21.

Момчето се покатери по една провиснала дъска на следващия кораб и изтича по палубата. Зърна тъкмо навреме поклащащото се въже и подскочи — едва не се подхлъзна на фалшборда, — после се извиси във въздуха и прелетя над тясната празнина, под която се плискаше мръсната вода на залива Моалоеа. Приземи се отново, като едва не падна, и се стрелна между високите купчини отломки.

Зад гърба му се чуваха гневни викове. Бяха шестима. Всичките по-възрастни от него, по-едри.

Твърдяха, че искат от него само да им позволи да надзърнат в раницата му. Но нямаше значение какво говорят. Намеренията им бяха съвсем ясни. Момчето избра нов маршрут през залива, лъкатушейки из лабиринта от изтеглени на сушата кораби, полупотънали ховъркрафти, траулери на рибарски фамилии и дървени корита с гребла, които вероятно преди няколко столетия са принадлежали на богаташи. Той се подхлъзна, докато завиваше край една китайска семейна джонка, непроменена от хиляди години, следвайки неизменно посоката към корабния канал. От другата страна на канала бе далечният бряг на Каханамоку Сити.

Момчето знаеше, че ако шестимата го заловят, няма да го убият. Вероятно нямаше да го убият. Но със сигурност щяха да го бият. И преди бе ял бой и навярно пак щеше да му се случи. И тези, които го налагаха, обикновено също си тръгваха със синини и неприятни спомени.

Но тъкмо това, което носеше в раницата, го накара да бяга и щеше да го накара да се бие.

Защото те щяха да му вземат пакета и да го отворят. Съкровищата вътре щяха да бъдат разпилени, изложени на подигравки и разхвърляни в мръсната вода. Три книги. Истински книги. Книги, които старецът, държащ дюкянчето за джунджурии на кея, не искаше. Едната дебела. Другите две — по-тънки. Дебелата беше много стара и се казваше „Хиляда и една нощ“. Не знаеше нищо за нея, но един поглед вътре обещаваше приключения и странни същества, и още по-странни места. Места, обитавани от птицата Рух и джина. Втората книга, макар и по-тънка, изглеждаше също толкова обещаваща: „Освободени от гравитацията, уравнения и ранни експерименти на лорд Арчибалд Маклийн“. Може би, след като я прочете, ще може да си обясни по какъв начин големите земноходни баржи са се пълнели със стоки, а после са се издигали плавно над водата и са прекосявали залива чак отвъд бариерата, където са били закотвяни истинските кораби. Последната книга бе със средни размери: „Звездното дете, да израснеш в открития космос“. Холограмата на авторката на първа страница не беше нещо особено, но какво от това? Поне бе успяла да се махне от тази планета, а не изглеждаше много по-възрастна от него.

Тропот на крака. Бяха се покатерили на баржата. Приближаваха. През главата му мина мисъл — мисъл, далеч по-стара от него самия. Няма нищо лошо в това да се срамуваш от себе си — ако си жив, за да го почувстваш.

Вик. Видели са го! Една ръка се протегна към него, улови го и го дръпна, за да го посрещне юмрук или пръчка. Момчето сграбчи търкалящата се до него ваза и я блъсна в подпората до себе си. Стъклото се разтроши, момчето замахна с остатъка и го прекара през лицето на своя нападател.

Кръв. Писък. Нов писък, от самия него, когато нападателят му падна и той се хвърли към следващия. Замахна отново и от ръката на другия рукна кръв. Нови викове, тропот от краката на петима тийнейджъри, които тичаха, сякаш са ги погнали демони от морето. Един лежеше, гърчейки се, на палубата, притиснал с ръце израненото си лице.

Момчето се посъвзе. Завъртя се, прескочи на палубата на съседния влекач, игнорира виковете на моряците, които лъскаха веригите, прехвърли се на друго, по-малко корабче, после пак скочи… и изчезна. Не спря своя бяг, докато не се покатери на един отправил се към другия край на канала влекач. Едва там увисна на перилата задъхан. Все още стискаше в едната си ръка строшената ваза. Тя хвърляше виолетови и жълтеникави отблясъци. Момчето я пусна във водата.

Помисли си за това, което се бе случило. Не се чувстваше сякаш е извоювал победа, или нещо такова. Дори не изпитваше гордост. Но трите книги все още бяха на сигурно място в раницата му. Реши, че е научил нещо ново. Трябва да знаеш срещу какво можеш да се изправиш. И винаги да имаш някакво тайно преимущество. Оръжие или… знание. Той поклати глава. Не беше сигурен накъде го води тази мисъл и я остави за по-късно. Все пак днес бе научил нещо полезно.

Момчето се казваше Кеа Ричардс. Беше на осем години.

През двайсет и втори век Хавай бе остров, тънещ в мизерия. Местните жители обитаваха резервати, издържани от събираните от държавата данъци. Флората и фауната почти бяха изчезнали и популацията му надхвърляше двайсет милиона. Както винаги, събитията по света не бяха снизходителни към този малък остров, от завръщането на Китай към варваризма, преди да спуснат бамбуковата стена в края на двайсет и първи век, до потъването на Япония в анархия и социален разпад, религиозните войни в Индонезия, земетресенията и антиазиатските закони, приети от правителството на Северна Америка в началото на новия век, преди то на свой ред да рухне.

Островите Кауи и Оаху бяха най-малко замърсени, може би защото бяха най-богати. Големият остров на Хавай не беше нито земеделски, нито урбанизиран, а просто едно мръсно пристанище, служещо като ферма за евтина работна ръка.

Центърът на Хавай сега беше Мауи/Молокай/Ланай/Кахаолаве/Молокини. В миналото това беше един остров и човекът сега отново се опитваше да възстанови това положение с помощта на прегради и плаващи мостове. Причината беше космосът. Хавай бе идеалното място за изстрелване на йонни ракети, пращани да тераформират Марс или луните на Сатурн и Юпитер А също и удобен пункт за събиране на екипажи, строящи и пускащи оттук огромните космически платноходи, отправящи се на заселнически пътешествия между звездите. От Хавай също така бяха изстреляни два от петте истински звездолета, които Земята бе успяла да построи, затъвайки в огромни дългове.

Бизнесът владееше всяка точка на Мауи — от баровете през автоматизираните магазини до импорт-експорта и кой знае още какво. Морето бе гъсто осеяно с кораби, закотвени един за друг — от скифове до големи съдове-ресторанти. Островите бяха заобиколени от гигантски плаващи Хамилтънови бариери, които, по примера на бариерите на река Темза, можеха да се вдигат и спускат за броени минути, затваряйки пътя на прииждащи води по време на урагани и цунамита. Още по-големи бяха бариерите в канала Кеалайкахики — там, където се държаха йонните ракети.

Когато Кеа Ричардс се роди, семейството му държеше малък ресторант на Големия остров, в град Хило. Кеа смътно си спомняше как баща му и баба му разговарят за старите времена на континента. В ресторанта се сервираше всичко и по всяко време и Кеа помнеше как баща му се хвали, че може да приготви какво ли не, стига да му дадат рецепта и нужните съставки. Имаше дори неясен спомен, че на няколко пъти посетители се бяха изправяли срещу това предизвикателство, в резултат на което из ресторантчето се разнасяха странни и екзотични ухания. Помнеше също така как баща му поставя преобърната щайга близо до скарата и своя малък син отгоре, за да си бъбрят, докато готви. До ден-днешен в главата му често изникваха разни рецепти и съвети.

Затрудняваше се да си спомни майка си, освен че беше много хубава. А може би помнеше красотата й, защото Леонг Сук говореше за нея. Но не за да я възхвалява. Тя беше полутайванка — полуирландка, откъдето идваха и очите на Кеа, сини като небесата през зима, когато ветровете издухваха смога. Кеа беше единственото й дете, но тя не бе искала повече. Момчето така и не разбра защо понякога баща му подхващаше песен, която не помнеше добре, освен че започваше с думите „Облади-облада, животът си върви…“.

Когато Кеа бе само на пет, майка му изчезна. Баща му я търсеше, опасявайки се от най-лошото, макар да не знаеше кое точно може да е най-лошото. И я намери — по-точно разбра какво е станало с нея. Беше се записала за доброволка на заселнически лайнер. Възрастният Ричардс посрещна това с ужас, който Кеа тогава не разбра. Едва по-късно, когато му попаднаха засекретени доклади за мизерното съществуване, безумието и престъпността на космическите платноходи, си обясни някои неща.

Кеа Ричардс почти не плака. А и му съобщиха, че това няма значение. Майка му ще е по-щастлива там. И те щяха да са по-щастливи тук. Само тримата.

След две години удари цунамито.

Кеа се катереше на едно дърво, когато океанът се повдигна. Някакво момиче му бе казало, че на дървото има кокосов орех, и Кеа искаше да види как изглежда този плод. Замърсяването бе унищожило кокосовите палми на острова още преди десетилетия. Беше омотал въже около краката си, беше преметнал друго през клоните горе и тъкмо се качваше, когато погледът му случайно се извърна към океана. Той зяпна. Водата се беше отдръпнала далеч навътре, като при отлив, но много повече, отвъд пределите на залива Хило. Никога не бе виждал подобна гледка. На сухото дъно подскачаха сребристи риби. Останките от някакво корабче се търкаляха към Пасифика, теглени от отстъпващите води, сякаш някой бе извадил запушалката на вана.

На две хиляди километра навътре в океана бе станало подокеанско земетресение. Трусът изпрати три поредни вълни към Хавайските острови. Всяка от тях не бе по-висока от половин метър — но между гребените им се простираха стотици километри. Приборите засякоха незабавно труса. Би трябвало да задействат алармите, но никакви сирени не огласяваха района на Хило, когато удари цунамито. Огромните бариери, защитаващи комплекса Мауи, се спуснаха на местата си. Около Хило нямаше защита.

Кеа чу писъци. Видя бягащи хора. Едни тичаха към брега, завладени от любопитство, други бягаха в обратната посока. Долу на улицата зърна баща си. Викаше го. Кеа подсвирна и баща му замаха с ръце. Кеа започна да се спуска по стъблото.

Изведнъж дочу рев. И океанът се върна на Хило, както го бе правил четири пъти преди по-малко от век. Океанското дъно бе забавило основата на сеизмичните вълни и сега, когато водата ставаше по-плитка пред острова, вълните се издигаха. Първата вълна не беше най-голямата, която Кеа бе виждал някога — баща му го бе водил на Оаху и му бе показвал Северния бряг при зимна буря, и той помнеше онези десетметрови водни стени. Тази вълна бе само пет метра, както казваха по-късно. Но тя се движеше със скорост почти осемстотин километра в час.

Първата вълна отнесе вълнолома, сякаш въобще не е бил там, и продължи нататък, помитайки всичко пред себе си. Тя косеше сгради, кораби, къщи, коли, мъже и жени. Вдигаше ги пред себе си и ги използваше като гигантски подвижен таран. Предната част на вълната бе плътна стена от отломки. Кеа си спомняше смътно, че баща му се опита да избяга и вълната го застигна, после заля и тяхната малка къща и ресторантчето.

Събуди се ден и половина по-късно в болницата. Бяха го намерили от рибарска лодка, все още завързан за онова дърво, но на четирийсет километра навътре в океана.

Така и не откриха телата на баща му и баба му.

Поне не го прибраха в сиропиталище. В болницата се появи една възрастна жена. Леонг Сук. Тя каза на чиновниците, че доскоро е работила за семейство Ричардс и че са се отнасяли с нея добре. Този ден Кеа се прибра у дома с Леонг Сук. Леонг имаше малко магазинче на една задна уличка в Каханамоку Сити, където продаваше хранителни продукти и домакински потреби. Двамата с Кеа живееха на втория етаж. Още в първия ден тя го запозна с правилата в къщата. Той трябва да е добро момче. Това означаваше да спазва определен дневен режим и да помага в магазинчето, когато тя има нужда. Не биваше да й създава проблеми. Била твърде стара, за да се занимава с бели. И още нещо. Кеа трябваше да се учи. Това бил единственият път навън от бордеите. Не я интересуваше какъв ще стане, но нямаше да прекара живота си в Каханамоку Сити. Кеа кимаше със сериозен вид. Знаеше, че тя е права. Животът на това място вече му бе коствал загубата на цялото семейство. А той самият се бе измъкнал на косъм.

Кеа напълно оправда очакванията на Леонг, освен що се отнася до училището. След първите две седмици в местното школо той се прибра у дома. Нищо не бе научил там. Момчето обаче разказа подробно час по час какво всъщност ги карат да учат. Тя се зачуди откъде да вземат частен учител и Кеа скоро посочи един подходящ кандидат.

През три пресечки от тях бе Улицата на добрите хорица. Малки дюкянчета, в които седяха всякакви проповедници и шамани, търсещи подходящи жертви за обръщане в своята вяра. Кеа се прибра веднъж в къщи и разказа развълнувано за едно от тях. Храмът на Универсалното познание. Малко по-голям от останалите магазинчета — пълен с фишове, микрофишове и купчини книги. Дори имаше раздрънкан компютър, свързан с университетската библиотека.

Леонг Сук каза на момчето, че ще го заведе в този храм. Вътре миришеше на мухъл и на нещо развалено. „Свещеникът“, плешив, възпълен мъж, се представи като Томпкинс. Да, потвърди той, никой не може да знае прекалено много. Само когато някой научи Всички неща, може да постигне съвършенство, но за целта трябва да се учи цял живот и — ако е определен за това — в последващите животи. Едва тогава ще дойде промяната. Той накара Кеа да чете на глас. Зададе му няколко въпроса — въпроси, които биха озадачили ученик от втори клас. Томпкинс засия. Да, готов е с радост да вземе Кеа за свой ученик. Заплащането му ще бъде… беше неочаквано ниско. Леонг Сук не пропусна да забележи начина, по който Томпкинс оглеждаше момчето, и нареди на Кеа да излезе навън. След това заяви на проповедника, че не иска да обръща момчето в неговата религия. Ако Кеа реши да бъде вярващ… тогава нека бъде така. Това не е проблем, увери я мъжът.

И още нещо, добави възрастната жена… и проповедникът изхриптя изплашено, когато в ръката й блесна седефена дръжка и острието на ножа опря в гърлото му.

— Няма да докосваш това момче — добави шепнешком тя. — Няма и да си помисляш да го докосваш. Защото, ако го направиш… ще се зачудиш защо твоята приятелка смъртта те прибира толкова скоро.

Томпкинс се разтрепери… и ножът изчезна.

В края на краищата въпреки съмненията на Леонг Сук — ако е имала такива — Томпкинс се оказа напълно коректен учител. Нещо повече, желанията му към Кеа се бяха изпарили в мига, когато го допря онзи нож. От друга страна, момчето поглъщаше жадно всички знания, с които го засипваше. Той буквално се преобразяваше на уроците по математика. Инженерство. Физика. Всички практични науки. Но не и останалите. Когато Кеа стана на дванайсет, Томпкинс го попита защо не проявява особен интерес към социалните науки — макар да четеше охотно книги по темата. Кеа го изгледа със сериозно изражение, сякаш не беше сигурен дали може да му се довери.

— Само точните науки ще ме изкарат от това място, господине. Оттук… и там горе. — Той посочи тавана и трябваше да изминат няколко секунди, преди Томпкинс да осъзнае, че говори за звездите.

Ричардс научи и други неща. Как да разбира, когато хората го лъжат. Как да се държи с тях. Говореше свободно четири езика и изучаваше общо дванайсет. Растеше като високо, силно и красиво момче. Усмивката и сините му очи му осигуриха още учители по други предмети. Някои бяха кикотещи се момичета на неговата възраст. А други имаха съпрузи. Научи се да надзърта зад всички завеси в спалнята, преди да си свали панталона. Научи се да скача от прозореца на втория етаж и да се претъркулва на неравната улица, без да си строши нещо.

Научи се къде да удря някой, който иска да му стори нещо лошо. И най-важното — научи се кога да удря и кога не. Понякога само юмрук не стигаше. Трябваше му някое тайно преимущество. Научи се как да използва подобни неща. Не му липсваха учители. Тежковъоръжена полиция патрулираше непрестанно по улиците на Каханамоку Сити — пешком или с гравиколи.

Когато стана на четиринайсет, Томпкинс го подложи на серия изпити. Премина ги без затруднения. Томпкинс не му разкри за какво става въпрос, но съобщи на Леонг Сук, че са еквивалент на стандартните приемни изпити за Космическата академия.

— Там ли трябва да иде? — попита Леонг Сук. Томпкинс поклати глава. Макар че Кеа мечтаеше за космоса, това не беше пътят. Академията щеше да пренасочи Ричардс към военните — а това бе по-долу от способностите му. Но той отказа да й съобщи повече.

Космическият кораб бе съвсем малък — сравнен във всеки случай с колонизаторските лайнери, чиито снимки бе виждал Кеа, или йонните кораби, стърчащи като забодени факли отвъд водните бариери. Никъде отвън нямаше надпис или обозначение. Но Кеа знаеше, че „Дискавъри“ е звездолет. Един от петте истински звездолета и единственият все още на Земята. Двата други бяха превърнати в скрап, останалите — консервирани на орбита около Марс.

Звездният двигател на кораба бе съвсем прост. Предназначен за работа с глупаци. Едно мигване и си на Алфа Кентавър. Една дума — край Лютен 726-B. Цяло изречение — Епсилон Инди. Още няколко думи — Арктурус. Проблемът бе горивото за двигателя. Корабът бе извършил две пътувания и шансът за трето бе минимален. Производството на горивото за всеки полет — екзотично синтетично вещество — отнемаше пет години и гигантски усилия, изискващи мобилизиране на усилията на цяло едно правителство. И въпреки това синтетичното гориво позволяваше на двигателя да развие едва половината от мощността си.

Кеа не можеше да откъсне хипнотизиран поглед от стройния, издължен корпус, опитвайки се да си представи мястото, към което би могъл да полети. Тръгна си от космопорта едва по тъмно. Но пак се върна. И отново.

Кеа беше на шестнайсет, когато Томпкинс умря. След като екипът на Спешна помощ си тръгна, двамата с Леонг Сук се спогледаха.

— Трябва да открием дали е имал роднини и да се свържем с тях — заяви тя. Двамата претърсиха малкото дюкянче, но не откриха никакви следи, сочещи, че Томпкинс е имал близки или приятели на Земята или на други планети. Намериха обаче един стар сейф. Леонг Сук доста се двоуми, но накрая призна пред Кеа, че вероятно ще трябва да го отворят. Дали не познава някой, който би могъл да се справи?

Кеа познаваше — самият той. Едно по-голямо момче го бе научило. Той завъртя циферблата, опрял ухо на ключалката и наострил слух. Слушаше как падат езичетата — точно както го бе учило момчето.

Вътре имаше два плика. Единият съдържаше две хиляди долара в кредити и завещание. Парите бяха за Кеа. В другия имаше формуляри и инструкции как да бъдат попълнени и на кого да ги пратят. Инструкциите бяха съвсем точни и изрични.

Кеа попълни формулярите и ги прати на адреса на континента. След седмица получи дебело писмо. Трябваше да се свърже с определен човек в Оаху. Този човек щеше да го подложи на някои тестове. Кеа изпълни и тези инструкции. После зачакаха.

Шест седмици след като решиха, че всичко това е или шега, или пълно безумие, пристигна писмо до него. Това беше от директора на Отдел прием на Калифорнийския технологичен институт, Пасадена, Калифорния. Канеха го да започне следване от есента на 2182. Кеа Ричардс беше спечелил. Нямаше да живее, нито да умре в Каханамоку Сити. Най-сетне беше свободен.

22.

Калифорнийския университет беше истинско разочарование. Когато пристигна тук, Кеа се надяваше да се срещне с наистина умни хора. Ала подготвителният клас, в който го поставиха, бе посветен на скучни лекции и досадни самостоятелни занимания. Нямаше почти никакво време да изучава света, в който бе попаднал. Към всичко това се прибави и болката от загубата на Леонг Сук, която си отиде малко преди Коледа на 2182-ра. Съобщиха на Кеа за смъртта й едва след нейното погребение.

Университетът в Калифорния беше същата голяма лъжа, както и дюкянчетата на проповедниците на Уличката на добрите хорица. И като всички големи измами, отвън изглеждаше величествен. Той имаше повече Нобелови лауреати, отколкото дори Хюстън или Лаунда — но повечето от тях преподаваха само по един-два специализирани курса на ниво докторанти. С повече от 25 000 студенти университетът наближаваше своята тристагодишнина и бе истински паметник на модерната архитектура и въображение. Единствената постройка, останала от „старите дни“ — преди институтът да подхване метастатичното си разрастване — бе фонтанът, край който Кеа седеше в момента, и постройката в испански стил на име Керкхоф Хол, където се водеха подготвителните занимания.

Ученето, макар и тежко, се състоеше предимно от зубрене. Двата теоретични курса целяха по-скоро натрупване на основа от познания, отколкото стимулиране способността на студентите за креативно мислене. Всъщност това бе поредното разочарование за Кеа. Беше се надявал да срещне в университета истински мислители, които умееха да надзъртат отвъд ограниченията, наложени от сегашната наука, да виждат и избягват минали грешки. Може би там имаше мъдреци, мислеше си той, но е твърде глупав, за да ги види или разпознае. Или пък на истинските мъдреци им бе скучно тук и бяха заминали да преподават на Ганимед и Марс. Но ако е така, защо толкова много хора от другите планети идваха да се учат в Калифорнийския университет?

За щастие съмненията му не даваха отражение върху неговия успех — поддържаше твърдо пет и първите два семестъра бе в списъка на студентите със стипендия. Достатъчно беше да продължава още известно време така — да се усмихва, да любезничи, да върви нагоре и да се забавлява — и краят щеше да е щастлив. Което означаваше — както вече знаеше, — че най-вероятно ще го вземат в някое от конструкторските бюра на Возняк Сити и ако и там се държи подобаващо, ще му позволят да си сложи името под някоя успешна компютърна програма. Или, при други обстоятелства, да има третично участие в изграждането на поредния синтетичен завод. Може би дори ще го наградят с двуседмично пътуване на техни разноски до Никс Олимпика. Или до някой от по-ниските върхове.

Кеа неочаквано се засмя. Прав си, момко, рече си той. Няма друг изход, ако се изключи самоубийството. Лягаш пред поредния рейлбус и край на всичко. Като стана дума за това… той си погледна часовника — през тази година бе модно да се носят миниатюрни механизми на китката — и осъзна, че ако не побърза, може да закъснее за работа. Едва щеше да му стигне времето да остави фиша с готовите разработки в стаята си и да се преоблече. И най-добре да забрави неприятните мисли. Няма да позволи да свърши като роб в нечия добре смазана машина. Ако не стане нищо друго, винаги може да се върне на Мауи и да се включи в някоя банда. Или пък да се запише доброволец на заселнически лайнер…

Той потрепери и прокара пръст по закопчалката на якето си. Изведнъж му стана студено. Зимното слънце очевидно не топлеше толкова, колкото изглеждаше.

Дюкянчето за хашиш, дрога и алкохол, в което Кеа работеше, се намираше в средата на един квартал с доста лоша репутация. Преди около милион години, откри Кеа, докато отлепваше един след друг геологичните слоеве тапети по стените, мястото се е наричало „Веселото кафене“. Сега вече нямаше име, само една дупка, в която да се отбиеш. Всички разрешения бяха на името на собственика, ухилен бандюга на име Брино, и всичко се плащаше в брой.

В началото Брино не повярва, че някой с невинно лице като това на Ричардс, още повече следващ в Калифорнийския университет, би се съгласил да работи тук. Но Кеа, който напоследък отделяше известно време, за да си припомня рецептите и готварските съвети на баща си, продължи да настоява. Брино се съгласи да го вземе за проба и това стана още щом се появи първият куку, решил да сплаши момчето. След неговото посещение в ъгъла на помещението остана тъмно петно. А Ричардс си спечели репутация в квартала — особено след като бе извадил готварския нож от ръката на нападателя и нещо повече — не се бе обадил в полицията.

Кеа работеше в дюкянчето от шестнайсет следобед до някакво неопределено време, наречено час за затваряне, а всъщност определящо се от изчезването на последните пияндета. Повечето вечери бяха доста спокойни и той се прибираше рано у дома, за да чете. Но не и тази. Помещението бе изпълнено с гъста тълпа от гладни и, което бе по-странно, трезви посетители. Към девет часа най-сетне се появиха и десетина пияници. Значи щеше да е една от онези нощи. Малко след това пристигна и Остин Баргета. Кеа не го видя да влиза, защото тъкмо правеше сандвич с яйца и сирене за едно от пияндетата. Но позна характерния глас, когато Баргета поиска менюто. Беше го чувал няколко пъти — с Баргета бяха обсъждали Теорията на микрочастиците и приложението й при конструкцията на двигателите „Юкава“ по време на един семинар.

Баргета бяха богати. Семейството им бе основано преди четири поколения, когато един гениален конструктор спечелил трилиони, създавайки, между много други неща, първите портативни астрографски инструменти. Сетне се оженил за дъщерята на един от най-уважаваните японски банкери на якудза и така дал началото на династията. Повечето от парите на фамилията сега бяха в различни холдингови компании. Останалите — в междупланетния строеж и транспорт. Всеки от наследниците на Баргета имаше право на избор — да стане глава на семейството или да поеме някой от тръстовете. Главата на семейството ръководеше най-рисковите филиали, свързани с транспорт и строеж, докато притаените зад сцената банкери поддържаха добре смазана останалата част от тази машина. Но да си избраният означаваше пари и власт отвъд всякакви човешки представи.

Остин Баргета бе един от кандидатите за този пост, или поне така бе чул Кеа. Въпросът беше колко време ще му отнеме тази борба.

— Остин.

На Остин му бяха нужни няколко секунди, преди да познае Ричардс. Той не беше сноб, нито беше по-трезв от десетината пияндета.

— Ах, това си ти, Ричардс — подхвърли той. — Не бяхме ли състуденти? Какво правиш тук?

