Куца съдба

3. ФЕЛИКС СОРОКИН. ПРИКЛЮЧЕНИЕТО

Вечерта не пих лекарството си за стенокардията, ама не защото забравих, а понеже някак ме осени, че когато се взема „Сустак“, не бива да се пие алкохол. Затова от сутринта се чувствах много отпаднал, апатичен и непрекъснато се борех със себе си: насила се миех, насила се обличах, разтребвах, закусвах… Останал бе повече от половината коняк, имаше и „Салют“ — сигурно колкото за една пълна чаша, и аз се поколебах дали да не ударя едно срещу махмурлука, но веднага, много ненавреме се сетих, че според днешните лекари синдромът на махмурлука е главен симптом на алкохолизма и се отказах от идеята да избивам клина с клин. „Боже, колко е хубаво, че Клара не е тук и че изобщо съм сам!“ — помислих си аз.

И разбира се, тутакси ми звънна Катка, и разбира се, загрижено, макар не без ехидност, се поинтересува: „Пак ли си разширявал съдовете си?“ И разбира се, пак ми се наложи да лъжа и да се оправдавам, още повече че пак нищо не бях предприел за уреждането на кожено палто в шивашкото ни ателие: оказа се, че тя има намерението да намине днес или утре вечерта, за да ми донесе поръчаните хранителни продукти. Това била цялата работа. Затворихме слушалките и аз от радост гаврътнах един пръст коняк и се посъвзех.

А времето зад прозореца беше станало чудесно. Нямаше помен от снощната фъртуна, сега надничаше слънцето, което не се беше показвало от Нова година, преспата с чудатата извивка на терасата ми весело искреше и, изглежда, беше стегнал студ, защото зад всяка кола на шосето се стелеше шлейф от бяла пара. Налягането се бе стабилизирало и не се очертаваше нищо, което да ми попречи да седна да работя над сценария.

Впрочем преди това три пъти се бях обаждал в ателието — и трите пъти напразно. Редно е да кажа, че тези обаждания имаха чисто ритуален характер: ако човек е сериозен в намеренията си да уреди кожено палто на дъщеря си, той отива лично в ателието, прави сума ти алегорични движения и изговаря сума ти алегорични фрази, постоянно излагайки се на риска да налети или на открита грубост, или на подличко увъртане.

После седнах пред пишещата машина и започнах направо от фразата, която бях измислил още вчера, но не бях употребил, а специално я бях запазил за днес, за разгрявка: „Не стреляха по тях, а по другарите им отляво…“ И отначало всичко ми потръгна бързо, бодро и весело, по суворовски, но още след час открих, че седя в отпусната поза и тъпо, за кой ли път, препрочитам последния абзац: „А Комисаря продължава да гледа горящия танк. Под очилата му текат сълзи, той не ги бърше, лицето му е неподвижно и спокойно.“

Вече усещах, че съм забоксувал, забоксувал съм за дълго, безпросветно. И работата не беше там, че не си представях как ще се развиват тепърва събитията: измислил бях всички събития за двайсет и пет страници напред. Не, нещата бяха много по-зле: изпитвах странно усещане, сякаш на мозъка ми му се повдига.

Да, виждах ясно пред себе си и лицето на Комисаря, и наполовина рухналия окоп, и горящия „тигър“. Но всичко това сякаш бе направено от папиемаше. От картон и боядисан шперплат. Като на сцената на западнал Дом на културата.

И за кой ли път си помислих с вяло задоволство, че трябва да се пише или за онова, което знаеш много добре, или за онова, което никой не знае. Мнозинството от нас се придържат към друго мнение — е, и какво? Права е дъщеря ми, като казва, че винаги трябва да оставаш в малцинство.

Ама, по дяволите, помислих си аз почти с отчаяние. Нали пие си имаме хора, на които това е дадено, отпуснато им е от съдбата в пълна мярка… Нашите Вергилиевци из катакомбите на незабравимия огнено-леден ад… Имаме си Симонов, нашия Константин Михайлович, когото нежно обичам, и Васил Биков, тъжния майстор, и несравнимия Богомолов, и повестта „Сашка“ на Вячеслав Кондратиев, и Гриша Бакла-нов, също любим за мен, и ранния Бондарев… Дори не мога да ги изброя… И няма нужда. Защо да ги изброявам, та аз трябва да плача, че никога няма да се наредя сред тях — не съм заслужил това с кръвта си, нито пък с калта в окопите и сега никога вече не ще го заслужа. Ето че излиза, че няма никаква разлика между мастития Феликс Сорокин и роденото през петдесет и четвърта хлапе, което изведнъж се е захванало да пише за битката на Курската дъга — забележете, да пише не за Байкало-Амурската магистрала, не за интригите и скандалите в родния си НИИ, а за онова, което е видял само на филм, сниман от Озеров. Такива ми ти работи, Феликс Александрович — ако си говорим откровено…

Не мога да понасям такива боксувания в работата, те направо ме съсипват. И реших, че няма да позволя да изпадна в униние. В края на краищата и без това имам много неща да върша, няма нужда да седя и да се вкисвам. На улица „Банная“ ме чакат.

Припряно, мачкайки страниците, пъхнах черновите на сценария в специално отредените му пластмасови корици и започнах да се обличам. „В движение трябва да живее мелничарят…“ — мърморех аз и се обувах с пъшкане. „Водата ни служи за пример!…“ — изпях с пълно гърло, докато внимателно намествах в папката бляскавата пиеса „Корягини“. Пропъждах страха. „В краен случай им връщам аванса!“ — високо казах аз, навличайки якето. Прекалено често бях започнал да боксувам, или казано без заобикалки — да получавам пристъпи на отвращение към работата, която ме храни.

Докато чаках асансьора на площадката, за да се разсея напълно, започнах да мисля как вече трети ден не ми се случва нищо нелепо и идиотско — май онзи, който е длъжен да управлява съдбата ми, съвсем се е изчерпал и вече не го бива дори за идиотщини… А асансьорите все не се качваха, нито големият, нито малкият, и аз потропах по вратите и на единия, и на другия, и се ослушах. Отдолу ехтяха някакви неясни гласове. Гласно ги пратих по дяволите и заслизах по стълбите.

На площадката на десетия етаж видях, че вратата на поета Костя Кудинов е широко отворена и оттам се измъква заднешком широкоплещест мъжага с бяла престилка. „Айде, пак“ — веднага си помислих аз. И не бърках. Костя Кудинов го изнасяха на носилка и големият асансьор беше отворен, за да го вместят вътре. Костя беше блед, чак зелен, и ту подбелваше мътните си очи, ту ги кривеше, изцапаната му уста беше вяло отпусната.

