ГЛАВА ТРЕТА

И тъй — ние потеглихме. По-необикновено от самия кораб и от неговото пристигане бе това заминаване. Нещото стърчеше в небето подобно на острие от стомана, изковано от магьосник за някаква чудовищна цел. На другия край на мерата се бе сгушил мъничкият Ансби с неговите сламени покриви и набраздените от коловозите на каруците улички, а отвъд него зеленееха полята под нашето бледо английско небе. Самият замък, някога толкова впечатляващ, сега изглеждаше някак смален и сив. Но по рампите, които бяхме спуснали от различна височина на блестящата колона, се изкачваха нашите добре познати, червенолики, потни, весели труженици.

Тук гърмеше гласът на Джон Хемуърд, метнал дълъг лък на едното си рамо, а на другото — една слугиня от кръчмата, която не спираше да се кикоти. Там йоман, въоръжен с ръждясала брадва, която може би се е размахвала при Хастингс13, облечен в груба домашнотъкана и покрита с кръпки дреха, водеше жена си, която го хокаше, натоварена с постелки и кухненска посуда и с половин дузина хлапета, държащи се за полите й. Тук един арбалетист, който се мъчи да вкара заинатилото му се муле през люка и сипе такива ругатни, че заради тях ще му се натрупат дълги години в чистилището. Там младеж гони прасе, което се е измъкнало на свобода.

Тук богато облечен рицар флиртува с благородна дама, която носи сокол с нахлупена качулка на китката си. Там свещеник си казва молитвата, преди колебливо да влезе в железния търбух.

Тук мучи крава, там блее овца; тук кудкудяка кокошка, там козел тресе рога…

Близо две хиляди души се качиха. Корабът ги побра без проблем. Всеки знатен човек можеше да разполага с кабина за себе си и за своята дама. Неколцина благородници бяха повикали съпругите си или своите наложници, а някои и двете в замъка Ансби, за да придадат по-голяма тържественост на заминаването за Франция. Простолюдието постилаше сламеници в празните трюмове. Горкият Ансби! Той бе почти напълно обезлюден и аз често се питам дали съществува още.

Сър Роджър накара Бранитар да направи няколко пробни полета. Корабът се издигаше плавно и безшумно, докато синьоликият манипулираше с разни колела, лостове и бутони в пилотската кабина. Управлението беше дяволски просто, макар че ние не разбирахме нищо от надписите на циферблатите, в които стрелки играеха наляво и надясно. Използвайки ме като преводач, Бранитар каза на сър Роджър, че корабът се захранва с енергия от разпадането на материята — една чудовищна идея наистина — и че неговите двигатели го издигат и ускоряват, като свеждат до нула земното притегляне по определени направления. Това беше безсмислица. Още Аристотел е обяснил пределно ясно, че нещата падат на земята, защо то това е в тяхната природа, и аз не желая да имам нищо общо с безумните идеи, на които лекомислените люде толкова лесно се поддават. Въпреки резервите си абатът се присъедини към отец Симон при освещаването на кораба. Нарекохме го „Кръстоносец“. Макар че имахме само двама капелани с нас, ние заехме временно снопче от косата на свети Бенедикт, а всички, които се качиха на кораба, се изповядаха преди това и получиха опрощение на греховете. Изглеждаше, че сме достатъчно подсигурени срещу нечисти сили, но в себе си таях съмнения. Предоставиха ми малка кабина в съседство с покоите на сър Роджър, съпругата му и техните деца. Бранитар бе държан под стража в една близка кабина. Моите задължения бяха да превеждам, да продължавам обучението на затворника на латински, да се занимавам с образованието на малкия Робърт и да бъда секретар-писар на моя господар.

При потеглянето се настанихме в навигационната кула — сър Роджър, сър Оуен, Бранитар и моя милост. Тя беше без прозорци, както целият кораб, но имаше стъклени екрани, в които се виждаше земята под нас и цялото небесно пространство наоколо. Треперех и редях молитви, защото не е редно истинските християни да се вглеждат в кристалните сфери на езически магьосници.

— Ето, излитаме — каза сър Роджър и лицето му с клюнестия нос ме изгледа присмехулно. — До час ще бъдем във Франция!

Той седна пред таблото с лостове и колела. А Бранитар припряно изрече:

— Пробните полети бяха само от по няколко мили. Кажи на своя господар, че за кораб от този тип е необходима известна подготовка.

