил някакъв ловък ход, изглежда, съм излъгал някого, рискувал съм, глупакът му с глупак, и сега могат да ми го напомнят! И разбира се, ще ми го напомнят, задължително ще го сторят!

Исусе, Марийо и Йосифе! Дано този Костя Кудинов пропадне там, откъдето няма връщане! С неговите тайнствени маниери, намеци и полунамеци! Вече след минута намигания, присвивания на очи и раздрусване на дланта ми се разбра, че става дума за съвсем друго нещо.

В началото на декември редакторът на „Московски плейбой“, мой познат, ми даде да рецензирам повестта на Бабахин, председателя на нашата жилищна комисия. Даде ми ръкописа и каза следното: „Разкатай го тоя и от нищо се не бой, рецензията е вътрешна, а нашият главен вече е в пре-динфарктно състояние от тоя Бабахин“. Повестта наистина беше чудовищна и аз го сторих. Разкатах го. С наслада. А в навечерието на Нова година Бабахин с гръм и трясък го изритаха от председателството. Разбира се, не за това, че пише повести, способни да докарат до инфаркт дори толкова закален човек като главния редактор на „Московски плейбой“. Не, изритаха го, защото беше „ял от хляба на беззаконието и беше пил от присвоеното вино“. И сега този идиот Костя Кудинов си беше въобразил, че аз предварително съм предвидил всичко и съм рискувал да се опълча срещу Бабахин още в началото на декември, когато всичко още би могло да се обърне и така, и иначе…

И нещо повече. Този идиот Костя Кудинов смяташе рецензията ми за безразсъдна, макар и героична постъпка, защото предполагаше — впрочем, не без основание, — че Бабахиновците не умират, че винаги се връщат и никога нищо не забравят.

Кому в наше време е приятно да попадне под подозрението, че проявява безразсъдно геройство? Но аз бях благодарен на Костя за това, че той, изглежда, бе забравил за моите приключения с еликсира на живота и аз само снизходително го потупах по рамото и му дадох да разбере, че всичко това са дреболии и с моите яки връзки не ме е страх от никакви Бабахиновци. Като го оставих да разсъждава какви ползи може да извлече от познанството си с една толкова важна персона, аз бавно и в известен смисъл дори величествено поех надолу по стълбите.

Все пак не се размина без карираното палто, което отново напомни за себе си, макар по един донякъде неочакван начин.

Когато излязох от метрото на „Кропоткинска“, видях до будката за цигари това най-голямо постижение на двадесети век — червено-жълтия фургон на специалната медицинска служба. Задните му врати бяха отворени и двамина милиционери въдворяваха в недрата му карирано двулицево палто. Въдворяваното палто хвърляше къчове, а може би не хвърляше къчове, а напразно се мъчеше да намери опора. Не виждах лицето му. Изобщо нищо друго не виждах, ако не се броят очилата. Металната рамка на очилата — делово я пренесе покрай мен, държейки я с два пръста, третият милиционер, който тутакси се скри зад фургона. После вратите се затръшнаха, колата изпусна кубически метър гнусна смрад и отпътува. Това беше цялото приключение и нямаше кого да попитам какво се е случило тук, защото бяха отминали времената, когато подобни инциденти събираха зрители. Продължих по пътя си.

Влязох в Клуба в три без четвърт. На входа този път дежуреше не недовиждащата Маря Трофимовна, а една още млада пенсионерка, която работи при нас съвсем отскоро, обаче вече познава всички, във всеки случай — поне мен. Ние се поздравихме с лек поклон и аз я предупредих, че чакам дама, съблякох се и се затътрих към приемната комисия. Зина-ида Филиповна, черноока и белолика, както винаги много заета и много угрижена, ми посочи шкафа, където на три рафта на отделни купчини лежаха съчиненията на претендентите. Направо не е истина, те са само осем човека, а са публикували толкова нещо!

— Избрах нещата за вас, Феликс Александрович — рече Зинаида Филиповна с разсеяна усмивка. — Нали предпочитате военно-патриотичната тема? Ей оная, дясната купчинка, някой си Халабуев. Вече съм ги записала на ваше име.

Жалък и тъжен беше видът на дясната купчинка, въплътила духа и мисълта на неизвестния ми Халабуев. Три хилави броя „Прапоршчик“ с акуратни опашчици на хартиените лентички за отбелязване на страниците и самотното, също хилаво книжле на Северносибирското издателство „Пазим небето!“.