Отначало ми се стори, че Костя е в несвяст, и не бих казал, че това зрелище горчиво ме потресе или дори, че ме разстрои. С него бяхме само познати — съседи и членове на една и съща писателска организация, наброяваща няколко хиляди души. Веднъж преди около десет години, по време на някаква кампания, той публично се изказа против мен — разбира се, наговори празни, но доста хапливи приказки. Наистина после ми поднесе извиненията си, като каза, че ме е сбъркал с другия Сорокин, оня от детската секция, така че оттогава учтиво се поздравяваме, обменяме слухове и съжаляваме, че все не ни остава време да се видим като хората. Но иначе той, общо взето, не ми беше никакъв и освен това, след като го огледах, реших, че просто пак е прекалил с алкохола. Сиреч, ако всичко беше предоставено на равнодушната природа, сега трябваше да внесат поета Костя Кудинов в асансьора, плъзгащите врати щяха да се затворят, скривайки го от погледа ми, аз щях разбера от лекаря какво точно е станало, а вечерта щях да разправя за този малък инцидент в Клуба.

Обаче се оказа, че оня, който беше длъжен да управлява съдбата ми, все още е пълен със сили.

— Феликс! — рече Костя с толкова отчаян глас, че санитарите се заковаха на място, очаквайки продължението. — Господ те изпрати, Феликс…

В този миг той обели очи и млъкна. Обаче веднага заговори, когато санитарите, без да изчакват продължението, потеглиха. Говореше объркано, доста неясно, като от хриптене рязко минаваше на шепнене и постояноно настояваше на записвам, и аз, разбира се, послушно отворих папката, извадих писалката и записах отвътре на корицата „М. Соколники, Богородско шосе, авт. 239, Института, Иван Давидович Мартинсон, лекарство матусалин“. Тоест, сега ми предстоеше да се замъкна до другия край на Москва, да издиря на Богородско шосе някакъв неясен научен институт, а там да открия някой си Мартинсон и да го помоля да ми даде за Костя този матусалин. („Поне две-три капки… Не ми се потта, но въпреки това, да ти даде… Инак ще умра…“) После плъзгащите врати се затвориха и аз останах сам на площадката.

Ще бъда съвсем откровен. Не изпитвах никаква жал, а още повече желание да извършвам тези най-сложни еквилибристики в пространството и в личното ми време. От какъв зор? Какъв ми е този? Едва познат натряскан поет! Че и изказал се против мен — макар и по погрешка, ама „против“, а ме „за“! Аз, разбира се, сега не бих тръгнал да ходя никъде, включително и на улица „Банная“, понеже прекалено се бях разстроил и подразнил от случилото се. Но в този миг от апартамента на Костя излезе и застана до мен пред вратата на асансьора още един човек с бяла престилка. Ако се съди по слушалките и по очилата с рогови рамки — лекарят, добрият доктор Охболи с незапалена цигара „Беломор“ в край-чето на устните. И аз го попитах какво му е на Костя, и той ми отвърна, че при Костя има съмнение за ботулизъм, тежко отравяне с консерви. Изплаших се. Тровил съм се с консерви на Камчатка, за малко не умрях.

Двете половинки на вратата се раздалечиха, ние с лекаря влязохме в асансьора и аз го попитах, след справка със записките върху папката, дали този матусалин ще помогне на Костя. Лекарят ме погледна недоумяващо и аз му прочетох наименованието по срички: ма-ту-са-лин. Но лекарят не знаеше нищо за това лекарство и аз си направих извода, че матусалинът е ново и дори съвсем ново лекарство.

Разделихме се при линейката. Горкият Костя отпътува към новата болница в Бирюлево, а аз поех към метрото.

Продължаваше да не ми се ходи никъде. Признах си честно — беше нещо като прозрение, — че никога не съм изпитвал симпатия към Костя, този съвсем чужд, по същество глупав и бездарен човек. Наистина, ботулизмът му донякъде будеше съчувствие, но будеше и раздразнение, като с всяка минута раздразнението все повече надделяваше над съчувствието. За какъв дявол трябваше аз, един болен човек на възраст, да се влача през целия град до някакъв незнаен институт при някакъв незнаен Мартинсон за някакво незнайно лекарство, за което не е чувал дори лекарят… да бродя и да разпитвам, да търся, а после да се моля и да умолявам — нали самият Костя ми призна, че не му се полага… освен това сто на сто ще се разбере, че никакъв такъв институт не съществува, а дори да съществува, там няма никакъв Мартинсон… че всичко това, общо взето, са бълнувания на Костя, негови видения в безсъзнателен унес, нали човекът се е натровил, при това сериозно…

Затъвайки в непочистения сняг, пързаляйки се на всяка крачка по скритите заледени ровини, аз си пробивах път към метрото, като си измислях все нови и нови оправдания, макар вече да бях съвсем наясно, че колкото повече оправдания си измислям, толкова по-сигурно кривата пътека ще ме преведе през цяла Москва отвъд Соколники при Иван Давидович Мартинсон, а после с трите капки скъпоценен матусалин обратно през цяла Москва — в Бирюлево, да спасявам абсолютно ненужния ми и несимпатичен поет Костя Кудинов…

Слава богу, метрото от нас до Соколники е без прекачвания, по това време (около два часа) няма много народ, така че аз се бутнах в ъгъла и затворих очи. Мислите ми поеха в донякъде по-различна — може да се каже професионална — посока.

За кой ли път си помислих, че литературата, дори най-реалистичната, само много приблизително съответства на реалността, когато става дума за вътрешния свят на човека. Пробвах да се сетя поне за едно литературно произведение, където героят, озовал се в моето или в подобно положение, би си позволил в някаква степен ясно, без никакви извъртания, да изрази нежелание да отиде. Читателят никога не би му простил това. Нищо, че героят все пак ще отиде, ще преодолее хиляди пречки и ще покаже чудеса от храброст, въпреки това образът му така и ще си остане опетнен от някаква нечистоплътност — в очите на читателя и особено в очите на издателя.

Общо взето, в нашите либерални времена на положителния герой му е позволено да притежава много недостатъци. Позволено му е дори да бъде пияница, дори да свие нещо, оставено без надзор (разбира се, не за лично облагодетелстване). Може да е лош баща и съпруг, мърляч и мухльо, може да е най-лекомисленият и повърхностен човек. Но на положителния герой му е забранено само едно нещо: практическата мизантропия. По-лесно е камила да мине през иглено ухо, отколкото един литературен герой да стане положителен, ако той, героят, си позволи равнодушно да подмине птиче с ранено крило. Така че, съгласно всички литературни норми — и наши, и чуждестранни, — излиза, че аз, Феликс Александрович Сорокин, в най-добрия случай съм нравствен инвалид.