— Някои от нас — отвърна Кеа — трябва да работят. Чувал си за работа, нали? Това е нещо, което вършат повечето хора. За пари.

— Ах. О, да. Съжалявам. Не исках да те… нищо де, бях се замислил за една работа.

— Да. Остин, трябва да те предупредя нещо. Това не е точно твоят тип място.

— Защо не? — Остин се обърна и се озърна демонстративно. — Изглежда доста… автентично.

— Така е. Твоя воля. — Кеа сви рамене. — Искаш ли нещо за ядене?

Баргета втренчи поглед в менюто. Още го четеше, когато един от пияниците се провикна:

— Ей, готвачът, ако си свършил да ближеш ушенцето на твоята хубавица, ще ми се да поръчам нещо.

Кеа го игнорира, но не и Баргета. Той се завъртя на столчето с почервеняло лице. Страхотно, помисли си Кеа.

— Да разбирам ли — произнесе Остин с ясен глас, — че наричаш и майка си задник само защото се смяташ за такъв хитрец? Или бъркам?

Пияницата скочи от стола си. Беше едър и мургав мъж и Кеа предположи, че е самоанец. Доколкото знаеше, културата на Самоа бе матриархална и това означаваше, че в най-скоро време Баргета ще бъде премазан от човешки парен локомотив. Докато самоанецът пристъпваше към него, Баргета зае някаква нескопосана бойна стойка.

Кеа извади торбичка с половинкредитни монети от касата. Баргета нанесе на самоанеца бърз и рязък удар. Кеа пъхна торбичката в ръката му. Остин напипа тежките монети вътре, умът му заработи на бързи обороти и знанията по самозащита бяха забравени. Той завъртя торбичката с доста чевръсто движение. Самоанецът не си направи труда да отстъпи. Ударът на Остин попадна в брадичката му и Ричардс чу хрущенето на костта. Самоанецът извика от болка и седна, притиснал окървавеното си лице. Челюстта му бе увиснала безпомощно на една страна. Приятелите му наскачаха, но Кеа вече бе измъкнал сатъра, а пръстите му набираха машинално кода на полицията. Нямаше нищо лошо да ги повика при подобен инцидент — нито един от пияндетата не бе от местните.

Докато се появят ченгетата, Кеа бе измъкнал торбичката от ръката на Остин и я бе прибрал на сигурно място в касата. Те натикаха окървавения самоанец в патрулката и предупредиха приятелчетата му да очистят района. После наобиколиха Остин. Кеа обаче се намеси и каза, че той ще има грижата. Повика такси, увери се, че Остин има достатъчно пари, за да плати до мястото, където живее, след което затвори дюкяна. Едва тогава му хрумна странната мисъл, че от него никога няма да излезе добър макиавелец.

Три дни по-късно беше поредният досаден урок, посветен на микрочастиците. Кеа тъкмо преглеждаше резултатите от последния колоквиум, на който бе втори по успех, когато зърна в края на списъка името на Баргета.

— По дяволите! — измърмори един познат глас зад него. — Защо ли си губих времето да уча това?

Кеа се обърна. Баргета стоеше зад него.

— Знаеш ли — рече той, — тогава не бях толкова пиян. И никога не забравям нищо. Изглежда, ти попречи да бъда размазан на стената на твоето ресторантче.

Кеа се ухили — ако се изключеха надменният глас и стойка, Баргета бе доста приятен младеж.

— Едва ли е било чак толкова страшно — рече той. — Ти си добре сложен момък. Сигурно миг по-късно през покрива щеше да проникне сноп светлина и да ти спаси задника, когато по него се спусне бог Вишну.

— Онзи толкова ли беше голям?

— Даже по-голям.

Остин се разсмя.

— Както казах, длъжник съм ти. Когато — или по-скоро — ако някога този подготвителен курс приключи, надявам се ще ми позволиш да те черпя една мадама. Не че съм това, за което, ако не се лъжа, ме взе онзи рейлбус. Освен ако ти не мислиш така? И не че бих имал нещо против, ако си от онези мъже, които… нали разбираш, не си падат много по жени.

Кеа поклати глава.

— Няма такова нещо. Аз съм нормален червенокръв самец.

— Добре. Добре. И като стана дума за това, може да обсъдим някои други неща. За някои мои затруднения и дали не би могъл да ми помогнеш.

След няколко бири Остин му направи предложение. Призна, че той самият едва ли може да се категоризира като сияйната звезда на Калифорнийския университет. И че с успеха си може сериозно да ядоса някои свои роднини. Та Остин би искал да наеме Кеа като свой наставник. Кеа понечи да възрази, но се сепна. Чакай малко, рече си той. Някой се опитва да ти осигури предимство. Също както когато ти му подаде онази торбичка с монетите. Не му отказвай. И той прие.

Работата не беше трудна — Остин се оказа прилежен ученик. Вярно, че това, което Кеа успяваше да му натъпче през едното ухо, изтичаше през другото до седмица, но на кого му пука? Повечето преподаватели, изглежда, не се интересуваха от нищо друго, освен от собственото си величие. А и едва ли тези знания някога щяха да потрябват на Остин. На този етап Кеа се запали от мисълта доколко би могъл да помогне на Баргета да изостри ума си. Отговорът беше — много, както Ричардс установи. Защото освен всичко останало университетът имаше свой подземен свят. Корумпиран и прояден като всеки подземен свят. Като този на Мауи. Изпитите можеха да се купуват. Асистентите продаваха верните резултати от тестовете и отбелязваха присъствие на лекции. В някои случаи, когато преподавателят бе напълно изкуфял, дори променяха оценки. Към края на семестъра Остин бе повишил осезаемо успеха си по всички дисциплини.

— И всичко това — отбеляза той с известна доза учудване, — защото ме научи как да се съсредоточавам върху важните неща.

Остин попита Кеа дали би искал да се нанесе при него, преди да започне следващият семестър. Кеа прие поканата. Едва ли щяха да си пречат, в края на краищата Баргета държеше цяла къща. Шест спални. Прислужница, готвач, помощници за всичко останало. Остин взе новия си приятел, за да го запознае със собствените си приятели. Кеа, висок, грубоват, с мъгляво минало, в началото бе последната новина в кръга на Баргета. Предполагаше се, че рано или късно ще изчезне от хоризонта, както ставаше с всички приятели на Баргета, мъже или жени. Но Кеа не изчезваше. И стана неразделна част от събиранията.

Кеа изучаваше внимателно тези богаташки деца и техните маниери. Колкото и да бе странно, оказа се, че правилата в тези среди наподобяват тези на престъпните групи на Мауи. Наказанията за грешки, макар и не толкова директни, водеха до същите тежки последствия. Понякога му се струваше, че Остин е такъв, за какъвто го смяташе в началото. Повърхностен, чаровен използвач, който си играе с него като с кукла. Гледаше на семейството на Баргета като на велика и могъща конспирация за поддържане на едно статукво. Като на движеща сила за съдбините на човечеството.

Въпросът беше какви трябва да са тези съдбини. Не знаеше отговора, само че човечеството не смее да осъществи една велика цел. Цел, която се крие между звездите и която вероятно е споделена от много други разумни същества.

Космическите пътешествия съществуваха вече от двеста години, но какво бяха постигнали? Завладяването на Слънчевата система и тераформиране на няколко планети. Около петдесетина заселнически лайнера се бяха отправили към неизвестното върху огромните си платна и съобщенията, които пристигаха от тях, говореха за анархия и ужас на борда. Няколко ужасно скъпи звездолета бяха достигнали близките звезди. Ама че постижение наистина.

Най-сетне дойде краят на подготвителния курс за Кеа и на последния за Баргета. Баргета успя да завърши. Не с кой знае какви почести — никакви подкупи не биха могли да му ги осигурят, — но на достойното трето място в неговата група. Кеа бе студент първи курс. Ако продължаваше да учи така, щеше да завърши сред първите по успех. Нямаше да му е особено трудно да си намери подходяща работа. Може би в транспортната фирма на Баргета. Или някъде другаде. Скоро — вероятно след три-четири години — Кеа щеше да отлети в космоса. Бъдещето изглеждаше светло. Обещание за това бе и празничния уикенд, след като Баргета получи лелеяната диплома. Той знаеше, че го дължи на Кеа, и държеше да го знаят всички други, особено членовете на неговото семейство. Искаше Кеа да му гостува през лятото — или поне през част от него. И дори за малко по-дълго.

Остин наблюдаваше с усмивка намръщеното лице Кеа, когато му предложи някои промени в живота. После извади големия коз. Причината Кеа да започне следващата година със закъснение. Идният септември той все още ще е в курортното имение на Баргета, известно с името Ярмут. Близо до бездната Офир, която сега е океан с прясна вода.

На Марс.

Когато чу това, Кеа имаше усещането, че е попаднал в безтегловност на някой от ранните звездолети. Университетът можеше да почака, кариерата също. Космосът. Това бе началото на края.

Тя се казваше Тамара. Беше на седемнайсет. Висока. Чернокоса. Със стройно тяло. Малки стегнати гърди. Предизвикателен поглед, който подсказваше на Кеа, че храбростта няма да остане невъзнаградена. Освен това беше сестра на Остин.

С други думи, тя беше перфектна. Може би, осъзна той, това, което не й бяха дали боговете, бяха сторили пластичните хирурзи. Но и да беше така, не го интересуваше. Трябваше да мине съвсем малко време, преди да започне да я забелязва.

Пробуждането му от съня започна още щом корабът се издигна. Полетът до Марс все още бе мечта, осъществима само от богатите, удоволствие, костващо в пари еквивалента на това, което са стрували първите каюти на презокеанските кораби в епохата на „Кунард“. Апартаментът, който делеше с Остин, бе един от най-големите на борда. Беше широк четири метра и дълъг седем. Остин каза на Кеа, че това било най-неприятната част от пътуването, че се чувствал като в капан.

Кеа не забелязваше нищо подобно. Първо, защото апартаментът им бе доста по-голям от стаичката, която някога деляха с Леонг Сук. И второ, защото имаше „прозорец“ — всъщност видеоекран, свързан с външни камери, монтирани на различни места на кораба. Марс нарастваше в обектива на предната камера. С приближаване към „планетата на боговете“ Кеа вече можеше да различава отделни подробности. Тарзис. Долината Маринерис. Планината Олимп. Зрелищни гледки, но далеч повече го изумяваше другото, което бе дело на човешка ръка. Не само мъглявината на новата марсианска атмосфера, нито океаните и езерата, или мъждукащите светлинки на новите градове, ала орбиталните чудеса, някои от които бяха всъщност съхранени от предишни времена паметници. Космическата станция. Първата база на Деймос. Едно от големите огледала, на геосинхронизирана орбита над северния полюс, което помагаше за разтопяване на полярната шапка.

Той се качи на мостика, научи се да работи с телескопите и се зае да оглежда орбиталните останки, без да разбира какво го е подтикнало. Имаше кораби за пътешествия в открития космос, които разпозна от книгите. Един заселнически лайнер, който така и не бе завършен и използван. Космическа станция, полуразглобена, разнебитена — Кеа си спомни, че бе чел за някакво бедствие преди стотина години.

И в единия край — малък кораб. Още един звездолет. Вторият, който виждаше. Зачуди се защо бе единственият, който разглежда всичко това с почуда и възхита. Обещания и трагедия. Мечтата на охлюва. По дяволите, ако имаше по-качествен енергоизточник…

Кеа се върна в „апартамента“ и се приготви за слизане. Баргета-старши, бащата на Остин, щеше да ги чака. Изпитваше известни опасения. Интересно, щеше ли да го е страх от него, ако не притежаваше такава власт и богатство. Сигурно. Заради лицето на Баргета. Хладни, преценяващи очи. Тънки, свити устни. Тяло, говорещо за добра поддръжка и упорити упражнения. В лицето приличаше на Остин — но един Остин след четирийсет години.

Мистър Баргета се държа приятелски с Кеа. Беше благодарен за помощта му най-сетне да се отърве от онова тъпо училище. Каза, че в писмата си Остин редовно го споменавал. Кеа се съмняваше в последното — Остин рядко се обръщаше към семейството си, освен за да поиска аванс за следващия семестър. Старецът освен това добави, че преди Кеа да се върне на Земята, двамата трябвало да поговорят. За бъдещето. За бъдещето на Кеа.

Кеа имаше чувството, че е герой от някакъв филм от двайсет и първи век за мафията. Може би, реши той, това са поредните му глупави романтични идеи. Прогони тази мисъл.

В имението бяха отседнали петнайсетина членове на фамилията. И още повече придружители. Обясниха му, че на всеки „гост“ се полагат по няколко жени. Предимно за специални случаи. Кеа си припомни, че богатите не са като обикновените хора.

Имението Баргета бе само на стотина метра от отвесния бряг, водещ към морето, изпълващо Бездната Офир. Някога имението всъщност е било един от първите вдигнати в околността куполи, но след закупуването му Баргета го бяха преустроили в място за забавление и отдих. Имаше една основна сграда и множество бунгала. Имаше заведения и тенис кортове — дори Кеа бе смаян от начина, по който можеше да лети топката при ниска гравитация. Басейни с гореща вода. Ливади. Бар, вдигнат съвсем наскоро на ръба на пропастта. От него се спускаше асансьор с маклийнови генератори, достигащ поклащаща се платформа на повърхността на пенливия океан. За платформата бяха завързани платноходи и тримарани. Кеа бе пробвал ветроходство на земята, но само на малка яхта. Тъкмо се чудеше дали да не опита с някой от катамараните и какво ще се случи, ако извие внезапен вятър, когато откъм океана се появи Тамара.

В началото си помисли, че не носи нищо, а после осъзна, че цветът на плътно прилепналия по тялото й комбинезон е същият като на кожата й. Зачуди се — след като се съвзе от неочакваната й поява — защо не трепери след толкова плаване в океана. Той самият бе облякъл непромокаем костюм срещу вятъра и студената вода. После забеляза миниатюрния нагревател, закрепен на пояса й. Тамара се приближи, без да каже нищо. Огледа го внимателно. Кеа се обърна леко на една страна. Костюмът му прилепваше плътно и той се чувстваше неудобно.

— Ти си Свети Остин Джордж — рече тя с мъркащ глас.

— Познахте. Оставих визитната си картичка при бронята. Специалността ми е да спасявам дракони и да убивам благородни девици.

Тамара се разсмя.

— Какво пък, на Марс със сигурност няма дракони. Така че можеш да се отпуснеш. — Тя се представи и приседна до него, опряла рамо в неговото. — Предполагам, че семейството ми ти е длъжник, задето спаси брат ми.

Кеа сви рамене.

— Не бих се изразил точно така. Мащабът е доста по-дребен.

— Може би. Цяло лято ли ще останеш тук?

— Да. Билетът ми за връщане е с отворена дата. Но Остин каза, че е най-добре да вземем „Коперник“. Той трябва да излети… по дяволите, не мога да преброя тукашните месеци. Септември, по земен стандарт. — Кеа смътно осъзна, че пелтечи.

— Доста време — кимна тя. — Ще трябва да се погрижим да не ти е скучно. Нали?

— Ами, аз… не мисля така, искам да кажа, как може да ти е скучно на Марс?

— Не говорех за такъв вид скука — обяви Тамара и прокара пръсти по ръката му. После се изправи. — Нали знаеш, че на Марс лунните изгреви са нещо по-специално? Най-доброто място да се гледат е барът. Достатъчно отдалечено от главната сграда, за да няма светлина. — Тя доближи закотвения тримаран. — И достатъчно далече… да останеш с някого насаме, ако искаш. — Усмихна се, на някоя своя мисъл или спомен, после се гмурна в бълбукащата, изпускаща облаци въглероден двуокис вода. Кеа я гледаше с пресъхнала уста.

Барът бе оборудван с четири бунгала, а барманът беше мъж с безизразно лице. Той попита Кеа от какво се нуждае, заведе го в едно от бунгалата и му показа къде държат освежителните напитки. Каза му да позвъни, ако му трябва нещо друго. После изчезна. Бунгалото бе ниска постройка със стъклени стени и празно пространство в средата. Имаше и запалена камина. Огън? На Марс? Почти невероятно, имайки предвид цената ни дървесината. Кеа си даде сметка, че огънят сигурно е декоративен. Така и се оказа, когато го доближи. Пламъците облизваха стените и изпускаха приятна светлина.

И в този момент се появи Тамара. Носеше тесни зелени панталони и блуза в съответстващ тон. Тя взе две чаши с шампанско, оставени при купата с лед.

— За… за тази нощ — рече. Отпиха, напълниха чашите отново и се настаниха на кушетката. Разговаряха. Кеа не помнеше точно за какво. Но изглежда й разказа историята на своя живот, а Тамара го слушаше като хипнотизирана и почти се бе притиснала в него. По някое време красноречието му секна.

Тамара остави чашата. Неусетно бяха пресушили бутилката. Тя се пресегна и го докосна по устните.

— Толкова са меки — прошепна. Наведе се и езикът й пробяга по тях. Той се опита да я целуне, но тя се дръпна. Стана и бавно се отдалечи, като полюшваше бедра. Изглежда, блузката й бе снабдена с някакъв механизъм за бързо сваляне, защото се смъкна за миг. Тамара я метна през рамо, обърна се и го погледна. Лицето й беше сериозно.

Докосна копчето на панталоните си и те се смъкнаха до глезените. После пристъпи към него. Протегна се с блажено изражение. Погледна го и се усмихна. А след това изчезна в спалнята. Блесна светлинка от запалена свещ.

Кеа беше свободен. Свободен да я последва.

— Не — рече Тамара. — Този път… този път само ще гледаш. Следващия път… ти ще си наред.

Марс се превърна в сянка. Тялото на Тамара изпълваше света. Нощите бяха светове на екстаз, на безкрайно движение, на сладко мъчение. Дните — на дръзки начинания и на срещи на различни места. Страстта на Тамара, изглежда, се подклаждаше от опасността да бъдат видени и разкрити. Особено ако този, който ги разкрие, е член на семейството. Не че Тамара бе дошла в леглото му съвсем невинна. Учеше се от него само защото искаше нещо ново. И така, макар и неохотно, той й показа някои техники, за които бе чувал или които бе учил на Мауи.

Беше добра ученичка и се упражняваше прилежно. Предпочиташе продължителната игра, екзотичните неща и комбинацията от удоволствие и болка. Кеа имаше чувството, че е дърво, попаднало в силно морско течение и притеглено в самия център на водовъртежа.

Освен това беше влюбен в Тамара. Това би могло да означава големи неприятности. Крах на живота му. Но беше самият факт. И което беше по-лошо — Тамара, изглежда, също бе увлечена по него. Кеа си позволи да мечтае за бъдещето — за едно много различно бъдеще от това, което очакваше доскоро. За бъдеще за двама.

Кеа беше изумен. Каквото и да поискаше, Тамара го правеше — само за да му достави удоволствие. Сякаш той бе господарят, а не… Мисълта му се спря, преди да стигне до края. Веднъж отидоха на доковете на Капен Сити. Кеа бе очарован от разнообразието на съдове. Тук йонните кораби се приземяваха в огромни надземни „люлки“, вместо да стърчат над водата, и Кеа дори можеше да крачи между тях и да се диви на размерите им. Самата Тамара не изпитваше особен интерес към корабите. „Скъпи, половината от тези са наши“. Не забелязваше цветовете им, формата, стаената опасност.

Имаше нещо, което не даваше покой на Кеа. Защо космическите кораби изглеждаха толкова различни от героичния им образ, придаван във филмите за космически пътешествия? Защо имаше толкова много бележки, окачени пред местната сграда за прием на работна ръка? И защо бележките бяха толкова износени? Сякаш от доста време не бе имало кой да им отговаря.

Настаниха се в една претъпкана бърлога, която изпълняваше ролята на кафене, и Тамара направи поръчка. Кеа се беше замислил. Почти всички посетители тук по един или друг начин бяха свързани с пътувания в космоса. Хора, обитаващи сред вакуума и прочее. Тогава защо разговорите им бяха съсредоточени около пиячка, дрога и как са се нацепили предната нощ? Езикът им не беше на учени или инженери, а ленивият монотонен говор на бедните и отчаяните. И защо очите на тези храбри космически пионери гледаха така тъпо?

Тук за първи път чу за Трийсет и трета бариера. Термин, използван така, сякаш ставаше въпрос за портата на Хадес. Попита какво е това и научи, че е стандартно разделение между секциите на екипажа и двигателите, от една страна, и пътниците и товарът от друга. Тук нещо не беше наред. Но не разбираше какво. Допи чашата и улови Тамара за ръката. Тя бе втренчила почти хипнотизиран поглед в една жена, чиято кожа бе гъсто покрита с татуировки. Жената също изглеждаше заинтригувана от нея.

Тамара се намръщи, когато Кеа я подкани да си вървят, но не каза нищо. Награди татуираната жена с продължителна усмивка, после двамата напуснаха бара. Същата нощ Кеа спа сам, Тамара беше в лошо настроение, без да му разкрие причината. На следващия ден се разсмя на извиненията му. Каза му, че отскочила пак до Капен Сити. Да се види със „стари приятели“.

Краят дойде един слънчев ден, на площадката до тримарана, където всичко бе започнало една земна седмица по-рано. Цяла сутрин Кеа се подготвя. Подбира внимателно подходящите думи. Имаше усещането, че му предстои един от най-важните разговори в живота му. В известен смисъл бе точно така.

Тамара изслуша внимателно заекващата му реч, която ставаше все по-объркана и многословна. После се разсмя.

— Кеа — рече тя, когато смехът й угасна. — Чакай да уточним. Ти смяташ, че ние двамата… трябва да сме заедно? Когато лятото свърши? Дори на Земята?

Кеа усети, че стомахът му се свива, сякаш току-що бе пристъпил на площадката на гравиасансьора, но въпреки това кимна.

— Да живеем заедно? За постоянно? Кеа, миличък, говориш като някой от старите филми! Предлагаш ми брак? На мен? Олеле! — И тя отново се разтресе от смях. Кеа стана, прекоси умълчан платформата и се качи в асансьора.

По някое време се озова в главната сграда. Беше тъмно. Не беше ял, нито се прибра в стаята си. Опитваше се да бъде невидим, най-вече за някой от Баргета. Две от младите жени за развлечение го попитаха има ли нужда от нещо. Кеа поклати глава. Очите на едната се навлажниха. Тя понечи да каже нещо, но само постави ръка на неговата, после се озърна изплашено и побягна.

Не знаеше какво ще прави сега. Как ще се крие от Тамара до края на лятото — лято, превърнало се от рай в чистилище? Не можеше да си тръгне току-така. Остин беше негов приятел. Искаше да открие някое тайно местенце, където да пропълзи и да ближе зейналата рана, спомен от Тамара.

Чу смях. Остин.

— О, божичко! — възкликна Остин. — Ама той сериозно ли?

— Ако не е бил сериозен, значи е най-големият шегаджия на Марс — отвърна Тамара.

— Предполагам, че трябваше да се очаква — каза по-възрастен глас. Баргета-старши.

— Съжалявам, татко — рече Тамара. — Но си помислих…

— Не е нужно да се извиняваш — прекъсна я баща й. — По-скоро се безпокоя какво си намерила в този селяк. Ясно е, че си го избрала, за да си начешеш крастата. Е, какво пък, в семейството ни винаги е имало нездрав интерес към… как да го кажа, грубата страна на живота?

Чу се смях от няколко души. Семеен смях, докато обсъждаха своята малка тайна.

— Е, да речем, че вината е моя.

— Не съвсем — обясни баща му. — Като позволи на този млад човек да ти помогне в живота, научи още един урок, който беше позабравил. Спомни си колко ти беше тежко, когато узна, че детегледачката не е член на семейството ни и трябва да се отнасяш с нея по друг начин. Или че децата на прислугата не са твои приятели? Помниш ли колко плака, когато ги отпратихме? Така е в живота, Остин. Човек непрестанно трябва да си припомня забравените уроци.

— И какво ще правим сега? — попита Тамара. — Ще бъде тъпо да оставим Кеа да се навърта тук до края на лятото с мрачно и опечалено лице.

— Не се безпокой — успокои я Баргета-старши. — Може просто да изчезне. Или да скочи от някоя скала. Или пък да отплава към залеза. Лудите правят такива неща.

Звън на стъкло, сякаш някой бе напълнил чаши. Сетне гласът на Остин:

— Всъщност, татко, ако го погледнеш от друга страна, всичко това е доста смешно, нали?

Тамара се изкиска. Баргета-старши прихна. После и тримата избухнаха в смях. Суров, безкомпромисен смях. Кеа не искаше да слуша повече. Красотата на света бе изчезнала. Заедно със семейство Баргета. Единственото, което остана в цялата тази пуста вселена, бяха пожълтелите обяви на стената на павилиона за набиране на космически екипажи: „СВОБОДНИ МЕСТА“.

23.

Малка, трепкаща в червено светлинка на монитора.

— Ето пак, Мърф! — подсмихна се Вазуван. — На един часа.

Капитан Мърфи Селфридж, известен като „Мърф“, се пъхна в навигационната рубка. Беше едър мъж, бивш спортист, но с повехнала хубост. Той се наведе над първия офицер. Светлинната на екрана пулсираше. Кеа Ричардс наблюдаваше как на лицето на капитана се изписва озадачено изражение.

— Не разбирам — обяви той. — Координатите същите ли са, дявол го взел?

— Същите, Мърф — отвърна Вазуван.

— Сигурна ли си, че не си объркала нещо? Дали да не провериш отново?

Озирианката въздъхна с нещастно изражение.

— Щом казвате, капитане — рече тя. Нежни, розови пипала се раздвижиха над пулта, докосваха сензорните зони, въртяха циферблати.