И кой те е препоръчал, Халабуев, помислих си аз. Кой така необмислено те е хвърлил на нас, лъвовете, с твоите три разказчета и една мижава повест? Пък и това не е повест дори, а леко белетризиран очерк от живота на служещите в ракетни или въздушни войски. Че ти, Халабуев, ще си само една малка хапка за нашите гвардейци, ако, разбира се, не си се подсигурил с тяхното благоразположение. Но дори да си се подсигурил, Халабуев, няма да заситиш и наполовина апетита на нашите специалисти по куртоазна френска литература от осемнадесети век! Обаче, ако си успял да си осигуриш и тяхната благосклонност, тогава чест и хвала на теб, Халабуев, тогава ще стигнеш далеч и много е възможно след едно пет години всички ние да се тълпим пред твоя праг, за да ти се молим за правото да наемем вила в Подмосковието…

С въздишка взех Халабуев под мишница и след като учтиво се сбогувах със Зинаида Филиповна, поех директно към ресторанта.

Случи се така, че макар в ресторанта да нямаше кой знае колко хора, имаше само една удобна свободна маса. Когато се настаних на нея, на масата вдясно се оказа Витя Кошел-ков, нашият най-прочут хуморист и автор на множество скечове, с папийонка, четящ с непристъпен вид вестник „Морнинг Стар“ на чаша кафе.

А на масата отляво чуруликаха, дъвчейки непрекъснато, две дами на неопределена възраст, впрочем със съвсем апетитна външност — или дописници, или дупесници, според класификацията на Жора Наумов.

На масата право пред мен Аполон Аполонович Владимирски гощаваше една от многобройните си роднини от трето (а може би четвърто) коляно по съребрена линия с обяд, полят с шампанско. Той ме забеляза и ние сведохме глави за поздрав.

Той беше все същият, какъвто го видях преди четвърт век. Малка, съвсем олисяла като въздушно балонче глава върху дълъг, надиплен врат на игуана, огромни черни очи — само зеници, без ириси, отпусната уста и безредно тракащи изкуствени челюсти, сякаш живеещи самостоятелен живот, плавни диригентски движения и рязък висок глас на човек, който е равнодушен към мнението на околните. Както и старомодно, сигурно от началото на века, костюмче с възкъси ръкави, под които изпълзяваха ослепителни маншети. Приличаше ми на пришълец от невъобразимо далечното, христоматийно минало: невъзможно бе да си представи човек, че по стиховете на това изкопаемо са композирани тези енергични, бойки, бодри песни, които са пети, пък и се пеят и до днес на манифестациите и студентските вечеринки от годините на колективизацията насам…

Аз седях, като с едно око поглеждах разкрилия се в средата Халабуев, а с другото — към вратата на хола, откъдето вече бе време да се появи Рита. А пък Аполон Аполонович, който покровителствено наблюдаваше как младата роднина се справя с бифтека и ежеминутно с елегантни пощраквания вкарваше непослушния маншет в ръкава си, сега изпълняваше под акомпанимента на безредно тракащите си кастанети поредния си устен мемоар.

През изтеклите десетилетия се бях наслушал до насита на тези негови мемоари, затова тренираното ми ухо отбелязваше разсеяно само поантите. Ето го Владимир Владимирич и неговите странни отношения с Ося. Ето, мерна се и Борис Леонидич, каза нещо забавно и тутакси на негово място дойде Александър Александрич, вече съвсем болен, ден преди кончината си. А ето го и Алексей Николаевич и разбира се: „Техни сиятелства отидоха в ЦК…“ Самуил Яковлевич… Корней Иванович… Веня се появи при Алексей Максимович, съвсем млад и много самоуверен… пък Исак Емануилович беше стъпил на последния кратък отрязък от пътя си. „А като дойде време да се бият инжекциите, представи си, душичке моя, всички писатели се пръсват кой накъдето види, зад храстите и в гората, а сестрите със заредени спринцовки — след тях, и само Миша стои тъжно до прозореца на болничната стая и ми вика: «Пак хванаха гората, тия пущини…»“ Константин Сергеевич… „Ох, ще ви вземат един ден в ЦУМ, Владимир Иванович…“ Александър Сергеевич… (тук аз трепнах). Висарион Григориевич със сина си Йосиф…

Погледнах към Аполон Аполонович. Той беше неизчерпаем. Впрочем роднината запазваше пълно равнодушие към този уникален поток от информация. Разбира се, аз не изключвах, че и тя, също като мен, далеч не за пръв път чува всичко това. И в този момент Аполон Аполонович весело каза:

— А ето го и самият Михаил Афанасиевич. Коман сава, Мишел?