Този извод ме развесели и ми оправи настроението. Първо, днес пак можеше да не ходя до улица „Банная“ под претекст, който не само е съвсем законен, но и високохуманен. Второ… Второ, първото е достатъчно. На връщане ще взема такси, слава богу, пари имам. Отскачам до Бирюлево, давам тоя матусалин и със същото такси отивам право в Клуба…

Започнах да задрямвам и в просъница си помислих колко странно наименование има все пак това най-модерно лекарство. Матусалин. Буди някакви асоциации. Турция. Кой знае защо — Близкия изток. Матусал5. Намерих лесно института. Автобусът спря срещу портала, от двете страни на който по протежение на пустата улица се точеше безкрайна висока ограда. На портала нямаше табела, а до стъпалата, водещи към входа, стоеше с ръце в джобовете някакъв мъж без палто, но с ушанка, чиито уши бяха вдигнати нагоре. Той ме погледна накриво, но не каза нищо и аз хлътнах в жегата на силно отоплената будка. Сигурно трябваше да си продължа по коридорчето, без да се оглеждам нито наляво, нито надясно, но аз не го мога това. Доближих лице до мъничкото прозорче и попитах с подмазвачески глас:

— Как да стигна до Иван Давидович Мартинсон?

Зад прозорчето сбръчкан старчок с опърпан кител пиеше чай от чинийката. Той остави бавно чинийката на масата, извади изпод масата зацапана фуражка с кант и прецизно я нахлузи върху плешивината си.

— Дайте си пропуска — рече той.

Казах, че нямам пропуск. Това признание потвърди най-лошите му опасения. Сякаш още от сутринта го бяха предупредили, че днес ще се опита да мине един без пропуск, та точно този в никакъв случай да не го пуска. Той се измъкна иззад масата, показа се в коридорчето и се изпречи пред турникета. Аз се размрънках и започнах да се моля. Колкото по-жално мрънках, толкова по-непреклонен ставаше жестокият старец и продължи така до мига, в който осъзнах, че препятствието пред мен е непреодолимо, така че без никакви угризения мога да запраша оттук право към „Банная“, а после и в Клуба. С наслада нарекох старчето дърт скапаняк и много доволен от себе си се извърнах и излязох. Да, ама не ми било писано!

— Не те пусна — констатира мъжът с ушанката.

— Дърт скапаняк — обясних му аз.

И тогава мъжът, без някой да го е молил, с голяма охота ми обясни, че сега никой не минава през портала, защото там не пускат никого, така че всички минават през дупката в оградата, на стотина крачки оттук, тъй като не им се заобикаля по Богородско шосе, да вървят с километри покрай оградата. А така минаваш през оградата, през територията и пак през оградата и си при магазина за алкохолни напитки.

Какво друго ми оставаше да направя? Благодарих на добрия човек и спазих точно указанията му. От дупката в оградата през покритата със сняг огромна територия водеше добре отъпкана пътека. Вдясно на пътеката се извисяваше грама-дата на сграда, чието строителство беше преустановено, а отляво — пететажен корпус от бели тухли с широки като на училище прозорци. Изглежда, точно това беше институтът. Към него от пътеката се разклоняваше още една пътечка, също добре отъпкана.

При входа на института (широка ниска площадка и широка остъклена врата под широка бетонна козирка) трима мъже, пак без палта и с шапки-ушанки с щръкнали нагоре уши, разпечатваха контейнер, нашарен с чуждоезични надписи. Подминах ги, изкачих се по стъпалата и влязох във фоайето.

Това беше обширно помещение, облято от светлината на живачни лампи, и вътре беше пълно с хора, които според мен не правеха нищо, а просто стояха на групички и пушеха. Взел си поука, аз не попитах никого за нищо и тръгнах право към гардеробната, където се съблякох, запазвайки мрачното си и угрижено изражение и правейки всичко възможно папката ми да се набива на очи.

После се сресах пред огледалото и се изкачих по стълбите на втория етаж. Защо именно на втория, нямах обяснение, пък и никой не ми го искаше. И тук подът беше покрит с плочки, и тук блестяха живачни лампи, и тук стояха групички пушещи люде. Докато се оглеждах, забелязах един младеж, застанал встрани от останалите. Той също имаше мрачно и угрижено изражение и аз си помислих, че точно той едва ли ще ме разпитва кой съм, защо съм тук и имам ли това право.

Не грешах. Той разсеяно, дори без да ме поглежда, обясни, че Мартинсон най-вероятно е в своя клозет, демек на третия етаж веднага след скелетите вдясно, а номерът на клозета е трийсет и седем.

Не открих никакви скелети на третия етаж, не знам какво имаше предвид красноречивият младеж, а клозет номер трийсет и седем се оказа голяма и много светла стая. С множество стъкларии и примигващи светлинки, с виещи се по екраните, както си му е редът, зеленикави криви и миризма на изкуствен живот и разумни машини, а насред стаята, с гръб към мен, седеше някакъв човек и говореше високо по телефона.

— Зарежи! — громолеше той. — Какъв закон? Притисни го по-яко! Хайде стига! Какво общо има Ломоносов-Лавоазие? Най-важното е да го притиснеш по-яко!

После хвърли слушалката, извърна се към мен и изрева.

— Вървете в местния комитет!

Казах, че търся Иван Давидович. Той почервеня като домат. Беше огромен, широкоплещест мъжага с як врат и раз-чорлена прошарена коса.

— В местния комитет, казах! — изрева той. — От три до пет! А тук няма да водим разговори, ясно ли е?

— Изпраща ме Костя Кудинов — казах аз. Той сякаш се сепна.

— Костя ли? Какво има?

Обясних. Докато му разказвах, той стана, заобиколи ме и затвори плътно вратата.

— А вие всъщност кой сте? — попита той. Лицето му изгуби цвета си и сега той беше по-скоро блед. Избягваше да ме гледа в очите.

— Негов съсед съм.

— Това го разбрах — рече припряно той. — Питам вие кой сте…

Представих му се.

— На мен това име не ми говори нищо — заяви той и заби поглед в междувеждието ми. Очите му бяха черни, близки едно до друго, същинска двуцевка.

Ядосах се. По дяволите! Пак ме карат да се оправдавам!

— Между другото, и на мен вашето име нищо не ми говори — казах аз. — Обаче се довлякох при вас през цяла Москва…

— Имате ли някакъв документ? — прекъсна ме той. — Поне нещо…

Нямах документи. По принцип не нося такива. Той се замисли.

— Добре, сам ще се заема с това. В коя болница е, казвате? Аз повторих.

— Да му се не види… — измърмори той. — Наистина е в другия край на Москва… Хубаво, вървете си. Аз ще се заема.

Вътрешно кипнал, се извърнах, за да си вървя, и вече бях хванал дръжката на вратата, когато той изведнъж се усети.

