Кръстоносци в космоса

ПРОЛОГ

Когато командирът на космическия кораб погледна навън, настолната лампа плисна върху лицето му сноп светлина, който преряза тъмните контрастни сенки наоколо. Един люк зееше отворен към чуждоземната лятна нощ.

— Е, какво става? — запита той.

— Завърших превода, сър — отговори социотехникът. — Отне ми доста време, защото се наложи да търся етимологична аналогия със съвременните езици. Докато превеждах обаче, успях да науча достатъчно, така че мога да говоря с тези… същества.

— Добре — промърмори командирът. — Сега може би ще разберем какво е всичко това. Гръм и мълнии! Очаквах какво ли не тук, но не и такива неща!

— Разбирам как се чувствате, сър. Макар всичко да изглежда толкова очевидно, на мен ми е трудно да повярвам, че то е станало така, както е описано.

— Много добре, веднага ще го прочета. Уви, няма покой за блуждаещите души.

Командирът кимна с глава на социотехника, че е свободен, и той напусна кабината. После за миг остана неподвижен, отправил невиждащ поглед към документа пред себе си. Книгата беше респектиращо древна — старинен пергаментов манускрипт между масивни корици. Самият превод представляваше най-прозаичен машинописен текст. Но въпреки това той почти изпитваше страх да разгърне страниците: боеше се от това, което би могъл да открие. Разказваше се за някаква невероятна катастрофа преди повече от хиляда години а последиците от нея се усещаха и до ден днешен.

Капитанът се почувства много нищожен и самотен. До дома беше далече-далече. Нямаше как… Той започна да чете.