Ричардс и двамата учени мълчаха. Бяха захвърлили картите върху малката масичка в тясната каюткомпания на жалкото корабче, чийто модел някой лишен от чувство за хумор инженер бе кръстил „Дестини I“. Нямаше „Дестини II“. Първият модел се бе оказал толкова неудачен, че бяха построили само десет кораба. Повечето от тях вече бяха продадени за скрап. Компанията, в която работеше Ричардс, бе купила два и все още ги държеше на служба. През последните няколко месеца Ричардс, като главен инженер на борда, трябваше да полага нечовешки усилия, за да не позволи на раздрънканото корито да се разпадне. Докато летяха към източника на загадъчните сигнали, идващи откъм Сектор Алва.

Вазуван рестартира системата. Мониторът примигна, после светна отново. Светлинката продължаваше да пулсира, но този път на шест часа.

— Какво става, Вазуван? — попита Мърф. — Как може този негодник да се върти около нас?

— Не обвинявай мен — възрази Вазуван с надигащ се гняв. — Просто си върша работата.

Тя извърна едрото си, овално лице към капитана. Имаше перманентната усмивка на хищник. Дори след осем месеца съвместна работа Ричардс все още не можеше да привикне с лицето й. Вазуван обърна разположените си на малки хоботчета очички към Мърф, сякаш търсеше признаци за възражение. Останалите се приближиха и погледнаха монитора.

— Какво гледаш, Ричардс? — попита го Вазуван с глас, който наподобяваше писък.

— Ами очевидно нищо особено — отвърна Кеа. — Освен ако вие двамата по някакъв начин не се забавлявате.

— Нямаш причини да се оплакваш — изръмжа Мърф. — Получаваш заплата и ти се плаща на ден. Плюс бонус, ако открием нещо.

Ричардс посочи сновящата по екрана светлинка.

— Ако това е нашият бонус, капитане — рече той, — не очаквам да си натъпча джобовете, когато се приберем. По-скоро компанията ще спести някой кредит от нас.

— Хайде стига, Кеа — погледна го капитанът. — Да не бъдем песимисти. Нека проучим тази работа до дъното.

— Разбира се, Мърф — повдигна рамене Кеа. — Както кажеш.

— Те са виновни — Вазуван посочи учените. — Всичко това е тяхна идея. Знаете ли какво си мисля? Ще ви кажа какво…

Доктор Кастро Фалзур — научен ръководител на експедицията — избра този момент, за да се намеси:

— Рут, това нещо смята, че може да мисли, представяш ли си?

Доктор Рут Юет, асистентка и любовница на Фалзур, склони хубавата си главица. Изглежда, не искаше да се забърква.

— О, стига, Рут. Бъди искрена — притисна я Фалзур. — Не намираш ли за трагичен факта, че единствената разумна форма на живот, която досега човечеството е открило в космоса, е това нещастно създание с пипала?

— Внимавай, Фалзур — предупреди го Вазуван.

Ученият игнорира думите й.

— Сигурно е заради очните пипала — продължи той. — Цялата интелектуална енергия на озирианците отива за техния контрол. Това обяснява и ограничените им езикови способности. Рут, не си ли забелязала, че познанията му са колкото на корабен плъх. Очевидно умствените му способности са твърде ограничени, за да обогати речника си до по-цивилизовано равнище.

Лицето на Вазуван внезапно потъмня. Едно по-яко пипалце се пресегна в търсене на тежък предмет, с който да замери доктора.

— О, стига, момчета — обади се капитанът и пипалцето се прибра. — Имам достатъчно проблеми.

Гласът на Мърф бе почти умоляващ.

В този момент Кеа усети нечие топло докосване по крака си. То се вдигаше нагоре, галеше бедрото му… нагоре… Черните очи на Рут блестяха. Езичето й внезапно облиза горните устни. Гледаше го с поглед, който помнеше от Тамара. Изведнъж каюткомпанията му се стори още по-тясна. Той захвърли картите.

— Ще ида да се освежа — рече. — Когато разберете какво става… можете да ме събудите.

Той се надигна, избягвайки обидения поглед на Рут, и излезе. В коридора продължаваше да чува приглушена караница. За негова изненада банята не беше заета. Останалите членове на екипажа — общо петнайсетина — или бяха на смяна, или почиваха. Рядка възможност да изстърже част от мръсотията, натрупана от задушевната атмосфера на „Дестини I“. Той смъкна комбинезона от потното си тяло и се насапуниса енергично. После изпръхтя под напора на водата. Никой не можеше да е чист на борда на „Дестини I“. Месеци наред живееха в собствената си воня. Хранеха се с полусухи, застояли порциони, тъй като недостигът на прясна вода не позволяваше да разчитат на пресни зеленчуци от хидропонната лаборатория.

Водата секна внезапно веднага щом бе изхабил квотата си. Кеа се почувства гузен, когато натисна копчето за втори душ. Майната им на ограниченията, наложени от компанията. Насапуниса се отново.

Експедицията до Сектор Алва бе организирана в невероятно съкратени темпове. Кеа се беше записал въпреки желанието си. Да си инженер на едно раздрънкано серийно корабче не беше неговата представа за цел в живота. Навремето имаше големи мечти. Мечти, които, изглежда, си заслужаваха усилието. После забрави всичко заради една самовлюбена хубавица от висшето общество. Ако се беше случило с друг, щеше да му се стори смешно. Но споменът за онзи смях на Марс щеше да го преследва още дълги години. Беше млад и глупав и не си зададе въпроса защо първата космическа компания, към която се обърна за работа, скочи върху него, сякаш е златна мина. Очакваше да го отхвърлят въпреки високите резултати от изпитите. В края на краищата той нямаше никакъв опит. Освен това предполагаше, че конкуренцията за кариера в открития космос ще е жестока. Особено сега, когато, надушили огромни печалби и гарантиран монопол, частните компании посягаха към няколкото предмостия за далечните звезди, построени с държавни средства.

Започна да си дава сметка колко греши още при първата си работа като чистач на борда на един товарен шлеп, който летеше до Епсилон Инди. Съекипажниците му бяха почти толкова тъпи, колкото главния инженер. А неговите мозъчни клетки трябва да бяха по-малко от пръстите на осакатената му лява ръка. Това, което липсваше на моряците като интелигентност, се компенсираше от тяхната алчност и мързел. Всеки път, когато се отбиваха на някой порт, капитанът трябваше да полага нечовешки усилия, за да ги измъква от кръчмите и нарколеговищата и да ги връща на борда.

Следващата му работа — дълъг скок до Арктурус — доказа, че първият кораб не е бил изключение от правилото. Ако не друго, то екипажът и капитанът бяха още по-некомпетентни. Полетът едва не завърши с катастрофа, когато капитанът игнорира маркирания на картата астероиден пояс и след сблъсъка изгубиха собствен ход. Четирима от членовете на екипажа загинаха, докато Кеа успее да се добере до мястото на пробойната и да я затвори. Познанията му за двигателя „Юкава“ бяха изложени на изпитание, когато се оказа, че той също е повреден и никой на борда не знае как да го поправи. Доста молби бяха отправени от оцелелите, докато Кеа най-сетне съумя да ремонтира двигателя, и обратният път до дома премина без инциденти.

След този случай го взеха на работа в кампания „Галиот“ — същата, в която работеше и сега. „Галиот“ беше филиал на мегакорпорация „Космически пътища“.

— Синко, ще видиш места, за които не си и сънувал — обеща му човекът, който го взе на работа. — Мисията на нашата компания е да прокара нови пътища и да спечели пари. Влагат доста средства в „Галиот“. Само най-доброто за нас, момко. Само най-модерните технологии.

Взеха го като втори помощник-инженер и не след дълго се издигна до главен инженер.

Да, рече си той, пътят може и да не беше дълъг, но беше мъчителен. И не само заради рисковете. Напротив, рискът бе като подправка. Та нали най-сетне бе получил възможност да осъществи детските си мечти. Звездолети, които се носят към неизвестното. Ала компанията полагаше огромни усилия да развали удоволствието. Наемаха евтина работна ръка и оборудване и превръщаха и най-дребната работа в отчаяна борба при недостиг на средства и инструменти. Компанията притежаваше умението да превръща всяка задача в досадно занимание — примесено със страх от безсмислена смърт заради дефекти в оборудването.

Какво, за Бога, търсиш тук, Ричардс? С договор за минимум една година служба. Заобиколен от жалки, свадливи, дребнави служители на компания „Галиот“. Можеше да си останеш на Десета база. Да чакаш друг договор. Добре де, беше ти скучно. Но какво ново и различно в „Галиот“? Трябваше да се досетиш, че ще е същото. Ти го знаеше, Ричардс. През цялото време знаеше, че ще е най-добре да ги посъветваш да пъхнат договора си там, където слънце не огрява.

Вратата на банята се отвори. През облаците пара пристъпи женска фигура в плътно прилепнал комбинезон. В главата му екнаха предупредителни сигнали. Доктор Рут Юен му се усмихна през парата, сетне бавно се изтегна на пейката.

— Хмм — измърка тя. — Обичам къпани мъже.

Предния път, когато тя напусна койката му, Ричардс се закле, че ще е последен, че това е краят. Тази жена бе по-опасна от всичко на борда и отвън, в студения космос. Кажи й не, Ричардс. Просто й кажи не. Отпрати я при официалния й любовник и началник доктор Кастро Фалзур.

Хайде, Ричардс.

Но краката му сами го поведоха към нея. Усмивката на Рут се разшири. Тя го гледаше с полупритворени очи. Протегна ръка. Погали го по корема. Плъзна се надолу. Вдигна левия си крак и го положи на пейката. Отмести встрани другия.

— Какво чакаш, Ричардс? Трябва ли ти писмена покана?

Той се наведе и краката й го обгърнаха през кръста.

Да бе, Ричардс. Защо не й откажеш настина?

Също както отказа на компанията, нали?

Беше чувал разни неща за операция „Алва“ още преди капитан Селфридж да го покани да постъпи при него. Говореше се, че при рутинно проучване на сектора са се натъкнали на мощна фонова радиация. Сигналът идвал от район, където нямало нищо. Не било черна дупка или някоя от теоретично съществуващите формации, измислени от учените от двайсет и втори век, за да обясняват необяснимото. Освен това, доколкото успели да определят, сигналите, писуканията или бръмченето, засичани на фона на радиацията, изглеждали, сякаш са породени от „естествен“ източник.

Кеа бе заинтригуван от този странен феномен. Жаждата за приключения от младежките години отново се пробуди в него. Желанието да открива чудати неща. Но после се намеси придобитият с годините скептицизъм. Компанията не би се заинтригувала от нещо такова, ако не намирисваше на сигурна печалба. Докладът на научноизследователската експедиция щеше да остане на някое бюро и постепенно да се превърне в прашна купчина. Тъкмо се канеше да забрави случая, когато се разнесе вестта за пристигането на доктор Фалзур. Учен, който се занимавал с теорията за алтернативите вселени. Кеа щеше да пропусне и тази новина. И друг път се бе срещал с експерти на компанията. Неизменно се оказваха дребни учени, наети, за да изкривят фактите така, както е угодно на компанията. Съмненията му се потвърдиха, когато чу за красивата „асистентка“ на Фалзур. И за това как се държали двамата пред хората. Доктор Фалзур изглежда бе повече плейбой, отколкото учен. Ала междувременно стана ясно, че на борда на отделения кораб товарели тонове оборудване.

— Компанията включи машината за пари — подметна някакъв стар космически вълк в една от любимите кръчми на Кеа. — Нещо става там! Истинска малка гора от специални антени израсна на външната стена на Десета база за броени часове. Кеа я забеляза с почуда, след като се върна от поредното си едноседмично пътуване. Докато корабът му се снижаваше към площадката на Десета база, той разглеждаше странното съоръжение, конструирано по искане на Фалзур: сплетени жици, образуващи огромна, причудлива мрежа. Старият космически вълк не беше преувеличил, когато говореше за задействаната на пълни обороти машина за пари. Нещо наистина се готвеше.

Кеа прекоси каютата си. Взе един том на Гибън. Захвърли го. Прелисти „Анабазис“. И нея остави. Разтвори „Животът на Плутарх“. После биографията на Чърчил. Часовете се нижеха един след друг. Когато получи съобщение от капитан Селфридж, че събира екипаж за експедиция до Сектор Алва, изтича на срещата с бързината, с която можеше да се носи един млад мъж в три-четвърти гравитация.

— Ричардс, компанията има много добро мнение за теб — поде Селфридж.

— Благодаря, капитане.

— Ей, няма защо да сме толкова официални — възрази другият. — Предпочитам на кораба ми хората да се чувстват по-свободни. Това сплотява колектива. Така ще действаме по-задружно, когато знаеш кое падне на вентилатора. Викай ми Мърф.

— Разбира се… Мърф — отвърна Кеа, но вече го глождеха съмнения. Само глупак би се включил в екипажа на кораб, чийто капитан би казал: „Наричай ме Мърф“.

— Точно така, Ричардс. По-свободно. Ще видиш, че ще се погодим. Както и да е. Компанията те постави начело на списъка ми с подходящи инженери. А сега, след като се срещнахме и си поговорихме… виждам защо.

Кеа не отговори. Нямаше какво да каже. Откакто бе влязъл, едва ли бе произнесъл и петнайсет думи. Ако Мърф бе изгубил толкова време за всеки от останалите членове, екипажът му щеше да е по-разпуснат и от този на Дългия Джон Силвър.

— Но трябва да ти кажа нещо — продължи Мърф. — За първи офицер взех озирианка. Казва се Вазуван. Някакви проблеми с това? — Мърф разчете погрешно повдигнатите вежди на Кеа. — Виж сега, няма да те обвинявам, ако имаш някои предразсъдъци към озирианците. Отнемат работата на хората и прочее. Но тази Вазуван пристига с големи препоръки. Макар да е едно насекомо.

— Не… нямам проблеми с озирианците… Мърф — най-сетне отвърна Кеа. И не лъжеше. Всъщност бе чувал за озирианците само положителни неща. Знаеше, че са горделиви същества. Първият контакт бе станал по тяхна инициатива. Дразнели се, че хората ги използват като работна ръка. На работа се наемали само некомпетентните и отхвърлените от тяхното общество. Което означаваше, че първият офицер на Мърф най-вероятно ще е от тази категория. Още един лош признак. Но какво ли означаваше това за него, след като и неговото име бе в списъка на капитана?

— Виж сега — продължи Мърф. — Отиваме на много интересна мисия. Малко е опасна, но затова и заплатата ти ще е по-голяма. Три пъти по-голяма, приятелче. Гарантирана за една година напред.

Кеа се усмихна, придавайки си доволен вид. Вече знаеше причината да се спрат на него. Три пъти по-голяма заплата на млад инженер пак не е нищо особено. Това обясняваше и озирианката. Най-ниско заплащане за всички. Добрият стар Мърф също изглеждаше като някой, готов да се продаде за трохи.

— Плюс бонус, когато докараме вкъщи предавателя — добави в този момент Мърф.

— Какво всъщност търсим?

— Сигурно вече си дочул из баровете приказките за странните сигнали от Сектор Алва?

— Да. Всички говорят за това.

Смях.

— Така и предполагах. На Десета база няма тайни. Както и да е, работата е съвсем рутинна. Както знаеш, компанията по закон е длъжна да докладва за подобни странни неща. Неразделна част от постулатите в лиценза за работа. Обществен дълг и прочее.

Общественият дълг бе нещо, което компанията бе готова да забрави при първа възможност за нови печалби. В космоса законът нямаше никаква стойност.

— Та значи, след като обсъдили доклада — продължи Мърф, — решили да пратят там някой да провери какво става. Тук в историята се появява и Фалзур. Докторът е специалист по теорията за паралелната вселена и прочее. Не ме карай да ти обяснявам, аз съм само един космически жокей, не съм учен.

— Обещавам да не те карам — заяви Кеа.

— Та да продължим. Фалзур се натъква на доклада и проявява интерес. Прекарва го през компютъра и хоп, излизат три възможни обяснения. Намирисва на контакт с паралелна вселена. Дупка в космоса.

— А компанията какъв интерес може да има към това? — попита Кеа. — Освен ако не могат да измъкнат парици от находката.

— Няма пари — завъртя глава Мърф. — Никакъв шанс. Тази експедиция е, цитирам, „изцяло в полза на научното развитие“, край на цитата. — Той забеляза втренчения поглед на Кеа и се разсмя. — Да. Прав си. Истината е, че нашата безстрашна компания „Космически пътища“ се е навряла в политиката. Някой е решил да сложи ръка на фондовете за космически проучвания.

— И затова търсят кокал, който да хвърлят на кучетата? — попита Кеа.

— Уцели. Фалзур също не е глупак. Този човек има нюх към печалбата. Та той е дръпнал нужните конци. Някой млад чиновник, мечтаещ за бързо издигане. Така де. Важното е, че изведнъж си имаме научна експедиция.

Ето какво било, помисли си Кеа. Поредният опит да успокоят бурните води на политическата сцена. Тази мисия е обречена на неуспех от самото начало.

— И тъй, Ричардс. Аз си изпях песента. Какво ще кажеш? С мен ли си?

Кеа премисли всичко. И още веднъж. Не знаеше какво да отговори. Но, от друга страна… паралелна вселена? Другата страна на божествената монета? Врата към…

Какво?

Трябваше да знае отговора.

— Да — рече той. — С теб съм.

Кеа наблюдаваше как Рут се отдалечава по коридора. Тя спря пред вратата, обърна се, дари го с кратка усмивка и вратата се плъзна встрани. Той почака малко. Не искаше да се появяват заедно.

Призивът на Мърф ги бе заварил по средата на поредната разгорещена среща. Гласът на командира още не беше утихнал, когато двамата скочиха от леглото и нахлузиха дрехите. Кеа можеше само да се моли, че отсъствието им няма да породи нови подозрения у Фалзур. Ядосваше се, че се беше забъркал в тази история. Но в началото всичко му се струваше толкова примамливо. Тази жена имаше тяло и поглед, на които трудно се устояваше. Оплака му се, че Фалзур бил свиня. Съгласила се да му бъде любовница само защото било полезно за кариерата й. Инак щяла да бъде само поредната асистентка без никакви перспективи.

— Трябва да се възползвам от това, с което ме е дарила природата — допълни тя. Но Кеа нямаше нищо против — тайните им срещи само подсилваха удоволствието. Също както с Тамара.

Най-неприятното бе, че всичко това се случваше тъкмо заради провала му с Тамара. Като в най-обикновен психологически тест. Чувствайки се далеч по-млад от своите двайсет и осем години и засрамен от връзката си, Кеа прекоси коридора и се появи на мостика. Останалите вече го чакаха. Мърф, Вазуван и Фалзур. Зад тях Рут му прати въздушна целувка.

— Защо се забави, Ричардс? — попита раздразнено Вазуван.

Фалзур вдигна глава. Дали подозираше?

— Имах проблеми в машинното — отвърна Кеа.

— Пак ли изолациите? — попита Мърф.

— Да, Мърф. Пак проблеми с изолациите. — Кеа забеляза, че Фалзур се обръща, но дали беше доволен от обяснението? — Какво става? — попита той.

Мърф кимна към Фалзур.

— Докторът надуши нещо. — Той кимна на Фалзур. — Защо не поемеш оттук?

— Да, Фалзур — обади се Вазуван. — Кажи ни защо цели пет месеца преследваш голямата тлъста нула.

— Това не е призрак, моя глуповата спътнице. Когато потеглихме насам, сигналът, който улавяхме приблизително от района на Сектор Алва, беше силен и постоянен. Дилемата ни се появи едва с приближаването. Равномерният импулс, който засичахме, внезапно отслабна.

— Ако питаш мен, проблемът е в инструментите ви — озъби се Вазуван. — Виждаш нещо, което не е там.

— Тогава какво според теб са тези мигащи светлини на монитора? Защото той не е от моите инструменти.

Вазуван мълчеше, изцъклила очи. Каквото и да казваше, на монитора наистина трепкаха и се местеха светлини. Фалзур подсмръкна доволно.

— Просто събрах координатите на всички сигнали — продължи той. — И ги напъхах в компютъра, за да проверя има ли някакъв модел.

— И модел имаше? — предположи Кеа. Иначе нямаше да са тук и да говорят.

— Имаше модел — потвърди доволно Фалзур. — Сигналът се местеше като по часовник. От един до шест часа. И до девет… Но като погледнеш по-общо, виждаш, че повтаря реда девет, после шест и после едно. — Докато говореше, той се зае да рисува по дъската. В резултат се получи наклонена „U“.

— Какво го поражда? — попита Ричардс.

— Част от това се дължи на присъствието на тъмна материя — отвърна Фалзур. — Няма съмнение. Тук действа изключително по сила гравитационно поле и аз ще съм първият, който би признал, че не съм се замислял над това. Но отговорът съвсем не е изчерпан. Мисля, че това, което наблюдаваме, е изтичане на вещество от паралелна вселена през непоследователност. Добре известно е, че в ранния период от съществуването на нашата вселена положителните йони са били толкова сгъстени, че не са позволявали изпускането на светлина. С раздалечаване на йоните — поне така предполагаме сега — от плътната йонна мъгла е започнало изтичане на светлина. Предполагам, че нещо подобно се случва в нашата не съвсем теоретична вселена. Плътна йонна мъгла — или еквивалентът й в тази вселена. Светлина, която се опитва да си пробие път. И го намира по линията на най-малкото съпротивление — през непоследователността към нашата вселена.

— Добра работа, докторе — рече Мърф. — Предполагам. Но ще оставя това на нашите шефове. Честно казано, това, дето ни го разправяш, може да е обяснението. Но не виждам как точно ще ни осигури бонусите. Трябва да поработиш над него, докато летим обратно към Десета база.

— О, мога да се справя далеч по-добре — възрази Фалзур. — Мога да ви отведа там и… да го докажа!

— Ей, Фалзур, почакай малко! — провикна се Вазуван и на лицето й се появи хищна усмивка. — Да не постъпваме прибързано. Приемам теорията ти. Дори ще те подкрепя пред компанията, за да си получа бонуса. Но има нещо друго. С йонен облак, или без, нямаме представа как да стигнем от тук до там.

— Напротив, имаме — завъртя глава Фалзур. Той начерта линия право през наклоненото U. Направи кръг на единайсет часа. — Това е нашият курс за следващия скок.

Пълна тишина. Кеа видя, че Рут се е ококорила. После кимна. Тя смяташе, че той има право.

Пръв наруши тишината Мърф.

— Боже, докторе. Сладки приказки говориш, но мисля, че и това ни стига. Политиците ще са доволни от резултата. Което пък значи, че и компанията ще е доволна. Край на историята.

— Не ставай глупак — тросна се Фалзур. — Ако съм прав, става въпрос за най-великото откритие от времето на Галилей. За промяна на представите ни за реалността. Дори да забравим славата. Макар че всеки от вас ще остане завинаги в историята. Мислете за парите, хора. Ще получите истинско богатство.

Мърф се обърна към Кеа.

— Какво ни е състоянието?

— Двигателят е в добро състояние. Всичко останало е горе-долу. Включително и горивото. — Кеа нямаше друг избор, освен да отговори честно.

— Не зная — рече Мърф. — Някак си не ми се струва, че съм в правото си да взема подобно решение.

— Не бива да безпокоим космическите сили — заяви важно Вазуван. — Не сме от тяхната категория.

— Ако се върнем обратно точно сега — предупреди ги Фалзур, — кълна се, че ще се погрижа да ви уволнят и да ви лепнат черен етикет до края на живота.

— Стига де, докторе — опита се да го усмири Мърф. — Не бъди такъв. Просто казвам, че съм обезпокоен да взема решение от такъв мащаб.

— Аз поемам цялата отговорност — заяви Фалзур.

— И това няма да е редно — рече Мърф. Но всъщност искаше да каже, че няма да е достатъчно, за да му спаси задника. — Защо да не гласуваме? Само офицерите и вие двамата. Не е необходимо да питаме екипажа.

Кеа едва не се разсмя. Корабният капитан предлага гласуване. Но вместо това рече:

— Защо не? — Той вдигна ръка. — Започнете с мен. Аз казвам да продължим.

— Майната ти — наруга го Вазуван. — Аз гласувам да се прибираме у дома.

Фалзур и Рут се присъединиха към Кеа. Мърф вече виждаше накъде клонят везните.

— Добре. Присъединявам се към болшинството. Съжалявам, Вазуван, но трябва да опазя мира. Такава ми е работата.

И така бе сложено началото на последния етап от операция „Алва“. Цинично и безсърдечно. Кеа не даваше пукната пара. Беше твърдо убеден, че трябва да надзърне от другата страна. В главата му се въртеше откъс от стара песен: „Това е веществото, от което са сътворени мечтите“.

Ситен дъжд от искри се сипеше през космоса. И тази завеса сякаш се поклащаше и завихряше от невидим космически вятър. Това беше място, където се допираха две вселени… и кървяха през отвора.

Кеа не сваляше поглед от изображението на главния екран, където мънички частици от двете вселени се сблъскваха и избухваха в точици светлина. Отблясъците им трептяха върху люшкащата се завеса, която Фалзур наричаше „непоследователност“. По-скоро са Райските порти, рече си Кеа. Или тези на ада.

Гласът на Фалзур долетя отзад.

— Ричардс… опитай се да завиеш малко по-нататък…

Кеа работеше с джойстика. На екрана се появи сондата, която той, Фалзур и Рут разполагаха. Сондата всъщност представляваше сребрист цилиндър, тласкащ пред себе си специално изработена мрежа. На лентата под изображението непрестанно се меняха данни.

— Още малко… — подкани го Фалзур. — Още мъничко…

Внезапно върху лентата оживяха сребристи точици. Античастици, сблъскващи се с частици. Миниатюрна драма се разиграваше на малката мрежа. Кеа продължаваше да насочва сондата навътре. Не беше особено трудно. Сензорите на джойстика не улавяха смущения. Сетне светлинките внезапно угаснаха, сондата завърши обиколката си и се прибра в нормалния космос.

