Кръстоносци в космоса

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Сър Роджър беше разположил силите си на планета, която нарекохме Ню Авалон. Хората ни се нуждаеха от почивка, а на него му беше необходимо време, за да реши множество проблеми, свързани с укрепването на властта в това вече завладяно огромно кралство. Бе започнал тайни преговори с уерсгорския наместник на цял звезден рой. Тази личност изглеждаше готова да предаде всички владения под своя контрол срещу съответен подкуп и гаранции за сигурност. Пазарлъкът вървеше бавно, но сър Роджър не се съмняваше в крайния изход.

— Тия тук знаят толкова малко за откриването и използването на изменниците — сподели веднъж с мен, — че аз мога да купя този приятел за по-малко от един италиански град. Нашите съюзници никога не са се опитвали да сторят това, защото са си въобразявали, че народът на уерсгорците е толкова неподкупен, колкото самите те. И все пак не е ли естествено толкова разпръснати владения, намиращи се на дни и седмици едно от друго, да приличат в редица отношения на една европейска държава? Макар че народите тук са по-подкупни.

— Защото не познават истинната Вяра — казах аз.

— Хм, да, така е, без съмнение. Макар че аз никога не съм срещал християнин, който да е отказвал подкуп по религиозни съображения. Бях започнал да мисля, че уерсгорският тип управление не изисква вярност от васалите.

Във всеки случай ние успяхме да поотпочинем необезпокоявани, установявайки се на лагер в подножието на шеметно високи скали. Един водопад се спускаше като стрела в прозрачно като кристал езеро, заобиколено от дървета. Дори нашият разхвърлян и изпълнен с дрязги английски лагер не би могъл да помрачи толкова много красота. Бях се отпуснал в един грубо скован стол пред малката си палатка. За момент бях оставил своите упорити езикови занимания и се бях зачел в една книга, която носех от Земята — успокоително описание на чудесата на свети Козма. Като че отдалеч до мен достигаше пукотът на учебната стрелба с огнестрелни оръжия, възгласите на стрелците, улучили мишената, жизнерадостното чаткане на дългите тояги, с които някои момци изпитваха силите си в двубои. Почти бях заспал, когато нечии стъпки глухо изтрополяха зад гърба ми. Стреснат, запремигах срещу надвесеното над мен лице на оръженосеца на сър Роджър.

— Братко Парвус! — рече той. — Ела веднага, за Бога!

— Каквоо? — запитах, все още сънен.

— Точно каквото чу! — изкрещя.

Грабнах расото си и забързах по петите му. Слънчевата светлина, уединените кътчета от разцъфнали храсти, птичите песни внезапно изчезнаха. Усещах само биенето на сърцето си и си помислих колко малобройни, слаби и отдалечени от дома сме.

— Нещо лошо ли е станало?

— Не знам — отвърна оръженосецът. — По далекоговорителя дойде съобщение, прехванато в космоса от един от нашите патрулни кораби. Сър Оуен искал да говори с господаря. Не знам какво са си казали. Но след това сър Роджър излезе, олюлявайки се като слепец, и закрещя, че иска да те види. О, братко Парвус, каква ужасна гледка!

Помислих си, че трябва да се моля за всички нас, които бяхме обречени на гибел, ако силата и хитростта на барона не биха могли повече да ни крепят. Но внезапно ме обзе голямо съжаление към самия него. Защото бе понесъл на плещите си твърде много, търпял бе твърде дълго и през цялото това време никой не се бе притекъл да поеме част от товара му. Пожелах му мислено закрилата на всички светци-рицари.

Червения Джон Хемуърд беше на пост край походния джайрски заслон. Бе усетил състоянието на господаря и бе дотичал веднага от стрелковия полигон. С опънат лък крещеше на струпващата се тълпа.

— Назад! Връщайте се по местата си! Кълна се в Разпятието, че ще пусна тази стрела на първия кучи син, който реши да досажда на господаря, и че ще строша врата на оня, който го последва! Махайте се, казвам ви!

Промъкнах се край гиганта и влязох. В заслона беше горещо. Слънчевата светлина, която се процеждаше през полупрозрачните стени, беше мътна. Повечето от нещата в заслона бяха от Земята — мебели, кожи, гоблени, доспехи. Но на една полица имаше чуждоземни инструменти, а на пода бе поставен обемист далекоговорител. Сър Роджър се бе отпуснал на един стол пред него с брада, забита в гърдите. Големите му ръце висяха отпуснати.

Приближих се крадешком зад него и сложих ръка на рамото му.

— Какво има, сир? — попитах колкото се може по-внимателно.

Той почти не помръдна. Само рече.

— Махай се!

— Викали сте ме.

— Не знаех какво да правя. Това засяга мен и… Върви си!

Гласът му бе безизразен, но трябваше да събера цялата си смелост, за да застана пред него и да кажа:

— Предполагам, че вашият далекоговорител е приел съобщение както обикновено.

— Да. Несъмнено. По-добре да изтрия този запис.

— Недейте!

Потъмнелият му взор се вдигна към мен. Спомних си как изглеждаше един вълк, хванат в капан, когото хората от градчето бяха обкръжили и доближаваха, за да довършат.

— Не искам да ти причиня нищо лошо, братко Парвус — каза той.

— Тогава недейте! — отвърнах бойко и се наведох да включа плейбека.

Той си възвърна самообладанието с огромно усилие.

— Ако прочетеш това съобщение — предупреди ме баронът, — трябва да те убия, за да запазя честта си.

Спомних си своето детство. Тогава на поразия си служехме с разни къси, пикантни, чисто английски думи. Избрах една от тях и я казах. Видях с крайчеца на окото си, докато прикляквах край циферблатите, как челюстта му провисна от изумление. Отново потъна в стола си. За всеки случай произнесох още една от онези английски думички.