Сър Роджър кимна с глава, когато му предадох това.

— Много добре, нека действа. — Неговият меч плавно се измъкна от ножницата. — Но аз ще следя курса по екраните. И при първия признак за предателство…

Сър Оуен се начумери.

— Разумно ли е това, милорд? — запита той. — Това изчадие…

— …е наш пленник. Ти си изпълнен с келтски предразсъдъци, Оуен! Нека започва.

Бранитар зае мястото си. Мебелировката на кораба — столовете, масите и леглата, — а и самите кабини бяха донякъде малки за нас и без почти никаква декорация. Не можеше да се види дори избродиран дракон за украса. Но щяхме да свикнем с това. Следях внимателно как сините ръце на пленника се движат по таблото. Изведнъж някакво бучене разтърси кораба. Не почувствах нищо, но земята на по-долните екрани внезапно се смали. Това беше магьосничество. Предпочитах обичайното придърпване на познатите на всички превозни средства при потегляне, при които няма „привеждане към нулева гравитация“.

Опитвайки се да укротя своя стомах, аз втренчих поглед в показаното на екрана небесно пространство. Ето че вече бяхме сред облаците, които се оказаха издигнали се нависоко водни пари. Това несъмнено доказва чудотворната мощ на Бога, защото всеизвестно е, че ангелите често си почиват върху облаците, без да се мокрят.

— Сега на юг — заповяда сър Роджър. Бранитар изпухтя, завъртя някаква стрелка и дръпна един лост надолу. Чух някакво прищракване. Лостът бе фиксиран. В жълтите очи блесна сатанинско злорадство. Бранитар скочи от мястото си и изръмжа срещу мен: „Consumati estis!“ Латинският му беше много лош.

— С вас е свършено! Аз току-що ви обрекох на гибел!

— Какво?! — изкрещях аз.

Давайки си смътно сметка какво става, сър Роджър се прекръсти и се хвърли към уерсгореца. Но гледката на екраните го прикова на място. Мечът със звън се изхлузи от ръката му и лицето му се обля в пот. Беше наистина ужасно. Земята остана зад нас, като че ли пропадаше в дълбок кладенец. Над нас синьото небе потъмня и звездите ярко заблестяха. И все пак не беше дошла нощта, защото слънцето продължаваше да грее на екрана, по-ярко от всякога. Сър Оуен изкрещя нещо на уелски. Аз коленичих.

Бранитар се втурна към вратата. Сър Роджър се хвърли и го сграбчи за дрехата. Те се строполиха на пода в свирепа схватка. Сър Оуен бе парализиран от ужас, а аз не можех да откъсна очи от потресаващата красота на гледката пред нас. Земята толкова се смали, че вече заемаше само един от екраните. Тя бе синя, с тъмни петна и кръгла. Кръгла! Един нов и по-дълбок звук се чу след монотонното бучене. Нови стрелки оживяха на контролното табло. Внезапно започнахме да летим, набирайки скорост с невероятна бързина. Двойка съвсем непознати нам двигатели, работещи на някакъв друг принцип, се бяха включили.

Видях как Луната нарасна пред нас. Докато я гледах, минахме толкова близо, че успях да зърна планини и кратери по нея, обгърнати в собствената си сянка. Но това бе немислимо! Всички знаеха, че Луната е един съвършен кръг. Хлипайки, аз се опитвах да махна този образ от екрана, но не можех. Сър Роджър надделя над Бранитар и го просна почти бездиханен на пода. Рицарят се изправи, дишайки тежко:

— Къде се намираме? — попита на пресекулки той. — Какво стана?

— Издигаме се — казах прегракнало. — Нагоре и навън. — Запуших с пръсти ушите си, за да не оглушея, когато се блъснем в първата от кристалните сфери. След малко, тъй като нищо не се бе случило междувременно, отворих очи и отново се огледах. И Земята, и Луната ставаха все по-малки, наподобявайки необикновено едра двойка звезди — едната в синьо, другата в златисто. Истинските звезди грееха неподвижно, с немигащ блясък, на фона на един безкраен мрак. Имах усещането, че продължавахме да набираме скорост. Сър Роджър прекъсна молитвите ми с ругатня:

— Трябва първо да си уредим сметките с онзи предател! — Ритна Бранитар в ребрата. Уерсгорецът се надигна, гледайки предизвикателно. Събрах самообладание и го попитах на латински:

— Какво направи?! Ще умреш в мъчения, ако веднага не ни върнеш.