— Успях! — провикна се отзад Фалзур. — Направих го! — Кеа знаеше, че в този момент Фалзур вече вижда името си в книгите по история. Първият учен, изучавал друга вселена — макар и с дистанционно средство. Той въведе командата за автоматично прибиране и се облегна назад.

— Ти ли успя? — попита презрително Вазуван. — Нали всички сме част от екипажа! Така ли е, Мърф? Ще получим равни дялове.

— Уф… ще трябва да проверя какво пише в книгите — рече уклончиво Мърф.

Кеа не се съмняваше, че добрият стар Мърф би предпочел бонусът да се разпределя според ранга. Виждаше пресметливото изражение на лицето му. Дори знаеше какво си мисли… той и Фалзур вземат петдесет процента… това ще е. Най-големият бонус, изплатен някога от компанията.

— Не чета книги, Мърф — отвърна пискливо Вазуван.

— Такива са правилата на експедицията, приятели. Като шеф на екипа, Фалзур получава двайсет процента. Останалото се разпределя помежду ни. Поравно.

— Ще престанете ли? — ядоса се Фалзур. — Кой го е грижа за бонуса на компанията?

— Ами виж… — поде бавно Мърф. — Ако ти не желаеш своя дял, ние с радост ще го поделим. Нали, Вазуван?

— Прав си, Мърф.

Кеа се намеси.

— Фалзур, защо не им обясниш?

За трети път насочваше сондата по нареждане на Фалзур. Беше ги наблюдавал внимателно с Рут, докато събираха данните и ги анализираха. Струваше му се, че има известна представа какво са открили, но не беше сигурен.

Фалзур кимна и извърна настрани лице, сякаш за да им покаже профила си.

— Всичко е съвсем просто — заговори. — Успяхме да се пресегнем в друга вселена — и да приберем доказателства за нейното устройство. Споменатият материал — в нашата вселена — ще се превърне в източник на неизчерпаема енергия. Дори само шепа от него, приятели, може да задоволи нуждите на цял един град и обитателите му за стотици години. — Фалзур се изкиска. Постепенно кикотът му прерасна в смях. Когато млъкна, в каютата се възцари тишина. — Толкова по въпроса за проклетия ви бонус.

Кеа имаше чувството, че постепенно започва да проумява за какво става въпрос. Енергия… гориво. За такива неща се водеха войни. Стотици хиляди бяха загинали край нефтените полета. Власт… оръжия. Не по-малко бяха жертвите край атомните реактори. Богатство. Истинско, невъобразимо по размери. Той огледа помещението. Сега вече виждаше, че и останалите са започнали да разбират. Дори най-нискочелата маймуна би разбрала. Кеа погледна към Мърф. Лицето му бе изопнато. Замечтано. И някак сериозно. Вазуван: кожата й бе по-бледа от обичайното. Рут: блеснали очи. Червеното езиче потрепва отвън. И той самият.

Жалко, че не можеше да се види в този момент.

— Уф… докторе… — запелтечи Мърф. — Как се нарича това… нещо?

— Добър въпрос, Мърф — кимна Фалзур. Кеа не можеше да му се сърди, задето звучи толкова педантично. — Това е противоположното на материята във вселената. Но не можем да го наречем антиматерия. Защото в тази вселена вече имаме антиматерия. Може би трябва да използваме нещо по-просто. — Той се обърна към Рут. — По-комерсиално. Нещо, което да е разбираемо дори за невежите. Такъв подход винаги е от полза, когато се срещаш с финансовите бордове.

— Щом не е антиматерия — заговори Рут, — значи е нова антиматерия. Да поставим ударението върху „нова“.

— Какво ще кажете за „Антиматерия Две“? — подхвърли Кеа.

— Харесва ми — рече Рут. — Простичко.

— Антиматерия Две… да. Това ще свърши работа. Много добре. Названието привлича внимание. — Фалзур изглеждаше доволен.

— Харесва ми, че може лесно да се съкращава — отбеляза Мърф. — АМ2. — Той нарисува символите във въздуха.

— Сигурен ли си в откритието си, докторе? — попита Вазуван. — Имаш ли доказателства?

Фалзур се надигна, обърна им гръб и се загледа в екрана.

— Сигурен съм. Напълно сигурен. И имам доказателство, но не е неоспоримо. А в такива неща, приятели, трябва да сме неоспорими. Инак… — Той се загледа към огъня на екрана. — Има хора, които биха убили за нещо подобно. Сигурно си давате сметка.

Фалзур ги изгледа бавно. Един по един. Сетне застана до Кеа. Ричардс мислеше за Баргета и за останалите прочути фамилии — за техните богатства. За възможностите, които биха видели в АМ2. Богати срещу бедни. Този човек имаше право. Ставаше дума за контрол. Кеа кимна. Вече знаеше. Както и останалите.

— Ако искаме да имаме права — законосъобразни, необорими права — върху нашето откритие — продължи Фалзур, — трябва да патентоваме доказателството си. С толкова непробиваем патент, че никой да не може да оспори правата ни.

— Как ще си осигурим доказателства, докторе? — попита Мърф.

Фалзур посочи екрана.

— Ще идем там и ще ги вземем — рече. — После ще се върнем.

Кеа не бе чувал толкова плътна тишина. Никакви спорове. Никакви разгорещени въпроси: Може ли да се направи?… Сигурен ли си?… Ами ако?… Всеки от тях водеше вътрешна борба. Всички знаеха отговора на Фалзур: да. Кеа преглътна и погледна към екрана. Лекият огнен дъждец му приличаше на примамлив женски образ.

Просто… трябваше да отиде там и да види.

И онзи припев: „… от което са сътворени мечтите…“

— Мисля, че трябва да го направим — рече той.

Това място бе като другите.

Но непознато.

То беше…

нищо.

Не ми харесва.

Защо?

Не зная.

По-студено ли е?

Не. Но ми е студено.

По-тъмно?

Не. Но не мога да… виждам.

Кое не е наред тогава?

Аз се…

изгубих.

Грубо завръщане в реалността. Те се спогледаха, объркани. Рут протегна ръка към Кеа. Фалзур я видя. В очите му блесна странна светлина. После екранът привлече вниманието им.

— От другата страна сме — рече той тихо.

Кеа вдигна глава. Сондата проблясваше зад кораба. Завесата от пламъчета бе зад тях.

Преминаха през съдбата.

— От другата страна на непоследователността — промърмори Мърф с хладен и професионален глас. — Само миг и…

— Проверка — намеси се с рязък глас Вазуван. — Координати… x три-нула-нула… курс…

— Половин тяга — прекъсна я Кеа. — Двигателят работи стабилно. Всички системи функционират нормално.

— Приемаме данни от външните сензори, докторе докладва Рут спокойно.

— Курс десен борд, девет-нула… Благодаря ти, Рут. Намалете сензорната активност… благодаря.

Фалзур плъзгаше пръсти по таблото.

— Мисля, че можем да се връщаме у дома, капитане — рече той официално.

Мърф също му кимна вдървено.

— Благодаря ви, докторе. Вазуван, въведете курс към базата. Прибираме се у дома.

То се появи на екрана като петънце, сияещо с цветовете/нецветовете на тази странна вселена.

Едно безкрайно петънце.

— Мърф! На единайсет часа!

— Какво, за Бога, е това?

— Не знам. Може би някоя малка луна?

— Не се заглеждай прекалено.

— Няма. Но може би трябва…

Две тела се приближиха в космоса, съставени от маса, от потенциала на тази маса. И гравитационно изместване.

Но едно от тях бе от друга реалност.

Две тела.

Противоположностите се привличат.

Какво ли правят двойните противоположности? Експлозията разтърси средната част на „Дестини I“, разкъсвайки я, както акула разкъсва търбухчето на риба тон. Петнайсет души загинаха.

Оцеляха петима.

Боговете на това място се оказаха милостиви към петнайсетимата.

Кеа се пробуди. Беше тъмно и кърваво. Миришеше на задушлив газ. Не изпитваше болка.

Само изтръпване.

Чу гласове.

— Всички са мъртви. — Плач.

— Тук сме, Мърф! Тук сме! Живи сме!

Аз също, искаше да каже Кеа. И аз съм жив.

Но от устата му не излезе нито звук.

— Какво ще правим? О, Боже, какво ще правим сега?

— Ще те убия, Мърф. Ще те убия, ако не ме оставиш на мира.

— Трябва да помисля. Трябва да помисля.

— Ти си виновен, Мърф. Не трябваше да идваме, проклет да си!

Проверка за състояние на системите — искаше да каже Кеа. Трябва да се направи оценка на повредите…

Но устните му отказваха да говорят.

Отнякъде се появи вълна и го отнесе.

Беше жаден.

Божичко, колко жаден беше само.

Нечий глас. На Рут.

— Не зная, по дяволите. Може да си е счупил нещо. Не съм лекар.

— Ами Фалзур? — гласът на Мърф.

— Кой го е грижа… — този път говореше Вазуван. — Той ни забърка в това.

— Кастро е най-зле — обади се отново Рут. — Следвах, доколкото можах, инструкциите в аптечката. Отрязаният крайник спря да кърви. — Говореше с хладен глас.

— В безсъзнание ли е?

— Да. И слава Богу. Тези писъци бяха ужасни.

Вода, помисли си Кеа. Жаден съм.

— Нямаме почти никакви провизии — заяви с тъничък глас Вазуван. — И много малко вода.

— Какво ще кажеш, ако ги отървем от мъките? Тогава ще живеем малко по-дълго.

— Това няма да е редно — отсече Рут.

— Може и да си права — сега вече говореше Мърф. — А и докато са в безсъзнание, нямат нужда от нищо. Освен от въздух, а с него поне разполагаме.

Вълната се върна и отново го отнесе нанякъде.

Болка. Вълни и удари от болка.

Но поне болката беше поносима. И вече можеше да помръдва.

Все още тънеше в мрак. Очите му… бяха залепнали. Изсъхнала… кръв? Да, кръв.

— Боже, как вони този скафандър — чу да казва Мърф.

Щракане на закопчалки.

— Този път успя ли да се добереш до двигателя? — попита Рут.

— Да. Не ми изглежда сериозно повреден. Дори активирах диагностиката.

— Ще можем ли да го включим? — попита Вазуван.

Кеа чу Мърф да въздиша.

— Казах, че не е сериозно повреден. Което означава… че може да бъде поправен. Но не от мен. Нито от някой друг тук.

— Вода — успя да промълви Кеа.

— Ей, това е Ричардс — възкликна Рут.

— Какво иска? — попита Вазуван.

— Вода. Каза, че иска вода — отвърна Рут.

— Ей, Мърф — подвикна Вазуван. — Този въпрос не го обсъдихме докрай. Нали обеща, че няма да ползват друго освен въздуха? Помниш ли?

— Помня.

Кеа изведнъж се уплаши, че ще вземат решение. Къде е Рут? Защо не му говори?

Не се бави, Рут!

— Мога да го поправя — рече той пресипнало.

— Той наистина се свестява — рече Рут. Което означаваше: „Чува ни какво говорим.“

— Какво каза, партньоре? — попита Мърф почти зарадвано. Сигурно се бе надвесил над него. — Не каза ли, че можеш да го поправиш? Да поправиш двигателя?

Кеа искаше да каже още. Много повече. Но нямаше сила. Единственият му отговор беше:

— Вода.

Сетне се отпусна назад.

Шум от триене на дрехи. Студена вода на устните му. Ухание на парфюм и глас:

— О, миличък — произнесе Рут. — Толкова съм щастлива, че си жив.

Целувка по бузата.

Той заспа.

Кеа се подпираше на здравата си ръка, за да вижда по-добре. Другата бе пристегната към гърдите му.

— Вземи още от изолацията… тази, да… не, това е предпазител. Сега… повдигни се и ще видиш една вдлъбнатина…

На екрана облечените в скафандър ръце на Мърф следваха наставленията му. Капитанът се беше напъхал в тясното пространство между двигателя и външната стена.

— Готово — обяви Мърф.

— Ще намериш един инструмент в чантичката, който нанася изолацията. Но преди да започнеш, провери дали си нагласил предпазителя.

— Няма да забравя — обеща Мърф.

— Оставаше сега да се безпокоим и за правилата за безопасност — промърмори недоволно Вазуван. — Никой от нас няма да живее толкова дълго.

— Какъв смях само — озъби се Рут. — Ама и ти умееш да ни развеселяваш.

Кеа не обърна внимание на поредния двубой и се отпусна на кушетката.

— Донеси ми супа — рече. Рут се обърна и го погледна.

— Вече получи порцията си — отряза го Вазуван.

— Супа — повтори Кеа. Чувстваше се по-зле. Имаше нужда от супа и толкова. Край на обсъждането. Свалят ли капака, следващата крачка вече е по-лесна. Стомахът му се бе свил от глад.

Той се надигна и изгледа Рут. Продължаваше да седи в креслото. Вазуван го наблюдаваше и очевидно се забавляваше.

— Кой си ти, че да се разпореждаш с хората? — сопна се Рут. — Да нарушаваш правилата и да пиеш повече от нас?

— Няма значение — отвърна Кеа. — Направи го, щом ти казвам.

Истеричен кикот от страна на Вазуван.

— Няма да яде. Няма да работи. Това момче умее да се пазари.

Вазуван извърна и четирите си очи към Рут.

— Донеси му каквото иска — рече тя. — Инак ще те сложим в супата с Фалзур.

Рут стана да изпълни нареждането.

Кеа зачака. До четири часа Мърф трябваше да е готов за следващата малка стъпка. После Кеа щеше да размени поредното си малко знание за още храна. И още. Докато се приключи. Още две седмици, помисли си той. И тогава ще видим какво ще видим.

Фалзур бе умрял преди три дни. Дълго време се мята и бълнува, но така и не дойде в съзнание. Никой не му се притече на помощ, никой не го хранеше или поеше. Кеа не се опита да го защити. Какво го е грижа? И без това щяха да откажат да му помогнат. Сделката на Кеа не се разпростираше върху Фалзур. Мърф, Вазуван и Рут бяха силните тук. Кеа беше безпомощен, докато не му зараснат раните.

Вазуван обобщи всичко това с няколко думи.

— Имахме късмет, че сме живи. Той вече не ни трябва. Не и жив. Запазихме доказателството му. Абсолютното доказателство. Файлът с данните.

Рут също не прояви загриженост, освен че не можеше да понася стенанията му. Кеа не ги слушаше. Трябваше да спи.

По някое време се свести. Фалзур продължаваше да стене. Останалите мълчаха, вероятно спяха. Сетне дочу тихи стъпки и долови ухание на парфюм. После Фалзур внезапно млъкна. Отново стъпки.

На другата сутрин намериха Фалзур мъртъв.

— Да го пуснем през рециклатора — предложи Вазуван. — Ще го добавим към супата. — В рециклатора се образуваше някаква първична течност, смесица от тяхната урина и фекалии, от която се синтезираха белтъци.

— Защо не? — попита Рут. — Тъкмо ще има някаква полза от него. Мисля, че го заслужава.

Кеа ги наблюдаваше, докато влачеха трупа през каютата. Отново взе да го измъчва глад. Долови леки стъпки и парфюма на Рут. Пое купичката от ръката й, без да я поглежда. Беше съвсем безвкусна.

Бедният Фалзур.

Пред тях бе увиснала завесата между двете вселени, сякаш ги примамваше. Ако нещата бяха протекли различно, Кеа предполагаше, че щяха да я кръстят Непоследователността на Фалзур. Огледа каютата. Вазуван. Мърф. Рут. Тук никой не би поискал да остави славата на Фалзур. Що се отнасяше до него… той имаше собствени идеи, но още ги обмисляше.

— Готови сме — обяви Вазуван.

Кеа се надигна. В превързаната му ръка бе започнал да се пробужда животът. Набираше сили.

— Още нещо — обяви той, — преди да преминем отвъд.

Те го погледнаха разтревожени.

— Не се страхувайте. Всичко е наред с двигателя. Но искам да знаете, че когато се прехвърлим оттатък, ни чакат пет месеца полет до дома.

— Така ли? — попита Мърф. — И какво?

— Ами това, че след като двигателят работи, на някого от вас може да му хрумне идеята, че вече нямате нужда от мен, че нямате нужда от своя главен инженер. — Те мълчаха. Никой не възразяваше. — Така че взех някои предпазни мерки, за да си останем приятели. Поправих двигателя, но… накарах Мърф да направи още нещо. Още едно мъничко нещо.

— Какво нещо? — попита гневно Мърф.

— Ами след два месеца пак ще има повреда. И тогава, скъпи мои приятели, отново ще ви дотрябвам. Мога да я отстраня. Гарантирам. — Той погледна Вазуван. — Хайде да поемаме нататък, дявол го взел!

И те полетяха.

Седмица по-късно откриха пробойната.

— Не съм виновна, Мърф!

— Ти трябваше да провериш, по дяволите!

— Ами проверих. Не съм инженер. — Тя извъртя две от очите си към изтегнатия на кушетката Кеа. Двамата си деляха неговите задължения. Кеа мълчеше.

— Да не започваме отново — обади се Рут. — Пробойната е запушена. Край. Всъщност въпросът е имаме ли достатъчно въздух?

— Никакъв шанс да преживеем още пет месеца. Когато… — Той млъкна. Тишина.

— Когато и четиримата дишаме — довърши вместо него Вазуван.

Това беше. Кеа чакаше.

— Именно — кимна Мърф.

— Аха… разбирам — рече Рут.

После всички се обърнаха към Кеа. Осем очи върху три тела го наблюдаваха, докато поглъщаше въздуха.

— И това няма да свърши работа — рече Мърф. — Пак няма да ни стигне за един месец.

— Ако преди това не открием друга възможност — рече Рут.

— Ами двигателят? — попита Мърф. — Малкият трик, който ни изигра с него?

— Мисля, че ни е излъгал — подхвърли Рут.

Кеа им се усмихна. Широка, доволна усмивка. Усмивка от бордеите на Мауи.

— Може и да не е — промърмори Вазуван. Осемте очи се извърнаха, но Кеа оставаше нащрек.

— Какво ще правим? — попита Мърф.

— Съвсем просто е — отвърна Вазуван. — Имаме Кеа. Имаме теб. И имаме мен. Аз съм навиг…

Кеа така и не разбра откъде се взе брадвичката. Беше боядисана в яркочервеното на инструментите за аварийни ситуации. С притъпено острие. Рут я стовари върху четирите стъбълца. Беше дребна жена, едва достигаше до брадичката на Кеа, но замахна със силата на човек, решен да оцелее. Брадвичката се заби дълбоко в мозъка на озирианката. Дръжката остана да стърчи, придавайки на Вазуван вид, сякаш имаше дълъг човешки нос. Розова слуз бликна от раната и се стече на пода. Пипалцата потръпнаха, сетне застинаха неподвижно.

Рут отстъпи назад и вдигна очи към Мърф.

— Е? — попита.

— И мен ме дразнеше — заяви Мърф. — Това непрестанно мърморене.

— Припасите ни намаляха.

— Забелязах. Да направим още супа.

Той размишляваше за живота на древни царе. И империи.

Менес беше първи. Изобретателен стар дявол, превърнал Египет в първата империя. Управлявал шейсет години. Убит от хипопотам.

Персийците се преклонили пред меча на Александър. Той пък издъхнал в блато. Кубилай хан завладял Китай. Доживял до дълбоки старини.

Римляните разширили границите на познатия свят. Накрая били победени от конни чергари.

Виж, Елизабет се бе справила отлично. Всички от рода й също. Монарси, балансиращи с ловкостта на акробати. Понякога Кеа се питаше защо ли не бе убила по-рано сестра си. Вместо това трябвало да се спасява от поредица опити за покушение. Романтиците твърдяха, че изпитвала дълбоки сестрински чувства. Според Кеа просто Елизабет не е смятала, че е дошло времето.

Чете за всички тези хора през дългите часове на безделие. Интересът му към тях не беше случаен. Вълнуваше го идеята за властта. Искаше да я разбере. Да подходи към нея като инженер към сложна задача. Да разглоби на части всеки цар и неговото царство и пак да ги сглоби. Парче по парче. Понякога променяше реда на парчетата, за да види какво ще се получи. Откри, че Империята може да приема няколко различни форми. Може да е корона и трон. Олтар и кървави пожертвования. Армейско знаме и тайна полиция. Президентски печат и откраднати гласове. Лого на компания. Но те всички имаха нещо, което ги обединяваше: идеята. Идея за по-добър живот. Обещание за него. И за да действа, тази идея трябваше да задоволява повечето й поддръжници. Гладуващите маси не крещят истерично името на своя господар.

Според една от легендите, които чете, някакъв древен цар обикалял преоблечен сред поданиците си, за да научи от първа ръка мненията им. Името му било Рашид. В реалния живот корпоративни шефове и президенти раздаваха храна в комфортни шатри, за да си осигурят гласове. Някои крадяха от по-слабите монарси, за да създават свои собствени могъщи лагери.

Диктаторите предпочитаха опростени модели. Те се опираха на неща като геноцид, лагери и жандарми.

И все пак… каквато и форма да имаше Империята и каквито и средства да прилагаше, за да поддържа властта си, всичко опираше до идеята, залегнала в сърцето на императора, който я е основал.

А Кеа имаше АМ2.

Ръката го болеше. Това беше добре. Както по-раншната болка. Скоро щеше да може да я използва — макар че го пазеше в тайна от Мърф и Рут. Измъчваше го треска. Инфекция. Не биваше да разбират и за това.

Кеа дочу шепот в тъмната каюта.

— Хайде, бебче. Измъчвам се.

— Остави ме на мира.

— И преди сме го правили. Какво ти пречи още веднъж?

— Ти се възползва от сделката. И ме излъга.

— Не можах да се сдържа, бебче. Бях гладен. Ужасно гладен. Ще ти дам твоята половина на сутринта. Обещавам.

— Дай ми я сега — рече Рут. — Още сега.

Тишина.

Смехът на Рут.

— Какво става… татенцето не иска повече да си играе на шляпникоремче? Брей. Татенцето било гладно. Ама че сме егоисти, а?

Мърф не отговори.

После Кеа чу Рут да стене. Шум от борба в продължение на няколко секунди. Сетне силен удар.

Кеа усети, че стомахът му се свива болезнено. После изведнъж нещо долу се отпусна. Помещението се изпълни с неприятна миризма. Побиха го тръпки.

Но пък треската започна да се успокоява.

Когато се събуди, над него се беше надвесил Мърф.

— Май си по-добре — рече той.

Кеа не отговори и не огледа помещението за Рут.

— Гладен съм — рече Мърф и се протегна. — Искаш ли супа?

— Аха — отвърна Кеа. — И аз съм гладен.

— Ще отнеме повече време, отколкото мислехме — рече Мърф.

— Така и предполагах — отвърна Кеа. Разглеждаше последните данни от компютъра.

— Тази проклета Вазуван. За нищо не я биваше. Добре, че ти откри къде е сгрешила.

— Да, извадихме късмет — кимна Кеа и се облегна назад на кушетката.

— Може пък да не е чак толкова зле — промърмори Мърф. — Може да ни приберат, ако засекат сигнала за помощ.

— Би могло — потвърди Кеа.

— Остава само да поправиш онази твоя малка повреда, дето си я заложил. Кога каза, че ще стане това?

— Не съм казвал — отвърна Кеа.

— Значи… няма повреда, така ли? — погледна го Мърф.

Кеа стисна ръка. Между пръстите си усещаше дръжката на вилицата. Старо, познато оръжие от детството. Мърф се приближи, гледайки го с кървясали очи. Кожата на лицето му бе увиснала.

— Не ми изглеждаш особено притеснен — рече той. — Заради забавянето. Ако въобще ще има такова де.

— Ще се справим — успокои го Кеа.

— Признавам, че не съм кой знае колко умен — рече Мърф. — Не си правя илюзии, но това не ме безпокои. Оставям умните дела на типове като теб. Тъй че сега ти командваш. — Той се приближи към кушетката. Кеа виждаше как мускулите му неволно се свиват. Протегна ръка. — Разбира се, зная, че могат да ме лъжат. Не съм и чак толкова глупав. Не можеш да станеш капитан, ако не знаеш как да си пазиш гърба. Не и в тази компания.

— Сигурно е така — съгласи се Кеа и се протегна отново. Вилицата се плъзна напред.

— Така е — повтори Мърф. Кеа видя, че е взел решение. Забеляза блясъка в очите му.

Кеа скочи от леглото. Дясната му ръка се стрелна към брадичката на Мърф, лявата — по-здравата, замахна с вилицата. Острието се заби в гръкляна на Мърф. Чу се свистене на излизащ въздух. Кеа рухна по гръб, а Мърф се свлече на пода. От устата му се изтръгна мъчителен стон.

Сетне тишина.

Кеа размърда крак. Опря го в тялото на Мърф. Нямаше реакция. Едва сега си позволи да се отпусне. Да се освободи от напрежението. По-късно ще стане и ще провери курса. Ще прегледа наново данните от компютъра.

Вече имаше предостатъчно храна и вода. И въздух за дишане. Сигурно бе доста по-близо. Мърф така и не бе разбрал, че го мами.

24.

Човечеството изпитваше известен недостиг на герои, когато Кеа Ричардс, единственият оцелял от „Дестини I“, се прибра на Земята от Десета база. Не беше съвсем сигурен как ще му помогне тази карта с геройството, но бе готов да я изиграе при първа възможност. По време на дългия полет към дома внимателно бе подготвил легендата си. Разказа истината за причината за катастрофата. Сблъсък с метеорит. Не спомена само, че е станало в друга вселена. И най-вече запази в тайна историята за АМ2.

Стараеше се да се придържа към ролята на скромен, отдаден на професията си космически инженер, успял да измъкне победата от челюстите на провидението. Към разказа добави и подробности за последните часове на безстрашните, готови на саможертва учени и моряци от кораба и затова как благодарение на солидните познания от Калифорнийския университет е успял да се справи с различни извънредни ситуации.

