Кристин

1. КАК ЗА ПРЪВ ПЪТ ВИДЯХМЕ КРИСТИН

— Господи! — внезапно извика Арни Кънингам.

— Какво има? — попитах.

Зад очилата с метални рамки очите му бяха изцъклени, притискаше ръка към лицето си, така че дланта покриваше отчасти устата му. Изви главата си назад, сякаш бе прикрепена върху сачмени лагери.

— Спри колата, Денис! Върни се!

— Какво…

— Върни се, искам да я погледна отново.

Изведнъж разбрах.

— О, я зарежи тази работа — казах. — Ако имаш предвид това… нещо, което току-що отминахме…

— Върни назад! — почти изкрещя той.

Дадох на заден ход и си казах, че навярно се майтапи. Но той беше напълно сериозен. Бе налапал въдицата или, казано литературно, беше се влюбил.

Кристин беше трагична и никога няма да разбера Арни какво видя в нея през този ден. Лявата страна на предното стъкло представляваше паяжина от пукнатини, дясната задна част на купето беше ударена и под олющената боя се виждаше ръжда. Задната броня беше изкривена, капакът на багажника зееше и пълнежът на седалките стърчеше през няколко разреза на тапицерията. Като че ли някой се беше потрудил там с нож. Едната гума беше съвсем спаднала. Другите бяха изтъркани като галоши, виждаше се канавата. Но най-страшното бе, че под двигателя имаше тъмно петно от масло.

Арни се беше влюбил в плимут „Фюри“, модел 1958 година, от онези дългите, с големите перки. От дясната страна на предното стъкло, която беше здрава, се мъдреше стара, избеляла бележка: „Продава се“.

— Погледни я, Денис! — прошепна Арни. Тичаше около плимута като обезумял. Мократа му от пот коса прилепваше към черепа му. Пробва задната врата и тя се отвори със скърцане.

Обърнах се към него:

— Арни, будалкаш ме, нали? Май си слънчасал? Кажи ми, че е от слънцето. Ще те заведа вкъщи, ще те сложа под климатичната инсталация и ще забравим всичко това, искаш ли?

Говорех без особена надежда. Той умееше да се майтапи, но този път лицето му беше сериозно. Нещо повече, изглеждаше напълно откачил, което никак не ми хареса.

Арни не си направи труда да ми отговори. От отворената кола лъхна горещ, спарен въздух. Миришеше на старо масло и на нещо гнило. Арни като че ли не забеляза и това. Влезе и седна на разперената избеляла задна седалка. Едно време, преди двайсет години, трябва да е била червена. Сега беше бледорозова.

Протегнах се, издърпах малко от пълнежа, огледах го и сетне отбелязах:

— Изглежда така, като че ли руската армия я е прегазила по пътя си към Берлин.

Най-после той ме забеляза.

— Ъхъ… ъхъ. Но може да се оправи. Ще стане страхотна, Денис. Истинска красавица…

— Ей! Ей! Какво правите там, момчета? — изкрещя някакъв старец, който криво-ляво бе доживял до седемдесетата си годишнина. Възможно беше и да е по-млад. Стори ми се като човек, който не познава радостите на живота. Косата му беше дълга и оредяла. Олисялото му теме беше пример за разрастващ се псориазис.

Носеше зелени провиснали панталони и ниски кецове. Нямаше риза, а около кръста му беше омотано нещо, подобно на дамски корсет. Когато се приближи, видях, че е медицински колан. Веднага ми стана ясно, че за последен път го е прал някъде по времето, когато умря Линдън Джонсън.

— Какво искате бе, момчета? — гласът му беше писклив и рязък.

— Сър, тази кола ваша ли е? — попита го Арни. Въпросът му беше адски тъп. Плимутът бе паркиран на поляната пред бараката, от която се беше появил старецът. И без това гледката беше потискаща, но с плимута на преден план ставаше още по-неприятна.

— Какво, ако е моя? — попита дядката.

— Аз… — Арни преглътна, — аз искам да я купя.

Лицето на старчока светна. Гневът му се стопи, очите му лукаво и алчно пробляснаха, устните му потръпнаха. Сетне той широко се усмихна. В този миг усетих вледеняващ страх, прииска ми се да сграбча Арни и да го повлека след себе си. Нещо се появи в очите на стария човек, някаква загадъчна светлина, която ме накара да изтръпна.

— Добре де, тъй трябваше да кажеш — обърна се дядката към Арни. Протегна ръка и приятелят ми я стисна. — Името ми е Льобей. Роланд Д. Льобей. Офицер от запаса.

— Арни Кънингам.

Старецът раздруса ръката му и небрежно ми махна за поздрав. Бях извън играта, той си беше хванал жертва. Все едно, че Арни вече му беше връчил портфейла си.

— Колко? — попита прителят ми, сетне изрече най-голямата глупост: — Колкото и да поискате за нея, няма да е достатъчно.

Изстенах мислено. Все едно, че бе добавил и чековата си книжка към портфейла.

За миг усмивката на Льобей помръкна и той подозрително присви очи. Навярно се питаше дали не го будалкат. Втренчи се в откритото, замечтано лице на Арни за белези на коварство, после зададе фаталния въпрос:

— Синко, имал ли си кола досега?

Побързах да се намеся:

— Има „Мустанг Мач II“. Родителите му му я купиха. Колата е със скоростна кутия „Хърст“, суперакумулатор и може да стопи асфалта на първа скорост. Тя…

— Не — промълви Арни. — Едва тази пролет взех шофьорска книжка.

Льобей многозначително ме изгледа и изцяло насочи вниманието си към жертвата. Сложи ръце на кръста и се протегна. Усетих вонята на пот.

— В армията имах проблем с гърбината — каза той. — Пълна нетрудоспособност. Докторите така и не можаха да ме оправят. Ако някой ви попита какво му е лошото на тоя свят, момчета, отговорете му: докторите, комунягите и чернилките радикали. От трите най-гадни са комунягите, веднага след тях са докторите. И ако ви питат кой ви го е казал, кажете му — Роналд Д. Льобей. Тъй вярно, сър!

Докосна стария, ожулен капак на колата с неописуема нежност.

— Туй е най-добрата кола, дето съм имал. Купих я през септември 1957. По онова време новите модели излизаха през септември. Цяло лято ти показват снимки на коли под чергила и под брезенти и накрая умреш да знаеш какви има отдолу. Не като сега — гласът му изразяваше презрение към долното време, което беше доживял да види. — Нова, новеничка си беше тя. Миришеше на нова кола, а туй е май най-хубавата миризма на света. — Замисли се и добави: — Освен може би женската.

Погледнах към Арни и прехапах устни, за да не избухна в смях. Арни изненадано ме изгледа. Старецът като че не ни забелязваше; витаеше в своя изпълнен със спомени свят.

— Носих униформа трийсет и четири години — каза той, като продължаваше да глади капака на колата. — Влязох на шестнайсет, през 1923. Гълтах прахоляка на Тексас, скивал съм въшки колкото омари в бардаците на Ногалес. През Втората световна съм виждал мъже, на които карантията се показва през ушите. Беше във Франция. Вътрешностите излизат през ушите им. Представяш ли си, синко?

— Тъй вярно, сър — каза Арни. Мисля, че не беше чул и дума от брътвежите на Льобей. Пристъпваше от крак на крак, като че ли ужасно му се ходеше до клозета. — Питах ви за колата…

— Ходиш ли на университет? — изведнъж излая Льобей. — Там, в Хорликс?

— Не, сър, уча в либъртивилската гимназия.

— Добре — мрачно каза Льобей. — Стой далеч от колежите. Пълни са със защитници на чернилките, които искат да подарят Панамския канал. „Генератори на мозъци“ им казват. А пък аз им викам „Генератори на педерасти“.

Загледа се с любов в колата, наклонила се върху спадналата си гума, чиято олющена боя проблясваше под лъчите на късното следобедно слънце.

— Контузих си гърба през пролетта на 57-ма — промълви той. — Още тогава в армията цареше пълен хаос. Измъкнах се таман на време. Дойдох си в Либъртивил и започнах да си търся автомобил. Не бързах. Накрая отидох в автосалона на Норман Коб — там, дето е сега алеята за боулинг, от другата страна на „Мейн стрийт“ — и си поръчах тая кола тук. Рекох — искам я в червено и бяло, последен модел. Червена като на пожарна. И я получих. Когато я докараха, имаше само шест мили на километража. Тъй вярно, сър.

Сетне презрително се изхрачи на земята.

Надникнах през рамото на Арни към километража. Стъклото беше мътно, но все пак прочетох смайващите цифри: 97 432. И шест десети. Боже мой!

Обърнах се към Льобей:

— А защо продаваш колата, щом толкова много я обичаш?

Старецът злобно ме изгледа с мътните си очи:

— Хитрееш ли, синко?

Не отговорих, но и не сведох очи.

Стояхме втренчени един в друг няколко мига (Арни изобщо не ни обръщаше внимание, а влюбено галеше една от задните перки), после дъртакът заяви:

— Не мога да карам вече. Гърбината ме боли. И очите са зле.

Изведнъж схванах — или поне така ми се стори. Ако ни бе казал верните дати, значи беше на седемдесет и една. А на тази възраст в нашия щат е задължително да се явяваш на очни прегледи всяка година, за да ти подновят книжката. Навярно лекарят му бе забранил да кара кола или старецът не се бе явил на прегледа от страх. И в двата случая резултатът щеше да е един и същ. Вместо да се подложи на такова унижение, той беше обявил плимута за продан. А после колата бързо започнала да се скапва.

— Колко искате за нея? — отново попита Арни. Явно нямаше търпение да мине под ножа.

Льобей вдигна очи към небето, сякаш да провери дали има признаци за дъжд. След това отново погледна към Арни и му отправи широка, любезна усмивка, която обаче твърде много приличаше на злобната гримаса, предназначена за мен.

— Исках й триста — каза той. — Но ми изглеждаш добро момче. За теб ще сваля на двеста и петдесет.

— Боже мой — възкликнах.

Но той вече бе набелязал жертвата си и знаеше точно как да вбие клин помежду ни. Както казваше дядо ми, беше от стара коза яре.

Изведнъж се разбърза и заяви:

— Добре, щом не я искаш. Аз трябва да си гледам филмчето в четири и половина. Никога не изпускам „Краят на нощта“. Добре си побъбрихме, момчета. Чао.

Арни ми хвърли поглед изпълнен с такава болка и гняв, че отстъпих крачка назад. Тръгна след стареца и го хвана за рамото. Когато заговориха, не чувах всичко, но ми стигаше и онова, което виждах. Дъртакът се правеше на обиден. Арни говореше сериозно, с вид на човек, който се извинява. Льобей изрази надежда Арни да разбера, че не позволява да обиждат колата, возила го безопасно години наред. Приятелят ми се съгласи. След много фасони старецът благоволи да се върне обратно. И отново усетих, че в него има някаква преднамерена злоба… все едно студеният ноемврийски вятър да е мислещо същество. Едва ли има по-точно сравнение.

— Ако тоя каже още една дума, направо се отказвам — заяви Льобей и посочи с кокалестия си, мазолест пръст към мен.

— Няма, няма — побърза да каже Арни. — Триста ли казахте?

— Да, мисля, че толкова…

— Нали смъкна на двеста и петдесет! — извиках аз.

Арни втрещено ме изгледа, навярно се боеше, че старецът ще си тръгне отново, но явно Льобей реши да не рискува. Рибата беше вече почти захапала въдицата.

— Така да бъде — примирено въздъхна той. Отново ме погледна и видях, че се разбираме — не ме харесваше, а колкото до мен, чувствата ни бяха взаимни. И тримата мълчахме. Льобей ме наблюдаваше. Извърнах поглед към едно малко момче, което се опитваше да се самоубие с отровнозелен скейтборд. Някъде излая куче. Две петнайсетинагодишни момичета минаха покрай нас; кикотеха се и притискаха куп книги от библиотеката към набъбващите си гърди. Единственото ни спасение бе, че щяха да ни дават заплатите чак на другия ден. При наличие на време, даже само на двайсет и четири часа, лудостта му можеше да премине. Арни започваше да ми напомня на Тоуд, на Тоуд Хол.

Когато ги погледнах отново, Арни държеше две петачки и шест банкноти по един долар — очевидно цялото съдържание на портфейла му.

— Какво ще кажеш за чек? — попита той. Старецът иронично го изгледа и не му отвърна.

— Напълно валиден! — запротестира Арни. — Има покритие.

Имах си хас да няма. Бяхме работили цяло лято за „Карсън Брадърс“ на разклонението на път 1–376, което местните хора твърдо вярват, че никога няма да бъде завършено. Арни казваше, че общинските власти на щата Пенсилвания обявили наддаване за завършване на работата по 1–376 наскоро след приключването на Гражданската война. Не че се оплаквахме. През това лято много момчета получаваха мизерни заплати или не можаха да си намерят работа. Ние печелехме добре, взимахме даже и извънредни часове. Отначало бригадирът Брад Джефрис, се колебаеше да приеме такъв завързак като Арни, но накрая реши да го назначи като сигналист; момичето, което беше възнамерявал да наеме, беше забременяло и хукнало да се жени. През юни Арни започна като сигналист, но полека-лека се захвана и с по-тежката работа, благодарение на ината и решителността си. Това беше първата му истинска работа и не искаше да се изложи. Брад беше много доволен, а лятното слънце даже помогна да позавяхнат пъпките по лицето на Арни. Навярно причината беше в ултравиолетовите лъчи.

— Сигурен съм, че има, синко, — каза Льобей — Ама аз искам цялата сума, нали разбираш?

Не знаех дали Арни разбира, но на мен ми беше пределно ясно. Няма нищо по-просто от това да се спре изплащането на чек в местната банка, ако тази ръждива таратайка се скапе по пътя до вкъщи.

— Проверете в банката — отчаяно възкликна Арни.

— Няма да стане — каза Льобей и зачеса подмишницата си над мърлявия корсет. — Наближава пет и половина. Банката отдавна е затворена.

— Тогава депозит? — каза Арни и подаде шестнайсетте долара. Изглеждаше напълно откачил. Едва ли ще повярвате, че момче, почти на възраст да гласува, може да се развълнува толкова заради някаква скапана бричка. Самият аз не можех да го проумея. Само на Роналд Д. Льобей това сякаш му се видя в реда на нещата, навярно на неговата възраст вече нищо не можеше да го учуди. Едва по-късно разбрах, че странната му увереност се дължи на друга причина. Във всеки случай, дори някога в жилите му да е текла топла кръв, сега се бе превърнала в ледена вода.

— Трябва да дадеш поне десет процента — каза Льобей. Рибата вече беше хваната, след миг щеше да я хвърли в коша. — Ако получа десет процента, ще я задържа двайсет и четири часа.

— Денис — обърна се Арни към мен. — Можеш ли да ми заемеш девет долара до утре?

Имах дванайсет в портфейла и не се канех да ходя никъде. Лятото, прекарано в разкарване на пясък и в копане на канавки, ми помогна да съм в отлична форма за предстоящия футболен сезон, но поради умората почти не излизах. Напоследък дори не бях агресивен в усилията си да чукам мажоретката. Бях богат, но самотен.

— Портфейлът ми е в колата. Ела с мен и ще проверя с какви пари разполагам — заявих аз.

Льобей смръщи чело, но разбра, че успехът на сделката зависи от мен. Вятърът развяваше къдравата му бяла коса. С вид на собственик той се облягаше върху капака на плимута.

Двамата с Арни тръгнахме към улицата, където беше паркирана моята кола — „Дастър“, модел 1975. Прегърнах приятеля си и внезапно си спомних един дъждовен есенен ден преди повече от дванайсет години: двамата седим в неговата стая със стария черно-бял телевизор. Не обръщаме внимание на анимационния филм, а рисуваме с водни боички. Споменът ме натъжи и поизплаши. Разбирате ли, има дни, когато ми се струва, че човек е най-щастлив като шестгодишен. Тази възраст отминава бързо, като насън.

— Имаш ли пари, Денис? Ще ти ги върна утре следобед.

— Ъхъ, имам — отвърнах. — Но, за Бога, какво правиш, Арни? Тази стара трошка е за боклука. Старецът няма нужда от парите, а ти не си благотворително дружество.

— Не схващам. Какво искащ да кажеш?

— Той те ментосва. Будалка те, защото му доставя удоволствие. Ако закара тази бракма при Дарнъл, няма да вземе и петдесет долара за частите й. Тя е пълен боклук.

— Не. Не е. — Ако не беше пъпчивото му лице, приятелят ми щеше да изглежда съвсем обикновен. Но Бог дава всекиму поне по една хубава черта и мисля, че при Арни това бяха очите. Обикновено скрити зад очилата му, те бяха красиви и интелигентни, сиви като облаците в мрачен есенен ден. Ставаха адски проницателни, когато се случваше нещо, което го интересуваше, но сега бяха студени и замечтани. — Въобще не е боклук.

В този момент започнах да разбирам, че работата не е само във внезапното желание на Арни да притежава кола. Никога преди не се бе интересувал от автомобили, предпочиташе да се вози на моя дастър и да плаща част от бензина или пък да кара велосипеда си с три скорости. Едва ли му бе необходима кола, за да вози гаджетата; доколкото ми е известно, Арни никога не беше имал приятелка. Тук имаше нещо друго. Приятелят ми сякаш бе влюбен.

Посъветвах го:

— Поне го накарай да я запали пред теб, Арни. И вдигни капака. Под колата има петно от масло. Струва ми се, че блокът е пропукан. Не бива да…

— Ще ми заемеш ли девет долара? — очите му бяха приковани в моите.

Предадох се. Извадих портфейла си и му подадох парите.

— Благодаря, Денис.

— Направо се закопаваш, човече.

Не ми обърна никакво внимание. Прибави моите девет долара към неговите шестнайсет и се върна при Льобей. Подаде му парите и старецът внимателно ги преброи, като плюнчеше палеца си, сетне каза:

— Да сме наясно, ще я пазя само двайсет и четири часа.

— Да, сър, благодаря — рече Арни.

— Ще вляза да ти напиша разписка — заяви дядката. — Как ти беше името, войнико?

Арни се поусмихна.

— Кънингам. Арнолд Кънингам.

Льобей изсумтя и тръгна през пожълтялата трева към задната врата на бараката. Градинската порта беше от онези модерни алуминиеви врати с вдлъбната буква в средата — голямо Л в този случай.

Опитах се да вразумя приятеля си.

— Слушай, този тип е странен. В него има нещо…

Но Арни вече не беше до мен. Седеше зад волана на колата. На лицето му беше изписано предишното въодушевление.

Заобиколих колата и намерих лостчето за капака на двигателя. Дръпнах го и капакът се повдигна с ръждиво изскърцване, което ми напомни звуковите ефекти от филми на ужасите. Разхвърчаха се микроскопични метални парчета. Акумулаторът беше стар, марка „Олстейт“, наконечниците му бяха така корозирали, че не се виждаше кой е положителният и кой — отрицателният полюс. Изтеглих въздушния филтър и мрачно погледнах четирицилиндровия карбуратор, черен като минен забой.

Свалих капака и погледнах Арни, който седеше и нежно прокарваше ръка по километража, разграфен до абсурдните 120 мили в час. Нима някога колите са вдигали толкова?

— Арни, мисля, че блокът е пропукан. Не те лъжа. Тази кола е скапана, братче. Напълно скапана. Ако ти трябва возило, за същите пари ще намерим много по-добро. Сериозно ти говоря — много по-добро.

— Колата е на двайсет години — промълви той. — Даваш ли си сметка, че това я прави истинска антика?

— Ъхъ — казах. — Автомобилното гробище зад гаража на Дарнъл е пълна с такива „антики“.

— Денис…

Вратата хлопна. Льобей се връщаше. Още по-добре, по-нататъшните разговори бяха безсмислени. Може и да не съм най-чувствителното човешко същество на света, но разбирам кога съм излишен. Арни беше полудял по колата и не можех да го разбера. Мисля, че никой не би могъл.

Льобей му връчи разписката със замах. На лист от бележник беше написано с леко разкривен старчески почерк: Получени от Арнолд Кънингам 25,00 долара като 24-часов депозит за плимут ’58, Кристин. Следваше подпис.

— Какво е това Кристин? — попитах, като мислех, че не съм прочел правилно или пък той е сбъркал.

Старецът стисна устни и повдигна леко рамене, сякаш очакваше да му се присмея… или ме предизвикваше да го сторя.

— Колата се казва Кристин — отвърна той, — винаги така съм й викал.

— Кристин — каза Арни. — Харесвам ми. А на теб, Денис?

Оказа се, че проклетата бракма имала име! Това вече беше прекалено.

— Какво мислиш, Денис, харесва ли ти?

— Не — отговорих. — Щом трябва да носи някакво име, защо не я кръстиш „Беда“?

Навярно го обидих, но не ми пукаше. Отидох да го чакам при моята кола; проклинах се, че не избрах друг път за вкъщи.

2. ПЪРВИЯТ СПОР

Закарах Арни до тях и влязох с него да хапна парче торта и да изпия чаша мляко, преди да си тръгна към къщи. Много скоро съжалих, че съм го сторил.

Приятелят ми живееше на „Лоръл Стрийт“ в тих квартал в западната част на Либъртивил. Всъщност почти целият Либъртивил е като тих квартал. Тук не е шикозно както във Фокс Чапъл (където повечето къщи са като именията, които виждате всяка седмица в „Коломбо“), но все пак не прилича на Монроувил с неговите безкрайни улици със складове за стари гуми и книжарници с прашни книги. В Либъртивил няма заводи, градчето е като кампус на близкия университет. Не е шикозно, но поне е някак си интелигентно.

Арни беше смълчан и умислен по целия път до тях; опитах се да го заговоря, но той не ми обърна внимание. Накрая го попитах какво ще прави с колата.

— Ще я оправя — разсеяно промълви той и отново потъна в мълчание.

Съгласен съм, че беше отличен механик. Умееше да борави с инструментите и по звука на мотора да открие повредата. Ръцете му бяха нежни и бързи с двигателите; само когато беше с други хора, още повече — с момичета, те ставаха несръчни и неспокойни. Арни започваше да чупи пръсти и сякаш изпитваше желание да пъхне непокритите си ръце в джобовете или още по-лошо — да зачеше гнойните пъпки по брадичката си и да привлече към тях вниманието на околните.

Сигурен съм, че щеше да оправи колата, но парите, които беше спечелил това лято, бяха предназначени за колежа. Никога досега не беше имал автомобил, нямаше никаква представа колко средства гълтат старите коли. Изсмукват парите ти така, както вампирите изсмуква кръвта. Без съмнение щеше да спести разходите за труд, но покупката на резервните части щеше да го довърши още преди да е започнал работа.

Опитах се да му го обясня, но той изобщо не ме слушаше. Замечтаните му очи бяха вперени в далечината. Нямах представа за какво си мисли.

Майкъл и Реджина Кънингам си бяха в къщи — тя се трудеше над една от любимите си мозайки (тази се състоеше минимум от шест хиляди парчета; би ме изкарала от кожата за не повече от петнайсет минути), а той слушаше плочите си в хола.

Не след дълго започнах да съжалявам, че не съм се отказал от тортата и млякото. Арни им съобщи какво е направил, показа им разписката и те моментално вдигнаха пушилка до небесата.

Трябва да ви е ясно, че Майкъл и Реджина бяха типични университетски преподаватели. Ласкаеха се от мисълта, че действат за благото на обществото, а за тях това означаваше да се участвува в протести. В началото на 60-те години протестираха в името на интеграцията на цветнокожите, после — срещу войната във Виетнам и когато тя свърши, дойде ред на Никсън, на въпросите на расовия баланс в училищата (можеха да ви цитират дума по дума случая Ралф Бак, докато ви приспят), на полицейската и на родителската бруталност. Освен това си падаха по разискванията. По тях се увличаха, колкото и по протеста. Готови бяха да участвуват в двайсет и четиричасови обсъждания на космическата програма, в семинари, посветени на ЕРА или на възможните алтернативи на твърдото гориво. Бяха работили по Бог знае колко „горещи телефонни линии“ — за изнасилвания, за наркомани, горещи линии, чрез които деца, избягали от къщи, могат да поприказват с приятел, както и в добрата стара ПОМОЩ ПО ТЕЛЕФОНА, където хората, намислили да се самоубият, могат да се обадят и да чуят съчувствуващ глас, който им казва: „Не го прави, приятел, имаш ангажимент към обществото.“ След като тридесетина години преподаваш в университет, си готов да се разплямпаш на момента, както кучетата на Павлов отделяли слюнка, щом прозвучи звънецът. Предполагам, че след време дори започва да ти се харесва.

Реджина (настояваха да се обръщам към тях на малко име) беше четирийсет и петгодишна ледена красавица с вид на аристократка. Успяваше да изглежда аристократична дори когато беше с дънки, които бяха обичайното й облекло. Нейната специалност беше английската литература, но когато преподаваш в университет, това не е достатъчно — все едно като те попитат от къде си, да кажеш: „От Америка.“ Специалността й беше детайлизирана и калибрирана като образ на радарен екран. Беше отличен познавач на ранните английски поети, а дисертацията й бе върху Робърт Херик.

Майкъл беше преподавател по история. Изглеждаше тъжен и меланхоличен както музиката, която слушаше на грамофона си, въпреки че тъгата и меланхолията обикновено не се вписваха в образа, който се стремеше да създаде. Понякога ми напомняше какво отговорил Ринго Стар на един репортер при първото посещение на Бийтълс в Америка, когато го попитал дали наистина е толкова тъжен, колкото изглежда. „Не — отговорил Ринго, — лицето ми е такова.“ Майкъл беше като него. А освен това, в комбинация с очилата с дебели стъкла, слабото му лице го караше да прилича на карикатура на професор в хумористичен вестник. Започваше да оплешивява и носеше малка козя брадичка.

— Здрасти, Арни — каза Реджина, когато влязохме. — Здравей, Денис.

Това беше последната любезност, която ни продума този следобед.

Поздравихме я и си взехме торта и мляко, сетне се настанихме в кухненския бокс. Във фурната се печеше нещо и честно казано, миришеше отвратително. От известно време Реджина и Майкъл се опитваха да станат вегетарианци и вечерята миришеше така, като че ли пътьом Реджина е подбрала някое гнило водорасло или троскот. Надявах се да не ме поканят да остана.

Грамофонът спря и Майкъл влезе в кухнята. Носеше срязани до коляното дънки и изглеждаше така, като че най-добрият му приятел току-що е умрял. Обърна се към нас с меланхоличен глас:

— Закъсняхте, момчета. Какво ново?

Отвори хладилника и затършува из него. Навярно не му харесваше миризмата на водораслото.

— Купих си кола — каза Арни и си отряза още едно парче торта.

— Какво? — извика майка му от другата стая. Рязко скочи на крака и шумно се блъсна в ръба на масичката за карти, върху която нареждаше мозайката. Трясъкът беше последван от плясъка на картончетата, които се посипаха на пода. В този момент започнах да съжалявам, че не съм се прибрал направо в къщи.

Майкъл Кънингам се извърна от хладилника и се втренчи в сина си; в едната си ръка държеше голяма ябълка, в другата — кутия кисело мляко.

— Шегуваш се — каза той и кой знае защо точно сега за пръв път забелязах, че козята брадичка, която носеше още от 1970 година или там някъде, е доста посивяла. — Арни, шегуваш се, нали? Кажи, че се шегуваш.

Реджина влезе — висока, с аристократичен вид и адски вбесена. Погледна внимателно лицето на Арни и разбра, че не се шегува.

— Не можеш да купиш кола — каза тя. — Какво говориш, за Бога? Ти си само на седемнайсет години.

Арни последователно изгледа родителите си. На лицето му бе изписано упорито, твърдо изражение, каквото не бях виждал преди. Помислих си, че ако и в училището по-често гледа така, момчетата от авторемонтната работилница няма да са толкова склонни да му се подиграват.

— Грешите — каза той. — Мога да си купя кола без никакви проблеми. Не бих могъл да я получа на кредит, но ми е разрешено да платя в брой. Разбира се, да регистрираш кола на седемнайсет години, е друга работа. За това ми трябва вашето разрешение.

Те го гледаха с удивление, смущение и — когато го видях, усетих, че стомахът ми се свива — нарастващ гняв. Въпреки либералните си възгледи и ангажираност с каузата на ратаите, потъпканите съпруги, самотните майки и прочие, те потискаха и командваха Арни. А той не се съпротивляваше.

— Едва ли има причина да разговаряш с майка си по този начин — каза Майкъл. Остави обратно киселото мляко, задържа ябълката и затвори бавно вратата на хладилника. — Твърде млад си, за да притежаваш кола.

— А Денис вече има — побърза да му напомни Арни.

— Майчице, колко е късно! — възкликнах аз. — Трябва да се прибирам! Аз…

— Възгледите за възпитанието на родителите на Денис коренно се различават от нашите — изрече Реджина Кънингам. Никога не бях чувал такава студенина в гласа й. Никога. — А ти нямаш право да решаваш сам, без да се посъветваш с баща ти и с мен за…

— Да се посъветвам с вас! — изведнъж изкрещя Арни и разля млякото си. Вените на шията му се изпъваха като въжета.

Реджина отстъпи крачка назад и зяпна от изненада. Готов бях да се басирам, че синът й — грозното пате — никога досега не се бе осмелил да й крещи. Майкъл изглеждаше не по-малко смаян. Започваха да проумяват онова, което вече бях разбрал — за пръв път в живота си Арни най-сетне бе намерил нещо, което истински желае. И Бог да е на помощ на всеки, който се изпречи на пътя му.

— Да се посъветвам с вас! Питах ви абсолютно за всичко! Но всичко се решаваше като на заседание на комитет и ако не искате да правя нещо, при гласуването губех с две към едно! Но този път няма да има заседание на проклетия комитет. Купих кола и… въпросът е приключен!

— Не, не е! — възкликна Реджина и стисна устни. Колкото и да е странно, вече не изглеждаше почти аристократка, а направо като кралица на Англия или на друга страна, въпреки джинсите и всичко останало. В момента Майкъл беше вън от играта. Изглеждаше объркан и нещастен като мен и за миг го съжалих — дори не можеше да си отиде вкъщи за вечеря и да се измъкне от цялата работа; той си беше вкъщи. Тук се разиграваше суровата борба за надмощие между старата и младата гвардия и изходът й щеше да се реши по обичайния начин — с излишна горчивина и ожесточение. Реджина очевидно беше готова на всичко, но не и съпругът й. Нямах желание да се забърквам в семеен скандал. Станах и се запътих към вратата.

— И ти му позволи да го направи? — попита Реджина и ме изгледа високомерно, като че ли никога не се бяхме смяли, не бяхме пекли сладкиши или не бяхме ходили на семейни пикници заедно. — Денис, изненадана съм от теб.

Това ме жилна. Винаги бях харесвал майката на Арни, но никога не й се доверявах напълно, особено след онази случка в детството ми — навярно съм бил на около осем години.

Двамата с Арни бяхме ходили с велосипедите си към центъра, за да гледаме съботната следобедна прожекция. По обратния път Арни падна от колелото, когато изви рязко, за да избегне някакво куче и здравата си поряза крака. Закарах го до тях на рамката на моя велосипед и Реджина го заведе в кабинета за спешна помощ, където лекарят му направи половин дузина шевове. Бог знае защо, когато всичко свърши и стана ясно, че Арни ще се оправи напълно, Реджина се нахвърли върху мен и грубо ме наруга. Наряза ме като кисела краставица. Накрая целият се разтреперих и замалко не се разплаках — по дяволите, бях едва осемгодишен и досега не бях виждал толкова кръв. Не си спомням дословно всичките й думи, но знам, че се изплаших. Ако не ме лъже паметта, тя започна с обвинението, че не съм го пазил — като че ли бях баткото, а Арни — много по-малък от мен — и завърши, като каза (или поне така се разбра), че по-добре би било аз да съм се пребил.

И ето, че историята се повтаряше — „Денис, не си го пазил добре.“ Вбесих се. Гневът ми се дължеше на недоверието, което изпитвах към Реджина, но само отчасти. Когато си дете (в края на краищата седемнайсетгодишният младеж все още е едно голямо дете), си склонен да вземаш страната на връстниците си. Силен и безпогрешен инстинкт ти подсказва, че ако не събориш някоя и друга ограда, родителите ти — водени от най-добри намерения — с най-голямо удоволствие ще те държат вечно в оградата на детството.

Бях вбесен, но се помъчих да се овладея.

— Не съм му позволявал нищо — отвърнах. — Той я искаше и си я купи. — Можех да им кажа, че е дал само депозит, но нямах никакво намерение да го сторя. Направо бях побеснял. — Всъщност, опитах се да го разубедя.

— Съмнявам се! — сопна се Реджина, все едно каза: „Не ме будалкай, Денис, знам, че и ти си замесен.“ Бузите й горяха, очите й хвърляха мълнии. Опитваше се да ме накара отново да се почувствувам на осем години, и то доста успешно. Но аз не й се оставих.

— Виж, ако беше изслушала всички подробности, щеше да разбереш, че няма защо да се нервираш. Той я купи за двеста и петдесет долара и…

— Двеста и петдесет долара! — намеси се Майкъл. — Каква кола можеш да купиш за двеста и петдесет долара?

Досега беше мълчал от притеснение или пък бе занемял от изненада, за пръв път чул кроткият му син да повишава глас. Но цената на колата го извади от равновесие. Погледна сина си с открито презрение, от което ми призля. Самият аз искам да имам деца и ако това стане, обещавам, че никога няма да ги гледам така.

Повтарях си, че трябва да запазя спокойствие, че това не е моя работа, че няма за какво да кипвам… но тортата, която бях изял, беше образувала голяма лепкава топка в стомаха ми и чувствах, че вдигам температура. От малък приемах Майкъл и Реджина като свои родители и бях нервен и притеснен от разигралия се семеен скандал.

— Научаваш много за колите, когато поправяш стар автомобил — казах аз. Изведнъж ми се стори, че започвам да говоря като смахнатия Льобей. — Ще е необходима много работа, преди колата да стане годна за преглед. („Ако изобщо“ — стане помислих си. ) Считайте я за… за негово хоби.

— За мен това е чиста лудост — процеди Реджина. Изведнъж ми се прииска да изляза. Предполагам, че ако емоционалното напрежение в стаята не беше толкова голямо, положението щеше да ми е забавно. Започвах да защитавам покупката на Арни, въпреки че поначало смятах цялата история за абсурдна.

— Както кажеш — измърморих. — Но аз нямам нищо общо. Отивам си вкъщи.

— Прекрасно! — иронично изрече Реджина.

— Свършено е — каза Арни безизразно и се изправи. — Ще се чупя оттук.

Реджина ахна, Майкъл примигна, като че ли му бяха зашлевили шамар.

— Какво каза? — успя да изсъска Реджина. — Какво…

— Не разбирам какво толкова ви тревожи — каза им Арни със странен, невъзмутим глас. — Но нямам намерение да седя тук и да ви слушам глупостите. — Погледна майка си и продължи: — Искаше да се запиша в курсовете за колеж. Направих го. Пожела да вляза в шах-клуба, вместо в училищния оркестър — добре, също съм там. Успях да прекарам седемнайсет години без да ви изложа пред приятелите ви от бридж-клуба или да вляза в затвора.

Двамата зяпнаха от удивление, все едно, че стената на кухнята внезапно се бе сдобила с уста и беше проговорила.

Арни ги гледаше със странните си, безизразни очи, в които проблясваше гневно пламъче. Сетне промълви:

— Предупреждавам ви, че няма да се откажа от колата. Това едничко нещо.

— Арни, застраховката… — започна Майкъл.

— Престани! — извика Реджина. Не желаеше да обсъжда конкретни проблеми, защото това беше първата крачка по пътя към отстъплението; искаше просто да потуши бунта, бързо и безвъзвратно. Има моменти, когато възрастните, въпреки че те отвращават, едва ли го осъзнават. Тогава изживях такъв момент и се почувствувах още по-зле. Когато Реджина изкрещя на съпруга си, изведнъж ми се стори вулгарна и същевременно изплашена; и понеже я обичах, никога не бих искал да я виждам такава.

Исках да тръгна, но бях като хипнотизирай от сцената пред очите ми — първият голям скандал в семейство Кънингам, който бях виждал, а може би изобщо първият. Действително беше страхотен — поне десета степен по скалата на Рихтер.

— Денис, ти тръгвай, а ние ще изясним това до край — мрачно заяви Реджина.

— Добре. Но не разбирате ли, че правите от мухата слон? Тази кола… Реджина, Майкъл, излезте да я видите… — навярно вдига от нула до петдесет километра за двайсет минути, ако въобще може да се движи.

— Денис! Върви си!

Подчиних се.

Когато влизах в моя дастър, Арни изскочи от задната врата, очевидно с намерение да изпълни заканата си да напусне. Родителите му го последваха, сега вече не само кипнали, но и разтревожени. Донякъде ги разбирах. Всичко им се беше стоварило внезапно като гръм от ясно небе.

Запалих мотора и излязох на заден ход на тихата улица. Твърде много неща се бяха случили след като двамата бяхме напуснали работа преди два часа. Тогава бях толкова гладен, че можех да изям каквото ми падне (с изключение на печеното водорасло на Реджина). Сега имах чувството, че стомахът ми се е свил на топка и ще повърна още първата хапка.

Когато потеглих, тримата стояха на алеята пред гаража (поршето на Майкъл и волвото комби на Реджина бяха приютени вътре — „Те си имат коли — помислих си злобно, — какво ги е еня?“) и продължаваха да се карат.

„Свършено е — помислих си и се почувствах тъжен и подтиснат. — Ще го сразят, Льобей ще си остане с неговите двайсет и пет долара, а оня плимут ще седи там до второто пришествие.“ И преди бяха постъпвали с Арни така. Защото беше неудачник. Дори и родителите му го знаеха. Беше интелигентен, а зад невзрачната му външност се криеше остър ум и доброта.

Беше добър, но неудачник.

Родителите му го знаеха, както и ония копелета в училищната работилница, които му се подиграваха по коридорите и мажеха с пръсти очилата му.

Знаеха, че е неудачник и щяха да го сломят.

Така си мислех. Но този път грешах.

3. НА ДРУГАТА СУТРИН

Появих се пред дома на Арни в шест и половина на следващата сутрин и паркирах до бордюра; не ми се влизаше вътре, макар и да знаех, че майка му и баща му са още в леглото — споменът за скандала в кухнята още беше пресен, за да се наслаждавам на обичайните кифла и кафе преди работа.

Арни не излезе в продължение на почти пет минути и започнах да се питам дали е изпълнил заканата си да се чупи. Сетне задната врата се отвори и той се запъти към мен, размахал кутията си с обяда.

Влезе, затръшна вратата и каза:

— Карай, Джийвс — това беше една от обичайните му закачки, когато беше в добро настроение.

Подкарах, изгледах го внимателно, понечих да проговоря, после реших, че е по-добре да изчакам той да започне… ако изобщо има какво да каже…

Дълго време Арни не пророни нито дума. Изминахме безмълвно по-голямата част от пътя, в колата звучеше само местната станция, която предаваше рок и соул музика. Арни разсеяно тактуваше с крак.

Най-сетне наруши мълчанието.

— Съжалявам, че снощи присъства на скандала.

— Няма нищо, Арни.

— Минавало ли ти е през ум, че родителите са само пораснали хлапета, докато децата им не ги принудят да навлязат в зрялата възраст? Обикновено старците здравата се съпротивляват.

Поклатих глава, а той продължи:

— Ще ти кажа какво мисля по въпроса. — Приближавахме строителния обект, фургонът на „Карсън Брадърс“ беше след едно възвишение. Движението в този ранен час не беше натоварено. Небето имаше цвят на праскова. — Мисля, че между другото родителите се опитват да убият децата си.

— Абсолютно си прав — отвърнах аз. — Моите винаги се мъчат да ме убият. Снощи майка ми се вмъкна в стаята с възглавница и се опита да ме задуши с нея. Предишната вечер татко гонеше мен и сестра ми с нож.

Знаех, че той разбира от майтап, но се питах какво биха си помислили родителите му, ако ме чуеха.

— Знам, че отначало ще ти прозвучи налудничаво — каза невъзмутимо Арни, — но има много неща, които изглеждат странно, докато ги осъзнаеш. Например едиповият комплекс и плащеницата от Турино.

— Звучи ми идиотски — сопнах се. — Просто се скара с вашите и това е всичко.

— Все пак аз наистина го вярвам — каза Арни замислено. — Не че го правят съзнателно. И знаеш ли защо?

— Изгарям от любопитство.

— Защото щом ти се роди дете, вече със сигурност знаеш, че ще умреш, все едно виждаш собствения си надгробен камък.

— Знаеш ли какво, Арни?

— Какво?

— Мисля, че това е адски зловещо — казах аз и двамата избухнахме в смях.

— Не ме разбирай погрешно — промълви приятелят ми.

Влязохме в паркинга и загасих двигателя. Няколко секунди мълчаливо седяхме в колата.

— Заявих им, че ще напусна подготвителните курсове — продължи той, — и че ще се запиша за ПП.

„ПП“ означаваше професионална подготовка. Това е същото, което учат момчетата в трудово-възпитателните училища, само че вечер те не се прибират вкъщи. Имат нещо като задължителна „денонощна“ програма.

— Арни — започнах, без да знам какво точно искам да кажа. Все още се питах какво бе предизвикало неприятностите. — Арни, все още си непълнолетен. Родителите ти трябва да дадат писмено съгласие за…

— Да, разбира се — каза Арни. Усмихна ми се невесело; под приглушената светлина на ранното утро изглеждаше едновременно по-стар и много, много по-млад… приличаше ми на цинично бебе. — Могат да провалят програмата ми за следващата година и да я подменят изцяло, като ме запишат в курсове по ръкоделие или по шев и кройка. Законът им дава право. Но няма закон, който да може да ме принуди да изкарам успешно курсовете, които са избрали.

Чак сега разбрах колко се е променил. Как е възможно да обикне тази стара таратайка, при това така дяволски бързо? През следващите дни този въпрос непрекъснато ме измъчваше, както навярно измъчва скръбта по наскоро загубен любим човек. Когато Арни каза на родителите си, че има намерение да се запише в курсовете по професионална подготовка, той изобщо не се шегуваше. Беше ги засегнал на болното място и при това го направи с безогледна експедитивност, която ме изуми. Не съм убеден, че някаква по-умерена тактика би му помогнала в битката срещу Реджина, но ме учуди твърдостта му, направо ми взе акъла. Работата беше там, че ако Арни прекараше последната си година в курса по ПП, колежът отиваше на кино. А за Майкъл и Реджина това беше абсурд.

— И те просто… отстъпиха?

Наближаваше време за работа, но изгарях от желание да науча всички подробности.

— Ами, не беше лесно. Казах им, че ще й намеря гараж и че няма да се явя на технически преглед, докато не получа тяхното съгласие.

— Ъ, смяташ ли, че ще се съгласят?

Хвърли ми мрачна усмивка, която беше едновременно и самоуверена и изплашена — като на секач, замахващ с брадвата над огромен пън. Сетне промълви:

— И още как. Когато съм готов, ще се съгласят на всичко.

И знаете ли какво? Аз му повярвах.

4. АРНИ СЕ ЖЕНИ

Можехме да вземем два часа извънреден труд този петъчен следобед, но отказахме. Взехме си чековете от канцеларията и отидохме да ги осребрим в либъртивилския клон на Питсбъргската кредитно-спестовна банка. Внесох по-голямата част от заплатата си в спестовния си влог, отделих петдесет долара за чековата си книжка (самото притежание на такава ме караше да се чувствувам възрастен — чувство, което навярно се изпарява впоследствие) и задържах двайсет в брой.

Арни взе цялата си заплата в брой.

— Ето — каза и ми подаде десетачка.

— Не — отвърнах. — Задръж я, човече. Ще ти е необходим всеки цент, за да ремонтираш тази бричка.

— Вземи! — повтори той. — Плащам си дълговете, Денис.

— В момента не ми трябват пари.

— Дръж! — настойчиво поднесе парите Арни.

Взех банкнотата, но въпреки протестите му го накарах да вземе един долар ресто.

Докато карахме през града към бараката на Льобей, Арни ставаше все по-нервен. Пусна радиото прекалено силно и заотмерва такта отначало по бедрата си, после по таблото на колата. След малко „Форинър“ запяха „Мръсно бяло момче“.

— Все едно, че пеят за мен, Арни — пошегувах се и той се изсмя твърде силно и престорено. Държеше се като човек, който чака жена му да роди. Накрая предположих, че се бои да не би Льобей да е продал колата под носа му.

— Арни, успокой се! Там ще е.

— Спокоен съм, спокоен съм — каза той и ми се ухили широко и фалшиво. Този ден кожата на лицето му беше по-пъпчива от всякога и си помислих (не за първи път, нито за последен) как ли бих се чувствал на негово място, принуден ден след ден да търпя покритото си с гноящи циреи лице.

— Добре, престани да се тръшкаш. Държиш се така, като че ще подмокриш гащите преди да сме стигнали до там.

— Не се тръшкам — отвърна той и удари още веднъж по таблото, само за да ми покаже че не е нервен. „Мръсно бяло момче“ на „Форинър“ беше последвано от „Герой на джукбокса“ на същия състав. Беше петък следобед и блокът „Уикенд Парти“ беше започнал на УКВ-104. Когато си припомням последната ми година в гимназията, неизменно я свързвам с рокмузиката и с нарастващото нереално предчувствие за неизбежно нещастие.

— Ще ми обясниш ли с какво те привлече тази трошка?

Той остана дълго време умълчан, загледан навън към „Либъртивил авеню“, след това рязко изключи радиото, прекъсвайки „Форинър“ на средата на думата.

— Не знам точно — каза той. — Може би защото за пръв път откакто започнаха да ми излизат пъпки виждам нещо по-грозно даже и от мен. Това ли искаше да ти кажа? Е, може би ти помогнах да причислиш случая към точно определена категория?

— Хей, Арни, хайде стига — казах аз. — Това съм аз, Денис, помниш ли ме?

— Помня те — отвърна Арни. — И все още сме приятели, нали?

— Положително, поне така беше доскоро. Но какво общо има това с…

— И това означава, че няма нужда да се лъжем или поне така си мисля. Знам, че съм грозен и че не се сприятелявам лесно. Аз… някак си отблъсквам хората. Не искам да го правя, но така се получава. Нали разбираш?

Кимнах колебливо. Както каза той, бяхме приятели, което означаваше, че не бива да се будалкаме взаимно. Той също кимна, съвсем делово, сетне промълви:

— Другите хора — например ти, Денис, — не винаги разбирате какво означава това. Когато си грозен и ти се присмиват, мирогледът ти се променя. Трудно е да запазиш чувството си за хумор, понякога се страхуваш да не откачиш.

— Ясно. Но…

— Не — каза той тихо. — Изобщо не ти е ясно. И никога няма да ме разбереш напълно. Но ти ме харесваш, Денис…

— Направо те обичам, човече. Знаеш го.

— Може би — продължи Арни. — Радвам се да го чуя. Може би съзнаваш, че под пъпките и под глупавото ми лице се крие нещо…

— Лицето ти не е глупаво, Арни. Може би само малко странно.

— Майната ти — усмихна се той.

— И на тъпата ти таратайка, глупако.

— Слушай, с тази кола си приличаме. Под скапаната й външност се крие нещо по-добро. Виждам го, това е всичко.

— Нима?

— Да — тихо отвърна Арни.

Завих по главната улица. Вече приближавахме бараката на Льобей. И изведнъж ми хрумна ужасяваща мисъл. Какво, ако Майкъл е взел някой свой приятел или студент и са побързали да изпреварят Арни и да купят колата? Ще кажете, че това е ход, достоен за Макиавели, но Майкъл Кънингам не бе по-малко перфиден. Ненапразно се беше специализирал във военната история.

— Видях тази кола — и почувствувах, че ме привлича… И сам не мога да си го обясня много добре. Но…

Замлъкна, сивите му очи замечтано се втренчиха в пространството. След миг продължи:

— Но разбрах, че мога да я направя по-хубава.

— Искаш да кажеш — да я поправиш?

— Ъ-ъ, не. Това е твърде безлично. Поправяш столове, маси, косачката, която не ще да работи. И обикновените коли.

Може би забеляза, че повдигнах вежди, но побърза да добави, сякаш се страхуваше да не му се надсмия:

— Знам, че звучи смахнато. Даже не ми се иска да го казвам. Но ние сме приятели, Денис. Което означава, че не се будалкаме помежду си. Според мен това не е обикновена кола. Не знам защо мисля така… но съм сигурен.

Понечих да кажа нещо, за което навярно по-късно щях да съжалявам; исках да му предложа да обмисля по-внимателно действията си и да не се вманиачава по скапаната кола. Но точно в този момент завихме зад ъгъла и се озовахме на улицата на Льобей.

Арни ахна.

На поляната пред бараката се очертаваше правоъгълник, където тревата бе още по-жълтеникава и грозна. В единия му край имаше петно от масло, попило в почвата и убило всякаква растителност. Този шибан правоъгълник веднага се набиваше в очи: имах чувството, че ако го гледам по-дълго, направо ще ослепея.

На същото място вчера стоеше плимутът.

Земята си беше там, ама автомобилът беше изчезнал.

— Арни, успокой се — казах, извивайки колата към бордюра. — Не се шашвай, за Бога.

Не ми обърна и капка внимание. Съмнявам се дали въобще ме чу. Лицето му беше пребледняло, върху него се открояваха гнойните му пъпки. Отвори вратата на моя дастър и скочи навън още преди да спра.

— Арни…

— Баща ми е — каза той гневно, с омраза. — Сигурен съм, че копелето има пръст в изчезването на колата.

Сетне се втурна към бараката.

Излязох и се завтекох след него, като си казвах, че тази скапана история няма край. Не можех да повярвам, че току-що съм чул Арни Кънингам да нарича баща си копеле.

Точно се канеше да заблъска с юмрук по вратата, когато тя се отвори. Появи се самият Льобей. Днес носеше риза върху медицинския колан. Втренчи се в яростното лице на Арни с алчна, престорено добродушна усмивка и изрече:

— Здрасти, синко.

— Къде е? — извика Арни. — Сключихме сделка! По дяволите, нали сключихме сделка! Имам разписка!

— Успокой се — каза Льобей. Видя ме, застанал на долното стъпало с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. — Кво му става на твоя приятел, синко?

— Колата я няма — казах аз. — Ето какво му е.

— Кой я купи? — възкликна Арни. Никога не бях го виждал така вбесен. Ако в този момент имаше пистолет, сигурно щеше да го опре в челото на Льобей. Неволно изпитах смайване: все едно, че пред очите ми заекът се беше превърнал в хищник. Да ме прости Господ, ама смътно ми се мярна мисълта дали Арни няма мозъчен тумор.

— Кой я е купил? — повтори Льобей тихо. — Ами, никой не я е купил още, синко. Нали си я запазил срещу капаро. Вкарах я в гаража, тва е всичко. Сложих й резервата и смених маслото.

Изпъчи се и ни дари с абсурдна, царствена усмивка.

— Колко великодушно от ваша страна — озъбих се аз. Арни го изгледа колебливо, след това изви рязко глава към затворената врата на скромния гараж, свързан с къщата с пътечка, покрита със сгурия.

— Освен това не исках да я оставям навън, след като ти си предплатил за нея — добави старецът. — Имах разправии с един-двама от типовете на тази улица. Една нощ някакво хлапе хвърли камък по колата ми. Тук имам съседи, дошли направо от старата Б.Л.

— Това пък какво е? — попитах аз.

— Бригадата на лайнарите, синко.

С присвити очи огледа срещуположната страна на улицата, като снайперист, взел на мерника си чистите, икономични коли на чиновниците, прибрали се от работа, децата, които играеха на гоненица и скачаха на въже, хората, седнали на верандите си с чаши в ръка в настъпващата вечерна прохлада.

— Иска ми се да зная кой беше оня, дето хвърли камъка — промълви той. — Тъй вярно, умирам да знам кой е бил.

Арни се изкашля.

— Съжалявам, че ви създадох неприятности.

— Не се безпокой — каза Льобей рязко. — Харесва ми като видя някой да държи на това, дето е негово… или почти негово. Носиш ли парите, момче?

— Да, нося ги.

— Добре, да влезем вкъщи. И приятелят ти да заповяда. Ще оформим продажбата и ще полеем сделката с по една бира.

Побързах да откажа:

— Не, благодаря. Аз ще остана вън, ако нямате нищо против.

— Както искаш, синко — каза Льобей и… намигна. И до ден днешен не знам какво би трябвало да означава това намигване. Двамата влязоха вътре и вратата се хлопна след тях. Рибата беше хваната и готова за почистване.

Странно потиснат, тръгнах по пътеката към гаража и опитах вратата. Вдигна се лесно и отвътре ме лъхнаха същите миризми, които усетих вчера, когато отворих вратата на плимута — на масло, на стара тапицерия, на натрупана горещина от дългото лято.

На едната стена бяха опрени гребла и други вехти градински инструменти. На другата стена висяха стар маркуч, велосипедна помпа и старомодна чанта, пълна с ръждиви пръчки за голф. В центъра беше колата на Арни. В наши дни дори кадилаците са компактни, а Кристин изглеждаше дълга цял километър. Паяжината от пукнатини на едната страна на предното стъкло улавяше светлината и то проблясваше като амалгама. Някакво момче с камък, както беше казал Льобей или може би малко произшествие на път за вкъщи от дома на ветераните след нощ, прекарана в наливане с долнопробна ракия и спомени от войната. За доброто старо време, когато човек можел да види Европа, Тихия океан и мистериозния Изток през мерника на базуката. Кой знае… пък и едва ли има значение… Каквато и да е истината, нямаше да е лесно да се намери стъкло за подмяна.

Нито пък евтино.

Помислих си: „О, Арни, здравата си загазил!“

Спадналата гума, която Льобей беше махнал, стоеше до стената. Отпуснах се на ръце и на колена и надникнах под колата. Там беше започнало да се образува прясно петно от масло, което се чернееше на фона на кафеникавото очертание на друго, по-старо, по-широко петно, просмуквало се в бетона години наред. Това ме накара да се почувствам още по-зле. Блокът положително беше пропукан.

Минах отпред до мястото на шофьора и точно когато хванах дръжката на вратата, съзрях кофа за боклук в отсрещния ъгъл на гаража. От нея се подаваше голяма пластмасова бутилка. Видях част от надписа върху нея: „САПФ…“

Изстенах. О, да, наистина беше сменил маслото. Колко великодушно от негова страна! Беше източил старото и налял машинно масло „Сапфир“. Това е оня боклук, който можете да купите срещу 3, 50 долара за рециклиран двайсетлитров бидон. Роланд Д. Льобей беше цар, нали? Роланд Д. Льобей беше душичка.

Отворих вратата и седнах зад волана. Сега миризмата в гаража вече не беше неприятна, подсказваща занемареност и поражение. Кормилото на колата беше широко и червено — вдъхваше увереност. Погледнах отново смайващия спидометър, разграфен не до 70 или 80, а чак до 120 мили в час. Нямаше километри, изписани с червени цифрички отдолу; когато това маце е слизало от конвейера, идеята да преминем към метричната система все още не е била хрумнала на умните глави във Вашингтон. Нямаше и голямото червено 55. По онова време бензинът вървял по 29,9 цента за галон, дори по-малко, ако имате късмет в града ви да се води ценова война. До арабското петролно ембарго и ограничаването на скоростта за икономия на гориво оставали още петнайсет години.

„Доброто старо време“ — помислих си и неволно се усмихнах. Бръкнах отляво под седалката и напипах копчето за придвижване на седалката въпреки съмненията ми, че работи. Имаше климатична инсталация (тя положително не действаше) и голямо радио с лъскави бутони — хващаше само средни вълни, разбира се. През 1958 ултракъсите вълни са били почти неизползвани.

Сложих ръце на кормилото и нещо се случи. Дори и сега, след толкова време и продължителен размисъл, не съм сигурен какво точно беше това. Може би видение, но съвсем мимолетно. Сякаш за миг разкъсаната тапицерия се смени с нова, ухаеща на найлон… или може би на истинска кожа. Воланът вече не беше протъркан; никелираните части меко проблясваха в здрача.

„Хайде да се повозим, шефе — като че ли нашепваше Кристин сред тишината на задушния гараж. — Хайде да попътуваме.“

За миг сякаш всичко се промени. Грозната плетеница от пукнатини на предното стъкло изчезна — или така ми се стори. Полянката, която се виждаше през вратата, не беше покрита с пожълтяла и проскубан трева, а с прясно окосена зеленина. Пътеката беше току-що циментирана, без нито една пукнатина. Видях (или ми се стори, че виждам) пред бараката кадилак модел 1957 година. Аристократичното произведение на „Дженерал Мотърс“ беше тревистозелено, без петънце ръжда по него, с големи гангстерски гуми с бели джанти и капаци, които блестяха като огледала. Кадилак с размерите на кораб, защо не? Бензинът е бил евтин като чешмяна вода.

„Хайде да се повозим, шефе… хайде да попътуваме.“

Добре, защо не? Ще я изкарам от гаража и ще се отправя към старата гимназия, все още на мястото си — щеше да изгори чак след шест години, през 1964 — ще пусна радиото, за да хвана Чък Бери, който пее „Мейбълин“, или Евърли Брадърс със „Събуди се, малка Сузи“, или може би Робин Люк да вие „Сузи дарлинг“. После ще…

После стремглаво изскочих от Кристин. Вратата се отвори със зловещо скърцане и здравата си ударих лакътя в стената на гаража. Блъснах вратата с крак (право да ви кажа, дори не исках да я докосвам) и се втренчих в плимута, който, освен ако не станеше чудо, скоро щеше да принадлежи на моя приятел Арни. Разтърках ожуления си лакът. Сърцето ми биеше лудо.

Видението бе изчезнало. Никакъв хром, никаква нова тапицерия. Точно обратното — множество ръждясали драскотини, единият фар липсваше (предишния ден не бях забелязал това), антената беше дивашки изкривена. И тази неприятна миризма на мухъл и мръсотия…

Още тогава реших, че не харесвам колата на моя приятел Арни.

Излязох от гаража, като непрекъснато се озъртах назад през рамо — кой знае защо, но се страхувах от колата зад гърба ми. Сигурно ще ви прозвучи глупаво, но точно така се чувствувах. А тя си седеше там с очуканата си, ръждива броня, нямаше нищо зловещо или дори странно в нея. Беше просто много стар плимут, с лепенка от технически преглед, чийто срок бе изтекъл на 1 юни 1976 година.

В този момент Арни и Льобей излязоха от бараката. Арни държеше къс хартия — квитанцията за покупката, предполагам. Ръцете на стареца бяха празни; вече беше скрил парите.

— Надявам се, че ще ти достави удоволствие — рече Льобей, а аз си помислих, че прилича на стар сводник, който предлага жена на много младо момче. Усетих как в мен се надигна вълна от отвращение към него — към този тип с келяво теме и с кирлив медицински корсет. — Сигурен съм, че ще й се наслаждаваш. След време.

Извърна гуреливите си очи към мен, задържа ги за миг върху лицето ми, сетне отново се втренчи в Арни и повтори:

— След време.

— Да, сър — разсеяно отвърна Арни. Тръгна към гаража като сомнамбул и се спря, загледан в колата си.

— Ключовете са вътре — каза Льобей. — Ще трябва да си я откараш, нали разбираш?

— Ще може ли да потегли?

— Вчера вечерта тръгна — каза Льобей, но очите му се стрелнаха встрани. После продължи с тон на човек, който си измива ръцете от цялата работа: — Приятелчето ти сигурно има здраво въже в багажника, нали?

Така си и беше, но ми стана неприятно, че се е досетил. Въздъхнах… Не исках да имам нищо общо със старата таратайка, която Арни беше купил, но предчувствах как лека-полека тя ще навлезе в живота ми.

Арни беше забравил за нас. Прекрачи прага на гаража и влезе в колата. Късното следобедно слънце осветяваше помещението; вдигна се облаче прах, когато Арни седна вътре и автоматично изтупа панталона си. За миг приятелят ми остана седнал зад волана, обхванал го леко с ръце и отново усетих тревога. Колата като че ли го „всмука“. Казах си, че трябва да престана да си въобразявам и да се държа като някоя тъпа седмокласничка.

Арни леко се приведе напред и завъртя ключа. Когато дочух звука на мотора, хвърлих гневен, обвинителен поглед към Льобей, но той пак се взираше в небето, сякаш се мъчеше да разбере дали ще вали.

Нямаше да тръгне; просто нямаше начин. Моят дастър беше в доста добра форма, но преди него имах една след друга две брички (постегнати брички, никоя от тях не беше зле колкото Кристин); и много добре познавах този звук в студените зимни утрини, това бавно, уморено тракане, което показва, че акумулаторът е изтощен.

Рърр-рърр-рърр… рърр… рърр… … … рърр…

— Хич не се мъчи, Арни — казах. — Няма да запали.

Той даже не вдигна глава. Изключи двигателя, после пак завъртя ключа. Моторът заработи бавно и мъчително.

Пристъпих към стареца и му се сопнах:

— Не можа ли да я оставиш да поработи, докато се зареди акумулаторът?

Льобей извърна към мен жълтеникавите си, гуреливи очи и пак безмълвно се загледа в небето.

— А може би изобщо не си я запалил. Сигурно си повикал някои приятелчета да ти помогнат да я избутате в гаража. Ако старо говно като теб въобще има приятели.

Льобей високомерно ме изгледа и заяви:

— Синко, не се пиши всезнайко. Още не ти е изсъхнало млякото около устата. Когато издрапаш през две войни като мене…

— Върви по дяволите с твоите две войни! — възкликнах яростно и тръгнах към гаража, където Арни още се мъчеше да запали колата. Със същия успех можеше да се опитва и да изпие със сламка Атлантика или да отлети с балон на Марс.

Рърр… … … рърр… … … рърр.

Скоро старият, корозирал акумулатор щеше да се изчерпи напълно и в гаража да се разнесе гадният звук, който обикновено чувате, когато пътувате сам по облян от дъжда черен път или по безлюдна магистрала — глухото изпукване на соленоида, последвано от ужасяващ звук, подобен на предсмъртно хъркане.

Отворих вратата и се обърнах към Арни:

— Май ще трябва да донеса въжето.

Той ме погледна и промълви:

— Сигурен съм, че ще запали заради мен.

Устните ми се разтегнаха в широка, неубедителна усмивка.

— Добре де, ще го донеса за всеки случай.

— Разбира се, щом искаш — разсеяно каза Арни и после продължи едва чуто: — Хайде, Кристин. Моля те!

В този миг въображаемият глас отново ми прошепна: „Хайде да се повозим, шефе… хайде да попътуваме“ — и аз потръпнах.

Арни пак завъртя ключа. Очаквах да прозвучат глухото изпукване на соленоида и мъртвешкото хъркане. Но моторът заработи отначало бавно, след това внезапно ускори оборотите. Сетне отново замря. Арни превъртя ключа. Двигателят се запали и от ауспуха изригнаха изгорели газове със звук, който прозвуча като бомбена експлозия в затвореното пространство на гаража. Подскочих. Но не и Арни. Той беше потънал в някакъв свой свят.

На негово място бих изругал, просто за да накарам колата да тръгне: „Хайде, курво“ е псувня, която неизменно помага; „Тръгвай, минетчийко“ също има своите достойнства; а понякога добродушното, сърдечно „Запали, говно“ върши работа. И повечето познати момчета биха постъпили така. Това е просто едно от нещата, които научаваш от баща си.

Майките дават най-вече добронамерени практически съвети — ако си режеш ноктите на краката два пъти месечно, чорапите ти няма да се късат; не пипай това, не знаеш кой го е държал преди тебе; изяж си морковите, много са полезни. Но бащите ни научават на вълшебните заклинания. Ако колата не ще да запали, напсувай я… при това я напсувай в женски род. Ако се върнеш седем поколения назад, навярно ще откриеш някой свой праотец, който псува проклетото магаре, задето е спряло насред моста някъде в Съсекс или в Прага. Но Арни не я ругаеше, нашепваше:

— Хайде, миличка. Моля те.

Завъртя ключа. Моторът изгърмя, угасна, сетне заработи. Звукът беше ужасяващ, като че ли четири от осемте бутала си бяха взели почивния ден, но двигателят работеше. Направо не повярвах на очите си. Все пак нямах намерение да разговарям с Арни — гаражът се изпълваше със синкав дим. Побързах да изляза навън.

— Оказа се, че е наред, а? И не се налага да рискуваш твоя скъпоценен акумулатор! — възкликна Льобей и се изплю на земята.

Не знаех какво да му отговоря. Честно казано, чувствах се малко неловко.

Колата бавно излезе от гаража, а видът й беше толкова абсурден, че не знаех дали да се смея или да плача. Гледах я и не можех да повярвам, че е толкова дълга — като че ли беше оптическа илюзия. А Арни изглеждаше много малък зад кормилото.

Свали стъклото и ми махна с ръка. Крещяхме, за да се чуем — гаджето на Арни — Кристин — имаше извънредно силен и дрезгав глас. Би трябвало първо да се постави заглушител, ако бе останало нещо от ръждясалия ауспух. Бях пресметнал, че дотук ремонтът на Кристин щеше да струва около шестстотин долара, без да се смята счупеното предно стъкло. Един Бог знае колко щеше да излезе само неговата подмяна.

— Ще я закарам при Дарнъл! — изкрещя Арни. — Рекламата му във вестника казва, че може да гарираш в една от задните клетки за двайсет долара седмично!

Извиках в отговор:

— Арни, двайсетачка на седмица за ония задни клетки е много!

Гаражът на Дарнъл бе типичен пример за обирджийство на младите и наивните. Намираше се до голямо автомобилно гробище с префърцуненото име „Магазин за употребявани резервни части“. Бях ходил там няколко пъти, веднъж за да купя стартер за моя дастър, веднъж за карбуратор за мъркюрито, което беше първата ми кола. Уил Дарнъл беше неприятен шишко, който много пиеше и пушеше дълги пури, въпреки че страдаше от астма. Не криеше, че ненавижда почти всички юноши, собственици на коли в Либъртивил… но това не му пречеше да ги обслужва и оскубва.

— Знам — надвика Арни гърмящия двигател. — Но ще я оставя само за седмица-две, докато намеря по-евтин гараж. Не мога да я закарам вкъщи такава, татко и мама ще откачат.

Беше абстолютно прав. Понечих да заговоря, за сетен път да го помоля да спре тази лудост, преди да е станало прекалено късно. Но се отказах — вече беше купил колата. Освен това, нямах намерение да се надвиквам с гърмящия двигател, нито да вдишвам отровните изгорели газове.

— Добре — изкрещях. — Ще карам след теб.

— Супер — ухили се Арни. — Ще мина по „Уолнът Стрийт“ и „Бейсин Драйв“, за да избегна главните улици.

— Дадено.

— Благодаря, Денис.

Включи на скорост и плимутът подскочи напред и почти спря. Арни леко настъпи газта и от ауспуха изригна облак изгорели газове. Кристин запълзя по алеята към улицата. Когато натисна спирачката, светна само единият стоп. Мислено прибавих още пет долара към сметката за ремонта.

Приятелят ми изви кормилото наляво и изкара колата на улицата. Ръждясалият заглушител застърга по тротоара. Арни даде още газ и колата зарева като ранен звяр. Живеещите от отсрещната страна на улицата занадничаха от верандите или излязоха навън да видят какво става.

С гръм и трясък Кристин се понесе по платното с около петнайсетина километра в час, изхвърляйки огромни вонящи облаци от синкав дим, който увисваше над улицата и после бавно се разнасяше в меката августовска вечер. При знака „Стоп“ на кръстовището моторът угасна. Някакво хлапе на велосипед профуча край таратайката, дочух подигранателния му вик:

— Що не я закараш право на гробището, господине!

Арни му се закани с юмрук през прозореца, сетне му показа среден пръст. Ето още нещо ново. Никога през живота си не бях го виждал да показва кукиш.

Стартерът зави, двигателят се задави и после прихвана. Този път последва цяла серия от гърмежи, сякаш стреляха с картечница по „Лоръл Драйв“. Изстенах.

Скоро някой ще извика ченгетата и ще арестуват Арни, задето кара нерегистрирано, технически неизправно моторно превозно средство и нарушава обществения ред. Това едва ли би облекчило положението му вкъщи.

Последва още един трясък, който отекна по улицата като експлозия на снаряд от минохвъргачка, сетне плимутът зави наляво по „Мартин Стрийт“. За няколко секунди огненочервеното слънце се превърна в златисто кълбо, после се скри зад хоризонта. Забелязах че Арни се подпира с лакът на отворения прозорец.

Вбесен се обърнах към Льобей, готов да излея яда си на него. Казвам ви, сърцето ме болеше. Но картината, която видях, ме накара да се вцепеня.

Старецът плачеше.

Гледката беше ужасна и гротескна, но най-вече жалка. Едно време имахме котарак на име Капитан Бийфхарт. Блъсна го камион, когато бях деветгодишен. Заведохме го при ветеринарния лекар — мама караше бавно, защото плачеше и не виждаше добре от сълзите — а аз седях отзад с котарака. Сложил го бях в кашон и непрекъснато му говорех, че ветеринарят ще го спаси, че ще се оправи, но дори деветгодишен глупчо като мен разбираше, че Капитан Бийфхарт никога вече няма да бъде добре: част от вътрешностите му се показваха, беше облян в кръв и омазан с изпражнения — с една дума — умираше. Опитах се да го погаля, но той захапа ръката ми, точно на мекото място между палеца и показалеца. Болката бе силна, но ужасното чувство на състрадание беше още по-силно. Никога след това не съм изпитвал нещо подобно. Не че се оплаквам, нали разбирате. Дори мисля, че хората трябва по-рядко да изпитват такива чувства. Ако ви се случва често, неизбежно ще попаднете в лудницата.

Навел глава, Льобей стоеше сред голата поляна, недалеч от мястото, където голямото петно от масло бе умъртвило тревата. Държеше голяма носна кърпа и бършеше очите си с нея. По бузите му се търкаляха едри сълзи, които по-скоро приличаха на капки пот. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.

Извърнах глава, за да не го гледам и погледът ми се спря на малкия гараж. Допреди малко изглеждаше пълен — с вехтории, разбира се, но най-вече с огромната стара кола с двойни фарове, напукано предно стъкло и близо декар широк капак. Сега вещите по стените само подчертаваха празнотата. Гаражът зееше като беззъба уста.

Гледката беше още по-неприятна от разплакания старец. Но когато го погледнах отново, Льобей почти се бе съвзел. Сълзите му бяха пресекнали, беше натъпкал носната кърпа в задния джоб на вехтите си панталони. Но лицето му все още беше мрачно. Много мрачно.

— Е, свърши се — прегракнало изрече той. — Няма я вече, синко.

— Мистър Льобей — казах аз, — де да можеше и моят приятел да каже същото. Ако знаете каква разправия имаше с неговите старци заради тази ръждива трошка…

— Разкарай се — сопна ми се старецът. — Писна ми от глупостите ти, блееш като овца. Приятелят ти е много по-акълия от теб. Върви и виж дали има нужда от помощ.

Тръгнах по алеята към моята кола. Не желаех нито миг повече да остана при Льобей.

— Само блееш! — извика той злобно след мен и това ми напомни онази стара песен на „Юнгбладс“: „Аз съм простичък човек, свиря както мога.“ — Не се мисли за толкова умен!