— Мо-оля! — басово и многозначително произнесе той. — А ние как се озовахте тук? Без пропуск! Та вие дори нямате документи!

— Ами през дупката! — казах злъчно аз.

— През каква такава дупка?

— В оградата — изрекох отмъстително аз и излязох. Възроден.

На слизане по стълбите изведнъж ме втрещи ужасна мисъл: ами ако този кибритлия Мартинсон тъкмо сега се обажда по телефона и след миг към всички дупки в оградата хукнат охранители и дърводелци, и аз се озова в чувала на обкръжението, досущ като някакъв разгромен хитлеристки генерал, като Паулус… Не се стърпях и хукнах, като мислено не спирах да проклинам и Костя Кудинов с неговия ботулизъм, и куцата си съдба. Едва след като забелязах, че се обръщат подире ми, успях да се взема в ръце и се появих пред гардеробиера както подобава на един намръщено-угрижен човек с джобове, натъпкани с пропуски и документи.

Когато слязох по стълбите пред входа, кой знае защо се огледах. Сам не знам защо. И ето какво видях. Зад стъклената врата, опрял огромни длани в стъклото, с издадено напред бледо лице, внимателно ме гледаше в гръб самият Иван Давидович Мартинсон. Като вампир, сподирящ с поглед изплъзналата се жертва.

Срам ме е да си призная, но аз отново търтих да бягам. Въпреки калпавите си кръвоносни съдове. Въпреки търбуха си. Въпреки накуцването. Едва след като изскочих през дупката на Богородско шосе, най-после се обади възмутено чувството ми за собствено достойнство и аз преминах от бяг към нормален ход, закопчавайки якето и оправяйки килнатата си шапка. Никак не ми харесваше това приключение и особено не ми харесваше Иван Давидович Мартинсон, и продължих да проклинам Костя с неговия ботулизъм, и си давах клетва, че занапред никой и за нищо…

След всички тези премеждия не можеше и дума да става за ходене до улица „Банная“. Само в Клуба! Само там! В нашата ресторантска зала, облицована с кафяво дърво! В атмосферата на примамливите аромати! На моята маса с колосаната покривка! Под крилото на Сашенка… макар че не, днес е нечетен ден. Значи под крилцето на Альонушка! Правилно, и веднага трябва да й върна дълга, и да си поръчам сельодчица, която мазно лъщи, топи се в устата, нарязана на парченца, посипани със ситно накълцан пресен лучец, а гарнитурата към нея са три-четири пръхкави варени картофа с кубче масло, право от леденостудената вода, и тумбеста гарафа (не, не, без това няма да мине, днес съм заслужил)… и още мариновани гъбки, лигави, сочни, заедно с резенчета лук, и колкото е необходимо минерална вода… или бира?… не, минерална вода… А след като залъжем първия глад и разпалим същинския апетит, ще преминем към гъстата месна супа, каквато в нашия Клуб, за щастие, още не са се отучили да готвят. Тя ще ни бъде сервирана в матова метална съдина, тази кехлибарена на цвят гореща супа, от която се издига пара и под чиято повърхност се крият различни деликатесни меса и черни лъскави маслини… Леле, насмалко да забраня! Витото пшенично хлебче! Нашето прочуто клубно хлебче с „дръжка“, за която го държиш, пухкаво, меко хлебче с румена коричка… и ще трябва да взема две-три хлебчета за вкъщи. Е, а сега второто…

Но не успях да се насладя мислено на второто, защото изведнъж изпитах някакво неудобство, някакво притеснение и когато се върнах към действителността, открих, че вече пътувам с бясна скорост в метрото, а над мен са надвиснали пиша дългучи със сакове „Адидас“, а в процепа между тях ме фиксират през стъклата на очилата нечии светли очи. Само за секунда мернах тези очи, както и рижата скандинавска брадичка и белия шал между реверите на карираното палто, а после влакът забави скорост, дългучите затвориха процепа и моят наблюдател изчезна от полезрението ми.

Стори ми се, че той ме гледа неприлично вторачено, сякаш нещо с дрехите ми не е наред или лицето ми е изцапано. За всеки случай аз дори проверих дали в бързането не съм си сложил шапката наобратно. Впрочем, когато след минута между дългучите отново се образува процеп, наблюдателят ми кротко дремеше на седалката, с кръстосани върху корема ръце — мъж на средна възраст с очила с метални рамки и карирано палто, каквито бяха на мода преди няколко години. Помня, че тези палта ме смайваха с това, че имаха две лица: от едната страна, например, бяха черни на сиви карета, а от другата — сиви на черни карета.

Този мимолетен епизод все пак ме отвлече от гастрономическите ми видения и аз, кой знае защо, се сетих как лежах в болница и цял месец ме храниха с чудовищно безвкусна, специално преварена храна, от която ме хвана такава депресия, че лекарите в края на краищата разрешиха на Катка да ми донесе студено печено пиле. А за това какво предстои в това отношение на натровения Костя, направо не ми се мислеше. Пък и нямах време за подобни мисли, защото влакът спря на спирка „Кропоткинска“ и аз се забързах към изхода.

Недовиждащата дежурна на вратата на Клуба ми поиска писателската карта и аз за кой ли път се опитах да й обясня, че вече четвърт век съм писател и поне от пет години минавам покрай нея, дъртата вещица. Тя не повярва на нито една моя дума, но в този момент чичо Коля се обади с ниския си протяжен глас:

— Свой човек е, Маря Трофимовна!

И аз бях пуснат да вляза.

Докато си приказвахме с чичо Коля за времето, аз подчертано бавно свалих дрехите си, взех от парапета листа на клубния вестник, като оставих вместо него една паричка, сресах косата и мустаците си, кланяйки се на отраженията на познатите, изникващи в дъното на огледалото, а после, като продължавах да отвръщам с поклон на поклоните, изпълвайки се с топлото усещане за уют, загърбил всичко, причиняващо неудобство и тревога, бодро закрачих към залата на ресторанта.

А после всичко тръгна по програма, с едно-единствено отклонение — нямаше мариновани гъби. Докато дояждах гъстата месна солянка, към масата ми започна да се присламчва обичайната компания. Първи дойде Гарик Аганян, на който след час му започваше семинарът. Затова той не си поръча пиене, а нещо колкото да не е без хич. Не успяхме да си кажем и две думи, когато откъм масата в далечния ъгъл тръгна към нас Жора Наумов. В едната си ръка държеше полупразна гарафа, а в другата чиния с остатъци от столична салата. Разбра се, че днес сутринта се е отбил в Москва, пътьом от Краснодар за Талин. Разбра се, че на юг има изгледи за добра реколта, а що се отнася до останалото, то както винаги си е в божиите ръце. И тутакси на нашия хоризонт изникна и Валя Демченко, стиснал под мишница новото си бастунче с дръжка във вид на лъвска лапа.