Получи огромен бонус и се постара внимателно да обработи автобиографията си. Посещаваше приеми и лекции и агентът, когото нае, не пропускаше да изстисква възнаграждения при всеки случай. Усмихваше се, слушаше внимателно мъжете и жените, с които се запознаваше, хора с власт в ръцете, възползващи се от възможността да се покажат пред медиите в компанията на този последен герой. Лъжеше, лъжеше и пак лъжеше.

Понякога се питаше какво ли би си помислил старият Кеа Ричардс — момчето от Каханамоку, от първите две години в Калифорния. Ричардс преди семейство Баргета и трудните години в космоса от другата страна на Трийсет и трета бариера. Майната му, реши накрая. Човек трябва да расте и да забрави детските мечти за вълшебни земи, пълни със зайчета и сърнички.

Освен това сега разполагаше с АМ2. Ключът към личната власт, който бе запазил само за себе си. Но също така и несравним подарък за цялото човечество и за всички останали раси, които смята да завладее по време на експанзията си в космоса.

Още не беше решил как да продължи. Антиматерия Две. Цели галактики от евтина, сурова енергия. Както Фалзур бе казал, това щеше да промени всичко и да създаде цивилизация, непозната досега. Ричардс бе твърдо убеден, че тези гигантски промени ще са за добро. Той щеше да се погрижи от тях да се възползват всички. Нито фюрери, нито императори или премиери щяха да му отнемат това, което притежаваше. Нито такива като Баргета. И тази енергия нямаше да се използва в името на злото, както ставаше най-често с подобни открития — от барута до нефта.

Но първо да обмисли непосредствените си проблеми. Най-важното естествено е да остане жив и да си пази гърба. Тази тайна му бе струвала няколко човешки живота — и заслужаваше гибелта на цели светове. Ричардс си даваше сметка, че и най-дребният слух за АМ2 и сектор Алва ще са достатъчни по дирите му да тръгнат похитители с инструменти за ровичкане в мозъка, или дори наемни убийци. Най-малкото можеха да му отправят обвинения за различни престъпления.

Добре тогава. Ще трябва да се отнася към сектор Алва, сякаш е мина, скрита дълбоко в джунглата, чиито координати знае само той. Не бива да се връща там, нито да доближава непоследователността, освен ако е напълно сигурен, че не го проследяват. Всъщност засега нямаше смисъл да бърза. Преди да се разработи АМ2, някой трябваше да открие способ за нейното използване. Защитно поле. Вещество, синтетично или естествено, което да е абсолютно неутрално към материя и антиматерия.

Ричардс прехапа устни. Ето къде е истинският проблем. Той се засмя, после отново потъна в размишления и достигна до непреодолимия параграф 22, само дето този беше утроен вариант: за да оползотвори силата (АМ2), ще трябва да получи власт. А това би станало най-лесно, ако може да се възползва от АМ2. Параграф 22.

Третата сила бяха мъжете и жените, чието его гъделичкаше, докато те се възползваха от неговото премеждие. И това бяха съществата, които възнамеряваше да промени, или унищожи, за да помогне на човешката раса да постигне мечтите си. Спомни си една дребна поговорка: ако не си част от решението, значи си част от проблема. И това го подтикна към следващия ход.

Работа. Нямаше намерение да подновява контракта си с „Космически пътища“. Не и след всички други предложения, които го засипваха. Компаниите го търсеха единствено и само заради славата, също както наемаха звезди по гравитопка. Очакваха от него да продължава да води пресконференции и да показва физиономията си пред медиите. Това би му осигурило възможност да пътува неограничено и да се среща с властимащите. Той прегледа внимателно всички писма, обаждания и записки, които получи, за да не пропусне нещо важно.

Имаше едно от Остин Баргета. „Обади ми се по всяко време, денем или нощем, на личния номер.“ Смачка писмото и го хвърли в кошчето за боклук, но после се сепна. Баргета? Човек, с когото бе искал да се срещне — макар и преди. Какво пък — защо да не е сега? Беше дочул, че Остин е успял да се издигне в йерархията и сега той е Главният — човекът, заместил баща си начело на фамилията.

Баргета-старши се бе самоубил на Марс три години след като животът на Кеа бе разбит — или поне променен из основи. Самоубийство при обстоятелства, които, според таблоидите, били невъобразимо отвратителни.

Той извади бележката от кошчето, приглади я с длан и се замисли. Защо пък не. Отскочи до библиотеката, за да направи някои проучвания. Доста примамливо. Компания „Баргета“ все още бе един от колосите на двайсет и втори век, но се клатушкаше. Лоши инвестиции. „Баргета Транспорт“, дървото, даващо толкова богата реколта, изглежда, беше посърнало. Старецът бе наредил да се построят нови фабрики, ала те така и не бяха успели да дадат продукция. Беше поискал да конструират нови модели летателни средства за един и без това свръхотрупан пазар — кораби, които притежаваха нови изящни линии, но не добавяха нищо към инженерните постижения. А след това си беше „отишъл“ и Остин бе поел скиптъра на властта.

Пак според таблоидите Остин не бе постигнал нищо повече от своя предшественик. Беше закъснял с разгонването на алчните чиновници, разсипващи компанията отвътре, преди да е станало твърде късно. След това му бе хрумнало, че ще има повече печалба в транспорта на хора, отколкото на товари и стоки, и бе заповядал да преустроят една четвърт от флота на Баргета в космически лайнери и ги бе пратил на курсове, които не се бяха оказали толкова печеливши. Докато четеше за това. Кеа се разсмя тихо, както някога се бе смял Баргета-старши.

А сега за самия Остин. Естествено, женен. За бивш модел, мис Ухилени гърди отпреди няколко години. Две деца. Имение. Пътешествия. Филантропия. Но имаше нещо напоследък. Остин пътуваше предимно сам. Или с малкия си екип. Ричардс втренчи поглед в холограмата, показваща как Баргета се качва на космически кораб. Дори ретуширана, личеше си, че Баргета има особен вкус към своите съветници. Още клюки и нови холографии в други таблоиди го потвърждаваха.

Това беше достатъчно. Кеа позвъни. Остин беше приятно изненадан. Зарадван, че неговият стар приятел, човекът, научил го на всичко, бе готов да му отдели от времето си. Трябва да се срещнат. Защо не утре, попита Кеа? За съжаление Остин е ужасно зает. Кеа се престори на разколебан. Ами той също има уговорена среща. Ще му отнеме целия ден. После каза, че ще надзърне в бележника си. Не можеш да си представиш какво е тук, оплака се той. Ангажименти. Претрупан е с работа. Ето например… следващата седмица в Маклийновия институт… и онази история в Ню Делхи… а и разни хора, които искат да им разкажа какво всъщност се е случило Там. Освен това интересни търговски възможности по идея на покойния доктор Фалзур, които заслужават да бъдат проучени обстойно. Така че нека остане за по-нататък.

Изведнъж уговорката на Остин вече не беше толкова важна. Какво пък, нека бъде утре. Кеа прекъсна връзката и усмивката му се стопи заедно с образа на Баргета от екрана. Е, добре, копеле. На моя територия и по моите правила. И ще говорим за това как да стана твой домашен авантюрист.

Всъщност разговаряха за доста неща, при това цели три дни. Няколко съвместни обяда и вечери, доста алкохол. За всичко, освен за Марс. Остин преднамерено спомена веднъж Тамара. Била омъжена — колко старомодно — за презокеански състезател със скутери, пет години по-млад от нея. Живеели в някакъв крайбрежен курорт в Сейшелите.

Кеа кимна. Надяваше се, че е щастлива. Помоли да й предадат неговите поздрави. А после — хей, помниш ли нощта, когато напръскахме логото на „КАЛТЕХ“ с киселина, точно преди онзи скучен бал за Нова година? Ах, да. Какви дни само.

Към края на този алкохолен маратон, който Ричардс бе оприличил на умствен коитус интеруптус, той вече разполагаше с работа. Заплатата, условията и точното й определение оставаха да бъдат уточнени.

— Нали знаеш — обяви Остин с онзи носов тон на аристократично презрение, който Кеа почти бе забравил, — нека костюмарите се изпотят над подробностите.

Но не стана точно така. Две сутрини по-късно Кеа се появи в щаба на компания „Баргета“, готов да започне работа. Медиите, надушили незнайно откъде, цъфнаха час по-късно с настойчивото желание да бъде свикана пресконференция. Започнаха преговори. Водеха се от същите адвокати, които бяха измъкнали солиден аванс за мемоарите на Кеа. Самият Кеа ги бе инструктирал да искат небесата и те се постараха. Един от корпоративните адвокати на Баргета не издържа и тръгна разгневен към кабинета на Остин. Баргета го скастри, че не се интересувал от дребни суми и разправии. Да приключват по-скоро с договора. Този човек е мой приятел. И без това, добавил, медиите не спират да ни оплюват за това как експлоатираме хората си. Да не искаш да си помислят, че Баргета не могат да си позволят да наемат единствения космически герой? Това ли искаш, а? Защото аз не го искам. Той изгледа адвоката. Мъжът се върна посърнал в залата, разговаря накратко с адвокатите на Ричардс, сетне подписа договора.

В началото Остин и Кеа пътуваха доста често заедно. Остин не спираше да повтаря, че било като в добрите стари времена, и Кеа не пропускаше да се съгласи с него. Вътрешно беше доволен. Най-сетне имаше възможност да общува от първа ръка с хората, които движеха този свят.

Освен това подари няколко ценни съвета на Баргета. Съвети за неща, очевидни, когато ги гледаш отстрани и с непредубедено око. Съвети, които донесоха на компания „Баргета“ милиони кредити. Остин започна да вярва, че в негово лице е направил чудесна инвестиция, и дори се похвали пред стария си приятел, че винаги е умеел да подбира подходящи хора и е съзрял в Ричардс потенциал още преди много години, още когато двамата ходеха в университета. Беше време за следващия етап. Почвата изглеждаше благоприятна и добре наторена. Този път торта бе Калифорнийският технически университет.

Кеа се постара да издири най-уважавания и способен професор в студентското градче. Два пъти носителка на Нобелова награда. Появи се на една от лекциите й. Оказа се, че доктор Фийхели го помни от времето, когато беше неин студент. Какво е станало с него след това? Надяваше се, че се справя добре. Щастлив ли е? Дали не е получил преподавателско място в друг университет? Кеа измисли някаква история за лабораторни проучвания. Искал да се посъветва с нея — тя бе професор по микроанализ, — защото негов колега го запознал с нова концепция за микрочастиците. Не разбирал обаче много от нещата в разработките и би ли могла доктор Фийхели да му помогне? Да му отдели малко от времето си?

Тя отвърна, че по принцип не се занимава с консултации… но за свой стар студент… сетне прегледа съдържанието на фиша с повдигнати вежди. Започна да сумти развълнувано.

— Ако тази частица тук съществува — рече, — ще е нещо много интересно. Твоят приятел не прилага пълно описание на процеса на синтеза, но дори от това, с което разполагам, мога да преценя, че става въпрос за крайно необичайна форма на материя. Не бих искала да прибягвам до популярната формулировка „антиматерия“, защото няма да е съвсем точна.

— И как тази частица… ако наистина съществува, би могла да се използва като източник на енергия?

Повдигане на вежди. Сумтене. Доктор Фийхели подбираше внимателно думите си.

— Това също не е най-точната формулировка, но ще направя аналогия с древната история. Да предположим — макар че това също е невъзможно, — че можем да боравим безопасно с тази частица. Ефектът ще е като да използваме нитроглицерин — нали знаеш какво е нитроглицерин?

— Не, но ще проверя.

— Та, както казвах, това е като да се използва нитроглицерин при двигател с вътрешно горене. Огромно количество енергия, с което машината няма да може да се справи. Разбира се, всичко това са само теоретични разсъждения. Защото подобна частица не може да съществува в една логически устроена вселена.

— Благодаря ви, докторе. Значи спечелих баса. Нещо против да ми оставите вашите изчисления?

— Ами… защо не? Боя се обаче, че ще трябва да ти поискам хонорар, така че надявам се басът ти да е солиден. Какво ще кажеш… за един обяд?

Разработките, които й предостави, бяха, разбира се, върху АМ2. Кеа бе положил доста усилия през последните шест месеца, за да ги подреди в подходяща форма. Освен това знаеше за един двигател, който би могъл да се справи с подобна енергия. Звездният двигател. Липсваше му само „способът“. А залогът на баса бе значителен: цялата вселена.

Ричардс с удоволствие би платил не само обяда на доктор Фийхели. По дяволите, би й купил ресторант, в който да готвят само любимите й ястия и да й ги поднасят в апартамента до края на живота. Но не го стори — заведе я на обяд в ресторанта на факултета. Не можеше да си позволи повече. Когато нещата напреднат, всякаква връзка с него или АМ2 можеше да се окаже фатална за нея. А и самият Кеа би могъл да представлява заплаха за живота й. Той си даваше сметка, че когато наближи моментът да положи ръка на тази сила, някои същества ще трябва да умрат. Както се казваше в старите книги: трима могат да пазят тайна само ако двама от тях са мъртви…

Прибра изчисленията й при така изготвените разработки и се върна при Остин. Каза му, че държи да му покаже нещо много важно. На четири очи. Обясни, че работата е дебела. После подхвана историята си. За това как точно преди „Дестини I“ да бъде сполетян от катастрофа, доктор Фалзур анализирал някаква проба, взета от тъмна звезда, покрай която преминавали. И стигнал до забележителни открития. До заключения, че е възможно тази субстанция да се синтезира изкуствено. Субстанция, подобна на наблюдаваната в околностите на пулсара. Ако предположенията му се окажели верни, синтезът на субстанцията можел да доведе до…

В този момент, вместо да продължи, той показа на Остин изчисленията на доктор Фийхели.

— Кеа, стари приятелю — намръщи се Остин, наведен над екрана. — Нали знаеш, че ненавиждам числата. Не можеш ли да ми го обясниш с прости думи?

— Исках само да съм сигурен, че ще ми повярваш. Защото в противен случай току-виж си решил, че ми хлопа дъската.

След което му предаде всичко в сбито резюме. Докато го слушаше, Остин успя само да пусне едно кратко „ах“.

Кеа го наблюдаваше внимателно — наистина ли схващаше какво му обяснява?

По някое време Баргета заговори:

— Ако тази частица, това вещество, за което говориш, действително може да се синтезира… О, Кеа, разбирам защо се обърна към мен. Разбирам защо беше толкова загадъчен. Божичко, приятелю, това наистина е нещо грандиозно. Много, много голямо. Аз… може да стана Ръдърфорд. Повече дори. Да съм доктор Маклийн. Дори повече от него, с неговата жалка антигравитация. Това е всичко. Създадем ли звездния двигател, ще можем да използваме веществото за практически цели. Да утоляваме всякакви нужди. Чувствам се като първия човек, започнал да точи нефт от недрата на земята — както и да му е било името. О, Боже! Кеа, кажи ми, че това не е само някаква зла шега.

Близо цяла седмица Остин продължаваше да се колебае. Работата била твърде голяма, твърде важна, трябвало да се уреди въпросът със закона, да се създаде нещо като транспортен консорциум, да започнат изследвания, та това ще ги направи по-богати, отколкото са мечтали. Трябва да се захванат, защото за всеки човек идва такъв момент в живота. А той трябва да докаже, че е по-добър от баща си, по-добър от онзи, който някога е основал компанията…

Да го направим.

Беше събран специален екип от юристи и счетоводители. Те бяха поставени под прякото ръководство на Кеа. Както и лабораторията, построена в дълбока секретност. Кеа предупреди, че начинанието ще е доста скъпо. Остин бе готов да задели десет процента от годишните средства на компанията. Построиха лабораторията и наеха най-добрите учени в областта. Започнаха строежа на кораби за проучване в открития космос. Естествено из компанията тръгнаха слухове. За щастие — и благодарение на репутацията на Остин — това, което се разбра, бе възприето като поредната глупава и налудничава идея. Кеа не каза на никого, че е нарекъл операцията проект „Сук“.

В края на краищата целият проект, всички построени инсталации и наети учени наистина работеха нахалост. Кеа знаеше, че синтезирането на АМ2 е невъзможно. Или дори да е постижимо, ще е на такава цена, че ще е невъобразимо по-скъпа от използваното сега гориво за звездни двигатели. Сепна се при тази мисъл. Никога не казвай никога. Антиматерия Две не можеше да бъде синтезирана в този момент от историята, нито вероятно в който и да било друг. Нека остане така. А и кой би го интересувало — открият ли веднъж защитно поле срещу частиците, ще могат да екранират и корабите, пратени да ги събират. И тогава АМ2 ще се превърне в една от най-евтините суровини. За мен побърза да добави той.

Имаше три причини за целия този сложен маскарад. Първо, това щеше да създаде приемливо обяснение за появата на веществото. Което едва ли бе толкова важно. Второ, щеше да осигури изследователски кораби, които да бъдат изпратени с точни разпореждания. Инструкции, известни единствено на доверени хора от екипажа. Щяха да търсят елемент, който да бъде използван за изработване на екранировката, обозначаван от Кеа като „X“.

Имаше още една полза от проекта „Сук“ и тя бе, че Ричардс организира изграждането на неголяма вербовъчна служба. Чрез нея той откри и нае най-добрите изследователи за своя проект, което означаваше и най-добрите учени, с които на този етап разполагаше човечеството. Но освен че бяха най-добрите, те трябваше да отговарят на още две условия. Първото бе, че всеки от участниците трябваше да е ерген, или ако е семеен, семейството му да пътува с него и да бъде готово да прекъсне връзката си с останалите си роднини. Второто, всеки от тях трябваше да има някаква малка тайна. Ненаказано престъпление, перверзни сексуални интереси, непопулярни политически възгледи, алкохол, наркотици или, в най-добрия възможен случай, да е мизантроп. На тези хора Ричардс разчиташе да довършат научните изследвания и разработки върху АМ2. За своя станция той избра и закупи Първа база на Деймос. Каза на Остин, че там ще се извършват проучванията върху частицата X. Не съществуваше никаква опасност от изтичане на информация към конкуренцията, тъй като на Деймос щяха да се допускат само подбрани служители на Баргета, а всички останали лаборатории щяха да работят върху конкретни, ограничени проблеми.

И накрая най-важното, операция „Сук“ щеше да е скритата банка за финансиране на Кеа. Разбира се, щеше да има контролни органи. Но денят, в който един опитен инженер няма да знае как да заделя средства от финансите на компанията, щеше да е денят, в който ще угасне Слънцето. Особено когато операция „Сук“ бе забулена в такава изключителна секретност.

Изминаха шест години. Кеа си оставаше един от най-добрите и верни приятели на Остин, инженер, изцяло отдаден на работата си. На първо място в кариерата му естествено беше организацията на операция „Сук“. Тъй като той бе единственият, който знаеше крайната цел на проекта, налагаше се да посещава всички лаборатории и да се запознава с всички доклади, при това колкото се може по-често. Това му създаде репутацията на вглъбен и отговорен управител, както и на човек, радващ се на всеобщо уважение, тъй като не пропускаше нищо да премине покрай него. Но уважението не заместваше недостига на сън и липсата на възможности за отдих и разпускане.

Второ, Кеа все така помагаше всеотдайно в работата на Остин. Нещо повече, постара се да оставя впечатлението, че всъщност той е човекът, управляващ делата на династията. На Остин започнаха да гледат като на плейбой и дилетант. И Кеа окуражаваше своя приятел да подхранва този имидж. Пътувай. Откъсни се от работата. Развличай се. Търси други приятни занимания. Ако се заровиш в тези досадни документи като мен, кой ще гледа нещата в перспектива?

Внимаваше да изглежда така, сякаш Остин взема решенията, и не възразяваше, когато някои от идеите му изглеждаха обречени на провал. Кеа беше добър мениджър, но не забравяше колко параноични и егоистични могат да са некомпетентните хора. Последното, което му трябваше, бе да го уволнят точно сега. Разбира се, на неговото ниво това щеше да стане с формулировката „освободен, за да отдаде повече време на интереси отличен характер“.

Когато пътуваше, стараеше се да е инкогнито. Имаше хора, с които трябваше да се среща и които нямаха нищо общо с компания „Баргета“. Понякога пътуваше под фалшиво име и с фалшиви документи. Една от любимите му легенди бе на X. А. Рашид, в почит на Бъртън и Шехерезада. Някои хора посрещаха това име с усмивка — и Ричардс си отбелязваше мислено, че са подходящи за вербуване.

В преобладаващата си част новите му познати и приятели бяха извън бизнес средите. Политици. Хора, с интереси в търговията, някои прекрачили закона. Винаги беше готов да подпомогне някоя политическа кампания, независимо от възгледите на партията. Постепенно постави под свой контрол част от поземлената собственост на Ганимед. Освен това притежаваше и една четвърт от Луната. Върху своя земя построи малък, свръхсекретен индустриален парк, а сетне и имение, каквито притежаваха богаташите.

Всъщност Кеа вече беше точно такъв. Не само заради щедрата заплата и достъпът до фондовете на проект „Сук“, но неговите нови приятели му бяха предложили съвети и помощ. Кеа играеше на пазара по всички легални и нелегални начини, стига участието му да оставаше в тайна. Рано или късно щеше да има разследване, но дотогава той или щеше отдавна да е умрял, или изчезнал, вън от лапите на закона.

После дойде пробивът — няколко месеца след началото на новия век се завърна поредната експедиция. Не от звездите, а от задния двор на самата Слънчева система. Отвъд Плутон, отвъд района, за който някога се смяташе, че е седалище на невидима единайсета планета. Там се натъкнаха на метеорит с диаметър около километър, закачиха го на буксир и го докараха обратно. Корабният капитан докладва, че в района има още много подобни скални отломъци.

Това бе търсеният материал X. Нереактивен към нищо, с което разполагаха лабораториите на Баргета. Труден за обработка, но не напълно неподатлив. Не можеше да поглъща радиация, нито каквито и да било други частици, с които го бомбардираха. Не реагира дори на опита с малки количества от синтезирана в лабораторията „конвенционална“ антиматерия.

Точката му на топене бе достатъчно високо по скалата на Келвин, за да е подходящ за корабна екранировка, и достатъчно ниска, за да може да се използва за промишлени цели.

Предчувствайки близката победа и в моментен изблик на арогантност, Ричардс назова новата субстанция „Империум X“. И нареди да прехвърлят от стационарната орбита около Марс в секретната лаборатория на Деймос един доста необичаен кораб. Там той бе оборудван с обшивка, покриваща целия корпус, чиято дебелина бе едва няколко молекули — изработена от новия елемент. Корабът бе онзи стар звездолет, който Кеа бе видял да лежи на дрейф над полюса на Марс преди много години. Беше го закупил преди известно време и бе наредил да бъде преустроен по такъв начин, че да може да бъде управляван от самотен пилот с помощта на достатъчно мощни компютри. Корабът беше зареден с гориво — закупено също с финанси от проект „Сук“. Време бе да полети към Сектор Алва, към непоследователността и последния тест.

Компанията обяви, че Ричардс най-сетне е решил да си вземе отпуска. Кеа каза на Остин, че ще отсъства минимум три земни месеца. Смяташе да замине някъде, на място, което трябваше да остане тайна дори за най-добрия му приятел. Точно както му бил казал Остин преди години.

— Така ли съм казал? — попита Остин.

— Точно така. Малко бяхме на градус тогава. Помниш ли? Ей, нали разправяше, че нищо не забравяш?

Остин не се разсмя. Напоследък все по-често се замисляше за Кеа. Имаше чувството, че той следва някакъв собствен курс. Или най-малкото се държи така, сякаш бъдещето на династия Баргета вече не го интересува. Може би трябваше да поговори с него? В края на краищата той бе негов приятел. Но Остин си спомни баща си и думите му, че има уроци, които не бива да бъдат забравяни. Няма такова нещо като незаменими хора, когато става въпрос за компанията. Това важеше дори за членовете на семейството — през последната година Остин се бе отървал от няколко братовчеди. Никой не е толкова важен — дори, разбира се, самият той.

Два дни преди подготвяното изчезване Ричардс се оттегли на своята лична база, където се зае да разработва сложния лъкатушещ маршрут към Сектор Алва. Някой му позвъни. Регистраторът съобщи, че има посетител. Жена, която отказала да съобщи името си. Какво да правят?

Докато говореше, регистраторът неусетно натисна едно копче под бюрото — както беше инструктиран. Светна нов екран — това не беше първият човек, дръзнал да обезпокои новия шеф в неговата Светая светих. Кеа погледна изображението. Беше доста горд със себе си, че му трябваха по-малко от две секунди, по негова преценка, преди да обяви със спокоен глас:

— Ах, да. Пуснете я да влезе.

Тамара. Все така красива. Носеше бизнес костюм, който повече би подхождал на мъж — изглежда, в нея отново властваше мъжкото начало, — но отдолу имаше копринена блуза в менящи се цветове. Кеа знаеше, че под блузата няма нищо. Все още мамеше окото — можеш да ме имаш, както пожелаеш. За миг му се стори, че се намира в безтегловност, но не го показа. Проклет да е, ако прояви слабост.

Каза й, че се радва да я види. Прегърна я като стар приятел. Не позволи на ума си да се съсредоточи върху щръкналите й под блузката зърна. Нареди да не го свързват с никого. Предложи й питие. Настани я на дивана и седна до нея. Но не твърде близо. Каза й, че през всичките тези години е мечтал да я види. Какво прави в града? Възстановява се, отвърна Тамара с глас, който прати тръпки по гърба му. От какво се възстановява, поинтересува се той?

— С мъжа ми… вече не сме заедно — сви рамене тя. — Той е вманиачен по надпреварите си, макар че напоследък не печели. Момчетата и техните играчки, такива неща. Предполагам, че никога няма да порасне.

Е, той каза, че съжалявал да го чуе.

— Напоследък често си мисля за теб. За старите времена. И си казах… — Тя спря в очакване Кеа да улови сигнала.

Той я гледаше с изражение на любезен интерес. Може би тази стара, добра приятелка ще предложи някоя любопитна идея? Тамара опита отново.