Качих се на колата и потеглих. Когато завивах по „Мартин Стрийт“, хвърлих последен поглед назад и видях, че той продължава да стои на поляната, а голата му глава проблясва.

Впоследствие се оказа, че е бил прав.

Мислех се за много умен и си изпатих.

5. КАК ОТИДОХМЕ ПРИ ДАРНЪЛ

Карах по „Мартин“ до „Уолнат“ и после завих надясно по „Бейсин Драйв“. Не след дълго настигнах Арни. Беше спрял до бордюра и капакът на багажника беше отворен. Автомобилен крик, толкова стар, че сигурно е бил използван за смяна на колелата на фургоните при преселението към Дивия Запад, беше подпрян на смачканата броня. Дясната задна гума беше спаднала.

Спрях зад него и точно когато излизах от колата, от съседната къща излезе млада жена и тромаво запристъпва към нас. Мина покрай страхотната колекция от пластмасови фигури, подредени в тревата пред дома й (две розови фламинга, четири или пет малки патета, строени зад голяма майка-патица и прекрасен пластмасов кладенец с пластмасови цветя, „засадени“ около него). Дамата имаше крещяща нужда от хапчета за отслабване.

— Не можете да оставите тази таратайка тук — каза тя, докато преживяше дъвката си. — Нямате право да паркирате трошката пред нашата къща. Ясно ли е?

— Госпожо — обърна се към нея Арни. — Спадна ми гумата, това е всичко. Ще се махнем, веднага щом…

— Нямате право да паркирате тук, ясно ли е? — повтори тя като автомат. — Мъжът ми ще си дойде скоро. Той не ще никакви таратайки пред къщата.

— Това не е таратайка — каза Арни и в гласа му имаше нещо, което я накара да отстъпи крачка назад.

— Майка ми вика, че тая кола е акана.

— Така е — изписука сестричката му. — Акана-поакана.

— Акана-поакана — повтори Арни. — Каква велика мисъл, нали, деца? Майка ви да не е философ?

— Не — отговори момчето. — Тя е Козирог. Аз съм Везна. Сестра ми…

Прекъснах го смутено:

— Ще се върна колкото е възможно по-бързо.

— Добре.

— И се успокой.

— Не се притеснявай. Няма да бия никого. Забързах към моята кола. Когато седнах зад волана, чух момиченцето да пита Арни:

— Защо си толкова грозен, господине?

Изминах близо два километра до „Джон Ф. Кенеди Драйв“. Според майка ми, израснала в Либъртивил, улицата минавала през един от най-привлекателните квартали по времето, когато Кенеди бил застрелян в Далас. Може би преименуването на старата „Барнсуолоу Драйв“ на убития президент донесло нещастие, защото оттогава кварталът западнал. На нея имаше едно автокино, закусвалня „Макдоналдс“, закусвалня „Бъргър кинг“, работилница „Арби“. Имаше и осемдесет автосервиза, защото улицата води към магистралата.

Купуването на гума трябваше да стане светкавично, но отначало попаднах в два автосервиза на самообслужване, които дори не продават масло, само бензин. Обслужваха се от умствено изостанали момичета в будки от бронирано стъкло, които седят пред компютърен дисплей, четат „Нешънал Инкуайърър“, и преживят дъвка, достатъчно голяма да задави слон.

Третият сервиз беше на „Тексако“ и продаваше гуми. Разполагаха с подходящи гуми за плимута (тогава още не можех да го наричам Кристин, нито да си мисля за нея — за него — с това име) само за двайсет и девет и петдесет, но сервизът се обслужваше само от едно момче и то трябваше да сложи новата гума на джантата и същевременно да налива бензин. Предложих да го заместя, но то отговори, че шефът ще го убие, ако го спипа.

Когато поставих гумата в моя багажник и платих на момчето два долара за работата, вече се смрачаваше. Храстите хвърляха дълги виолетови сенки. Докато бавно се движех по улицата, видях как последната дневна светлина струи хоризонтално през пролуката между „Арби“ и алеята за боулинг. Златистата светлина беше почти ужасяваща със странната си, неочаквана красота.

Обзе ме внезапна паника, почувствах, че се задушавам. За първи път ме обземаше такова чувство през тази година — през тази дълга, странна година — но не и за последен. И въпреки това ми е трудно да го обясня или даже да го определя. По някакъв начин беше свързано с това, че беше 11 август 1978 година, че от следващия месец щях да бъда в последния клас, че началото на учебната година щеше да означава край на дълъг, спокоен период от моя живот. Подготвях се да стана възрастен човек и за пръв път го прозрях сред тайнствената светлина, проникваща в пролуката между алея за боулинг и закусвалня. В този момент разбрах защо хората се страхуват да пораснат — защото това означава да свалят една маска и да я заменят с друга. Като дете се учиш как да живееш, а като възрастен човек се учиш как да умреш.

Странното усещане премина, но се почувствах потресен и тъжен — доста непривично за мен състояние.

Когато завих обратно по „Бейсин Драйв“, изведнъж осъзнах, че съм забравил проблемите на Арни и се опитвам да се справя с моите собствени — размислите за възрастта ми бяха припомнили, че ми предстои влизане в колежа, отделяне от родния дом и опит за място в щатския отбор, за което трябваше да се състезавам с още шейсет души, преминали квалификациите, вместо само десет или двайсет. Навярно ще си кажете: „Голям праз, Денис, имам добра новина за теб: на един милиард червени китайци хич не им пука дали ще влезеш в първа дивизия“. Прави сте. Но просто се опитвам да ви обясня, че всичко това за първи път ми се видя реално… и доста страшно. Понякога умът ти се отплесва, независимо от желанието да забравиш неприятните проблеми.

Настроението ми никак не се подобри като видях, че мъжът на дебеланата се е прибрал и че двамата с Арни са настръхнали един срещу друг, очевидно готови всеки момент да се сбият.

Двете малки деца все още седяха тържествено на колелата си, очите им се стрелкаха към Арни и към баща им, като че бяха зрители на някакъв апокалиптичен тенис мач, след който реферът с удоволствие ще застреля победения. Очевидно очакваха момента, когато баща им ще размаже моя хилав приятел.

Побързах да спра, излязох от колата и се втурнах към тях.

— Ня’а да говоря повече, пъпчивецо! — викаше таткото. — Казвам ти да я махаш, веднага!

Носът му беше голям, сплескан, с изпъкнали червени вени. Лицето му беше червено като рак, а по врата му, над сивата работна риза изскачаха дебели като въжета вени.

— Не мога да карам по капла! — извика Арни. — Нали ти обясних. Ти не би го направил, нали?

— Аз ще те подкарам тебе по капли, говняно лице — каза таткото, очевидно решил да покаже на децата си как големите хора решават проблемите си в действителния свят. — Не може да паркираш смотаната си бричка пред мойта къща. Не ме вбесявай момче, щот ше си изпатиш.

— Никой няма да си изпати — казах аз. — Хайде, господине. Дайте ни малко време.

Арни благодарно ме изгледа; разбрах колко е бил изплашен и че все още се страхува. Винаги аутсайдер, той знаеше, че в него има нещо, Бог знае какво, което кара определени типове да искат да му избият зъбите. Изглежда е бил убеден, че и сега няма да му се размине — но този път беше решил да не се предава.

Очите на мъжа се извърнаха към мен.

— Още един — каза той, сякаш се учудваше, че на света има толкова много дръвници. — Искате ли да ви смеля и двамата? Туй ли искате? Ше го направя, не се съмнявайте.

Да, този вид хора ми бяха познати. Ако беше десет години по-млад, той щеше да бъде един от типовете в училище, които мислеха, че е страшно забавно да избият учебниците от ръката на Арни, когато той бърза за класната стая, или да го блъснат както е облечен под душа след часа по физическо. Тези типове никога не се променят. Просто остаряват, развиват белодробен рак от прекалено много „Лъки Страйк“ или издъхват от мозъчна емболия на петдесет и три години или там някъде.

— Не искахме да ви ядосаме — казах аз. — Просто му спадна гумата. Никога ли не сте пукали гума?

— Ралф, искам тия да се махнат! — тлъстата му жена беше застанала на верандата. Гласът й беше писклив и възбуден — това беше по-интересно от шоуто на Донахю. Съседите бяха наизлезли да видят какво става и отново си помислих уморено, че ако още не бяха извикали ченгетата, скоро щяха да го сторят.

— Никога не съм оставял някаква стара бричка да седи пред нечия врата повече от три часа — заяви Ралф. Устните му бяха разтегнати в гримаса и на светлината на залязващото слънце видях как слюнката блести по зъбите му.

— Тук сме по-малко от час — осмелих се да му напомня.

— Я не ми се прави на голям умник, момче — каза Ралф. — Не ме сащисваш. Аз не съм кат’ вас, момчета. Работя си за хляба. Идвам си гроги вкъщи и нямам време да се карам. Искам да я махнете и то веднага…

— Имам резервна гума в багажника си — прекъснах го. — Ако ни разрешите да я сложим…

— И ако бяхте поне малко порядъчен… — разгорещено поде Арни.

Е, това вече беше върхът. Порядъчността му бе нещо, което този кретен Ралф нямаше да позволи да бъде поставено под въпрос пред децата му. Замахна към Арни. Не знам как би свършило всичко, може би Арни щеше да се озове в затвора, а безценната му кола — да бъде конфискувана, но аз успях навреме да хвана Ралф за китката. Двамата се сблъскаха и в сумрака се разнесе тъп, плющящ звук.

Дебелото момиченце избухна в сълзи.

Дебелото момченце седеше на колелото си, а долната му устна беше провиснала почти до гърдите.

Арни, който винаги се беше промъквал като преследвано животно покрай „пушкома“ в училище, сега дори и не мигна. Всъщност като че ли искаше да се случи нещо.

Ралф се извърна към мен, очите му бяха изцъклени от гняв.

— Добре бе, малък лайнар — възкликна той. — Първо теб ще оправя.

Стиснах още по-силно ръката му и промълвих:

— Кротко, човече, гумата е в багажника ми. Дай ни пет минути да я сменим и ще се махнем.

Усетих как напрегнатите му мускули се отпускат. Той погледна децата си. Момиченцето хлипаше, момчето опулено ни зяпаше и това като че ли го накара да промени решението си.

— Пет минути — изръмжа той. Погледна към Арни: — Радвай се, че не викам полицията да те подбере. Туй нещо не е инспектирано, а няма и стопове.

Очаквах Арни да каже още нещо тъпо и да скапе цялата работа, но приятелят ми явно не беше забравил всичко, което е учил за благоразумието.

— Благодаря — промълви той. — Съжалявам, ако съм кипнал малко.

Ралф изсумтя и яростно започна да напъхва ризата си в панталона. Отново погледна към децата си и изръмжа:

— Влизайте вътре! К’во праите тук? Да не искате тупа-лупа?

Ох, Господи, какво звукоподражателно семейство. За Бога, не ги тупа-лупай, защото може да се накака-акат в гащите.

Децата зарязаха велосипедите си и побягнаха към майка си.

— Пет минути — повтори Ралф и ни изгледа злобно. Навярно вечерта, когато отиде да се почерпи с момчетата, ще им разкаже как е удържал фронта срещу поколението, отдадено на секса и на наркотиците. „Тъй вярно, момчета, казах им да разкарат шибаната си таратайка преди да съм ги отупа-лупал. И ако щете вярвайте, побягнаха така, сякаш съм им подпалил задниците“. После ще запали „Лъки страйк“. Или „Камел“.

Сложихме крика на Арни под колата. При третото натискане на лоста крикът се счупи. Дочу се тъп звук, разнесе се облак ръждив прах. Арни ме погледна, в очите му се четеше болка и унижение.

— Няма значение — казах. — Ще вземем моя.

Свечеряваше се, наоколо падаше мрак. Сърцето ми все още биеше твърде силно, в устата си чувствувах горчивината от сблъсъка с „Големия шеф“ от „Бейсин Драйв“ 119.

— Съжалявам, Денис — прошепна Арни. — Повече няма да те забърквам в тази каша.

— Няма значение. Давай да сменим гумата.

Използвахме крика да повдигнем плимута (в един ужасен миг ми се стори, че задната броня ще се разпадне на парчета) и свалихме спадналата гума. Сложихме новата, затегнахме винтовете и измъкнахме крика. Зарадвах се, когато видях колата на четирите си колела; здравата се бях уплашил от начина, по който изгнилата броня поддаде под натиска на крика.

— Готово — каза Арни и намести стария ожулен капак над винтовете.

Стоях, гледах плимута и отново ме обзе чувството, което бях изпитал в гаража на Льобей. Може би причината бе в новата гума „Файърстоун“. Върху нея все още стоеше етикетът на производителя и се виждаха яркожълтите тебеширени знаци, оставени от момчето в работилницата при балансирането й.

Потръпнах леко, но не бих могъл да опиша странното чувство, което изпитах. Сякаш бях видял змия, която постепенно се измъква от старата си кожа и отдолу се показва нова и блестяща.

Ралф стоеше на верандата си и злобно ни наблюдаваше. В едната си ръка държеше хамбургер от „чудо-хляб“. В другата ръка стискаше кутия бира.

— Красавец е, нали? — измърморих на Арни, докато хвърлях счупения му крик в багажника на плимута.

— Същински Робърт Дедфорд1 — измърмори Арни и двамата се изкискахме с облекчение.

Арни хвърли спуканата гума в багажника върху крика и изпъшка, притиснал ръце към устата си. Приличаше на дете, заловено да държи празен буркан от конфитюр. Избухнах в лудешки смях.

— На какво се смеете, бе, пънкари? — изрева Ралф и тръгна надолу по стълбата. — Искате ли да ви изкривя физиономиите? Ей сега ще ви го демонстрирам.

— Да изчезваме — извиках на Арни и се втурнах към моя дастър. Вече нищо не можеше да обуздае смеха ми, той просто извираше от мен. Тръшнах се на предната седалка, завъртях ключа на двигателя, като се превивах от смях. Плимутът на Арни нададе ужасяващ рев и бе обгърнат от вонящ облак синкав дим. Даже и през този шум дочух пронизителния смях на Арни, който явно бе изпаднал в истерия.

Ралф се понесе по алеята, без да изпуска сандвича и бирата.

— На какво се смеете, бе, пънкари такива?

— На теб, скапаняко! — победоносно извика Арни и потегли с гръм и трясък. Натиснах педала за газта и рязко извих встрани, за да избегна Ралф, който явно беше решен да ни унищожи. Продължавах да се смея, но това вече беше чиста истерия — от гърлото ми се изтръгваха звуци, подобни на писък.

— Ще те убия, пънкарино! — изрева Ралф. Натиснах отново газта и замалко не връхлетях върху плимута на Арни.

— Начукай си го! — извиках и показах на Ралф среден пръст.

Той се втурна след нас, няколко минути препуска по тротоара, после спря, запъхтян и озъбен.

— Ама че шашав ден — казах и се ужасих от разтреперания си глас. Отново усетих горчивината в устата ми. — Ама че шантав, шибан ден.

Гаражът на Дарнъл на Хамптън Стрийт беше продълговата сграда със стени и покрив от ръждясала ламарина. Върху фасадата й се мъдреше изцапана от грес табела с надпис: СПЕСТЕТЕ СИ ПАРИТЕ! УМЕНИЕТО ОТ ВАС, ИНСТРУМЕНТИТЕ ОТ НАС! Под нея имаше друг надпис с по-малки букви: „Местата в гаража се дават под наем за седмица, месец или година.“

Автомобилното гробище беше зад гаража. Заемаше цял квартал и беше опасано с ограда от същата разядена ламарина — очевидно Дарнъл с нежелание се бе подчинил на нарежданията на градския съвет по благоустройство. Всъщност можеше и да не го прави, най-малко защото двама от тримата му членове бяха негови приятели. Уил познаваше всички важни клечки в Либъртивил. Беше от онези типове, каквито ще намерите в почти всеки голям или малък град, които тихомълком дърпат конците на всеки бизнес.

Носеха се слухове, че е замесен в продажбата на наркотици в либъртивилската гимназия и в основното училище и че се познава с големите мошеници в Питсбърг и във Филаделфия. Не вярвах много на слуховете — или поне така си въобразявах — но знаех, че ако търсиш бомбички и ракети за Четвърти юли, Уил Дарнъл ще ти продаде. Баща ми споменаваше, че преди дванайсет години Дарнъл бил подведен под отговорност като един от големите босове във верига за търговия с крадени коли, която се разпростирала от нашия край на изток до Ню Йорк и чак до Бангор в Мейн. Сетне обвиненията отпаднали. Но баща ми бе почти сигурен, че Уил Дарнъл е затънал до уши в разни други далавери — от отвличане на камиони до фалшиви антики.

„Стой настрана от гаража му, Денис“ — посъветва ме той преди година, когато купих първата си таратайка и платих двайсет долара за една от клетките в гаража на Дарнъл, за да се опитам да сменя карбуратора, опит, който завърши с пълен провал.

Спомних си предупреждението му, когато влизах през главната порта след моя приятел Арни. Смрачаваше се, слънцето бе залязло и оставило огненочервена диря на хоризонта. Фаровете ми осветиха купища автомобилни части и ръждясали коли, което ме накара да се почувствувам по-потиснат и по-уморен от всякога. Сетих, се, че не съм се обадил вкъщи и че майка ми и баща ми сигурно щяха да се безпокоят.

Арни се приближи до голяма врата с надпис: „Свирни, за да влезеш.“

От мръсния прозорец до вратата се процеждаше светлина — явно собственикът бе там. Едва се сдържах да не се надвеся през прозореца и да кажа на Арни да закараме колата у дома, поне за тази нощ. Представих си как ще се натъкнем на Уил Дарнъл и на приятелчетата му, които броят откраднатите цветни телевизори, или пребоядисват задигнати кадилаци. Все едно, че Харди Бойс бяха дошли в Либъртивил.

Арни просто си седеше в колата, без да натисне клаксона, без дори да се помръдне. Точно когато възнамерявах да изляза и да го попитам какво смята да прави, той затръшна вратата и се запъти към мен. Дори в полумрака забелязах, че е ужасно притеснен.

— Имаш ли нещо против да натиснеш твоя клаксон, Денис — смирено помоли той. — Този на Кристин изглежда не работи.

— Разбира се.

— Благодаря.

Натиснах два пъти клаксона и след няколко секунди голямата врата на гаража се повдигна с дрънчене. На прага застана самият Уил Дарнъл. Големият му корем преливаше над колана му. Той нетърпеливо махна на Арни да влезе.

Обърнах колата си, паркирах я с лице към шосето и последвах приятеля си.

Гаражът беше огромен, подобен на пещера и бе необичайно тих в края на работния ден. Видях около шейсетина клетки с полегат под, всяка снабдена със закована за стената кутия за инструменти за хората, които имат проблеми с колите си, но няма с какво да ги поправят. Таванът на гаража беше висок, прорязан от грубо рендосани греди.

По всички стени бяха налепени надписи: „Показвайте инструментите за проверка“, „Предварително си запазете час за подемника“, „Наръчници по автомеханика за онези, които първи ги поискат“ и „Забранена е употребата на неприлични думи“. И още десетина други — накъдето и да погледнех, надписите се набиваха в очите ми. Уил Дарнъл явно си падаше по тях.

— Двайста клетка. Двайста клетка! — изкрещя Дарнъл на Арни с противния си, хриплив глас. — Хайде, разкарай се и изгаси мотора, преди всички да сме се удушили.

Думата „всички“ явно се отнасяше за мъжете, насядали около огромната маса в дъното на гаража. Върху нея бяха разхвърляни чипове за покер, карти за игра и бутилки от бира. Присъстващите разглеждаха придобивката на Арни — едни с насмешка, други — с погнуса.

Арни закара колата до посочената му клетка, паркира я и изгаси мотора. Синкавият дим от ауспуха му изпълни огромното, подобно на пещера помещение.

Дарнъл се обърна към мен. Беше облечен в бяла огромна като корабно платно риза и кафяви войнишки панталони. Дебелият му врат се стелеше на гънки, които висяха като огърлица под брадичката му.

— Малкият — изхриптя той. — Ако ти си му продал тази фъшкия, трябва да се засрамиш.

— Не съм.

Колкото и да е абсурдно, почувствах че трябва да се оправдая пред този тлъст гадняр. Нещо, което не бих направил пред собствения си баща.

— Опитах се да го разубедя.

— Явно на си се опитал достатъчно — заяви Дарнъл и се приближи към клетката.

Арни тъкмо излизаше от колата. Блъсна вратата и от калника се посипа ръжда, която се понесе във въздуха като червено облаче.

Независимо от астмата му, походката на Дарнъл беше грандиозна, почти женствена, като на човек, който през целия си живот е бил дебел и възнамерява да остане такъв. Астмата явно не му попречи да закрещи на Арни преди още приятелят ми да се е обърнал към него. Бихте го определили като човек, който не е позволил на телесните недъзи да го смелят.

Подобно на учениците в „пушкома“, подобно на Ралф от „Белия Драйв“, подобно на Бъди Репертън (боя се, че за него скоро ще стане дума), Уил Дарнъл моментално бе изпитал антипатия към Арни — нещо като омраза от пръв поглед.

— Слушай, малкия, за последен път вкарваш тази трошка тук без маркуч на ауспуха — извика той. — Следващият път ще те изхвърля, ясно ли е?

— Да — отвърна Арни.

Изглеждаше някак си смален, уморен и пребит. Огромният прилив на енергия, който го беше крепил досега, се беше изпарил. Сърцето ми се късаше, като го гледах.

— Аз… — поде той, но Дарнъл го прекъсна:

— Ако искаш маркуч, ще ти струва два и петдесет на час и трябва да го поръчаш предварително. Ще ти кажа и още нещо и най-добре да си го набиеш в главата приятелче. Не понасям хлапетии като теб, не съм задължен, пък и нямам нужда. Гаражът ми е за бачкатори, които трябва да поддържат колите си, за да изкарат насъщния, не за богати колежански копелета, които се фукат с колите си по Ориндж Белт. Освен това, тук пушенето е забранено. Ако искаш да запалиш, излизаш на двора.

— Не пу…

— Не ме прекъсвай, синко, не ме прекъсвай и не ми хитрей — заяви Дарнъл и се изтъпанчи пред Арни.

Беше по-висок и по-едър и изцяло го закриваше от погледа ми.

Отново ме обзе бяс. Чувствах как душата ми възнегодува, нервите ми бяха опънати още от момента, когато паркирахме пред дома на Льобей и видяхме, че проклетата кола я няма.

Хлапетата на моята възраст не ги бръснат за нищо: след време свикваш да се правиш на „чичо Том“ пред типове като Уил Дарнъл, които мразят децата: „да, сър, не, сър, веднага, сър, разбира се, сър…“ но господи, този дебелак прекаляваше!

Внезапно го сграбчих за ръкава.

— Сър?

Дарнъл се обърна и ме изгледа. Открил съм, че когато някой чичка ми е неприятен, изпитвам необяснимото желание да му викам „сър“.

— Какво искаш?

— Ония там пушат. Кажете им да хвърлят цигарите — посочих към мъжагите, насядали около масата за покер. Тъкмо бяха раздали наново картите. Бяха обгърнати от синкав дим.

Дарнъл ги погледна, сетне отново се втренчи в мен. Лицето му беше сурово.

— Малкият, да не искаш да изхвърля приятелчето ти?

— Не — отвърнах и добавих:

— Сър.

— Тогава си затваряй плювалника.

Той отново се обърна към Арни и постави месестите си ръце върху широките си, тлъсти бедра.

— Разпознавам боклуците от пръв поглед и ми се струва, че си точно такъв — заяви той. — Знай, че си на изпитателен срок, малкия. Независимо колко си се изръсил, прецакаш ли ме само веднъж, ще те изхвърля като мръсно псе.

Кръвта ми забуча от ярост и запулсира в главата ми. Вътрешно се молех Арни да каже на гадния шишко да го извади и да си го начука в гадния задник. Естествено, приятелчетата на Дарнъл щяха да се намесят и да завършим прекрасната вечер със зашити глави в спешното отделение на общинската болница. Но може би си заслужаваше да се опита.

Казвах си: „Арни, кажи му да си го начука и да се омитаме оттук! Бъди мъж, не му позволявай да се гаври с теб. Престани да си неудачник, Арни — щом не отстъпи пред майка си, значи можеш да устоиш и на този ухилен тъпанар. Моля те, поне веднъж се стегни.“

Арни дълго мълча с наведена глава, сетне промълви:

— Добре, сър.

Произнесе думите толкова тихо, че едва го чух. Сякаш нечия ръка стискаше гърлото ми.

— Какво каза?

Арни вдигна очи. Лицето му беше мъртвешки бледо, очите му плуваха в сълзи. Не можах да издържа гледката — сърцето ми се свиваше. Извърнах поглед. Мъжагите бяха захвърлили картите и наблюдаваха сцената.

— Казах „да, сър“ — произнесе Арни с треперещ глас. Звучеше така, сякаш току-що бе направил ужасяващо самопризнание. Отново погледнах към колата — този плимут модел ’58, който се мъдреше пред нас, въпреки че мястото му беше в гробището за коли, при ръждясалите брички на Дарнъл, и отново изпитах омраза към него заради онова, което причиняваше на Арни.

— Хайде, изчезвайте — каза Дарнъл. — Вече е затворено.

Арни слепешката се отправи към врата. Навярно щеше да връхлети право върху купчина стари автомобилни гуми, ако не го бях дръпнал за ръкава. Шишкото се запъти към масата в дъното на гаража. Тежко се отпусна на стола и каза нещо на приятелчетата с хрипливия си глас. Мъжагите избухнаха в смях.

— Нищо ми няма, Денис — прошепна Арни, въпреки че не го бях попитал.

Стискаше зъби и дишаше на пресекулки.

— Нищо ми няма, пусни ме. Всичко е наред.

Пуснах ръкава му и се отправихме към врата. Дарнъл извика след нас:

— И да не сте ми довлекли някои хулигани, защото ще ви чупя.

Един от приятелите му се намеси с писклив глас:

— И оставете марихуаната вкъщи.

Арни потръпна и се прегърби. Може да е най-добрият ми приятел, но го мразя, когато се свива така.

Излязохме в прохладния мрак. Вратата на гаража с дрънчене се спусна зад нас. Ето как закарахме Кристин в гаража на Дарнъл. Адски готино изживяване, нали?

6. НАВЪН

Качихме се в моята кола и я изкарах от двора. Неусетно бе станало девет. Как лети времето, когато човек се забавлява!

Лунният сърп блестеше в небето. Светлината му, съчетана с оранжевите лампи на огромния паркинг пред универсалния магазин затъмняваше падащите звезди, ако изобщо имаше такива.

Преминахме две-три преки в пълно мълчание, сетне Арни внезапно се разрида. Подозирах, че това ще се случи, но силата на емоциите му ме изплаши. Веднага спрях.

— Арни…

Млъкнах, защото усетих, че е безполезно. Приятелят ми щеше да плаче, докато излее цялата си мъка. Хлипаше пискливо, сълзите му се лееха като порой, без всякакви задръжки — бе изчерпал квотата си от задръжки за деня. Отначало ми се стори, че това е само реакция на случилото се. Самият аз изпитвах подобно чувство, но ме беше ударило в главата, която ме болеше като развален зъб, и в стомаха, който се беше свил на топка.

Отначало си казах, че поведението на Арни е спонтанна реакция на събитията през деня — смятам, че така си беше, поне отначало. Но след няколко минути осъзнах, че нещата са много по-сложни. Отначало долавях отделни думи от несвързаната му реч, после — цели изречения.

— Ще ми паднат! — крещеше той през сълзи. — Ще ги пипна тези шибани мръсници ще ги пипна, Денис. Ще ги накарам да си прокълнат майчиното мляко, ще ги накарам да го духат… да го духат!

— Престани! — изплашено го прекъснах. — Стига, Арни.

Но той не престана, а заудря с юмруци по подплатеното с дунапрен табло на моя Дастър. Ударите му бяха толкова силни, че оставаха следи.

— Ще ги пипна, ще видиш!

Под мъжделивата светлина на луната и на близката улична лампа лицето му изглеждаше измъчено и състарено. Стори ми се, че до мен седи непознат. Духът на Арни като че ли витаеше из някаква ледена пустиня, която шегобиецът Господ е създал за хора като него. Не го познавах. Но исках да опозная този нов Арни. Седях безпомощно, с единствената надежда, че истинският Арни ще се върне на Земята. След няколко минути надеждите ми се сбъднаха.

Истеричните му крясъци постепенно преминаваха в хлипания. Омразата в гласа му бе изчезнала и сега той само плачеше. От гърдите му се изтръгна гърлено, прегракнало ридание.

Седях зад волана на колата и не знаех какво да правя. Бих дал мило и драго, само и само да съм на друго място, където и да е: да пробвам обувки в магазина на Том Макан, да попълвам бланка за кредит, да подскачам от крак на крак пред кабинката на обществената тоалетна, измъчван от диария и да нямам монета от десет цента…

Да, исках да се намерим, където и да е — нямах претенции да бъда в Монте Карло. Но най-вече много ми се искаше да бъда по-голям, двамата с Арни да бъдем по-големи.

Но мечтите ми бяха напразни. Знаех какво трябва да направя. Колебливо и без особено желание се преместих вдясно и прегърнах Арни. Горящото му трескаво лице се притисна до гърдите ми. Седяхме така около пет минути, сетне го закарах до дома му. Прибрах се вкъщи. Никога след това не коментирахме случилото се. Никой не мина по тротоара, до който бяхме спрели. Навярно случайният минувач би ни сметнал за хомосексуалисти. Седях неподвижно и го прегръщах, сърцето ми преливаше от обич към него. Питах се защо съм единственият приятел на Арни Кънингам — повярвайте, че в този миг не исках да му бъда такъв.

Но все пак макар и смътно, още тогава осъзнах, че сега и Кристин ще му бъде приятелка. Не бях сигурен, че това ми харесва, още повече че заради проклетата кола си бяхме навлекли куп неприятности през този дълъг, необикновен ден.

Когато спряхме пред дома му, попитах:

— Сигурен ли си, че ще се оправиш?

Арни се усмихна с половин уста:

— Да, всичко е наред. Погледна ме тъжно и добави:

— Май ще трябва да намериш друг обект за благотворителната си дейност: фондация „Сърце“, „Общество за лечение на рака“, или… нещо подобно.

— О-о-о, я престани!

— Много добре знаеш, какво искам да кажа.

— Ако имаш предвид, че си лигльо, не ми казваш нищо ново.

Лампата на предната врата светна, Майкъл и Реджина изтичаха навън — навярно искаха да проверят дали сме ние, или идват от щатската полиция да ги уведомят, че единственото им отроче е било прегазено на магистралата.

— Арнълд? — пискливо извика Реджина.

— Изчезвай, Денис — промълви Арни и се усмихна малко по-естествено. — Не е необходимо да присъстваш на милия семеен скандал.

Той слезе от колата и смирено произнесе:

— Здравей, мамо. Здравей, татко.

— Къде беше? — попита Майкъл. — Знаеш ли, че изплаши майка си до смърт, млади човече?

Арни беше прав — спокойно можех да мина и без подобни сцени. Хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане и го видях да стои на тротоара — изглеждаше безкрайно самотен и уязвим. Сетне родителите му го прегърнаха и го поведоха към „семейното гнездо“, което навярно струваше шейсет хиляди долара. Безсъмнено щяха да приложат върху него всичко, научено в курсовете по психология за родители — и Бог знае още какво. Лошото беше, че подхождаха към въпроса напълно рационално. Изиграли огромна роля, за да го превърнат в онова, което бе, те бяха прекалено рационални, за да го осъзнаят.

Въртях копчето на радиото, докато намеря ФМ-104 и чух Боб Сигър и „Силвър Бълит Банд“ да пеят „Все още съм същият“. Съвпадението ми се стори ужасяващо, затова превключих на станция, която предаваше мача на „Филис“.

Те губеха. Много добре. Това беше в унисон с всичко случило се.

7. ЛОШИ СЪНИЩА

Когато се прибрах вкъщи, баща ми и сестра ми седяха в кухнята и ядяха сандвичи, посипани с нерафинирана захар. Изведнъж усетих вълчи глад и си спомних, че не съм вечерял.

— Къде беше, Бос? — попита Илейн, без да откъсне поглед от тийнейджърското си списание. Наричаше ме „Бос“ откакто миналата година „открих“ Брус Спрингстийн и станах негов фанатичен обожател. Навярно целеше да ме нервира с този прякор.

Илейн беше четиринайсетгодишна и обещаваше да се превърне в типична американска красавица — висока, тъмнокоса и синеока. Но в края на лятото на седемдесет и осма, Илейн все още беше типично дете-идиотче. На деветгодишна възраст се бе влюбила в Дони и Мари, две години по-късно припадаше по Джон Траволта. Един ден имах грешката да го нарека Джон Риволта и сестра ми ме издра толкова жестоко, че за малко не се наложи да зашият бузата ми. Мисля, че донякъде си го заслужавах.

На дванайсет години пощуря по Шоун, сетне дойде ред на Анди Гиб. Но напоследък бе започнала да придобива по-зловещи вкусове: харесваше хеви-метъл ролери като „Дийп Пърпъл“ и някаква нова група на име „Стикс“.

— Помагах на Арни да се оправи с колата си — обясних на баща си и на Ели. Всъщност обяснението ми беше адресирано повече към него.

— А, онзи гадняр — възкликна сестра ми и обърна нова страница.

Внезапно изпитах неудържимо желание да изтръгна списанието от ръцете й, да го разкъсам и да запратя парчетата в лицето й. Това желание повече от всичко друго ми доказа колко ужасен е бил денят ми. Всъщност, тя изобщо не смята Арни за гадняр — просто използва всяка възможност, за да ме дразни. Но навярно през последните няколко часа ми беше дошло до гуша да слушам как наричат приятеля ми „гадняр“. За Бога, ризата ми още бе мокра от сълзите му. Самият аз се чувствах отвратително.

— Какво правят „Кис“ напоследък, скъпа? — запитах я с меден глас. — Писала ли си любовни писма на Ерик Екстрада? „О, Ерик, бих дала живота си за теб, сърцето ми спира всеки път, когато си представя как дебелите ти, мазни устни се прилепват до моите…“

— Животно такова — хладно произнесе тя. — Не си нищо повече.

— И не мога да кажа нищо свястно.

— Точно така.

Тя взе списанието и сандвича си и величествено се отправи към всекидневната.

— Внимавай да не посипеш захар по пода — предупреди я баща ми и думите му донякъде развалиха ефекта от царственото й излизане.

Отворих хладилника и извадих парче салам и домат, който още не беше омекнал. Имаше и половин пакет обезмаслено сирене, но като ученик в отделенията бях преял с тази гадост и оттогава не можех да я погледна. Налях си чаша мляко и отворих кутия телешка супа.

— Арни купи ли колата? — поинтересува се баща ми.

Той работи като данъчен консултант в „X. и Р. Блок“, освен това извършва подобни услуги за различни частни фирми. Едно време беше счетоводител на най-голямата архитектурна фирма в Питсбърг, но напусна, когато получи инфаркт. Баща ми е адски готи човек.

— Аха.

— Е, как е? Все още ли мислиш, че е пълен боклук?

— Още по-лошо. Къде е мама?

— На курс — отвърна той.

Спогледахме се и едва се въздържахме да не се разсмеем. Побързахме да извърнем очи, засрамени от себе си. Това, че изпитвахме искрено угризение на съвестта, едва ли имаше значение. Майка ми е четирийсет и тригодишна и работи като медицинска сестра в зъболекарски кабинет. Дълги години не беше упражнявала професията си, но след като татко получи инфаркт, тя се върна към нея.

Преди четири години мама се обяви за непризната писателка. Започна да бълва поеми за цветя и разкази, в които се говореше за симпатични старци в залеза на живота си. От време на време се престрашаваше и сътворяваше „истинска“ история за младо момиче, изкушено да „опита“, което впоследствие решава, че е много по-добре да „запази честта си за първата брачна нощ“. Това лято се беше записала в писателски курс в колежа Хорлик. Вече споменах, че там преподаваха Майкъл и Реджина Кънингам. Майка ми събираше всичките си сюжети и истории в книга, която бе нарекла „Записки за любовта и за красотата“.

Може би си казвате (браво на вас), че няма нищо смешно, когато жена, успяла да запази работата си и да отгледа децата си, реши да опита нещо ново. Естествено, имате право. Освен това, навярно си мислите, че с баща ми наистина трябва да се засрамим от себе си, че сме само нерези, убедени в мъжкото превъзходство, които грухтят из кухнята. И отново ще бъдете абсолютно прави. Нямам намерение да ви противореча, въпреки че за наше оправдание ще кажа, че ако сте били подложени на мъчението да слушате откъси из „Записки за любовта и за красотата“, както ние с татко и Илейн, може би щяхте да разберете по-добре причината за напушилия ни смях.

И все пак майка ми беше и е страхотна жена, предполагам че е и страхотна съпруга. Поне никога не съм чул баща ми да се оплаква, нито да прекарва цяла нощ в кръчмата. Единственото, което ще кажа за наше оправдание е, че никой от нас не й се подиграва открито. Съзнавам, че подобно оправдание е твърде незадоволително, но все пак е за предпочитане пред никакво. За нищо на света не бихме наскърбили мама.

Притиснах ръка към устата си и се опитах да сподавя напиращия смях. Баща ми за миг като че се задави със сандвича си. Не знам за какво си мислеше, но в паметта ми непрекъснато изплуваше наскоро написаното от майка ми есе, озаглавено: „Имал ли е куче Исус?“

Това бе капакът на всичко. Отидох до шкафа над умивалника и взех чаша за млякото. Когато се обърнах, баща ми беше успял да се овладее. Това ми помогна и аз да сторя същото.

— Изглеждаше доста мрачен, когато се прибра — отбеляза татко. — Всичко ли е наред с Арни, Денис?

— Нищо му няма — отвърнах, изсипах супата в канче и го поставих на печката. — Току-що си купи кола, която е пълен боклук, но иначе е много добре.

Разбира се, Арни съвсем не беше добре, но има неща, които не можеш да споделиш с баща си, независимо че го смяташ за страхотен родител.

— Понякога хората не разбират нещата, докато сами не ги проумеят — промълви татко.

— Е, надявам се, че Арни скоро ще го проумее — отвърнах. — Остави колата при Дарнъл за двайсетачка седмично, защото родителите му не я искат пред къщата си.

— Двайсет долара седмично? Само за клетка? Или за клетка и инструменти?

— Само за клетка.

— Но това е пладнешки грабеж!

— Прав си — казах и забелязах, че баща ми не предложи Арни да паркира колата си пред нас.

— Какво ще кажеш за една игра на крибидж?

— Щом искаш…

— Не провесвай нос, Денис. Не можеш да поправиш чуждите грешки.

— Да, така е.

Изиграхме три-четири партии крибидж и баща ми спечели всички — почти винаги ме побеждава, освен когато е много уморен, или си е пийнал. Въпреки това не му се сърдя. Така ценя повече редките си победи. Докато играехме, майка ми се прибра. Лицето й беше зачервено, очите й блестяха — изглеждаше прекалено млада, за да ми е майка. Притискаше до гърдите си книгата си с разкази и със записки. Спусна се и целуна баща ми. Не докосна с устни бузата му, както обикновено, а го целуна страстно. Внезапно се почувствах излишен.

Подобно на баща ми, тя ме заразпитва за Арни и колата му, които започваха да се превръщат в основна тема на разговор — едва ли е имало толкова обсъждан въпрос в дома ни. Всъщност родителите ми едва ли са били така развълнувани от времето, когато вуйчо ми Сид банкрутира и поиска заем от баща ми. Повторих обясненията си, сетне си легнах. Умирах за сън, освен това ми се струваше, че родителите ми жадуват да останат сами и да се любят… въпреки че, както навярно разбирате, това бе въпрос, върху който никога не се замислях.

Илейн се изтягаше на леглото си и слушаше най-новите хитове по радиото. Казах й да го намали, защото си лягам, а тя ми се изплези. В никакъв случай не можех да понеса подобно поведение. Наведох се над нея и я загъделичках, докато тя заяви, че ще се издрайфа. Казах й, че нямам нищо против, след като ще го направи в собственото си легло и продължих да я гъделичкам. Сетне на лицето й се появи изражение, което сякаш казваше: „Моля те не ме занасяй Денис, защото това е ужасно важно“ и ме попита дали действително можеш да подпалиш пръдните. Една от приятелките й, Керълайн Шамблис, твърдяла, че е възможно, но Керълайн лъжела почти за всичко.

Посъветвах я да попита Милтън Дод, нафуканото й гадже. Сега Илейн действително побесня, опита се да ме удари и възкликна:

— Защо си толкова гаден, Денис?

Отвърнах й, че наистина можеш да подпалваш пръдните и я посъветвах никога да не се опитва да го стори. Прегърнах я (напоследък избягвам да го правя — чувствам се неловко, откакто гърдите й започнаха да набъбват. Честно казано, същото се отнася и за гъделичкането), после си легнах.

Докато се събличах, си казах: „Все пак денят не завърши толкова зле. Все още има хора, които ме смятат за човешко същество, не само мен, но и Арни. Ще го поканя у дома утре, или в неделя, ще гледаме мача на «Филис» по телевизията, или ще се забавляваме с познатите ни от детството игри и ще забравим необикновените събития от предишния ден, отново ще се почувстваме нормални.“

Легнах си с мисълта, че всичко ще бъде наред. Би трябвало да заспя моментално, но не успях. Защото нещо не беше наред и много добре го съзнавах. Някои неща започват да се случват и сам не знаеш какво, по дяволите, става.

Колите — ето още една момчешка страст. Съществуват безброй коли — понякога получаваш ключовете за една от тях и я подкарваш, без да знаеш точно какво правиш. Досещаш се, но нищо повече. То е като наркотиците, алкохола и секса и някои други неща — работа през лятото, която пробужда нови интереси, екскурзия или нов кръжок в училището. Дават ти ключовете и ти казват: „Запали я и виж какво ще стане“. Понякога колата ти открива нов свят, нов живот, който е прекрасен и пълноценен. Друг път те завлича на пътя към ада и те зарязва там — кървящ и премазан.

Коли. Големи коли, подобни на онези стари автомобили с мощни двигатели като Кристин.

Лежах в мрака и се мятах в леглото, докато чаршафът под мен се събра на топка. Сетих се за думите на Льобей: „Името й е Кристин“. Кой знае защо, това страшно се бе харесало на Арни. Когато бяхме деца, имахме патинети, след това — велосипеди. Кръстих моето колело, но Арни не го стори — каза, че имената са за кучетата, котките и рибките. Но това беше отдавна. Сега наричаше онзи плимут „Кристин“ и ще по-лошо — винаги говореше за него като за живо същество.

Необяснимо защо това ме плашеше. Дори баща ми говореше за нея така, сякаш Арни не бе купил някаква раздрънкана таратайка, а се бе оженил. Но всъщност изобщо не беше така. Или се лъжех?

Спри колата, Денис! Върни се… Искам отново да я погледна.

Никакво колебание — съвсем нетипично за Арни, който обикновено грижливо обмисляше всичко — животът го беше научил какво става с момчета като него, които постъпват непредпазливо и, о, ужас, импулсивно. Но този път приличаше на ерген, който се запознава с кабаретна танцьорка, влюбва се от пръв поглед, а в понеделник сутринта се събужда със страхотен махмурлук и със съпруга.

Реакцията му на Кристин приличаше на… любов от пръв поглед.

Помислих си: „Няма значение. Ще започнем отначало. Утре ще започнем отначало. Все някак си ще се справим.“

Най-сетне заспах. И засънувах.

Стартерът вие в мрака.

Тишина.

Отново воят на стартера.

Моторът се запали, изгасна, после тръгна.

Мотор, който работи в мрака.

Внезапно фаровете светнаха: големи, старомодни фарове — светлината им ме обля като насекомо под микроскоп.

Стоях на прага на гаража на Роланд Льобей, а Кристин беше вътре — нова-новеничка, без драскотини или петънца ръжда върху нея. В горната част на чистото, без пукнатини предно стъкло имаше тъмносиня лепенка за омекотяване на светлината. От радиото се разнасяха различни звуци на „Сузи Кю“, изпълнявана от Дейл Хоукинс — глас от далечното минало, но някак си зловещо жизнена.

Моторът мощно изгърмя през двойния ауспух. Неизвестно как разбрах, че в него е вградена скоростната кутия „Хърст“ и колектори „Фюри“. Личи се, че маслото току-що е сменено — цветът му е кехлибарен, то е като жива вода за двигателя.

Внезапно дочувам шепот и изтръпвам. Странното бе, че зад волана нямаше никой.

— Хайде, шефе. Хайде да се повозим.

Поклащам глава. Не искам да вляза вътре, страхувам се. Не искам да се повозя. Изведнъж моторът започва да форсира и да затихва, да форсира и да затихва — звучи така, сякаш реве гладен звяр. Побиват ме тръпки.

При всяко форсиране на двигателя Кристин сякаш леко подскача напред, подобно на зло куче, завързано на канап. Иска ми се да избягам, но краката ми като че са приковани към паважа на алеята.

— Последна възможност, шефе.

Преди да успея да отговоря, или поне да измисля някакъв отговор, тишината се раздра от свистенето на гуми по асфалта и Кристин се стрелва към мен, решетката на радиатора й зейва като отворена уста, пълна с лъскави зъби, фаровете й проблясват.

Изкрещях и се събудих. Наоколо цареше мрак, беше два сутринта. Изплаших се от собствения си глас, но още повече ме ужаси тропота на боси крака, които тичаха по коридора. Сграбчих чаршафа с две ръце. Кой знае как бях успял да се завия с него, въпреки че преди малко бе събран на топка в средата на леглото. Тялото ми плуваше в пот.

Ели извика от коридора:

— Какво беше това? Долових ужас в гласа й.

Лампата светна и видях майка ми, облечена в къса нощница, която разкриваше повече, отколкото тя би допуснала при нормални обстоятелства. Зад нея стоеше баща ми и завързваше колана на халата си, под който очевидно не носеше нищо.

— Миличък, какво има? — попита мама.

В широко отворените й очи се четеше страх. Не си спомням кога за последен път ме бе нарекла „миличък“ — когато бях на четиринайсет, на дванайсет или може би десетгодишен. Наистина не зная.

— Денис? — обади се баща ми.

В този момент Илейн се пъхна между тях, цялата трепереща.

— Лягайте си — промълвих. — Няма нищо, просто сънувах кошмар.

— Ихаа — възкликна Илейн шокирана от късния час и от случилото се. — Сигурно е било като филм на ужасите. Какво сънува, Денис?

— Присъни ми се, че се омъжваш за Милтън Дод и идваш да живееш при мен.

— Не дразни сестра си — смъмри ме майка ми. — Кажи какво сънува, Денис?

— Не си спомням.

Внезапно осъзнах, че чаршафът е събран на топка и срамните ми части се виждат. Побързах да ги прикрия, изпълнен с гузни спомени за мастурбация, полюции и Бог знае още какво. Бях напълно объркан. Отначало дори не можех да разбера дали съм голям, или малък — пред очите ми беше единствено ужасната кола, която подскачаше напред с всяко форсиране на двигателя, спираше за миг и отново се придвижваше с няколко сантиметра: капакът вибрира, решетката наподобява стоманени зъби…

— Последен шанс, шефе.

Почувствах сухата ръка на майка ми върху челото си — проверяваше дали имам температура.

— Няма нищо, мамо. Просто кошмар.

— Но не си спомняш какво…

— Не. Всичко свърши.

— Изплаши ме — промълви тя, сетне неуверено се засмя. — Предполагам ще разбереш какво означава да се изплашиш. Когато твоите деца изпищят в мрака.

— Ама че ужасно. Не говори за това — намеси се Илейн.

— Лягай си, малката ми — каза татко и леко я тупна по дупето.

Сестра ми неохотно се подчини. След като бе преодоляла първоначалната си уплаха, навярно се надяваше, че ще изпадна в истерия. На другата сутрин разказът й щеше да предизвика сензация сред съученичките й.

— Действително ли си добре? — попита мама. — Денис?

Отново бе употребила същата дума, която ми припомни за одрасканите ми колене, когато падах от червената си количка. Спомних си надвесеното й над леглото ми лице, когато трескаво се мятах с висока температура, по време на всички детски болести — заушки, дребна шарка, скарлатина. Изведнъж ми се прииска да заплача, въпреки че бях с двайсетина сантиметра по-висок и с трийсетина килограма по-тежък от нея.

— Разбира се — отвърнах.

— Добре, но остави нощната лампа да свети. Понякога помага…

Тя погледна неуверено баща ми и излезе. Бях смаян при мисълта, че и майка ми понякога сънува кошмари — нещо, за което никога не се бях сещал.

Но каквито и да бяха кошмарите й, те не бяха намерили място в „Записки за любовта и красотата“.

Татко седна на леглото и попита:

— Наистина ли не си спомняш какво сънува?

Поклатих глава.

— Навярно е било ужасно, за да те накара да изкрещиш така, Денис.

Впери очи в моите, сякаш ме попита дали има нещо, което трябва да знае.

За малко не извиках: „Колата, сънувах проклетата кола на Арни, Кристин. Кралицата на ръждата, произведената преди двайсет години грозна и шибана кола!“ Повярвайте, за малко щях да му го кажа. Но думите замряха в гърлото ми, сякаш ако проговорех, щях да извърша предателство спрямо приятеля си. Добрият стар Арни, когото шегобиецът Господ бе наказал с грозно лице.

— Е, тогава заспивай — каза баща ми и ме целуна по бузата. Усетих наболата му през нощта брада и миризмата на потното му тяло, почувствах обичта му. Прегърнах го силно и той ми отвърна.

Най-сетне останах сам. Лежах на запалена нощна лампа и се страхуват отново да заспя. Взех някаква книга и се отпуснах в леглото. Знаех, че родителите ми лежат будни в стаята си на долния етаж и се питат дали съм се забъркал в някаква каша, или може би съм вкарал мажоретката с фантастично тяло в беда.

Реших, че е невъзможно да заспя. Ще чета до сутринта и ще подремна утре следобед по време на скучните моменти от футболния мач. Докато си го мислех се унесох и се събудих чак на сутринта. Книгата лежеше на пода.

8. ПЪРВИ ПРОМЕНИ

Надявах се, че в събота Арни ще се появи, затова останах вкъщи. Окосих моравата, почистих гаража и дори измих трите коли. Майка ми с учудване наблюдаваше необичайното ми трудолюбие и докато обядвахме заяви, че не е лошо по-често да сънувам кошмари.

Не ми се искаше да телефонирам в дома на Арни, поради неприязненото отношение на родителите му към мен, но когато започна шоуто преди футболния мач и приятелят ми не дойде, събрах смелост и позвъних. Реджина вдигна слушалката и въпреки че се преструваше, че нищо не се е променило, долових студенина в гласа й. Това ме натъжи. Синът й беше прелъстен от скапана дърта проститутка, на име Кристин и старото приятелче Денис явно е бил съучастник. Реджина ми съобщи, че Арни не е вкъщи. Бил в гаража на Дарнъл от девет часа сутринта.

Възкликнах: „О, не знаех!“, но гласът ми прозвуча неубедително. Нещо повече, имах чувството, че я лъжа.

— Така ли? — промълви Реджина и отново почувствах студенината й. — Дочуване, Денис.

Тя прекъсна връзката, загледах се в слушалката в ръката си, сетне япоставих на вилката.

Татко се бе разположил пред телевизора, навлякъл отвратителните си морави бермуди и сандали, каквито навярно е носил Исус Христос. Бе напъхал в хладилника шест кутийки от любимата си бира. Днес на „Филис“ им вървеше, разбиваха „Атланта“ на пух и прах. Майка ми отиде при една от съкурсничките си. Предполагам, че си четат една на друга записките и поемите си и се прехласват от тях. Илейн бе отишла на гости при приятелката си Дела. В къщата цареше тишина. Навън слънцето си играеше на криеница с малките бели облачета. Татко ми подаде кутия бира — прави го само, когато е в добро настроение.

Все пак денят ми се стори скучен. Непрекъснато си мислех за Арни, който не гледа мача по телевизията, не се припича под топлото слънце и дори не коси тревата пред дома си. Представих си го в тъмния гараж на Уил Дарнъл: бърника в мотора на огромната, ръждясала кола, докато мъжете наоколо крещят и тракат с инструментите си. Разнася се картечен пукот — звук от пневматичните отвертки, с които се разхлабват ръждясали болтове. Стори ми се, че чувам хрипливия глас на Уил Дарнъл и астматичната му кашлица…

По дяволите, нима ревнувах? Това ли бе истинската причина за безпокойството ми?

По време на седмия инч станах и се запътих към вратата.

— Къде отиваш? — попита баща ми.

Къде всъщност отивах? В гаража, за да наблюдавам Арни, да се суетя около него, да слушам подигравките на Уил Дарнъл? Като че не ми стигаха досегашните неприятности! По дяволите! Арни бе достатъчно голям, за да прецени какво прави.

— Никъде — отвърнах.

Открих шоколадче, грижливо скътано на дъното на кутията за хляб и тържествуващо го конфискувах — знаех, че Илейн ще се пукне от яд, когато го потърси по време на рекламите по телевизията, и не го намери. Повторих:

— Абсолютно никъде.

Върнах се в хола, настаних се пред телевизора, изврънках от баща ми още една бира и изядох шоколадчето на Илейн, като дори облизах опаковката му. С баща ми гледахме как „Филис“ довършиха „Атланта“. Стори ми се, че дочувам как дядо ми, който бе починал преди пет години, произнася с дрезгавия си глас: „Смазаха ги, Дени, направо ги смазаха!“ и забравих за Арни Кънингам. Напълно го забравих.

На следващия ден следобед той се появи, яхнал стария си раздрънкан велосипед. С Илейн играехме крикет на поляната зад къщата. Сестра ми непрекъснато твърдеше, че я мамя — беше изпаднала в гадно настроение. Винаги е такава, когато „загази“. Илейн безкрайно се гордееше с менструацията си, която й бе дошла преди около четиринайсет месеца.

— Хей! — извика Арни, докато завиваше край ъгъла на къщата. — Дали това са Чудовището от черната лагуна и Годеницата на Франкенщайн, или просто Денис и Ели?

— Не дрънкай много, а поиграй с нас — отвърнах.

— Без мен — заяви Илейн и хвърли чукчето си на земята. — Той е още по-голям лъжец от теб. Такива сте всички мъже!

Когато сестра ми тържествено се отдалечи, Арни произнесе с разтреперан, престорен глас:

— За пръв път ме нарича „мъж“, Денис!

Сетне падна на колене, на лицето му беше изписано екзалтирано блаженство. Избухнах в смях. Когато пожелаеше, Арни бе истински артист. Това бе една от причините, поради която го харесвах толкова много. И знаете ли, струва ми се, че никой, освен мен, не разбираше колко е духовит. Веднъж четох за някакъв милионер, който държал открадната картина на Рембранд в мазето си, където никой, освен него, не можел да й се наслаждава. Напълно го разбирам. Не че Арни бе като картина на Рембранд, нито бе страхотно духовит, но ми беше приятна мисълта, че в него има нещо хубаво… Нещо, което беше хубаво, но оставаше скрито.

Помотахме се из игрището, като безцелно запращахме топките. Накрая една отхвърча през живия плет в двора на съседите. След като пропълзях под плета, за да я взема, решихме, че повече не ни се играе и се настанихме в шезлонгите. Скоро след това нашият котарак на име „Пискливия Джей Хоукинс“, наследник на покойния Капитан Бийфхарт, изпълзя изпод верандата — явно се надяваше да открие някоя симпатична катеричка, която да умъртви бавно и с наслада. Жълтеникавите му очи пробляснаха под приглушената светлина на късния следобед.

— Мислех, че вчера ще дойдеш да гледаме заедно мача — обърнах се към Арни. — Изпусна много.

— Бях в гаража — отвърна той. — Но все пак слушах мача по радиото.

Гласът му се понижи с няколко октави и той отлично имитира дядо ми:

— Смазаха ги, Дени, направо ги смазаха.

Засмях се и кимнах. Днес в него имаше нещо особено — може би така ми се струваше под оскъдната светлина — нещо съвсем различно. Първо, изглеждаше уморен, под очите му имаше сенки. Но същевременно кожата му изглеждаше малко по-чиста, отколкото преди. Докато работехме в пътностроителната бригада, Арни пиеше прекалено много Кока Кола. Естествено, знаеше, че не трябва да го прави, но от време на време се поддаваше на изкушението. Пъпките по лицето му периодично се появяваха и възпалявах, както при повечето юноши. Само че в неговия случай те ставаха все повече и по-големи.

Питах се дали действително кожата му се е поизчистила, или само така ми се струваше. Обърнах се към него:

— Свърши ли нещо?

— Нищо особено. Смених маслото и прегледах блока. Важното е, че няма пукнатини. Просто Льобей, или някой друг е оставил кранчето за маслото отворено, това е всичко. Изтекло е почти цялото. Имал съм късмет, че не съм прецакал цилиндрите, докато откарвах колата в гаража.

— Как се вреди на подемника? Мислех, че трябва да направиш предварителна заявка.

Арни извърна очи и небрежно отвърна:

— Никакъв проблем. Просто изпълних няколко поръчки на мистър Дарнъл.

Въпреки небрежния му тон ми се стори, че крие нещо от мен. Понечих да го разпитам по-подробно, сетне реших че не ми е работа. Може би „Няколкото поръчки“ означаваха, че приятелят ми е бил изпратен до закусвалнята на ъгъла, за да донесе кафе и закуски на постоянните клиенти. Или е трябвало да опакова сандъци употребявани автомобилни части, които ще бъдат продадени по-късно. Не исках в никакъв случай да бъда въвлечен в лудешката авантюра на Арни с Кристин и не ми пукаше как се справя (и дали се справя) в гаража на Дарнъл.

Освен това изпитвах още нещо, подобно на апатия. Тогава не успях да определя точно чувството, усещането си, или не пожелах да го направя. Предполагам, че се чувстваш така, когато твой приятел се влюби и се ожени за типична високомерна и закоравяла мръсница. Не я понасяш, не можеш да я търпиш и в деветдесет и девет процента от случаите това е взаимно. Обикновено това е знакът, че идва край на приятелството. Когато това стане… забравяш приятеля си, или откриваш, че той те е изоставил, обикновено с възторженото одобрение на мръсницата.

— Да отидем на кино — предложи Арни.

— Какво дават?

— Един от онези гадни филми за Кунг-фу. Как ти се струва? Хия!

Той се престори, че нанася жесток удар от карате на Пискливия Джей Хоукинс, и котаракът побърза да изчезне.

— Звучи ми страхотно. С Брус Лий ли е?

— Не, с някакъв друг тип.

— Как се казва филмът?

— Не знам. „Страшни юмруци“, „Бързите ръце на смъртта“ или пък „Половите органи на яростта“. Нямам представа. Е, какво решаваш? Когато се върнем, ще разкажеш гадориите на Ели и ще я накараме да се издрайфа.

— Съгласен — отвърнах. — Стига да успеем да си купим от евтините билети.

— Дават го до три часа.

— Да вървим.

Оказа се, че филмът е, с Чък Норис и съвсем не е лош. А в понеделник двамата с Арни отново се заловихме с работата си в бригадата. Забравих кошмарния сън. Постепенно осъзнах, че не виждам Арни толкова често, както преди. Отново ми хрумна, че по същия начин се отчуждаваш от приятел, който току-що се е оженил. Освен това, връзката ми с мажоретката започна да се задълбочава. Страстите ми се разпалваха често, когато я изпратех до вкъщи, след като се бяхме натискали в автокиното, топките ме боляха толкова много, че едва ходех.

Междувременно Арни прекарваше почти всяка вечер в гаража на Дарнъл.

9. БЪДИ РЕПЕРТЪН

Последната седмица на бригадата ни се падна няколко дни преди Деня на труда. Когато онази сутрин спрях пред дома на Арни, за да го взема, той се появи с огромна синина под окото и дълбока драскотина на лицето.

— Какво се е случило?

— Не ми се говори за това — намусено произнесе той. — И без друго трябваше да давам обяснения на родителите си до втръсване.

Хвърли кутията си за храна на задната седалка и потъна в мрачно мълчание, което не наруши по целия път. Някои от работниците започнаха да го поднасят заради синината, но Арни се престори, че не ги чува.

Не споменах нито дума за това, докато се прибирахме, само въртях копчето на радиото и си траех. Навярно никога нямаше да науча подробностите около перипетиите на Арни, ако не бях примамен от онзи мазен италианец с ирландска кръв на име Джо, преди да свърнем от „Мейн Стрийт“.

По онова време Джино неизменно успяваше да ме примами — все едно сякаш протягаше ръка през затворения прозорец и ме сграбчваше. Заведението му, наречено „Чудесна италианска пица“ се намира на ъгъла на „Мейн“ и „Бейсин Драйв“. Всеки път, щом съгледах рекламата му, с изрисувана на нея пица и звездичка, вместо точка над буквата „и“ (нощем тя светва и гасне — страхотно, нали? ), изпитвах странното привличане. Освен това, тази вечер майка ми беше на кръжок, което означаваше, че трябва да си купим нещо готово за ядене. Перспективата не бе особено радостна. Двамата с баща ми не бяхме кой знае какви готвачи. А в ръцете на Ели дори тенджера с вода може да загори.

Отбих се в паркинга на Джино и предложих:

— Какво ще кажеш за една пица? Голяма и мазна, ухаеща на потни крака.

— Ама че гадост.

— Добре де, мирише на чисти крака — поправих се. — Идваш ли?

— Не, зле съм с парите — апатично отвърна приятелят ми.

— Аз черпя. Дори ще ти отстъпя цялата шибана аншоа. Съгласен ли си?

— Денис, наистина не…

— Ще те черпя и една пепси.

— Знаеш, че е вредна за кожата ми.

— Зная. Само си помисли — ще изпиеш ли една огромна чаша Пепси!

За пръв път през този ден очите му пробляснаха, и той повтори:

— Огромна чаша Пепси, помисли за това. Много си гаден, Денис, повярвай ми.

— Дори две, ако поискаш — настоях аз. Постъпката ми наистина беше гадна — все едно да предлагаш шоколад на огромната дебелана от цирка.

— Тогава две — възкликна Арни и ме хвана за рамото, сетне се запревива, стиснал гърлото си с ръце и закрещя:

— Две! Бързо! Две! Незабавно!

Разсмях се толкова силно, че едва не връхлетях върху стената. Когато излязохме от колата, си помислих: „Защо да не изпие една-две пепси? Сигурен съм, че напоследък се въздържа.“ Слабото подобрение на кожата, което бях забелязал онзи мрачен съботен ден преди две седмици, сега бе очевидно. Все още лицето му беше покрито с пъпки, но повечето — извинете ме за израза — вече не гнояха. Арни като цяло изглеждаше добре. След лятото, прекарано в работа по шосетата, бе силно загорял и в по-добра форма от когато и да било през живота си. Ето защо си казах, че е заслужил една пепси. Плячката принадлежи на победителя.

Пицарията се върти от страхотен италианец на име Пат Донахю. Върху касата му има лепенка с надпис: „Ирландска мафия“. На деня на Свети Патрик той сервира зелена бира (на седемнайсети март дори не можете да припарите до пицарията, а джубоксът непрестанно свири „Когато ирландските очи се усмихват“). Освен това си пада по черните бомбета, които обикновено носи килнати на тила си.

Джубоксът е истинска антика, останка от края на четиридесетте и всички плочи са от преди новата ера. Навярно това е последният джубокс в Америка, където можеш да чуеш три плочи за четвърт долар. В редките случаи, когато пуша марихуана, пицарията на Джино е в центъра на халюцинациите ми: влизам и си поръчвам три огромни пици, литър пепси и шест-седем от домашно приготвените пасти на Пат Донахю. Сетне си представям как се разполагам на масата и омитам всичко под съпровода на Ролинг Стоунс и на Бийч Бойс.

Влязохме, поръчахме пиците си и седнахме да наблюдаваме как тримата майстори обръщат тестото във въздуха. Разменяха си хапливи италиански шеги от рода на: „Снощи те скивах на танците, Хауи. Коя беше онази жаба с брат ти? Онази ли? Ами, сестра ти.“

Как да не ти дойде до гуша от Стария свят! В заведението непрекъснато влизаха посетители, много от тях наши съученици. Много скоро щях да ги видя по училищните коридори. Искаше ми се ваканцията да бе свършила, изпитах необясним страх. Стори ми се, че чувам училищния звънец, но, кой знае защо, пронизителният му звук прозвуча като предупреждение: „Ето че отново се започва, Денис, но за последен път. След завършването на тази учебна година ще трябва да се научиш да бъдеш възрастен.“ Чувах затварящите се с трясък врати на гардеробчетата и тържествуващия вик на Марти Белерман: „Хей, Педерсън! Запомни, че задникът ми и лицето ти си приличат като две капки вода!“. Усетих миризмата на тебеширен прах, която се разнасяше из стаите. От секретарските кабинети на втория етаж се дочуваше тракането на пишещи машини. Директорът мистър Мичъм, прави съобщения в края на деня със сухия си, превзет глас. Обеди на открито върху дървените скамейки, когато времето е хубаво. „Зайците“, които изглеждат едновременно наперени и стреснати. А в края на годината преминаваш тържествено през залата, издокаран в огромната пурпурна хавлия и това е краят. Завършил си гимназията и те пускат на свобода в нищо неподозирания свят.

— Денис, познаваш ли Бъди Репертън?

Гласът на Арни прекъсна фантазиите ми. Бяха донесли пицата.

— Кой Бъди?

— Репертън.

Името ми беше познато. Нахвърлих се върху пицата си и се опитах да свържа името с определено лице. След малко си спомних. Бях кръстосал шпагите с Бъди Репертън по времето, когато бях един от наперените „зайци“. Случило се бе на някаква забава. Оркестърът имаше почивка, а аз се редях на опашката за газирани напитки. Репертън ме изблъска встрани и заяви, че „зайците“ трябва да чакат, докато батковците се вредят. По онова време той беше второкурсник — едър, тромав и гаден второкурсник. Имаше квадратна челюст, черна мазна и сплъстена коса и прекомерно сближени очички. Но те не бяха съвсем глупави, в тях проблясваше някаква заплашителна интелигентност. Бъди беше от онези типове, които прекарват почти цялото си време („усвояват занаята“) в пушкома.

Изказах еретичното мнение, че старшинството в годините не дава предимство на опашката. Репертън ме покани да излезем заедно навън. Междувременно чакащите зарязаха опашката и предпазливо ни заобиколиха. По лицата им бе изписано жадното очакване, което обикновено предхожда някакво сбиване. Появи се някакъв даскал и ги разпръсна. Репертън обеща, че ще ме пипне, но така и не успя. Това бе единственият ми контакт с него. Понякога съзирах името му в списъка на учениците, наказани да останат след часовете. Освен това си спомням, че Бъди беше изгонван от училището — доказателство, че този тип не членува в „Лигата на младите християни“.

Разказах на Арни за единственото премеждие с Репертън и приятелят ми уморено кимна, сетне докосна синината под окото си, която постепенно придобиваше ужасен жълтеникав оттенък.

— Той го направи.

— Репертън те е „украсил“ така?

— Да.

Арни ми каза, че познавал Бъди от монтьорските курсове. Една от ирониите в кошмарния му и определено нещастен училищен живот се състои в това, че интересите и способностите му го поставят в обкръжението на хора, които се смятат за задължени да побъркват от бой момчета като Арни Кънингам.

Когато Арни беше второкурсник и учеше „теория на двигатели с вътрешно горене“ (префърцунено название на старите шофьорски курсове, които бяха преименувани, след като училището получи от федералното правителство цял куп пари за професионално обучение), някакво момче, на име Роджър Гилман, му спука задника от бой. Знам, че думите ми звучат адски просташки, но точно изразяват онова, което се случи с Арни. Приятелят ми беше така пребит, че се наложи два дни да отсъства от училище, а Гилман бе отстранен за една седмица. Сега този тип бе в затвора заради контрабанда със спиртни напитки. Бъди Репертън беше един от обкръжението на Гилмън и след осъждането му бе станал лидер на групата.

За Арни часовете по монтьорство бяха равнозначни на посещение на демилитаризирана зона. Ако се измъкнеше жив след седмия час, той пробягваше разстоянието до другия край на училището, стиснал под мишница дъската и фигурите за сбирка на шах-клуба.

Спомням си, как преди година, когато посетих някакъв градски шахматен турнир, видях нещо, което според мен символизираше ненормалния училищен живот на Арни. Той седеше, приведен над шахматната дъска. Наоколо цареше тишина, както е обичайно при такива турнири. След дълги размишления, Арни мълчаливо премести пионката с пръсти, така почернели от смазка и машинно масло, че не биха могли да се изчистят дори с най-ефикасния препарат.

Разбира се, не всички копелета от работилницата тормозеха Арни. Там имаше и доста свестни момчета, но повечето от тях принадлежаха към определени групи, в които не се допускаха външни хора, или непрекъснато бяха дрогирани. Първите обикновено бяха от бедните райони на Либъртивил (само не ми казвайте, че учениците от гимназията не се делят според кварталите, защото е точно така). Те са толкова сериозни и мълчаливи, че има опасност да ги сметнеш за глупави. Повечето от тях изглеждаха като реликви от шейсет и осма, с дълги коси, завързани на опашка и с пребоядисани тениски и джинси. Но сега бяхме хиляда деветстотин седемдесет и осма. Те вече не искаха да свалят правителството — единствената им амбиция бе да станат отлични автомобилни механици.

Но все пак работилницата е последното убежище за некадърните и твърдоглавите, които смятат училището за принудителен затвор. Когато Арни спомена името на Репертън, веднага се сетих за неколцина типа, които кръжаха около него като планети-спътници. Повечето от тях бяха двайсетгодишни, но все още се мъчеха да „избутат“ училището. Дон Вандерберг, Сенди Галтън, Мучи Уелч. Истинското име на последния беше Питър, но всички го наричаха Мучи, защото винаги висеше пред залите за рокконцерти в Питсбърг и врънкаше дребни монети от насъбралата се тълпа.

Бъди Репертън дошъл в гаража със синьо Камаро, произведено преди години, преобръщало се два пъти на шосе 46 близо до националния парк „Сконтик Хилс“. Арни ми каза, че го е купил от един от типовете, които играеха покер с Дарнъл. Двигателят бил наред, но купето било доста пострадало от двете катастрофи. Репертън докарал колата при Дарнъл седмица след като Арни оставил там Кристин. Преди това също се е навъртал из гаража.

През първите няколко дни се правел, че изобщо не забелязва Арни и приятелят ми нямал нищо против. Репертън бил в отлични отношения с Дарнъл и винаги получавал най-дефицитните инструменти, които обикновено се раздавали след предварително записване.

Сетне Репертън започнал да тормози Арни. Често на връщане от автомата за кока-кола или от тоалетната, събарял кутията с болтове, които се разпилявали на пода на клетката на Арни. Друг път ако кафето му стояло на полицата, Репертън блъсвал с лакът чашата и тя се преобръщала. Тогава мръсникът пропявал с меден глас като на Стив Мартин: „Извинявай… Ме!“, а на лицето му цъфвала гадна усмивка. Дарнъл започвал да крещи на Арни да събере болтовете, преди да са се изтъркаляли в дупките на пода.