Той се изправи, изпъчил рамена, отнасяйки се към нас с презрителна гордост.

— Ей, вие, варвари! Нима смятате, че можете да се мерите с един цивилизован разум?! Правете каквото искате с мен. Ще си получите заслуженото, когато завърши това пътуване. — Но какво направи?!

Разбитата му уста се ухили.

— Включих кораба на самоуправление. Той сега се направлява сам. Всичко става автоматично — напускането на атмосферата, превключването на субсветлинна скорост, компенсацията на оптичните ефекти, поддържането на изкуствената гравитация и на другите условия на околната среда.

— Добре, изключи двигателите!

— Никой не може да направи това вече, дори самият аз, след като лостът е включен в долно положение. Той ще остане така, докато стигнем Тариксан. Това е най-близкият свят, който уерсгорците са населили.

Опитах предпазливо лоста. Той не помръдна. Нито една от ръчките, бутоните и лостовете не действаше. Когато обясних всичко на рицарите, сър Оуен високо изстена, но сър Роджър каза мрачно:

— Ще разберем дали това е вярно, или не е. Разпитът ще бъде поне наказание за неговата измяна.

Преведох тези думи на Бранитар, който заяви презрително:

— Излейте си злобата, щом сте побеснели. Не се боя от вас. Но ви казвам, че дори да сломите волята ми, ще бъде безполезно. Зададените навигационни данни не могат да бъдат променени сега, нито корабът може да бъде спрян. Блокиращият лост е предвиден за случай, когато някъде трябва да бъде изпратен кораб без екипаж. — След кратка пауза той добави откровено: — Все пак трябва да разберете, че не ви желая злото. Вие сте смели до безумие и аз почти съжалявам, че вашият свят ни е нужен. Ако пощадите живота ми, ще се застъпя за вас, когато стигнем Тариксан. Поне вашият собствен живот ще бъде пощаден.

Сър Роджър замислено потърка брада. Чувах как четината му дращи неговата длан, макар че се бе бръснал едва миналия четвъртък.

— Предполагам, че корабът отново ще стане управляем, когато стигнем определената точка — каза той.

Бях изненадан колко разсъдливо приема всичко след преодоляването на първоначалния шок.

— Не бихме ли могли тогава да обърнем курса и да се върнем вкъщи?

— Никога няма да ви поведа! — отвърна Бранитар. — А сами, неспособни да разчитате нашите навигационни дневници, вие никога няма да намерите пътя. Ние ще бъдем по-далеч от вашия свят, отколкото е необходимо да пропътува светлината за хиляди земни години.

— Бъдете така любезен, ако обичате, да не оскърбявате нашата интелигентност — сопнах се аз. — Зная не по-добре от вас, че скоростта на светлината не може да се измери.

Очите на сър Роджър проблеснаха лукаво.

— Кога ще пристигнем? — попита той.

— След десет дни — ни осведоми Бранитар. — Разстоянията между звездите, макар и огромни, не бяха причината да стигнем до вашия свят толкова бавно. Ние разширяваме нашите владения вече три века. Причината беше в големия брой слънца, които ни отклоняваха от маршрута ни.

— Да, даа… Когато пристигнем, ние ще командваме този хубав кораб с неговите оръжия. Уерсгорните може би ще съжаляват за нашето посещение!

Преведох на Бранитар, а той отговори:

— Искрено ви съветвам да се предадете незабавно. Вярно е, че тези лъчеви оръжия, които са в ръцете ви, могат да убият човек или да изравнят със земята някой град. Но вие няма да можете да си послужите с тях, защото разполагаме със защитни силови екрани, които са в състояние да преградят пътя на всеки лъч. Корабът не е защитен по този начин, тъй като силовите генератори са твърде обемисти за него. Така че оръдията на крепостта могат да насочат стрелбата си срещу вас и да ви унищожат.

Когато сър Роджър чу това, каза:

— Добре. Имаме десет дни да обмислим нещата. Това трябва да се запази в тайна. Никой не може да види какво има извън кораба освен оттук. Ще измисля някаква история, за да не се тревожат хората твърде много.

И излезе от кабината, а зад него пешовете на плаща му се развяха като огромни криле.

Загрузка...