Аз хвърлих поглед.

През една зимна нощ на четирийсет и първа година, когато по време на въздушната тревога се връщах у дома от каменоделските работилници, бомба улучи дървената къща зад гърба ми. Аз бях вдигнат във въздуха, плавно пренесен над железните копия на градинската ограда и прецизно приземен по гръб върху една дълбока преспа. Лежах с лице към черното небе и с тъпо изумление гледах как бавно и важно над мен като кораби плуват горещите греди.

Ето че сега със същото тъпо изумление гледах как от страната на хола по диагонал на ресторанта върви Михаил Афанасиевич, моят невесел вчерашен познайник, само че без синята лабораторна престилка, а по всичко останало си беше съвсем същият и дори със същия сив костюм. Виждах как мърдат устните му, когато отвърна нещо на Аполон Аполонович, а мен не ме забеляза, или не ме позна, и ме подмина, за да се отдалечи към изхода, към вестибюла на старата княгиня. И когато той изчезна зад вратата, сред гробната тишина, каквато настава след страшна експлозия, скърцащият глас на Аполон Аполонович произнесе дали тържествено, дали поверително:

— Отиде в библиотеката. Или в партийния комитет.

А пък аз, както се оказва, вече се бях изправил, готов да тичам подире му. Имах ли въпроси към него? Да. Имах. Разбира се. Исках ли да му поискам съвет? Безусловно. Разбира се. Всичко, за което се бях досетил през днешната изпълнена с горчивина утрин, отново се надигна у мен като отровна отвара в гърнето на вещицата. И ми стана нужно да узная дали съм го разбрал правилно вчера и ако съм го разбрал правилно, какво да правя сега с това разбиране. Само заради това си заслужаваше да тичам след него, но не то беше главното.

Изведнъж осъзнах кой е той, моят невесел познайник от „Банная“, кой е този Михаил Афанасиевич. Сега това ми се струваше също толкова очевидно, колкото и невероятно. Тази среща беше достоен завършек на моята бездарно-фантасмагорична седмица, през която онзи, дето трябва да ръководи съдбата ми, беше разтворил пред мен цяло ветрило от възможности, нито една от които аз не съумях или не пожелах да осъществя и всичко бе потънало като вода в пясъка, без да остави нищо, освен мръсноватата пяна на еснафското облекчение. И ето сега — последната ми възможност. Може би най-невероятната. Нека тя да не ми обещава нищо повече от обичайния ми сандвич с масло, но ако изпусна и нея, ако я пожертвам заради супата с месо и маслини или дори заради благоуханната ми Рита, то тогава няма да ми остане нищо и няма да има смисъл да отварям повече моята Синя папка.

Като насън чух недоволното господарско блеене:

— Или съм велик руски писател, или ще ям тази юфка…

И като насън, извръщайки глава, видях над чинията с издигащата се от нея пара пълно продълговато лице с гнусливо увиснала долна устна, което моментално се скри зад превития гръб на сервитьора.

В този миг, съвсем наяве, видях на вратата на хола спрялата Рита в любимия за мен костюм с пясъчен цвят. Блясъкът на обецата на нейното ухо убоде окото ми, когато тя бавно извръщаше глава, за да ме открие в залата, но аз страхливо скрих очи и, леко присвит, припряно побягнах по килимената пътечка от нея, натам, към онази врата, зад която се скри Михаил Афанасиевич. През ума ми горчиво премина мисълта, че пак извършвам постъпка, за която ще ми се наложи да се извинявам и да се оправдавам, но аз пропъдих тази мисъл, защото всичко това щеше да става после, а сега ми предстоеше нещо неизмеримо по-важно.

Оказа се, че Михаил Афанасиевич го няма в партийния комитет. Там тракаше на машината Таточка, а в кресло до нея се бе излегнал в небрежна поза един освободил от сакото кръглото си стегнато коремче сатир с червен нос и устни. С израз на човек, покачен на трибуна, той диктуваше от лист хартия:

— „…и с абстракционизма в литературата трябва да се борим и ще се борим със същата непримиримост, като с абстракционизма в живописта, и в скулптурата, и в архитектурата…“

— И в животновъдството! — изкрещях аз, за да го прекъсна. Той спря, явно впечатлен от новия обрат в темата, а аз бързо попитах Таточка:

— Да е наминавал преди малко Михаил Афанасиевич?