След това, щом видел Арни, Бъди шумно го удрял по гърба и извиквал: „Как си, педал?“

Арни понасял нападките му със стоицизма на човек, който вече е видял и преживял всичко това. Навярно се е надявал, че на Бъди ще му писне и ще го остави на мира, или че ще си намери друга жертва. Имало и друг изход, въпреки че бил прекалено хубав, за да се сбъдне — съществувала реалната възможност Репертън да сгази лука, да бъде арестуван и да изчезне от сцената като приятелчето му Роджър Гилман.

Сдърпали се рано следобед в събота. Арни гресирал Кристин, тъй като все още нямал достатъчно пари за хилядите други поправки, за които колата му плачела. В този момент се появил Репертън — весело си подсвирквал. В едната си ръка носел чаша кола и пакетче фъстъци, в другата — крик. Когато минал покрай клетката на Арни, замахнал с крика и счупил единия фар на Кристин.

— Направи го на сол — каза ми Арни, докато ядяхме пиците си.

„Майчице, виж какво направих!“ — възкликнал Бъди Репертън, с престорено трагично изражение. — „Е, педал…“

Успял да произнесе само това. Нападението срещу Кристин имало по-голям ефект, отколкото атаките срещу Арни. Пробудило в приятеля ми жажда за мъст. Заобиколил Плимута, стиснал ръце в юмруци и сляпо замахнал. Ако бил герой от някоя книга или от филм щял да нокаутира Репертън и да го прасне в нокаут с мъртва удар.

Но в реалния живот обикновено не става така. Арни дори не успял да удари брадичката на грубиянина, а улучил ръката му, съборил на пода пакетчето с фъстъци и колата се изплискала върху лицето и ризата на Репертън.

„Падна ми в ръцете, шибано копеленце такова! — изревал Бъди. На лицето му било изписано комично смайване. — Ще ти спукам задника от бой“. Вдигнал крика и налетял на Арни. Притичали неколцина от присъстващите и някой извикал на Репертън да хвърли крика и да се бие честно. Бъди се подчинил. Отново се нахвърлил върху Арни.

— Нима Дарнъл не се опита да го спре? — попитах.

— Нямаше го, Денис. Изчезна петнайсет минути или половин час преди започването на боя — все едно, че знаеше какво ще се случи.

Арни каза, че Репертън набързо успял да го пребие. Първо насинил окото ми, сетне дълбоко одрал лицето му с пръстена с монограм, купен по време на някоя от годините, прекарани в десети клас.

— Да не говорим за станалото — добави той.

— Какво?

Седяхме в едно от задните сепарета. Арни се озърна, за да се увери, че никой не ни гледа и повдигна тениската си. Гледката ме накара да подсвирна — гърдите и стомахът му бяха покрити с натъртвания, обагрени с всички цветове на дъгата, които едва сега започваха да избледняват. Чудех се как е могъл да идва на работа, след като е бил пребит така. Попитах го:

— Човече, сигурен ли си че нямаш спукано ребро?

Наистина бях ужасен — синината под окото му и драскотината на лицето му изглеждаше дреболия в сравнение с тази гадост. Разбира се, бях виждал бой между гимназисти, дори бях участвал в няколко схватки, но за пръв път през живота си виждах резултатите от сериозен побой.

— Абсолютно — равнодушно отвърна Арни. — Имах късмет.

— Очевидно.

Арни не ме удостои с повече подробности, но Ранди Търнър бил свидетел на случилото се и ми разказа останалото, когато започнахме училище. Според него Арни навярно щял да пострада повече, ако ударите му не били много по-силни и по-бесни, отколкото побойникът очаквал. Арни се нахвърлил срещу Бъди така, сякаш в него се бил вселил Сатаната. Размахвал ръце като крила на вятърна мелница и стоварвал юмруците си, където свари. Крещял, псувал, от устата му хвърчала слюнка. Напразно се опитах да си го представя — пред очите ми непрекъснато изплуваше една и съща гледка: Арни удря с юмруци по таблото на колата така силно, че оставя вдлъбнатини и крещи, че ще го пипне.

Запратил Репертън в другия край на гаража и разкървавил носа му (благодарение на късмета си, не на добро прицелване) и нанесъл силен удар в гърлото му, който накарал Репертън да се задави и общо взето да се откаже от намерението да спука от бой Арни Кънингам.

Бъди се извърнал, стиснал гърлото си, опитал се да повърне, а Арни го изритал в задника с грубия си ботуш с железни налчета и го проснал по корем на пода. Репертън продължавал да се дави и да притиска гърлото си с ръка, от носа му шуртяла кръв. Според Ранди Търнър, Арни очевидно се канел да го убие с ритници. В този миг Уил Дарнъл изневиделица се появил и изкрещял с хрипливия си глас веднага да престанат.

— Арни смята, че побоят срещу него е бил предварително замислен — обърнах се към Ранди.

Той сви рамене.

— Твърде възможно. Интересно как Дарнъл се появи точно в момента, когато Репертън започна да губи.

Седмина от присъстващите сграбчили Арни и го отмъкнали встрани. Отначало той се съпротивлявал като побъркан, крещял им да го пуснат и че ще убие Репертън ако не му плати счупения фар. Сетне се усмирил, изглеждал замаян и учуден, че Репертън лежи на пода, а той все още е на крака.

Бъди най-после се изправил, тениската му била изцапана от смазка. От носа му продължавала да шурти кръв. Нахвърлил се върху Арни, но според Ранди го направил неохотно, само проформа. Неколцина от присъстващите го сграбчили и го отвели. Дарнъл се приближил до Арни и му наредил да предаде ключа от кутията с инструменти и да изчезва.

— Боже господи, Арни! Защо не ми се обади в събота?

Приятелят ми въздъхна.

— Бях изпаднал в тежка депресия.

Изядохме пиците си и купих на Арни трета Пепси. Вярно е, че вреди на кожата, но е отлична за депресията.

— Не зная дали Дарнъл имаше предвид да изчезна само тази събота, или изобщо — промълви Арни, докато се прибирахме. — Какво мислиш, Денис? Дали ме е изхвърлил завинаги?

— Казваш, че е поискал ключа от сандъчето с инструменти?

— Точно така. Никога досега не са ме изхвърляли, не са ме гонили от където и да е — опечалено заяви той. Изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.

— Не съжалявай. И без това гаражът не е място за теб. А Уил Дарнъл е педераст.

— Навярно няма смисъл да се опитвам да държа Кристин в гаража — прекъсна ме Арни. — Дори Дарнъл да ми разреши да се върна, Репертън ще бъде там. Отново ще се сбия с него и…

Затананиках мелодията от „Роки“.

— О, Вървете по дяволите ти и каруцата, която караш, ездачо — възкликна той и леко се усмихна. — Нямам нищо против да се бия с него. Но има опасност Репертън да изпотроши Кристин, когато не съм там. Убеден съм, че Дарнъл едва ли ще се опита да го спре.

Не му отговорих. Навярно Арни си помисли, че съм съгласен с него но съвсем не беше така. Не смятах, че Репертън има зъб на стария, ръждясал плимут „Фюри“. Ако усетеше, че сам не е в състояние да унищожи главния обект на омразата си, той просто ще излезе да повика на помощ приятелчетата си — Дон Вандерберг, Мучи Уелч и тъй нататък. Обуйте кубинките си, момчета, тази нощ ни предстои здраво ритане.

Хрумна ми, че могат да убият Арни и то в буквалния смисъл. Понякога тези типове постъпват така. Събитията се изплъзват от контрол и накрая някое момче умира. От време на време във вестниците описват подобни случаи.

— … да я държа?

— Какво каза? — улових се, че съм изгубил нишката. Пред погледа ми изникна колата на Арни.

— Попитах те дали имаш представа къде да я държа?

Колата, колата, колата — само за нея дрънкаше. Започваше да прилича на повредена плоча. И още по-лошо, непрекъснато говореше за нея като за живо същество. Беше достатъчно умен, за да проумее, че обичта му към Кристин прераства в мания, но не правеше нищо, за да се осъзнае.

— Арни — обърнах се към него. — Човече, струва ми се, че си изправен пред много по-сериозен проблем от това къде да денеш колата си. Искам да знам къде ще се денеш самият ти?

— А? За какво говориш?

— Питам те какво ще правиш, ако Бъди и приятелчетата му решат да те обработят.

Изведнъж като че ли помъдря — промяната беше така внезапна, че ме стресна. Беше лице, като от телевизионните новини, които бях гледал като малък, лицето на всички онези войници в черни гащеризони, които побъркаха добре екипираната и поддържана армия на света.

— Денис — промълви той — все някак ще се оправя.

10. ЛЬОБЕЙ УМИРА

В кината се въртеше „Брилянтин“ и една вечер отидох да го гледам заедно с мажоретката. Стори ми се тъп, но гаджето ми страхотно го хареса. Седях в тъмния салон и наблюдавах как тези напълно измислени тийнейджъри пеят и танцуват (ако ми се гледат тийнейджъри — или поне що годе истински — по-добре да издебна повторението на „Училищната джунгла“ по телевизията). Изведнъж усетих, че не следя действието на екрана. Внезапно ми хрумна гениална идея, както понякога се случва, когато не мислиш за нещо определено.

Извиних се на гаджето и отидох да телефонирам от фоайето. Бързо и уверено избрах номера на Арни. Зная го наизуст от осемгодишна възраст. Разбира се, можех да изчакам края на филма, но идеята ми се струваше страхотна.

Арни вдигна слушалката.

— Ало?

— Арни, обажда се Денис.

— О, Денис.

Гласът му бе толкова странен и безжизнен, че малко се изплаших.

— Арни? Всичко наред ли е?

— А? Разбира се. Мислех, че ще водиш Роуз на кино.

— Оттам ти се обаждам.

— Навярно филмът не струва — отбеляза Арни със същия безжизнен и унил глас.

— Роуз го намира страхотен.

Мислех, че думите ми ще го разсмеят, но той мълчеше, сякаш търпеливо чакаше да продължа.

— Слушай — извиках. — Измислих разрешение.

— Разрешение? На какво?

— Льобей. Той притежава гараж, при това имам чувството, че би изял и умрял плъх, стига да има печалба от това. Ако му предложиш… да речем шестнайсет-седемнайсет долара седмично…

— Много смешно, Денис.

Гласът му беше студен и изпълнен с ненавист и омраза.

— Арни, какво…

Той прекъсна връзката.

Стоях смаян във фоайето, взирах се в телефона и се питах какво по дяволите, означава всичко това. Може би родителите му са скроили нов номер? Или пък се е върнал в гаража на Дарнъл и открил, че и другият му фар е счупен. Или…

Внезапно ме осени някакво интуитивно предчувствие. След малко се оказа, че съм прав. Поставих слушалката на вилката, отидох до отсрещния щанд за вестници и попитах дали имат днешния брой. Момичето, което продаваше бонбони и пуканки, го откри след продължително ровене. Сетне ме загледа, като мляскаше дъвката си. Прелистих го нетърпеливо, докато стигнах до последните страници, където отпечатват некролозите. Навярно искаше да се увери, че няма да направя нещо неприлично върху вестника, или може би да го изям.

Там не пишеше нищо — или поне така ми се стори отначало. После обърнах страницата и видях заглавието: „Ветеран от Либъртивил умира на седемдесет и една годишна възраст“. Имаше снимка на Роланд Льобей във военна униформа, на която той изглеждаше двайсет години по-млад и значително по-свеж, отколкото при срещите ни с него. Некрологът беше кратък. Льобей починал внезапно в събота следобед. Негови наследници са брат му Джордж и сестра му Марша. Погребението щеше да се състои във вторник в два следобед.

Внезапно.

В некролозите винаги пише: „След продължително боледуване“, „След кратко боледуване“, или „внезапно“. „Внезапно“ може да означава всичко — от инсулт до електрически ток във ваната. Спомням си какъв номер погодих на Ели, когато беше съвсем мъничка — може би тригодишна. Изплаших я до смърт с човече на пружина, скрито в кутийка. Големият брат Денис върти ръчката и от кутийката се разнася музика, не е лошо, дори е забавно. Изведнъж Бумм! Отвътре изскача човече с ухилено лице и грозен, закривен нос и за малко да я удари в лицето. Ели се разрева и хукна да търси майка си, а аз седях и мрачно се взирах в човечето, което се поклащаше напред-назад. Убеден бях, че навярно ще ми се скарат, и си го заслужавах — предварително знаех, че тя ще се изплаши, когато музиката спре и отвътре внезапно изскочи грозното човече.

Да изскочи така внезапно.

Върнах вестника и застанах до щанда, като се взирах тъпо в плакатите, рекламиращи предстоящи премиери.

Събота следобед.

Внезапно.

Странно съвпадение.

Гениалната ми идея бе, Арни да върне Кристин там, където я бе открил. Че може би ще уговори Льобей да му осигури паркинг срещу заплащане. Оказа се, че старецът е мъртъв. Бе умрял същия ден, когато Арни се беше сбил с Бъди Репертън — същия ден, когато Бъди бе счупил фара на Кристин.

Внезапно пред очите ми изниква картина: Бъди Репертън замахва с крика и в същия миг от очите на Льобей бликва кръв, той се свлича на пода и внезапно, съвсем внезапно…

„Стига глупости, Денис — казах си. — Престани с тези глу…“

В този миг дълбоко в разсъдъка ми, някакъв глас в дълбините на разума ми прошепна: „Хайде, шефе, ела да се повозим“, сетне замлъкна.

Момичето зад щанда изплю дъвката си и каза:

— Ще пропуснеш края на филма, той е най-готин.

— Благодаря.

Тръгнах към вратата на салона, сетне свих към чешмичката. Гърлото ми беше напълно пресъхнало.

Докато жадно гълтах водата, вратите на салона се отвориха и започнаха да излизат тълпи. Над главите им съзрях последните надписи. Появи се Роуз и ме потърси с поглед. Доста мъже я огледаха, но тя парира похотливите им погледи с присъщата си разсеяна сдържаност.

— Ден-ден — възкликна гаджето ми и ме хвана под ръка. Да ми викат „ден-ден“ не е най-лошото нещо на света — навярно по-гадно е да ти извадят очите с нажежен ръжен, или да ампутират крака ти с верижен трион, но никога не съм си падал по галените имена.

— Къде беше? Пропусна края. Това е най…

— Най-хубавата част от филма — довърших вместо нея. — Извинявай. Внезапно се наложи да задоволя естествените си нужди.

— Ще ти го разкажа, ако ме заведеш на хълма — промълви тя и притисна ръката ми до меката си гръд. — Ако искаш да го чуеш, разбира се.

— Хубав ли беше?

Роуз ми се усмихна. Широко разтворените й очи бяха мили и както винаги някак си унесени. Притисна още по-плътно ръката ми към бюста си и отвърна:

— Чудесно. Обожавам щастливия край, а ти, Дед-Ден?

— Много си падам.

Навярно трябваше да си мисля за гърдите й, но вместо това мислите ми бяха заети с Арни.

Същата нощ отново ми се присъни кошмар. Кристин беше стара. Всъщност, истинска антика, ужасяваща купчина старо желязо, подобно на това, което очакваш да видиш на картите за Таро: Колата на Смъртта, вместо Обесения. Струваше ми се стара като пирамидите. Двигателят й изрева, изгасна и от ауспуха изригна мазен синкав дим.

В нея имаше някой. Роланд Льобей се изтягаше зад волана. Очите му бяха отворени, но замъглени и мъртви. Всеки път, когато двигателят форсираше и разяденото от ръжда купе на Кристин започваше да вибрира, старецът подскачаше като парцалена кукла. Покритият му със струпеи череп се поклащаше напред-назад.

Гумите изскърцаха смразяващо, Плимутът се стрелна към мен. В този миг ръждата по купето изчезна, старото, мътно стъкло светна, полираните части пробляснаха, а старите изтрити гуми се превърнаха в нови, от най-добра марка, грайферите им изглеждаха дълбоки като Гранд Каньон.

Колата изпищя, фаровете й светнаха, като че бяха изпълнени с омраза очи. Безпомощно повдигнах ръка, сякаш, за да се предпазя и си помислих: „Господи, каква неописуема безгранична ярост…“

Събудих се.

Но не изкрещях. Тази нощ сподавих вика си.

Едва успях да го сторя.

Седнах в леглото. Под студената лунна светлина съзрях, че отново стискам събрания на топка чаршаф. Помислих си: „Починал внезапно.“

Тази нощ не можах да заспя отново.

11. ПОГРЕБЕНИЕТО

Брад Джефрис, шефът на нашата пътностроителна бригада, беше прехвърлил четирийсетте, оплешивяващ, мускулест и с постоянен слънчев загар човек. Непрекъснато крещеше — особено когато изоставахме от графика — но иначе беше много свестен. По време на обедната почивка отидох да го попитам дали Арни е поискал да бъде освободен за няколко часа или за целия следобед.

— Помоли ме да го пусна за два часа, за да отиде на някакво погребение — отвърна Брад, после свали очилата си с метални рамки и разтърка червените вдлъбнатини, образували се от двете страни на носа му. — Да не си решил да отсъстваш и ти? И без това в края на седмицата ме напускате, остават само скапаняците.

— Брад, налага се и аз да отида.

— Защо? Кой е онзи тип? Кънингам обясни, че просто му продал някаква кола. Господи, смятам, че никой не отива на погребението на търговец на употребявани коли, освен семейството му.

— Не беше търговец на коли, просто обикновен човек. Арни има някакви проблеми, свързани с цялата история. Иска ми се да го придружа.

Брад въздъхна:

— Добре, добре, добре. Можеш да отсъстваш от един до три, също като него. При условие, че се съгласиш да работиш без обедна почивка, а в четвъртък да останеш до шест вечерта.

— Разбира се. Благодаря ти, Бред.

— Ще ти пиша присъствие — прекъсна ме той. — Но ако някой от шефовете в Питсбърг научи, ще ме изяде с парцалите.

— Не бой се, няма.

— Ще ми липсвате, момчета — промълви Брад. Взе вестника си и го разгърна на спортната страница. Беше сдържан човек и думите му бяха равносилни на похвала.

— И на нас ни беше хубаво през това лято.

— Радвам се че мислиш така, Денис. А сега изчезвай и ме остави да си чета вестника.

Така и направих.

В един часа помолих шофьора на един трейдър да ме закара до централната барака на строежа. Заварих Арни там. Беше свалил жълтата си каска и сменяше ризата си. Той стреснато ме изгледа.

— Денис! Какво търсиш тук?

— Приготвям се да отида на погребение — отвърнах. — Също като теб.

— Не — моментално заяви Арни.

В думите му се криеше нещо повече — съботите, в които не бяхме заедно, студенината на Майкъл и Реджина, която усещах дори по телефона, реакцията му на обаждането ми от киното, накарала ме да осъзная до каква степен ме е изолирал от живота си и как всичко се бе случило по същия начин, както бе умрял Льобей. Внезапно.

— Да — настоях. — Арни сънувам този тип. Чуваш ли какво ти казвам? Сънувам го! Твърдо съм решил да присъствам на погребението. Можем да отидем поотделно, или заедно. Така или иначе ще дойда.

— Не се майтапиш, нали?

— А?

— Когато ми телефонира от киното наистина ли не знаеше, че Льобей е мъртъв?

— Боже мой! Нима смяташ, че ще си правя майтап с такова нещо?

— Не — след кратко колебание отвърна той. Отговорът му дойде след внимателно обмисляне. Навярно смяташе, че всички са се обърнали срещу него — Уил Дарнъл, Бъди Репертън, може би и родителите му. Но всъщност не ставаше въпрос за хора, нито един от тях не бе виновен за промяната в приятеля ми. Виновна беше колата.

— Казваш, че го сънуваш?

— Да.

Арни стоеше неподвижно, забравил ризата в ръката си и размишляваше върху думите ми. Най-накрая наруших тишината.

— Във вестника пише, че погребението ще бъде в гробището „Либъртивил Хайс“. Какво решаваш — да вземеш автобуса, или да те закарам?

— Ще дойда с теб.

— Правилно.

По време на службата стояхме на хълмчето близо до гроба. Не смеехме, нито имахме желание да се присъединим към малцината опечалени. Общо бяха десетина души, половината от тях — старци в стари, но грижливо запазени униформи. Имах чувството, че лъхат на нафталин. Ковчегът на Льобей стоеше върху плъзгачи, поставени над гроба и беше покрит с националния флаг. Горещият августовски ветрец донасяше до слуха ни думите на свещеника: „Човекът е като трева, която израства, а сетне я покосяват, човекът е като цвете, което разцъфва през пролетта и повяхва през лятото, човекът е като любовта и обича всичко преходно.“

Когато службата свърши, махнаха флага и някакъв човек, който явно наближаваше шейсетте, хвърли шепа пръст върху ковчега. Няколко бучици отскочиха от капака и паднаха в дупката. В некролога пишеше, че Льобей има брат и сестра. Навярно това беше братът — приликата не бе поразително, но се забелязваше. Очевидно сестрата не бе успяла да пристигне: около гроба се тълпяха единствено старчоците.

Двама от тях, които приличаха на членове на Американския легион сгънаха флага и го подадоха на брата. Проповедникът помоли Бога да ги благослови и да ги закриля, да ги озари със сияйния си образ, да ги възвиси и да им даде покой. Присъстващите започнаха да се разотиват. Огледах се и забеляза, че Арни вече не е до мен, а се е отдръпнал малко встрани. Стоеше под близкото дърво, по лицето му се стичаха сълзи. Попитах го:

— Добре ли си, Арни?

Хрумна ми, че не видях никой от опечалените да плаче. Ако Роланд Льобей знаеше, че Арни Кънингам единствен ще пролее сълзи заради него на скромната погребална церемония, в най-забутаното гробище на Пенсилвания, може би щеше да свали петдесет долара от цената на скапаната си кола. Дори в този случай, Арни щеше да плати сто и петдесет долара повече, отколкото струваше старата бричка.

Арни яростно разтърка лицето си и прегракнало промълви:

— Добре. Да вървим.

Помислих си, че ме подканва да си тръгнем, но той не се отправи към паркирания ми Дастър, а се спусна надолу, по хълмчето. Понечих да го попитам къде отиваме, сетне стиснах устни. И без това знаех — искаше да разговаря с брата на Льобей.

Братът стоеше редом с двама бивши легионери и тихо говореше, стиснал флага под мишница. Беше облечен в костюм на човек, комуто предстои пенсиониране и то с малка пенсия — син, на райета, леко лъснал на седалището. Вратовръзката му беше поизмачкана, а около яката на бялата му риза — пожълтяла.

Той ни погледна. Арни се обърна към него.

— Извинете, сигурно сте братът на мистър Льобей?

— Да.

Той изгледа Арни въпросително и (както ми се стори) малко враждебно.

Приятелят ми протегна ръка.

— Казвам се Арни Кънингам и познавах брат ви. Преди известно време купих колата му.

Когато Арни протегна ръка, Льобей машинално посегна към нея — за американците това е най-естественият жест, след проверката на дюкяна при излизане от обществената тоалетна. Но когато Арни каза, че е купил колата на Льобей, протегнатата ръка на непознатия сякаш се поколеба. За миг ми се стори, че ще я отдръпне и ще остави ръката на Арни да виси във въздуха. Но той не го стори… въпреки че явно го желаеше. Докосна ръката на Арни, сетне побърза да я пусне, и промълви с безжизнен глас:

— А, да, Кристин.

Сега приликата между братята беше очевидна — имаха еднакви чела, надвиснали над веждите, еднакъв овал на лицето и светлосини очи. Но лицето на този човек беше по-благородно, почти благо. Едва ли някога щеше да придобие лукавото лисиче изражение на Роланд Льобей.

— В последното писмо, което получих от Роли пишеше, че я е продал.

Боже мой, и той говореше за колата като за живо същество. Ами галеното име Роли? Трудно бе да си представя, че някой може да нарича така стареца с покрития със струпеи череп и мръсен корсет. Но братът произнесе името със същия безжизнен глас, в който не долових нито капчица любов към покойника.

Льобей продължи:

— Брат ми не ми пишеше често, мистър Кънингам. Беше доста злобен човек и обичаше да злорадства. Не бива да говоря така за мъртвец, но това е самата истина. В писмото си Роли ви наричаше „левак“ и се хилеше, че ви е „прекарал“.

Зяпнах от удивление. Обърнах се към Арни, очаквайки нов изблик на гняв. Но лицето му остана невъзмутимо. Той промълви:

— Продавачът винаги смята, че е прекарал клиента. Съгласен ли сте, мистър Льобей?

Льобей се засмя.

— Това е мой приятел — продължи Арни. — Беше с мен, когато купих колата.

Представи ме и се здрависах с Джордж Льобей.

Старците си бяха отишли. Тримата стояхме сами и смутено се гледахме. Льобей премести флага в другата си ръка, сетне попита.

— С какво мога да ви услужа, мистър Кънингам?

Арни се изкашля и каза:

— Става дума за гаража. Разбирате ли, работя по колата и я подготвям за преглед. Родителите ми не разрешават да я държа у дома, питам се дали…

— Не.

— … ще ми дадете гаража под наем.

— Не, и дума да не става… Наистина е…

— Ще ви плащам двайсет долара седмично — прекъсна го Арни. — Дори двайсет и пет.

Потръпнах. Приятеля ми приличаше на дете, попаднало в подвижни пясъци, което решава да се окуражи, като изяде няколко шоколадчета с арсеник.

— Невъзможно.

Смущението на Льобей сякаш нарастваше.

— Само гаража — повтори Арни, който започваше да се изнервя. — Само гаража, където досега беше колата.

— Няма да стане — отвърна Льобей. — Тази сутрин обявих къщата за продан в три посреднически бюра. Агентите я показват на клиенти и…

— Разбира се, но докато…

— … няма да искат да им се мотаеш из краката. Разбираш ме, нали?

Той се приведе към Арни и продължи:

— Да сме наясно. Нямам нищо против тийнейджърите като цяло. В противен случай навярно вече щях да съм в лудницата, защото почти трийсет години бях гимназиален учител в Парадайз Фолс, щата Охайо. А ти ми изглеждаш много интелигентен и добре възпитан представител на Генус адолесънт. Но единственото, което искам да свърша в Либъртивил, е да продам къщата и да разделя сумата със сестра си, която живее в Денвър. Искам да се отърва от къщата, мистър Кънингам и не желая да имам нищо общо с живота на брат ми.

— Разбирам — отвърна Анри. — Ще промените ли решението си, ако обещая да се грижа за къщата? Да кося тревата? Да пребоядисам оградата? Да поправя това-онова? По този начин ще ви бъда полезен.

— Действително е много сръчен — намесих се. Казах си, че няма да ми навреди, ако по-късно Арни си спомни, че съм бил на негова страна, въпреки че беше точно обратното.

— Вече наех човек да наглежда къщата и да се грижи за поддръжката й — каза Льобей.

Думите му прозвучаха убедително, но внезапно осъзнах, че със сигурност ме лъже. Мисля, че и Арни го разбра.

— Добре. Съжалявам за брат ви. Стори ми се човек със силен дух.

Когато чух думите му, внезапно си спомних как, вбесен се обърнах към Льобей и видях по лицето му да се стичат едри, мазни сълзи. „Е, това е. Всичко свърши, синко.“

— Със силен дух ли?

Джордж Льобей цинично се усмихна.

— О, да. Беше мръсник със силен дух. — Той като че не забеляза шокираното изражение на Арни. — А сега ме извинете, господа. Боя се, че стомахът ме заболя от топлината.

Обърна се и се отправи към колата си. Стояхме недалеч от гроба и го наблюдавахме как се отдалечава. Внезапно Льобей спря и лицето на Арни просветна — навярно си каза, че той е променил решението си. За миг Льобей остана неподвижен сред високата трева, свел глава като човек, който усилено размишлява. Сетне се обърна към нас и каза на Арни:

— Съветвам те да се откажеш от колата. Продай я. Ако никой не иска да я купи, продай я на части. Ако и това се окаже невъзможно, зарежи я бързо и безвъзвратно, сякаш се отказваш от лош навик. Смятам, че ще си спестиш доста неприятности. Забрави я и то по-бързо.

Стоеше сред тревата и гледаше към Арни, в очакване той да каже нещо, но приятелят ми не му отговори, само продължи да го гледа втренчено. Очите му бяха придобили онзи странен сивкав цвят, който се появяваше в моментите, когато бе взел някакво решение и твърдо устояваше позициите си. Льобей като че прочете мислите му и кимна. Изгледаше нещастен и болен.

— Довиждане, господа.

Арни въздъхна.

— Е, това е то.

Сетне с негодувание се взря в отдалечаващия се Льобей.

— Да — отговорих, като се надявах, че изглеждам по-разочарован, отколкото всъщност бях. Виновен бе кошмарният ми сън. Не ми харесваше идеята Кристин от ново да се върне в онзи гараж. Струваше ми се, че ако това стане, ще напомня много на кошмарния ми сън.

Безмълвно се отправихме към колата ми. Мисълта за Льобей ме измъчваше. Всъщност мислех с неприязън и за двамата братя. Внезапно взех импулсивно решение — Бог ми е свидетел, че събитията можеха да се развият съвършено различно, ако не се бях подчинил на хрумването.

Обърнах се към Арни:

— Хей, човече, трябва да се облекча. Почакай ме минутка.

— Добре — отвърна той без дори да ме погледне. Отмина напред, пъхнал ръце в джобовете си, забол очи в земята.

Свърнах вляво, където малка, дискретна табелка и още по-малка стрелка посочваха пътя към тоалетните. Но когато се озовах в подножието на първото възвишение, скрит от погледа на Арни, завих надясно и затичах към параклиса. Пристигнах в момента, когато Джордж Льобей се опитваше да натика едрото си тяло зад волана на мъничък „Чевет“ с лепенка на „Херц“ под наем на предното стъкло. Задъхано извиках:

— Мистър Льобей! Мистър Льобей!

Той изненадано ме изгледа.

— Извинете, че отново ви безпокоя.

— Няма нищо, но се боя, че онова, което казах на приятеля ти остава в сила. Няма да му разреша да държи колата в гаража.

— Добре — отвърнах.

Льобей въпросително повдигна рошавите си вежди.

— Става дума за колата — продължих. — Не ми харесва.

Той безмълвно продължи да се взира в мен.

— Струва ми се, че ми влияе зле. Може би донякъде… не мога точно да го обясня…

— Ревнуваш, а? — тихо попита той. — Отделя й повече време, отколкото на теб?

— Донякъде сте прав. С Арни сме приятели от деца. Но смятам, че това не е всичко.

— Така ли?

— Да.

Огледах се, за да се уверя, че Арни не ме е проследил и когато извърнах очи от Льобей, най-сетне разбрах какво ме измъчва.

— Защо му казахте да зареже колата и да забрави за съществуването й? Защо казахте, че това прилича на лош навик?

Джордж Льобей остана безмълвен. Страхувах се, че не може да отговори, поне на мен. Сетне едва чуто той попита:

— Синко, сигурен ли си, че това ти влиза в работата?

— Не знам.

Изпитах непреодолимо желание да срещна погледа му.

— Повярвайте ми, обичам Арни. Не искам той да страда. Проклетата кола вече му докара куп неприятности. Не искам да се забърква в още по-голяма каша.

— Ела в мотела ми тази вечер. Намира се точно до изхода на „Уестърн Авеню“ към шосе 376. Ще се оправиш ли?

— Заливах с асфалт тази част от магистралата — похвалих се и протегнах ръцете си. — Все още имам пришки.

Усмихнах се, но той остана сериозен и повтори:

— Мотел „Рейнбоу“. На изхода са два — моят е по-евтиният.

— Благодаря — отвърнах смутено. — Слушайте, всъщност…

— Може би не е твоя работа, нито моя, или на когото и да било — прекъсна ме Льобей. Говореше тихо, с даскалски глас, толкова различен (но същевременно странно подобен) на хрипливия глас на покойния му брат.

— Но съм длъжен да те предупредя — брат ми беше лош човек. Струва ми се, че единственото, което обичаше през целия си живот, бе плимутът, който е купил приятелят ти. Тъй че въпросът засяга само тях, единствено тях, независимо какво ще си кажем.

Джордж Льобей се усмихна. Усмивката му беше неприятна. В този миг ми напомни Роланд Льобей. Потръпнах.

— Синко, навярно си прекалено млад, за да обръщаш внимание, за да се вслушваш в съвети, но чуй какво ще ти кажа:

Той бавно кимна и продължи:

— Точно така. Поетите винаги и може би съзнателно създават погрешна представа за любовта. Любовта е стар главорез. Не е сляпа, а е канибал с изключително остро зрение. Любовта е хищно животно и е винаги гладна.

— С какво се храни? — изрекох противно на волята си. Устните ми се раздвижиха, въпреки че разумът ми диктуваше, че целият разговор е безсмислен.

— С приятелство — отвърна Джордж Льобей. — Храни се с приятелството. На твое място, Денис, бих очаквал най-лошото.

Затвори с тихо изщракване вратата на колата и запали мотора, който заработи като шевна машина. Сетне потегли, като ме остави онемял на края на паркинга. Внезапно се сетих, че Арни ще очаква да се появя откъм тоалетните, затова с все сила се спуснах натам.

Докато тичах ми хрумна, че в този момент гробарите, или пазителите на вечността, или както наричаха себе си напоследък, спускат ковчега на Льобей. Пръстта, която Джордж Льобей хвърли в края на церемонията навярно е разпръсната върху капака му като завладяваща ръка. Опитах се да прогоня образа, но друг, още по-неприятен, изплува пред очите ми: Роланд Льобей лежи в облицования с коприна ковчег, облечен в най-хубавия си костюм и бельо — без миризливия пожълтял корсет, разбира се.

Льобей вече бе заровен в земята. Льобей лежеше в ковчега си, със скръстени на гърдите ръце… но защо бях толкова сигурен, че на лицето му цъфти широката, гаднярска усмивка?

12. МАЛКО СЕМЕЙНА ИСТОРИЯ

Мотелът „Рейнбоу“ действително беше много западнал. Сградата беше едноетажна, асфалтът на паркинга — напукан, две от буквите на неоновия надпис не светеха. Беше точно такъв мотел, в който би отседнал пенсиониран преподавател по английски. Зная, че звучи ужасно подтискащо, но е точно така. А утре Джордж Льобей ще върне колата си в бюрото „Херц“ на аерогарата и ще вземе самолета за Парадайз Фолс, щата Охайо.

Мотел „Рейнбоу“ приличаше на гериатрично отделение на някоя болница. Старци седяха пред бунгалата в шезлонги, предоставени от управата, кръстосали костеливите си крака, белите им чорапи прикриваха косматите им пищяли. Всички мъже приличаха на загряващи алпинисти — мършави здравеняци. Повечето от жените имаха закръглените форми, характерни за дамите, прехвърлили петдесетте, за които няма надежда да отслабнат. Забелязал съм, че има мотели, чиито посетители са изключително хора, над петдесетте, сякаш старците научават за тях от реклама, която звучи примерно така: „Стари, но добри“, „Елате в не дотам живописния мотел «Рейнбоу», заедно с извадената си матка и увеличената си простатна жлеза“, „Не разполагаме с кабелна телевизия, но предлагаме масаж само срещу четвърт долар“. Пред бунгалата нямаше никакви млади хора, ръждясалите катерушки встрани от мотела бяха празни, люлките хвърляха дълги, неподвижни сенки върху земята. Пъстроцветна дъга се извисяваше над неоновия надпис, който бръмчеше като рояк мухи, затворени в бутилка.

Льобей седеше с чаша в ръка пред бунгало № 14. Приближих се и му подадох ръка.

— Искаш ли нещо безалкохолно? — попита той.

— Не, благодаря.

Взех шезлонга, който стоеше пред едно от празните бунгала и седнах до него.

— Тогава ще ти разкажа всичко, което знам — промълви Льобей с тихия си, културен глас. — По-млад съм от Роли с единайсет години и все още не мога да свикна с мисълта, че съм остарял.

Смутено се размърдах в шезлонга си и не казах нищо. Льобей продължи:

— Бяхме четири деца. Роли бе най-големият, а аз — най-малкият. Брат ни Дрю загина във Франция през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта. Двамата с Роли служеха в армията. Израснахме тук, в Либъртивил. По онова време градчето бе много, много по-малко, почти селце. Но въпреки това си имаше своите аристократи и своите парии. Ние бяхме париите. Бедняци. Некадърници. Вън от класацията и прочие подобни клишета.

Той тихо се изсмя в падащия мрак и наля още Севънъп чашата си.

— Най-характерното за детството на Роли — само това си спомням, защото, когато се родих, той беше в пети клас.

— И какво беше то?

— Гневът му — отговори Льобей. — Роли непрекъснато беше разгневен. Ядосваше се, че като ученик използваше чужди дрехи, ядосваше се, че баща ни е пияница, който не е в състояние да се задържи на постоянна работа в стоманолеярните фабрики, ядосваше се, гневеше се, че майка ни не може да го откаже от пиенето. Сърдеше се на трите по-малки деца — на Дрю, Марша и на мен, които правеха бедността непоносима.

Протегна ръка и нави ръкава на ризата си, за да ми покаже възлестите сухожилия, които изпъкваха под лъсналата, изпъната кожа. Видях дълбок белег, вървеше от лакътя чак до китката, където избледняваше.

— Това ми е от Роли. Направи го, когато бях на три, а той на четиринайсет години. Играех си с боядисани дървени кубчета на пътеката към къщата, когато той изскочи навън. Тръгнал на училище. Навярно съм му препречил пътя. Роли ме блъсна, излезе на улицата, сетне се върна и ме запрати встрани. При падането ръката ми се раздра от островърхата ограда, заобикаляща преплетените плевели и слънчогледи, които майка ми гордо наричаше „градината“. Изтече ми толкова кръв, че всички се изплашиха до смърт — всички, с изключение на Роли, който продължаваше да крещи: „От сега нататък повече да не ми се мотаеш из краката, проклет сополанко. Не ми се пречкай, чуваш ли?“

Смаяно се втренчих в стария белег. Погледнах го и осъзнах, че с течение на времето пухкавата ръчичка на тригодишното дете бе пораснала и се бе превърнала в измършавяла ръка на старец, която виждах сега. Кървящата рана отпреди петдесет години бавно се бе удължила чрез сребристи белези, подобни на пречки на стълба. Раната се бе затворила, но белегът се бе уголемил.

Изпитах огромно чувство на безнадеждност. Потръпнах от ужас. Спомних си как Арни удря с юмрук по таблото на колата ми и прегракнало крещи, че ще те пипне. Джордж Льобей се бе втренчил в мен. Не зная какво е било изражението ми, но той бавно спусна ръкава си. Когато закопча маншета и скри белега, изпитах чувството, че пропъжда непоносимото си минало. Той отпи от чашата си и продължи:

— Когато вечерта баща ми се прибра вкъщи — беше ходил на един от редовните си запои, които наричаше „търсене на работа“ — и когато разбра какво е направил Роли, направо го спука от бой. Но брат ми не се разкая. Плачеше, но не се разкайваше. Непрекъснато повтаряше през сълзи: „Мотаеше ми се из краката. И ако отново ми се изпречи на пътя, пак ще го направя. Не можеш да ми попречиш, проклето пиянде!“ Баща ми го удари по лицето и разкървави носа му. Роли падна на пода, а кръвта шуртеше между пръстите му.

Майка ми пищеше, Марша плачеше, Дрю се бе сгушил в ъгъла, а за ревях с все сила и държах превързаната си ръка. А Роли продължаваше да повтаря: „Пак ще го направя, дърто пиянде, дърт пияница, проклет дърт пияница!“

Първите звезди започваха да проблясват на небето над нас. Някаква старица излезе от бунгалото в края на алеята, измъкна очукан куфар от багажника на колата си и се прибра. Някъде свиреше радио, не беше настроено на УКВ станцията, която предава само рокмузика.

— Да, най-добре си спомням вечния му гняв — тихо повтори Льобей. — В училище Роли се биеше с всеки, който му се присмееше заради дрехите, или заради начина, по който бе подстриган. Беше готов да се бие с всекиго, когото подозираше, че му се подиграва. Непрекъснато го гонеха от училище. Най-накрая напусна и постъпи в армията.

Двайсетте години не бяха подходящо време за военна служба. Липсваше достойнство, нямаше повишения, нито развети флагове и знамена, нямаше благородство. Препращаха Роли от база в база, първо на юг, после на югозапад. Получавахме писма от него веднъж на три месеца. Гневът му не стихваше. Вбесен бе от онези, които наричаше „лайнарите“. Те бяха виновни за всичко. Лайнарите пречели на заслуженото му повишение, лайнарите не му разрешили отпуска, лайнарите били некадърници и не биха могли да открият собствения си задник, дори да го търсят с две ръце и с фенерче. Пак те минимум два пъти го бяха тикнали в ареста.

Все пак брат ми се задържа на служба, защото беше отличен механик — успяваше да поддържа в движение старите и грохнали возила, които Конгресът отпускаше на армията.

Смутено си помислих за Арни — Арни, който беше толкова сръчен.

Льобей се приведе напред.

— Но талантът беше допълнителен източник на гняв за брат ми, млади човече. И този гняв не стихна, докато той купи колата, която сега принадлежи на приятеля ти.

— Какво искате да кажете?

Льобей невесело се засмя.

— Роли поправяше армейските камиони, колите на офицерите, както и транспортьорите. Оправяше булдозери и с подръчни средства поддържаше в движение щабните коли. Веднъж, когато във Форт Арнолд в Западен Тексас дойде на посещение някакъв конгресмен и колата му се повреди, комендантът който се мъчеше да направи добро впечатление, нареди на Роли да поправи драгоценното Бентли на видната личност. О, да, получихме писмо от четири страници, посветени на този „говнар“ — четири страници, върху които Роли изливаше целия си гняв и злъч. Цяло чудо бе, че думите не бяха прогорили хартията като сярна киселина.

През ръцете му бяха минали безброй автомобили, но Роли успя да си купи кола едва след края на Втората световна война. Дори тогава можа да си позволи единствено стар, прояден от ръжда Шевролет, който му създаваше проблеми. През двайсетте и трийсетте парите никога не му стигаха, а по време на войната Роли се интересуваше единствено как да остане жив.

През всичките тези години докато беше автомеханик, бе поправил хиляди коли на лайнарите, но никога не бе притежавал собствен автомобил. Оставаше си същият парий в Либъртивил. Дори старият Шевролет не укроти яростта му, нито Хъдсъна, който купи на старо в годината, след като се ожени.

— Бил е женен?

— Не го е споменавал, нали? С огромно удоволствие би ви разказвал за преживелиците си в армията — за приключенията си по време на войната и за безкрайните си схватки с говнарите — би дрънкал до безкрайност, стига ти и приятелят ти да не заспите… но през цялото време ръката му ще бъде в джоба ви и ще опипва за портфейла ви. Но едва ли щеше да си направи труда да ви разкаже за Вероника, или за Рита.

— Кои са те?

— Вероника беше жена му — рече Льобей. — Ожениха се през хиляда деветстотин петдесет и първа, малко преди Роли да замине за Корея. Знаеш ли, можеше да си остане в Щатите. Беше семеен, жена му беше бременна, самият той не беше в първа младост. Но Роли реши да замине.

Льобей замислено се втренчи в безлюдната детска площадка.

— Всъщност това бе двубрачие. През хиляда деветстотин петдесет и първа Роли бе четирийсет и четиригодишен и вече беше женен. Бе женен за армията. И за говнарите.

Той отново замълча. Мълчанието му беше някак си подтискащо.

Най-накрая попитах:

— Добре ли сте?

— Да. Просто размишлявах. Мислех лошо за мъртвеца.

Изгледа ме с невъзмутимо лице, само очите му изглеждаха променени — бяха помътняли и натъжени.

— Цялата тази история ми причинява болка, млади човече… как ти беше името? Не искам да разказвам тези стари, тъжни истории на човек, към когото не мога да се обърна по име. Как се казваш — май беше Доналд?

— Денис — отвърнах. — Слушайте, мистър Льобей…

— Боли ме повече, отколкото предполагах — прекъсна ме той. — Но щом веднъж съм започнал, най-добре е да ти кажа всичко, нали? Виждал съм Вероника само два пъти. Тя беше от Западна Вирджиния. Бе от жените, които по онова време наричахме „южнячки — повлекани“, при това доста глуповата. Роли я въртеше на малкия си пръст и не й обръщаше внимание. Изглежда, това бе единственото, което искаше от нея. Но според мен тя го обичаше. Поне докато се случи нещастието с Рита. Що се отнася до Роли, мисля че изобщо не я смяташе за жена. Беше се оженил за нещо, подобно на… стена на плача.

— Изтръпвам, като си спомня писмата му. Е, не бива да забравяме, че той напусна училище преждевременно. Тези неграмотни писма изискваха огромно усилие от брат ми. Бяха неговият висящ мост, неговият роман, неговата симфония, най-голямото постижение в живота му. Едва ли ги е писал, за да излее омразата, изпълваща душата му. Смятам, че му служеха, за да зарази и другите.

— Когато се ожени за Вероника, престана на пише. Вече разполагаше с търпелив слушател на безкрайните си оплаквания и вече не му трябвахме. Предполагам, че й е писал през двете години, които прекара в Корея. През този период получих само едно писмо, а сестра ми Марша — две. Роли явно не се зарадва, когато в началото на хиляда деветстотин петдесет и втора му се роди дъщеря — оплакваше се, че сега трябва да храни още едно гърло и че говнарите още повече го тормозят.

— Нито веднъж ли не го повишиха?

Миналата година бях гледал част от дълга телевизионна серия, екранизация по роман, наречен „Имало едно време орел“. На следващия ден видях в дрогерията джобно издание на същия роман и го купих, като се надявах да прочета добре написана военна история. Оказа се, че в книгата е описана не само войната, но и животът в мирно време. Освен това научих подробности за въоръжените сили. Една от тях бе, че по време на войната товарният влак се превръща в експрес. Трудно ми беше да проумея как е възможно Льобей да постъпи в армията през двайсетте, да изкара две войни и да си остане редник по времето, когато Айк стана президент.

Льобей се засмя.

— Брат ми приличаше на Превит от романа „Оттук до вечността“. Биваше повишен, след което веднага го разжалваха заради някакво провинение — неподчинение, безочливо поведение или пиянство. Казах ли ти, че няколко пъти го вкараха в ареста? Веднъж заради това, че преди някакво тържество в офицерския клуб във Форд Дикс се бе изпикал в купата с пунш. За въпросното провинение му дадоха само десет дни — мисля, че началниците му са си спомнили за младостта си и са си казали, че това е само шега, каквато много от тях са правили като студенти. Не са имали, не са могли да имат представа за омразата и смъртната ненавист, продиктували постъпката на брат ми. Но смятам, че по това време Вероника може би им е казала истината.

Погледнах часовника си. Беше девет и петнайсет. Льобей говореше почти час.

— Брат ми се върна от Корея през хиляда деветстотин петдесет и трета и тогава за пръв път видя дъщеря си. Казват, че я оглеждал в продължение на една-две минути, сетне я върнал на жена си и прекарал остатъка от деня в работа по стария си шевролет… отегчавам ли те, Денис?

— Не — отвърнах напълно искрено.

— През всичките тези години единственото желание на Роли бе да притежава чисто нова кола. Не кадилак или линкълн — не искаше да се причисли към офицерите, към говнарите. Мечтаеше за нов плимут, може би за форд, или за додж.

От време на време Вероника пишеше, че повече от съботните си дни прекарват в обикаляне на търговците на коли в градовете, където бе разположена частта на Роли. Заедно с бебето, седяла в стария Хъдсън, който притежаваха по онова време и четяла приказки на малката Рита, докато Роли обикалял из прашните паркинги с коли за продан и водел с търговците безкрайни разговори за компресори, конски сили, хеми фхедс и предавателни отношения. Понякога си мисля за момиченцето, израснало сред плющенето на вимпели, развявани от горещия вятър в половин дузина военни градчета, и не знам дали да се смея, или да плача.

Отново се сетих за Арни.

— Искате да кажете, че брат ви е бил вманиачен?

— Точно така. Започна да дава на Вероника пари, за да ги спестява. Освен неуспеха във военната кариера, където не можа да се издигне повече от старши сержант, брат ми имаше проблеми с пиенето. Не беше алкохолик, но на всеки шест-седем месеца си правеше запой. Накрая изобщо не си спомняше за какво ги е похарчил.

От Вероника се очакваше да сложи край на пиянските му истории. Това бе една от причините, поради които Роли се ожени за нея. Когато започне запоя, брат ми искал от нея пари. Веднъж дори допрял нож до гърлото й и я заплашил, че ще я убие. Научих го от сестра ми, която понякога разговаряше с Вероника по телефона. Снаха ми отказала да му даде спестените пари, които по онова време през хиляда деветстотин петдесет и пета, възлизали на около осемстотин долара. „Помисли за новата кола, скъпи — казала му тя, докато ножът заплашвал да се забие в гърлото й. — Никога не ще я купиш, ако изпиеш парите.“

— Навярно го е обичала — прекъснах го.

— Може би. Но не си създавай лъжлива романтична представа, че любовта й е успяла да промени Роли. Капката може да пробие камъка, но за това са необходими стотици години. А хората са смъртни.

Стори ми се, че иска да добави още нещо, но се отказа. Паузата ми се стори странна. Льобей продължи:

— Но брат ми никога не нарани жена си и дъщеря си. Не забравяй, че е бил пиян, когато заплашвал с нож Вероника. Сега в училищата е подета голяма кампания срещу наркоманията — напълно съм съгласен, защото няма по-отвратителна гледка от петнайсет-шестнайсетгодишни младежи, които залитат, натъпкани с наркотици, но все пак смятам алкохолът за най-гадния и опасен наркотик на света — употребата му не е забранена.

Когато Роли най-сетне напусна армията през хиляда деветстотин петдесет и седма, жена му бе спестила около хиляда и двеста долара. Към тях той добави и отпуснатата му голяма инвалидна пенсия заради болния му гръб — твърдеше, че е надхитрил говнарите.

Ето че най-сетне имаха пари. Купиха къщата, в която си бил с приятеля си, но преди това се появи колата. Колата винаги бе на първо място. Роли обикаляше като побъркан автосалоните. Най-сетне се спря на Кристин. Описа ми я в дълго писмо. Беше „Фюри“ — купе, модел ’58 и брат ми изброяваше всевъзможни подробности. Не ги помня, но се обзалагам, че приятелят ти знае характеристиките й наизуст.

— По-точно мерките й — прекъснах го аз. Льобей невесело се усмихна.

— Да, мерките й. Роли, пише, че цената й била малко под три хиляди долара, но той (както се изразяваше) „успял да ги надхитри“ и я получил за две и сто, като предоставил на търговеца старата си кола. Поръчал я, платил десет процента капаро, а когато колата пристигнала, наброил разликата в десет и в двайсетдоларови банкноти.

— На следващата година шестгодишната Рита се задави и умря.

Подскочих и за малко щях да преобърна шезлонга си. Бях почти задрямал. Последните му думи подействаха така, сякаш ме обля студен душ.

— Да, точно така — отвърна Льобей в отговор на стреснатия ми въпросителен поглед. — През този ден отишли на „автоизлет“. Това замествало досегашните експедиции за търсене на кола. Автоизлет — така се изразяваше Роли. Беше харесал думата от някаква рокпесен. Всъщност той слушаше само такава музика. Всяка неделя тримата отиваха на „автоизлет“. На всички седалки имало специални торби за отпадъци. На момиченцето било забранено да пуска каквото и да е на пода и изобщо да прави боклук. Знаело си урока добре. То…

Льобей отново замълча и мисълта му като че ли се отклони.

— Роли поддържаше пепелниците чисти. Винаги. Беше страстен пушач, но предпочиташе да изтръска цигарата си през прозореца, вместо в пепелника, а щом я допушеше, я изхвърляше през отвореното странично стъкло. Ако с него пътуваше човек, който се осмеляваше да ползва пепелника, Роли бързаше да го изпразни и да го почисти с хартиена салфетка. Миеше колата два пъти седмично и я поддържаше саморъчно, като наемаше клетка в местния гараж.

Питах се дали това е бил гаражът на Дарнъл.

— Въпросната неделя тримата, на път за вкъщи, спрели да купят сандвичи от крайпътния павилион — по онова време нямаше закусвални на Макдоналдс, само крайпътни павилиони. Онова, което се случило било… просто нелепо…

Льобей отново замълча, сякаш се питаше доколко да бъде откровен или как да разграничи предположенията си.

— Рита се задавила от парче месо — най-сетне каза той. — Когато започнала да се задушава и притиснала ръце към гърлото си, Роли спрял, измъкнал я от колата и я заудрял по гърба, като се опитвал да я накара да повърне. Разбира се, сега медицината разполага с метода на Хаймлих, който действа доста ефикасно в подобни случаи. Младо момиче, стажантка в моето училище, миналата година спаси момче, което се бе задавило в закусвалнята, чрез този метод. Но по онова време…

— Племенницата ми умря край шосето. Струва ми се, че няма по-отвратителна и страшна смърт.

Гласът му отново бе добил монотонната интонация, характерна за учителите, но на мен вече не ми се спеше. Изобщо не ми се спеше.

— Убеден съм, че Роли се е опитал да я спаси. Мъча се да вярвам, че Рита умря поради нещастно съвпадение на обстоятелствата. Брат ми бе доста закоравял и не познаваше състраданието. Не вярвам да е обичал особено дъщеря си, ако изобщо е изпитвал подобно чувство. Но понякога, в ситуации на живот и смърт, липсата на обич е спасение. Понякога е необходимо да бъдеш безчувствен.

— Но не и в този случай — казах аз.

— Накрая Роли я хванал за глезените и я провесил с главата надолу. Заудрял я в стомаха с надеждата, че ще повърне. Смятам, че е щял да се опита да й направи трахеотомия с джобното си ножче, ако е имал най-малката представа как да го стори. Но, разбира се, не е знаел. Рита умря.

— Марша дойде на погребението, придружена от съпруга си и от семейството си. Аз също присъствах. Тогава за последен път се събрахме всички заедно. Спомням си, че си помислих: „Роли сигурно е сменил колата.“ Странно защо, но при тази мисъл изпитах леко разочарование. Колата заемаше толкова важно място в писмата на Вероника, както и в няколкото послания, които бях получил от Роли, че бях започнал да я смятам за член от семейството им. Но брат ми не я беше сменил. Спряха с нея пред методистката църква. Кристин беше излъскана до блясък… стори ми се отвратителна. Действително беше отвратителна.

Той се обърна и ме погледна.

— Вярваш ли ми, Денис?

Преглътнах, преди да отговоря.

— Да, вярвам ви. Льобей мрачно кимна.

— Вероника седеше на предната седалка като восъчна кукла. Каквато и да бе преди, каквото и пламъче да гореше в душата й, сега бе угаснало. Роли бе притежавал колата, а тя — детето. Вероника не тъгуваше, просто беше мъртва.

Седях неподвижно и се опитвах да си представя гледката — опитвах се да си представя какво бих направил, ако се бе случило с мен. Дъщеря ми се задавя, задушава се на задната седалка на колата ми, сетне умира край шосето. Щях ли да сменя колата? Защо да го сторя? Не колата причини смъртта на момиченцето, а онова, с което то се задави — залъкът, който задуши трахеята му. Така че защо да сменям колата? Няма никаква причина, освен малката подробност, че никога не ще мога да я погледна, не ще мога да мисля за нея, без да изпитам ужас или мъка. Бих ли я сменил? Естествено!

— Попитахте ли го за колата?

— Разбира се. Марша присъстваше на разговора ни, който се състоя веднага след погребалната церемония. Братът на Вероника беше пристигнал от Глория, Западна Вирджиния, и я отведе вкъщи след погребението — снаха ми се движеше като робот, готова всеки момент да изпадне в несвяст.

— Най-сетне останах насаме с Марша и с Роли. Това бе истинската среща на семейството. Попитах го дали възнамерява да смени колата. Кристин беше паркирана зад катафалката, която докара дъщеря му до гробището — същото гробище, където днес погребаха Роли. Колата бе боядисана в червено и в бяло — заводите „Крайслер“ изобщо не произвеждаха плимут „Фюри“, модел 1958 година в комбинация. Колата на брат ми беше боядисана по негова поръчка. Стояхме на петнайсетина метра от нея. Изведнъж изпитах странно желание… да се отдръпна още по-далеч от нея, сякаш можеше да ни чуе.

— Какво му казахте?

— Попитах го дали възнамерява да смени колата. Лицето му се изопна и придоби познатото упорито изражение, до болка познато от детството ми. Същото изражение имаше в деня, когато ме запрати върху островърхата ограда, когато упорито продължаваше да нарича баща ми пияница, дори след като татко разкървави носа му. Брат ми отвърна: „Да не съм луд да я сменям, Джордж. Колата е само на една година и е изминала едва петнайсетина хиляди километра. Много добре знаеш, че нямаш сметка да сменяш кола, преди да е станала на три години.“

— Казах му: „Ако в този момент мислиш за парите, Роли, навярно някой е откраднал остатъка от сърцето ти и го е заменил с камък. Нима искаш жена ти да вижда колата всеки ден? Да се вози в нея? Боже мой, що за човек си?“

— Изражението му въобще не се промени до момента, когато погледна към колата, която блестеше под слънцето… паркирана зад катафалката. Това бе единственият път, когато лицето му се смекчи. Спомних си, че се запитах дали някога е поглеждал Рита така. Едва ли — смятам, че нежността му беше напълно чужда.

Льобей замълча, сетне продължи:

— Марша му каза абсолютно същото. Винаги се бе страхувала от Роли, но през този ден гневът й надви страха й — не забравяй, че Вероника й пишеше непрекъснато и тя знаеше колко много снаха ми обича дъщеричката си. Каза на Роли, че когато някой умре, изгаряш дюшека, върху който е спал, даваш дрехите му на Армията на спасението, или нещо подобно — правиш всичко възможно да забравиш мъртвеца, за да могат останалите да продължат спокойно живота си. Каза му още, че Вероника никога не ще живее спокойно, докато колата, в която е умряла дъщеря й, се мъдри в гаража.

Роли я запита с обичайния си гаден, саркастичен глас, да не би да иска да залее колата с бензин и да я подпали само защото дъщеря му се е задушила в нея. Сестра ми се разплака и заяви, че идеята е прекрасна. Накрая я хванах под ръка и я отведох встрани. Нямаше смисъл да се говори на Роли, нито в този момент, нито когато и да било. Кристин беше негова — можеше да бърбори до безконечност, че няма сметка да я сменя по-рано от три години, можеше да говори до посиняване за километрите, които е изминала, но простата причина бе, че ще я запази, защото просто така му се искаше.

— Марша замина обратно за Денвър с автобуса. Доколкото знам, никога вече не се видя с Роли, нито му писа. Дори не дойде на погребението на Вероника.

Жена му! Първо детето, след това — жена му. Бог знае защо, но знаех, че е станало точно така. Странно вцепенение обхвана краката ми и пропълзя към стомаха ми.

— Вероника умря шест месеца по-късно. През януари хиляда деветстотин петдесет и девета.

— Но смъртта й не е била причинена от колата — прекъснах го. — Нали не е имала нищо общо с колата?

— Точно обратното — тихо промълви Льобей.

Помислих си: „Не искам да чуя онова, което ще ми каже“. Но разбира се, щях да го изслушам. Защото сега колата бе собственост на най-добрия ми приятел и защото се беше превърнала в идея-фикс, завладяла живота му.

— След смъртта на Рита Вероника изпадна в депресия и никога не излезе от нея. Беше се сприятелила с няколко жени в Либъртивил и те се опитаха да й помогнат отново да поеме пътя си, както предполагам, че биха се изразили някои. Но тя бе неспособна да го стори. Изобщо не бе в състояние. Иначе всичко беше наред. За пръв път в живота си брат ми разполагаше с много пари. Получаваше военна и инвалидна пенсия, освен това работеше като нощен пазач във фабриката за автомобилни гуми в западната част на града. Отидох дотам след погребението, но фабриката вече я няма.

— Собственикът й се разори преди дванайсет години — обясних. — По онова време бях съвсем малък. Сега на мястото й има китайска закусвалня.

— Роли изплащаше ипотеката на две вноски месечно. Естествено, вече не се налагаше да храни още едно гърло. Но въпреки охолния живот, Вероника никога не можа да се съвземе — просто нямаше желание.

По-късно открих, че напълно хладнокръвно е замислила самоубийството си. Ако съществува ръководство за начинаещи самоубийци, то нейният случай щеше да бъде включен в него като достоен за подражание пример. Вероника отишла в магазина за авточасти в града — същият, от който преди много години купих първия си велосипед — и се снабдила с дълъг гумен маркуч. Прикрепила единия му край към ауспуха на Кристин и пъхнала другия през прозорчето на задната врата. Не притежавала шофьорска книжка, но знаела как да запали колата — всъщност повече не й трябвало.

Свих устни, навлажних ги с език и някъде отдалеч дочух гласа си, който наподобяваше хрипливо грачене.

— Струва ми се, че имам нужда от колата, която ми предложихте.

— Бъди така добър, донеси една кутийка и на мен — помоли Льобей. — Знам, че няма да мога да заспя — колата винаги ми действа така, но подозирам, че и без това цялата нощ не ще мигна.

Имах същите подозрения. Отидох да взема колите от канцеларията на мотела. На връщане спрях по средата на паркинга. Джордж Льобей се открояваше като тъмна сянка пред бунгалото си, белите му чорапи проблясваха като малки призраци. Помислих си: „Може би колата е прокълната. Може би това е причината за всичко. Действително прилича на разказ за призраци. Сякаш виждам пред себе си табела… «Следваща спирка — зоната на здрача!»“

Но това беше абсурдно, нали?

Разбира се, че бе абсурдно. Продължих пътя си. Колите не могат да пренасят проклятието, нито хората; подобни неща се случват само във филмите на ужасите, с които се развличах събота вечер в автокиното, но нямаха нищо общо с действителността.

Подадох на Льобей колата му и изслушах края на историята му, който можеше да се обобщи в един ред: „Живял нещастно до кая на живота си“. Единственият и неповторим Роланд Льобей запазил къщичката си и плимута, модел ’58. През хиляда деветстотин шейсет и пета година той се отказал от работата си като нощен пазач. И някъде по същото време спрял да се грижи за Кристин, да я издържа като току-що излязла от магазина, забравил я, както човек забравя да навие часовника си. Попитах го:

— Нима искате да кажете, че колата е стояла навън от хиляда деветстотин шейсет и пета насам? Цели тринайсет години?

— Не, Роли я прибра в гаража — отвърна Льобей. — Съседите не биха се примирили с гледката на кола, която ръждясва на нечия морава. Това може да стане само на село, но не и в типично американско предградие.

— Но колата беше навън, когато ние с Арни…

— Знам. Брат ми я паркира на моравата с надпис „Продава се“, залепен на предното стъкло. Поразпитах наоколо, защото бях любопитен. Обърнах се към приятелчета му от Легиона. Повечето от тях бяха изгубили връзка с Роли, но един каза, че според него за пръв път е видял колата навън през май тази година.

Понечих да кажа нещо, но се отказах. Хрумна ми ужасяващата мисъл: „Съвпадението е невероятно! Кристин бе стояла в тъмния гараж с години — четири, осем, дванайсет, дори повече. После — само няколко месеца преди да се появим ние с Арни и приятелят ми да се влюби в нея, Роланд Льобей внезапно я извадил навън и залепил надписа «Продава се».“

По-късно, много по-късно, проверих в стари броеве на Питсбъргските вестници, както и в местния „Кийстоун“. Льобей изобщо не бе обявявал за продан Кристин, поне не чрез пресата, както обикновено се прави, когато искаш да продадеш колата си. Просто я паркирал на своята уличка в предградието, дори не на някой централен булевард, и зачакал да се появи купувач.

Тогава не осъзнах напълно какво означава хрумването ми — поне не открих логическа връзка със случилото се — но кой знае защо, отново изпитах смразяващ страх. Все едно, че Льобей е знаел, че ще се появи купувач. Ако не през май, то през юни. Или през юли. Може би през август. Но във всеки случай — скоро.

Не, хрумването ми съвсем не бе дошло по рационален и логичен път. Внезапно пред очите ми изплува отвратителната гледка: Венерина мухоловка изникнала край блато; зелените й челюсти са широко разтворени в очакване на нищо неподозиращото насекомо.

Нужното насекомо.

Най-сетне успях да кажа:

— Спомням си, как си помислих, че брат ви се отказва от колата, защото не иска да рискува провал на изпита по кормуване. Когато човек остарее, трябва да се явява на проверочен изпит през една-две години. Подновяването на книжката не е автоматично.

Джордж Льобей кимна.

— Типично за Роли. И все пак…

— Какво?

— Спомням си, че някъде прочетох — да ме убиеш не мога да се сетя кой го е казал или написал, — че в историята на човечеството съществуват „периоди“. Когато настъпил „периодът на парната машина“, дузина хора ги изобретили. Може би само един е получил патента, или признанието на историята, но все пак едновременно се появили толкова много хора, които работили върху една и съща идея. Как си го обясняваш? Много просто — настъпил бил „периодът на парната машина“.

Льобей отпи от колата си и се загледа в небето.

— Идва Гражданската война и внезапно настъпва „периодът на желязо и кръв“? После „периодът на автоматичните оръжия“. Докато се усетиш, идва „периодът на електричеството“ и „периодът на радиоапаратите“, а накрая настъпва този на „атомната бомба“. Сякаш идеите не са възникнали в главите на отделни индивид, а са породени от някакъв непрестанен прилив на интелект, който сякаш идва от космоса.

Той ме погледна и продължи:

— Колкото повече мисля за това, толкова повече се страхувам, Денис. Струва ми се, че идеята е някак си… някак си безбожна.

— Искате да кажете, че за вашия брат е настъпил „периодът за продажба на Кристин“?

— Може би. Еклесиаст казва, че има време за всичко — време за посев, време за жътва, време за война и време за мир, време да се остави оръжието. Отрицание за всяко положително явление. Тъй че ако в живота на Роли е имало „период Кристин“, може би за него е настъпил моментът да се отърве от нея.

— В такъв случай навярно го е предусетил. Роли беше животно, а животните се подчиняват изцяло на инстинктите си.

— Или пък най-сетне му е омръзнала — прекъсна ме Льобей.

Кимнах, най-вече защото изгарях от желание да си тръгна, не защото обяснението ме задоволяваше. Джордж Льобей не бе видял Кристин в деня, когато Арни ме накара да се върнем. Но аз бях. Плимутът, модел ’58 изобщо не приличаше на кола, съхранявана в гараж. Беше мръсен и в каросерията — надупчена, предното стъкло бе напукано, задната броня почти липсваше. Колата приличаше на труп, изровен от гроба и оставен да се разлага под слънцето.

Сетих се за Вероника Льобей и потръпнах. Сякаш прочел мислите ми (или поне част то тях) Льобей каза:

— Знам много малко за това, как брат ми е живял и какво е чувствал през последните години от живота си, но абсолютно съм сигурен в едно, Денис. Когато през хиляда деветстотин шейсет и пета, или когато и да е било, е почувствал, че е време да прибере колата, той го е направил. А когато е усетил, че е време да я продаде, незабавно го е сторил.

Той замълча, сетне продължи:

— Струва ми се, че нямам какво повече да ти кажа… освен да споделя твърдото си убеждение, че приятелят ти ще бъде много по-щастлив, ако се отърве от тази кола. Наблюдавах го внимателно. В момента изглежда доста угрижен. Прав ли съм?

Внимателно обмислих въпроса му. Льобей беше прав. Арни не изглеждаше особено щастлив и едва ли някога бе познал това чувство. Но преди да започне историята с плимута, поне изглеждаше доволен… сякаш бе постигнал moaus vivenct в живота. Споразумението, което не го правеше щастлив, но поне му помагаше да оцелее.

— Да — отвърнах. — Прав сте.

— Мисля, че колата на брат ми няма да го направи щастлив. Дори обратното. Не вярвам в проклятия, нито в призраци и други свръхестествени явления. Но съм убеден, че чувствата и събитията могат да се резонират. Може би при необичайни обстоятелства те се предават, както отворената кутия с мляко поема миризмата на храните с подправки. Или може би просто си въобразявам. Но ще се чувствам спокоен, ако знам, че колата, в която племенницата ми се задуши, и в която снаха ми се самоуби, е пресована в парче обикновен метал. Може би подозренията ми противоречат на зрелия разум.

— Мистър Льобей, споменахте, че сте наел човек да се грижи за къщата, докато бъде продадена. Вярно ли е?

Той неловко се понамести в стола си.

— Не. Излъгах импулсивно. Не ми харесва мисълта, че онази кола отново ще се озове в гаража… сякаш се е завърнала в родния си дом. Ако е вярна теорията ми, че чувствата резонират, то те ще витаят там, както в Кристин. — И побърза да се поправи: — Както и в колата.

Не след дълго се сбогувах и докато пътувах към къщи, а светлината на фаровете ми прорязваше тъмнината, размишлявах върху разказа на Льобей. Питах се дали за Арни ще има значение, ако му кажа, че в колата му се е задушило едно дете и че друг човек е умрял в нея. Бях сигурен, че няма. По своему приятелят ми бе не по-малко упорит от самия Роланд Льобей. „Милата“ сценка, разиграла се между него и родителите му в деня, когато купи Кристин, бе най-ярко доказателство за това. Фактът, че той продължава да посещава монтьорските курсове в либъртивилската гимназия потвърждаваха мнението ми.

Спомних си думите на Льобей: „Не ми се нравеше мисълта, че се е завърнала у дома си.“

Освен това бе споменал, че брат му откарвал колата някъде, за да работи по нея. В момента единственият сервиз в Либъртивил беше този на Уил Дарнъл. Разбира се, през петдесетте може да е имало друга, но се съмнявах. В душата си бях твърдо убеден, че Арни се опитва да стегне Кристин в същата работилница, където е била и преди.

Била. Това беше ключовата дума. След ебиването с Бъди Репертън Арни се страхуваше вече да държи Кристин в гаража. Може би пътят към миналото й също бе затворен.

Освен това, изобщо не вярвах в проклятията. Дори теорията на Льобей за безсмъртието на чувствата ми се струваше изсмукана от пръстите. Едва ли самият той вярваше в нея. Показал ми бе стар белег и беше говорил за „отмъщение“. Може би това бе по-близо до реалното обяснение на случилото се, отколкото разни бабини деветини за свръхестествени явления. Точно така. Разбира се.

Не. Бях седемнайсетгодишен и след година щях да постъпя в колежа. Не вярвах в проклятия и чувства, които продължават да витаят и се вкиснах, подобно на разбито мляко. Не вярвах, че миналото може да протегне отвратителните си мъртвешки ръце към живите.

Но сега съм помъдрял.

13. ПО-КЪСНО СЪЩАТА ВЕЧЕР

Майка ми и Илейн си бяха легнали, но баща ми гледаше късните новини по телевизията. Попита ме:

— Къде беше, Денис?

— Играх боулинг.

Излъгах съвсем инстинктивно. Не исках баща ми да научи за разговора ми с Льобей. Въпреки че всичко случило се досега бе доста странно, все пак не бе толкова необикновено, за да заинтересува баща ми. Или поне така си казвах тогава.

— Арни се обади — рече татко. — Помоли да телефонираш, ако се прибереш преди единайсет и половина.

Погледнах часовника си — единайсет и двайсет. Изведнъж реших, че за днес повече не мога да се занимавам с Арни и с проблемите му.

— Денис?

— Какво?

— Няма ли да му се обадиш?

— След малко — отговорих с въздишка.

Отидох в кухнята, направих си сандвич със студено пилешко месо, налях си чаша хавайски пунш — гадно питие, но си падам по него — и набрах номера на Арни. Приятелят ми вдигна слушалката след второто позвъняване. По гласа му личеше, че е развълнуван и щастлив.

