Кръстоносци в космоса

ГЛАВА СЕДМА

Разположихме се на лагер край почти незасегнатия по-малък форт. Нашите хора насякоха дърва от гората и когато двете луни изгряха, пламъците на огньовете се устремиха към тях. Всички бяха насядали близо един до друг, с лица, озарени от немирната, но уютна светлина на огъня, и чакаха яденето в глинените гърнета да стане готово. Конете поскубваха тревата наоколо, очевидно без особена охота. Пленените уерсгорци бяха събрани накуп, охранявани от войници с пики. Те бяха като зашеметени: това, което бе станало, не изглеждаше възможно. Почти изпитвах жалост към тях, макар че те самите бяха безбожни и жестоки.

Сър Роджър ме покани да се присъединя към него и командирите му, които бяха опънали палатките си край една оръдейна кула. Взехме предохранителни мерки срещу евентуално контранападение и се опитвахме да не мислим за това какви ли други страхотии има в арсенала на врага. Бяха опънати палатки и за по-знатните дами. Повечето от тях бяха в леглата си, но лейди Кетрин седеше на едно столче край огъня. Тя слушаше разговорите ни, а устните й бяха стиснати в печална усмивка.

Командирите се бяха проснали уморено по земята. Там бяха сър Оуен Монтебеле, прокарващ уморено пръсти по арфата си; покритият с белези свиреп стар воин сър Брайън Фитцуилям — третият по ранг измежду тримата рицари при това пътешествие; големият Алфред Едгарсон — най-чистокръвният измежду всички саксонски франклини21; вечно свъсеният Томас Булард, попипващ голия меч в своя скут; Червения Джон Хемуърд, свит в себе си поради съзнанието, че стои най-ниско по произход от всички тях. Двама пажа наливаха вино.

Моят господар, сър Роджър, несломимият, стоеше изправен с ръце, сключени на гърба. Със свалена броня като останалите, скътал парадните си дрехи в скрина, сега той можеше да бъде взет за най-долния от слугите си. Но тогава човек виждаше енергичното ястребово лице и чуваше гласа му. И дрънченето на шпорите на ботушите му.

Той кимна, когато застанах пред него:

— А, ето те и тебе, братко Парвус. Сядай и си вземи един бокал. Ти носиш глава на раменете си, а тази нощ ние ще имаме нужда от всеки добър съвет.

Баронът замълча за малко. Не посмях да го прекъсна с моите ужасяващи новини. Какофонията от звуци, изливащи се под блясъка на двете луни, засилваше усещането, че се намираме в някакъв друг свят. Това не бяха жабите, щурците или козодоите на Англия: дочуваше се бръмчене, примесено с някакъв глух шум, като рязане с трион, и едно неописуемо сладко свирене, идващо като че ли от стоманена флейта. Миризмите също бяха непознати и това още повече ме разстройваше.

— Ето че по Божията милост ние спечелихме тази първа битка — рече господарят. — Сега трябва да решим какво ще правим оттук нататък.

— Мисля — прокашля се сър Оуен, за да прочисти гърлото си, и продължи припряно, — не, всъщност сигурен съм, господа, че Всевишният ни даде подкрепата си срещу невиждана измяна. Но Той ще ни изостави, ако се възгордеем. В ръцете ни паднаха като плячка такива оръжия, каквито не сме и сънували. С тях можем да извършим велики неща в родината. Ето защо нека незабавно се върнем там.

Сър Роджър подръпна брадичката си.

— Бих останал тук на драго сърце — каза той,

— но в това, което говориш, приятелю, има твърде много истина. Ние винаги можем да се върнем тук, след като бъдат освободени Светите места, и да извършим едно добро дело в това вражеско гнездо.

— Винаги — кимна в знак на съгласие сър Брайън. — Сега обаче сме съвсем сами и обременени с жени, деца, възрастни хора и добитък. Шепа рицари срещу цяла империя — това беше лудост.

— Щеше ми се обаче да можех да строша още някое и друго копие срещу тези уерсгорци — заяви Алфред Едгарсон. — Не сме спечелили още никакво злато тук.

— От златото нямаме никаква полза, докато не го занесем вкъщи — напомни му капитан Булард.

— Стигат ни походите в горещината и безводието на Светите места. А и тук ние дори не знаем кои растения са отровни и кои не или колко тежка е зимата. Най-добре да потеглим още утре.

Последва хор от одобрителни възгласи. Прокашлях се с усилие. Току-що бях прекарал с Бранитар един крайно тягостен час.

— Милорди — започнах аз…

— Да? Какво има?! — хвърли остър поглед към мен сър Роджър.

— Милорди, не смятам, че можем да намерим пътя за дома!

— Каквоо?! — изреваха всички. Неколцина скочиха на крака. Чух как лейди Кетрин ужасено изхлипа. Тогава обясних, че навигационните бележки на уерсгорците за маршрута, водещ към нашето Слънце, са изчезнали от разбитата навигационна кула. Бях организирал търсенето им с още няколко души и макар че гледахме къде ли не, не открихме нищо. Вътрешността на кулата бе обгорена, на места обшивката дори се беше стопила. Единственото ми заключение беше, че заблуден лъч от вражеско оръдие бе проникнал през пробойната, попаднал бе на чекмеджето, разбито при нашето катастрофално приземяване, и бе изпепелил документите.