— Знаеш, че има някои неща, които никога не бих забравила. Камината, копринените чаршафи, смехът. — Тя се изкиска и Кеа се намръщи за миг, сякаш ровеше за тези спомени в ума си. Тамара посърна, очевидно нещата не вървяха, както бе планирала.

— Но най-вече си спомням грешките — заяви тя. — Особено една.

— Да, аз също.

— И си мисля — продължи тя, свела скромно глава, — единственото ми оправдание е, че тогава бях една глупава хлапачка. Трябваше ми доста време, за да порасна и да поумнея. Но сигурно никога няма да разбереш колко много съжалявам и колко искам да ти се реванширам.

Тя успя да пусне една сълза. Кеа й подаде кърпичка и повдигна рамене.

— Тогава и двамата бяхме твърде млади. Една грешка балансира друга.

Тамара понечи да каже нещо, но се сепна. Изглежда се зачуди над думите му, но после продължи:

— Поне Остин не беше толкова глупав като мен. Ти изчезна, но се появи отново и животът ти даде втори шанс. Това не важи ли за всеки от нас?

Той я улови за ръцете и я целуна — не братски, но без излишна страст.

— Разбира се, че е важно. Знаеш ли… не съм те забравил. — Кеа се надигна и я подхвана кавалерски за лакътя. — Сега вече имаме достатъчно време, за да се опознаем истински. Виж… веднага щом се върна от моето… служебно пътуване, ще ти се обадя. Може да вечеряме заедно. Има много неща, за които да си говорим.

Той я отведе на регистратурата. Тамара не сваляше очи от него. Успя да изпише на лицето си усмивка. Той й отвърна. Тя доближи бавно вратата и я отвори. Погледна през рамо към него. Кеа все още се усмихваше. Тя пристъпи навън и вратата се затвори със свистене. Миг преди звукът да секне, Кеа се разсмя.

Суров, презрителен смях. След това я забрави.

Кеа Ричардс напусна човешките селения. Заедно с кораба, на който така и не бе дал име. Пое по своя лъкатушещ път през галактиката към Съзвездието Алва. Към лелеяната непоследователност. Към междузвездния мрак, на чийто фон веднъж бе виждал да пламтят искри, като падащи звезди в безлунна нощ.

Когато наближи, той промени курса. Премина през непоследователността в онази, другата вселена от чернота и различни цветове. Намали на четвърт тяга, използвайки навигационната система за полет без ориентири, импровизирана навремето за първи път от Мърф и доктор Фалзур.

На носа на кораба бе монтиран дистанционен детектор. Той подаде сигнал. Приближаваше някакви междузвездни отломки. Може би не по-големи от половин метър в диаметър. Но това беше Антиматерия Две, напълно достатъчна, за да унищожи малкия кораб, на който се намираше. Кеа изключи двигателя, премина на вторичния двигател „Юкава“, после спря напълно захранването и остави инерцията да го приближи до парчето Антиматерия Две.

Погледна друг прибор и почувства надежда. Инструментът регистрираше всеки обект, който се удря в обшивката на кораба, и бе достатъчно чувствителен да долови дори лек земен ръмеж. Даже още по-малки обекти. Приборът показваше, че корабът му е понесъл доста удари от микроскопични частици след навлизането си в тази безумна вселена. Без странични ефекти за кораба.

Сега вече дистанционният детектор подаваше постоянни сигнали. Ричардс се прехвърли на друг пулт. Пъхна ръцете си в дистанционните ръчки на манипулаторните ръце и се съсредоточи върху управлението. От един люк точно под носа на кораба се подаде сонда. Клещовидна ръка. Още една модификация на Кеа. Перископ. Облицован с Империум X. Докато работеше с непознатите прибори, по челото му избиваше пот. Ако допусне дори най-малка грешка, ще отиде напразно не само целият му труд, но ще изгуби и живота си. Ако Империум X не бе в състояние да го екранира от въздействието на АМ2, всичко щеше да завърши с мощен взрив.

Датчиците на сондата потвърдиха, че клещите са прихванали отломъка. Притворил очи, очаквайки всеки миг да го сполети гигантски взрив, той затвори клещите. И този път не последва нищо.

Вече беше гордият притежател на парче Антиматерия Две. Приближи манипулаторната ръка към люка и я прибра вътре. Вътрешността на малкия хангар също бе облицована с Империум X. Той включи двигателя и корабът премина към свръхсветлинна скорост, отдалечавайки се от непоследователността. Ето го мигът на пълната победа. Точно сега, преди последните изследвания, преди разработките да бъдат завършени, Кеа Ричардс знаеше, че вече е господар на вселената.

Краят на света дойде след по-малко от година, с два катаклизъма. Между катастрофите имаше по-малко от месец. Първата стана водеща новина на всички емисии в Слънчевата система. Гигантски взрив на Деймос. Луната сега бе полуразрушен астероид като Фобос. Нещо невероятно. Луните не се саморазрушават. Деймос не беше заселена, с изключение на три или четири кратера от Първа база. Изплуваха нови и нови факти. Оказа се, че всъщност Деймос е доста заселена. Няколкостотин мъже и жени работели в секретен комплекс от лаборатории около старата Първа база. Станцията принадлежала на компания „Баргета“. Нови протестни викове. Бяха загинали няколкостотин човешки същества. Някой трябваше да плати.

Репортери и оператори обсадиха щаба на компания „Баргета“. Представител на Отдела за връзки с обществеността запелтечи набързо подготвено изявление. Да, лабораторията е част от изследователска програма на компанията. Не, той не може да каже над какво работят, освен че става въпрос за космически кораб. Не, Остин не е в течение на случилото се. Специалисти от „Баргета“ вече се опитвали да изяснят причината за катастрофата. Без повече коментар. Журналистите издириха и Кеа Ричардс. Той заяви, че няма какво да каже. Няма представа и какво може да е станало.

— Какво е причинило взрива? — крещеше Баргета.

— Не зная — отвърна Ричардс. — Два дни по-рано получих писмо от доктор Мастерсън, директора на проекта. Съобщаваше, че една от изследователските групи се е натъкнала на някакво интересно откритие, но било твърде рано, за да се правят заключения доколко е обнадеждаващо. Може да излезе, че са сбъркали някъде в изпитанията.

— Божичко! — изстена Остин. — Всички тези нещастници. Най-добрите учени, които успяхме да съберем. Това не са обикновени работни пчелички. Божичко, Божичко! Даваш ли си сметка какво ще стане на годишната среща? Как ще обясня случилото се на акционерите?

Кеа не знаеше.

Второто бедствие беше вътрешно. Одитори бяха изготвили финансов отчет за операция „Сук“. Че това си е истинска черна дупка, помисли си Остин, докато преглеждаше файла. Трийсет и осем процента от средствата на компанията — не само на транспортната, но и на всички останали филиали — бяха изчезнали в този проект. Но най-лошото идваше от прикачения научен доклад — оказваше се, че след взрива не само са се провалили опитите за синтез на търсеното от Кеа вещество X, но и че цялата тази идея е абсолютно неосъществима. Философският камък. Незамърсяващ околната среда двигател с вътрешно горене. Студен синтез. Макар и все още небанкрутирали, Баргета се свличаха надолу. Огромният конгломерат се разпадаше. Щяха да са късметлии, ако издържат още две финансови години, освен ако не се случи чудо, каквото обаче никой не виждаше да се задава на хоризонта.

Остин прелисти последната страница и тръгна да търси Кеа. Откри го в неговия кабинет. Помещението бе почти голо. Отвън в кашони бяха сортирани вещите.

— Какво…

Кеа посочи един плик на бюрото, с написано на ръка името на Остин. Баргета го прочете. Беше оставката на Ричардс.

— Всичко това — обяви Кеа с ужасяващ монотонен глас — бе моя грешка. Оказа се, че съм се подлъгал. Няма злато в края на дъгата.

Баргета потърси думи, с които да отвърне, но не ги откри. Кеа също понечи да каже нещо, но вместо това положи ръка на рамото на своя приятел. След това си тръгна.

Баргета доближи прозореца и сведе поглед надолу, към Медисън Авеню. Това бе краят на света за него, за семейството му и за компания „Баргета“. Какво ще прави сега? Какво ще стане?

А стана това, че акциите на компанията започнаха да се сриват още преди насрочената среща на акционерите. Някой бе издал новината на Уолстрийт и филиалите му на останалите планети. По-късно се оказа, че също някой неизвестен бе подбил цената на акциите им ден-два по-рано, изваждайки на пазара голямо количество. Така и не можаха да открият кой стои зад това, тъй като лицензите бяха преминали през твърде много ръце.

Кеа Ричардс бе изчезнал, изоставяйки земните си владения, своите приятели, жените и притежанията си. Изглеждаше странно и показваше неизвестна досега негова спартанска черта. Оказа се, че част от именията му не са изплатени, а взети под наем. Същото важеше и за мебелировката, яхтите и гравиколите.

Остин Баргета се появи с мрачно лице на спешното съвещание. Корпоративните акционери бяха не по-малко изплашени и потресени от него. Предложиха да продължат срещата и на следващия ден. На сутринта Остин не дойде. След първата среща бе извадил пистолета от личния си сейф. Беше античен автоматичен пистолет, стрелящ със заредени с барут патрони, семейна реликва от древни времена. Наскоро бе поръчал да му изработят куршуми. След като го извади от касата, той дръпна бавно затвора и премести един патрон в цевта. След това завъртя несръчно пистолета, опря дулото в слепоочието си, помисли си, че ако не друго, Баргета винаги са били хора на честта, и натисна спусъка. Куршумът отнесе по-голямата част от фронталния му лоб. За съжаление не го превърна в труп. Остин Баргета, ослепял и онемял, способен само на примитивни реакции, продължи да живее.

От своята самоналожена изолация на Ганимед Кеа Ричардс прати тревожно писмо. Може ли да помогне? Имал малко спестени средства и ако стигнат, за да не се налага да преместват Остин в обществена болница, готов е да ги предостави. Семейството отказа. Може и да са банкрутирали, но не бяха изпаднали дотам да живеят от подаяния. Кеа изпита мимолетно съжаление — копелдакът трябваше да се прицели малко по-добре.

Кеа беше отмъстен. Както и мнозина други, сигурен бе в това. Неизвестната му майка, прокудена в ужасния свят на разселнически кораб. Баща му, баба му и останалите жители на Хило, издавени, защото компанията, отговаряща за океанските бариери, ги бе занемарила. Леонг Сук, която през целия си живот не бе познала друго освен недоимък — от родната си Корея до Мауи. По дяволите, дори нещастният Томпкинс, който със сигурност заслужаваше нещо по-добро, отколкото да преживява като наркоман в задна уличка. Работниците, сред които бе израсъл, космонавтите, изгубили живота си в пиянство или катастрофи, за да могат такива като Баргета да тънат в разкош. Но това бе само началото. Имаше още много, много като тях.

Кеа бе готов да построи своите „оръжия“ за превземане на света. Само един човек бе загинал при взрива на Деймос. Сапьор от групата, която Ричардс бе наел из подземния свят на Марс. Всички останали — учени, механици, хора от поддържащия персонал, бяха евакуирани дни по-рано на Ганимед, където започваше истинската работа. Кеа Ричардс бе готов за новия си живот.

25.

Кеа си бе отредил двайсет години за изкачването на трона — на трон, който сам щеше да създаде. Но не му отне толкова много — всичко се развиваше със светлинна скорост. Част от ускорението бе по негова воля. Знаеше, че трябва да бърза, за да изгради физичните, етични и икономически устои на своята крепост, преди Те да се опитат да му я отнемат. Под „Тях“ имаше предвид не само магнатите и свръхкорпорациите, но и планетните правителства. Затова трябваше да действа много бързо. Забрави напълно всякакъв личен живот.

В началото всички смятаха, че Ричардс просто се е оттеглил на Ганимед и се забавлява със своите научни играчки. Всъщност първото, което направиха учените, бе да преустроят кораба му така, че да върви с гориво от АМ2. „Горивният резервоар“ не беше по-голям от гръдния кош на Ричардс и бе изработен от Империум X, както и подхранващите го тръбопроводи. В началото възникна на пръв поглед неразрешимият проблем как да смазват двигателя от постоянния контакт с АМ2, но с течение на времето намериха изход.

Когато всички наземни тестове приключиха сравнително успешно, Ричардс и доктор Мастерсън се качиха на борда на кораба. Небосводът над тях бе изпълнен от надвисналия масив на Юпитер. Кеа вдигна кораба с маклийнова тяга, после премина на „Юкава“. Когато излезе на орбита, той провери свръхчувствителните датчици. Никой не следеше кораба. След това включи звездния двигател. Захранван от АМ2.

Нищо особено не се случи. Звездният двигател си беше звезден двигател, а хиперкосмосът — все така скучен. Нямаше нищо вълнуващо в този изпитателен полет. Малко след задействането на двигателя пред тях увиснаха червеникавите сфери на дванайсетте свята на Арктур. Още три други звездни системи бяха посетени през тази нощ. А при завръщането си на Ганимед горивният „резервоар“ изглеждаше толкова „пълен“, колкото и при отлитането.

Цената? Неизчислима. Горивото беше парченце от онзи малък къс, докаран от Кеа от Сектор Алва. От отломъка оставаха още три четвърти, прибрани в помещение от Империум X на Ганимед. Ето че мечтата се бе превърнала в реалност. Корабът претърпя ново преустройство и сега хангарът му бе разширен и облицован с Империум X.

И Кеа изчезна отново. Три земни месеца по-късно той се върна с хангар, натъпкан с АМ2. Имаше достатъчно гориво да подсигури всеки построен някога космически кораб и пак да му останат солидни запаси, за да поддържа работата на марсианските реактори за още три години. Даваше си сметка, че рано или късно ще трябва да построи роботизирани миньорски кораби, като всичко в тях бъде изработено от или изолирано с Империум X, и да ги отпрати към мястото на непоследователността, а оттам в другата вселена, за да се захванат за работа. Освен това ще се наложи да измисли някаква система за дистанционно управление, сигнали, които да не могат да бъдат засичани и проследявани, когато лети към Сектор Алва.

Кеа отдели известно време да изучава как така наречените петролни шейхове са използвали контрола си над нефта, за да променят земната култура. Възхитителен в своя невероятен егоцентризъм, планът естествено накрая се бе провалил заради алчност, лицемерие и непознаване на реалния свят. Ако Кеа решеше да играе тази карта, трябваше да си осигури най-силните козове. Но този план засега можеше да почака. Време беше да се разклатят някои клетки.

Кеа излезе от анонимност и обяви плановете си да построи луксозни кораби — космически яхти, — които да преминат на редовна първокласна служба между Земята и Марс. На цена, три пъти надхвърляща обикновен билет. Из баровете и клубовете на извънземните курорти се чуваха шушукания. Чудесно, но няма толкова много богати хора, които да си го позволят и които да поддържат плана на Кеа. Какво пък. Накрая и той ще фалира и ще тръгне да си търси работа като всички останали.

Корабите бяха построени. Приличаха по-скоро на товарни шлепове със среден размер, отколкото на луксозни яхти. Плъзна слухът, че предстои ново преустройство, този път на Ганимед. Кеа имал някои идеи, които щял да осъществи там. На Ганимед монтираха на корабите звездни двигатели. Заредиха ги и ги снабдиха с екипажи.

Тъй като никой не даваше пукнат грош за космонавтите, така и не бяха забелязали, че напоследък има повишено търсене на опитни космически вълци. Хора, които още не бяха изгубили илюзиите си, бяха готови да вдигнат очи към звездите. Тези, които преминаха изненадващо трудните тестове, бяха откарани за обучение на Ганимед. Около петнайсет процента от тях получиха обезщетение и бяха отпратени назад — психолозите откриха, че дори опитни космонавти могат да изпитват страхове от звездите отвъд „познатите“ светове. След време на останалите мъже и жени бяха показани новите кораби. Обучиха ги на навигация, пилотиране и обслужване. И ги пратиха. Към звездите. Да търсят ценни находки. И извънземни.

Две години след като Кеа изстреля първия кораб, бяха открити седем интелигентни хуманоидни и нехуманоидни раси. Три от тях се бяха развили достатъчно, за да имат междупланетни кораби. Никоя нямаше звезден двигател. Щяха да ги получат. По условия на Кеа Ричардс.

Разузнавателната агенция на Ричардс тревожно докладва, че се носели невероятни слухове за това какво става на Ганимед. Кеа въздъхна — никоя тайна не можеше да бъде опазена вечно. Твърде много хора на Ганимед — въпреки предпазните мерки — бяха видели потеглящите звездни кораби. Слухове обикаляха баровете. Беше време за следващия етап.

В известната с дискретността си провинция Ливония бе основана нова компания. „Клайв, Анон“. Предметът на дейността бе максимално обобщаващ, та новата компания можеше да се занимава с всичко — от бояджийство и танцувални обувки до тераформиране на Слънцето. Тъй като ливонийските закони го позволяваха, в документите за собственост на компанията се споменаваше само едно име и то бе на местния жител Якоб Корленд. Същият получи солиден хонорар, за да позволи да използват личните му данни, след което забрави за случката — това вероятно бе петият комплект документи, който подписваше през този ден. Но това бе последният случай, в който компанията действаше анонимно.

Медиите получиха покана за участие в пресконференция, на която Кеа Ричардс щеше да направи голямо съобщение. Пресконференцията щеше да се състои в полуизоставения космопорт на Лонг Айланд, Ню Йорк. Беше обявена и друга пресконференция. На Марс, в космопорта на Кейпът Сити. Там също Кеа Ричардс щял да направи грандиозно съобщение. И двете пресконференции бяха в един и същи ден, само с два земни часа разлика. Никой не обърна внимание на очевидната грешка. Двете пресконференции се радваха на умерен интерес и бяха посетени от едва една десета от журналистите, заявили участие.

Оказа се обаче, че Кеа е присъствал и на двете пресконференции. Нещо повече, тъй като извади късмет да получи незабавно разрешение за излитане, наложи му се да чака цял час пристигането на журналистите в Кейпът Сити. Изявлението му бе съвсем кратко. Неговата изследователска компания успяла да направи сериозни подобрения в звездния двигател, благодарение на които — по мнение на юристите — това по същество било съвсем ново изобретение. Над хиляда заявления за патенти били подадени в офисите в Хага, на Марс и на Земята. Опитите да се откраднат тези патенти щели да бъдат пресичани със строги съдебни мерки.

След като Кеа приключи с изявлението си, около Марс петнайсет кораба очакваха заповед на ниска орбита. Всеки от тях носеше товар, какъвто нито един човек досега не бе виждал. Непознати минерали. Скъпоценни камъни. Херметически затворени растения от далечни светове. В два от случаите заедно с хората се приземиха и извънземни от непознат вид.

Кеа бе предложил на човечеството звездите, но на определена цена. Новите, подобрени двигатели нямаше да се продават, нито да се отдават под наем. Всички транспортни услуги щяха да се извършват единствено и само от компанията „Клайв, Анон“. След тези новини светът направо полудя и всички се опитваха да се доберат до Кеа Ричардс.

Той се прибра на Ганимед и се скри дълбоко в бункера си. Намираше се на голяма дълбочина под имението му. Тук би могъл да преживее всякаква атака, дори от пряко попадение на водородна бомба. Сега вече можеше да проследи събитията и да се забавлява. Всеки искаше да се качи на неговите кораби. Беше изработен гигантски списък на чакащите, въпреки цената на услугата.

Неговите конкуренти не можеха по никакъв начин да издържат на подобна надпревара. Все едно Ричардс току-що бе обявил откриването на парната машина, докато съперниците му още предлагат велосипеди. Въпреки това компанията бе засипана от съдебни искове. Адвокатите трябваше да запретнат ръкави.

Чрез своите правни съветници Ричардс отправи ново послание. Обяви, че, разбира се, не носи вина за нищо, но е готов да се уповава на мъдростта и справедливостта на съдилищата. За съжаление междувременно ще се наложи да преустанови транспортните полети до всеки град, област, страна или свят, където към него са предявени съдебни дирения.

Това незабавно му спечели поддръжници. Повечето от тях идеха от компании, които зависеха от постоянния транспорт на стоки. Всички негови конкуренти в транспортния бизнес обаче скоро просто престанаха да съществуват.

Сега дойде време на сцената да излезе тежката артилерия. Самите правителства. Те виждаха в Кеа Ричардс заплаха. Поискаха да сподели знанията си за тази чудна машина с всички останали, заради доброто на човечеството. Ричардс отказа. Човечеството, заяви той, ще печели достатъчно добре и от „Клайв, Анон“. Бяха издадени заповеди за арестуването му. Една от тях дойде от незабележимата провинция Рус, друга от Синалоа, все места, където с пари и власт можеше да се купи всичко. Адвокатите на Кеа информираха съдилищата, че Кеа не възнамерява при никакви обстоятелства да се яви там, тъй като не биха могли да гарантират живота му.

Добре тогава, ще бъде арестуван на Ганимед и екстрадиран. Неизвестна организация била готова да предостави свои въоръжени части. На този етап бесовете, погнали Кеа, установиха, че кредитите, инвестирани от него в ганимедските политици, са били похарчени добре. Политиците заявиха поддръжката си за Ричардс и той остана на свобода. В капана — поне засега — на малкия Ганимед. Но какво от това, след като имаше достъп до своите кораби, а чрез тях до всяка точка на галактиката. И на много други галактики.

Правителствата предприеха следващата стъпка. Предложиха конфискация на корабите му. Някой посочи, че няма да е никак лесно да бъде пленен кораб, който надхвърля по параметри всички използвани понастоящем летателни средства. И как, по-точно, предлагаха да бъде извършено това в открития космос? Постепенно бюрократите бяха принудени да се съгласят, че „Спри, в името на закона“ изглежда малко нелепо между планетите, а какво остава между звездите. Носеше се слух, че някой ги е подпомогнал финансово да вземат подобно решение.

Появи се ново предложение — да въоръжат корабите на отделните държави. Думата отново взеха адвокатите на Ричардс. Те припомниха, че според международното право никой не може да извършва военни действия и изследвания в космоса. Второ, и което бе по-важно, корабите на Кеа вече бяха въоръжени. Това беше факт — Кеа бе закупил няколко малки лунни шлепа, беше ги оборудвал с АМ2 двигатели, бе поставил в носовете им бойни глави и дистанционни детонатори и бе адаптирал за управлението им стандартни роботи от комерсиалните линии. Всеки от неговите звездни кораби получи по една от тези гигантски ракети. Сега вече те бяха оборудвани със зъби като акули. Освен това звездолетите получиха зенитни оръдия, монтирани в товарните хангари.

Какво пък — не се предаваха противниците — корабите му ще бъдат арестувани, когато се приземят на планетите. Адвокатите на компанията припомниха хладно, че ако в някой град бъде издадена подобна заповед за арест, той и областта му мигновено ще влязат в черния списък. Всяка употреба на сила ще доведе до печални резултати. Усилията да се заобиколи законът пък щяха сами по себе си да се сметнат за противозаконен акт. На силата щеше да бъде отговорено със сила. Възцари се неспокоен мир. Той бе подпомогнат и от слуховете, че звездолетите на Ричардс били минирани и при опит за похищение щели да се взривят.

Изглежда обаче имаше и такива, които не вярваха. Защото, докато един от корабите на Ричардс очакваше разрешение да стартира от космопорт Иксион — на най-развития свят на Алфа Кентавър, — корабът, космопортът, както и част от града внезапно изчезнаха, погълнати от страховита експлозия. Враговете на Ричардс веднага опитаха да се възползват от това — ето, двигателите му са несигурни и употребата им трябва да бъде забранена, а самият Кеа — изправен пред съда. Кеа бе разтревожен не на шега, но в този момент се появи аматьор радиолюбител с интересен запис на разговор между кораба и диспечерската кула. По време на разговора се чуваха викове, възгласи, възражения, накрая изстрели и после тишина. Критиците получиха поредния си урок. Но това бе предупреждение и за Кеа.

Стараеше се да преглежда лично списъците с наетите от компанията служители и да задържа само абсолютно лоялните и тези, които бяха квалифицирани в някои редки области. Най-верните си последователи използваше за лична охрана и обезопасяване на имението. Други бяха включени в специализирана група за издирване и убийства. Пратиха ги да търсят тези, които бяха наели похитителите. И ги намериха — жената и нейния син, стоящ на кормилото на „Космически пътища“. По някакъв необясним начин един гравивлекач изгуби контрол и падна върху частно имение на изолиран, малък егейски остров. Без оцелели наследници, „Космически пътища“ започна да губи позиции. За да е сигурен, че бароните разбойници и техните главорези са получили посланието, Кеа нае още хора за охрана. Тези имаха нова задача — да опазват неговите космонавти. Всеки, който дръзваше да влиза в пререкания с екипажите му, независимо дали се хранеше от ръката на бароните, или бе обикновен уличен престъпник, бе залавян и подлаган на „грубо превъзпитание“.

Кеа закупи още корабостроителници и поръча нови кораби, които също полетяха към звездите. Поръча и кораби за охрана на човешките планети. Това бяха бойни кораби с АМ2 двигатели, въоръжени с ракети, лазерни и зенитни оръдия — бронирани патрулни катери, които ескортираха лайнерите и шлеповете, докато маневрираха около обитаемите светове. На правителствата може и да беше забранено да строят бойни кораби, но в споразуменията не се казваше нищо за частните компании, по простата причина, че преди откриването на АМ2 двигателя, космическият, или звездолетен, кораб, построен за военни нужди, щеше да е огромно прахосване на средства. Кеа отделяше голяма част от времето си да обмисля нови средства за въоръжение. Един от инженерите му, на име Робърт Уили, предложи да облекат микроскопична частица от АМ2 с кожух от Империум X, превръщайки я в експлозивен куршум. Освен това смяташе, че ако този „куршум“ бъде достатъчно малък и се използва последно поколение свръхмощни преносими лазери, няма опасност АМ2-куршумът да се „възпламени“ от лазера. Припомняйки си мрачно за Алфред Нобел, чието изобретение било предназначено да носи полза на човечеството, и за ефикасността на ужасяващите за времето си „динамитни оръжия“, Кеа прехвърли на Уили собствен научен екип и му позволи достъп до работа с Антиматерия Две.