— Денис! Къде беше досега?

— Играх боулинг.

— Слушай, тази вечер отидох в гаража на Дарнъл и можеш ли да си представиш — той е изхвърлил Репертън! Бъди вече го няма, на мен ми е разрешено да остана!

Сърцето ми отново се сви от необясним страх. Оставих сандвича на масата. Кой знае защо, апетитът ми беше изчезнал.

— Арни, сигурен ли си, че трябва да върнеш Кристин в гаража?

— Защо не? Отървахме се от Репертън — какво по-хубаво от това?

Спомних си как Дарнъл нареди на Арни да загаси мотора на колата си, преди да е отровил въздуха в скапания му гараж, как му заяви, че не понася богати копелета като него. Спомних си как Арни смутено извърна очи, когато ми съобщи, че е получил разрешение да използва подемника, като в замяна изпълнил „няколко поръчки“ на шишкото. Хрумна ми, че на Дарнъл ще му бъде адски гот, ако успее да превърне приятеля ми в момче за всичко. Навярно ще се стори много забавно на постоянните клиенти, както и на типовете, с които дебелакът играеше покер. Арни тича за кафе, Арни тича за кифли, Арни поставя ново руло тоалетна хартия в клозета и зарежда хартиени кърпи в автомата. „Хей, Уил, кой е цъкльото, дето се бъхти в тоалетната?… Онзи ли? Казва се Кънингам. Родителите му са даскали в колежа, а малкият кара тук следдипломна квалификация по чистене на кенефи.“ И всички ще избухнат в смях. Арни ще се превърне в посмешище за клиентите в гаража на Дарнъл.

Всичко това ми мина през ума, но не казах нищо. Предполагах, че приятелят ми сам ще прецени плюсовете и минусите. Така не можеше да продължава вечно Арни бе прекалено умен, или поне така се надявах. Беше грозен, но не и тъп.

— Изгонването на Репертън само може да ме радва — отвърнах. — Но смятах, че Кристин е само временно в гаража. Слушай, Арни, струва ми се, че двайсетачката седмично ще ти дойде малко множко, като знам колко се ръсиш за използването на инструментите на подемника и за какво ли още не.

— Ето защо ми се искаше да взема под наем гаража на мистър Льобей — въздъхна Арни. — Изчислих, че ще имам повече сметка, дори да плащам двайсет и пет долара седмично.

— Правилно. Обзалагам се, че ако дадеш обява във вестника, положително ще…

— Не, не, позволи ми да довърша — все така възбудено произнесе Арни. — Когато днес следобед отидох в гаража, Дарнъл поиска да поговори насаме с мен. Каза, че съжалява заради побоя, нанесен ми от Репертън и заяви, че ме е подценил.

— Сериозно?

Не че се съмнявах в думите му — искаше ми се да му повярвам, но не можех.

— Да. Попита ме още дали искам да работя при него на половин ден. Десет, дванайсет часа седмично след училище — ще прибирам инструментите, ще смазвам подемниците и прочее. В замяна ще получа клетка срещу десет долара седмично и ще плащам само половината такса за използването на инструментите и на стенда. Как ти се струва?

Помислих си, че звучи прекалено хубаво, за да е вярно.

— Внимавай, какво правиш Арни.

— Защо?

— Баща ми твърди, че Дарнъл е мошеник и крадец.

— Досега не съм забелязал нищо подобно. Струва ми се, че това са само празни приказки, Денис. Дарнъл е просто един креслив грубиян. Това е всичко.

— Съветвам те да не се обвързваш с него — преместих слушалката на другото си ухо и отпих от чашата си. — Но бъди винаги нащрек и гледай да изчезнеш, ако играта загрубее.

— Знаеш ли нещо конкретно?

Из града се носеха слухове, че Дарнъл е замесен в търговия с наркотици, обаче със сигурност се знаеше, че в гаража му се правят сделки с крадени коли.

— Не — отвърнах. — Просто не му се доверявам.

— Ами… — нерешително поде Арни, сетне се върна към любимата си тема — Кристин. Като че тя бе най-важното нещо в живота му.

— Но това е шанс, истински шанс, Денис, стига да успея. Кристин… е много зле. Успях да я пооправя, но на мястото на всяка отстранена повреда изникват поне още четири. С някои все още не мога да се справям, но скоро ще се науча.

— Аха — промърморих и отхапах от сандвича си. След разговора с Джордж Льобей, още по-малко харесвах Кристин — най-добрата приятелка на Арни.

— Колата се нуждае от регулиране на предницата — по дяволите, всъщност са необходими нова предница и накладки за спирачките, пребоядисване… може би ще се опитам да ремонтирам буталата, но съм безпомощен с евтините си инструменти. Нали разбираш, Денис?

Гласът му прозвуча така, сякаш отчаяно молеше за одобрение ми.

Изведнъж със свито сърце си припомних наш съученик на име Фреди Дарлингтън. Фреди беше кротко момче, но притежаваше отлично чувство за хумор. Един ден се запознава с някаква курва от Пен Хилс — истинска уличница, която с удоволствие си разтваряше краката за войската и обичаше да се чука, без да й пука — което и да кажеш, все ще е вярно. Грозното й, тъпо лице ми напомняше задницата на огромен камион и тя непрекъснато джвакаше дъвка. Миризмата на любимата й дъвка се носеше на талази около нея. Мадамата забременя горе-долу почти по същото време, когато Фреди хлътна по нея. Винаги съм смятал, че налапа въдицата само защото тя бе първото момиче, позволило му да стигне докрай. Фреди напусна училище и започна работа в някакъв склад, а принцесата роди бебето. През декември той я доведе на забавата, организирана по случай края на срока и с всички сили се стараеше да покаже, че нищо не се е променило, въпреки че беше точно обратното. Жена му ни зяпаше презрително с мъртвите си очи, челюстите й подскачаха като на преживяща крава, а всички ние бяхме научили новината: принцесата се беше върнала към занаята. Навърта се около алеята за боулинг и пицарията на Джино, кръстосва улиците, докато Фреди е на работа и отново се чука, без да й пука. Хората казват, че надървеният мъж няма скрупули, но сега знам, че разгонените жени могат жив да те изядат. Погледнах Фреди, който изглеждаше десет години по-стар от мен, и ми се доплака. Когато говореше за жена си, гласът му звучеше умоляващо, като на Арни преди малко. „Нали я харесвате, момчета? Нали жена ми е готина, момчета? Не съм се прецакал, нали, момчета? Може би това е само лош сън и скоро ще се събудя, нали? Нали? Нали?“

— Разбирам — отвърнах. Цялата тъпа, гадна история с Фреди Дарлингтън бе преминала през ума ми за около две секунди. — Отлично те разбирам, Арни.

— Добре — с облекчение промълви той.

— Бъди нащрек, особено когато започнем училище. Дръж се настрана от Бъди Репертън.

— Непременно.

— Арни…

— Какво?

Поколебах се. Исках да го попитам дали Дарнъл е споменал, че Кристин е била в гаража му и преди. Дали е успял да я познае. Нещо повече, исках да му разкажа какво се е случило с мисис Льобей и с дъщеричката й Рита. Но не го направих. Арни веднага щеше да разбере откъде съм научил подробностите. И тъй като бе особено чувствителен, когато станеше дума за проклетата му кола, навярно щеше да си помисли, че съм действал зад гърба му — пък и донякъде така си беше. Но ако му кажех, това може би щеше да сложи край на приятелството ни.

Беше ми писнало от Кристин, но все още милеех за Арни. Което означаваше, че трябва да вдигна ръце от цялата история. Никакво дебнене и никакви въпроси, никакви лекции.

— Нищо — отвърнах. — Канех се да ти кажа, че навярно си намерил подслон за таратайката си. Моите поздравления.

— Денис, ядеш ли нещо?

— Да, сандвич с пилешко. Защо?

— Дъвчеш в ухото ми. Звучи гадно.

Задъвках колкото е възможно по-шумно. Арни се престори, че повръща. Разсмяхме се. Почувствах се по-добре — беше както едно време, преди Арни да се влюби в тъпата, шибана кола.

— Ти си педераст, Денис.

— Точно така. Научих го от теб.

— Я се наведи — извика той и затвори телефона.

Довърших сандвича и питието си, изплакнах чинията си и чашата и се върнах в хола, готов да взема душ и да си легна. Бях уморен до смърт.

По време на разговора ми с Арни чух как баща ми изгасва телевизора и реших, че си е легнал. Но не беше. Седеше в креслото си с разкопчана риза. Сепнах се, когато забелязах, колко са побелели космите на гърдите му и как на светлината на нощната лампа темето му проблясва под оредяващата коса. Вече не бе млад. С нарастващо безпокойство осъзнах, че след пет години, когато теоретично ще завърша колежа, баща ми ще бъде петдесетгодишен и плешив — типичен счетоводител. След пет години ще навърши петдесет, ако не умре от повторен инфаркт. Баща ми каза, че първият не е бил толкова сериозен, но не се опита да ме излъже, че няма опасност да се повтори. Знаех го, майка ми го знаеше, също и баща ми. Само Ели все още си въобразяваше, че той е безсмъртен — но нима напоследък не бях забелязал неувереност в погледа й. Не бях съвсем сигурен, но може би започваше да разбира.

Починал внезапно.

Косата ми настръхна. Внезапно. Става от стола си и се хваща за сърцето. Внезапно. Изпуска ракетата си на корта. Не ти се иска да мислиш за смъртта на баща си, но понякога е неизбежно. Бог ми е свидетел, че е така.

— Неволно дочух част от разговора ти с Арни — промълви той.

— Така ли? — попитах враждебно.

— Да не би Арни да е нагазил в нещо топло и кафяво, Денис?

Отвърнах колебливо:

— Ами… не съм съвсем сигурен.

Все пак, с какви факти разполагах? Фантасмагории, това бе всичко.

— Имаш ли да споделиш нещо с мен?

— Не точно сега.

— Разбирам те. Но ако… ако играта загрубее, както преди малко се изрази, ще ми кажеш ли какво става?

— Да.

— Разбирахме се.

Тръгнах към стълбата, но преди да сложа крак на първото стъпало, баща ми ме спря, като каза:

— Знаеш ли, че бях близо петнайсет години счетоводител на Уил Дарнъл?

Замръзнах на мястото си и изненадано го изгледах.

— Не, не знаех.

Баща ми се усмихна. Никога преди не го бях виждал да се усмихва така. Беше усмивка, която никога досега не бях виждал, усмивка, каквато може би майка ми бе съзирала само няколко пъти, но не и сестра ми. Отначало ти се струва някак си отнесена, но ако се вгледаш, забелязваш, че изобщо не е такава — беше цинична и безмилостна.

— Можеш ли да пазиш тайна, Денис?

— Да, предполагам.

— Предполагаш, или можеш?

— Да, мога.

— Така е по-добре. Бях счетоводител на Дарнъл до хиляда деветстотин седемдесет и пета, след което той назначи Бил Ъпшоу от Монроувил.

Баща ми ме изгледа и продължи:

— Не твърдя, че Бил Ъпшоу е мошеник, но бих казал, че скрупулите му са толкова тънки, че можеш да четеш вестник през тях. А миналата година той си купи къща стил „Тюдор“ за триста хиляди долара. Майната им на лихвите, пълен напред!

Той обгърна дома ни с ръка, сетне я отпусна в скута си. С майки ми бяха купили къщата за шейсет и две хиляди долара година преди да се родя — сега може би струваше двойно повече. Едва наскоро изплатиха ипотеката и получиха разписката от банката. Миналото лято си устроихме малко пиршество в задния двор. Татко запали скарата, надяна розовата разписка на дълга вилица и всеки от нас я подържа на огъня, докато тя се изпепели.

— Не прилича на замък, Дени?

Върнах се, седнах на дивана и отвърнах:

— Много е хубава.

Баща ми продължи:

— С Дарнъл се разделихме доста приятелски, въпреки че никога не съм го харесвал като човек. Смятах го за отрепка.

Кимнах, защото определението ми хареса — то изразяваше чувствата ми към Дарнъл по-добре от всякакви неприлични думи.

— Но трябва да знаеш, че съществува огромна разлика между личните и деловите взаимоотношения. Трябва бързо да го разбереш, ако не искаш да свършиш като амбулантен търговец. Деловите ни отношения бяха привидно поносими, но само привидно. Ето защо накрая напуснах.

— Не те разбирам.

— Непрекъснато откривах огромни суми — обясни баща ми. — Огромни суми с недоказуем произход. По нареждане на Дарнъл инвестирах в две корпорации — пенсилванската „Слънчевата енергия за отопление“ и нюйоркската. Ясно бе, че служеха като прикритие.

Накрая се срещнах с Дарнъл, защото исках да играя с открити карти. Съобщих му, че ако му бъде направена данъчна проверка, положително ще му се наложи да отговаря на много неудобни въпроси. Казах му още, че не след дълго ще знам прекалено много и ще стана неудобен за него.

— Какво ти отговори?

— Започна да „танцува“ — отвърна татко със същата сънена, цинична усмивка. — В моята професия, когато наближиш четирийсетте започваш да научаваш „танцовите стъпки“, и то само ако си способен счетоводител. Смятам, че не съм от най-лошите. „Танцът“ започва, когато шефът те повика и започва да те разпитва дали си доволен от работата и от заплатата си. Ако отговориш, че работата ти харесва, но навярно би могъл да получаваш повече за труда си, той те насърчава да споделиш проблемите си: може би изплащаш къща или кола, или събираш пари за образованието на децата си; може би съпругата ти си пада по много по-елегантни дрехи, отколкото може да си позволи… нали ме разбираш?

— Преслушва те, а?

— По-скоро те опипва — отвърна татко и се засмя. — Да, така е. „Танцът“ досущ прилича на сложен менует. Състои се от различни фрази, паузи и стъпки. След като научи за финансовите ти затруднения, шефът започва да те разпитва какво искаш да притежаваш — кадилак, вила в Катскилс или в Ноконос, може би дори яхта.

Последната дума ме накара да потръпна, защото знаех, че голямата мечта на баща ми е да има яхта. През слънчевите летни следобеди често го придружавах до пристанищата край езерата Кинг Джордж и Пасеонки. Докато проучваше цените на по-малките яхти, забелязвах изпълнения му с копнеж поглед. Едва сега го разбирах — яхтите бяха недостъпни за него. Може би животът му щеше да е по-различен, ако нямаше деца, за чието образование да мисли. Тогава сигурно щеше да притежава мечтаната яхта.

Погледнах го и попитах:

— И ти му отказа?

Баща ми сви рамене.

— Още в началото му дадох да разбере, че не искам да „танцувам“. Първо, това би означавало да се сближа с него, а както вече споменах, смятах Уил Дарнъл за смрадлив пор. От друга страна, хората като него са адски невежи по отношение на счетоводството — мнозина попадат в затвора, защото вярват, че могат да укрият незаконните си доходи и са напълно убедени в това.

Той се засмя и продължи:

— Кой знае защо, всички те си въобразяват, че парите могат да се перат като мръсни дрехи, докато на практика единственият изход е да жонглираш, докато нещо се стовари върху главата ти.

— Това ли бе причината да му откажеш?

— Да, донякъде. — Той ме изгледа право в очите. — По дяволите, не съм мошеник, Денис.

Внезапно помежду ни като че премина електрически ток. Дори сега, четири години по-късно, настръхвам като си го спомня, макар да не съм сигурен, че мога да ви опиша случилото се. Причината не бе само в това, че тази вечер баща ми за пръв път разговаряше с мен като с равен, нито че за миг ми позволи да видя тъжния странстващ рицар, скрит в изтънчения човек, който се бори за прехраната си в един мръсен, гаден и пълен с изнудвачи свят. Всъщност за пръв път го виждах в истинската му светлина — човек, съществувал много преди да се появя на бял свят и направил доста компромиси. Ако в този миг си го представех да се люби с майка ми — двамата потънали в пот от усилията си — навярно нямаше да се почувствам неудобно.

Сетне баща ми сведе очи, виновно се усмихна и произнесе с дрезгавия глас на Никсън, който отлично умееше да имитира:

— Мили хора, заслужавате да узнаете, дали баща ви е мошеник. Успокойте се, не съм. Можех да приема подкупа, но… но щеше да е неморално.

От облекчение се засмях прекалено високо. Усетих, че моментът ми се изплъзва, че връзката помежду ни се разпада. И въпреки че нещо в мен се съпротивляваше, разумът ми подсказваше, че така е по-добре — не можех да издържа на напрежението. Струва ми се, че и баща ми почувства същото.

— Тихо — нареди той. — Ще събудиш майка си и тя ще ни нахока, защото още не сме си легнали.

— Вярно. Татко, имаш ли предетава с какво се занимава Дарнъл?

— По онова време не знаех и не исках да науча, защото щях да стана негов съучастник. Имах известни подозрения и подочувах това-онова. Мисля, че въртеше търговия с крадени автомобили — не че ги укриваше в гаража на „Хамптън стрийт“; Уил не е толкова тъп — само идиотът сере там, където яде. Може би се занимаваше и с контрабанда.

— На оръжия и боеприпаси? — попитах с леко прегракнал глас.

— О, нищо толкова романтично. По-скоро бих предположил, че се е занимавал с цигари и с алкохол, които винаги вървят на пазара. Може би ако е преценил, че няма голям риск, понякога е прекарвал пратка микровълнови печки или цветни телевизори. С една дума, през всичките тези години не е стоял със скръстени ръце.

Лицето на баща ми стана сериозно и той ме изгледа.

— Дарнъл умело използваше козовете си и дълго време късметът не му изневери, Денис. О, може би дори нямаше нужда от късмет в нашия град — предполагам, че ако бе ограничил дейността си само в Либъртивил, щеше да си кара по стария начин цял живот или поне докато пукне от инфаркт — но ако щатските данъчни са дребни риби, то онези от федералното бюро са направо акули. Досега Дарнъл е имал късмет, но някой ден онези типове ще се стоварят върху него като Великата китайска стена.

— Дочул ли си някакви слухове?

— Нито дума. Пък и едва ли ще чуя. Но много обичам Арни Кънингам и знам, че си обезпокоен от тази му кола.

— Прав си. Струва ми се, че е побъркан по нея. Нищо не го интересува, освен проклетата кола…

— Хората, които не са имали много, са склонни да реагират по този начин — прекъсна ме баща ми. — Увличат се до полуда било по кола, било по някое момиче или по музикален инструмент, или са завладени от фикс идеи по отношение на някоя известна личност. В колежа имахме съученик, когото наричаха Щърка. Беше високо, грозновато момче. Щърка бе луд по моделите на влакчета, запалил се беше по тях още от трето отделение. Миниатюрната му железница бе едва ли не осмото чудо на света. Изхвърлиха го от „Браун“ още през първата година. Имаше двойки по всички предмети. Когато се наложи да избира между колежа и любимите си модели, предпочете второто.

— Какво стана с него?

— Самоуби се през шейсет и първа — отговори баща ми и стана. — Мисълта ми беше, че понякога добрите хора биват заслепени, и то не винаги по своя вина. Може би Дарнъл ще забрави за Арнъл, може би приятелят ти ще бъде за него само клиент както всички останали, който лежи под колата си. Но ако Дарнъл се опита да го използва, отвори му очите, Денис. Не допускай да бъде въвлечен в „танца“.

— Добре, ще опитам. Но едва ли всичко зависи от мен.

— Вярно. Хайде да си лягаме.

— Съгласен.

Качихме се в стаите си на горния етаж. Въпреки умората си, дълго не можах да заспя. Изминалият ден бе богат на събития. Навън вятърът подухна и някакво клонче заудря по външната стена на къщата. Някъде отдалеч, навярно от центъра на града, дочух изсвирване на гуми върху асфалта — в тихата нощ звукът напомняше отчаяния смях на истерична жена.

14. КРИСТИН И ДАРНЪЛ

Зает денем с работата в пътностроителната бригада, вечер Арни ремонтираше Кристин и почти не виждаше родителите си. Взаимоотношенията помежду им все повече се изостряха. Домът на семейство Кънингам, където доскоро цареше приятна и безметежна атмосфера, сега напомняше военен лагер. Навярно на мнозина от вас ситуацията е до болка позната от собственото им юношество. По принцип децата са егоисти и смятат, че първи са открили Америка. (Обикновено това е по-често явление при момичетата, но не е задължително). От своя страна родителите са прекалено боязливи, нерешителни, невежи и властни и отказват да отпуснат юздата. Едните и другите грешат. Понякога схватката помежду им е мъчителна и жестока — едва ли има по-отвратителна и жестока война от гражданската. Но положението на Арни бе още по-тежко, защото разривът беше настъпил толкова късно, а родителите му бяха свикнали да му се налагат. Едва ли ще сгреша, ако кажа, че бяха планирали живота му, вместо него. Ето защо, когато четири дни преди началото на учебната година Майкъл и Реджина предложиха да заминат за вилата им, в Йорк, Арни прие, въпреки че последните свободни дни му бяха жизнено необходими за да ремонтира колата си. Докато работехме в бригадата, все по-често повтаряше, че „ще им покаже“, че ще превърне Кристин в истинска царица на шосетата и „ще им даде да разберат“. Вече бе запланувал след ремонта на купето, да я пребоядиса в оригиналните й цветове — тъмночервено и слонова кост.

И все пак замина за вилата, твърдо решен в продължение на четири дни да се подчинява безпрекословно и да се забавлява — или поне да се преструва, че го прави. Отбих се у тях вечерта преди заминаването им и с облекчение установих, че Майкъл и Реджина вече не ми се сърдят за покупката на колата, която все още не бяха виждали. Очевидно бяха решили, че синът им е обзет от някаква мания.

Реджина беше заета с приготвяне на багажа. Помогнах на Майкъл и на Арни да качат кануто върху джипа им и здраво да го привържат. Когато свършихме, Майкъл предложи на сина си — с изражението на крал, който удостоява с невероятни почести двама любими поданици — да донесе няколко бири от кухнята.

Арни се престори на смаян и безкрайно трогнат и въодушевено заяви, че идеята е прекрасна. Но преди да се отдалечи, тайничко ми намигна.

Майкъл се облегна върху джипа и запали цигара.

— Смяташ ли, че колата ще му омръзне?

— Не знам.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, стига да мога — промълвих предпазливо.

Бях абсолютно сигурен, че ще ме помоли да прочета едно конско на Арни и да се опитам да го вразумя. Но Майкъл каза:

— Ако имаш възможност, докато ни няма се отбий в сервиза на Дарнъл и провери какво става с колата. Много ми е любопитно.

— Защо? — попитах и моментално осъзнах, че постъпвам адски невъзпитано. Но думата вече се бе изплъзнала от езика ми.

— Защото искам Арни да успее — простичко отвърна Майкъл и ме погледна. — О, Реджина не дава да се издума за колата. Ако синът й притежава автомобил, това би означавало, че е пораснал. А последното би могло да означава много неща — неубедително изрече той. — Но вече не му се сърдя, или поне съм се примирил. Признавам, че отначало бях неприятно изненадан. Представих си как тази ръждясала бричка се мъдри пред дома ни, докато Арни е в колежа… или пък че някоя вечер той ще се задуши от изгорелите газове от ауспуха.

Неволно си припомних Вероника Льобей.

— Но сега… — Майкъл вдигна рамене, погледна към вратата, свързваща гаража с кухнята, хвърли цигарата си и я стъпка. — Очевидно синът ми се смята отговорен за колата, самочувствието му е поставено на изпитание. Дано да стегне Кристин за преглед.

Навярно забеляза промяна в изражението ми. Когато отново проговори, гласът му прозвуча така, сякаш се оправдаваше.

— Все още не съм забравил какво е да си млад. Зная, че колата е необходимост за младеж като Арни. Реджина не може да го разбере, защото винаги е имала кавалери, които да я возят. Никога не е имала нужда от собствена кола. Знам, че автомобилът е задължителна необходимост, ако някое момче иска да има гаджета.

Внезапно схванах мисълта му. Смяташе Кристин за средство за постигане на дадена цел, не за самата цел. Питах се как ли ще реагира ако научи, че единствената мечта на сина му е да подкара Кристин. Питах се още дали ако го разбере, ще се почувства неловко.

Вратата на кухнята се затвори с трясък.

— Обещаваш ли да провериш?

— Ами… добре. Щом като настоявате.

— Благодаря.

Арни се появи с бирите и попита:

— За какво му благодариш?

Тонът му беше небрежен и закачлив, но очите му напрегнато ни оглеждаха. Отново забелязах, че кожата му действително започва да се изчиства и че лицето му вече не изглежда толкова мекушаво. За пръв път понятията „Арни“ и „гадже“ не ми се видяха взаимоизключващи се. Не приличаше на лицето с изпъкнала челюст на някой спасител по плажа, цар на абитуриентските балове, но изглеждаше интересно и интелигентно. Едва ли някога щеше да се хареса на Роузан, но…

— Задето ни помогна да качим кануто — небрежно отвърна Майкъл.

— О, това ли било?

Изпихме бирите, после се прибрах у дома. На другия ден щастливото семейство замина за вилата, вероятно за да преоткрие семейната хармония, изчезнала в края на лятото.

Един ден преди завръщането им, отидох с колата си в сервиза на Дарнъл — искаше ми се да задоволя собственото си любопитство, както и това на Майкъл.

Сервизът, който се издигаше пред огромен паркинг за бракувани коли, заемаше цяла пресечка и на дневна светлина изглеждаше също така отблъскващ, както в нощта, когато докарахме Кристин — притежаваше очарованието на умряла мъртва пепелянка.

Намерих свободно място на паркинга пред процъфтяващия преуспяващ магазин за авточасти, който също принадлежеше на Дарнъл — на витрините му бяха изложени скъпи глави, скоростни кутии и турбо компресори, безсъмнено предназначени за всички бачкатори, които трябва да поддържат таратайките си, за да си изкарват прехраната. Освен това имаше богат избор на скъпи гуми и тасове. Докато човек гледаше тази витрина, можеше да си помисли, че е попаднал в някакъв автомобилен Дисниленд.

Слязох от колата и прекосих паркинга по посока на сервиза, откъдето се разнасяха викове, дрънкане на инструменти и пукот на пневматичните отвертки. Мършав човек, облечен в нацапано кожено яке поправяше стар мотоциклет. Върху лявата му буза се виждаше дълбока драскотина, като че ли бе паднал от возилото си. На гърба на якето му беше изрисуван череп със зелена барета, имаше и симпатично очарователно мото: „Избий ги до крак и Бог ще се погрижи за онзи, който не е враг“.

Мъжът ме изгледа с кръвясали и безумни очи, като на Распутин, после отново се приведе над мотоциклета. Върху подредените му с хирургическа прецизност инструменти пишеше: „Сервиз на Дарнъл“.

Влязох в напомнящото на пещера помещение, където отекваха подрънкването на инструментите и гласовете на мъжете, които псуваха колите. Помислих си, че кой знае защо, монтьорите винаги псуват, и то в женски род: „Престани да се инатиш, кучко“, „Що не щеш да се разхлабиш, мръсницо“, „Рик, я ми помогни за свалим тази пущина“.

Огледах се за Дарнъл, но не го видях. Мъжете наоколо не ми обърнаха внимание. Тръгнах към клетката, където стоеше Кристин, паркирана с предницата към изхода, преструвайки се, че бях собственикът й. В клетката вдясно, двама шишковци, облечени в тениски, монтираха прицеп за фургон върху задницата на очукан пикап. Клетката от другата страна беше празна.

Когато приближих Кристин усетих как отново ме побиха тръпки и съвсем безпричинно ме обзе смразяващ ужас. Страхът ми беше съвсем неоправдан, но не успях да се овладея — инстинктивно направих крачка вляво, към празната клетка. Кой знае защо, не исках да застана пред колата.

Първото, което ми направи впечатление бе, че външността на Арни се подобрява успоредно с тази на Кристин. След това забелязах, че той ремонтира колата някак си хаотично, въпреки че по принцип е много методичен.

На мястото на старата, счупена антена се мъдреше нова и проблясваше под неоновото осветление. Решетката на радиатора беше сменена наполовина. Останалата част все още беше на петна и разядена от ръжда.

Намръщено огледах цялата дясна страна на колата и си казах: „Е, сгрешил съм, сигурно е от другата страна“. Заобиколих Кристин и отново я разглеждах, но не открих това, което търсех.

Свъсил вежди, се облегнах на стената и се замислих. Бях почти сигурен, че когато за пръв път видяхме Кристин пред дома на Льобей с надпис „Продава се“, залепен на предното стъкло, от едната страна на купето, близо до задницата имаше голяма изпълнена с ръжда дупка — също като онези, които дядо ми наричаше „конски ритник“. Често, докато карахме по магистралата и задминавахме кола с голяма дупка върху купето, той възкликваше: „Хей, Дени, я погледни! Тази изглежда като ритната от кон“.

Дядо ми беше от хората, които имат подходящ цветист израз за всяка ситуация.

Казах си, че навярно съм си въобразил, после поклатих глава. Не биваше да се самозаблуждавам. Дупката действително беше там — спомних си я съвсем ясно. Сега бе изчезнала, но това съвсем не означаваше, че изобщо не е съществувала. Очевидно Арни я бе изчукал и замаскирал отлично. Но…

По нищо не личеше, че ламарината е изчукана. Нямаше нито следа от грунд, боята не беше олющена — както и преди, Кристин бе боядисана в убито червено и в мръсно бяло.

По дяволите, сигурен съм, че беше там! Дълбока вдлъбнатина, пълна с ръжда от едната или от другата страна на купето.

А сега беше изчезнала.

Подпирах се на стената, заобиколен от потракването на инструментите. Внезапно се почувствах напълно изоставен и много изплашен. Имаше нещо нередно, нещо откачено в цялата тази история и действията на Арни. Поставил беше нова антена, въпреки че ауспухът почти се влачеше по земята. Сменил бе само половината от решетката. Казваше, че ще започне ремонта на колата от предницата, но беше поставил нова, яркочервена тапицерия върху задните седалки, доскоро покрити с разкъсан и прашен плат, от който стърчаха счупени пружини.

Всичко това ме плашеше. Струваше ми се ненормално и съвсем нетипично за Арни.

Хрумна ми нещо, някакъв далечен спомен. Несъзнателно отстъпих назад и огледах колата — не на части, а цялата. Изведнъж ми просветна, всичко си дойде на мястото и отново ме обзе ужас.

Спомних си нощта, когато докарахме Кристин тук и сменихме спуканата гума — когато я поставихме на скапаната бричка, внезапно ми се стори, че забелязвам лека промяна в нея, че изпод неугледната й външност наднича друг автомобил — нов, великолепен, току-що слязъл от конвейера в годината, когато Айк беше президент, а Батиста все още управляваше Куба.

Гледката пред очите ми ми напомни за онази нощ… само че освен новата гума, сега Кристин имаше още придобивки — антената, никелираната решетка, проблясваща под неоновите лампи, нов тъмночервен мигач, претапицираните седалки.

На свой ред това ми напомни нещо от детството ми. Всяко лято с Арни заминавахме за две седмици на лагер, организиран от библейското училище. Ежедневно учителката ни разказваше по някоя история от Библията, като я оставяше недовършена; после ни раздаваше „вълшебна хартия“. Листовете бяха бели, но щом ги потъркахме с монета, или с неподострен молив, върху тях постепенно се очертаваше някаква картина: гълъбицата занася маслиненото клонче на Ной, стените на Йерихон рухват… и така нататък. С Арни запленени наблюдавахме появяването им. Отначало виждахме само отделни щрихи върху белия лист, сетне те се свързваха помежду си, придобиваха смисъл…

Изгледах Кристин с нарастващ ужас. Опитах се да се отърся от впечатлението, че дяволски наподобява онези вълшебни картинки.

Искаше ми се да надникна под капака й.

Внезапно това ми се стори безкрайно важно.

Заобиколих я и застанах до предната врата. Не ми се искаше да стоя пред нея — необяснимо защо, но не исках — и пипнешком потърсих лостчето за отваряне на капака. Не можех да го открия и си казах, че сигурно е вътре в нея.

Понечих да заобиколя Кристин, но съзрях още нещо, което ме изплаши до смърт. Навярно се бях заблудил за „конския ритник“. Знаех, че не съм, но все пак беше възможно.

Но онова, което видях, беше съвсем различно.

Пукнатината върху предното стъкло се беше смалила.

Бях абсолютно сигурен.

Напрегнато си припомних как само преди месец влязох в гаража на Льобей да разгледам колата — Арни бе придружил стареца в къщата, за да подпише документите. Веднага ми направи впечатление, че цялата лява страна на предното стъкло представлява паяжина от пукнатини, навярно причинени от отхвръкнал камък.

Днес паяжината изглеждаше по-малка, по-слабо разклонена. Сега, за разлика от преди, през нея можеше да се надникне в колата. Бях сигурен. „Зрителна измама, това е всичко“ — прошепна разумът ми.

И все пак сигурно грешах, защото онова, което виждах, беше невъзможно. Ако имаш пари, подмяната на предното стъкло не е проблем. Но да накараш пукнатината да се смали… Опитах се да се засмея, но от гърлото ми се изтръгна само скимтене. Един от мъжете в съседната клетка любопитно ме изгледа и прошепна нещо на приятеля си. Гласът ми трепереше, но си казах, че все пак е за предпочитане, отколкото ако не мога да издам нито звук. Казах си още, че съм станал жертва на оптическа илюзия и това е всичко. Когато за пръв път видях Кристин, залязващото слънце осветяваше изцяло напуканото стъкло, а втория път тя беше в тъмния гараж на Льобей. Сега колата се осветяваше от монтираните във високия таван флуоресцентни лампи. Три различни видове осветление, но крайният резултат бе еднакъв — оптическа измама.

Все пак повече от всякога жадувах да надникна под капака. Заобиколих Кристин и дръпнах предната дясна врата, но тя не се отвори. Беше заключена. Разбира се, че беше заключена — и четирите бутона бяха натиснати. Арни едва ли би я оставил отворена, за да позволи да всеки да седне вътре и да я разглежда.

Репертън може да бе изгонен от гаража, но гадняри като него се срещаха под път и над път. Отново се засмях — глупавият стар Денис! Но този път гласът ми беше още по-писклив и треперещ. Внезапно изпитах чувство на клаустофобия, както понякога сутрин, когато бях прекалил с марихуаната.

Съвсем естествено, че Анри е заключил плимута. Може би си въобразявах, но все ми се струваше, че когато първия път заобиколих колата, бутоните не бяха натиснати.

Отново отстъпих назад и огледах Кристин. Седеше си кротко в клетката и въпреки усилията на Арни, все още приличаше на куп старо желязо. В главата ми се въртеше една и съща натрапчива мисъл — сякаш Кристин знаеше, че искам да вляза вътре и да дръпна лостчето за отваряне на капак.

И тъй като не искаше да го сторя, беше заключила вратите си.

Идеята ми се стори нелепа и забавна. Толкова забавна, че пак се засмях. Забелязах, че този път неколцина мъже ме погледнаха, както обикновено се зяпат лудите.

Огромна ръка се стовари върху рамото ми и ме завъртя — видях пред себе си Уил Дарнъл. От устата му стърчеше угаснала пура. Краят й бе овлажнен и ми се стори адски отвратителна. Шишкото носеше половинки очила с половин стъкла, а очите зад тях студено ме отглеждаха.

— Какво търсиш тук, миличък? — попита той. — Тази кола не е твоя.

Мъжете в съседната клетка ни наблюдаваха с жадно любопитство. Единият смушка приятелчето си и му прошепна нещо.

— На мой съученик е — отвърнах. — Докарахме я тук заедно. Може би ме помните — аз съм онзи с огромния тумор на носа и…

— Хич не ме интересува, дори да си пристигнал със скейтборд — изръмжа той. — Туй не е твоя кола. Спести си тъпите шеги и моментално се разкара! Хайде, изчезвай!

Баща ми беше прав — Дарнъл бе истински боклук.

С най-голямо удоволствие бих се разкарал. Имаше поне хиляда други места, където исках да бъда през последния ден от ваканцията. Дори Черната дупка в Калкута беше за предпочитане — положително щях да се чувствам по-добре там. Е, не съвсем идеално, но все пак по-добре. Но нещо в Кристин ме тревожеше. Събрани накуп, незначителните подробности се превръщаха в загадка, която жадувах да разкрия. „Бъди негови очи“ — беше казал баща ми и съветът ми се стори добър. Лошото бе, че не можех да повярвам на очите си.

Обърнах се към шишкото:

— Казвам се Денис Гилдър. Баща ми е бил ваш счетоводител, нали?

Дарнъл дълго се взира в мен с безжизнените си, ледени свински очички. Стори ми се, че се кани да ме наругае и да ми извика, че не му пука кой е баща ми, че трябва моментално да се разкарам и да оставя на мира бедните работници да поровят колите си, за да изкарат насъщния си…

Сетне се усмихна, но очите му останаха студени.

— Значи ти си момчето на Кени Гилдър?

— Точно така.

Дарнъл потупа капака на Кристин с тлъстата си бяла ръка. Забелязах, че носи два пръстена, брилянтът на единия изглеждаше истински. Все пак не бях напълно сигурен — хлапе като мен не разбира много от скъпоценни камъни.

— Добре. Ако действително си син на Кени, всичко е наред.

Стори ми се, че се кани да ми поиска документ за самоличност. Мъжете в съседната клетка отново се заловиха за работа, очевидно решили, че няма да се случи нищо интересно.

— Ела да си поговорим в канцеларията — нареди Дарнъл, обърна се и прекоси гаража, без дори да хвърли поглед назад. Явно не се съмняваше, че ще се подчиня. Движеше се като кораб, вдигнал всички платна, бялата му риза се развяваше, обиколката на ханша му бе смайваща. Винаги когато гледам много пълни хора, не мога да повярвам на очите си, сякаш съм станал жертва на много умела оптическа измама. Но не забравяйте, че в рода ми всички са слаби, в сравнение с родителите си дори съм дебел.

Докато крачеше към канцеларията си — стаичка със стъклена стена, която гледаше към гаража, — Дарнъл се спираше тук-там. Напомняше ми на Молох, за когото учихме в часовете по литература. Молох беше бог, за когото се вярвало, че вижда всичко с единственото си червено око. Шишкото излая на някакъв клиент, че ще го изхвърли, ако не сложи маркуч на ауспуха си, извика на друг, че „гърбината“ на Ники отново му създава неприятности и двамата избухнаха в смях, изрева на трети да събере шибаните кутийки от кока кола, да не би да е роден на бунището? Очевидно на Уил Дарнъл бе чуждо онова, което майка ми наричаше „нормален тон“.

След моментно колебание го последвах. Човек си пати от любопитството.

Канцеларията му беше обзаведена в стил „ранен американски карбуратор“ и по нищо не се различаваше от мръсните канцеларии в гаражите по цялата страна, която съществува благодарение на каучука и бензина — течното гориво. На стената висеше омазнен календар със снимка на русокоса богиня по шорти и с разкопчана блуза, покачена на някаква ограда. Виждаха се и реклами на няколко фирми за продажба на авточасти. И още — купища папки, антична сметачна машина и снимка (леле, мале!) на Уил Дарнъл с нахлупен на главата фес, яхнал миниатюрен мотоциклет, който сякаш всеки миг щеше да рухне под тежестта му. В канцеларията вонеше на отдавна изпушени пури и на пот.

Дарнъл се настани на въртящия стол с дървени облегалки за ръцете. Възглавницата уморено изпухтя под тежестта му, сякаш се примиряваше с участта си. Шишкото се облегна назад и взе кибритена клечка от кухата глава на керамичното негърче. Драсна я върху парчето гласпапир, залепено от едната страна на бюрото му и запали влажния си фас. Закашля се продължително и силно, едрият му гръден кош конвулсивно се повдигаше и спускаше. На стената зад него беше залепена картинка, изобразяваща котарака Гарфийлд. Вдигнал лапа, котаракът питаше: „Искаш ли да ти избия зъбите?“ Текстът като че идеално характеризираше Уил Дарнъл — мръсник в царството си.

— Искаш ли пепси, малкия?

— Не, благодаря — отвърнах и седнах на дървения стол срещу него.

Дебелакът ме погледна — студените му очи отново се впиха в лицето ми, сетне кимна.

— Как е баща ти, Денис? Научих, че е имал проблеми със сърцето.

— Добре е. Веднага си спомни за вас, когато му съобщих, че Арни е докарал колата си тук. Каза ми, че сега Бил Ъпшоу се занимава със счетоводството ви.

Дарнъл отново изпитателно ме изгледа със студените си очи.

— Аха. Добър счетоводител е този Бил. Да, да. Не колкото баща ти, но все пак добър.

Кимнах. Двамата замълчахме. Започвах да се чувствам неловко. За разлика от мен, Уил Дарнъл въобще не изглеждаше притеснен. Лицето му беше безизразно, само очите му продължаваха да ме изучават. Проговори така внезапно, че подскочих:

— Навярно приятелчето ти те изпраща да провериш дали действително съм изгонил Репертън?

— Не, няма такова нещо.

— Е, предай му че Бъди вече го няма — продължи шишкото, сякаш не ме беше чул. — Малък хитряга беше този Бъди. Винаги, когато докарват трошките си тука, им казвам: „Подчинявайте се, или се спасявайте“. Репертън ми помагаше, вършеше това-онова и сигурно си е въобразил, че е получил златния ключ за кенефа, или нещо подобно. Пустият му нахитрял пънкар!

Той отново се закашля и дълго време не можа да се успокои. Звуците, изтръгващи се от гърлото му, ми се сториха адски противни. Започвах да изпитвам чувство на клаустофобия, въпреки че прозорецът на канцеларията гледаше към сервиза.

— Арни е добро момче — след малко рече Дарнъл, без да откъсва поглед от лицето ми. Дори по време на пристъпа очите му продължаваха да ме дебнат. — Много бързо усвои тукашните порядки и разбра какво се иска от него.

Чудех се какво ли е онова, „което се иска“, но не посмях да го попитам.

Дарнъл сам ми отговори. Като изключим студенината в погледа му, явно беше в добро настроение, което го правеше словоохотлив.

— Мете пода, изхвърля боклука в края на работното време и заедно с Джими Сайкс следи всички инструменти да бъдат връщани. С инструментите трябва да се внимава — щом им обърнеш гръб, сякаш им поникват крила, Денис. — Засмя се, но смехът му премина в хриптене. — Освен това започна да разглобява на части колите в автомобилното гробище. Има сръчни ръце. Сръчни ръце и отвратителен вкус за коли. От години не съм виждал по-голяма гадория от онзи плимут.

Опитах се да възразя:

— Смятам, че колата е нещо като хоби.

— Дано! — възкликна Дарнъл. — Дано да си прав. Стига да не реши да се фука по шосетата с нея, както онзи негодник Репертън… но едва ли скоро ще му се удаде възможност, нали?

— Да. Колата изглежда доста скапана.

— По дяволите, какво работи той по нея? — гневно попита шишкото.

Внезапно се приведе напред, мощните му рамене почти допряха главата му. Свъси вежди и присви очи, докато се превърнаха в блещукащи точки.

— Майната му, какво е намислил? Цял живот съм в този бизнес, но никога не съм виждал по-шантав начин да се ремонтира кола. Слушай, да не би това да е някакъв майтап? Или игра?

— Не ви разбирам — отвърнах, въпреки че беше точно обратното — разбирах го прекалено добре.

— Да не искаш да ти го нарисувам? — възкликна Дарнъл. — Докарва бричката си в гаража и отначало прави всичко, както му е редът. По дяволите, сигурно не е червив с пари, иначе нямаше да е тук. Сменя маслото и филтъра, гресира я. Един ден забелязвам, че е купил още две гуми, след като вече е сменил задните.

Учудено си помислих: „Две задни гуми?“ После реших, че Арни просто се е снабдил с три нови гуми в допълнение на онази, която купих вечерта, когато докарахме Кристин в гаража.

— След няколко дни видях, че е сменил чистачките — продължи Дарнъл. — На пръв поглед — нищо странно, само дето колата още дълго няма да излезе оттук — независимо дали вали дъжд, или грее слънце. После се появи нова антена и си казах, че приятелчето ти ще слуша радио докато работи и ще изтощи акумулатора. Сега виждам, че е претапицирал само задните седалки и е сменил половината решетка. Е, какво е това? Някаква игра?

— Не зная. От вас ли купи резервните части?

— Не — огорчено отвърна Дарнъл. — Нямам представа откъде ги намира. Видя ли решетката — по нея няма нито едно петънце ръжда. Навярно я е поръчал някъде, в заводите „Крайслер“ в Ню Джърси, или Бог знае къде. Но къде е другата половина? В задника му? Никога не съм виждал решетка от две части.

— Наистина не знам. Честна дума.

Шишкото нервно смачка пурата си в пепелника и възкликна:

— Я не ме баламосвай. Признай, че и ти умираш от любопитство. Забелязах как оглеждаше колата.

Свих рамене и отвърнах:

— Арни не говори много за нея.

— О, сигурен съм. Той е потаен кучи син. Но признавам, че е истински боец. Репертън сбърка адреса като се захвана с него. Ако остана доволен от работата му, може би по-късно ще го назнача за постоянно. Джими Сайкс е добро момче, но не му сече пипето.

Изгледа ме проницателно и попита:

— Как мислиш, ще излезе ли добър работник от приятелчето ти?

— Така смятам.

— Захванал съм се с много работи — продължи Дарнъл. — Давам под наем камиони на хора, които трябва да закарат стоката си до Филаделфия. Превозвам бракмите след автомобилни състезания. Необходим ми е помощник, човек, на когото мога да се доверя.

Изпитах ужасяващо подозрение, че ме „кани на танц“. Побързах да се изправя, като за малко не преобърнах стола си и казах:

— Време е да си вървя. И… мистър Дарнъл, ще ви бъда признателен, ако не споменете за посещението ми пред Арни. Много е чувствителен, когато става дума за колата му. Да ви кажа честно, тук съм по поръчение на баща му, който се интересува докъде е стигнал с ремонта на плимута.

— Имал си е доста неприятности вкъщи, а? — Дарнъл присви дясното си око, сякаш лукаво ми намигаше. — Старците му излапали няколко кила пургатив, после клекнали над него, нали?

— Ами… да. Откъде знаете?

— Знам всичко.

Той грациозно се изправи и ме потупа толкова силно по рамото, че се олюлях. Независимо от астмата беше силен като бик.

— Достатъчно по този въпрос — продължи Дарнъл и ме поведе към вратата.

Ръката му все още лежеше на рамото ми и ме изнервяше, изпитвах леко отвращение.

— Ще споделя още нещо, което ме тревожи. Годишно през гаража ми минават стотици хиляди автомобила. Е, може би се поизсилих, но разбираш какво имам предвид — имам набито око за колите. Знаеш ли, готов съм да се закълна, че съм виждал тази и преди, когато не е била такава бричка. От кого я купи приятелчето ти?

— От някакъв тип на име Роланд Льобей — отвърнах и си спомних думите на брата, че Льобей собственоръчно ремонтирал Кристин в някакъв сервиз на самообслужване. — Наскоро почина.

Дарнъл ме зяпна като ударен от гръм.

— Льобей? Роли Льобей?

— Точно така.

— Бивш военен? Пенсионер?

— Да.

— Боже мой, разбира се! Докарваше я тук редовно в продължение на шест ли може би осем години, после престана да идва. Беше толкова отдавна! Голям мръсник бе този Льобей. Навярно ако му налееха вряла вода в гърлото, щеше да изпикае кубчета лед. Никой не го обичаше — той още по-здраво стисна рамото ми и продължи:

— Приятелят ти знае ли, че съпругата на Льобей се е самоубила в тази кола?

— Какво? — възкликнах с престорено учудване. Не исках Дарнъл да разбере, че тревогата ми ме е подтикнала да разговарям с брата на Льобей след погребението. Страхувах се, че ще повтори информацията пред Арни и ще му съобщи откъде я имам.

Шишкото ми разказа цялата история — първо умряла дъщерята, после — майката. Когато свърши, промълвих:

— Сигурен съм, че Арни не знае нищо. Ще му кажете ли?

Той отново изпитателно ме изгледа.

— А ти ще му кажеш ли?

— Не — отвърнах. — Струва ми се, че няма смисъл.

— Тогава и аз няма да го сторя.

Той отвори вратата и мръсният въздух в гаража ми се видя като свеж полъх след задимената от пурата му канцелария.

— Дявол да го вземе този мръсник, Льобей! — възкликна Дарнъл. — Надявам се, че и в ада го карат да козирува и да марширува…

За миг гневно стисна устни, сетне погледна към Кристин, която се мъдреше в клетката си. Боята й беше олющена и отдолу се виждаше ръжда, но антената и половината от решетката бяха нови.

— Мръсната кучка, отново е тук! — възкликна шишкото и се обърна към мен:

— Казват че черен гологан не се губи, а?

— Сигурно е така.

— Довиждане, малкия — произнесе Дарнъл и тикна нова пура в устата си. — Поздрави баща си от мен.

— Непременно.

— И кажи на Кънингам да се пази от онзи негодник Репертън. Мисля, че Бъди не е човек, който прощава лесно.

15. ФУТБОЛНИ НЕВОЛИ

Започнахме училище и в продължение на една-две седмици не се случи нищо особено. Доволен съм, че Арни не разбра за отиването ми в гаража. Струва ми се, че това едва ли щеше да му хареса. Дарнъл удържа на думата си и запази посещението ми в тайна — може би си имаше собствени съображения. Обадих се на Майкъл един следобед, когато знаех, че Арни е в гаража. Съобщих му, че синът му работи по колата, но ще измине дълго време, преди тя да стане годна за преглед. Казах му още, че според мен Арни само си губи времето. Майкъл посрещна думите ми с облекчение и с изненада и с това всичко приключи… поне за известно време. Арни се появяваше и изчезваше от живота ми като предмет, който забелязваш с крайчеца на окото си. Срещахме се по коридорите, класовете ни учеха заедно три часа, от време на време той идваше у нас през почивните дни. Понякога ми се струваше, че нищо не се е променило. Но той прекарваше много повече време в гаража на Дарнъл, отколкото у нас, а в петъчните вечери, придружен от Джими Сайкс — глуповатият помощник на Дарнъл, заминаваше за Фили Плейнс. Двамата прекарваха катастрофирали спортни и състезателни коли, главно „Камаро“ и „Мустанг“, с избити стъкла и инсталирани под тях ролки за повдигане. Натоварваха ги на камион-платформа и ги докарваха при Дарнъл — ново попълнение за автомобилното гробище.

Някъде по това време Арни контузи гръбнака си. Контузията не беше сериозна, или поне така твърдеше той, но майка ми веднага забеляза, че приятелят ми е пострадал. Една неделя той дойде у нас, за да гледа по телевизията „Филис“, които тази година играеха доста добре. По време на третия ининг, приятелят ми стана, за да налее на двама ни но чаша портокалов сок. Майка ми седеше до татко на дивана и четеше книга. Вдигна поглед, когато Арни се върна от кухнята и попита:

— Арни, защо куцаш?

Стори ми се, че за миг лицето му изненадващо и неочаквано се промени и доби лукаво, почти виновно изражение, поне така ми се стори. Във всеки случай, дори да го е имало, то изчезна след секунда.

— Предполагам, че съм се контузил снощи, докато бях в Плейнс — обясни той и ми подаде чашата с портокалов сок. — Джими Сайкс за малко не изпусна последната таратайка, която се опитвахме да наместим в камиона. Представих си я как се изплъзва назад, след което двамата се мъчим поне още два часа, докато отново я натоварим. Подпрях я с рамо и я тикнах напред. Сега разбирам, че не е трябвало да го правя.

Обяснението ми се стори прекалено подробно за такава незначителна контузия, но може би отново грешах.

— Трябва повече да внимаваш — назидателно каза майка ми. — Бог…

Прекъснах я:

— Мамо, ще ни оставиш ли да гледаме мача на спокойствие?

— …ти е дал само един гръб — невъзмутимо продължи тя.

— Да, мисис Гилдър — покорно се съгласи Арни. Илейн царствено влезе в хола и попита: — Има ли още портокалов сок, или тъпоъгълниците са го изпили?

Извиках й нетърпеливо:

— Хайде, остави ни на мира!

На терена беше станал скандал поради съдийска грешка и заради Ели бях пропуснал най-интересното.

— Не викай на сестра си, Денис — промърмори баща ми, без да откъсне поглед от списанието, което четеше.

— Оставили сме и за теб, Ели — обърна се към нея Арни.

— Понякога ми се струва, че в теб има нещо човешко — заяви сестра ми и рязко се отправи към кухнята.

— Чу ли, в мен има нещо човешко, Денис! — прошепна ми Арни и се престори, че се разплаква от умиление. — Нещо човешко!

Може би случката ми напомни щастливите дни, когато винаги бяхме заедно, или просто си въобразявах, но ми се стори, че шеговитите му думи са изречени насила, че са някак си нереални и прикриват нещо друго. Скоро забравих за контузията на Арни, въпреки че през цялата есен той накуцваше.

Самият аз бях доста зает. Бях скъсал с мажоретката, но винаги намирах момиче, с което да изляза в съботните вечери, когато не бях преуморен от непрекъснатите тренировки. Треньорът Пъфър не беше отрепка като Дарнъл, но съвсем не бе цвете за мирисане. Подобно на повечето треньори в малките провинциални гимназии, той подражаваше на покойния Винс Ломбарди, чието мото беше: „Победата не е всичко, а нещо повече“. Странно, но много хора вярват в тази тънка философия. Бях доста заякнал през лятото, прекарано в работа на магистралата и навярно с лекота щях да изкарам футболния сезон, ако отборът ни печелеше. Но по времето, когато с Арни участвахме в първата кървава схватка с Бъди Репертън, разиграла се до „пушкома“ в началото на учебната година вече беше напълно ясно, че през този сезон на отбора ни не върви. Треньорът Пъфър не го свърташе от яд, защото през десетте му години в либъртивилската гимназия отборът никога не бе имал неуспешен сезон. Но през онази година му се наложи да претърпи унижение, което беше горчив урок за него, пък и за всички нас.

Първият ни мач за сезона, който винаги беше с „Тигрите от Люнбърг“, се игра на девети септември. Трябва да кажа, че Люнбърг отговаря точно на името си и е едно нищо и никакво градче с малка гимназия в най-западната част на окръга. Все още чувам бойния вик на привържениците на Либъртивил: „Кажете, много ли е гот да стъпиш в кравешко лайно!“, последван от ироничен припев: „Да-вай-йй-йй, Люнбърг!“

Бяха изминали двадесетина години, откакто момчетата от Люнбърг бяха побеждавали либъртивилския отбор, но този път те се справиха отлично и напълно заслужено ни разгромиха. Играех ляво крило и в края на първото полувреме бях абсолютно сигурен, че от ударите но гърба ще ми останат белези за цял живот. До този момент резултатът беше 17–3. Мачът свърши при 30–10. Запалянковците от Люнбърг обезумяха от радост. Изтръгнаха гредите от вратите, като че отборът им беше спечелил местния шампионат, и на рамене изнесоха своите момчета от игрището.

Нашите привърженици, дошли със специални автобуси, оклюмали седяха на скамейките под жаркото есенно слънце и изглеждаха сломени. Когато влязохме в съблекалнята, треньорът Пъфър, смъртноблед и някак си замаян, предложи да коленичим и да помолим Богинята за помощ през следващите месеци. Тогава разбрах, че неприятностите не са свършили, а едва сега започват.

Паднахме на колене, въпреки че всички изпитвахме болки по цялото си тяло, бяхме контузени и уморени до смърт и единственото ни желание бе да застанем под душовете и да измием миризмата на загубата. Въпреки това се подчинихме на заповедта му и в продължение на десет минути го слушахме как обяснява положението на Всевишния, като завърши с обещание, че ще изпълним задълженията си, ако Той изпълни своите.

Следващата седмица тренирахме по три часа под жаркото слънце, вместо обичайните час и половина-два. Вечер падах като пребит в леглото и в съня си чувах гръмливия глас на треньора: „Удари този левак! Удряй! Удряй!“ Правехме кросове, докато усетех, че краката ми ще се разложат, а белите ми дробове ще се подпалят. Един от защитниците. Лени Барнс, получи лек слънчев удар и треньорът благоволи да го освободи от тренировки до края на седмицата.

Срещахме се с Арни в училището, понякога в края на седмицата той идваше у нас и оставаше на вечеря. Понякога в неделя следобед гледахме заедно мачове по телевизията, но иначе почти не се виждахме. Бях прекалено зает, въпреки че цялото тяло ме болеше, успявах да се завлека до училището и на тренировка, след това се прибирах вкъщи и сядах да уча. Но да се върнем към футболните ми неволи. Струва ми се, че най-много страдах от начина, по който съучениците ми гледаха мене, Лени и другите ми съотборници. Трябва да ви кажа, че фразата „духът на училището“ е чиста глупост. Измислена е от училищните директори, които си спомнят как на младини са прекарвали страхотно съботните следобеди на стадиона, но предпочитат да забравят, че доброто им настроение се е дължало на факта, че са били пияни, надървени, или и двете. „Духът на училището“ навярно би се проявил единствено при провеждане на кампания за узаконяване на марихуаната. Повечето ученици изобщо не се интересуват от футбол, баскетбол или от лека атлетика. Мислят само как да се набутат в колеж, в нечии гащи, или в някоя каша. Познатата песен — бизнесът преди всичко.

Независимо от всичко. На всяка цена. Въпреки това, свикваш да си победител, и смяташ, че ще продължи вечно и го приемаш като нещо съвсем нормално. Години наред либъртивилската гимназия се славеше със страхотния си футболен отбор. За последен път бяха губили шампионата, (ако не се смяташе сегашния сезон) преди двайсет години, през хиляда деветстотин шейсет и шеста. Ето защо през седмицата, последвала загубата от Люнбърг нашите привърженици все още не се тръшкаха и не скърцаха със зъби, но ни зяпаха обидено и озадачено по училищните коридори, а някои дори ни освиркваха на редовното петъчно събиране. Освиркванията накараха треньора да се изчерви като рак. Той покани тези „Плачковци“ и „двулични приятели“ на стадиона в събота следобед, за да наблюдават и реванша на века.

Не знам дали „плачковците“ и „двуличните приятели“ дойдоха на стадиона, но аз бях там. Играехме на собствен терен срещу „Мечките“ от Ридж Рок. Това е миньорски град и учениците от местната гимназия са груби селяндури, злобни, грозни и яки простаци. Миналата година нашият тим едва успя да ги елиминира в надпреварата за регионалната титла: тогава някакъв спортен коментатор каза, че победата не се дължи на по-добрата игра, а на факта, че треньорът ни има възможност да избира между повече ученици. Повярвайте, че Пъфър побесня, когато го чу. Но тази година на „Мечките“ им вървеше — разбиха ни на пух и прах. През първата част Фред Дан напусна терена поради мозъчно сътресение, през втората закараха Норман Алепо в общинската болница със счупена ръка. А през последната „Мечките“ направиха три поредни тъчдауна, два — от пънтери. Крайният резултат беше 40–6. Не ще бъде нескромно, ако спомена, че аз отбелязах и шестте. Но това не ми пречеше да съм реалист и да осъзнавам, че просто имах късмет.

Последва още една седмица, изпълнена с изтощителни тренировки. Пъфър непрекъснато крещеше: „Удари онзи левак!“ Един ден тренирахме близо четири часа и когато Лени каза, че все пак трябва да ни остане малко време за уроците, имах чувството, че Пъфър ще го опердаши. Треньорът бе добил навика непрекъснато да прехвърля връзката с ключове от едната в другата си ръка и ми напомняше капитан Куиг от „Бунта на Кайн“. Смятах, че най-точният показател за характера ти е как понасящ загубите. Пъфър, който през цялата се кариера не беше имал губещ сезон, реагираше на сегашното положение с объркана, безмислена ярост, подобно на тигър в клетка, дразнен от жестоки деца.

Следващият петък — мисля, че беше двайсет и втори септември, обичайното събиране след седмия час беше отменено. Едва ли някой от съотборниците ми съжаляваше: и без това беше глупаво да седиш като истукан, докато дванайсет подскачащи мажоретки за хиляден път те представят на зрителите. Но все пак това беше зловещ признак. Същата вечер треньорът ни нареди да се върнем в гимнастическия салон, където в продължение на два часа ни прожектираше видеозаписи на подобните ни загуби от „Тигрите“ и от „Мечките“. Навярно целеше да ни амбицира, но странно защо се почувствах подтиснат. В нощта преди втория мач на собствен терен, сънувах нещо странно. Не беше кошмар, като онзи, от който се изтръгнах с писък, събуждайки цялата къща, но все пак беше… неприятен. Играехме с филаделфийските „Дракони“, над стадиона духаше силен вятър. Възторжените викове на публиката, гръмогласният, променен от високоговорителите глас на Чъби Маккарти, който съобщаваше тъчдауните и ярдовете, дори звуците на ударите, които си разменяха играчите — всичко това отекваше някак странно и приглушено на фона на неспирния, монотонен вятър.

Лицата на зрителите по трибуните изглеждаха жълтеникави, и недействителни, подобни на китайски маски. Мажоретките танцуваха и подскачаха като навити кукли. Небето беше необикновено сиво и покрито с облаци. Отборът ни губеше. Треньорът Пъфър крещеше някакви наставления, които не чувахме. „Драконите“ ни се изплъзваха, топката неизменно беше в тяхно владение. Лени Баронг изглеждаше така, сякаш го измъчваше страхотна болка. Потръпващите му устни бяха извити надолу като на трагична маска.

Блъснаха ме, събориха ме на земята и ме прегазиха. Лежах на тревата, гърчех се и се опитвах да си поема дъх. Вдигнах очи и забелязах Кристин, паркирана на лекоатлетическата писта. Беше чисто нова и блестеше, сякаш само преди час беше излязла от автосалона.

Арни седеше на покрива й в лотосова поза (скръстил крака като някой Буда) и ме зяпаше невъзмутимо. Изкрещя ми нещо, но монотонният вой на вятъра почти заглуши думите му. Стори ми се, че вика: „Не бой се. Ще се погрижим за всичко. Не бой се, всичко е наред.“ Питах се за какво ще се погрижат, докато лежах на терена (който в съня ми се бе превърнал в изкуствена зелена настилка) и се опитвах да си поема дъх. Бандажът се впиваше между краката ми, точно над тестисите ми. Ще се погрижат, но за какво? За какво?

Не получих отговор. Жълтите фарове на Кристин злобно проблясваха, а Арни си седеше на покрива й сред непрестанния, напорист вятър.

На следващия ден излязохме на терена и достойно се борихме за честта на добрата стара гимназия. Онова, което последва, не беше толкова страшно, както в съня ми. Никой не беше контузен, дори в третата част настъпи момент, когато ми се стори, че може би ще победим. Сетне полузащитникът на „Драконите“ извади късмет с няколко дълги паса. Като не върви — не върви. Отново загубихме. След мача треньорът Пъфър остана неподвижен на скамейката и дори не ни погледна. Предстояха ни още две срещи, но той вече се бе признал за победен.

16. ПОЯВЯВА СЕ ЛИЙ, ИЗЧЕЗВА БЪДИ

Сигурен съм, че всичко започна отново във вторника след загубата ни от „Драконите“. Трябва да е било двайсет и шести септември. По три предмета сливаха класа ни с този на Арни. През четвъртия час имахме един от тях — „Звездни мигове в историята на Америка“. Първите два месеца от учебната година ни предаваше завеждащият катедрата мистър Томпсън. Темата на лекциите му беше „Двеста години възход и падение“. Но Арни им викаше часове по „къркорене“, защото се падаха точно преди обед и стомасите ни издаваха странни звуци.

Когато през онзи ден часът свърши, някакво момиче се приближи към приятеля ми и го попита дали има домашно по английски. Той отговори утвърдително и внимателно го измъкна от тетрадката си. Забелязах, че момичето внимателно го огледа с тъмносините си очи. Косата му беше тъмноруса, с цвят на пресен мед — не на онзи, преработения, а на меда, току-що изваден от питата. Беше завързана отзад с широка панделка, синя като очите на момичето. Докато я наблюдавах, сърцето ми се сви. Девойката преписваше домашното, а през това време Арни не откъсна поглед от нея. Разбира се, и друг път бях виждал Лий Кабът. Преди три седмици бе пристигнала в Либъртивил от някакъв град в Масачузетс, така че се бяхме срещали по коридорите на училището. Някой ми каза, че баща й работел за „ЗМ“, които произвеждат прозрачните лепенки.

Не искам да ви излъжа, че този ден за пръв път я загледах, защото Лий Кабът беше красавица. Забелязал съм, че в романите писателите неизменно приписват някакъв физически недостатък на героините си: може би смятат красотата за банална, или си мислят, че физическите недостатъци ще направят дамата по-реална. Пишат, че дадена жена щяла да бъде красива, ако нямала издадена по-дълга долна устна, заострен нос, или плоска гръд — все нещо не й е наред.

Лий Кабът беше просто и безусловно красива. Кожата й беше идеална, страните й — с еластична руменина. За момиче беше висока, но не прекалено. Притежаваше великолепно тяло — стегнат, висок бюст, тънка талия, която изглеждаше толкова малка, че би могъл да я обгърнеш с ръце (или поне да мечтаеш да го направиш), дълги бедра и хубави крака. Красиво лице, сексапилно, елегантно стройно тяло — направо безинтересна за някой писател. Липсваха издадената долна устна, острият нос, дефектите в телосложението (липсваше дори очарователният крив преден зъб). Навярно в детството си Лий бе посещавала отличен зъболекар. Но когато я гледах, съвсем не ми се струваше безинтересна.

Няколко момчета се опитаха да я свалят, но получиха учтив отказ. Предполагаха, че навярно все още е влюбена в някого от Андовър, или както му викаха на родното й градче, и че след време ще й мине. По два предмета имахме общи часове не само с Арни, но и с Лий и само чаках удобен момент да си опитам късмета.

Но сега, докато наблюдавах как двамата крадешком се оглеждат, се питах дали изобщо имам шанс. Усмихвах се тайничко: Арни Кънингам, Старият Пицолики и Лий Кабът — какъв абсурд. И все…

Вътрешната ми усмивка помръкна. За трети път, и то със сигурност, забелязах, че лицето на приятеля ми започва да се изчиства. Пъпките му бяха изчезнали. По бузите му все още имаше белези, но ако човек притежава волево лице, дори го правят по-мъжествено.

Докато Лий и Арни крадешком се поглеждаха, аз огледах Арни и се запитах точно кога и как е станало чудото. Слънцето проникваше през прозорците на класната стая и осветяваше лицето на приятеля ми. Стори ми се, че изглежда по-възрастен. Сякаш не бе заличил пъпките и белезите по лицето си само чрез редовно миене и мазане със специален мехлем, а някак си бе успял да превърти часовника с три години напред. Косата му беше по-къса, сресана по различен начин, а бакенбардите, с които толкова се гордееше (откакто ги пусна преди година и половина) бяха избръснати.

Спомних си онзи облачен следобед, когато отидохме да гледаме филма с Чък Норис и когато за пръв път забелязах подобрението във външния вид на Арни. Беше по времето, когато бе купил колата. Може би в това бе разрешението на загадката. Младежи по целия свят, радвайте се! Отървете се завинаги от младежките си пъпки! Купете си кола на старо и тя ще…

Ехидната ми мислена усмивка внезапно помръкна.

Купете си кола на старо и тя ще… направи какво? Ще промени лицето ти и начина ти на мислене и по този начин ще въздейства на обмяната ти. Ще освободи истинската ти същност? Стори ми се, че чувам как Стъки Джеймс, старият ми учител по математика, нашепва в ухото ми любимата си фраза: „Дами и господа, ако проследим докрай това разсъждение, докъде ще ни отведе?“

Докъде, наистина?

— Благодаря, Арни — тихо промълви Лий с мелодичния си глас и прибра домашното в тетрадката си.

— Няма защо — отвърна той.

Очите им се срещнаха — сега се гледаха открито, не крадешком и дори усетих как помежду им припламна искра.

— Ще се видим през шестия час — рече Лий и се отдалечи. Бедрата й се полюшваха под полата от зелено трико, косата се развяваше около раменете й.

— Какво общо имаш с нейния мензис?2 — опитах се да се помайтапя аз.

Спомних си, че през шестия час трябва да бъда в занималнята под надзора на страшната мис Райпак, която всички ученици наричахме мис Ратпак3, но винаги само зад гърба й.

— Математика — замечтано отвърна Арни с меден глас, който бе толкова необичаен за него, че се засмях. Той въпросително вдигна вежди.

— Защо се смееш?

— Ма-а-а-атематика! — възкликнах. Завъртях очи, заплясках с ръце и се разсмях още по-лудешки.

Арни се престори, че замахва към мен и извика:

— Внимавай, Гилдър!

— Я се разкарай, грознико!

— По-добре си гледай шибания футболен отбор!

В този момент покрай нас мина мистър Холдър, който разкриваше на първокурсниците тайните на граматиката („и как се правят чекии“ — твърдяха някои шегобийци). Той намръщено смъмри Арни:

— Не говори глупости по коридорите!

После отмина, стиснал чантата си в една ръка и сандвич в другата.

Арни се изчерви като рак. Винаги реагира така, когато някой учител го заговори. (Реакцията му беше толкова машинална, че докато бяхме в отделенията, винаги го наказваха безпричинно, просто защото имаше гузен вид). Това навярно подсказваше как са го възпитавали родителите му: „Аз съм добре, ти — също, аз личност, ти — също. Безкрайно се уважаваме, но когато сбъркаш, ще се изприщиш от угризения.“ Предполагам, че това е част от либералното възпитание в Америка.

Срязах го:

— Мери си думите, Кънингам. Здравата си загазил.

Арни се разсмя и двамата тръгнахме по коридора, последвани от трясъка на затръшващи се врати на шкафчетата. Ученици бързаха във всички посоки, или обядваха, облегнати върху гардеробчетата си. Храненето в училищната сграда беше забранено, но повечето от нас пренебрегваха тази заповед.

Попитах Арни дали си носи обяд.

— Да, в книжна кесия.

— Иди я вземи. Предлагам да обядваме на скамейката на стадиона.

— Не ти ли писна от игрището? — възкликна той. — Все ми се струва, че ако миналата събота бе полежал още малко, проснат по корем, някой от противниковите играчи можеше да те смачка.

— Не ми пука. Тази седмица играем на чужд терен. Иска ми се да изляза от училището.

— Добре, ще се видим на стадиона.

Носех си четири сандвича. Откакто Пъфър започна маратонските ни тренировки, непрестанно изпитвам вълчи глад.

Вървях по коридора и си мислех за Лий Кабът и как всички ще останат като треснати, ако тя започне да излиза с Арни. Няма да е пресилено, ако кажа, че гимназистите са доста консервативни. Всички момичета се обличат според последната шантава мода, момчетата понякога пускат коса чак до задника. Всички пушат марихуана и смъркат кокаин. Но това е за камуфлаж, преграда, която издигаш между себе си и света, докато се ориентираш какво става с теб. Все едно държиш огледало, с което заслепяваш учители и родители с надеждата, че ще ги шашнеш, преди да са те шашнали напълно. Независимо от екстравагантните си облекла и прически, по душа повечето гимназисти са не по-малко консервативни от банкери-републиканци на сбирка на църковното настоятелство. Много момичета притежават абсолютно всички албуми на „Блек Сабат“, но ако Ози Осбърн се появи в училището и определи среща на някое от тях, то и всичките му приятелки, ще се пръснат от смях при мисълта за това.

