Кристин

ЕПИЛОГ

Ако ви разказвах някаква измислена история, тя щеше да има щастлив край: Рицарят със счупения крак щеше да спечели дамата на сърцето си — тази, която имала розово найлоново шалче и арогантни скули. Но това не стана. Лий Кабът сега се нарича Лий Акерман, омъжена е за търговски представител на IBM и живее в Таос, Ню Мексико. През свободното си време работи като застрахователен агент, но тъй като има две момиченца-близнаци, не вярвам да разполага с такова. Разказвам ви толкова подробно за нея, защото се интересувам от живота й и ми се струва, че все още я обичам. Разменяме си картички за Коледа, винаги й изпращам честитка за рождения й ден, защото тя не пропуска моя. Понякога ми се струва, че от онези трагични събития са изминали много повече от четири години.

Какво се случи с нас? Не зная. Ходихме в продължение на две години, спахме заедно (беше прекрасно), посещавахме един и същ колеж (Дру) и бяхме добри приятели. Баща й престана да я тормози, след като татко поговори с него, но оттогава очевидно ме смяташе за съмнителна личност. Струва ми се, че с мисис Кабът изпитаха облекчение, когато ние с Лий се разделихме.

Почувствах, че започваме да се отчуждаваме, и ми беше тежко, много тежко. Жадувах за нея както пушач жадува за цигара. Обичах я безумно, но се боя, че не успях да й го докажа.

Казах, че не знам причината за раздялата ни, но може би излъгах. Случилото се в гаража на Дарнъл беше нашата тайна — всички влюбени имат своите малки тайни — но тази беше жестока и абсурдна, напомняше за лудост и — още по-лошо — за смърт.

Случваше се, след като сме се любили и отпуснали голи в леглото, внезапно пред очите ни да изникне лицето на Роланд Льобей. Понякога, докато обсипвах с целувки устните, гърдите и тялото на Лий, чувах прегракналия му глас: „Това е най-хубавата миризма на света… освен може би женската…“ В този миг страстта ме напускаше.

Бог ми е свидетел, че виждах подобни чувства изписани на лицето на любимата си. Влюбените не винаги живеят щастливо до края на земните си дни, дори когато са извършили геройски постъпка. Ето още нещо, което разбрах едва след четири години.

И тъй ние с Лий започнахме да се отчуждаваме. Тайната трябва да се пази от двама души, да се оглежда в други очи. Страстно обичах Лий, но всички целувки и нежни думи, всички разходки сред падащите есенни листа, не можеха да се сравнят с мига, когато тя завърза на ръката ми розовото си шалче.

Лий се омъжи, напусна колежа и замина за Таос. Отидох на сватбата й без да изпитвам угризения на съвестта. Съпругът й е симпатяга. Кара хонда „Сивик“ — никакъв проблем с тази кола.

Оказа се, че напразно съм съжалявал, задето няма да вляза във футболния отбор на колежа — в „Дру“ дори няма такъв отбор. Вместо това в продължение на две години посещавах лятна школа — ако събитията се бяха развили другояче, по същото това време щях да се потя на игрището под жаркото августовско слънце и да тренирам до изнемогване. Ученолюбието ми бе възнаградено — дипломирах се една година по-рано.

Ако ме срещнете на улицата няма да забележите дефект в походката ми. Но ако повървим заедно шест-седем километра (всеки ден изминавам минимум пет — навик, останал ми от физиотерапията), ще ви направи впечатление, че започвам да накуцвам.

Левият крак ме наболява през дъждовните дни и през нощите, когато вали сняг.

Понякога, когато имам кошмари — слава Богу, напоследък ми се случва доста рядко, скачам в леглото, облян от пот и откривам, че съм се вкопчил в този крак, където плътта все още е издута над коляното. За щастие опасенията ми, че до края на живота си ще нося шина, протеза, или ще се придвижвам с инвалиден стол, не се сбъднаха. Освен това откривам, че никога не съм харесвал особено много футбола.