В последно време медиите и новинарските емисии, следвайки обществените настроения, вместо да създават такива, бяха започнали да обявяват Кеа Ричардс за освободител. По-велик от Едисон, по-велик от Форд, по-велик дори от Маклийн. Кеа знаеше, че не се приближават и на миля до истината, макар всичко това да звучеше като брътвежи на мегаломан. Те все още не си даваха сметка за истинските мащаби на текущите промени, за характера и големината на социалната революция. Но скоро щяха да го осъзнаят.

Всичко вървеше на пълна мощност. Кеа се безпокоеше, защото знаеше какво ще последва и не беше сигурен дали ще съумее да попречи на следващия опит да бъде лишено човечеството от звездите.

Може би отрядът за нападение бе забравил за светлината от Юпитер и разчиташе на прикритието на тъмнината през цялата нощ. А може би това не ги интересуваше. Но когато нападнаха, все още се смрачаваше и Юпитер висеше отгоре като огромен, запален абажур. Това бяха отлично обучени командоси, подготвяли се в пълномащабни макети на имението на Ричардс, или най-малкото изучавали подробни записи.

Зазвучаха аларми. Кеа се претърколи от леглото и се огледа сънено. Беше си легнал преди по-малко от час. Без да се е събудил напълно, той отвори вратата на гардероба и извади тъмно наметало. На закачалката до него висеше кобур с пистолет и резервни пълнители. До него бе окачена автоматична карабина. Съжалявайки, че не бяха имали повече време, за да усъвършенстват това АМ2 оръжие, той постави патрон в гнездото на карабината, нахлузи обувките с ципове и се отправи към хола. Подът под краката му се разтресе и Кеа падна. Едва по-късно разбра, че в имението му се е блъснал малък катер, управляван от робот и пратен да отвлече вниманието на охраната. Кеа изтича навън и се озова в едно от многото фоайета.

— Мистър Ричардс! Бункерът! — махаше му дежурният офицер. Последва нов трясък и от тавана се посипаха метални и пластмасови отломки. Офицерът се завъртя, извика и издъхна, а от тавана се спуснаха двама мъже с черни дрехи и святкащи дула на оръжията. Единият от тях забеляза Ричардс и насочи оръжие към него, разпознавайки своята мишена, сетне двамата се втурнаха. Кеа натисна спусъка и го задържа. Три куршума последователно попаднаха право в нападателите. Имаха заповед да не го убиват, осъзна той. Това щеше да ги забави малко.

Във фоайето нахлуха хора от неговата охрана. Един от тях метна газова граната към отвора в покрива. Нова експлозия, още писъци. Да върви по дяволите бункерът, помисли си Ричардс. Щом копелдаците знаят къде се намира спалнята ми, вероятно са взели предвид и бункера. Отвън екнаха гърмежи и засвяткаха лазери. Викове.

— Да вървим — нареди той и се отправи към централния вход. Абсурдно, абсурдно, въртеше се в главата му. Да не смяташ да ги изведеш отвън? Та ти си обикновен инженер, със спомени от дребни сблъсъци в задните улички на родния ти остров, не си професионален войник. Нито сега е моментът да загинеш в блясъка на славата.

В централното фоайе на имението цареше суматоха от дим и изстрели. Кеа наблюдаваше как неговите „войници“ — повечето от тях бяха преминали обучение в някоя от армиите на Слънчевата система — стрелят, залягат и се придвижват напред с маневри. Изумително, помисли си той. Също като на кино. Сетне му хрумна друга мисъл: дали филмите отразяват реалността, или всички ние се изживяваме като актьори? Бяха останали само четирима нападатели, залегнали зад купчина отломки, откъдето водеха рядка, премерена стрелба. Заваля дъжд от гранати и първата вълна бе унищожена.

Охраната на Кеа в началото бе изненадана от внезапната атака, но после опитът и обучението взеха връх. Отвориха се няколко странични врати и през тях изтикаха тежки картечници. Отвън, на площадката пред къщата, Кеа преброи три, не — четири малки кораба. Даде си сметка, че това не е дребномащабна операция. Втората вълна нападатели се надигна от прикритията си и откри огън. Отпред имението на Кеа, което по-скоро наподобяваше малък дворец, бе обградено с елегантни перила и балюстради, насочващи погледа на наблюдателя към самата сграда. Смятаха се за част от идеите, превърнали имението му в несравним архитектурен шедьовър. Ала истината бе, че перилата и балюстрадите бяха създадени по проект на шефа на неговата охрана и целта им бе не да насочат погледа на наблюдателя, а атаката на противника.

Перилата бяха достатъчно високи, за да затруднят тези, които ги прескачат, а напречните им подпори бяха достатъчно нашироко, за да не осигуряват прикритие. И сега те изпълняваха ролята си, събирайки устремната атака на вражеските противници пред централния вход. И към зоната за стрелба на картечниците.

Отекнаха нови изстрели и нощта се озари от взривове, докато мъже и жени издъхваха. Един ранен, окървавен противников войник се показа, олюлявайки се, от дима и бе повален. Той беше последният. Без да губят време, изтикаха една от картечниците на верандата и откриха огън по корабите. Два от тях избухнаха, другите два се обгърнаха в гъст дим и скоро бяха погълнати от пламъци.

Охраната на Кеа се раздели на три групи. Първата зае отбранителна позиция около него, втората атакува корабите, за да провери дали всички нападатели са избити. Третата се зае да обискира труповете, да разоръжава ранените и да ги събира на едно място. Кеа наблюдаваше всичко това като през завеса. След известно време пред него се изправи шефът на охраната.

— Сър, готов съм да докладвам.

— Слушам те.

— Преброихме седемдесет и трима нападатели, но е възможно да са били повече. Не знаем колко е имало на корабите. Дванайсет са още живи.

— Кои са те?

— Не носят документи. Двамата, които проговориха, заявиха, че са наемни войници, вербувани в Претория от фирма, с която са работили и преди. Никой от тях не знае кой може да е поръчителят. Аз обаче не им вярвам.

— Продължавай да разпитваш. Тези двамата ще могат ли да издържат на мъчения?

— Съмнявам се, сър. Имат доста тежки наранявания.

— Ти какво мислиш?

— Възможно е да са наемници, работещи за някой ваш противник. Или да е нещо по-дълбоко. Федерацията, земното правителство, Марсианският съвет, или която и да било от свръхкорпорациите.

Кеа кимна.

— Как да постъпим с ранените, сър? Искам да кажа, след като измъкнем от тях каквото успеем?

Докато Кеа се колебаеше, приближи се втори помощник.

— Сър, приехме съобщение от новинарски екип Единайсет. Казват, че са получили шест доклада за престрелки и експлозии и искат да знаят какво става. Предпочитат да разговарят с вас… питат дали да пратят екип.

Кеа се замисли. Първоначалната му реакция бе да приеме репортерите. Трябваше, разбира се, да се преоблече, да си разчорли косата и да си придаде слисания вид на човек, който се чуди защо биха постъпили по този начин с него. Но после премисли.

— Кажете им, че охраната е участвала в максимално близки до реалността учения. Могат да пратят екип — Ганимед е свободен свят, — но не им разрешавам да кацат на моя територия. Що се отнася до мен — не съм на Ганимед. Участвам в изпитания на нов кораб. В момента не можете да се свържете с мен.

Помощникът кимна и се отдалечи. Кеа се обърна към шефа на охраната.

— Това отговаря ли и на твоя въпрос?

— Да, сър. — Офицерът извади пистолета от кобура, зареди го и се насочи към мястото, където държаха ранените пленници.

Кеа се обърна и вдигна очи към Юпитер и световете отвъд, блещукащи на звездното небе. Сега ще трябва да почакаме, докато някой започне да се оплаква. И тогава ще разберем кой е най-големият ни враг.

Но така и не разбра. Нямаше дори слухове в подземния свят на наемниците.

Кеа се разтревожи. Последното покушение можеше да успее, а дори не изглеждаше кой знае колко грандиозно. Не сполучиха, защото някой бе наредил да го заловят жив. Но рано или късно друг ще реши, че може и без него, разчитайки, че хората му също ще знаят тайната на звездния двигател.

Никой не знаеше, разбира се. Но това не би върнало Кеа Ричардс от гроба. Нуждаеше се от чудо.

26.

Чудото пристигна в края на пролетта. Първи го забеляза един кораб с двигател „Юкава“, летящ между Калисто и Марс. Беше къс скала, носещ се из космоса, с диаметър не повече от километър. Щяха да го вземат за астероид, ала анализите не откриха сходство със скалите, въртящи се на постоянна орбита отвъд Марс. Навигаторът изчисли орбитата, прати съобщение и забрави за него. Докладът бе приет от централната диспечерска на Марс. Един от техниците провери орбитата и я екстраполира. После изруга и отново направи анализ.

Изчисленията показваха, че този междузвезден отломък е на пресечен курс със земната луна, с възможност за отклонение до 15 процента. Техникът уведоми началника си. Той пък се свърза с един от научните репортери в местната станция. А главният редактор на станцията знаеше добре кое качва рейтинга и продава реклами: „ИЗВЪНРЕДНО СЪОБЩЕНИЕ: Учените съобщават за нов междузвезден метеор, заплашващ да се сблъска с Луната! Астероид от звездите ще се удари в Луната след 158 дни! Населението на Марс е заплашено! Заплашена е самата Земя!“

Хаос и суматоха, от учените до цялата общественост. Междувременно някой кръсти астероида Скитника.

От Ганимед Кеа наблюдаваше всичко това с нарастваща загриженост.

Появиха се и първите теории. Изследвания. Слънчевата федерация организира извънреден щаб на Марс, в централната станция „Кларк“. Ако не друго, беше сигурно едно — че има достатъчно време и кораби, за да се извърши пълна евакуация на управляващите, в случай на сблъсък със Скитника. На Луната бе обявено извънредно положение, но нищо не се правеше. По-лошото: с приближаване на деня на сблъсъка никой не предлагаше каквото и да било.

Трябва ли да се евакуира Луната? Как? В кратерите живееха повече от два милиона души. Ами земното население? Трябва ли да бъдат прибрани всички в подземни убежища, или да бъдат евакуирани в планините, с идеята, че на Земята ще се вдигнат огромни вълни вследствие от сблъсъка? Думи и само думи. Никакви действия.

Кеа, който отдавна смяташе, че има цинично отношение към обществото, не можеше да повярва на цялата тази безсмислена шумотевица. Появиха се и първите проповедници, които твърдяха, че бедствието е заради минали прегрешения на човечеството. Избухнаха размирици, вилнеещи тълпи. Полицията все по-трудно се справяше с положението.

А Денят на Страшния съд наближаваше. Някои предлагаха да не се предприема каквото и да било. И края на краищата това бе дело на природата, нали? Човечеството беше оцелявало и при други катаклизми. Било е писано да се случи.

Седемдесет и три дни.

Кеа нареди да повикат доктор Мастерсън, неговия главен учен. Изпитваше уважение към него както заради прагматизма му, така и за способността му да пази тайна и да управлява разнородните и раздирани от егоцентризъм учени. Мастерсън го запозна със своите прогнози и анализи. Според него бе неизбежно Скитника да се сблъска с Луната. След удара той най-вероятно щеше да отскочи и да се удари в Земята. Възможността Луната да измести орбита и да се доближи до Земята — 67%. Възможността Луната да се разпадне след сблъсъка — 13%. Възможността Скитника да откъсне голямо парче от Луната — 54%. Възможността този или тези отломъци да паднат на Земята — 81%.

Последствията…

Кеа реши, че е чул достатъчно. Имаше представа за радиоактивността, която би предизвикал подобен сблъсък. Без дори да се отчитат последващите земетресения и тектонични размествания. Скитника бе обещание за катаклизъм — но все още никой не предлагаше да се предприеме каквото и да било. Политиците си подхвърляха предложения — от използване на ракети, за да се изтласка Луната от орбита, до построяването на гигантско оръдие, което да унищожи Скитника. Но нито едно от тези предложения, дори такива, които биха могли да се осъществят, не се утвърждаваха за практическа реализация. Непрестанно се подхващаха нови научни изследвания. Полицията и военните бяха в пълна готовност.

Четирийсет и един дни.

Кеа смяташе, че има само две възможности. Първата — че той живее в една напълно безумна вселена. Втората — че лудият е той. Защото решението изглеждаше съвсем очевидно, но никой не го бе посочил. Поне досега.

Кеа реши, че е време да премине към действие. Първо трябваше да си осигури връзка със Земята. Ядоса се колко време му отне това. Някой ден щеше да наеме група учени, ще им осигури няколко милиона кредита и достъп до АМ2 и ще поиска от тях да му създадат система за комуникация между отдалечени светове, без звукът да е сякаш разговарящите седят във варели и се гледат през дупки в тенекиените стени. Някой ден.

След доста усилия успя да се добере до своята цел — Джон Нанси, най-прочутия коментатор на телевизионни предавания. Нанси беше зает. Светът наближаваше своя край и той смяташе това за върховен момент в кариерата си. Какво може да му предложи Кеа? Ричардс отказа да му съобщи. Потвърди само, че е нещо наистина голямо и става въпрос за Скитника. Нанси се заинтересува — беше му омръзнало от репортажи за масова истерия и бездействие. Ричардс му каза да събере екип и да чака в готовност. Да осигури и дистанционни камери. И постоянна връзка със Земята. Каза, че праща кораб да ги вземе.

— Уф, най-сетне нещо различно — отвърна Нанси. — Ще мога да се откъсна от бюрото и да престана да се усмихвам угоднически на продуцентите. Все пак за какво става въпрос?

— Не мога да ти кажа — заяви повторно Кеа. — Връзката не е сигурна, а и без това не ти вярвам. След два земни часа корабът ще се приземи на Кенедипорт.

— Божичко, ще ми отнеме повече време да стигна дотам с гравиколата!

— Това си е твой проблем. Два земни часа. Инак ще се обърна към конкуренцията.

Усмихна се. Интересно какви ли бяха шансовете Нанси да се появи навреме? 79%. Минимум.

Нареди да подготвят един кораб за полет до Ню Йорк, но му трябваха още два. Разпореди се Мастерсън и един от пилотите да са в постоянна готовност. Вторият кораб щеше да е неговият личен, същият, който бе пратил толкова отдавна на орбита около Марс. Корабът, пръв получил АМ2 двигател. Какво от това — сега не е моментът за сантименталности.

След като го докараха, поиска да поставят една малка приставка. Дребна промяна в контролните прибори. Обикновено звездолетите не се оборудваха с таймери. След това го вдигна собственоръчно над повърхността и го откара в свръхсекретната зона със складовете за АМ2. Един дистанционно управляван, облицован с Империум X кран прехвърли голям къс АМ2 в хангара. Кеа беше готов за действие.

Двата кораба напуснаха пределите на Ганимед и избраха курс, пресичащ орбитата на Скитника. Там ги очакваше третият кораб. И както Ричардс бе предположил, на борда бе мърморещият Нанси. Беше навъсен, докато Ричардс не му съобщи какво е намислил. След това гневът му се изпари.

Кеа бе наредил да поставят дистанционни контролни табла в неговия кораб и този на Мастерсън. Трите кораба летяха право срещу Скитника. Ричардс имаше усещането, че чувства физически приближаването на носещата се из вакуума скала, като полъха на летящ по релсите влак. Не им оставаше много време.

Корабът на Нанси увисна на петдесетина километра от другите два. Ричардс смяташе, че е прекадено близо, но Нанси бе на свое мнение. Искаше да получи възможно най-добра картина. Кеа сви рамене и се замисли за това, че всички журналисти навярно са луди. Корабът на Мастерсън бе на по-малко от петдесет метра от този на Ричардс. Кеа облече скафандъра, изпусна корабната атмосфера и остави двата люка отворени. Между корабите имаше постоянна връзка.

Нанси започна да предава на живо. Намираме се в близка орбита до Марс, поде той. Предстои да станем свидетели на най-великия подвиг в цялата история на човечеството. Кеа Ричардс възнамерява да унищожи Скитника, използвайки нов и непознат метод, включващ неговия таен двигател. Нанси не пропусна да вметне, че докато Кеа действа, Федерацията все още не е предприела нищо, освен да предъвкват стари предложения.

Кеа заяви, че е готов. Дистанционната камера показа неясна фигура в скафандър. Това, което не се виждаше, бе, че хангарът е отворен и манипулаторната ръка се протяга навън, прихванала в клещите си масивния къс АМ2.

За допълнителен драматичен ефект Ричардс каза на Нанси да започне обратно броене по негов сигнал. Нямаше какво толкова да се прави — траекторията бе зададена, пултът за управление бе свързан с таймера. Настроен на три минути и трийсет секунди. Кеа се насочи към люка. Плъзна се по въжето, прекъсна връзката с обречения кораб и затвори люка. Действията му се следяха от втората дистанционна камера. Той изключи камерата — Мастерсън се страхуваше фанатично от публичност — и се прехвърли в контролната зала на втория кораб.

Една минута, чу се гласът на Нанси. Двайсет и седем секунди… Десет…

При нула таймерът се задейства и корабът в другия край на прекъснатото въже изчезна. Премина на пълна тяга на своя звезден двигател. След по-малко от секунда той се сблъска със Скитника.

Шлемът-камера на главата на Нанси и втората камера на борда на неговия кораб прегряха от мощния светлинен изблик и изгоряха. Кеа го беше предупредил за това. Но микрофоните продължаваха да работят и Нанси не спираше да предава в ефир, право до централата в Ню Йорк и оттам до всички човешки светове.

Кеа дори не забеляза вълнението на журналиста. Беше твърде зает. Беше пратил кораба, под тягата на двигателите „Юкава“, право към метеора. Всъщност кой метеор? Сега там имаше само облак отломъци. От кораба на Кеа, естествено, не бе останало нищо.

Кеа се заслуша в гласа на Нанси. Не знаеше, че думата герой може да има толкова много синоними. Усмихна се. Този път наистина бе поне малко герой. Галактически герой, помисли си натъжено. Сега вече си имаше прозвище. Скитника му бе осигурил прожекторите и сцената за неговата грандиозна поява. Оставаха му само фанфарите. Почти знаеше какво ще бъдат те, макар да не беше сигурен още кой ще се появи, за да ги надуе.

27.

Единият беше министър-председател на общността. Вторият — бизнес дама, член на управителния съвет на две хиляди фирми за производство на биочипове. Третият представляваше Големите пари. Той контролираше лихвата върху електронното прехвърляне на финансови средства. Последният беше профсъюзен водач на три континента.

— По-голямата част от военните са на наша страна — поде водачът на профсъюзите. — Останалите ще ни подкрепят, ако сключим сделка.

— Невероятно е колко са предвидими генералите — подхвърли Кеа.

— Освен когато ги е страх да не влязат в обсега на медийното внимание — посочи министър-председателят. — Колкото и да ги уверяваме, че няма да стане. Все пак благоволиха да пратят пожеланията си за успех.

— Както казах… предвидими — кимна Кеа.

— По-важното е, че са с нас — рече Големите пари. — Мистър Ричардс, знаете, че нямаше да сме тук, ако всеки от нас не си бе написал домашното.

— Проблемът е — рече бизнес дамата, — че изборите съвсем чукат на вратата. Нямаме много време. Трябва да разберем още сега дали ще бъдете нашият избраник.

— Ще бъда искрен с вас — отвърна Кеа. — Хората от другата страна също ме потърсиха.

Профсъюзният лидер се разсмя.

— Мистър Ричардс, нали не си мислите, че не го знаем? — попита той.

— Ние не сме аматьори — потвърди Големите пари. — Дойдохме с готовност да увеличим значително размера на нашето предложение.

— Мисля, че ще е най-добре да спрем дотук — рече Кеа. — Докато ви обясня моята позиция.

— Слушаме ви — рече профсъюзният лидер.

— Ще ви кажа същото, което казах и на тях. Нямам нужда от всичко това. По-богат съм, отколкото бихте могли да си представите. Аз съм на четирийсет и седем години. Напоследък започнах да мисля за оттегляне. Да си отдъхна на лаврите, ако мога така да се изразя.

Бизнес дамата изръкопляска.

— Прекрасна реч. Бихме могли да я използваме в началото на кампанията.

— Представям си заглавията в емисиите — кимна премиерът. — Герой, спасил цивилизацията, отказва предложения на благодарната общественост.

— Именно — кимна профсъюзният лидер. — Ще поиграем една-две седмици на тази струна, а после вие ще се съгласите скромно, за благото на обществото. Това ли сте намислили, мистър Ричардс?

Кеа се разсмя.

— Другите ми вярваха малко по-дълго от вас, хора — рече той.

— Затова ние сме номер едно — посочи Големите пари.

— Номер едно… но без кандидат — подсмихна се Кеа. — Което ви поставя в една лодка с конкуренцията. При тези рейтинги ще сте с равни резултати преди финала. А дори и да победите… Федерацията е в смут. Ще трябва да чистите оборите. Как ще го сторите? Какви са великите ви идеи?

Настъпи мъртвешка тишина, но Кеа не беше завършил.

— Сегашното състояние на Федерацията не е цветущо, приятели — рече той. — Икономиката ни е в разруха. Имате поне двайсет разнокалибрени войни. Глад. Суша. Индустрията е в застой. Инфлацията расте с умопомрачителни темпове. Лихвите са скочили до небето… ако намерите от кого да заемете пари. Но като подминем всичко това, дами и господа, изглеждате в отлично състояние.

— И все пак вероятно имате интерес за срещата с нас — посочи профсъюзният лидер. — Инак нямаше да си правите труда да ни приемете, ако разбирате за какво говоря.

— Разбирам — потвърди Кеа.

— Което отново ни връща при цената — намеси се Големите пари.

— Какво бих могъл да поискам? — повдигна рамене Кеа. — Имам АМ2. А това означава, че вече контролирам всичко — от звездите надолу.

— Вие ни кажете, мистър Ричардс — рече водачът. — Какво искате?

Кеа им каза. За разлика от първата група, тук нямаше възражения. Нито преговори.

Сделката бе сключена незабавно.

Това беше един сравнително полегат хълм, покрит с гъсторастящо, подобно на лишей растение. Виолетовите му пъпки изпускаха омаен аромат в здрача. Кеа вдъхна от него, докато се изкачваше нагоре по хълма — сам, с изключение на неизменната охрана, разпръсната около него. Той спря да си почине в подножието на върха, като дишаше на пресекулки.

Обърна се, за да огледа лагера. Циничният хлапак в него се разсмя. Лагерът се състоеше от неговата лична шатра — висок два етажа павилион от златист плат — и повече от шейсет малки палатки на обслужващия персонал, охраната и антуража. Кеа изпръхтя. Бяха представили пред обществеността това пътуване като обикновен излет. Заслужена почивка за президента на Федерацията. Един новооткрит свят, наречен на него, в системата Тау Сети. Сега се бе озовал в светлината на прожекторите.

— Не е ли съвсем естествено — говореше коментаторът, — че този обикновен човек, човек като всеки един от нас, президентът Кеа Ричардс… търси отдих сред звездите.

— Повечето анализатори намират нещо символично в това пътуване — посочи друг. — Благодарение на Кеа Ричардс нашата цивилизация разшири границите си към далечните светове. Сега президентът Ричардс ни напомня, че има още светове за завладяване. Бъдещето ни е една несвършваща граница.

Пътешествието до Тау Сети бе поредният камък в легендата, която Кеа изграждаше от десет години. Легендата за обикновения човек. За човека, чийто успех е дело на собствените му ръце. За грижовния водач, който винаги търси начини да създаде по-добър живот за всички.

Част от това дори бе истина.

За десет години той бе създал търговска империя, по-голяма от всички досегашни. Нови идеи и финанси пробудиха промишлеността и тя започна да бълва стоки, които бяха достъпни за всички. Огромни земеделски комбинати осигуряваха разнообразие и изобилие от храни. Науката и изобретенията процъфтяваха. Звездни сонди достигаха в далечни краища на вселената. Тераформиращи инженери работеха на множество планети като Порт Ричардс — добавяйки обитаеми земи за Федерацията. Дори изкуството бележеше неспирен възход в тази атмосфера на подем. Никой не би дръзнал да отрече, че зад всичко това стоеше Кеа Ричардс. И горивото за тази огромна машина, разбира се, беше АМ2. Ричардс бе организирал роботизирана доставка на жизненоважната субстанция. Без каквато и да било възможност някой да научи откъде се взема.

Естествено имаше и врагове. Много врагове. Кеа забеляза, че един от пазачите пред него се навежда и търси мини и капани в района отпред. Беше разделил противниците си на три групи: идеалисти, жадни за печалба и безумци. Идеалистите Кеа отхранваше. Особено слабите. Свободните спорове и смелите изявления създаваха привидност за демокрация. С алчните си сътрудничеше или ги мачкаше. Що се отнася до безумците… Кеа забеляза, че двама от пазачите вляво оглеждат района с вдигнати за стрелба оръжия. Е, за тях не можеше да се направи много. Освен да бъдат лекувани.

Интелектуалната страна на Кеа настояваше, че за десет години е постигнал чудо. Фалзур се оказа песимист с прокламацията си, че АМ2 ще преобърне познатия свят. Под контрола на Кеа Ричардс АМ2 бе преобърнала света наопаки. Но той си даваше сметка, че ако спре сега, ще бъде обречен. Баргета и другите като тях отново ще уловят юздите и всичко ще потъне в следващата стагнация. Някои от старите фамилии все още се крепяха на Земята. Това бяха алчните, които Кеа хранеше. Беше им оставил технически изостаналите фабрики и заводи. Нека продължават да замърсяват планетата. Всеки ден стотици нови емигранти се отправяха към космопортовете, за да се качат на кораби, подхранвани от антиматерията на Ричардс. Да избягат от хаоса и мизерията към новите светове и възможностите, които предоставяха.