Сега, когато кожата на Арни се бе изчистила от пъпките той изглеждаше добре, дори отлично. Все пак си казвах, че едва ли момиче, което помни лицето му като голяма гнойна рана, ще пожелае да излезе с него. Всъщност гаджетата не го виждаха какъв е сега, а бяха запечатали в паметта си предишния му образ. Но с Лий беше по-различно. Наскоро дошла в града ни, тя нямаше представа колко отвратително е било лицето на Арни през първите три години в гимназията. Естествено, можеше да го види ако разгърнеше миналогодишния училищен вестник и погледнеше снимката на членовете на шахматния клуб. Но колкото и да е странно, същите тези републикански убеждения биха я накарали да не й обърне внимание. „Има само настояще“ — попитай когото и да е банкер-републиканец, и той ще отговори, че това е мотото, което движи света.

Гимназисти и банкери-републиканци… Когато си млад безусловно приемаш непрекъснатата промяна. Пораснеш ли, започваш да се убеждаваш, че светът ще се промени, независимо от усилията ти да запазиш статуквото. Дори банкерите-републиканци го знаят — може би не им харесва, но го приемат. Само когато си млад непрекъснато говориш за промяна, въпреки че тайно се надяваш тя никога да не настъпи.

Излязох навън, стиснал огромния си плик с храна и прекосих паркинга по посока на работилницата. Тя беше дълга, подобна на хамбар ламаринена барака, боядисана в синьо. Външно не се различаваше много от гаража на Дарнъл, само дето беше по-чиста. Вътре се помещаваха дърводелския и авторемонтния цех, както и ателието на графиците. Мястото за пушене бе на гърба на бараката, но когато времето бе хубаво, момчетата стояха от двете й страни и се подпираха върху стените й с рокерските си ботуши и кубинки. Те си пушат и разговарят с гаджетата си, или им пускат ръце.

Но днес пред бараката беше безлюдно. Това би трябвало да ми подскаже, че нещо не е наред, но бях разсеян и погълнат от мислите си за Арни и за Лий, както и за психологията на съвременната американска младеж.

Определеното от училищните власти място за пушене се намираше в задънена уличка зад работилницата. Петдесетина метра по-нататък е стадионът, над който се извисява електрическо табло. В горната му част е изписано: „Териери, дръжте ги“.

Близо до мястото за пушене видях трийсетина момчета, скупчени в кръг. Обикновено това означаваше сбиване, или онова, което Арни нарича „гъди-гъди“. Две момчета, които не са толкова побеснели, че да се бият истински, се дебнат и си разменят леки удари, опитвайки се да запазят репутацията си на истински мъже.

Изгледах ги с безразличие. Нямах никакво желание да присъствам на сбиване. Исках да си изям обяда и да проуча дали Арни харесва Лий Кабът. Ако помежду им имаше дори флирт, това би могло да го накара да забрави колата. Едно беше сигурно — Лий изглеждаше сто хиляди пъти по-добре от Кристин.

В този миг дочух писък на момиче, някой изкрещя:

— Не! Прибери го, човече!

Изплаших се не на шега и тръгнах да проверя какво става.

Пробих си път през тълпата и видях Арни сред заобиколилите го момчета. Ръцете му бяха вдигнати отбранително пред гърдите. Беше блед и явно изплашен, но не паникьосан. Недалеч от него лежеше плика му с храна, стъпкан на земята — върху плика личеше отпечатък от подметка. Срещу Арни стоеше Бъди Репертън в джинси и бяла тениска, плътно прилепнала към мускулестата му гръд. В дясната си ръка стискаше автоматичен нож и бавно го размахваше пред лицето на Арни, сякаш правеше магически заклинания.

Беше висок и широкоплещест, носеше черната си, дълга коса на опашка, завързана с кожено ремъче. Месестото му лице изглеждаше глуповато и злобно, по него играеше усмивка. Усетих как краката ми се разтрепериха от смайване и вледеняващ страх. Бъди не изглеждаше просто глупав и злобен, а направо луд.

— Казах ти, че ще те спипам, грознико! — изскъска той. Завъртя ножа встрани и леко замахна към Арни. Последният се отдръпна назад. Ножът беше с дръжка от слонова кост, върху която имаше лъскаво копче, при натискането на което изскача острието, дълго близо двайсет и пет сантиметра. Изобщо не прилича на нож, а на шибан байонет.

— Давай, Бъди! Дамгосай го! — възторжено изрева Дон Вандерберг.

Усетих, че устата ми пресъхва.

Трескаво се обърнах към момчето до мен — някакъв тъп „заек“, когото не познавах. Изглеждаше като хипнотизирай, очите му бяха опулени.

— Хей! — извиках и когато той не реагира, силно го ръгнах с лакът в ребрата. — Хей!

„Заекът“ подскочи и стреснато ме изгледа.

— Тичай да доведеш мистър Кейси. Ще го намериш в канцеларията на дърводелската работилница. Хайде, побързай!

Репертън хвърли поглед към мен, сетне към Арни и изскъска:

— Хей, Кънингам, искаш ли да го опиташ?

— Хвърли ножа и ще видим, лайнар такъв! — изрече Арни напълно невъзмутимо.

„Лайнар“ — откъде ми беше позната тази дума? От Джордж Льобей, разбира се. Казваше, че това била любимата дума на брат му.

Но очевидно Репертън не си падаше по нея. Изчерви се като рак и направи крачка към Арни. Приятелят ми се отдръпна и го заобиколи. Помислих, че след миг ще се случи нещо — жестоко сбиване, след което са необходими шевове и остават белези.

— Бягай веднага за Кейси! — изкрещях на глупавия „заек“ и той се подчини. Ясно ми беше, че всичко ще свърши преди появяването на мистър Кейси. Освен ако успеех да излъжа Бъди. Извиках:

— Хвърли ножа, Репертън!

Той отново ме погледна и престорено учудено възкликна:

— Я виж кой бил тука! Приятелчето на пицоликия. Хайде, накарай ме да го хвърля!

— Имаш нож, а Арни е с голи ръце. В такъв случай си само скапан пъзльо.

Бъди се изчерви още повече. Явно се бе разконцентрирал. Отново изгледа двама ни с Арни. Арни ми хвърли изпълнен с огромна признателност поглед и пристъпи към Репертън. Това не ми хареса.

— Хвърли ножа! — изкрещя някое от момчетата. След миг друго извика същото. Тълпата започна да припява: „Хвърли го, хвърли го, хвърли го“!

Репертън побесня. Нямаше нищо против да бъде център на вниманието, но сега разбираше, че му се подиграват.

Неспокойно стрелна поглед към мен, сетне към Арни и към останалите. Върху челото му падна кичур коса и той нетърпеливо го отметна.

Когато отново ме погледна, се престорих, че се нахвърлям върху него. Ножът се насочи към тялото ми и тогава Арни скочи — реагира по-бързо, отколкото предполагах. Нанесе удара карате по китката на Репертън и изби ножа от ръката му. Той изтрополи върху покрития с фасове асфалт.

Репертън се наведе и понечи да го вземе. Арни премери удара си с адска точност, когато пръстите на Бъди докоснаха земята, той с все сила настъпи ръката му. Бъди изпищя.

Дон Вандерберг му се притече на помощ. Блъсна Арни, който падна. Без да съзнавам какво правя, с всичка сила изритах Вандерберг в задника, все едно че беше футболна топка.

Вандерберг, висок, кльощав младеж, който по онова време беше двайсетинагодишен, закрещя и заподскача, като се притискаше с ръце отзад. Бе забравил, че трябва да помогне на своя Бъди и вече не беше заплаха за мен. Питам се как не го парализирах — никога не съм ритал толкова силно човек, или топка. Приятели… повярвайте, че усещането беше прекрасно.

В този миг някаква ръка ме стисна за шията, усетих пръсти между краката си. Измина цяла секунда, докато осъзная какво ще се случи, затова не можах изцяло да го предотвратя. Някой здраво стискаше топките ми — прималя ми от болката, която обхвана корема и краката ми. Олюлях се и когато хватката около шията ми се разхлаби, се проснах на земята.

— Как ти се струва това, хуйчо? — възкликна някакъв здравеняк с почернели зъби.

Носеше малки, елегантни очила с телени рамки, които изглеждаха смешни върху широкото му, грубовато лице. Беше Мучи Уелч, друг приятел на Бъди. Внезапно заобикалящите ни зрители започнаха да се разпръскват, дочух мъжки глас, който извика:

— Престанете! Веднага престанете! Разотивайте се, момчета! Дяволите да ви вземат, разотивайте се!

Беше мистър Кейси. Най-иосле! Бъди Репертън сграбчи ножа си от земята, прибра острието и бързо скри оръжието в джоба на джинсите си. Издрасканата му ръка кървеше и по всичко личеше, че ще отече. Гадина такава! Надявах се да се подуе, докато заприлича на огромната ръкавица на Патока Доналд.

Мучи Уелч отстъпи встрани, хвърли поглед към приближаващия се мистър Кейси и деликатно докосна с палец ъгълчето на устата си. После рече:

— Ще се видим по-късно, хуйчо.

Дон Вандерберг вече не подскачаше, но продължаваше да разтрива натъртения си задник. Лицето му беше обляно в сълзи. От болката.

Внезапно Арни се озова до мен, прегърна ме и ми помогна да се изправя. Ризата му се бе измъкнала от панталоните, фасове се бяха забили в колената на джинсите му.

— Как си, Денис? Какво ти направи?

— Нищо, само дето щеше да ми смачка топките. Ще се оправя.

Поне така се надявах. Но ако си мъж и поне веднъж са те удряли между краката (навярно се е случвало с всекиго), ще разбереш какво изпитвах. Ако пък си жена, няма или по-точно — не ще можеш да го проумееш.

Отначало пронизващата болка е нетърпима, после постепенно преминава и се заменя от притъпено пулсиращо усещане за натиск. Притаява се под лъжичката ти и сякаш ти шепне: „Хей, здрасти! Радвам се, че съм тук. Ще се издрайфаш и ще напълниш гащите! Мисля, че ще остана известно време, съгласен ли си? Какво ще кажеш за половин час, или малко повече? Страхотно, а?“

С една дума, да ти стискат ташаците не е едно от най-големите удоволствия в живота.

Мистър Кейси си проправи път сред оредяващата тълпа и мигновено прецени ситуацията. Не беше едър като треньора Пъфър, дори не изглеждаше особено силен. Беше среден на ръст и на средна възраст, започващ да оплешивява. Върху носа му се мъдреха очила с рогови рамки. Винаги носеше чисто бели ризи (без вратовръзка) както и днес. Не беше едър човек, но вдъхваше уважение. Никой ученик не смееше да му погоди номер, защото за разлика от повечето учители той ни най-малко не се страхуваше от нас. Момчетата знаеха това. Бъди, Дон и Мучи — също. Усетих го, когато тримата намусено забиха очи в земята и неспокойно запристъпваха от крак на крак.

— Изчезвайте! — рязко нареди мистър Кейси на неколцината останали зрители, които започнаха да се разпръскват. Мучи Уелч явно се канеше да се изниже заедно с тях, но мистър Кейси му нареди:

— Ти остани, Питър.

Дангалакът възкликна:

— О, мистър Кейси, нищо не съм направил!

— Аз също — обади се Дон. — Защо винаги се заяждате с нас?

Учителят се приближи към мен — все още се подпирах върху Арни.

— Добре ли си, Денис?

Кимнах, въпреки че едва сега започвах да идвам на себе си. Болката навярно щеше да е още по-силна, ако бедрото ми не бе блокирало донякъде ръката на Уелч.

Мистър Кейси тръгна обратно към тримата „герои“, които нервно пристъпваха от крак на крак. Знаех, че преди малко Дон изразяваше мнението на приятелите си — действително се чувстваха нарочени.

— Големи смелчаги, няма що! — иронично промълви учителят. — Трима срещу двама! Така ли си свикнал, Бъди! Комай дори численото превъзходство не ти помага!

Бъди му хвърли смразяващ, заплашителен поглед, после отново забоде очи в земята.

— Онези копелета започнаха всичко — промълви той.

— Лъжеш… — поде Арни.

— Затваряй си устата, грознико! — прекъсна го Бъди. Понечи да каже още нещо, но мистър Кейси го сграбчи и го заблъска в стената на бараката, където имаше табела с надпис: „Място за пушене“. При всеки удар табелата издрънчаваше, като че подчертаваше драматизма на ситуацията. Учителят подхвърляше Бъди Репертън така, като че беше парцалена кукла. Казах си, че независимо от ниския си ръст, навярно е доста як.

— Ще си затваряш гнусната уста! — задъхано изрече той и отново запрати Бъди в стената. — Ще си я затваряш, или добре ще я изплакнеш! Защото нямам никакво намерение да ти слушам мръсотиите.

Изведнъж пусна ризата на побойника, измъкнала се от панталоните му — отдолу се показваше белият му, отпуснат корем. После невъзмутимо се обърна към Арни:

— Та какво казваше?

— Минах покрай „пушкома“ на път за стадиона, където се канех да обядвам — отвърна Арни. — Репертън пушеше заедно с тези приятелчета. Приближи се до мен, изби от ръката ми плика с обяда и го настъпи. Направо го размаза. — Очевидно се канеше да каже още нещо, но преглътна и каза: — Затова се сбихме.

Само че аз нямах намерение да мълча. По принцип и при нормални обстоятелства не съм доносник или дърдорко. Но Репертън очевидно бе решил, че побоят не е достатъчно отмъщение срещу човека, заради когото Дарнъл го изгони от гаража си. Явно възнамеряваше да забие ножа си в корема на Арни, възможно бе дори да го убие. Ето защо се намесих.

— Мистър Кейси?

Учителят ме погледна. Застанал зад него, Бъди Репертън злобно се втренчи в мен, сякаш ме предупреждаваше: „Дръж си езика зад зъбите! Това е само между нас!“. Допреди година някаква криворазбрана гордост би ме накарала да се подчиня и да му играя по свирката, но сега се бях променил.

— Какво има, Денис?

— Той има зъб на Арни още от лятото. Освен това носи нож и по всичко личеше, че възнамерява да го използва.

Арни бе впил в мен потъмнелите си, непроницаеми очи. Спомних си как нарече Репертън „лайнар“ — любимата дума на Льобей — и ме побиха тръпки.

— Долен лъжец! — с престорено възмущение възкликна Репертън. — Никакъв нож нямам!

Кейси безмълвно го изгледа. По всичко личеше, че Вандерберг и Уелч са хванати натясно. Явно разбираха, че този път „забавлението“ няма да приключи със задържане след часовете, нито с познатото им временно отстраняване от гимназията, а с изключване.

Трябваше да съобщя само още една подробност. Замислих се и за малко не се отказах. Сетне си рекох, че става дума за живота на най-добрия ми приятел. В душата си бях убеден, че Бъди не се шегуваше и наистина се канеше да намушка Арни. Ето защо обясних:

— Бъди има нож, и то автоматичен.

Очите на Репертън проблясваха, или по-скоро хвърляха мълнии, сякаш ме заплашваше, че ще ме прокълне и ще ме изпрати в ада, или най-малкото — в ортопедичното отделение на някоя болница.

— Глупости, мистър Кейси — дрезгаво изрече той. — Кълна, се, че лъже…

Учителят не му отговори, а се обърна към Арни и попита:

— Вярно ли е, че Репертън те е заплашвал с нож?

Арни като че се колебаеше дали да отговори. После произнесе тихо, като че въздишаше:

— Да.

Сега заплашителният поглед на Бъди беше насочен към двама ни.

Кейси се обърна към Мучи Уелч и Дон Вандерберг. Забелязах, че е променил подхода си: движенията му бяха бавни и предпазливи, като че опипваше почвата под краката си. Явно бе разбрал, че невниманието може да му струва скъпо. Попита ги строго:

— Видяхте ли ножа?

Двамата сведоха очи и не порониха нито дума. Мълчанието им беше достатъчно красноречив отговор. Мистър Кейси нареди:

— Изпразни джобовете си, Бъди.

— Ще има да вземаш! — сопна се Репертън. — Не можеш да ме принудиш.

— Грешиш, ако мислиш че нямам право да ти заповядвам — меко промълви учителят. — Сбъркал си и ако смяташ, че не мога да те претърся, стига да пожелая. Но…

— Хайде, опитай! — изкрещя Бъди. — Ще те размажа върху стената, плешив скапаняк такъв!

Повдигаше ми се, чувствах се безпомощен. Ненавиждах подобни сцени на насилие, а тази беше най-неприятната от всички, които бях виждал.

Но мистър Кейси контролираше положението и нито за миг не промени поведението си.

— … няма да го направя — невъзмутимо довърши той. — Сам ще изпразниш джобовете си.

— Друг път! — сопна се Бъди. Облягаше се на стената на работилницата, за да не се забележи издутия му джоб. Ризата му се бе измъкнала от панталона и измачканите й пешове закриваха чатала му. Очите му изплашено се стрелкаха във всички посоки, като на хванато в капан животно.

Мистър Кейси погледна към Мучи и към Дон Вандерберг.

— Качвайте се в стаята ми. Да не сте мръднали оттам — и без това здравата сте загазили.

Двамата бавно се отдалечиха. Вървяха близо един до друг, сякаш за морална подкрепа. Мучи се обърна и погледна назад. В този миг в училището прозвуча звънец. Учениците започнаха да се прибират на групи, някои хвърляха любопитни погледи към нас. Бяхме пропуснали обяда, но вече не бях гладен.

Мистър Кейси насочи вниманието си към Бъди.

— Благодари на Бога, че се намираш на училищна територия — подхвана той. — Ако действително имаш нож и си го използвал, това е физическо насилие със смъртоносно оръжие за което изпращат в затвора.

— Хайде, докажи го! — изкрещя Бъди. Лицето му гореше, дишаше нервно, на пресекулки.

— Ако моментално не изпразниш джобовете си, ще предложа да те изгонят от училище. Междувременно ще позвъня в полицията и щом излезеш от пределите на гимназията, веднага ще те арестуват. Разбираш ли в каква каша си се забъркал? — Той мрачно го изгледа и продължи: — Тук имаме свои правила, но тежко ти, ако попаднеш в ръцете на ченгетата. Естествено, ако не носиш нож, нищо няма да ти се случи. Но ако намерят оръжие в теб…

Той замълча. Настъпи гробна тишина.

Четиримата стояхме като вкаменени. Казах си, че Бъди няма да се подчини. Ще се съгласи с временното отстраняване от училище и ще се опита да се отърве от оръжието. Но той явно размисли и осъзна, че полицаите ще потърсят ножа. Измъкна го от задния си джоб и го захвърли върху асфалтовата площадка. При падането копчето се натисна, дългото острие изскочи и застрашително проблясна под следобедното слънце.

Арни се втренчи в него и избърса устата си с опакото на ръката.

— Върви в канцеларията и ме чакай, докато дойда — тихо нареди мистър Кейси.

— Майната ти! — истерично изкрещя Бъди и гневно отметна падналата върху челото му коса. — Напускам тази шибана кочина!

— Добре, чудесно — равнодушно промълви учителят, като че Репертън му предлагаше чаша кафе. В този момент разбрах, че Репертън никога повече няма да стъпи в либъртивилската гимназия. Този път няма да има временно отстраняване от занятия. Родителите му ще получат по пощата съобщение за изключването му, в което се излагат причините и се цитират права на настойниците.

Бъди изгледа двама ни с Арни и се ухили, сетне изкрещя:

— Ще ви го върна тъпкано! Ще ви го върна и след това ще ви се иска никога да не сте се раждали на този шибан свят!

Злобно изрита ножа, който се завъртя като пумпал. Острието му проблясна преди оръжието да спре на ръба на площадката. Бъди се отдалечи, налчетата на кубинките му потракваха по асфалта.

Мистър Кейси ни изгледа, стори ми се стар и уморен.

— Съжалявам — промълви той.

— Няма нищо — отвърна Арни.

— Искате ли извинителни бележки? Веднага ще ви ги напиша, ако смятате, че е по-добре да се приберете вкъщи.

Погледнах Арни, който се мъчеше да изчисти ризата си. Той поклати глава.

— Не, няма нужда — отвърнах.

— В такъв случай ще извиня закъснението ви.

Отидохме в канцеларията му и той ни написа извинителни бележки за следващия час, в който сливаха класовете ни — експериментална физика. Когато влязохме в лабораторията, мнозина ни изгледаха любопитно и зашушукаха.

След шестия час раздадоха списъка на отсъстващите. Прегледах го и видях имената на Репертън, Вандерберг и Уелч. Смятах, че след училище ще ни повикат при отговорничката по дисциплината мисис Нотръп, за да разкажем за случилото се. Но това не стана.

Когато удари последният звънец отидох да потърся Арни — мислех си, че ще се приберем заедно вкъщи и ще поговорим за случилото се. Но и тук ударих на камък. Той вече бе отишъл в гаража на Дарнъл, за да работи по Кристин.

17. КРИСТИН ОТНОВО В ДВИЖЕНИЕ

Успях да разговарям с Арни едва следващата събота, след футболния мач. През този ден за първи път, откакто бе напуснала гаража на Льобей, Кристин отново се движеше по улиците.

Отборът ни замина за Хидън Хилс, градче на трийсетина километра от Либъртивил. Това беше най-потискащото пътуване в живота ми. Все едно, че отивахме на гилотината, вместо на футболен мач. Дори фактът, че класирането на противниците ни беше не по-добро от нашето, ни най-малко не ни ободряваше. Треньорът Пъфър седеше зад шофьора на автобуса. Беше бледен и мълчалив, сякаш го измъчваше махмурлук.

Обикновено пътуването на отбора ни в друг град представляваше комбинация от керван и пътуващ цирк. Зад автобуса ни се движеше друг, натоварен с мажоретките, с оркестъра и с всички запалянковци. Зад втория автобус се проточваше колона от двайсетина коли с лепенки на задната броня, които гласяха: „Разбийте ги!“. Автомобилите бяха претъпкани с младежи, които надуваха клаксоните, святкаха с фаровете и изобщо нравеха всичко, което навярно си спомняте от ученическите дни.

Но през този ден след автобуса ни вървеше само рейсът с мажоретките, който дори не беше пълен. (В сезоните, когато ни вървеше, ако до вторник човек не се запишеше за място във втория автобус, просто не заминаваше) и едва три-четири коли. Двуличните ни приятели ни бяха изоставили. Седях до Лени Баронг, питах се дали и днес ще загубим и изобщо не забелязах, че една от малкото коли, следващи автобуса, е Кристин.

Съгледах я едва когато слязохме на паркинга пред гимназията в Хидън Хилс. Оркестърът на домакините вече беше на терена и ясно се дочуваше бумтенето на големия барабан, странно подсилено от прихлупеното, покрито с облаци небе. От началото на сезона това беше първият подходящ за футбол съботен ден — хладен и облачен.

Изненадах се, когато видях Кристин, паркирана зад автобуса с оркестъра, но когато от нея слязоха Арни и Лий Кабът, бях направо изумен. Обзе ме болезнена ревност. Лий носеше плътно прилепнали кафяви панталони и бял пуловер, разкошната й коса се спускаше върху раменете й.

— Арни! — възкликнах. — Какво правиш тук?

— Здрасти, Денис — някак си смутено промълви той. Забелязах, че някои от съотборниците ми, слизащи от автобуса, също както мен не могат да повярват на очите си: Пицоликият Кънингам бе успял да свали готината мадама от Масачузетс. За Бога, нима е възможно!

— Как си?

— Добре — отговори Арни. — Познаваш ли Лий Кабът?

— Виждали сме се в училището. Здравей, Лий.

— Здрасти, Денис. Ще победите ли днес?

Снижих гласа си в дрезгав шепот и зашепнах:

— Всичко е предварително уговорено. Залагай до дупка.

Арни се изчерви от грубите ми думи, но Лий притисна устата си с ръка и се изкикоти.

— Ще се опитаме, но не съм сигурен за крайния изход — продължих по-сериозно.

— Стискаме палци — каза Арни. — Представям си заглавията в утрешните вестници: „На Гилдър като че порастват крила! Бие рекорда на Конфедерацията!“.

— По-вероятно е да прочетеш: „Гилдър е закаран в болницата с фрактура на черепа“ — кисело го прекъснах, сетне попитах:

— Колко души дойдоха? Десет? Петнайсет?

— Така на трибуната ще има повече място за онези, които са тук — намеси се Лий, после улови под ръка Арни — стори ми се, че жестът й го изненада и му достави удоволствие.

Казах си, че започвам да я харесвам. Можеше да е някоя проклетница или глупачка. Изглежда, че повечето красиви момичета спадат към първата, или към втората категория, но Лий беше съвсем различна.

— Как е бричката? — попитах и се приближих до Кристин.

— Не е зле — Арни ме последва, опитвайки се да прикрие доволната си усмивка.

Ремонтът очевидно напредваше — сега плимутът не изглеждаше толкова странен. Другата половина от старата, ръждясала решетка беше сменена с нова, пукнатините върху предното стъкло бяха напълно изчезнали.

— Сменил си стъклото…

Приятелят ми кимна.

— И капака.

Капакът беше чисто нов и контрастираше с проядените от ръжда врати. Боядисан бе в тъмночервено, като пожарна кола и изглеждаше доста странно. Арни го докосна с жест на собственик. Ръката му леко се плъзна по повърхността на колата, сякаш я галеше.

— Да, него поставих сам.

Нещо ме жегна — нима не бе направил всичко сам? Побързах да кажа:

— Закани се, че ще я стегнеш като за изложба. Сега започвам да ти вярвам.

Заобиколих колата, приближих се до предната врата и надникнах вътре. Вратите все още бяха облицовани с мръсен и разкъсан плат, но сега бе сменена тапицерията и на предните седалки.

— Ще стане чудесна — намеси се Лий, но в гласа й долових особена нотка — не беше така естествен и жизнен както преди, когато говорехме за мача. Внимателно я изгледах и моментално разбрах — тя не харесва Кристин. Осъзнах го напълно и безусловно, сякаш бях надникнал в разума й. Знаех, че се опитва да хареса колата, защото обича приятелят ми. Но… в душата си никога нямаше да се примири с нея.

— Значи е готова за преглед? — обърнах се към Арни.

— Ами… не съвсем — неуверено промълви той.

— Какво искаш да кажеш?

— Клаксонът не работи и понякога задните светлини угасват при натискане на спирачката. Предполагам, че някъде има късо съединение, но досега не успях да го открия.

Погледнах предното стъкло. Върху него се мъдреше лепенка на автомобилната инспекция. Арни проследи погледа ми. Изглеждаше едновременно смутен и агресивен.

— Уил ми я даде. Знае, че колата е почти готова.

Помислих си: „А освен това знае, че ще излизаш със страхотно гадже!“

— Няма опасност, нали? — Лий се обърна към двама ни. Сетне въпросително повдигна вежди, усетила очевидната студенина помежду ни.

— Не — отвърнах. — Не забравяй, че Арни е истински цар на шосетата.

Шеговитите ми думи сякаш намалиха напрежението.

От стадиона долетя фалшиво писукане на медни инструменти, после дочухме гласа на диригента, тих, но отчетлив под прихлупеното небе.

— Още веднъж, ако обичате! Това е от Роджърс и Хамерщайн4, не някакъв рокендро-о-лл! Хайде, повторете го!

Спогледахме се. С Арни избухнахме в смях, след миг Лий ни последва. Погледнах я и сърцето ми отново се сви от ревност. Исках най-доброто за приятеля си, но Лий беше повече от това: близо осемнайсетгодишна, с великолепно тяло, олицетворение на здраве и с подвижен ум. Роузан бе по своему красива, но пред Лий изглеждаше като глупава овца.

Питам се тогава ли я пожелах за пръв път? Пожелах гаджето на най-добрия си приятел! Сигурно. Но се заклевам, че никога нямаше да се опитам да я сваля, ако събитията се бяха развили другояче. Или пък се самозалъгвам…

— Да побързаме, Арни, иначе няма да останат места на трибуната — саркастично рече Лий.

Арни се усмихна. Момичето продължаваше да го държи под ръка и той изглеждаше направо шашнат. И защо не? Ако бях на неговото място и за пръв път излизах с красавица като Лий, вече щях да съм влюбен в нея. Мислено му пожелах много щастие. Иска ми се да ми повярвате, дори да се усъмните в останалото, което ще ви разкажа. Ако някой заслужаваше мъничко щастие, това бе точно Арни.

Съотборниците ми вече бяха в съблекалнята, намираща се до гимнастическия салон на училището. Треньорът Пъфър надникна навън и извика:

— Ще благоволите ли да ни удостоите с присъствието си, мистър Гилдър? Знам, че ви досаждам и се надявам, да ме извините, задето прекъсвам важната ви работа, но бихте ли размърдали задника си?

Промърморих на Арни и на Лий:

— Това е от Роджърс и Хамерщайн, не някакъв си ро-кендро-о-ол — и бавно препуснах към съблекалнята.

Треньорът се бе прибрал. Забелязах, че Арни и Лий се отправят към трибуните. Спрях и се върнах при Кристин. Въпреки че закъснявах, предпочитах да я заобиколя — все още изпитвах абсурден страх да вървя пред нея.

Върху задницата й забелязах прикрепена с пружина табелка с пенсилвански номер. Дръпнах я и видях на гърба й надпис: „Собственост на гаража на Дарнъл, Либъртивил, Пенсилвания.“

Пуснах табелката и тя с изщракване се върна на мястото си. Изправих се и се замислих. Дарнъл беше дал на приятеля ми лепенка за изкаран технически преглед, въпреки че колата все още не бе безопасна за движение. Пак той му бе услужил с временен номер, за да доведе Лий на мача. Освен това Арни вече не му викаше „Дарнъл“, а „Уил“. Всичко това беше интересно, но доста обезпокояващо.

Питах се дали Арни е толкова наивен да вярва, че типове като Уил Дарнъл правят услуги само от любов към ближния. Надявах се, че той не се самозаблуждава, но не бях съвсем сигурен. Всъщност напоследък не можех да го позная — коренно се бе променил.

Този път изненадахме самите себе си, защото победихме. Впоследствие се оказа, че това е първата от общо двете срещи, които спечелихме през целия сезон, въпреки че в края му вече не бях в отбора.

Всъщност не би трябвало да победим. Излязохме на терена, пораженски настроени и отгоре на всичко загубихме жребия.

„Планинците“ (тъпо име за футболен отбор, но всъщност какво пък толкова оригинално има в названието „Териери“?) поведоха с четирийсет ярда при първите два опита, преминавайки през отбраната ни като нож през масло. Сетне, при третия опит, техният куортърбек изпусна топката. Гари Тардиф я сграбчи, необезпокояван премина шейсет ярда и отбеляза. На лицето му грееше широка усмивка.

„Планинците“ и треньорът им яростно запротестираха, че топката е била вън от играта, но съдиите не уважиха възражението им. Ето как поведохме с 6–0. Докато седях на скамейката хвърлих поглед към трибуната, където седяха нашите привърженици, и видях, че направо са откачили. И с право. През този сезон повеждахме за пръв път. Арни и Лий развяваха флагчета, с надпис „Териери“. Вдигнах ръка за поздрав. Лий ме забеляза, махна ми, сетне смушка Арни. Той също ме поздрави. По всичко личеше, че доста са се сближили. Усмихнах се доволно.

Колкото до мача, след щастливия удар късметът не ни изневери. За пръв път през тази година бяхме набрали инерция. Не подобрих рекорда за тъчдауни на Конфедерацията, както бе предрекъл Арни, но отбелязах три пъти. След втората част резултатът беше 17–0, а треньорът Пъфър бе нов човек. Предвиждаше пълен обрат в играта ни, най-великото завръщане в историята на Конфедерацията. Оказа се, че мечтите му са напразни, но поне този ден беше истински щастлив. Радвах се за него, както и за това, че Арни и Лий са се сближили.

Втората половина от мача не беше така успешна за нас. Отбраната ни отново бездействаше, както през първите три срещи но сезона, но все пак успяхме да победим с 27–18.

По време на четвъртата част треньорът ме смени с Брайън Макнали, който щеше да играе на моя пост следващата година — дори по-рано, както впоследствие се оказа. Взех душ, преоблякох се и излязох навън точно в момента, когато прозвуча предупредителния сигнал.

Пълният с коли паркинг беше безлюден. От стадиона се дочуваха лудешки подвиквания — привържениците на домакините ги окуражаваха да направят невъзможното през оставащите две минути. Отдалеч схватката на терена изглеждаше глупава, каквато всъщност и беше.

Тръгнах към Кристин. Тя се мъдреше на паркинга с ръждясалите си врати, нов капак и задни перки, които изглеждаха дълги няколко километра. Приличаше на изкопаемо, от края на петдесетте, когато всички петролни милионери били в Тексас, а американският долар властвал над японската йена, вместо обратното. Напомняше ми за безвъзвратно отминаващото време, когато Карл Пъркинс пеел за барабани с розови педали, Джони Хортън — за това колко е хубаво да танцуваш цяла нощ в кръчмата, а най-големият идол на американската младеж бил Ед „Куки“ Бърнс.

Докоснах Кристин. Опитах се да я погаля, както бе сторил Арни. Искаше ми се да я обикна заради него, както Лий. Чувствах се длъжен да го направя. Лий познаваше приятеля ми едва от месец, а аз бях прекарал с него целия си живот.

Плъзнах длан по ръждивата повърхност и си спомних за Джордж Льобей, за Вероника и за Рита. Усетих, как несъзнателно ръката ми се сви в юмрук. Внезапно с все сила го стоварих върху вратата на Кристин — ударът беше толкова силен, че болка прониза ръката ми. Засмях се пресилено и се запитах какво по дяволите нравя.

Дочух шума от ръждясал метал, който се ронеше като пясък върху асфалта.

От стадиона долетя думкането на барабан, все едно, че чувах туптенето на някакво гигантско сърце.

Моето сърце.

Опитах се да отворя предната врата.

Беше заключена.

Навлажних с език устните си и осъзнах, че съм изплашен до смърт.

Сякаш (каква нелепа, смешна мисъл) — сякаш колата не ме харесваше и подозираше намерението ми да я разделя с Арни. Страхувах се да застана пред нея, защото…

Отново се засмях, сетне си спомних съня си и смехът замря на устните ми. По високоговорителя не гърмеше гласът на Чъби Маккарти, но всичко останало ме накара да изпитам неприятно чувство на deja vu — виковете на зрителите, звукът от удрящи се едно в друго тела, опаковани в предпазни кори и колани, съскането на вятъра през дърветата, които под мрачното небе изглеждаха като изрязани от картон.

Моторът ще изреве. Колата ще се стрелне напред, ще спре, отново ще потегли… гумите ще изсвистят, когато се нахвърли върху мен…

Прогоних неприятното видение. Крайно време бе да обуздая въображението си. Това бе просто една кола, никаква Кристин — обикновен плимут „Фюри“ модел ’58, слязъл от конвейера в Детройт с около четиристотин хиляди като него.

Успях да се самозалъжа… поне временно. За да покажа, че не се боя от Кристин коленичих и погледнал отдолу. Онова, което съзрях, беше още по-необикновено от странния начин, по който Арни ремонтираше купето й. Видях три нови амортисьора, но четвъртият представляваше просмукана с масло руина. Ауспухът беше толкова нов, че все още блестеше, но гърнето изглеждаше (меко казано) на средна възраст. Колекторът беше в окаяно състояние. Докато я гледах ми хрумна за изгорели газове, проникващи в колата и отново си спомних за Вероника Льобей. Изгорелите газове могат да убиват, те…

— Денис, какво правиш?

Въпреки опитите ми да се самозалъжа, навярно несъзнателно съм бил нащрек — мигновено скочих на крака, сърцето ми биеше лудешки. Видях пред себе си Арни. Изглеждаше разгневен.

„Защото разглеждах колата му? Но защо ще ми се сърди за това?“

Уместен въпрос. Все пак бях сигурен, че не греша.

— Разглеждах тъпата ти таратайка — отвърнах престорено небрежно. — Къде е Лий?

— Отиде до тоалетната — нетърпеливо отсече той, сякаш в момента изобщо не му беше до нея. Сивите му очи не се откъсваха от лицето ми. — Денис, ти си най-добрият ми приятел, единственият, с когото съм близък. Ако не се бе намесил онзи ден, Репертън положително щеше да ме намушка. Но не ме шпионирай! Никога!

От игрището долетяха възторжени викове; домакините току-що бяха отбелязали — до края на мача оставаха по-малко от трийсет секунди.

— По дяволите, Арни, нямам представа за какво говориш! — възкликнах, въпреки че се чувствах гузен. Усещах се точно както в деня, когато за пръв път видях Лий: оглеждах я от глава до пети и дори я пожелах — пожелах момичето, в която очевидно бе влюбен приятелят ми. Но… да го шпионирам?

Навярно в неговите очи действията ми можеха да се тълкуват така. Знаех, че неговият ирационален интерес или по-точно — вманиачаванетр му в колата бе заключената стая в дома на приятелството ни, където не можех да проникна, без да си навлека неприятности. Арни не ме бе заловил да отварям вратата с шперц, но ме бе хванал, докато се опитвах да надникна през ключалката.

— Много добре знаеш за какво говоря — процеди през зъби той.

Смаяно установих, че не е ядосан, а направо вбесен.

— Ти, майка ми и баща ми, всички ме шпионирате „за мое добро“, прав ли съм? Признай, че родителите ми те изпратиха да дебнеш в гаража на Дарнъл.

— Хей, Арни, поча…

— Нима си въобразяваш, че няма да науча? Не повдигнах въпрос, защото смятах, че сме приятели. Но вече не съм сигурен. На това трябва да се сложи точка — струва ми се, че сега е моментът. Остави колата ми на мира и не си пъхай носа, където не трябва.

Прекъснах го:

— Първо, за посещението ми в гаража знае само баща ти, Реджина не подозира нищо. Майкъл ме помоли да проверя докъде си стигнал с колата. Обещах му, защото и на мен ми беше любопитно. Баща ти винаги е бил любезен с мен — какво трябваше на направя?

— Да му откажеш.

— Струва ми се, че не разбираш. Той е на твоя страна. Доколкото знам, майка ти все още се надява, че от Кристин няма да излезе нищо, но Майкъл искрено желае да я стегнеш. Сам ми го каза.

— Естествено, опитвал се е да те избудалка — подигравателно изрече Арни. — Всъщност единственото му желание е да ме държи под око. И двамата се интересуват само от това. Не искат да порасна, защото ще бъдат принудени да признаят, че са остаряли.

— Съдиш ги прекалено сурово, момче.

— Запази мнението си за себе си. Може би си наивен, защото имаш почти нормално семейство. Знаеш ли, че скъпите родители предложиха да ми купят нова кола по случай завършването на гимназията. От мен се искаше единствено да се откажа от Кристин, да завърша с пълно отличие и да постъпя в „Хорликс“… където ще ме държат под око още четири години.

Не знаех какво да кажа. В едно бях съгласен с него — постъпката на родителите му действително беше адски гадна.

Арни продължи:

— Тъй че не си пъхай носа в моите работи. Денис — само за това те моля. И за двама ни ще е по-добре.

— И без това не казах нищо на баща ти — съобщих му само, че правиш малки поправки. — Стори ми се, че изпита известно облекчение.

— О, да, обзалагам се.

— Нямах представа, че толкова си напреднал с ремонта. Но все пак колата не е напълно готова за преглед. Погледнах отдолу — колекторът е направо скапан. Надявам се, че караш с отворени прозорци.

— Не ме учи как да карам! Знам много повече за колите, отколкото ти някога ще научиш!

Думите му ме разгневиха. Все пак се опитах да се въздържа; нямах намерение да се карам с него, особено сега, когато Лий щеше да дойде всеки момент. Но сякаш невидими пръсти започнаха да натискат едно по едно червените копчета в главата ми.

— Навярно си прав — отвърнах, като се постарах да овладея гнева си. — Но изобщо не съм сигурен, че познаваш хората. Уил Дарнъл ти е дал лепенка без да си минал прегледа — ако те хванат, той ще загуби разрешителното си. Дал ти е и временен номер. Защо мислиш, че го прави?

За пръв път Арни изглеждаше объркан.

— Вече ти обясних. Уил знае, че работя по колата.

— Не бъди наивен. Отлично знаеш, че онзи тип не би дал дори патерица на куц рак, ако няма полза от това.

— За Бога, остави ме на мира, Денис!

Пристъпих към него и заявих:

— Хич не ми пука за колата ти. Просто не искам да се забъркаш в някаква каша заради нея. Повярвай ми.

Той несигурно ме изгледа.

— Всъщност за какво се караме? Задето надниквах под колата ти?

Всъщност това не беше цялата истина… или само донякъде. Струва ми се, че и двамата го знаехме.

От игрището прозвуча последният сигнал. Заръмя дъжд, внезапно застудя. Обърнахме се към стадиона и видяхме Лий да се приближава към нас. Носеше две флагчета — за себе си и за Арни. Махна ни с ръка, ние й отвърнахме.

— Денис, повярвай, че мога да се грижа за себе си — промълви приятелят ми.

— Дано да е така — отвърнах простичко.

Изведнъж ми се прииска да го попитам, доколко е замесен в игрите на Дарнъл. Но знаех, че не бива, защото щях да го ядосам още повече. Щяхме да си разменим обиди, за които вероятно щяхме да съжаляваме и които никога нямаше да забравим.

— Да, мога — повтори той. Докосна колата и суровото му изражение се смекчи.

Изпитах едновременно облекчение и смайване: облекчение, защото все пак не се скарахме и не си разменихме жестоки обиди. И ако приятелството ни можеше да се сравни с дом, сега бе затворена не само една стая, а цяло крило.

Арни бе пренебрегнал съветите ми и бе поставил ясни условия за продължаване на приятелството ни; все едно ми бе казал: „Всичко ще бъде наред, докато ми се подчиняваш.“

Едва ли разбираше, че постъпва точно както родителите си, пък и не бе чудно: крушата пада под корена си.

Лий се приближи, в косата й проблясваха капки дъжд. Лицето й беше поруменяло, очите й жизнерадостно и възбудено блестяха. Излъчваше наивна, неосъзната сексуалност, от която ми се зави свят, която ме замая, въпреки че вниманието й не бе насочено към мен, а към Арни.

— Как свърши мачът? — попита приятелят ми.

— Двайсет и седем на осемнайсет — осведоми го Лий и радостно добави:

— Направо ги размазахме. Къде се дянахте вие двамата?

— А, тук сме. Просто разговаряхме за коли — отвърнах.

Арни развеселено ме изгледа. За щастие чувството му за хумор не се бе изпарило заедно с разума му. Забелязах как гледа Лий и си казах, че все още има някаква надежда за него. Явно започваше да се влюбва в момичето и то до уши. Още не осъзнаваше какво става, но ако събитията се развиеха според предвижданията ми, скоро и това щеше да се случи. Изгарях от любопитство да разбера как е успял дотолкова да се сближи с Лий. Лицето му напълно се бе изчистило и сега изглеждаше красив, ако може да наречете „красиво“ сериозно очилато момче. Всъщност съвсем не беше тип, с когото бихте очаквали да ходи Лий Кабът; по-скоро бихте си я представили под ръка с някой Аполон.

Зрителите започнаха да напускат стадиона, смесвайки се с играчките.

— Просто говорехте за коли — подигравателно повтори Лий. Обърна се към Арни и се усмихна. Той също се ухили. Захаросаната му усмивка изпълни сърцето ми с радост. Бях абсолю. тно сигурен, че когато Лий му се усмихне, Арни престава да мисли за Кристин като за живо същество и тя се превръщаше в най-обикновена кола.

Това адски ме радваше.

18. НА ТРИБУНИТЕ

През първите две седмици на октомври често виждах Арни и Лий по коридорите на гимназията; отначало просто разговаряха, облегнати върху неговото, или върху нейното гардеробче, после започнаха да се държат за ръце, накрая излизаха от училище прегърнати. Невъзможното се бе случило. Казано на жаргона на гимназистите, те „ходеха“. Струваше ми се, че помежду им има нещо повече — мислех, че се обичат.

Не бях виждал Кристин от деня, когато победихме „Планинците“. Очевидно Арни я беше върнал в гаража, за да довърши ремонта й. Може би това влизаше в споразумението, което беше сключил с Дарнъл. В замяна шишкото му бе дал временния номер и фалшивата лепенка за да изкара технически преглед. Не бях виждал плимута, но в замяна на това непрекъснато се сблъсквах с Арни и с Лий… и чувах да се говори за тях. Връзката им беше най-обсъжданата тема в училището. Момичетата се питаха какво, за Бога, е видяла в него Лий; момчетата, по принцип по-практични и по-прозаични, се интересуваха единствено дали смотаният ми приятел е успял да я чукне. Не ме бе грижа нито за едното, нито за другото, но отвреме навреме се питах какво мислят Реджина и Майкъл за първото влюбване на сина им.

Един понеделник в средата на октомври двамата с Арни отидохме да обядваме на трибуната на футболното игрище, както в деня, когато Бъди Репертън ни беше заплашвал с ножа си — всъщност заради това го изключиха. Мучи и Дон бяха отстранени от занятия за три дни и напоследък бяха станали доста примерни. Междувременно (съобщавам го с прискърбие) отборът ни претърпя още две загуби. Съотношението между победи и загуби беше едно към пет и треньорът Пъфър отново стана мълчалив и мрачен.

Пликът ми с храна не беше така пълен, както в онзи съдбоносен ден на схватката с Репертън. Вече не тренирахме така усилено. Бяхме така изостанали от „Мечките“ от Ридж Рок, че едва ли имахме шанс в Конференцията, освен ако автобусът им паднеше в някоя пропаст.

Седяхме под топлото октомврийско слънце и изведнъж ми хрумна, че скоро ще дойде Халоуин — празникът на малки призраци, увити в чаршафи и нахлузили гумени маски, или предрешени в скъпи купешки костюми, като на Дарт Вейдър от Междузвездни войни. Арни си носеше печено яйце и го размени за един от сандвичите ми със студено руло „Стефани“. Предполагам, че родителите знаят много малко за тайния живот на децата си. От първо отделение досега, всеки понеделник Реджина Кънингам слагаше печено яйце в плика на сина си. От друга страна винаги, когато вечеряхме руло „Стефани“ (обикновено в неделя), на следващия ден откривах сандвич с руло в кесията си. Открай време ненавиждах тези сандвичи, а Арни — печените яйца, въпреки че не отказваше да хапне яйца, приготвени по всякакъв друг начин. Често се питах как биха реагирали майките ни, ако знаят колко малко от стотиците печени яйца и десетките сандвичи с месно руло, които грижовно пъхат в пликовете ни, са изядени от онзи, за когото са били предназначени.

Когато привършихме с обяда извадих сладките си, а Арни — десертите със смокини. Погледна ме, за да се увери, че го наблюдавам, натика и шестте парчета в устата си и ги захруска. Бузите му комично се издуха.

Възкликнах:

— Господи, каква гадост!

В отговор той измуча нещо нечленоразделно.

Ръгнах го в ребрата, където винаги е бил особено чувствителен и извиках:

— Гъди, гъди! Пази се, Арни!

Той избухна в смях и от устата му се разхвърчаха парченца сладкиш. Сигурен съм, че звучи отвратително, но всъщност беше адски смешно.

— Престани, Денис! — извика приятелят ми с пълна уста.

— Какво каза? Не те разбирам, скапан варварино!

Продължих да го мушкам в ребрата и да му правя „гъди-гъди“ — израз, останал от отдавна забравеното детство. Арни се дърпаше, извиваше се и се смееше. Накрая преглътна и се уригна.

— Ама че си гаден, Кънингам!

— Знам.

Изглеждаше ужасно доволен. Пък и навярно имаше защо: доколкото знам, пред никого не бе демонстрирал номера с шестте сладкиша, натикани едновременно в устата му. Ако го бе направил пред родителите си, навярно Реджина щеше да получи нервна криза, а Майкъл — инсулт.

Поинтересувах се:

— Какъв е рекордът ти досега?

— Веднъж налапах дванайсет, но щях да се задавя.

Ухилих се ехидно.

— Правил ли си го пред Лий?

— Пазя го като изненада за абитуриентската вечер — отвърна той. — Освен това смятам да й направя „гъди-гъди“.

Разсмях се и осъзнах колко ми липсва Арни понякога; имах футбола, подготвителните курсове за колежа и ново гадже, което (поне така се надявах) ще се навие да ме задоволи с ръка преди да свърши сезонът на автокината. Едва ли можех да се надявам на нещо повече — мацката беше прекалено влюбена в себе си. Все пак си заслужаваше да опитам.

Както разбирате, времето ми беше доста запълнено и все пак Арни ми липсваше. Отначало между нас бе застанала Кристин, а сега се бе появила и Лий. Надявах се, че ще успее да измести проклетата кола.

Обърнах се към Арни:

— Къде е Лий?

— Вкъщи — отговори той. — Загазила е и казва, че има ужасни болки.

Мислено повдигнах вежди. Казах си, че ако Лий обсъжда с него женските си проблеми, отношенията им се задълбочават.

— Как ти хрумна да я доведеш на мача с „Планинците“?

Арни се засмя.

— Това е единственият мач, на който съм бил от две години насам. Признай, че ви донесохме щастие, Денис.

— Просто й се обади и я покани, така ли?

— За малко щях да се откажа. За пръв път определях среща на момиче.

Той срамежливо ме погледна и продължи:

— Спах само два часа, след като се обадих на Лий и тя се съгласи да излезе с мен. Страхувах се до смърт, че ще се изложа, че изневиделица ще се появи Бъди Репертън и ще се нахвърли върху мен, или че ще се случи нещо непредвидено и ужасно.

— Трябва да ти кажа, че изглеждаше адски самоуверен.

— Така ли? — в гласа му прозвуча задоволство. — Прекрасно! Но всъщност се страхувах. Знаеш, че Лий разговаряше с мен в училище — искаше ми домашните и прочие. Дори се записа в клуба по шахмат, въпреки че не разбира много от тази игра… Между другото, започна да става по-добра… давам й уроци.

„Обзалагам се, че го правиш, мръснико“ — помислих си, но не посмях да му го кажа — все още си спомнях как избухна през онзи паметен ден в Хидън Хилс. Освен това умирах от любопитство да научи историята докрай: свалянето на красавица като Лий Кабът беше истинско постижение.

— После започнах да си мисля, че тя не е безразлична към мен — продължи Анри. — Трябваше ми повече време, отколкото на другите момчета, момчета като теб, Денис.

Прекъснах го:

— О, да, аз съм истинска „секс машина“, както казва в песента си Джеймс Браун.

— Не си „машина за секс“, но познаваш момичетата — сериозно отвърна Арни. — Разбираш ги, а аз винаги съм се страхувал от тях. Никога не знаех какво да им кажа, май все още е така. Но с Лий е по-различно.

Той грижливо обмисли думите си и продължи:

— Страхувах се да й определя среща. Нали разбираш, тя е красива, дори изключително красива… Прав ли съм, Денис?

— Абсолютно. Според мен Лий е най-хубавото момиче в гимназията.

Арни доволно се усмихна.

— И аз мисля така… но се страхувах, че не съм обективен… защото я обичам.

Изгледах го загрижено. Надявах се да не го сполетят неприятности, с които не може да се справи. Естествено, тогава нямах представа какво означава истинска неприятност.

— Знаеш ли, докато бяхме в лабораторията, неволно подслушах разговора между Лени Баронг и Нед Стругман. Нед сподели, че поканил Лий на среща и тя му отказала, но много мило… все едно, че ако я покани втори път, би се съгласила. Представих си, че може би след няколко месеца тя ще ходи с Нед и изпитах безумна ревност. Абсурдно, нали? Лий му отказва, а аз изгарям от ревност, разбираш, нали?

Усмихнах се и кимнах. На игрището мажоретките репетираха новата си програма. Едва ли щяха да помогнат особено много на отбора ни, но все пак беше приятно да ги наблюдаваш. Под яркото обедно слънце сенките им подскачаха върху зелената морава. Арни продължи:

— Още нещо ми направи впечатление: Нед не изглеждаше ядосан, засрамен, или пренебрегнат. Просто се бе опитал да свали момиче и не бе успял. Реших, че мога да направя същото. Когато позвъних на Лий, целият ме обля пот. Майчице, колко се страхувах! Представих си как тя ще се изсмее и ще ми каже: „Да изляза с теб, влечуго такова? Какво си въобразяваш? Още не съм толкова закъсала!“

Прекъснах го:

— Правилно! Просто не мога да разбера защо не ти го е казала?

Той ме ръгна в корема и извика:

— Гъди-гъди! Ще те накарам да се издрайфаш!

— Стига си се занасял. По-добре ми разкажи останалото.

Арни сви рамене.

— Няма много за разправяне. Когато позвъних на Лий, майка й се обади и каза, че ще я повика. Чух я да оставя слушалката на масичката и за малко щях да затворя. — Протегна двата си пръста, раздалечени на около половин сантиметър. — Ей на — за толкоз щях да затворя. Без майтап.

— Чувството ми е познато — успокоих го.

Действително беше така — притесняваш се от присмеха и от презрението, независимо дали си красавец-футболист, или пъпчив очилат загубеняк. Но едва ли напълно разбирах онова, което бе изпитал Арни. Постъпката му изискваше безумна смелост. Да определиш среща на момиче не е нищо особено, но сред учениците това може да означава различни неща. Има момчета, които изкарват целия гимназиален курс без да съберат достатъчно смелост да определят среща на момиче. Нито веднъж през всичките четири години. Всъщност това е характерно не за един или двама, а за повечето ученици. А има толкова тъжни момичета, които никой не кани на среща. Като размислиш разбираш, че животът е устроен несправедливо. Прекалено много хора са обречени на страдание. Едва ли можех да си представя ужаса, който е изпитвал Арни, докато чакал Лий да се обади; бил е изплашен и възбуден от мисълта, че се кани да определи среща не на кого да е, а на най-красивото момиче в гимназията.

Приятелят ми продължи:

— Най-сетне чух Лий да казва „Ало?“, но… не можах да проговоря, защото гърлото ми беше пресъхнало. Опитах отново, но се дочу само свистене. Тя повтори: „Ало, кой се обажда?“; навярно смяташе, че някой си прави тъпа шега. Помислих си: „Това е нелепо! Щом разговарям с нея в училище, значи мога и по проклетия телефон. Най-много да ми откаже, няма да ме застреля, ако я поканя да излезе с мен“. Престраших се и рекох: „Здрасти, обажда се Арни Кънингам“, тя също ми каза „Здравей“. Забърборих несвързано и изведнъж осъзнах, че не съм намислил къде да отидем. Темите за разговор постепенно се изчерпваха, след малко тя щеше да затвори телефона. Затова й предложих първото, което ми хрумна: да отидем на футболния мач в събота. Лий моментално се съгласи, сякаш го бе очаквала.

— Твърде вероятно…

— Хм, може би си прав — Арни се замисли върху думите ми.

В този момент прозвуча звънецът, което означаваше, че остават пет минути до началото на петия час. Двамата с Арни се изправихме. Мажоретките тичешком напускаха игрището, късите им полички игриво се развяваха около бедрата им.

Слязохме от трибуната, хвърлихме празните пликове в кофата за смет, боядисана в оранжево и в черно — цветовете на гимназията — и се запътихме към училището.

Арни продължаваше да се усмихва, сякаш си припомняше как проблемът се бе разрешил от само себе си през онзи ден, когато за пръв път бе определил среща на Лий Кабът. Изведнъж развеселено възкликна:

— Знаеш ли, поканих я на мача, тласкан от отчаянието!

— Много благодаря! — прекъснах го иронично. — Ето какво съм заслужил задето всяка събота си скъсвам задника на игрището.

— Разбираш какво искам да кажа. Чуй какво стана накрая: когато Лий се съгласи да излезе с мен, изведнъж ме жегна ужасяваща мисъл и побързах да ти се обадя. Спомняш ли си?

Действително си спомнях как Арни ми позвъни, за да узнае дали мачът е в Либъртивил. По гласа личеше, че е напълно съкрушен, когато му съобщих, че ще играем в Хидън Хилс.

— Представи си трагедията ми — продължи той. — Поканил съм на мач най-хубавото момиче в гимназията, а колата ми е в гаража на Уил.

— Можехте да вземете автобуса.

— Вярно, но тогава не знаех, че ще има свободни места. Едно време трябваше да си запазиш място седмица преди мача. Нямах представа, че толкова много привърженици са ви изоставили, след като започнахте да губите.

— Не бъркай с пръст в раната ми!

— Затова се обърнах за помощ към Уил. Знаех, че Кристин ще издържи на дългия път, но все още нямах право да я карам. Разбери, че бях отчаян.

„Колко отчаян?“ — внезапно си помислих: „Колко отчаян?“

— Уил ми влезе в положението. Каза, че разбира колко е важно и ако… — Арни замълча, поколеба се и изтърси:

— Ето историята на „голямата свалка“.

И ако…

Но какво ми влиза в работата?

„Бъди нащрек вместо него“ — бе казал баща ми.

Отхвърлих и тази мисъл.

Минахме покрай „пушкома“, където три момчета и две момичета забързано допушваха цигара с марихуана; възбуждащият аромат, така приличен на миризмата на запалени сухи листа, подразни обонянието ми.

Попитах Арни дали е виждал Бъди Репертън.

— Не — отвърна той. — Нямам никакво желание. А ти срещал ли си го?

Бях виждал Бъди само веднъж, в бензиностанцията „Щастливият шофьор“, намираща се на шосе 22 за Монроувил. Неин собственик беше бащата на Дон Вандерберг, който непрекъснато бе на ръба на фалита, откакто през седемдесет и трета арабите наложиха петролното ембарго. Бъди не ме забеляза, защото не пълних бензин, а просто минах покрай него.

— Видях го, но не сме разговаряли.

— Да не искаш да кажеш, че той може да говори! — възкликна Арни с нетипична за него злоба. — Ама че лайнар!

Сепнах се — отново тази гадна дума! Размислих, престраших се и го попитах откъде се е научил да се изразява така „елегантно“.

Той замислено ме изгледа. От училището се разнесе вторият звънец. Закъснявахме за час, но в този момент хич не ми пукаше.

Арни промълви:

— Спомняш ли си деня, когато купих колата? Не като дадох капарото, а когато действително я купих?

— Разбира се.

— Придружих Льобей в бараката му, а ти остана навън. Старецът ме покани в кухнята, масата беше застлана с покривка на червени и бели квадрати. Седнахме и той ми предложи бира. Казах си, че е по-добре да приема. Умирах от желание да купя колата и не исках да го засегна. Отворихме по една бира и старецът започна дългата си, объркана тирада… която ти би нарекъл „празно дрънкане“. Непрекъснато повтаряше, че всички лайнари са се съюзили срещу него. Ето от къде научих тази дума, Денис. Льобей твърдеше, че лайнарите го принуждават да продаде колата си.

— Но какво е искал да кажа?

— Навярно че е прекалено стар за да шофира, въпреки че отказваше да го признае. Вместо това обвиняваше лайнарите. Принуждавали го на две години да се явява на проверочен изпит и ежегодно — на преглед при очен лекар. Всъщност лекарският преглед го притесняваше повече. Освен това твърдеше, че съседите го мразели, дори някой, замерил с камък колата му. Разбирам всичко, но не знам защо…

Той спря на вратата, забравил, че закъсняваме за час. Пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и намръщено продължи:

— Не разбирам защо е оставил Кристин да се скапе, Денис. Спомняш си каква беше, когато я купих. Освен това, винаги говореше за нея като за живо същество. Сигурно ще кажеш, че това е трик, за да ми я пробута, но съм сигурен, че грешиш. Накрая, докато броеше парите, старецът изръмжа: „Проклета кола… да пукна, ако знам за какво ти е притрябвала, момче. Тя е също като асо пика…“

Промърморих, че мога да я стегна и да я направя като нова, а той отвърна: „Сигурно. Ако лайнарите ти позволят.“

Влязохме в училище и се сблъскахме с мистър Льору, учителя по френски, който забързано крачеше по коридора. Голата му глава проблясваше под неоновото осветление.

— Закъснявате за час, момчета — изрече той със страдалчески глас, който ми напомни за белия заек от „Алиса в страната на чудесата“. Забързахме, докато той се отдалечи, сетне забавихме крачка.

Арни промълви:

— Изплаших се до смърт, когато Репертън се нахвърли върху мен. — Той понижи глас и се усмихна, но всъщност беше напълно сериозен. — Признавам, че за малко щях да подмокря гащите. Навярно несъзнателно съм употребил любимата дума на Льобей — съгласи се, че ужасно приляга на Бъди.

— Прав си.

— Трябва да вървя — припряно рече приятелят ми. — Имам математика, след това курс по монтьорство. Чудя се защо го посещавам — през последните два месеца изучих най-подробно устройството на Кристин.

Той забързано се отдалечи. Останах още минута в коридора и го наблюдавах, докато изчезне от погледа ми.

В понеделниците имах шести час в занималнята при страшната мисис Ратпак. Смятах, че ще успея да се промъкна там незабелязано… и преди го бях правил. Освен това бях разбрал, че на учениците от горния клас им е позволено почти всичко.

Стоях в коридора, размишлявах и се опитвах да се отърва от страха, който започваше да добива конкретна форма. Бях убеден, че нещо не е наред. По гърба ми лазеха тръпки и дори лъчите на топлото октомврийско слънце, проникващи през прозорците на всички гимназии по света, не биха могли да ги пропъдят. Засега всичко беше постарому, но бях убеден, че скоро ще се промени.

Стоях като вкаменен, безсилен да помръдна. Опитвах се да си внуша, че побилите ме тръпки са предизвикани от страха за собственото ми бъдеще, че се чувствам обезпокоен от предстоящата промяна в живота ми. Навярно това донякъде бе и причина за страховете ми, но само донякъде. „Проклета кола… да пукна, ако знам за какво ти е притрябвала, момче. Тя е също като асо пика…“ Забелязах, че мистър Льору се връща и побързах да се отдалеча.

Според мен, всеки човек има в мозъка си „специално копче“. В моменти на силен стрес и на големи неприятности натискате копчето и запращате онова, което ви измъчва в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието си. Така се отървавате от него, погребвате го като мъртвец. Но често то се промъква в подсъзнанието ви и понякога в кошмарите ви мъртъвците се размърдват и оживяват.

През нощта отново сънувах Кристин. Този път зад волана седеше Арни, а на седалката до него се изтягаше отвратителният, разлагащ се труп на Роланд Льобей. Колата изрева, изскочи от гаража и се нахвърли върху мен, заслепявайки ме с фаровете, които проблясваха като жестоки очи.

Събудих се и видях, че притискам възглавницата към устата си, за да заглуша вика си.

19. ЗЛОПОЛУКАТА

Тогава за последен път разговарях сериозно с Арни, чак до Деня на благодарността, защото следващата събота вече бях в болницата. През този ден отново играхме срещу „Мечките“ от Ридж Рок и загубихме със смайващото 46–3. Всъщност научих резултата по-късно, защото в края на мача вече бях вън от играта. Около седем минути след началото на третата част успях да сграбча топката и когато се канех да хукна напред, върху мен се стовариха трима лайнмени на „Мечките“. За миг усетих разкъсваща болка, сякаш бях попаднал в центъра на ядрен взрив. После пред очите ми причерня и всичко потъна в мрак.

Останах заобиколен от мрака дълго, въпреки че тогава не го осъзнавах. Бил съм в безсъзнание близо петдесет часа. Когато в понеделник следобед на двайсет и трети октомври дойдох на себе си, установих, че се намирам в либъртивилската общинска болница. Мама и татко седяха до леглото ми, също и Ели, която изглеждаше измъчена и разтревожена. Под очите й имаше тъмни сенки, които безкрайно ме трогнаха; явно бе плакала за мен, въпреки всичките сладкиши, които й задигах от кутията за хляб; въпреки че когато бе дванайсетгодишна й дадох презерватив, след като цяла седмица се бе оглеждала в профил, облечена в плътно прилепваща тениска, за да провери дали гърдите й са наедряли (в този случай Ели се разплака, а мама не ми проговори повече от две седмици). Въпреки ще непрекъснато я дразнех и изтъквах превъзходството си над нея.

Когато дойдох в съзнание Арни не беше в стаята, но скоро се появи — двамата с Лий чакали във фоайето на болницата. Същата вечер ме посетиха лелята и чичото, които живееха в Олбъни, а до края на седмицата край леглото ми се изредиха куп роднини и приятели. Дори целият футболен отбор ме посети, включително треньорът Пъфър, който изглеждаше състарен с двайсет години. Навярно беше осъзнал, че има и по-лоши неща от губещ сезон. Той ми съобщи, че никога повече няма да играя футбол. Измъченото му лице беше напрегнато, навярно очакваше да заридая или да изпадна в истерия. Но аз почти не реагирах, нито открито, нито в душата си. Бях прекалено щастлив, че съм жив и че след известно време отново ще мога да ходя.

Ако ме бяха ударили само веднъж, навярно щях да се отърва леко. Но човешкото тяло не е пригодено да бъде „пресовано“ едновременно от три различни посоки. И двата ми крака бяха счупени, левият — на две места. При падането бях извадил дясната си ръка и тя също беше с частична фрактура. Но всичко това не бе толкова важно. По-страшното беше, че имах спукване на черепа и бях претърпял „контузия в основата на гръбначния стълб“, както се изрази лекарят, занимаващ се с моя случай. Думите му означаваха, че на сантиметър съм се отървал да бъда парализиран от кръста надолу до края на живота си.

Имах много посетители, получих цял куп цветя и картички. Ужасно се забавлявах — все едно, че бях оживял, за да присъствам на собственото си погребение.

Но имах страхотни болки и прекарах безброй безсънни нощи. Ръката и кракът ми бяха вдигнати във въздуха нагоре чрез скрипец, непрекъснато изпитвах сърбеж под гипса. От кръста надолу също бях гипсиран. Пред мен се очертаваше радостната перспектива за дълъг престой в болницата и за чести разходки с инвалиден стол до стаята за инквизиции, на чиято врата се мъдреше невинен надпис „Физиотерапия“.

О, и още нещо — разполагах с прекалено много време.

Четях вестници и разговарях с моите посетители. Когато събитията започнаха да се развиват стремглаво и повече не можех да прикривам подозренията си, често се питах дали не полудявам.

Останах в болницата до Коледа. Когато ме изписаха, подозренията ми се бяха превърнали в твърдо убеждение. Все по-трудно ми беше да ги пренебрегвам, съзнавах, че не губя разсъдъка си. Навярно щях да се почувствам по-добре, ако успеех да се самозалъжа. Но по това време бях изплашен до смърт и на път да се влюбя в момичето на най-добрия си приятел.

Да, имах време за размисъл… Прекалено много време.

Достатъчно много, за да се упрекна стотици пъти заради онова, което изпитвах към Лий. Достатъчно време, за да се взирам в тавана на стаята и да си казвам, че бих дал мило и драго, само да не бях чувал за Арни Кънингам… за Лий Кабът… или за Кристин.

20. ВТОРИЯТ СКАНДАЛ

Плимутът модел ’58 на Арии Кънингам мина техническия преглед на първи ноември хиляда деветстотин седемдесет и осма… Така той довърши започнатото в онази далечна вечер, когато с Денис Гилдър бяха сменили спуканата гума на Кристин. След прегледа трябваше да плати осем долара и петдесет цента акциз, два долара общинска пътна такса (което му даваше право да паркира безплатно в центъра на града) и още петнадесет долара за получаване на номер от бюрото за регистрация на превозните средства в Монроувил.

Арни се върна от Монроувил с колата, която бе наел от Уил Дарнъл и напусна гаража, седнал зад волана на Кристин. Закара я право вкъщи.

Час по-късно родителите му се прибраха от работа и скандалът избухна почти незабавно.

— Видяхте ли я? — Арни говореше на двамата си родители, но като че се обръщаше към баща си… — Регистрирах я днес следобед.

Имаше пълно основание да се гордее. Кристин беше току-що измита и полирана, повърхността й блестеше под светлината на късното следобедно слънце. Тук-там все още се виждаха ръждиви петна, но все пак колата изглеждаше хиляда пъти по-добре, отколкото в деня, когато Арни я купи. Вратите и капакът бяха чисто нови, задната седалка — претапицирана. Вътре бе идеално чисто. Стъклата и полираните части блестяха.

— Да… — поде Майкъл.

— Разбира се, че я видяхме — сопна се Реджина. Беше си наляла джин с тоник и ожесточено разбъркваше питието си със сламка. — За малко да се блъснем в нея. Забранявам да я паркираш на алеята. Къщата ни е заприличала на автомобилно гробище.

— Мамо! — смаяно и обидено възкликна Арни. Погледна към баща си, но Майкъл бе отишъл да си налее чаша алкохол — навярно бе решил, че ще се нуждае от подкрепа.

— Точно така — повтори Реджина Кънингам.

Лицето й беше пребледняло, ружът на бузите й придаваше вид на клоун. Изгълта на един дъх половината чаша и изкриви лице, все едно, че бе изпила горчиво лекарство.

— Върни я там, където я държеше досега. Не я искам и няма да ти позволя да я държиш пред къщата ми. Това е!

— Да я върна обратно? — недоумяващо възкликна Арни. Освен обиден, вече беше разгневен. — Страхотна идея, няма що! Престоят в гаража ми струва двайсетачка седмично и…

— Струва ти много повече — прекъсна го майка му. Пресуши чашата си, остави я на масата и продължи:

— Завчера прегледах чековата ти книжка… Очите на Арни се разшириха.

— Какво си направила?

Реджина леко се изчерви, но не сведе очи. Майкъл се върна от кухнята и тъжно изгледа съпругата и сина си.

— Просто исках да разбера колко харчиш за проклетата кола! — възкликна Реджина. — Съвсем естествено е. Може би си забравил, но следващата година постъпваш в колеж. Доколкото ми е известно, обучението в Пенсилвания не е безплатно.

— Ровила си из стаята ми, докато откриеш чековата ми книжка, така ли? — язвително попита Арни. Сивите му очи бяха потъмнели от гняв. — Може би си търсила и хашиш, порнографски списания, или съмнителни петна по чаршафите?

Майка му зяпна от учудване. Навярно бе очаквала обида, или гняв, но не и тази безкрайна, неописуема ярост.

— Арни! — избухна баща му.

— Защо, какво й пречи да го направи? — изкрещя Арни. — Смятах, че това е моя работа. Бог ми е свидетел как непрекъснато ми повтаряте, че изцяло отговарям за парите си…

Реджина студено заяви:

— Безкрайно съм разочарована от разсъжденията ти, Арнълд. Разочарована и обидена. Държиш се като…

— Не ме учи как да се държа! Струва ми се, че аз трябва да съм обиден! Скапах се от работа, докато направя колата годна за преглед — ремонтирах я близо три месеца, а когато я докарах тук, веднага ми заповядваш да я махна от алеята. Нима очакваш да съм щастлив?

— Не е нужно да държиш такъв тон на майка си — намеси се Майкъл. Въпреки упрека, по гласа му личеше, че се чувства неловко и иска да заглади положението. — Нито да използваш такъв език.

Реджина му подаде чашата си.

— Налей ми още едно питие. В кухнята има запечатана бутилка джин.

— Татко, стой тук — настоя Арни. — Много те моля. Сега е моментът да изясним всичко.

Майкъл Кънингам погледна към жена си, извърна очи към сина си, сетне отново към съпругата си. И двамата изглеждаха непреклонни. Той наведе глава и се завъртя към кухнята, стиснал в ръка празната чаша.