Майкъл, Реджина и Арни Кънингам бяха погребани в семейната гробница в Либъртивил Хайс. Мъртъвците бяха изпратени до последното си жилище само от членовете на семейството — роднините на Реджина от Лайгониър, тези на Майкъл от Ню Хемпшир и от Ню Йорк.

Погребението се състоя пет дни след кошмарните събития в гаража. Ковчезите бяха затворени. Тези три ковчега, поставени един до друг като войници, накараха сърцето ми да се свие, сякаш сграбчено от мъртвешка ръка. Едва в този миг осъзнах, че приятелят ми действително е мъртъв, че никога повече няма да ми показва как да си направя мравешка ферма. Разплаках се.

След церемонията изтъркалях инвалидния стол до ковчезите и сложих ръка върху средния. Не знаех, нито се интересувах дали е на Арни. Постоях известно време със сведена глава, после дочух глас зад себе си:

— Искаш ли да ти помогна на излизане?

Извих глава. Беше Мърсър, който приличаше на адвокат в тъмния си костюм.

— Добре. Ще ми отделите ли няколко секунди?

— Дадено.

Поколебах се и казах:

— Във вестниците пише, че Майкъл е бил убит пред дома си. Колата го прегазила, когато се подхлъзнал върху леда…

— Точно така.

— Вие ли го преместихте?

Мърсър помълча, сетне промълви:

— Това улесняваше нещата. — Извърна очи към Лий, която разговаряше с майка си, но от време на време неспокойно поглеждаше към мен. — Хубаво момиче.

— Някой ден ще се оженя за нея.

— Няма да се изненадам — отвърна полицаят. — Казвали ли са ти, че си смел като тигър?

— Струва ми се, че веднъж го чух от треньора по футбол.

Мърсър се усмихна.

— Време е да тръгваш, Денис. Не бива да оставаш тук прекалено дълго. Съветвам те да забравиш всичко.

— Лесно е да се каже.

Той кимна.

— Напълно те разбирам.

— Ще ми отговорите ли на един въпрос, който непрекъснато ме измъчва?

— Стига да мога…

— Какво…

Преглътнах, изкашлях се и продължих:

— Какво направихте с остатъците от колата?

— Лично се погрижих за тях — Мърсър говореше шеговито, но лицето му беше напълно сериозно. — Накарах двама местни полицаи да напъхат всичко в пресата в задния двор на Дарнъл. Получи се ей такова кубче. Един от колегите ми пострада — трябваше да му шият ръката.

Марсър се усмихна — това беше най-горчивата усмивка, която съм виждал.

— Твърдеше, че колата го ухапала.

После той закара стола ми до изхода, където ме очакваха семейството и момичето ми.

Така свърши всичко. Останаха само сънищата.

Сега съм с четири години по-голям и вече смътно си спомням лицето на Арни — все едно, че е пожълтяла снимка от стар училищен албум. Никога не бих повярвал, че ще се случи, но е факт. Успях да прекрача границата между юношеството и зрелостта. Притежавам университетска диплома и преподавам история на гимназистите. Започнах работа миналата година и двама от учениците ми — типове, подобни на Бъди Репертън — са по-възрастни от мен. Не съм женен, но в живота ми има няколко интересни дами. Почти не си спомням за Арни.

Освен в сънищата си.

Те са единствената причина за това повествование — всъщност има още една и след малко ще я споделя, но те допринесоха много за решението ми да разкажа тъжната история. Може би се опитвам да изстискам гнойта от раната и да я почистя? Не съм толкова богат, че да си позволя посещения при психоаналитик.

В един от тези кошмари отново съм в църквата, която е празна, с изключение на пътеката между редовете, с гръб към вратата. Не искам да се доближазам до мъртъвците, но патериците ме повличат напред против волята ми. Докосват средния ковчег, капакът му се отваря — вътре, сред копринените драперии не лежи Арни, а Роланд Д. Льобей — разлагащ се труп във военна униформа. Лъхва ме отвратителна смрад, мъртвецът отваря очи, изгнилите му ръце, покрити с тъмна плесен, се протягат и ме сграбчват за ризата преди да успея да се отдръпна. Той се повдига, докато отвратителното му лице е само на сантиметри от моето и прегракнало започва да повтаря: „Няма по-хубава миризма, нали? Няма по-хубава миризма, освен женската… освен женската… освен женската…“ Опитвам се да изкрещя, но не мога, защото ръцете на Льобей са вкопчени в гърлото ми.