— Не — откликна тя, без да спира да громоли на машината. — Днес няма да идва. — И настоятелно се обърна към сатира: „и в архитектурата, и в животновъдството…“ После какво?

Намерих Михаил Афанасиевич в залата със списанията, където седеше в пълно усамотение и внимателно четеше последния брой на „Надзирател“. Оня същия. С повестта на Валя Демченко, осакатената, изрязаната, три пъти ампутираната, но въпреки това жива, непобедимо и предизвикателно жива.

Доближих се и спрях, като не знаех какво да кажа и откъде да започна. Изведнъж ме завладя усещането за нелепостта на случващото се и изпаднах в смут. Вече бях готов да си тръгна, но в този миг той свали списанието, погледна ме въпросително и веднага се усмихна.

— А! Феликс Александрович — произнесе той с тихия си равен глас. — Здравейте. Заповядайте, седнете, ето и свободен стол.

— Това от Чапек ли е? — попитах аз, след като послушно седнах.

— Не, това е от Хашек. Та с какво мога да ви бъда полезен, Феликс Александрович?

— Виждам, че много добре познавате литературата…

— Нещо повече. Много обичам литературата. Добрата литература.

— А когато се усъмните дали е добра, вие я пъхате в своята машина, така ли?

— Ама моля ви се, Феликс Александрович! Това дори някак не ви отива. Впрочем вината е моя. Грешка на езика, моля да ме извините. Разбира се, литературата не е лоша и добра. Има само добра литература, а всичко останало би трябвало да се нарича вторични суровини.

— Така-така! — подзех аз, като продължих да напирам, обзет от някак плачевно отчаяние. — „Има само една свежест — първата, която е и последна. А ако есетрата е втора свежест, това означава, че е гнила!“

Той затвори списанието, обаче сложи пръст, за да отбележи страницата, до която бе стигнал, и известно време ме гледаше, без да продума. А гледах него и бях смаян от сходството с портрета в кафявото томче и бях смаян, че за три месеца никой от нашите дърдорковци не го беше познал, както и аз самият бях имал неблагоразумието да не го позная от пръв поглед там, на улица „Банная“.

— Феликс Александрович — каза той най-сетне. — Виждам, че ме бъркате с някого. Дори се досещам с кого…

— Разрешете, разрешете! — разпалено извиках аз, защото този му опит да се отклони ме разочарова и дори ме оскърби. — Но нали няма да започнете да отричате…

— Именно ще започна! — произнесе той, навеждайки се към мен. — Наистина се казвам Михаил Афанасиевич и казват, че наистина приличам на него, но преценете сам: как е възможно аз да съм той? Мъртвите умират завинаги, Феликс Александрович. Това е също толкова вярно, колкото и че ръкописите изгарят безследно. Колкото и да твърди ТОЙ обратното.

Усетих как пот облива лицето ми. Припряно извадих носната кърпа и се избърсах. Умът ми се размъти, в ушите ми звънтеше, изглежда, кръвното ми беше скочило и отново се чувствах като в сън.

— Обаче хайде най-накрая да се заемем с вашата работа — продължи той и извади пръста си от списанието, което остави до себе си. — Вие, както би следвало да се очаква, съвсем правилно се досетихте, че моята машина не определя абсолютната художествена стойност на произведението, а само неговата съдба в исторически обозримо време.

Аз кимнах, пак и пак потривайки плувналите си в пот очи.

— Когато се досетихте, вие бяхте изправен пред въпроса: заслужава ли си да рискувате и да ми дадете за анализ вашата Синя папка.

Аз пак кимнах.