Реджина мрачно изгледа сина си. Още от лятото чувстваше, че в отношенията им назрява криза. Явно бе решила, че скандала по повод на Кристин е последният й шанс да възвърне изгубените си позиции. Ето защо ядно произнесе:

— През юли имаше близо четири хиляди в книжката. Почти три четвърти от парите, които си спечелил от девети клас насам, плюс лихвата…

— О, значи непрекъснато си ме контролирала! — избухна Арни. Внезапно се отпусна на стола си и се втренчи в нея. Гласът му трепереше от негодувание и от изненада. — Мамо, защо не изтеглиш проклетите пари и не ги внесеш в собствената си сметка?

Реджина отвърна с леден тон:

— Защото съвсем доскоро си въобразявах, че разбираш стойността на парите. Но през последните няколко месеца говориш само за колата, а сега и за момичето. Струва ми се, че си се побъркал и по двете.

— Много благодаря. Оценявам непредубеденото ти мнение за начина ми на живот.

— През юли имаше почти четири хиляди. За твоето образование, Арни, за образованието ти. Сега са ти останали приблизително две хиляди и осемстотин. Оплаквай се колкото си щеш, че съм те шпионирала — признавам, че малко ми е обидно, но е факт, че за два месеца си пропилял хиляда и двеста долара. Може би затова не мога да гледам проклетата кола. Прилича ми на…

— Слушай…

— … на огромна банкнота, която отлита в небитието.

— Позволи ми да ти обясня…

— Не, Арни — категорично заяви тя. — Не искам никакви обяснения.

Майкъл се върна с чашата й, наполовина пълна с джин. Отиде до бара, добави малко тоник и я подаде на съпругата си. Реджина отпи и отново направи гримаса. Арни седеше на стола до телевизора и замислено я гледаше. След няколко секунди промълви:

— И ти си преподавателка в колеж? Значи така се отнасяш към студентите си: „Казах вече. А вие си затваряйте устите!“ Страхотно! Направо ги съжалявам.

— Внимавай, Арни! — изкрещя Реджина и заканително размаха пръст. — Внимавай!

— Ще ми позволиш ли да се изкажа?

— Моля! Но едва ли ще променя решението си.

Майкъл неловко се изкашля.

— Редж, струва ми се, че момчето е право: отношението ти не е особено конструктивно…

Жена му се нахвърли върху него като разярена котка:

— Ти да мълчиш!

Съпругът й потръпна и се отдръпна. Арни започна:

— Първо, ако внимателно си разгледала спестовната ми книжка (не се съмнявам, че си го направила), навярно си забелязала, че съм изтеглил две хиляди и двеста долара в началото на септември. Налагаше се да купя предни калници за Кристин.

— Съобщаваш го, сякаш се гордееш с това! — гневно възкликна тя.

— Права си — заяви Арни и хладнокръвно я изгледа. — Монтирах цялата седмица сам, без ничия помощ. Справих се отлично. Изобщо…

За миг гласът му пресекна, сетне той отново продължи:

— … изобщо не личи, че е ремонтирана. Второ, навярно си забелязала, че съм възстановил шестстотин долара от похарчената сума. Уил Дарнъл хареса работата ми и ме назначи в гаража. Ако на два месеца добавям към спестяванията си по шестстотин долара, а може би и повече, ако Уил ме изпраща в Олбъни, откъдето купува коли на старо в края на учебната година ще имам в книжката си четири хиляди и петстотин. Ако работя на пълна смяна в гаража до следващото лято, преди постъпването ми в колежа ще събера близо седем хиляди. И всичко това, благодарение на колата, която ненавиждаш.

— Парите нямат значение, ако не успееш да влезеш в добър колеж — парира го Реджина, като ловко смени тактиката.

Същото правеше по време на събранията на катедрата, когато някой се осмелеше да й противоречи, което се случваше доста рядко.

— Понижил си успеха си.

— Но не дотолкова, че да ми попречи — отвърна момчето.

— Какво значи „не дотолкова“? Получил си двойка по математика. Само преди седмица ни изпратиха червената карта.

Червената карта, понякога наричана от учениците „карта-двойкарка“, се изпращаше на онези от тях, получили слаби оценки, месец след началото на първия срок.

— Двойката получих само от едно изпитване — хладнокръвно заяви Арни. — Мистър Фендерсън е прочут с навика си да изпитва само по веднъж през първата половина на срока. Ето защо се случва да ти пише двойка поради неразбиране на основен математически проблем, а в края на срока оценката ти да бъде отлична. Щях да ти обясня всичко, ако си беше направила труда да ме попиташ. Но ти не благоволи да го сториш. Освен това през четирите години в гимназията съм получил едва три червени карти, включително тази. Много добре знаеш, че общият ми успех продължава да е отличен и…

— … в най-скоро време ще се понижи — пискливо го прекъсна Реджина и пристъпи към него. — Проклетата кола направо ти е взела ума! Имаш си приятелка — прекрасно, поздравявам те. Но в манията ти към колата има нещо ненормално. Дори Денис казва…

Арни рязко скочи на крака и се озова до нея. Изненадана, Реджина стреснато се отдръпна, за миг забравила гнева си.

— Не забърквай Денис — тихо, но заплашително процеди той. — Това е само между нас.

— Добре — отвърна майка му, бързо преценила, че се налага да отстъпи. — Все пак признай, че си понижил успеха си. И двамата с баща ти го знаем, а червената карта е само още едно доказателство.

Реджина се наежи, когато момчето самоуверено се усмихна и заяви:

— Предлагам ти да сключим сделка. Позволи ми да оставя колата тук до края на срока. Ако общият ми успех е по-малко от четири, ще предложа Кристин на Дарнъл. Обзалагам се, че ще я купи. Той много добре знае, че ще я продаде за хилядарка, след като я стегнах. Цената й само ще се повиши с течение на времето.

Той се замисли, сетне продължи:

— Дори ти предлагам още по-изгодно за теб споразумение. Ако в края на семестъра не съм сред отличниците, също ще продам колата. Сама прецени — ще изгубя Кристин, ако получа само една петица. Какво ще кажеш?

— Не! — моментално отвърна Реджина, сетне хвърли към мъжа си поглед, сякаш го предупреждаваше: „не ми се бъркай!“

Майкъл, който тъкмо се канеше да каже нещо, здраво стисна устни.

— Защо? — престорено спокойно запита Арни.

— Защото е номер и ти отлично го знаеш! — изкрещя майка му.

Внезапно бе изгубила контрол и гневът й беше необуздан.

— Нямам никакво намерение да те слушам да дрънкаш врели-некипели и да ме обиждаш! Май забрави, че съм ти майка и че съм сменяла мръсните ти пелени. Казах да махнеш колата оттук! Не желая повече да я виждам и това е!

Арни погледна баща си и попита:

— А ти какво мислиш, татко?

Майкъл отново понечи да проговори, но съпругата му го прекъсна:

— И той мисли като мен. Мненията ни напълно съвпадат.

Момчето се втренчи в нея, сивите им очи се срещнаха.

— Искаш да кажеш, че не го смяташ за човек, нали?

— Е, този път наистина прекали и…

Реджина се извърна, решително стиснала устни, но в очите й се четеше странно объркване. Арни улови ръката й точно над лакътя.

— Прав съм, нали? Когато си наумиш нещо, ти просто не виждаш, не чуваш, дори не мислиш.

— Арни, престани! — извика баща му.

Момчето изгледа майка си и продължи със същия тих глас:

— Ще ти кажа защо не можеш да понасяш колата ми. Не е заради похарчените пари, а защото покрай Кристин успях да си намеря работа, която умея да върша и която рано или късно ще ми донесе доста пари. Отлично го знаеш. Бедата не е и в бележките ми — изобщо не съм си развалил успеха. Работата е там, че непрекъснато искаш да ме държиш под чехъл, както постъпваш със студентите си и с него — той посочи към Майкъл, който изглеждаше гузен и нещастен, — както винаги си постъпвала с мен.

Лицето му беше зачервено, ръцете му — гневно стиснати в юмруци.

— Пълнеше ми главата с тъпите си либерални теории, как цялото семейство обсъждало и решавало възникналите проблеми. Но истината е, че винаги сама избираше дрехите и обувките ми, сама преценяваше с кого да играя и с кого — не. Ти решаваше къде да отидем на почивка, ти нареждаше на баща ми кога да смени колата и за каква марка. Купих Кристин без твое съгласие. Ето защо я мразиш до смърт!

Реджина му зашлеви шамар, който прозвуча като пистолетен изстрел. Навън беше паднал мрак, фаровете на преминаващите покрай къщата коли проблясваха като жълтеникави очи.

Кристин се мъдреше на асфалтираната алея пред дома на семейство Кънингам, както едно време на моравата на Льобей, само че сега изглеждаше значително по-добре. От нея лъхаше спокойствие, сякаш семейната свада ни най-малко не е засягаше. Очевидно се бе издигнала в обществото.

Внезапно и съвсем неочаквано Реджина Кънингам се разплака: явление, необикновено като дъжд в пустиня. През целия си живот Арни го бе наблюдавал само четири-пет пъти и в нито един от случаите нямаше вина за избухването на майка си.

По-късно сподели с Денис, че бил ужасен от сълзите й, или по-точно — от появата им. Отгоре на всичко майка му като че се състари, сякаш за секунди се превърна от четирийсет и петгодишна привлекателна жена в шейсетгодишна старица. Сивите й, твърди като кремък очи помътняха, от тях рукнаха сълзи, които обляха лицето и се стичаха на вадички върху грима й. Реджина сляпо посегна към питието си, поставено върху полицата над камината. Събори чашата, която падна на пода и се счупи. В хола се възцари тишина. И тримата изглеждаха смаяни, че са допуснали нещата да стигнат дотам. И все пак Реджина успя да каже през сълзи:

— Забранявам да я вкарваш в гаража или да я оставяш пред нас, Арнолд!

— Не се бой, няма — студено заяви момчето, тръгна към вратата, но на прага се обърна и изгледа родителите си.

— Благодаря за проявеното разбиране. Безкрайно съм задължен и на двама ви.

После напусна стаята.

21. АРНИ И МАЙКЪЛ

Майкъл настигна сина си на алеята, когато последният се отправяше към Кристин. Постави ръка на рамото му, но Арни я отблъсна и продължи да рови из джобовете си за ключовете от колата.

— Арни, моля те…

Момчето рязко се извърна. За миг изглеждаше, като че ще направи случилото се преди малко още по-кошмарно, като удари баща си. После напрегнатото му тяло леко се отпусна. Той се облегна върху колата, прокара длан по повърхността й, сякаш черпеше сили от нея и едва чуто промълви:

— Какво искаш?

Майкъл понечи да каже нещо, после стисна устни — по всичко личеше, че е безкрайно неуверен. По лицето му се изписа безпомощно изражение, което щеше да бъде комично, ако не бе толкова ужасяващо. Изглеждаше странен и много измъчен. Най-сетне успя да проговори. С мъка изричаше всяка дума, като че ли нещо в него се съпротивляваше с всичка сила.

— Арни… Арни, безкрайно съжалявам.

— Добре — отвърна момчето, обърна се и отвори предната врата на Кристин. Лъхна го приятна миризма на добре поддържана кола. — Разбрах го от начина, по който одеве се застъпи за мен.

— Моля те — повтори Майкъл. — Много ми е трудно, по-трудно, отколкото предполагаш.

Нещо в гласа му накара Арни да се обърне. Баща му изглеждаше безкрайно нещастен, в очите му се четеше отчаяние. Забелязал погледа му, Майкъл побърза да продължи:

— Не казвам, че съм искал да те защитя. Знай, че донякъде оправдавам майка ти. Забелязах как я изнудваше, решен на всяка цена да постигнеш своето…

Арни дрезгаво се изсмя.

— С други думи, държал съм се точно като нея, така ли?

— Майка ти е в критичната възраст — тихо промълви Майкъл. — Прекалено трудно приема промяната.

Арни примигна, не повярвал на ушите си, сякаш внезапно баща му беше проговорил на непознат език и бе споменал нещо, което имаше връзка с разговора им, колкото резултатите от бейзболните мачове.

— К-какво?

— Климактериумът — това е причината. Майка ти е изплашена, пие прекалено много и понякога има силни болки. Не много често — добави той, забелязал разтревоженото лице на Арни. — Ходи на лекар и той й обясни, че причината е единствено в критическата възраст, но въпреки това майка ти е емоционално объркана. Ти си единственото й дете и единственото й желание е да подреди живота ти, независимо от цената.

— С една дума, да й играем по свирката. Не ми казваш нищо ново. Винаги го е искала!

— Безспорно майка ти е убедена, че постъпва правилно — прекъсна го Майкъл. — Защо мислиш, че си по-различен от нея? Или по-добър? Одеве ти идваше да я убиеш и тя го разбра. Аз също го усетих.

— Тя започна всичко…

— Не, ти го започна, когато докара тук колата. Знаеше как ще реагира майка ти. Всъщност Реджина е права за още нещо — много си се променил. Започна да се променяш от деня когато дойде с Денис и заяви, че си купил кола. Нима мислиш, че не си разтревожил майка си? Или мен? Как ще реагираш, ако забележиш, че детето ти проявява черти на характера, за които изобщо не си подозирал?

— Хайде, татко. Струва ми се, че малко пресил…

— Напоследък изобщо не те виждаме. Непрекъснато ремонтираш колата, или се разхождаш с Лий.

— Започваш да говориш също като мама.

Внезапно Майкъл се усмихна, но усмивката му беше невесела.

— Грешиш, и то много. Реджина говори както винаги, ти — също. Майка ти не се е променила, ти — също. Но аз започвам да се чувствам като командир на отряд сини каски, който рискува всеки момент да бъде убит.

Арни леко се прегърби, ръката му отново гальовно се плъзна по колата. След кратко мълчание промълви:

— Мисля, че те разбирам. Не ми е ясно защо й позволяваш да те тормози, но това си е твоя работа.

Майкъл тъжно се усмихна. Изглеждаше унизен и измъчен като куче, което през целия горещ летен ден е тичало след подхвърленото му парче дърво.

— Навярно съм се примирил. Може би има компенсации, които не разбираш и които не мога да ти обясня. Например… това, че я обичам…

Арни сви рамене.

— Е, какво ще правиш сега?

— Ще ме повозиш ли?

Момчето изненадано го изгледа, сетне по лицето му се разля доволна усмивка.

— Разбира се, качвай се. Къде искаш да отидем?

— На аерогарата.

— Защо точно там?

— Ще ти обясня по пътя.

— Ами Реджина?

— Майка ти си легна — тихо отвърна Майкъл, а синът му смутено се изчерви.

Арни караше уверено. Новите фарове на Кристин прорязваха мрака и осветяваха шосето като прожектори. Минаха покрай дома на семейство Гилдър, после завиха наляво по „Елм Стрийт“. Преминаха светофара и поеха по магистралата към летището. Движението беше слабо. Моторът на колата тихо мъркаше.

Таблото с уредите проблясваше със загадъчна зелена светлина.

Арни пусна радиото и намери WDIL — питсбъргската станция, която предаваше само стари мелодии. Джийн Чандлър пееше „Херцогът от Ърл“.

— Колата ти е истинска хала — със страхопочитание изрече Майкъл.

— Благодаря — усмихнато отговори синът му. Майкъл дълбоко си пое дъх.

— Дори мирише като нова.

— Сменил съм почти всичко. Тапицерията на седалките ми струваше цели осемдесет долара — част от парите, за които Реджина ме укоряваше. Взех куп автомобилни книги от библиотеката и се опитах да прерисувам всичко с абсолютна точност. Уверявам те, че не беше лесно, както изглежда на пръв поглед.

— Защо?

— Първо, плимут „Фюри“, модел ’58 не се числи към класическите коли и за него няма подробно описание дори в „Американската кола“, „Американски класически автомобили“, нито дори в „Колите на 1950 година“. За класически се смятат понтиак, модел ’58 и „Тъндърбърд“, произведен през същата година, с перки като заешки уши. Мисля, че това е последният страхотен модел на тази кола и…

— Нямах представа, че знаеш толкова много за старите автомобили — прекъсна го баща му. — Откога се интересуваш от тях, Арни?

Момчето неопределено сви рамене, замълча, сетне продължи:

— Най-големият ми проблем бе, че Льобей поръчал Кристин направо от завода и я променил по свой вкус. Колите, които слизат от конвейера в Детройт не са боядисани в червено и в бяло. А аз се стараех да я възстановя такава, каквато е харесвала на стареца, не на автомобилните производители. Понякога просто налучквах.

— Защо си бе наумил да я възстановиш в оригиналния й вид, който допадал на стареца?

Арни отново вдигна рамене.

— Не знам. Кой знае защо ми се струваше редно.

— Признавам, че си свършил страхотна работа.

— Благодаря.

Майкъл се приведе напред и се втренчи в таблото с уредите.

— Какво гледаш? — рязко го попита момчето.

— Да пукна, ако някога съм виждал нещо подобно! — възкликна баща му.

— Какво?

Арни също погледна таблото.

— А, милометъра…

— Върти обратно, а?

Действително милометърът се въртеше в обратна посока. В момента показваше седемдесет и девет хиляди петстотин и няколко мили. През очите на Майкъл индикаторът се превъртя от две на девет, изминатите мили се намалиха с една.

Майкъл се засмя.

— Ето нещо, което си пропуснал да поправиш, синко.

Арни пресилено се усмихна и отвърна:

— Прав си. Уил каза, че някъде кабелите се преплитат, но не ми се занимава с тях. Освен това е много хитро да имаш милометър, който навърта обратно.

— Поне точен ли е?

— Какво?

— Питам дали ако изминеш разстоянието от нашата къща до „Стейтън Скуеър“ милите ще се намалят с шест?

— О, разбирам. Не, уредът изобщо не е точен. Връща по две-три мили на всяка действително измината. Понякога дори повече. Рано или късно кабелът на спидометъра ще се прекъсне. Когато го сменя, милометърът ще се оправи от самосебе си.

Майкъл, който разбираше от автомеханика и който навремето си бе имал неприятности с кабела на спидометъра, погледна към стрелката, но не забеляза характерното трептене, подсказващо повреда. Стрелката се бе заковала малко след шейсетте. Спидометърът изглеждаше наред, само милометърът бе „полудял“. Майкъл се запита дали синът му действително смята, че двата индикатора се захранват от един и същ кабел. Едва ли…

Тръсна глава, засмя се и каза:

— Все пак ми се струва странно, синко.

Вместо да отговори, Арни попита:

— Защо отиваме на аерогарата?

— Ще оставим колата на паркинга и ще ти платя престоя за един месец. Струва едва само пет долара — много по-евтино е, отколкото в гаража на Дарнъл. Ще взимаш колата си, когато пожелаеш — автобусът спира на летището. Всъщност това е последната му спирка.

— Боже, мой! Не съм чувал по-откачено предложение! — възкликна Арни, отби в страничната алея и спря пред някакво затворено ателие за химическо чистене. — Излиза, че трябва да пътувам цели двайсет и пет километра до гарата, за да взимам колата си! Знаеш ли, цялата история ми напомня за „Параграф 22“. Не! Няма да стане!

Канеше се да извика още нещо, но изведнъж баща му го сграбчи за гушата и процеди:

— А сега слушай. Отвори си ушите и не забравяй, че все пак съм ти баща. Майка ти беше права, Арни. През последните няколко месеца си нетърпим, дори нещо повече — станал си много особен.

— Пусни ме — промърмори Арни, опитвайки се да се освободи.

Майкъл леко разхлаби хватката си и продължи:

— Позволи ми да ти посоча плюсовете и минусите на предложението си. Действително аерогарата е далече от дома ни, но със същия билет от двайсет и пет цента, с който отиваш до гаража на Дарнъл, ще стигнеш чак до летището. Вярно е, че има паркинги и гаражи много по-близо до дома ни, но в града кражбите и вандалските прояви са често срещано явление. А на аерогарата е сравнително безопасно.

— Нито един обществен паркинг не е безопасен.

— Второ, паркирането на летището е много по-евтино, отколкото в гараж в центъра на града или в сервиза на Дарнъл.

— Тук не става дума за пари и ти отлично го знаеш!

— Навярно си прав — прекъсна го Майкъл. — Но пропускаш нещо, Арни. Забравяш истинската причина.

— Какво искаш да кажеш?

За миг Майкъл се поколеба и замислено изгледа сина си. Когато проговори, гласът му беше дълбок и мелодичен, както на певица по радиото.

— Струва ми се, че заедно с разума си загубил и чувството си за перспектива. Вече си почти на осемнайсет и това е последната ти година в гимназията. Предполагам, че си твърдо решен да не се запишеш в Хорликс. Видях брошурите на различни университети, които си донесъл вкъщи и…

— Прав си, няма да отива в Хорликс — прекъсна го Арни. Сега изглеждаше поуспокоен. — Не и след случилото се днес. Нямаш представа как копнея да се махна от този дом. Или се досещаш?

— Да, знам го и мисля, че може би е за добро. Във всеки случай е за предпочитане пред постоянните скандали между теб и майка ти. Моля те само за едно — засега не й го съобщавай. Изчезвай, докато подадеш документите за записване.

Арни вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че не се обвързва с никакви обещания. Майкъл попита:

— Предполагам, че ще вземеш колата в колежа, ако все още може да се движи…

— О, ще върви!

— … и ако разрешават на първокурсниците да държат колите си в кампуса.

Арни рязко се извърна към баща си — беше толкова изненадан, че дори не се разгневи. Това бе възможност, върху която никога не се бе замислял.

— Няма да отида в колеж, където забраняват на студентите да притежават автомобили — заяви той. Говореше бавно и отчетливо, сякаш беше учител, преподаващ на умствено изостанали деца.

— Виждаш ли? — прекъсна го Майкъл. — Майка ти беше права. Изборът на колеж въз основа на политиката му относно колите на нървокурсниците е напълно ирационален. Започвам да мисля, че действително си обсебен от тази кола.

— Не съм очаквал да ме разбереш.

Майкъл нервно стисна устни, сетне изрече:

— Какво толкова има да отидеш с автобус до аерогарата и да вземеш колата си, ако искаш да разходиш Лий? Признавам, че съществува известно неудобство, но то не е фатално. Първо, така няма да използваш колата освен когато ти е крайно необходима и ще спестиш пари от бензина. Майка ти ще постигне незначителната си победа — няма да й се налага непрекъснато да гледа автомобила.

Майкъл замълча и кисело се усмихна.

— И двамата знаем, че за Реджина Кристин означава не пропилени пари, а първата ти решителна стъпка да се отделиш от нея… от нас. Навярно… о, по дяволите, просто не знам какво…

Той замълча, загледан в сина си. Арни замислено отвърна на погледа му.

— Вземи колата в колежа. Дори да избереш кампус, където забраняват на първокурсниците да притежават автомобили, все ще се намери някакво разрешение…

— Като това да я паркирам на аерогарата?

— Да, нещо подобно. Когато се прибираш вкъщи в края на седмицата, Реджина ще бъде толкова щастлива да те види, че изобщо няма да спомене колата. По дяволите, дори е възможно да ти помогне да я измиеш, стига да разбере какво си намислил. Потърпи само десет месеца, Арни — после всичко ще свърши и ще има мир в семейството ни. Хайде, тръгвай.

Момчето се подчини и колата отново излезе на магистралата.

— Това чудо застраховано ли е? — внезапно попита баща му.

Арни се засмя.

— Майтапиш ли се? Ако не притежаваш застраховка „гражданска отговорност“ ченгетата в този щат ще те убият. Без нея винаги ще бъдеш виновната страна, дори ако другата кола е паднала от небето върху твоята. Това е един от начините, по който лайнарите се стремят да изгонят младежите от шосетата на Пенсилвания.

Майкъл искаше да му напомни за огромния брой фатални автопроизшествия — в цели четирийсет и един процента били замесени младежи (Реджина му бе прочела печалната статистика, публикувана в приложението на неделния вестник, произнасяйки цифрата натъртено, с глас, предвещаващ края на света: „Четирийсет и един процента“, малко след като Арни беше купил колата), но реши, че синът му едва ли ще го изслуша… не и в сегашното си настроение.

— Значи си платил само „гражданска отговорност“? — попита той.

В този момент минаха под светлоотразяваща табела с надпис: „Лявото платно за аерогарата“. Арни даде мигач и сви вляво. Майкъл се отпусна на седалката с очевидно облекчение.

— Докато навършиш двайсет и една нямаш право на застраховка „катастрофи“ — оплака се момчето. — Скапаните застрахователни компании са червиви с пари, но отказват да те осигурят, освен ако вероятностите са изцяло в тяхна полза.

В гласа му се долавяше горчивина и недоволство, които Майкъл не бе забелязвал никога преди. Въпреки че не упрекна сина си, беше смутен и малко изненадан от нецензурните му думи. Помисли си, че навярно Арни разговаря по този начин с приятелите си (или поне така каза по-късно на Денис Гилдър — очевидно не беше забелязал, че до последната година в гимназията синът му няма други приятели, освен Денис), но никога не бе използвал подобни думи пред родителите си.

— Хората от дружеството не ги е грижа дали си отличен шофьор и нямаш нито едно нарушение — продължи Арни. — Нямаш право на застраховка „катастрофи“, защото така повеляват шибаните им статистически таблици. Получаваш я едва когато станеш пълнолетен и то при условие, че платиш цяло състояние — обикновено застраховката превишава стойността на колата. Изключение се прави само за семейните шофьори. О, лайнарите са изчислили всичко. Знаят как да те хванат в капана.

В далечината проблеснаха светлините на аерогарата; очертаха се пистите, обградени от загадъчно синкаво сияние. Арни яростно изрече:

— Ако ми попитат коя е най-нисшата форма на живот, без колебание ще посоча застрахователния агент.

— Очевидно си проучил обстойно въпроса — отбеляза Майкъл. Не посмя да каже нищо повече. Имаше чувството, че при най-малкия повод Арни отново ще изпадне в ярост.

— Обиколих пет застрахователни компании. Въпреки твърденията на мама, не изгарям от желание да хвърлям парите си на вятъра.

— И получи единствено застраховка „гражданска отговорност“?

— Точно така. Срещу шестстотин и петдесет долара годишно.

Майкъл подсвирна.

— Имаш право — съгласи се момчето.

Покрай тях проблесна нова табела, която ги уведомяваше, че левите платна водят към паркинга, а десните — към терминала за отлитащите самолети. На входа на паркинга шосето отново се разклоняваше. Надясно беше автоматичният пропуск, където се получаваха талоните за временно паркиране. Вляво се намираше остъклена кабинка. Вътре седеше пазачът на паркинга, гледаше малък черно-бял телевизор и пушеше цигара.

Арни въздъхна.

— Може би си прав. Вероятно това е най-доброто разрешение за всички.

— Разбира се — промълви Майкъл. С облекчение забеляза, че синът му се е върнал към нормалното си състояние. Най-сетне бе изгаснало злобното пламъче в очите му. — Десет месеца, това е всичко.

— Добре — отвърна Арни и спря пред кабинката. Младият пазач, облечен в пуловер на черни и жълти райета — цветовете на либъртивилската гимназия — отвори прозорчето и попита:

— Да ви услужа с нещо?

— Искам талон за трийсет дни — отговори Арни и посегна за портфейла си.

Майкъл го спря.

— Аз плащам.

Момчето леко, но решително отблъсна ръката му и извади портфейла си.

— Колата е моя и поемам всички разноски по нея.

— Исках само… — поде баща му.

— Знам, но все пак настоявам.

Майкъл въздъхна.

— Позната история. С майка ти си приличате като две капки вода. Всичко ще е наред, ако ви играят по свирката.

За миг Арни гневно стисна устни, сетне се усмихна.

— Е… може би си прав.

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

В този момент колата изгасна. Моторът й, който досега работеше идеално изведнъж спря, индикаторът за маслото и за акумулатора светнаха.

Майкъл повдигна вежди.

— Какво става?

— Нямам представа — намръщено отвърна Арни. — Никога досега не го е правила.

Завъртя ключа и моторът моментално се запали.

— Навярно има някаква дребна повреда — отбеляза баща му.

— През седмицата ще проверя реглажа — промърмори момчето. Форсира двигателя и внимателно се заслуша. Изведнъж на Майкъл му се стори, че това изобщо не е неговият син. Пред себе си виждаше непознат човек, много по-възрастен и някак си озлобен. Необясним страх прободе сърцето му.

— Хей, искаш ли талон, или цяла нощ ще дрънкаш за реглажа си? — извика пазачът.

Арни помисли, че го познава отнякъде — навярно го бе виждал по коридорите на гимназията.

— О, извинете — той подаде на пазача петдоларова банкнота и взе талона.

— В дъното на паркинга — лаконично обясни пазачът. — Ако искаш същото място, трябва да подновиш талона пет дни преди изтичането на срока му.

— Добре — отвърна Арни и подкара Кристин. Сянката й се удължаваше и смаляваше, докато минаваха под халогенните лампи. Той намери свободно място и паркира колата на заден ход. Изключи мотора, намръщи се и се хвана за кръста.

— Още ли те боли? — попита баща му.

— Малко. Почти ми беше минало, но вчера отново усетих болка. Сигурно съм вдигнал нещо тежко. Хей, не забравяй да заключиш вратата си.

Когато излязоха от колата, Майкъл усети облекчение — чувстваше по-голяма близост със сина си и още по-важно — вече не мислеше, че е изиграл ролята на шут в спора между Арни и Реджина. Каза си, че все още има надежда в семейството им отново да настъпи мир.

— А сега да проверим колко бърз е автобусът — шеговито изрече Арни и двамата прекосиха паркинга по посока на терминала. За пръв път от доста време насам им беше приятно да са заедно.

Докато пътуваха към аерогарата Майкъл бе преценил качествата на Кристин. Беше възхитен от работата на Арни, но не харесваше самата кола, дори я ненавиждаше. Каза си, че е абсурдно да изпитваш омраза към неодушевен предмет, но въпреки всичко Кристин го дразнеше, също като нещо, заседнало в гърлото му.

Невъзможно му беше да определи защо я мрази. Кристин бе предизвикала жестока семейна свада. Навярно това бе истинската причина за ненавистта му към нея… но не и единствената. Не му харесваше лицето на Арни, когато сядаше зад волана — изглеждаше едновременно арогантен и недоволен, като някой дребен монарх. Плашеше го безпомощната ярост на сина му, когато говореше за застраховката. Непрекъснатото използване на отвратителната дума „лайнари“…, дори изгасването на колата, когато двамата се бяха разсмяли.

Освен това от Кристин лъхаше странна миризма, която не се усещаше веднага, но беше някак си натрапчива. Не беше миризма на нова тапицерия, която е дори приятна, а особена воня, почти, но не съвсем загадъчна. Миришеше на плесен. Майкъл си каза: „За Бога, колата е стара, нима очакваш да ухае като току-що излязла от магазина?“ Това обясняваше всичко. Въпреки великолепната реставрация, извършена от Арни, плимутът беше на двайсет години. Навярно вонята на плесен идваше от постелката в багажника, или от пълнежа под новата тапицерия. „Просто мирише на старо“ — опита се да се успокои той.

И все пак от едва доловимата миризма му се повдигаше. Тя го тревожеше. Струваше му се, че се появява и изчезва на талази, понякога беше натрапчива друг път — едва забележима. Едва ли можеше да определи източника й. Понякога вонеше на разлагащ се труп — може би някое животинче се беше скрило в багажника и бе умряло там.

Майкъл се гордееше с постижението на сина си… но изпита облекчение, когато слезе от колата му.

22. СЕНДИ

Тази нощ пазач на паркинга на аерогарата беше Сенди Галтън. Всъщност той винаги предпочиташе смяната от шест вечерта до десет сутринта. Сенди беше единственият от бандата на Бъди Репертън, който не беше присъствал на сбиването, предизвикало изключването на Бъди. Арни не можа да си спомни къде го е виждал, но Галтън го позна.

След изключването си Бъди Репертън не прояви никакъв интерес към формалностите, които биха му позволили да се върне в гимназията в началото на пролетния семестър. Вместо това започна работа в бензиностанцията, собственост на бащата на Дон Вандерберг. Само за няколко седмици той усвои типичните за професията трикове: връщане по-малко на шофьори, които бързаха прекалено много, за да преброят рестото, или изпълняваше номера с регенерираните гуми — взимаше пари за нова гума, поставяше регенерирана и прибираше в джоба си разликата от четирийсет и пет долара. По същия начин мамеше шофьорите с употребявани части за коли, освен това продаваше лепенки за изкаран технически преглед на младежи и студенти в близкия колеж, които на всяка цена искаха да карат смъртоносните си таратайки.

Бензиностанцията работеше денонощно, а на Бъди се бе паднала нощната смяна, от девет вечерта до пет сутринта. Обикновено към единайсет Мучи Уелч и Сенди Галтън пристигаха със стария, разяден от ръжда мустанг на Сенди, Мучи идваше със своята „Файърбърд“, а Дон непрекъснато се появяваше и изчезваше, когато не успяваше да изкръшка от училище. Към полунощ през почивните дни в канцеларията на Вандерберг се събираха от шест до осем младежи. Пиеха бира от мръсни чаени чаши или си подаваха бутилка „Тексас Драйвър“, пушеха марихуана или хашиш, пускаха газове, разказваха си мръсни вицове, фукаха се колко мацки са изчукали, понякога помагаха на Бъди да подмени оригиналните части на колата, качена на подемника.

По време на една нощна сбирка в началото на ноември Сенди мимоходом спомена, че Арни Кънингам докарал колата си на аерогарата и купил талон за трийсетдневен престой на паркинга.

Бъди, който по време на „ергенските купони“ обикновено седеше намусен и затворен в себе си, рязко отпусна на земята стола, на който се люлееше и с трясък стовари чашата си върху шкафа, където държаха чистачките за стъклата.

— Какво каза? — попита той. — Кънингам? Старият пицолики?

— Точно така — изненадано и малко смутено отговори Сенди.

— Сигурен ли си, че е копелето, заради което ме изритаха от училище?

Сенди го изгледа с нарастващо безпокойство.

— Да, защо?

— И си е купил талон за трийсет дни?

— Аха. Може би родителите му не я искат в…

Сенди смутено млъкна при вида на усмивката, разляла се по лицето на Бъди Репертън. Гледката не беше особено приятна не само защото разтегнатите устни на Бъди откриваха развалените му зъби. Той изглеждаше така, сякаш в главата му се бе задействал някакъв ужасяващ механизъм, който започваше да набира скорост.

Бъди изгледа приятелите си. Те отвърнаха на погледа му — бяха заинтригувани и същевременно малко изплашени. Репертън учудено промълви:

— Представете си, старият пицолики е направил колата като нова, а откачените му старци го принуждават да я паркира чак на аерогарата.

Сетне високо се изсмя.

Мучи и Дон се спогледаха, в очите им се четеше объркване и жадно любопитство.

Бъди се приведе напред, подпря лакти на коленете си и

рече:

— Ето какво ще направим…

23. АРНИ И ЛИЙ

Радиото на колата беше настроено на WDIL. Дайън пееше „Палавата Сю“ с грубоватия си, нахакан глас, но двамата в колата не го чуваха.

Арни плъзна ръка под тениската на Лий и докосна стегнатите й гърди, зърната на които се бяха втвърдили от възбуда. Момичето дишаше на пресекулки. За пръв път ръката й докосваше Арни там, където той искаше. Пръстите й обгърнаха члена му несръчно, но с желание, което компенсираше липсата на опит.

Той я целуна и усети езика й, стори му се, че вдъхва аромата на окъпана от дъжда гора. Чувстваше как възбудата се излъчва от цялото й тяло.

Притисна се още по-силно към нея и усети страстния й отклик.

Сетне тя се отдръпна.

Замаян и объркан, Арни седеше зад волана. Лампичката на тавана на Кристин проблясна, предната врата се затвори и в купено отново се възцари мрак.

За миг той остана неподвижен: не му беше ясно какво се бе случило, дори не знаеше къде се намира. Умът му беше скован, а тялото му — напрегнато от физическа реакция, която бе едновременно мъчителна. Пенисът му бе твърд като стомана, тестисите му пулсираха от болка. Чувстваше се безкрайно напрегнат и възбуден.

Сви ръката си в юмрук и с все сила го стовари върху бедрото си. Сетне отвори вратата и излезе навън при момичето.

Лий стоеше на ръба на възвишението и се взираше в мрака, сред който се очертаваше сребристият екран на автокиното. Силвестър Сталоун крачеше в нощта, облечен като лидер на работническото движение от края на трийсетте. Арни отново изпита усещането, че живее сред великолепен сън, който всеки момент заплашва да се превърне в кошмар… или вече бе започнал да се превръща.

Лий стоеше прекалено близо до ръба — той я хвана за ръка и леко я дръпна назад. Почвата на хълма бе суха и се ронеше под краката им, нямаше ограда или предпазни перила. Една непредпазлива стъпка и момичето щеше да полети в бездната и да пада, докато се озове в предградието, в центъра на което се намираше автокиното.

От незапомнени времена хълмът беше място за срещи на местните влюбени двойки. Намираше се в края на „Стенсън Роуд“ — асфалтирано шосе с две платна, което криволичейки, излизаше от града, сетне правеше завой и свършваше в подножието на хълма, където някога е имало ферма.

Беше ноември и дъждът, започнал рано привечер се бе превърнал в суграшица. Арни и Лий стояха сами на хълма и можеха да наблюдават безплатно, макар и без звук, филма, прожектиран в автокиното.

Арни без особено усилие склони Лий да влезе в колата. Отначало му се стори, че лицето й е мокро от лапавицата. Едва когато я огледа на призрачната зелена светлина от таблото, разбра, че е плакала. Разтревожено попита:

— Какво има? Лошо ли ти е?

Тя поклати глава и се разрида още по-силно.

— Да не би… да е нещо, което не си искала да направиш?

Той преглътна и обясни:

— Да ме докосваш… на онова място?

Лий отново поклати глава, но той не знаеше какво означава това. Продължи несръчно да я прегръща, беше разтревожен до смърт. Докато притискаше момичето към себе си, размишляваше за лапавицата, за обратния път до града и за това, че все още не е купил вериги за Кристин.

— Никога не съм го правила с друго момче — промълви Лий, притиснала глава към рамото му. — За пръв път докосвам… знаеш какво. Направих го, защото го исках. Защото действително го желаех — това е всичко.

— Тогава какво те притеснява?

— Не мога… тук — тя произнесе думите бавно и колебливо, сякаш й беше мъчително да ги изрече.

— На хълма ли? — глупаво попита Арни и се огледа. Навярно Лий си е помислила, че я е довел тук само за да гледат филма безплатно.

— В тази кола! — внезапно изкрещя тя. — Не мога да се любя с теб в тази кола!

— Какво?

Той смаяно се втренчи в нея.

— За какво говориш? Защо не?

— Защото… защото… наистина не знам!

Лий се опита да добави още нещо, после отново избухна в сълзи. Арни продължи да я прегръща, докато риданията й утихнаха. Когато се поуспокои, момичето промълви:

— Може би, защото не знам коя от двете обичаш повече.

— Но това е… Той млъкна, поклати глава и се усмихна. — Лий, това е пълна лудост!

— Така ли мислиш? — попита тя и изпитателно го изгледа. — С коя от двете прекарваш повече време: с мен, или с нея?

— Имаш предвид Кристин?

Арни се огледа и по лицето му се разля озадачената му усмивка, която Лий намираше очарователна, или неприятна, понякога — и двете.

— Точно така — отпаднало произнесе тя и се втренчи в ръцете си, които лежаха безжизнено в скута й. — Навярно е глупаво, но… .

— Разбира се, че съм повече време с теб — прекъсна я Арни и поклати глава. — Това е лудост. Или пък е нормално. Може би ми се струва лудост, защото не съм ходил с друго момиче.

Протегна ръка и докосна гъстата й коса, която се разстилаше върху раменете й. Под разкопчаното й палто се виждаше тениската с надпис „ЛИБЪРТИВИЛ ИЛИ НИЩО ДРУГО“. Зърната на гърдите й възбуждащо опъваха тънката памучна тъкан и Арни усети леко замайване.

— Смятах, че момичетата ревнуват от други момичета, не от коли — промълви той.

Лий рязко се изсмя.

— Разсъждаваш така, защото никога преди не си имал гадже. Нима не знаеш, че колите са като жени?

— О, я стига…

— Тогава защо не кръсти колата си Кристофър?

Тя внезапно стовари отворената си длан върху седалката. Арни потръпна.

— Май не ти харесва, че удрям момичето ти? — възкликна Лий с неочаквана злоба, после забеляза мъката в очите му. — Арни, съжалявам.

— Така ли? — попита той и втренчи в нея безизразните си очи. — Струва ми се, че напоследък всички са против Кристин: ти, мама и татко, дори Денис. Скапах се от работа, а на вас изобщо не ви пука.

— За мен има значение — тихо промълви Лий. — Оценявам усилията ти.

— Така да бъде — мрачно изрече Арни. Гневът му се беше стопил. Стана му студено, усети, че му се повдига. — Слушай, трябва да тръгваме. Започва да вали сняг, а нямам вериги. Родителите ти сигурно ще се шашнат, ако катастрофираме на „Стенсън Роуд“, след като си им казала, че отиваме да играем боулинг.

Лий се засмя.

— Те не знаят какво има в края на „Стенсън Роуд“.

Арни повдигна вежди, донякъде възвърнал доброто си настроение и каза:

— Така си мислиш.

Той шофираше бавно по криволичещото стръмно шосе, което се спускаше към града и колата нито веднъж не се подхлъзна. Наподобяващите трепкащи звезди светлини на Либъртивил и на Монроувил постепенно се уголемяваха и се сближаваха, докато накрая напълно се сляха. Лий меланхолично наблюдаваше. Каза си, че това е отвратителен финал на една много обещаваща вечер. Беше раздразнена, нервна, не на себе си, някак си незадоволена. Изпитваше тъпа болка в гърдите. Не беше сигурна дали действително е възнамерявала да позволи на Арни да „стигне докрай“, но след като страстите им се бяха разгорещили, събитията не се бяха развили според очакванията й, само защото бе отворила проклетата си голяма уста.

Мислите й бяха объркани, тялото — напрегнато. През цялото време, докато мълчаливо пътуваха към града, й се искаше да обясни чувствата си на Арни, но не го направи, защото се боеше, че той няма да я разбере, и защото сама не можеше да определи какво усеща.

Казваше си, че не ревнува от Кристин…, въпреки че беше точно обратното. Арни се опита да я излъже — тя отлично знаеше, колко време отделя той за работа по колата. Но какво лошо имаше в това? Беше сръчен, обичаше автомонтьорството и беше направил колата като нова, с изключение на милометъра, който въртеше обратно.

„Колите приличат на жени“ — бе казала тя, без да с замисля върху думите си. Те просто й се изплъзнаха. Все пак се питаше защо нито веднъж не бе помислила за семейното комби като за живо същество — за нея това бе чисто и просто форд. Но…

Разумът я съветваше да забрави странните обстоятелства, свързани с Кристин, защото действително й се струваше невероятна. Докато седеше в колата, не беше в състояние да се люби с Арни, да го докосва на най-интимното място, а още по-малко — да мисли как да го доведе до оргазъм по този начин (или по истинския, както многократно си го бе представяла, докато неспокойно се премяташе в тясното си легло, обзета от непозната и смайваща възбуда).

Не можеше да го направи в колата.

Най-невероятното в цялата история бе усещането, че Кристин я наблюдава с неодобрение, че ревнува и че изпитва омраза към нея. Понякога (както тази вечер, когато Арни уверено караше колата по хлъзгавото шосе) Лий имаше чувството, че той и Кристин са се сляли, като любовници. Когато сядаше в Кристин й се струваше, че колата я поглъща, че да се целува и да се люби с Арни е по-перверзно от воаьорството и от ексхибиционизма — все едно да прави любов вселила се в тялото на съперницата си.

Чувстваше се глупаво, защото мразеше Кристин. Мразеше я и се страхуваше. Напоследък избягваше да застава пред или зад нея. Кой знае защо й се струваше, че внезапно ръчната спирачка ще се отпусне, или колата ще се включи на скорост. Подобни мисли никога не й бяха хрумвали, докато гледаше комбито на родителите си.

Но най-странното бе нежеланието й да прави каквото и да било в колата, дори да се вози в нея. Когато седнеше зад волана Арни се променяше, превръщаше се в непознат човек. Лий изпитваше удоволствие от допира на ръцете му. Харесваше й да гали гърдите и бедрата й (все още не му бе позволила да я докосне между краката, но жадуваше той да го направи. Струваше й се, че в този миг направо би се разтопила). Милувките му винаги караха устата й да пресъхва от възбуда, а тялото й жадно да потръпва. Но когато беше в колата, това чувство бе някак си притъпено… Може би защото седнеше ли зад волана, Арни вече не приличаше на влюбено момче, а на стар развратник. Когато завиха по нейната улица, тя за сетен път понечи да обясни чувствата си на Арни, но се отказа. Какво ще му каже? Не разполагаше с конкретни факти, а само с нелепи предположения, вдъхновени от развинтеното й въображение. Но имаше нещо, което беше безспорно. Не можеше да го сподели с Арни от страх, че ще го засегне. А тя не искаше да го прави, защото започваше да хлътва по него.

И все пак миризмата беше там. Лъхаше на гнило и дори новата тапицерия и течността, с които Арни почистваше килимчетата на пода не бе в състояние да го прикрие. Без да е натрапчива, вонята се носеше на талази и на Лий и се повдигаше.

Сякаш преди много време някакво животинче бе пропълзяло в багажника и беше умряло там.

Когато слязоха пред дома й, Арни я целуна за лека нощ. На светлината на лампата, поставена в подножието на стълбата към верандата сипещият се от небето мокър сняг приличаше на сребърен поток. Капчиците върху тъмнорусата коса на Лий блестяха като брилянти. Арни изпитваше непреодолимо желание да целуне истински момичето, но мисълта, че може би родителите й ги наблюдават от прозореца го накара леко да докосне с устни челото й, както се целува любима братовчедка.

— Съжалявам — промълви Лий. — Беше глупаво от моя страна.

— Не — отвърна Арни, но беше ясно, че мисли точно обратното.

— Просто… — поде Лий и внезапно й хрумна нещо, което беше донякъде вярно. — Просто не ми е приятно да го правим в кола, в която и да е кола. Иска ми се да сме заедно, но не в автомобил, паркиран в мрака на някакво шосе. Разбираш ли ме?

— Да — отговори той. Докато седяха горе на хълма, малко се бе ядосал на Лий. Честно казано, беше побеснял от яд. Но сега, застанал пред дома й си каза, че напълно я оправдава. Питаше се как е могъл да й се разсърди или да не се подчини на желанията й. — Разбирам те.

Тя обгърна с ръце шията му и се притисна към него. Палтото й все още беше разкопчано и Арни усети влудяващия допир на закръглените й гърди.

— Обичам те — за пръв път каза Лий и се затича към входната врата.

Арни остана като ударен от гръм на верандата. Лицето му гореше въпреки студения мокър сняг, който се сипеше върху него.

Най-сетне в обърканото му съзнание се промъкна мисълта, че на семейство Кабът ще се стори странно, ако продължава да стои на верандата им. Тръгна по градинската пътека към улицата — щракаше с пръсти и широко се усмихваше. Сякаш се возеше на най-бързото влакче в партера, на което имаш шанс да се качиш само веднъж в живота.

Когато излезе на тротоара спря и усмивката му помръкна. Кристин стоеше до бордюра, капчици разтопен сняг се стичаха по предното й стъкло и замъгляваха проблясващите червени светлинки на таблото. Беше оставил мотора да работи, а сега той бе изгаснал. Случваше се за втори път.

— Проводниците са се намокрили — тихо промълви момчето. — Това е всичко.

Причината явно не беше в свещите — завчера беше поставил осем чисто нови и то „Шампион“ и…

С коя от двете прекарваш повече време? С мен… или с нея?

Отново се усмихна, но някак си смутено. Вярно е, че по принцип прекарваше повече време с колите, защото работеше в гараж. И все пак беше абсурдна мисълта че…

„Излъга я, нали?“

„Не“ — гузно си отговори той. — „Не може да се каже, че съзнателно съм я излъгал…“

„Нима? Тогава как би го нарекъл?“

За пръв и единствен път, откакто бе завел Лий на футболния мач в Хидън Хилс, най-безсрамно я бе излъгал. Защото в действителност прекарваше повече време с Кристин и изпитваше ужас при мисълта, че е паркирана на аерогарата, брулена от вятъра и от дъжда, който се превръщаше в мокър сняг… Беше излъгал Лий. Прекарваше повече време с Кристин. А това беше…

Беше…

— Лошо — прегракнало изрече той и гласът му почти се изгуби всред сипещата се суграшица.

Арни стоеше на тротоара, взираше се в колата си — като по чудо възкръснала от ерата на Бъди Холи, на Хрушчов и на Лайка — първото куче космонавт, и внезапно усети силна омраза към нея. Не беше сигурен, но му се струваше, че Кристин му влияе по някакъв начин.

Светлините на таблото, които проблясваха като кръгли червени очи през предното стъкло, сякаш му се подиграваха и го упрекваха.

Дръпна предната врата, седна зад волана и затвори очи. Изведнъж се успокои и започна да мисли рационално. Наистина беше излъгал Лий, но за нещо незначително, не — за нещо абсолютно незначително.

Без да отваря очи протегна ръка и докосна ключодържателя — разръфано правоъгълно парче кожа, върху което бяха изписани буквите Р. Д. Л. Не беше сметнал за нужно да си купи нов, със собствените му инициали.

Имаше нещо странно и особено в кожения ключодържател. Да, нещо много особено.

Когато бе наброил парите на кухненската маса на Льобей, старецът плъзна към него ключовете. Парчето кожа беше разръфано, нацепено и потъмняло от употреба, инициалите бяха почти заличени от времето и от непрестанното търкане в монетите в джоба на стареца.

Сега те бяха напълно отчетливи, сякаш бяха изписани отново.

Арни си каза, че подобно на лъжата му, това също няма значение. Разположил се удобно в купето на Кристин, той не се съмняваше, че е прав.

Знаеше го. Останалото нямаше значение. Завъртя ключа, стартерът зави, но моторът дълго не можа да се запали. Мокри проводници — това бе всичко.

— Моля те — прошепна момчето. — Всичко е наред, не се тревожи, нищо не се е променило.

Двигателят изгърмя и изгасна. Стартерът продължаваше да вие. Суграшицата биеше по стъклата. В колата беше топло и уютно. Само двигателят да запали…

— Хайде — прошепна Арни. — Хайде, Кристин. Хайде, миличка.

Моторът повторно изгърмя и този път запали. Червените светлинки на таблото примигваха и помръкваха. Индикаторът за акумулатора отново просветна, докато двигателят се давеше, сетне изгасна, когато моторът заработи равномерно.

От парното лъхна топлина, която сгря премръзналите му крака. Помисли си, че има неща, които Лий не разбира и никога няма да проумее. Защото не го познаваше по времето, когато лицето му беше обсипано с гнойни пъпки, когато всички го наричаха пицолики. Тя нямаше представа за жаждата му да разговаря, да контактува с други хора и за неспособността му да го стори. Нямаше представа колко безсилен се чувстваше. Едва ли би разбрала простичката истина, че ако не беше Кристин, никога не би се осмелил да й определи среща по телефона, дори на челото й да беше написано: „Искам да ходя с Арни Кънингам“. Лий не можеше да проумее, че понякога той се чувстваше с трийсет — не, с петдесет години по-стар. Сякаш не беше момче, а ветеран инвалид, завърнал се от някаква незнайна война.

Помилва волана. Зелените индикатори на таблото сякаш успокояващо му намигнаха.

— Добре — изрече той.

Включи на скорост и пусна радиото. Дий Шарп пееше „Време е за картофено пюре“ — глупавите думи на песента звучаха загадъчно в мрака.

Арни се отправи към аерогарата. Щеше да паркира колата и да вземе автобуса, който спираше там на всеки кръгъл час. Така и направи, но изпусна автобуса в единайсет. Взе го едва в дванайсет и когато си легна си и припомни пламенните целувки на Лий, му хрумна, че му се губи цял час от тръгването от дома на семейство Кабът и пристигането на аерогарата. Беше толкова очевидно, че се почувства като човек, преобърнал наопаки цялата къща в търсене на важно писмо и внезапно открил, че през цялото време го е държал в другата си ръка. Беше очевидно и малко страшно. Но къде е бил? Смътно си спомняше как потегли от дома на Лий, а после…

… просто е обикалял с колата.

Точно така. Обикалял е — това е всичко. Няма нищо загадъчно.

Разхождал се с колата под изсулващия се мокър сняг, обикалял е хлъзгавите улици без вериги на гумите (при все това Кристин бе удивително стабилна, нито веднъж не се беше подхлъзнала ли поднесла, като че по магия намираше най-безопасния път, сякаш трамвай, прикачен към електрическите жици), обикалял е с пуснато радио, непрестанно бълващо отдавна забравени песни, в които се говореше само за момичетата: Пеги Сю, Керъл, Барбара-Ен, Сузи…

Смътно си спомняше, че по едно време малко се беше изплашил и се бе опитал да смени станцията, но накъдето и да завъртеше копчето, попадаше на същите вълни. Сега гласът на дисководещият му напомни за Алън Фрийд. След малко се разнесе дрезгавото пеене на Скрийминг Джей Хоукинс: „Омагьосах те… защото си мооооя…“

Най-сетне пред погледа му пробляснаха светлините сигнализиращи лошо време на летището, които примигваха, сякаш пулсираше огромно сърце. Радиото запращя и мелодията се изгуби. Арни го изгаси. Когато слезе от колата беше окъпан в пот и без да знае защо, изпита огромно облекчение.

Сега беше в леглото. Имаше нужда от сън, но не можеше да заспи. Суграшицата навън се бе превърнала в големи парцали сняг.

Нещо не беше наред.

Нещо бе започнало, нещо се случваше. Вече не можеше да се самозалъгва. Няколко души го бяха похвалили заради прекрасната реставрация на Кристин. Беше отишъл с нея на училище и момчетата от авторемонтния цех направо зяпнаха: лягаха под колата, за да огледат новия ауспух и амортисорите, пъхаха се под капака, разглеждаха трансмисиите и радиатора, чиито ръжда и зелена утайка от антифриза бяха изчезнали като по чудо.

Проверяваха генератора и блестящите бутала. Дори въздушният филтър беше нов — отгоре му се виждаше цифрата 318, написана под наклон, за да създаде впечатление за скорост.

Да, беше станал герой в очите на момчетата от работилницата, беше приел коментариите и комплиментите им с подобаваща скромност. Но дори и тогава съмнение разяждаше душата му.

Защото не можеше да си спомни какво е ремонтирал по Кристин и какво не е.

Времето, прекарано в работа по нея почти му се губеше, подобно на пътуването до аерогарата. Спомняше си, че бе започнал да изчуква задната част на купето, но не бе сигурен дали го е довършил. Спомняше си, как боядиса предния капак, беше покрил стъклото със специални лепенки, след което беше вкарал колата в бояджийския цех в дъното на гаража — но нямаше представа кога е сменил амортисьорите, нито откъде ги е купил. Единственото, останало в паметта му бе как с часове седеше зад волана, замаян от щастие… и се чувстваше по същия начин, както в мига, когато Лий му прошепна, че го обича. Оставаше в колата дълго след като другите клиенти на гаража се прибираха по домовете си. Седеше безмълвно и неподвижно, само понякога настройваше радиото на станцията, която предаваше стари мелодии.

Но най-много го плашеше предното стъкло.

Беше сигурен, че не е купувал предно стъкло за Кристин — в противен случай банковата му сметка щеше доста да е намаляла. Освен това трябваше да притежава разписка. Бе преровил малката кантонерка в стаята си, обозначена с надпис: „Документи за колата“. Не беше открил нищо — всъщност беше претърсил доста неохотно.

Денис бе споменал, че пукнатината в стъклото изглежда по-малка, не така застрашителна. После, в деня, когато отидоха на мача в Хидън Хилс тя… просто изчезна.

Но кога и как се бе случило това?

Арни нямаше представа.

Най-сетне заспа и сънува кошмари: навън вятърът разпръсна облаците и студените есенни звезди заблестяха на небето.

24. ВИДЯНО ПРЕЗ НОЩТА

Почти до края беше сигурна, че сънува. В съня си тя се събуди от сън, в който се любеше с Арни. Не бяха в колата, а в някаква прохладна синя стая, която беше празна, с изключение на тъмносиния килим и на разхвърляните по пода възглавници със светлосини копринени калъфи. Лий се събуди — беше в спалнята си, а навън се зазоряваше.

Дочу приближаването на някаква кола. Отиде до прозореца и погледна към улицата.

Кристин стоеше до бордюра. Моторът й работеше, а от ауспуха й излизаше дим, но зад волана нямаше никой. В съня си Лий си каза, че навярно Арни вече е на входната врата. Помисли си, че трябва да побърза да му отвори. Баща й ще се вбеси, ако се събуди и го завари пред къщата им в четири сутринта.

При все това тя не помръдна. Гледаше колата и си мислеше колко я мрази… и колко се страхува от нея. Кристин също я мразеше.

„Ние сме съперници“ — каза си тя и не изпита мъка или ревност, а безкрайно отчаяние и страх. Кристин стоеше на улицата и я чакаше… „Хайде, миличка, слез долу. Ще се разходим и ще обсъдим коя има повече нужда от него, коя го обича повече и коя ще се окаже по-добра за него. Хайде ела. Не се страхуваш, нали?“

Лий не се страхуваше. Беше направо уплашена. „Не е честно, тя е по-стара и по-опитна от мен. Ще го омагьоса…“

— Махай се — напрегнато прошепна Лий в съня си и почука по стъклото с кокалчетата на пръстите си. Усети студа и видя малките сърповидни отпечатъци върху заскрежения прозорец. Учудващо е колко реални са някои сънища…

Действително сънуваше, защото изненадано установи, че колата е чула думите й. Едва изрекла ги, чистачките на Кристин се раздвижиха и някак надменно започнаха да свалят мокрия сняг от предното стъкло. Сетне колата плавно потегли нагоре по улицата. Зад волана й нямаше никой! Лий беше сигурна в това, доколкото човек може да е сигурен в нещо, което сънува. Предният ляв прозорец беше заснежен, но не замъглен. Тя надниква през него и видя, че колата е празна. Тогава си каза, че наистина сънува.

Замаяна се върна в леглото си (където никога не беше спала с мъж — също като Арни все още беше девствена) и си спомни за една Коледа отпреди дванайсет, може би четиринайсет години. Навярно по това време е била три-четиригодишна.

Заедно с майка й бяха отишли в един от големите бостънски универсални магазини…

В съня си Лий отпусна глава върху възглавницата и заспа с отворени очи, взирайки се в избледняващия мрак навън. Изведнъж — в сънищата е възможно всичко — видя през прозореца отдела за детски играчки в големия магазин. Пред очите й пробляснаха коледни дръвчета, украсени със сърма и с блещукащи лампички.

Търсеха подарък за Брус — единствения първи братовчед на Лий. По високоговорителите ехтеше смехът на предрешения Дядо Коледа, който изобщо не беше весел, а някак си зловещ — смях на маниак, дошъл през нощта не с подаръци, а с брадва в ръка.

„Не, скъпа, не може. Това е играчка за момчета.“

„Но аз го искам!“

„Дядо Коледа ще ти донесе хубава кукла, може би дори Барби…“

„Искам това!“

„Мила Лий, момчетата вълшебници са направили тази играчка за момченца. Момичетата вълшебници изработват хубави кукли…“

„Не искам кукла! Не искам Барби! Искам това!“

„Ако продължаваш да ме ядосваш, веднага ще те заведа вкъщи, Лий!“

Накрая момиченцето се подчини. На Коледа получи не само кукла Барби, но и съпругът й Кен и им се зарадва (поне така предполагаше), но и до ден днешен си спомняше червената състезателна кола върху изрисувани зелени хълмове, която се движеше сама върху оградено с миниатюрни перила шосе, чиято реалност се подсилваше от безсмислената му кръгообразна форма. О, колко бързо се движеше червената кола — Лий беше запленена от нея. Играчката изглеждаше толкова истинска, че сърцето на детето се свиваше, докато я гледаше. Създаваше се впечатление, че автомобилчето се движи само, макар Лий да знаеше, че се насочва от човек, който седи в кабинката вдясно и натиска бутоните на дистанционното управление. Майка й й го беше обяснила и сигурно бе така, но момиченцето предпочиташе да вярва на очите си. И на сърцето си.

Тя стоеше като омагьосана, стиснала перилата, обграждащи витрината, вперила очи в колата, която продължаваше да обикаля в кръг, без да бъде управлявана от шофьор. Майка й едва я склони да си тръгнат. По високоговорителите продължаваше да звучи зловещият смях на Дядо Коледа, от който потрепваха гирляндите, спуснати от тавана.

Лий дълбоко заспа. Сънищата и спомените й бавно избледняха. Навън се развиделяваше. Студената светлина окъпа улиците, тихи и пусти в неделната утрин. Навалелият през нощта сняг беше девствен, с изключение на следите от автомобилни гуми, които водеха към дома на семейство Кабът, сетне завиваха към пресечката на края на този тих квартал.

Лий се измъкна от леглото едва към десет (майка й, която не обичаше децата й да се излежават, най-сетне я събуди и я накара да закуси преди да е станало време за обяд). Навън се бе стоплило и термометърът показваше 60°F. В западната част на Пенсилвания времето в началото на ноември е променливо като през ранна пролет. Ето защо до десет часа снегът се бе стопил, а следите от гуми — изчезнали.

25. БЪДИ ОТИВА НА АЕРОГАРАТА

Една нощ, десет дни по-късно, когато картонени пуйки и рогове на изобилието от разтегателна хартия започнаха да се появяват на прозорците на началните училища, някакво синьо „Камаро“ с толкова вдигната задница, че предната му част заплашваше да заоре в земята, безшумно влезе в платното, водещо към паркинга на аерогарата. Сенди Галтън разтревожено надникна от кабинката си. Бъди Репертън провря глава през прозореца на колата си и щастливо му се усмихна. Лицето му беше брадясало — личеше, че се е бръснал преди седмица — а очите му лудешки проблясваха, което се дължеше повече на кокаина, а не на повишено настроение по случай приближаващия Ден на благодарността. Тази вечер с момчетата здравата се бяха надрусали. Общо взето Бъди малко напомняше някакъв покварен Клинт Истууд.

— Още ли виси оная работа между краката ти, Сенди? — ухилено попита той. Дебелашката му шега беше възнаградена с бурен смях, който се разнесе от колата. Вътре седяха Дон Вандерберг, Мучи Уелч и Ричи Трелони. Чувстваха се на седмото небе след кокаина и шестте бутилки долнопробно вино, осигурено от Бъди. Бяха дошли да се позабавляват с плимута на Арни Кънингам.

— Хей, ако ви пипнат, сигурно ще ме уволнят — нервно изрече Сенди. Единствено той беше напълно трезвен и вече съжаляваше задето бе споменал, че Кънингам е паркирал таратайката си тук. Тогава и не подозираше, че може да попадне в затвора.

— Ако спипат теб, или някого от шибания ти отряд, шефът ще ви накара да оплачете майчиното си мляко — обади се Мучи от задната седалка и думите му предизвикаха нов изблик на веселие.

Сенди се огледа — надяваше се да види друга кола, която влиза в паркинга, но до излитането на следващия самолет имаше повече от час и наоколо беше безлюдно като в пустиня. Времето беше застудяло, остър като бръснач вятър помиташе пистите и меланхолично подсвиркваше сред редиците паркирани коли. Вляво от Сенди табелата с рекламата на „Апко“ безспирно се полюшваше.

— Много смешно, олигофрени такива! — сопна се той. — Знайте, че изобщо не съм ви виждал. Ако ви пипнат, ще кажа, че съм бил до кенефа.

— Майчице, какъв бъзльо! — възкликна Бъди и пренебрежително го изгледа. — Честна дума, никога не съм предполагал, че си такъв лигльо, Сенди.

— Бау, бау! — излая Ричи и компанията се заля в смях.

— Хайде, търкулни се на земята и се престори на мъртъв, Сенди!

Пазачът се изчерви и заяви:

— Хич не ми пука! Предупреждавам ви да внимавате.

— Разбира се, приятел — искрено произнесе Бъди. Беше запазил седмата бутилка вино и порядъчна доза от белия прашец. Усмихнато ги подаде на пазача:

— Заповядай. Приятно прекарване.

По лицето на Сенди цъфна доволна усмивка.

— Благодаря.

Сетне, за да докаже, че не е лигльо, той добави:

— И хубавичко да я подредите.

Бъди студено се усмихна. Очите му помръкнаха и по-мътняха, станаха мъртви и жестоки.

— О, ще се постараем — процеди той. — Ще се постараем.

„Камаро“-то бавно влезе в паркинга. Известно време Сенди следеше пътя й по задните светлини, после Бъди ги изгаси. Вятърът донесе до слуха му бръмченето на двигателя, сетне и този звук замря.

Сенди изсипа кокаина върху шкафчето и го изшмърка с навита на рулце банкнота. След това се зае с виното. Знаеше, че ще го уволнят, ако го заварят с бутилка на работното му място, но изобщо не му пукаше. Предпочиташе да се напие, отколкото непрекъснато да седи на тръни и да се ослушва за колите на полицаите, охраняващи летището.

Вятърът духаше в неговата посока и той чуваше… чуваше прекалено много, повече, отколкото му се искаше.

Звънтене на счупено стъкло, приглушен смях, потракване на метал.

Тишина.

Бръснещият вятър донесе до слуха му тихи гласове, но Сенди не успя да различи думите.

Внезапно прозвуча цяла канонада от удари. Пазачът потръпна. Някъде в мрака се трошаха стъкла, някакъв метален предмет падна на асфалта — навярно бе предната броня. Сенди откри, че жадува за още една доза кокаин. Белият прашец го развеселяваше, а в момента се нуждаеше точно от това. Беше сигурен, че нещо страшно става в дъното на паркинга.

Дочу по-висок глас, напрегнат и заповеднически, навярно беше на Бъди:

— Направете го!

Останалите промърмориха нещо. Отново гласът на Бъди:

— Не там! Върху таблото!

Приятелите му отново промърмориха нещо. Репертън извика:

— Хич не ми дреме!

Незнайно защо, думите му накараха останалите да се разсмеят.

Въпреки пронизващия студ, Сенди беше вир-вода от пот. Рязко затвори прозорчето на будката и загаси телевизора. После жадно отпи от бутилката и се намръщи от неприятния вкус на сместа от плодов сок и долнопробно вино, която Бъди наричаше „Тексаски шофьор“. Не харесваше питието, но какво друго му оставаше, когато останалите се наливаха с евтина бира? Не биваше да се прави на по-изтънчен от тях, защото рано или късно щяха да го изхвърлят от компанията. Бъди не понасяше лигльовците.

Алкохолът се разля в стомаха му и Сенди се почувства малко по-добре. Дори окото не му мигна, когато колата на охраната действително мина покрай будката. Полицаят му махна с ръка, младежът невъзмутимо отвърна на поздрава му.

Петнайсет минути по-късно синьото „Камаро“ се появи, този път вече в платното за излизащите коли. Бъди седеше спокойно и уверено зад волана, стиснал между краката си почти празната бутилка вино. Усмихваше се зловещо и Сенди смутено установи, че има нещо безумно в кръвясалите му очи. Причината не беше единствено във виното и в кокаина. Бъди бе щастлив задето бе доказал на Кънингам, че не прощава на онези, които са се опитали да го прецакат.

— Свършихме добра работа, приятел — усмихнато заяви Бъди.

— Радвам се — отвърна пазачът и напразно се опита да отвърне на усмивката му. Не изпитваше никакви чувства към Кънингам, но си представяше как ще реагира, когато види какво се е случило с ремонтирания му плимут. Каза си, че това не го засяга и повтори:

— Радвам се.

— Дръж се, момче — подвикна му Ричи и се ухили.

— Дадено! — отвърна Сенди. Радваше се, че си отиват. Навярно след всичко случило се тази нощ вече няма да се навърта в бензиностанцията на Вандерберг. Беше загазил и то здравата. Работата беше сериозна, прекалено сериозна. Хрумна му, че ще е добре да изкара някакви вечерни курсове. Ще се наложи да напусне работа, но какво от това, и без това службата му като нощен пазач му се струваше много скучна.

Бъди продължаваше да се взира в него, устните му бяха разтегнати в безумна усмивка. Сенди отпи голяма глътка вино и за малко не се задави. За миг си представи, че започва да повръща върху повдигнатото към него лице на Бъди и смущението му прерасна в ужас.

Репертън заяви:

— Ако ченгетата те разпитват ще им кажеш, че не си видял нищо. Около девет и половина ти се е наложило да отидеш до кенефа.

— Разбира се, Бъди.

— Бъди спокоен — работихме с ръкавици и не сме оставили отпечатъци.

— Добре.

— Не се притеснявай — ледено промълви Репертън.

— Да, добре.

Синьото „Камаро“ отново потегли. Сенди натисна копчето и автоматичната врата на паркинга се отвори. Колата бавно пое по алеята, която извеждаше от летището.

Някой извика: „Бау, бау!“ и дори воят на вятъра не можа да го заглуши.

Разтревожен, Сенди отново се настани пред телевизора.

Малко преди появата на пътниците, пристигащи от Кливланд с полета в десет и трийсет, той изля остатъка от виното през прозореца на будката. Вече не му се пиеше.

26. КРИСТИН Е НАРАНЕНА

На следващия ден след училище Арни и Лий взеха автобуса за летището. Възнамеряваха да отидат с Кристин до Питсбърг и да направят покупките си за Коледа (въпреки че дотогава имаше доста време). Радваха се, че ще пазаруват заедно — това ги караше да се чувстват възрастни.

Докато пътуваха с автобуса, Арни беше в отлично настроение и правеше шеговити забележки по адрес на спътниците им. Успя да разсмее Лий, въпреки че беше загазила, което обикновено я караше да се чувства потисната и почти винаги беше придружено със силни болки. Арни й прошепна, че дебеланата с мъжки боти е прегрешила монахиня, младежът с каубойската шапка — типичен мошеник и т.н. Тя се опита да му подражава, но не я биваше колкото него. Помисли си, че е невероятно как Арни се е измъкнал от черупката си и направо е разцъфнал. Да, това бе най-точното определение. Лий изпита самодоволното удовлетворение на златотърсач, чиито очаквания са се оправдали. Сега разбираше, че не напразно го е обикнала.

Слязоха на спирката пред терминала и уловени за ръце тръгнаха към паркинга.

— Е, не е толкова лошо — отбеляза момичето. За пръв път идваше тук, заедно с Арни. — Само на двайсет и пет минути път от училището.

— Права си — отвърна Арни. — Важното е да има мир в семейството. Повярвай, че майка ми направо щеше да откачи, когато за пръв път видя Кристин пред нас.

Лий се засмя и вятърът развя дългите й коси. В сравнение с миналата нощ температурата се беше повишила, но беше доста хладно. Все пак й беше приятно, защото поне студът подсказваше, че наближава Коледа, въпреки че витрините в Питсбърг още не бяха празнично украсени. „Голяма работа — важното е доброто настроение!“ — каза си тя и внезапно се почувства безкрайно щастлива. Прекрасно бе да си жив и най-вече — да си влюбен.

Лий често размишляваше за любовта си към Арни. И преди се бе увличала по различни момчета, дори когато живееше в Масачузетс, веднъж й се стори, че е влюбена, но сега чувствата й към Арни бяха безспорни. Понякога той я тревожеше. Интересът му към Кристин й се струваше почти маниакален, но дори безпокойството я караше да изпитва непознат досега трепет. Беше достатъчно честна да признае пред себе си, че чувствата й са донякъде егоистични. Ласкаеше се от мисълта, че само за няколко седмици беше успяла да преобрази Арни, да го превърне в човек с характер.