Обсъдихме бастунчето, поговорихме си за реколтата на зимните сортове пшеница и за миналогодишното нашествие на филоксерата6; Гарик, чертаейки с вилица по покривката, ни обясни как трябва да се разбира появилата се в централната преса малка статия, озаглавена „Дупка във Вселената“, след което аз разказах за днешните злощастия на двама ни с Костя Кудинов.

Това мое съобщение предизвика вяла и не съвсем очаквана от мен реакция. Гарик промърмори с пренебрежение:

— Нищо, ще изплува, лайното не потъва.

Валя лениво цитира стария, измислен от него самия майтап за Костя:

— Вчера в Бялата зала помощник-председателят на Чуждестранната комисия, другарят Кудинов, взе група писатели от Парагвай (пауза) за група писатели от Уругвай…

А Жора Наумов, докато разглеждаше света през чашката с водка, ни преразказа изказването на студента от Литературния институт Костя Кудинов — в ония времена румен, кипящ от енергия трезвеник — на общото събрание на курса през незабравимата хиляда деветстотин четиридесет и девета година. Когато Жора приключи разказа си, всички помълчаха, а после Валя попита с интерес:

— А ти какво?

— Какво какво? — рече агресивно Жора. — Исках да го напердаша, обаче той тогава беше як като бик, щангист с разряд, нали разбираш, пък на мен и двата ми крака са простреляни, тогава се кандилках между двете патерици като старчески топки между нозете…

— Ама после, когато хвърли патериците, през благословената петдесет и девета… дали тогава не ти се извини случайно?

— Е как! Дори ми посвети стихове. В „Литературен вестник“. Като Пушкин, за приятелството в лицея…

— „Бъди себе си, татарино“, а? — предположи злъчно Валя.

Похилихме се, впрочем не много весело, и се заприказвахме за поезия, а после разговорът някак незабележимо се прехвърли към улица „Банная“.

Стана ясно, че всички освен мен вече са ходили на „Банная“.

Дисциплинираният Гарик беше отишъл там веднага, още през октомври. Абсолютно нищо интересно. Доста допотопна машина, може би ЕС-1020, а може би просто някакъв „Минск“, от по-мизерните. Седи някакъв безделник с черен халат, взема ти ръкописа и лист по лист го пъха в един процеп. На дисплея светват цифри, след което спокойно можеш да си вървиш вкъщи.

Жора, който беше ходил там в навечерието на Нова година, възрази, че нямало никаква машина, ами имало някакви сиви шкафове, безделникът не бил с черна, а с бяла престилка и вътре миришело на печени картофи. Общо взето глупости, мамят трудещите се.

— Ако искате да знаете моето мнение — каза Жора Наумов или по-точно Гирш Наумович, — всичко е много просто: някакъв евреин от Академията на науките е преметнал нашия Фьодор Михеич и сега точи докторската си дисертация от нашата трудова пот.

В отговор на тази антисемитска атака, Валя Демченко възрази, че това би било половин беда, а истинското нещастие, с тайнствен вид съобщи той, се състои в това, че вече много години се разработва кибернетичен редактор. Дар от учените за писателите. Като взаимопомощ. Самият робот-редактор вече е създаден и сега само го дресират върху нашите ръкописи. И когато тази машина влезе в строя, ето тогава ще настъпи краят на всички ни, защото тя ще коригира не само правописните грешки и стила, но ще вижда и два метра под текста. И веднага ще определи кой кой е и защо.

Погледнах с уважение Валя, долавяйки в неговите вдъхновени брътвежи фин нюанс на някакво благородно безумие, което ми е близко като нагласа. Гарик открито се кискаше, а Жора, този здраво стъпил на земята човек, попита откъде Валентин изобщо знае всичко това.

— В очите! — проникновено рече Валя. — Трябва да гледаш човека в очите, чичовото! Не каква му е престилката, черна или бяла, а в очите! Щом го погледнах в очите, веднага разбрах всичко!

Гарик му наля бира и Валя продължи. Оказа се, че роботът-редактор, бил само зората на новата ера. Това е тромава, стационарна и скъпа машина. А вече идва времето, ако искате да знаете, чичовите, на специалните пишещи машини, засега само за нас, прозаиците. В тези машини са монтирани електронни цензурни ограничители. Представяте ли си? Тракаш с два пръста думата „гъз“, а върху хартията се отпечатва: „задни части“, „пета точка“, „задник“ или в най-краен случай „г“ с три точки.

И в този миг сред нас се появи Петка Скоробогатов с прякор Съюзния Охльо. Преди миг го нямаше и ето че сега седи между Гарик и Валя и си сипва водка от моята гарафа. Както обикновено, очите му са възпалени и шарят и, както обикновено, по лицето му са избили червени петна и кожата му се лющи.

Както винаги, той се пръскаше по шевовете от новини и слухове, които отначало изглеждаха верни и важни, но след пускането им на свобода веднага се разваляха и се превръщаха в лъжи и фукни. Стана невъзможно да се разговаря и ние от мъка започнахме да слушаме.

Като начало той съобщи, че що се отнася до улица „Банная“ разполага с най-достоверни слухове право ОТТАМ. (Дебелият му показалец посочи тавана.) Валя правилно казва, че сега всичката работа се прехвърля на машините, защото корупцията е изпила кръвчицата на всички и на никого не може да се вярва. Вече са задействали и кадровата машина и тя е дала указание да бъдат свалени всички директори на издателства и всички главни редактори в Москва. Той, Петка Старобогатов, затова няма да бърза да подписва двата договора, дето са му пратили тия дни. Защо? Ами защото няма смисъл. И без това ще бъдат назначени нови директори и нови главни редактори и договорите ще се преразглеждат…

— Вие не ме прекъсвайте, защото утре заминавам за Замбия, тепърва трябва да ми бият ваксини, а вие постоянно ме прекъсвате… Искам да ви обясня за „Банная“. Машината там е специална. Тя показва таланта. В абсолютни единици. Знаете ли Сашка Толкоников какви ги надроби? Пробута на машината им пет страници от „Тихия Дон“! Разбира се, машината им заби, на баба им хвърчилото, сами разбирате, че никой при тях не е разчитал на такова равнище и сега Сашка ще го викат при шефовете. Заради постъпката, уронваща престижа на съветския писател… Но Сашка нищо не е! Самата Ираида се надигна от ложето си и помъкна там черновите си. Защото си мислеше, че машината ще я утвърди и възхвали, а машината — бам! — нула цяло и нищо десети! Тогава тя като ги запердаши там всичките с чадъра си, леле-мале! Вие седите тука и нищо не знаете, а пък аз вчера, като отидох на улица „Банная“, там всичко беше отцепено, имаше конна милиция… Михеич чак трепери, толкова му е терсене, че е подзел цялата работа и тепърва трябва да ходи там… Викам му: От какво те е страх, Михеич? Искаш ли, викам му, моите чернови?…