В другия ми сън — той е още по-кошмарен, току-що съм приключил часа в нотърдамската гимназия, където преподавам. Прибирам учебниците и записките в куфарчето си и излизам от класната стая. А в коридора, между сивите металически шкафчета, се е притаила Кристин — съвършено нова и блестяща, с четири огромни гуми и никелирано украшение във формата на крилатата Победа върху решетката. Зад волана й не седи никой, но моторът й форсира и затихва, форсира и затихва… От радиото се разнася гласът на Ричи Валънс, загинал преди много години в самолетна катастрофа, заедно с Бъди Холи и Джи Пи Ричардсън. Ричи пее своята „Ла Бамба“ и под звуците на латиноамериканския ритъм Кристин внезапно се нахвърля върху мен. Гумите й оставят черни следи, дръжките на вратите й отварят гардеробчетата от двете страни на коридора. Забелязвам, че вместо номер под решетката и има табелка с изрисуван ухилен бял череп на черен фон. Над него са изписани думите: „Рокендролът е безсмъртен“.

Събуждам се — понякога крещя — но неизменно съм се вкопчил в крака си.

Сега сънувам по-рядко. В учебниците по психология — прочел съм много от тях с надеждата, че ще разгадая непонятното — пише, че с напредване на възрастта хората сънуват по-рядко. Струва ми се, че започвам да се оправям. Миналата Коледа, когато пишех обичайната картичка на Лий, импулсивно надрасках под подписа си още три думи: „Как се справяш?“ Побързах да запечатам плика, преди да съм размислил. След месец получих нейната картичка с изглед на новия театрален комплекс в Таос. На гърба й бяха написани адресът ми и един единствен ред: „С какво? Л.“

Ето защо си мисля, че по един или друг начин винаги откриваме онова, което искаме да научим.

Някъде по същото време — изглежда, че спомените нахлуват в паметта ми най-често по Коледа — изпратих писмо на Рик Мърсър, защото един въпрос не ми даваше покой. Интересувах се какво са направили с металното кубче.

Не получих отговор.

Но времето ме научи как да се справям и с този проблем — просто избягвам да мисля за него.

Ето че свърших — старите спомени и кошмари са описани в тези акуратно подредени страници. Ще ги поставя в папка, ще ги прибера в чекмеджето и ще го заключа. Това ще е краят.

Но преди малко споменах, че има още една причина, която ме подтикна да опиша случилото се.

Неговата безумна ярост.

Преди няколко седмици прочетох малка бележка във вестника — навярно телеграфната агенция се бе заинтересувала от новината, защото беше много странна. Чувам гласа на Арни, който ми напомня: „Бъде честен, Денис.“ Ще го послушам. Признавам, че точно тази новина, не толкова старите спомени, ме подтикнаха да ви разкажа всичко.

В бележката се споменаваше името на някой си Сандър Галтън, който е бил убит в Калифорния и по-точно — в лосанджелиско автокино, където бил на работа. Очевидно бил сам и се канел да затвори след свършването на прожекцията. Намирал се в снекбара, когато някаква кола разбила стената, прегазила машината за пуканки и връхлетяла върху младежа, който се канел да отключи вратата към прожекционната кабина. Полицаите са сигурни в последното, защото открили ключа в ръката му. Бавно прочетох бележката, озаглавена: „Странно убийство, причинено от кола в Лос Анджелис“ и си спомних думите на Мърсър: „Каза, че колата го ухапала.“

Разбирам, че е невъзможно Кристин да е възкръснала, но всъщност цялата история беше невероятна.

Непрекъснато си мисля за Джордж Льобей в Охайо.

За сестра му в Колорадо.

За Лий в Ню Мексико.

Какво, ако всичко започва отначало?

Че Кристин пътува на изток, за да довърши делото си?

Може би ме пази за накрая?