Промъкнаха се между колите и се отправиха към дъното на паркинга. Над тях реактивен самолет правеше последната си обиколка преди кацането и двигателите му ревяха оглушително. Арни каза нещо, но бученето на самолета заглуши думите му. Лий се обърна и го изгледа, напуши я смях при вида на беззвучно мърдащите му устни. Изведнъж те престанаха да се движат. Арни зяпна и спря като ударен от гръм. Очите му се разшириха, сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите. Устните му започнаха да се гърчат. Конвулсивно стисна ръката на Лий и за малко не премаза пръстите й.

— Арни…

Бученето на самолета заглъхваше, но момчето като че не чу, само хвана още по-здраво ръката й. Стискаше устни, а лицето му беше изкривено в странна гримаса, изразяваща изненада и ужас. Лий си помисли: „Получил е инфаркт“ и извика:

— Арни, какво ти е? Оохх, боли ме!

За един кратък, но непоносим миг, той стисна още по-силно ръката й, която допреди малко държеше толкова нежно и на Лий й се стори, че чува пращането на костите си. Погледна го и видя, че лицето му е мъртвешки бледо.

От устните му се изтръгна само една дума: „Кристин!“ и той пусна ръката й. Затича се към колата, удари крака си в бронята на някакъв кадилак и за малко не падна, но успя да запази равновесие и отново се втурна напред.

Едва сега Лий разбра, че нещо се е случило с колата — колата, колата, нищо не го интересуваше, освен проклетата кола. Обзе я гняв и отчаяние. За пръв път се запита дали може да го обикне, дали Арни ще й позволи.

Гневът й моментално се стопи, когато погледна към Кристин и видя…

С протегнати ръце Арни тичаше към останките от колата си. Спря пред нея и протегна ръце — имаше вид на човек, който иска да се предпази от връхлитащ върху него автомобил, който всеки момент ще го смаже.

Остана така няколко секунди, сякаш искаше да спре колата и целият свят. Сетне отпусна ръце. Адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу, докато той се опитваше да сподави стенанието или вика си. Върху шията му изпъкваха всяко мускулче и всяка жила, дори кръвоносните съдове се открояваха релефно. Изглеждаше като човек, който се мъчи да вдигне непосилна тежест.

Лий бавно тръгна към него. Ръката й пулсираше от болка — навярно утре ще е подута, но тя не й обърна внимание. Сърцето й се сви от мъка за Арни, тя копнееше да сподели страданието му. Много по-късно осъзна, че през този ден Арни я беше изолирал, бе предпочел да остане сам в мъката си и бе успял да прикрие неописуемата си омраза.

— Арни, кой го е направил? — прошепна тя и гласът й пресекна от вълнение. Не обичаше Кристин, но страшната гледка пред очите й я накара да проумее чувствата на Арни към колата. Опита се да си внуши, че вече не я мрази.

Арни не й отговори. Стоеше безмълвно, свел глава и вперил яростните си очи в Кристин.

Предното стъкло беше счупено на две места, върху разрязаните с нож седалки като фалшиви диаманти блестяха натрошените стъкла. Част от предната броня беше изтръгната и захвърлена на земята, близо до преплетени черни жици, подобни на пипалата на октопод. Три от прозорците също бяха разбити. Цялото купе беше надупчено и зейналите отвори образуваха вълнообразни линии. По всичко личеше, че са направени с остър и тежък инструмент — може би с лоста за сменяне на гумите. Предната дясна врата беше отворена и висеше на пантите си. Лий забеляза, че всички индикатори на таблото са счупени. Седалките бяха разрязани и пълнежът им стърчеше навън. Стрелката на спидометъра лежеше на пода.

Арни бавно обикаляше колата си и я оглеждаше. На два пъти Лий го заговори, но той не й отвърна. Върху мъртвешки бледото му лице като две ярки петна се открояваха пламналите му страни. Наведе се и вдигна подобния на октопод предмет. Лий видя, че е капачка за дистрибутора. Веднъж баща й й я бе показал, докато поправяше тяхната кола.

Арни се втренчи в него, сякаш изучаваше някакво рядко животно, сетне го захвърли на земята. Под краката им хрущяха счупени стъкла. Лий отново се опита да го заговори, но той остане безмълвен. В този момент освен огромно съжаление към него, тя изпита необясним страх. По-късно сподели с Денис Гилдър, че й се сторило напълно възможно Арни да е полудял.

Той изрита встрани парче от счупената броня. То се удари в ламаринената ограда на паркинга и издрънча. Стоповете на Кристин също бяха разбити и червени като рубини стъкълца обсипваха асфалта.

— Арни… — отново се обърна към него Лий. Той се вкамени и се втренчи в левия преден прозорец. От гърдите му се изтръгна смразяващ приглушен звук, подобен на воя на диво животно. Лий надникна през рамото му, видя онова, което беше върху таблото и й се прииска едновременно да се засмее, да изкрещи и да припадне. В първоначалния си ужас от пораженията, нанесени върху Кристин не беше забелязала какво има върху таблото. Докато се опитваше да преодолее желанието си да повърне, тя се питаше как човек може да падне толкова ниско, че да направи такова нещо, да се…

— Лайнари! — извика Арни с писклив, неузнаваем глас, пресекващ от ярост.

Лий се извърна встрани и повърна, докато сляпо се държеше за колата, паркирана редом с Кристин. Пред очите й играеха белезникави точици, които започнаха да нарастват като набъбващ ориз. В обърканото й съзнание, изплува картина от ежегодния провинциален панаир: една от атракциите беше стара, изпотрошена ръждясала таратайка върху подиум, до която стоеше тежък чук. Срещу двайсет и пет цента посетителите имаха право на три удара с чука. Целта бе да се унищожи колата. Но не да…, не да…

— Проклети лайнари! — изкрещя Арни. — Ще ви пипна, ще ви пипна, дори това да ми струва живота!

Лий отново повърна и пожела никога да не се беше запознавала с Арни Кънингам.

27. АРНИ И РЕДЖИНА

Арни се прибра вкъщи малко след полунощ. Дрехите, които бе облякъл за разходката до Питсбърг бяха изцапани с грес и мокри от пот. Ръцете му бяха по-замърсени от всякога, дълбока драскотина прорязваше като клеймо опакото на ръката му. Изглеждаше изтощен и замаян. Под очите му имаше тъмни сенки.

Майка му седеше на масата, редеше пасианс и с ужас очакваше завръщането му. Лий й бе съобщила по телефона за случилото се. По гласа на момичето, което бе направило добро впечатление на Реджина, макар тя да не го смяташе напълно достойно за сина си, личеше, че е плакало.

Реджина се паникьоса, побърза да прекъсне разговора и избра номера на гаража на Дарнъл. Лий беше обяснила, че Арни е помолил да му изпратят влекач и се е върнал с него, а нея, въпреки протестите й, качил на такси. На второто позвъняване някой вдигна слушалката и Реджина дочу дрезгав, хриплив глас:

— Тук гаражът на Дарнъл.

Тя побърза да затвори, осъзнала, че в този момент не бива да разговаря със сина си. И без това двамата със съпруга й бяха допуснали доста грешки по отношение на Арни и на колата му. По-добре да изчака, докато той се прибере вкъщи, и да му каже всичко в очите.

Когато го видя да влиза, побърза да изрече:

— Арни, съжалявам.

Помисли си, че щеше да е по-добре, ако съпругът й присъства на разговора им, но той беше в Канзас Сити на някакъв симпозиум, посветен на търговията и на зараждането на частното производство през средновековието. Щеше да се върне чак в неделя, освен ако случилото се с Арни го накараше да се прибере по-рано. Реджина беше почти сигурна, че той ще постъпи така. Разкаяно осъзна, че едва сега разбира сериозността на положението.

— Аз също съжалявам — апатично произнесе Арни.

— Аз, тоест ние… — тя млъкна, ужасена от безизразното му лице.

Мъртвите му очи се взираха в празното пространство. Майка му безмълвно го изгледа и поклати глава. Усети как ненавистните сълзи напират в очите й, в носа и в гърлото й. Мразеше да плаче и от малка умееше да се владее. Произхождаше от католическо семейство, състоящо се от баща й — обикновен строителен работник, преждевременно повехналата й майка, сестра й и седмината й братя. Беше си наумила на всяка цена да постъпи в колеж, въпреки твърдото убеждение на баща й, че там момичетата научават единствено как да се чукат и да забравят религиозното си възпитание. Амбицията й струваше много сълзи и безсънни нощи. Съпругът й и синът й я смятаха за безсърдечна, защото не разбираха, че когато преминеш през ада, излизаш закоравял. Че когато човек се бори с нокти и зъби, за да постигне своето, не отстъпва лесно завоюваните позиции.

— Знаеш ли какво? — промълви Арни.

Тя поклати глава. Все още се бореше с горещите сълзи, които напираха в очите й.

— Ако не бях смазан от умора, щях да се пукна от смях — представих се как размахваш чука редом с гадовете, които разбиха Кристин. Навярно се чувстваш дори по-щастлива от тях.

— Арни, не си прав!

— Прав съм! — изкрещя той и внезапно в очите му проблясна смразяващ гняв. За пръв път в живота си Реджина се изплаши от него. — Ти забрани да оставям колата пред нас, а баща ми измисли да я паркирам на аерогарата. Според теб, кой е виновен? Кой? Смяташ ли, че щеше да се случи, ако Кристин останеше тук?

Стиснал ръце в юмруци той пристъпи към нея и с огромно усилие на волята Реджина се сдържа да не отскочи назад.

— Арни, не може ли да поговорим за това като разумни хора?

— Едно от копелетата се изсрало върху таблото на колата ми — безстрастно заяви той. — Как мислиш, дали е постъпка на разумен човек?

Реджина смяташе, че е овладяла сълзите си, но когато чу за проявата на такава неоправдана, безумна ярост, избухна в ридания. Свела глава, тя плачеше заради онова, което бе преживял синът й, плачеше от смайване, от болка и от страх.

През целия си живот беше гледала отвисоко майките, с по-големи от Арни деца. Когато той беше на една година, те мрачно поклащаха глави и й казваха да почака, докато синът й стане петгодишен. Истинските неприятности започвали едва когато децата пораснат дотолкова, че да казват неприлични думи пред бабите си и да си играят с кибрит, когато никой не ги наблюдава. Но Арнолд, кротък като ангелче от бебе, остана такъв дори когато навърши пет години. Другите майки вдигаха очи към небето и я съветваха да почака, докато момчето стане десетгодишно. Когато Арни не се промени, те тъжно пророкуваха, че това ще стане след пет години. Безброй заплахи дебнели беззащитния юноша — наркотици, рокконцерти, готови на всичко леки момичета и Боже, опази — кражби на автомобилни части, плюс онези… срамни болести…

Докато ги слушаше Реджина вътрешно се усмихваше, защото възпитаваше детето си по предварителен план — компенсация за собственото й нерадостно детство. Синът й растеше заобиколен от отзивчиви, любящи родители, готови да му дадат всичко, в границите на нормалното, да го изпратят в избрания от него колеж (при условие, че учебното заведение е добро) и по този начин да се справят блестящо с трудната задача да бъдеш образцов родител. Ако й кажеха, че Арни почти няма приятели и че съучениците му се подиграват, Реджина би отвърнала с леден тон, че самата тя е посещавала енорийско училище в беден квартал, където за майтап смъкваха гащичките на момичетата и ги подпалваха със запалки с изрисуван върху тях разпънат Христос. Ако й намекнеха, че становището й относно възпитанието се различава от това на омразния й баща по отношение на материалните цели, тя би се разгневила и би изтъкнала идеалния си син като доказателство за правилността на подхода й.

Но сега този идеален син стоеше пред нея блед, изтощен, изцапан до уши с грес. Тялото му сякаш вибрираше от едва сдържана ярост, характерна за дядо му, той дори физически приличаше на него. Добре подреденият свят на Реджина бе рухнал в един миг.

— Арни, утре сутринта ще решим какво трябва да се направи — обърна се тя към сина си, докато се опитваше да се овладее. — Ще поговорим утре сутринта.

Той произнесе апатично:

— Само при условие, че станеш много рано. Ще подремна три-четири часа, после ще отида в гаража.

— Защо?

Арни се изсмя като луд и размаха ръце, сякаш се канеше да полети.

— Защото имам много работа! Много повече, отколкото си представяш!

— Не! Утре си на училище. Категорично ти забранявам…

Момчето се обърна и студено я изгледа. Реджина потръпна, стори й се, че сънува ужасен кошмар, от който никога не ще се събуди.

— Не бой се, ще отида на училище — промълви той. — Ще сменя дрехите си и дори ще взема душ, за да не умириша класната стая. А след последния час ще се върна в гаража. Предстои ми непосилна работа, но съм сигурен, че ще се справя. Сигурен съм, въпреки че спестяванията ми значително ще намалеят. Освен това трябва да изпълнявам и поръчките на Уил.

— Ами домашната работа… уроците?

— А, уроците…

Той махна с ръка и невесело се усмихна, устните му се разтегнаха в механичната усмивка на човече от стенен часовник. — Естествено, че ще пострадат, не искам да те заблуждавам. Не обещавам, че ще бъда отличник, но все някак ще се справя. Сигурен съм, че ще изкарам четворки, дори петици по някои предмети.

— Не! Трябва да мислиш за колежа!

Арни се обърна и тръгна към нея. Отново куцаше, този път много силно. Постави длани на масата пред нея и бавно се приведе. Реджина си помисли: „Господи, изобщо не познавам сина си. Нима грешката е моя? Та нали единственото ми желание бе той да има най-доброто! Нима е възможно? Боже, дано да е кошмар, от който ще се събуди с обляно в сълзи лице, защото е толкова реален…“

Втренчен в нея, Арни изрече:

— В момента ме интересуват само Кристин и Лий и как да запазя благоразположението на Дарнъл, за да оставям колата в гаража. Обещавам, че ще я направя като нова. Пет пари не давам за колежа! Предупреждавам те, че ако не ме оставиш на мира, ще напусна училище — надявам се, че поне това ще те сплаши.

Реджина отвърна на погледа му и заяви:

— Няма да го направиш, Арнолд. Навярно съм заслужила твоята… твоята жестокост, но с всички сили ще се боря против склонността ти към самоунищожение. И не ме заплашвай, че ще напуснеш училище…

— Ще го направя без да ми мигне окото — прекъсна я той. — Не се заблуждавай, че няма да посмея. През февруари навършвам осемнайсет и нищо не ще ми попречи. От сега нататък искам да ме оставиш на мира. Ясно ли е?

— Върви да си лягаш — през сълзи прошепна майка му. — Сърцето ми се къса като те слушам.

— Нима? — внезапно той се засмя. — Мъчително е, нали? Знам го от опит.

Сетне бавно се отправи към вратата. Накуцваше и тялото му се накланяше на една страна. След миг Реджина дочу трополенето на обувките му по стълбата — звук, който внезапно й напомни за детството й, когато си казваше: „Грубиянинът си ляга“.

Отново се разрида, изправи се и със залитане излезе в задния двор, за да си поплаче насаме. Обгърна раменете си с ръце, като че търсеше утеха и през сълзи се загледа в лунния сърп, който се размазваше пред замъглените й от сълзи очи. Изведнъж целият й живот се бе променил, сякаш пометен от ураган. Синът й я ненавиждаше. Омразата беше изписана на лицето му. Не беше каприз, раздразнение или типично за възрастта му избухване. Арни я мразеше — какво се бе случило с идеалното й момче? Изобщо не можеше да го познае. Изобщо.

Стоя на двора докато сълзите й започнаха да пресъхват, а риданията й се превърнаха в хлипане и в тежки въздишки. Леденият вятър щипеше голите й крака и се впиваше в тялото й през тънкия халат. Тя се прибра, качи се на горния етаж и близо минута стоя нерешително пред вратата на Арни. Най-сетне се престраши и влезе.

Синът й спеше върху покривката на леглото, дори не беше свалил панталоните си. Приличаше на човек, изпаднал в безсъзнание, лицето му й се стори невероятно състарено. На светлината, идваща от коридора изведнъж й се привидя, че косата му е опадала, а в зейналата му уста нямаше нито един зъб. Тя сподави вика си като притисна ръка към устните си, и се приближи до леглото.

Сянката й се премести заедно с нея и тя видя, че в леглото е нейният Арни. Старецът, когото за миг бе видяла, беше зрителна измама, плод на развинтената й фантазия. Погледна към радиочасовника и забеляза, че е нагласен на четири и половина. Понечи да го изключи и дори протегна ръка, но нещо я спря.

Одите в спалнята си, седна до телефона и взе слушалката. За миг я задържа в ръката си, докато размишляваше. Ако се обади на Майкъл посреднощ, той ще си помисли, че…

… Че се е случило нещо страшно!

Тя се изсмя. Нима не беше вярно? Действително се бе случило нещо ужасно — всъщност историята все още не беше приключила.

Тя избра номера на „Рамада Ин“ в Канзас Сити без да съзнава, че търси помощ за пръв път, откакто преди двайсет и седем години бе напуснала мрачния и занемарен бащин дом, за да постъпи в колежа.

28. ЛИЙ ОТИВА НА ПОСЕЩЕНИЕ В БОЛНИЦАТА

Лий успя да запази спокойствие, докато разказа по-голямата част от историята си. Седеше на стола за посетители с плътно притиснати колене и с кръстосани глезени. Беше спретнато облечена в пъстър вълнен пуловер и кафява кадифена пола.

Едва към края се разплака и не можа да намери носната си кърпичка. Денис й подаде кутията с книжни салфетки, която стоеше върху нощното му шкафче и промълви:

— Успокой се, Лий.

— Не м-м-мога! Оттогава не ме е потърсил… в училище изглежда толкова уморен, а и ти казваш, че не е идвал да те види…

— Ще дойде, ако му трябвам — каза Денис.

— Дрънкаш като наперен мъжкар! — възкликна тя и за миг изглеждаше комично смаяна от грубите си думи. Сълзите образуваха вадички върху лекия й грим. Двамата с Денис се спогледаха и се засмяха, но смехът им прозвуча неестествено.

— Ходил ли е при Дрънкалото?

— При кого?

— При Дрънкалото. Лени Баронг нарича така мистър Викърс, училищния психолог.

— О, да. Извикаха го в кабинета му завчера, в понеделник. Но не ми каза за какво са разговаряли, а аз не посмях да попитам. Арни изобщо не ми говори, станал е толкова особен…

Денис безмълвно кимна. Дори да се опиташе да й обясни, Лий едва ли щеше да го разбере — беше прекалено разтревожена и объркана. Самият той се чувстваше безпомощен и се страхуваше за Арни. От думите на хората, които идваха да го виждат в болницата личеше, че приятелят му е на ръба на умопомрачението. Разказът на Лий беше най-подробен и увеличи страховете му. Никога досега не беше копнял да е вън от болницата. Най-лесно беше да телефонира на Викърс и да го попита как може да помогне на приятеля си. Другата възможност беше да се обади на самия Арни… но според Лий напоследък той ходел само на училище и в гаража на Дарнъл, а през останалото време спял. Баща му прекъснал престоя си в Канзас Сити, а когато се прибрал, избухнал нов скандал. Въпреки че не й го беше казал, Лий смяташе, че Арни за малко не напуснал дома си.

Денис не желаеше да разговаря с приятеля си докато е в гаража на Дарнъл.

— Какво да правя? — обърна се към него момичето. — Как би постъпил на мое място?

— Изчакай — посъветва я той. — Не виждам друг изход.

— Но това е най-трудното — прошепна Лий. Пръстите й несъзнателно късаха хартиената кърпичка и кафявата й пола беше осеяна с бял мъх. — Родителите ми искат да престана да се виждам с него, да го оставя. Страхуват се, че Репертън и момчетата от бандата му ще измислят нещо ново.

— Значи си сигурна, че това е работа на Бъди и на приятелчетата му?

— Да, всички го знаят. Мистър Кънингам се обади в полицията, въпреки че Арни се опита да го разубеди и каза, че сам ще си уреди сметките с тях. Думите му изплашиха още повече родителите му. Аз също се страхувам. Полицаите арестуваха Бъди Репертън и един от приятелите му, на име Мучи. Познаваш ли ги?

— Да.

— Арестували са и нощния пазач на паркинга. Казва се Галтън, но забравих малкото му име…

— Сенди.

— Точно така. Смятат, че и той е замесен, че навярно ги е пуснал вътре.

Денис промълви:

— Действително Сенди е от компанията на Бъди, но не е така деградирал, както останалите. Хей, хрумна ми нещо — казваш, че Арни вече не разговаря с теб, но все пак някой ти е съобщил подробностите.

— Прав си. Първо ми се обади мисис Кънингам, после — съпругът й. Не мисля, че са се наговорили. Навярно не подозират, че съм разговаряла и с двамата. Те са много…

— Разтревожени — прекъсна я Денис. Момичето поклати глава.

— Нещо повече. И двамата изглеждаха така, сякаш… току-що са ги нападнали и пребили. Колкото и да се старая, не мога да изпитам съжаление към майка му. Струва ми се, че единственото й желание е да се наложи, но ми е мъчно за мистър Кънингам. Изглежда толкова… толкова — гласът й пресекна, сетне тя отново заговори:

— Когато вчера следобед отидох у тях, мисис Кънингам… между другото, тя ме помоли да я наричам Реджина, но някак си не мога да го изрека…

Денис се ухили.

— А ти можеш ли? — попита Лий.

— Да, но съм имал повече време да се упражнявам.

За пръв път момичето се усмихна искрено.

— Е, това има значение. Та както ти казвах, когато отидох у тях, тя беше вкъщи, но мистър Кънингам не се беше прибрал от училище… Тоест от университета.

— Разбирам.

— Мисис Кънингам ми обясни, че си е взела отпуска до края на седмицата. Каза, че нямала сили да се върне на работа преди Деня на благодарността.

— Как ти се стори?

— Покрусена — отвърна момичето, взе нова хартиена кърпичка и отново започна да я къса. — Изглежда с десет години по-стара, отколкото преди месец, когато се запознахме.

— А Майкъл?

— И той се е състарил, но се държи — колебливо отговори Лий. — Сякаш случилото го е накарало да се… стегне.

Денис замълча. Познаваше Майкъл Кънингам от тринайсет години и никога не го беше виждал „стегнат“. Реджина командваше, а той безпрекословно й се подчиняваше и поднасяше напитките на празненствата, устройвани от семейство Кънингам (на които присъстваха предимно техни колеги от университета). В свободното си време слушаше любимите си плочи и меланхолично се взираше в тавана… При най-добро желание Денис не можеше да си го представи „стегнат“.

„Най-голямото й постижение“ — бе казал веднъж баща му, докато наблюдаваше през прозореца как Реджина води Арни за ръка към улицата, където ги очакваше Майкъл, седнал зад волана на колата. По това време момчетата бяха около седемгодишни. — „Върхът на женското й превъзходство — продължи баща му. Питам се дали и на сватбата на Арни ще накара онзи мухльо да я чака в колата. Или пък да…“

Съпругата му се намръщи и с поглед го предупреди, че детето го слуша. Денис завинаги запомни погледа й и думите на баща си. Беше прекалено малък, за да ги проумее напълно, но дори седемгодишното дете знае какво означава „мухльо“. Още тогава му беше ясно защо баща му смята мистър Кънингам за такъв. Съжали Майкъл и до ден-днешен изпитваше същото чувство към него.

— Бащата на Арни се прибра точно когато мисис Кънингам привършваше нейната версия — продължи Лий. — Поканиха ме на вечеря и обясниха, че Арни щял да хапне нещо в гаража, но аз отказах под предлог, че бързам да се прибера. Мистър Кънингам предложи да ме закара до вкъщи и по пътя ми разказа неговата версия.

— Нима мненията им се различават?

— Не съвсем, но… например, в полицията отишъл мистър Кънингам. Арни категорично отказал, а мисис Кънингам — Реджина — заявила, че няма сили да го стори.

Денис предпазливо попита:

— Казващ, че Арни опитва отново да ремонтира колата?

— Да — прошепна момичето, сетне избухна и извика с писклив глас:

— Но това не е всичко! Сигурна съм, че Арни се е забъркал с онзи тип Дарнъл. Вчера, по време на междучасието ми каза, че целия следобед и вечерта ще ремонтира нова предница на колата. Попитах го няма ли да му излезе много скъпо, а той отвърна да не се притеснявам — Уил щял да му отпусне заем…

— Слушай, успокой се и обясни по-подробно.

Тя отново се разплака.

— Уил щял да му даде пари назаем, защото заедно с някой си Джими Сайкс, в петък и в събота Арни щял да изпълнява негови поръчки. Така ми каза. Страхувам се… Страхувам се, че върши нещо незаконно.

— Какво обясни на полицаите, когато го разпитваха за Кристин?

— Каза им, че я открил… в този вид цялата счупена. Попитаха го дали има представа кой го е направил и той отговори отрицателно. Полицаите се интересуваха дали е вярно, че се е бил с Репертън и той го нападнал с нож, поради което го изключили от училище. Арни обясни, че Бъди избил от ръката му плика с обяда и го настъпил. Мистър Кейси се намесил и прекратил сбиването. Попитали го още дали Репертън се е заканвал да му отмъсти, а той отвърнал, че е твърде възможно — в яда си човек казва какво ли не…

Денис мълчаливо се втренчи в прозореца, откъдето надничаше сивото ноемврийско небе и се замисли. Беше много разтревожен. Ако Лий му предаваше вярно отговорите на Арни пред полицаите, то приятелят му не беше излъгал нито веднъж… но беше преиначил случилото се, за да изглежда като обикновено сбиване.

Това му се струваше безкрайно злокобно.

— Имаш ли представа какво работи за Дарнъл? — попита го Лий.

— Не — излъга Денис и му се стори, че чува гласа на баща си: „Бъди неговите очи…“

Втренчи се в Лий, която беше прекалено бледа — гримът й се беше изтрил от сълзите. Помисли си какво огромно усилие полага тя, за да задържи Арни. Навярно това бе урок по издържливост — при обикновени обстоятелства красавица като нея едва ли щеше да го получи поне още десет години. Изведнъж му хрумна, че лицето на приятеля му бе започнало да се променя повече от месец преди да се запознае с Лий… Но след като беше купил Кристин.

— Ще поговоря с него — обеща той.

— Добре. — Лий се изправи. — Не ме разбирай погрешно. Не… не искам всичко да е по старому. Знам, че загубеното не се връща. Но все още обичам Арни и те моля да му го кажа.

— Дадено.

Смутени, двамата дълго мълчаха. Денис си мислеше, че в кънтри песните на това място се намесва „най-добрият приятел“. В разума му се промъкна коварната, злобна мисъл, да го направи. Щеше да му достави истинско удоволствие. Все още изпитваше страхотно влечение към Лий, всъщност никога не бе харесвал толкова много друго момиче. Нека Арни пренася контрабандни експлозии до Бърлингтън и се занимава с любимата си кола. Междувременно двамата с Лий ще се опознаят по-добре и той ще й помогне да забрави мъката си — до болка позната тактика.

В този миг на неловко мълчание, след като Лий изповяда любовта си към приятеля му, Денис почувства, че може да отнеме момичето, което сега беше безкрайно уязвимо.

Навярно сега Лий се учеше на търпение, но това е урок, който трудно се усвоява. Можеше да й каже нещо простичко, например „Ела тук“. А Лий ще се подчини и ще седне на ръба на леглото му. Ще поговорят на по-приятни теми и може би ще я целуне. Пълните й устни бяха чувствени, създадени да целуват и да бъдат целувани. Една целувка, за да я успокои, Втора — заради приятелството им и трета — за късмет. Безпогрешният инстинкт му подсказваше, че може да го направи.

Но той не изрече думите, които биха поставили началото на нещо по-сериозно между него и Лий, тя също мълчеше. Невидимото присъствие на Арни им пречеше и навярно винаги щеше да ги разделя. Арни, който беше влюбен единствено в колата си. Денис си каза, че би било смешно, ако не беше толкова ужасно.

— Кога ще излезеш оттук? — попита Лий.

— Кога ще ме пуснат пред нищо неподозиращата публика? — пошегува се той и се изкикоти. След миг момичето също се засмя.

— Точно така. — Отново се изсмя и промълви. — Извинявай.

— Няма нищо. През целия ми живот са ми се подигравали, така че съм свикнал. А колкото до изписването, лекарите казват, че няма да изляза оттук до януари, но ще имат да вземат. Ще се прибера вкъщи за Коледа — затова се мъча като грешен дявол в стаята за инквизиции.

— Къде?

— Така наричам отделението за физиотерапия. Докторите казват, че гръбнакът ми ще се оправи, а другите кости зарастват бързо. Понякога усещам адски сърбеж. Освен това непрекъснато се наливам с шипков чай. Доктор Ароуей твърди, че това са бабини деветини, но треньорът Пъфър се кълне във вълшебното въздействие на чая и при всяко посещение проверява дали бутилката ми е пълна.

— Той идва ли често?

— Да. Знаеш ли, почти ме накара да повярвам, че от шипката костите зарастват по-бързо.

Денис замълча, после продължи:

— Естествено, никога вече няма да играя футбол. Известно време ще се движа с патерици, после, ако имам късмет, ще ходя с бастун. Старият веселяк Ароуей ми съобщи, че е възможно да куцам една-две години, или до края на живота си.

— Толкова ми е мъчно — тихо промълви Лий. — Съжалявам, че се случи на симпатяга като теб, но чувствата ми са отчасти егоистични. Непрекъснато се питам дали нещастието с Кристин щеше да се случи ако ти беше здрав и се грижеше за Арни.

Денис комично завъртя очи и възкликна:

— Признавам се за виновен!

Но момичето не се усмихна, а продължи:

— Знаеш ли, в един момент се изплаших, че Арни започва да обезумява. Това е единственото, което не съм споделила с мама и татко, нито с родителите му. Все ми се струва, че майка му може да… Не знам какво й е казал след като намери колата си на парчета… но сигурно здравата са се спречкали.

Денис кимна.

— В цялата история има нещо… ненормално. Родителите предложиха на Арни да му купят хубава кола на старо, която да замени Кристин, но той категорично отказал. Когато ме закара до вкъщи мистър Кънингам сподели, че бил готов да му купи нова кола с облигациите, които пазел от двайсет години насам. Синът му не се съгласил и заявил, че не може да приеме такъв подарък. Майкъл обяснил, че напълно го разбира и не му прави благодеяние. Арни щял да изплати колата, дори с лихвите, за успокоение на съвестта… Денис, чуваш ли какво ти говоря?

— Да — отвърна той. — Не искам друга кола, а само Кристин.

— Но това е неестествено. Страстта му към колата се превръща в мания. Страхувам се и понякога изпитвам омраза, но не към Арни, а към про… към шибаната кола, към онази мръсница Кристин.

Страните й пламнаха, очите й се присвиха, ъгълчетата на устните й се извиха надолу. Внезапно лицето й се преобрази — вече не беше красиво, нито дори симпатично: на безмилостната светлина от прозореца изглеждаше грозно и безпощадно, но същевременно забележително и завладяващо. Едва сега Денис проумя защо описват ревността като зеленото чудовище. Лий продължи:

— Знаеш ли какво ми се иска? Мечтая някоя нощ по погрешка да закарат драгоценната му, шибана Кристин на автомобилното гробище. — Очите й злобно проблясваха. — На следващия ден големият кран с магнита ще я вдигне и ще я пусне в пресата. Някой ще натисне бутона и след малко Кристин ще се превърне в метална купчина. Тогава всичко ще свърши, нали?

Денис мълчеше и замислено я наблюдаваше. След миг му се стори, че чудовището, скрито зад лицето й изчезва с подвита опашка. Раменете й се отпуснаха.

— Сигурно ти звучи отвратително, все едно съжалявам задето онези гадове не са довършили работата си.

— Напротив, разбирам те. Нима?

Денис си спомни лицето на Арни, когато бе стоварил юмрук върху таблото на колата. Винаги, когато я видеше, очите му ставаха налудничави. Спомни си видението, което бе имал в деня, когато седна зад волана на Кристин в гаража на Льобей.

Припомни си и кошмарния си сън: фаровете го заслепяват, а до слуха му долита скърцане на автомобилни гуми, подобно на женски писък.

— Така ми се струва.

Двамата се спогледаха.

29. ДЕНЯТ НА БЛАГОДАРНОСТТА

В болницата започнаха да сервират обяда по случай Деня на благодарността в единайсет сутринта и свършиха в три следобед. Денис получи своя в дванайсет и четвърт. Върху подноса му имаше три тънки филийки бяло месо от пуйка, гарнирани с малко сос, купчинка картофено пюре с размерите и формата на бейзболна топка (Денис кисело си помисли, че липсват само червените шевове), също такава купчинка неестествено жълта замразена тиква и пластмасова кутийка с желе от боровинки. В единия край на подноса се мъдреше синя картичка.

Свикнал с болничните порядки (беше открил, че щом веднъж се излекуваш от раните от залежаването, започваш да се интересуваш от живота в болницата повече, отколкото ти се иска). Денис попита санитарката доброволка какво обядват пациентите върху чиито подноси има жълти, или червени картички. Оказа се, че първите получават две парчета пуешко без сос, картофи, или тиква, и желе за десерт. Върху подносите с червените карти имаше смляно бяло месо и пюре, обикновено тези пациенти ги хранеха с лъжичка.

Всичко това му се стори потискащо. Изведнъж си представи как в четири следобед майка му поставя хрупкав печен петел на масата в трапезарията; баща му приготвя острия нож, а сестра му, зачервена от възбуда, с алена кадифена панделка в косите, налива на тримата хубаво червено вино. Стори му се, че усеща аромата на печеното и чува смеха на любимите си хора.

Лесно бе да си го представи, но може би не трябваше… Това бе най-ужасният Ден на благодарността в живота му. Рано следобед той се унесе в дрямка (по случай празника днес нямаше физиотерапия) и сънува неприятен кошмар: няколко санитарки доброволки обикаляха интензивното отделение и залепваха ваденки с изображението на пуйки върху животоспасяващата апаратура.

Родителите и сестра му го бяха посетили сутринта и за пръв път Ели изгаряше от желание да си тръгне. Бяха канени на обяд от семейство Калисън, които имаха трима сина. Единият беше четиринайсетгодишен и според Ели бил „много сладък“ — Гипсираният й брат вече беше безинтересен. Лекарите не бяха констатирали, че е болен от някаква рядка форма на рак на костите, нямаше да остане парализиран до края на живота си; следователно не ставаше за сценарий на мелодраматичен филм.

Към дванайсет и половина родителите му се обадиха от дома на семейство Калисън. По гласа на баща му личеше, че си е пийнал — навярно беше на втория си коктейл „Блъди Мери“, и съпругата му хвърляше предупредителни погледи. По същото време Денис довършваше обяда си — никога досега не се бе справял с празничен обяд за петнайсет минути. Престори се весел, за да не им развали настроението. Ели му се обади за секунда, беше задъхана и възбудена. Навярно разговорът му с нея го беше изтощил толкова много, че да задреме.

Беше заспал (и сънувал кошмар) около два и половина. Днес в болницата беше необичайно тихо, а обслужващия персонал — сведен до минимум. Обичайните звуци от телевизорите и транзисторите в съседните стаи бяха приглушени. Доброволката, която прибра подноса се усмихна ослепително и изрази надежда, че Денис е харесал „специалния обяд“. Той отговори утвърдително — защо да й разваля празника?

Задряма, после потъна в дълбок сън. Когато се събуди, ближаваше пет, а Арни Кънингам се бе разположил на твърдия пластмасов стол, където завчера беше седяло момичето му.

Когато го видя, Денис въобще не се изненада, а си каза че отново сънува. Замаяно промълви:

— Здрасти, Арни. Още ли не са изпаднали топките ти?

— Ще има да чакаш — отвърна приятелят му. — Изглежда, че още не си се събудил, Денис. Искаш ли да ти направя „гъди-гъди“? Положително ще се разсъниш.

В скута му имаше кафяв книжен плик и Денис сънено си помисли: „Все пак е успял да си вземе обяда. Навярно Репертън не го е стъпкал както ми се стори“. Опита се да се изправи на леглото, усети страшна болка в гръбнака и натисна копчето на леглото, за да задейства специалната апаратура. Моторът зави.

— Господи, наистина си ти! — възкликна той.

— Може би очакваше посещение от Хидра, триглавото чудовище? — дружелюбно се поинтересува Арни.

— Бях дълбоко заспал и сигурно не съм се събудил напълно. — Денис потърка челото си, сякаш за да се разсъни. — Честит празник Арни.

— Също и на теб. Нахраниха ли те с пуйка и с разни други гадории?

Денис се засмя.

— Дадоха ми нещо, подобно на храната, която придружаваше „Закусвалнята“ — играчка на Ели. Спомняш ли си я?

Арни притисна устата си с ръце и се престори, че повръща.

— Как да не си спомняш подобна гадост?

— Радвам се, че дойде — промълви Денис и за миг се изплаши, че ще се разплаче. Едва сега осъзнаваше, че е изпаднал в дълбока депресия. Каза си, че непременно трябва да си бъде вкъщи за Коледа — ако остане в болницата, вероятно ще се самоубие.

— Вашите няма ли ги?

— Дойдоха сутринта и довечера отново ще ме посетят — мама и татко със сигурност — но не е като да си у дома.

— Прав си. Е, домъкнал съм ти подаръци. Казах на сестрата, че нося хавлията ти. — Той се изхили доволно.

— Какво има там? — Денис кимна към торбата. Сега забеляза, че не е обикновен хартиен плик, а пазарска чанта.

— Прерових хладилника, след като изкльопахме пуйката — отвърна приятелят ми. — Родителите ми отидоха на гости при някакви приятели от университета — по традиция на този ден се срещат следобед. Едва ли ще се приберат преди осем.

Докато говореше, започна да изпразва чантата. Денис смаяно го наблюдаваше. Арни извади два оловни свещника и постави свещи в тях. Запали ги с рекламен кибрит от гаража на Дарнъл и изгаси лампата. После измъкна четири сандвича, несръчно увити в пергаментова хартия и закачливо изрече:

— Доколкото си спомням, винаги си твърдял, че предпочиташ студените сандвичи с пуешко месо пред празничния обяд по случай Деня на благодарността, защото напрежението е отминало.

— Точно така. Обичам да вечерям сандвичи, докато гледам шоуто на Джони Карсън или някакъв стар филм по телевизията. Но Арни, честна дума, не трябваше да…

— О, по дяволите! Я не дрънкай глупости! Не съм идвал от три седмици. Добре, че спеше когато влязох, иначе щеше да ме застреляш. — Посочи сандвичите и продължи:

— Струва ми се, че си падаш точно по такива — бяло месо и майонеза върху „чудо-хляб“.

Денис се изкикоти, после се закиска, накрая избухна в смях. По всичко личеше, че това му причини болка, но не можеше да спре. Когато бяха деца, „чудо-хляб“ беше една от големите тайни, които споделяше с Арни. За майките им изборът на хляб беше сериозен въпрос. Реджина купуваше диетични франзели, от време на време — ръжен хляб. Майката на Денис предпочиташе сладките черни хлебчета. Но момчетата тайно бяха луди по „чудо-хляб“. Често, вместо сладкиши, те си купуваха от него, плюс бурканче горчица с оцет. Свираха се в гаража на семейство Кънингам (или в къщичката на дървото в двора на Денис, която, за огромно тяхно съжаление преди девет години беше разрушена по време на буря), нагъваха сандвичи с горчица и четяха книжка с комикси, докато свършеха целия хляб.

Арни също се разсмя и Денис си помисли, че това е най-хубавият му миг от Деня на благодарността.

Другият пациент от стаята на Денис беше изписан и приятелите бяха сами. Арни затвори вратата и измъкна от плика опаковка от шест бири.

— Чудесата нямат край! — възкликна Денис и отново се засмя.

— Да, и никога няма да престанат — заяви приятелят му, сетне вдигна бутилката.

— Prosit!

— Да си жив и здрав — отвърна Денис. Двамата жадно отпиха от бутилките.

След като изядоха гигантските сандвичи, Арни извади от бездънната си чанта две пластмасови кутии и ги отвори. Вътре имаше по едно парче домашен ябълков сладкиш.

— Не, не мога — изстена Денис. — Ще се пръсна.

— Яж! — заповяда приятелят му.

— Наистина не мога — рече Денис и посегна към кутията. Изяде сладкиша на четири хапки и доволно се оригна. Пресуши остатъка от втората бутилка бира, отново се оригна и обясни:

— В Португалия оригването е комплимент за готвача.

Главата му беше приятно замаяна от бирата.

— Сигурно — усмихнато отвърна Арни. Изправи се, запали лампата и духна свещите. Студеният ноемврийски дъжд равномерно барабанеше по прозорците и напомняше за приближаването на зимата. Денис си помисли, че с изгасването на свещите е изчезнала празничната атмосфера.

— Да не ми се мяркаш пред очите утре — каза той. — Навярно ще седя в клозета цял час, а от това изпитвам страшни болки в гръбнака.

— Спомняш ли си как веднъж Илейн се беше издула и непрекъснато пускаше газове? — попита Арни и двамата се засмяха. — Скъсахме я от подигравка, докато накрая майка ти побесня.

— Не миришеха, но бяха звучни — усмихнато му напомни Денис.

— Като пистолетни изстрели — съгласи се Арни и отново се засмяха, но някак си тъжно — ако изобщо има тъжен смях. Мисълта, че оттогава бяха изминали цели седем години им се струваше по-скоро тревожна, отколкото забавна. Напомняше им колко кратък е животът.

Потънали в мисли, двамата замълчаха. Най-сетне Денис се обади:

— Лий дойде вчера и ми разказа какво се е случило с Кристин. Много съжалявам. Проклети негодяи!

Приятелят му вдигна поглед и меланхоличното му изражение се замени от радостна усмивка. Денис не можа да повярва на очите си. Арни заяви:

— Да, беше истинска гадост, но и аз не се държах нормално.

— Случва се с всекиго — успокои го Денис.

И изведнъж установи, че започва да го дебне. Ненавиждаше се, но не можеше да постъпи другояче. Само допреди миг изглеждаше, че нищо не се е променило помежду им — приятелството им сякаш изпълваше и стопляше болничната стая, но сега бе изчезнало като полъх на вятъра. Сега двамата просто „танцуваха“. Арни се усмихваше, но очите му бяха непроницаеми и някак си нащрек.

— Сигурно. Държах се зле с майка ми и с Лий, но направо се бях побъркал, когато видях как… Целият ми труд е отишъл по дяволите. — Той поклати глава. — Лоша работа, нали?

— Ще успееш ли да я ремонтираш?

Лицето на Арни моментално се проясни, направо грейна.

— Разбира се! Вече започнах. Ако я беше видял на паркинга, едва ли би повярвал, че от това ще стане кола. Но едно време са знаели как да правят автомобили — за разлика от днешните, чиито „металически“ части всъщност са от пластмаса. Кристин е истински танк. Знаеш ли, най-големи проблеми ми създадоха стъклата. И гумите — бяха ги разрязали.

— Ами двигателят?

— Не бяха стигнали до него — побърза да отговори Арни и това беше първата му лъжа. Лий беше казала, че когато отишли да вземат Кристин, капачката на разпределителя се търкаляла по земята. Денис се питаше още какви поражения са нанесени на двигателя. Щом са надупчили купето с лоста за гумите, защо не са пробили радиатора? Ами проводниците? Карбуратора?

Искаше му се да каже: „Арни, защо ме лъжеш?“, но вместо това попита:

— И какво правиш сега по Кристин?

— Ръся се, заради нея, какво друго? — отвърна Арни и се засмя, но в смеха му прозвуча фалшива нотка. Денис едва ли щеше да я забележи, ако по време на пиршеството не беше чул приятелят му да се смее както в доброто старо време. — Ще изчукам ламарините, ще сменя стъклата и гумите и ще стане като нова.

Като нова. Но Лий беше казала, че вместо Кристин на паркинга са откарали куп старо желязо.

Защо ме лъжеш?

Кръвта му се смрази при мисълта, че Арни започва да полудява. Не можеше да бъде — изглеждаше и говореше съвсем нормално. Но в изражението му имаше нещо… ехидно и лукаво. Сетне изведнъж му хрумна лудешката мисъл, че Арни лъже, за да подготви почвата за… за какво? Нима иска да му повярват, че Кристин се е саморегенерирала? Това бе… чиста лудост!

Нима?

„Разбира се, че е лудост — помисли си Денис. — И все пак със собствените си очи видях как пукнатината в предното стъкло постепенно се смалява.“

Зрителна измама — така си каза тогава и беше прав.

Но дори да беше вярно, това не обясняваше необикновения начин, по който Арни ремонтираше Кристин, странната смесица от стари и нови части. Не обясняваше и потискащото чувство, което Денис изпита, седнал за пръв път зад волана на Кристин в гаража на Льобей. Спомняше си как докато сменяха гумата на път за Дарнъл му се бе сторило, че гледа снимката на стара кола, върху която е поставена фотография на нов автомобил и че от долната снимка е изрязано парченце точно на мястото на колелата.

Лъжата на Арни беше необяснима, както и начина, по които с присвити, пресметливи очи наблюдаваше реакцията на Денис, за да се убеди, че е повярвал на лъжата му. Ето защо Денис широко се усмихна и каза:

— Е, това е чудесно.

Още миг Арни не откъсна очи от лицето му, после небрежно се усмихна и сви рамене.

— Просто късмет. Като си помисля, че можеха да изсипят захар в резервоара, или меласа в карбуратора, но тъпанарите не са се сетили. Имал съм късмет.

— Сигурен ли си, че е работа на Репертън и на веселата му компания? — тихо попита Денис.

В очите на Арни проблясна заплашително пламъче, хвърли към приятеля си изпълнен с подозрение поглед, и лицето му се промени, стана мрачно и навъсено. Той промълви с въздишка:

— Кой друг може да го е направил?

— И все пак не си се оплакал в полицията?

— Баща ми се обади.

— Същото ми съобщи и Лий.

— Какво друго ти каза? — нервно възкликна Арни.

— Нищо, пък и яз не я разпитвах. — Той му протегна ръка. — Твоя си работа, Арни. Хайде да се помирим.

— Добре. — Арни тихо се изсмя, после прокара ръка по лицето си. — Майната му! Все още не мога да го преживея и едва ли някога ще се примиря. Представи си — влизам в паркинга с Лий под ръка и се чувствам на седмото небе и изведнъж виждам…

— Не се ли страхуваш, че отново ще го направят?

Лицето на Арни се скова.

— Не ще имат възможност.

Сивите му очи бяха ледени и Денис си помисли, че не би могъл да бъде на мястото на Бъди Репертън.

— Защо?

— Защото ще я паркирам пред нас — отвърна Арни и на лицето му отново цъфна широката, жизнерадостна и фалшива усмивка. — Ти какво си помисли?

— Нищо — промълви Денис. Ледените очи на Арни продължаваха да се взират в него. Стори му се, че върви по тънък лед, който се пропуква под краката му. А отдолу има черна, студена вода… — Защо си толкова сигурен, че този път Бъди ще остави Кристин на мира?

— Надявам се да реши, че сме квит — рече Арни. — Ние станахме причина да го изключат от училището…

— Глупости! — разгорещено го прекъсна Денис. — Вината беше изцяло негова. Заплашваше те с нож — какъв ти нож — беше истински кинжал!

— Навярно той е на друго мнение — каза Арни, протегна ръка и се засмя. — Стига сме се карали.

— Добре.

— Изключиха го заради нас. Или по-точно — заради мен, а той и приятелчетата се опитаха да унищожат Кристин. Значи сме квит и това е краят на цялата история.

— Съмнявам се, че той мисли като теб.

— Няма друг избор. Ченгетата разпитвали него, Мучи Уелч и Ричи Трелони и здравата ги подплашили. Навряно са принудили Сенди Галтън да си признае. — Арни презрително сви устни. — Гаден сополанко.

Злобното възклицание бе така нетипично за Арни, за стария Арни, че инстинктивно Денис седна в леглото, потръпна от болката в гръбнака си и отново се отпусна върху възглавниците.

— Господи, говориш така, сякаш не ти се иска да си е признавал!

— Не ми пука какво прави той, или другите лайнари — заяви Арни, сетне равнодушно добави: — Вече няма значение.

— Арни, добре ли си? — разтревожено попита Денис. За миг по лицето на приятеля му пробягна безкрайна тъга, дори нещо повече от тъга. Изглеждаше разтревожено и измъчено. По-късно Денис си каза (много по-лесно е да забележиш някои подробности след време, когато е прекалено късно), че е лице на човек толкова объркан и изморен от борбата, че вече не знае какво прави.

После, подобно на подозрителния му поглед, странното му изражение изчезна, и той промълви:

— Нищо ми няма. Но не си въобразявай, че само твоят гръбнак е зле. Спомняш ли си как пострадах на Фили Плейнс?

Денис кимна.

— Я погледни.

Той се изправи и измъкна ризата от панталоните си.

Очите му проблеснаха. В тъмните им дълбочини се появи и заподскача зловещо пламъче.

Сетне повдигна ризата си. Медицинският колан отдолу не беше старомоден и мръсен, като на Льобей, но предназначението бе едно и също.

— Отново се контузих докато карах Кристин в гаража на Уил — заяви той. — Толкова бях разтревожен, че дори не знам как е станало. Предполагам, че съм се пресилил, докато съм качвал Кристин на влекача, но не съм сигурен. Отначало не ме болеше толкова много, но сега се влоши. Доктор Маския ми предписа… Денис, какво ти е?

С огромно усилие на волята Денис се въздържа да не изкрещи и се постара лицето му да изрази учтиво любопитство, но зловещото пламъче в очите на приятеля му продължаваше да подскача и да танцува.

— Ще ти мине.

— Надявам се — рече Арни и напъха ризата в панталоните си. — Просто не трябва да вдигам тежко.

Усмихна се и продължи:

— Ако въведат задължителна военна служба, ще отърва казармата.

Денис се страхуваше да направи жест, с което да покаже изненадата си, но се престраши и скри ръцете си под завивката. Целият беше настръхнал при вида на медицинския колан, досущ като този на Льобей.

Страхуваше се да погледне Арни в очите, които приличаха на тъмна вода под тънък слой лед. Злобното пламъче подскача в дълбините им, подобно на разлагащо се тяло на удавник.

Изведнъж Арни се разбърза.

— Слушай, трябва да тръгвам. Сигурно не си въобразяваш, че цяла нощ ще вися в тази скапана болница.

— Ти си най-търсеният човек на света — шеговито каза Денис. — Благодаря ти от сърце. Накара ме да се почувствам по-добре през този мрачен ден.

Изведнъж му се стори, че Арни ще се разплаче. Зловещото пламъче в очите му беше изчезнало и пред него стоеше старият Арни, неговият приятел. После той се усмихна и рече.

— Запомни едно, Денис: не липсваш на никого. Никой не се е разплакал заради теб.

— Що не ме хванеш за оная работа? — тържествено запита Денис.

Арни му показа пръст, след което се приготви да си отива Взе кафявата пазарска чанта, вече значително олекнала, и прибра в нея свещниците и бирените бутилки. Подчинявайки се на внезапното си хрумване Денис посочи гипсирания си крак.

— Хайде, драсни тук един подпис.

— Нали вече се подписах?

— Да, ама се е изтрило. Ще се подпишеш ли отново?

Приятелят му сви рамене.

— Имаш ли писалка?

Денис измъкна химикалката от чекмеджето на нощното шкафче и му я подаде. Усмихнат, Арни се наведе над гипсирания крак, вдигнат под ъгъл над леглото, намери празно място сред различните имена и надписи, и надраска:

След това почука по гипса и върна писалката на приятеля си.

— Е, доволен ли си?

— Много ти благодаря. Бъди винаги толкова добър, Арни.

— Разбира се. И още веднъж честит празник.

— Също и на теб.

Арни си отиде. По-късно дойдоха родителите на Денис: очевидно изтощена от веселбата през деня, Ели се беше прибрала направо вкъщи. Докато вървяха към дома на мисис и мистър Гилдър разговаряха и майката отбеляза, че Денис изглеждал някак си странно.

— Обззела го е мирова скръб — отвърна съпругът й. — Ужасно е да си в болница по време на празниците.

Денис прекара остатъка от вечерта в сравняване на двата подписа. Арни действително се бе разписал и преди, но тогава и двата крака бяха гипсирани отгоре до долу. Арни бе надраскал името си върху десния крак, който беше вдигнат във въздуха над леглото. Тази вечер се бе подписал върху левия.

Денис позвъни на сестрата и използва целия си чар, за да я накара да свали крака му. Искаше да сравни двата подписа. Гипсът на десния му крак бе донякъде отрязан и след десетина дни щяха да го свалят напълно. Подписът на Арни не се беше изтрил — това бе измислица на Денис, но за малко щеше да изчезне при отрязването на гипса.

Първият път приятелят му не бе написал посвещение, само името си. С известно усилие (придружено от ужасяваща болка) Денис и сестрата доближиха краката му един до друг, за да разгледат подписите. Когато се обърна към нея, гласът му беше прегракнал.

— Как мислите, еднакви ли са двата подписа?

— Не — отвърна тя. — Бях чувала за фалшиви подписи върху чекове, но никога върху гипс. Какво е това? Някакъв майтап?

— Да — отговори момчето и усети как ледена ръка сграбчи сърцето му. Сравни подписите и цялото му тяло се вледени, косъмчетата на тила му настръхнаха.

Бяха коренно различни.

През нощта задуха студен вятър — отначало поривисто, сетне — равномерно. Ясната луна се взираше от тъмното небе. Леденият вихър изтръгна от клоните на дърветата последните пожълтели и изсъхнали листа и ги запрати в канавките и водосточните тръби. Шумът им наподобяваше тракане на кости.

Зимата беше дошла в Либъртивил.

30. МУЧИ УЕЛЧ

Последният ден на ноември се падна в четвъртък след Деня на благодарността. Същата вечер Джексън Браун пя пред препълнената с публика зала „Сивак Хол“ в Питсбърг. Както винаги, Мучи Уелч не пропусна това събитие. Замина за Питсбърг заедно с Ричи Трелони и с Ники Бълингам, но бързо ги загуби в тълпата, пред залата. Побърза да се заеме с обичайната си просия — дали защото хората бяха предварително разчувствани от предстоящия концерт, или просто им беше станал симпатичен с постоянното си присъствие (романтичният Мучи предпочиташе да вярва във второто), но тази вечер урожаят му беше добър — събра трийсет долара в дребни монети. Те издуваха джобовете му и докато вървеше, Мучи дрънчеше като детска касичка. Щастието му се усмихна и по-късно, защото веднага се намери някой да го вземе на автостоп — цял поток коли напускаше паркинга пред залата. Концертът свърши в единайсет и половина, а малко след един и петнайсет той вече беше в Либъртивил. На последната отсечка от пътешествието му го взе някакъв младеж, който пътуваше за Престънвил по шосе 63. Непознатият го свали на една от изходните рампи на магистралата „Кенеди“. Мучи реши да повърви пеша до бензиностанцията на Вандербергови и да се обади на Бъди. Репертън имаше кола, следователно щеше да си осигури транспорт до града. Навярно трябваше да изчака свършването на смяната на Бъди, което означаваше, че ще се прибере вкъщи едва на разсъмване, но все пак бе за предпочитане пред разходката в студената ноемврийска нощ. Освен това Репертън може да има някоя бутилка вино…

Вдъхновен от перспективата за алкохол, Мучи се затътри към бензиностанцията. Студът щипеше лицето му, а леденият вятър го пронизваше. Подкованите му обувки тропаха по безлюдния тротоар, сянката му се удължаваше и смаляваше под злокобната жълтеникава светлина на уличните лампи. До бензиностанцията оставаше малко повече от километър, когато съзря паркираната недалеч от него кола. Двойният й ауспух бълваше дим, който се кълбеше нагоре, за миг застиваше сред студения въздух, сетне бавно се разсейваше. На уличното осветление блестящата й никелирана решетка сякаш му се хилеше като изкривената уста на някой идиот. Мучи позна колата — беше плимут, боядисан в два цвята, които в полумрака изглеждаха като слонова кост и засъхнала кръв. Това бе Кристин.

Младежът се вцепени и я загледа с тъпо учудване, но все още не разбираше какво става и не изпитваше страх. Каза си, че не може да е Кристин — заедно с другите приятелчета бяха пробили радиатора й поне на десетина места и бяха изляли пълна бутилка вино в карбуратора. Накрая Бъди измъкна от колата си чувалче захар и го изсипа в резервоара на плимута, използвайки дланите на Мучи вместо фуния. И това бе само началото…

Бъди бе проявил невероятно въображение при унищожаването на колата на пицоликия. Когато свършиха, Мучи изпита удовлетворение и същевременно се изплаши. Едно бе сигурно — този автомобил нямаше да се движи поне половин година, а още по-вероятно щяха да го закарат направо на гробището. Следователно, това не бе Кристин — невъзможно бе да е тя. Навярно е друг плимут модел ’58.

Напразно за самозалъгваше. Знаеше, че е Кристин.

Той нерешително спря на безлюдния тротоар, премръзналите му уши стърчаха изпод дългата му коса, дъхът му се кълбеше в мразовития въздух.

Колата беше се обърнала с предницата към него, моторът й тихо боботеше. Невъзможно бе да се вид кой седи зад волана (ако изобщо там имаше някой). Автомобилът беше паркиран точно под уличната лампа и оранжевият й глобус се отразяваше в блестящото предно стъкло, като херметически фенер от диня, потопен в дълбочината на тъмен кладенец.

Мучи за пръв път усети страх. Навлажни с език пресъхналите си устни и се огледа. Вляво се намираше магистралата, подобна на пресъхнало речно корито — в среднощния час шестте й платна бяха празни. Вдясно имаше магазин за фотоматериали, на чиято витрина се виждаше оранжево-червената реклама на „Кодак“. Мучи отново погледна към колата. Тя стоеше на същото място и двигателят й работеше на празни обороти.

Младежът понечи да извика, но гърлото му беше пресъхнало. При втория опит успя прегракнало да изрече:

— Хей, Кънингам!

Автомобилът не помръдна, сякаш се бе замислил. Димът продължаваше да излиза на кълба от ауспуха му, двигателят бръмчеше равномерно.

— Ти ли си, Кънингам?

Мучи предпазливо пристъпи напред. Подкованите му обувки се подхлъзнаха по тротоара, сърцето му биеше до пръсване. Отново се огледа с надеждата, че ще забележи някоя минаваща кола — невъзможно бе никой да не се движи по магистралата въпреки късния час. Но шестте платна бяха празни, само уличните лампи хвърляха оранжеви отблясъци върху безлюдния тротоар.

Мучи смутено се изкашля.

— Не ми се сърдиш, нали?

Изведнъж фаровете на Кристин се запалиха и го обляха с ярка светлина. Колата се стрелна към него, гумите изсвириха и оставиха черни следи по асфалта. Нахвърли се върху младежа с такава сила, че задницата й приклекна, също като на куче, което се готви за скок — куче, или вълчица.

Кристин се качи с външните колела на тротоара и стремглаво се понесе към Мучи. Шасито й стържеше по асфалта и от него хвърчаха искри.

Момчето изкрещя и се опита да отскочи встрани. Колата леко удари с калника си левия му глезен и откъсна парче месо. По крака му потече нещо топло и напълни обувката му. Колкото и да е абсурдно, но топлината на собствената му кръв го накара да осъзнае колко студена е нощта.

Отхвърча към магазина за фотоматериали и за малко не счупи витрината. На косъм оставаше да влети през стъклото и да се озове сред куп разпилени фотоапарати.

Внезапно дочу форсирането на двигателя и страховитото стържене на шасито по асфалта. Задъхан, погледна през рамо. В този момент Кристин мина по край него и Мучи видя… видя…

Зад волана не седеше никой.

Обзет от паника, той забрави ранения си крак и си плю на петите. Затича се към магистралата, но погледът му попадна на тясна алея между някакъв магазин и ателие за химическо чистене. Каза си, че е прекалено тясна за Кристин, само ако успее да се добере до нея…

Дребните монети лудешки дрънчаха в джобовете на панталоните и на войнишкото му яке. Спринтираше така, че коленете почти достигаха брадичката му. Подкованите му обувки трещахя по паважа, сянката му го преследваше.

Двигателят на Кристин изрева, затихна, сетне нададе вой. Гумите изскърцаха и Кристин се нахвърли върху Мучи Уелч, пресичайки магистралата под прав ъгъл. Момчето изкрещя, но викът му беше заглушен от неистовия вой на колелата, наподобяващ вопъл на обезумяла от гняв, жадна за мъст жена.

Сянката му вече не го преследваше, а тичаше пред него и се удължаваше. Мучи погледна във витрината на ателието и забеляза приближаването на колата, чиито фарове проблясваха като огромни жълти очи.

В последния момент той се опита да отскочи вляво, но Кристин направи същото, сякаш прочела последната му отчаяна мисъл. Набра скорост, безпогрешно връхлетя върху него и прекърши гръбнака му, тежките обувки изхвръкнаха от краката му. Запрати го в тухлената стена на магазина и той отново за малко не се вряза във витрината.

Ударът беше толкова силен, че тялото му отскочи обратно на улицата, като остави кърваво петно върху тухлите като върху попивателна. На другата сутрин ужасяващата снимка на окървавената стена щеше да се появи на първа страница на либъртивилския „Джърнъл Стандарт“.

Кристин потегли на заден ход, внезапно спря и леко поднесе, сетне с рев отново се втурна напред. Мучи лежеше на земята с пречупен гръбнак и напразно се мъчеше да стане — крайниците му отказваха да се подчинят, постепенно губеше съзнание.

Обля го ярка светлина.

— Не! — прошепна той и усети, че устата му е пълна със счупени зъби. — Н…

Колата се стрелна към него, прегази го, подхвърли го като парцалена кукла и отново даде на заден ход. Спря за миг като че размишляваше, моторът й форсираше и затихваше.

Сетне отново се нахвърли върху младежа. Блъсна го, качи се на тротоара, поднесе, даде на заден ход и пак го прегази.

Стрелна се с рев напред.

И назад.

И напред.

Фаровете й проблеснаха, от ауспуха й изригваше горещ синкав дим.

Безформената купчина на улицата вече не приличаше на човешко същество, а на раздърпана парцалена кукла.

За последен път Кристин потегли на заден ход, спря, направи завой, с пълна скорост прегази неподвижното тяло посред улицата и се понесе към магистралата. Ревът на форсиращия й двигател отекна в стените на околните сгради. След миг, един по един прозорците светнаха. Хората, които живееха над магазините си, занадничаха към улицата, за да разберат какъв е този шум и дали е станала някаква катастрофа.

Единият фар на Кристин беше счупен, другият, облян с кръвта на Мучи, светкаше и гаснеше на пресекулки. Решетката на радиатора бе хлътнала навътре и беше приела формата на тялото на нещастния младеж — също като страховита посмъртна маска. С увеличаване на скоростта, кръвта върху капака се плисна ветрилообразно. Ауспухът гърмеше — единият заглушител беше вън от строя.

Милометърът продължаваше да се върти обратно, сякаш незнайно как Кристин се връщаше обратно във времето, като оставяше след себе си не само злополучната си жертва, но всичко, което се бе случило.

Първо се промени ауспухът — гръмливият звук внезапно затихна, сетне напълно замря.

Вадичките кръв по капака започнаха да се стичат към предницата, противно физическите закони, все едно, че превъртаха някакъв филм назад.

Повреденият фар престана да примигва и засвети равномерно, след миг проблесна и другият, счупен при удара в тялото на Уелч, стъклото се съедини като по магия с тихо пропукване — все едно, че дете настъпваше тънък слой лед върху локва вода.

От предницата долетя приглушено прашене като че някой стискаше кутийка от бира. Хлътналата решетка на Кристин започна да се изправя. Дори механик с петдесет-годишен трудов стаж не би се справил по-добре.

Колата зави по „Хамптън Стрийт“ още преди първите обитатели на околните домове, събудени от писъка на гумите й, да се доближат до останките на Мучи. Достигнала предния ръб на капака, кръвта изчезна, както драскотините и вдлъбнатините по ламарината. Докато Кристин безшумно се приближаваше към гаража на Дарнъл, се дочу приглушено пращене — изглади се последната вдлъбнатина на предния капак, с който колата бе блъснала Мучи.

Кристин изглеждаше като нова.

Сиря пред голямата врата в средата на тъмната, притихнала сграда. Върху левия й сенник беше прикрепена пластмасова кутийка — уредът за дистанционно управление, подарен от Уил Дарнъл на Арни, когато последният започна да му докарва пратките с контрабандни цигари и напитки. Може би това бе „златния ключ за кенефа“, както обичаше да се изразява шишкото.

В тишината се разнесе тихо бръмчене и вратата на гаража се повдигна с дрънчене. Автоматично се запалиха няколко слаби крушки.

Копчето за фаровете само се превъртя и те изгаснаха. Кристин безшумно се плъзна по изцапания с масло циментов под на гаража и се отправи към клетката си. След трийсет секунди външната врата автоматично се спусна надолу. Осветлението се изключи и гаражът отново потъна в мрак.

Изведнъж ключът за запалването се превъртя наляво. Моторът изгасна. Коженият ключодържател с инициали Р. Д. Л. се полюшна и спря.

Кристин се притаи в клетката си и в мрака се чуваше само тихото цъкане на изстиващия двигател.

31. НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН

На следващия ден Арни Кънингам не отиде на училище под предлог, че навярно е хванал грип. Но вечерта каза на родителите си, че се чувства по-добре и че ще отиде в гаража, за да поработи върху Кристин.

Реджина запротестира — въпреки че не му го каза, според нея той приличаше на възкръснал мъртвец. Кожата му се бе изчистила напълно, но в замяна на това беше прекалено блед и под очите му имаше тъмни сенки, сякаш го измъчваше безсъние. Освен това продължаваше да накуцва. Реджина тревожно се питаше дали синът й е станал наркоман. Може би се е контузил по-сериозно, отколкото признава и се тъпче с хапчета, за да продължи работата си по проклетата кола. Сетне отхвърли нелепата мисъл. Въпреки че бе обсебен от Кристин, Арни все пак не беше глупак.

— Добре съм, мамо — промълви той.

— Изобщо не изглеждаш добре. Дори не си докоснал вечерята си.

— По-късно ще хапна нещо.

— Боли ли те гърбът? Нали не се пресилваш в гаража?

— Не — излъга той. Всъщност болките ужасно го измъчваха. Не се бе чувствал толкова зле от деня, когато се контузи във Фили Плейнс („О, нима се случи тогава? — прошепна разумът му. — Сигурен ли си?“). Опитал се бе да махне медицинския колан, но болката беше убийствена. Само след няколко минути го бе нахлузил отново и го беше стегнал по-плътно от преди. Сега се чувстваше малко по-добре и знаеше причината — отиваше при Кристин. Разтревожена, майка му безмълвно се втренчи в него. За пръв път в живота си не знаеше как да постъпи: Арни вече не й се подчиняваше. Осъзнаването на неприятната мисъл будеше в нея безкрайно отчаяние, което понякога я завладяваше и я изпълваше с вледеняващ ужас. Тя изпадаше в дълбока депресия и оплакваше изгубените си илюзии. За какво се бе борила досега? За да се влюби синът й едновременно в някаква скапана кола и в момиче? За да разбере, колко я мрази той, когато погледне в сивите му очи? Сигурна бе, че момичето не е криво за промяната в Арни — за всичко беше виновна колата. Сънят й се наруши и за пръв път от спонтанния й аборт преди двайсет години реши да се обърне към доктор Маския. Може би ще й предпише таблетки против стреса, депресията и постоянното безсъние. Докато бодърстваше през дългите нощи, тя размишляваше за Арни и за грешките, които вече не можеше да поправи. Учудваше се как с напредването на годините човек губи власт и става безсилен. Понякога й се струваше, че старостта наднича от огледалото на тоалетката й като ръка на труп, щръкнала от разровен гроб.

— Ще се прибереш ли по-рано? — попита тя, с пълното съзнание, че прави последни усилия да възвърне изгубените си позиции. Негодуваше, но вече не можеше да промени нищо.

— Да, непременно — отвърна момчето, но думите му прозвучаха неубедително.

— Арни, предпочитам да си останеш вкъщи. Действително не изглеждаш добре.

— Ще се оправя — отвърна той. — И то бързо. Уил ме помоли утре да закарам някакви авточасти до Джеймсбърг.

— Няма да пътуваш, ако си болен — прекъсна го майка му. — До Джеймсбърг са почти двеста километра.

— Не се безпокой.

Арни я целуна по бузата и тя си каза, че безразличното докосване на устните му напомня целувките, които си разменят случайно срещнали се познати.

Когато синът й отвори кухненската врата и понечи да излезе, Реджина попита:

— Познаваш ли момчето, което снощи е било прегазено край магистралата?

Арни се обърна, лицето му беше непроницаемо.

— Какво?

— Във вестника пише, че момчето се прибирало от Питсбърг…

— О, да… онзи, когото блъснала кола и избягала…

— Точно така.

— Първата година в гимназията сливаха класовете ни по някои предмети — каза Арни. — Всъщност не го познавам добре, мамо.

— Радвам се. Реджина кимна доволно.

— Във вестника пише още, че в кръвта му намерили следи от наркотици. Нали никога не си се съблазнявал от тях, Арни?

При вида на бледото й, напрегнато лице момчето се усмихна и промълви:

— Не, мамо.

— Обещай ми, ако болките ти станат нетърпими да се обърнеш към доктор Маския и да не купуваш каквото й да било от разни долнопробни търговци на наркотици.

— Да — покорно отговори той и излезе.

След първия сняг в края на ноември валя още няколко пъти, след което внезапното затопляне стопи снежната покривка, но не напълно. Тя само се отдръпна под сенките на живия плет, под голите дървета и под навеса на гаража. Въпреки снега, или може би заради него, поляната пред къщата изглеждаше странно зелена. Когато излезе навън, Арни видя как баща му събира с гребло мокрите листа.

Махна му с ръка и понечи безмълвно да го отмине, но Майкъл го повика. Момчето с нежелание се подчини. Не искаше да изпусне автобуса.

Баща му също изглеждаше състарен покрай бурите, разразили се по повод на Кристин, въпреки че безсъмнено имаше и други причини. В края на лятото беше подал молба за декан на историческия факултет в Хорликс, но получи недвусмислен отказ. А по време на редовния годишен медицински преглед през октомври лекарят беше констатирал начална фаза на флебит — заболяване, което за малко щеше да причини смъртта на Никсън, типична старческа болест. Докато късната есен постепенно премина в студена зима, характерна за западна Пенсилвания, Майкъл Кънингам изглеждаше по-мрачен от всякога. Арни забързано изрече:

— Здрасти, татко. Извинявай, но трябва да побързам, ако искам да хвана…

Майкъл откъсна поглед от купчинката заскрежени кафеникави листа, които беше успял да събере. Залязващото слънце освети лицето му и за миг то изглеждаше обляно в кръв. Изплашен, Арни неволно отстъпи назад. Баща му изглеждаше измъчен и изтощен.

— Арнолд, къде беше снощи? — попита Майкъл.

— Какво…? — Момчето зяпна, сетне бавно затвори устата си. — Тук си бях. Нали знаеш, че бях тук, татко?

— През цялата нощ?