Бре, я го виж ти него, Петка Скоробогатов, нашия Съюзен Охльо. Изпих чаша водка и започнах да разсъждавам по въпроса, че на този свят вече нищо не може да се измисли. Вече всичко е измислено. Спомних си как преди около петнадесет години покойният Анатоли Ефимович веднъж се открехна пред мен и ми разказа замисъла на новата си комедия. Събитията в нея се развиваха в писателския творчески дом, където някакъв изобретател замъкнал фантастичния си апарат… Как му викаше? Нещо много нескопосано беше, доколкото се сещам… Да! „Изпитал“! Измервател на писателския талант. Писателите първо се зарадвали, от глупост — демек, най-после ще се разбере, че Иванов е боклук, а аз съм гений. Но после, когато машината започнала да ги дарява с обективната истина… Общо взето, май пяха направили машината на винтчета, а срещу изобретателя бяха написали съвместен донос с всички произтичащи от него последствия… И колко се огорчи тогава Анатоли Ефимович, когато аз с хиляди извинения и оправдания му дадох да прочете „Мензура Зонли“ на Акутагава, написана през шестнадесета година и издадена у нас на руски в средата на тридесетте години! Нищо не може да се измисли. Всичко, което измисляш, или е измислено преди теб, или се случва в действителност.

Ударих с юмрук по масата и като гледах Петка Скоробогатов право в свинските очички, цитирах, така високо, че ме чу цялата зала:

— „Откак изобретиха това чудо, дойде краят на всички тия писатели и художници, които търгуват с кучешко месо, а ни го пробутват за агнешко!“

След което станах и поех към тоалетната. Вече бях доста наквасен. Усещах го по изтръпването на бузите и по непрекъснато напиращото желание да издавам напред долната си челюст. Май стига толкова за днес. Време беше да се връщам у дома, още повече, че можеше да се отбие Катка с поръчаните продукти, пък и бутилката коняк още не беше преполовена. А и имаше още нещо, което трябваше да свърша вкъщи. Но какво точно?

На връщане се сетих. Трябваше да се обадя и да попитам как е поетът Костя Кудинов, дали не е хвърлил топа. Щото и тука си пия водка с Петка Скоробогатов и с моя Съюзен Охльо, а междувременно Костя като нищо може да бере душа. Несправедливо е.

Слушалката в апартамента на Костя вдигна жена му. Гласът й звучеше горе-долу добре, достатъчно бодро. Аз се пред-ставих и попитах:

— Е, как е Костя?

— Леле, колко хубаво, че се обадихте, Феликс Александрович! Току-що бях при него, тъкмо влизам… Той много, ама много ви моли да го посетите, Феликс Александрович!

— Задължително — казах аз. — А как е той, като цяло?

— Ами всичко се размина, слава богу. Значи ще наминете?

— Общо взето… — измънках аз. — Може би утре, по това време.

— Не! Не, Феликс Александрович, той моли на всяка цена днес! Така ми каза: ще се обади Феликс Александрович и ти му кажи ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да мине днес! Понеже е много спешно, много важно…

— Хубаво, добре… — отвърнах аз и си казахме довиждане. Никога недей прави добрини, мислех си аз на връщане в ресторанта. Почнеш ли веднъж, няма край. При това, обърнете внимание, нито дума на благодарност. Цял ден се разкарвам из Москва заради този симулант, колко страх брах само, а вечерта — моля ви се, пак всичко отначало, пак се мъкни някъде като камила, и нито дума благодарност…

Гарик вече го нямаше, той беше отишъл на своя семинар, а на неговото място на масата седеше един приятел на Петка. По физиономия го познавам, запознавали са ни на няколко пъти, обаче нито помня името му, нито имам представа какво отношение има към литературата. Според мен той по цели дни стърчи в нашата билярдна и с това се изчерпват всичките му отношения със съветската литература.

И докато ме е нямало, на масата се беше появила голяма бутилка пшенична водка, а до нея, както често се случваше, се беше появил добрият ми приятел от съседния вход, Слава Крутоярски — кльощав, с мургаво лице, дългокос, с плътно впити дрехи от имитация на дъбена с хром кожа, човек склонен към теоретизиране.

— Що е критиката? — питаше той Жора Наумов, вече свалил и закачил на облегалката на стола мъхестото си сако. — При това ти говоря не за онази критика, която имаме сега, нали ме разбираш?

Слава винаги след всяко второ изречение питаше събеседника си дали го разбира.

Жора важно кимна в смисъл, че да, разбира; и Валя Демченко също кимна, замислено; и аз, сядайки, кимнах за всеки случай; и дружно закимаха и Петка, и неговият приятел, при това толкова енергично, че изплискаха водка от чашите си.

— Критиката е наука — продължи Слава, като гледаше Жора от упор. — Как да се свърже, да се съотнесе истерията на твореца с нуждите на обществото, разбираш ли ме? Да се открие съотношението между тежките мъки на твореца и всекидневния живот на социума — ето това е задачата на критиката. Разбираш ли ме?

Тази мисъл се видя на социума толкова разумна и интересна, че всички започнаха да искат едни от други хартия и молив. За да си я запишат. Оказа се, че никой няма хартия и молив, така че викнахме Анушка, изврънкахме от нея огризка от молив и лист от тефтерче и Петка настоя Слава да повтори формулировката си. Слава усърдно се опита, но не успя. Жора Наумов също не успя и само обърка работите, като вплете някаква квинтесенция, и докато те вдигаха врява, като се прекъсваха едни други, аз си помислих, че както и да се определя критиката, от нея няма никаква полза, но пък вредата е безмерна. Нашата критика не се занимава с никакви квинтесенции на творческата истерия, а се занимава с нивелиране на литературата, с цел удобство при уреждане на личните и вкусовите си сметки с писателите. Такива ми ти работи.

Пих и замезих с парченце изстинал бифтек. Междувременно спорът за критиката по естествен начин се прехвърли върху хонорарната политика.