— Но Бранитар знае обратния път — възрази остро Червения Джон. — Самият той го е изминавал! Ще го накарам със сила да си го спомни, милорд!

— Не бъди толкова припрян — го посъветвах аз. — Това не ти е да плуваш край морския бряг, където всяко нещо на сушата ти е познато. В небето има милиони и милиони звезди. Тази разузнавателна експедиция се е движела на зигзаг между тях, търсейки подходяща планета. Без да разполага с цифрите, които капитанът е записал при полета, човек може цял живот да търси и пак да не намери нашето Слънце.

— Но как така Бранитар не си спомня? — извика сър Оуен.

— Да си спомни стотици страници с цифри? — отвърнах аз. — Не, никой не би могъл, още повече че Бранитар не е бил командир на кораба, нито пък онзи, който следи неговия курс и води корабния дневник или изпълнява навигаторски задължения. Нашият пленник е бил незначителна фигура и задачите му са били повече сред екипажа и във връзка с поддържането на дяволските машини, а не…

— Достатъчно! — Сър Роджър прехапа устни и заби поглед в земята.

— Това променя нещата… Даа… Нима пътят на „Кръстоносец“ не е бил известен предварително? Кой го е изпратил, по дяволите?!

— Не, милорд — казах аз. — Разузнавателните кораби на Уерсгориксан просто са излитали натам, накъдето е пожелавал командирът им — към всяка звезда, която му е давала надежди, че около нея има подходящи за колонизиране планети. Едва след завръщането им и съответния доклад владетелят е научавал къде са били.

Чу се стон. Това бяха сърцати мъже, но казаното можеше да обезкуражи и Деветимата Славни22. Сър Роджър пристъпи с вдървена походка към жена си и сложи ръка на рамото й.

— Съжалявам, скъпа моя — промълви той.

Тя отдръпна лицето си от него. Сър Оуен се надигна.

Кокалчетата на ръката му, която стискаше арфата, бяха побелели от напрежение:

— Ето докъде ни докара! — рече той прегракнало. — До гибел и проклятие на другия край на небето. Доволен ли си?!

Сър Роджър сграбчи дръжката на меча си.

— Стой мирен! — изръмжа. — Всички вие приехте моя план. Нито един от вас не се възпротиви. Никой не бе заставен да дойде насила. Сега ние всички трябва да поемем товара на плещите си. Ако ли не, Господ да ни е на помощ!

По-младият рицар измърмори сърдито нещо под нос, но седна на мястото си. Беше поразително колко бързо моят господар възвръща самообладанието си. Разбира се, това беше една маска, която той слагаше, за да повдигне духа на останалите, но колцина са способни на това? Истината е, че той беше безподобен водач. Мисля, че това се дължеше на кръвта на крал Вилхелм Завоевателя23, един от бастардите24 на когото се бе оженил за незаконна дъщеря на оня граф Годфри, който бе сложил началото на благородния род Дьо Турнвил и впоследствие бе поставен извън закона заради пиратство.

— Хайде стига сега — каза баронът, придавайки бодрост на гласа си. — Нещата не са толкова лоши. Нямаме друг избор, освен да действаме решително и да успеем. Не забравяйте, че държим доста пленници, които можем да използваме като разменна монета при преговори. Ако пък трябва да се бием отново, вече доказахме, че врагът не може да ни устои при приблизително равни сили. Признавам, че той е многоброен и че притежава повече опит от нас при боравенето с онези мерзки оръжия на сатаната. Но какво от това? Няма да бъде за пръв път, когато храбреци, ръководени вещо, обръщат в бягство на бойното поле привидно по-силна армия. В най-лошия случай можем да се оттеглим. Разполагаме с достатъчно летателни кораби и сме в състояние да се укрием от преследвачите си в неизбродните глъбини на Вселената. Но аз съм склонен да остана тук, да се пазаря лукаво, да се сражавам, когато е необходимо, и да се уповавам на Бога. Вярвам, че Онзи, който спря слънцето за Исус25, може да изличи от лицето на света милион уерсгорци. Защото неговата слава е во веки веков. След като изтръгнем от врага изгодни условия за споразумение, ще го накараме да ни покаже пътя към дома и ще напълним корабите си със злато. Затова ви казвам — не унивайте! За слава на Господа Бога, за честта на Англия и за нашето собствено забогатяване!

Той повдигна духа им, зарази ги със своя оптимизъм и накрая получи възторжената им подкрепа. Рицарите плътно го наобиколиха, стискаха ръцете му, вдигнати над грамадния, блестящ меч, и се заклеваха да го следват вярно до края на опасността. След това изтече още един час в разпалени планове — повечето от тях без никаква полза, защото Господ рядко оставя нещата да станат така, както човек предполага. Накрая всички отидоха да почиват.

Видях как господарят хвана ръката на жена си, за да я отведе към тяхната голяма палатка. Тя му каза нещо с остър шепот и отхвърляйки протестите му, остана пренебрежително неподвижна във враждебната нощ. По-голямата луна, която вече потъваше зад хоризонта, ги докосна с хладния си блясък.

Раменете на сър Роджър се прегърбиха. Той се извърна, отдалечи се бавно от нея, увит с едно кавалерийско одеяло, и отиде да спи сред овлажнялото от роса поле. Беше странно, че такъв мъж над мъжете може да бъде така безпомощен пред една жена. Имаше нещо пречупено и жалко в него, когато легна там. Помислих си, че това предвещава лоши дни за всички нас.