— Хайде сега да се опитаме да проумеем от какво точно се страхувате, Феликс Александрович, и на какво се надявате. Вие, разбира се, се страхувате, че моята машина ще ви възнагради за целия ви труд с някаква жалка цифра, сякаш сте й предложили не труда на целия си живот, а някаква боклучива рецензия, написана с отвращение и само за да отбиете номера… а може би и за пари. А се надявате, Феликс Александрович, че ще стане чудо, че моята машина ще ви възнагради с шестзначно, а може би със седемзначно число, сякаш вие наистина представяте на света някакъв Нов Апокалипсис, който самостоятелно ще си пробие път към читателя през всички и всякакви пречки… Но нали вие прекрасно знаете, Феликс Александрович, че в нашия свят се случват само калпави чудеса, така че вие всъщност няма на какво да се надявате. Що се отнася до вашите опасения, не сте ли именно вие човекът, който съзнателно е обрекъл папката си на погребение в недрата на бюрото си — изконно сте я обрекли, Феликс Александрович, погребали сте я, още преди да я родите окончателно? Следвате ли хода на разсъжденията ми? Аз кимнах.

— Разбирате ли, че само въплътих в думи собствените ви мисли?

Аз кимнах пак и с пресипнал глас, мимолетно смаял и мен самия, казах:

— Пропуснахте и третата възможност…

— Не, Феликс Александрович! Не съм я пропуснал! За детската ви заплаха, че ще я изгорите, се досещам. Така че, за да ви накажа за нея, сега ще ви разправя за четвъртата възможност, толкова срамна и недостойна, че дори вие не се осмелявате да я допуснете в съзнанието си. Ужасът от нея се е загнездил някъде в задния двор, този сгърчен, гол и смрадлив ужас… Да ви разкажа ли?

Предчувствието за този седящ в задния двор сгърчен ужас ме поряза като сърдечен спазъм и дори дъхът ми секна, но бях сигурен, че той не може да каже нещо, което аз самият вече да не съм премислил и изстрадал тридесет и три пъти. Стиснах зъби и процедих през кърпата, която притисках към устата си:

— Би било интересно да науча това…

И той разказа. Кълна се в честта си, в живота на дъщеря ми Катенка и на внуците си се заклевам: предварително не знаех и не можех да си представя какво ще ми разкаже за мен самия. И това беше особено унизително и срамно, защото четвъртата ми възможност беше толкова очевидна, толкова пошла, толкова явна… всеки нормален човек би я нарекъл първа… за Съюзния Охльо тя изобщо беше единствена, той не познава други… Само такива високомерни без видима причина типове като мен, толкова надути, че вече дори не долавят тази си надутост, само въобразилите си кой знае какво за себе си, за драскачеството си и за света, който ощастливяват, само такива като мен са способни да скрият от себе си тази възможност толкова дълбоко, че и сами не подозират за нея…

Ама как аз, Феликс Александрович Сорокин, създателят на незабравимия роман „Другари офицери“, как бих могъл да си представя, че проклетата машина на улица Банная може да изхвърли на екраните си не седемзначното признание на моите, на Сорокин, заслуги пред световната култура и не гордата самотна тройчица, която свидетелства, че световната култура още не е узряла за това да приеме в лоното си съдържанието на Синята папка, а машината може да запокити на екраните си стегнатите и закръглени 90 хил., означаващи, че Синята папка е приета, благополучно включена в плана и е изскочила от печатарските машини, за да се утаи на рафтовете на районните библиотеки до останалите вторични суровини, без да остави подире си нито следи, нито спомен, погребана не в почетния саркофаг на бюрото, а в изкорубени подвързии от преоценен картон.

— … Простете ми — приключи той със съчувствие в гласа. — Но аз не можех да оставя настрана тази възможност, дори и да не исках да ви накажа лекичко.

Аз мълчаливо кимнах. За кой ли път. Наистина демонът на небето бе счупил рогата на гордостта ми.

— А що се отнася до заплахата ви да изгорите Синята папка и да забравите за нея — продължи Михаил Афанасиевич, — то аз, да си призная, я определих като детска заплаха само поради известна разпаленост от моя страна. Обаче в действителност тази заплаха ми изглежда сериозна, при това много сериозна. Но, Феликс Александрович! Цялата хилядолетна история на литературата не познава случай, в който авторът е хвърлил в огъня със собствените си ръце ЛЮБИМАТА си рожба. Да, изгаряли са ръкописи. Но само онези, които будят отвращение и раздразнение, и срам в тях самите… А вие, Феликс Александрович, обичате Синята си папка, вие живеете в нея, вие живеете за нея… Е, как ще си позволите да изгорите нещо такова само защото не знаете какво бъдеще го очаква?