Лично аз гледам просто на хонорарната политика: колкото повече, толкова по-добре, всички писателски разговори за материалното стимулиране не струват пукната пара. Ето, Съюзният Охльо непрекъснато крещи, че ако му плащали като на Алексей, той би писал като Лев. Лъже халтураджията. Колкото и да му се плати, винаги ще пише като задник. Дай му петстотин, че и седемстотин рубли за авторска кола, все едно и също ще си дудне: да се учите добре, деца, е много добро нещо, а да се учите лошо е безобразие, и не се дръжте лошо с по-малките. И така или иначе, него ще го издават благополучно, защото на всяка детска редакция са отпуснати, да речем, тридесет процента издателска площ за ученическа литература, а дали за тия тридесет процента ще има достатъчно добри писатели — това вече е отделен въпрос. По подразбиране ще са достатъчно. А пък на Валя Демченко и двеста, и сто рубли да му плащат, пак ще пише добре. Няма да пропише по-зле, защото му плащат по-малко, макар че не са предвидени никакви площи за неговия критически урбанизъм, а рецензентите му се нахвърлят като псета…

В този момент някой ме докосна по рамото и аз видях дежурния администратор Лидия Николаевна. Тя сухо ме уведоми, че ме търси вече цял час, че от болницата се е обадил Константин Илич Кудинов и е помолил да отида незабавно при него. Не знам какви ги е надрънкал този симулант, но тя беше дяволски нелюбезна. Според мен си беше навила на пръста, че аз съм обещал да отида при болния си приятел, а вместо това съм се запил, предавайки всичко и всички. Пак съм виновен. В какво, питам се?

Дадох на Славка пари да плати сметката ми и с твърда крачка се отправих по килимената пътечка към фоайето.

Ярко осветената ни зала вече беше пълна, нямаше никакви свободни места, тук-там масите бяха събрани за голяма компания, тютюневият дим се стелеше на талази над главите, във вдигнатите чаши ярко блестеше прозирна влага, чуваше се подрънкване на метал при срещата със стъклото и порцелана, звучаха уверения в приятелство, а в далечния ъгъл, до фалшиво разпалената камина, някакъв беловлас мъж с разкошно пухкаво поло декламираше стихове гръмогласно и напевно като проповедник; в другия ъгъл компанията на старата гвардия се беше изправила мирно, с вдигнати пълни чаши на нивото на гърдите, изслушваха тоста, изразяващ най-крайни упования, и вероятно съжаляваха само за това, че сега няма да може, както по времето на предишния директор на Клуба, след пресушаването на чашите да ги ударят с един замах в пода и да размажат парчетата с ток; и вече вървеше от маса на маса приветливо усмихнатият, не твърде известен на читателите, но много обичан тук Шура Пекльований, потупваше седящите по гърбовете, свеждаше се над дамските ръчички и все отказваше поканите да седне, защото се беше запътил към точно определена маса: той винаги абсолютно точно знаеше на коя маса трябва да седне днес; и шумно, с глъчка, вече слизаше по дървените стълби от галерията в залата кохортата на критиците и литературоведите, чието заседание бе приключило току-що; след като стигнеше долу, се разтичаше между масите, здрависваше се, присядаше при компаниите, сбогуваше се; а след този кръговрат, и самия център на залата, хипарстващи младоци напористо гощаваха главния редактор на едно провинциално списание, квадратен, дори кубичен човек на Изтока с тюбетейка на главата и стандартно сако, чиито ревери бяха обсипани с непонятни значки… Този прекрасен живот вреше и кипеше, а пък аз пак трябваше да се влача на майната си и унило си мислех още какъв номер ще ми погоди онзи, който се разпорежда със съдбата ми…

Провървя ми — хванах такси веднага и след половин час с шофьора намерихме болницата в Бирюлево. Когато влязох в стаята, Костя бе седнал на леглото по турски и с отвращение остъргваше от чинията остатъците от гриса. Носеше болнична пижама, дамгосана с болнични клейма, но инак не изглеждаше зле. Разбира се, сега не бих го окачествил като румен здравеняк, физиономията му беше прекалено бледа, но вече по нищо не приличаше и на смъртник, макар че брадата му беше омазана — с каша от грис.

Стаята беше с шест легла и до прозореца лежеше един на система, но другите пациенти липсваха, бяха отишли да гледат хокей.

Когато ме видя, Костя скочи чевръсто и така устремно се шурна към мен, че аз се ужасих да не би да се е засилил да ме прегръща. Но той се ограничи с ръкостискане и със сърдечно раздрусване на десницата ми. Той стискаше и раздрусваше ръката ми, и не спираше да говори като картечница, като, кой знае защо, непрекъснато се озърташе назад, към тялото със системата. Не ми даваше дума да продумам. Разказваше ми как първо е повръщал, после е получил разстройство, как първо са му промивали стомаха, а после червата, как са му били инжекции, как са го масажирали и са му давали да вдишва кислород. А през цялото това време се оглеждаше и като ме настъпваше по краката, ме избутваше към вратата.

— Какво се блъскаш? — възмутих се най-сетне аз в коридора.

— Хайде да поседнем — покани ме той. — Ей там, на пейката под палмата.

Седнахме. Коридорът беше съвсем празен, само в далечината дежурната сестра потракваше с някакви стъкленици, а Костя продължаваше да говори, макар възбудата му да беше видимо спаднала. Сметнах, че необузданата му радост при моята поява се дължи на еуфорията от необузданото чувство на благодарност и си помислих: „Виж ти, макар и добиче — все пак има чувства!“ И сега, използвайки още първата пауза, аз с благоразположение се осведомих:

— Значи онова ти помогна, а?

— Кое онова? — бързо попита той.

— Ами този твой… матусиал…

— Да! — възкликна той със задавен от възторг глас и отново ме сграбчи за ръката. — Да! Ако не беше това… А тука, разбираш ли, веднага ти промиват стомаха под налягане, представяш ли си? А каква клизма ми направиха тия гадове! Знаеш ли, едва днес разбрах колко страшно е било онова мъчение на Инквизицията, при което те напомпват с вода отзад… Вярваш ли ми, очите ми изхвръкнаха, направо съм за офталмолог!

И той подхвана за втори път същата песен: как е повръщал и се е продрискал и така нататък. При това остроумничеше — понякога доста удачно, общо взето се опитваше да представи всичко в хумористичен аспект, но зад този хумор се усещаше нездравословно напъване и много скоро ми хрумна, че това не е никаква еуфория от благодарност, а сигурно у него клокочи и се излива преживеният ужас от смъртта. Тъкмо се бях наканил да го потупам успокоително по коляното, когато той изведнъж млъкна и почти шепнешком попита:

— Ти какво гледаш така?

— Как? — сащисах се аз. — Как гледам?

Погледът му прелетя на зигзаг по лицето ми и се шмугна някъде в тъмата, зад палмата.

— Ами никак… — измъкна се той и отново взе да ме гледа. — А ти май днес си фиркан. Пийнал си, а?