— Вашата чест зависи от добруването на хората ви — добавих аз. — Вие не сте в състояние да си съставите точна преценка за нещо, което може да ви разстрои така. Седнете и ме оставете да го чуя!

Той потъна в себе си. Завъртях един ключ. На екрана проблесна лицето на сър Оуен. Забелязах, той също бе мрачен. Мъжественото му излъчване се бе поизгубило, очите му бяха сухи и горящи. Говореше със сдържан, учтив тон, но не успяваше да скрие своето тържествуване.

Не мога да си спомня точно думите му, а и това е без значение. Той разказа на господаря какво се е случило. Сега бил в космоса, в откраднатия кораб. Приближил до Ню Авалон, за да излъчи посланието си, но щял „да си плюе на петите“ веднага, щом го предаде. Безнадеждно е да се опитваме да го открием в космическия безкрай. Ако приемем условията му, щял да уреди транспортирането на хората ни до родината, а Бранитар му дал уверения, че императорът на Уерсгориксан щял да обещае да не напада Земята. Ако не се подчиним, изменникът щял да отиде до Уерсгориксан и да разкрие истината за нас. Тогава, ако е необходимо, противникът можел да събере френски или сарацински наемници да ни унищожат, но по всяка вероятност деморализацията на нашите съюзници, когато научат за слабостта ни, щяла да бъде достатъчна, за да ги накара да приемат условията на уерсгорците. И в двата случая обаче сър Роджър никога нямало да види своята съпруга и децата си.

Лейди Кетрин се появи на екрана. Спомням си думите й, но предпочитам да не ги записвам. Когато записът свърши, аз собственоръчно го изтрих. За момент замълчахме — господарят и аз. После каза със съвсем старчески глас:

— Е, това е!

Бях забил поглед в краката си.

— Монтебеле завърши, че те отново ще влязат в зоната за комуникация в определен час утре, за да чуят вашето решение — смотолевих аз. — Би било възможно по направлението на сигнала на далекоговорителя да се изпратят многобройни безпилотни кораби, заредени с експлозив, които да се взривят при досег с техния кораб. Съществува възможността да бъде унищожен.

— Вече поиска твърде много от мен, братко Парвус — каза сър Роджър с безжизнен глас. — Не ме карай да убия жена си и децата си… без да са получили последно причастие.

— Да, така е. Но не би ли могъл корабът да бъде завладян?! Не, няма начин — отговорих си сам. — Всеки снаряд, който би избухнал в близост до такъв малък кораб като онзи, би го превърнал по-скоро на прах, отколкото просто да извади двигателите му от строя. Ако пък повредата е малка, незабавно би избягал, по-бърз от светлината.

Баронът вдигна безизразното си лице.

— Каквото и да стане, никой не бива да научи за участието на жена ми във всичко това. Ясно ли е?! Тя не е на себе си. Някаква зла сила я е обладала.

Погледнах го с още по-голямо състрадание.

— Вие сте твърде доблестен, за да се криете зад такава нелепост.

— Е, добре, какво мога да сторя? — запита ме прегракнало.

— Можете да продължите да се борите…

— Безнадеждно е, след като веднъж Монтебеле стигне Уерсгориксан.

— Или да приемете поставените условия.

— Ха! Колко дълго според теб синьокожите уерсгорци биха оставили Земята на мира?

— Сър Оуен трябва да има някаква причина да вярва в това — казах предпазливо.

— Той е глупак! — Юмрукът на сър Роджър се стовари върху облегалката на стола. Изправи се и рязкостта на гласа поддържаше единствената искрица надежда у мен. — Или пък е още по-черен Юда, отколкото признава, и се надява да стане имперски наместник след завладяването на Земята. Не виждаш ли, че тук има нещо повече от ламтежа за земя, заради което уерсгорците ще опустошат нашата планета. Това е обстоятелството, че расата ни се оказа смъртно опасна за тях. Хората са беззащитни на своята планета. Ако имат обаче няколко века на разположение, те биха могли да създадат свои собствени космически кораби и да станат господари на вселената.

— Уерсгорците претърпяха поражение в тази война — възразих неуверено. — На тях ще им е нужно време да си възвърнат загубеното, дори ако нашите съюзници капитулират от всички окупирани светове. Твърде вероятно е синьокожите да преценят, че е целесъобразно да оставят Земята необезпокоявана за стотина години.

— Докато нашето унищожение бъде напълно гарантирано? — поклати глава сър Роджър. — Да, това е голямото изкушение. Истинската съблазън. И все пак, няма ли да се обречем на вечни мъки, ако изневерим по такъв начин на дълга си към бъдните поколения?

— Това може би е най-доброто, което можем да направим за нашата раса — казах аз. — Всичко, което е извън възможностите ни, е в Божиите ръце.

— Не, не, не и не! — Той оплете пръстите на двете си ръце. — Не мога. По-добре да умрем веднага, като мъже… Но Кетрин…

След нова пауза казах:

— Може би не е твърде късно да разубедим сър Оуен. Нито една душа не е безвъзвратно загубена, докато е на този свят. Можете да се опитате да събудите чувството му за чест и да му посочите колко глупаво е да се осланя на обещанията на уерсгорците, да му обещаете прошка и висок сан…

— И правото да спи с жена ми?! — рече той със зла ирония. Но след кратък размисъл добави: — Бих могъл да опитам. С по-голямо удоволствие бих пръснал злия му мозък. Но вероятно… да, вероятно трябва да разговарям… Аз дори бих направил опит да се самоунижа. Ще ми бъдеш ли опора, братко Парвус? Не бива да го заплюя в лицето. Ще укрепиш ли духа ми?