Разбира се, той беше прав. Всичко това беше кисел брътвеж — за изгарянето, забравата… Пък и как щях да я изгарям — като се отопляваме с парно. Аз нервно се изкисках: може би затова у нас се публикуват толкова боклуци, защото в градовете изчезнаха печките?

Михаил Афанасиевич също се разсмя, но веднага стана сериозен.

— Разберете ме правилно, Феликс Александрович — рече той. — Ето, вие дойдохте при мен за съвет и за съчувствие. Толкова не искате да проумеете, Феликс Александрович, че нищо такова няма да се случи, че не може да получите от мен нито съвет, нито съчувствие. Не искате да проумеете, че сега виждам пред себе си само един изпотен и нездравословно зачервен човек с отпусната уста и с коронарни съдове, свити до опасен предел. Един живял и очукан от живота човек, който не е прекалено умен и съвсем не е мъдър, който е обременен от срамни спомени и грижливо потискан страх от физическо изчезване. Този човек не буди нито съчувствие, нито желание да му бъдат давани съвети. И от какъв зор? Разберете, Феликс Александрович, изобщо не ме интересуват нито вашите вътрешни борби, нито вашият душевен смут, нито вашето, ще ме прощавате, себелюбуване. Единственото, което ме интересува, е вашата Синя папка и вашият роман да бъде написан и завършен. А как ще го направите, на каква цена — аз не съм нито литературовед, нито ваш биограф, така че просто нехая по въпроса. Разбира се, на хората е присъщо да очакват награда за своя труд и мъки и, общо взето, това е справедливо, но има изключения: няма и не може да има награда за творческите мъки. В самите тези мъки вече се включва наградата. Затова, Феликс Александрович, не очаквайте за себе си нито светлина, нито спокойствие. Никога няма да се сдобиете нито със светлина, нито със спокойствие.

Настана тишина. Сякаш бях оглушал. И в тази глуха тишина беззвучно влезе библиотекарката, съпровождана от две старици, и те, беззвучно разговаряйки помежду си, се доближиха до шкафа, беззвучно го отвориха и се заеха беззвучно да изваждат на бюрото и да разлистват някакви прашни подшивки. А най-странното беше, че те сякаш не ни виждаха, нито веднъж не погледнаха към нас, сякаш ни нямаше. В тази тишина изведнъж зазвуча приглушеният, приятен глас на Михаил Афанасиевич. Той не говореше и не разказваше, а именно четеше на глас от невидимата книга:

„… Градът ги гледаше с празните си прозорци — плесенясал, хлъзгав, разпадащ се, сякаш много години бе гнил на морското дъно и ето че най-накрая го бяха измъкнали на повърхността, за присмех на слънцето и след като се посмя на воля, слънцето се зае да го руши. Топяха се и се изпаряваха покривите, от ламарината и от керемидите се издигаше ръждива пара и те се изпаряваха пред погледа. Меко се пречупваха и стапяха уличните фенери, разтваряха се във въздуха будките и рекламните табла — всичко наоколо пукаше, тихичко съскаше, шумолеше, ставаше поресто, прозрачно, превръщаше се в преспи от кал и изчезваше…“

Михаил Афанасиевич замълча, облегна се назад в дивана и затвори очи. Но аз вече разбрах откъде чете и защо чутото ми е толкова познато. Това не беше самият край, не бяха последните редове, но сега виждах тази последна картинка и вече знаех какъв ще е последният ми ред, след който няма да има повече нищо, освен думата „край“ и може би датата.

Целият клубен ресторант видя как известният писател на военно-патриотична тема Феликс Сорокин, висок, леко пълен среброглав хубавец с пищни черни мустаци, блестейки с лауреатската значка на ревера на сакото си, свободно премина между масите и се доближи до красивата жена с елегантен костюм в пясъчен цвят и целуна ръката й. И целият ресторант чу как той, като се извърна към сервитьора Миша, ясно произнесе:

— Месо! Каквото и да е! Само да не е кучешко! До гуша ми дойде от кучешко, Миша!

Половината зала пропусна тези странни думи покрай ушите си, а другата половина ги сметна за нескопосна шега, докато Аполон Аполонович, като поклати главичката си на костенурка, измърмори: „Странно… Кога успя?“

А Феликс Сорокин дори не си помисляше да се шегува. Не беше успял и да се натряска, това тепърва му предстоеше. Той просто беше възмутително, непристойно и неумело щастлив, и всъщност си нямаше никаква представа защо.