— Разбира се. Легнах си в десет, бях направо смазан. Защо питаш?

— Днес ми се обадиха от полицията. Във връзка с момчето, прегазено снощи близо до магистралата.

— Да, Мучи Уелч — спокойно промълви Арни и невъзмутимо изгледа баща си с хлътналите си очи, под които имаше тъмни сенки. Ако преди малко бе стреснат от вида на баща си, Майкъл бе не по-малко шокиран от лицето на сина си — на слабата светлина очните му кухини изглеждаха празни, като на череп.

— Да, фамилията беше Уелч.

— Предполагам, че пак ще позвънят. Сигурно мама знае, че може би той е бил един от бандитите, които съсипаха Кристин?

— Във всеки случай аз не съм й го съобщавал.

— Аз също. Дано не го разбере.

— Рано или късно ще го научи — промълви Майкъл. — Абсолютно съм сигурен. Може би не си го забелязал, но майка ти е безкрайно интелигентна жена. Както и да е, няма да го чуе от мен.

Арни кимна и невесело се усмихна.

— „Къде беше снощи“? Доверието ти е трогателно, татко.

Майкъл се изчерви, но не сведе очи.

— Навярно ако не се беше така отчуждил през последните няколко месеца, щеше да разбереш защо ти задавам този въпрос.

— По дяволите! Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш! Няма смисъл да започваме отначало. Непрекъснато повтаряме едно и също. Животът ти се проваля, а ти се правиш, че не разбираш какво ти говоря!

Арни презрително се изсмя и усетил омразата му Майкъл като че още повече се прегърби.

— Мама се интересуваше дали вземам наркотици. Може би и ти искаш да провериш? — Арни се престори, че вдига ръкава на канадката си. — Искаш ли да видиш дали има следи от спринцовка?

— Не е необходимо — прекъсна го баща му. — Достатъчно ми е онова, което знам. За тебе проклетата кола е повече от наркотик.

Арни понечи да си тръгне, но баща му го хвана за рамото.

— Пусни ме веднага!

Майкъл свали ръката си от рамото му и тихо продума:

— Разбери едно — сигурен съм, че не си убил никого, както съм сигурен, че не можеш да ходиш по вода. Но полицаите ще те разпитват. Не искам да се изненадвам от внезапната им поява, защото изненадата ти може да се изтълкува като чувство за вина.

— Но защо се вдига толкова много шум само защото някой пян шофьор е прегазил онзи лайнар Уелч?

— Работата не е толкова проста — отвърна Майкъл. — Успях да науча само това от онзи Джънкинс, който ми телефонира. Човекът, убил Уелч, върнал на заден ход, преминал през тялото му, сетне отново…

— Престани! — извика Арни. Изглеждаше болен и изплашен. Майкъл се почувства както Денис в Деня на благодарността. Помисли си, че когато Арни е уморен и нещастен, отново се превръща в момчето, което познаваха — става по-достъпен.

— Било извършено… с невероятна жестокост — продължи Майкъл. — Така ми каза Джънкинс. Разбираш ли, изобщо не приличало на нещастен случай, а на убийство.

— Убийство? — объркано произнесе момчето. — Не, никога не съм…

— Какво? — стреснато възкликна Майкъл и го сграбчи за канадката. — Какво каза?

Арни го погледна — лицето му отново бе станало невъзмутимо.

— Никога не съм предполагал, че е убийство — ето какво исках да кажа.

Майкъл продължи:

— Просто исках да знаеш. Полицаите ще търсят най-незначителния мотив за убийство. Знаят какво се случи с колата ти и за участието на Уелч, или поне за подозренията ти, че той е бил сред бандитите. Ето защо предполагам, че Джънкинс ще поиска да разговаря с теб.

— Нямам какво да крия.

— Разбира се. Е, побързай — ще изпуснеш автобуса.

— Прав си, трябва да тръгвам — каза Арни, но остана неподвижен още миг, загледан в баща си.

Кой знае защо, Майкъл си спомни деветия му рожден ден. Двамата с Арни бяха отишли в зоологическата градина във Фили Плейнс. Обядваха на една поляна и завършиха деня на миниатюрното игрище в залата на „Бейсин Драйв“, която беше изгоряла през хиляда деветстотин седемдесет и пета. Реджина не беше с тях, защото беше болна от бронхит. Баща и син се забавляваха отлично. За Майкъл това бе най-хубавия рожден ден на сина му — символ на безгрижното детство на всички американчета. Не бяха правили нищо особено, но завинаги щяха да запомнят този ден — Майкъл и синът му, когото бе обичал и продължаваше да обича.

Навлажни с език устните си и прошепна:

— Арни, защо не я продадеш? Продай я веднага, щом завършиш ремонта. Сигурен съм, че ще й вземеш добри пари — две, дори три хиляди.

Стори му се, че по лицето на момчето отново пробягна страх, но не беше съвсем сигурен. Слънцето бе залязло и на хоризонта се очертаваше само оранжева ивица, в дворчето вече бе тъмно. След миг странното изражение (ако изобщо го бе имало) изчезна.

— Не мога да го направя, татко — бавно изрече Арни, като че обясняваше на дете. — Вложил съм много в нея. Прекалено много.

Обърна се и прекоси двора. Когато излезе на улицата, сенките го погълнаха — известно време се чуваха стъпките му по тротоара, после и те затихнаха.

Вложил си прекалено много в нея. Нима? И какво точно си вложил в нея?

Майкъл погледна купчинката листа в краката си, сетне обгърна с поглед двора. В падащия мрак снегът проблясваше под живия плет и под навеса на гаража и сякаш очакваше подкрепление.

32. РЕДЖИНА И МАЙКЪЛ

Реджина заяви, че е капнала. Напоследък като че се изморяваше прекалено бързо, затова си легнаха с Майкъл към девет, много преди Арни да се прибере. Любиха се по задължение и половият акт не им достави удоволствие. Напоследък се любеха много често, но винаги със същия резултат и Майкъл имаше неприятното усещане, че съпругата му използва секса, вместо приспивателно. Когато накрая се отпуснаха в двойното си легло, Майкъл небрежно попита:

— Как спа снощи?

— Отлично — излъга съпругата му. Мислено Майкъл се усмихна.

— Станах около единайсет. Арни спеше много неспокойно — продължи той, за да не издаде страха си, който постепенно го обземаше. Сигурен бе, че тази вечер забеляза нещо странно в изражението на Арни, но проклетите сенки му попречиха да го разгледа. Тревогата проблясваше в съзнанието му като натрапчива реклама. Нима синът му изглеждаше виновен и уплашен, или просто му се бе привидяло в здрача? Мисълта за това едва ли щеше да го остави да заспи.

— Събудих се към един — отвърна Реджина и побърза да добави: — Отидох до тоалетната, но пътьом надникнах в стаята на Арни. — Тя тъжно се изсмя. — Човек трудно забравя навиците си, нали?

— Права си. Съпругата му продължи:

— Той вече спеше. Чудя се как да го накарам да носи пижама през зимата.

— Пак ли беше по долни гащи?

— Да.

Майкъл се отпусна в леглото. Изпитваше огромно облекчение и същевременно малко се срамуваше от себе си. Но все пак искаше да е… сигурен. Лесно бе да каже на момчето: „Сигурен съм, че не си убил никого, както съм сигурен, че не можеш да ходиш но водата“. Но разумът, подобен на перверзна маймунка е способен да си представи какви ли не отвратителни картини и да изпита извратено удоволствие от това. Скръстил ръце зад главата си, загледан в тавана, Майкъл си помисли: „Може би е проклятие, на което са обречени всички хора. Във въображението ти жена ти се чука с най-добрия ти приятел, същият онзи приятел крои заговори срещу теб, синът ти може би убива човек с колата си…“

Каза си, че трябва да се засрами и да се опита да укроти развинтеното си въображение.

Арни си е бил вкъщи в един през нощта. Невъзможно бе Реджина да греши, защото върху бюрото им стоеше радиочасовник, показващ часа с големи, сини цифри. Синът му си е бил у дома в един часа, а онзи Уелч бил прегазен двайсет и пет минути по-късно и то на четири километра оттук. Невъзможно бе Арни да се облече и да излезе, без Реджина, която положително е била будна, да го чуе, да отиде до гаража на Дарнъл, да вземе Кристин и да се появи на магистралата, където бил прегазен Мучи Уелч. Беше физически невъзможно.

Всъщност поначало не го беше вярвал.

Злобната маймунка в главата му като че се успокои. Майкъл се преобърна на дясната си страна и заспа. Сънува, че заедно с двегодишния си син играят миниголф, върху безкрайни поляни, застлани с изкуствена зелена настилка, а наоколо им въртят крила безброй вятърни мелници…, че двамата са сами, сами на този свят, тъй като съпругата му е починала при раждане на детето. Хората говореха, че Майкъл е неутешим, но когато баща и син се прираха вкъщи, никой не ги притесняваше: вечеряха спагети направо от тенджерата като мърлячи ергени, а след като раздигнеха масата, застилаха я със стари вестници и сглобяваха модели на коли с безобидни пластмасови двигатели.

В съня си Майкъл Кънингам се усмихна. Редом с него, в другото легло, Реджина тревожно се взираше в мрака. Чакаше да чуе затръшването на външната врата, което означаваше, че синът й се е прибрал здрав и читав.

Когато чуе отварянето и затварянето на вратата, стъпките му по стълбата, чак тогава ще заспи.

Може би.

33. ДЖЪНКИНС

Джънкинс дойде в гаража на Дарнъл към девет часа вечерта. Арни току-що бе привършил с работата си по Кристин за деня. Беше поставил антена на мястото на унищожената от бандата на Репертън и в продължение на петнайсетина минути седеше зад волана и слушаше питсбъргската станция, която предаваше редовната петъчна програма „Вечер със златните хитове“.

Отначало възнамеряваше само да пусне радиото и да потърси някоя станция, за да се убеди, че е поставил правилно антената, но беше попаднал на WDIL. Седеше неподвижно, взираше се разсеяно през предното стъкло, докато Боби Фулър пееше „Борих се срещу закона“, последван от Френки Лаймън и Тийнейджърс с тяхната „Защо глупците се влюбват“. Сетне Еди Кокрън изпя „Хайде всички заедно“, а Бъди Холи — „Продължавай да бълнуваш“. Това предаване не се водеше от дискожокей, нямаше реклами. От време на време се обаждаше приятен женски глас и му съобщаваше онова, което вече знаеше — че слуша питсбъргската WDIL.

Арни замечтано седеше зад кормилото и леко отмерваше такта с пръсти. Антената беше наред. Да, беше свършил добра работа. Уил беше прав — имаше златни ръце. Кристин беше най-убедителното доказателство за това. Когато я видя пред бараката на Льобей, тя беше само куп старо желязо и той беше успял да я превърне в нова кола. След нападението на бандата на Бъди Кристин ставаше само за автомобилното гробище, но отново бе успял да я ремонтира. Беше…

Бълнувай… бълнувай и ми кажи… кажи ми… да не съм самотен…

Всъщност какво беше направил? Сменил бе антената. Спомняше си и това, че е изчукал смачканата ламарина. Но не беше поръчал предно стъкло (въпреки че то беше сменено), нито тапицерии за седалките (които също бяха нови). Беше погледнал само веднъж под капака, преди ужасено да го затръшне при вида на пораженията, нанесени върху мотора на Кристин.

А сега радиаторът беше цял, блокът на двигателя — чист и блестящ, буталата се движеха безпрепятствено, а моторът мъркаше като котарак.

Опита се да забрави кошмарните си сънища.

Сънувал бе Льобей, седнал зад волана на Кристин. Старецът носеше войнишка униформа, цялата плесенясала, сякаш току-що беше излязъл от гроба. Внезапно лицето му се промени, плътта му започна да се топи, под нея щръкнаха бели, блестящи коси. Очните кухини бяха празни и все пак в тях се гърчеше нещо. Сетне фаровете на Кристин се запалиха и осветиха някакъв човек, приковаха го като бръмбар върху картонче. Човекът му беше познат.

Дали не беше Мучи Уелч?

Може би. Но когато Кристин внезапно се стрелна напред, на Арни му се стори, че ужасеното лице на човека се разтича като восък и се променя още преди плимутът да го достигне: в един миг беше лицето на Репертън, сетне — на Сенди Галтън, после прие образа на дебелия Уил Дарнъл.

Който и да стоеше на улицата, рязко отскочи встрани, но Льобей подкара колата на заден ход, хванал лоста за скоростите с черните си, изгнили пръсти; на единият имаше венчална халка, увиснала върху прогнилата плът като примка, хвърлена върху клона на изсъхнало дърво. Сетне отново се стрелна напред, докато жертвата му се втурна към другата страна на улицата. Когато Кристин връхлетя върху непознатия, той се обърна и ужасено погледна назад — Арни видя лицето на майка си, на Денис Гилдър, на Лий, изплашено разтворила очи, докато тъмнорусата й коса се развява от студения вятър…

Най-сетне съгледа собственото си лице, сгърчените му устни се опитваха да произнесат: „Не! Не! Не!“

Гръмливият звук на ауспуха (със сигурност беше счупен от нещо) се заглушаваше от победоносния вик на Льобей, изтръгващ се от разложеното му гърло, през устните, разтегнати в мъртвешка гримаса, покрити с тънък слой зелена плесен. Старецът крещеше триумфално:

— На ти, лайнар такъв! Е, харесва ли ти?

Дочу се приглушено тупване, калникът на Кристин се блъсна в човешка плът, нечии очила изхвърчаха във въздуха. Сетне Арни се събуди в леглото си. Беше се свил на кълбо, целият трепереше и стискаше възглавницата си. Видя, че е два и четвърт през нощта и усети огромно облекчение, че все още е жив. Беше жив, Льобей бе мъртъв, а Кристин — в безопасност. Само тези три неща имаха значение.

„О, Арни, я признай как контузи гърба си?“ — злобничкият вътрешен глас задаваше въпрос, на който той се страхуваше да отговори.

Беше казал на всички, че се е контузил във Фили Плейнс, когато качвал някаква таратайка на камиона-платформа. Действително колата беше започнала да му се изплъзва и я беше бутнал с всички сили, но все пак това не бе причината за болките в гърба му.

В нощта, след като двамата с Лий откриха смазаната Кристин в паркинга на летището, клюмнала върху разрязаните си гуми… Същата нощ я закараха в гаража на Дарнъл и настрои радиото в канцеларията на станцията, която предаваше стари мелодии. Защо не, Уил вече му се доверяваше. Нали прекарваше контрабандните му цигари до щата Ню Йорк и оръжието чак до Бърлингтон? Веднъж дори занесе в Уилинг някакви увити в кафява хартия пакети. Предаде ги на младеж със стар „Дожд Челънджър“ и в замяна взе друг, малко по-голям пакет, също така дискретно опакован. Предполагаше, че му дават пари за пратката кокаин, но се страхуваше да научи истината.

По време на тези „командировки“ караше колата на Уил — „Империал“, модел ’66, черен като нощта. Автомобилът се движеше безшумно и багажникът му имаше двойно дъно. Дарнъл му бе казал, че няма да има проблеми, стига да не превишава позволената скорост. Най-важното бе, че сега имаше ключа за гаража и можеше да идва след като всички си бяха отишли. Както бе направил през онази нощ. Беше настроил радиото на WDIL и беше… беше…

Беше контузил гръбнака си.

Но какво бе правил?

От подсъзнанието му изплува отдавна чута фраза: „Имах проблем с гърбината…“

Действително ли искаше да научи? Не. Понякога колата го отвращаваше, струваше му се, че ще е по-добре да… да я закара на автомобилното гробище. Не че щеше да го направи, но от време на време (както снощи, например, когато се събуди, плувнал в пот от кошмарния си сън) чувстваше, че ако се отърве от Кристин, ще бъде… по-щастлив.

Внезапно радиото изпращя, сякаш изсъска котка.

— Не се безпокой — прошепна Арни. Бавно, с нагласа прокара длан по таблото. Да, понякога Кристин го плашеше. Навярно баща му бе прав донякъде — колата беше променила живота му. Но не можеше да я зареже — все едно да се самоубие.

Пращенето престана. „Марвълетс“ пееха „Моля, господин пощальон“.

Внезапно някой изрече:

— Арнълд Кънингам?

Момчето подскочи и изгаси радиото, сетне се обърна. Нисък, елегантен човек надничаше през прозореца на Кристин. Очите му бяха тъмнокафяви, а лицето — зачервено, навярно от студа.

— Да?

— Казвам се Рудолф Джънкинс, детектив от щатската полиция — изрече мъжът и му подаде ръка през отворения прозорец.

За миг Арни се втренчи в нея и си помисли, че баща му се оказа прав. Сетне пусна най-чаровната си усмивка, стисна здраво ръката на полицая и възкликна:

— Не стреляйте! Ще хвърля оръжието си.

Джънкинс също се усмихна, но очите му продължаваха внимателно да разглеждат колата, което не се понрави на Арни. Изобщо не му се понрави.

— Брей! От местните полицаи разбрах, че бандитите направо са смазали таратайката ти, но изобщо не й личи.

Момчето сви рамене и излезе от колата. Обикновено в петък вечер в гаража нямаше много клиенти. Уил почти не се мяркаше. Днес също отсъстваше. В отсрещната клетка някакъв тип на име Габс поставяше нов шумозаглушител на раздрънкания си „Велиънт“, от дъното на гаража се разнасяше бръмченето на пневматичната отвертка — непознат поставяше вериги на колата си. С изключение на тях двамата, Арни и полицаят, бяха сами.

— Не беше толкова страшно, колкото изглеждаше — промълви Арни.

Подозираше, че този елегантен човечец е много умен. Машинално, сякаш за подкрепа сложи ръка върху покрива на Кристин и моментално се почувства по-добре. Уверен бе, че ще се справи с полицая, колкото и да бе хитър. Пък нямаше за какво да се притеснява.

— Повредите бяха минимални.

— Така ли? Разбрах, че са надупчили купето с остър инструмент — промълви Джънкинс и внимателно огледа Кристин. — Да пукна, ако виждам някаква следа. Навярно си истински гений, Арни. Май че трябва да те наема за постоянно, като знам как кара жена ми.

Усмихна се обезоръжаващо, но очите му продължаваха да проучват колата. От време на време се отклоняваха към лицето на Арни, сетне отново се съсредоточаваха върху Кристин. Момчето започна да се притеснява и заяви:

— Вярно, че съм добър, но все пак не съм Господ. Ако се вгледате внимателно, ще видите грундираните места. — Посочи една-две незабележими вдлъбнатини върху купето и продължи:

— За щастие в Ръгълс намерих оригинални части за плимут. Тази врата смених изцяло — сам виждате, че има разлика в цвета.

— Не — отвърна полицаят. — Може би се забелязва с микроскоп, но според мен цветът е напълно еднакъв.

Сви ръка в юмрук и почука по вратата. Арни се намръщи.

— Справил си се отлично — възкликна Джънкинс, заобиколи колата и мина пред нея. — Отлично, Арни. Моите поздравления.

— Благодаря — отвърна Арни и продължи да наблюдава полицая, който преструвайки се на възхитен, внимателно оглеждаше колата за подозрителни вдлъбнатини, олющена боя, може би за петно от кръв или кичур сплъстена коса. Явно търсеше доказателства, че Кристин е причината за смъртта на Мучи Уелч. Арни беше сигурен, че лайнарът прави точно това.

— С какво мога да ви помогна, детектив Джънкинс?

Ченгето се засмя.

— Не бъди толкова официален — не го понасям. Наричай ме Руди, съгласен ли си?

— Да — усмихнато отвърна момчето. — С какво мога да ти помогна, Руди?

— Знаеш ли, цялата история ми се струва малко странна. — Полицаят приклекна и заразглежда левия фар. Замислено го чукна с пръст, после привидно разсеяно прекара показалеца си по металната гривна. Ръбът на палтото му докосна просмукания с масло циментов под, после той се изправи. — Получаваме доклади за всякакви произшествия от подобен характер. Например за смазаната ти кола…

— Не беше смазана — прекъсна го Арни. Имаше чувството, че се движи по опънато въже и отново докосна Кристин, което го успокои. — Въпреки опитите им, не бяха успели да й направят кой знае какво.

— Добре де, признавам, че не съм запознат със съвременния жаргон — засмя се Джънкинс. — Но когато ми донесоха доклада, веднага попитах: „Къде са снимките?“. Помислих, че са ги забравили. Позвъних в либъртивилската полиция, но оттам ми отговориха, че снимки изобщо не са правени.

— Вярно — отговори Арни. — Хлапе на моята възраст има право само на застраховка „гражданска отговорност“. Ако бях осигурен срещу други щети, щях да направя куп снимки. Но си казах, че не са ми необходими. Във всеки случай нямаше да ги залепя в албума си.

— Прав си — промълви Джънкинс и бавно заооиколи колата, търсейки с поглед счупено стъкло, някоя драскотина, чувства за вина по лицето на момчето. — Знаеш ли още какво ми се видя странно? Дори не си съобщил в полицията за престъплението! — Тъмните му очи въпросително изгледаха Арни, сетне той се усмихна с престорено учудване и повтори:

— Дори не си се оплакал. Попитах кой все пак е съобщил и ми отговориха, че се е обадил бащата на момчето. — Полицаят поклати глава. — Не те разбирам, Арни. Скъсал си се от работа, докато реставрираш старата таратайка, която сега струва от две до три хиляди долара. Сетне се появяват някакви бандити, които я смазват.

— Нали ви казах, че…

Руди Джънкинс вдигна ръка и обезоръжаващо се усмихна. Странно, но за миг Арни имаше чувството, че ще каже: „Хайде да се помирим“, както правеше Денис, когато обстановката се нажежеше прекомерно.

— Сбърках — повреждат я.

— Точно така — отвърна Арни.

— Приятелката ти сподели, че един от извършителите се… изходил върху таблото. На твое място бих побеснял и положително щях да се оплача.

Внезапно усмивката му изчезна и той сериозно, дори строго изгледа момчето.

Арни спокойно отвърна на погледа му. Помълча и изрече:

— Лайната се измиват. Искате ли да ви кажа нещо, мистър… Руди?

— Слушам те, синко.

— Когато бях на година и половина, докопах вилица и надупчих старинното бюро, за което майка ми беше спестявала повече от пет години. Казваше, че е отделяла от джобните си пари. Предполагам, че съм го унищожил за нула време. Разбира се, не си го спомням, но мама твърди, че седнала на пода и се разплакала. — Арни се поусмихна. — Доскоро не можех да си я представя как плаче. Но сега мога. Как мислите, нима съм помъдрял?

Джънкинс запали цигара и попита:

— Може би съм прекалено тъп, но не ми е ясна поуката от тази история.

— Майка ми заяви, че би предпочела да ме повива до тригодишна възраст, стига да не бях съсипал бюрото й. Защото лайната се измиват. — Той се усмихна. — Пускаш водата и те изчезват.

— Както изчезна Мучи Уелч?

— Не знам нищо по този въпрос.

— Нима?

— Точно така.

— Честна скаутска? — попита Джънкинс. Въпреки шеговития тон очите му бяха напълно сериозни; взираха се в Арни и търсеха издайническо потрепване и смущение.

Човекът, който поставяше вериги на колата си, изпусна някакъв инструмент на цимента. Той издрънча и непознатият извика:

— Да те вземат дяволите, курво!

Джънкинс и Арни погледнаха към него. Полицаят почувства, че момчето се изтръгва от хипнотичния му поглед.

— Честна скаутска — отвърна Арни. — Слушайте, предполагам, че този разпит е задължителен, все пак си вършите работата…

— Точно така, върша си я — тихо изрече Джънкинс. — Една малка подробност — момчето е било прегазено три пъти. Беше станало на кайма. Наложи се да събират с лопата.

— Престанете — прошепна Арни. Почувства, че му се повдига.

— Защо? Нали така се прави с лайната? Изриват ги с лопата.

— Нямам нищо общо с това! — извика Арни и човекът в отсрещната клетка стреснато го изгледа.

Момчето понижи глас и продължи:

— Извинете. Единственото ми желание е да ме оставите на спокойствие. Отлично знаете, че нямам нищо общо с произшествието — нали току-що огледахте цялата кола. Ако Кристин беше блъснала онзи Уелч и то толкова пъти, щеше да е цялата смачкана — знам го от стотиците криминални филми по телевизията. Когато преди две голини карах курсове по автомеханика, мистър Смолнак каза че най-добрият начин да се унищожи предницата на една кола, е да се удари в сърна, или в човек. Звучи като черен хумор… но той изобщо не се шегуваше.

Арни преглътна и чу странно пращене в гърлото си, което бе напълно пресъхнало.

— Действително на колата ти й няма нищо — отвърна полицаят. — Но ти си зле, момче. Движиш се като сомнамбул. Изглеждаш адски шибано… извини ме за циничния израз. — Той хвърли цигарата и продължи:

— Искаш ли да ти кажа нещо, Арни?

— Какво?

— Струва ми се, че скалъпваш лъжите по-бързо, отколкото галопира кон, или по-точно — по-бързо, отколкото се движи този плимут.

Арни безмълвно го изгледа, вкопчил пръсти в дясното странично огледало на Кристин.

— Струва ми се, че не лъжеш за убийството на Уелч, но съм сигурен, че ме мамиш за произшествието с колата си. Гаджето ти твърди, че са смазали автомобила до неузнаваемост и е много по-убедителна от теб. Плачеше, докато ми описваше случилото се. Каза, че земята била посипана със счупени стъкла и… между другото, откъде купи новите стъкла?

— От Маконъл — моментално изрече Арни.

— Пазиш ли касовата бележка?

— Изхвърлих я.

— Все пак предполагам, че са те запомнили. Не всеки ден правят такива големи покупки.

— Може би, но на твое място не бих разчитал на това, Руди. Те са най-големите търговци на стъкла за коли от Ню Йорк до Чикаго. Имат много клиенти и повечето от тях са собственици на стари коли.

— Е, сигурно записват покупките.

— Съмнявам се — платих в брой.

— В такъв случай името ти е на фактурата.

— Грешите — отвърна Арни и студено се усмихна. — Фактурата е на името на гаража на Дарнъл. По този начин получих десет процента отстъпка.

— Застраховал си се напълно, а?

— Лейтенант Джънкинс…

— Лъжеш и за стъклата, но да пукна, ако знам защо.

— Ако остане на вас, сигурно ще обвините Христос в измама, докато е висял на разпятието — гневно изрече момчето. — Откога е престъпление да купуваш резервни стъкла, ако някой ти ги е счупил? Нима да платиш в брой или да получиш отстъпка е криминално деяние?

— Не е — отговори полицаят.

— Тогава ме оставете на мира.

Джънкинс продължи, сякаш не го беше чул:

— И което е много важно, мисля, че знаеш нещо за нещастието с Уелч. Питам се какво.

— Нищо не знам.

— Ами…

— Нямам какво повече да ви кажа — прекъсна го Арни. — Съжалявам.

— Добре — прекалено бързо се предаде полицаят и примирението му моментално обезпокои Арни. Джънкинс бръкна в джоба на спортното сако под палтото си и извади портфейла си. Носеше пистолет в преметнат през рамо кобур и явно искаше момчето да го види. Извади визитна картичка и я подаде на Арни.

— Можеш да ми позвъниш на тези телефони, ако решиш да ми кажеш нещо — каквото и да било.

Арни сложи картичката във вътрешния си джоб. Полицаят още веднъж бавно заобиколи Кристин, като внимателно я огледа и повтори:

— Страхотна работа си свършил.

Сетне изгледа Арни право в очите и попита:

— Защо не подаде оплакване в полицията? Момчето тежко въздъхна:

— Защото смятах, че това е краят, че повече няма да се занимават с нея.

— Така и предполагах — каза Джънкинс. — Лека нощ, синко.

— Лека нощ.

Полицаят направи няколко крачки към изхода, после се върна.

— Помисли добре върху онова, което ти казах. Повярвай, че изглеждаш много зле. Имаш страхотно момиче. То много се безпокои за теб и ти съчувства за случилото се с колата. Баща ти също се тревожи, разбрах го дори по телефона. Помисли си и ми се обади, синко. Сигурен съм, че ще се почувстваш по-добре.

Арни усети как сърцето му се свива, неизказаните думи напираха на устните му. Кафявите очи на Джънкинс бяха толкова добри. Понечи да проговори — един Бог знае какво щеше да каже, но страхотна болка прониза гръбнака му и го накара да се вцепени. Подейства му като плесница на човек, изпаднал в истерия. Изведнъж се почувства по-спокоен, главата му се проясни.

— Лека нощ — повтори той. — Лека нощ, Руди.

Още миг полицаят не откъсна разтревожените си очи от лицето му, сетне си тръгна.

Арни почувства, че се разтреперва. Отначало се раздрусаха ръцете му, сетне тръпките обхванаха цялото му тяло. Пиинешком отвори врата на Кристин и се отпусна на предната седалка. Лъхна го успокояващата миризма на нова тапицерия. Завъртя ключа на акумулатора, индикаторите на таблото светнаха и той посегна към бутона на радиото.

В този момент погледът му попадна на кожения ключодържател с инициалите Р. Д. Л. и кошмарният му сън се завърна с ужасяваща сила: разложеният труп седи на неговото място. Празните очни кухини се взират през предното стъкло; мъртвешките пръсти стискат волана; оголеният череп се хили безсмислено, а Кристин прегазва Мучи Уелч под звуците на радиото, настроено на WDIL.

Внезапно му се зави свят, стомахът му се преобърна, почувства, че му се повдига. Измъкна се от колата и хукна към тоалетната, собствените му стъпки отекваха лудешки в ушите му. Със сетни сили се добра до тоалетната и повръща, докато стомахът му се изпразни. Пред очите му играеха черни точки, ушите му бучаха, мускулите на корема му спазмодично се свиваха.

Вдигна глава и видя бледото си, изплашено лице в олющеното огледало. Под очите му имаше тъмни сенки, мократа му от пот коса падаше на челото му. Помисли си: „Джънкинс беше прав — действително изглеждам зле.“

Но гнойните му пъпки бяха изчезнали.

Разсмя се лудешки. За нищо на света няма да се откаже от Кристин. Ще…

Отново му се повдигна, но този път нямаше какво да повърне, тялото му се разтърсваше от спазми.

Изведнъж почувства нужда да разговаря с Лий.

Влезе в канцеларията на Уил, където тишината се нарушаваше единствено от тиктакането на стенния часовник. Помнеше наизуст номера на семейство Кабът, но на два пъти го набра погрешно, защото ръцете му трепереха.

Лий вдигна слушалката, гласът й беше сънен.

— Арни?

— Трябваше да говоря с теб, Лий. Трябва да те видя.

— Слушай, минава десет. Преди малко взех душ и си легнах, дори вече заспивах…

— Моля те — промълви той и затвори очи.

— Ще се видим утре — отвърна Лий. — Тази вечер е невъзможно, родителите ми няма да ми разрешат да изляза толкова късно…

— Едва десет е, при това е петък.

— Всъщност не им е приятно да излизам с теб, Арни. Отначало те харесаха, дори все още си симпатичен на баща ми, но и двамата смятат, че си станал малко странен.

Лий дълго мълча, сетне изрече:

— И аз така мисля.

— Това означава ли, че повече не искаш да ме виждаш? — бавно попита той. Чувстваше се смазан, цялото тяло го болеше.

В тона на момичето прозвуча лек укор.

— Смятах, че ти не искаш да ме виждаш… В училище не ми обръщаш внимание, а всяка вечер неизменно си в гаража, при колата.

— С това е свършено — отвърна той, сетне с огромно усилие изрече: — Точно за колата искам да раз… о, по дяволите! — страхотна болка прободе гърба му и той инстинктивно се хвана за кръста, пръстите му се вкопчиха в медицинския колан.

— Арни? — изплашено извика момичето. — Какво ти е?

— Нищо ми няма, само гърбът ме боли.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Ще поговорим утре — отвърна той. Ще отидем в Баскин-Робинс, ще те почерпя сладолед, ще направим покупките си за Коледа, след това ще вечеряме и до седем часа ще те върна вкъщи. Обещавам, че няма да се държа странно.

Лий се опита да се засмее и той почувства огромно облекчение, което сякаш успокои болките в гръбнака му.

— Глупчо такъв! — възкликна тя.

— Това означава ли, че си съгласна?

— Да. — Лий замълча, сетне промълви:

— Казах ти, че родителите ми са против да се виждаме, но не и аз.

— Благодаря — отговори Арни като се мъчеше да овладее гласа си. — Благодаря ти от сърце.

— За какво искаше да разговаряме?

— За Кристин. Исках да поговорим за нея и за кошмарите ми. И защо изглеждам толкова зле и непрекъснато слушаш само една и съща радиостанция… Да поговорим за онова, което направих онази нощ, когато всички си отидоха…, когато контузих гръбнака си. О, Лий, искам да…

Отново усети силна болка в гърба, сякаш котка заби нокти в плътта му.

— Струва ми се, че вече ти го казах.

— О, така ли? — в гласа й се промъкна топлота. — Добре.

— Лий?

— Ъ-м-м-м.

— Обещавам, че сега ще имам повече време. Ще бъдем заедно винаги, когато пожелаеш — каза той и си помисли: „Защото Денис е в болницата и ти си единственото, което ми остава. Единственото, между мен… между мен и…“

— Радвам се — отвърна Лий.

— Обичам те.

— Дочуване, Арни.

Внезапно му се прииска да извика: „Кажи, че ме обичаш. Моля те, кажи го!“

Но дочу само изщракване в слушалката.

Дълго седя зад бюрото на Уил с наведена глава, опитвайки се да се овладее. Не е необходимо Лий непрекъснато да му повтаря, че го обича, нали? Не е необходимо всеки път да повдига самочувствието му, нали? Но действително ли беше така? Или се самозалъгваше?

Стана и се отправи към вратата. Важното бе, че тя се съгласи да излезе с него. Ще напазаруват за Коледа, както бяха възнамерявали в деня, когато лайнарите смазаха Кристин. Ще се разходят и ще си поговорят — с една дума — ще се забавляват. И тогава Лий ще му каже, че го обича.

— Ще ми го каже — прошепна той, застанал на прага на канцеларията. В този миг погледът му попадна на Кристин, която седеше в клетката си и като че му се подиграваше. Решетката й приличаше на раззината паст на хищно животно.

Противният вътрешен глас отново му прошепна: „Как контузи гръбнака си, Арни? Как се контузи? Как се контузи?“

Опита се да го заглуши, защото се страхуваше от отговора.

34. ЛИЙ И КРИСТИН

Денят беше мрачен, като че всеки момент щеше да завали сняг, но Арни удържа на обещанието си — забавляваха се прекрасно и той не се държеше странно. Когато отиде да вземе Лий, майка й си беше вкъщи и отначало го посрещна студено. Но момичето се забави повече от двайсет минути, преди да слезе, облечено в бежов пуловер и нови панталони, които подчертаваха прекрасното му тяло. Обикновено беше много точна и Арни се питаше дали забавянето й не е нарочно. По-късно я попита и момичето отрече, разтваряйки прекалено невинно големите си очи, но във всеки случай той успя да се възползва от случая.

Можеше да бъде много чаровен, когато пожелае, и сега вложи цялото си умение, за да спечели отново благоволението на мисис Кабът. Още преди Лий да слезе по стълбата, размахвайки вързаната си на опашка коса, майка й се беше размекнала. Донесе на Арни чаша пепси и с огромен интерес слушаше разказа му за шах-клуба.

— Това е единствената цивилизована извънучилищна дейност — обърна се тя към дъщеря си и одобрително се усмихна на Арни.

— Пълна скука — обяви Лий, прегърна Арни през кръста и звучно го целуна по бузата.

— Лий Кабът!

— Извинявай, мамо, но е толкова сладък с червило по лицето. Почакай, Арни. Ще го изтрия с кърпичка, не се опитвай да съдереш кожата си.

Докато ровеше из чантата си за кърпичка, Арни погледна мисис Кабът и престорено възмутено завъртя очи. Натали Кабът притисна ръка към устата си и се изкикоти. Между нея и момчето отново цареше пълно разбирателство.

Арни и Лий отидоха в съседния град, където първоначалното му смущение, останало след телефонния им разговор от предната вечер, напълно се стопи. Отначало Арни се страхуваше, че Кристин ще му направи някакъв номер по пътя, или че Лий ще каже нещо обидно по неин адрес — знаеше, че поначало тя не обича да се вози в колата. Оказа се, че се е притеснявал напразно. Моторът на Кристин работеше като скъп швейцарски часовник, а Лий само изрази учудването и удоволствието си от външния вид на колата.

— Не мога да повярвам — сподели тя, когато излязоха от паркинга пред сладкарницата и се вляха в потока от автомобили, движещи се към търговския център в Монроувил. — Навярно си се скапал от работа?

— Повредите не бяха толкова сериозни, колкото изглеждаха на пръв поглед — отвърна Арни. — Имаш ли нещо против да пусна радиото?

— Не, разбира се.

Той завъртя бутона и в колата се разнесоха гласовете на „Силуетс“, които пееха „Намери си работа“. Лий отвратено се намръщи:

— Ама че гадост. Може ли да сменя станцията?

— Естествено.

Лий намери някаква питсбъргска рокстанция, по която звучеше закачливият глас на Били Джоуъл: „Може би си права, може би съм смахнат…“, сетне Били каза на гаджето си Вирджиния, че „момичетата католички започват да се чукат прекалено късно“. Арни си помисли: „Сега ще се задави… ще започне да ми прави номера.“ Но Кристин продължи да лети по магистралата.

Търговският център в Монроувил беше изпълнен със забързани, усмихнати купувачи. До Коледа имаше повече от две седмици. Тогава оставилите покупките за последната минута щяха да се блъскат из магазините и да се нагрубяват. Всички бяха завладени от духа на предстоящия празник и човек можеше да се наслаждава на сърмените гирлянди в магазина, без да се почувства тъжен, или като Ебенизър Скрудж5. Непрестанното подрънкване на звънците на предрешените като дядо Коледа служители от Армията сякаш пожелаваше весели празници на минувачите, вместо да им напомня: „За бедните няма Коледа, за бедните няма Коледа, за бедните няма Коледа“. Тези думи непрекъснато се причуваха на Арни с приближаването на празничния ден, когато продавачките и предрешените дядовци започваха да изглеждат все по-уморени.

Двамата с Лий се държаха за ръце, докато пакетите им станаха прекалено много и момчето на шега се оплака, че го е превърнала в товарен кон. Когато слязоха на долния етаж откъдето Арни искаше да купи някакво ръководство за изработване на играчки за бащата на Денис, Лий забеляза, че навън вали сняг. Постояха за миг на прозореца на стълбището, прилепили носове към стъклото. Той хвана ръката й и Лий усмихнато се обърна към него. Арни усети чистата миризма на кожата й, аромата на косата й. Наклони глава към нея, тя направи същото. Леко се целунаха и момичето стисна ръката му.

След като излязоха от книжарницата, двамата погледаха ледената пързалка в центъра на магазина, където кънкьорите се пързаляха под звуците на коледни песни.

Денят беше прекрасен до момента, когато Лий Кабът едва не умря.

Със сигурност щеше да умре, ако не беше стопаджията.

Докато пътуваха обратно към Либъртивил, се свечери и падна мрак. Кристин не поднесе нито веднъж, въпреки че шосето беше покрито с десетина сантиметра сняг.

Арни беше запазил маса за вечеря в „Бритиш Лайън“ — най-добрия ресторант в Либъртивил, но тъй като закъсняха, решиха да си вземат сандвичи от „Макдоналдс“ на магистралата. Лий беше обещала да се прибере до осем и половина, тъй като родителите й бяха поканили гости на вечеря, а когато напуснаха търговския център минаваше осем и четвърт.

— Още по-добре — каза Арни. — И без това съм почти разорен.

На десетина километра преди Либъртивил фаровете им осветиха стопаджията, застанал на кръстовището между шосе № 17 и магистралата. Черната му, дълга до раменете коса беше мокра от снега, беше сложил раницата на земята, между краката си.

Забелязал колата, стопаджията вдигна табела, върху която с големи букви бе написано: „Либъртивил“. Когато почти се изравниха с него, той обърна табелата. Надписът от другата й страна гласеше: „Аз съм студент, не психопат“.

Лий се разсмя и възкликна:

— Хайде да го качим, Арни!

Момчето намусено промърмори:

— Бъди нащрек, когато някой се старае да те убеди, че не е психопат. Но ще изпълня желанието ти.

Тази вечер бе готов да свали дори луната от небето, стига Лий да го помоли.

Кристин спря встрани от пътя. В този момент радиото, по което звучеше някакъв хардрок изпращя; когато смущението изчезна, в колата се разнесе гласът на Биг Бопър, който пееше: „Френска дантела“.

— Къде изчезна другата станция? — попита Лий, докато стопаджията тичаше към тях.

— Нямам представа — отвърна Арни, но съзнаваше, че я лъже. Беше се случвало и преди. Понякога радиото на Кристин хваща единствено WDIL, въпреки че той натискаше всички бутони подред.

Внезапно почувства, че е сбъркал като спря да качи стопаджията.

Но вече бе прекалено късно — непознатият отвори задната врата на Кристин, хвърли раницата си на пода и се отпусна на седалката, последван от полъх на ледения вятър, който навя сняг в колата.

— О, приятел, хиляди благодарности! — възкликна той. — Струва ми се, че преди двайсетина минути пръстите на ръцете и на краката ми отпътуваха за Маями Бийч, или в друга посока. Абсолютно съм сигурен, защото вече не ги усещам.

— Благодари на дамата — рязко изрече Арни.

— Признателен съм ви, мадам! — възкликна стопаджията и се престори, че сваля въображаемата си шапка.

— Няма за какво — усмихна се Лий. — Честита Коледа.

— Честита и на вас — отвърна младежът, — въпреки че докато мръзнех на пътя ми се струваше, че хората са забравили за празника. Колите просто профучаваха покрай мен — зу-у-ум — и изчезваха в мрака. Той се огледа и възкликна:

— Хубав автомобил, човече! Направо страхотен!

— Благодаря.

— Сам ли го реставрира?

— Да.

Лий озадачено изгледа Арни. Предишното му добро настроение се беше сменило с нетипична за него грубост. От радиото се разнесе гласът на Ричи Валънс и неговата „Ла Бамба“. Стопаджията поклати глава и се засмя.

— Първо Биг Бопър, после Ричи Валънс — явно тази вечер програмата е посветена на мъртъвците — добрата стара WDIL.

— Какво искате да кажете? — попита Лий. Арни рязко изгаси радиото и обясни:

— И двамата загинали в самолетна катастрофа заедно с Бъди Холи.

— О, не знаех — прошепна момичето.

Навярно непознатият също усети промяната в настроението на Арни, защото млъкна и замислено се сви на задната седалка. Навън снегът заваля по-силно, развихряше се първата за сезона буря.

Най-сетне през снежната пелена проблясна ярката неонова реклама на „Макдоналдс“.

— Да взема ли сандвичи, Арни? — попита Лий. Откакто бяха качили непознатия, той отвръщаше с нечленоразделно ръмжене на опитите й да го заговори. Когато спря колата, най-сетне благоволи да й отвърне:

— Аз ще отида. Какво искаш?

— Хамбургер и пържени картофи — отвърна Лий. Докато пътуваха насам възнамеряваше да си поръча специалния огромен сандвич „Биг Мак“, шейк, дори сладкиш, но внезапно апетитът й беше изчезнал. Забеляза, че под светлината от витрините на закусвалнята лицето на Арни изглежда жълтеникаво и болнаво. Той се обърна към пътника на задната седалка:

— Искаш ли нещо?

— Не, благодаря. Старците ме чакат за вечеря. Не искам да разочаровам мама — всеки път, когато се прибирам вкъщи, устройва истински бан…

Затръшването на вратата заглуши последните му думи. Арни изскочи навън и тръгна към закусвалнята през току-що навалелия сняг.

— Винаги ли е толкова дружелюбен? — попита стопаджията. — Или понякога се мръщи?

— Много е симпатичен — сряза го Лий и внезапно се изплаши. Арни бе изгасил мотора и беше взел ключовете със себе си, като я остави сама с непознатия. Тя предпазливо надниква в огледалцето за обратно виждане и изведнъж младежът с дългата, разрешена от вятъра черна коса, с наболата брада и с тъмни очи й заприлича на Чарли Мансън6.

— Къде учите? — попита го тя. Усети, че нервно впива пръсти в панталоните си и с усилие на волята се овладя.

— В Питсбърг — отговори младежът и отново млъкна. Очите им се срещнаха в огледалото и Лий побърза да погледне надолу, към боровинковочервените си панталони. Беше ги обула, защото веднъж Арни каза, че ги харесва — бяха много тесни, по-тесни дори от джинсите й. Внезапно съжали, че е с тях, по-добре да беше облякла нещо не толкова предизвикателно — например чувал. Опита се да се усмихне: откъде й беше хрумнала тази глупост — да си облече чувал, ха-ха-ха, ама че майтап! — но не успя. Факт бе, че Арни я беше оставил сама с непознатия (може би за наказание задето бе предложила да го качат) и тя се страхуваше.

— Лоши флуиди — внезапно се обади стопаджията и думите му я накараха да подскочи. През витрината виждаше Арни, който беше шести на опашката и нямаше скоро да се върне. Представи си как непознатият изведнъж я сграбчва за гърлото с облечените си с ръкавици ръце. Разбира се, тя ще натисне клаксона… но дали той ще изсвири? Кой знае защо, Лий се съмняваше. Помисли си, че може да го натисне деветдесет и девет пъти и той не ще й изневери, но на стотния път, когато стопаджията започне да я души, клаксонът няма да изсвири. Защото…, защото Кристин не я обичаше. Нещо повече, беше сигурна, че я ненавижда. Беше толкова просто. Абсурдно, но просто.

— М-м-оля?

Тя отново извърна очи към огледалото и с безкрайно облекчение установи, че младежът изобщо не гледа към нея, а изучава колата. Той прекара пръст по седалките, сетне докосна облицовката на тавана и повтори:

— Лоши флуиди. Не знам защо, но от тази кола ме побиват тръпки.

— Така ли? — попита Лий, надявайки се, че гласът й ще прозвучи нормално.

— Да. Когато бях малък, веднъж заседнах в асансьора. Оттогава получавам пристъп на клаустофобия… Никога не ми се бе случвало в кола, но сега го преживях и ми се струва по-неприятно от всякога. Устата ми е така пресъхнала, че можеш да запалиш клечка кибрит от езика ми. — Той смутено се засмя, сетне заяви:

— Ако не беше толкова късно, щях да сляза и да продължа пеша. Не че искам да обидя колата ви — побърза да добави той. Лий надникна в огледалцето и забеляза, че младежът изобщо не прилича на дух. Очевидно не лъжеше за клаустофобията си и вече не приличаше на Чарли Мансън. Тя се питаше как е могла да се заблуди… после сама си отговори: причината бе в колата.

През целия път се бе чувствала отлично, но сега отново я бяха обзели познатите й тревоги и неприязън. Съзнателно се опитваше да си внуши, че за това е виновен стопаджията, защото… Защото е възможно да се страхуваш и да изпитваш неприязън към непознат, но е чиста лудост да се боиш от кола — неодушевена конструкция от стомана, стъкло, пластмаса и никел. Реакцията й не беше странна, а направо смахната.

— Подушвате ли нещо? — рязко попита младежът.

— Какво?

— Някаква воня.

— Не — отвърна Лий и усети, че пръстите й се впиват в пуловера и несъзнателно го раздърпват. Сърцето й биеше лудешки. — Навряно е свързано с чувството ви на клаустрофобия.

— Може би сте права.

Но Лий лъжеше — в действителност усещаше вонята. Примесена с приятната миризма на кожена тапицерия, отнякъде лъхаше на развалени яйца. Просто полъх, който отказваше да изчезне.

— Имате ли нещо против да отворя прозореца?

— Както искате — отвърна Лий и с усилие овладя гласа си. Изведнъж си спомни снимката на Мучи Уелч във вчерашния вестник, навярно взета от годишника на гимназията. Надписът отдолу гласеше: „Питър Уелч, жертва на фатална катастрофа. Полицията се съмнява, че става дума за убийство.“

Стопаджията свали леко прозореца, леденият въздух нахлу в колата и прогони неприятната миризма. Междувременно Арни се бе добрал до касата в закусвалнята и даваше поръчката си. Когато го погледна, Лий изпита такава странна смесица от любов и страх, че чак й се повдигна. Напоследък често съжаляваше, че не е предпочела Денис, който изглеждаше толкова нормален и благоразумен…

Помъчи се да отблъсне предателската мисъл.

— Кажете ми, ако ви е студено — с извинителен тон произнесе стопаджията, сетне добави с въздишка:

— Знам, че ви се виждам странен. Понякога ми се струва, че не трябваше да се отказвам от наркотиците.

Лий се усмихна.

Арни излезе от закусвалнята с голям плик в ръка. С подхлъзване се добра до колата, седна зад волана и изръмжа:

— Защо е толкова студено тук?

— Съжалявам, приятел — обади се младежът и затвори прозореца.

Лий напрегнато очакваше вонята отново да изпълни колата, но усети само миризмата на кожените тапицерии и лекия аромат на одеколона на Арни.

— Заповядай, Лий — Арни й подаде хамбургера, пържените картофи и малка бутилка кока кола. За себе си беше взел специалитета „Биг Мак.“

— Още веднъж благодаря задето ме качи, приятел — обади се стопаджията. — Ако искаш, можеш да ме оставиш до военния мемориал.

— Дадено — рязко отвърна Арни и потегли. Снегът заваля още по-силно, вятърът виеше. За пръв път Кристин поднесе по широката улица, която беше почти празна. След петнайсет минути щяха да си бъдат у дома.

Когато вонята изчезна, Лий изненанадано установи, че апетитът й се е възвърнал. Изяде на един дъх половината хамбургер, отпи от колата си и потисна уригването си. Вляво се появи паметникът на героите от войната. Арни леко натисна спирачките, за да не поднесе Кристин, сетне се обърна към младежа:

— Приятно прекарване на почивните дни.

Лий забеляза, че гласът му отново звучи нормално и развеселено си помисли, че навярно е бил нервен от глад.

— Пожелавам същото и на двама ви — отвърна стопаджията. — Весела Коледа.

— На вас също! — извика Лий и отхапа от хамбургера си. Задъвка, преглътна… и усети как залъкът застава на гърлото й. Изведнъж почувства, че не може да диша.

Младежът излизаше от колата. Стори й се, че вратата се отваря прекалено шумно, изщракването на ключалката прозвуча като затръшването на тежък брониран сейф, воят на вятъра наподобяваше сирената на фабрика.

(знам че е глупаво, но Арни, не мога да дишам)

Опита се да му извика, че се задушава, но от гърлото й се изтръгна само хрип, който бе заглушен от вятъра. Тя впи пръсти в шията си, и почувства, че е подута и пулсира под допира й. Опита се да изкрещи. Нямаше въздух, изобщо нямаше

(Арни, не мога)

въздух, чувстваше буцата в гърлото си. Опита се да я изкашля, но парчето хляб бе заседнало здраво. Кръглите, светлозелени светлинни индикатори на таблото

(като на котка също като очите на котка мили Боже не мога на дишам)

я наблюдаваха…

(Господи, не мога да дишам, не мога да дишам, не мога да дишам)

Белите й дробове искаха въздух. Отново се опита да изкашля полусдъвкания залък, но той отказваше да излезе. Сега воят на вятъра й се стори оглушителен, но никога преди не бе чувала по-ужасяващ звук. В този миг Арни най-сетне се обърна и я погледна: движенията му бяха забавени като на филм, очите му се разшириха почти комично, дори гласът му изглеждаше прекалено висок, като гръмотевица, сякаш Зевс разговаряше с някой простосмъртен иззад огромните буреносни облаци:

— Лий… Какво ти е… по дяволите! Тя се задушава! Господи, тя!…

Все така забавено протегна ръце към нея, сетне ги отдръпна, скован от паника…

(О, за Бога, помогни ми, направи нещо, умирам, задавих се от обикновен хамбургер, Арни защо не ми помогнеш?)

Знаеше защо Арни се отдръпна — защото Кристин му забраняваше да й помогне, защото Кристин искаше да се отърве от нея, както се отърваваше от съперницата си. Забеляза, че индикаторите на таблото действително са очи, огромни, кръгли очи, които невъзмутимо я наблюдаваха, докато се задушаваше… Тя ги виждаше през пелена от черни точици, които се уголемяваха и…

(майко мила, умирам, и тя ме наблюдава, тя е жива. жива, О, Господи, Кристин е жива)

Арни отново протегна ръце към нея. Момичето се мяташе на седалката, гърдите му конвулсивно се повдигаха, ноктите му се впиваха в гърлото. Очите му бяха изцъклени, устните му започваха да посиняват. Арни безпомощно я удряше но гърба и крещеше нещо. Сграбчи я за раменете, очевидно с намерението да я измъкне от колата, сетне потръпна, изправи се и несъзнателно се хвана за кръста.

Лий продължаваше да се гърчи и да се мята. Струваше й се, че парчето хляб в гърлото й се нажежава и започва да пулсира. Отново се опита да го изхвърли, но силите постепенно я напускаха. Бучката не се помръдна. Воят на вятъра започна да заглъхва, пред очите й притъмня, сега не чувстваше толкова остро липсата на въздух. Навярно умираше, но и това не й се видя страшно. Нищо не беше страшно, освен зеленикавите очи, които се взираха в нея от таблото на колата. Вече не бяха невъзмутими, а победоносно проблясваха и в тях се четеше безкрайна омраза.

(Господи, прости ми задето съгреших и те наскърбих сега се раз…)

Арни се пресегна и отвори нейната врата. Момичето се изтъркаля навън сред режещия студ. Чистият въздух за миг я съживи, накара я за сетен път да си поеме въздух, но буцата в гърлото й отказваше да се помръдне.

Някъде отдалеч дочу гласа на Арни, гръмлив като на разгневен Зевс:

— Какво правиш? Веднага я пусни?

Обгърнаха я нечии силни ръце. Леденият вятър смразяваше лицето й, снегът я заслепяваше.

(О, Господи, чуй мене, грешницата, разкайвам се от сърце задето… Ох! Какво правиш, ще ми смачкаш ребрата, какво правиш)

Внезапно някой я хвана здраво, сплетени ръце я притиснаха точно в слънчевия сплит. Изневиделица се появи някакъв палец, също като на стомаджията, но вместо да се вдигне във въздуха, той се заби болезнено в гръдната й кост. Същевременно ръцете я стиснаха още по-здраво. Стори й се, че е попаднала

(О-ох-ох ще счупиш ребрата ми)

в прегръдката на гигантска мечка. Диафрагмата й се повдигна и от устата й като снаряд изхвръкна нещо и падна в снега: полусдъвкано парче хляб и месо.

— Пусни я! — изкрещя Арни.

Подхлъзвайки се заобиколи колата и се хвърли към стомаджията, който държеше отпуснатото тяло на Лий, прилично на кукла в естествена големина.

— Пусни я, ще я убиеш!

Лий задиша на пресекулки. Струваше й се, че гърлото и дробовете й горят с всяка глътка студен, прекрасен въздух. Смътно съзнаваше, че плаче.

Силните ръце, които я държаха в мечешка прегръдка, се отпуснаха.

— Добре ли си, момиче? Добре…

В този миг Арни се нахвърли върху младежа. Последният се обърна към него, вятърът развяваше дългата му черна коса. Арни го удари но главата. Стопаджията политна назад, подхлъзна се и падна по гръб сред току-що навалелия сняг, фин сух като пудра захар.

Арни отново налетя към него с вдигнати юмруци.

Лий конвулсивно си пое дъх — Господи, колко я боляха гърдите, все едно, че я пробождаха с нож — и извика:

— Какво правиш, Арни? Престани!

Той замаяно се обърна към нея.

— Какво? Какво каза, Лий?

— Той спаси живота ми! Защо го удряш?

Говореше с огромно усилие, черните точици отново затанцуваха пред очите й. Можеше да се облегне на колата, но не искаше да я доближи, нито да я докосне. Индикаторите на таблото… нещо се бе случило с индикаторите на таблото! Нещо

(очи, превърнаха се в очи)

за което не искаше да си спомня.

Олюлявайки се, тя се добра до стълба на уличната лампа и се улови за него като пияна — задъхана, с наведена глава. Нечия ръка плахо я прегърна през кръста.

— Лий, скъпа… добре ли си?

Тя с усилие извърна глава и видя изплашеното, смутено лице на Арни.

Стопаджията бавно се приближи към тях, докато бършеше окървавената си уста с ръкава на якето си.

— Много ви благодаря — все още задъхана, прошепна Лий. Болката в гърдите й беше понамаляла, леденият вятър действаше като балсам на пламналото й лице. — Сигурно… сигурно щях да умра, ако не бяхте…

Гласът й затихна — все още се чувстваше прекалено слаба. Пред очите й отново причерня, звуците около нея бяха приглушени, като че ушите й бяха натъпкани с памук. Наведе глава и зачака пристъпът да премине.

— Това е методът на Хаймлих — обясни младежът. — Изучава се задължително, когато постъпваш на работа в закусвалня, особено в училищата. Упражнявахме се върху гумена кукла — наричат я Дейзи Мей. Правиш го, но не знаеш дали ще подейства… при човек.

От време на време гласът му ставаше писклив, като на момче в пубертета. Личеше, че е объркан и не знае как да реагира — дали да се смее, или да плаче. Дори сред падналия мрак и пелената от сняг Лий забеляза колко бледо е лиието му. Стопаджията продължи:

— Никога не съм предполагал, че ще ми се наложи да го използвам, но признавам, че е много ефикасен. Видяхте ли как изхвръкна шибаното парче месо? — Той избърса устата си и смаяно загледа окървавената си длан.

— Съжалявам, че те ударих — промълви Арни с треперещ глас. — Бях… просто бях…

— Няма нищо, приятел, знам как си се чувствал — той тупна момчето по рамото. — Не ти се сърдя. Хей, момиче, добре ли си?

— Да — отвърна Лий. Вече дишаше равномерно, сърцето й се бе поуспокоило. Само краката й все още се огъваха, сякаш бяха от каучук. Внезапно си помисли: „Господи, за малко щях да умра! Ако не бяхме качили този човек… , което за малко не направихме…“

Имала е късмет, че е останала жива. Кой знае защо, баналната фраза я накара да се разплаче още по-силно. Когато Арни я поведе обратно към колата, тя безропотно се подчини, сложила глава на рамото му.

— Е, аз си тръгвам — колебливо изрече стопаджията.

— Почакайте! — извика Лий. — Спасихте живота ми, а дори не знам името ви.

— Бари Готфрид, на вашите услуги — той отново шеговито свали въображаемата си шапка.

— Казвам се Лий Кабът, а това е Арни Кънингам. Безкрайно съм ви признателна.

— Аз също — неискрено произнесе Арни с все още треперещ глас. Помогна на Лий да се настани в колата и внезапно тя отново усети миризмата — този път вонята я обгърна. Миризмата на гнило и на разложение беше някак си заплашителна. Лий се скова от страх и си помисли: „Това е миризмата на нейната ярост…“

Зави й се свят. Тя се наведе през прозореца и повърна.

— Добре ли си? — попита я Арни за стотен път.

Лий облекчено си каза, че скоро ще се разделят — чувстваше се безкрайно уморена. Гърдите и слепоочията й пулсираха с тъпа болка.

— Вече съм добре.

— Много се радвам. — Той нерешително пристъпваше от крак на крак, сякаш жадуваше да си тръгне, но се страхуваше да не покаже липса на загриженост към нея. Стояха пред дома на семейство Кабът. От прозорците се лееше светлина и очертаваше жълтеникави правоъгълници върху все още неутъпкания сняг. Кристин стоеше до тротоара, двигателят й работеше на празни обороти, габаритите й проблясваха в мрака.

— Изплаши ме до смърт, когато припадна — рече Арни.

— Не припаднах, само за няколко секунди ми се зави свят.

— И все пак здравата се изплаших. Знаеш, че много те обичам…

Тя печално го изгледа.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, Лий. И ти добре го знаеш.

Тя дълбоко си пое дъх. Чувстваше се безкрайно уморена, но трябваше да каже онова, което мислеше и то сега. На следващия ден случилото се навярно щеше да й изглежда напълно абсурдно, нещо повече — чиста лудост. Миризма, която се появява и изчезва като „вонята на плесен“ в готическите романи на ужаса? Индикатори, които се превръщат в очи? И най-вече нелепото предчувствие, че колата се бе опитала да я убие?

На следващия ден навярно ще забрави, че замалко щеше да умре, дори ще бъде убедена, че не се е случило нищо особено. Беше сигурна, че онова, което бе видяла е самата истина, Арни също го знаеше. Сега бе моментът да поговори откровено с него.

— Да, вярвам, че ме обичаш — произнесе тя и втренчено го изгледа. — Но повече никога няма да се кача в тази кола. Продай я, ако действително изпитваш някакви чувства към мен.

Арни я изгледа изненадано и смаяно, все едно, че му бе зашлевила шамар.

— Какво… за какво говориш, Лий?

Момичето се запита дали гузното му изражение се дължи на смайването му или на чувството му да вина.

— Много добре ме разбра. Не вярвам да се разделиш с колата, дори да искаш, едва ли би могъл — но ако желаеш да отидем някъде заедно, ще пътуваме с автобуса, или на автостоп. Или със самолет. Но никога вече няма да се кача в колата ти — в нея се чувствам като в капан.

Въздъхна с облекчение, защото най-сетне му беше казала всичко, което я измъчваше.

Внезапно забеляза, че първоначалната му изненада се е превърнала в ярост, в силната и безкомпромисна ярост, която напоследък бе характерна за него. Арни се вбесяваше от най-маловажни подробности: когато някоя жена пресича на жълто, или полицай задържа излишно движението. Но едва сега Лий осъзна, че неприсъщата за благия му характер ярост неизменно е свързана с колата. С Кристин.

— Продай я, ако изпитваш някакви чувства към мен — гневно повтори той. — Знаеш ли на кого ми напомняш?

— Не.

— На майка ми!

— Съжалявам, но това е истината.

Твърдо бе решена да не се поддава на предизвикателството му. Нямаше намерение да се оправдава или просто да се прибере вкъщи. Можеше да го направи само ако бе безразлична към него, но беше точно обратното. Все още вярваше в първоначалното си впечатление от Арни — убедена бе, че плахото и стеснително момче е много умно и добродушно (а може би и страстен любовник). Колата бе виновна за промяната в него — все едно да гледаш как човек със силна воля постепенно се поддава на влиянието на опасен наркотик.

Смутен и едновременно разгневен, Арни прокара пръсти през посипаната си със сняг коса, и промълви:

— Разбирам антнпатията ти към Кристин, още повече, че одеве за малко щеше да се задушиш в нея. Но нима не съзнаваш, че за всичко е виновен хамбургерът? Може би си се опитала да проговориш с пълна уста и със същия успех можеш да обвиниш Роналд Макдоналд. От време на време хората се задавят от храна, това е всичко. Понякога дори умират — слава Богу, с теб не се случи. Но нямаш право да обвиняваш колата ми.

Обясненията му бяха напълно логични, но в очите му проблясваше лукаво пламъче. Навярно не лъжеше съзнателно но положително се стараеше да изопачи истината.

— Арни — обърна се тя към него — уморена съм до смърт, гръдният ми кош е смазан, главата ме боли. Струва ми се, че не ще имам сили да повторя онова, което искам да ти кажа. Ще ме изслушаш ли?

— Хабиш си думите, ако се опитваш да ме убедиш да продам Кристин — сопна се той и лицето му отново доби инатливо изражение. — Лудост е да я обвиняваш за случилото се…

— Да, знам, че е лудост, но те моля да ме изслушаш.

— Добре.

Тя дълбоко си пое дъх, без да обръща внимание на болката в гърдите си. Хвърли поглед към Кристин, от ауспуха на която бълваше дим, и изтръпна. Габаритите й напомниха очи, жълтеникавите очи на рис.

— Когато се задавих… индикаторите на таблото се промениха. Бях… сигурна съм, че приличаха на очи.

Арни рязко се изсмя, сякаш излая. В къщата някой повдигна завесата, погледна през прозореца, сетне завесата отново се спусна.

— Ако не беше онзи стопаджия, сигурно щях да умра, Арни. Щях да умра. — Тя го погледна в очите и си помисли: „Господи, дай ми смелост да му го кажа!“ Сетне продължи:

— Веднъж спомена, че три години си работил в стола на гимназията. Виждала съм плаката, на който е показано как се прилага методът на Хаймлих, ти също си го виждал и то многократно. Защо не се опита да го приложиш върху мен? Готвеше се да ме удариш по гърба, въпреки че това изобщо не действа. Докато живеехме в Масачузетс също съм работила в ресторант и първото, което те учат, преди да ти покажат метода на Хаймлих, е че задавилият се не бива да се удря но гърба.

— Какво искаш да кажеш? — задъхано прошепна той. Лий не му отговори, а продължи да го наблюдава втренчено. Само за миг той се осмели да срещне погледа й, сетне побърза да извърне очи, в които се четеше гняв и смущение.

— Лий, разбери, че е човешко да забравя. Права си, трябваше да го използвам. Но щом си изкарала курса, сигурно знаеш, че би могла да го направиш сама — ето така — той сплете пръсти и притисна палец към диафрагмата си. — Още едно доказателство, че в паниката си човек забравя…

— Прав си. Но ми се струва, че когато си в колата, ти забравяш всичко останало, Арни, променяш се напълно!

Момчето поклати глава и я прекъсна:

— Необходимо ти е време, за да размислиш върху случилото се. Трябва ти…

— Точно това не искам! — ожесточено извика тя и сама не повярва на тона си. — Никога през живота си не съм се сблъсквала със свръхестественото, дори не съм вярвала в него, но сега се питам какво става и какво ще се случи с теб. Повярвай ми, индикаторите се превърнаха в очи… а после, се разнесе онази противна миризма на гнило.

Момчето се сепна и Лий възкликна:

— Сигурна съм, че знаеш за какво говоря.

— Изобщо нямам представа.

— Току-що подскочи така, сякаш дяволът ти изви ухото.

— Започваш да си въобразяваш — разгорещено възкликна Арни.

— Сигурна съм, че усетих миризмата. Забелязала съм и други подробности. Понякога радиото ти хваща само стари мелодии…

За миг очите му отново проблеснаха, тик изкриви лявото ъгълче на устата му.

— А понякога, докато се целуваме, двигателят безпричинно изгасва, сякаш колата не иска да го правим, Арни!

— Говориш така, защото си изплашена — промълви той със зловеща невъзмутимост.

— Точно така, изплашена съм! — възкликна момичето и се разплака. — А ти не се ли безпокоиш?

Сълзите бавно се затъркаляха по лицето и страните й.

— Струва ми се, че това е краят на връзката ни, Арни — обичам те, но мисля, че между нас е свършено. Много ми е мъчно. Нима не си се замислил, че се отнасяш с родителите си като с врагове. Караш Бог знае какво до Ню Йорк и до Вармънт заради онази свиня Дарнъл, а тази кола… тази кола…

Гласът й пресекна. Тя изпусна пакетите си и се опита да ги вдигне, но заслепена от сълзите си, само ги разхвърля по земята. Арни се наведе да й помогне, но тя грубо го отблъсна.

— Не ги пипай! Сама ще ги събера!

Момчето се изправи, бледото му лице беше напрегнато и гневно, но очите му… очите му бяха толкова безпомощни.

— Добре — промълви той с прегракнал от сълзи глас. — Нрави каквото искаш, побързай да отидеш при другите лайнари! Да не мислиш, че ми пука? Пет пари не давам за теб! — Той спря, пое си дъх и изхлипа, след което побърза да притисне ръка към устните си.

Тръгна заднешком към колата. Посегна зад себе си и вярната Кристин беше там. Той изкрещя на Лий:

— Да знаеш, че си смахната! Направо си откачила! Намери си друг, за да играеш игричките си! Не си ми потрябвала! Нямам нужда от никого!

Гласът му се извиси в писък, който сякаш пригласяше на дяволския вой на вятъра.

— Не си ми притрябвала, затова се разкарай!

Втурна се към предната врата, но се подхлъзна и инстинктивно протегна ръка към Кристин. Когато влезе в колата, двигателят изрева, мощните фарове светнаха и плимутът потегли сред облак сняг. вдигнат от задните гуми.

Лий се разрида, докато наблюдаваше как стоновете на Кристин се смаляват, и изчезват, когато колата зави зад ъгъла. Забравени, пакетите й лежаха разпилени на земята.

Изведнъж майка й се озова до нея, носеше гумени ботуши и разкопчан шлифер, под който се виждаше фланелената й нощница.

— Скъпа, какво стана?

— Нищо! — изхлипа Лий. Искаше й се да каже: „Задавих се и зам. алко щях да умра, подуших воня, която сякаш идваше от отворен гроб и ми се струва, не, убедена съм, че незнайно как колата започва да оживява, започва да се превръща в живо същество, с всеки изминал ден е по-жива. Сигурна съм, че тя е като отвратителен вампир, но вместо кръвта, изсмуква разума на Арни“.

— Не, нищо ми няма. Просто се скарах с Арни. Ще ми помогнеш ли да събера пакетите?

Събраха разпилените по земята покупки и се прибраха. Външната врата се хлопна зад тях. Навън вятърът продължаваше да вие, снегът непрестанно валеше. Навярно до сутринта щеше да натрупа повече от двайсет сантиметра.

Арни обикаля с колата до посред нощ, сетне изобщо не си спомняше за това. Покритите със сняг улици бяха безлюдни и призрачни. Нощта не бе подходяща за разходка с кола, но Кристин не поднесе нито веднъж, въпреки че нямаше вериги. От време на време по улиците се мяркаше подобен на праисторическо животно снегорин, после изчезваше от погледа.

Радиото тихичко свиреше. Въпреки че превъртя копчето по цялата скала, Арни непрекъснато улавяше само WDIL. Започнаха новините: говорителят съобщи, че на някакъв конгрес Айзенхауер предрекъл бъдещо съвместно сътрудничество между работници и работодатели. Дейв Бек отрекъл, че профсъюзът на шофьорите служи за прикритие на тъмни сделки. Прочутият рокпевец Еди Кокрън загинал в автомобилна катастрофа на път за лондонското летище „Хийтроу“. Въпреки че операцията продължила три часа, лекарите не успели да спасят живота му. Руснаците отново заплашвали с ядрено въоръжаване. Арни си каза, че WDIL си я бива: през цялата седмица излъчваха само стари мелодии, но тази вечер направо се бяха престарали. Що за идея — да излъчват новини от петдесетте години! Беше

(никога не съм чувал подобно нещо)

страхотна идея. Беше

(чиста лудост)

велика идея.

— Метеорологът обеща обилен снеговалеж.

Сетне отново прозвуча музика: Боби Дарин пееше „Силиш-сплиш“, Ърни Ки Доу — „Свекървата“, последван от близнаците Калин, които изпяха „Кога“. Чистачките сякаш отмерваха такта.

Арни погледна вдясно и видя, че до него седи Роланд Д. Льобей.

Старецът се изтягаше на седалката, облечен в избелялата си военна униформа, очните му кухини бяха празни. През една от тях надничаше бръмбар.

Роланд Д. Льобей се обърна към него: „Ще ги накараш да си платят. Лайнарите трябва да си платят, Кънингам. Всеки един от тях!“

— Добре — прошепна Арни. Кристин уверено се носеше през снега.

— Добре, ще те послушам — повтори момчето. Чистачките сякаш му кимнаха.