Всичко се развива толкова бързо, помисли си той. Само за десет години, какъв невероятен път! Какво ли ще бъде след още петдесет? Жалко, че няма да съм жив, за да го видя. Нещо се сви в него при тази мисъл. Божичко, как му се искаше наистина да е жив тогава.

От далечния край на хълма долетя тътен и Кеа забърза към върха. Един официален кораб на Федерацията се спускаше на площадката. Това трябваше да е делегацията от Изборния колеж на Федерацията. Пристигнали са, за да му кажат, че хората искат да остане техен президент. Не само за третия срок. Не и за пет години.

Кеа Ричардс трябваше да бъде избран за доживотен президент.

Изненада.

Момчето от задната уличка бе успяло.

Преди десет години — на Ганимед — онзи от профсъюза бе зяпнал.

— Какво искате да кажете с това — до живот?

— Докато е жив, глупако — изсъска бизнес дамата. — Или докато не поиска да се откаже. Така ли е? — Тя погледна Кеа.

— Такава е сделката — потвърди Кеа. — Ако очаквате от мен да застана най-отгоре, ще управлявам, сякаш става въпрос за моя компания. Избори на всеки пет години само ще ми вържат ръцете. Те скъсяват хоризонта.

— Какво казаха онези от другата страна? — попита Големите пари.

— Не бяха особено доволни — потвърди Кеа.

— Защото не могат да го осигурят?

— Да. Защото не могат да ми го осигурят.

— Не виждам проблем — заяви дамата. — Не и за нас, във всеки случай.

— Но няма да стане изведнъж — рече премиерът. — Ще трябва да действаме внимателно… и постепенно. Да подготвим почвата.

— Вероятно ще е най-удачно да го уредим в края на втория мандат — посочи лидерът. — Тогава ще е на върха на популярността си.

— Ако се съгласим… — поде замислено Големите пари. — Като ваши верни поддръжници… и най-скъпи приятели…

Кеа се поклони.

— … както и доверени съветници — добави той.

Големите пари се усмихна.

— Да… като ваши доверени съветници. Но ще се вслушвате ли в съветите ни за политиката… и АМ2?

— Абсолютно — потвърди Кеа. — В интерес на истината, редовно обсъждам дългосрочните си планове с моите мениджъри. Време е да се сложи край на монопола. В момента подготвяме план за лицензирани продажби на АМ2, Империум X и модифициран звезден двигател. — Той ги изгледа многозначително. — С радост ще изслушам предложенията ви по този въпрос.

Обстановката осезаемо се разведри. Като след обещание за нови печалби.

— Тогава нека бъда първият, който ще ви нарече „мистър президент“ — рече профсъюзният лидер и протегна ръка. Кеа я стисна.

Това беше. Президентство, осигурено с ръкостискане. Подробностите щяха да бъдат уточнени от правните съветници. За първи път Кеа използва примамката с АМ2 и улови риба. С течение на времето ставаше все по-добър с тази уловка.

Кеа наблюдаваше слизащата от кораба делегация. Един гравилихтер очакваше да ги откара до неговия лагер, на света, носещ името му. Тази нощ щеше да има празненства, а утре Кеа щеше да събира лаврите.

Приличаше на старомоден брак. Някогашните монарси са разбирали добре тези работи. Кралството е източникът на най-голямото щастие и мъка. Женен си за него. Кеа вече беше император, във всичко, освен по титла. Не изпитваше вина, че го бе купил, задържайки за себе си едно от най-великите открития в историята на човечеството. Китайските императори бяха държали в тайна не едно откритие векове наред. Какво ще направят хората с тях? — питали те. Нямат нито умението да ги използват, нито са готови да поемат отговорността. Нека ние решаваме. Нека те са наше бреме.

Кеа си спомни една поговорка от детството: „Какво е времето за нещастния глиган?“

Никога нямаше да забрави онази алчна надпревара на борда на „Дестини I“. Рут, която уби Фалзур и озирианката. Тя самата загина от ръцете на Мърф. Опитът на Мърф да се разправи с него. След онзи период Кеа бе променил представите си за злото. Беше израсъл, беше се изправил пред цяла една цивилизация. Не трябва ли решението на подобни въпроси да се оставя на някоя висша сила? На бог, например? Но Кеа бе посетил и друга вселена и не откри там бог. Може би наистина имаше Нещо. Някое божество, седнало на трона, далеч отвъд звездите. Ала докато го открие, светът ще трябва да се задоволи с Кеа Ричардс.

Той заслиза обратно по хълма. Ако побързаше, щеше да посрещне и поздрави делегацията. Ускори крачка. Охраната зад него изглеждаше изненадана. Забързаха, но Кеа се затича. Чувстваше се млад… лекомислен.

Внезапно дочу странен звук. Далечен, като затихваща гръмотевица. Сетне пред очите му се спусна червена пелена.

„Още не! — извика умът му. — Не съм свършил!“

Един изплашен пазач дотича при него. Преобърна го, опипа несръчно за пулс, но откри съвсем слаби пулсации. Включи трескаво радиостанцията. След миг хълмът се изпълни с приближаващи се превозни средства и хора — всички бързаха да спасят живота на техния нов доживотен президент.

— Вашите лекари не са сгрешили — заяви професорката. — Било е удар.

Името й беше Имброциано. Най-добрата в полето на анатомичните увреждания и възстановяването.

Кеа неволно улови парализираната си лява ръка. Припомни си безпомощността си на „Дестини I“, когато беше привързана за него. Този път обаче цялата му лява страна беше неизползваема. Имброциано кимна към ръката му.

— Можем да й върнем живота — рече тя. — Невроимплантите правят чудеса. За останалото ще трябва доста да поработим. Но нека ви предупредя… дори след като приключим, ще изпитвате слабост.

Кеа опита да се успокои. Точно сега имаше нужда от цялата си храброст.

— Не това беше най-голямата ми грижа — рече той. — Какво ще кажете за другата част от тяхната диагноза?

Професорката въздъхна.

— За ваше съжаление нямам възражение и по този въпрос. Шансът да се случи повторно не е малък. Никой не може да каже кога. След седмица? След година? Повече? Не мога да кажа със сигурност. Но знам едно… шансът да оцелеете при втори удар е нищожен.

Кеа се разсмя огорчено.

— Ама и вие умеете да успокоявате.

Имброциано сви рамене.

— Лъжите са загуба на време, а вие нямате излишно време.

Кеа се засмя отново. Този път чистосърдечно. Шегата му допадна. Не беше ли една от последните му мисли, преди да изгуби съзнание, точно за императорите, които владеели във всички времена? Но не и своето време — във времето, което им е отредено да живеят.

Имброциано го погледна и кимна доволно.

— Виждам, че го приемате добре. Без истерия.

— Не съм такъв човек.

— Така е… точно както предполагах, мистър президент. — Тя се надигна да си върви. Кеа направи знак да я спре. — Хората ми разговаряха ли с вас за необходимостта всичко да бъде запазено в тайна?

— Намекнаха го… доста недвусмислено — отвърна Имброциано. — Но нямаше нужда от заплахи, сър. Президент или не, вие сте мой пациент. Ще спазя клетвата си.

— Простете прекомерното им усърдие — поклати глава Кеа, но всъщност си мислеше, че ако враговете му разберат за болестта, ще потърсят начин да се възползват от нея. — Ще ви бъда задължен, ако останете тук, докато реша какво да правя нататък.

— Значи все още обмисляте идеята за операция. Макар според мен да е безполезно.

— Ще ви кажа какво съм решил — рече лаконично Кеа.

Тя излезе с озадачен вид. Но не беше по-озадачена от него. Какво си мисли? Какво би могъл да направи? Най-добрият лекар във Федерацията току-що му бе заявил, че е обречен. Съветниците му настояваха да посочи заместник. Имаха предвид, разбира се, някой от тях. И постоянно говореха, че е време да разкрие тайната на АМ2.

Ако умре точно сега, системата, която е създал — една перфектна система, — ще бъде обречена. И тайната на АМ2 ще си отиде с него. Тази система целеше единствено да го предпази от неговите врагове. Беше като невидим щит срещу техните убийци. Но какъв е смисълът й сега? Без АМ2 Федерацията ще рухне. И всички негови усилия ще бъдат напразни.

Тогава? Ако им предостави тайната на АМ2, няма ли да стане още по-лошо? Ще избухнат войни. Беше го прекарвал стотици пъти през програма за анализ и всеки път броят на жертвите растеше.

Твърде късно бе да си осигури наследник, а и се бе отказал от това още от началото. Знаеше достатъчно за кралете и техните деца. Отрочета, водещи незавидно съществуване, докато чакат да им дойде времето. Понякога дори се обръщат срещу родителите си. Достатъчно бе да си спомни за Баргета.

Стига се е колебал. Време беше да вземе някакво решение. На кого може да довери тайната на АМ2?

Отговорът дойде веднага — на никого.

Трябва да реша, повтори си той. Нямам избор.

И все пак сигурно имаше и друга възможност, шепнеше един глас в него. Трябваше да има.

Но всеки умира… рано или късно.

Само че ние не сме като всеки, продължаваше гласът. Ние сме специални. Знаем неща, които никой друг не знае. Неща, които правят живота ни различен от техния.

Още дълго време се бори със себе си, с този глас, който граничеше с безумие. Накрая заспа. Унесе се. Сънува. Под бдителното око на помощници и лекари и постоянния контрол на монитори.

Събуди се освежен. Бодър. Гладен.

Прати да му донесат закуска и да повикат Имброциано.

Тя отговори на всички негови въпроси и изслуша внимателно предложението му. Спокойно. Безстрастно.

— Да. Мога да го направя — рече накрая. — Мога да създам живо тяло… с човешка форма… досущ като вашето. Има някои теоретически пречки, но ако разполагам с подходящ екип и достатъчно средства… това може да бъде осъществено.

— Значи ще го направите? — попита Кеа.

— Не. Няма.

— Защо не, за Бога?

— Не можете да избегнете смъртта, мистър президент — рече тя. — А това се опитвате да сторите. Не разбирате ли колко ирационално е желанието ви? Мога да изработя ваше копие. Дубликат. Но… не мога да направя така, че този нов организъм да сте вие!

— Каква ще е разликата? — попита Кеа. — Щом има моите мисли… моите знания и мотиви… идентични клетки… всичко, което ме прави това, което съм… значи ще бъда аз. Нали?

Имброциано въздъхна.

— Аз съм лекар. Не съм философ. Философът би обяснил по-добре разликите.

— Мога да ви направя богата. Да ви обсипя с почести.

— Зная — рече Имброциано. — Имате достатъчно, за да заглушите гласа на морала в мен. Но ако участвам в подобен проект и успея, не мога да не си мисля, че ще подпиша смъртната си присъда. Признайте, че тогава ще притежавам доста опасни знания.

— Помислих за това — рече Кеа. — Но за да успеете в подобно начинание, вероятно ще трябва да пожалите целия си останал живот. Това ще бъде един осигурен, изпълнен с лукс живот. Мога да ви го гарантирам.

Имброциано се замисли, после рече:

— Ако не го направя аз, ще потърсите някой друг. Който ще е по-съгласен, но не и по-знаещ.

— Да, така е.

— И аз отново ще бъда изложена на риск, задето знам прекалено много.

— И това е вярно — потвърди безизразно Кеа.

— В такъв случай най-добре да се залавяме за работа — кимна Имброциано. — Защото може да нямаме достатъчно време.

Късметът отново бе на негова страна. Заедно със здравето, закрепено от грижите на Имброциано. Възстановяването на увредените нерви не беше особено сложно. Упражненията по рехабилитация — истинско мъчение. Но си заслужаваха.

Кеа се надигна от креслото и прекоси кабинета. Беше сам. Проследи движението си в огледалото. Одобри го. Сега вече едва забележимо накуцване напомняше за претърпяния удар. Нямаше да е трудно да го скрие от обществеността. Политиците знаеха от опит, че не бива да проявяват никаква слабост. Кеа помнеше, че в епохата на Рузвелт малцина са си давали сметка, че президентът е прикован към инвалидния стол. Върна се при бюрото и отпусна петдесет и девет годишното си тяло в мекото кресло. Наля си питие от гарафата на бюрото.

Беше скоч.

Отпи с наслаждение. Също както се наслаждаваше и на краткия миг спокойствие в наситената му програма. После се напрегна, усетил лека болка в главата. Сърцето му се сви — дали не е това? Слава Богу, рече си, скоро притесненията му ще се решат. По един или друг начин.

Имброциано бе почти готова. Всичко бе на мястото си. Оставаше само да каже една дума и могъщите, сенчести сили щяха да се задвижат. Кеа бе работил трескаво, за да стигне до този момент. Смяна на хората около него. Дърпане на невидими конци. Създаване и премахване на цели служби. Прикриване на следите. Огромни индустриални средства бяха на негово разположение и никой от управляващите ги не знаеше с какво се занимават. Звездолети кръстосваха небесата по негова заповед. Беше създал собствена, свръхсекретна мрежа, с мощни електронни устройства и истински шпиони. А през това време Имброциано и екипът й бяха работили също толкова напрегнато, разполагайки с финансовата подкрепа на цялата Федерация.

Кеа сръбна от скоча и остави на приятната топлина да се разлее по крайниците му.

Първата част от неговия план да надхитри смъртта бе съвсем проста. Имброциано трябваше да създаде ходещо, говорещо и мислещо подобие на Кеа Ричардс. Втората част — която предстоеше да бъде задействана — бе още по-проста. Ужасяващо проста.

Той отклони мислите си от надигащия се в него непреодолим страх. Ще се справи с това, когато му дойде времето.

Третата част от плана бе доста по-сложна. Като начало, беше намислил някои подобрения на стария модел. Намеса в генетичната структура с цел да осигури на своето друго аз неуязвимост към болести и остаряване. Когато организмът заеме новото си място, възрастта ще бъде намалена значително. Избра трийсет и пет години като точка, в която процесът на стареене да се замрази. Кеа смяташе, че това е бил върховият миг в живота му. На теория трябваше да продължи да живее векове наред, без тялото му да се износва.

— На практика — обясни Имброциано — имам съмнение, че подобно нещо е възможно. Всеки организъм е невероятно сложна структура. Уязвима към твърде много неща, за които дори не си даваме сметка. Не само физически. Съществуват и психологически фактори, за които не бива да забравяме.

— Мога да изгубя разсъдък — рече Кеа без никакви чувства. Имброциано кимна.

— И да бъда убит — продължи Кеа. — Или задържан някъде против волята ми. Да бъда принуден да върша разни неща.

— И това също — съгласи се Имброциано.

Тези проблеми отведоха до ключова част от неговия план. Инженер по призвание, Кеа бе започнал с машина. Преценяваща и отсъждаща машина, снабдена с мощни логически програми. Дистанционни сензори, които да следят неговото друго аз. Да оценяват умствените и физически особености, както и външните заплахи. Самият организъм щеше да носи в себе си бомба, имплантирана в червата. При заплаха от мъчения, мозъчно сканиране или смъртоносна атака бомбата щеше да избухне с ужасяваща сила. Същото щеше да стане, ако наблюдаващата го машина прецени, че вече не е умствено и психически способен да управлява Федерацията. Кеа го наричаше Факторът Калигула. Нямаше никакво желание да бъде тиранин, властващ над един безкраен ад.

Остана доволен от себе си заради това решение. Това беше неговият таен дар за вечното кралство. Но ако трябваше да е честен със себе си, щеше да признае, че е бил доста либерален в определяне параметрите на умствените увреждания. От друга страна, кой може да каже със сигурност какви ще са представите за подобни неща в далечното бъдеще? Това, което днес бе безумие, тогава можеше да е съвсем естествено поведение.

Машината, отговаряща за контрола на всички тези неща, се намираше в един напълно автоматизиран кораб-болница, който не само бе строен, без да се мисли за разходи, подсилван десетократно там, където можеха да се сложат и тънки прегради, но и оборудван с програми за самоанализ и ремонт.

Кеа скри този кораб там, където никой враг не би могъл да го намери — в паралелната вселена. Източникът на неговата АМ2.

Мислеше за нея като за N-пространство.

И в случай че неговите врагове успееха да проследят и открият кораба, той притежаваше най-могъщите оръжия на тази епоха. Малко вероятно бе някой да го атакува в онази друга вселена. Корабът-болница трябваше да чака в готовност, докато получи сигнал, който да го пробуди към живот. След този сигнал роботизираният екипаж на кораба щеше да създаде друг Кеа Ричардс — за да замести този, който е бил… премахнат. Тялото щеше да бъде синтезирано от гени, които Имброциано бе натрупала от честите биопсии. Умът — схемата, представляваща Кеа Ричардс — също щеше да бъде възстановена до най-малки подробности. До последните мисли преди… смъртта.

— Това ще отнеме време — предупреди го Имброциано. — Малко повече от три години, преди да бъде завършен дубликатът. Трябва да си наясно, че ще има такива промеждутъци.

Преодоля този проблем, като нареди да бъде инсталирана невероятно богата компютърна библиотека. Тя трябваше да следи всички новини и нови информации, свързани с Федерацията. Натрупаните по такъв начин данни щяха да се въвеждат в ума на новия организъм след неговото пробуждане — по време на краткото обучение. Но трябваше да е внимателен. Организмът щеше да е нов. Неизпитван. Психолозите от екипа на Имброциано го предупредиха, че твърде много знания без практически опит могат да го обрекат на гибел, преди още да е започнал самостоятелно съществуване.

Завръщането към властта щеше да е постепенно. Стълбичка с натрупване на опит. С разширяване на кръгозора при всяко следващо ниво. И на всеки от тези етапи, ако наблюдаващата машина реши, че новият организъм притежава сериозни недостатъци, тя трябваше да го унищожи… и да започне отново.

Странно, но най-лесна се оказа онази част от подготовката за безсмъртния живот, която касаеше политиката.

Защото единствената му карта беше АМ2.

Със смъртта му доставките на АМ2 щяха да се прекратят автоматично. Нямаше да има друг узурпатор, докато Кеа не се прероди и завърне. Щеше да настъпи икономически хаос. Тригодишен вакуум във властта. Този, който дръзне да се възкачи на трона, ще е толкова слаб, че Кеа Ричардс ще може да го събори с едно докосване, когато се върне от отвъдното.

Възроденият герой.

Каква невероятна по сила легенда.

Кеа погледна древния часовник на стената. Време беше да започва.

Имброциано го очакваше.

Той допи уискито. Сетне натисна едно копче и повика Кемпър — шефа на неговия щаб. Двамата прегледаха още веднъж нещата, които трябваше да се вършат във времето на неговото отсъствие, правни въпроси, оставени за последния момент. Срещи с разни хора. Хората от личния му щаб трябваше да привикнат с идеята за неговото отсъствие. Беше се постарал да ги подготви, като напоследък все по-често се губеше за малко. Понякога претворявайки се в образа на обикновения инженер Рашид. Друг път с неколцина избрани съветници за тайна дипломация.

— Ами ако възникне извънредна ситуация, мистър президент? — попита Кемпър. — Как можем да се свържем с вас?

Ричардс му даде обичайния си отговор.

— Не бери грижа. Няма да отсъствам дълго.

След като Кемпър излезе, Ричардс извади от гардероба обемиста пътна чанта. Натисна скрита ръчка на бюрото и част от стената се плъзна встрани. Той се прехвърли в тъмния коридор. Панелът зад него се затвори. Малко по-късно вече беше на борда на неголяма космическа яхта и слушаше монотонния разговор на капитана с първия офицер — в очакване на разрешение от диспечерската за излитане. Надигна се, за да провери дали Имброциано и хората й са настанени удобно. Имброциано му помаха. Усмихна се. Тъжна усмивка. Кеа също й помаха. После си затегна колана.

Последва кратко сътресение от старта… тътнеж в ушите и… накрая безтегловност. Кеа се наслаждаваше на всяко усещане по време на полета, сякаш беше последно.

— Искаш ли успокоително? — попита го в слушалките гласът на Имброциано.

Той се обърна към нея. Махна й да седне до него и тя го послуша. Очите й бяха хлътнали от недоспиване.

— Предпочитам да не вземам — рече Кеа. — Не зная защо, но… бих искал да съм в съзнание.

— Разбирам — рече Имброциано. — Но така или иначе няма да стигнем крайната цел преди утре сутринта. Защо не си починеш?

— Ако не се получи — рече той, — ще имам предостатъчно време за почивка. Безкрайно много.

— Все още не е късно да се откажеш. Наистина. Дори те съветвам да го сториш.

— Вече съм решил — рече Кеа. — Няма нужда да изпитваш вина.

Имброциано потъна в мълчание. По някое време рече:

— Ако от това ти е по-леко, утре няма да изпиташ никаква болка. Нищо няма да усетиш. Първо ще ти инжектирам успокоително, за да няма страх. Смъртоносната доза идва по-късно. Ще вдишаш… и докато издишаш, вече ще си мъртъв.

— По-точно прероден — поправи я Кеа с престорено безгрижие. — Или, както биха казали някои, сменил един съд с друг.

— Но няма да си ти! — почти избухна тя. — Може би само като най-обща дефиниция. То ще говори като теб, ще ходи, ще мисли досущ както мислиш ти. Но все пак няма да си ти. Същината на всеки един от нас ни прави индивиди. Душата.

— Говориш като проповедник — рече Кеа. — Аз съм инженер. Прагматик. Дори да върви като патица… да кряка като патица… трябва да е Кеа Ричардс.

Иброциано отметна глава. Уморена. Победена. После го потупа по ръката. Стана и се върна на мястото си.

Кеа искрено съжаляваше за това, което трябваше да последва. Извади пътническото куфарче и отлепи малка табелка, под която се показа вдлъбнатина. Термочувствителен прекъсвач. Кеа харесваше Имброциано. Въпреки сдържаното й поведение тя бе много човечна. Надарена с проклятието на емпатията.

Тъкмо слабостта му към нея бе втората причина, поради която бе решил да промени плана. Първата беше прагматична. Винаги е най-добре да се започне с максимална сила. Подозрителен инцидент. Следват обвинения и политически чистки. Хаос в управлението. Радостта от чудодейното му завръщане ще потуши много въпроси. На някои от тях няма да отговаря, изразявайки опасения от още прикрити врагове. Другите ще изтрие просто като пренапише историята.

Ще има доста време, за да го направи.

Втората причина бе съжалението. За Имброциано. Не можеше да понесе мисълта за това колко ще бъде огорчена, когато разбере, че я е лъгал. Ужасно чувство за човек мигове преди смъртта му. Дори по-страшно от предателството.

Той й вярваше.

Но не можеше да поеме риска.

Не вярвай никому, бе посъветвал веднъж един стар крал свой събрат. Дори на мен, приятелю… особено на мен!

Е, какво пък. Решението беше наистина трудно, но крайната необходимост се бе оказала печелившата ръка. Винаги е знаел, че ще трябва да се раздели с Имброциано. Също както и с останалите. Такова е кралското бреме.

Той приближи пръст до вдлъбнатината на куфарчето. Когато я докосне, бомбата ще унищожи кораба. Всички ще загинат. Освен…

Него?

Изведнъж усети, че е плувнал в пот. Сърцето му заблъска лудо в гърдите.

Ами ако Имброциано е била права?

За кое?

За моята душа?

Да… за твоята душа. Проклетата ти…

Пое мъчително дъх. Изпусна го. Пое отново. Затвори очи. Припомни си мъничките огньове насред космическата пустош. Летеше към тях. Видя мъждукащите частици да подскачат, сякаш са живи.

Сега? Да го направи ли сега?

Не.

Само още миг.

Още един миг.

Кеа вдиша от въздуха в помещението. Миришеше на пот.

Ще бъда вечният крал, помисли си. Вечният император.

Той натисна копчето.

28.

Мъжът седеше мълчаливо в креслото, загледан към цветовете и безцветността зад корабния илюминатор. Беше мургав и мускулест, с изумително сини очи. Носеше бяла, плътно прилепнала туника и бели обувки. Гледаше трепкащите светлини от много… дни… седмици… месеци? Термини, за които все още имаше само смътна представа.

Никога не му омръзваше гледката, дори когато очите започваха да го болят. Беше една и съща. И същевременно различна. Местещи се форми и очертания. Заря от разноцветни точици. Винаги му действаше успокояващо. Но не и днес. Днес чувстваше напрежение. Неясно желание.

Отнякъде в съзнанието му се появи мисъл. Той надзърна през илюминатора. Гласът каза, че това е мястото, където се докосват две вселени. Портал. Да, той го знаеше. Но как се нарича? В главата му изникна отговор… Непоследователност.

Непоследователността на Фалзур.

Трепна и ръцете му настръхнаха. Откъде се взе това? От Гласа? Не, дойде от…

Отвътре!

Мъжът се изправи и приближи отсрещния край на каютата. На стената имаше огледало. Той надзърна в него. Видя лице. За пръв път му се стори… познато. Сякаш не е принадлежало на… някой друг? Да. Това беше. Той прокара ръка по бузата си. И отново… усещането бе толкова… познато. Погледна отражението в очите. Видя насмешливи пламъчета. Синьо, което толкова бързо можеше да се превърне в студено сиво. Разсмя се и чу ехото от гласа си да отеква в каютата.

Божичко. Толкова приятен звук.

Той докосна с разтреперани пръсти повърхността на огледалото.

Едва не се разплака, когато откри себе си отсреща.

После се съвзе. Отдръпна се, положи ръце на кръста и се огледа. Висок и строен, подобрено издание на самия себе си. Потърси някакви признаци за слабост. Нямаше. Кимна. Доволен.

Хрумна му друга мисъл: вечният крал.

Намръщи се. Какво следваше нататък? Предишния път, когато…

И тогава си спомни.

— Аз съм императорът — произнесе на глас.

Ухили се на отражението си.

— Вечният император.