— Минала работа — казах аз и не се стърпях да допълня: — Ако не беше ти, и досега да си седя там с удоволствие…

— Е, нищо! — рече той и направи лекомислен жест. — Утре или вдругиден ще ме изритат оттук и пие с теб тепърва ще седнем па маса. Знаеш ли какво коняче ще те черпя? Изпратиха ми го от Кавказ…

И той започна да ми разказва какво коняче са му изпратили от Кавказ. Да разказваш за коняче е също толкова безсмислено и противоестествено занимание като да описваш с думи красотата на музиката. Не го слушах. Изведнъж ми се доповръща. Тези бели стени, тази миризма — дали на хлор, дали на смърт, бялата престилка на сестрата, който се мержелееше в далечината, празните банки на системите, оставени до вратите… болница, тъга, място на отчуждение… За какъв дявол седя тук? Нали не съм се натровил аз, в края на краищата!

— Слушай… — казах решително аз. — Извинявай, ама дъщерята трябва да дойде днес…

— Да, да, разбира се! — възкликна той. — Върви! Много ти благодаря, че дойде…

Той стана. Аз също станах — вече съвсем слисан. Известно време мълчахме, като се гледахме в очите. Бях объркан, изобщо не можех да проумея как така той с такава настойчивост, чрез жена си и администратора, ме беше накарал да дойда тук само за да ми разкаже два пъти, с всички подробности, как са му промивали стомаха и червата? Стори ми се, че и Костя, кой знае защо, страшно се обърка. Виждах го в очите му. И изведнъж ме попита, пак почти шепнешком:

— Ти какво?

Това пак беше съвсем непонятен въпрос. И аз изрекох предпазливо:

— Ами нищо. Сега си тръгвам.

— Е, върви — промърмори Костя. — Благодаря ти…

Той промълви тези думи вече предпазливо и някак неуверено, сякаш очакваше нещо от мен.

— Нищо друго ли не искаш да ми кажеш? — попитах аз.

— За кое? — попита Костя, вече съвсем тихо.

— Ами не знам за кое! — Вече не можех да сдържам раздразнението си. — Не знам защо ме измъкна от Клуба. Казаха ми, че работата била спешна, трябвало още днес, незабавно… Каква работа? Какво ти трябва?

— Кой ти каза? — попита Костя и очите му отново започнаха да шарят бясно.

— Жена ти… Лидия Василиевна ми каза…

И тук се изясни, че не го били разбрали правилно. И жена му, Лидия Василиевна, и тя го била разбрала съвсем накриво, и той изобщо не е настоявал точно днес, незабавно, и нищо никому не е казвал за спешна работа… Очевидно лъжеше, това се виждаше и с невъоръжено око. Но аз продължавах изобщо да не разбирам защо лъже и каква е работата в действителност.

— Хубаво — рекох и махнах с ръка. — Като не са те разбрали, не са те разбрали и толкоз. Оздравял си и слава богу. А аз ще си вървя.

Поех към изхода, а той ситнеше до мен, като ту ме хващаше за ръка, ту ме стискаше за рамото и непрекъснато се извиняваше и надничаше в очите ми, а на стълбищната площадка, до телефонния автомат, се случи нещо съвсем нелепо. Той изведнъж прекъсна несвързаните си брътвежи, вкопчи се в пуловера на гърдите ми, притисна ме с гръб към стената и пръскайки слюнка, изсъска в лицето ми:

— Сорокин, запомни! Нищо не се е случвало, разбра ли?

Това беше толкова неочаквано и дори страшно, че аз изпаднах в същия като вчерашния панически пристъп, когато побягнах от оня вампир Иван Давидович Мартинсон.

— Чакай, какво ти става? — измърморих аз, опитвайки се да откопча от себе си ръцете му, неподозирано силно вкопчени и сякаш вкочанени. — Я върви по дяволите, да не откачи нещо, а? — изкрещях аз с пълно гърло, като най-после откъснах от себе си този бледен паяк и с мъка удържайки го на разстояние, казах:

— Опомни се, чучело такова! Какво се палиш?

Бях много по-силен от него и разбрах, че мога да го удържа, а евентуално и съвсем да го разкатая, така че първоначалният ми пристъп на паника отшумя и остана само гнусливият страх, не за кожата ми, а страх от неудобството, от глупавата ситуация — не дай си Боже, ако някой види как тъпчем по плочките и хрипливо си дишаме в лицата…

Известно време той продължи да се тресе и да повтаря: „Нищо не е имало, разбра ли? Нищо!…“ — а после изведнъж се отпусна и плачливо започна да обяснява, че е станала грешка, че институтът е секретен, че за него нито аз, нито който и да било, та дори и той самият не трябва да знаят, че това не е наша работа, че могат да се случат големи неприятности, че вече са му направили забележка и че ако аз сега кажа някъде макар и дума, ако дори намекна…

Пуснах го. Той разтриваше китките си, мръщейки се, и не спираше да дудне сълзливо едно и също, и беше ясно, че е крайно деморализиран и пак лъже за всичко — от първата до последната дума. И аз пак не разбирах защо лъже и какво се е случило в действителност. Разбирах само, че наистина е станала някаква грешка: там, при асансьора, ужасен от смъртта, Костя наистина ми беше издрънкал нещо забранено… Макар че откъде този стихоплетец Кудинов, специалистът по юбилейни и празнични рими, може да знае нещо забранено? А може би страшният Мартинсон в своя клозет зад скелетите фабрикува наркотици, а Костя тайно ги разпространява? Не, сега не изпитвах към него нищо, освен отвращение и силно желание да съм далеч оттук.

— Хубаво, хубаво — изрекох аз колкото се може по-спокойно. — Какво подскачаш? Че какво ме засяга всичко това… Като е нямало нищо, значи е нямало. Да не би да споря?

Той подхвана обясненията си за трети път, аз го отместих от пътя си без капка жал и тръгнах да слизам по стълбите с цялата бързина, на която съм способен. Краката ми трепереха, остра болка пронизваше дясното ми коляно и непрекъснато изпитвах желание да се изплюя. Не се извърнах, когато подире ми долетя съскащ вик:

— Помисли за себе си! Сорокин! Сериозно ти говоря! Ако не се брои интонацията, съветът беше добър. И само като си помисли човек, че ако онова добиче Льоня Шибздата не ми се беше обадил, нямаше да се случи нищо подобно… Да, властелинът на съдбата ми хубавичко се беше потрудил днес, няма що… Не, момчета, бързо вкъщи, при моето коняче и Синята папка!

В гардеробната, когато закопчавах ципа на якето си, забелязах в дъното на огледалото нещо познато. Право зад гърба ми, на пейката, седеше черното палто на сиви карета. Извърнах се, без да спирам да се закопчавам, и се вгледах в него. Това беше същият човек от метрото — рижа брадичка, очила с лъскави метални рамки, карирано палто с две лица. Той седеше самотно на дългата бяла пейка в почти празното вече фоайе на болницата в Бирюлево и четеше някаква книга.